Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Последен отпор, Писано за конкурс на тема "Зимата идва"
d@$tmo
Публикувано на: 13 Dec 2011, 03:16
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



Генерал Айрънгрип стоеше в шатрата си и се взираше с празен поглед в картата, рагъната на масата пред него. Дървеният му стол проскървцаше с всяко нервно помръдване на воина. Дългият му, двуостър меч висеше лениво в кожената си ножница на колана на мъжа. Той усещаше петте чифта очи, вперени в него. Пробождаха го като кинжали. Знаеше, че хората скупчени около кръглата маса очакваха да им каже нещо окуражаващо, нещо велико. Да измисли план, който да им донесе победата в този мрачен час. Все пак, Гирам Айрънгрип бе известен именно с дръзките си тактики и с победите в невъзможни ситуации. Този път, обаче, дори той не виждаше изход. И точно за това не смееше да погледне петимата офицери в очите и да им каже „Господа, обречени сме”. Тук нямаше място за провал и всички го знаеха. Единствената им надежда беше в генерала и неговия непоколебим стратегически усет. Жалко... не знаеха какво ги чака.

След минути взиране в картата на Дяволския Каньон, генерал Айрънгрип най-сетне разчупи мълчанието. Едва ли двата безсънни дни на постоянно планиране щяха да се увенчаят с успех точно в последния момент. Нямаше какво да се отлага.
- Господа... Гардна разчита на нас. Само този каньон дели узурпаторите от великата ни столица. Кралят падна, принцът не смее да си покаже носа извън замъка. Ние сме последната надежда на тези хора. Ще процедираме стандартно, - той се облегна и най-сетне погледна главнокомандващите на петте армии.

В очите на всеки от тях видя отчаяние, празна надежда и молитви към боговете. Но не и страх. Тези хора бяха над страха. Те го ковяха и караха врагa да го изпитва с пълна сила. Всеки един от тях беше легенда.

Капитан Малар Райли, син на благородник и проститутка, издигнал се във военната йерархия едва за няколко години. Най-младият главнокомандващ на кралската кавалерия в историята на Гардна. Мъж на около тридесет години, с къса, черна коса и поглед на сокол, дебнещ плячка. Масивното му тяло бе обагрено с белези от десетките битки, които бе издържал за краткото време в армията.
Магистър Хебри Рунтъч, боен магьосник по професия. Висок и силен. Ръцете му бяха покрити с татуировки чак до раменете. Никой не знаеше какво се крие по тялото му, но всички бяха чували най-различни легенди за изкуството, нарисувано по мъжа и причините за него. Някои твърдяха, че е самия дявол, други – че е просто луд. Всички имаха право. Легендарните му умения с огъня и жаждата му за кръв и богатства го бяха направили изтъкнат магьосник, когото повечето магове в Гардна мразеха, заради острия му език, пороците му и незачитането на авторитет и правила. От лицето му се виждаше само наболата брада, останалото бе скрито под широкопола черна шапка.

Маела от Черните Лесове. Прекрасна дори за елф. Висока, стройна и руса. Но, според слуховете, безумно жестока в битка. В столицата се носеше слуха, че последния, който подсвирнал зад божественото й тяло осъмнал със стрела в гърдите. Кожените й дрехи очертаваха природните й дадености, но никой не смееше да го каже в прав текст или да се загледа.

Фримилбим Мечокът. Крал на джуджетата, син на още по-велик владетел и непобедим с брадвата. Говореше се, че бил изключителен ценител на бирата, жените и песните. Но на никого не му правеше впечатление – все пак беше джудже. А и на никого не му пукаше, докато си изпълняваше задълженията на крал и воин съвестно. Огромната му брада и железния шлем, покрит с орнаменти и руни, скриваха очите на стария ветеран. Но Гирам знаеше, че той го гледа.

Бролтар Смахнатият. Летец по призвание, той беше главнокомандващ на грифонските легиони. Женкар и хаймана, но велик ездач и още по-велик войник. Генералът се гордееше, че легендата на небесата служеше под негово командване. Макар да не изглеждаше силен, той сам бе размазал над петдесет от прилепите на Мъртвия Барон за една нощ. Наградите му за храброст и умения в битка, можеха да изхранят половин село, ако някой ги продаде и купи храна с парите.

