Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Абитуриентът, Демо
d@$tmo
Публикувано на: 15 Sep 2011, 16:48
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



16+ - възможно е присъствието на монолози с циничен и нецензурен характер, както и подобни диалози. Общо взето - лоши думички са напълно възможни... да се има предвид.


Здравей, читателю,
Така започват всички книги „с послание”, които съм чел. Тук по принцип авторите влагат мъдри мисли за предисловие на творбите си. Аз, обаче, като един абсолютен самодеец и аматьор, смятам просто да се представя.
И така, казвам се Дамян Момчев (ако не сте го прочели на корицата, се върнете и го направете. Шрифта там е по-хубав.), живея в град Белослав. Градчето не е особено голямо. Намира се на има-няма двадесет километра от Варна. Уча в Професионална Гимназия по Електротехника, град Варна. Според любимата ни госпожа директор – най-елитния техинкум в града... ‘де тоя късмет.
Както се предполага от заглавието на книгата, тази година съм абитуриент и това е последната ми година в гимназията, пречупена през моя субективен поглед. Дали съм я представил реално, това ще ви оставя да решите сами. Но, както и да е. Няма да ви губя времето повече, бръщолевейки глуспоти за света, Вселената и водката. Време е разказът ми да започне.


15 Септември, 2011г. 07:48
Добре, де. Нужно ли беше!? Толкова важно ли беше да ни извикат един час по-рано точно в последната ми година!? Гавра! Гавра, ви казвам! След дванадесет минути моя милост трябва някак да замъкне заспалото си туловище до двора на училището и да слуша два часа глупости, както всяка година. Най-вероятно девети или десети клас ще рецитират патриорични стихотворения и ще ни „вдъхновяват” да търсим нови висоти в българското образование. След това ще следват двадесет минути директорска реч, в която ще бъдем убеждавани, че сме сред най-умните в света, че Електрото, както всички наричат училището ни, е най-добрата професионална гимназия в областта и, че без нас, България за никъде не е. Не, че с нас сме на по-добро дередже, ама, хайде, здраве да е.
Добре поне, че гаражчетата за джобове до училище отварят рано, та поне да сръбна едно кафе на крак след ранното ставане в шест и половин-часовото пътуване с автобус от седем.
И като стана въпрос за пътуването, което в прочем осъществявам всеки проклет учебен ден последните четири години, защо да не започна с него? Или още по-добре, да започна със ставането си.
И така... 15 Септември, 6:04
Майка ми почука на вратата и влезе без да чака отговор. Не, че можеше да се очаква такъв, имайки в предвит, че почти не бях спал предната вечер и хич не ми се мърдаше.
- Хайде, ставай. Шест часа е. – издекламира на бързо родителското тяло, преди да се скрие зад вратата и да я затвори рязко.
Поседях така олколо десетина секунди, заровил лице във възглавницата, преди да издам някакъв стон на тежка мъка и години безжалостни сутрешни аларми и да се надигна от леглото. Почесах се, седнал на ръба на матрака и установих, че трябва да се обръсна. Супер... да ме пита човек защо, по дяволите, не се обръснах предната вечер след душа. Е, какво да се прави. Мързела веднъж поражда бързане след това. Надигнах се с мъка, облякох предварително изгладените дънки и тениска и се отправих към банята. Измих се набързо и започнах да се бръсна, полу-заспал пред огледалото. След десетина минути, когато приключих и с това, си сложих любимия сребърен синжир, без който никъде не отивам, и двете обеци, чието място е на лявото ми ухо. Върнах се в стаята си да си метна новата риза и се огледах. Хаос... пълен хаос. Някак си успях да си намеря портфейла, ключовете и телефона. След това измъкнах слънчевите си очила изпод купчина листи и бръкнах в едно от чекмеджетата си, за да изкарам цигарите и запалката, които веднага прикрих в джоба си. Не, че нашите не знаят, че пуша, но не ми е приятно да ме виждат с цигара, била тя и незапалена.
След като минах покрай майка, подбирайки двайсет лева по пътя за през деня и й казах, че ще се прибера по обед, се запътих към автобусната спирка. Мамка му, сутрин е кучи студ! Но, какво да се прави – на обед пък ще стане жега, няма смисъл да обличам дебели блузи.
Пресякох втората и предпоследна улица, която ме делеше от спирката и погледнах настрани, само за да установя, че ме гледа познато лице.
- Добро утро, Пафе... – поздравих лениво аз.
Павчо е нисичко момче, една година по-малко от мен. Винаги с абсолютно каменна физиономия на апатия и отчаяние, но доста забвен събеседник, а и не е глупав. За разлика от повечето ни връстници, той не е от онези фешънчета, които ти иде да ги обесиш, в момента, в който видиш розовата тениска и шарените шорти, над които са нахлузени чифт слънчеви очила с размерите на сателити. Освен това, той, точно като мен, учи в Електрото и всяка сутрин хваща автобуса до Варна, че да отиде на училище.
- Ами... добро да е, - отвърна.
- Как сме?
- Ами... как да сме.
Следващите тридесет метра до спирката минаха в мълчание. Като пристигнахме се срещнахме с още двама съученици, набор на Павчо – Личо и Радо. След една цигара време автобуса най-сетне пристигна и се натоварихме като добитък по седалки, пътеки и какво ли не. Както всяка сутрин, автобуса беше препълнен. Пенсионери, ученици, работници... и седалките пак не стигнаха, та имаше правостоящи по пътеката. И се започна глъчката – учениците си говориха глупости, както винаги, пенсионерите се оплакваха, както винаги, а работниците си говореха тихичко един с друг, както винаги. И както винаги, аз се отцепих от цялата врява благодарение на чифт слушалки, един телефон и цял плейлист, пълен с Рамщайн. Обикновено, в момента, в който нахлузя музиката, едва ли не директно в мозъка си, изпадам в някакъв полу-транс. Както се казва – ни приема, ни предава.
Отърсих се от собствената си индъстриъл метъл идилия чак след около тридесет минути, когато автобуса пристигна във Варна и спря на центъра. Голяма част от пътниците се изнизаха един по един през двете врати, формиращи дълга колона от заспали същества, мъкнещи се към училища, работни места или, в случая на пенсионерите, аптеки и хранителни магазини. Това, обаче не беше моята спирка, та започнах да се размърдвам, наместих посмачканата си риза, която се беше събрала под мен по време на пътуването и пет минути по-късно слязох на автогарата, заедно с малката групичка съученици и връстници, насочващи се към техникумите.
Като стана въпрос за тях, смятам, че е нужно да отбележа, че четирите професионални гимназии, намиращи се на по-малко от сто метра една от друга, са в една вечна борба за паралелки, ученици и цялостно надмощие и величие. Аз съм от „отбора” на Електрото. С нас вървеше едно момиче от Авото, а въспитаниците на Механото и Дървото или почваха по-късно, или просто ги мързеше да се замъкнат до училище. И в двата случая, те обикновено липсваха сутрин. Днес не правеше изключение.
След като минах през любимото си магазинче, където от край време мога да си купувам цигари, въпреки липсата на пълнолетие в детската ми душица, тръгнахме покрай Гранд Мол Варна. Поредната гавра с жителите на морската столица. Третия по ред мол в града от чеитири. Както другите си събратя, и този е един малък ад – фешънчетата ходят по „марковите” магазини, старците едвам кретат до евтините стоки на Карфур, но излизат с по три-четири пълни торби и бастун на рамо, а тумбите се допълват от всякакви по вид хора, всеки тръгнал с някаква цел, била тя само разузнавателна или с точно определена дестинация.
Как да е, замъкнахме се до техинкумите и всеки се пръсна на някъде. Аз, лично, за кафе. Което ни води до...

