Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Алсуит - Част Втора, фентъзи (или нещо подобно)
Faoiltiarna
Публикувано на: 17 Apr 2014, 23:09
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



edit 03.08.2016: тъй като ми се насъбраха доста глави и ме мързи да ги цензурирам, оставям тази бележка тук, тъй като на места има доста цветущи фрази и неприлични сцени.
Soo, you have been warned! ;D

RATED NC-17! BLOOD, GORE, CYNICAL LANGUAGE

Алсуит – Част Втора


Пролог


1938 година – седем месеца преди края на Голямата война.
Тунело-пробивната машина нададе страховит вой, вследствие на пониженото съпротивление, което срещна когато най-накрая скалите пред тях рухнаха с мощен грохот. Всички изведнъж осъзнаха, че галерията вече е достигната, след няколко месечно забавяне и толкова много мъки и премеждия, но пушилката, която се вдигна, ги накара да се закашлят и замижат, вместо да ликуват. Електродвигателите плавно загубиха обороти и спряха, тишината се понесе из коридорите на пещерата. Чуха се единствено множеството притъпени стъпки, когато няколко елфи от експедицията заобиколиха ТБМ-а и се приближиха до зейналия отвор отстрани нея, но все още нищо не се виждаше отвъд, заради прахта, която натежа във въздуха.
После, когато тя се разсея и отвътре блъвна златното сияние, всички изгубиха ума и дума – замръзнаха с широко отворени очи и усти, забравили как се диша и говори. Дори и тя – но някъде дълбоко в нея усети как облекчението започна да се заражда и да превзема бавно, но неумолимо тялото й – в подсъзнанието си вече беше убедена, че най-кошмарната част виждаше края си.
Внезапния и дрезгав смях я накара да се сепне и да подскочи, извъртя се рязко, гняв без основание припламна в душата й. Не забеляза и че всички около нея бяха реагирали по абсолютно същия начин – усещаше, че им иде да вземат изпопадалите по земята камъни и да започнат да го замерват до смърт.
-(Ето откъде ще дойдат парите за така блянуваните танкове на любимия ти лидер, Елира!) – провикна се Елион Найтингел.
Видя го в полумрака, беше се показал от един от люковете на ТБМ-а и гледаше право към нея – единствено блестящите му очи и сребристорусата му коса прозираха в оскъдната светлина на галерията. Всичко останало в него беше покрито с прах и пръст – лицето му, дрехите, маската. Дори остриетата на машината, изработени от волфрамов карбид бяха по-чисти от него – вярно, бяха започнали да корозират от агресивната и влажна среда, но все пак продължаваха да приличат на нещо.
Чу въодушевените гласове, които се надигнаха около нея, когато елфите от експедицията й започнаха да се поздравяват и прегръщат за постигнатия успех.
Елириен единствено да затвори очи за секунда и да освободи товара от плещите си с една дълга облекчителна въздишка. Не се стресна, когато някой внезапоно сложи ръката си върху рамото й – просто вдигна клепачи, за да срещне лицето на Лаерт, чиято усмивка грееше насреща й.
-(Ето, видя ли? Нещата най-накрая си дойдоха на мястото. Това драстично ще увеличи шансовете ни да спечелим войната, Ели.)
-(Шансовете ни никога не са били особено големи, Лар. И няма да се успокоя докато „Мюрея“ не акустира в Саис.
-(Прекалено много задълбаваш в негативното, Ели. Вярно е, че преживяхме много, но предвид постигнатите успехи, опитай сега да надзърнеш отвъд мрака.)
Не му отвърна нищо. Вместо това се обърна назад тъкмо навреме, за да види как Елион скочи от ТБМ-а, приближи се енергично до тях, като усмивката и за миг не слизаше от лицето му и ги прегърна и двамата едновременно.
-(Най-накрая успех, момичета и момчета!) – каза въодушевено той, като ги освободи от хватката си, но продължи да ги тупа по раменете.
-(Никога нямаше да успеем без теб, Найт! Напрактика ти свърши цялата полезна работа!) – поде Елириен.
-(Е, чак пък цялата...)
-(Недей скромничи, Найт. Заслугата да стигнем до това съкровище е изцяло твоя.) – намеси се и Лаерт.
-(Да, но вие го открихте преди това. Аз просто ви прокопах път до него. – усмихйа й се той.
Елира му отвърна със същото.
Елфите вече бяха започнали да се провират около машината и да навлизат предпазливо в галерията със златото, лъчите на фенерчетата им щъкаха хаотично из мрака, обхождайки скрити ниши и процепи. Но колкото и изкусително да им действаше, първата им работа беше да се убедят, че няма опасност от срутване и помещението ще е безопасно за работниците, които трябваше да изнесат съкровището. И за самите тях – археолози, геолози, сапьори и инженери, които щяха да имат първи поглед върху всичко това.
-(Вие влизайте и му се наслаждавайте. Аз ще ида да инструктирам елфите си да не изтеглят Големия Берт, иначе съществува опасност от поредното срутване. Първо ще огледаме и обезопасим всичко и чак тогава ще я дръпнем, за да могат товарачите да си вършат работата.)
-(Да бъде както казваш, Найт. Ти си специалистът по минно инжерество и прокопаване на тунели.) – отвърна Елира.
Всичката тази история/истерия около експедицията им беше започнала преди почти година назад във времето – когато, след три години интензивни военни действия, Оберланд беше пробил линията им при Белсуит, в резултат на което фронтът само за ден се беше изместил двеста километра на юг, към сърцевината на Ел‘ливиан. След тази стратегическа победа на човеците, елфическите армии бяха обезкуражени и деморализирани, започнаха да търпят поражение след поражение – за тази година, която беше изминала оттогава, войските на Валериунд бяха изгубили безвъзвратно една-четвърт от личния си състав, ранените и инвалидите бяха милиони, една-трета от самолетите си и половината от танковете – нещо, което никога не беше успяно да се възстанови – нито от елфическия ресурс, нито от свръхмодерната тежка промишленост.
-(Въглища ни, трябват... Въглища и желязна руда, Ели, които ще ни произведат стоманата, не съкровища и скъпоценности...) – изсумтя Лаерт, когато навлязоха в отрупаната със злато галерия. Май наистина нямаше нищо на този свят, което да го впечатли.
-(Именно златото и скъпоценностите ще ни помогнат да си ги купим от съюзниците ни в Инден и да възстановим буксуващата ни военна индустрия.) – отвърна тя.
-(Това е ненадежден начин. Колкото търговски кораби с доставки от Стария континент потопиха ванхаймците от началото на войната? Над три хиляди и петстотин. Това са десетки милиони тонове. Както казах, това е бавно и тромаво, излишно разхищение на ресурси. На Фалкланд и Делинг сигурно им е писнало да пилеят рудата си по този глупав начин, не, сами трябва да си копаем желязото и стоманата. Няма друг начин.)
-(Изглежда от горните етажи не мислят така.)
-(Войната отдавна ще е свършила докато го пренесем всичко това...) – сниши глас той.
Елириен имаше същите съмнения. По времето докато те копаеха тунела, положението в Инден се беше влошило в пъти повече, отколкото в Арним – армиите на човеците притискаха съюзниците на Ел‘ливиан, Виления дори беше обявила капитулация преди няколко дни – и въпреки че жънеше само успехи срещу съюзническите войски, които с години не успяха да разкъсат фронтовете й, политиците умело използваха победите на войниците, за да подпишат примирие и да издействат страната да не бъде окупирана след края на войната от съседните й неприятелски държави – Естар и Хелия.
Да, нямаше какво да се залъгва за това... Губеха и едно съкровище по никакъв начин нямаше да може да промени това. Делинг стенеше, разрушена и обезкървавена, Фалкланд се съпротивляваше смело и яростно срещу Ванхаймия, Торнроуз и Холанбург, но без особен успех – съюзниците бомбардираха градовете й всяка седмица, удряха ги непрестанно, денем и нощем, на смени по всички фронтове, страната от вътре беше започвала да се разпокъсва от антивоенни и антиправителствени бунтове, Тария беше срината из основи, биейки се на четири фронта срещу Мирина, Ферия, Одерон и Делиар – издъхваше, но продължаваше отчаяно с последи сили да се съпротивлява. Всички очакваха да обяви безусловна капитулация до дни.
-(И аз имам същото чувство. Ах, само ако се бяха развили нещата по-благоприятно за нас...)
След поражението при Бел Суит, Вангелия Орстрич беше вкарала мухата в главата на Валериунд за драконовите съкровища – отчаян ход на отчаян мъж, Елириен беше осъзнала това още преди година и колко неизбежда е гибелта на Ел‘ливиан – и няколко тона драконово злато нямаше да са в състояние да променят нищо. Знаеше го, но все пак...
Представяше си колко много е отчаян, щом се оповаваше на стари митове и легенди.
„(Но не забравяй, че винаги може да бъде намерена частичка истина в тях.)“
В което се беше убедила напълно, след като експедицията на събрата й Еориан се беше увенчала с успех преди седем месеца – когато откриха съкровището на Бернаеморирския дракон на едноименния остров. Само че златото му никога не достигна до Ел‘ливиан – някой се беше раздрънкал и една ванхаймска подводница беше торпилирала „Аретуза“, пращайки я на дъното на океана заедно със съкровището, с което можеха да построят хиляда и петстотин танка, на няколко километра дълбочина, откъдето никога нямаше да могат да го изкарат.
Беше се убедила и в това, когато и нейната експедиция се увенча с успех – въпреки че очакваше да й се случи абсолютно същото като с тази на Еориан – хората имаха шпиони навсякъде и събитията, които бяха преживели до сега подсказваха, че обстоятелствата са неблагоприятно настроени срещу тях.
Валериунд беше пратил повече от петдесет експедиции по целия свят – почти не му костваше никакви съществени военни ресурси, по всичко изглеждаше, че можеше да си го позволи и при всяка една от тях имаше опити за саботаж и прекъсване – тридесет и три от тях не откриха нищо, петнадесет от тях бяха осуетени и избити преди да открият нищо, няколко се изгубиха и изчезнаха безследно (Елириен си имаше конспиративни теории за всяка една от тях) и само две от тях се оказаха успешни – като едната беше провалена в крайния й стадий.
Именно и заради това, което бяха преживели, тяхната експедиция се беше проточила най-дълго във времето – бяха открили съкровището преди почти десет месеца, позовавайки се на разказите на местните племена и жители, но едва сега съумяха да стигнат до него. Преди това две седмици се бяха влачили през джунглата, понеже беше невъзможно да си проправят път през неимоверно гъстата растителност и блата с автомобили и камиони, дори и с танкове. Наложи им се всичкото оборудване да го носят на гръб, на няколко пъти ги нападаха партизани, които искаха да прекъснат експедицията им, а на всичкото отгоре елфите й потъваха в замаскираните тресавища, а маларията, токсичните гадинки и отровни растения неимоверно намаляваха броя им. Дори се случи да ги нападне и едно ексу – но си намери майстора в лицето на Естелар – армейския им магьосник и не успя да направи никакви поразии. И по времето, когато си пробиха път до планинската верига, бяха останали наполовина от началната им експедиция.
После още седмица им беше необходима в неистови мъки да преминат през планинските пътеки, където още няколко души станаха жертва на злия хумор на падащите скали и срутвания и нападенията на партизаните. И въпреки всичко успяха да стигнат до обгорения и оформен връх, като че ли от вулканично стъкло, на драконовото леговище – типичен отличителен белег, който още тогава им подсказа, че всичко изтърпяно най-накрая ще бъде увенчано с успех.
Разузнавачите, които пратиха напред, установиха, че всъщност е така – към подстъпите на галерията били разпилени множество златни предмети и скъпоценности, но самият вход на пещерата бил затрупан. После алпинистите откриха няколко малки отвори на върха, гледащи надолу към галерията и установиха, че тя наистина е отрупана със скъпоценности – уви, дупките бяха прекалено тесни и само един от по-младите елфи, Хюбир, бе успял да се провре през тях. На връщане им донесе няколко монети от чисто злато.
За съжаление, нямаше как да изнесат всичко по-подобен начин – въпреки че им се искаше да могат, имайки се предвид събитията, които ги споходиха скоро след това.
Първо бяха взели решението да си прокопаят път до самата пещера – идея, за която не знаеха колко кошмарно ще им излезе през носа в последствие – когато се опитаха да разчистят скалите, водещи до галерията, целия тунел се срути, затрупвайки още седем души от експедицията им. След няколко дни пробваха и чрез контролирано взривяване на експлозиви – не знаеше колко са контролирани, но всички се струти още повече – тогава взеха решението да спрат с глупостите и да се обадят в командването в Ел‘ливиан, за да им обяснят ситуацията и да поискат помощ.
Която не закъсня. Още само след месец от сърцето на елфическата държава пристигна Елион – един от най-добрите им минни инженери и специалист по пробиване на тунели, с повече от седемдесет години опит. Негово дело бяха и множеството тунели, минаващи през Белите планини, когато прокопаваха първокласния път от Лаерт за Лиора.
Бяха му нужни само няколко минути оглед, за да установи, че без тунело-пробивната машина са за никъде – когато я поръчаха, тъй като остриетата й си бяха индивидуални за диаметъра на всеки тунел и типа климат, им бяха необходими пет месеца да я построят в Ел‘ливиан, после месец докато товарния кораб прекоси Океана, седмица докато я докарат до джунглата и после още два месеца, за да я разглобят, пренесат част по част през нея и планинските пътеки, да я сглобят наново – и всичко това под непрестанните набези на партизаните от Ванхаймия и Мирина. И след това още три седмици докато най-накрая пробият до галерията.
-(Направо ми се ще да напълня раницата и джобовете си колкото мога да нося и да си обера пешкирите. И без това всичко вече няма никакъв смисъл.) – прошепна й Лаерт.
-(Да, и на мен. ) – чу се да казва и тя. Въпреки че не й бе това наум сега. – (Но има неща, които трябва да се свършат просто защото така трябва.)
-(Разбирам.)
-(Ще ида да си поговоря с Алмер и да докладваме на командването за успеха ни. Най-късно след два месеца Валериунд ще има златото си.)
-(А тук има доста, поне няколко десетки метрични тона. Най-спокойно ще може да напълниш една средностатистическа къща с това количество.)
-(Да, това ще стигне за доста танкове.)
-(Две хиляди такива може да обърнат хода на войната. Хайде, вие проучете внимателно галерията, аз след малко ще се върна.)
-(Както кажеш.)
Елириен тръгна обратно към входа, запречен от машината, провирайки се през тясната пролука. И всеки, покрай когото преминеше, я поздравяваше, усмихваше й се, искаше да й стисне ръката, тупаше я по-рамото и дори да я прегърне.
А в началото нещата изобщо не бяха така – тогава дори не искаха да я поглеждат в очите, когато им казваше нещо, камо ли да я заговорят и изпълняват нарежданията й – дори не можеше понякога да си обясни как я бяха поставили начело на тази експедиция и накарали толкова много елфи да тръгнат след ня.
И всичко това си го обясняваше с факта, че не беше чистокръвен елф – баща й беше човек, с което й бе предал отличителните белези за неговия вид. Чудеше се, ако бе обратното – с майка човек и баща елф и имаше повече елфически белези, дали щеше да получи по-добро отношение спрямо това, което бе получавала до сега?
Много й се искаше, но се съмняваше, да не кажеше, че и хич й не вярва. Да, определено в краткия си живот до сега постоянно беше получавала подобно отношение от другите чистокръви за факта, че ушите й не бяха заострени и очите й по-наситени и сега започваше да изпитва скрито вътрешно задоволство от промяната на останалите (в положителна насока) към нея. О, да, определено така й се искаше да го върне на взички тези отвратителни лицемери понякога. Без Лаерт и Найт, разбира се, от тях още в самото начало беше получила подкрепа и рамо на което тайно и дискретно може да се оплачи и поплачи. На Найт не му пукаше дали си човек, елф, гоблин или джудже – отношението му към всички беше подобаващо и на ниво. А Лаерт май че я харесваше – виждаше как поведението и жестовете му коренни се променят, когато е в близост до нея. Е, може би щеше да си помисли за това след войната – сега дългът към родината я зовеше.
„(Жалко, че в действителност няма как да стане...)“
Найт я пресрещна отново и тръгне с нея към изхода на пещерата.
-(Можеш ли да си представиш само такова нещо сред хората. Жена на чело на експедиция от подобно естество! Щеше да е скандално направо!)
-(Да, определено. Но жените им ще осъзнаят това чак години след войната и едва тогава, чрез протести и други форми, ще започнат да отстояват за равни права с тези на мъжете им.)
-(Да, сигурен съм, че ще стане точно така. Мога само да се надявам, че ще съм жив да го видя...)
-(Че ти още си в първа младост бе, Найт...) – усмихна му се тя.
Елфът се изсмя чистосърдечно.
По пътя ги пресрещна Алмер – елфът, когото тя всъщност търсеше, единственият оцелял от тримата им радисти. И най-младия и неопитен.
-(Докторе...) – поде той.
-(Тъкмо при вас идвах, лейтенанте. Какво има, пак ли някакъв проблем?)
-(Може да се каже. Кайлин е видяла групи от партизани по планинските пътеки, на два часа път от нас са.)
-(Ама разбира се...) – изсмутя Найт.
-(Съобщи ли ти за брой?)
-(Да, около четиридесет, по-малко от нашите, но сигурно могат да ни направят големи поразии.)
-(То не е като като да не ни са правили до сега...) – отново се обади инженерът.
Елириен този път го изгледа остро. След което се обърна към радиста.
-(Кажи на Кайлин да ги атакува веднага, да всее малко хаос сред редиците им и да ги забави колкото се може повече, за да се подготвим за защита по-добре.)
-(Да, разбира се. Има ли нещо друго, което искате да предам?...)
-(Не, Алмер, аз лично ще дойда с теб, за да се свържа с „Мюрея“ и да им кажа да съобщят за успеха ни в Ел‘ливиан.)
-(Разбира се, докторе. Последвайте ме, ако обичате.)
-(Да, момент само. Найт, съобщи на Полковника да събере войниците си и да ги организира.)
-(С най-голямо удоволстие, Елира.)

-(Разбрано, заемам се моментално...)
Двигателят на Есерсбима изръмжа, когато го форсира. Усещаше как седалката й завибрира още по-напористо и те плъзват по цялото й тя и фюзелажа на изтребителя. Винаги беше имала чувството, че всичко се тресе.
Не изпускаше врага от поглед, мислено си представи позицията, на която реши, че трябва да излезе, за да има оптимална възможност за стрелба.
Бутна лоста настрани, усети как гравитационните сили я бутнаха още по-настойчиво надолу и принудиха цялата алуминиева конструкция да заскърца жалолито. И когато излезе на желата позиция, пикира почти вертикално надолу – намали дросела на най-ниските обороти и когато почти достигна земята, изправи самолета хоризонтално. Но все още не увеличи мощността на двигателя и пусна задкрилките, за да убие скоростта, която по време на спускането беше стигнала почти осемстотин километра в час.
Партизаните я забелязаха едва в последния момент – видя ги как панически започнаха да се пръскат и тичат в разни посоки – но прекалено късно, защото вече пръстът й се залепи за спусъка. Шестте четиринадесет милиметрови картечници на „Хайнер и Бел“ загърмяха със скоростта на шесва машина, накараха конструкцията на самолета да се разтресе още повече, все едно беше някъде отстрани епицентъра на земетресение – повече ги усети, отколкото да ги чуе, защото в кабината всичко долиташе приглушено и звуците на двигателя често надделяваха над останалите.
Видя как куршумите, нагряващи се до оранжево, поради което лесно можеше да ги проследи, оставяха светли и бледи дири от пушек по траекторията си. Когато се посипаха, вдигнаха облаци от пушилка, навсякъде се бяха разхвърчали парчета скали и камъчета, откъртени от стоманата, партизаните запопадаха по планинските пътеки и склонове. Не можеше да чуе виковете и крясъците им – в кабината беше прекалено шумно и за това.
Човеците дори не успяха да отвърнат на огъня й в началото. Направиха го едва когато вдигна задкрилките, форсира двигателя и започна бързо да набира височина, за да може да заходи за втора атака и да довърши напълно работата си. Чу как няколко куршума издрънчаха металически във фюзелажа й и след това рикошираха от стоманения щит зад седалката му – общо взето нищо работа за есерсбима му. Докато служеше в Инден, беше виждала такива, които бяха заприличвали на мишена, стояла цял ден неподвижно насред стрелбище и пак бяха продължавали да летят. А щом другите можеха, значи и нейния щеше да може.
-(База, тук „Изден“, разпръснах партизаните, захождам за нова атака, край!)
-(Разбрано, Кай, дай най-доброто от себе си!)
Направи плавен завой и започна да се подготвя да повтори процедурата по захождането.
„(Вече са подготвени. Този път ще ме атакуват още от самото начало...)“ – помисли си внезапно тя.
Тази мисъл почти я накрая да се притесни. Въпреки това се присви леко и наведе глава колкото се може повече – нищо, че отстрани изглеждаше така, сякаш се опита да потъне в седалката.
После огромната сянка, която като че ли изникна от облаците и затъмни кабината й, я накара за миг да забрави плановете си и да хвърли любопитен поглед нагоре.
След което закрещя панически.

Въпреки че радистът Алмер стоеше през цялото време до нея, това изобщо не я смути. Слушалките си бяха само един чифт, радиото нямаше външни високоговорители и докато те бяха на ушите й, никой външен не можеше да чуе това, което й говореха. Както досега...
Свърза се с „Мюрея“ и им докладва, описвайки им подробно ситуацията, в която се намираха в момента. От там, разбира се, им казаха единствено, че ще се подготвят за пристигането им и за товаренето на златото. И чак след това се сетия да я поздравят за постигнатия успех – нещо, което вече й се струваше банално, а до скоро – крайно лицемерно.
Когато от другата страна й подадоха команда за край на връзката, тя не отвърна нищо – мълчеше си, все едно, че още продължаваше да приема съобщения и чак когато от другата страна затвориха линията, започна да повтаря някакви безсмислени само за нея думи, правейки се, че все едно още продължаваше да води разговор с „Мюрея“.
Половин минута по-късно, линията отново беше отворена, фоновия шум се появи в слушалките й и те изпращяха в първия момент.
-„704“ е била потопена от елфически разрушител, „Бенмарк“ няма да стигне на време. Отговорността за товара е изцяло твоя сега. Използвай етер и въглищен прах.
После прекъсна.
Елириен преглътна безшумно. Добре, че беше с гръб към Алмер и той не можеше да види как физиономията й за миг се бе превърнала в стъписана и ужасена.
Наложи си с цялата си воля да поеме контрол над чувствата и емоциите си.
-(Разбрано, „Мюрея“. Тук Елириен, лидер на експедицията, край!) – отвърна тя, като наложи гласът й да звучи с положителни и развеселени нотки, точно както когато наистина си говереше с екипажа.
Свали слушалките, оставяйки ги върху радиото и се обърна към Алмер, затвърждавайки с лека усмивка думите си от преди малко. Той й отвърна по същия начин, а тя отново тръгна към входа на пещерата, оставяйки радиста сам да се оправя с модерното си оборудване.
Елфите, които подминеше по пътя си продължаваха да й се усмихват мазно, тя им отвръщаше, подтискайки чуствата, които се бяха зародили в душата й след това, което й бяха съобщили от съюзническото разузнаване, а и тези, които таеше отпреди, дълбоко в себе си.
Дейността за подсилването на тунела вече кипеше усилено – постоянно се изкарваха колички, натоварени с натрошени скали и камъни и се внасяха празни такива и дървени дървени трупи и дъски. Отвътре долитаха множество удари от чукове в противотакт, все едно ръководени от ужасно несръчен диригент, от време на време към процесията им се включваше и някой друг къртач, който заглушаваше всичко и толкова силно разтрисаше земята, че Елириен се боеше да не би всичко да се срути отново. Зад нея, близо до входа на пещерата, бяха разположили огромния и мощен дизелов електрогенератор, който гълташе стотици галони гориво денем и нощем, неумолимо точейки от запасите им – черните облаци от дим, които изхвърляше, много често се задържаха над базата им, правейки влажния и горещ въздух на джунглата още по-тежък и непоносим за дишане. Пневматичните чукове заглушаваха дори и неговия звук – представи си що за ад е вътре. Скоро щеше сама да се убеди.
Навалицата обаче беше толкова голяма, че й трябваха няколко минути докато успее да се провре измежду групичките от елфи в пещерата – и вече й оставаше само да не се катурне в някоя количка, да не си удари главата в някоя греда (или те да я ударят по невнимание) или пък да не си приплете краката и спъне в множеството дебели черни кабели, плъзнали като змийорки по дъното на пещерата. Колкото повече приближаваше до отрядите с пневматични чукове и къртачи, толкова повече звукът от тях се усилваше – удряше я металически право в главата, имаше чуството, че тъпанчетата й ще се пръснат и черепът й ще се сцепят от вибрациите, а очите й ще изхвърчат от орбитите си. А това и че ги включват на тактове и й дават време да го осъзнае, време на миг спокойствие, само правеше чуството още по-отвратително.
Първо неистовия шум и вибрации, после пауза, при което гласовете на елфите, стъпките им и множеството блъскания от чукове надделяваха над всичко околно за няколко секунди. После пак – ужасяващ шум, който посипваше прах от стените и таваните, всичко завибрираше, дори усещаше как същото се случва и с тялото й и най-вече с органите й. След това отново – миг тишина и внезапен ударен шум, който я караше в първия момент да се стресне и подскочи, независимо, че го очакваше, но колкото и да се подготвяше не можеше, след което настръхваше и сякаш костите й искаха да излязат от кожата й. А това, че я и караха да премижа, за да не й се напълнят очите с прах, беше най-малкия й проблем – вибрациите бяха толкова силни, че дори пръскаха стъклата на лампите едно след друго и елфите не можеха да сварях да сменят изгорелите с нови.
„(Тея глупаци ще го срутят отново и ще заровят всички ни живи...)“ – помисли си с горчивина тя.
После звукът стана наистина непоносим – запуши с длани уши, но дори и тогава не почуства почти никаква промяна, все едно нещо й раздалечаваше ръцете й всичко я удряше директно в тъпанчетата. Затова реши да притича покрай екипите, като внимаваше да не се блъсне в някой от работниците. Лаерт й беше казвал, че мръщенето й също е чаровно – а тя сега правеше точно това – мръщеше се докато вършеше цялата тази непланирана дейност.
Когато премина покрай тунело-пробивната машина и се провря в галерията със съкровището, като че ли се озова в един нов свят – светъл и приветлив, почти тих и мирен – машините зад тях почти не се чуваха, еховете им бяха толкова слаби, че можеше да чува гласовете на елфите в галерията – видя сериозните им лице, озарени от златистото сияние.
Лаерт и Найт се бяха спрели до купчината със злато и като че ли обсъждаха нещо.
-(Хм, това ми харесва. Мисля да си го взема.) – каза Елион, наведе се и грабна една пищна огърлица, плетеница от множество, сигурни стотици тънки като косъмчета нишки. Почти доближаваше цвета на косата му. Огледа я, повъртя я из пръстите си, след което я пъхна в един от вътрешните джобове на комбинезона си.
-(Толкова много красота и хилядолетия история лежат тук. А ние ще ги претопим... За въглища и желязо...) – изсумтя Лаерт.
После се наведе, взе си една гривна, след това пак се наведе, повтаряйки процедурата и с един синджир и ги прибра в джобовете си.
-(Това вече се води кражба от федералния резерв, момчета.) – вметна Елириен зад тях.
Двамата подскочиха и се извъртяха рязко назад – дори не я бяха усетили откога наднича над раменете им.
Елион изсумтя.
-(И без това съкровището ще се стопи още доста, докато пристигне в Ел‘ливиан. Вземи си и ти, да не съжаляваш после.)
Лаерт се приведе, взе й една огърлица и й я подаде.
-(От мир и спокойствие се нуждая сега, не от злато и накити.) – отвърна тя.
-(Напротив. Нуждаеш все от всичко това. Всеки елф, човек, орк или гоблин се нождае от всичко това.)
-(Хм, щом казваш... Но не и аз.)
Въпреки че вътрешно беше склонна напълно да се съгласи с него – беше видял повече лета от нея през които бе натрупал неелфически голям житейски опит.
-(Твоя воля.) – и Елион взе огърлицата от ръката на Лаерт и я пъхна във вътрешните си джобове, при останалите. – (И все пак ще я пазя за теб. Когато размислиш. Драконът е натрупал много злато, две-три липстващи монети изобщо няма да му занижат валутната стойност.)
-(Да, Найт е прав. Аз обаче не мога да разбера защо им е било необоходимо на тези гадове толкова много злато, ядат ли го, какво го правят...)
-(Далеч си от истината.) – отвърна Елириен.
-(Ами?)
-(Необходимо им е за периодите им на хибернация – тъй като златото има най-добра топлопроводимост от всички познати ни досега химични елементи и е перфектен изолатор – помага им да задържат телесната си температура по-висока за много по-дълго време. И следователно да оцелеят без храна с години – а зверове като тях са имали огромна нужда от такава – доста истории съм чела, в които се споменава, че са обезлюдявали цели райно – ловните пространства на повечето от големите дракони са достигали с радиус от стотици километри.)
-(Да, има логика, така като го кажеш...) – Найт се направи на озадачен, все едно размишляваше върху това.
-(Сигурно си и забелязал, че сто процента от драконите са правили леговищата си в екваториалния пояс, където целодневно и целогодишно температурите са изключително високи. Или под някой действащ вулкан.)
-(Мхм. На Хюбир щеше да му отнеме десет пъти по-малко време да го измъкне монета по монета през вентилационната шахта, отколкото ни отне на нас сега...)
-(Май е така...)
Когато чуха бързи стъпки зад тях и тримата се извъртяха рязко.
-(Какво има?...) – поде Елириен.
-(Изгубих връзка с Кай! Сякаш потъна вдън земя, не мога да я открия повече!) – каза развълнувано Алмер.
-(Какво?!)
И в следващия момент един неразбираем глас надвика целия шум – разнесе се откъм входа до машината и после нещо изгърмя толкова силно, че из цялата галерия се разспла звук от рушащи се скали, подът завибрира под крата им, а галерията отново се разтресе.
-(Ах, тея глупаци какво пак срутиха?!) – изръмжа Елириен и се втурна към изхода, Найт и Алмер мигом я последваха.
Лаерт не видя смисъл да го направи – беше си най-обикновен археолог, разбираше от копаене, но не и от срутвания и геология. Затова реши да продължи работата си с единственото нещо, което обхващаше познанията му.
Никой обаче не беше забелязал как заради взрива, който беше долетял отвън, част от съкровището се беше свлякло.
И извика панически с цяло гърло, когато се обърна към нея.

