ХРОНИИТЕ НА РАЛМИЯ


Библиотеката
Следобедът на Алекс Джаспърс преминаваше по изключително нещастен за него начин. Не, че той по принцип беше щастлив. Напротив. Едва 12-годишен той се озова сирак и то по изключително нелеп начин. Самолета, в който родителите му идваха да го вземат обратно в Ню Йорк падна. Така и не се разбра дали става дума за техническа повреда, за терористичен атентат или пилотска грешка, а и едва ли имаше някакво значение. Алекс бе обречен да остане да живее при чичо си.
Чичо му, човек на възраст и с много пари не остана очарован. Родителите на Алекс изпращаха момчето си при него през лятото заради чистия въздух в малкото градче Хадънсвил, но винаги го прибираха обратно за началото на учебната година. огато обаче нещастния случай стана чичо Бърнард записа Алекс в градското училище и с това, в общи линии, забрави за него. Той беше богат човек и държеше местния вестник, който поглъщаше цялото му време. Постоянно се ангажираше с различни обществени дейности и през няколкото години съвместен живот Алекс видя как той губи кметски избори, кани известни певци на концерти и инициира строеж на овална писта край града. Между всички тези дейности единственото внимание, което обръщаше на Алекс се изразяваше с ”Ето ти, десет долара, синко!” или пък “ак върви учението, синко?”. Не беше лош в никой случай но отчайващата липса на какъвто и да е интерес към Алекс сериозно обезкуражи момчето. То търсеше различни интереси, с които да запълни времето си, но така и не намираше нещо, което да го грабне задълго, макар да имаше огромна колекция комикси в стаята си, купища музикални дискове, които изслушваше без особено въодушевление и се представяше сравнително успешно в училищния отбор по бейзбол. Последното му позволи да стане високо, снажно момче, което благодарение на пясъчнорусата си коса привличаше вниманието девойките в местното училище – което пък сериозно дразнеше отбора по футбол и смущаваше самия Алекс, който по природа бе срамежлив младеж.
Всичко това обаче не носеше някаква удовлетвореност на Алекс, който постоянно скучаеше, бе кисел и смяташе – с известно основание – всичките си съученици за глуповати и простодушни. Днес обаче той направи една крупна грешка. Реши да чете комикс в часа по английски език. При обикновени обстоятелства би било съмнително, стария учител да го забележи, но обстоятелствата не бяха обикновени. След три дни започваше Хелуоин и една от училищните хубавици – Джина – искаше да покани Алекс на бал. Той забеляза интереса и сравнително късно, но за сметка на това Бъди, безнадеждно влюбен в нея простак го знаеше от цялото време и реши да вгорчи живота на младежа. По принцип ако следваше инстиктите си, Бъди просто щеше да набие Алекс, но това щеше да го направи злодеец в очите на Джина. За това селския му ум измисли следната подлост – по средата на часа по английски той извиси глас към учителя:
- Господин Хендрикс, Алекс чете комикси!
- омикса е един, Бъд – раздразнено отвърна момчето, на което целия клас се захили. След миг обаче се възцари гробна тишина, тъй като Хендрикс пристъпи към набедената жертва като орел към мишле. Гърбавата му старческа фигура се изви като пергел над провинилия се ученик и с грачещ глас учителя каза:
- Да видя!
Алекс подаде комикса на Хендрикс, който го взе и го разлисти. В рисуваната книжка се разказваше на нощен супергерой, който се бореше с радиоактивно чудовище, наричано Таласъм.
Хендрикс видя последното и се захили.
- Много интересно, Джаспърс – каза той – Виждам, че имаш интерес към таласъмите. Сигурно ще си щастлив за утре да напишеш доклад за тези същества и тяхното отношение към Нощта на Вси Светии.
С това кратко изречение Хендрикс прати Алекс към училищната библиотека, където трябваше да чете за Хелоуин и създанията, които според мълвата излизаха тогава. Това удовлетвори и Бъди, който се лепна на Джина и практически си осигури дама за бала.
Вместо с дами, Алекс сега щеше да се занимава с таласъми и тиквени маски. оето до известна степен си беше и облекчение – момичетата доста го притесняваха. рай тях винаги се изчервяваше и оглупяваше. Алекс имаше неприятното подозрение, че това е естественото му състояние.
Госпожа Ядрълс, която беше библотекарката на училището отново не му обърна никакво внимание, тъй като бе напълно вглъбена в някакъв любовен роман. Е, почти напълно – до нея имаше купа с пуканки.
Алекс намери секцията с фолклорните предания и започна да тършува книга за Хелоуин. Попадна обаче на книга с приказки на братя Грим, “1001 нощи”, старогръцка митология и книга с легендите за крал Артур. Младежа ги прегледа, търсейки нещо, което да му свърши работа за доклада, но не откри нищо съществено. Раздразнен Алекс обиколи рафта и погледна от другата страна, макар по навик да знаеше, че там е историческата секция.
Попадна обаче на гледка, която не беше виждал досега. Този рафт на библиотеката изглеждаше дълъг и потъваше в дълбок коридор– пълен с прашасали книги, които никога не беше виждал. Стената от обикновена мазилка се превъплъти в каменна, като от старинен замък.
Алекс се обърна трескаво назад, но Ядрълс все така четеше любовния си роман, нагъвайки пуканки. Момчето отново се обърна към рафта със странни книги. Нещо го накара да тръгне по него. Младежа хвърли поглед към наредените книги. Те бяха написани със странни руни, но някакси Алекс разбираше какво е написано, макар, че то не му говореше нищо. “Транспортация и телепортация между отделните селения”, гласяха няколко особено обемисти томове, очевидно съставляващи крупно съчинение. “Магически оръжия и брони”, гласеше друга поредица.
-акво по дя... – учуди се Алекс, когато едно заглавие хвана окото му. То гласеше “Бестиарий на зверовете от Ралмия”. Макар, че не знаеше какво е Ралмия Алекс си беше купувал бестиарий за една от любимите си комиксови поредици и знаеше, че това е списък с чудовища. “Може да ми помогне за домашното”, каза си момчето и взе книгата. Тя бе много тежка и прашала, затова младежа се разкашля, като я отвори. Страниците и не бяха от хартия, а от пергамент и изписани на ръка. В книгата имаше и рисунки на странни същества. Видя проклетите таласъми, но видя също дракони, хидри, минотаври, както и някакво създание, наричано Обитателя. То беше много грозно и люспесто, с огромна паст и няколко очи.
-Ъъ - възкликна Алекс – Дори и в сериите за Маскирания Отмъстител няма такива изроди.
После се сепна, че вдига шум в библиотеката и се огледа да види дали е обезпокоил библиотекарката.
Обаче нея я нямаше. Нито бюрото и. Нито каквато и да е позната част от библиотеката.
Алекс се огледа диво. Навсякъде продължаваше старинния коридор с рафтове, пълни с книги, пергаментови свитъци и папируси с неадекватни заглавия и още по-странни рисунки.
- Госпожо Ядрълс! – викна момчето, но от нийде не се чу отговор. Алекс хукна ве дна посока, а после в друга, но навсякъде виждаше една и съща картина – безкрайни рафтове в каменни коридори, които нямаше как да са в училището.
- Госпожо Ядрълс! – викна отново момчето, повече от уплаха, отколкото от надежда, че наистина ще чуе отговор.
Алекс започна да се щура напосоки из грамадната библиотека, като с всеки изминал миг биваше обзет от все по-голяма паника. Струваше му се, че се оплита като пате в кълчища, лутайки се из книжния лабиринт. По едно време обаче забеляза промяна – коридора стана по-чист и по-поддържан, а книгите вече не изглеждаха така прашасали и изхабени.
Макар, че бяха все така странни и чужди за младежа.
Внезапно Алекс чу търтрене и застина.
- Госпожо Ядрълс? – попита той колебливо. Иззад единия от рафтовете обаче се подаде нещо, което момчето определи в първия момент като извънземно. То беше много ниско, с дълга тъмносиня мантия, зеленикава кожа, рунтави вежди, под чиито някак нелпо стояха чифт очилца, поставени върху огромен нос.
Алекс зяпна.
- ой си ти! – гракна странното същество – Стража! – сетне хукна да бяга.
-Хей, чакай! – викна Алекс и реши да го последва. Съществото беше много бързо за късите си крачка, но все пак младежа не беше в лоша форма и започна да го настига. Двамата приближиха огромна дървена врата, която явно беше изходът от библиотеката, която рязко се отвори и в нея влетяха двама мъже със средновековни доспехи и мрачни изражения на лицата.
- Нарушител! – викна зеленото същество и се скри зад войните.
- Чакайте! – обърка се Алекс –аз...
Но стражите не чакаха. Един от тях вдигна обкования си с желязо юмрук и халоса момчето право по брадичката. Алекс изпъшка, описа полукръг във въздуха, сетне се стовари на земята и потъна в мрак.









Архимагът
Алекс изпъшка и полека отвори очи. Струваше му се, че всичко, което му се е случило последния час е някакъв лош сън. “Дано и домашното на господин Хендрикс е част от него”, помисли си момчето.
Съня обаче явно продължаваше, тъй като младежът се намираше на голямо легло в огромна каменна стая, в чиито ъгъл грееше запалена камина. Алекс стана и се огледа. Стаята изглеждаше като от филм на крал Артур, обзаведена с огледало, голям гардероб и вана, която обаче в момента бе празна. Алекс съжали за последното, тъй като му се искаше да се изкъпе.
Имаше и маса, на която бяха наредени вкусни плодове. Момчето се поколеба, но гладът си каза думата. Алекс приближи масата и изяде приготвените праскови и кайсии. Бяха сладки като мед и много вкусни. Такива не бе ял нито в Ню Йорк, нито Хадънсвил. Някой беше приготвил и сок от ябълка, който Алекс изпи с огромно удоволствие – никога не бе опитвал такъв.
След това хапване момчето въздъхна доволно. аквото и да му готвеше съдбата, поне не бе гладен.
В този миг очите му съзряха камбанката. Тя бе малка, сребърна и поставена на ръба на масата. Алекс я взе и разгледа. Беше много красива и той реши да я разклати. Чу се странен звън, хем тих, хем някакси отекващ. Беше красив звук и младежът се усмихна.
Зад гърба му се чу скърцане. Алекс се сепна и се обърна назад, виждайки как нова дървена врата се отваря. Момчето потърка брадичката си, сещайки се за злополучния момент със стражите, но този път в стаята влезе висок, елегантен възрастен мъж в странна, почти римска на вид роба. Добре сресана бяла коса стоеше над интелигентното му лице, което излъчваше мъдрост и спокойствие.
-Добре дошъл, страннико – каза бавно той – Аз съм архимагът Санарос. Добре дошъл в кралския дворец на Ралмия.
Алекс зяпна.
-...на кое? – възкликна той.
- На Ралмия, кралството на магията – уточни архимагът Санарос – Извинявам се за непристойното поведения на библиотекаря Грец и стражите на замъка. Уви, ние сме в състояние на война и подозрителността е наш естествен спътник. Въпреки това грубостта няма оправдание и смирено моля за извинение.
- Ами,ъм, добре – пообърка се Алекс – Ъъ, как съм се озовал тук...ъъ, и къде е това тук?!
-Ще отговоря на въпросите ти, страннико – отвърна старецът – Но...
-Името ми е Алекс – уточни момчето.
-Добре, Алекс – усмихна се благо Санарос – но първо може би ще искаш една баня?
Младежът неохотно се съгласи с предложението на възрастния човек, но рещи, че трябва да разбере какво става. Преди това обаче две приказно красиви момичета с неестествен син цвят на кожата дойдоха с гореща вода и само ожесточените му протести и червеното му лице им попречиха лично да го съблекат и изкъпят. Взеха обаче дрехите му за пране, заменяйки ги със скъпа червена туника и черен панталон, които той облече след врялата баня.
огато свърши Санарос отново дойде в стаята му, отправяйки му покана да го последва.
-Ела с мен – меко заповяда старецът и Алекс, свивайки рамене, тръгна след него по вита стълба, която го изведе в огромна столова. В нея бяха настанени хора с очевидно високо положение – стар рицар, който дори на масата стоеше с ризница, богата жена в скъпа рокля и още няколко добре облечени господа, които можеха да бъдат само благородници.
- Санарос – изръмжа стария рицар – това ли е великия войн, който си призовал за наше спасение?!
- По волята на съдбата той ще е нашия спасител, сър Валтъс – отговори възрастния човек – имай повече вяра в магията ми.
- Но той е едно момче – намеси се богатата жена.
- И освен това един прост страж го просна – обади се и един от благородниците.
Алекс се чувстваше все по-объркан, а вече и раздразнен.акъв спасител, какви магии... къде беше попаднал?
- Олимпия, Алдавос, моля ви – меко ги прекъсна Санарос – най-малкото не е възпитано към него. Седни, Алекс – и старецът отмести един стол, на който младежът седна.
- За съжаление някои от нас не те посрещнаха учтиво – очите на архимага стрелнаха сър Валтъс – но все пак ще се опитам да оправя впечатлението, което сигурно вече имаш за Ралмия.
- акво е Ралмия? – все по-объркан попита Алекс – ак се озовах тук? И защо?
-Едно по едно –усмихна се Санарос – Ралмия е селение във вселената, както вашата планета земя. Тя съществува отделно и независимо от нея, макар някой път историята да се е пресичала – легендите за дракони, елфи и други, които битуват във вашия свят. В Ралмия основна движеща функция на живота е магията.
- Магия? – сепна се Алекс – в смисъл на...ъъ...магия?
- Да – отговори спокойно Санарос – тази енергия, която във вашия свят е само мит. При нас е жива. Реална. Виж! – и архимагът вдигна ръка, в която от нищото се появи чаша, пълна с уханно вино – Заповядай – той я подаде на младежа, който отново зяпна и несръчно я пое. Отпи от виното и се ухили:
-Добро е.
- Пак ли си взел от реколта 5643-та, Санарос? – обади се сър Валтъс.
- По въпроса как се озова тук, отговора е прост – продължи Санарос, без да обръща внимание на рицаря – също с магия. Защо е вече по-сложен въпрос, опасявам се...
- Чакай малко! – прекъсна го Алекс – а как ще се върна? Чичо ми сигурно вече се притеснява за мен!
- Спокойно – отвърна Санарос – спокойно. Мига, в който ще се върнеш ще е същия, в който си напуснал.
Алекс кимна, успокоен. Поне донякъде.
- Сега за причината – Санарос заговори по-бавно, сякаш търсеше думите.
- акто може би се досещаш, магията в Ралмия е като всяко друго нещо в живота – накрая каза архимага – Има право и опако. Добро и зло. Преди много, много години от дебрите на тъмната магия се зароди нещо изключително лошо. Един дух. Наричат го Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и така нататък. Преди векове той отрови душите на няколко народа – орки, тролове и други – и ги насъска срещу останалите. Избухна война. В края и ордите на Прокълнатия бяха надвити, а той самия – съкрушен, навеки, както вярвали тогава хората.
- Но не е било завинаги, нали? – попита Алекс. Рефлексите му от четене на фантастични истории по комиксите му подсказаха най-лошото.
- Не – горчиво се усмихна архимага – Преди няколко години той се завърна. В началото започнаха набези и грабежи от страна на старите му войници – орки и троли – спрямо другите раси в Ралмия. Грабежите станаха убийства, а по земята постепенно се възродиха изчадия, за които бяхме забравили – големи и саламандри, морски змии и птици Рок, блатни духове и вампири. Знаците бяха пред нас, но ние бяхме слепи и платихме за това. Нашия крал Вилхелм бе убит с невярна болест, пратена от злия дух, а адските му магии ни зазидаха в този замък. Сега ние не можем да излезем никога, а навън цари беззаконие и хаос.
- Позор, позор за добрата стара Ралмия – въздъхна сър Валтъс и другите се съгласиха.
- Това е много тъжно – съгласи се Алекс – Но... какво общо имам аз, 16-годишен хлапак от Ню Йорк с това?
- Ще стигна и дотам – отговори Санарос – От скоро в Ралмия разцъфтя последната ни надежда – Перлата на Феникса, магически талисман, който дава огромна мощ на притежаващия го. В предишни години Перлата се появявала и е носела радост и благоденствие на земята ни. Но ако сега Прокълнатия я вземе, в Ралмия навеки ще царува злото. Няма как да изпратим войн, роден в нашия замък, тъй като магията на Злия ни задържа в него. Но някой, нероден в Ралмия няма да има такива проблеми. Но това не е всичко – архимага вдигна ръка, прекъсвайки момчето – древно пророчество от незапомнени времена гласи, че човек от друга земя ще спаси Ралмия, носейки Перлата в ралския Замък – където се намираме ние сега.
- Вие не можете да мислите, че съм аз – зяпна Алекс – аз съм... аз съм момче! Ученик! Не рейнджър или супергерой, или политик, или кечист или...
- Магията посочи теб – отговори Санарос – А нейните пътища не грешат. Ти си онзи, който ще пропъди мрака от Ралмия.
- Но аз... – Алекс заекна – аз съм добър на бейзбол, но.... аз не мога да се бия... – гордостта му за миг се обади - е, поне не много добре...
- Ще бъдеш въоръжен – благо рече Санарос – с магически оръжия.
- Пращаме момчето за заколение – обади се лейди Олимпия.
- Тя е права, Санарос – допълни я Валтъс – Чуй го само.
Санарос се изправи и гласът му прогърмя:
- акво тогава искате? Да стоим тук и да чакаме Прокълнатия да открадне Перлата? Тогава всичко е загубено!
Всички замлъкнаха.
- Алекс... – Санарос го погледна – Ти си последната ни надежда. Ако откажеш, Ралмия загива. А ако магията тук стане зла... пораженията ще оттекнат дори до твоя свят.
Момчето въздъхна. Замисли се. Живота му в Хадънсфил беше скучен и монотонен, без никакви предизвикателства. Там той беше “гражданчето”, “женчото” или “книжния плъх”.
Тук му предлагаха да е герой.
А ако нещо станеше... чичо му нямаше да го жали много. Не бе жалил и за родителите му.
акво можеше да изгуби?
- Моля те, Алекс – повтори Санарос.
Момчето го погледна.
- Съгласен!
Архимагът се усмихна.