15 Септември, 2011г. 07:48

С кафе в лявата ръка и почти празна кутия цигари в дясната, отчаяно се опитвах да маневрирам около групичките ученици, учители и случайни жертви на пешеходния трафик, докато измъквам последната си цигара от старата кутия. След минута-две начинанието бе успешно. Сега идваше другото предизвикателство – да си пазя завет с кафето и да запаля заветния фас. Това, за мое облекчение, не отне дълго и скоро, напълно екипиран, се запътих да търся приятелите си около оградите на училището... без успех. Издърпах набързо цигарата сам, което не е особено забавно сутрин, както всички пушачи знаят, и се запътих към входа. За мое щастие близо до него намерих част от момчетата от класа ми. Един от които, е и един от най-добрите ми приятели – Божидар.
- Добро утро, колеги, – поздравих аз.
Няколко кимвания и заспало изръсени поздрава ми отвърнаха. Добре... поне някои вече бяха достатъчно будни, че да говорят. Както и да е, да продължим. Веднага след формалностите един от четиримата се обади.
- За мене ли е? – попита Дилян, сочейки кафето ми. Аз лично му викам Лепката.
Това момче е някакъв пълен ужас – комплексарче, ербаплия на бой и псувни, което често води до факта, че е набит и напсуван. Но, стига лирични отклонения.
Само вдигнах десния си среден пръст към него и му отвърнах:
- Ей т’ва е за тебе.
Много ме дразни тоя, не се шегувам. На няколко пъти щях да го набия, ако не ме бяха спрели приятелите ми. И добре, че са там, че хич не ми се ще да ме изключат заради някакво си лайненце.
Скоро кафето беше довършено без жал и милост, а чашката – прилежно изхвърлена в близкото кошче. И тъкмо на време. Стана осем, време беше да се започне за следващите девет месеца. Дотътрихме се до класния си, който стоеше, скръстил ръце, за да покаже къде трябва да застанем тази година. След кратки поздрави и с него на стълбите на училището се изправи в цялото си могъщество господин Ставрев, един от учителите по физическо. Очевидно поел сутрешната си доза вино, той се провикна на микрофона.
- ‘Айде, стройте се, бе! Вие там до входа... ‘айде, влезте си в строя, че да почваме! Абе, вие глухи ли сте!? ‘Айде, при класните бързо!
Отчаяните му опити да вкара всички в редици по двама само с викове и ръкомахания бяха увенчани с частичен успех, когато безформената тумба ученици най-сетне застана що-годе прилично с минимални бройки, все още наредени по входа и оградите. И се започна.
- Ученици... за посрещане на знамето на Професионална Гимназия по Електротехника, равнис! – три секундна пауза, в която никой не мръдна, за да изпълни командата. – Мирно! – пак без промяна.
Промяната дойде от двете големи тон колони до стълбите, които засвириха песента „Радецки” и тримата деветокласници (или десетокласници – не знам и не ми пука особено), които закрачиха пред П-образния строй, гордо вирнали глави и флаг. Знаменосците минаха, песента замря, Ставрев се провикна:
- Ученици, равнис! – същата история... – За издигане на националния трибагреник, мирно! – и пак. Защо въобще се опитва всяка година!?
Този път с радост установих, че част от сбирщината хаймани из строя поне си направиха труда да си свалят шапките, щом химна зазвуча от колоните. Браво!
Едно от двете момичета, които съпровождаха училищното знаме застана до пилона и бавно, но стабилно и спокойно, издигна националния ни символ. Добре, до тук нещата се получаваха по план. И сега, ако бях прав, следваха един час пълни глупости, а слънцето се надигаше. Лошо, лошо... щях да се изпотя и сваря от жега преди да усетим прохладата на партера.
Момче и момиче, облечени официално (което си беше в пълен контраст с останалите от нас), застанаха зад микрофоните. Не ги слушах, честно казано, но беше нещо за просветата, учението и тем подобни. Всички сме ги слушали толкова пъти, че просто вече блокирах всякакви подобни сигнали като по инстинкт. Сепнах се обаче, когато осъзнах, че набързо издекламираха едва два-три абзаца в рамките на има-няма три минути време, преди да дадат думата на Живка Москова, многоуважаваната ни госпожа директор... добре де, просто директора.
„И сега се почва.” – помислих си аз. – „Речи за това как трява да се трудим в училище, да се целим на високо, последвани от десет минутни хвалби към училището и родната просвета. Завършека, естествено, щеше да е с пожелание към ученици, родители и учители за приятна учебна година, защото всички сме едно голямо шибано семесйтво. Да, бе.”
И отново в бях грешка. Този път беше доста кратка – три изречения на кръст, свързани със слънчевия ден и пожелание към всички да сме все така слънчеви. Стига, бе... нима това беше същата директорка, която миналата година изнесе двадесет минутна реч, пълна с почит към собствените й постижения като директор и любов към Електрото, което, цитирам, „е най-елитният техникум във Варненска област последните десет години”?
Микрофона се върна към двамата доброволци за още две-три минути стихове и проза, които свършиха по-бързо, отколкото нормален човек би отишъл до тоалетната... и то по малка нужда!
След това беше ред на госпожа Москова (пак), за да представи класовете един по един. Ха... идваше забавната част. Когато заветното „Осми А клас” прозвуча от колоните с директорския глас, строят избухна:
- Зайци, зайци, зайци... – чак докато не се скриха от поглед в училището.
Естествено, както всяка година, леля Живе реши да успокои родителите.
- Искам да кажа на всички родители да не се плашат и, че тези викове са всъщност поздрав и израз на обич към нашите най-нови ученици от страна на по-големите, - дружен, гръмък смях от строя, както всяка година, заглуши следващото изречение. - ... и, че догодина вашите деца също ще участват в този, ъм... поздрав. И така, Осми Б клас с класен ръководи... – останалото не се чу. Всички пак викнахме с все сила.
За жалост на спящите в околните блокове, крясъците продължиха през четирите паралелки осмокласници и три от деветите класове. Прекъснахме само веднъж, за да се засмеем на коментара на един от деветокласниците, а именно:
- Майка ти е заек, бе, тихо там!