Когато излезе покрай машината, направи същото, което бяха направили и всички останали – спря и се огледа. Не виждаше срутвания, лампите си светеха, а тунелът си оставаше непокътнат. Елфите бяха изключили машините си – и всеки от тях или гледаше събратята си или околното пространство, недоумявайки какво се беше случило.
-(Какво има, какво се срути?) – попита зад нея Найтингейл.
-(Никаква идея, шефе!) – каза единия от елфиче.
-(Дойде някъде отвън!) – обади се втори.
Елион я избутя не особено нежно и се втурна напред по коридора. Елириен щеше да му се обиди, ако не беше видяла, че постъпваше така с всеки, който се изпречеше по птя му.
Когато го последва, вече беше изгубила Найт от погледа си. Скоро след това отвън, приглушени и ехови, изкънтяха няколко единични изстрела, последвани от дългия автоматичен откос на картечници – толкова беше свикнала по време на експедицията с тях, че и сега в първия момент не им обърна внимание. После една мисъл се заби в ума й.
„(Как е възможно толкова рано да са пристигнали?)“
Продължи да тича, видя бледата светлина, която прозираше напред в далечината. Стрелбата изведнъж спря в такт, някой (май че беше гласът на Полковника) закрещя една след друга команди, нито една от които не успя да разбере – идваха прекалено отдалеч и се заглъхваха много преди да я достигнат.
Последва нов взрив, звукът беше като че ли от срутване – всичко около нея завибрира и се разтресе още веднъж.
„(Да му се не види!)“
Изведнъж ярка оранжева светлина блъвна отвън – все едно входа се превърна в огромно осветително тяло. После стана толкова тихо, че можеше да чуе споровете между хаотичните си мисли.
Докато се приближаваше към изхода, сиянието изчезна.
Секунди по-късно излезе от пещерата, ярката светлина я удари право в очите и заслепи зрението й за миг. Странно, маранята, която усети беше доста по-гореща от обичайното.
И секунда по-късно, замръзна.
Драконът кацна с грохот на метри пред нея.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 22 Apr 2014, 21:00
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Първа


Сегашни дни...
Орим имаше типичното за елф от Алсуит занимание – дребен дилър от гетото, но беше познат и като сводник от Валмриел. За което известно време беше имал проблеми. Със закона. По времето на Тобиас Бранденщайн лежеше на топло в Централния затвор, по времето на Тихо Артентън излезе и щеше да влезе пак, ако не го бяха отървали, а по времето на Конъл Фасбендър вече никой не смееше да го закачи.
И оттогава живота му беше потръгнал както си му е реда – цял ден се занимаваше с клиенти и с момичетата си, понякога си правеше каквото си иска със стоката, стига да беше в границата на разумното, шефовете го смятаха за приемливо и се отчиташе само и единствено пред тях. Даже можеше и да очаква повишение в най-скоро време и да се отърве от този скапан и миризлив ъгъл...
Само мисълта за него го накара да се намръщи. Идеше му да повърне. И затова вместо да го направи, се изплю.
Момичето се закова на място, изгледа го уплашено. За малко щеше да нацели обувките й от тъмносиня скатова кожа. И щеше да бъде жалко.
Плъзна бавно погледа си нагоре по нея, непропускайки да си направи отметки и да помечтае малко.
Наистина беше жалко и дори му стана малко кофти... Добре, че само малко.
„Някога е била прекалено хубава, а сега е пълна скочубра... Какво правят само наркотиците с хората... Трябва да я навия да си купи повече.“
После си спомни, че това беше една от редовните му клиентки – идваше при него почти през ден. Понякога си вземаше освежително, друг път твърдо гориво, даже и един път изродска отрова. Така и не можа да си обясни на нея пък за какво пък й е.
Наистина не беше физиономист, но това изпито лице с подпухнали клепачи нямаше как да се забрави толкова лесно. А му се щеше.
-К‘во търсиш, мацко?
Момичето продължаваше да го гледа сковано и уплашено, все едно го срещаше за пръв път. После преглътна и каза:
-Един орк...
Орим не се сдържа и се изсмя. Отново я огледа. Толкова хубави и скъпи дрехи носеше, а се скъперничеше. Жалко че въпреки обвивката, отвътре беше прогнила.
-Само толкова ли днес? Имам и мантикора, даже и гоблини ми останаха много в излишък.
-(Цензура), ако ще и цяла зоологическа градина да имаш! Казах орк! – повиши леко глас тя и затика петдесетачката в гърдите му.
-Добре бе, не се коси! Slud... – вдигна леко ръце той, правейки се на жертвата.
Момичето бръкна под якето му и пусна парите във вътрешния му джоб. Орим й кимна с очи настрани.
-Задръж рестото. – изсумтя тя и тръгна към входа.
Наблюдава я внимателно как бръкна в пощата и взе малкото пликче от нея. И след това си тръгна.
Орим извади банкнотата от вътрешния си джоб и я прибра в плика – при останалите. Беше изкарал поне два бона от днес след обяд.
Лорсан се приближи до него.
-Някъ‘ф проблем ли имаше с оная? – попита той.
-Хм, обичайното. Ти пази тук, аз отивам до сейфа да занеса оборота.
-Отивай.
Тази практика им беше останала още от времето на Тобиас Бранденщайн, когато ченгетата не бяха толкова приятелски настроени към тях и постоянно ги удряха, а оборотите им – изчезваха безледно. Положението сега се беше подобрило, но пък и те не искаха да рискуват повече. Кой знае – нямаше ден с ден еднакъв.
Не осъзна кога беше станало към осем часа – най-гадното време от деня. Сумрак, уличните лампи още не бяха включени, светлината си отиваше, а очите създаваха лъжливи образи на чудовища и отварителни твари, които се спотайват между уличките и във входовете, готови да те сграбчат при миг невнимание от твоя страна. На всичкото от горе беше и топло – от години не помнеше през март да е било такава жега, винаги беше студено, валеше или духаше. А сега нямаше и грам ветрец. Въпреки че знаеше, че това коренно ще се промени, когато навлезе в „тунела“.
Представяше си колко отвратително им е на гнусните дебели човеци, потейки се в креслата си, гледайки пропагандиращи реклами и тъпчейки понички с шоколад, неспособни да се надигнат или помръднат. Природата си знаеше работата, Орим само можеше да се надява, че възможно най-много от тях ще продължат да се трупясват, заради глупостта и нехайността си.
„Да... Няма по-глупаво нещо от човеците.“
До времето, когато достигна „тунела“ – пространството, между два дълги десет етажни блока, където винаги се образуваше приятно за летните нощи течение, сумракът беше заменен почти с пълен мрак, а уличното осветление – пуснато. Ако изобщо можеше да се нарече така – три на пет крушки бяха изгорели или откраднати, а останалите направо липстваха със стълбовете, отдавна отрязани и продадени за старо желязо.
До времето, когато достигна „крепостта“, вятърът го беше освежил приятно. Отляво от една тераса се чуваха викове и крясъци – поредния мъжки човешки екземпляр, който на висок глас проповядваше нещо на женската си половинка, отдясно пък долитаха ритми нео-елфическа музика. Общо взето – весел квартал. Нямаше друго място в града, даже нямаше друго място и в света, където човек и елф да се разбираха толкова добре взаимно и да си живеят в мир. Тук никой човек от квартала не закачаше елф от квартала, нито пък никой елф от квартала не закачаше човек от квартала. Всички се знаеха до един и що-годе всички имаха сходни занимания. Йерархията и уважението едва ли не бяха в култ, проблемите се разрешаваха бързо и тихо и никой не успяваше да разруши установения ред – нито външен, нито вътрешен. Не обичаха много-много външните, но тъй като повечето от тях бяха потенциални клиенти, не ги закачаха.
„Крепостта“ представляваше огромен П-образен дванадесет етажен блок, на който от „кухата“ му част беше разположен кварталния бетонен трафопост, със слепени за едната му стена гаражи (на които като деца се бяха катерили доста и на които сегашните деца се катереха доста). Като малки доста често си бяха играли, представяйки си, че това наистина е огромния им замък, който трябва да атакуват или защитават, зависи от коя страна се паднеха. И още от тогава им беше останало названието „Крепостта“, така че не беше учудващо тази дума да излиза от устите на вече подрасналите елфи и хора.
Чу двигатели зад себе си, качи се на тротоара. Когато сирените изригнаха изведнъж, едва не се спъна и не падна по лице. Ръката му мигом се залепи на незаконния пистолет, скатан в дънките му.
„Ваш‘та елфическа (цензура)...“
Хвърли поглед назад, но продължи да върви. Патрулката намали до пешеходната му скорост и започна да го следва. Прозорецът падна бавно.
-Много си стреснат днес, Орим. Да нямаш проблеми в работата? – поде развеселено Джаксън.
Емил от другата седалка само се разсмя дрезгаво.
„(Цензура) дебела човешка свиня.“
-Е, как върви работата? Отиваш да носиш оборота ли? Да те закараме?
Емил отново се закикоти.
„Тоя пломбер май друго не може да прави...“
-Не, мерси, предпочитам една разходка сред природата. – отвърна той и се направи, че се оглежда, тъкмо в мига, в който отнякъде долетя рязкото набиване на спирачки, а после – скоростно свистене на гуми.
После бръкна в пликчето и извади две стотачки.
-Благодаря ви, че спазвате закона и поддържате установения ред. – каза Орим, протегна ръка през прозореца и ги пусна върху скута му.
-Пак заповядай. – отвърна Джаксън. После изведнъж приведе глава, взирайки погледа си някъде напред. – Какво, да му се не види е това...
И Орим, като най-големия глупак се върза на играта му.
-Кое бе, къде? – погледна и той натам.
-Ей, там бе, не го ли виждаш! Боже! – посочи му и Емил, който също се включи към извратения хумор на свинския си колега.
-Май е Геленджика!
Орим взря колкото може погледа си.
Когато сирената изсвири пронизително, точно до ухото му, отскочи метър настрани. Целия отвътре пламна, започна да кълне и наяве, и наум.
Смехът на Джаксън и Емил гръмна от патрулката, толкова мощно, че автомобилът почти се разтресе.
-Големи шегаджии сте, няма що, да ва (цензура)... – потърка ухото си той.
-Какво да се прави, знаеш ли каква скука е да се патрулира из мизерния ти квартал. Добре, че поне ни плащат добре. – погледна той към колегата си (който отново се изсмя), подавайки му едната стотачка.
-Получихте ли поничките ми тая сутрин?
Двамата се обърнаха рязко към него.
-Понички ли? Какви понички?
-Въй, вярно, забравих да ви ги изпратя. Но утре ще поправя грешката си. Как ги обичате?
-С пълнеж от двайсетачки. Бягай преди Пружнката да те е спипал. – вдигна прозореца той, форсира двигателя и след секунди автомобилът беше на другия край на улицата.
-(цензура) корпоративна свиня... – изплю се на тротоара и продължи да си върви.
Вече щеше да е влязал в крепостта, ако тея двамата идиоти не го бяха задържали с глупостите си. А и на всичкото отгоре трябваше да им дава от оборота, който той лично беше заработил.
Продължи да ги ругае наум, докато влизаше във входа – ей така, просто за спорта, да убие времето. Сутринта беше чул от клюкарските съседи, че някой бе заседнал в асансьора (отново), така че реши да го пропусне и да поеме по стълбите. Все пак за три етажа не си струваше да рискува и да хаби нерви после и въпреки че понякога се беше питал защо го прави, така и не може да си даде логичен отговор. Да речеше, че просто го мързеше и му бе досадно да изкачва стълби – приемаше го като чиста загуба на време.
Разбира се, осветлението изгаснаа точно на последния етаж, на последните няколко стъпала и щеше да се пребие като мастия. Изруга мръсно и шумно няколко пъти и опипком се изкачи, после блъсна няколко пъти ядосано по вратата... А когато не му отвориха, блъсна още няколко пъти и задържа дълго време звънеца.
-Отвори бе! Аз съм, Орим!
След няколко секунди чу стъпките от вътрешната страна, придружени с тихото сумтене и ругатни на Бойд.
„Не стига, че не отваря, м‘а и ме псува, (цензура)...“ – изсумтя от своя страна и Орим.
Ключалката издрънча металически от вътрешната страна, вратата се открехна леко и светлината блъвна към коридора заслепително.
-Уоу, светни я тая лампа бе, зъркелите ми ш‘е изскочат...
-(цензура), щ‘и кажа аз една лампа, що не отваряш? – забърка той във вътрешния си джоб.
Бойд се протегна през него и натисна ключа за входото осветление.
-Сори, м‘а бях зает.
-Щ‘и дам аз на теб една трудова заетост, глупак смотан. – и му хвърли плика, обръщайки се.
-Чакай, иди до магазина и купи един Джонсън, че ми пресъхна гърлото! – подвикна зад него той и му хвърли една петдесетачка.
Орим продължи да си слиза по стълбите без да му обръща внимание.
-Хайде бе, виж с‘а к‘ъф си! (цензура) фига!
„(цензура) (цензура) (цензура) (цензура)...“
-Прибери ги! – викна му Орим от втория етаж и ускори ход надолу.
Осветлението отново изкасна на последния етаж и пак щеше да се пребие. Наистина, много наложително беше да го оправят това електричество. Проблемът беше, че в този квартал това никога нямаше да се случи.
-Здрасти бате Орим! – посрещнаха го дечурлигата в един глас, и човечета и елфчета на входа.
-Здравейте, здравейте деца... – размина ги той и се насочи обратно към поста си.
От една терана отново продължаваха да се чуват високи гласове, от друга музика, кучешки лаеве долитаха някъде отдалеч, наред с форсирането на двигатели и триенето на гуми – напълно обичайни звуци за Валмриел, изобщо не биха го учудили. Биха го учудили, ако ги нямаше.
Когато навлезе в тунела, го лъхна ветрец и дотолкова проникна през дрехите му, че го накара да настръхне.
-Пстт...
Закова се на място и се извъртя. Да пукнеше, ако виждаше нещо.
-Кой е там? – ръката му инстинктивно залепна на пистолета.
Фигурата направи няколко крачки напред, слабото улично осветление хвърли бегна светлина върху лика му. Но така беше застанал, че лампите блестяха в очите на Орим и не можеше да види лицето му, което допълнително си оставаше обвито в сянка от качулката на черния анорак. Не знаеше дали е елф или човек. Знаеше само, че не е гном или джудже.
Вдигна ръка пред очите си, но и това не помогна.
-Кой си ти? И какво искаш? – все още не сваляше другата си ръка от пистолета.
-Това сега не е важно. Кажи ми, ти ли си този, който прадава зенгард? Искам да купя.
„Поредния (цензура) магьосник...“ – изплю се Орим.
За миг му се дощя да го гръмне без повече приказки.
Видя как фигурата се усмихна ехидно насреща му. Последния път, когато се опита да продаде някоя от тези гадости, се оказа, че купувачът му е ченге под прикритие и го тикнаха в затвора за цели девет години. Оттогава беше станал екстремно внимателен в тази насока.
-Не знам за какво говориш – бъркаш ме с някого. – поде да се обърне и да си тръгне.
-Хайде, стига си се правил. – чу гласа близо до ухото си, почти като шепот.
Извъртя се рязко и се сепна – нещото се беше приближило на половин метър от него без изобщо да го усети и то за никакво време. Ръката му отново залепна за оръжието, само че този път го извади наполовина.
-А метгласови куршуми имаш ли? – ехидната усмивка плъзна отново по лицето му. Зелените му очи излъчваха един особен блясък, нетипичен за повечето души, все едно беше обладан от нещо.
Реши, че и двете не са му приятни. Вече успя да го огледа по-добре – типичен мъжки екземпляр с типичните чистокръвни човешки черти. Който продължаваше да му се усмихва лукаво. Светлия кичур, отразяващ уличната светлина, който се спускаше пред лицето от едната му страна, му придаваше една особена сериозност и го правеше още по-плашещо.
-Не се тревожи, това няма да се наложи – продължи непознатия. – Лорсан ме прати при теб. Каза че менажираш разпространението на изродските отрови.
-Така кажи от началото бе, човек! Изкара ми акъла, помислих, че си поредната отрепка под прикритие, която иска да ме прецака. Стой тук, аз ей сега ще ида и ще ти ги донеса. – обърна му гръб той, но след няколко крачки изведнъж една мисъл го сепна и се спря. – Колко, между другото, искаш да ти донеса?
-Николко.
-Моля? – В първия момент дори не възприе думите му.
А когато се извъртя, за да го изгледа учудено, видя как нещо присветна и с разпльокващ и хрущащ звук се разби мощно в гръдния му кош. Не усети нищо, дори болка – единствено го заля някаква странна топлинна вълна и когато се осъзна след краткото си зашеметяване от удара, бе че лежи по гръб върху асфалта, гледайки звездите.
И не можеше да помръдне.
-Какво, какво... – опита се да извади пистолета си, но осъзна, че ръката му е прекалено далеч от тялото му – в буквалния смисъл, а от артериите и вените на рамото му бликаше порой от кръв. А в другата нямаше никакъв усет.
Непознатия се приближи до Орим, фигурата му за секунда надвисна над него. Сега не се усмихваше – в очите му не бе останал никакъв блясък, само тъмнина и бездна, а лицето му беше толкова безлично и мрачно, че би разревал дете.
Както направи и с него сега...
-Ммоля... Ммммоля те... – задави се той в собствената си кръв, която блъвна от устата му.
Непознатият продължаваше да го наблюдава без да издава признак на емоция, все едно изобщо не беше човек.
Обърна се и изчезна. Орим не можеше да извърти дори главата си, за да го проследи. Единственото, което му остана бе да говори.
-Моля те... моля ттте... – прошепна със сетни сили елфът, продължавайки да се дави в кръвта си.
-Твой е... – рече някъде отстрани Непознатия, чу отдалечаващите му се стъпки.
После огромната сянка надвисна над него, като титаничен буреносен облак, който закриваше цялото небе... И покри всичката му останала надежда.
Неистовия крясък изпълни нощта – толкова силно и агонично, все едно деряха някой жив. Но вече нямаше вяра някой да му помогне – защото в този квартал всички дотолкова бяха свикнали с крясъците и престрелките, че бяха готови да пренебрегнат случващото се вечер, за да видят резултата денем.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 05 May 2014, 20:51
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Втора


Деймънд нервничеше. Никой никога досега не го беше виждал толкова неуравновесен и неспокоен – дори на кандидатстудентските изпити беше най-хладнокръвния от всички им.
Клои и Себастиан играеха „Илюзия“ на таблета му, разменяха си често реплики, понякога прекалено цветущи и се въодушевяваха от време на време.
Останалите му колеги също не нервничеха – всеки се занимаваше с нещо свое си, с което се опитваше да се разсее и да прогони мрачните мисли от умовете им. Някой всъщност не правеха абсолютно нищо наяве, но усещаше психовълните които лъхат от тях, други се занимаваха с телефоните и таблетите си, а трети правеха последен преговор преди решаващия момент.
Вивиет, както винаги, си беше най-спокойна от всички им – като че ли изобщо не й пукаше за нищо. От вуле би спечелила приз за апатия. Стоеше до Макс, който се бе взрял в някаква произволна точка пред него и си говореха нещо тихо и неразбираемо, така че никой друг да не можеше да ги чува. Такъв мир и покой лъхаха от двамата им, че на другите, и най-вече на Деймънд, им се искаше да бъде заразно.
Но и винаги си е било така – Макс и Виви още от самото начало си бяха най-добрите теоретици и практици.
-Пф, не мога повече... – изправи се изведнъж рязко Клои. – Някой друг, с повече нерви от мене, ако иска да играе с него, аз не мога да го понеса.
Себастиан се ухили и продължи да човърка нещо по таблета си.
Клои се приближи до двама им и седна от другата страна на Макс.
-За какво си чуруликате, гълъбчета? – поде тя.
-За клюки, общо взето, Клер. – отвърна й Вивиет. Винаги и единствена от всички й викаше така. Може би причината се криеше някъде в торнроузките й корени.
-Май ме изгубихте. – изправи се Клариса и се върна при Себастиан, сядайки до него.
-Подготви ли се психически за седми дубъл? – попита той.
-Да, стартирай по-бързо, че оня кръвопиец Валмфиер ей сега ще цъфне и ще ни източи кръвчицата.
Макс и Виви се усмихнаха леко. Деймънд продължаваше тропа с крак. След миг бръкна в джоба си и извади телефона.
-Да му се не види, колко още ще закъснее ве! Вече е и седемнадесет, защо ни мъчи толкова долно?! – не издържа той и целия коридор гръмна от гласа му, при което всичките му колеги се обърнаха към него.
-Спокойно бе! – Клои го плесна по рамото с опакото на ръката си.
-Какво спокойно бе... Пътник съм...
Стана така, че след трети курс, от целия поток останаха само осемнадесет души – четиринадесетте от ядрото, понеже Карлот беше прекъснала и то не поради слаб успех или невзети изпити, а по семейни причини – нейните родители бяха командировани от работата във Ванхаймия и се беше презаписала в школата в Гренуевър. Вярно, липстваше им, но такава беше същността на животите им оттук нататък и всички малко по-малко започнаха да осъзнават, че в близко бъдеще ги очакват само раздели и от редки до по-редки срещи. Повече щяха да разчитат на случайността.
Останалите четирима бяха от по-даровитите студени, които преди това не притежаваха опита от средното магическо училище. Но бяха натрупали достатъчно такъв за ограниченото време, с което разполагат, за да им помогне да оцелеят семестрите.
Причината за всичката тази ликвидация, Макс си я обясняваше, че изцяло се дължеше на президентските избори от 2009-та година или по-точно от следствието от тях. С идването на власт на Колинс и респективно на новия просветен министър Лангмар, коланите наистина бяха затегнати, не само за замиване на очите, както останалите пъти, а изискванията – десетократно завишени. Приемът на студенти – ограничен на сто и петдесет, а класовете в средното училищите увеличен от един на пет, всеки вече с двадесет души, вместо досегашните петнадесет. Макс имаше една конспиративна теория защо се правеше всичко това, като искренно се надяваше да греши от дъното на душата си.
На всичкото отгоре последната година бяха добавили и предварителни изпити средата на семестъра – при невзет такъв, не можеше да се явиш на семестриалния изпит и директно отиваше на ликвидация септември, като пропускаше поправките.
-Зед, мисля че разбрах тайната ти... – грабна Клариса таблета от ръцете му. – Просто винаги успяваш да ме заблудиш за местоположението и големината им, карайки ме после да се чуствам като пълната глупачка. Точно както една „Илюзия“... Какво, по?!...
-Да, ама не. – той взе обратно таблета си. – Мисля, че току-що стана дванадесет-нула.
-А, не този път наистина се отказвам... – тя се изправи и тръгна към другия край на коридора.
-Къде пак тръгна?! – подвикна след нея Себастиан.
-Вкарай ми нещата, ако влезем! – отвърна му Клои без даже да се обърна.
-Ама разбира се, защо да ми отговори... – изсумтя под нос той и го доближи още повече до таблета си.
Макс проследи деликатно с поглед Жен, която се приближи до групичката им.
-Здрасти, Макс, здрасти, Зед. – усмихна им се тя.
-Здравей. – отвърнаха двамата тихо, под нос.
Жанет приклекна пред Деймънд, който не беше спрял и за миг да нервничи.
-Какво ти е? – чу приглушения й глас.
-Нищо. Малко съм изнервен.
-Хей, нали вчера говорихме за това? Ще се справиш, убедена съм. Както всеки друг път.
-Дано.
Жен се намръщи леко. Дори Макс долови огромната доза неувереност, с която го изрече.
После тя изведнъж му се усмихна, целуна го по устата и му прошепна нещо в ухо.
Дейв се ухили леко. Но не спря да потропва с крак.
-Хайде, пожелавам ти успех. Ще се видим по-късно. – изправи се тя и продължи към противоположния край на коридора, спрямо този който беше дошла.
Макс видя как Клариса се зададе от другия му край.
-Хм, никога не съм виждал Дейв така. Толкова е нервен, че дори не му мина през ума да й пожелае успех също. А тя колко по-спокойна само беше от него. – прошепна Мариян на Вивиет.
-Да. И май са се сдобрили. Отново. – натърти на последната дума тя.
-Остави, Дейв вчера цял час ми говори за това без да спре. Едвам го изтърпях. – изхили се леко той.
-Охо, значи е било и с подробности. Я разкажи?...
-Ами, било е нещо от рода на...

„Или ще ме отреже, или няма да ме отреже...“ – потропна нервно с крак Деймънд.
Ръката му, с която стискаше цветята се беше изпотила и имаше чуството, че стъблата ще се изплъзнат от нея.
„Ами ако не иска да ми прости? Да, със сигурност ще ми изиграе някой мръсен и подъл номер и всичките ми усилия ще отидат напразно. Като си знам късмета, съм убеден, че ще стане точно така!“
А само той знаеше колко много неистови усилия бе положил нещата да потръгнат добре и за двама им...
„Оф, заеби я тази работа, изобщо няма да стане. И без това май не мисли да се прибира скоро...“
Обърна се и си тръгна. И точно когато достигна ъгъла на блока, миг преди да изгуби входа от зрителната си линия, нещо отвътре го човъркна да се извърти и да хвърли един последен, може би прощален поглед.
Жен тъкмо отключваше входната врата, толкова замислена и съсредоточена в това си действие, че Дейв можеше да се обзаложи, че изобщо не го е забелязала.
„Да ида или да не ида, да ида или да не ида, да ида или да не ида, да му се не види!“ – започна да се вайка той, не смеейки да се реши на каквото и да е крайно действие – да си тръгне завинаги или да се върне, за да го разкарат окончателно завинаги.
Жанет изчезна във входа.
-Мамка му! – изсумтя тихо и се затича натам с всички сили.
„От опит глава не боли.“
Спря вратата на сантиметри преди да се затвори и механизмът й да щракне, заключвайки го отвън и с последните му запаси от смелост – защото тогава никога нямаше да се осмели да почука или да натисне звънеца.
Видя гърба й, докато тя изкачваше стълбите.
-Хей, Жен!
Момичето замръзна. Тишината надвисна в малкия, кънтящ ехово вход.
-Донесох ти нещо. – каза тихо той, нарушавайки неловкото мълчание, което се получи, протягайки леко пред себе си ръката, с която държеше цветята.
Жанет се извъртя рязко, взе надолу стъпалата през няколко и единственото, което Дейв видя, наред с гневливата й физиономия, беше ръката й, политаща към лицето му.
Плесницата ехна из целия вход, рикошира в стените и се върна обратно върху пламналата му буза, усилвайки изгарящото усещане за болка.
„Ама, че работа... От опит глава не боли, а? Глава не, но лице – да...“
Добре, че физическата болка преминаваше по-бързо от психическата – а тя щеше да го терзае още дълго време, за това, че не се е престрашил. Сега поне можеше да се успокоява, че е опитал.
Дори не беше и подозирал, че може да е толкова силна. За вдъдеще щеше да внимава много повече.
Жен се извъртя, вирвайки гордо брадичка и се заизкачва отното по стълбите. Дейв тъкмо щеше да се обърне и да си тръгне, когато тя изведнъж пак се спря насред стълбището и в продължение на няколко секунди остана така. На него му се стори цяла вечност.
Обърна се и се приближи бавно до него. По лицето й се беше изписала една особена физиономия, като че ли изпълнена с високомерие, пренебрежение и презрение, но все едно бе готова да се усмихне всеки един миг – виждаше, че едвам се сдържа да не го направи.
„Да му се не види, пак ще ме удари...“ – присви се леко той и в същия момент Жен внезапно се нахвърли върху него и толкова страстно го целуна по устата, че Дейв изобщо не успя да й отвърне. А когато понечи да го направи, вече беше твърде късно, защото тя се отдръпна.
Насочи погледа си към цветята, които продължаваше да стиска в ръката си.
-Хм, много ми харесват. Добре, че си се сетил. – усмихна се леко тя и ги грабна от ръката му. – Съжалявам, но не мога да те поканя у нас. Защото няма никой – идеалната възможност да си почина малко от лудницата. – и се заизкачва обратно по стълбите към апартамента си.
Дейв се обърна. Не можа сдържи усмивката си.