В шатрата имаше само още двама човека – младите стражи, пазещи вратата. Гирам знаеше, че и те слухтят и се надяват на гениално решение. Едва ли не – божествено. Генералът продължи.

- В никакъв случай не бива да пробиват защитата ни и да навлязат в каньона. Не можем да опазим разклонението на юг, което ще рече, че трябва да ги спрем още тук, - той заби показалец в северния край на картата. – От двете страни има удобни възвишения за кавалерията. Капитан Райли... искам да разположите силите си от двете страни на долината. Съответно, на западния и източен склон на хълмовете. Ще трябва да се прикриете, за да изненадате врага, когато фланговете им не са защитени.

Райли кимна отсечено:
- Да, сър.
- Фрим, друже, - продължи генералът. – Ти и пехотата сте на първа линия, на самия вход на каньона. Щитоносците – най-отпред. Искам да изградите солидна, джуджешка стена и да не пускате и муха да мине зад вас.

Джуджето поглади брадата си и изсумтя.
- Ясно. Ще ни трябва подкрепа от друидите на Магистър Рунтъч. Малобройни сме, трябват ни лечители на първата линия.
Хебри се подпря на масата с огромните си ръце и бутна шапката си нагоре.
- Така да бъде, братче. Там ще сте съвсем в мелето. На нас едва ли ще ни трябват толкова лечители.
Генералът кимна.
- Правилно. Що се отнася до вас, Магистре... искам Вие и хората Ви да сте на втора линия. Всички, не само друидите. Наточете мечовете си и пригответе бойните заклинания. И вие ще сте в „мелето”, както се изразихте.
Рунтъч повдигна вежда и погледна Гирам право в очите.
- Не всички магьосници са готови за близък бой, Генерале, и Вие добре го знаете.
- Знам, Магистре. Но нямаме друг избор. Защитата трябва да издържи на всяка цена. Аз и личната ми стража ще сме с вас, - мъжът обърна прошарената си глава към елфата. – Маела, ти и твоите стрелци ще се разположите точно над барикадата. Ще прикривате първите линии с постоянна стрелба. Знаете си работата.

Прекрасната, руса главица само кимна, без нито една дума.
Смахнатият прекъсна главнокомандващия, точно, когато щеше да се обърне и към него.
- Аз си знам работата, шефче. Хващаме се с момчетата и бой по прилепите и хидрите, нали така?
Генералът се навъси.
- Отчасти сте прав, Бролтар. Искам, обаче, да заделите петдесет грифона за друго, - беше ред на асът да се намръщи. – На няма и километър навътре в каньона има каменна кариера, изоставена от кралските миньори преди близо десет години. Камъните, обаче, още си стоят. Искам постоянни курсове на две вълни от и към кариерата – ще мятате камъни по наземните им войски.

Летецът се ухили до уши.
- Кефиш ме, шефче. Много ме кефиш!
Генералът повдигна учудено вежда за момент, но реши, че не е време за спорове относно авторитета. Искаше да приключи събранието възможно най-скоро.
- Е, това е. Утре сутрин, при пукването на зората всички да са на постовете си, ясно?
Всички кимнаха. Само Хебри остана да се взира в картата.
- Има ли нещо, Магистре? – попита плахо Айрънгрип.
- Да, генерале. Не казахте какво ще правим с Железните.

Гирам настръхна. Беше го страх от този въпрос. Железните се славеха като непобедимите машини на Мъртвия Барон. Бяха изляти от най-чистото желязо, високи колкото двама орки и силни колкото пет. Според разузнаването, Баронът им бе дал живот като лично вкарвал насила душите на умрели воини в железните тела. Водеше ги Мортрес, Железен с колосални размери дори по стандартите на събратята му. Някои казваха, че в него била вкарана душата на един от петте легендарни воина на Гардна – Самос Великия. Един от основателите на кралството и непобедим пехотинец, майстор на меча и тактиката. Именно заради Мортрес и металните му подчинени, Тъмната Империя бе стигнала толкова навътре в границите на Гардна.