Мисията
Алекс беше потънал в странен сън, в който играеше бейзбол със зелените нимфи, когато нечии груби ръце го разтърсиха. За момент се изплаши, че това ще е библиотекарката Ядрълс и, че приказката ще свърши. Но не, това беше архимагът Санарос.
- Ставай, момче! – каза той строго. Младежът се надигна мъчително.
- ое време е? – простена той.
- Вече минаха трети петли – отговори Санарос. Алекс изпъшка. Вчера до сравнително късно беше вечерял заедно със стария Валтъс и благородниците. А и не бе свикнал да става чак толкова рано.
Архимагът му бе приготвил лека закуска, както и купа вода да се измие. Алекс изплакна очи и като хапна, погледна очаквателно към Санарос.
- Време е да те въоръжим – рече той.
Момчето се ухили. Архимага го поведе отново по витата стълба, явно опасваща целия замък и го заведе в голяма оръжейна, където го чакаше сър Валтъс.
- Бил ли си се някога, момче? – изръмжа той.
- Ъм, в училище...- заекна Алекс.
- Имам предвид с меч – прекъсна го Валтъс.
- Не – призна си младежа.
- Това няма значение – отговори Санарос – Оръжието, което ще ти дам само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.
- Знаеш, че не си прав, Санарос! – избухна Валтъс – Мечът на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос...
- Няма време –отговори архимага – а и меча няма да е едничкото му оръжие.
- Поне два дена! – примоли се стария рицар. Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга стария рицар му беше адски неприятен, напомняше му треньора по футбол от училище – грубиян.
- Няма време – подчерта Санарос – емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.
Валтъс поклати глава.
- Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.
Санарос го изгледа хладно:
- Един час и нито секунда повече.
Сетне излезе от оръжейната.
Следващия час стария рицар показваше основни стойки на тялото при водене на бой, както и няколко удара.
Алекс не запомни почти нищо.
- Нищо не направихме – изсумтя Валтъс, когато архимага се върна. Санарос се усмихна:
-Това обаче ще направи - и извади изпод робата си дълъг двуостър меч със златна дръжка и искрящо острие. Алекс зяпна като го видя и го пое с благоговение.
- Уау! – възкликна той – уау!
Меча бе учудващо лек предвид тежестта си и много красив.
- Реже всичко – каза одобрително архимага – не се чупи и дори намира сам посоката към тялото на противника. Отлично оръжие. Изкован е пред 10 века от майстори джуджета, които втъкали драконови люспи в метала и го калили с драконов огън. азват, че дракона, който им помагал в направата вложил и от магията си в меча. Убеден съм, че е вярно.
Алекс замахна няколко пъти с меча, който изсвистя заплашително. Валтъс намръщено поклати глава.
Санарос обаче не бе свършил.
- Меча е важен, но не бива да се забравят и доспехите.
Зад гърба му един страж дойде, поклони се и остави на пода рицарски доспехи, блестящи в сребърно сияние.
- Облечи ги – нареди архимагът на Алекс. Момчето го послуша с нетърпение и бронята сякаш залепна върху него. Макар на вид да бе като доспехите на рицарите от неговия свят, теглото отново бе много по-малко.
- Бронята на Сребърната Луна – кимна Санарос – принадлежали са на древен крал на елфите. Изковал ги посред нощ на една горска поляна, като любимата му постоянно свирела на арфа по време на работата. Тези доспехи не могат да бъдат лесно счупени, а пролуките им са много малко. Малцина са бойците, които могат да се възползват от тях, може би – само един.
- ой? – попита Алекс.
- Дано никога не разбереш – отговори лаконично архимагът - сега вземи това – и подаде на младежа един шлем. Приличаше на шлем на хоплит от древна Гърция, но също бе от мекия сребрист метал на бронята.
- Той какво прави? – попита момчето.
- Пази ти главата – съвсем сериозно отвърна Санарос, сетне се усмихна – слагай го като влизаш в бой, макар, че и иначе няма да ти тежи на главата.
- Йее, чувствам се непобедим – Алекс си сложи шлема и се разкърши с бронята си.
- аква заблуда – възкликна сър Валтъс.
На Алекс му омръзна от постоянните забележки на стареца.
- Хайде една тренировка, а? – и без да чака се метна към стария рицар, който едвам вдигна за защита стария си меч. Алекс нападна със скорост, на която и не подозираше, че е способен, а ударите му, макар и непохватни, изведнъж ставаха много точни и предизвикваха отчаяни реакции от Валтъс, за да ги избегне. Накрая меча на стария войн просто се счупи.
Алекс вдигна победно острието си.
- Имаш хъс – задъхан отговори Валтъс – но ти липсва прецизност, дори и с меча на Дракона. Ако срещу теб е истински майстор...
- Ще си счупи оръжието в бронята – каза Санарос – добра работа, Алекс. Валтъс, прекрати с подмятанията си.
- Алекс, ти ела с мен.
Момчето последва стария архимаг. Той го отведе в малка стая, пълна със странни предмети.
- Тук е моята обител – усмихна се меко Санарос – моя килер с вълшебни предмети.
Архимагът взе едно шишенце и го подаде на момчето.
- Това е лековит балсам. Ако си ранен, болен и прекалено изморен той ще възвърне силите ти. В шишенцето има достатъчно за три изпивания, тъй, че бъди внимателен.
Санарос взе една покривка и я нави на руло, подавайки я на момчето.
- Това е вълшебна покривка. Веднъж на ден като я разпънеш пред теб ще се появи обилно ядене. Не я късай обаче, тъй като ще развалиш магията.
- Няма – обеща Алекс, като я метна на рамо.
- В същия дух е третия ми дар – каза архимагът, подавайки една манерка на Алекс – Тя е пълна с вода винаги, стига да не излееш всичката наведнъж.
- Повече магии няма да ти давам, тъй като те биха издали присъствието ти на емисарите на Прокълнатия, които скитат из Ралмия. Това би било пагубно за мисията ти.
- Дори с тази броня? – усмихна се Алекс.
- Срещу силите на тъмната магия няма защита – злокобно рече Санарос – така, че бъди внимателен.
Архимага отново поведе Алекс по витата стълба на замъка, този път много надолу и накрая го отведе сред пълна с карти и глобуси стая. Вътре чакаше и лейди Олимпия.
- Миличък – каза тя – убедена съм, че Валтъс и Санарос са забравили най-важното нещо за успеха на една мисия – и му подаде една тежка кесия – вътре има 100 златици. Харчи ги внимателно.
- Мъдро решение, скъпа ми Олимия – рече архимага и се усмихна – А сега нека запознаем нашия млад герой с географията на Ралмия.
Санарос махна с ръка и един огромен пергамент се разви пред тях.
- Ралмия е един континет, макар близо до източната му част да има група от острови вътре в морето. Самото то опасва цялата Ралмия и според нашите изследвания стига до края на света, където огромния водопад би те изхвърлил в друго селение.
- Значи Ралмия е плоска? – невярващо попита Алекс.
- ато палачинка – отговори старецът – На самия континент живеят най-разнообразни раси – елфи, джуджета, кентаври, троли, орки, гоблини, гномове и разбира се, хора. Макар, че често те са заедно в градове е важно да се отбележи, че елфите и кентаврите се чувстват най-уютно в горите, са джуджетата рай са планините, а орките и тролите предпочитат пещерите. Гномите обичат степите, а хората по принцип са привързани към големите градове.
- В тези раси не включвам откровените чудовища като блатни духове, вампири, върколаци, дракони и други създания.
- акво е Обитателя? – внезапно попита Алекс.
- Откъде знаеш за него? – сепна се Санарос.
- Видях го в една книжка, преди стражите да ме халосат в библиотеката – усмихна се Алекс.
Санарос сякаш се сви.
- Обитателя е древно същество, зло и покварено. То не служи дори на Прокълнатия. Някога е било джудже, но от алчност и жажда за власт се променило в звяр, отмъкнало богатствата на близките си и незнайно как ги отнесло на Пъкления остров, където живее и до ден днешен. Дано пътищата ви не се кръстосат никога.
- Но стига за него – разкърши рамене архимага.
- ралския замък – той посочи картата – се намира ето тук, до река Песнопойна, която продължава на юг от нас до Езерото на Сияйните Залези. Твоя път обаче е в обратната посока, към Градът на Пророците.
- Аха – тъпо кимна Алекс докато наблюдаваше как пръста на Санарос опасва почти цялата карта.
- Там трябва да се поклониш в храма на Оракула, където ще ти бъде разкрито къде е Перлата на Феникса. Наше предимство е, че създанията на Прокълнатия не могат да пристъпят там. Силите на Оракула са анатема за силите им.
- Има няколко пътя в тази посока. Можеш да наемеш кораб по река Песнопойна, но слуховете, които дочувам се, че част от нея е заблатена и нападната от блатни духове.
- Другия вариант е през гъмжащата от гноми степ.
- Готино – отбеляза Алекс.
- И в двата случая трябва да се пазиш. Доспехите ти ще са предупреждение за обикновените пътни лешояди да не те закачат, но нощем, когато легнеш да спиш не биха се поколебали да те атакуват. Затова си намери керван или наеми кораб. В никой случай не тръгвай сам – било пеш или с лодка.
- А ако не мога да намеря спътници? – попита младежът.
- Ще намериш, дори и в тези бурни времена минават кервани – каза Санарос – но дори и да няма керван, кораб ще има винаги. Той би те отвел до Планините на Забравата, негостоприемно място, обитавано от тролове и орки. Там ще трябва да се пазиш много и все пак е по-добре отколкото обиколката, която би отнела месеци за да те отведе до Пустинята на Жарта – място, където нищо не може да оцелее освен пустинните орки.
- Аха, значи минавам някакси през троловете – въздъхна Алекс – нататък?
- Следва Гората на Сънищата. Там живеят елфите и кентаврите – рече архимагът – спокойно и свято място. Те постепенно преминават в обикновен лес, в който е сгушен и Града на Пророците. Там ще получиш окончателно упътване за мисията си.
Санарос бръкна отново изпод робата си и извади лампа, подобна на тази на Аладин.
- Това Алекс е вълшебна лампа за контакт – каза архимагът.
- Тоест? – попита момчето.
- Три пъти ще имаш въможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен. Най-добре не ме викай преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.
- А сега – архимагът постави ръцете си на раменете на Алекс – е време да тръгваш.



ерван или кораб

И така внезапно Алекс се озова на път. Преди да хлопне крепостната врата зад гърба му, Санарос му беше дал и една торба, в която да ниси покривката, балсама и манерката с вода. В нея той трябваше и да сложи шлема, когато не е в бой, но Алекс му се радваше и го постави върху русата си глава. Сетне отиде близо до течащата наблизо река Песнопойна и огледа отражението си във водата.
Хареса това, което видя – доспехите му стояха добре. Помисли си, че ако Бъди го видеше сега, щеше да побегне с писъци. Мисълта го накара да се разсмее.
Младежът се огледа наляво и надясно, но не видя нито кораб да идва по реката, нито някъде на хоризонта да се забележи керван. Момчето обаче бе много впечатлено от гледката на ралския замък, който се издигаше много нависоко. Стори му се, че вижда на единия от прозорците сър Валтъс, но беше високо, за да е сигурен. При все това му стана приятно като си спомни как се бе справил със стария мърморко. Алекс се позачуди колко много помагаше за самочувствието нещо такова. Досега той винаги беше свит и по-затворен освен по време на бейзболните си мачове. В Ралмия обаче му беше много приятно и Санарос определено му бе помогнал да си понавири носа.
След няколко минути взиране из степта от една страна и по реката от друга, той тръгна по брега, вървейки срещу течението, по пътя към Планините на Забравата. Те се виждаха дори оттук, но бяха много далеч, на дни път. Алекс вървя няколко часа без да бърза, но керван не се видя. ораби минаха няколко, но всичките по течението. Момчето не видя нищо подозрително, нито усети мириса на тиня, характерен според Санарос за злите блатни духове, нито мерна гномски следи по земята. ъм обед поспря, почина си и пи вода. Тъкмо тогава едно малко корабче, вървящо срещу течението се появи иззад него. Попътния вятър бе изпънал платната му и с помощта на мощни гребци го носеше по пътя му.
Алекс реши, че това е шанса му да си намери транспорт и помаха към кораба. Един дебелак веднага отвърна на поздрава му и с енергични крясъци изпрати един моряк, който спусна лодка и приближи брега.
- Таксата за превоз е две залтици на нощувка – каза морякът щом приближи младежът – вие закъде сте?
- ъм Планината на Забравата – отговори Алекс – Това колко нощувки прави?
- Три по две – шест златици – отговори в цифри моряка – Плаща се в аванс.
- Добре – младежът посегна към кесията си, но морякът го спря:
- На капитана.
Така Алекс се качи на лодката и след няколко минути и на кораба.
- Здравейте, господине – мазно го посреща капитана, същия този енергичен дебелак, който го бе забелязал – ак сте, добре ли сте?
- Добре съм – отвърна Алекс – Разбрах, че ви дължа шест златици до Планината.
- Нека да са шест, нека да са шест – кимна капитана уж примирено – но ако искате самостоятелна каюта, по добре да ги сложим десет, как смятате?
Алекс усещаше, че го изиграват, но нямаше какво да направи. Беше виждал такива мексикански търговци и знаеше, че човек не може да се измъкне.
Брои на капитана парите и рече:
- Ето ви десет жълтици.
Очите на моряка алчно светнаха, като видя парите, но после очите му видяха и меча и погледът му помръкна.
- Хубави оръжия, господине. Защо толкова оръжие на толкова хубав млад господин като вас? На война ли отивате?
- ралска работа – отвърна Алекс високомерно. Знаеше, обаче, че такива типове лесно се плашат от властта.
Така стана и този път. ато чу последното капитана даде ключа за каютата на Алекс и го остави на мира. Внезапно младежът се сети за нещо странно.
аква бе вероятността един отделен свят като Ралмия да ползва английски език? Защо той разбираше хората?
Миг по-късно се сети за книгите, чиито руни бе разбрал по загадъчен начин. “Магия”, помисли си момчето и потръпна. Не, че се плашеше, но възможностите и го смущаваха.
Алекс остави багажа си в каютата, свали шлема си и отиде на кърмата на корабчето, оставяйки вятъра да повее русите му кичури.
- Оо, я каква хубава броня имаш – дочу Алекс непознат глас и се извърна. Пред него стоеше нахално ухилен млад моряк, вероятно двайсетина и едва-две годишен. Беше облечен в широки удобни дрехи, на главата си носеше кърпа, а на колана му заплашително се полюляваше дълга и тънка закривена към върха сабя.
- Радвам се, че ти харесва – отговори Алекс, който не хареса непознатия. Напомни му за нахален рап-музикант по излъчването си.
- ой ти я подари, мама, тате? – ухили се морякът – Питам защото си малък сам да си си я заслужил.
Алекс потръпна от обида и самоуверено изтърси:
- Ще се изненадаш от това, какво съм заслужил и какво не. Бронята ми е подарък от архимага Санарос.
- Уоу, спокойно – изцъка с език моряка – нямам намерение да се бутам в работите на магьосниците. Че както е казал народа, те са лукави и гневливи. Но на твое място... – младия моряк приближи Алекс – не бих парадирал с приятелството на Санарос. Не всички обичат магията... хайде със здраве.
След тази неприятна среща Алекс нямаше повече проблеми в първия си ден от пътуването. Легна си рано и хапна от покривката, която наистина беше страхотна –приготви му любимата пица. Алекс се засмя, като си помисли, че вероятно е единствения човек в Ралмия, ял пица.
Нощта мина спокойно, но на сутринта, когато се събуди Алекс усети, че кораба е спрял. Младежът се качи на палубата и се огледа. Всички моряци изглеждаха нервни.
Водите по реката бяха станали мътни и зеленикави, като в мочурище, а от всякъде се носеше отвратителната смрад на тиня. От тук и там се чуваше крякането на жабите.
- акво става? – попита момчето.
- Местността е заблатена – проплака капитана.
- Блатни духове – процеди появилия се изневиделица млад моряк. Неизменната кърпа беше на главата му, а леко брадясалата му физиономия излъчваше презрение – Удавниците, отвърнали на позива на Прокълнатия. Неговата зараза бавно превръща хубавата река в мочурище.
Младия моряк погледна Алекс:
- Е, хлапе. Не е зле да се приготвиш за битка. Да видим колко струваш в тая твоя броня.
Момчето се издразни на тона, с който морякът беше отправил съвета си, но призна, че е прав и след няколко минути, когато отново бе на палубата бе в пълно бойно снаряжение. Меча блестеше в ръката му, а доспехите му хвърляха сребристи отблясъци от слънчевата светлина.
Моряците също заизваждаха сабите си.
От някъде се чу тихичко пльокане и след това внезапно и без никакво предупреждение корабът бе налазен от пълчища уродливи речни същества, миришещи на водорасли. Бяха мръсно зелени на цвят, с огромни усти и криви зелени очички, блестящи от злоба. В лепкавите си ръце стискаха ятагани и къси мечове и се катериха като маймуни по кораба.
Моряците отвърнаха на атаката и скоро битката между тях и отвратителните нашественици се разрази. Алекс се оказа в центъра на битката и в началото беше доста замаян когато остриетата на създанията го заудряха. Те обаче бяха съвършено безпомощни срещу елфическата броня и младежът контраатакува, като острието му разсичаше създанията, които се превръщаха в мазни локви застояла вода.
По подобен начин вършееше и младия моряк с кърпата на главата, който скачаше като котка и сабята му с лекота разсичаше блатните нападатели. Не всички обаче имаха този шанс и пред ужасените очи на Алекс няколко човека, сред които и дебеличкия капитан паднаха зад борда, като веднъж озовали се под вода, повече не се подадоха.
В това време блатните изроди успяха по някакъв начин да пробият и дупка в кораба, който започна бавно да потъва.
- Вълшебните предмети! – сети се Алекс и трескаво се отправи към каютата си. огато влезе в нея видя как над багажа му стои един блатен дух, който с любопитства оглежда покривката. С вик на погнуса Алекс отсече главата му и съществото се разля на пода като мръсно мокро петно.
Младежът взе торбата с предметите си и отново се върна на палубата, където повечето моряци вече бягаха с лодки. Само младия беше останал, избивайки духовете с мрачно изражение на лицето. Беше обаче вече обкръжен от злите същества, които се кискаха подло край него, предвкусвайки успеха си.
Алекс реши да му помогне въпреки неприязънта си към него и се втурна към създанията, размахвайки меча си насам-натам. Омагьосаното острие попиля създанията и те отстъпиха временно назад, съскайки с омраза към момчето.
- Намери лодка! – каза Алекс на моряка, който кимна и се втурна към една съвсем малка, забравена до някакви бъчви. Момчето го последва, махайки с меча си и държейки настрана отвратителните твари, които завиха от неприязън и омраза.
Скоро и двамата се спуснаха с лодката във водата, от чиито дълбини заизкачаха ръцете на още жадни за смърт духове. Меча на Алекс и дългата сабя на моряка обаче ги държаха настрани, докато след няколко ужасни минути не стигнаха брега. Двамата изкочиха от лодката и се отдалечиха към високите треви на степта, които се полюляваха от вятъра.
Блатните духове загубиха всякакъв интерес към жертвите си в мига, в който те се озоваха на твърда земя.
Очите на младия моряк гневно блестяха.
- Мръсна паплач – процеди той.
Алекс го погледна, дишайки тежко. Все още шока от битката беше твърде голям. Лицата на моряците, отвлечени от блатните духове под водата сякаш още бяха пред него.
- Алекс Джаспърс – представи се той на неволния си спътник.
- Роло Скарф – отвърна моряка, не особено дружелюбно.
Все пак двамата колебливо стиснаха ръце.

Среднощен дуел

Алекс и Роло вървяха през целия ден из степта, решавайки да се отдалечат от отвратителна река, която бе погълнала кораба. За тяхно щастие, не се натъкнаха на гноми, макар следите на малките гадни същества да бяха навсякъде.
Роло Скарф плюна, като ги видя и очите му блеснаха в яростен огън. Явно той мразеше и гномите, колкото блатните духове. Освен това ухилената гримаса, с която той се разхождаше из кораба бе изчезнала и бе заменена с мрачна физиономия, на която, види се, целия свят и бе крив. Алекс никак не се радваше на мълчаливата му компания.
Вечерта ги свари в нещо като малка низинка, където си накладоха огън. Алекс разгъна вълшебната си покривка и превъзходни гозби се появиха и за двамата младежи, които изгладнели погълнаха всичко.
ато хапнаха, Роло за момент се усмихна и попита Алекс:
- Накъде така, по тая... кралска работа?
Момчето го погледна. От самото начало не харесваше много моряка и не му се искаше да му се обяснява много, много. Не вярваше да е емисар на Прокълнатия, но човек не можеше да знае.
- ъм един град – отвърна неопределено Алекс.
- олко чудесно – показа зъбите си Роло.
- ое? – не разбра Алекс.
- Докато Прокълнатия върлува из Ралмия, архимагът Санарос праща разни хлапета в лъскави брони на гурбет из “едни градове”. Велико.
Момчето замълча, не знаейки какво да отговори.
- И какво ще правиш в тоя град? – запита Роло.
Алекс се напрегна.
- Не мога да кажа – отговори той.
- Ясно – отговори Роло – тайни кралски задачи.
Алекс не отвърна, а отпи малко вода. Почваше да съжалява, че не се е разделил с моряка по-рано.
Роло продължи:
- Видях те как се биеш. Знаеш ли какво мисля? – пирата се ухили.
Алекс го погледна. Помисли си колко ли духа бе направил днес на локви и как бе спасил човека до себе си. Почувства се горд.
- Не – каза само на глас, усмихвайки се леко.
- Мисля, че си измамник – спокойно каза Роло.
Усмивката изчезна от лицето на Алекс.
-Моля? – попита той.
- Мисля, че оръжията ти са магически и вършат цялата работа. Самия ти не струваш – морякът стоеше все така спокоен, но очите му блестяха като на хищник.
Алекс се изправи.
-Може и да не струвам, но аз те измъкнах от бандата на блатните духове, ако не си спомняш.
Роло направи кълбо назад и също се изправи.
- А може би ако бронята беше в ръцете на компетентен войн духовете въобще нямаше да потопят кораба. Ако Санарос не раздаваше силите си на деца, ходещи до този или онзи град.
- Архимагът Санарос е велик човек! – викна Алекс и изтегли меча си.
- Защото е дал броня на палето, а? – намигна Роло. След миг сабята блестеше в ръката му.
На Алекс му дойде до гуша от този нагъл неблагодарник. Сега щеше да му даде да се разбере. Пък нека да е заради Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна.
Младежът се хвърли напред, размахвайки мечът си, уверен, че ще строши тънката сабя на Роло с един удар. Морякът обаче отскочи настрани и момчето усети мушкане в ребрата.
Алекс изохка и се обърна към нападателя си със сечащ удар, достатъчно силен буквално да разсече Роло. Но Роло просто отскочи назад, пазейки се от смъртоносното острие.
Морякът вдигна острието пред лицето си и подигравателно каза:
-Хайде, удари ме де!
Алекс замахна с меча си, после отново и отново, но морякът беше просто дяволски бърз. Ако достигнеше достатъчна близост, меча щеше да го довърши без проблем, но Алекс просто не можеше да стигне ловкия си противник, който от време на време го бодеше по бронята, колкото да го вбеси.
Успя.
Алекс се втурна с цялата си ярост към Роло, пъшкайки при всяко замахване и ня няколко пъти морякът се размина с опасна близост от елфическото острие, което свали и кърпата при единия от ударите си, разпускайки черната коса на Скарф. Малко преди този миг Роло сериозно се притесни и си даде сметка, че не е трябвало да предизвиква Алекс, който в крайна сметка наистина го беше спасил. огато обаче острието на Дракона не смалко не го направи с глава по-нисък моряка полудя от ярост и започна като оса да кръжи край момчето, мушкайки го отвсякъде. Бронята на Алекс обаче наистина бе безпогрешна и Роло с тревога отбеляза, че острието на сабята му се нащърбва. Не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако двуръки меч докоснеше крехкото му острие.
Алекс обаче се поувлече и при един от ударите заби меча си в земята почти до дръжката, изгубвайки равновесие и залитйки напред. Роло се възползва от момента и срита момчето в носа.
Алекс изстена и падна назад, обезоръжен, а моряка се спусна над него като граблива птица. Върха на сабята му леко докосна незащитеното гърло на младежа.
- Хареса ли ти демонстрацията, пале? – озъби се Роло зло, сетне се извърна и изтегли Меча на Дракона от земята.
- Хубаво оръжие, бих казал – засмя се моряка – и сега ще е мое.
- Върни ми го – проплака Алекс, унизен и победен.
- За какво, паленцето ми? – попита Роло – за ходенето на “единия град” няма да ти трябва. А ако ти трябва дотърчи при Санарос, той ще ти даде друг.
Роло седна край пламъците. Алекс се изправи бавно и приближи морякът.
- Махни се или ще те убия – предупреди Скарф.
- Върни ми меча – повтори Алекс.
-Взимай си покривката и другите боклуци, но меча остава за мен – Роло бе категоричен – не ти се полага.
Алекс седна до него.
- Моля те, върни ми го. Този меч бе даден на мен.
- И ти го изгуби – отговори Роло – вече е за мен. С него ще прочистя реката от Блатните Духове.
Алекс замълча.
- Мислиш, че духовете са всичко ли? – накрая попита той.
- Мислиш, че не са достатъчни ли? – изсъска внезапно Роло – когато бях на твоя възраст, те се появиха за пръв път – сигнал, че Прокълнатия се завръща. Но ние не знаехме. Родителите ми не знаеха. Знаеш ли какво ми беше да ги гледам как потъват в гнусните им хлъзгави пръсти?! Знаеш ли изобщо каква е загубата на най-близките ти...
-ЗНАМ! – кресна му в отговор Алекс, целия почервенял. Роло застина. Момчето до него се извърна, гневно от избилите по очите му сълзи. Спомни си полицията в онази нощ, угрижените им физиономии, изсеченото лице на чичо му Бърнард, начина, по който го хвана за рамото и започна да увърта...
Роло постави внимателно Меча на Дракона до него и го потупа по гърба.
- Съжалявам – каза той с неочаквано предрезгавял глас – Толкова съжалявам.
Алекс се обърна към него, после прибра меча си. Не каза нищо за известно време.
- Сутринта ще те оставя –продължи Роло –дано стигнеш до онзи град.
Двамата продължиха да мълчат.
- Чувал ли си за Перлата от Феникса? – накрая попита Алекс. Роло го погледна.
- Стара легенда. акво общо има тя?
- Тя е в Ралмия. Отново – отговори Алекс.
Морякът си пое дълбоко въздух.
- ъде е?
- Не знам. Затова отивам в Града на Пророците – отговори Алекс тихо.
Роло го погледна.
- О, Боже – каза той – архимага е изпратил теб. Нали?
Момчето кимна. Роло го погледна:
- Без да искам да те обидя, ти не си трениран войн. Защо е избрал теб? С какво си по-различен?
- Аз не съм от този свят – отговори тихо Алекс и разказа историята си. Всичко. Започвайки от кончината на родителите си. Роло го изслуша внимателно.
- О, Боже – каза накрая – съдбата на света ни е в ръцете на хлапе от друг свят.
Алекс го погледна.
- Ще се проваля, нали?
По лицето на Роло премина сянка.
- Защо мислиш така?
- Този път ти без да се обиждаш –криво се усмихна Алекс - ти си обикновен моряк. Щом ти можеш да ме победиш, какъв шанс имам срещу емисарите на Прокълнатия?
Роло се ухили гадно:
- Аз не съм съвсем обикновен моряк. След духовете отнесоха родителите ми съм тренирал при най-добрите майстори на сабята из цяла Ралмия. Загубата от мен не е срамна. А що се отнася до емисарите на Прокълнатия, факт е, че днес затри доста от тях, а?
Алекс се усмихна неуверено.
- Освен това реших да те придружа в твоята благородна мисия – продължи Роло – смятам, че днес ми отвори очите за нещо, пале.
Алекс вдигна вежди.
- Блатните духове вече не ми стигат. Искам на Прокълнатия Прокълнатата тиква.
И двамата се засмяха.
-Роло... може ли една молба? –накрая попита Алекс.
- Слушам те, пале – отговори морякът.
- Не ми викай, пале – и двамата пак се засмяха.
- Добре, Алекс – внезапно сериозно отговори Роло – оттук-нататък сме приятели. И то –приятели по кралска работа!
* * *
Писъците на призраците банши се извисиха до кресчендо и изпълниха мрачната гробница, в която почиваха останките от лорд Дакавар. Но старата, изхабена черна броня отказваше упорито да остане в покой и току ставаше, жадна за нови кръвопролития. Зад нея крачеха четирите верни скуайъра на Черния Лорд – отдавна полуизгнили скелети, в чиито празни очни кухини обаче грееше злокобна отровнозеленикава светлина.
Лорд Дакавар пристъпи към светая светих на своята гробница – черния басейн, в който лениво като катран плуваха смъртоносни води, чиито допир носеше смърт за тленните. Не и за лорд Дакавар обаче. Рицарят на Смъртта хвърли стръкове имел в тъмната вода, а сетне обкованата му във вехта ръкавица ръка разбърка съставките, докато водата не забълбука и не закипя, а дори писъците от нетленните гърла на баншите не прегракнаха.
И тогава лорд Дакавар коленичи, тъй като от бушуващия басейн се изплува образа на страховит силует, загърнат в черно наметало, с качулка, изпод която се виждаше само мрака. акто нормалните смъртни тръпнеха от ужас пред Рицаря на Смъртта, така и самия той трепереше пред своя господар Вземедушеца, който жалките простосмъртни хулеха с унизителния прякор Прокълнатия.
- Скоро нашето време ще настъпи, мой верни рицарю – прошепна силуета, а шепота му беше като трошенето на сухи есенни листа.
- ога ще мога да потопя меча си в кръвта на нашите врагове отново, господарю мой? – попита лорд Дакавар с тътнещ глас като иззад стар саркофаг.
- Имай търпение мой верни рицарю – отговори Прокълнатия – Много скоро така наречения спасител на Ралмия ще ни открие тайната на Оракула и тогава вече няма да имаме нужда от него. Тогава, Мечът ти ще пирува.
- Вашите думи ме изпълват с наслада, господарю мой. Вашата радост е и моя, вашата воля пък е моя живот – отвърна лорд Дакавар, докато силуета на господаря му обратно потъна в езерото.