Нашият клас беше десерта. Последната паралелка от най-възрастните ученици – дванадесети Е клас с класен ръководител Мирослав Михнев. Сега като го пиша звучи някак стряскащо... дванадесети... както и да е, и нашият ред да влезем през вратите дойде, след като всички други вече отиваха към стаите си.
Минахме през двуркилната порта от алуминиева дограма и се запътихме по стълбите. Както винаги, трябваше да се замъкнем четири етажа по-нагоре. Като започнахме нашето своеобразно катерене, се оказах точно до класния.
- Абе, господине... тая година не си ли поискахте стая на първия етаж?
- Аз искам, ама няма... – засмя се набързо Михнев.
Затътрихме се до горе и аз вече с нетърпение очаквах да разбера, че пак ще стоим до единадесет (искам да отбележа, че беше към осем и двайсет). И бях изключително разочарован, след като в девет без нещо вече бяхме навън. Цял ден да си в грешка не е лесно! Особено, когато си сигурен, защото поседните четири години е било така. Но, както и да е. За краткото време, в което бяхме в стаята, минахме набързо следните обичайни дейности – изчакахме закъснелите, изчетохме правилника за вътрешния ред, който общо-взето гласеше „права нямате, задължения, обаче – много”, почетохме десетилетието за безопасност по пътищата с бърз прочит на един лист статистика, напомнено ни беше за обичайната бумащина и първата родителска среща и си получхиме графика за практиката.
И ето, че в девет без пет, вече бяхме навън и отивахме до близкия блок, където живее една пета от обичайната компания, а именно – Емо, познат още като Известния. Пича се нуждаеше от два химикала и разтоварване на листи от училище, тъй като смяташе да ходи на изпит по теория, външен при това. Една цигара по-късно, вървяхме към любимото си заведение в пълен състав. И мисля, че е време да представя обчайната си компания, за да не се чудят читателите за кого, аджеба, иде реч.
Тайфата се състои от: моя милост, Емо, Дидо, Божо и Веско.
Емилиян е най-известния от компанията. Не случайно получи и прякора, след като някакъв минувач му каза „Абе, ти не си ли Емо от Фейсбук? Да знаеш, много си известен!” Освен това, докато бил във Велико Търново с приятелката си някакви момчета казали „Абе, т’ва не е ли Емо от Кунфуто?” И така, той е Известният. Дълъг има-няма един и деветдесет, доста слаб и с постоянна зъбата усмивка. Тъпите вицове и ненормалните идеи са му специалитет.
Диян... бияча на бандата. Всъщност, той е доста спокоен тип и никога не съм го виждал да се бие, обаче по едно време тренираше кик-бокс. Освен това редовно ходеше на фитнес, до момента, в който реши, че ще пуска шкембе. Плочките стоят, шкембе още няма вече една година. Той е сериозният в компанията. Ако ти трябва помощ, звъниш на Дидо, той ще оправи работите.
Божидар пък е нашия арт-гуру. Форограф по призвание, техник по хоби и дете по акъл, той е човека, при когото се събираме най-често, тъй като техните обикновено работят някъде в чужбина. Я Гърция, я Испания... та, той и семейството му са своеобразни полигуоти. Освен това прави най-жестоките снимки от цялото училище и е изключително забавен и интелигентен тип. Вярно, понякога като му щукне нещо може да е и дразнещ, но все пак е ценен кадър сред приятелите. Горкия, обаче, май съм го заразил с проклятието си. Човека няма никакъв късмет с индивидите от женски пол. Колкото и да ги върти и да суче, аха да стане работата както трябва, и нещо се прецаква.
Веско... олеле, майко, Веско! Дето се вика, епа такова животно нема! Човек без стабилна мисъл и, все пак, стряскащо разсъдлив. Обикновено се прави на идиот и ръси глупости, но пък е забавен и умен тип и, когато е нужно, става зверски сериозен. Освен това е фен на ряпата. Защо... и аз това се питам. Няма значение какъв е разговора, репата е в същността му!
И, естествено, аз. Ако трябва да се опиша, бих казал, че съм умен, забавен, красив, скромен. Освен това не пия, не пуша, не псувам и не лъжа. Добре, де... красив и скромен далеч не съм. Освен това пуша доста и псувам още повече. Но пък от известно време насам не пия, заради една злополучна вечер с вино. Няма да коментирам повече, а и смятам да приключа абзаца тук, тъй като хич не ме бива да се описвам сам.
И така, малко по малко, стигнахме до заветната цел на деня – кафе-бар „Стеф”! От четири години насам, това е мястото, където отиваме преди училище, след училище, а понякога, и по време на училище. Кафе, безалкохолни, билярд и дартс. Какво повече може да иска човек!? Ще ви кажа какво! Страхотни барманки, които вече ни познават и винаги ни обслужват с усмивка и някоя-друга шега или разговор. Ами, какво да ви кажа... имаме и тях.
Сбирката на тайфата протече доста весело над няколко кафета, една-две коли и един „Швепс”. Освен това разцъкахме малко дартс и няколко познати минаха да ни поздравят, тъй като не се бяхме виждали цяло лято. Но, това са вътрешни дела, които се обсъждат само от малцина избрани, така че няма да се задълбавам в детайли за дневното кафе. Само ще кажа, че ми беше адски готино, че с момчетата сме пак на линия! Учебните мъки почваха, но с тях, започвахме и ние. Да, тази година ще е уникат!
И така, след два часа в „Стеф” беше време за последната спирка преди да се разделим – пицария „Макао”. XXL дюнер, с цена четири кинта, от Добчо, когото реших да попитам какво е станало със сивата котка, която се навърташе наоколо, а той ми отговори:
- К’во да стане – на четири лева.
Пича има чувство за хумор и е доста забавно той да ти прави дюнера. Една от причините да ям точно тази храна, а не пиците, които също не са лоши.
Както и да е. След дружно хапване и смях, беше крайно време да се разделим. Дидо си беше заминал по-рано, за да се види с гаджето си, та ние с Божо се запътихме към близката автобусна спирка, а Емо и Веско – всеки към апартамента си. Скоро казах „чао” и на Божидар, след като го питах дали ще пием кафе на следващата сутрин и получих уклончив отговор, и тръгнах към Автогара „Младост”, както се наричаше официално малката гара в циганския квартал, от където трябваше да си хвана автобуса.
Поредния претъпкан автобус, поредния дядка, който реши да се тупне точно до мен (как така не се намери един път за четири години една натокана мадама да седне на тая шибана седалка до мене!?), поредния Рамщайн транс. С това завърши последният първи учебен ден.