-Брей, тая е ебахти голямата гад. Истинско зло. Да го остави на сухо по този начин. Сигурно е получил епидидимална хипертония, горкия...
Макс се изсмя тихо.
-Какво да се прави. Никой не е презастрахован от подобни неща.
-Да бе... ‘Ма те поне да бяха някои по-важни... Само си хабят енергията за глупости, вместо да я вложат в нещо по-полезно и крайно продуктивно.
-Какво да се прави... Инстинкт...
Сега беше ред на Виви да се изсмее.
-Ето затова не съм привърженичка на връзките по любов... Разбирателството и приятелството са в пъти по-важно – и води до доживотно спокойствие и уважение във връзката на една двойка.
-Да, предполагам, че си права.
-Хей, хора, имате много поздрави от Инден! Карли пожелава успех на всички ни! И че ще се видим това лято! – каза Себастиан.
Лиъм пръв се залепи за него и надзърна в таблета му.
-Наистина ли?!
-Пф, горкото момче... – прошепна Вивиет на Макс.
Той само повдигна леко рамене. Всеки знаеше, може би дори и самата Карлот, че тя е скритата, несподелена любов на Лиъм.
-Та, както казах... – поде Виви, но без да довърши мисълта си. А и нямаше намерение да го направи изобщо. Защото Макс напълно разбра какво искаше да изкаже с това.
За да е пълна гибелта на Дейв, магистърките се зададоха по коридора само минута по-късно. И за да е още по-пълна...
-Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му! МАМ-КА-МУ!!! – простена тихо той.
-Шерзингер... – изсумтя и Вивиет. Усети как й идеше да се изплюе на пода.
После само хвърли поглед с периферията си към Макс. Той отново повдигна непринудено рамене.
Карла поне някой път им даваше да преписват. Ася – никога. Трагедията на Деймънд щеше да бъде тотална.
-Хм, ще излезе добра поема от това... – прошепна Вивиет.
-И ти ли си помисли същото? – усмихна се леко Макс.
Двамата се разсмяха тихо и прилично, както често правеха, когато седнеха да говорят помежду си по-подобен начин (което също правеха често). Видяха как Деймънд ги изгледа едва ли не злобно – сякаш му идеше да ги изпепели с поглед.
-Виждам, че настроението е приповдигнато, което отмива всичките ми притеснения за вас. – обади се Карлин Валмфиер.
Разбира се, отново беше с очила. Никой освен Макс не знаеше истинската история, той не я беше споделял абсолютно на никого. Беше чул какво точно се е случило от Кристин, за която беше убеден, че не я е разказвала на никой друг освен на него и Вера.
Останалите просто разчитаха на слухове, носейки се от уста на уста, преразказваха ги и дори ги доукрасяваха. Мариян беше чувал много такива, но всички до един – далеч от действителността, далеч от истината.
-Надявам се само след като ви проверя работите, да не ми се доплаче.
-Не мисля, че това някога се е случвало. – вметна Ася. – Те са добри деца.
-Да бе... – намеси се Клои. – Я го вижте само – ще се разпадне още малко от това тресене.
Деймънд изведнъж замръзна и започна да гледа магистърките една след друга.
-Какво си се паникьосал? Не ям хора. – каза Карлин. – Най-лошото, което може да се случи е, да се видим през септември.
Дейв се изсмя.
-То май и така ще стане. Даже не знам за какво изобщо дойдох. Да взема да си тръгвам направо... – изправи се той и наистина понечи да си тръгне.
Асиря го сграбчи за ръката.
-Не, не, не може да се измъкнеш толкова лесно от мен. Хайде, пред мен, ти ще си първия влязъл. – отключи тя вратата и го побутна в стаята.
„Шаварш, стой някъде отвън, но не много наблизо, че заглушителя пак ще се разпищи като миналия път и ще се чудят какво става...“
„Разбрано.“ – отвърна демонът.
Останалите започнаха да влизат един по един.
-Ама аз наистина не успях да вдяна нищо! – заопорства Деймънд.
-Не ми дреме, да си учил повече. – тръгна след него тя, продължавайки да го бута.
-Не ми остана време, все ми изникваше нещо непредвидено, нашите нарочно ми правеха мръсно и ми възлагаха задачи, сестра ми не спря да ме троли...
-Браво на тях... Не, не, не най-отзаде – тук, на първия чин, точно под носа ми...
Дейв изпуфтя и се настани тежко на първата банка. Клои, не спирайки да се усмихва ехидно под нос, седна до него.
Макс и Вивиет си избраха банката зад тях. Карлин извади от една чанта телепатичния заглушител и го сложи на бюрото, така че всички да го виждат.
-По дяволите... – изсумтя Дейв и се тръшна по чело на чина.
Макс и Виви само се спогледаха, едвам сдържайки усмивките си. Карлин натисна превключвателите, при което светодиодните индикатори светнаха в зелено. Асира извади от чантата си папката с темичките.
-Деймънд, понеже знам, че си най-големия карък от целия поток – тегли темата.
Класът се разсмя тихо. Дейв се повдигна, пуфтейки.
-Не знам дали ще ви е толкова смешно, когато я изтегля... – каза той и започна да оглежда подозрително, присвивайки очи, пликовете, които Асира нареди на бюрото пред него.
Деймънд изсумтя, завайка се известно време, след което посегна предпазливо към единия.
-Не този бе! – надигна изведнъж глас Клои, бутайки го леко, при което Деймънд се стресна и движението му сепна.
И както беше пълна тишина, целия клас избухна в смях, даже и Карла и Ася се разсмяха леко и прилично.
-Твойта кожа... – изсумтя тихо той и си плю в пазвата.
-Виждам, че ви е много забавно, ама времето тече и всичко се пише на ваш гръб. – каза Ася. – Единадесет-нула-нула отивам да пия кафе.
Деймънд се присегна и взе набелязания от самото начало плик. Отвори го предпазливо, все едно беше някакъв древен предпазен механизъм, защитен със смъртоносна магия.
Макс се повдигна от чина си и надзърна над рамото му. След което се разсмя.
А Деймънд изпуфтя.
Асира се протегна и взе лисчето от ръцето му. След което и тя се разсмя.
-Дейв, ти наистина си егати каръка. От двадесет теми изтегли единствената, в която има решаване на интеграли. Че и троен! – магистърката взе един маркер и се приближи до дъската. – И така, днешната изпитна тема е „Теория на телепортирането.“ Много е интересна, ако питате мен, може да благодарите на Деймънд.
Той погледна през рамо назад и единственото, което срещна, бяха гневните и мрачни погледи на колегите му, които все едно всеки момент щяха да му се нахвърлят и направят на парчета, задето им беше причинил това. Вивиет дори беше започнала да скърца леко със зъби – чуваше единствено нея, понеже беше на няколко сантиметра от него.
Избърза да се извърти напред.
Макс и Виви се спогледаха, едвам сдържайки се да не се разсмеят.
-Казах ти да не теглиш него! – чуха шепота на Клои пред тях.
-Както се бяхме разбрали в началото, изпита ще включва два теоретични въпроса и две задачи за решаване, като задачите носят по петнадесет реални точки всяка, а въпросите – по десет. Ей сега ще ви ги запиша, можете да се чуствате свободни да започвате да работите веднага. И не изпадайте в досадни подробности в теорията – бъдете конкретни и обективни. Неща от рода на „Телепортацията е най-важното умение за един магьосник. Без него магьосника не може да изминава дълги разстояния за кратко време. Ако не умее телепортация, магьосника няма да може да се телепортира...“ и бля-бля-бля, изобщо няма да се зачитат, дори и цялата семестриална тетрадка да сте изписали с тях. Директно ви тегля чертата и не получавате нищо от теорията. Искам точни и ясни факти за това как работи, какви са процесите, които протичат, поведението на частиците, малко формули и нищо друго. – обясняваше тя, докато записваше. – Така, начало: Девет и петдесет, край: дванадесет-нула-нула. Десет минути бонус от мен, започвайте.
-А не може ли да смените втората задача, че е много гадна? – обади се зад тях Себастиан.
-Абе сигурно ще мога, ама вероятно ще се падне по-гадна.
-Така като се замисля, тази е добре. Май трябва да внимавам повече какво си пожелавам.
-Ако ще мразите някой, мразете Карла. Тя написа всички изпитни варианти, аз нямам нищо общо. А, и Деймънд, разбира се. Все пак той ви изтегли най-гадния.
Групата се разсмя тихичко.
-Хайде, достатъчно. Пазете тишина вече, съсредоточете се и работете. – намеси кротко Карлин.
Заглушителят изведнъж писна, при което половината, ако ли не и целия клас подскочи.
-Хей, Макс! Какво правиш, да му се не види?! – подгря веднага Ася.
Мариян се разконцентрира и впи погледа си в листа. Заглушителят спря да пищи.
-Само тест.
-Да не мислиш, че съм като доцент Делеланд, който да ви троли и да си прави шеги с вас с изключен заглушител? Този път наистина е включен!
-Да, убедих се. Прощавайте.
Когато Макс погледна деликатно към Карла, тя му се усмихна леко.
-Късмет, бро. – подаде му юмрука си Виви.
-Подобно, сис. – чукна й го леко със своя Мариян.
Карлин Валмфиер продължаваше да се усмихва под нос.

Бяха изминали повече от две години, откакто Торн се отърва от Тобиас Бранденщайн, но очакваната коренна промяна в обстановката на улицата така и не последва. Неговото място зае Тихо Артертън, но той не беше толкова добре организиран и съобразителен колкото предшественика му, така че след една тиха и скромна акция, постави и него на мястото му.
След него пък се появи някакъв безизвестен, незнайно откъде пръкнал се, който гледаше много-много да не привлича вниманието на полицията. Торн щеше да се справи и с него, докато един ден на вратата му не се появиха от висшите звена на ДСС и му казаха, кротко и спокойно, да престане с акциите за известно време. Когато попита каква е причината за това им решение, такава не му беше изтъкната, а щом започна да кълне и ругае, го заплашиха, че ще го повишат и изтеглят в ДСС.
Оттогава сякаш си глътна езика, агентите му се усмихнаха и излязоха, а той повече не посмя и една ругатня да изрече като хората пред друг.
Али и Ед влязоха в залата за брифинг, където се бяха събрали всичките комисари, инспектори и началници на отделения – общо около двадесет души. Елфката отново беше с пистолета на кръста си – знаеше, че откакто се беше възстановила и върнала на работа, абсолютно никога не сваляше кобура от колана си. У тях също беше така, бе го разбрал когато няколко пъти му се бе наложило да иде до дома й. Горката, сигурно спеше и с него под възглавницата...
Намериха ги с поглед и се настаниха на свободните места около тях.
-Е, разбрахте ли кой ще е новият ни шеф? – попита тихо Алиенор.
-Никаква идея. – отвърна й Вилдхер. – Даже си нямам и наидея защо е всичко това, никога сме нямали висш комисар, който да командва цялото РПУ, всички отделения винаги са били самостоятелни, подчинени директно на министъра на вътрешните работи...
-То е от ясно по-ясно. – намеси се и Макс. – От ДСС налагат директен контрол над нас. За да няма повече „произволни действия“. Жалка работа... – изсумтя той и се намръщи.
Торн се огледа деликатно. Мур и Етелберт обсъждаха нещо, Фостър подремваше, Хафстейн оглеждане нещо на кубинката си. Не видя какво правят другите, но предполагаше, че ще е нещо подобно, за убиване на времето и скуката, докато новия им шеф ги караше да го чакат още от първия му работен ден.
-Никога няма да приемат, че вървим срещу интересите им. Даже не мога да разбера за какво изобщо ни държат, щом пречат на работата ни. – каза Вилдхер.
-То е ясно – за да замазват очите на хората и да ги държат в подчинение. Не е ли очевидно? – подхвърли Етелберт. – Винаги е било така и винаги ще бъде.
Торн изпуфтя тихо. След което вратата се отвори и жената пристъпи вътре, заставайки пред всички.
Мур, Хафстейн и Грийн мигом я пронизаха с ледените си погледи.
Ченетата на Торн и Алиенор едва ли не виснаха.
Вилдхер изсумтя, Макс започна да псува мръсно, шепнешком.
Етелберт я посрещна най-неотразимо, с каменното си и нетрепващо лице.
А Кати изръмжа тихо и напусна най-демонстративно помещението.
Но новата им шефка беше невъзмутима и изобщо не се притесни от реакциите, с които я посрещнаха хората и елфите, които от този ден насетне, може би за много-много дълго време, щяха да бъдат нейните колеги.
-Ей сега съвсем я втасахме! Ще западнем още повече... – прошепна му в ухото Вил.
Тя огледа лицата из залата едно след друго, после спря погледа си върху това на комисар Торн.
-Както и предполагах, не всички ще са съгласни с назначението им, ако щете вярвайте – аз също не бях съгласна. Но стореното – сторено и затова колкото по-бързо се сработим, толкова по-лесно ще е на всички ни. За тези, които не ме познават – казвам се Алисия Бранденщайн, полковник от ДСС.
-А кога ще си подадете оставката? – изръси Бориславов.
Али и Вил около него се изсмяха.
Алисия го изгледа пронизително, след което направи няколко крачки към него. Не сваляше погледа си от очите му, Макс също отказваше да отстъпи в това отношение.
-Мислех, че в такива високи структури като „ГДБОП“, хората няма да са толкова повърхностни, че да тръгнат да съдят хората без да знаят нищо за тях.
-Когато всички признаци и доказателства са налице, защо не? – отвърна хапливо той.
Жената продължи да го гледа изпитателно още няколко секунди. След което отново обходи хората из залата с очи.
-Не мисля, че имам какво повече да кажа. Свободни сте.
Всички мълчаха и я проследиха с погледите си, докато тя напускаше залата.
Хафстейн чукна леко с юмрук Макс по рамото, леката усмивка беше плъзнала по лицето му.
-Не трябваше да си го просиш още от първия ден, сега ще ти вгорчава и спъва работата ти всеки път. – каза Етелберт.
-Хич не ми дреми за тоя оръфляк. Много ми се иска да я видя как ще се опита да ме спре. – и се изправи. – Ще й счупя мутрата някой ден, пък ако искат и на доживотна без замяна да ме осъдят после...
Един по един инспекторите, комисарите и началниците напуснаха помещението, връщайки се към обичайния си ритъм след тази неприятна, поне за повечето от тях, среща.
Торн реши за известно време да се изолира в офиса си – така можеше да си ругае и попсува на воля почти без никой да го чуе. Това, което му се случваше, беше по-лошо и брутално и от най-отвратителните му кошмари.
Обаче появилата му се възможност за лирически произволия му беше нарушена само след минута, когато вратата му се отвори толкова рязко, блъскайки се в стената, че Торн чак подскочи. Но това, което го стъписа най-много беше поситителят му.
-Тена, и ти ли?! Боже, а така се надявах никога повече да не те видя!
-Млъквай, Торн! – влезе елфката и тръшна купчината папки на бюрото му. След което се върна и затвори вратата зад себе си. – Слушай ме много внимателно, защото имаме изключително сериозен проблем!

Макс и Виви бяха сред първите, които излязоха – преди тях единствено излезе Деймънд, който беше седнал на перваза на прозореца и чакаше някой да излезе. Беше зареял погледа си нанякъде и в първия момент сякаш изобщо не ги забеляза.
-Чукни пет! – усмихна му се Виви и вдигна ръка.
-Мина добре, как мислиш? – отвърна й по същия начин Мариян и плесна дланта й със своята.
Едва сега Деймънд ги погледна.
-Вие двамата какво пак направихте...
-Нищо особено. – отвърна му Вивиет.
-Първо да излязат резултатите и тогава ще ти кажем. Не искам всичко да се окаже напразно лаене. – каза Макс. – Хайде да вървим към стола, че умирам от глад.
На входа на факултета срещнаха Вера – обсъждаше нещо с чичо си, усмихвайки се от време на време. Макс имаше чувството, че се разхубавява с всеки изминал ден. Дългата й черна коса, стигаща до кръста й и вързана на опашка (беше забелязал, че напоследък постоянно я носи така) се развяваше леко от тихия ветрец, а тялото й бе започнало да придобива толкова завидни женски форми, че караше някакъв първичен инстинкт в него да се обажда. Искрящите й сини очи ставаха все по-пронизителни и изгарящи, неустоими като най-ценните скъпоценни камъни на този свят, а чертите на лицето й все по-изразителни и перфектни.
Не осъзна кога се беше захласнал по нея, а тя – извъртяла леко глава го наблюдаваше, продължавайки да му се усмихва леко. Толкова чаровна усмивка имаше...
-Здравейте, колеги, здравейте. – поздрави ги доцент Хелианаре.
-Е, как си, Макс? Как мина? – попита Вера.
-Да се надяваме, че добре.
-Към столовата ли сте тръгнали?
-Да. Искаш ли да дойдеш с нас?
-След малко, че трябва да довършим едни списъци с Кристин и да ги предадем в учителския съвет до обяд във връзка с изпитите. Да я беше видял, горката, щеше да се побърка от притеснение. Но съм убедена, че се е справила. – намигна му леко тя.
-Разбира се...
-Довиждане. Ще се видим после, татко, благодаря ти за помощта! – помаха им леко тя и тръгна с бърза крачка към училището.
Останалите я проследиха с поглед известно време.
-Е, аз също ще влизам. Имам изпити да проверявам. – направи отегчителна физиономия доцентът. – Ще се видим пак, чао за сега.
Деймънд, Виви и Макс изпратиха и него и също го проследиха с поглед няколко секунди, докато се изкачваше по стълбите. После възобновиха вървенето си към столовата.
Вътре отекваха единични разбираеми гласове на отделните групички – приглушени, на моменти и гръмки. В този час беше почти празна, така че не им беше трудно да открият своите. Съни и Ръсел стояха един срещу друг, говореха си нещо и се смееха тихо и прилично от време на време. Стефани беше седнала до брат си, опънала крака под масата и четеше някаква книга, на Макс му се стори, че е „За войната, света и хората“ на Никълсън Пийт, просто в книжарниците или в аналозите им в интернет никога не бе попадал на толкова изразителна яркосиня корица.
-Хей, здравейте! – обърна се към тях Съни.
-Здравей. – поздрави я сковано Дейв, настанявайки се от другата страна на сестра си. – Здрасти, Стеф.
-Здравей. – отвърна му тя, също сковано, прекалено съсредоточена в заниманието си, за да го направи по друг начин.
Макс седна до Силвия, а Виви се настани до него.
-Как си, Макс? Няма да те питам как си се справил, понеже имам вяра в теб и неведнъж съм виждала способностите ти – умствени и физически.
Мариян се подсмихна леко.
-Благодаря ти, Сиси. Нямаш си и напредстава каква подкрепа ми вдъхва това.
-Сигурна съм. – после се обърна към Ръсел и продължи да си говори с него.
Макс не можеше да повярва за семестър и малко в университета, той колко много се беше променил – от тотален идиот бе станал мъж за подражание, дори сестра му Стеф вече имаше бегли надежди за него. Съни дори наскоро бе споделила с Мариян, че един ден той ще е изборът й, но все още предпочиташе да го държи малко по-далеч от себе си – както се изрази тя – беше в изпитателен период. Ако Ръсел издържеше теста й, е, нещата щяха да потръгнат добре и за двама им. Ако ли не... Просто щеше да го добави в дългия си списък, състоящ се от кретени, към които да се отнася сякаш за биохазартни боклуци. Въпреки че на него един ден Вера му беше подхвърлила уж на майтап, че вижда надежда за тях – което, за думи от нейната уста, придобиваше по-значителен смисъл.
Но Макс, разбира се, не го сподели нито на Съни, нито на Ръсел. Не искаше да се настроят прекалено оптимистично и да избързат с нещата, прецаквайки ги.
-Е, как е книгата, Стеф? – попита Макс.
-Ми, горе-долу. Той автора си го е написал в увода. Ако търсиш някакъв дълбок и смислен сюжет или пък супер-философските разсъждения – значи тази книга не е за теб. Иначе пуцаницата наистина е брутална, още от първите страници, толкова, че на моменти изглежда тотално абсурдна. Като я прочетеш ще видиш какво се опитах да ти кажа – във всяка една част има поне една мащабна битка, толкова детайлно и подробно описана – включително тактически и стратегически, че направо се вкарваш във филма. И също така може да научиш много нови неща – как работят и така нататък. Неща, които даже не си и подозирал, че съществуват.
-Аха, ясно. Трябва да ти я заема, когато я прочетеш.
-Разбира се, утре ще ти я нося. Не е като някой от другите му гениални шедьоври, но става за разпускане и убиване на времето. Особено ако търсиш огромна доза екшън под формата на морски битки измежду стотици кораби, епични десанти, превъзходни въздушни боеве, бомбардировки, шпионски игри и игра на нерви, снайперистко дебнене и толкова мащабни танкови битки и офанзиви с милиони души и десетки хиляди единици техника, че даже и Първата световна изглежда като игра на момичета с кукли.
-Излязло по този начин от устата ти, звучи наистина много обещаващо.
-Няма да съжаляваш.
Минути по-късно Клариса и Себастиан се зададоха от входа – огледаха се и тръгнаха към тях.
През времето докато вървяха към масата им, след тях влязоха още няколко души и се пръснаха из столовата.
Макс извади и погледна телефона си, часовника му показваше дванадесет без пет – изпитното време за всички вече изтичаше и скоро столовата щеше да се препълни до дупка. А пък и щеше да съвпадне с обедната почивка на учениците и студентите от другите университети. Както винаги – истински хаос.
Физиономиите на Клои и Зед бяха колкото мрачни, толкова и трагични – общо взето, думите бяха излишни, двамата изглеждаха като подвижни спойлери.
-Как мина? – попита Стеф без да отклонява поглед от четивото си. Изобщо не беше забелязала красноречивото говорене на лицата им.
-Не питай... – пръшна се Себастиан в другия край на масата, възможно най-далеч от всички им, кръстоса ръце и легна върху тях – останалите само виждаха как раменето му се повдигат и спускат при дишането му.
-Пълна трагедия... – настани се Клои до тях. – Направо ми се реве.
-Какво ви се падна?
-Интеграли, човек! Тройни интеграли с които да изчислиш масовия инерционен момент на солид в триизмерно пространство! А втората беше с криволинеен интеграл да изчислим пътя... Пълен ужас! И то заради каръшкия ти брат! – протегна се тя през Стеф и Ръсел и го плесна зад врата. – От двадесет теми изтегли единствената и най-гадната, в която имаше решаване на подобни глупави работи.
-Аз им казах. В началото ми се смяхте и ме юркахте, но ви предупредих, че впоследствие ще ви се доплаче.
-Заради неговия лош късмет, всички вкъщи ще умрем някой ден. – вметна Стеф. – Не знам дали ви го е разказвал, но един път реши да тръгне да сменя една изгоряла крушка и цялата електрическа инсталация вкъщи изгоря. И до ден днешен не мога да разбера как успя да го направи. Оттогава само аз и татко се занимаваме с тези работи вкъщи – на другите нищо не даваме да пипат.
-Ти остави това, помните ли тази зима, на двадесети декември, първия път когато заваля сериозната сняг и дето после два дни целия град беше блокиран, не можеше да се мръдне никъде и да отвориш входната врата на блока, понеже я е затрупало с метър и половина сняг...
-Хм, това не си го разказвал...
-Само аз и Макс го знаем. Но слушай, много е интересно. – каза Стефани.
-И че решаваме с Макс да се изгъзарим и тръгваме да се прибираме неща. Аз даже се чудих защо изобщо отидохме при положение, че беше страшна виелица. Та, карахме само първия час, втория ни освободиха, а за третия изобщо не ни мина и през ума да оставаме. И за тези няколко часа, които прекарахме в университета, беше натрупало още повече. И нали, автобусите си вървят що-годе нормално, с около тридесет минути закъснение, Макс има телепортал, обаче... И слушайте сега интересното... Еднометрови преспи, закъсали автомобили, виелица, навявания, дето ти вкарват снега право в очите, неистов студ... И всичко това го преминахме без нито веднъж да се подхлъзна или залитна, независимо, че газихме до таза в сняг. И нали се разделихме с Макс на „Гранд мол“, а аз се запътих към „Олинори“, понеже имах среща с майка ми – хем щяхме да напазаруваме, хем щях да й помогна и да се прибере, понеже и тях ги бяха пуснали по-рано от работа. И нали, качвам се аз по стълбите, вече доволен, че целият ад е свършил и ще вляза най-накрая на топло и започвам още в движение да си разкопчавам якето и си свалям маската и ръкавиците... И в следващия момент така се изтърсих на плочките пред главния вход, че направо целия ми живот мина пред очите. После се замислих... Преспи, виелици, прескачане и бутане на закъсали автомобили, целия този път при тези условия... Нямате си и напредстава колко тъпо ми стана. Толкова, че чак се разсмях на глас докато си лежах. Добре, че майка ми е била вътре на топло и не ме видя – сигурно щеше да припадне и тя от страх. После като й го разправях, аз се смея, а тя щеше да припадне наистина. Пф, забавно беше, общо взето.
-Откъде си се пръкнал такъв... На нас все всичко ни върви, а пък ти си черната овца в семейството... Прокълнатия.
-Пф, какво да се прави, не съм виновен само аз.
-Да бе, точно ти си си виновен за всичко. Ако нашите те бяха абортирали на време, сега нямаше да страдаш и по-важното, което е – нямаше да караш и другите около теб да страдат.
-Е, ти пък... Май трябваше това с теб да го направят – всичкият този негативизъм, лъхащ от теб ми идва в повече.
-Все някой трябва да е такъв. Меган е оптимиската, аз съм песимистката, Кристин е късметлийката, ти си каръка. Жалко, че няма кой да отстои срещу Ръсел, за да има баланс, понеже той винаги е нагланял везните към идиотската им страна. И едва ли това някога ще се промени.
-Недей да знаеш много... – изрепчи й се сериозно Ръсел.
-Електрона на групата... Стефчо-електрона – винаги отрицателно настроена. – изхили се Деймънд, при което всички се разсмяха, дори и Себастиан от другия край на масата.
-Винаги ги вкарваш едни такива критични реплики... – каза Съни.
-Ще му вкарам аз един критичен демидж в капацуната на тоя тъпак след малко... – изсумтя Стеф, гледайки към по-големия си брат.
Деймънд само се притисна до нея и я прегърна през рамото.
-И аз те обичам, сис. – целуна я по бузата и се изправи. – Хайде да ходим да си вземем храна преди да се е свършила. Ама забравих, всъщност, че ти си голям мързел. Кажи, какво искаш да ти взема?
-Ами някаква телешка пържола с аспержи, ако има. Мерси предварително.
Всички без Макс, Стеф и Зед отидоха към витрините с храна.
-Няма ли да ядеш? – попита Стеф. Макс разбра, че не се отнасяше за него, тъй като всички го знаеха, че вече от година и половина си носеше приготвена вкъщи храна – беше станал още по-взискателен и капризен към режима си.
-Не... – чу се само сумтене откъм Себастиан, който продължаваше да лежи върху ръцете си.
-Защо?
-Не...
-Тъпак...
-Не...
Стеф се върна към книгата си, понеже осъзна, че смислен разговор при това положение с него няма как да се проведе. А пък знаеше, че и Макс, който вече беше извадил кутията си с храна не обичаше да говори докато яде, така че нямаше никакъв друг избор.
Когато един път го беше попитала, защо прави всичко това, той й бе отвърнал, че иска да извлече максимума от физическите и психическите си способности, чиито потенциал крие тялото му – което за него означаваше нов, още по-стриктен хранителен режим с необходимите хранителни добваки и още по-тежки и продължителни тренировки, а за другите означаваше пълно съобразяване с графика му, ако искаха да излязат с него или даже да дойдат да го видят у дома. Когато още не знаеше това, Стефани веднъж го беше видяла у тях по време на физическите му занимания и не можеше да си представи как човек или каквото и да е друго разумно същество е способно да изпълнява каквито и да е движение с подобни огромни тежести. Когато бе започнал тази нова програма, всички бяха видели коло смазан и изтощен беше, дотолкото, че дори бяха говорили тайно от него с майка му и с госпожа Евгения. Те, от своя страна, им отвърнаха, че са се опитвали да го вразумят, но Макс им е казал, че знае какво прави и да му се доверят, защото това много скоро щяло да отмине. Впоследствие и родителите му ги помолиха и те да направят същото – просто да му се доверят.
Осъзнавайки, че нямат много голям избор, бяха решили да ги послушат.
И търпените им беше възнаградено – само два месеца след като Макс беше показал първите признаци на изтощение и слабост, изведнъж бе започнал отново да живва, наблюдаваха го как с всеки изминал ден започваше все повече и повече да се усмихна, и то искренно – а не на сила, както го беше правил преди това. И освен промяната на настроенията му изцяло в положителна насока, беше станал и нечовешки силен и издръжлив – и то не само психически, но и физически. Бяха забелязали това и по време на практическите им упражнения и по време на спорните им занимания, където, за разлика от предходните семестри и за разлика от останалите, независимо какво беше времето – лято или зима, той винаги избираше да го прекара в университетския фитнес на спортния комплекс. Даже другите през студените и дъждовни дни, когато не можеха да спортуват навън, също влизаха във фитнеса, просто защото им доставяше удоволствие да го гледат, възхищават и чудят на акъла.
А когато го попитаха как и какво е направил, той им отвърна само следното:

„Много просто, приятели... Просто адаптирах тялото си към по-големи натоварвания.“

Разбира се, Стефани знаеше, че не е съвсем толкова просто колкото й беше прозвучало от устата му. Приемаше магнезий, за да поддържа костната и работата на нервната система, хидроксиметилбутират и верижноразклонени аминикиселини за да предпазва и подсилва мускулатурата си, големи дози витамин С, понякога хиляди проценти над препоръчителната норма за неспортуващ човек, за да поддържа имунната система на ниво, Габа и Валериана за тонизиране на нервната система и креатин монохидрат за енергия и сила и да държи умората далече. А останалото беше тежки продължителни тренировки изцяло със свободни тежести и много-много голямо количество качествена храна – сезонни зеленчуци, по-малко плодове, месо, яйца, риба, ориз, пълнозърнест хляб, овес, мляко и млечни продукти.
Беше узнала всичко това, когато един път остана насаме с Макс, го беше помолила да сподели с нея тренировъчния си режим и хранителен дневник. И тъй като той знаеше, че Стеф последните години освен електроника имаше и интереси в областта на био-електрониката и био-механиката, й го сподели с най-голямо удоволствие. Оттогава нататък двамата непрекъснато правеха собствени изследвания и четяха научни статии, чрез които с новите придобити знания се опитваха колкото се може повече да оптимизират и осъвършенстват режима и тренировките му, за да извлече още повече от максимума на тялото си. Макс беше посрещнал тази й идея с „Добре дошла“ – и тя му се беше отблагодарила многократно.
С увеличаването на физическите си способности, автоматично трябваше да следва и че психическата му издръжливост драстично би скочила, това поне бе на теория. Когато беше изпълнил изцяло заложената си програма, се оказа, че е така и на практика. Всички бяха видели, че в началото е тежко, наистина много тежко, но после... после тялото се адаптираше и способностите ти скачаха няколко пъти. Ставаше една машина...
Да, Макс определено беше станал една добре смазана машина, функционираща почти на максимума от заложените й при проектирането и конструирането й възможности ти. Бяха минали почти две години откакто бе започнал изпробването на този метод и всички около него забелязаха колко много промени бяха настъпили и с физиката, и с психиката му. Беше качил почти десет килограма и то без изобщо външно да се забележи, нито дупките на коланът му да му мръднат, беше по-позитивно настроен и усмихнат, дори бе пуснал косата си до врата – когато Стеф веднъж го попита защо го прави, Макс, шегувайки се, се позова на стария мит за магьосниците с дълги бради и коси – разбира се, тя и за миг изобщо не го прие за майтап, понеже, първо че знаеше, че във всяка една легенда има огромна доза истина и че второ, той, както се беше убедила още откакто го познава – никога не тръгваше да прави нещо без причина. Дано само да не решеше да си пуска и дълга брада, защото Стефани, кълнеше се в себе си, щеше да му я подпали по най-бързия начин. Прекалено си го харесваше така.
Стеф веднъж дори бе седнала да направи едни изчисления, с които да се опита да докаже достоверността на този мит. Разбира се, искаше й се да го направи тайно от Макс, но без него нямаше как да се получат работите и затова трябваше да използва неговото съдействие. Резултатите й установиха, че в действителност има някаква истина в тази история около косата – нарастването на психокинетичната сила и издръжливост реално беше по-голяма от очакваната, която би причинил само физическия фактор – следователно останалата част идваше от някъде другаде. Оставаше единствено фактор коса и че наистина съставът й действаше като елементарна антена за околните енергии, стига да знаеше как да ги използваш рационално и оптимално. А Макс определено беше човек, който знаеше.
Първо самият той беше проверил теоретичните й изчисления, направени на база на парапсихологичните му способности „преди-сега“ и допълнени от практическите им оптити, след това ги бе дала и на сестра си Меган, а след това и на баща си, който не бе магьосник, но бе инженер по аудиоелектроника и си имаше богат практически опит с диференциалните уравнения от по-висок ред. След това го бе дала и на доценд Ричардс от катедрата по математика към университета им и накрая на Делеланд и Бориславова.
Всички до един й бяха казали, че не намират грешки в изчисленията й. Делеланд и госпожа Евгения дори й бяха предложили, а след това и съдействали след като се беше съгласила, да публикува тези си изследвания, така че Стеф вече имаше една напълно реална и истинска научна разработка към автобиографията си. Изследванията й не бяха единствени по-рода си, преди нея това беше многократно тествано и доказвано, и то с групи от десетки магьосници, всеки с различен опит и сила, даже и тя си беше помогнала с няколко такива по време на своето, но това си беше изцяло нейн и независим труд и разработка, така че от Оберландската академия на науките изобщо не се бяха поколебали да й издадат сертификат.
Което още повече я беше надъхало и амбицирало да се занимава в сферата на биоелектрониката и биомеханиката на човешкото тяло и парапсихологичния аспект на тези области, насочвайки се още по-целеустремено към научната страна на нещата.
Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Вера и Кристин влизат в столовата и отивад директно при другите, за да си вземат и те нещо за хапване. После започнаха да се връщат един по един и да сядат около тях.
-Е, Стеф, кажи че поне при теб нещата са отминали що-годе добре! Деймънд и Клои ми се оплакаха, че при тях е било пълна трагедия. – седна Вероника до нея.
-Нямам от какво да се оплача. Все пак майка и татко не напразно ме считат за най-умната в семейството.
Деймънд и Ръсел зад нея само се изхилиха. Стефани се извъртя леко, погледна ги един след друг с неутралната си физиономия и после пак се върна към книгата си.
-Прибирай го това четиво за просветени и сядай да ядеш. – каза Деймънд и сложи чинията, ножа и вилицата пред нея. – Сочен телешки стек с черен пипер и варени на пара аспержи.
-Мерси, бро. Ако беше жена, щях да кажа, че все някога щеше да излезе човек от теб. – дари го с лека усмивка тя.
Дейв само се изсмя тихо и седна от другата й страна с таблата и неговата чиния.
-Здрасти, Макс! Може ли да седна до теб?
-Разбира се, Крис. Иска ли питане? – отвърна той без даже и да я поглежда – беше прекалено съсредоточен в хранителната си дейност.
Тя се настани на стола и леко надзърна в купата.
-Пак ли си на обичайното?
-Съмняваш ли се? – усмихна се леко той.
После вдигна деликатно поглед и срещна лицето на Вероника, която се подсмихваше под нос и го гледаше.
„Горката Кристин... Съвсем е хлътнала по мен...“ – помисли си той и отново се върна към храненето си.
Телефонът на Виви изпищя няколко пъти – в шумната столова Макс, който стоеше до нея, едвам го чу. Момичето го извади от джоба си и погледна дисплея му.
След това изпуфтя тежко.
-Оф, пак ли ве... Макс, свикват среща на СС във връзка с изпитите от три часа...
Той се опита да не реагира по никакъв начин.
-Какво да се прави... – вътрешно едвам не кипна.
Преди три семестъра бяха приели някакъв малоумен закон, който задължаваше всеки най-добър студент от групата да участва в студентски съвет. Тогава Макс беше направил леко мръсно на Виви, като понижи с няколко стотни успеха си, така че тя да го задмине, понеже на него изобщо не му се занимаваше. Миналия семестър пък обаче, бяха приели добавка към същия този глупав закон, който казваше, че не най-добрия, ами двамата най-добри – тогава Мариян се отказа от игрите, тъй като прекалено, според негова преценка, трябваше да слезе надолу, за да стане трети.
-Направо ми се отяде... – изсумтя Вивиет.
-И на мен. – отвърна спокойно Макс, но продължи да се храни.