Гномска Вечеря

Зората се пукна над умълчаната степ, а с нея от Планините на Забравата подуха студен вятър. Алекс потрепера от внезапния хлад и отвори очи. Роло вече беше станал и се мъчеше да разпали малко огън. Беше донесъл няколко риби.
Обърна се и обясни на Алекс:
-Нали покривката ти работи веднъж на ден. Донесох и малко закуска.
Скоро над тревите се разнесе вкусния аромат на печена риба. Двамата младежи хапнаха и след това се стегнаха за път.
- Алекс имам предложение за теб – каза бавно Роло.
- Слушам – отговори момчето, изтръпнало. За миг помисли, че моряка пак ще поиска меча.
- Наблюдавах те вчера как се биеш – започна внимателно – когато казах, че не струваш те излъгах.
Алекс го погледна по-внимателно.
- акво искаш да кажеш? Ти ме победи.
- Защото аз съм майстор – ухили се Роло – а ти нямаш никакъв опит. Имаш обаче хъс и почти естествен усет. С този меч би бил смъртоносен противник за почти всеки.
- На тази мисия обаче е вероятно да се срещнеш с изключенията – морякът стана сериозен – Имаш нужда от някакво основно обучение.
- И? – Алекс все още не знаеше какво да мисли. Това бяха и думите на Валтъс.
- Аз смея да кажа, че мога да ти открия някой и друг номер – очите на Роло светнаха – дай ми време и ще направя от теб войн, който може да се изправи срещу всеки!
- Архимагът каза, че нямаме време – плахо отговори Алекс.
- За школна подготовка не – съгласи се Роло – обаче за около час подготовка всяка сутрин бихме могли да те направим кофти изненада за доста народ.
И така започна обучението на Алекс. Роло в началото му показа някои основни стойки. Алекс забеляза, че са различни от тези, които самия моряк използва.
- Да, защото ти си тежковъоръжен и с двуръчен меч – обясни Скарф – аз предпочитам сабята и по-лекия стил.
След час позиране от страна на Алекс и корекции от страна на Роло моряка реши, че за днес са минали достатъчно и е време да тръгват.
Планините на Забравата се издигаха заплашително над тях и върховете им сякаш докосваха мрачни гъсти облаци, сливайки се с небесата.
- Захлажда – отбеляза мрачно морякът – дано стигнем планините преди есенните бури. Иначе ни чака много тежък път.
Засега обаче пътят им минаваше през степта. След има няма два часа ходене, Алекс и Роло отново забелязаха зловещите следи от гномски ботуши.
- Гноми – мрачно отбеляза морякът.
- Санарос ме предупреди за тях – отговори Алекс – каза, че са опасни.
- И е прав, макар да не са изначално зли като блатните духове – съгласи се Роло – за сметка на това са безкрайно суеверни и сега, поради проявите на мощта на Прокълнатия го обожествяват.
- Значи трябва да ги избягваме – попита момчето.
- Ако можем – сви рамене морякът.
Пътя им продължи през оредяващите треви, а стъпките на гномите зачестиха. По едно време попаднаха на скъсано наметало, хвърлено на пътя. Алекс потръпна.
- От гном ли е? – попита той.
- От елф е – отговори Роло – елф, който гномите са пленили.
Момчето го погледна:
- акво ще го правят?
Роло сви устни:
- Ще го принесат в жертва на Прокълнатия.
- Това е ужасно – извика Алекс – трябва да ги спрем.
- ак? – озъби се моряка – ако съдя по следите са били поне десет.
- Не можем да оставим горкия елф така – настоя Алекс – сам каза, че Прокълнатия вилнее безнаказано из Ралмия. Това е шанс да ограничим злото му.
- Или да станем на гномска вечеря – изплю се Роло.
- Моля? – не разбра Алекс.
- Жертвоприношението при гномите се изразява с ритуално поглъщане на жертвата. Демек – устата на моряка се изкриви в крива усмивка – правят те на чорба и те изяждат. С чесън.
- Още една причина да не оставяме елфа там! – отвърна момчето – Би било престъпление.
- Май няма как да те убедя, а? – намръщи се Роло – добре тогава, ще проследим гномите и ще видим какво може да направим.
Следата ги отведе навъртре в степта, встрани от основния им маршрут. След известно време дочуха тъп, ритмичен звук “там-там, там-там”.
- акво е това? – попита Алекс.
- Гномски барабани – отговори Роло – кофти. Значи имат банкет.
Двамата приближиха предпазливо мястото, от където долиташе звука и, скрити иззад високите треви попаднаха на малко окосено пространство, на което се разиграваше ужасна картина. Млада хубава жена с червени коси и заострени уши стоеше вързана на кол, а около нея подскачаха гноми, които носеха съчки и току се провикваха:
- С чесън! С чесън!
Елфата – защото това бе елфа – ги гледаше със смесица от съжаление и отвращение, а зелените и очи святкаха застрашително всеки път, когато някой гном хвърлеше слама или скилидка чесън до нея.
- Хубава е – каза Алекс докато я гледаше.
- Но гномите не са –обади се Роло – и са повече от десет.
- Не можем да я оставим – каза категорично момчето, сложи шлема на главата си и преди Роло да успее да го спре изкочи с меча си и извика:
- Никой да не мърда! Аз съм кралски рицар!
Морякът завъртя очите си към небето и процеди:
- Идиот. Глупав идиот – сетне извади сабята си, също изкочи и на свой ред извика:
- Никой да не мърда! Адмирал! Аз съм кралски адмирал!
Алекс го погледна:
- Адмирал?
Роло му отвърна:
- Рицар?
Гномите се сащисаха и за момент спряха танца и виковете си.
- Защо прави така? – попита единия от тях – ние хванали вечеря. Вие иска вземе вечеря. Защо прави така?
- Роло, те са малоумни – прошепна Алекс.
- Млъкни и размахвай тоя меч пред теб – отвърна му моряка – аз отивам да освободя сладураната.
- Сладурана? – вдигна вежди Алекс.
- Ти махай с меча сега – намигна му Роло и пристъпи към вързаната елфа. Гномите изохкаха, но Алекс трескаво размаха меча и те отново отстъпиха назад. Някой от тях имаха оръжия, но не им се рискуваше. За разлика от блатните духове, те бяха същества от плът и кръв и не им се умираше.
Роло сряза въжетата на елфата, която полека слезе от кола и изгледа на кръв гномите.
- И друг път – закани се Алекс, държейки меча пред себе си – недейте се занимава с кралски люде.
Елфата прехапа устните си, очевидно и беше смешно. Тримата започнаха да се отдалечават от гномите, които ги гледаха мрачно и злобно. Едно от съществата, очевидно по-старо и по-зло се обади:
- Вие взели наша вечеря, но Прокълнат – накаже вас! – гнома вдигна ръка – рал-мъртъв! Прокълнат – убил! Прокълнат убие вас също! – другите гноми одобрително замърмориха, а сетне се обърнаха с гръб към двамата младежи и спасената от тях елфа и се разотидоха, като от време на време някой от тях тихо се провикваше: “С чесън!”.
Елфата изчака съществата да се махнат, след което прихна да се смее.
- Честно ви казвам, в името на Майката Природа отдавна не бях виждала такива веселяци като вас. Благодаря, че ме спасихте, но...тая история с кралските хора можеше да мине само пред гномите.
- Според мен бронята и меча на нашия млад приятел бяха по-убедителни от историята, лейди – каза Роло.
- Да – съгласи се елфата и се обърна към Алекс – от къде имаш Бронята на Сребърната Луна, момко?
- Архимагът Санарос ми я даде – отговори младежът.
- Много хубаво, че го споделяш на всеки срещнат – обади се Роло – предлагам да си направим огромен байрак, на който да пише “ТЪРСИМ...” – моряка се усети и млъкна – както и да е.
- акво търсите всъщност – запита елфата любипитна.
- Древен артефакт – отговори Алекс – кралска работа.
- Важна кралска работа – допълни Роло.
- Сигурно, щом архимага е дал на момъка най-ценните оръжия на Ралмия – съгласи се елфата – но аз забравих обноските си. Името ми е Лиянна. Аз съм земелечител.
- оето ще рече – попитаха в един глас Алекс и Роло.
- Лекувам земята. Омразата на Черната Сянка е проникнала дълбоко в Ралмия и аз се мъча да обхождам земята, засявайки тук и там семена от Гората на Сънищата. Уви, все по-малко дават плод – елфата въздъхна – а за благодарност местните се опитаха да ме изядат. оето вие предотвратихте. Сега закъде казвахте, че пътувате – малко лукаво попита елфата.
Алекс се хвана на уловката.
- За Града на Пророците – отговори той. Роло въздъхна.
- Търсите бъдещето -в погледа на елфата се четеше известно разочарование – според мен то не носи нищо хубаво. Но – и тя се усмихна – поне за известно време ще пътуваме заедно. Аз се връщам в Гората.
- Това е чудесно – отвърна Алекс, сетне се изчерви на погледа, който Лиянна му хвърли – искам да кажа, че сме повече и е по-сигурно...
- Да, пътя ще е по-сигурен – развеселено отвърна елфата.
- След като си разменихте любезности – каза Роло – можем вече да тръгваме, преди гномите да се върнат в по-големи количества и да решат все пак да ни сготвят за вечеря.
Така тримата тръгнаха на път.

Планината на Забравата

Следващите няколко дни подействаха благотворно на Алекс и приятелството му с другите му двама спътници. Роло се оказа забавен човек, който постоянно разказваше весели истории от плаванията си по река Песнопойна, като например как трябвало да спасяват скъпоценен сапфир, откраднат от пеликан или пък как намерили крокодил в мрежите за риба. Не обичаше да разказва за битки, макар отвреме-навреме да подмяташе за срещи с блатни духове.
Тренировките между двамата продължиха и постепенно Алекс започна да напредва значително, а съвършения му меч се превърна в непреодолимо препятствие за морякът. Роло чистосърдечно призна, че ако в първата битка помежду им Алекс е предпочел да се брани вместо да напада, шанса му е щял да бъде нулев.
Лиянна стоеше малко настрани от тях, но често разказваше за странстванията си из Ралмия и чудноватите същества, които е виждала там. Алекс бе очарован от нея и я намираше за уникална. ато се сетеше за глупавите момичета от училището си, които мислеха само за мобилни телефони и поп-музика и ги сравнеше с тази уникална елфа, ставаше още по-запленен от нея, макар не можеше да се каже още, че я обича –чувството бе по-скоро на възхищение, отколкото на любов.
Планините наближаваха все повече и повече, а с това, и с напредването на есента времето започна да се влошава. Небесата започнаха да потъмняват и да се мръщят, от време на време преваляваше дъжд, час по час в небето изтрещящаве гръм. Местността също започна да се променя – тревата стана по-рядка и значително по-ниска, появиха се големи, макар и разкривени дървета, а от равна земята започна да се издига на баири, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни.
Скоро пътя им се осея с малки реки и поточета, в които тримата можеха да се разхладят и утолят жаждата си. Дори с манерката на Санарос Алекс бе благодарен, когато имаше възможност да се напие със студена вода – макар според Роло това да бе опасно и глупаво. В крайна сметка Алекс наистина се закашля същата вечер, след която бе пил, но Лиянна накладе голям огън и всичко се размина без проблеми.
Постепенно, като започнаха да се изкачват по самите планини, пътя стана все по-непроходим и осеян с камънаци, докато най-накрая не се превърна в малка, криволичеща из височините пътека. По нея рядко минаваха странници, а и които минаваха бяха неприветливи и студени хора, спуснали качулки до носовете си, в знак, че не желаят да бъдат безпокоени. Тези земи бяха неизвестни дори за Роло и Алекс се притесни, че ще се загубят в огромната планина, но за щастие Лиянна бе минавала от тук и ги успокои, че най-близкия град е на има няма два дена път.
И малко след като го каза се разрази буря. Започна изневиделица – с тежки, големи капки, които започнаха да се сипят от небето и за късо време образуваха водна стена, която ги измокри до кости и направи пътуването им по планинската пътека мъчително и опасно. Главата на Алекс се замая от внезапно зейналите ту отляво, ту отдясно пропасти и той започна да се подхлъзва и да пада по пътя. Дори ефирната в стъпките си елфа изглеждаше уморена и само свикналия да се катери като пантера по мачтите Роло изглеждаше не особено обезпокоен.
Алекс обаче бързо се измори и започна да пада на всеки няколко крачки. Роло му помогна, като метна ръката му през рамото си, но така скоро и той се умори. Лиянна, която бе избързала леко напред се обърна и каза:
- Напред има пещера!
Роло изръмжа:
- Обитавана или не?
- Не мога да преценя – сви рамене елфата – но нямаме друг избор. Момъка изнемогва, ти също, а и аз самата се чувствам изцедена.
С това всякакъв спор завърши и скоро тримата се свиха близо до входа на огромната пещера, мокри и измръзнали. ашлицата на Алекс от предишния ден се бе върнала и сега той се давеше за всяка глътка въздух. Лиянна изглеждаше мръсна и безкрайно изморена и дори коравия Роло бе на края на силите си.
- Проклети баири – процеди той – дай ми на мен реки и кораби, понасям и пеш през полето, но тези планини ми взимат здравето.
Прекъсна го кашлицата на Алекс.
- Не само на теб – сподавено каза момчето.
Лиянна се приближи до него, в уморените и зелени очи се четеше тревога. Тя докосна младежа с ръка по челото и прокле:
- Гориш от треска.
- Не биваше да пиеш толкова студена вода вчера – заяде се Роло.
Алекс сви рамене и разпъна измокрилата се вълшебна покривка. Тя като по поръчка подготви и за тримата гореща супа и чай, които ги сгряха. Облекчението за Алекс обаче беше само временно и дори при разпаления от елфата огън му беше студено и неприятно. Започна да му се гади.
Тримата бяха съблекли поне горните си дрехи, та да изсъхнат и Алекс, вече без доспехи се беше свил на кълбо с поглед към стената за да не смущава елфата. Роло вече бе успял да заспи и тихо похъркваше встрани.
Лиянна приближи Алекс.
- Още ли ти е студено?
- Д-добре съм – отговори момчето, но нов пристъп на кашлицата го задави.
- Стой мирен и се отпусни – каза елфата и започна да го масажира по рамената. Алекс страшно се сконфузи, а после почти изврещя, когато пръстите на елфата го стиснаха за изстиналите мускули. Постепенно обаче из тялото му се разнесе топлина от раздвиженото кръвообращение и той заспа.
През следващия ден се чувстваше слаб и немощен, макар вече да не кашляше и треската да бе отминала. Все пак останаха в пещерата, като Алекс спа почти през цялото време, в просъница дочувайки разговори между Роло и Лиянна.
“акво става, в името на Ралмия”, говореше елфата. “ой е пратил това момче с най-великите оръжия на тоя свят и за какво?”.
“Не се бъркай в делата на магьосниците, елфке” –долетя отговора на Роло – “Че са лукави и гневливи”.
На следващата заран Алекс се чувстваше значително по-свеж и стана най-рано от всички. Горните му дрехи и доспехи бяха изсъхнали и той си ги навлече. Почувства се по-добре и излезе навън. В този миг чу скърцане и видя една от най-странните гледки в живота си. На пътя се носеше джудже, седнало в двуколесна каручка, теглена от голям елен.
- Хайде, Белвор, хайде – редеше джуджето, пляскайки гальовно елена с борова клонка – още малко нагоре и ще стигнем до вкъщи.
Джуджето бе престаряло, с чорлава къса бяла брада и очилца, закрепени за широкия му като камба нос. То не забеляза веднага Алекс, но когато елена внезапно спря вдигна очи.
- Я, рицар – каза джуджето, сетне присви очи – и то млад рицар. акво търсиш тук, рицарче.
- Аз съм... спрели сме тук – отговори Алекс.
Джуджето бръкна в пазвата си и извади една дълга крива лула. ато я запали, всмукна малко и изпусна няколко кръгчета тютюнев дим.
- Спрели казваш. И кои сте вие?
- Не ти влиза в работата, джудже – дочу се гласът на Роло, който се бе появил изневиделица зад гърба на Алекс. Лиянна също дойде и попита:
- акво става?
Джуджето всмукна още малко от лулата си, след което въздъхна дима и рече:
- Става това, че сте се настанили в тролска пещера, драги мой. Звяра е излязъл на лов, но до ден-два ще се върне, може би още тази вечер.
- Ти откъде знаеш? – отвърна Роло, а пък Алекс самоуверено вметна:
- Ние не се боим от тролове.
Джуджето всмукна още малко от дима си, сетне каза:
- Никой от вас не е виждал трол никога, нали?
Тримата се спогледаха. Беше вярно.
- Така си и помислих – каза джуджето – Ако бяхте виждали, щяхте вече да сте палили петите.
- А ти как така не се боиш от трола – попита Лияна.
Джуджето всмукна още малко от лулата си, сетне оформи две димни кръгчета във въздуха и се усмихна.
- Аз съм джудже. Ние не знаем що е страх. Освен това – дребосъка пак дръпна от лулата си и пак издиша – аз си имам разни защити.
Алекс поклати глава. Изглеждаше му слабо вероятно джуджето да има защити, с които самия той да не разполага. Изсумтяването на Роло беше знак, че и морякът не хваща вяра на тези приказки, но Лиянна прие твърдението на джуджето.
- Ние и без това тръгвахме – каза елфата – благодарим за съвета, джудже.
- Името ми е лаус – отвърна дребосъка и се усмихна – сигурно сте тръгнали към град аменодел, на ден и половина път от тук.
- И по-надалеч – призна Алекс.
- Мислим да прекосим планината –прекъсна го Роло преди момчето да се бе изтървало за Града на Пророците.
Джуджето всмукна от лулата си и каза през дима:
- Изключено е да стигнете до някъде.
- ак така? – попита Алекс.
лаус вдигна показалеца си към небето.
- Скоро ще вали пак. А после пак и пак и пак. Пещерите по пътищата са редки и обитавани я от тролове, я от орки или дори дракони. Ще се лутате из планините и ще загинете.
- Ще видим – отвърна Роло, но Лиянна изглеждаше притеснена. Явно на нея и бяха хрумнали същите неща.
- Няма ли някакъв по-лесен път? – попита Алекс – не мога да чакам.
лаус го погледна криво, сякаш да го прецени що за човек е, сетне се замисли.
- Не, няма – каза накрая.
Алекс обаче не му повярва.
- Ти се сети за нещо, джудже – каза момчето.
- Прав си, Алекс – потвърди и Роло – какво криеш, лаус?
Джуджето плесна елена:
- Да вървим, Белвор.
- Чакай – обади се Лиянна – извинявай ако сме те обидили. Но защо така...
Джуджето се обърна бавно.
- Няма безопасен път през Планините есента и зимата. Изчакайте пролетта. а най-добре лятото.
- Не можем да чакаме – настоя Алекс – въпроса е неотложен. Спешен!
- Оста

- Остави го, Алекс – изсумтя Роло – ще попитаме някой в аменодел.
Сега беше ред на лаус да изсумти.
- В аменодел ще ви вземат парите и ще ви упътят към гибелта ви.
- Тогава ти кажи откъде да минем? – настоя Лиянна.
Джуджето млъкна.
- Елате с мен – каза накрая.
* * *
След половин ден път лаус ги отведе до уютна къща, сгушена всред скалите край пътя. Беше ниска и малка, но побра и четиримата, а зад нея имаше оборче за елена и каручката.
Джуджето сипа на групата по малко боб чорба и бе очаровано и от покривката на Алекс, която им приготви печени пилета.
- Ах, от кога не съм си хапвал така – радостно каза джуджето. Другите също бяха доволни, че най-после ще могат да спят под покрив, макар и да беше тесничко.
- аза нещо за пътя – по едно време настоя Лиянна. Алекс се напрегна, Роло също наостри уши.
Джуджето пак запали лулата си и като попуши малко, заговори:
- Искам да ме убедите, че пътя ви е спешен. ато ви гледам прехвърлих няколко варианта в ума си и нито един от тях не ми се струва вероятен.
лаус ги погледна.
- Първата ми мисъл когато видях момчето е как то е богаташко чедо, което пътува за някакво забавление.
Това обаче не може да обясни присъствието на негодяй като моряка и на благородна дама като елфата.
Алекс и Роло потръпнаха от обидата, но Лиянна, която грейна от своето определение им махна с ръка да се успокоят.
- Втората ми мисъл беше, че негодяят е отвлякъл хлапето и пътува за откуп. Отново обаче, къде остава тук елфата не знам.
- Третия вариант беше елфата да е тръгнала на поклонение и да е взела охрана. Но защо тази охрана ще бъде момче, макар и в скъпа броня и негодяй.
лаус вдигна ръка, за да прекъсне изблиците на Алекс и все по-червенеещия от яд Роло.
- Затова стигнах до мисълта, че все пак е нещо важно.
- Но не мога да кажа нищо, без да знам за какво става дума.
лаус всмукна от лулата си.
- Ние търсим древен артефакт – изтърси Алекс, докато другите двама се чудеха какво да кажат.
Джуджето отметна глава и гръмогласно се разсмя.
- Е това обяснява всичко. Ловци на съкровища. Нека позная – богаташки син, накупил си доспехи, пират, бягащ от бесилото и луда жрица на Майката Природа, нали?
Джуджето се ухили.
- И какво търсите? Окото на Базилиска? Сребърния чук на древния крал Митраир? Зъбите на дракона Ауганфил?
Алекс го изгледа сериозно.
- Перлата на Феникса – каза момчето – и бронята ми е подарък от великия архимат Санарос.
- А аз – обади се Роло гневно – не съм негодяй.
Джуджето не му обърна внимание, но се съсредоточи върху Алекс. Лиянна зяпна.
- Перлата... – отвори уста тя. Джуджето я прекъсна:
- Никой, който не познава Санарос не би твърдял, че той му е поръчал да донесе Перлата на Феникса. Защо му е?
- Това е единствения му шанс срещу Прокълнатия – отговори момчето.
лаус се облегна назад на стола-люлка, на който бе седнал.
- Даа, Черната Сянка. Сега нещата ми се изясняват. Имало е някакво пророчество за теб и той те е пратил спрямо него – само така може да се обясни защо толкова младо момче е пратено на такава отговорна мисия. По пътя си срещнал другите двама образи.
- Много си проницателен, джудже – каза Роло.
- Много съм стар – меко го поправи джуджето.
- Ще ни помогнеш ли? – попита Алекс.
лаус намести без нужда очилата си и въздъхна.
- Има един път – каза той – но не знам дали не е по-добре да рискувате с бурята.