Гирам въздъхна.
- Не знам. Ще се надяваме и ще се бием възможно най-добре. Молете се на боговете си, другари. Молете се за късмет и сила... ще ни трябват.
Генералът стана и удари юмрук в митриления си нагръдник. Офицерите се изправиха и напуснаха шатрата с умислени, посърнали изражения. Веднага след като и последния от тях мина през отвора на палатката, се шмугна един напълно брониран и екипиран млад мъж. По снаряжението и герба на шлема му се разбираше, че е гвардеец. Един от малкото останали лични охранители на покойния крал. Айрънгрип дори не го погледна.

- Всичко ли чу? – попита той, докато сядаше и пращаше погледа си обратно към картата.
- Да, сър.
- И...?
- Мислите ли, че имаме шанс за успех, сър? Не се съмнявам в уменията Ви на пълководец, нито в смелостта на стотиците мъже и жени, които утре ще се изправят в битка с врага. Но дори най-силните и най-умни воини на кралството имат нищожни шансове срещу Железните и немъртвите.
Гирам въздъхна и погледна младежа в очите.
- Джамал... от всички хора, точно ти би трябвало да ме познаваш. Като син си ми. И добре знаеш отговора, нали?
- Да, сър, - лицето на младежа придоби мрачно изражение, - Лека нощ, сър.
- Лека нощ, Джамал.


***


Гирам чу как пердето на шатрата се отваря. Чу и бронираните стъпки, най-вероятно принадлежащи на Джамал.
- Сър, време е, събудете се.
Генералът го знаеше и нямаше нужда да се събужда. Не бе мигнал цяла нощ. Както и предните няколко дни. Сънят просто му убягваше, а липсата му го оставяше изцеден и още по-отчаян. Мъжът можеше да се закълне, че през последния месец косата му побеляваше десет пъти по-бързо от преди. Не се бе бръснал от седмица, бронята, закачена до леглото му, беше покрита с кръв от преди поне пет дни. Грозна картинка. За момент през ума на ветерана мина мисълта, дали си заслужава да става? Така или иначе, той и събратята му щяха да бъдат избити до крак, а Гардна – превзета. И то след броени часове. И все пак, той намери сили да се надигне от леглото. Погледна се в купата студена вода, оставена до него и се намръщи.

„Гирам!” – помисли си той. – „Я се стегни! Като ще се мре, да се мре с чест.”
Погледна Джамал и му кимна.
- Благодаря ти, свободен си.
Младежът удари юмрук в нагръдника си и излезе с подрънкване на броня и меч. Генералът, от своя страна, се избръсна старателно и изчисти бронята си. След това облече най-хубавата си риза и нахлузи снаряжението си част по част. Не можеше да се яви пред боговете с вид на селски пияница. С твърда, уверена крачка, мъжът излезе от шатрата. Слънцето още не се беше подало и есенният студ смразяваше кръвта. Джамал го чакаше отвън. Двамата се загледаха в хоризонта, бавно започващ да се обагря в червено.

- Зимата идва, приятелю, - промърмори Айрънгрип.
- Така е, сър.
Лагерът на Гардна вече кипеше от оживление. Повечето от воините вече бяха тръгнали и, най-вероятно, бяха заели местата си на входа на каньона. Личният отряд на Генерал Айрънгрип беше прилежно строен с лице към водача си и само чакаха заповед. Гирам всеки път се удивляваше от величието на почти сто лъснати, митрилови брони. Този път беше още по-красиво, тъй като остатъците от кралската гвардия бяха застанали най-отпред с красивите си, позлатени нагръдници.

- Добре, господа. Ходом... марш!
Над сто чифта бронирани крака заблъскаха земята и запяха величествена маршова песен за великата армия на Гардна. Въпреки че този час беше обагрен с черно и алено за цялата земя, войниците бяха готови да влязат в битка без да се замислят и да дадат живота си за благото на всички други поданици на кралството.


***


Когато пристигна на входа на каньона, Гирам най-сетне си позволи бегла усмивка. Беше величествено – стотици, дори хиляди воини в перфектен строй, с лъснати брони и оръжия очакваха последната битка. Щяха да се явят при боговете с чест и гордо вдигнати глави. Джуджетата и магьосниците бяха застанали на самия вход на каньона, елфите бяха наредени на петдесетина метра над тях, готови да залеят врага с дъжд от стрели. Грифоните раздвижваха крилата си по околните скали. А кавалерията беше толкова добре притаена, че Гирам не ги видя въобще. Само бойния рог оповести присъствието им. Всичко беше готово. Сега чакаха само Мортрес, Железните и армадата от немъртви и всякакви тъмни изчадия на злото.