Вече близо три часа двамата преглеждаха докладите и отказваха да повярват на написаното в тях. При Тена това време беше десетократно повече – тя ги бе получила още вчера вечерта и оттогава не бе спирала да ги чете и да се опита да ги осмисли по някакъв начин. Но колкото и да се опитваше, колкото и да искаше – отказваше да го повярва. Както и Торн. Е, поне имаше съмишляник в тази посока...
-Виж това... – подаде й една папка Торн.
Тя й хвърли бегъл поглед.
-Вече я прегледах – и не го познавам, от ДСС и разузнаването не знаят нищо за него. Както и за повечето от останалите...
-Да предупредя ли граничните власти да се оглеждат за тях?
-Не, по-добре прати някой от най-доверените си хора на Валавард. И на авто и жп-гарата също. Не знам как ще пристигнат, но това са най-логичните варианти. Ако ги видят, да се опитат да ги проследят, ама много-много директно, не трябва в никакъв случай да им дадем повод да се укрият. Трябва да ги разберем какво точно планират, Торн!
Торн погледна към една от другите папки. Съдържаше списък с всички магьосници и студенти, учещи парапсихология в момента, в Оберланд, повече от пет хиляди души. Вил, Али, Ед, Кати, дори и самата Тена! Което я беше изкарало от кожата й...
-Все още продължавам да си мисля, че си правят някаква шега с нас...
-Пфа, де да беше така, колкото щях да съм и благодарна само... Но ние сме мишки в сравнение с военното разузнаване, Торн. А те знаят какво правят. И щом са преценили, че съществува огромна опасност за националната сигурност – едва ли е без основание. Вече остава ДСС и министерството на вътрешните работи да се погрижи за мерките, които ще бъдат предприети. От държавна сигурност изпратиха свои хора и елфи в почти всяко полицейско управление. Но най-вече тук и в Оберланд – където има най-голямо съсредоточаване на магьоснически кадри...
-Ще стане то едно мазало...

Знаейки си гадния късмет и правилото, че не трябва да говори докато яде, Деймънд както почти винаги го пренебрегна, само че този път така се задави, че замалко да му изхвръкнат очите. Докато кашляше, усмивката на Ръсел се разширяваше все повече и повече, докато накрая не успя да се сдържи и избухна в почти неконтролируем смях – беше много жестого от негова страна на фона на давещия му се брат.
Стефани само изпуфтя, извъртя леко очи и без изобщо да бърза, остави бавно вилицата и ножа си на масата и така силно изпука Деймънд по гърба, че той едва не влезе в чинията си. Единственото, което направи после бе, както бе приведен на педя от масата, да извърти глава към нея и да я погледне с пълните си със сълзи очи.
-Ох, благодаря ти... – простена той и си пое няколко пъти дълбоко въздух.
-Ти, браточка, сигурно ще умреш по най-тъпия възможен начин... – подметна Ръсел, все още развеселен.
-Той да, ама докато е жив всичко на мой гръб се пише. Пф, това ще е дълга нощ...
-Защо? – попита Силвия.
-Като го знам сигурно ще се удави в мивката, докато си мие зъбите... Трябва да стоя да го пазя.
Момичето се разсмя тихо, хвърляйки непринуден поглед на Деймънд, който само повдигна вежди без да казва нищо.
После някъде зад тях се чу чупене на порцелан насред фоновия шум. И изведнъж настана толкова тихо, че Мариян можеше да чуе мислите си.
„Оффф...“ – изсумтя вътрешно той.
Видя как всички на масата, без него, се извъртяха по посока на резкия звук, откъдето сега долитаха още по-резки, единични тонови интонации. Повдигна отчайващо вежди и продължи да се храни спокойно.
С периферията си забеляза как Виви се изправи рязко и блъсна с юмруци по масата, при което чинии и вилици издрънчаха.
-ЕЙ, Я ВЕДНАГА СЕ СПРЕТЕ! – надигна толкова мощен глас тя, че надвика всички гласове, които гръмко се опитваха да наложат мнението си.
Изведнъж настана гробовна тишина. Усещаше как всички погледи са приковани във Вивиет, но тя дори не мигаше, лицето й не трепваше. Чу как пулса започна да тупти в ушите му.
-Не знаех, че може да вика толкова силно. – прошепна Клои, привеждайки се леко над масата.
-Абе к‘ва си ти, че да с‘а месиш в наш‘те работи ве?! – изрепчиха й се в отговор отсреща.
Отново миг на пълна тишина, нарушен от рязкото, стържещо изкърцване на металните крака на стола по бетонния под. Макс фокусира погледа си върху сцената, която допреди секунди се беше разигравала зад него – момче и момиче изправени, на пръв поглед около десетокласници. Съдейки по физиономиите им, допреди миг сякаш са били готови да се нахвърлят един върху друг, а сега – върху него самия.
-Защо, някакъв проблем ли имаш с това, че се месим? – попита спокойно той, чувстваше как всички погледи се бяха приковали в него. Тишината беше толкова осезаема, че можеше да долови гласовете, долитащи отвън от двора.
Видя как само момичето отвори уста да му отвърна нещо, но в следващия едно друго, което стоеше до нея я сграбчи за ръката, прошепвайки й нещо бързо и напрегнато. После двете се спогледаха за кратко и първото си седна обратно на мястото, впивайки поглед в таблата пред себе си.
-И разчистете тази бъркотия! – посочи Макс с вилицата строшения порцелан и разпилените остатъци от храна на пода до момчето.
То само вирна гордо брадичка и с бодра стъпка тръгна да напуска столовата под погледите на всички останали.
Макс се извъртя бавно и спокойно, този път без да изскърцва със стола – вече не му трябваше да привлича вниманието върху себе си. След което продължи да се храни.
Виви също си седна обратно на мястото.
-И студентски съвет отново сътвори ред. – вметна шеговито Деймънд.
Това беше другото им досадно задължение – помощен дисциплинарен отговор, чиято задача беше да следи за реда не само сред магическите паралелки и курсове, ами и сред целия учебен комплекс! Понякога през свободното им време дори ги караха да се организират в патрули и да щъкат безцелно насам-натам из търсене на такива, които нарушаваха дневния ред – нещо, което беше изключително рядко – по-вероятно бе да те удари гръм шестнадесет пъти поред. Разбира се, имаше понякога и частни случаи – като онзи преди малко. Но от две години, след последния дуел, никой не беше стигал чак до такива крайности.
Макс се усмихна леко на спомените си.
-Абе някой видя ли какво точно се случи? – попита тихо Кристин.
-Момчето и момичето нещо си говореха, после момчето се разсмя, момичето го изгледа свирепо и блъсна чинията му отгоре му, но то се отдръпна и тя падна на пода... – отвърна с досада Стеф. – Хайде да ставаме и да тръгваме. Очаквам с нетърпение да си видя резултатите.
-Какво нетърпение бе, че ди го знаеш още от самото начало... – вметна Деймънд.
-Да, за разлика от теб. – усмихна му се подигравателно Стефани, изправи се, нарами чантата, взе си чинията, вилицата и ножа и тръгна.
Един по един останалите я последваха и скоро масата се опразни напълно.
„Ще се видим довечера.“ – прошепна му в ума Вероника на изхода на столовата.
И преди да се разделят го дари с една от леките си, но очарователни усмивки, деликатно, без никой друг да го види.
Останалите им колеги вече се бяха събрали пред кабинет „513М“ – чака пред вратата, сновяха насам-натам и нервничеха.
-Какво стана, казаха ли ви нещо? – веднага попита колегите си Деймънд.
-Да – че резултатите ще се готови след около половин час – това беше минута преди да дойдете. – каза им Тайбър.
-Пф, ужас... – изсумтя той и седна на первеза.
След което отново започна да нервничи. През целия този половин час нервничеше, точно както преди изпита, Клои и Зед пак поиграха на таблета му (Мариян изобщо не се и съмняваше кой ще побеждава постоянно), а Макс и Виви – разбира се, клюкареха.
След половин час, когато вратата се отвори внезапно, в коридора настана мъртва тишина – всички приковаха неукротимите си погледи върху Асира Шерзингер, която се показа от стаята. И огромната й самодоволна усмивка беше първото нещо в нея, което забелязаха.
-Влизайте, влизайте, пиленца. Така хубаво ви подредихме с Карла... – продължи да се усмихва тя и ги подкани с ръка.
Студените един по един влязоха в стаята. Карла беше седнала зад бюрото, кръстосала крака, купчината семестриални изпити беше пред нея. Никак не им се хареса каменната й физиономия, неиздаваща и грам емоция – не знаеха как да я разчитат, дали в положителна или отрицателна насока. Поне да им се усмихнеше или намръщеше, че да знаят що-годе накъде ще отидат нещата...
Но Макс и Виви едвам сдържаха усмивките си...
-Така... – въздиша дълбоко Карла, уталожавайки още повече чуствата и емоциите им. – Справили сте се точно толкова добре, колкото и очаквах. Направо ме накарахте да се гордея с вас.
Тя взе купчината с тетрадки в скута си. Другите видяха, че и Ася бе започнала да се усмихна леко – това вече определено им вдъхна надежда, карайки ги да започнат да се споглеждат усмихнато помежду си.
-Резултатите, както следва: Виви – сто точки, Макс – деветдесет и осем, Деймънд – деветдесет и седем...
-Моля?! – изправи се изведнъж рязко Деймънд, гледайки я учудено.
-Какво, не си доволен от резултата си ли? – намеси се Ася, повдигайки вежди.
-Не, но не може да имам толкова точки, аз наистина нищо не бях учил, Крис само ми обясни набързо вчера вечерта теоретично нещата и това е всичко...
-Тъпак... – изсумтя Клои и се плесна леко по челото.
-Не, Дейв, няма грешка, специално твоята я проверихме няколко пъти двете с Карла. Седни си и да продължаваме.
-Изглежда си внимавал доста в упражненията. И да купиш един букет на сестра ти. – каза Карлин.
Деймънд се усмихна леко и седна.
-Клои – деветдесет и три, Тайбър – деветдесет и три, Изабел – деветдесет, Никол –осемдесет и девет, Дейв – осемдесет и девет, Лиъм – осемдесет и четири, Кармен – осемдесет и четири, Себастиан – осемдесет и две, Андерсън – осемдесет, Оливия – седемдесет и осем, Шарън – седемдесет и четири, Вик – седемдесет и три, Майк – седемдесет, Гарнъм – седемдесет, Дюн - шестдесет и пет. Отлични резултати, направо ме изумихте.
Чуха се няколко дълбоки, но напълно очаквани въздишки.
-Видяхте ли, че няма нищо за притеснение, не полагате за първи път изпит при нас. – вметна Ася. – За какво ни мислихте, за някакви кръвопийци ли?
И внезапно почти всички хвърлиха коси погледи към Карла.
Валмфиер само се изсмя.
-Хайде, свободни сте. Ще се видим в понеделник.
Всички един по един се изнесоха от стаята, включително и магистърките. Мариян и Вивиет отново си плеснаха ръцете, вече не сдържаха самодоволните си усмивки.
-Макс, Виви, очаквам доклада ви относно днескашния успех в най-скоро време...
Деймънд, Клои, Зед и Ася изведнъж приковаха погледите си върху двамата. На Виви дори й стана леко неудобно.
-Какво имаш предвид, Карла? – попита другата магистърка.
-Ам, нищо, току-що тези двамата – моята гордост – изиграха и теб и заглушаващото устройство. – усмихна им се леко тя, при което вдъхна увереност на Вивиет.
-Какво искаш да кажеш? – повдигна вежди Шерзингер.
-Макс, обясни й, все пак това е ваше...
-С Виви правим разработка, която включва заобикалянето на активните и пасивни парапсихологични средства за защита и сигнализация. Или в частен случай – успяхме да препишем телепатично един от друг по време на изпита...
Ченето на Ася висна.
-... без вашият заглушител да изпищи.
Ченето на Ася висна още повече. На другите също.
-Е, не, не мога да повярвам! Ако не бях сигурна в способностите ви, щях да ви сложа белезници от метглас и да ви принудя да направите нов изпит точно на мига... Иначе – добра работа. Ще излезе добра дипломна работа от това, въпреки че не ви съветвам да го правите, понеже някой доцент със сигурност ще я открадне и ще си я присвои. Сега ще ме карате да мисля и как да му противодействам на този метод. Да ти се не види, Карла! – извъртя се тя към нея и я блъсна леко по рамото. След което отново се обърна към Виви и Макс. – Сега, тъй като е било експеримент, при това успешен, ви е простено. Но не го правете повече – освен това си спечелихте метгласовите белезници при всяко контролно и изпит... Хайде, да вървим.
Двете магистърки тръгнаха, като преди да изчезнат зад ъгъла в края на коридора, им хвърлиха мимолетен поглед.
-Така значи, аз се мъча, а вие мамите! – бутна го леко по Деймънд.
Макс се усмихна леко, а Вивиет направо се разсмя.
-Хайде, да вървим, достатъчно се мотахме тук.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 26 May 2014, 20:40
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Трета


За едно нещо Стефани обаче се оказа права – нощта наистина щеше да бъде дълга, и то повече от плановете, които си беше направила за това.
Когато лампата в хола се светна и заслепи гадно очите й, чу двата последователни тропота от подскачането на баща й, примесени с лекия му вик от уплаха.
-Божичко, триста дявола, изкара ми акъла! – плю си няколко пъти в пазвата той.
-Не ставай като мама, моля те.
-Нямаш навика до стоиш до толкова късно. Нещо не е наред ли?
-Не, напротив – едва ли биха могли нещата да са по-добри. Просто разглеждам разни неща и се опитвам да се приспя, че нещо очите ми не искат да се затварят.
-Мога да ти предложа да дойдеш с мен щом не ти се спи.
-Къде? – извъртя глава към него Стефани.
-Обадиха ми се от „Ентеферанса“, усилвателят на уредбите им изгорял и ги оставил без музика, горките. – вметна иронично той. – Как ли ще оцелеят през следващите няколко часа... Та, както и да е. Ще мина през фирмата, мисля, че ще се намери резервен и ще ида да им го сменя, че няма да ме оставят да мигна тази нощ, ако не го сторя. Идва ли ти се с мен?
-Принципно я мразя тази дискотека, но пък иначе няма какво да правя. – затвори лаптопа си тя. – Докато се приготвиш, аз ще си облека нещо и ще си вчеша малко косата.
-Добре, недей да бързаш. Нямаме спешна работа все пак. – изсмя се леко той.
Стефани му се усмихна, остави лаптопа си на масата и отиде в стаята си. Колкото и да мразеше тези места, реши, че трябва да се приведе в по-подходящ вид за там – знаеше, че каквото и да облече, винаги ще даде повод на кифлоляците да шунтат зад гърба й, а това тя най-много мразеше – веднъж за малко да откъсне главата на една такава с телекинетична сфера. После реши, че не й се лежи тридесет години в затвора, заради някаква тъпа неосъзната скочубра. И все пак прецени, че предпочита да даде поводи, които са положителни за нея и отрицателни за другите, отколкото отрицателни и за двете страни...
Косата винаги й беше създавала най-големите ядове – но си я харесваше и никога нямаше да я скъси с повече от педя. Последно време Мег беше започнала да я учи на някои магически трикове, които й помагаха по-лесно да я поддържа – и понякога бяха в пъти по-малко изтощителни, отколкто вчесването й с четка.
Приготовлението й отне около двадесетина минути. Едно от достойнствата на баща й – беше адски търпелив човек. Ако бе беше накарала, щеше да я чака и два часа, и то с удоволствие – без дори да потропне нервно с крак или да я попита прямо защо се е забавила толкова дълго...
-Ехе, издокарала си се сякаш ще ходиш на дискотека. – изсмя се сдържано той.
-Не думай...
Принципно Стефани беше навлякла първото нещо, което й попадна пред очите – любимите й тъмносиви дънки, една бежова вълнена фланела и отгоре бе сложила синьото си дънково яке – хич не й пукаше дали стават за дискотека или не, но щом баща й казваше, че е подходящо значи беше подходящо и две мнения по въпроса нямаше.
-Знам ли, ще вземе някой да ме хареса... – добави тя.
-Хахаха, по-добре от такива места никой да не те харесва. Нито пък обратното. – каза той и отключи вратата, отваряйки й я.
Стефани светна стълбищното осветление и тръгна надолу по стълбите, чу зад себе си как баща й заключи вратата и с бързи крачки я настигна.
-Хм, някой се е сетил да затвори входната врата тази вечер. – каза той, когато стигнаха първия етаж.
Навън беше мрачно и тихо – напълно обичайното за този късен час на денонощието. Лекия бриз, който подухваше я накара миг погледне нагоре – луната беше почти пълна, небето – ясно и чисто, и Стеф му устоя само няколко секунди преди да извърне поглед, имайки чувството, че то се стоварва отгоре й, а тя се замайва. Лекият бриз, който подухваше, я накара да настръхне, усети как игличките плъзват по врата, гърба и ръцете й, все едно имаше някакво невидимо присъствие, което я наблюдаваше, точно както някой път имаше чувството, че се случва, когато остане посред нощ сама в страята. И беше толкова тихо...
Преди да излязат беше видяла, че минава един часа и добре, че утре беше събота и щеше да спи до когато си поиска. Стига някой от семейството – инфантилната й майка, побърканите Дейв или Ръсел или откачалката Мег не им хрумнеше нещо и не я събудеха преждевременно. Това беше напълно вероятен сценарий, който през живота й се бе разигравал не един път.
За баща си нямаше съмнения, че също ще иска да се наспи поне до обяд, а пък Кристин каквото и да й щукнеше го вършеше тихо и кротко, като някоя сърничка.
Алармата изпищя единично, мигачите на автомобилът присветнаха, осветявайки за миг гадинките и насекомите, които прелитаха в този момент наоколо, чу как заключващия механизъм се активира.
Баща й както винаги, излъчваше цялото спокойствие на света и изобщо не бързаше – провери всичко преди да потегли и затова Стефани мигом щом се качи, отпусна седалката си назад и се облегда удобно, чакайки го търпеливо да потегли.
След кратко криволичене между тесните и мрачни улички излязоха на булевард „Фредерик Гренуевър“ с огромните му четирилентови платна за всяка посока – тази, по която бяха поели водеше право вън от града, към трансконтиненталната магистрала „А1“, по която за три-четири дни можеше да се стигне до столицата Оберланд или да се поеме по някое от разклоненията, водещи до другите големи градове на страната – Белтаун, Лайтфорд, Ноурбакт, Сейм, Кингфолк и Ворамо, горе на винхенийската граница.
Разбира се, целта им сега не беше някой далечен град, така че не се задържаха дълго на булеварда – толкова беше пуст по това време, че докато бяха на него не срещнаха нито един автомобил – само някоя и друга проститутка – някои даже имаха достатъчно смелост и да им помахат. Стефани го приемаше като чиста наглост, най-малкото за това, че какъв трябваше да си, че да видиш мъж и жена в автомобил и да им махаш с ръка, излизайки насред половината платно, надявайки се да ти спрат... На Стеф й идеше да ги разплока насред булеварда с няколко сфери... Като оня елф, дето го бяха намерили сутринта във Валмриел. Сигурно си го беше заслужил напълно, не се и съмняваше в това.
Беше следила погледа на баща си много внимателно през цялото това време – но той дори не трепна и за миг не го отклони от пътя, за да хвърля по едно око на онези миндили. Наистина ли, след тридесет години брак, чувствата му към майка й, не бяха повехнали и с грам? Предполагаше. Все пак да й направиш пет деца, които всеки ден да ти изкарват душата беше подвиг, граничещ с героизъм.
Извъртя леко глава, поглеждайки през страничния си прозорец, подсмихвайки се под нос.
„Ех, тате, тате и твоята не е лесна...“
Добре че се беше въздържал да погледне, иначе такъв щеше да му забие, че сигурно щеше да изгуби управление и да убие и двама им.
След булеварда се изгубиха по някакви малки улички – Стефани не ги познаваше по имена, но не веднъж беше минавала по тях. Почти задряма, когато усети автомобилът да спира и моторът замлъкна.
-Веднага се връщам. – каза баща й и изкочи по най-бързия начин от колата.
Стефани го проследи как изтича по широкия тротоар, взе нагоре стъплатата по две по три и след секунди изчезна в офиса.
Не се бави и две минути, когато се появи отново. Отвори задната врата, хвърли черния сак, който бе взел на седалките и се качи на шофьорското място, потегляйки моментално.
-Оказа се, че съм грешал, не намерих резервен усилвател. Ще се наложи да действаме по-бавния начин. – каза той.
-Ще бъде забавно, значи, казваш...
Малко по-малко градът започва да става все по-светъл и оживен за това време на денонощието, започнаха да виждат все повече хора по улицата и то не обичайните жрици на любовта, тук-там започна да се мярка и някой друг автомобил, предимно матовочерни таксита.
На малкото паркче от другата страна на улицата срещу „Ентеферанса“ имаже множество групички, някои от тях видимо подпийнали, от други се стелеха валма цигарен дим и само при гледката на Стефани й се доповръща от гадост.
Баща й паркира „Самбервил“-а точно пред входа на дискотеката, тя видя как няколкото души, които бяха пред нея приковаха погледа си върху автомобила, а след това, когато излязоха – и върху двама им. Докато преминаваха покрай тях, той изобщо не им обърна внимание, но Стефани изгледа едно от момичетата толкова настоятелно и с такава каменна физиономия, че му стана чак неудобно и то впи погледа си в пода. Прекаленото любопитство не водеше до нищо добро, особено ако то беше насочено срещу неподходящите хора...
Малкото входно помещение сега й се стори нечовешки тихо – чуваха се само някакви приглошени неразбираеми гласове някъде отвъд. Няколко охранителни лица, високи по около метър и осемдесет, и деветдесет и широки колкото четирикрилни гардероби, видимо поели неимоверно количество инжекции в задниците си, ги пресрещнаха моментално.
-Майк, Пийт, пуснете ги! – чу се някакъв глас зад тях и от вратичката се появи един дребен мъж, издокаран в сив лъскав костюм и бяла риза, закопчана догоре, но без вратовръзка.
Охранителите се полуизвъртяха към него, но спряха. Мъжът, Стефани сега видя, че е и късоподстриган и гладкоизбръснат, а физиономията му – с нищо незапомняща се, мина покрай тя и спря пред двама им.
-Радвам се, че се отзова толкова бързо, Роб. – спря пред него мъжът и му стисна ръката. После погледна към нея – принципно не й се нравеше хората изобщо да я гледат, камо ли в очите, но тя също не отстъпи. – Това ли е дъщеря ти?
-Една от тях. Стефани, това е Едмър Маршъл, собственика на „Ентеферанса“.
-Приятно ми е. – усмихна й се той и протегна към нея ръката си.
Стефани я пое, но мъжът изобщо не я стисна, остави се напълно тя да контролира захватката. Хареса й съобразителността му и това, че не й трошеше ръката, както правеха някои други индивиди от мъжки пол, с които се беше ръкостискала през живота си – дотолкова, че реши за миг да надзърне в мислите му.
После изведнъж премигна и пусна бързо ръката му, разтърсвайки леко глава. Мъжът и баща й я погледнаха учудено.
-Наред ли е всичко, Стеф?
-Да, разбира се. Хайде, да вървим. – отвърна тя, дори се насили да се усмихне леко.
-Добре, последвайте ме тогава. – каза равномерно мъжът, за миг погледът му се присви и той я изгледа подозрително.
„Уоу... – помисли си Стеф. – Имала съм хубава коса и очи...“
Беше очаквала в нечий подобен ум да открие всякакви други мисли, но не и тези... Както и да е, явно все още се срещаха що-годе нормални хора и елфи...
Основното помещение беше полупразно-полупълно, явно имаше хора и елфи, които все пак идваха предимно заради пиячката, а не толкова заради музиката. Гласовете им се преливаха един в друг в неразбираема глъч, все едно се намираше в някой хипермаркет или дори музей.
„Странни аналогии си правиш, момиче...“
Почти всички до един ги проследиха с погледите си, но този път тя изобщо не им отвърна офанзивно както направи с онова момиче пред входа. Повече я притесни факта, че съотношението мъже-жени беше почти равно.
„Хм, ако някой преди години изръсеше, че жените ще станат по-големи пияници от мъжете, щяха да му се изсмеят и сигурно затворят в лудница. А сега чистокръвните елфи сигурно ни се кикотят подигравателно отстрани.“
Е, то си беше за тях, така че спря да се терзае с безсмислени от неморална гледна точка въпроси и продължи да следва баща си, който си проправи път между групичките тълпа, маси и канапета и се изкачи по стълбичката към малката трибуна на диджея.
Стефани и Едмър я последваха.
Диджеят, който беше седнал на едно столче, подпрял лакти на коленете си и длани на бузите, гледаше в някаква произволна точка и въздишаше тежко. На Стеф дори й стана мъчно за него колко тъжно и жално гледа.
Изправи се мигом щом ги видя.
-Е, какво стана? – попита баща й моментално, оставяйки чантата си в краката на масата, на която бяха наредени огромните кутии на предусилвателя.
-Ами както си свиреше и си играех с еквалайзера, изведнъж нещо изкриви звука, чу се изпукване и после – гробовна тишина. Пипах бутони, включвах и изключвах кабели, въртях, суках кутията, ама не‘ще и толкова.
-Аха, ясно. Сигурно някоя спойка може да е сдала багажа от вибрациите – и преди съм попадал на подобен проблем. А и напълно нормално – да се дъни на макс всяка нощ... – отвърна баща й и започна да изважда оборудването си от раницата – осцилоскоп, мултицет, чантичка с инструменти – клечи, резачки, отверки, пинсети – тестер за проводници и накрая една малка преносима станцийка за заповяване. – после се обърна към Едмър. – Може ли да усилиш осветлението? Ще ми трябва повечко светлина...
-Ами за съжаление няма как. Така са го направили... – отвърна собственикът.
-Аха, така си и помислих – и последно извади един голям фенер, който сигурно се захранваше от три-четири батерии размер „Д“. – Стеф, ще ми помогнеш ли?
Тя се приближи и взе фенера, осветявайки там, където бяха ръцете на баща й, докато той продължаваше да ровичка нещо из раницата си. След миг извади сондите на осцилоскопа, свърза ги към него, после с помощта на няколко преходника ги закачи към няколко от портовете на усилвателя.
Намали звука, еквалайзерите и всичко, което бе възможно да се намали до минимум, пусна осцилоскопа, който изщрака леко, когато се калибрира и пусна захранването на стереото.
После изчака малко.
-Хм, да, определено не трябва да изглежда така. Стеф, ще можеш ли да ми направиш сканиране? – обърна се към нея той.
-Разбира се... – остави тя фенера върху една от кутиите и докато го правеше, хвърли един поглед към графиката, показана й на осцилоскопа. – Хей, това ми е познато! Срещнах същия проблем на курсовата си работа по „АСЕС“ миналия семестър. Оказа се, че съпротивлението в обратната връзка на лентовия филтър е прекалено малко – просто бях забравила да му коригирам стойноста, зададена му по дефоут и на симулациите ми излизаха пълни глупости. С доцента половин час си блъскахме главите защо изходът му излиза по този начин. – кимна тя към малкия зелено-син екран.
-Е, предполагам, че това, че те взех със себе си ми спести и на мен няколко часа главоблъсканици. – разкачи всичко той, изключи уреда, взе отверката и започна да развива винчетата на една от кутиите. – Свети тук, ако обичаш...
Когато махна горния капак, взе фенера от ръцете й и започна да отглежда внимателно от близо.
-Включи поялника, ако обичаш, моля те. И го настрой на триста и тридесет... – каза той, прекалено съсредоточен в дейността си, за да я погледне дори.
Тя се наведе, намери контакта и пъхна щепсела вътре.
Докато се изправяше, огледа внимателно помещението. Групичките веселяци (вече не толкова) ги гледаха, танцьорките и танцьорите надничаха от съблекалните си зад подиума, а сервитьорките и барманите – от бара. Странно, какво толкова намираха в тях, не бяха ли виждали досега инженер в действие?
Стефани виждаше абсолютно всичко, което се случва в дискотеката, от този подиум. За миг й се дощя да скочи и да полети из залата като феникс.
-Ще имаш ли нужда от помощта ми? Трябва да отида до тоалетната... – каза тя.
-Не, отивай. – отвърна баща й, без отново да я поглежда, докато ровичкаше нещо из кутията.
-Веднага се връщам... – отвърна тя и слезе по стълбичките.
Усещаше как обира погледите откъдето преминеше, как се лепяха по гърба й като някакви паразити, неможещи да живеят извън симбиоза с тялото й.
В общото помещение на тоалетните имаше само две момичета, които не бяха близначки, но по грим, прически и облекло изглеждаха като клонинки. В първия момент Стеф дори помисли, че са проститутки, но се сети, че в този клуб няма как да има, поне не и такива, които да работеха законно професията си. Стояха една срещу друга и обсъждаха нещо, но млъкнаха веднага щом тя влезе и я изгледаха набързо от глава до пети, а физиономиите им едва ли не се изпълниха с пренебрежение, подигравателност и високомерие. Стефани изобщо не им обърна внимание, а само си помисли:
„При липса на въображение, просто копирайте приятелите си...“
И после влезе в мъжката тоалетна, без да й пука какви реакции е предизвикала зад себе си.
Вътре едно от момчетата, във видимо трезво състояние, леко наведено над мивката, докато си миеше ръцете, извъртя глава и я изгледа едва ли не втрещено. Едно друго, което беше в ъгъла и пикаеше, поклащайки се леко (във видимо нетрезво състояние) и сигурно оцелваше всичко друго, но не и писоара, само й хвърли един безразличен поглед и след секунда пак се съсредоточи върху безсмислената координация на естествената си нужда.
-Т‘ва е мъшк‘та тоалетна, мас‘ко... – подхвърли той, докато продължаваше да си пикае и подсвирква.
Стефани не обърна внимание и на него – просто застана пред една от заетите кабинки (видя, че е единствената) и зачака.
Трезвото момче спря чешмата и излезе. След малко се чу пускането на вода. Когато индикаторът за заетост се смени от червено в зелено и вратата започна да се открехва, тя тръгна напред.
Момчето в първия момент гледаше надолу, докато си закопчаваше колана, но когато сянката й надвисна над него и той вдигна поглед, забелязвайки я, ококори очи и устата му висна в опит да каже нещо.
Стефани не му даде такава възможност.
-Влизай! – изсумтя тихо тя и го блъсна рязко с длани в гърдите, при което момчето едва ли не полетя назад – удари се силно в затварящата се зад него врата и влезе обратно в тоалетната кабинка.
Стефани се вмъкна бързо след него, затвори и заключи. Джеймс продължаваше да я гледа стъписано.
-Стеф?! Ама какво...
-Шттт! Недей повишавай тон, не искам никой да ни чуе! – изръмжа му през зъби тя.
Момчето се присви още повече, все едно Стефани щеше да му зашлеви един. Но тя никога не би се решила на такова крайно действие, защото го виждаше, че и без това е на една плесница живот – беше длъгнест и слаб, с няколко сантиметра по-нисък от нея и поне с десетина кила по-лек – даваше му не повече от четиридесет и пет килограма с мокри дрехи – типичен ектоморф, кожа и кости само, или тип „фешън“, както ги наричаха в не толкова спортно-настроените среди. Хич не можеше да си обясни как подобно леке е станало дилър... А на всичкото отгоре все още беше и единадесети клас!
„За бога, то‘а за седмица получава повече, отколкото аз ще получавам за месец, когато започна работа, с моята магистърска степен...“ – помисли си с горчивина тя и се намръщи.
За бога, и кое й беше хубавото на тази „велика държава“?!?!
Джеймс побърза да закопчее дънките си и да приглади ризата си.
-Днес цял ден се пукнах да те търся ве, да не си си глътнал телефона? Защо не го вдигаше? – поде тя ядно, шепнешком.
Отвън се чу силна въздишка на облекчение, закопчаване на цип... После нещо как с пльокащ звук тежко се изтърси на плочките и така мръсно и грозно започна да ругае, че чак и на Стеф й стана неудобно. Тя само изчака звука да позатихне малко, а когато чу отварянето и след това затварянето на вратата, се обърна рязко към него.
-Попитах те нещо!
-Съжалявам, смениха ни телефоните отново! Шефовете пак станаха параноични...
-И защо не ме потърси да ми го кажеш? Не се ли убеди вече, че съм сигурен човек?
-Така е, но... Уф, виж, нещата вече не са толкова прости, Стеф. Ситуацията се усложни доста. Шефовете днес ни събраха и надълго и нашироко ни говореха там някакви неща, половината от които не разбрах, разясняваха ни новата стратегия и как ще процедираме оттук нататък... Вече ще ни карат винаги да се движим по двойки и никога, абсолютно никога да не се разделяме по единично на улицата. Дори ни превъоръжиха с метглас, представяш ли си?! Шефовете казаха, че Конъл е луднал и мигом щом джуджетата разберат какво се е случило тук, отново, подчертавам, ще започнат да го притискат да направи нещо по въпроса и той ще лудне още повече. В противен случай ще изгуби позициите си, те и без това вече са достатъчно разклатени, нищо че от ДСС му правят чадър.
-Елфът, дето го убиха... Къф е той?
-Орим ли? Обикновен дилър и сводник и е един от членовете, вече бивш, на малкото групировки, които разпространяват магическите работи – отвари, съставки, предмети и прочее – групата му отговаря за Валмриел, Хурвиц и Приморски...
-Ясно. Значи продажбата им изобщо не е застрашена щом има и други, които да го заместят, не виждам къде е проблема тогава...
-Не разбираш, Стеф. Това е убийство на дилър! Някой открито обявява война на Фасбендър и групировките, които той пряко командва – а те отговарят за половината Алсуит. Останалите са под негов контрол, макар и не директен, но покриват останалата част от града и той обира процент от печалбите им. А това означава обявяване на война и срещу ДСС и джуджетата, макар и не толкова открито! И всички те ще искат да го открият, да изчезне безследно по възможност, преди позициите му толкова много да се разклатят, че групировките да видят възможност за издигане и да започнат да се избиват помежду си за разпределението. Това означава да се намесят от ДСС, Изегем, а вероятно и от Ел‘ливиан, последните търсещи нови територии за влияние. Ще избухне война за наркоразпределение, а дори е възможно да обхване и по-големи мащаби! Истинска такава!
-За бога, Джеймс, в кой свят живееш ве?! Война на Лерна, Арним, Алерин и Инден не е имало от почти седемдесет и пет години, а и корпоратите никога няма да позволят такава – да не са луди да рискуват печалбата им да изчезне. Просто ако ще става нещо, ще си протече тихо и кротко, като някой преврат...
-За оръжейните компании ще е рай, ако се случи.
-Те нямат толкова мощ, колкото корпорациите. Както казах – забрави просто.
-Страх ме е, Стеф... – прошепна още по-тихо той.
Тя го изгледа в очите.
-Страх ме е за живота ми... Аз съм следващия, убеден съм!
-Откъде пък ти хрумна тази глупост?! Има стотици дилъри в Алсуит!
-Двамата убити, Орим и Зейн, които разпарчетосаха миналия месец, бяха едни от главните отговорници за магическото разпространение... В Алсуит има шест групи като техните...
-Та ти си обикновен дилър, нали, не си от по-горните етажи...
-Какво значение има, нали вече ще ни карат да ходим по двойки, ако решат да ни ликвидират, ще ни разпилеят и двамата!
-За бога, Джеймс! Ни-що-ня-ма-да-ти-се-слу-чи! – изшепна тя.
-Откъде си толкова сигурна?! – изшепна той, само че напрегнато.
Призна веднага пред себе си, че беше много глупаво от нейна страна да погледне встрани, вместо да издържи настоятелния му поглед.
-За бога, Стеф! Какво знаеш за всичко това?!
-Млъквай! Пропусни тези мисли от главата си, все едно че никога не са влизали там! Сигурно вече имаш голям опит в тази област и не мисля, че ще ти е особено трудно...
-Ще ни хвърлят в някоя канавка и двамата...
-Млъкни ти казах! – и го настъпа силно по обувката.
-Ааааааа!... – надигна глас той, но Стеф мигом му запуши устата с длан и той продължи да сумти и стене глухо.
-За трети и последен път: МЛЪК-НИ! – изшепна в ухото му тя.
После се отдръпна и избърса слюнката му от ръката си в ризата му.
-Заболя ме! – прошепна той.
-(Цензура)...
Той я изгледа някак си странно и се отдръпна още малко назад.
-Е, каза ми, че си ме търсила по-рано? Какво пак ти трябва?
-Активна фракция от зимзелен...
Джеймс опули очи срещу нея.
-Уоу, какво пак ще правиш?!
-Не питай. Можеш ли да ми намериш или не?
-Да, няма да е проблем. Но излиза доста скъпо...
-Не бери грижа за това. Колко искаш?
-Двеста на грам...
Сега беше ред на Стефани да го изгледа опулено.
-Ваш‘та кожа кожодери мръсни! К'ви са тея шефове дет‘ имаш! Както и да е, двадесет грама.
-Нещо друго?
-Да, и две унции вампирска кръв, няма значение каква...
-Окей.
-Утре ще те потърся. – каза тя и му кимна към тоалетната. – Пусни още една вода... – избутя го леко и излезе от кабинката.
В мъжката тоалетна вече нямаше никого. Но двете скочубри като че ли денонощно имаха намерение да стоят на пост в общото помещение, като пенсионерки пред блок, боейки се да не изтърват някоя клюка. Сега по физиономиите им бяха изписани толкова мазни и подигравателни усмивки, че Стеф можеше да загребе с един нож и да си намаже филия... Въпреки че ако имаше такъв, щеше първо да им пререже гърлата.
Изми си обилно ръцете от слюнката на онзи олигофрен. Само като се сетеше й идеше да му отнесе лицето.
„Пълен ужас...“
През цялото време двете пачаври мълчаха, но усещаше как погледите им се лепят по гърба си. Не можа да се сдържи и докато излизаше само хвърли един поглед на една от тях... Но и двете не издържаха повече от секунда, впиха ги в пода и физиономиите им посърнаха, ставайки подтиснати и смирени.
Премина обартно през дискотеката и се качи горе на трибуната на диджея, където баща й тъкмо оставаше поялника настрана.
-Доста се забави... Тъкмо започнах да се притеснявам някой идиот да не те е сгащил в ъгъла... – вметна той докато вадеше телефона си.
-Срещнах приятелката си Ванеса, та с нея се заприказвахме малко. Тъкмо се беше (цензура) с някакъв в тоалетните...
-Онова хубавото момиче с дългата вълниста тъмночервена коса? Боже... – поклати глава той.
-Е, как мина при теб?
-Е, па супер. Да беше видяла какви хубави тумбстоун ефекти имаше на места... Направо произведение на изкуството, нарочно да се опитваш – не може да ги направиш такива. Но ги позакърпих колкото можах и сега ще видим какво се е получило... – свърза четиримилиметровия жак към телефона си, поигра си малко с еквалайзерите, завъртя потенциометъра за звука и в следващия момент тонколоните гръмнаха.
Стефани имаше чуството, че режещия звук на китарите вдигна прах от пода и щеше да изтърже мазилката, тежките ритмични барабани караха всичко да се тресе и да вибрира, усещаше ги как удрят гърдите й, карайки сърцето й да следва техния ритъм. Още малко и щяха да срутят трибуната на диджея.
Баща й намали плавно дотолкова, така че да могат да си разменят няколко думи.
-Е, мисля, че вече свири както преди. – обърна се той към диджея и собственика.
Те му отвърнаха с това да се ухилят да ушите. Някой долу изкрещя възторжено и веднага към виенето му се включи цял въодушевен хор от това, че най-сетне им оправиха музиката.
Баща й затвори кутията, прибра инструментите си в чантата и взе телефона си, спирайки музиката.
-Благодаря ти, Роб. Нямаш си и наидея колко ядове ми спести... – стисна му ръката Едмър.
-Не се и съмнявам... – усмихна му се леко той. – Хайде, Стеф, да вървим.
Двамата слязоха от трибуната и се насочиха към изхода.
-Коя беше тази песен, дето пусна? Не съм я чувала преди, но ме кефи.
-„Ускорение“ на „Elfhelaid” – това са една елфическа компания, която прави музика за трейлъри.
-Звучеше яко.
-Хах, определено. Сигурно купонджиите са получили аневризма.
-Нека им. Тази дискотека има нужда от малко екзорсизъм...
Робърт се изсмя. А Стефани се прозя.
-Доспа ти се май, а?
-Разгеле. От кога го чакам.
Той се усмихна леко. И след това целия им път до вкъщи отново мина в мълчание, точно както на идване.