Пещерите на Сянката

Преди много, много години джуджетата започнали да дълбаят каменните недра на Планините за Забравата. В началото техния стремеж бил просто да изтръгнат ценни руди и скъпоценни камъни от скалните маса, но с времето те се привързали към своите тунели и започнали да ги правят все по-красиви и блестящи. С течение на времето те създали цели подземни градове, чиито слава и богатства били ненадминати в цяла Ралмия.
Прокълнатия научил за силата и уменията на джуджетата и им завидял. Той насъскал своите верни хрътки – орки и тролове срещу джуджетата и отвратителната им гмеж изпълнила пещерите като мравуняк. В началото джуджетата се отбранявали смело от нападенията и народите на Черната Сянка претърпели катастрофални поражения и започнали да се страхуват от дребния, но смел народ.
Тогава Безименния прибягнал до подлост. Той се обърнал за помощ към древен дракон, който подмамил с обещания за непобедимост и му рекъл, че съкровищата на джуджетата единствени подхождат на неговата власт и сила.
Драконът се вслушал в двуличните слова на Вземедушеца и нахлул в недрата на Планините, сеейки огън и жупел. Срещу такъв враг дори джуджетата се принудили да отстъпят и така техните любими подземни градове били сринати и погребани под мощта на дракона.
Минали години, Прокълнатия бил макар и временно надвит и дори чудовищния му дракон се споминал от ръката на храбър рицар. Джуджетата обаче повече не можели да пристъпят в земите, осквернени от такова кръвопролитие и затова в тях отново нахлули орките и тролите, както и приспособяващите се към всичко гоблини. Други, по-слаби дракони също се появявали от време на време и макар да били сянка на могъществото на техния древен предшественик хвърляли ужас в сърцата както на джуджетата, така и на тварите на Прокълнатия.
Пещерите се покрили с плесен и били забравени и малцина от джуджетата запазили спомена за тяхното съществуване.
Едно от тези джуджета съм аз.
* * *
лаус отново издиша облак тютюнев дим, а очите му бяха леко насълзени.
- Днес моите братя се страхуват от подземния мрак, макар някога да са били негови господари. Това е дарът на Прокълнатия към нас. Ако той докопа Перлата на Феникса, съдбата на Пещерите на Блясъка – които днес наричам Пещери на Сянката – ще сполети цяла Ралмия.
Алекс премигна. Разказът му изглеждаше невероятен, но и много тъжен.
- Обещавам ти да попреча на Прокълнатия – каза той, подвластен на някакъв импулс.
лаус го погледна топло, почти бащински:
- Не обещавай нещо, което не зависи от теб, синко – рече джуджето – но каквото мога да ти помогна, ще го направя. От твърде дълги години Злия определя съдбините на нашето селение. акво пък, може би ти си този, който ще забие последния пирон в ковчега му.
- Смъртта на Прокълнатия червей ще е празник на цяла Ралмия – свирепо отвърна Роло.
- Смъртта на никого не е празник, моряко – тихо каза Лиянна – но съм съгласна с лаус, че земята ни заслужава да си отдъхне.
Джуджето бавно стана.
- Пещерите са опасни. Ако реша да ви преведа от там, ще трябва да ме слушате много внимателно. Първо накупете си топли дрехи и провизии от града. Храненето от покривката няма да е достатъчно. Студа в планините е нищо в сравнение с мраза, с който ще се сблъскате вътре в глъбините им. Също така ще трябва винаги да бъдете нащрек. Държете оръжията си готови за бой, тъй като гнусните твари на Прокълнатия и до ден днешен пъплят безнаказани и безкрайните тунели. Недейте пи вода от подземните езера, тъй като не знаете какво има в нея. Ако тръгнем, ще трябва винаги да вървим в група. Ако някой се отдели, ще се загуби. Това е. И никой няма да го намери... ако има късмет.
Алекс преглътна, дори Роло изглеждаше леко пребледнял. Елфата обаче бе спокойно, сякаш страховете на младежите до нея бяха глупави и несъществени.
- Значи първо ще отидем до града –каза тя – и до вдругиден ще гледаме да се върнем при теб. ъде е входа на пещерите?
- Високо – навъсено отвърна лаус – предпочитам да ти покажа, а да не разправям наляво-надясно.
- Разбирам – кимна елфата – ами хайде ние утре ще тръгнем за града. А сега – като гледам вече се е свечерило и е време за сън.
Така тримата си легнаха някакси из малката къща, която джуджето учтиво им остави. Самото то отиде да спи в обора с еленчето си.
* * *
На следващата сутрин станаха рано и тръгнаха към аменодел. Валеше ситен рядък дъждец, който изпълваше костите им със студ. Алекс имаше чувството, че всичко го боли, свикналия с речни плавания Роло също беше намусен. Лияна ходеше мълчаливо пред тях, без да казва нищо.
- ога смятахте да ми съобщите за Перлата – по едно време каза тя, а в гласът и ясно се четеше обида.
Роло внезапно се съсредоточи в пътя си и остави Алекс да отговори. Момчето се сконфузи.
- Ами... – започна той – аз разбрах, че ти се прибираш у дома си и...
- Реши да не ме натоварваш с излишни сведения, които например даваш на всеки срещнат моряк или джудже? – язвително попита Лиянна.
- Аз...ъъъ...съжалявам – Алекс се почувства страшно неудобно – не исках да те обидя.
Елфата не отговори нищо. Момчето усети чувство за вина, макар да не можеше да разбере къде точно е сбъркало. От една страна не трябваше да разправя наляво-надясно за заръката, която изпълняваше, от друга страна бе премълчал истината пред елфата, която наистина изглеждаше по-честна от лукавия Роло или меко казано странния лаус.
Алекс тръсна глана. В началото си мислеше, че в Ралмия няма да се чувства така глупав и непотребен както у дома. Смяташе, че пътуването до този свят му даваше шанс да направи нещо важно. Доверието, което Санарос бе вложил в него го ласкаеше и – трябваше да си признае – го беше накарало да си вирне носа. Голяма вина за това имаха и предметите, които архимагът му бе дал.
Роло обаче му бе демонстрирал, че и с тях той е едно обикновено момче, захвърлено по прищявка на съдбата в свят, който не е негов, но пък съдбата на който е изцяло в ръцете му.
Младежът се опасяваше, че следващия път, когато влезе в сблъсък с някой от жителите на Ралмия, той няма да е така добронамерен като моряка.
Независимо от уроците по бой с меч, които той му даваше.
В този смисъл Лиянна го объркваше, но и му даваше някакво чувство за сигурност. Още не бе сигурен какъв импулс го бе накарал да я освободи, но откакто тя беше в групата, той се чувстваше по-спокоен. Може би причината беше във факта, че тя е обикаляла Ралмия, може би тайната се криеше в това, че не е човек. Така или иначе не можеше да забрави как тя успокои болката му, когато тялото му бе сковано от връхлитаща треска. Бе усетил съчувствието и загрижеността и. Роло например просто бе легнал да спи. Той не беше лош човек, но и не се грижеше много за живота. Бе казал на Алекс да не пие студена вода и с това задълженията му се бяха изчерпали. Сега морякът му се пишеше съюзник, но Алекс все още не можеше да го усети като приятел. Още си спомняше жестокостта, с която Роло го преби по време на дуела им. С Лиянна не беше така. Той не знаеше какво чувства около нея, но знаеше, че и има доверие.
Може би и тя му имаше доверие, но сега я бе разочаровал. Е, да – имаше вътрешно усещане, че само истината може да убеди стария лаус да им помогне. Вината не беше негова.
Но в същото време и беше.
Той направи две-три бързи крачки и докосна Лиянна за рамото.
- Извинявай – каза и искрено. Елфата се обърна, а в очите и се четеше изненада.
- Спокойно, Алекс! – каза тя и се усмихна – не ти се сърдя – и го потупа по бузата.
- аменодел – обади се Роло.
И наистина, без никакво предупреждение иззад единия от завоите изникна града, сгушен в една клисура. Слънцето бе грейнало през облаците и ситните капки дъжд създаваха дъга, опасала аменодел като арка.
Гледката разведри тримата и те бързо се спуснаха до планинския град. Алекс бе смаян, когато влезе в него. Този град нямаше нищо общо с тези от родния му свят. Хората бяха много по-малко и всъщност... не бяха хора. Повечето жители на аменодел бяха джуджета, които търчаха насам-натам, мъкнейки багажи на гърба си. Имаше също така гоблини – дребни зеленикави създания като библиотекаря Грец, които най-често продаваха сушено месо и сандвичи на преносими масички, отрупани с предлаганата от тях храна. Роло си взе нещо, подобно на баница и го заяде, но Алекс не посмя да си вземе нищо. Разчиташе на покривката си.
Скоро обаче навлезоха в по-цивилизована част на града, в която имаше само джуджета, отворили различни магазини. От тях накупиха кожени одеяла и наметки, за които лаус бе настоял, провизии от сушено месо, сухар и малко сирене, също така факли и по един резервен чифт дрехи, с който трябваше да се преоблекат при нужда. Щом видеха лъскавата броня на Алекс, джуджетата слагаха безбожни цени на стоките си, но той за щастие имаше възможност да плати. В крайна сметка всичките разходи възлязоха на 30 златици, което силно го притесни.
- После ще мисля за парите – промърмори си той под носа обаче.
Докато свършат всичко, над града се бе мръкнало и тримата трябваше да си търсят странноприемница. Такива имаше три и Алекс предпочете по-скъпата, въпреки жадния поглед на Роло към очевидно долнопробен хан, на входа на който се търкаляше един пиян гном.
Скъпата странноприемница носеше многозначителното име “Последен Грош” и Алекс замръзна щом видя съдържателя на тезгяха – огромен рунтав минотавър с халка на ноздрите и рога, които бе позлатил. Роло приближи Алекс и му прошепна на ухото:
- аквото и да правиш, не го ядосвай.
Лиянна обаче не се стресна от звяра, а го приближи. Той я погледна без особен интерес.
- акво ще желаете?- попита. Гласът му бе дълбок и гърлен.
- Три стаи, ако обичате – каза тя спокойно.
Минотавъра мълчаливо сложи три ключа на масата.
- Пет златици – съобщи той цената – шест, ако ще желаете и вечеря.
Алекс сви рамене и плати желаната сума. Минотавъра го изгледа от глава до пети, после погледа му се спря на сабята на Роло.
- Не искам скандали, каквото и да става – рече той, визирайки оръжията на двамата – ако искате битки, отсреща е “Червения череп”.
- Няма да има проблем – обеща Алекс.
- Надявам се – заплашително отвърна минотавъра.
Тримата оставиха личния си багаж и новите покупки в стаите си, след което слязаха в столовата. Алекс бе свалил доспехите си – всъщност за пръв път отиваше някъде в Ралмия без тях, ако не се броеше времето, когато спеше. Роло също бе оставил сабята си в стаята и одобрително кимна, когато видя Алекс невъоръжен.
- Минотавъра нямаше да ни приеме с оръжия – каза той – а в заведение с такъв съдържател нито има кой да го открадне, нито може да стане побой.
- Дано си прав, моряко – обади се Лиянна. Алекс се извърна към нея и устата му увисна. Елфата отнякъде се бе пременила с нова рокля, в която изглеждаше чудесно. Откъде я бе извадила, момчето нямаше представа, но изглеждаше страхотно.
В един момент се усети, че зяпа, изчерви се и си затвори устата.
- Изглеждаш много добре – успя само да смутолеви и силно се изчерви. Роло се подсмихна до него, а елфата отвърна:
-Много ти благодаря – след което тримата слезнаха в ресторанта на странноприемницата. Вътре бе пълно с хора – първите, които Алекс виждаше в града, джуджета, които обаче бяха дебели и охранени и...
Лиянна рязко си пое въздух.
На една голяма маса стояха шест едри зеленикави създания, твърде големи за да бъдат гоблини. Присвитите им жълти очи хвърляха преценяващи погледи наоколо, а по дебелите им устни час по час прибягваше раздвоен език.
- Май трябваше да си вземем оръжията – тихо каза Роло. Алекс се досети какви са създанията и все пак потръпна, когато Лиянна произнесе името им на глас.
- Орки.
Тримата обаче седнаха на една маса далеч от тях и хапнаха храната, донесена в ресторанта – печено пиле и картофи.
- Не мога да си представя как орк може да стъпи в джуджешки град спокойно и то в такава скъпа странноприемница.
- Тези са богати – каза Роло – виж!
Алекс се вгледа в зелените същества и наистина забеляза, че дрехите им са от хубава вълна, а по грубоватите им пръсти блещукат скъпоценни камъни от пръстени. Един от орките видя, че момчето го гледа и се ухили гадно, разкривайки острите си жълтеникави зъби.
Алекс преглътна и за момент му се прииска да бе останал с бронята си. Можеше да различи кога някой има враждебни намерения. В училище имаше способността да усеща кой е побойник, когато го заплашва и кой просто се пери.
И най-лошите побойници, нападателите по футбол, пушещи трева в предградията изглеждаха като ангели в сравнение с мазната, зъбата ухилена физиономия на орка.
- Не го гледай – предупреди Роло и момчето се сепна.
- Ох – изпъшка Алекс – зловещи създания.
- Зловещи дори не започва да ги описва – мрачно каза Лияна – от най-древни времена те се заклели да служат на Прокълнатия. Оттогава насам добри орки просто няма. Всичките са зли и покварени. Не мога да повярвам, че са влезли в град като аменодел, държан от техните отколешни врагове – джуджетата.
- С пари може да влезеш навсякъде – каза Роло и се ухили цинично.
- Нещо, по което моя свят и Ралмия си приличат – мрачно измърмори Алекс.
- Някога не беше така – тъжно рече Лиянна – Някога дори гоблините, които никога официално не са влизали на страната на Черната Сянка не пристъпяха в земи, владени от елфите или джуджетата.
- Гоблините лоши ли са? – учуди се Алекс.
- Те са нещо средно между орки и гноми – отговори му Роло – не са приятни.
- И винаги са били на страната на орките във войните им с другите раси. Твърдят, от страх – рече Лиянна.
- Питам – Алекс приглади назад косата си – защото в ралския замък библиотекаря е гоблин.
- Много странно – учуди се елфата – как Санарос е допуснал такова нещо. Та...
- Не се бъркай в работите на магьосниците – вдигна пръст Роло, повтаряйки любимата си поговорка – защото са лукави и гневливи.
Иззад тях се чуха тежки стъпки. Алекс се обърна и видя съдържателя минотавър, който обикаляше заведението си. Той приближи орките и един от тях, особено мазен, дебел и отрупан с богатства стана и произнесе нещо на някакъв неразбираем език.
- Як тарр ака чакк, алеб сарр.
Минотавъра скръсти ръце на гърдите си и отвърна на същия гърлен език.
- Арр таккара, Юржаб. Ярро карра таккала!
- Орките и тролите имат свой език – обясни Лиянна на Алекс, който гледаше учуден и разтревожен – някои други раси, като гоблините и, както виждаш минотаврите, също го владеят.
- Ако наричаш това сумтене език – направи гримаса Роло.
- Ерр ту кар та-панака тара, алеб сарр – орка вдигна ръце, сякаш е невинен за нещо – Аррр каза-им. Нурр то елф тарр-и-ко, нурр-то-татака.
После добави на обикновен ралмийски:
- Няма да има проблеми, кълна се в Прокълнатия.
- Надявам се – минотавъра кимна с рогата си и се отдалечи. Пътем приближи Алекс и спътниците му и каза на Лиянна:
- Не се тревожете, лейди елф. Орките няма да ви закачат, нито вас, нито приятелите ви.
Сетне се отдалечи. Лиянна се усмихна.
- Явно минотавъра е решен да запази мира в заведението си.
- И по-добре – кимна доволно Роло.
Въпреки това, когато Алекс отново погледна орките и видя кривите им усмивки, стомахът му се сви на топка.
* * *
След вечеря тримата се разотидоха по стаите си. огато Алекс остана сам си даде сметка, че за пръв път откак е напуснал Земята има собствена стая. Тя беше малка, но спретната и уютна. Трудолюбиви гоблини, работещи за минотавъра бяха наклали огън в малка печка, която топлеше всичко. Алекс се съблече и си легна под топлата завивка на малкия креват, подготвен за него.
Макар да бе изморен, младежът не успя веднага да заспи. Мислите за орка го притесняваха още и зловещата му усмивка не му даваше мира. Накрая, когато все пак заспа сънува странен сън, в който той играеше футбол с орките и те искаха да го съборят и да му вземат топката. Събуди се посред нощ за малко, пламъците в печката още пукаха приятно. Алекс се почуди дали гоблините не са влизали пак да я разпалят, но бе уморен да мисли и за това и отново заспа, като този път съня му бе спокоен.
На сутринта минотавъра, който се казваше алеб беше приготвил нова изненада към гостите, при това влизаща в цената на нощувката, а именно леген с гореща вода. Алекс с удоволствие се изкъпа, измивайки напластената по себе си мръсотия, а врялата вода го ободри и освежи. След като се изсуши и изтърка косата си до такава степен, че заприлича в главата на рус таралеж, той се облече и сложи сребърните си доспехи. Над тях наметна коженото си наметало и слезе по стълбичките, отделящи рецепцията на странноприемницата от стаите. Роло вече го чакаше. Той също се бе изкъпал, след което бе сложил любимата си кърпа на главата, макар тя да бе леко разкъсана от дуела помежду им. Върху леките си дрехи и той се бе загънал с коженото наметало.
- О, Алекс – поздрави го той – радвам се, че дойде. Опасявах се да не се бавиш повече и от елфата.
Алекс вместо отговор му подаде част от багажа. Морякът го взе и го поразклати.
- Тежи – констатира.
- По-добре отколкото да останем гладни когато минаваме през Пеще... – започна Алекс, но Роло го прекъсна.
- Да, да, да – и го погледна предупредително. Алекс схвана, че пак се е изтървал и си затвори устата. След малко дойде и Лиянна, в по пътно облекло от вчерашната рокля. Алекс обаче се улови, че пак я зяпа и се изчерви.
- Да тръгваме, че лаус ни чака – каза той и отвори вратата за навън. Студения въздух го удари в лицето и го изненада доста. Роло също потрепера когато излезе.
- Мразя студа – сподели той.
- Мирише ми на сняг – каза пък Лиянна – да побързаме към лаус.
И така тримата се отдалечиха от странноприемницата “Последен Грош”.
Никой зад гърба им не забеляза погледът на орка, който се бе спотаил из зад стълбището. огато троицата си тръгна, той слезе към ресторанта и каза на своя вожд Юржаб.
- Юкк таро караттака!
- Хеджаир – въздъхна богатия, отрупан със скъпоценности орк и махна с ръка на събратята си – Еджра!
В това време Алекс и спътниците му бяха сполучили да се излезат вън от очертанията на град аменодел и поеха обратно по планинските пътеки, водещи към дома на лаус. Пътя им се стори по-лек навръщане, тъй като бяха натоварени с багажите си. Лиянна също носеше част от торбите и категорично отказа помощ от Алекс.
- Ще се измориш и ще се проснеш по средата на пътя – сряза го тя, обяснявайки му защо не му дава да носи и нейния багаж – тогава ще трябва да носим и теб.
Момчето бе обезкуражено от отговора и не му стана по-леко, когато Роло го приближи и, намигвайки му сподели:
- Да ти кажа тя е по-силна от теб – сетне се ухили и продължи по пътя си.
ожените наметала им помогнаха много, тъй като сух студ бе плъпнал по Планината, студ, който изпиваше силите и охлаждаше костите. огато към обяд стигнаха дома на лаус, бяха доста изтощени. Дори коравия Роло се бе задъхал, а Алекс имаше чувството, че ще падне от изтощение.
Джуджето ги посрещна спокойно. аручката с еленчето бе готова и лаус им препоръча да сложат багажа си на нея. Всички с радост се освободиха от товара си, който лаус подреди, поставяйки най-отдолу вълшебните предмети на Алекс, над тях храната и дрехите, а най-отгоре един странен инструмент от няколко тръби, свързани в голям мях, от който изкачаха причудливи клавиши.
- акво е това? – попита Алекс заинтригуван.
- Нещо мое – отговори дружелюбно лаус – не го пипайте.
След кратка почивка четиримата тръгнаха. Алекс се чудеше как престарялото джудже ще издържи на такъв поход и остана потресен когато лаус наложи темпо, което го остави препъващ се и изоставащ назад. Роло не бе много по-добре от него и накрая Лиянна го помоли:
- По-бавно!
Джуджето се обърна изненадано назад, видя изплезилите езици младежи, изсумтя неодобрително и забави крачка.
- Далече ли е? – обади се по едно време Алекс.
- Пести си дъха, че и без това не ти достига – сряза го лаус – до входа на пещерите ще пристигнем едва утре. Но скоро ще стигнем дърво, в което има огромна хралупа. Там ще пренощуваме.
- Страхотно – коментира Роло.
- Препоръката за дъха важи и за тебе – остро изсумтя джуджето и продължи равномерния си ход.
Постепенно започна да се мръква, а обещаното от лаус дърво така и не идваше. Въздухът стана още по-студен и излезе пронизващ вятър, носещ снежинки. Алекс вървеше механично напред, никога не си бе представял толкова тежък преход. Баирите бяха стръмни и по пътеките се срещаха остри скали, които трябваше да обикалят.
Накрая, когато стана съвсем тъмно стигнаха огромно борово дърво, хванало се по уникален начин за скалите и образуващо нещо като тунел с грамадната си отворена и от двете страни хралупа.
- Тук ще отседнем – каза късо лаус и набързо спря еленчето и напали малък огън пред хралупата.
Лиянна се отпусна до дървото и го прегърна.
- Толкова силно – каза тя и се усмихна – огато се отдели от гигантското растение изглежадше сякаш е спала три дни, заредена от силата на дървото.
- Полезен номер – отбеляза лаус.
Алекс и Роло не бяха елфи и не владееха такива номера. Двамата с пъшкане се стовариха на земята. раката на Алекс го боляха страшно и когато свали обувките си, видя, че са в мехури. До него пък Роло трепереше от студ.
- Не ви е страм – обади се джуджето – Въоръжени до зъби млади мъже, а в ходенето бяхте надвити от един старец и една жена.
лаус обаче приближи двамата. Първо се спря на Роло и отметна наметалото му. като видя тънката му моряшка риза поклати глава неодобрително и отиде до каручката. Върна се от нея с няколко вълнени пуловера, които му подхвърли.
- Облечи това, иначе до утре ще замръзнеш.
Сетне отиде до Алекс и погледна разранените му ходила. С тежка въздишка извади кутийка с някакъв крем, с който ги намаза. Момчето в началото потръпна, но сетне усети как болката в тях се успокоява. лаус му даде нещо като тънки терлици, които му препоръча да сложи на краката си още от сега и да ги остави там и като си слага ботушите.
- Не си свикнал да ходиш по такъв път – обясни джуджето – но това ще ти пази краката. ак се чувстваш, топло ли ти е или студено?
Оказа се, че Бронята на Сребърната Луна пази телесната темпаретура и не позволява на носителя и да се охлади, което бе добре дошло за Алекс и приятна изненада за лаус.
След краткия преглед Алекс и Роло разпънаха вълшебната покривка и като озверели изядоха появилата се от нищото яхния. След като утолиха глада си, двамата със стон се проснаха почти един връз друг и веднага заспаха.
* * *
Алекс се събуди с чувството, че му е студено и бавно отвори очи. Чувството не го лъжеше. През нощта бе валял сняг и докъдето погледът му стигаше всичко бе бяло.
Момчето полека стана и се огледа. Лиянна и лаус си говореха тихо нещо и закусваха, обикновено ранобудния Роло все още спеше.
- Добро утро – каза сънено младежа и джуджето се обърна:
- Добро да е. Хубаво си поспахте като гледам, вече е време да тръгваме – лаус стана и разбуди Роло. Морякът се събуди със сумтене и с недоволен поглед огледа снежната шир около себе си.
- Сега ще трябва да вървим в снега, нали? – попита той.
- Освен ако не знаеш да летиш – отговори лаус.
След кратка закуска четиримата отново тръгнаха на път. Мрачните опасения на Роло за снега бяха верни и двамата с Алекс се запрепъваха в натрупалата снежна покривка. Лиянна нямаше такива проблеми и ходеше някак ефирно, а джуджето си бе сложило нещо като снегоходки, с които почти не потъваше. За щастие снега не бе чак толкова дълбок и поне хрупаше приятно, иначе Алекс щеше да полудее през този преход.
олкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-хладно ставаше. Дъха им излизаше на пара от устите им, а няколко пъти Алекс помоли и за кратки почивки, колкото да си поеме дъх. лаус не одобряваше това, но за изненада на момчето Роло го подкрепи в молбата му.
По едно време групата се спусна надолу по една странична пътека. Тя бе заслонена от скали отвсякъде и затова вятърът не ги измъчваше. Слизането надолу се видя нелека задача за Алекс и Роло, които трябваше да внимават да не се хлъзнат, но Лиянна буквално тичаше по върха на снега и личеше, че е в добро настроение.
- Ето едно място – каза тя – оето все още е чисто и неопорочено.
лаус не каза нищо, но сбръкчаното му лице се разшири в топла усмивка.
Най-накрая стигнаха малка долчинка, където пътя свършваше. Пред тях се издигаше огромна черна скала.
- Това е мястото – отговори джуджето и бръкна под кожуха си, откъдето извади голям метален ключ.
- Довечера, когато месечината изгрее, светлината и ще очертае вратата и ще можем да влезем. А сега – джуджето се обърна към Алекс – най-добре извади тази твоя покривчица.
Момчето радостно изпълни заръката и скоро за четиримата спътници изникнаха ястия, които всеки от тях обичаше най-много... и които изглеждаха страшно нелепо едно до друго.
Защото за Алекс се появи меню със сусамен бургер с панирано пилешко месо и пържени картофки; за Роло – скумрия на скара с лимон, за лаус – овнешка яхния, а за Лиянна – салата от всевъзможни плодове.
Въпреки това всеки от четиримата си хапна до насита и след обеда се чувстваха значително по-добре. Алекс дори се облегна на скалата и затвори очи от удоволствие, Роло също изглеждаше много доволен и поздрави момчето:
- Ти си страхотен приятел.
Алекс се поусмихна и полека задряма. По едно време чу шепота на Роло в ухото си.
- Сложи си шлема.
Момчето отвори очи и видя как Роло му подава красивия елфически шлем в ръцете.
- акво... – каза той докато си ог слагаше на главата, а морякът се отдръпна от погледа му, за да му разкрие пет едри силуета, които слизаха по пътеката. Смръщеното изражение на Лиянна и свитите устни на лаус не му бяха необходими за да разпознае слизащите.
Орки.
Не след дълго те се изравниха с чакащите ги спътници. Водеше ги огромния дебел орк с богатствата, сега завит с кожух и сложил голяма ушанка на главата си. Зад него бяха и останалите, в същите облекла и със същите кръвожадни алчни изражения, застинали на лицата им.
- Махнете се оттук – каза тихо лаус. Пръстите му галеха странния инструмент с много тръби и копчета, който бе отгоре на каручката му. Елена, който я теглеше изпръхтя тревожно.
- Веднага – отговори орския вожд – веднага щом малчото ни даде хубавите си доспехи и парите, които носи.
- Аз се опитах да ги взема – каза Роло и вирна главата си. В ръката му блесна сабята – не стана.
Алекс също изтегли меча си и преглътна. Застана по-близо до Лиянна, за да я защити в случай на нужда.
- Хей, по-кротко – отстъпи крачка назад орка. Спътниците му се разхилиха злобно и след миг ятаганите блеснаха в ръцете им.
- Не знаете с какво се захващате – обади се отново лаус. Лиянна се огледа разтревожено. Тя не бе войн. Ставаше опасно за нея.
Оркския вожд вдигна примирено ръце, сетне се почеса по главата... и изтегли иззад гърба си огромен арбалет, който насочи към елфата.
- Играта свърши, деца – каза той и се ухили – парите, богатствата и оръжията. След това ще си помисля какво да правя с вас.
Смеха на орките зад гърба му бе красноречив.
- Ако се възпротивите, тя умира – очите му блеснаха злобно – дайте ми каквото искам и ще ви оставя на мира.
Роло се озъби в отговор.
- Защо не се пръждосаш... – каза той, вдигайки сабята си – в геената, от която си изпълзял?
Оттук нататък всичко се разви много бързо. Оркския вожд изруга и стреля към Лиянна, която мълниеносно се отдръпна встрани... но Алекс бе по-бърз.
- Не! – извика той и инстинктивно се метна на пътя на стрелата. Тя го удари в гърдите, изкара му дъха и го заби в скалата, където той се свлече омаломощен. В това време сабята на Роло прониза гърлото на мерзкото същество, което беше нападнало и то се свлече долу, хъхрещо зелена кръв. Миг по късно лаус натисна едно от копчетата на странния уред и от няколко негови тръби изхвърчаха шрапнели, които разкъсаха трима от оставащите орки. Последния се метна към Роло, но ловкия моряк с лекота блокира тромавата атака на ятагана и втори орк падна, гърчещ се в предсмъртни конвулсии.
- Алекс, добре ли си? – попита Лиянна, трескаво спускайки се до поваления младеж. Бронята го бе спасила от наранявания, но той се олюля, докато се изправи, наблюдавайки мъртвите орки. Наистина, младежът бе посякъл не малко блатни духове, но те бяха неестествени същества, разпадащи се в локва мътна вода. Това бяха твари от плът и кръв, макар и зли и смъртта им го потресе.
- О, Боже – прошепна той и се отпусна на скалата. Стана му лошо и за миг му се стори, че ще повърне, но не стана. Обхвана го обаче пристъп на слабост и той щеше да се свлече на колене, ако Лиянна и Роло не го бяха подхванали от двете му страни.
- Добре ли си? – повтори Лиянна, в очите и цареше истинска загриженост.
- Да – пресипнало отвърна Алекс – Нищо ми няма. Просто...
- Не си виждал мъртви досега – каза разбиращо приближилия го лаус.
Алекс кимна. Роло го потупа по рамото.
- Ще се оправиш. И аз бях така първия път – каза морякът.
Алекс свали шлема си и отпусна главата си назад. Прохладния вятър посипа русите му коси със скреж.
- О, Боже – повтори той. Не можеше да осмисли още станалото. Беше ужасно. Знаеше, че е нямало какво друго да се направи, но това не го правеше по-малко отвратително.
- Оставете ни – махна с ръка Лиянна и Роло и лаус се отдръпнаха назад. Елфата погледна момчето в очите и постави ръка на раменете му.
- Много съм трогната, че ме спаси, Алекс – каза тя – Макар, че намесата ти да бе ненужна, глупава и опасна – усмихна се елфата – Но пък беше трогателна.
- Що се отнася до реакцията ти сега... – Лиянна замлъкна за миг – похвално е, че си огорчен от загубата дори на този мерзък живот, какъвто е оркския. Имаш чувствителността не елф.
Алекс кимна глупаво. Все още бе в шок от станалото.
В този момент Лиянна наклони главата си, приближи я до лицето му и леко го целуна по устните.
- Благодаря ти, че си такъв, Алекс – каза елфата и се отдалечи от него, оставяйки го още по-объркан от преди.
След няколко часа луната изгря, осветявайки с призрачната си светлина останките от орките и четиримата чакащи спътници. огато бледите и лъчи докоснаха скалата, в нея грейнаха очертания на порта, която лаус отвори с металния си ключ. От вътре зейна чернота.
- Палете факлите – рече джуджето – навлизаме в Пещерите на Сянката.