_____________________________________________
Знам, че е кофти за четене, но IPB очевидно не разбира от Tab, съжалявам... sad.gif

Та, бих искал да ви питам дали бихте прочели и следващата част... евентуално? delf2_2.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
Ивънтайне
Публикувано на: 20 Sep 2011, 20:17
Quote Post


Скуайър
**

Група: Dragon Riders
Съобщения: 271
Потребител # 2000
Дата на регистрация: 15-August 09



Хей,супер е!Не съм 12 клас все още,но това е най-якото описание на първия учебен ден,което съм чела!И да,поне на мен ми се чете и следваща част!

biggrin.gif biggrin.gif biggrin.gif


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
d@$tmo
Публикувано на: 23 Sep 2011, 23:38
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



Мерси, старая се да го направя забавно някак си... biggrin.gif

Ето и следващата част, писана в кофеинова и никотинова кома. И двете докарани нарочно, с напразната надежда да ми дойде музата. laugh.gif
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
23 Септември, 2011г. 22:48

Творческата ми пауза беше дълга, така че още от първото изречение ви моля – не ме бесете, ако не ви хареса това, което съм написал днес!
Та... мина повече от седмица от заветния 15ти. Какво мога да кажа... ами, мисля си за „Баси шитнята”. После ми идват на ум готините моменти и си мисля „Баси кефа”... и накрая се сещам, че на края на всичко ме чакат матури и държавни изпити. Ето защо ще кажа „Ами, честито!” Но да караме едно по едно. До май месец време има много.
Какво да ви кажа за 16ти и 17ти? Ами, два петъка, нищо интересно. По програма трябваше да имаме инструктаж за новата практика в петък и осем часа учебна и комплексна практика в събота. Ха, да, бе! Инструктажа, че го минахме – минахме го. Ама, ако си мислят, че аз осем часа ще кисна в една кола на „М-Сат”, само за да гледам как се връзват кабели, ще имат да вземат! В девет часа тръгнахме с колите от офиса, спряхме две преки по-нагоре за по едно кафе и в десет и двадесет вече вървях към автогарата. На това, дами и господа, му викам късмет! Сигурно ще попитате защо. Отговарям веднага. Защото миналата година висях седем часа във фирма, която не само, че беше най-алкохолизираното място на света, ами и нямаше нищо общо с компютърните мрежи, които ми се водят специалност на паралелката. Както и да е – минало, свършило.
Понеделника донесе обичайното понеделнишко настроение. Онова, в което ти иде да си пееш “Break Stuff” на Limp Bizkit. One of those days you don’t wanna wake up. Мда... определено беше от онези дни. Въпреки това скочих от леглото доста набързо, облякох се, приготвих си оскъдния багаж (в който, искам да отбележа, нямаше дори тетрадка) и тръгнах директно към градската поликлиника. Сега всички си мислите, че отивам да си взема бележка още от първата седмица, нали? Е, да, ама не! Трябваше да взимаме някакви тъпи хартийки, че сме клинично здрави. Абе, мама ви министерска, ако не бях здрав, на даскало щях ли да ходя, бе, цървули!? Както и да е, минахме през кабинета на Д-р Стоянова, показахме малко чар, че да се прередим и да минем по-набързо и, педставете си, успях да си хвана автобуса и да отида за третия час! Сега пак си мислите лоши работи като например, че съм зарязал първите два. И пак сте в грешка. По програма имам дупка, тъй като другата група имат ЗИП. Да им е честито! Аз ще спя два часа повече всеки понеделник до края на срока!
Замъкнахме се ние за третия час, за да се срещнем с един от учителите, които ми преподават за първи път – Лъскова. Първото име не го запомних, но тя преподава по Физическо Възпитание и Спорт. За мое най-голямо съжаление, предният даскал се пенсионира тъкмо, когато започнах да го харесвам! Какво да се прави, годините текат неумолимо, хората остаряват, аз се разхубавявам... ех, едно време не беше така! Но, back on topic, ‘дето се вика. След като бяхме инструктирани, че ако сме без анцуг следващия път ще копаме градинки и драснахме по един автограф на „важния”, истински инструктаж, поцъкахме малко волейбол и баскетбол и дойде време за голямо междучасие. Хапване, цигарки, тва-онова... и след двадесетина минути (плюс, минус пет... все пак при Николова имаме, можем да си позволим малко закъснение) се отправихме обратно към училищната сграда.
Този беше един доста забавен час. Обяснявам защо. Поради две причини. Първо, водеше го Николова, наричана още Кроасани „Браво”, заради прическата си тип „бухни от кеф”, което автоматично означаваше тотална анархия. Второ, след като ни говори половин час се получи следната ситуация:
- Има ли въпроси?
- Да, госпожо...
- Слушам...?
- К’ъв предмет ни водите в момента!?
В интерес на истината, никой от нас не разбра, въпреки факта, че няколко човека я слушаха. За това въпроса си беше уместен, колкото и смешен да ви звучи отстрани!
След като установихме, че предмета е „Запомнящи устройства”, звънеца би. Както всяко малко междучасие с тайфата излязохме да изпушим по цигара. Така де, аз, Веско и Емо да пушим, а Дидо и Божо – за малко чист въздух. Както и да е, цигарата в междучасието не беше главния въпрос. Работата беше там, че следваше първия час БЕЛ за годината, което поражда нуждата да обясня омразата на всички към дадения предмет. Дори аз, който искам да уча журналистика, го мразя. И то не заради литературата като такава, а заради пачаврата, която ни я преподава.