-Благодаря ти, задето ме изпрати, Макс. – прегърна го топло Клои и целуна по бузата.
Виждаше колко е изморена и изтормозена вече и че едвам държи очите си отворени.
-За нищо, пак заповядай... – отвърна й той. – Хайде, качвай се и лягай да спиш, че като те гледам какви усилия полагаш, за да стоиш будна, направо ми става жал за теб.
Тя му се усмихна мило и на фона на полузатворените й очи и дълги премигвания, изглеждаше още по-очарователно и миловидно.
-Бих те поканила за тази нощ да споделиш леглото ми, но толкова съм капнала, че сигурно ще заспа докато ме (цензура).
Макс само се изсмя тихо.
-Не мисля, че тогава би могла да ги затвориш и за миг, Клои. – отвърна й с лека усмивка той и се обърна. – Хайде, лека нощ. Поздрави на майка ти.
-Утре ще се чуем пак.
-Обезателно. – и излезе от входа.
Докато вратата се затваряше безшумно и плавно, преди да се тръшне, чу неравномерните тропоти на ботушите й по стъпалата.
Макс само се усмихна леко и поклати глава.
Продължи да върви. Беше решил да пести сили – до тях имаше около десет минути път пеш без да бърза и не смяташе да хаби от силите си за телепортал. А и, за разлика отпреди две години, вече, надяваше се, никой и нищо не го заплашваше както тогава. Но и беше убеден, че увеличените му сили и способности щяха да му служат по-добре срещу беди.
По улиците на Моринор беше сравнително тихо и спокойно, добре осветено, но въпреки това Макс държеше вниманието си повишено – погледът му се стрелкаше насам-натам непрекъснато, надявайки се да надникне в мрака, беше дръпнал качулката си, за да стои лицето му в сянка и се стараеше да ходи колкото се може по-спокойно и изправено. Надяваше се излъчването и увереността да кара хората и елфите, които случайно срещнеше в този късен час да го следят изкъсо с поглед, подминавайки го колкото се може по-бързо и заобикаляйки го отдалеч, мислейки го едва ли не, че е поредния главорез, улична сган, която ще се опита да ги провлачи в тъмнината, запушвайки устата им и направи най-лошото, от което се бояха. Постоянно чуваше истории или четеше статии в интернет за изчезнали хора, отвличания, побоища, убийства, грабежи, изнасилвания... Неговите познати също му бяха разказвали за подобни неща, но нито един път той не бе ставал свидетел на това – още по-малко жертва – а той се разхождаше по улиците нощем изключително често. Дори бе чувал от вуйчо си, че дребната престъпност се е увеличила през последните години почти двойно – и въпреки усилията, които уж полагаха правораздаващите органи, подобрение не се наблюдаваше изобщо.
„Тоя град е пропит от зло... По-добре да го върнем на елфите и те да си се оправят с него...“
Светофарът на кръстовището, където се пресичаше булевард „Ньорк“ с улица „Илиндар Родриго“ вече мигаше само в жълто, коли не се виждаха, но въпреки това, независимо че се огледа във всички посоки докато го приближаваше, се спря на края на тротоара и отново хвърли погледи към всяка една страна. След което пресече, като докато го правеше пак не спря да се озърта наоколо.
Абсолютно винаги го правеше това, а още повече сега – когато беше изострил до крайност вниманието си. Знаеше на какво са способни шофьорите от Алсуит, беше виждал как размазват пешеходци и колоездачи почти пред очите му и не му се искаше заради тъпотията на другите да свърши по същия начин в разцвета на силите си – все още му се искаше да направи определени неща с живота си.
След кръстовището, сви в една малка еднопосочна улица, с бетонни едноетажни и двуетажни къщо от двете й страни и множество застинали автомобили, полупаркирани върху ниските, почти слети с асфалта тротоари. Лампи имаше през тридесетина метра, а светлина от прозорците почти не искреше – докато вървеше видя само един, а по-напред се виждаха само още два-три.
„Улица „Йохан Кюзик“.“ – прочете той една тъмносиня табела, изписана с бели букви.
Хм, толкова пъти беше изпращал Клои у дома й и после се беше прибирал пеша, но никога не помнеше да е минавал оттук.
Харесваше тези места, действаха му успокояващо с излъчването си, които му напомняше за един вид носталгична хармония, изгубена преди десетилетия. Точно такава, каквато понякога му се беше искала да се бе запазила от старите времена и досега. Искаше му се да бе живял тогава, когато живота бе коренно различен, по-семпъл и подреден и като че ли всичко е имало повече смисъл и нямаше да му се налага да се сблъсква с всичкия този негативизъм, който днес лъхаше дори и от неодушевените предмети. Беше си казал, че на четиридесет вече ще си е купил скромна малка хижа някъде високо в планината, където да изживее дните си в мир и спокойствие. И нямаше търпение този миг да настъпи.
Понякога се чудеше защо не го направеше още сега – да зарежи всичко, използвайки наследството, оставено от баща му, което би му позволило охолен живот до края на дните му. Боже, за двадесет и три години колко го беше уморило съществуването в града само... Но не веднъж бяха обсъждали с Шаварш, че това е най-добрия начин да се натрупа качествен житейски опит, на който в последствие да може да се уповава винаги и да го усъвършенства. Стига да не беше умрял от нерви преди това...
-Ей, задник!
Макс се закова на място.
„По дяволите...“ – помисли си той.
Не го сепна обидата, Макс не се засягаше лесно... Сепна го гласа, който изведнъж все едно със сонда беше издълбал част от спомените му, които беше заровил дълбоко в себе си.
Обърна се бавно и погледа му мигом се спря върху ехидната усмивка на момчето.
-Пф, още ли останаха от вас? Така се надявах онзи кретен, баща ти, да беше последния...
Усмивката на момчето само се разшири.
-Позна ме значи. – направи няколко крачки към него то, късата му светлокафява коса и лъскави сини очи блеснаха под уличното осветление. – Това ни спестява досадната лицемерна интродукция.
Още щом видя как лицето му започна да се променя към неутрално и стойката му към по-стабилна, Макс тръгна да бърка под якето си.
После всичко се разви за едно мигване на окото...
Момчето замахна, якето му изшумя и нещо матово черно, неотразяващо светлина, се понесе към гърдите на Макс, който рязко измъкна ръка, описвайки широка дъга с ножа си. Почти не видя това, което летеше към него, действа на сляпо, по инстинкт. Двете остриета изкънтяха металически, стружките, които се отделиха при сблъсъка им проблясваха хаотично безброй пъти на фона на слабата светлина, докато се спускаха надолу в хармоничен безпорядък, привлечени неустоимо от гравитацията и поддухвани от уличното течение.
Пластината на момчето излетя настрани, удряйки се глухо в стената на къщата отляво...
Макс хвана единия край на якето си, изхлузвайки ръкава му...
Момчето отново замахна с ръка, докато с другата посягаше към кобура на кръста си...
Мариян се приведе, загървайки главата и торса си с якето си, издувайки го пред себе си...
Пластината издрънча върху асфалтовия тротоар и още докато ехото й се разнасяше металически по улицата, усети тъпите удари върху платта в два кратки последователни мига и след секунда – още металически издрънчавания върху асфалта.
Макс изправи гърба си, пускайки якото си да падне в краката му.
-Добре хвърляш... – каза той.
-Аз също съм впечатлен от рефлексите ти. Изглеждаш доста тромав на вън...
Макс него изчака да се доискаже, призова сфера и я хвърли с всичката си ярост и устрем към него.
Момчето някак си успя да го контрира...
Заклинанието му се разби с металически пукот в моментния щит, който то издигна около себе си, алармите на колите гръмнаха в нощта, мощно и хаотично, като хор от аматьори, които никога преди това не бяха хващали музикален инструмент.
Мигом осъзна огромната грешка, която бе направил – беше го подценил, от което следваше, че щеше да си плати много лошо...
-Шаварш! – изкрещя той, още преди проблясъка от сблъсъка на заклинанията им да е затихнал.
Демонът надвисна над него, извиси се като черни буреносни облаци, носещи само беди и мор, сферата, която призова, за секунда хвърли толкова ярка светлина в тази част на улицата, че заслепи и подразни очите му – през един отблясък с множество размазани сенки и силуети само видя как момчето отсреща отстъпи крачка назад, стъпвайки стабилно на краката си, вдигайки лакът пред лицето си...
После белия проблясък изчезна, отново стана мрачно и пусто и матовата сфера, голяма колкото баскетболна топка се понесе с неимоверна скорост към момчето...
Трясъкът беше оглушителен, все едно се намираше в камбанария, върху която се разбиваше самолет, усети как вибрациите плъзнаха по цялата улица и стените и оградите на къщите, всичко се разтресе, все едно беше в остъклен вход, когато наблизо падаше гръм...
Ушите му писнаха, спря да чува и бумтежи и аларми на коли, а когато слухът му се възстанови плавно, фоновият шум бе заменен единствено от остатъчното ехо, което все още продължаваше да отеква многократно по околните повърхности, бързо погълнато от автомобилите пищения.
И видя как момчето отсреща свали ръка, разкривайки му ехидната си, самодоволна усмивка, която толкова искаше да затрие...
Макс опули очи насреща му, усети и как Шаварш също замръзна за миг, стъписвайки се.
„Как е възможно да спре подобно заклинание с обикновен щит?!“ – помисли си той.
Медальонът му изведнъж светна, затрепери и започна да пари яростно...
„Макс, внимавай!“
Докато се извърташе, само чу как нещо изгърмя отстрани рамото му и в следващия момент хоризонтът му се извъртя, чу се тъп удар и когато причерняването му премина, видя огромния небесен купол, който все едно падаше отгоре му.
Чу изсумтяването на демона, как нещо започна да просветва, след това – ярък мигновен проблясък, придружен със силен грохот и яростния му гърлен вик, непринадлежащ на този свят.
-ЛИКСИС! – проехтя гласът на момчето, на фона на все още бушуващите аларми на автомобили.
Когато се надигна, всичко го заболя и имаше чувството, че нямаше кост в тялото му, която да не изпука. Стисна ръце, но не усети ножа си, беше го изтървал, а когато се огледа – не го видя никъде, само пластините на момчето на няколко метра от него – прекалено далеч му се струваха според моментното му състояние.
После видя как Шаварш хвърли сфера към другия демон, който я отби, на пръв поглед с екстремна лекота и протегна ръце към него. Енергията бликна от тях, от земята около демона му извря магически кръг и когато очертанията над главата му се сключиха, всички звуци отвътре изчезнаха – виждаше как той се вайка неуморно в затвора си, риташе с крака и блъскаше с юмруци, но единственото, което постигаше бе образуването на концентрични енергийни вълни, тръгващи от мястото на ударите му и разпространяващи се изцяло по стените на силовото поле докато не затихнеха напълно само след миг. Виждаше и как устата му мърда, а побеснелите му очи шареха ту към момичето, ту към момчето, сигурно ги кълнеше и проклинаше на древни езици, нечувани от човешко ухо никога...
Но не успя да пробие магическия кръг. А Макс знаеше, че щом в първите секунди не е успял – значи никога нямаше да успее... Енгканто не бяха толкова мощни, колкото Асатру, но бяха стотици пъти по-хитри, лукави, умни и интелигенти. Откъдето следваше че вместо да разчитат на грубата сила, залагаха на това да имат заучено заклинание за всяка една възможна ситуация, в която биха могли да попаднат... И затова Шаварш нямаше никакъв шанс срещу него...
Както и Макс...
Затова се надигна и понечи да докосне медальона си с ръка...
... когато нещо отново гръмна над гърба му и усети толкова силен удар, че заби лицето му в асфалта, разранявайки бузата си. За миг все едно забрави къде е и как да се движи...
Нещо хвана ръцете му и ги изви толкова рязко до краен предел, че опънатите му мускули и сухожилия започнаха да горят от болка и той не може да преглътне агоничния вик, който се измъкна от устата му...
-Недей крещя... – каза момчето и в следващия момент нещо металически студено щракна около ръцете му.
-(Цензура)... – размърда се Макс, опитвайки се да стане.
Момчето изпълни молбата му, хвана го за косата и го изправи на колене. Погледът му попадан директно върху яркозелените очи на Шаварш, който се беше кротнал, но когато го видя, отново започна да буйства, блъскайки с ръце и ритайки с крака, карайки стените на магическия кръг да се превърнат в бездънно езеро, в което някой хвърляше камъчета едно след друго.
И звук не долиташе от затвора му. Едва сега си даде сметка колко тихо е станало – алармите на колите бяха заглъхнали до една, дори тихият ветрец беше изчезнал, правейки атмосферата още по-тежка и неподвижна. Видя как щорите на почти всички прозорци прозираха от светлината, идваща отвътре и любопитните очи, подавайки се от ъглите им...
Чу как една желязна врата се отвори, скърцайки тежко в мрака, някой като че ли понечи да излезе, но вместо това тя мигом се тръшна обратно и забързаните стъпки по плочките затихнаха в нощта...
-Доволен ли си сега? – момчето обърна главата му към неговата, за да може да види изпълнилия се със злоба и ненавист поглед на Макс. На фона на издраната му буза, лицето му изглеждаше демонично, все едно ако се освободеше щеше да го оглозга до кокал.
Той понечи да каже нещо, но момчето, неспирайки да му се усмихва лукаво, бутна главата му и Макс отново заби лице в асфалта. Затвори очи и извъртя леко глава, за да не си разбие носа, но нямаше време да мисли в коя посока да го направи и действа по рефлекс, нацелвайки същата буза.
Не успя да сдържи сумтенето си, колкото и да му се искаше. Изкрещя гневно, изпускайки насъбралата се енергия в него, която заради белезниците не можеше да избие навън, блъсна няколко пъти леко челото си в асфалта, за да подсили ефекта.
После изпъна рязко ръце, късайки верижката на белезниците сякаш беше конец, чу множеството преливащи металически звънтения, когато стоманените й брънки се посипаха наоколо.
И се изправи светкавично, замахвайки в движение към момчето, преди да е стъпил стабилно на краката си и установил стабилно равновесие, с широк замах...
... като пълен аматьор...
То я отби с предмишницата и понечи да го ритне с крак, но Макс някак си успя да го посрещне със своя. Изобщо, беше извадил късмет в началото, но след това залитна напред и за да е по-силен ефекта, нещо така силно го изпука в гърба, че всичките му прешлени и ребра изпукаха, той полетя още по-устремено напред и срещна коляното на момчето.
Глухата въздишка се изтръгна от устата му, когато кислородът излезе насила от дробовете му, за миг усети как се задушава и такава паника го обхвана, защото не може да върна веднага нормалния му ритъм.
„Уоу, удари ме в корема!“ – незнайно как успя да си помисли той.
Падна на лакти, вдиша тежко и шумно, уплахата, че няма никога повече да може да си поеме дъх го напусна и тъкмо понечи да се изправи, когато момчето го ритна силно в ребрата, отхвърляйки го настрани.
Всичко това му подейства толкова съкрушително, че Макс остана да си лежи така по гръб, загледан в звездите, борещ се за всеки дъх...
-Стига, бро! Остави ме и аз да му счупя някой кокал... – проехтя един женския глас, някъде отстрани него, от посоката, където бяха дошли внезапните гръмки удари.
После чу приближаващите се стъпки и едно ангелско лице надвисна над него, заемайки половината му хоризонт. За миг си помисли, че е умрял...
... но момичето го хвана за косата и повдигна на колене. Макс нямаше сили повече да се съпротивлява, не виждаше никъде ножа си, всичко го болеше, ръцете му останаха да висят около торса му и затова преглътна цялото си достойнство, оставяйки ги да правят оттук насетне каквото искат с него...
Момичето го изгледа продължително, ярките му сапфири се впиха проницателно в замъглените му изумруди.
-Няма ли да кажеш нещо? – попита след малко Мариян. Тази тишина го караше да се побърква, още повече – поставен в това положение. – Това мълчание ми е неловко след всичко това...
-И какво очакваш да ти кажем? „Здрасстиии, аз съм еди-си-кой, приятно ми е да се запознаем!“? След като те наритахме? Сори, ама не сме лицемери. – каза момчето.
-Да. И толкова се радваме, че те пребихме, че направо изгубихме ума и дума от кеф. – усмихна му се чаровно момичето.
-Много сте мили... И какво искате от мен? – каза Мариян.
-Ми просто да те поступаме малко...
-Не аз убих баща ви, балъци.
-Знаем. Но пък решихме да си го изкараме на теб. – вметна момчето.
-Вие сте ненормални...
-Стига рева. Животът е гаден, нечестен. Мисля, че трябва да си го осъзнал досега. Всеки има правото да прави каквото си иска над другите. И ако може – го прави.
Макс осъзна, че ръцете му все още висят свободни около тялото му. Но реши да не ги помръдва, даде си равносметка, че тазвечерните му отбранителни опити не даваха и грам резултат.
-Изглежда ум на трета степен бие ум и сила. Честно да ти кажа, сис, очаквах повече от тоя. А той почти не се съпротивлява, даже не беше интересно... – продължи момчето.
-Мне, мислиш, че е глупав ли? Не, няма да разкрие истинските си способности още при първата ни среща. Имахме предимството на момента на изненадата – той не беше в изгодна ситуация и просто вече няма да направи нищо – осъзна, че няма шанс, и затова реши да ни се остави да го бухаме и да се носи по течението. А пък и знае, че не искаме да го убием, тъй като ако това беше целта ни, изобщо нямаше да разбере, щяхме да го направим още в началото и изобщо нямаше да се мотаем с него тук и да водим лицемерни разговори...
-Виж ти, трепетликата се прави на умна... ‘Ма поне да имахте повече ум от вмирисания ви баща, че да знаехте, че изобщо не ви трябваше да се забърквате с мен, nirsths...
Момчето изскърца със зъби и понечи да замахне, но момичето го спря.
-Не се подавай на провокации, бро.
-Да, знам. Но просто ще ми достави удоволствие да се подам – така ще мога да му счупя ченето с причина – защото ударът ми ще е много по-силен.
-Баща ви направи голяма беля навремето, като си пъхна оная работа не където трябва... Жалко, че майка ви е била също толкова тъпа, че да не ви абортира веднага...
Изведнъж физиономията на Кали стана траурна и единственото, което видя беше юмрука й. Мълниеносен.
Когато причерняването му отмина, виждаше единствено мастиленото небе с безбройните звезди.
Кали се надвеси над него.
-Мислиш си, че не знам каква игра се опитваш да играеш ли? Тъй като се убеди, че думите ни са реални и наистина няма да те убием, сега изучаваш реакциите и поведението ни и как мислим, за да може евентуално, при една бъдеща среща, когато си по-подготвен, да ни го върнеш тъпкано.
-Впечатлен съм... Ще се омъжиш ли за мен?
-Тъпак...
-Не, вие сте тъпаците... Защото следващия път, когато се видим, дръжте линейка наблизо, защото така ще ви начупя главите, че дори и проядения ви от червеи баща, с когото направих същото, няма да ви познае... – и започна да изрежда по техен адрес всички псувни, които знаеше, без значение езика...
Двамата го изчакаха най-спокойно да се кротне. После го хванаха за пореден път за косата и го изправиха на колене. Доста по-грубо от обичайното, явно бяха афектирани от богатия му нецензуриран репертоар.
-Макс, Макс, Макс, Макс... Куче без зъби си, а продължаваш да лаеш. Искаш ли да ти ги избия в действителност? – дръпна рязко косата му тя, при което Мариян вирна брадичка и имаше чувството, че езикът му влезе в трахеята.
-Спокойно, сис, остави го да си нарежда колкото си иска. Делата са по-важни от думите, достатъчно го подредихме, ще има върху какво да размишлява известно време...
-Някой идва! – изсумтя демонът на момчето, който изведнъж се появи от сенките.
Двамата вдигнаха рязко погледи и се изправиха. Макс дори не помръдна в първия момент, само се усмихна леко. После извърна плавно глава.
Фигурата, първоначално обвита в сенките на нощта, както демонът им, се приближи бавно към тях по улицата, плавно навлизайки в светлината на близката улична лампа. Въпреки това, качулката хвърляше мрак върху горната част на лицето й, закривайки очите й, само един гарвановочерен кичур се беше измъкнал пред лицето й, следвайки грациозните движения на тялото й.
Макс видя как демонът отстъпи крачка назад, скривайки се зад телата на момчето и момичето.
-Какво искаш?! – извика насреща й момчето.
В отговор устните на непознатата се изкривиха в зловеща усмивка. Нещо блесна в едната й ръка, от другата й шепа се посипаха отделни частички прах, блесвайки, когато попаднеха под светлина.
-Направихте каквото искате! Не бъдете алчни! – обади се отново демонът му. Макс едва сега си даде сметка, че има женски глас...
Момчето пристъпи крачка напред, заставайки пред сестра си.
Сребристата кама в ръката на непознатата светна в яркооранжево.
И тръгна бавно напред.
-Отстъпете, ви казах!
Момичето само отвори телепортал, издърпа брат си и след миг прекара и двама им през него.
После очертанията му изведнъж изчезнаха, кръгът около Шаварш падна рязко и демонът му също се скри – Макс почти си имаше и наидея как се чувстваше той – само защото беше по-зле от него...
Острието на Вероника изгасна и тя го прибра в джоба на анорака си, разтръска длан и сивкавите частици марлеваур се посипаха безпорядъчно към земята, бляскайки като брокат под светлината.
Приклекна до него и извади фибата от косата си...
-Съжалявам, че се забавих. Тръгнах веднага, щом го видях... – първият белезник щракна и Макс нетърпеливо го изтръска от ръката си, все едно беше отвратително гнусно насекомо.
-Няма нищо. Беше поносимо...
-Толкова съжалявам... Така се уплаших... – махна тя и вторият му белезник.
Усети как силата преля в него, възвисявайки го, все едно беше изтощена батерия, на която вдъхнаха нов живот.
-Казах ти, че съм добре. Щях да се оправя и сам, нямаше нужда да се разкарваш чак дотук...
В отговор Вероника впи устни в неговите, притискайки се отгоре му и започна да го целува толкова влажно и страстно, че Макс не успя да се въздържи нито за миг, хвана я с ръце за гърба, привличайки я още по-плътно към себе си и я целува докато не остави и двама им без дъх. Никога досега беше чувствал такава възбуда, още повече подсилена от ситуацията от преди малко, когато се беше съпротивлявал с всички сили за живота си...
Вера промъкна ръце между телата им и избута неговото рязко и силно, с неподозирана сила, че Макс колкото и да си казваше, че няма да я пусне никога, изведнъж тя се озова извън прегръдката му.
Чу я как си пое тежко и дълбоко дъх, чу как сърцето му бие мощно в гърдите му.
Тя сложи нежната си длан върху неразранената част от лицето му, обръщайки го леко.
-Доста са те подредили.
-Нищо особено.
-Хайде. Ще те изпратя до вас и ще се погрижа за теб.
-Мога и сам да се грижа за себе си. – изправи се той, изтупвайки се деликатно. – Прибирай се, Вера, късно е. Може да те сполети нещо лошо.
-Както виждаш, мога да се грижа за себе си по-добре, отколкото ти. – отвърна му също сухо тя и се изправи, при което качулката й се отметна леко назад.
Вера се опита веднага да я придърпа обратно, но закъсня...
Макс я хвана грубо с ръка, без да му пука, че я скуби и понечи да се взре в очите й, но тя започна да върти глава, наляво-надясно, но когато той затегна хватката си дотолкова, че всяко движение й причиняваше непоносима болка, се спря и стисна силно клепачи.
-Отвори ги. – прошепна той и в гласът му имаше толкова хлад, че усети как цялото й тяло настръхна.
-Не. – опита се да поклати леко глава тя, но болката мигом понечваше да се върна и нарани неумолимо.
Опита да направи няколко крачки назад, за да се отскубне, но усети как дланта му дръпна косата й силно надолу, при което тя вирна брадичка.
-ОТВОРИ ГИ, ТИ КАЗАХ! – изкреща насреща й той.
-Пусни ме, нараняваш ме! – сграбчи с ръка неговата, впивайки нокти в месото му, но той дори и не трепна. Накрая, останала без сили, вече не можеше да го стиска повече и се предаде напълно...
Отвори очи. Кървясалите й орбити се впиха в обезумелите му очи.
-Обеща ми нещо, Вера! Обеща ми! – повиши глас той и бушуващия му гняв, подхранен още повече от скорошните събития, не му позволи да се усети как я дърпа още по-силно и болезнено.
-БОЛИИ! Пусни ме, изрод такъв! Ilthie syr alir, nirsth!
Макс изсумтя и я бутна грубо, при което Вероника тупна назад по ръце, ожулвайки дланите си на грубия, все още топъл от деня асфалт.
-Отвращаваш ме... – изсумтя презрително той отново и мръщейки се й обърна гръб.
Отвори телепортал. И пристъпи в него без да я погледне повече.
А Вера се изправи бавно, все едно се надяваше, че по този начин ще накара времето да спре да тече, пренасяйки я в един бездушевен свят, където гадната болка, която я разкъсваше вътрешно, не съществуваше. Толкова много беше наранена, че нито изтупа напрашените си дрехи, нито оправи разчорлената си коса – понесе се безцелно по течението, лутайки се като изгубено като някой без мечта. Разплака се в нощта и сълзите й толкова много замъглиха зрението й, че не помнеше обратния път до дома – знаеше само че иска да спре да съществува, за да може болката да изчезне напълно. Не искаше да има сили за нищо повече и затова, вместо да се прибере, седна пред входа, впи лице в коленете си и продължи да лее кървави сълзи.
И да го проклина...
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Sep 2014, 17:32
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Четвърта