В мрака
На бледата светлина на пламъците успяха да огледат пещерата, в която бяха влезли. Стените и бяха високи, а свода се губеше в тъмнината. Скални рисунки на джуджета-войни с двуостри брадви, обкръжени от орки, гоблини и тролове украсяваха пещерата навсякъде. Имаше и руни, оказващи имената на различни джуджешки владетели. Често срещан образ беше и огромен дракон, черен с разперени криле и бълващ огън. Интересно, на други рисунки се виждаше изображение на драконов скелет с отровнозелени очи, също разперил криле и бълващ мрак.
лаус видя, че Алекс гледа рисунките:
- Дракона Ауганфил – рече джуджето – могъщ черен звяр, който опустошил нашите пещери. В замяна Прокълнатия го надарил с неестествено дълъг живот, дори за стандартите на драконите. Цената обаче била ужасна – блестящите черни люспи на Ауганфил окапали, последвани от мускулестата му плът и накрая той останал огромен жив скелет, сянка на предишното си великолепие, но още по-могъщ и силен. Той владеел пещерите векове, докато един смел рицар не слязъл в леговището му и не го убил.
- Уау! – момчето бе впечатлено от историята и дори Роло изглеждаше заинтригуван.
- акво станало с рицаря? – попита моряка.
- Това е друга трагична история – отговори джуджето – С убийството на дракона рицаря наследил и ужасното проклятие на неговото безсмъртие. Някой казват, че Прокълнатия от самото начало го насочил срещу Ауганфил, тъй като вече бил недоволен от дотогавашния си съюзник. Така или иначе сър Дакавар, както се казвал рицаря изгубил живота си и се превърнал в черно чудовище, Рицар на Смъртта и Черен Лорд, най-ужасния съюзник измежду всичките слуги на Черната Сянка.
- Значи това е истината за произхода на лорд Дакавар? – учуди се Лиянна – ние, елфите от много отдавна умуваме за тайната на неговата мощ.
- Елфите сте като деца – отговори лаус – мислите, че знаете всичко, защото сте близо до горичките и тревичките. Истината е, че ние, джуджетата сме най-близо до това, което се случва, тъй като сме слизали до недрата на Ралмия, до нейното сърце. Ние помним проклятието на Ауганфил, прехвърлено и на Дакавар – знаем, че то е вечно и докато го има Прокълнатия, то също ще съществува.
- Чакайте малко? – разтревожено се обади Алекс – Този лорд Дакавар... жив ли е още? Или по-точно, не-жив ли е още? – момчето се поусмихна насилено.
- Хей, това са легенди – засмя се Роло – лорд Дакавар, капитан Хорсах, не-мъртвия ужас на моретата.... Ралмия е пълна с такива митове.
- Понякога в легендите има истина – възрази Лиянна.
- Така е – потвърди и лаус – нашите пещери също се считат за легенда, но ето ни стъпили в тях. Това, че Рицарят на Смъртта не се е появявал от столетия, не означава, че не съществува.
- И все пак аз предпочитам да се терзая с реалните ни врагове – сви рамене Роло.
Алекс обаче бе разтревожен от това, което чу. Дали в търсенето на ценната Перла нямаше да се сблъска с тази мрачна легенда?
* * *
Вървяха няколко часа из безкраен лабиринт от мразовити пещери, пълни с прилепи, които крякаха раздразнени от светлината на факлите. От време на време попадаха на още скални рисунки, някои от джуджетата, но други в по-груб, неприятен стил и изобразяващи невиждани ужаси – огромен черен силует, надвесил се над жертвоприношение на деца.
- Оркска религиозна гравюра – обясни лаус – отвратителна като религията им. Принасят младенци в жертва на Черната Сянка.
- Отвратително – възкликна Алекс, въпреки, че знаеше, че в древността и някои народи у земята са практикували такива неща.
- Орките са отвратителни – съгласи се Роло.
По едно време лаус стигна нещо като малка каменна кухина, обърна се към спътниците си и рече:
- Тук ще пренощуваме.
Алекс се щастлив от новината, тъй като лутането из пещерите го подтискаше, а и Роло изглеждаше притеснен от огромното количество камък, надвиснало над тях. Дори Лиянна бе някак угнетена.
Четиримата хапнаха от провизиите, което джуджето разопакова. Роло се заинтересува от оръжието му.
- С какво всъщност уби орките? – попита той.
- С това – поклати лаус странния уред с тръби и клавиши.
- А какво е това? – любопитно се обади и Алекс.
- Много неща – усмихна се вещо джуджето – които в случай на нужда ще ви демонстрирам.
Морякът изсумтя разочаровано. След известно време се обърна към Алекс:
- Искаш ли да играем на тролска борба?
- акво е това? – запита Алекс, обзет от лошо предчувствие – Нямам желание пак да се бия с теб.
- Спокойно – ухили се Роло и обясни на момчето правилата на играта, която се оказа сходна с познатата на Алекс канадска борба. Алекс не я обичаше много, макар, че понякога поради прецизните си рефлекси, придобити от бейзбола успяваше да надвие дори по-яките момчета от училищния футболен отбор. Все пак се съгласи да се пробва с моряка.
Двамата се бориха за надмощие известно време и до едно време младежът почти изненада моряка. В крайна сметка обаче Алекс бе на 16, а Роло – на 21 и по-развитата му мускулатура даде предимство, позволявайки му да спечели играта. Алекс призна поражението си с недоволно изсумтяване.
- Още една игра – запита доволния от победата си моряк.
- Не мисля – отряза го Алекс.
- Искаш ли да опитащ с мен? –внезапно се чу гласът на лаус. Роло го погледна изненадан, сетне се усмихна самоуверено.
- Защо не, старче? – отговори и така след малко двамата застанаха един срещу друг. Роло натисна от самото начало и изглеждаше, че ще спечели за секунда, но джуджето задържа ръката си на милиметри от каменната повърхност. Морякът се напъна с всичка сила, но лаус оставаше непоклатим. След като постояха така близо минута джуджето спокойно започна да подвига ръката си пред изумения поглед на Роло. Младия мъж напрегна сили до краен предел, но колкото и да се мъчеше и да пъшкаше, бе безпомощен. лаус си играше с него, току спирайки неумолимия ход на ръката си, докато накрая не прикова десницата на моряка към земята. Роло нададе невярващ стон:
- Ъъ, ти ме разби – на което лаус просто сви рамене. Алекс се подсмихна и погледна настрани. Време беше някой да натрие носа на моряка. Погледа му попадна на Лиянна и той въздъхна. Елфата си бе легнала по-рано да спи и изглеждаше неземно красива. Спомни си как го бе целунала на входа на пещерата и се усмихна.
Беше хубаво.
С тази мисъл той се отпусна и заспа.
Троли, орки и дракони
Следващите няколко дни се сториха страшно угнетяващи за Алекс, Роло и най-вече Лиянна. Постоянния мрак и огромните тонове скала над тях изопнаха нервите им и ги направиха сприхави и несговорчиви. Алекс потъна в мрачно униние и започна да си мисли, че никога няма да излязат от пещерите. Той много се тревожеше и за Лиянна, тъй като тя бе унила и уморена. Личеше си, че и липсва живата природа и контакта с нея. Момчето постоянно я питаше как е, на което веднъж тя не издържа и троснато отвърна:
- Не съм добре, остави ме на мира! – което съкруши Алекс и той съвсем увеси нос. Не му помагаше и Роло, който бе станал свадлив и злобен и дори отново започна да нарича Алекс “пале”, което много обиди момчето.
лаус беше безмълвен и безизразен, не се месеше в кавгите им, единствено някой сърдит поглед към този или онзи издаваше неодобрението му. Джуджето мълчаливо ги водеше, като гледаше да избягва проходите, през които можеше да има орки.
А те не бяха малко. Гнусните им гравюри вече бяха на всяка стена, разкривайки все по-гнусни и неприятни ритуали. Джуджето започна да подозира, че гадините имат цял подземен град, наблизо, но не сподели подозренията си с никой, а и нямаше желание да ги изнервя още повече.
Поради заплахата от орките обаче лаус трябваше да избира все по-обиколни и мрачни тунели, обрасли с мъхове и лишеи и носещи неприятен мирис на сяра. Беше изключено джуджето да се изгуби – то знаеше всеки един от тунелите. Беше обаче много вероятно да ги набута в леговището на нещо гладно и новодошло. Не бе стъпвал от години в пещерите и забеляза с тревога, че гнусните същества вътре са много повече и много по-нагли. Само изключителните му умения като водач бяха предотвратили срещата с някое изчадие на мрака.
Всяко нещо обаче е до едно време и така в един опасен ден – или нощ, времето нямаше никакво значение в подземния мрак – групата се натъкна на смразяваща гледка.
Изпървом пред тях се дочуха остри, разтревожени писъци, а после тътрене на нещо тежко.
- Проклятие! – изруга джуджето и се обърна към тримата:
- Пригответе се за бой.
Алекс извади меча си и постави шлема на главата си, сабята блесна в ръцете на Роло.
- Най-после да стане нещо – процеди морякът.
- Аз щях да съм по-щастлива и без премеждия по пътя си – рече Лиянна и се намръщи.
Роло се обърна и вдигна вежди:
- Че кой те пита пък тебе?
- Я не и говори така! – извика Алекс гневно.
- И какво ще направиш, пале? – заяде се Роло.
- Тихо! – прекъсна ги лаус и тримата млъкнаха. Писъците пред тях се засилиха и скоро по пътя им излезе влечугоподобно създание с размерите на пони, длъгнеста муцуна, от която излизаше пушек и тънки, непорастнали достатъчно крила като на прилеп, които отчаяно махаха, но не можеха да издигнат животинчето над земята.
- Драконче! – възкликна Алекс учудено и пристъпи напред. Животинката спря и изписка объркана. Момчето протегна ръка и погали по муцунката.
- О, Боже! – извика джуджето като го видя – това е дракон, бре момко! Дръпни се от него!
Роло обаче вдигна пръст някъде над Алекс и дракона и прошепна:
- А това какво е?
- Нещото, което стана – отговори Лиянна саркастично, но и тя бе пребледняла. Защото към тях се задаваше огромен великан със зеленикава брадавичеста кожа, бивни, излизащи от устните му и грамадна бухалка, която влачеше по земята.
- Пещерен трол – въздъхна лаус – стар съм вече за тия работи.
Алекс вдигна очи към голямото същество, а дракончето изписка и се скри зад него. На момчето му идеше да се разкрещи от ужас, но като видя бухалката, от устните му само се отрони:
- Батър. Мразя батърите.
Пещерния трол нададе страховит рев и вдигна бухалката си за удар, който вероятно щеше да смаже и дракончето, и застаналия пред него младеж. Алекс обаче не го изчака, а се втурна напред и заби Меча на Дракона в глезена на съществото. Трола нададе неистов рев и се наведе към нахалната муха, която го бе пробола така.
Алекс вдигна меча си и го размаха пред себе си.
- Ела де, ела ми грознико! – викна момчето, макар съвсем да не се чувстваше сигурно в себе си.
Трола нададе рев и безцелно цапардоса каменната стена, след което понечи просто да стъпче дразнещия го младеж. В това време Роло, който се бе съвзел от шока се втурна да помага на Алекс и започна да се катери като котка по висящите наоколо сталактити и сталагмити.
Лиянна приближи дракончето с пребледняло от ужас лице.
- Ама и ти в какво ни забърка... - съществото я погледна и нададе тънък, подобен на мяукане звук.
- акво можеш да очакваш от дракон – каза лаус, докато също тичаше напред – трол и двама млади глупака, чиито глави са пълни със слама, наместо с мозък!
В това време тролът понесе още няколко бодвания от Алекс, след което го нацели ловко и го подритна във въздуха. Момчето описа парабола и падна безжизнено на земята, търкаляйки се.
- Не, гадино! – изрева Роло, който се метна на врата на трола и започна да го боде по главата със сабята си. Оръжието обаче не бе като Меча на Дракона и предизвика на изчадието вреда, колкото въшка би наранила човек. Все пак трола прокара пръсти през мръсната си глава и отметна Роло от себе си като досадна муха. Морякът падна от високо и както и Алекс, не мръдна.
Трола нададе победен рев, сетне се обърна към дракончето победоносно и изръмжа заканително.
В това време обаче се чу гласът на лаус.
- В името на древния крал Митраир и славата на джуджетата, бий се с мен, мръснико!
Троловете бяха глупави и примитивни същества. В мисленето им обаче бе вкоренена дълбока омраза към джуджетата. Чудовището се обърна и като видя лаус, моментално забрави и за Алекс, и за Роло, и за малкия дракон. Вместо това нададе рев и просто се втурна подир джуджето, събаряйки огромни количества камъни с грамадната си бухалка, която размахваше насам-натам.
В това време лаус стигна ръба на дълбока пропаст и се обърна към преследвача си. ато видя, че жертвата му няма къде да бяга трола се усмихна зловещо и изръмжа.
Джуджето надигна странния си инструмент и изхвърли от него струя мас. След миг изстреля и залп шрапнели, които се забиха в трола и го влудиха. Звяра се втурна напред и след миг изгуби контрол над движението си, подхлъзвайки се върху мазнината.
Чудовището се пльосна по очи и нададе отчаян рев, докато гледаше как лаус просто се отмества от пътя му.
Трола падна в пропастта и изчезна в мрака.
* * *
Алекс усети нещо мазно на устните си, стана и се закашля. В началото му бе трудно да фокусира погледа си, но в последствие видя загрижените лица на Лиянна и лаус, който държеше бутилчицата с целебен балсам.
- Добре ли си, хлапе? – попита джуджето.
- Мисля, че да – отвърна момчето, сетне потърка очи – акво стана? ъде е Роло?
- Лежи ей там – посочи джуджето – и двамата бяхте в безсъзнание. Мислехме, че трола ви е свършил. Но глътка от този балсам оправя всичко. Добре, че Лиянна се сети да разтършува в багажа ти.
- Ъмм – запъна се Алекс – а на Роло дадохте ли?
- Чакахме твоето решение – отговори лаус – защото забелязах, че двамата сте като куче и котка.
- Дайте му веднага! – викна Алекс и понечи да стане, но Лиянна го бутна за гърдите и го принуди да остане легнал.
- Спокойно, ще му дадем – каза елфата – ти сега лежи.
В това време джуджето отиде при падналия моряк и сипа от балсама в устата му. Алекс изчисли, че остава само още една доза.
Роло изпъшка и се закашля, след, което бавно се изправи.
- Алекс? – попита той замаяно.
- Ето ти го – отвърна джуджето – след толкова крамоли е трогателно да видя как сте се загрижили един за друг.
Моряка се усмихна криво, тръгна към момчето и леко залитна. лаус го подхвана отстрани.
- Леко... – рече джуджето – и двамата бяхте взели-дали, но добре, че Алекс има лековит балсам, та да ви оправи.
Роло кимна и, като стигна до момчето седна до него.
- Благодаря ти за балсама – каза той.
- За нищо – отговори Алекс бързо – бих го направил пак, но – той се усмихна – да знаеш, че има само още една доза.
- Ами така е като рипате срещу тролове – сподели лаус.
- Трола! – двамата се ококориха внезапно – къде е?
Джуджето се усмихна.
- Преподадох му безплатни уроци по летене.
- А? – не разбра Алекс.
- Скъсах го на първия изпит – отговори невинно лаус, сетне намигна на двамата – казах ви още като се запознахме, че тролите не ме плашат изобщо.
Алекс се сети обаче и за причинителя на всичките проблеми.
- А къде е дракончето? – попита.
- Офейка – отговори джуджето – вероятно да търси мама. Аз казвам ние да се махнем преди мама да е дошла.
- аква неблагодарност – засмя се Роло – само наш Алекс обаче може да се нахвърли върху трол заради съчувствието си към дракон.
- И само наш Алекс може да даде лековит балсам на човек, който постоянно го заяжда – отговори Лиянна – затова си го обичам такъв – сетне се наведе и за втори път го целуна по устните.
Алекс замръзна. Първия път може би беше случайно, но втория... Момчето усети как стомаха му изтръпва от емоцията и чувство за радост го изпълни. Миг по-късно елфата се изправи.
- Мисля обаче вече да тръгваме. Мама дракон може да дойде всеки миг, а си мисля, че дори лаус не може да победи дракон.
- Не съм опитвал – сви рамене джуджето.
Така бавно и полека двамата младежи се изправиха и тръгнаха отново на път, макар и леко залитайки. лаус обаче този път вървеше по-бавно, а и Лиянна бе близо до Алекс, в случай, че младежът почувстваше пристъп на слабост. Той я помоли да помага и на Роло, но гордия моряк отказа.