Соня Корчева... чуете ли, че тази жена работи в училището на децата ви, най-добре ги преместете някъде другаде! В първия ни час с нея тя написа на дъската, цитирам, „Зграда” и подчерта буквата „з” с три черти. След като един час спорихме с нея, че се пише със „с”, звънецът би. На следващата седмица се оправда, че била написала „здание”, а всичи двайсет и седем свидетели не са видели правилно. Интересно, мен ако питате. Извънземните ще да имат нещо общо с масовото недовиждане, аз ви казвам!
Противно на всички очаквания, шафрантията долна не се заяде с никого. Явно от дирекцията пак са й кастрили егото. Няма да е за сефте. Дори се опитах да я провокирам и двата поредни часа без успех! Мамка му, изгубил съм форма!
И ето, че след два часа с онова говедо, дойде интересната част от деня. По програма имахме последен час „Предприемачество” с чисто нова, прясна от университета учителка. На 15ти, класният я беше описал като „една нова, младичка”, пускайки типична усмивка на дърт коцкар, който всъщност нито е, нито му се отдава да бъде. Но, обратно към предприемачеството.
Набързо запълнихме малкия музикален кабинет и седнахме послушно, за да може всички да я огледаме добре. Честно казано, очаквах повече. Нисичка, с екстравагантна прическа и нормално, чисто черно облекло. Бях разочарован! Надявах се най-сетне да се падне някоя пищна мадама за учителка с деколте по-дълбоко от на Ставрев (ако го помните от предната глава) бъчвата с вино! Е, какво да се прави, ще се задоволим с каквото има.
Макар и да не беше особено сексапилна или красива, не беше и грозна. Може би за това един от колегите рядко си вдигаше погледа по-нагоре от колана й, докато тя пишеше на дъската. Но, той си е загорял по принцип и е готов да се хвърли на всичко, що шава, така че не се брои. Както и да е, след като и това разочарование отмина, беше време да отидем на дневното кафе за разбор на събитията. И както често става, Дидо и Емо, едва ли не, се затичаха към гаджетата си, които учат и живеят на другия шибан край на Варна. Шанс, брато, както би казал един познат.
И отново приключихме с дартс, билярд, кафе и разотиване по спирки и квартири.
Следващият ден беше труден... много труден! Първо, станах чак на шестата аларама. Нагласил съм си ги на всеки пет минути между 5:00 и 5:30, точно защото знам, че ако е една, няма да стана до обяд. Както и да е, замъкнах се до автобуса, качих се и си запътувах с поредния Рамщайн транс. И тъкмо си мислех, че работата ще е много шибана, тъй като не съм пил кафе и видях, че имам още десетина минути преди първия час. Перфектно! Щях да си взема едно Нескафе от най-популярната лафка за джобове до Електрото, да си го изсърбам с един фас и всичко щеше да е точно. И така и направих – отидох, взех кафето, платих си го с кеф и отпих.
В този момент напълно осъзнах, че деня ще е зверски скапан! Кафето беше бълвоч! Пълен ужас. Да ти се додрайфа! Но беше кафе, което беше важно, затова го изпих, макар и с мъка.
Двата часа английски, последвани от един час „Свят и личност” ми се сториха като десет дни в карцера – бавни, мъчителни и без судоку за решаване! И като се замислех, че ме чакат още четири часа, се връщаше чувството от сутрешното „кафе”. Тогава ми просветна гениялната идея – време беше да пия нормално кафе, та да си дойде всичко на мястото! Охарчих се цели 90 стотиники, но си струваше – сто милилитра Нескафе, точно както си му е реда. Без захар и зверски горещо... няма друго такова.
След две цигари и свястното кафе, вече всичко ми потръгна. Запомнящите устройства минаха бързо. Факта, че почти тридесет човека бяхме натикани в една компютърна зала за новия предмет, наречен „Програмиране на web дизайн”, не ме притесни и групата ни дружно успя да си издейства един час по-малко практика, след като разбрахме, че на даскалката й се стои на работа, точно колкото на нас на училище!
И тъй като имах свободно време, идваше важната част от деня – „Стеф”! Отново само с Веско и Божидар, но, все пак, качествено! Направихме си кефа набързо (след като минахме да си направим снимки за бележниците) и вече бяхме готови да обсъждаме какво ще правим през годината. Планът за посрещане на зайците беше доизпипан, подхвърлихме идеи за „седмицата на шегата”, която смятаме да правим преди първи Април и открихме годишния резултат на билярд, който си водим с Веско всяка година. До тук той бие с четири победни години... от четири. Какво да го правя сега, не искам да го комплексирам момчето, та го оставям!
За съжаление, обаче, сряда сутрин дойде с термометър и посещение при лекаря с оплаквания, типични за кофти настинка. Е, какво да се прави, случва се. Изтървах някои часове, които исках да изкарам поне първата седмица, но здраве да е!
Мда... първата седмица мина, а с нея – доста приятни и не до там приятни дребни случки. Повечето просто не си струват да се разказват, тъй като се случват на всички нас всеки ден... но се надявам да сте останали доволни от набързо сбитата в има-няма три страници седмица. Ако ли не... ами, винете съдбата, че не ми е дала по-забавни случки!