Не помнеше двадесет и пети март някога да е бил толкова слънчев и топъл. А това, че беше понеделник и предвещаваше ново начало, по-добро, както не спираше да се надява, още повече подсилваше усещането за него. Беше поне двадесет и пет градуса, което беше принудило повечето жители на Алсуит да захвърлят якетата си и дебелите блузи, надявайки късия ръкав.
Като него. Освен това използва и прекрасното време, за да спести енергия от телепортали и да повърви под ярките затоплящи лъчи на пролетното слънце.
Бяха свикали среща на Факултетния съвет, на които се изискваше и студентски съвет да присъства, във връзка с предстоящите събития следващата седмица – първо международната олимпиада, където щяха да премерят сили четирите парапсихологични школи в света – Саорис, Гренуевър, Алсуит, Лаерт. Фьолдварската, както винаги си оставаше прекалено консервативна и отказа да вземе участие, а Оберландската все още нямаше достатъчно напреднали кадри, които да я представляват. Щеше да се проведе на четвърти, пети и шести април, съответно четвъртък, петък и събота. Практически занятия, дуели, разрешаване на теоретични проблеми, напрегнато съревнование, което винаги оставяше всички участващи без дъх и отнемаше целите дни, от сутрин до вечер. Завършекът беше празничния концерт събота вечер, чрез който щяха да закрият това изключително събитие. Макс не се и съмняваше, че програмата, която бяха подготвили организаторите за нея вечер, щеше да хвърли всички в ступор. Независимо от резултатите, накрая винаги всичко завършваше радостно и весело, сякаш умишлено да насочи състезателите да забравят постигналите успехи и неуспехи. Да търсят нови контакти, приятелства... Все пак, нали това беше и целият смисъл на тези събития, да изгради връзки между различните школи, да създаде една комуникация, предвещаваща множество нови успехи, в бъдещата им работа. Така се развиваше светът – чрез обмяна на знание и опит. От край време се знаеше. И се правеше.
Сряда, десети април беше Денят на викингът Ньорк – първият мореплавател, достигнал бреговете на Арним, цели петстотин години преди златната ера на презокеанските пътешествия, когато хората бяха започнали експанзията си от Инден срещу елфите.
Четвъртък, единадесети април се падаше Денят на Инден или Денят на победата, както го честваха в Оберланд – дата, която преди седемдесет и две години беше сложила абсолютния край на Великата война, с капитулацията на Ел‘ливиан и Фалкланд – след седем дълги, тежки и кървави години, срутили из основи три континента, убили тридесет и пет милиона войници и четиридесет милиона цивилни и оставии над сто милиона ранени и инвалиди. И всичко това ако не се брояха десетките милиони загинали от глад, болести и мизерия в следвоенните години.
Макс въздъхна тихо. Били са славни времена, героични времена, когато като че ли всичко е имало повече смисъл, хората, елфите, всички са се били с повече чест, безстрашно и всяка държава е имала една обща кауза, една ценност, величествена национална идея, която е била способна да обедини под знамената си цели народи, изпълнени с различия и съмнения помежду си.
Така му се искаше понякога да е живял тогава. Само можеше да се надява това да се е случило в предишния му живот, как му се искаше да помни детайли от него... Надяваше се и в следващия си кармата да бъде благосклонна към него и да го върне тогава...
А сега... Сега всичко беше коренно различно, всичко му се струваше безсмислено. Добри хора, сляпо вярващо в лоши каузи, загиваха далеч от дома за благоденствието на някой, който дори не познаваха и не даваше пукната пара за тях.
‚Мдаа, велики и епични времена са били, а сега дори и елфите да нахлуят у дома, не биха могли да накарат човеците да размърдат дебелите си задници и да се обединят под едно знаме...“ – помисли си с горчивина Макс. Толкова жлъчно му стана, че едвам се сдържа да не се изплюе на улицата.
Денят щеше да бъде почетен, както всяка година, с грандиозен парад на Площада на Победата пред Двореца на Теодемар – елфическа резиденция, срутена по време на превземането на града от човеците и после издигната наново от тях, по техен стандарт, с типично характерни за хората мотиви. Военен оркестър и маршова музика, десетки хиляди военни, танкове, бронетранспортьори, ракетни установки, камиони, хеликоптери, самолети, общо взето – радост за тълпата. Винаги му се беше кефил – един от малкото празници, който наистина си заслужаваше да се наблюдава от първо лице.
Петък пък, дванадесети април се падаше Денят на магията. За него беше предвиден ден на отворените врати, отново от сутрин до вечер и, разбира се, още един празничен концерт, този път за целия випуск и академичния състав. Така му се искаше да го пропусне... Но всички имаха очаквания от него..
„Триста черни демона, Лангмар, проклет да си, ти и твоите измислени просветни закони!“
Вървя бавно, наслаждавайки се на времето и затова му отне десетина минути повече от обичайното, за да стигне до училищния комплекс. Разбира се, беше предвидил това и тръгна от вкъщи малко по-рано, така че да не закъснее и да не му се наложи да влиза под строгите погледи на доцентите, а той да се прави, че не ги забелязва. Неудобна ситуация се получаваше, общо взето...
Тъй като беше ранен час и беше време на занятия, почти не срещна много хора в Новия учебен корпус, където по правило се провеждаха деканските съвети. Избра стълбите пред асансьора и само след минута почука на вратата на аудитория 306.
-Влез, Макс! – долетя отвътре гласа на госпожа Евгения.
Не се учуди изобщо – толкова добре го познаваше, че и по стъпките можеше да разбере, че е той. За миг се замисли дали да не се опитва да ходи по-безшумно. После прецени, че усилията му не биха си стрували.
Натисна дръжката и влезе в голямата зала. Единственото, което направиха останалите, беше да му хвърлят по някой друг безразличен поглед и се върнаха към предишните си занимания. Баба му, заместник-деканът по Учебната работа четеше някакви документи, на Макс му се мярна Разпоредба №166-16, която май се отнасяше за обяваването на неучебни дни, доколкото помнеше... Професор доктор Емилия Станфърд, ръководител катедра Медицинска парапсихология и доцент доктор Виктор Илсе, заместник-декан по Международно сътрудничество, бяха на разстояние един от друг, което в очите на много души би могло да се определи като „интимно“, говореха си тихо, така че никой друг да не ги чува и се смееха от време на време. Доцент доктор Саймън Делеланд, ръководител катедра по Теоретична парапсихология като че ли подремваше на стола си, правейки го максимално дискретно. Професор доктор Монтгомъри Блейк, ръководител катедра Практическа парапсихология, както винаги, сякаш изобщо не му се занимаваше с тях и пишеше нещо на лаптопа си, а доцент доктор Рейчъл Уелингтън, заместник-декан по Наука и научно-проложна дейност, беше впила жалния си поглед в масата, скръстила ръце под прекрасните издутини на официалния си костюм, карайки ги да се повдигат от време на време с въздишките, които се изтръгваха от устата й...
Макс прогони тези си опасни мисли от главата, преди някой да е доловил и разпознал насоката на промяната в електромагнитното поле, което излъчваше и си наложи да продължи с огледа си, докато се приближаваше към набелязаното от него място.
Секретарката на Парапсихологичния факултет Кори Уинър и главната счетоводителка Нейта Мърфи, както винаги, бяха затрупани с купчина папки и документи, сякаш това беше натуралното им състояние, което ги притискаше да се справят неуморно с тях.
Доцент Доктор Мишел Айсенберг, ръководител катедра Техническа и научна парапсихология, явно дотолкова скучаеше, че беше започнала да оглежда безупречния си маникьор, очевидно направен или вчера вечерта, или тази сутрин.
Другите му колеги, които бяха тук – Лорис и Кейн от шести курс, Ранди и Мигел от пети и Брайън от втори – единствено първи си нямаше представител, а Трейси и Стеф от трети и Софи от втори все още също ги нямаше.
Седна до Вивиет, която драскаше нещо в тетрадката си, оставяйки чантата си подпряна на единия от задните крака на стола.
-Какво е това? – прошепна Макс, надзъртайки в листа й.
-Ами трябваше да е букет, ама на... Ти рисуваш доста по-добре от мен, то е очевидно. – изкикоти се тя.
-Хм, днес е Цветница, знаеш ли?
-Вярно бе! Познаваш ли някой дъб?
Макс се изсмя тихо, после и Виви, но когато видяха, че Евгения беше вдигнала поглед и го взряла в двама им, усмивките им замръзнаха, спряха да се кикотят и се върнаха към предишния си занимания – тя да драска в тетрадката си, а той да я гледа как го прави или да се чуди какво да прави, докато чакаше. А пък баба му отново насочи погледа си към официалните книжа.
След миг отново се почука на вратата и Евгения, като най-близо до нея, подвикна „Влезте!“ (множествено число, отбеляза си Макс и предположи, че са студенти, тъй като деканите едва ли щяха да чукат).
А когато момичето и момчето се озоваха вътре, едвам се сдържа да не започне да хвърля магически сфери по тях докато не ги разпилее на части. И хич не му пукаше, че ще го направи пред всички.
Видя ехидните им усмивки, появили се на лицата им, когато погледите им се пресякоха, толкова му се догади от тях, че едвам не стана и не си тръгна. Дори и не забеляза, че и Евгения ги беше познала и ги наблюдаваше с безличната си, каменна физиономия.
-Намерете си места и сядайте, по-бързо. – каза сухо тя, без да сваля очи от тях и ги проследи с погледа си, докато те заобикаляха огромната маса за едни от малкото свободни места, които бяха останали. Бяха достатъчно съобразителни да преценят, че тези около Евгения, очевидно, са за някой с нейния статус – не за студенти.
-К‘ви, по дяволите, са тея? – чу сумтенето на Лорис през едно място отвъд Виви. – Къде са Трейси и Стеф?
-Каква е тази кисела физиономия, Макс? Да не сте се срещали и преди? – прошепна му в ухото Вивиет.
-Случайно...
-Май не е минало много добре. Ще ми разкажеш ли после?
-Нямаш проблем.
Вивиет, заедно с Вера и Кристин бяха единствените от приятелите му, които знаеха цялата история около операцията за премахването на онова леке Бранденщайн и подчинените му. Разбира се, на нея й го беше разказал няколко дни след като й подари стафа, невероятното чудо на съвременните технологии, изработени от корпоративния гигант „Зефира“ – Макс дори не си и беше помислял да й спомене колко струваше, въпреки че на няколко пъти тя доста упорито беше настоявала да научи отговора на този досаден въпрос. Сигурно веднага го беше проверила в интернет, но тъй като беше изработен по поръчка – опитите й неумоверно са ударили на камък.
Още помнеше, че тогава посттравматичния стрес беше отминал сравнително бързо и всичко се бе върнало в стандартния си ритъм – поне до събота късно вечерта...
До днес...
Двамата не спираха да се усмихват ехидно под нос. И от всички свободни места, които бяха за студентите от тази страна на масата, избраха да седнат точно до него. Как му идеше да разбие противните им мутри...
В първите няколко секунди беше сравнително тихо – Макс все още кипеше вътрешно от наглостта им, опитвайки се да си изгради инстантно константен имунитет за нея. Те продължаваха да се подсмихват лукаво, той ги следеше деликатно с периферията си, как не спират да се хилят като идиоти, а всички останали вършеха работата си, която им помагаше да убият времето си.
-Добре ли си?
Гласът изведнъж го сепна, карайки го инстинктивно да изправи гръб и стисне юмруци.
После хвърли кос поглед към момичето, но не каза нищо – продължи да си зяпа напред, опитвайки се да се прави на непукист. А така изгаряше вътрешно...
-Надявам се, че не сме те наранили много. Извинявай, брат ми има лошия навик винаги във всичко да прекалява.
Макс вече не издържа и извъртя глава към нея, поглеждайки я със стъписаната си физиономия. Тая нормална ли беше?!
-Ти (цензура) ли си правиш с мен? – каза той, по-силно, отколкото трябваше и чу как всички приглушени разговори затихнаха – всички един бяха взрели изумените си погледи в него.
Момичето само хвърли бърз поглед на лицата из аудиторията, след което се взря в неговото – толкова неотстъпчиво, че на Макс чак му стана неудобно.
-Не, напълно съм сериозна даже. – дори не трепна.
Спря да я гледа и впи погледа си напред, но надолу – за да избегне докторантските лица, впити в неговото.
-Оф, стига сте го правили на проблем! – не издържа накрая момчето, шепнейки ядно към тях, така че никой друг да не ги чува. – Баща ми си беше дебела проклета свиня и заслужаваше да бъде заклан като такава. Получи си заслуженото. Точка.
Макс го изгледа сухо.
-И какъв беше повода за онова онази вечер, тогава?
-Запознанство? – каза непринудено момчето, повдигайки небрежно рамене.
-Запознанство? Да ва (цензура) в шегаджиите, да ва (цензура)...
-Сестра ми е виновна, псувай само нея, ако обичаш. Тя винаги е имала извратена представа за нещата...
-Млъквай, бро, ти го би повече...
-Нали знаете, че ще ви го върна? Така ще ви го върна един ден, че няма да остане нищо от жалките ви, шеговити личности. – изгледа ги той с нетрепващата си физиономия.
Те му отвърнаха по същия начин.
После вратата отново се отвори и залата продължи да се пълни.
-Уф, помислих си, че съм закъсняла. Здрасти, лельо.
-Здравей, Софи. Влизай. – отвърна й Евгения без да отклонява поглед от документите, които четеше.
Момичето заобиколи масата и се настани от другата страна на Вивиет – колкото се може по-близо до Мариян.
-Как си, братовчеде? – попита София Бориславова.
-Нямам от какво да се оплаквам. А ти?
-И аз така. – усмихна му се чаровно тя.
Макс й отвърна по същия начин – но доста по-сдържано.
Софи беше възпитаничка на училището в Саорис – майка й, госпожа Лара Бориславова, беше дъщеря на чичо му, Мариян Бориславов. Той я изпратил щерка си още навремето да учи в тамошната школа, а тя пък беше взела, че срещнала някакъв лиенец, който така й омаял главата, че останала там да живее с него. Но после, когато дъщеря им София беше порастнала и станала кандитат-студентка, по някаква незнайна причина, бяха решили да я изпратят обратно в Парапсихологичния университет в Алсуит, където вече, между другото, се влизаше най-трудно от школите в целия свят. Но пък Софи си беше изключително отдадена в ученето и практиката, и в комбинация с изключителния си чистокръвен ген, с който беше надарен родът му, бе една от първите класирани. Макс взе едно припознаваше в нея качествата на по-младото си аз, което беше през първи курс, когато попадна в истинския живот.
След миг отново се почука на вратата и в аудиторията се появиха и Трейси и Стефани от трети курс.
Последни, разбира се, влязоха деканът, професор доктор Еден Съдърлант, помощник-деканът, професор доктор Сесилия Макгилс, заместник-деканът по Акредитация и развитие – доцент доктор Лина Хатауей и експерт ТИС на факултета, госпожица Натали Ансън.
-Извинете ни за закъснението. – седна Съдърлант. – Нека да започваме веднага моля, първо да ви представя новите членове на събранието ни, това са Кали и Палмър Бранденщайн от първи курс. Бивши възпитаници на училището в Саорис, с Евгения взехме решение да ги включим в съвета на база успехите и възможностите, които са показвали досега. Досиетата им са отлични, пратил съм на пощите на всички ви по копие от тях по-късно да го прегледате и да изкажете някакви забележки или възражения, ако имате.
Мариян само изгледа баба си не много дружелюбно, но тя се направи, че изобщо не го забелязва.
-А сега по същество. – продължи Съдърлант. – Първо, за Олимпиадата...
Евгения взе от купчината до себе си няколко документа и ги плъзна пред декана и помощничката му.
-Поканите са разпратени, билетчетата все още са в продажба, хотелите са разервирани. Разплащането с тях и с фирмите, както следва по закон, ще стане до месец след Олимпиадата, фактурите с разходите вече минаха през ректора и той ги удобри и подписа. Униформени и цивилни от първо и шесто РПУ ще следят за реда и за нагли папараци, които са се промъкнали на събитието, в нарушение правомощията на официалните медии, които ще заснемат и излъчат събитието – за целта сме изпратили покани до Националната телевизия и Канал Три, които доста въодушевено ми отговориха, че приемат с най-голямо удоволствие. Ако на някой му хрумва още нещо, да казва сега, защото ако е в последния момент, сещате се, няма как да се направи нещо по-въпроса.
-Добре, оставям всичко изцяло в твои ръце, Женя, както винаги. Ако сметнеш, че има нужда да се направи още нещо – не се колебай.
-Както кажеш. Следващото е за денят на отворените врати по-следващия петък, дванадесети април, по повод Денят на магията. Повиках няколко от преподавателите и по-даровитите студенти от горните курсове, които да развеждат групите от желаещи из лабораториите на Факултета и училището. И тъй като официално е почивен ден, по закон трябва да им се плати двойна на минималната надница. Вече говорих с мис Мърфи по този въпрос и издействахме парите направо да дойдат от бюджета на университета. После ще пуснем един протокол и ще изиксаме от държавата да ни ги възстанови.
-Отлично. Кои повика?
-Ами почти всички, тъй като се очаква заради въодушевението около олимпиадата, която ще се излъчва наживо, както казах, още повече души да се стекат в Деня на отворените врати. Общо взето, Аз, Макс, Виви, Ева, Лив, Ася, Карла, Касина, Пийт, Саймън, Трийст, Лина, Ема, Лорис, Ранди и Сесилия.
-Добре, добре. А предвидили ли сте някакви други, специални програми за него ден?
-Не, само два турнира, за училището и за университета, и празничния концерт същата вечер. Вече резервирах актовата зала на гимназията, дадох и на Нат да разпечата поканите.
-Добре, супер. Изпрати ми всички документи, аз ще ги преразгледам по-подробно и ще ти кажа дали искам да внесеш някакви промени или не. Преминаваме нататък. Някакви предложения относно промяна на учебната дейност? – огледа той присъстващите.
Мариян вдигна деликатно ръка – толкова, колкото беше нужно, за да привлече вниманието на всички върху себе си.
-Слушам те, Макс?
-Искам да предложа промяна в учебната програма, като цяло. Вече го обсъдихме с останалите групови отговорници, а след това и с доцент Бориславова, от която получихме съгласие, така че предвижваме нещата напред.
-И какво предлагаш?
-Тази Икономика в четвърти курс, дето така и така никой от студентите си няма и наидея защо е сложена там, да отпадне изцяло и да се въведе като свободно избираема факултативна дисциплина. И/или да бъде заменена с някоя друга, евентуално. Видяхме, че има толкова много други факултативни дисциплини, които са отпаднали и вече не се изучават редовно, а само по желание – Теоретична парапсихология трета част, Парапсихологична схемотехника втора част, парапсихологични техники четвърта част, та дори и презентационни умения, философия и патентно дело и защита на интелектуалната собственост ще са ни в пъти по-полезни, отколкото това безсмислено нещо...
-Добре, подгответе подробен план и доклад, и ми ги пратете, ще ги обсъдим подробно на следващия съвет и ще видим какво може да се направи. – отвърна Съдърлант.
„Да бе, ще направиш... Точно ти, дето те мързи да си мръднеш елфическия (цензура)...“ – помисли си предпазливо Макс, без да променя изражението на лицето си.
Деканът хвърли бърз поглед към студентите.
-Деца, вие отивайте да закусвате, ние имаме още някои неща, които да обсъдим. Благодаря ви за отзивчивостта, както винаги, ако имате някакви предложения – доцент Бориславова може да бъде намерена в кабинет 614П. Свободни сте сега.
„(Цензура)...“
Столовете заскърцаха в хор и в пълно мълчание дванадесетината се изнизаха колкото се може по тихо от аудиторията. Едва след като Лорис последна затвори вратата, започнаха първите сумтения и недолоства.
-(Цензура) тъпата работа. Да ни карат да чакаме половин час за пет минутна същина... – изсумтя Трейси.
-Абе за единадесет години не си ли ги научила какви са... – отвърна раздразнено и Лорис.
-Ще се видим после, Макс. – каза Стеф и изчезна нанякъде.
-Какво имаш сега? – попита го Софи.
-Практика при Ася. Ти?
-Нищо. Чак от един лекция при леля. Хайде, чао засега, ще се видим скоро. – сви и тя към другия край на коридора.
-Чао, Софи. – отвърна й Макс и се отправи с Виви към стълбището.
Изведнъж Кали изникна от едната му страна, усмихвайки се насреща му. Наистина, не си беше въобразил при първата им среща. Независимо (цензура), която беше, имаше ангелско лице, което в комбинация с красивата й усмивка, излъчваше такава лъчезарност и хармония, действащи дори и на него успокояващо и смирено, дотолкова, че бе готов да й прости на мига, щом го помоли.
-Хей, ще ме изядеш с поглед още малко. Да не изгуби ума и дума?
Макс премигна няколко пъти и впи очи напред. Вече му идеше само да се мръщи и да й забие един.
Брат й се беше пръкнал от другата страна на Вивиет, която се правеше, че дори не го забелязва.
-Нищо. Имаш широка чаровна усмивка, просто. Толкова, че направо ми иде да я разпоря с един нож още повече.
Кали се изсмя на глас – и нежният й смях само още повече подсили женствеността й. Но Макс вече не можеше да бъде заблуден. Красотата на това момиче беше пропорционално на опасността, която вещаеше.
-Хей, мери си малко приказките, келеш. – опита се да мине през Вивиет Палмър, за да достигне до Макс, но момичето само го избута настрана със сила, за която бегло подозираше, че се крие в нея.
-Внимавай къде стъпваш. – отвърна му сухо тя.
Четиримата поеха мълчаливо надолу по фоайето.
-Още ли се влачите зад нас? – не се сдържа Макс.
-Има един път към ПП факултета... – изрепчи му заядливо Палмър.
-Оф, деца, спрете се вече. За всяко нещо ли ще се драчите сега до края на следването ни? – сряза ги раздразнено Кали.
-Вие го започнахте. И дори няма да разберете кога аз ще го довърша... – рече Макс.
Усещаше как само Виви слуша много внимателно всяка една дума и зорко следи с периферията си ту Кали, ту Палмър.
-И какво, ще го помниш цял живот ли? – повдигна вежди Кали.
-Защо не. Ще си струва. Какво казахте вчера – ще имам върху какво да размишлявам.
-Да, наистина. Аз пък осъзнавам, че цялата работа продължава да бъде заради баща ми. Не заради нас.
-Винаги всичко е било заради баща ви. Винаги. Всичко. – отвърна тихо Макс.
-Оф, Кал, остави го вече това дете. Виждаш, че няма смисъл да продължаваме да разговаряме с него. А и хич не ме (цензура)– ако ще да се сърди, не съм умрял за неговото внимание...
Виви отвори вратата и четиримата излязоха от фоайето, озовавайки се на стълбищната площадка, където малко по-малко бяха започнали да се събират студентите (повече от тях, пушащи).
-Нито пък аз – ако щете го последвайте в ада, при малоумната ви майка – не ми дреме.
Палмър се засили и замахна към него, но Кали отби юмрука му, спря устрема му и го задържа решително. След което погледна към Макс с траурна сериозност.
-Внимавай изключително много, Макс. В тези води вече не ти е позволено да навлизаш.
-Вие бяхте първите, които отдавна нарушиха териториалните граници, lier stir sticks...
Палмър отново не издържа, но този път първо избута грубо сестра си от пътя и замахна към него. Или поне опита, защото не му се отдаде много добре.
Вивиет го удари отстрани коляното, при което кракът на Палмър се сгъна, карайки го да залитне и изгуби равновесие, с вик, който се изтръгна от устата му. Тя му помогна, хващайки го за другата ръка, извивайки я грубо назад и след секунда двамата се озоваха на циментовия под – той по лице, а Виви с коляно, натискащо плешките му. И толкова рязко изви ръката му, чу се изпукване, ехото от което още не беше затихнало, когато агоничния му крясък излезе от гърлото му, привличайки погледите на всички около тях – недоумяващите възгласи на момчетата и учудени ахвания на момичетата.
А докато Кали се опитваше да възстанови баланса си и да се намеси, Макс просто протегна ръка към нея и прошепна:
-Волта!
Пашкулът от сгъстен въздух я обви плътно, електрическите дъги плъзнаха по цялото й тяло, заедно с пращящия звук на мощния заряд и единствената реакция на Кали бе да вирне леко брадичка, присвивайки ръце в лактите си.
След което напълно се парализира. Краката й се подкосиха и тя падна на колене, но Макс, без да бърза, я сграбчи за крехките й рамене и я задържа.
-Ръката мии!!! (цензура цензура), счупи ми ръкатааа!!! – крещеше болезнено Палмър, не спирайки да я кълне, слюнката му, която хвърчеше от устата му и избилите сълзи на зачервените му очи мокреха мозаечната мазилка.
Макс надзърна за секунда в очите на Кал – видя там уплахата от несигурността и умолонието за пощада. Но той не забравяше никак лесно.
Стисна я силно за раменете, гримасата му за миг се изкриви в демонична и щом тя видя това, лицето й мигом стана бледо и още по-ужасено. После целият му хоризонт се завъртя когато, използвайки мощта и силата на тялото си, я изхвърли към стълбищния парапет. Момичето полетя все едно беше лека като пухена възглавница, удряйки се грубо в предпазните заграждения, ламарините издрънчаха металически, последвани от глухо тупване, когато Кал падна върху най-горните стълби на предмишниците си.
-КАААЛ!!! – изкрещя Палмър, все едно забравил всякаква болка и агония, и опитвайки се да измъкне здравата си ръка от хватката на Вивиет, започна да изговаря: -Рай...
-ДАН! – но Виви го изпревари, въздушната вълна го удари зад врата и блъсна челото му в пода. При което Палмър спря да мърда. – Упс... – каза престорено невинно тя.
Макс се приближи бавно до повалената Кали, която с едната си ръка се протегна за парапета, опитвайки се да се изправи. Той й помогна, като приклекна до нея, хвана я грубо за косата и я дръпна назад, поглеждайки я право в очите. Вече имаше само гняв и жажда за отмъщение в тях.
„Кой каквото си е посял.“ – помисли си той.
-Съдбата е кучка и всичко връща. Казах ви, че няма да разберете откъде ще ви дойде. – прошепна й тихо той.
-Е, доволен ли си сега? Сигурно вече си се подсладил... – изсумтя тя, облизвайки деликатно кръвта от устните си с език, все едно му отпряваше някакво извратено предизвикателство.
-Да. А още по-сладкото е, че и някой друг ви чупи главите заради мен. Нямаш си и напредстава що за наслада е това.
-Хм, това е доста силен жест. (цензура) ли я?
Физиономията на Макс внезапно се изкриви гротескно, сграбчи я и с другата си ръка за лицето и блъсна главата й в металната плоскост на предпазния парапет.
После, докато се изправяше, със задоволство наблюдава как Кал се изтъркули надолу по стъпалата, докато накрая остана да лежи в безсъзнание на пода, в краката на група изумени студенти, които не знаеха към него или към нея да гледат.
-Нея не. Но теб с удоволствие бих. – каза тихо той на себе си.
След което двамата с Вивиет си тръгнаха, все едно нищо не се беше случило, оставяйки зад себе си сума от недоумяващи шепоти на невярващите на очите си им колеги.
-Задобряла си, Виви. Реакциите ти са станали още по-бързи.
Момичето само се усмихна леко.