- Срещата с трола ни сплоти – по едно време отбеляза Алекс.
лаус сардонично отбеляза:
- Без съмнение добър начин за задравяване на едно приятелство, битката с троли. Сигурно ако се бяхме били с лорд Дакавар, щяхме да тропнем едно хоро.
Четиримата се засмяха, макар всеки един от тях наум да си пожела никога да не се сблъска с Рицаря на Смъртта.
След няколко часа ход Алекс и Роло бяха съвсем изморени, тъй като все още бяха бая замаяни от ударите на огромния пещерен трол, при все благотворния ефект на целебния балсам.
Четиримата спряха да нощуват в малка издатинка и заспаха едновременно, твърде изморени, за да мислят за предпазни мерки, при все обезпокоителния брой оркски гравюри по стените.
огато Алекс се събуди, усети нечии юмруци да извиват ръцете му зад гърба и да ги връзват с въжета, а в устата му да натикват мръсен парцал. Той отвори широко очите си и видя, че лаус и Лиянна са овързани като колбаси и със запушени уста. Очите на джуджето святкаха гневно и бяха пълни с погнуса, същото чувство лъхаше и от погледа на елфите.
Алекс дочу стонове отстрани и обръщайки глава видя, че Роло се опитва да се съпротивлява. Обкръжен от петима орки обаче, дори здравия моряк нямаше шанс. Един от зверовете стовари юмрука си в стомаха му, изкара му дъха и го преви на две, докато другите също го овързаха.
В този миг пред погледа на Алекс се извиси черния силует на огромен орк, пред който убиецът от кръчмата “Последен грош” изглеждаше като ангел. Той бе наметнат с тежко вълнено наметало, а под зелената му кожа играеха мощни мускули. Плътта му бе покрита с отблъскващи татуировки на жертвоприношение, а зъбите му бяха изпилени и остри като бръснач. Около широкия му врат имаше гердан от зъби на различини създания, а над несъразмерно голямата си глава бе спуснал дълбока качулка, която хвърляше сянка по и без това уродливото лице и го правеше още по-отблъскващо.
- Аз съм аджар, Върховния Жрец на Прокълнатия – каза чудовището – а вие ще бъдете негови жертви.
Сетне звяра се обърна към спътниците си и нареди:
- Ярр дагга арр кахх срат!
След което оркската банда понесе плячката си незнайно накъде.
* * *
Дън, дън, ехтяха орксите барабани – монотонен тътен, който бе в пълно съзвучие с адската атмосфера в подземния град на зелените същества – уродливи каменни постройки, построени без план и ред, почти нахвърлили се една върху друга и населени с отблъскващи, гнусни създания, пъплещи напред и назад и просващи се ничком всеки път, колчем аджар минеше.
Алекс и приятелите му бяха вързани за колове над огромен площад в центъра на града пред гигантска статуя на Прокълнатия – огромна закачулена фигура, изваяна от гранит, пред която се издигаше олтар за жертвоприношения. оловете бяха разположени в кръг около него, а в краката на всеки един от пленниците стояха неговите оръжия.
Вече ден и половина жертвите на орките стояха в това тежко положение и Алекс почти се молеше да умре. Беше целия схванат и изтръпнал, беше му причерняло, а от мръсния парцал в устата му, постоянно му се гадеше. Орките бяха смъкнали доспехите от него и ги бяха стоварили в краката му и той се чувстваше безпомощен и безполезен.
Но и другите не бяха по-добре. Роло се бе съпротивлявал най-много, поради, което орките го бяха пребили. Целия в синини, той висеше безжизнен на своя кол и Алекс се чудеше дали е още жив.
лаус не издаваше нито звук, макар орките да го плюха и дращеха, докато го бяха окачвали на кола, той постоянно ги гледаше някак насмешливо, все едно не могат да го достигнат.
На лицето на Лиянна бе изписано върховно отвращение и много тревога за другарите и, особено за Алекс и за Роло.
Явно часът на жертвоприношението наближаваше, защото отвсякъде се стичаха орки, а аджар обикаляше напред-назад, ръмжейки и крещейки, от време на време спирайки се пред някой от пленниците, зъбейки му се и ругаейки го ту на общия ралмийски език, ту на собствения си оркски.
По едно време, когато тълпата орки стана предостатъчна, аджар се обърна към тях и започна да държи протяжна реч на родния си език, често прекъсвана от аплодисменти и ревове на тълпата. В това време оркски жреци накладиха пламъци по олтара на Прокълнатия и започнаха да го обикалят, ломотейки безмислени молитви и час по час хвърляйки се по очи на земята.
Алекс затвори очи. Значи така щеше да свърши всичко. Цялото пътуване досега, приятелството му с Роло и лаус, незапочналата му любов – сега смееше да я нарече така – с Лиянна, заръката на Санарос и собствения му млад, безмислен живот. Очите на момчето се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по мръсното му лице.
аджар ги видя и избухна в гръмък смях. Скоро целия оркски площад се дереше от безмислен кикот. Лиянна и лаус погледнаха със съчувствие момчето, а Роло, макар и почти смазан се поразклати на въжето си, но това предизвика само още по-бурния смях на оркския върховен жрец.
Пламъците на Олтара на Прокълнатия вече лумтяха бурно и аджар започна да им се кланя, удряйки чело в земята и повтаряйки безмислени напеви.
По едно време пламъците се разклатиха и се чу тътен, различен от барабаните.
Дум. Дум. Дум.
В първия момент Алекс си помисли, че самия Прокълнат ще му се яви, за да изтръгне душата му. Момчето обаче забеляза нещо странно. Орките започнаха да се споглеждат тревожно и нервен шепот изпълни тълпата им.
Дум Дум Дум Дум.
Тътенът стана по-чест и шумен и аджар се изправи. На лицето му се четеше страх.
В този миг във въздухът се разнесе неистов рев. С върховно усилие на волята Алекс завъртя главата си настрани и застина.
Извисяващ се високо над каменните постройки на орките, от сенките на гигантската пещера, където се намираше подземния град бе изпълзял огромен златисточервен дракон с гигантски криле, който с тежките си стъпки събаряше първите предградия на оркското селище.
Неистовия му рев отново изпълни пещерата и този път бе придрушен от огромна струя пламък, която взриви десет сгради едновременно.
И в този миг орките се разбягаха. Пръв от тях това стори храбрия аджар, който смъкна наметката си, заряза всякакви молитви и химни и запрепуска като преследван глиган накъдето му види погледа. ато видяха това, първи хукнаха другите жреци, а подир тях припнаха и останалите орки. Без да бърза дракона се зае да събаря жилищата им едно по едно (или, по-точно, десетина по десетина), като за целта използваше или огнения си дъх, или мощните си лапи, или гигантската си опашка, която се люлееше насам-натам. Ако някой нещастен орк се появеше пред погледа на звяра, дракона ловко го клъвваше, подобно на кокошка изяждаща дъждовен червей.
Алекс не можеше да откъсне поглед от завладяващата гледка, когато чу стон до себе си и се обърна. Това, което видя го смая. Неустрашимия лаус се гърчеше във въжетата си и очите му бяха ококорени от див ужас. Той успя да изплюе някак си оркския парцал и изкрещя:
- Проклятие, този е просто огромеееен!!!
Алекс поклати невярващо глава и хвърли поглед на Лиянна. Елфата изглеждаше възхитена от мощта на червения звяр, макар и потресена от разрушенията, които причиняваше за секунди. Що се отнася до Роло, главата му бе клюмнала надолу и Алекс не можеше да прецени дали е изпаднал в униние при вида на новото чудовище или просто е изгубил съзнание.
В това време дракона вече бе разрушил три четвърти от града и се отправи към тях.
- Това е края – бодно оповести лаус – Съжалявам, момчета и момичета. Не трябваше въобще да ви водя тук.
Дракона ги приближи, внимателно стъпвайки за да не ги смачка, сетне се изправи на задните си лапи и се отпусна върху статуята на Прокълнатия, която с жално скърцане се разпадна под тежестта му.
Чудовището изглеждаше доволно от себе си, след което наклони глава към последните няколко останали постройки и издиша финална струя пламък, която ги превърна в пепел.
- Така – изведнъж се чу доволен женски глас, като на готвачка, току що приготвила вкусна торта. На Алекс му трябваше известно време за да разбере, че гласът е на дракона – вече можеш да дойдеш, миличък.
Туп, туп, туп – и от пепелищата се появи малкото драконче, което Алекс бе спасил. Младежът се ококори.
- Браво, мамо! – чу се тънък момчешки глас и дракончето се изправи на задни лапки, оглеждайки завързаните на кол спътници – единствените останали в пандемониума – тези са – одобрително добави то.
- Ами хайде освобождавай ги тогава – каза червения дракон нетърпеливо. Синът и щастливо реши да изпълни заръката и малките му остри зъбки скоро скъсаха въжетата около ръцете на Алекс. Момчето падна напред, махна парцала от устата си и пое жадно въздух. Цялото му тяло го болеше, а крайниците му направо боцкаха от първото от часове насам раздвижване.
Алекс се изправи с мъка, а дракончето вече бе освободило Лиянна, която се спусна на земята и се втурна към момчето.
- Добре ли си? – попита тя.
- Да - кимна Алекс задъхан – аз да, но...
- Сигурен ли си, че трябва да пускаме джуджето, миличък – внезапно се разнесе дълбокия глас на червения дракон.
- Да, мамо, то уби трола – отговори сина и зъбките му скоро освободиха лаус, който падна, претърколи се и погледна дракончето като отровна змия. То обаче вече бе притичало до Роло и скоро морякът се просна по очи, останал без сили.
- Бедната твар – констатира майката със съчувствието, с което богаташките в света на Алекс коментираха умрелите гълъбчета – Явно е взела-дала.
- Не! – възкликна Алекс и се разтършува в струпания до кола му багаж. Успя да намери целебния балсам и изтича до поваления си приятел. Той бе целия в синини и всеки негов дъх бе пресипнал стон. Алекс отвори устата му и изля в нея остатъка от балсама си.
Роло изпъшка, отвори очи и като видя момчето поклати уморено глава.
- Алекс, ти...изхаби всичкия...
- Тихо – отговори момчето и помогна на моряка да се изправи, мятайки ръката му през рамената си – спокойно сега ще се оправиш.
- Няма ли да тръгваме вече – чу се троснатия глас на майката-дракон – не мога цял ден да стоя тук.
Алекс я погледна въпросително, а Роло, който внезапно забеляза съществуването и почти извика.
- ъде да ходим? – попита слабо Алекс.
- В гнездото, разбира се – каза малкото драконче и дотича до двамата – каним ви на гости.
лаус проплака отстрани, а Лиянна изглеждаше твърде смаяна за да реагира.
- Хайде качвайте се и да тръгваме вече! – настоя червения дракон и нервно тропна с опашка, събаряйки няколко почудо останали здрави основи на оркски къщи.
- Момент! – Алекс стана и започна да събира багажа си. Роло уморено прибра сабята си и падна на колене, все още съсипан от оркския побой.
- Ти си най-уморен, качвай се пръв – каза дракона-майка, взе го в устата си като птиче и го постави на гърба си.
- Ти си втора – миг по-късно и елфата бе на гърба на драконката.
- Ти дето си като трепетлика идеш трети – и врещящия във въздуха лаус се озова на до Лиянна и отпусналия се върху драконовия гръб Роло. Джуджето стискаше своя уред до гърдите си като кукла, която трябваше да го спаси от кошмар.
- А ти, дето сина ми толкова те харесва...защо си се навлякъл в тия лъскави неща?! – дракона критично изгледа бронята на момчето – и защо всички носите такива бодли –рече дракона визирайки меча – я, в този трън има моя люспа –внезапно забеляза животното – но после ще ми обясняваш.
И след една секунда висене във въздуха Алекс също се намести до спътниците си.
- Вилхелм, качвай се и ти! – строго рече червения дракон.
- Но, мамо! – възрази дракончето – мога и сам да летя!
- Не, не можеш! – кресна драконката – и не спори с мен защото ей сега ще ти изхърля приятелите насред тоя мравуняк!
Алекс с ужас установи, че звяра има предвид оркския град. Малко по-късно дракончето с недоволно мърморене се вкопчи в опашката и. Червения звяр плесна с огромните си криле и полетя във въздуха, издигайки се много нависоко, до най-тъмните висини на издигащия се десетки метри свод, откъдено пред грамадна пещера в тавана се заиздига много много нависоко, докато в един момент не излезе през един отвор на открито.
Алекс погледна надолу и настрани и видя, че се намират на много висок връх. Режещия студен вятър развя русите му коси и момчето извика:
- Уоу! Уоу!
До него лаус изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче, а Лиянна бе зяпнала от почуда и възхита. Дори омаломощения Роло понадигна глава и измъченото му лице се разкриви в щастлива усмивка.
- ВИЛХЕЛМ! – чу се истеричния писък на драконката, разваляйки момента – веднага се вкопчи обратно в опашката ми!
- Мамо, виж, аз летя! – засмя се по детски дракончето и мина покрай нея, правейки лупинги.
- Ох, не мога повече с това детенце – почти изхлипа червения дракон и полетя подире му – стой тук малък немирнико!
Накрая стигнаха съседен връх, откъдето се спуснаха в огромно гнездо, което по преценка на Алекс можеше да побере половин Хадънсвил.
Драконката спусна хората по пързалка на купчина сухи листа и после се разкрещя на кацналия си син:
- Повече няма да ти нося никакви играчки, калпазанин такъв!!! Марш в ъгъла и никакви агнета днес!
Дракончето се сви и пълзешком отиде до ъгъла на гнездото. Сетне майка му се извърна към гостите си.
- Вие стойте тук и ако ви е мил живота не скачайте от гнездото. Аз отивам на лов.
Сетне огромния червен звяр хвръкна във въздуха и отлетя някъде надалеч.
* * *
аджар невярващо пристъпи към руинита на града. На неговия град. Главата на Прокълнатия тъжно се търкаляше нейде настрани, а това, което доскоро бяха гордо издигнатите постройки на народа му в момента бе сол.
Самия народ се бе сгушил щастливо в околните пещери и още не смееше да се покаже.
На аджар му идеше да се разреве. До преди час всичко това беше негово. До преди час той бе могъщ владетел.
Сега драконът бе унищожил всичко, ей така, помежду другото и на всичко отгоре заради някакви незначителни хора и едно джудже.
- Не може да бъде – проплака оркския първожрец – това е сън е сега ще се събудя.
Но изобщо не се събуждаше. Това беше жестоката, грозна и банална действителност. Защо? акъв беше интересът на дракона да прави това разрушение след като години наред изобщо не ги беше закачал.
Внезапно аджар усети да го лъхва хлад. Орка вдигна очи от пепелищата и безсилно се отпусна на колене, обзет от внезапен страх.
От мрака и пушилката към него пристъпяше страховит силует в черни доспехи, черно наметало, с рогат шлем, изпод който обаче нямаше лице, а само две безмилостни червени цепки – очите на лорд Дакавар, Рицарят на Смъртта. Зад него крачеха четири скелета, облечени във вехти ризници, чиито празни очни кухини грееха с отровнозелена светлина, а костеливите им пръсти стискаха копия.
- Господарю – прошепна орка и удари чело в земята.
- Глупак – изхрипта Черния Лорд, а гласът му долиташе от гроба – твоята некомпетентност и лакомия изложиха дългообмисляния план на Господаря на опасност.
Рицарят на Смъртта бавно изтегли меча си, дълго, черно острие обсипано с руни, навяващи хлад и отчаяние.
- Но аз... – аджар започна да заеква – аз исках да...
- Ти провали всичко, Господаря, мен, твоя народ. Но свръх всичко отчайващата ти простота доведе и до разрушението на прекрасното светилище на Вземедушеца.
- Простете! – изписка орка. Лорд Дакавар надигна меча си:
- Сега ще платиш за твоите безидейност и липса на въображение – меча на Черния Лорд се спусна. Чу се кратък писък.
Рицарят на Смъртта се обърна към един от оцелелите орки-жреци, който се бе свил наблизо и трепереше като листо.
- От днес ти си първожрец на Господаря Вземдушец сред орките. Не ме разочаровай, иначе ще последваш участта на предшественика си.
Сетне лорд Дакавар обърна гръб на орките и изчезна заедно с ужасните си скуайъри така, както беше и дошъл.