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
nija16
Публикувано на: 30 Sep 2011, 17:29
Quote Post


Скуайър
**

Група: Potter's Army
Съобщения: 195
Потребител # 1642
Дата на регистрация: 16-January 09



Тц, защо няма още? Искам следваща част! tongue.gif


--------------------


There's a storm on the streets, but you still don't run
Watching and waiting for the rain to come.
And these words wouldn't keep you dry
Or wipe tears from an open sky,
But I know, but I know, but I know I'm right.




user posted image



The rain's going to follow you wherever you go.
The clouds go black and the thunder rolls
And I see lightning, and I see lightning.



PMEmail Poster
Top
d@$tmo
Публикувано на: 01 Oct 2011, 10:46
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



Днеска смятам да напиша следващата, макар че седмицата беше малко умряла. laugh.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
d@$tmo
Публикувано на: 22 Oct 2011, 10:27
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



18 Октомври, 2011г. 8:54

Да, тези три седмици си бяха ад. Нямах време за абсолютно нищо, освен едно бързо кафе с колегите и то не всеки ден. Вечер се прибирах, убит от умора, лягах си веднага след вечеря и спях като къпан цяла вечер без да мръдна. Мразя такива периоди. Но, разбира се, има и добра новина – свърши се!
За три седмици успяхме да минем входните (всичките с петици, освен едно по практика, на което имах четворка), завършихме ремонта на покрива вкъщи, поръчахме дърва за зимата, докараха ни ги, нарязахме ги, нацепихме ги и ги наредихме. Освен това татко пак тръгна по моретата, аз и сестра ми си намерихме квартира, която в продължение на три дни беше старателно изчистена. Остава да минем едно място от пода с препарати и да се нанесем!
Но, нека започнем с нещата едно по едно, без да се спираме на всички тях. Входните... ами, очаквах нещо по-гадно и продължително, но се оказа, че пак съм в грешка. Колкото и разочароващо да беше, че се справих относително добре на входните, не може да се отрече факта, че да правиш контролно в баничарница е нещо, което може да ти се случи само в Електрото. Въпросното „писмено изпитване” беше по производствена и комплексна практика, която карам в петък. И тъй като офисът на „М-Сат” беше още затворен, даскалката реши да импровизира и да отидем на близката детска площадка, за да ползваме люлките, пейките и пързалките за нещо, за което никой не би се сетил да ги ползва. А именно – за класна стая. Но, видиш ли, беше кучи студ, което доведе до факта, че ние отказахме да пишем каквото и да било, докато не си чувстваме пръстите и учителката се принуди да отидем в близката закусвалня. Божо предвидливо си взе някакво ядене (май беше някаква кифла), седна си спокойно сам на една масичка и съвсем неглиже и плюскаше, докато попълваше празните полета на листа, предоставен от инжинер Николова. Как да е, криво-ляво го завършихме, предадохме го, извинихме се на жената, която работеше в закусвалнята и си тръгнахме. Стажа мина както винаги – пих едно кафе с екипа, минах на един адрес и си заминах. Густо, майна, както се казва. За сметка на това последния петък дори не докоснах колата. Просто ни казаха „Ами, вий се пръскайте, ако искате, че няма къде да ви съберем трима.”
Но, както и да е. Време е за следващата тема. А именно – минутката за оплаквания, която ще започне с една изключително траурна новина. Вест, която потресе мен и голяма част от съучениците ми. Смъртта на един от нашите приятели през тези пет години, а именно – пицария „Макао”! Затвориха ни пицарията, мама им! Няма вече дюнери, няма го и Добчо, че и онова бавно бабе го няма. За последното не съжалявам. Като отидеш да си вземеш пица от въпросната работничка, минават поне десет минути, докато ти даде пицата и ти върне ресто. Както и да е... работата беше, че не съм ял дюнер от две седмици, ако не и повече! Срам и позор... но какво да се прави, избор нямаме никакъв в случая. То, че има от къде да си взема дюнер, има, обаче, когато във въпросното ядене има ориз и някакво подобие на моркови (надявам се, че е било моркови, де), се губи смисъла. И така... сега съм на кроасани. Когато ям, де, тъй като доста пари отиват за цигари, а ми се иска да спестя някой лев тея седмици.
След като ви стоварих тази тъжна вест, продължавам напред – квартирата.
Всичко започна с това, че ми писна сестра ми и майка ми да се увъртат и да оставят нещата да се уталожат и да затихнат. Аз бях крайният инициатор, който направи работата възможна, тъй като милата ми кака просто вдигна ръце и се отказа да убеди нашите, че ни е нужна квартира чисто психически. Един ден, обаче, мисля, че беше на седми този месец, казах на майка си:
- Майко, покрива го свършихме, знам, че утре ще чистим двора, обаче ти каза, че като свършим покрива ще се заемем с квартирата. Така че утре, точно в 11 искам да седнем тримата, да изберем няколко оферти и да почваме да звъним.’
Майка ми се съгласи криво-ляво и на следващия ден, точно в 11:10 преди обяд бяхме пред моя лаптоп и оглеждахме какви квартири съм избрал. Отсяме няколко, след това ги подредихме по приоритет и аз взех да звъня. Оказа се, че още първата, която харесахме най-много, е свободна и след цял ден чакане за отговор от страна на Ваня Тодорова (брокерката) накрая имахме уговорена среща за оглед в понеделник. След като минахме огледа, останахме доволни и дадохме капаро се разбрахме, че на следващия ден сестра ми ще подпише договора за наема. Перфектно! Във вторник след училище се прибрах и получих добрите новини – апартамента е нает, ключовете са в нас, остава да му минем едно чистене и да се нанасяме!
Какъв таралеж си бяхме пуснали в гащите, обаче, още никой не беше разбрал. Как да е, чистенето започна в събота. Мебелите ги минахме доста бързо, имайки в предвит, че май никога не беше чистено там, но как да е. Но когато започнахме пода... о, ужас! Не мисля, че тези плочки някога са виждали чиста вода, пък камо ли препарати! След две минавания с „Доместос”, след това с обезмаслител и „Оникс”, пода продължава да е сиво-черен, при условие, че трябва да е бял. Тъй като беше останал един участък за почистване с обезмаслител и „Оникс”, реших, че трябва да отида и да го мина, че да се свършва най-сетне. Наложи ми се да пълзя на четири крака, докато търкам с една четка, колкото ми държат ръцете. Ефект? Никакъв! И така ми тръгна вчерашният ден. Реших да притичам до магазина, който е на пет метра от входа на квартирата, за да си купя едни цигари, тъй като останах с една. И, естествено, с моя късмет решиха да ме питат:
- 18 имаш ли?
Тъй като собственика щеше да ни бъде съсед по вход през следващата поне една година, реших, че би било тъпо да го лъжа и си признах добродушно, че нямам и ми остава малко, докато ги навърша. Което доведе до факта, че трябваше да бягам през улицата до друг магазин, в ужасен проливен дъжд, бурен вятър и локви до колене... и то по една жилетка, тъй като реших, че няма да ходя далеч и яке не ми трябва.
Как да е, взех си цигари и се върнах да чистя. Малко по-късно обезмаслителят свърши преди да съм изчистил всичко, което исках. Супер! Просто супер! Реших, че ще отида в „Стеф”, тъй като Божидар ми беше звъннал малко по-рано, а аз му отказах, тъй като мислех, че ще чистя до припадък. Та, отидох аз на кафе и успях да падна два пъти на дартс и един път на билярд. И, разбира се, за капак на всичко имах ФВС първи час! За мое щастие не можехме да бягаме 600 метра, докато вали като из ведро, а за мое нещастие – щяхме да играем волейбол, в който мен хич не ме бива.
Бях доста изненадан, когато направих мача на живота си – прецаках само един сервиз, успешно направих един блок и отбелязах няколко точки. Останалата част от деня ми мина... мокро. Тъй като реших, че дъжда е тъпа причина да не изляза за една цигара. И това го решавах всяко междучасие. Накрая се стигна до там, че обявиха код „Оранжево” и милата ни директорка реши да ни намали последните два часа. О, чудо! Москова сигурно си е блъснала главата някъде с все сила. Едвам се прибрах до Белослав, но важното е, че стигнах, макар и автобуса да закъсня доста. Мокър до кости се добрах, треперейки, до нас и веднага влязох за един врял душ.
И като заключение на тази глава, трябва да спомена един много важен факт. С Дидо и гаджето му бяхме на „Стеф” един ден, когато от дума на дума се стигна до там, че аз на майтап да кажа:
- Абе, вий двамата, ‘що не ме уредите с някоя, бе?
Което предизвика половин минута мълчание, двамата се спогледаха и веднага казаха:
- Жулияна!
- Жулияна, да!
Бях малко скептичен, че говорят сериозно, но на следващия ден се оказа, че Хрисито (на Дидо любимата) всъщност наистина е говорила с въпросната своя съученичка и бях подтикнат да отида на среща в петък. Доста набързо се беше получило, но какво пъ – защо да не отида и да не пробвам. Току-виж ме харесала и аз съм я харесал, може да излезе нещо.
И, естествено, с моя късмет – в петък Жулияна се разболяла. Good game, life! Отново бях надупен и „нападнат в гръб” от съдбата. Е, какво да се прави. Надявам се тази седмица да можем да излезем, пък да видим.
За днес... толкоз. Усещам, че това мое писание тип „дневник” нещо не се получава... ще му трябва редакция, определено, но ще нея ще я минем като свърша всичко. Peace, d@$tmo out.



22 Октомври, 2011г. 9:40ч.