Цялата групичка вече се беше събрала навън, дори Клои и Виви бяха започнали да загряват, разменяйки си слаби заклинания, които отбиваха с лекота, когато се появи Ася и секна разговорите и заклинанията им.
Единствено Ася, както забелязаха всички...
И то начумерената Ася, както забелязаха всички...
-Събирайте си работите и влизайте вътре. – каза просто тя и веднага се обърна, мигом тръгвайки към входа на факултета.
Останалите само си размениха по някой друг учуден поглед и недоумяваща реплика, събраха си кой каквото имаше – якета, горници и чанти и тръгнаха набързо след преподавателката им.
Когато влязоха в кабинета, Ася вече беше седнала зад бюрото си и ги очакваше – беше скръстила ръце на гърдите си и гледаше в някаква празна точка насред стаята. Изчака кротко студентите да се настанят по местата си, да спрат да вдигат шум, след което погледна право към Макс.
-Към като на Бри й се наложи да отсъства, днескашното ни упражнение ще бъде малко по-различно. Ще ви дам почивка от практиката, мисля че би ви дошла добре, тъй като виждам колко изтормозени и изморени сте всички покрай тези изпити. Вместо това смятам просто да си поговорим. Точно както на встъпителните упражнения. Някой да има предложение за тема? – и за първи път свали погледа си от Макс, оглеждайки колегите му.
Последва известно мълчание, което Ася изчакваше търпеливо. Хич не му се хареса гласа й, а и това взиране в него... Имаше известни предположения какво ще го очаква при следващата му среща с нея и след тези думи вече беше напълно убеден в това.
-Макс? Ти какво би предложил? – взря го отново в него тя.
Да, вече беше сто процента убеден... Затова реши да подходи колкото се може по-стратегически.
-Хм, ами да речем, нещо от рода на: „Защо трябва да обмисляме много внимателно нещата, преди да решим направим нещо на другите.“? И като цяло защо трябва да мислим преди да направим нещо. Нещо крайно.
-Супер! Отлично. – не вярваше, че Ася може да стане още по-сериозна, но уви... – Би ли ни споделил тогава твоя опит по тази тема?
„Мамка му...“
Добре, ако се затапиш сам, ставаш сериозен и започваш и ти да го играеш грубо...
-Ами всъщност не. И аз имам неща, които не искам да споделям с останалите. – каза сухо и равно той.
Колегите му се изкикотиха сдържано около него. Лично на Макс обаче не му хареса липсата на промяна във физиономията на Ася.
-Всички се свободни. Това е за днес. Тръгвайте. – каза безлично Асира – имаше чувството, че беше заприличала на каменна статуя.
За известно време в кабинета настана пълна тишина – всички се споглеждаха и питаха наум какво, за бога, се случва, но никой не смееше да издаде и най-малкия шум. Това състояние на Ася ги плашеше, а те отдавна не й го бяха докарвали – поне не и от първите им часове заедно, когато все още бяха новопостъпили студенти, объркани и неорганизирани. Предпочитаха да я виждат нормална – строга и безпристрастна, но определено не и такава...
После изведнъж, като по команда, започнаха да грабят раници и якета, преди да са изчерпали търпението й и да я карат да се повтаря – нещо, за което също знаеха, че не трябва да я принуждават да прави, и по най-тихия начин започнаха да се изнизват един по един от кабинета й.
-Хей, Макс... – поде Клои.
-Макс ще остане. Трябва да поговоря за нещо с него. Излез и затвори вратата...
Клариса се подчини моментално. Както каза, знаеше много добре, че Ася на обича да се повтаря.
Макс дори нямаше намерение и да помръдне. Беше разбрал пределно ясно, че думите й изобщо не се отнасяха за него.
Физиономията на Ася се промени от каменно-зловещата, до каменно-нормалната. Толкова добре я беше опознал вече, че можеше да различни всеки един нюанс по безликото й лице.
Магистърката му не продумваше й дума. Макс също. Продължаваха да се гледат с неутралните си физиономии, погледите им не трепваха и не слизаха един от друг. Макс знаеше, че в никакъв случай не трябва да проговаря първи, не зависимо колко време трябваше да чака Ася да го направи.
Тъкмо се приготви психически за евентуалното дълго мълчание, когато изведнъж столът й изскърца и тя се изправи. Имаше чувството, че се извиси над него, все едно беше огромен черен буреносен облак, който заплашваше да погълне целия блясък на яркото небе.
За да се отърве от това усещане, Макс понечи да се изправи също, просто не обичаше магистърката да стърчи над него, но Ася изведнъж се хвърли отгоре му, сграбчи го за тениската, толкова, че усети как ноктите й през нея се впиват в кожата му и го блъсна толкова силно в стената зад него, че главата му тупна в нея и почувства, че му се завива свят и му причернява. Беше толкова бърза, че дори не успя да мигне.
Помисли си дали да не й благодари, че му е помогнала да се изправи, но реши че сарказмът в някои случаи – например, като този, е само излишно наливане на масло в огъня.
-Какви, триста демона, ги вършиш?! – почти извика в лицето му тя, впи още по-силно пръстите си в тениската му и се опита да го повдигне леко. Не й се получи обаче, тъй като сигурно Макс вече тежеше почти два пъти колкото нея.
Без да сваля нетрепващия си поглед, той я хвана за китките и започна да ги стиска толкова силно, докато тя се принуди да пусне тениската му.
След което и той пусна ръцете й, отблъсквайки ги грубо настрани.
-Ася, ако искаш да ми кажеш нещо, ми го кажи директно, като хората. А не ме блъскай като животно. – каза сухо той.
-Това да не е някаква игра за теб, а? Та тя е само на петнадесет за бога, не ти е някаква играчка! Онази вечер цяла нощ не успях да я успокоя!
-Отношенията ми с Вера засягат само нас двамата – и никой друг.
-За бога, аз съм тази, която я успокоява после! Не ми казвай, че не ме засяга! – повиши отново глас тя. После изведнъж омекна. И го хвана нежно за ръцете, поглеждайки го прави в очите. – Разбери, Макс. Тя си няма никого другиго, освен нас. Само ние й останахме. Аз, ти, Пийт и Крис. Никой друг.
„Божичко...“ – въздъхна вътрешно той.
Едва сега осъзнаваше майчината загриженост на Ася. Видя го в очите й.
-Ще се оправя с нея. Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.
Тя го пусна.
-Помислих си, че ще ме скастрите за друго. Не сега като си помисля, няма как, все още е прекалено рано. – избутя я леко от пътя си той и нарами чантата си.
-Какво... Моля?!
-Както и да е, и без това няма да има значение...
Ася изведнъж сграбчи китката му и го задържа решително. Усети как още веднъж ноктите й се впиват в кожата му.
-Какво още си направил, Макс?! – повиши леко гласа си тя.
Той само погледна стискащата го длан за секунда и впи очи право в нейните.
-Ася... Ако ме докоснеш още веднъж, ще те подпаля...
Усети как мигом ръката й го пусна, а устата й зейна леко, но нито дума не излезе от нея. Очите й си останаха учудено, а лицето й – стъписано, когато той й обърна гръб и излезе от стаята.
Отвън, Клои, Деймънд и Виви, го зяпаха по същия начин. Макс само им хвърли кос поглед и предпочете да се прави, че не ги забелязва изобщо, и продължи по-коридора. Усети как тримата тръгнаха след него, приглушените несигурни стъпки на приятелите му, които едвам бяха събрали смелост да го последват.
-Какво с... – престраши се първа Клариса.
-Не сега, Клои. – не й даде възможност Макс и веднага я отряза.
Не беше от най-грубите, но беше от най-категоричните.

Тена нахлу в кабинета му с гръм и трясък, без да почука.
Както обичаше да прави винаги...
-Мамка му, Тена, изкара ми акъла! Научи се да чукаш веднъж завинаги, за бога! – сопна се Торн и остави папките, които разглеждаше, на бюрото си.
-Аз когато съм се научила, баща ти още не е бил роден, Бервалд. Защо се впрягаш толкова? Боиш се да не те сгащя докато правиш нещо нередно ли?
-За бога!
-Хаха, шегичка бе. Ти си верен на жена си, знам...
-Спести ми глупостите си и карай директно по същество. Затрупан съм от работа.
-Аз също! Какво, да не си мислиш, че си клатя краката по цял ден ли? – стана траурно сериозна изведнъж тя и тръшна папката, която носеше със себе си на бюрото. – Кевин е бил намерен мъртъв тази сутрин.
Торн се извъртя рязко към нея на креслото си.
-Моля?! Кевин Ъртън, когото сложи като опашка на Егендър?
-Да, Торн... – изпуфтя с досада Тена за това, че я кара да се повтаря. – А най-тъпото е начинът, по-който са го убили...
Торн отвори папката и зяпна изумено и невярващо. А после и по същия начин Тена, която само повдигна недвусмислено вежди.
Егендър беше първият от елфите, фигуриращи в списъка, изпратен им от военното разузнаване, който се появи в Оберланд. Беше кацнал вчера по обяд на Валавард с рутинен полет на авиокомпанията „Оберланд Ер“, обикновен пътник по работа, който при обикновенни обстоятелства щеше да остане незабелязан като всички останали.
Зад него веднага се бяха лепнали трима от агентите им, които денонощно дежуреха на летището уж като посрещачи (а и от една страна наистина можеха да се нарекат такива), пратени от Тена и Алис. А после... После Джак и Виктор го бяха изгубили, връзката с Кевин беше прекъсната и двамата с Егендър сякаш бяха потънали вдън земя...
До тази сутрин. Докато един от охраната на метростанция „Нормънд Улд Уилсън“ не го открил да лежи на една от пейките...
-Егендър направо го е направил за посмесище. Един от топ агентите ни... – вметна след няколко минути Тена.
Торн вдигна глава и я погледна.
-Тук пише, че след като са го открили, вече е бил мъртъв няколко часа? Никой ли не е забелязал нищо, охраната не го ли е проверила?
-Не, каза, че го помислили за поредния бездомник, който е решил да пренощува на някоя от пейките в станцията. Вече отдавна спрели да им обръщат внимание...
-Божичко! Значи сега и понятие нямаме къде може да се е дянал този Егендър?
-Абсолютно никакво. Добър е, Торн. Изключително добър. Честно казано, имам съмнения, че можем изобщо да се мерим с техните кадри...
-Пф, пълен ужас, това ще е катастрофално, Тена. Как изобщо ще успеем да им се противопоставим тогава?
-Ще напиша доклад и ще отнеса въпроса до ДСС и военното контраразузнаване. Сигурна съм, че ще ме вземат насериозно. Мога да съм изключително убедителна, понякога...
-Ама разбира се... Какво ще целиш да постигнеш с това?
-Искам да вкарам още няколко кадри в играта. Включително и Мона. Нещата вече са на изключително високо ниво.
-Да, предполагам... Ако това е всичко, бих желал да остана сам. Трябва да довърша някои работи...
Тена се изправи и обърна, но изведнъж се спря, като че ли замръзна на място. Торн забеляза необичайното й поведение и вдигна глава. Дори и той можеше да го забележи...
-Какво има? Какво не е наред.
Тя се извъртя отново към него.
-Принципно това не е в юрисдикцията ни, но мисля, че е добре да го знаеш.
-Изплюй камъчето, най-накрая...
-Погнали са ни на всички фронтове, Торн. Анализаторите ни от Оберландската фондова борса забелязат много тревожни тенденции, особено последните няколко месеца. Знам, че това не е в твоите правомощия изобщо, но много скоро се очаква и икономическа полиция също да мине под крилото на ДСС. Както и всички останали вътрешни служби...
-Казвайки го така, май положението е много по-сериозно, отколкото си мислех, Тена.
-Именно. Следиш ли ЗВТ напоследък или някой от икономическите информационни сайтове в нета?
-Не, честно казано...
-Окей, значи ще ти разясня какво е икономическото ни положение накратко...
Изведнъж вратата рязко се отвори и Макс нахлу без никакво предупреждение в кабинета му, при което двамата се извъртяха като попарени.
-Боже, Макс, и ти ли започна да влизаш директно без да чукаш? – сопна се Бервалд.
-Не му е сега времето да ти изнасям лекции по анатомия, Торн...
Тена се разсмя дрезгаво, при което двамата мъже я погледнаха – Макс учудено и въпросително, а Торн намръщено и накриво.
Когато млъкна, инспекторът погледна към комисаря.
-Един от онези от списъка й... – кимна той към елфката. – Току-що е слязал на Централната гара. Вече имаме втори, Торн.
Бервалд и Тена само се изгледаха стъписано.
И се втурнаха към вратата.

„Ех, Кевин, Кевин, Кевин...“ – въздъхна тихо Алисия докато преглеждаше окончателния доклад на патоанатома, някой си Едвин Грийн. Познаваше и беше срещала почти всички от тях в столицата, но тук, уви (или по-скоро – слава богу!), все още й бяха безизвестни. Не, че се съмняваше, че няма да ги научи скоро по име и физиономия де – това, все пак, в голяма степен беше същността на професията й.
Отново въздъхна, когато погледна снимката на агента, направена преди аутопсията в моргата – толкова студено и безжизнено (не че очакваше друго...) беше излъчването на Кевин, че фотосът изглеждаше все едно черно бял.
„Ех, Кевин... Точно теб ли трябваше да те сполети това...“
Стана й много тъжно за него. Още повече, че го познаваше лично. Вярно, не много добре, но все пак... Добре, че нямаше семейство и роднини. Оставяше след себе си само опечалени колеги и приятели.
Изведнъж на вратата й се почуха тихо. Алисия вдигна поглед, сякаш се опитваше да вникне отвъд нея – уви, това едва ли щеше да го може някога. Остави доклада настрана, опитвайки се да се подготви емоционално за срещата си с този, който я търсеше. Надяваше се поне той да успее да я откъсне от негативното, било то дори и само за кратко.
-Влез! – каза тя.
Вратата се открехна и в първия момент Алис едва не ахна от учудване – почти отказа да го повярва.
-Рал? Какво правиш тук, за бога?!
Жената само се усмихна и пристъпи в кабинета й, затваряйки вратата зад себе си.
-И аз се радвам да те видя, Ал. Повече, отколкото теб, след като ме удостои с такова топло посрещане. – усмихна й се тя и свали тъмните си обемисти очила.
Ярките й сини очи грейнаха насреща й.
Алисия се изправи и отиде да я прегърне.
-Съжалявам, просто ми идва леко в повече напоследък. Аз също се радвам да те видя, как не бих могла... – пусна я тя от прегръдката си, но я хвана за ръцете и кимна към гърдите й. – Не ти ли е малко топло с това черно палто?
-Мне, супер ми е, честно казано. – отскубна леко ръцете си от нейните и приглади по навик яката му.
-Хайде, ела, седни.
Двете се настаниха на столовете от срещуположните страни на бюрото.
-Е, кажи ми, че поне нещата при теб са малко по-добре, отколко тук... – поде Алисия.
-Ами не, не мога, за съжалание. Всички много сме го закъсали. Нямах си и наидея, че положението всъщност ще се окаже толкова зле в действителност. Вчера вечерта имахме среща на Съвета за сигурност. След което веднага ме пратиха да летя за тук. Не съм мигнала цяла нощ.
-Пф, горката. И наистина ли е толкова безнадеждно?
-Според това, което чух на срещата – да. Въпреки че обсъдихме и някои мерки, които ще предприемем, как ще му противодействаме. Но общо взето – тотална помия. Ще мобилизираме всичките си кадри и целия си ресурс. Проблема е, че ако не успеем, до няколко месеца могат да ни заличат напълно.
-Това звучи ужасяващо. Е, и какво точно стана на срещата?
-Ами общо взето беше...

Дейвид Акерман, финансов анализатор от Вестерщрасе – Оберландската фондова борса, се изправи, по навик отпусна леко вратовръзката си. Като го гледаха, другите си даваха сметка, че едва ли не я приемаше като бесило около врата му – искаше му се да я разкара колкото се може по-бързо.
Е, това едва ли щеше да се случи скоро, наглед доклада, който имаше да изнася пред останалите. Сигурно си мислеше, една грешна дума и палачът щеше да ритне столчето...
-Така, ще карам директно по-същество. Както съобщих на предишната ни среща, Лаерт държи оберландски облигации за триста и осемдесет милиарда левара – това прави около четири процента от външния ни дълг и ако реши да ги разпродаде, в отговор на санкциите, които обмисляме – ще срине финансирането на оберландския бюджет. Но нещата може да се окажат много по-мрачни в действителност. Неофициално този процент може да скочи и до седем...
-Дори и само един цяло и пет процента стигат, за да ни сринат напълно. – чу тя как финансовия министър Конингтън прошепна на президента Колинс.
-...Забелязах тенденцията напоследък ценните ни книжа да се изкупуват от неизвестни лица, чиито път не може да бъде проследен, но почти е сигурно, че свършват в Ел‘ливиан. Ако този сценарий се случи – това означава невъзможност да изплащаме задълженията си и няма да имаме друг избор, освен да обявим държавен фалит.
-Но ако това стане, означава световна икономическа криза. – каза директнорът на Държавния резерв, Уинър.
-Но не и за Ел‘ливиан. – намеси се Конингтън. – Заплаха за фалит при тях на практика не съществува. Ел‘ливианският външен дълг представлява само тридесет процента от БВП, а резервите им си остават достатъчно големи. Външният дълг възлиза на шестстотин петдесет и един милиарда левара, като само четиристотин и четиринадесет от тях са номинирани в левари. Резервите им покриват около деветдесет и седем процента от външния дълг.
-Господин министърът е прав. – съгласи се и Акерман. – Предвид трайно неблагоприятна тенденция в оберландските публични финанси, можем да се окажем в невъзможност даже да покриваме лихвите по държавните сиценни книжа, което предизвиква паника сред кредиторите и инвеститорите.
-Но сред инвеститорите и кредиторите ни са Изегем с над два трилиона левара, Торнроуз и Фалкланд с по един трилион, Ванхаймия със шестстотин и шестдесет милиарда, както и над тридесет други държави, включително и Ел‘ливиан с около сто и петдесет милиарда. – противопостави се отново Уинър.
-Затова и сега всички те правят всичко възможно за избягване на сценария със световната икономическа криза. И то още от преди три години, когато поредната стойност на оберландския държавен дълг достигна петнадесет трилиона и двеста и деветдесет и два милиарда и прехвърли стоте процента на брутния ни вътрешен продукт. Именно и тогава най-големият ни инвеститор – Централната изегемска банка – излезе с изявлението, че решението на предишната администрация на президента Вейес за нов таван на държавния ни дълг вече подставя под въпрос дали оберландския левар ще продължи да бъде в бъдеще световна резервна валута, придружено от призив за налагане на международен контрол над печатането на оберландски левари. – обясни Дейвид.
-И освен това, точно тогава президентът Кайлрил ни заяви най-нагло, че сме „финансов паразит, който живее върху гърба на останалите производствени икономики на кредиторите си“. А и доколкото помня, реакцията на Изегем беше подобна, но малко по-дипломатична. – вметна горчиво президентът Колинс.
В кабинетът за кратко настъпи пълно мълчание.

-И грам понятие си нямах, че може да е толкова сериозно! – възкликна Алисия.
-Но чакай, има и още!...

Дейвид Акерман по навик оправи леко вратовръзката си. Беше човек на който наистина би му отивало повече бесило около врата, прецени мрачно Ралия Улд Уилсън.
-Наскоро Ел‘ливиан и Изегем сключиха суап сделка в размер на тридесет милиарда оберландски левара, за да се защитят именно от нестабилната икономическа ситуация в Оберланд. Централните банки на двете страни ще обменят съответно тридесет и осем милиарда риала и шестдесет милиарда марки. Това ще позволи на двете страни да търгуват в собствените си валути и да изолират левара. Освен това, последните месеци Ел‘ливиан сключи такива сделки и с Фалкланд, Ванхаймия, Винхемия, Естар, Лиен, Мирина, Торнроуз. Всичките договори гласят, че търговския обмен между Ел‘ливиан и съответните държави ще се извършва в местните валути и няма да се преизчислява през курса на левара.
-А това определено не е на добре. – прекъсна го Конингтън. – Тази мотивация за по-малка зависимост от оберландския левар ще доведе до още подобни споразумения на Ел‘ливиан с други държави. Това ще даде значителен тласък на намерението на Кайлрил да превърне риала в глобална валута.
-Не и ако валутната им политика не се либерализира. Ел‘ливиан контролира обменния курс на риала, както и инвестиционните потоци извън страната. С този подход, спечелването на доверието на международната общост ще им бъде много трудно. – намеси се Уинър.
-Не и ако продължим да настояваме да им бъдат наложени още по-тежки санкции. – отвърна Акерман.
-Защо?
-Така, първо, голяма част от Ел‘ливианските инвестиции в чужбина са направени чрез компании, регистрирани в офшорни финансови центрове, които е невъзможно да бъдат накарани да спазват режима на санкции срещу Ел‘ливиан. – поде финансовия министър. – Същото се отнася и до чуждестранните инвеститори в Ел‘ливиан – повечето от тях официално са направени от офшорни компании. Второ: Ел‘ливиан е постоянен член на Съвета за Сигурност към Световната общност и по тази причина може да блокира въвеждането на санкции...
-Освен ако то не е дело на отделни държави... – прекъсна го министъртът на външните работи, Мичъл.
-Трето: – повиши леко глас Конингтън. – До дни Ел‘ливиан и Изегем ще сключат поредната газова сделка, което ангажира част от ел‘ливианския износ на въглеводороди срещу каквито и да е било санкции. Освен това се готви и мегасделка с Инден. Четвърто, инденските компании активно лобират за подобряване на отношенията с Ел‘ливиан. На Съюза се падат шестдесет процента от ел‘ливианския износ и четиридесет и седем процента от ел‘ливианския внос. Ние нямаме такива тесни икономически връзки с Ел‘ливиан.
-ИС ни обещаха да накажат Ел‘ливиан за анексията на островите Вилхол. Лайхте вече даже предприе първите стъпки в тази посока: замразяване на преговорите за улесняване на визовия режим. – поде отново Мичъл. – Няма ли никакъв друг начин да санкционираме Ел‘ливиан?
-Можем да подкрепим Съюза като продадем част от стратегическия си петролен резерв, за да окажем натиск върху цените на нефта. – каза Уинър.
-Моля? – сопна се финансовият министър.
-Казвам, че тъй като имаме над седемстотин милиона барела петрол в резерв, ако на ден продаваме по петстотин хиляди барела от резерва, то след няколко месеца цената за барел ще бъде с дванадесет левара по-ниска. Ел‘ливиан ще губи при цени под сто левара за барел, без каквито и да е преки загуби за нас.
-Тук ще се съглася с господин Уинър. – вметна Акерман. – Понижаването на петрола само с десет левара на барел е равно на намаляване на експортните приходи на Ел‘ливиан с четиридесет милиарда левара. Това би доведо до спад на БВП-то им с четири процента, като половината от това ще е свързано с падането на експортните цени на газа, тъй като те са обвързани с тези на нефта.
-Петролът и природният газ представляват две-трети от ел‘ливианския износ, но да се забрани или ограничи техния износ, е невъзможно: Ел‘ливиан е прекалено голям играч, за да бъде заменен. Страната не зависи от вноса на горива, зърнени култури и оръжия, които си произвежда сама. – каза Конингтън.
-Ел‘ливианската икономика ще бъде ударена от забраната за внос на електроника, медицинска техника и нови технологии. Зависима е от външното финансиране, както и ние... – обади се Уинър.
-Но има излишък по текущата сметка и големите валутни резерви. – прекъсна го Акерман. – Както казах, на практика при тях заплаха за фалит не съществува, докато при нас – да.
-Скучно ли ти е? – побутна я леко с лакът министърът на вътрешните работи, Барън.
Рал се сепна и подскочи леко на мястото си. По-оживения разговор, насред който се озова, можеше да се обзаложи, че едва ли някой, освен него, я беше забелязал.
-Задрямала ли съм? Случва се...

Тихото почукване на вратата прекъсна разговора им.
-Да? – поде Алисия високо.
Вратата само се открехна леко и през нея се подаде единствено главата на Макс.
При което, след като ги видя, замръзна, а после физиономията му посърна и се намръщи.
-Здравей, Макс. – усмихна му се леко Рал.
-Дойдох само да ти съобща, че Келиан е била забелязана на Централната жп-гара. Останалите веднага са я погнали...
Алисия само успя да си отвори устата, когато вратата се хлопна обратно и Макс изчезна.
Изпуфтя въздуха, който беше поела, за да му каже нещо. Е, поне опита, имаше свидетел.
-Изчакай ме, ей сега идвам. – изправи се Алис и тръгна да излиза.
-Не бързай, нямам къде да ходя... – завъртя се на креслото си Рал.