* * *

Малкия дракон Вилхелм искрено се радваше на гостите си и непрекъснато бърбореше, разказвайки им за това как успял да убеди майка си лара да им помогне. Особено много се радваше на Алекс, който считаше за пръв приятел, тъй като първи му се бе притекъл на помощ. Дракончето постоянно идваше при момчето и се закачаше с него, полека захапвайки крака му или пък гушейки се с него.
Това развесели Алекс, който от самото начало бе харесал животинката. Младежът обаче се почуди да нещо:
- Защо когато първия път се видяхме не ми каза нищо?
Дракончето го погледна дяволито:
- Не си ме питал – а после отиде да поиграе и с лаус. Джуджето бе върнало самообладанието си, но постоянно повтаряше:
- ой би повярвал, че ще се озова в драконово леговище.
- Това е гнездо, а не леговище! – възмути се Вилхелм.
Лиянна бе запленена от малкото люспесто същество и постоянно го следваше за да го погали. Дракончето полека разперваше крилца и се оставяше да го чешат от вътрешната им страна, която бе нежна и чувствителна.
В това време Роло погледна през ръба на гнездото и каза:
- Имате ли си идея на каква височина сме?
- Приблизителна – отговори лаус – три километра.
- ак го изчисли – зяпна Алекс, който също бе погледнал навън и видя, че земята долу му изглежда като карта.
- Знам на кой връх сме – Орловия Нокът – обясни джуджето – но не знаех, че на него има драконова бърлога.
- Гнездо! – обидено поясни Вилхелм – сетне се обърна към чешещата го Лиянна и се озъби – по-леко!
Елфата се усмихна и започна да гъделичка дракончето там, където започваха да никнат крилете.
- Ау – засмя се то и се загърчи – престани.
Лиянна обаче бе напипала слабото място на създанието и продължи да го гъделичка, докато дракончето не падна по гръб и не започна през смях да се моли:
- Милост!
- Не съм предполагал, че ще видя дракон в такава ситуация – промълви лаус – виждам какво става и не го вярвам.
Алекс наблюдаваше ситуацията развеселен, когато Роло се приближи до него.
- Хмм, извинявай, искам да ти кажа нещо – морякът изглеждаше притеснен.
- ажи – момчето се обърна към него полуусмихнато – някакъв проблем ли има?
- Не – бързо отговори Роло – това, което направи с балсама. Даде ми го целия... благодаря ти.
Алекс беше учуден.
- Естествено, че ще ти го дам – младежът сви рамене – не беше добре, имаше нужда от него. акво друго да направя?
Роло погледна към облаците, които бяха в общи линии до гнездото.
- ак да ти кажа... родителите ми бяха търговци и постоянно пътуваха. Нямал съм много приятели и след като блатните духове ги погубиха нещата не се промениха за добро. Мисълта ми е... – Роло се поколеба - ...за пръв път някой прави нещо за мен без да му е платено или да очаква нещо в замяна.
Алекс се умълча за миг, сетне отговори:
- Там, откъдето идвам не бях лишаван от нищо, но... бях не по-малко чужд, отколкото съм тук. Разбираш ли... – сега бе ред на Алекс да се поколебае – аз израстнах при чичо си, далеч от мястото, където съм роден и никога не ме приеха за свой, а и аз не бях. Никога не съм имал приятел, с който да... – младежът преглътна – да пийнем, да се поразходим, да идем на кино или дискотека – момчето се усети, че говори непонятни за моряка неща – както и да е. Просто нямах приятели.
В един миг и двамата се загледаха в облаците.
- Аз се отнасях лошо с теб, Алекс – призна накрая Роло – извинявай.
- Не се притеснявай за това – усмихна се момчето и сложи ръка на рамото на моряка – не се сърдя.
- Елфата е права за теб, Алекс – отговори Роло – Ти си много добър човек. Приятели? – той протегна ръка към него.
- Приятели! – кимна момчето.
В този миг зад тях падна една умряла крава.
- Аа! – Лиянна се стресна и отскочи назад, а Вилхелм се изправи и изписка.
- Мамо! – и наистина миг по-късно червения дракон кацна в гнездото и лакомо започна да се храни с животното, което бе пуснал, макар внимателно да отделяше най-вкусните части за сина си, който от своя страна лакомо захрупа.
Беше грозна гледка и Алекс усети как вътрешностите му се бунтуват. Дори Роло изглеждаше вцепенен от гледката, а Лиянна напрово извърна поглед, побледняла.
- Ох, как бях изгладняла – по едно време каза лара и лениво седна настрани – Вилхелм, ти наяде ли се?
Дракончето обаче бе заето да рови из нещастния череп на кравата и не отговори.
- Господи! – възкликна Лиянна когато се обърна и го видя и пак се завъртя, вглеждайки се в облаците.
Драконът критично изгледа свилите се в ъгъла Роло, Алекс и лаус и изтърси:
- Вие си горяхте храната преди да ядете, нали? – и без да дочака отговор лара изстреля една огнена кихавица, която буквално препече месото.
Алекс се ококори удивено, но лаус сви рамене, приближи опърлените остатъци от кравата и заяде.
- Вкусно ли е? – попита Роло на шега.
- Не – отговори съвсем сериозно лаус – но засища.
- Я кажете – обади се драконът, вече нахранен и в настроение за разговор – вие как се озовахте в онова оркско леговище.
- Бяхме изморени след спасяването на сина ви- отговори лаус, дъвчейки – и забравихме всякаква предпазливост, лягайки да спим. огато се събудихме бяхме овързани от орките, които ни помъкнаха към града си. Там щяхме и да си намерим края, ако не ни бяхте спасили.
- Е то отдавна трябваше да си почистим мазето – отговори ехидно дракона – а и Вилхелм ми наду главата с вас. Благодаря ви, че сте спасили сина ми от трола – внезапно гласът на звяра стана сериозен – няма да го забравя. Утре ще ви отнеса до където искате.
- Но, мамо! – обади се Вилхелм – не може ли да си ги задържим!
- атегорично не! – отговори дракона – те не са играчки!
След това се позамисли и каза:
- Освен това нямам никакво намерение да ги хрантутя.
Алекс преглътна. Той харесваше Вилхелм, но съдбата на домашен любимец, пък макар и на дракон му се виждаше унизителна.
За щастие нямаше такава опасност. След една нощувка в драконовото гнездо, в която групата преспа завита в слама и листа, лара събуди гостите си рано и с един последен, но пък величествен полет ги стовари близо до Гората на Сънищата – там, откъдето идеше Лиянна.

Последните глави направи спират дъха от вълнение. Особенно интересни и необичайни за действията на мрачни рицат. А и ми хареса стила, в който наказва провалилите се и по който назначава новите жреци...а всъщност ми е интересно и какво всъщност прави жреца.

Прави жертвоприношения
Иначе радвам се, че лорд Дакавар ти допада.

Да, той е един много изтънчен злодей иззад саркофага. А тия жреци, опасна работа са наистина. Обитателя, нямам търпение да го видя.

няма да е съвсем скоро. но ще дойде.

Елфи и кентаври

След като се сбогуваха с лара и Алекс прати специални поздрави на Вилхелм четиримата отново тръгнаха на път. Драконът ги беше свалил съвсем близо до Гората на Сънищата, спестявайки им дни, може би и седмици на преход. Дърветата се издигаха пред тях, могъщи и величествени и колкото повече ги приближаваха, толкова по-притеснена ставаше Лиянна. На Алекс също не му бе леко. Той изпитваше силни чувства към елфата, харесваше я, може би дори я обичаше, но всичко това вече беше минало. Тя се връщаше у дома си и щяха да се разделят завинаги.
Алекс въздъхна. За пръв се чувстваше така спрямо момиче и му беше криво, че сега трябваше да се разделят. Роло усети емоциите, които изгаряха приятеля му и не го закачаше.
На лицето на лаус се бе върнало характерното непроницаемо изражение, макар, че гостуването при драконите бе малко поразклатило увереността и възгледите му за живота.
След около час ходене групата достигна началото на Гората на Сънищата и след кратка почивка за обед от по чудо съхранилата се вълшебна покривка навлязоха в дъбравата. Вътре бе спокойно, тихо и приятно. Навсякъде се чуваха песните на пойни птички, а във въздуха се носеше мирис на цветя и горски плодове. Алекс вдиша с пълни гърди от ароматите и се почувства малко по-добре, а Роло излеждаше изпълнен с енергия и час по час скачаше във въздуха. Дори лицето на джуджето се поразведри, но пък Лиянна изглеждаше все по-мрачна. Алекс се зачуди какво я натъжава толкова и в главата му пробягна смелата мисъл, че може би и тя страда от раздялата им, когато храстите пред тях се разтвориха и на пътя им с тропот се появиха двама въоръжени с копия кентаври – момчето нямаше как да обърка вида на снажните същества, съчетаващи в себе си телата на здрав мъж до кръста и вран кон нататък – а зад тях се носеше приказнокрасив бял еднорог със златиста грива и сребърен рог, излизащ от челото, язден от облечен в сребърни доспехи – почти като на самия Алекс – елф.
- Виж ти, виж ти – каза елфа – Принцеса Лиянна благоволи да се върне в родината си. И то с гости, както мога да видя.
- Принцеса?! – мисълта, която мина като светкавица през мозъка на Алекс излезе като въпрос от устата на шокирания Роло. Двамата младежи зяпнаха потресени от обрата на събитията, а лаус седна на земята, хвана се с две ръце за главата и процеди:
- О, Господи.
- А – насмешливо каза елфа – Виждам, че ти дори не си казала на приятелите си дребната подробност за твоя държавнически пост. Е, скъпа ми сестрице, скромността ти е похвална, но за сметка на това неуместна и дори бих казал обидна, предвид, че единия от приятелите ти – той погледна строго Алекс или по-скоро доспехите му - носи такава ценна реликва – погледа му се спря на меча – даже няколко такива.
- О, я стига, Рианн – елфата изглеждаше крайно раздразнена – предупредих и теб и татко, че съм решила да обиколя Ралмия и, че никой няма да ме спре.
- Да и татко ти каза поне да изчакаш пълнолетието си – Рианн театрално вдигна ръце – уви, твоето юнашко сърце не изстрая и ти тръгна по дивите чукари на Планината сам-самичка и невъоръжена.
- Не можете да ме държите в кафез! – възрази принцесата – а и както виждаш аз си намерих приятели и закрилници.
- Без съмнение – Рианн скочи от еднорога и грациозно се поклони подигравателно на Алекс, Роло и лаус – толкова ви благодаря, че сте пазили лудата ми сестра най-вече от самата нея.
Сетне се обърна към Лиянна:
- Татко ще се радва да те види, мила – после погледа му се спря на Алекс – и ще е прелюбопитен да разбере откъде си намерил нашата Броня на Сребърната Луна. Другите спокойно могат да си тръгват.
- ъдето е Алекс, там съм и аз – възрази Роло.
- Аз не тръгвам наникъде – настоя и лаус, което предизвика изненадани погледи от останалите. Всъщност джуджето бе свършило своята работа, превеждайки ги през Планината! Защо бе останало с тях?
- Ами можем да ви накараме да преосмислите позициите си – погледа на Рианн светна заплашително и кентаврите надигнаха копията си.
- Те са мой гости, братко – махна с ръка Лиянна и кентаврите свалиха оръжията. Елфът се обърна учуден към сестра си и сложи ръка на сърцето си:
- Възхитен съм от вас, сестрице. Едва си идвате и вече провеждате преговори с дипломатическите гости от съюза на джуджетата-трапери, морските разбойници и малолетните рицари-обирджии на елфически брони.
- Първо плавам по реки, а не морета и второ, аз не съм разбойник, а честен моряк – избухна Роло, сетне попита – и, ъъ, как разбра, че се занимавам с пътувания по вода.
- Само моряците си слагат кърпи на главата – хладно отвърна Рианн, но в това време Алекс извика, не по-малко ядосан от приятеля си:
- Не съм откраднал нищо! – момчето бе потръпнало от обидата на елфа – Архимагът Санарос ми даде бронята!
Рианн го погледна потресен:
- Дал я е на теб – сетне вдигна очи към въздуха и изрецитира любимата поговорка на Роло – не се бъркай в делата на магьосниците, защото са лукави и гневливи – сетне елфа килна червенокосата (като на сестра си) глава и попита лаус:
- А ти джудже? ой си всъщност? Древния крал Митраир, върнал се да крачи по земята?
- Аз съм си джудже-трапер, както каза – отговори лаус – и бих се върнал към Планината, но в момента в нея бушуват бури и не е здравословно. Затова с радост бих приел изненадващата покана на още по изненадващата принцеса.
Рианн отметна глава и гръмко се засмя:
- Ето някой с чувство за хумор. Е, джудже, а и вие – елфа се обърна към младежите – храбри рицарю на архимага и, хъмм, честни моряко, добре сте дошли на гости на принц Рианн и принцеса Лиянна.
Сестра му изсумтя.
* * *

* * *
- Принцеса! Истинска принцеса и изобщо не ни каза! – повтаряше си Роло, сновейки напред-назад из широката стая-хралупа, в която елфите ги бяха настанили. Народът на Лиянна живееше в съюз с расата на кентаврите, като двата народа се усядаха в странни изградени в самите гори градове, издигащи се на нива. На най-ниското ниво в нещо средно между шатри и конюшни живееха самите кентаври, както и еднорозите – приказните коне на елфите, чито чела бяха украсявани от блестящ сребърен рог. Самите елфи живееха на по-горните нива, в изкуствено изградени хралупи, обзаведени като домове. Отделните дървета се свързваха с мостове от дърво и лияни и целия град създаваше усещане за простор и свежест.
Алекс, Роло и лаус бяха настанени в широка хралупа, която можеше да побере поне още пет човека и след като се изкъпаха в специално предоставена за това уханна вода се бяха събрали да чакат неизвестно какво да стане неизвестно кога. Лиянна бе отишла с брат си при нейния баща крал Арлеанн ІІІ-ти и сега Алекс нещастно въздишаше по нея.
- Непълнолетна и избягала от кралството си принцеса, искаш да кажеш – изсумтя джуджето – не бих казал, че има с какво толкова да се похвали човек.
- На колко ли е години? – позачуди се Роло – колко живеят елфите?
- Повече от хората, по-малко от джуджетата – лаконичен бе лаус – макар с магия нещата могат да се обърнат в една или друга посока. Съдейки по вида на Лиянна, тя да е на не повече от 30 години, вероятно по-малко. оето ще рече, че ако беше човек възрастта и би отговаряла на, хмм, тази на Алекс.
Момчето се изправи:
- Значи ние сме на една възраст?
- Приблизително – отговори уклончиво джуджето.
- Няма да стане, Алекс – обади се Роло.
- ое? – не разбра момчето в първия момент, след това схвана и се наежи – теб пък какво ти влиза в работата? Все пак целуна мен.
- Тя е принцеса, Алекс – отговори Роло.
- Е, да, ама аз съм рицар, изпратен от архимага –начумери се младежът.
- Освен това е елф – контрира морякът.
- Да, обаче... ъъ... – Алекс се запъна.
- Остави момчето да помечтае – каза лаус на Роло, смеейки се – и по-странни неща са ставали.
- Вярно е – кимна примирено Роло – веднъж една гномка се влюби в блатен дух.
лаус избухна в гръмък кикот, а Алекс зяпна:
- Шегуваш се.
- акво стана? – попита смеещото се джудже.
- Тя реши да го свали като го хлопне с бухалка по главата. Той се разпльока на много неприятна локва. Тя се почуди какво става, пък после се изкъпа с нея.
- Отвратително – отговори Алекс, докато джуджето започна да се смее още по-гръмко.
В този момент в стаята им влезе висок елф с превзето изражение на лицето, който из съобщи патетично:
- Негово величество крал Арлеанн ІІІ-ти ви кани на аудиенция след половин час. Моля последвайте ме. За вас – елфа погледна Алекс – моля елате с бронята си.
- Аз по принцип си ходя с нея – сви рамене момчето, докато навличаше доспехите си, които освен всичко се и слагаха сравнително бързо. До него Роло просто зави традиционната кърпа на главата си.
- Трябва и аз да си имам нещо отличително – съобщи той на гледащия го неодобрително елф.
- И да не ми пипате вещите – помаха с пръст джуджето, след като се уви в палтата си, въпреки, че в Гората да бе много по-топло отколкото в Планината.
Тримата последваха елфа по серия от въжени мостчета, които най-накрая ги отведоха на малка поляна, където на дъбов трон стоеше елфическия крал. Той бе висок елф с тъмноруса коса, като годините съвсем леко бяха помрачили прекрасния му лик. На главата си носеше венец от сплетени върбови клончета, поръсени с нещо като сребърен прашец, а в ръцете си стискаше сребърен жезъл. Лиянна и Рианн стояха на почтително растояние зад него, а до тях бе застанала жена, която бе малко по-старо копие на елфата –вероятно нейната майка. Полянката около тях бе пълна с елфи и кентаври, които тихо шумяха, чакайки гостите. Щом ги видя, кралят се понадигна и махна с ръка:
- Добре дошли, скъпи гости – гласът му бе дълбок и мелодичен – от разказа на щерка си разбрах, че сте я спасили от тъжната участ да бъде погубена от гномски мародери, а по-късно, пак с вас е избегнала неизбежна гибел по стръмните чукари на Планината на Забравата. Народа на елфите и аз лично ви дължим благодарност за това.
Отвсякъде се разнесоха ръкопляскания и Алекс леко се притесни, след което непознато топло чувство го изпълни. У дома в Хадънсвил никой никога не го бе поздравявал така. За пръв път откак Санарос му бе дал непобедимите доспехи Алекс отново се почувства – макар и в по-малка степен – уверен, че това, което прави има смисъл и не е някакън странен сън, от който всеки миг ще се събуди.
До него Роло също се посмути и започна да се оглежда нервно, цялото това внимание му беше непривично. лаус обаче им изшътка:
- Я се поизпъчете малко!
След като аплодисментите позаглъхнаха крал Арлеанн ІІІ продължи:
- От разказа на своята дъщеря обаче чух най-интересни и причудливи новини. Чух, че Перлата на Феникса отново е в Ралмия.
Полянката се разшумя, отвсякъде хората започнаха тревожно да си шептят.
- Научих, че и младия рицар, известен като Алекс е изпратен от архимага Санарос като спасител, който трябва да намери скъпоценността. Това е благородна мисия без съмнение и ни дава надежда, че Санарос не е забравил своя дълг към Ралмия, както мнозина смятат.
Един кентавър излезе напред:
- Санарос плю на Ралмия! От години той не излиза от своя замък! Няма избор на нов крал! Санарос е узурпатор, криещ се зад лъжи и легенди за пророчества и прокълнати!
Част от площада екна одобрително, друга възрази. Преди да настане какафония, Арлеанн вдигна ръка и накара мнозинството да замълчи:
- Нека сър Алекс каже какво наистина се е случило.
Алекс се притесни силно, но лаус го побутна напред и момчето с изкашляне започна:
- Първо искам да ви кажа, че архимага Санарос е, ъмм, добър човек. Той обаче е зазидан в замъка си. Прокълнатия е хвърлил заклинание, което не му дава да излезе навън.
Тълпата се умълча, стъписана.
рал Арлеанн се намръщи.
- Това, което казваш е много сериозно. Считаше се, че замъка на Върховния рал на цяла Ралмия има непобедима защита и не омже да се омагьоса отвън.
- Прокълнатия е успял – убедено отговори Алекс – аз...ъъ... как да кажа. Бях призован с магия от земи извън пределите на Ралмия.
Мълчанието стана още по-тежко. Алекс си даде сметка, че досега е разкрил истината за произхода си само на Роло. Разбира се, в течение на пътуването и на лаус, и на Лиянна стана ясно, че той е отнякъде много далеч, но го възприеха като предречен от Санарос войн и не задаваха много въпроси.
- Архимага ме натовари със задачата да открия Перлата – продължи Алекс – и аз ще направя каквото е във възможностите ми, за да го направя.
ралят се облегна назад.
- Архимагът ти е дал могъщи оръжия за да се справиш – каза накрая – и виждам, че си успял да намериш и съюзници по пътя. Но дори и с Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна задачата ти е нелека. ентаврите-прорицатели ме тревожат с лоши вести. Прокълнатия се раздвижва и неговата сянка замъглява всичко. Птиците ми носят злокобни слухове, казват, че силует на рицар не от тленния свят ги хвърля в ужас и сковава всичко живо. азват, че лорд Дакавар отново броди в земите на живите.
- Проклятие – изръмжа лаус – дано да не е вярно.
- Но и в най-мрачните времена има щипка надежда – каза кралят – ние ще те снабдим с провизии за дългия път, Алекс и ще се молим късметът да ти се усмихне. А днес забрави за грижите относно тежкия път пред теб и се усмихни, тъй като дъщеря ми ще направи танца на Пълнолетието и ти ще имаш уникалната възможност да присъстваш, докато приятелите ти ще отдъхнат с вкусни гозби заедно с останалите ми поданици. А сега е време за тържество!