Най-сетне разбрах какво ме чака щом се изнеса от вкъщи. Вчера със сестра ми решихме да пренесем малко багаж и да направим новата квартира наш дом. Всичко окей, ама така стана, че с яденето се прецакахме. Един съвет от мен – не си купувайте пиле в палачинка, ако нямате микровълнова фурна да го стоплите! Иначе снощи беше забавна вечер. Както седяхме и се опитвахме да хванем нечий незащитен рутер, за да си откраднем малко Интернет, на сестра ми й хрумна гениална идея. Ето как стана.
- Абе, Глобула нали до осем работи? – пита.
- Да, защо?
- Ами, гледах едни оферти за един безжичен рутер... десет кинта на месец и имаме Интернет навсякъде, където го занесем.
- ‘Ми, то си е оферта принципно... ама трябва да го съгласуваме с майка.
След кратък размисъл и един телефонен разговор по-късно се замъкнахме до близкия Глобул и два часа след този разговор, вече имахме напълно функционален Интернет! Густо, майна, ‘дето се вика.
Предварително сестра ми се беше заредила с картончета и тем подобни за някакви макети за университета, тъй като днес е на упражнение. Което означава, че моя милост седи в квартирата, пише, пуши и си гледа Фейсбука, който, между другото, днес се скъса да ме прекъсва. Майка ми, братовчед ми от Англия, в момента и чичо и стринка от Италия. Всички питат как е квартирата. Ами, как да е, бе, хора. Супер си е. Нали за това плащаме наем – да е добре.
За сметка на това, обаче, рано сутрин няма жива душа от колегите. Та ми се наложи да притичам до магазина долу за цигари и да си пия кафето сам вкъщи пред лаптопа. Е, какво да се прави, събота е. Кой луд ще стане в седем сутринта, както направих аз?! Но може след половин-един час да се вясне някой „ранобудник”, че да отида да изпия едно кафе и с компания.
Иначе... мисля си, че доста добре ще ми се отрази живота в големия град без нуждата да се чудя „Абе, аз кога имам автобус...?” Пред моята скромна тийнейджърска душица се откриват две нови врати – едната, водеща към пътя на отговорността и другата – към забавлението и близките срещи с колегите. И, което е най-готиното, мога да мина и през двете едновременно.
Фактът, че ще трябва да се грижа за квартира и сестра си (която също така ще се грижи за същата квартира и мен) може да доведе до едно личностно израстване, което липсва при хора, които цял живот живеят под крилото на родителите си. Надявам се да не кривна от пътя на отговорността и да се справя както трябва с трудностите и изборите, пред които ще се изправя, започвайки един що-годе самостоятелен живот. Вярно, събота и неделя пак ще съм си в Белослав, но през седмицата... it’s all me!
Внимание... жизофреничен монолог.
Дастмо, брато... ти си пич, обаче си и малко наивен, да знаеш. Ако си мислиш, че всичко ще се промени, вземи да слезеш на земята. Пак си под нечий контрол – този на сестра ти. А сестра ти се отчита пред вашите, което води до извода, че, макар и косвено, майка ти и баща ти пак ти дърпат конците. Вярно, със сестра ти се разбирате чудесно и тя осъзнава потребностите ти на млад индивид много по-добре. Ще имаш някои свободи, които не си имал до сега, но няма да са чак такива, че да говориш за „що-годе самостоятелен живот”. Осъзнай се, брат. Пак си си същото 17 годишно келеме, което си беше и преди да наемете квартирата.
Край на монолога... че и на главата, тъй като не се сещам какво друго да пиша за момента. Приемете тази част като малка притурка... като брошурка в пощата, един вид.


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
Ивънтайне
Публикувано на: 22 Oct 2011, 17:16
Quote Post


Скуайър
**

Група: Dragon Riders
Съобщения: 271
Потребител # 2000
Дата на регистрация: 15-August 09



ОМГ!Това официално е супер!Успя да ми повдигнеш настроението,а днес въобще не ми беше на кеф.Давай все така.Tumbs up! biggrin.gif biggrin.gif biggrin.gif


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
d@$tmo
Публикувано на: 25 Oct 2011, 11:48
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



Мерси. Макар че, имам чувството, че нещо не върви както исках... трябва мноооооого редакция след това (т.е. - като имам време). laugh.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
Ивънтайне
Публикувано на: 29 Oct 2011, 15:40
Quote Post


Скуайър
**

Група: Dragon Riders
Съобщения: 271
Потребител # 2000
Дата на регистрация: 15-August 09



Абе,аз от опит знам,че "като имам време" е малко общо понятие.Няколко мои идеи от преди три години все чакат аз да намеря време... biggrin.gif biggrin.gif rolleyes.gif rolleyes.gif


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
d@$tmo
Публикувано на: 29 Oct 2011, 16:19
Quote Post


Рицар
****

Група: Potter's Army
Съобщения: 1365
Потребител # 280
Дата на регистрация: 5-April 07



То ще се види... така или иначе, преди да редактирам, смятам да го завърша всичкото. smile.gif


--------------------
user posted image

My works:
- Последен отпор - печатни грешки основно, нищо толкова фрапиращо.
- "Рогчо" v0.1b - има нужда от поправка на печатни грешки, стилистична редакция и добавяне на още описания (за обем и образност едновременно).
- "Да предизвикаш боговете..." - има нужда от поправка на печатни и стилистични грешки. Обогатяване на описанията. Промяна на края... да има малко идея, все пак, прекалено е плосък.
- "Абитуриентът" - последна промяна - 22.10.2011г.
PMEmail PosterICQAOLYahooMSN
Top
nija16
Публикувано на: 30 Oct 2011, 00:24
Quote Post


Скуайър
**

Група: Potter's Army
Съобщения: 195
Потребител # 1642
Дата на регистрация: 16-January 09



Хаха, страхотно е, мнного е весело. Имаш забавен живот... или поне е забавно да го гледаш отстрани. biggrin.gif


--------------------


There's a storm on the streets, but you still don't run
Watching and waiting for the rain to come.
And these words wouldn't keep you dry
Or wipe tears from an open sky,
But I know, but I know, but I know I'm right.




user posted image



The rain's going to follow you wherever you go.
The clouds go black and the thunder rolls
And I see lightning, and I see lightning.



PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site