Айрънгрип зае мястото си на първите линии точно на време. До него стояха Хебри с прекрасен меч на кръста и Фримилбим, стиснал огромна секира. Тримата наблюдаваха как на хоризонта, далеч напред се вдигна облак прах. Небето посивя, после почерня. След няколко минути, всичко на север бе черно. Огромна, невъобразимо масивна армия се носеше в тяхна посока. Генералът се усмихна. Ако някой от хората тук оцелееше, песните за тази битка щяха да се носят от уста на уста векове наред.

Слънцето се подаде още малко на източния хоризонт, преди да изсвирят първите рогове. Елфите откриха стрелба. Не след дълго се чу и първият звън на метален щит, първият вой на върколак, първият вик на загинал воин. Шоуто започна. Гласът на Гирам раздра каньона.

- Свирете роговете, дръжте барикадата! Нито крачка назад! Всяко отстъпление е напредък за врага!
Грифоните излетяха. Първата партида камъни бяха запокитени към немъртвите. Небето се обагри в черно и златисто, докато въздушните сили започнаха отчаяна битка. Над защитниците заваля ален дъжд. Стрелите се сипеха една след друга, а щитоносците на първа линия падаха като мухи. За всеки убит се намираше нов, за да го замести. Гирам се впусна напред с високо вдигнат меч.
- За Гардна!

Започна да сече наред. Видя как пада главата на немъртъв, след това усети как лицето му се покрива с кръвта на върколак. След още няколко разсичания, вече знаеше, че накъдето и да замахне, ще има враг за убиване. Малко по малко блокадата отслабваше. Друидите не насмогваха да помагат на падналите. Беше време за Райли да нападне. Генералът посече поредното адско изчадие и грабна рога си от колана. Наду го с все сила и секунди по-ксъно чу тропота на стотици копита. Фланговете на врага потрепнаха като вълни. Смалиха се, след това отново се разшириха, сляха се с конницата и клането стана повсеместно.

Първата линия щитове падна окончателно. Гирам направи крачка назад и извика на Хебри, който се биеше не далеч от него.
- Рунтъч, накарай маговете си да ни дадат някаква защита.
Магьосникът измъкна меча си от гръдния кош на някакво урудливо подобие на гоблин, запокити кълбо от огън по един орк и се обърна към щитоносците. Прескочи джуджетата след кратка засилка и се изгуби в редиците воини. Не след дълго се появи пак – с гръм и трясък и с двадесетина магьосника зад гърба си. Всички те сипеха какви ли не заклинания върху ваговете – огън, лед и чиста магия се изливаха на талази от ръцете на чародеите, докато Хебри не извика нещо неразбираемо за генерала. Подчинените му, обаче, явно го разбраха, защото изведнъж всички спряха на място, вдигнаха ръце напред и изкрещяха с пълен глас някакво заклинание. Огнена стена се появи пред първите линии защитници и се отправи право към врага. Минаваше през изчадията като огромна преса и продължаваше напред. И след няма и две минути просто спря на място. Остана да си гори между силите на Гардна и тези на Мъртвия Барон без да помръдне.

Гирам се зачуди. Никой не знаеше какво да прави. Нито узурпаторите можеха да минат през нея, нито защитниците умираха от желание да атакуват. Генералът използва момента спокойствие, за да погледне назад и с ужас разбра причината за паузата. От гърдите на Магистър Рунтъч стърчаха четири катранено черни стрели. Мъжът все така си стоеше като статуя с колосални размери, разперил ръце напред. Всички магове бяха вперили поглед в него. След една мъчителна секунда Хебри просто рухна, а стената от огън изчезна, сякаш никога не бе била там. Ордите на врага се изсипаха върху защитниците отново. Когато битката продължи, Гирам установи, че нещо липсва. Задните редици на врага идваха абсолютно непокътнати. Нещо не беше наред с арчерите. Когато погледна нагоре, установи, че повечето от тях вече бяха избити от пъргави върколаци, успели да изкачат отвесните скали, а останалите скоро щяха да ги последват.