След тези думи на полянката бяха донесени маси, отрупани с плодове и зеленчуци, носени от яки кентаври.
- Съжалявам, но в нашите земи не се яде месо – обясни елфическия крал – но пък с удоволствие пием мляко.
Вечерята продължи дълго и Алекс имаше чувство, че в нея участие взема цялото кралство. Удивително обаче, никой не се буташе, блъскаше и предреждаше, за разлика от коктейлите на чичо му Бърнард, където знайни и незнайни люде се ръгаха с лакти за някой сандвич. Плодовете на елфите бяха невероятно вкусни, свежи и сочни и момчето изяде голямо количество от тях. Същото напривиха Роло и лаус, макар джуджето да мърмореше, че няма “мръвчица”.
По някое време се стъмни и месечината изгря на небето. Алекс слушаше с интерес една от историите на Роло как уловил петметрова есетра, когато от нищото се появи принц Рианн.
- Ела, о, храбри рицарю – каза той с насмешка, после стана сериозен – сестра ми би искала да присъстваш на танца и, а аз не бих искал да я разочароваш.
Момчето кимна:
- Аз самия не бих искал да я разочаровам – и последва принца из криволичещи между дърветата пътеки, които го изведоха на друга поляна, огряна от лунната светлина. Тревата ме мокра от странна сребриста роса и дъхава. Лиянна стоеше облечена в странна премяна и накичила венец от горски цветя на челото си. Щом видя Алекс тя се усмихна и приближи до него:
- Благодаря ти, че дойде – каза.
- Аз... – понечи да каже момчето, но тя вече се отдалечаваше, отивайки до баща си, който стоеше заедно с майка и и един престарял кентавър с флейта в ръка. Арлеанн вдигна ръка и когато я свали, кентавъра долепи флейтата до устните си и започна да свири приказнокрасива омайна мелодия.
- Сега ще видиш силата на елфите, човече – прошепна принц Рианн.
Лиянна започна да танцува в такт с мелодията, първоначално по-бавно, а сетне по-бързо и по-бързо, изпълнявайки странни акробатични изпълнения. Тялото и оставяше светещи линии сребърна магия във въздуха.
Алекс зяпна възхитен и не бе единствения.
- Великолепна е – прошепна Рианн, красивото му елфическо лице изразяваше пълно възхищение. рал Арлеанн и съпругата му се прегърнаха горди с чедото си, а цялата поляна светна от танца на елфическата принцеса.
Тя приближи баща си с грацията на кошута и целуна ръката на баща си, който вдигна жезъла в другата си ръка и я благослови. Подир това Лиянна прегърна майка си – всичко това танцувайки – и получи целувка по челото.
Младата елфа елегантно коленичи пред свирещия кентавър, сетне направи няколко превъртания и пръстите и се докоснаха до тези на Рианн, който и кимна окуражително, а лицето му изразяваше безрезервна братска обич, която през цялото време принца бе прикривал с насмешливото си поведение.
Миг по-късно Лиянна се озова пред Алекс. Дъхат на младежа секна. Той искаше да каже много неща, да я поздрави, да коленичи... но елфата прекъсна всичко с един простичък въпрос:
- Обичаш ли ме, човешко дете? – лунната светлина я озаряваше от главата до петите, червената и коса приличаше на огън около красивото лице, а тялото и бе като изваяно от слонова кост.
И в този миг Алекс разбра. И чувството, което бе тлеело от самото начало в сърцето му лумна като пожар в гърдите и извади дълго напиралите да излязат думи:
- Обичам те – каза просто той.
Лиянна приближи устни до тези на момчето и за миг двамата се сляха в едно. След миг, когато приказната целувка свърши, секна и мелодията на кентавъра.
- И аз те обичам – отвърна елфата – и няма значение какъв си като раса или от кое селение идваш.
- Аз... – заекна Алекс.
- Нито има значение аз каква съм – прекъсна го отново Лиянна – важното е, че се обичаме. И аз никога няма да те оставя. Тръгвам с теб към Храма на Оракула и отвъд към Перлата на Феникса.
В небето изтрещя гръм и от нищото заваля дъжд.
- Щеше ми се да не бе правила това обещание, мила – чу се гласът на крал Арлеанн. Стария елф бе приближил двамата млади.
- Но дадената дума е хвърлен камък, а изборът ти на годеник и може би партньор в живота е изцяло твой. Все пак – Арлеанн вдигна ръка – преди да тръгнеш искам да приемеш подаръка на твоя брат.
Принц Рианн застана до баща си и измъкна изпод плащта си дълъг златист лък и колчан със стрели.
- Изковах го за теб, сестрице – каза младия елф – той никога няма да те изостави. Нито пък ще пропусне. Надявах се да си остане декоративна вещ в дома ти, но не било така писано.
- А що се отнася до теб – принца погледна Алекс и се намръщи – не смей да разочароваш сестра ми!
- Той няма да го стори – обади се изненадващо майката на Лиянна – мога да позная истинската любов и тя пламти в очите му, както и в тези на моята малка сърничка.
- Нека съдбата бъде с вас – каза крал Арлеанн – а сега се върнете на тържеството. Сигурен съм, че приятелите ви чакат – и устните на краля-елф се разшириха в усмивка.
огато Алекс и Лиянна се върнаха на тържеството кентаврите вече свиреха нежна музика и всички танцуваха. Елфически младежи и девойки се разминаваха в елегантни стъпки на нещо, подобно на валс със своите родители. Роло бе успял да завърти главата на съвсем млада елфа и, накичил цвета на ухото си ловко се въртеше около нея, докато лаус танцуваше с достолепна елфическа дама, очевидно трогната и развеселена от вниманието му.
- Наш ред е – каза Лиянна.
- Аз...ъъъ...не мога да танцувам – изчерви се Алекс.
- Ще се научиш – отвърна елфата и в следващия час двамата изкараха най-хубавите минути от живота си досега. И когато накрая приключиха с танците, капнали и уморени в сърцето и на двамата цареше чувство за върховно щастие и удовлетвореност.
- Дааа... каза малко по-късно лаус, докато тримата с Роло си лягаха, изтощени, но в добрия смисъл на думата от нощния танц – принцесата на елфите и момчето от друг свят. Направо може да се напише балада.
Той и не знаеше колко е прав.
* * *
Не всички обаче бяха тъй щастливи в тази прекрасна късноесенна вечер в Ралмия. На десетина мили от мястото, където Алекс и Лиянна доскоро бяха танцували една страховита черна сянка коленичи до едно невинно горско изворче и хвърли листенца имел, черен като нощта около тях в бистрите води. Сетне изтегли дълъг, лъхащ на скръб меч и разбърка водата, която забълбука и закипя, сякаш отдолу изригваше вулкан.
Лорд Дакавар прибра меча си и смирено коленичи, когато страховития образ на Прокълнатия изпълни нощния мрак.
- Докладвай – гласът, напомнящ трошене на сухи листа сряза околната тишина.
- Момчето-спасител и неговите приятели са гости на крал Арлеанн, господарю мой – отговори Рицарят на Смъртта – аз наказах оркските жреци, които поради некадърност допуснаха риск от объркване на плановете ви, господарю. акво да правя с червения дракон, който е сринал вашата статуя?
Прокълнатия се замисли за момент.
- Засега го остави – отговори бавно – няма нужда да разкриваш присъствието си твърде рано. Нещата се предвиждат точно според плана ми.
Дакавар вдигна шлем и червените искрици, които му служеха за очи се поразшириха леко:
- Господарю мой, краля на елфите може да окаже помощ на момчето-спасител- рече с мъртвешкия си тон Черния Лорд.
- Вече нищо не може да помогне на това глупаво дете – отговори Вземедушецът – Много скоро то ще научи това, което ни интересува и тогава ще оставя на теб, мой верни рицарю – гласът на Черната Сянка стана по-пронизителен, същински грохот като разпадащ се айсберг – най-после моя дългогодищен план ще даде плод. Ралмия ще бъде владяна от мрака, така както е трябвало да бъде от самата зора на времето.
Лорд Дакавар сведе почтително глава, докато ужасното привидение се стопи и изчезна така, както и беше дошло.

Отново на път
След кратко, но сърдечно сбогуване с крал Арлеанн, съпругата му и принц Рианн, Алекс, Роло, лаус и Лиянна отново бяха готови да тръгнат на път. Времето се бе смръщило и след прекрасната вечер на предходния ден сега отново валеше дъжд. Елфическия крал бе дал красиви тъмнозелени наметки на пътниците и те поне малко ги пазеха от мокрите капки.
Алекс бе наметнал своята върху бронята и забеляза, че по подобен начин е облечена и Лиянна, която също бе получила лека ризница от баща си. Под наметалото тя държеше и лъка си.
Четиримата се отправиха мълчаливо на път, спуснали качулки над лицата си в напразна надежда да останат малко по-сухи. Елфическата принцеса бе предложила на лаус да остане в Гората на Сънищата през цялата зима, докато времето се оправи и му позволи да се върне в Планината.
- Стигнах дотук – отговори джуджето кратко – и искам да видя какво ще стане накрая.
Не след дълго прекрасния горски град бе само спомен зад гърба им, но все пак благотворния ефект на гората се усещаше дори в непрестанния дъжд и пътниците не униваха, нито се изморяваха прекалено. По пътя си често виждаха или усмихнати елфи, или препускащи кентаври, които им махаха или канеха на гости, където ги гощаваха с вкусни плодове и зеленчукови яхнии. Така изкараха няколко дни, след което Гората се превърна в обикновен лес, дърветата станаха по-разкривени и недружелюбни, пътеките – по занемарени и обрасли в храсталаци и бурени, а странниците – все по редки и не така дружелюбни.
Времето също стана по-студено и дъждът, който се лееше над елфическата гора се превърна в хапещ бузите сняг, който отнемаше силите им и разпалваше стръвен глад в тялото им, който едвам утоляваха при все наличието на вълшебната покривка и плодовите провизии на Арлеанн.
По време на нощите четиримата разпалваха огън, край който се грееха, седнали близо един до друг. Алекс и Лиянна станаха още по-близки в тези вечери и често заспиваха прегърнати, елфата отпуснала глава на гърдите на своя любим.
Откакто излязоха от владенията на елфите, спътниците също имаха чувството, че някой- не особено добронамерен – ги наблюдава. На Алекс му се струваше, че измежду дърветата час по час профучава злокобен черен силует, а всеки от групата отвреме навреме усещаше безпричинен хлад, който не бе причинен нито от биещия в лицата им леден вятър, нито от носения от него сняг.
За щастие, когато гората оредя неприятното усещане отмина, а с него утихна и вятъра. Остана само снега, който започна да вали бавно и някак упоително, предлагайки измамно спокойствие и топлина.
- Някой ни следеше – рече веднъж лаус – но или се е отказал, или е изостанал назад.
- И аз го усетих –потвърди Роло – но беше дяволски добър, не можех да видя нищо повече от тъмна фигура, която се показва иззад някое далечно дърво.
- ойто и да беше, не ни мислеше доброто – потръпна Лиянна – ти не го ли усети Алекс?
- Почувствах някакъв мраз и ми се стори, че мернах нещо черно да профучава на няколко пъти – кимна момчето – но не бях сигурен дали не е игра на въображението.
- Дано всички сме просто по-изнервени и да ни се привиждат разни неща – съгласи се Роло, но физиономията на лаус подсказваше, че джуджето е сигурно в тома, което е видяло.
Гората обаче наистина свърши и с нея всичките грижи за тайнствения преследвач. Докъдето стигаше погледа на Алекс се простираше хълмиста заснежена местност, осеяна с малки селца, от които дружелюбно се издигаше пушек.
- Градът на Оракула е наблизо – каза лаус – след два-три дена сме там.
Пътя през хълмовете бе уморителен с постоянните си изкачвания и спускания, но поне по пътя имаше села, в чиито ханове четиримата можеха да утолят глада си, да починат и, ако е вечер да си легнат в постеля.
рал Арлеанн щедро бе дал пари на дъщеря си и затова и златиците, които бяха започнали да намаляват застрашително в аменодел вече не тревожеха Алекс.
акто джуджето обеща, Градът на Оракула не беше далеч и след два дни се появи пред тях. Той не бе много голям, но все пак значително се отличаваше от околните села. В него имаше изключително и само странноприемници, тъй като той бе изграден около Храма от предприемчиви търговци и ханджии, които посрещаха придошлите да питат странници, идващи от цяла Ралмия. Цените в града бяха значително по-високи отколкото в селата край него, а домакините винаги бяха коварно усмихнати, предлагайки различни услуги, сувенири и амулети.
Самият Храм в центъра на Града бе висока мраморна постройка с един единствен централен вход, който изглеждаше постоянно залостен от метална врата. Пред нея стоеше висок стар жрец, който записваше желаещите да видят оракула в голям пергамент срещу скромната сума от двадесет златици. Жреца не направи компромис на Алекс, въпреки, че момчето настоя.
- Пратен съм от Санарос – каза младежа, гневно тръсвайки русата си коса, когато научи, че свободен час има чак след седмица – по спешна задача!
- Млади момко – отговори търпеливо жреца – ако ще и Прокълнатия да ви беше пратил със спешната мисия да му откриете митичната Перла на Феникса, пак нямаше да ви пусна.
Алекс преглътна гневния си отговор или по-скоро се насили да затвори устата си, след като усети как Лиянна предупредително го стисва за рамото. Момчето ядосано плати исканата сума и се отдалечи, едвам сдържайки яда си.
- Така е винаги, когато има бюрокрация – обясни Роло – винаги гледат да те бавят и да ти приберат парите.
Сега четиримата имаха цяла седмица да бездействат. Решиха, че няма смисъл да плащат безбожните цени в града и затова отседнаха в близко село в един хан, в който срещу 5 златици им предоставиха удобна широка стая за целия им престой с безплатна храна.
През отделните дни Роло и Алекс подновиха тренировките си с мечовете. Откакто бяха се видяли с лаус двамата не бяха имали възможност да се упражняват и Алекс бе позабравил някой от основните стойки и хватки, поради което в първата тренировка безпомощно махаше с меча си насам-натам, докато Роло обикаляше около него като оса и току-го бодваше по бронята. Не след дълго обаче момчето си спомни наученото и по време на битките моряка можеше само да бяга – влезеше ли в близък бой чудодейните свойства на Меча на Дракона изхвърляха сабята от ръката му.
В това време Лиянна се наслаждаваше на новия си лък, който подобно на оръжието на Алекс имаше магически свойства и стрелите му всякога поразяваха целите, независимо дали бяха празни кратунки или листа в близките дървета.
Един от последните дни преди да настъпи дългоочакваната аудиенция при Оракула Алекс и Роло отново тренираха. Беше привечер и отделни снежинки прехвърчаха във въздуха. Лиянна и лаус се бяха събрали да гледат – или поне Лиянна стоеше да стиска палци на любимия си, докато джуджето ровеше в странния си интструмент – оръжие, за който почти бяха забравили.
Роло бе решил на всяка цена да си върне загубеното предимство от последните няколко двубоя и скачаше на върха на акробатическите си възможности, търсейки начин да измори Алекс и да го накара да направи грешка. Уверено в способностите на меча и доспехите си обаче момчето никак не бързаше и помахваше с острието само колкото да накара моряка да заотстъпва и да се изнерви.
Дуелът вървеше с доста променлив успех – на няколко пъти Меча на Дракона профучаваше опасно до моряка и само мълниеносните му кълба напред или назад го спасяваха от обезоръжаване, но пък от друга страна на няколко пъти Роло успяваше да докосне с острието си доспехите на Алекс, което винаги дразнеше младежа и го караше да напада не особено обмислено, правейки грешчици, които пък бяха шанса на моряка.
Увлечени в битката помежду си, а Лиянна - в гледането и, тримата не забелязаха нещо, което лаус улови случайно. Джуджето смазваше нещо по своето странно оръжие, когато погледа му се вдигна и видя нещо странно.
Четиримата прекарваха тренировките в краищата на селото, да не правят впечатление на местните и оттам имаха изглед към един особено висок хълм.
Сега лаус видя, че на неговия връх е застанал човек – или поне нещо, подобно на човек, тъй като бе далече и тъмно да се каже със сигурност. Виждаше се обаче, че фигурата на странника е висока и наметната с дълго черно наметало, а от главата му излизаха подобни на рога израстъци.
Внезапно джуджето усети как го налазва хлад и от устата му се изтръгна вик:
- Хей!
Алекс и Роло спряха битката си, а Лиянна подскочи стресната.
- акво? – попита морякът.
- Там – джуджето посочи с пръст, но когато останалите обърнаха погледи в указаната посока на върха на хълма нямаше никой.
- Имаше някой – прошепна лаус – кълна се.
- Сигурна съм – кимна меко Лиянна – може би е горския преследвач?
- Сигурно – поклати глава джуджето – защото някак си го усещах по същия начин. Но... не му е чиста работата.
- Важното е, че го няма – сви рамене Роло и внезапно вдигна свалената си сабя, спирайки я под носа на Алекс – а ти губиш – ухили се моряка.
- Ъъ, не е честно – възрази Алекс – аз бях спрял битката.
- Фатална грешка – изцъка с език Роло – но вече става късно. Време е да се прибираме.
И наистина бе прав, беше се смрачило съвсем. огато се прибраха в хана, лорд Дакавар отново се изкатери на хълма, а червените му очи проблеснаха злобно.

Stra6na novela Spar!!! Evala ti pravim

Срещата с Оракула

В следващите дни мрачния силует, който ги притесняваше не се появи, а накрая настъпи и момента, в който Алекс трябваше да се яви пред Оракула. Тръгнаха по-рано, тъй като през нощта бе валял сняг и ходенето бе по-трудно. Все пак обаче Града на Пророците бе наблизо и четиримата не бяха особено изморени, когато най-накрая пристигнаха пред високия Храм.
- Само един може да влезе – високомерно каза стария жрец.
- Естествено! – изсумтя Алекс – те само ме придружаваха, да не би и затова да се плаща?
Жреца не обърна внимание на заяждането на младежа, а отвори металната врата. Алекс погледна за последно приятелите си и целуна Лиянна, която му прошепна:
- Не се притеснявай. Всичко ще е наред.
- По-бързо, Оракула ще се простуди! – обаде се нервно жреца.
Алекс с неудоволствие се отдалечи от елфата и се шмугна в огромния храм. Вътре бе тъмно и спокойно, пълно с горящи свещи. Пода бе от пясък при все пищния вид на сградата отвън. В центъра на огромната зала имаше огромна дупка, от която излизаше дим. Край дупката се бе сгърбила стара, съсухрена жена облечена в черна роба, която жадно вдишваше от пушек.
- Ти не си оттук, момче – бавно прошепна старицата и Алекс разбра, че няма предвид града.
- Не – кимна той – Идвам за...
- Знам за какво идваш – прекъсна го жената – макар трудна и неясна за разчитане е съдбата ти. Обвит от мъгла от лъжи, ти си. Измяна отвисоко, дебне те.
Алекс изтръпна. Измяна? Кой щеше да му измени?
- Търся Перлата на Феникса – накрая каза той. Гласът му оттекна в Храма.
- Перлата на Феникса – кимна жената – талисман древен, тя е. Могъща сила крие, но в грешните ръце гибел ще донесе.
- Знам – кимна Алекс – аз няма да позволя това да се случи.
Старицата се засмя.
- О, каква увереност. Присъща тя за младите е. Е, чуй, момко хубав, онуй що търсиш е близо край морето, в град на раците що е кръстен, а хората от риба прехраната си вадят. Чуй това, но побързай, други също алчно дебнат за талисмана, а от теб те са по-стари, могъщи и лукави.
Алекс зяпна.
- Кой? Прокълнатия ли я търси?
- И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.
Алекс тръсна неразбиращо русата си коса. Нищо от това, което жената му казваше нямаше никакъв смисъл.
- Чуй последно нещо, момко хубав златен, а след това тръгвай, тръгвай и побързай. Перлата скъпоценна взора ти ще види, но Ралмия не ще напуснеш никога.
Алекс замръзна. Нямаше да напусне Ралмия никога... значи щеше да... да умре?!
- Хайде, тръгвай, бърже, че съм уморена – каза старицата.
Механично Алекс се извърна и бавно излезе от храма. Наведените му рамене и глава спечелиха съчувствен поглед от жреца.
- Не всякога пророчествата са това, което искаме да чуем – каза той, но момчето не му обърна внимание. Лиянна, Роло и Клаус го приближиха, но щом видяха изражението му, лицата им посърнаха като попарени.


* * *
- Това са глупости! – горещеше се Роло, ръкомахайки гневно. Четиримата се бяха прибрали в хана, където бяха отседнали. Алекс беше се отпуснал с тъпо изражение на масата, а Лиянна бе увила ръка около раменете му и се мъчеше да го успокои, шепнейки му на ухо нежни думи. лаус мрачно пиеше халба бира.
- Никъде не е казано, че да не се прибереш в селението ти означава, че ще умреш – морякът беше сериозно ядосан.
- Санарос ми обеща да ме върне, щом успея – със слаб глас каза Алекс – значи няма да успея.
- Не е така, миличък – каза му нежно елфата – може пък да останеш с мен, както си обещахме в Гората на Сънищата.
Тази мисъл разведри момчето и то слабо се усмихна.
- Няма смисъл да тълкуваш бъдещето, Алекс – меко каза и лаус – по-скоро се съсредоточи върху непосредствената си задача. Града на Раците не е далеч от тук, ако наемем сал от близката река даже ще стигнем за по-малко от седмица. Ще вземеш Перлата и с всичко ще приключи.
- Оракула каза за други... – момчето се помъчи да си спомни думите и – джудже, което е било...не... който някога е бил джудже...
Лицето на джуджето потъмня.
- Това може да е само Обитателя.
Обитателя! Отвратителния спомен от бестиария изплува в мислите на Алекс.
- Все пак не мисли за това. Утре ще тръгнем и всичко ще е наред – джуджето се мъчеше да убеди и себе си.
- Да, да... –кимна Алекс, сетне се сети за нещо – колко съм глупав! – и се изправи на крака – изчакайте ме тук, аз трябва да свърша нещо сам в стаята.
И с бързи крачки той се изкатери до помещението, в което бяха настанени, влезе вътре и хлопна вратата зад гърба си.
Сетне бръкна в багажа си и извади малката лампа за контакт, която Санарос му беше оставил. “Три пъти ще имаш въможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен”, бе му казал архимага. “Най-добре не ме викай преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.”
Момчето потърка лампата и зачака. От нея полека се разнесе облак дим, в който се оформи нещо като прозорец, от който го гледаше Санарос. Архимагът изглеждаше остараял и уморен. Лицето му бе изпито, а под очите му имаше дълбоки сенки, като от постоянни грижи.
- Алекс, момчето ми – каза той със слаб глас и лицето му се озари от неуверена усмивка – толкова се радвам да те видя. акво става? Изпълни ли заръката ми? Стигна ли Града на Пророците?
- Да, архимаг Санарос – кимна момчето – говорих с Оракула. Перлата на Феникса се намира на място, наречено Градът на Раците. Аз отивам да я взема и да ви я донеса.
Лицето на старецът грейна.
- Браво, момчето ми, браво – каза той и въздъхна – ти си едничкия лъч надежда в мрака. Докато те нямаше Прокълнатия отново атакува с адските си магии. Болестта, отнела живота на краля отново върлува в замъка. Сър Валтъс и лейди Олимпия вече ги няма.
Алекс потръпна. Стария свадлив рицар и добрата богата дама? Мъртви?
- Скоро ще остана сам, момчето ми – продължи Санарос – освен ако ти не ми помогнеш – очите на стареца се изпълниха със сълзи – ти си едничката ни надежда, Алекс...
- Няма да ви разочаровам, архимаг – отговори младежът, а в гърлото му сякаш заседна буца – още утре тръгвам за града. Още утре...
Алекс мислеше да попита Санарос за предсказанието на Оракула, но реши да не го безпокои. Архимага и без това изглеждаше стар и безкрайно уморен.
- Добре, момчето ми – каза Санарос – желая ти успех.
И видението изчезна.
Малко по-надалеч от хана едно друго видение хриптеше и съскаше доволно. Прокълнатия, изплувал като кошмар над един изоставен кладенец открито злорадстваше.
- Най-после Ралмия е в моята хватка, мой верни рицарю – каза Злият на коленичилия лорд Дакавар – лючът към моето господство се крие в жалкия Град на Раците. Вземи Перлата за мен и ми я донеси, мой верни рицарю! Тогава ще владеем този свят навеки!
Лорд Дакавар надигна шлема си и червените му очи пробляснаха като въглени.
- акво да правя с момчето-спасител и приятелите му, господарю мой – попита Черния Лорд със своя подтискащо гробовен глас.
Прокълнатия прошепна отговора бавно, сякаш дъвчеше всяка дума като вкусна хапка, която му даваше сили:
- Избий ги всичките, мой верни рицарю. Избий ги до крак.

Това съобщение е било редактирано от Darth Sparhawk на 15 Jan 2007, 18:05

ве4е съм напълно сигурна в това което ми направи впе4атление преди вреле
в този форум главно"к" не се изписва-пробвайте и ще видите
Иначе Спар до момента разказа е супер-много ми харесва

много благодаря