Генералът се качи на един камък и се взря в задните вражески редици при входа на каньона. С ужас установи, че Райли и хората му не се виждаха никъде. От небето продължаваха да се леят алени капки. Бърз поглед към облаците показа на главнокомандващия, че от грифоните не бе останало почти нищо. Единствената останала сила бяха джуджетата, кралската гвардия и стотината воини на Айрънгрип. Кръвта продължи да се лее, ред след ред ордата настъпваше. Малцината магове и друиди, имащи сили (и все още дишащи) се мъчеха да помагат на ранените и да ги пращат в бой възможно най-бързо. И изведнъж... щурмът спря. Враговете започнаха да се изтеглят. Генералът сбръчи чело. Погледна нагоре и видя, че прилепите също отстъпват. Нещо не беше наред, но някои изглежда не осъзнаваха това, защото се чуха шепа радостни, дори победни викове. Грифоните на Смахнатия бързо се прегрупираха. Един от тях се отдели и пикира надолу, право към Айрънгрип. Приземи се тежко и ездачът му извика.
- Генерале! Железните идват!

В притихналите строеве, този вик се разнесе като ехо в планинкса клисура. Засвириха рогове, закрещяха се команди, зазвучаха бойни песни. Железните идваха. Вече се чуваха металните им стъпки. Земята се тресеше. Железните идваха. Чуха се първите отчаяни вопли на защитниците на първа линия. Железните идваха. Метален блясък изпълни каньона. Железните... дойдоха.

Следващите минути преминаха като в мъгла за всички. Понесоха се канари от небето, зазвънтяха оръжия, чуваха се викове. Не след дълго, дори грифоните се впуснаха в наземна битка... без успех. След броени минути силите на генерал Айрънгрип бяха тотално изчерпани. Кръвта на другарите му покриваше земята. Бяха останали само шепа гвардейци и самият Гирам. Ветеранът чу сподавения вик на Джамал някъде от групичката. Оръжията отскачаха от железните тела на изчадията без да оставят и драскотина. Гвардеецът до Гирам се срина на колене и изчезна в локвите кръв. Със сетни сили, генералът замахна. Мечът му се строши в желязното рамо на безсърдечния колос срещу него. След това мъжът видя железния юмрук, който се заби в главата му и го прати по гръб със строшен череп. И последният воин падна, Железните продължиха напред. Армиите на Мъртвия Лорд подминаха телата, а Гирам все още дишаше, макар и да знаеше, че няма да е за дълго. Очите му се взираха към мътното, сиво небе. От него се отдели нещо мъничко и нежно и се понесе надолу в красив танц. Генералът се усмихна, когато снежинката падна в локва кръв и се стопи бързо. Сестрите й я последваха и започнаха да се сипят. Все по-бързо и по-бързо. Зимата беше дошла... и никога повече нямаше да си отиде.



––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Това го писах за 2-3 часа на един дъх. Има някои грешки, които не съм забелязал преди да го пратя, обаче... dw1_6.GIF

На места съм добавил по един празен ред, за да се чете по-лесно и да не се получава wall of text ефекта. smile.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
КОМИТАТА
Публикувано на: 13 Dec 2011, 14:09
Quote Post


Рицар
****

Група: Citadel
Съобщения: 1242
Потребител # 2221
Дата на регистрация: 4-January 10



Много ми хареса, че накрая лошковците побеждават. Въпреки, че лично за мен ми беше все тая кога се случва битката. Според мен щеше да се разбера по-добре, че силите на мрака са метафора на зимата ако не беше загатнал по някакъв начин, че добрите ще се върнат след време да освободят града. Аз бих помислил над това преди да го изпратя. Но предполагам, че вече си го пратил.

Тази критика ти я пиша тъй като аз имам абсолютно същият проблем. Няма никакво значение кога се случва действието и не знам как да реша този проблем. Иначе разказа ми хареса много. Но за бога човече избягвай такива изречения:

QUOTE
Нещо не беше наред с арчерите.


PMEmail Poster
Top
d@$tmo
Публикувано на: 13 Dec 2011, 22:02
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



Благодаря за критиката. И това изречение... мамка му, фал! sad.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site