-Как разбра, между другото, след като съм с очила? – попита тя.
-Равномерното ти дишане. – отвърна й министър Барън.
-Да, вярно... – и пак затвори очи.
-Казваш, че нищо не може да се направи в такъв случай, така ли? – попита Колинс.
-Единственото, което казвам, е че санкциите срещу Ел‘ливиан ще бъдат контрапродуктивни. Лаерт сериозно се е заел да ухажва Фьолдвар за енергийни сделки, военни контракти и политически споразумения. Ако изключим страни като Фалкланд, Ванхаймия и Торнроуз, Изегем е най-бързо растящият пазар на ел‘ливианския нефт. – отвърна Дейвид Акерман. – Преориентирането към Фьолдвар винаги е било дългосрочна цел на Лаерт и заплахата от санкции ускорява този процес. Много е вероятно връзките между двете страни да се заздравят при евентуалното налагане на санкции. Няма как да изолираш Ел‘ливиан, ако Изегем са зад гърба им.
-Двете страни все още имат спорове относно цената на природния газ и нефта. – намеси се външният министър Мичъл. – В момента Националната петролна компания на Изегем е в центъра на разследване за корупция, което може да забави евентуални бъдещи сделки. Охлаждането на отношенията между Инден и Ел‘ливиан, само ще втърдяват позицията на Изегем и той ще търси начини да си осигури алтернативни доставки от Алазар.
-Както и да наложат нова световна валута. Лаерт много внимателно поставя основите за нов начин на разплащане на взаимна търговия с Изегем и страни от Алазар, което ще позволи да се заобиколи леварът. С очертаващото се отсъствие на Ел‘ливиан от световните финансови пазари, това разкрива надеждата за пренасочване на изегемските капитали, които досега купуваха оберландски държавни ценни книжа. – обясни Акерман.
-Отказът да се използва леварът, особено при петролната търговия, ще е по-голям удар от продажбата на леварните валутни резерви... – каза финансовия министър Конингтън.
-Ако това стане проблематично, можем да го блокираме без проблем. Сигурен съм, че Лаерт също така отчита, че не всички страни ОСИП ще го последват, особено Саратия и Ашрад... – вметна Мичъл.
-Вижте, големият проблем на Ел‘ливиан не са доставките на газ, които са им осигурени с дългосрочни договори, а именно петролът. Това обяснява защо финансовият им министър, Венали, опипва почвата с твърдението, че Ел‘ливиан може да се откаже от левара. Помните, че в началото на март той каза, че Лаерт може да препоръча на всички ел‘ливиански притежатели на оберландски ценни книжа да ги продадат. Това беше в отговор на заплахата ни за нови санкции. – каза Дейвид.
-Това вече е проблематично. Голяма част от златновалутния резерв на Ел‘ливиан е в левари и ако те бъдат изхвърлени на пазара, леварът ще пострада силно. Нищо чудно, че в цял свят има отдръпване от левара... – каза Уинър.
-Ако Лаерт започне да приема плащания за петрол или газ във валути, различни от левара, независимо дали става дума за злато, инден, риал, марки или друга валута... Статусът на левара като световна резервна валута ни осигурява огромни предимства... – прекъсна го Конингтън.

-Наред ли е всичко? – попита Рал, когато Алисия се върна обратно в кабинета.
Полковникът изпуфтя и се отпусна тежко на креслото си.
-Ами все още колегите ми не могат да ме възприемат насериозно, заради малоумния ми баща и все се опитват да ми правят някакви спънки и да ме злепоставят. Да не съм аз виновната, че Тобиас е тъп кретен? – погледна я въпросително Алис.
-Ами какво да ти кажа, Ал... На мен пък Макс май още ми е сърдит за онези пет тона наркотици...
-Дето им ги взехте от „Аретуза“ преди две години и половина ли?
-Мхм...
-Ами, че то малък ли удар беше за тях. Често казано, ако и на мен ми направеха такъв номер, и аз щях да побеснея...
-Пф, какво да се прави, шефовете да не са луди на унищожат пет тона хероин... Изегем щеще да подпали всички ни, ако не ги бяхме продали...

-... Нали и затова премахнахме и Каеда, заради плановете му за единна алазарска валута и Майкъл Фесбе от Международния валутен фонд, заради идеята му за множество резервни валути... – допълни финансовият министър Конингтън.
-Процедурата, която ще трябва да понесат оберландските вносители, ще е сложна и скъпа, ако ел‘ливианската външна търговия мине на риали. За да плати, оберландският вносител трябва да има по сметката си риали. Той трябва да отиде в обслужващата го банка и да поиска от нея връзка с ел‘ливианска банка, от която по безналичен път да купи риали. Ел‘ливианската банка ще поиска срещу тях валутен еквивалент, така че оберландския клиент ще трябва да обърне съответната сума левари в твърда валута. Ако обслужващата банка няма връзка с ел‘ливианка банка, която да поддържа нейна сметка в риали, оберландския трезор ще трябва да установи такъв контакт или да потърси друга наша банка, която да има такава сметка в ел‘ливиански трезор. И едва след като това стане, от сметката на оберландската в ел‘ливианската банка може да се зареди сметката на тамошния купувач. Ефектите от това ще са няколко: първият ефект – търговията ще се оскъпи от комисионни и курсови разлики, ще се забави и като време. Второ, ще се стигне, от банкова гледна точка, до свръхцентрализация на валутни активи от Ел‘ливианската централна банка, защото банките ни ще имат нужда от все повече риали, а централната им банка ще им ги продава срещу твърда валута. Това категорично ще затрудни нашия оборот. Трето, досега валутният риск при търговията с нефт и газ се е носел от Ел‘ливиан, тъй като на международните пазари тези горива се плащат в левари и ако леварът намали курса си спрямо индена, инденския внос на Ел‘ливиан се оскъпява. Не забравяйте, че ел‘ливианския риал, чиито курс се определя от индено-леваровото отношение, е поевтинял с около осем процента спрямо оберландската валута от началото на годината. Ако външната търговия стане риалска, то валутния риск ще се носи само от купувачите.
-Мисля, че наскоро се очаква изключително съществена специална поправка в Закона за създаване на национална платежна система на Ел‘ливиан, като се очаква документът да бъде одобрен окончателно от Горната камара на парламента й. Там е предвидено разплащането в риали да е единственият законен начин за осъществяване на всички външнотърговски сделки на Ел‘ливиан... – вметна Мичъл.
-Това означава, че занапред Ел‘ливиан ще изнася промишлена продукция и суровини – от въоръжение до нефт и газ само срещу риали – и съответно да купува чужди стоки също срещу риали, което ще им даде възможност да се възползват на сто процента от всички преимущества, които им дава един напълно конвертируем риал... – обясни Конингтън.
-Другото е, че Ел‘ливиан спешно ще прави Национална платежна система, каквато нямаше досега. Ако това се случи, дори и световните разплащателни системи да излязат, вътрешно в страната националните системи ще продължават да работят. – каза Акерман.
-Да, и дори нашите оберландски платежни системи на територията на Ел‘ливиан да спрат да предоставят услугите си на клиенти на някои ел‘ливиански банки, като част от евентуални бъдещи санкции, международните оператори на платежни системи след приемането на такъв закон, ще бъдат задължени да станат клиенти на операторите на услуги за платежна инфраструктура, намиращи се и осъществяващи дейност на територията на Ел‘ливиан. При едни такива ответни мерки от страна на Кайлрил, LINK ще могат да реагират само като ужилени, и това ще нанесе много болезнен удар върху дейността в страната на международния оператор за електронни разплащания. – каза Конингтън.
-Кайлрил от дълго време върви към тази крачка – да създаде система за разплащане в риали, напълно независима и на сто процента защитена от оберландския левар и спекулациите на големите западни финансови институти...
-Да, но не беше дипломатически издържано да се прави едностранно и бе трудно за мотивиране пред света.
-Вижте, досегашната ни водеща идея беше проста – страна като Ел‘ливиан винаги да се държи с отворена финансова врата, за да могат през нея да нахлуват западните финансови техники. Именно и затова не въведохме сакнции срещу всички ел‘ливиански трезори, а само срещу Централната банка на Ел‘ливиан като надзирателен пример за всички останали. Ако опитаме нещо по-драстично, Кайлрил веднага ще го приеме като враждебен акт, а той само това и чака. Още от 2005-а се опитва да въведе независима финансова система, основана на риала, на реалната ел‘ливианска икономика и природните ресурси на страната, която да бъде гарантирана от нейните златни резерви. Обаче този съвсем мирен на пръв поглед акт се явява фактически Декларация за независимост и за Оберландската фондова борса е равносилен на обявяване на война. Още от 2007-а датира първия заговор срещу левара с участието на Ел‘ливиан. Страните от Алазар и Изегем бяха подхванали мащабна тайна операция за подмяна на левара като основно средство за разплащане в търговията с петрол. Идеята беше до 2016-а леварът да бъде подменен от кошница, в която влизат индена, марката, риалът и общовалидната алазарска валута.
-Да, но това, благодарение на нашите противомерки, не се случи. – вметна Уинър.
-Както и на това, че заради финансовия ни трус, цареше крехко доверие между световните центрове на развитието... – обади се хапливо Конингтън.
-Още е рано да се говори за това дали ще се случи или няма да се случи. – намеси се Акерман. – Кайлрил е яростен привъжаник на финансовата система, в която Ел‘ливиан ще защитава единствено нейните интереси и ще направи това. Подобни системи вече успешно работят в Изегем и Изегар. Всички те са започнали като национални, затворени системи, обслужващи вътрешния пазар, своята територия и своето население, а сега придобиват нарастваща международна популярност. Каквото и да предприемем, Ел‘ливиан може да унищожи икономиката ни с четири хода: Първо, удар може да бъде нанесен по левара. Както знаете, силата на оберландската ни валута се базира на едно съглашение със Саратия и страните износителки на петрол от ОСИП, което значително допринесе за хегемонията на левара, че всички договори за доставка на енергоносители ще бъдат нормирани в левари. Така, след падането на златния стандарт през 40-те години след Световната финансова и икономическа криза, оберландския левар получи обезпечение във вид на суров петрол. Ако Ел‘ливиан хвърли ръкавицата на петролевара и започне да продава своите енергоносители в друга валута, ще има съвсем друга картина във финансовия свят и на първо място, загубата на оберландското финансово влияние върху Инден. Второ, ако Ел‘ливиан започне да продава срещу индени, леварът ще падне под ниво едно-цяло и пет левара за инден, в резултат на това курсът на единната инденска валута ще скочи нагоре, цената на петрола и газта за инденците ще намалее и те ще бъдат във възторг от възможностите си да се разплащат директно в индени. Трето, следващият удар ще е по потребителите на горива в Оберланд и той ще се превърне в нокдаун за президента Колинс. Цената на дребно на бензина в Арним ще нарасне главоломно – до три левара за литър. Ел‘ливиан държи петролевара с една ръка и може да отговори на бъдещи санкции по такъв начин, че само за един миг да предизвика крах на индекса LFP – водещия индикатор на оберландския капиталов пазар – какъвто историята не е виждала никога. В резултат на това ще бъдем принудени да използваме във външната си търговия вече не разплащания в левари – а и в някаква друга валута, примерно индени, марки или риали.
-Мисля, че в това има доста преувеличение. – намеси се Уинър. – Петролът осигурява под десет процента от световната търговия, като расте делът на страни извън ОСИП. Ел‘ливиан, макар и голям производител, не е водещ по запаси. Оберланд тепърва ще става голям играч на този пазар, благодарение на шистовата революция. Намаляването на дела на левара в световните валутни резерви ще бъде по-скоро постепенен процес. Фьолдвар даде да се разбере, че също се готви за подобна промяна, но напредва много по-бавно – както в осигуряването на нови енергийни договори – не само от Ел‘ливиан – така и с налагането на търговия с марки.
-Предпазливостта им е обяснима. – каза Дейвид Акерман. – Страната държи около две трети от валутните си резерви в левари и бе принудена да купува такива, за да не допуска поскъпване на валутата си поради търговския излишък и оберландските инвестиции в страната. Именно и опасността от нови санкции накара Ел‘ливиан да активизира петроло-газовата си дипломация и да заплаши, че ще се откаже от левара като разчетна единица, а Изегем използва момента, за да договори търговия в марки с Инден. Нали се сещате, че тези събития породиха много спекулации и дори прогнози за края на левара като световна резервна валута...
-Пф, само дрънкат много и не казват нищо съществено. – подшушна й тихо Барън, така че само тя да го чуе.
И Рал го беше чула – по някаква причина, разговорите вече не успяваха да я приспят.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Sep 2014, 17:33
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



-Добре, излизаме за петнадесет минути почивка. След това ще продължим. – изправи се изведнъж президентът Колинс и следват по пепите от двамата мъже от НСО, напусна кабинетът.

-Общо взето, са ни погнали по всички фронтове. Ако искаме да избегнем държавния фалит, Оберланд ще е изправен пред безалтернативния изход от огромно орязване на държавните разходи, което може да стане чрез съкращаването на военните... А останалите само това чакат, за да ни се качат на главата, което на нас ще ти отвори още повече работа...
-‘Щото ние и сега си нямаме достатъчно... – изсумтя Алис.
-Ами да... Освен това, ще се орежат и социалните, в съчетание с отбелязването на рязък и траен растеж на оберландската икономика, за което обаче е нужна кардинална промяна на оберландската външно и вътрешноуправленска философия с укрепване на доверието на инвеститорите в платежоспособността на страната...

-Вижте, ключовият въпрос е увеличението на производството на Алир до три-цяло и пет милиона барела дневно и желанието на Алас, който постигна частична отмяна на санкциите, да започне да изнася по-големи количества. – каза Акерман. – ОСИП поддържат добива на тридесет милиона барела на ден, но властите в Алас смятат, че тези планове са в разрез с плановете им за увеличаване на добива на нефт, което засилва конкуренцията в рамките на ОСИП. Ако двете страни – Алас и Алир – увеличат износа, Саратия може и да не успее да намали достатъчно производството си, за да компенсира това, което ще има отражение върху цените. Макар че Саратия може да си позволи да продава петрол на цена от осемдесет и пет левара за барел, за много от останалите страни в региона, цените трябва да са около или над сто левара.
-Рязък спад на цените на нефта едва ли е възможен. – каза финансовият министър Конингтън. Балансът на цените се поддържа от три източника, които не са свързани с ОСИП – нефтът, добиван от шисти в Оберланд, от битумни пясъци в Винхемия и така наречения тежък петрол на Алфвен, които са много по-скъпи – себестойността им е до осемдесет левара на барел при средна цена от сто левара.
-Господин директорът е прав. Цените на петролът няма да се понижат под седемдесет левара за барел през следващите години. Основната причина е, че производството му е свързано с растящи пределни разходи, особено за усвояването на нови находища и нови технологии за добив. Въпреки, че ръстът на електрическите коли и ВЕИ ще се отразят на търсенето на петрол, икономическото ни стабилизиране ще компенсира това.
-И какви мерки смятате да предприемете в това отношение? – повдигна вежди Колинс.
Конингтън само му побутна дискретно една бледожълта папка.

-Голяма помия, често казано. Заради глупостите на предишните администрации, а и на тази, честно казано, Оберланд е в отчаяна ситуация. Както предполагаш, кризата в Гримлок е борба между Изтока и запада за финансово превъзходство. Правителството ни не може да допусне Гримлок да стане централен транзитен пунк през който да преминават тръбопроводите на Индено-Алеринската търговска зона и ако не спре това – Оберланд и Ванхаймите остават извън борда. Ако под техния контрол се окажат крановете на тръбопроводите, то те ще могат да контролират потоците, които водят към Инден. Но истинския проблем за Инден и Оберланд може да стане необходимостта да се разплаща за нефта и газта не с левари. Нищо чудно съвсем скоро да се получи така, че Ел‘ливиан да поиска да й се заплаща за нейния нефт и газ в риали или със злато. А ние с нашите огромни дългове не се намираме в такова положение, че да управляваме ситуацията. Ако продължим да оказваме натиск, ще има стъпки по отказ от нефтения левар, което ще принуди банковите системи по целия свят спешно да продават държавните облигации на Оберланд заради тяхната безполезност. По отношение на златото, Акерман каза, че за никого нямало да бъде шок, ако ел‘ливианците кажат, че имат над тридесет хиляди тона злато и смятат да се върнат към риала и златото, и че не признават левара. И той смята, че Ел‘ливиан и Изегем още тази година могат да осъществят това, като се има предвид, че те заедно имат над петдесет хиляди това злато. Това означава, че те ще имат истинска валута и ще извършат глобален рестарт, като се върнат към златния стандарт и се от откажат от левара с неговите суверенни облигации.
-Пф, звучи като пълен кошмар това. Толкова ли е зле положението откъм икономическата и финансова страна.
-Мхм. Проблема е, че при военните може да се окаже и още по-зле. Барън е получил доклади, в които се предполага, че „някой“ може да е достигнал и до стратегическия ни ядрен арсенал.
-МОЛЯ?! – изправи се рязко Алисия.
-Правилно ме чу, Ал. Както знаеш, това е основният възпиращ фактор за останалите срещу нас. Недай си боже, при евентуален бъдещ конфликт, ако има саботьори в стратегическото командване, можем да не успеем да изстреляме ракетите си навреме. Или даже изобщо да не успеем да ги изстреляме. Това ни поставя все едно в положението, че оставяме широко отворена вратата посред нощ и излизаме далеч. Останалите няма да се поколебаят да ни смажат при първа възможност. И то във всяко едно отношение.
-Ами стратегическите ракетоносачи? Подводниците?...
-Не и ако не си получат заповедите за изстрелването. А за това са необходими само няколко противорадиолокационни и антисателитни ракети. И в добавка с изгубената комуникация с ракетните бази и силози, стратегическите ни войски остават на тъмно.
-Пълен кошмар е това...
-Да, съгласна съм напълно. Е, кажи поне при теб как са нещата?
-Ами... Зле.
-Пф, и при тебе ли? Така ми се искаше да чуя нещо оптимистично... Колко зле точно?
-Кевин е бил намерен убит тази сутрин.
-МОЛЯ?! – скори рязко и Рал от стола си.

Чакаше го зад ъгъла на блока. Падна се с гръб към него, но мигом щом чу стъпките му, се обърна.
Усмивката беше грейнала на лицето й, ярките й сини очи бяха изпълнени с очакване и надежда. Качулката на светлосивия и суичър беше вдигната, позволявайки само на няколко от правите й гарваново черни кичура да се веят при движението й.
Тя мигом тръгна към него.
-Вера, аз... – поде тихо Макс.
Внезапната й прегръдка, го накара да преглътне думите си напълно. И без това неспирно се чудеше как точно да ги подбере за този разговор, но ето, че сега осъзна, че няма да има повече смисъл от тях.
В отговор, също я прегърна, нежно и обширно, все едно не я беше виждал цяла вечност.
-Знаеш ли, вчера си помислих... – поде несигурно той. – Знаела си, че ще ти кажа и сторя всичко това. Знаела си, че няма да ми направят нищо... И въпреки това дойде...
-Не казвай нищо повече... Вече ти простих. – усети как прегръдката й се стегна още по-силно.
Той също отказа да я пусне.
-Довечера Пийт и Ася ще излизат. Ще дойдеш нали?
-Не! – изведнъж нещо го ужаси до дъното на душата му и той се отблъсна грубо от нея.
Вера изкриви леко глава и го погледна въпросително с бистрите си очи.
-Защо? Какво има?
-Съжалявам, не исках да реагирам така. – хвана я за ръцете той. – Нека да не е вечерта.
-Ами кога?
Макс се приближи бавно до нея и я целуна нежно по устата, после плъзна устни към ухото й и прошепна:
-Сега. Няма никого вкъщи.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 03 Aug 2016, 16:50
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Пета


Минаваше един часа след полунощ, когато Макс я потърси по „Арерта“. Стефани и без това пак не можеше да заспи, така че и за миг не си помисли да го отсвири. Щеше да й дойде добре един късен разговор.
Отговори на повикването му...
-Ало, Стеф, чуваш ли ме? – поде от другата страна леко пращящия глас на Макс.
-Да. Как си, Макс?
-Ами отлично. Да не се каниш да си лягаш?
-Мне, нямах такова намерие в близкия час.
-А, окей. Какво правиш, иначе?
-Размишлявам върху живота, Макс... – въздъхна тихо тя.
-Хаха, така ли? И върху какво, по-точно?
-‘Ми, защо думата „съкращение“ е толкова дълга, защо лимоновият сок съдържа изкуствени ароматизатори, а таблетките за съдомиялната натурален лимонов аромат, защо соевият ми сос мирише на бира, защо при две напълно еднакви чаши, дръжката на едната се нагрява повече от дръжката на другата, като ги слагам поотделно в микровълновата на едно и също време и подобни глупости...
Макс се изкикоти насреща.
-Хах, да, това е нещо, върху което си струва да се помисли... Та, написах едно есе във връзка със сънната парализа. Чете ли ти се сега? Да ти го пратя ли?
-Разбира се, прати. Ще ми е интересно да я прочета...
Когато нотификацията на Арерта за съобщение светна, Стеф отвори диаологовия прозорец и впи поглед в тъмния шрифт.
-Почвам я веднага...
„Казват, че една от възможните причини за сънната парализа се дължи на внезапните промени в начина на живот и повишения стрес. Помня и първия път, когато този така непознат и ужасяващ за повечето души „феномен“ се прояви и при мен – никое съзнателно, а може би и несъзнателно същество не би могло да забрави ярките, причудливи цветове, чувството че се носи и рее безгравитационно... и неистовото усещане за ужас, което последва. Тогава тъкмо бях започнал някои промени със себе си и както е известно, тялото винаги се стреми към една хомеостаза – нищо чудно, че реакциите му отначало се стремяха да ме върнат към предишното ми ниво. Тежката физическа и психическа активност си казваха своето. Тогава не знаех на какво се дължи всичко това – бях го споделял и обсъждал неведнъж с приятели, но не успях да им го поднеса разбираемо, нито успях да намеря смисъл в обясненията, които се опитваха да ми предложат те. Знам обаче едно – това не ме спря да търся промяната. В началото всичко ме плашеше до дъното на душата ми, да не би ужасяващите демони и извънземни да се появят насред съня ми, не позволявайки ми да се събудя, колкото и да се тръшкам и въртя. Имало е дори нощи, в които ме е било страх да си легна и да затворя очи. Сънищата ставаха все по-безцветни и реални, все едно халюцинации, под влиянието на наркотици... Но това не успя да ме спре – въпреки че ме плашеше много.
Сега вече знам – няма нищо причудливо и неестествено във всичко това. Знам, и че непознатото винаги плаши... Но всичко е до време, човек се учи. Така направих и аз – реших да се уча, а след ученето, щом имам необходимите познания – реших да се науча и да го контролирам.
Сега вече знам – всичко е на биохимична основа, че всичко се дължи на два невротрансмитера, регулиращи мускулния тонус – гама-аминобутировата киселина и глицинът – аминокиселини, блокиращи тялото, за да не може човек да се движи, докато сънува нещо и аналогично – да се нарани докато спи. И затова понякога се случваше умът да се събуди преди действието им върху тялото да е отминало. А на какво се дължаха подобните на халюцинации сънища, предхождащи събуждането? Това вече не го знам. Въпреки че си умирам от любопитство да го разбера.
И след като вече бях достатъчно информиран, нещата около контролирането му дойдоха почти от самосебе си – единственото, което трябваше да се направи, е да се запомни усещането по време на излизането и отминаването на сънната парализа – въпреки че в суматохата около събуждането това беше трудоемка задача – и да се науча да контролирам или предизвиквам тези усещания изкуствено. Бях чел, че за да се случи това, е необходимо да се спрат двата невротрансмитера едновременно – и че също така учените, направили тези открития са използвали различни дроги, за да ги блокират – съблазняващо лесен, но опасен като подводен камък вариант.
Моят начин беше изучаването и наблюдението – методът ми да я разпознавам, бе когато в съня си се озовях на тясна пътека, с гъста и непроходима тъмнозелена растителност от двете й страни – и съответно да й противодействам, като се събудя, преди отвратителното извънземно или гротесковия демон да седнат отгоре ми, непозволявайки ми да се движа.
И с това, моето изучване и опити за контрол (бих могъл да кажа – напълно успешни) почти бяха приключили. Със знанието и адаптацията, тревогите в сънищата ми почти напълно изчезнаха, а явлението „сънна парализа“, което преди беше толкова често и плашещо, сега се превърна в нещо, което се проявяваше веднъж на няколко месеца и по-скоро придружено с любопитство и нови опити за осъвършенстване на контрола, отколкото будещо смут и тревога в нощите ми. Причината, поради която седнах да напиша тези редове се дължеше именно и на последната ми случка с нея (а може би и на една специфична снимка, видяна в интернет) – вече дори не помня дали беше преди две седмици или месец, но толкова бях забравил за всичко това, че ме свари напълно неподготвен – помня единствено, че не успях да се събудя предваритело и трябваше да се боря в съня си, за да се върна в реалността. С идването на знанието, непознатото спира да прави впечатление.
Сега вече знам, че има истина в думите на хората – новия адаптационен период през който преминавах тогава, а и все още преминавам, изглежда бе станал причина за нарушение на хомеостазата на тялото ми дотолкова, че то трябваше по-неприятен начин да ми се напомни никога да не свалям гарда си. Вече винаги ще си имам едно наум, когато преминавам през такива периоди и никога няма да се отпускам. Но човек е силен. Човек се адаптира. Ето нещо, върху което наистина си струва да се помисли.
В заключение искам да кажа следното: хората не трябва да се плашат – трябва го да разберат, да се учат. И знайте, че в началото винаги е тежко.“
-Супер се е получило. Хареса ми, особено като си помислиш, че и аз известно време имах подобни проблеми, но не съм задълбочавала толкова много, като теб. Мислиш ли да го публикуваш някъде?
-Ами имам такива намерения...
-Изчакай, ще ти изпратя един сайт, много са добри...
Стефани отвори Вилента, надраска първите няколко букви и избра от списъка elmorilen.el, елфически сайт за парапсихология, който поддържаше сървъри в Инден и Ел‘ливиан.
-Благодаря ти, ей сега ще го прегледам и ще кача статията. Напиши някой похвален отзив, ако ти е присърце. – изсмя се леко той.
-Хаха, добре, обещавам ти.
-Е, благодаря ти, че ми отдели от времето си, Стеф.
-За теб винаги, Макс.
-Между другото, онова готово ли е? – попита Макс.
На Стеф й беше пределно ясно, че няма да се стърпи и ще я попита.
-Ще ти го нося утре, не се тревожи.
-Супер си, Стеф! Благодаря ти много, ще те разцелувам направо!
-Хаха, няма нужда. За нищо, Макс, пак заповядай. – усмихна се леко тя, въпреки че той нямаше как да я види.
-Благодаря ти. Аз ще затварям, отивам да спя, че много късно стана. Хайде, ще се видим утре.
-До утре, Макс...
После той й затвори и в стаята й отново стана гробовно тихо – толкова, че й придаваше онова усещане, че нещо я дебне зад гърба, карайки я неволно да хвърля по някой поглед, само за да се увери, че няма нищо. Видя, че нотификацията на Арерта за съобщения отново беше светнала.
Още преди да е отворила диалоговия прозорец, разбра кой я търсеше...
„Готово ли е?“ – беше написала Вероника.
„Да.“ – отвърна просто Стеф.

И през тази нощ пак се събуждаше през час, въртеше се и не спираше да сънува накъсани глупости, които на сутринта или нямаше да помни, или ако помнеше, нямаше да имат никакъв смисъл. Говореше се, че сънищата отразявали някакви тревоги или притеснения, които са плот на съзнателната част на денонощието, но той предпочиташе да не им отдава голям смисъл, нито пък да задълбава из разни съновници и прочее, защото не искаше да дава допълнителен повод на внушението и подсъзнанието си да му играят мръсни номера, съчинявайки си още повече подобни неща.
Първото, което помнеше, бе как върви през елфическата махала, понеже трябваше да отиде до дома на братовчедките си, тъй като трябваше да свършат нещо, обаче предходния квартал, Алехис бил окупиран от елфи-националисти и трябваше да заобикаля отдолу, през Приморски и Старата ЖП-гара. После, на ЖП-прелезът срещна две момичета, очевидно сестри, като вземеше предвид лицевите прилики, като малкото му направи толкова силно впечатление, че сигурно като се събудеше и излезеше навън, цял ден щеше да се оглежда по улиците, с надеждата да я види, тъй като знаеше, че в сънищата мозъкът му може да възпроизвежда само лице, които някога е виждал, и че не може да си съчинява или моделира такива. Беше малка, може би дванадесет-тринадесет годишна, но лицето й беше най-красивото и симетрично нещо, което някога може би щеше да види.
После се събуди, превъртя се на другата страна, завивайки се и затвори очи.
Следващото, което сънува, бе как драконът от Винланд, който предходната зима беше обезлюдил няколко села и курортни комплекса, напада Алсуит, а те, заедно с Деймънд, се оказват заклещени в първото им училище, в което учеха от първи до четвърти клас, „Хенри С. Дейвис“. След кратко лутане из коридорите му, установиха, че драконът лети само по посока изток-запад, затова те решиха, че трябва да бягат на юг, или по-добре на север, към Доуча (гениална идея! :сарказъм). Не помнеше подробно последвалите събития, но по някакъв начин успяха да откраднат някаква кола (не помнеше каква марка) и скоро се озоваха на международната магистрала „О3“. И после целият му сън стана съзнателен (което значеше, че вече не е сън, следователно – трябва да се събуди, осъзнаваше го още на него етап...), чудеше се какво ли щеше да се случи, за да го събуди, понеже не вярваше да сънува как три часа монотонно пътува...
И после, след един рязък завой извън града през един пролом, след като излязаха от сянката му, видя как драконът беше канцал на пътя на стотина метра пред тях. При което Деймънд се паникьоса, зави рязко и ги натресе право в скалите...
След което се събуди, помисли малко върху съня си и по-скоро върху това, че пак (да, пак) е напълно осъзнат, после реши, че ще му е по-добре да го направи на сутринта и затова се превъртя на другата страна и заспа.
Сънува още две-три работи, но от тях не запомни нищо – предишните два (откъде пък беше сигурно, че са точно толкова и че не е имало други, които са също супер интригуващи, но съзнанието му не е успяло да ги запомни?!) му бяха направили прекалено силно впечатление и бяха заели цялото му съзнание. Въпреки че новите също имаха шанс да са по-важни, но реши да поеме този риск...
Първия път, когато имаше подобен на онзи с Винландския дракон осъзнат сън, беше преди няколко месеца. Изведнъж се беше озовал пак в двора на училището си, „Хенри С. Дейвис“, пълен с деца. По оранжевото небе можеше да познае, че е час преди залез и от всичко това лъхаше такъв мир и спокойствие, че веднага осъзна, че това не може да е реалност. И сънят му стана осъзнат, започвайки да се чуди, докато се разхождаше сред останалите, какво ли толкова може да се случи при такава невероятно благоприятна атмосфера, което да го превърне в кошмар, за да го събуди...
Това, което се беше случило, все още предизвикваше най-дълбока и искренна уплаха в съзнанието му...
За краткото време, което имаше да се чуди в съзнателния си сън, беше стигнал до тревожния извод, че или някоя термоядрена бомба, или метеорит ще се стовари отгоре им, превръщайки всичко в ад, който да го събуди... Но не...
Вместо това, той се превърна в чудовище, започвайки да разкъсва всичко, което попаднеше пред обезумелият му поглед...
И се събуди. После цялата сутрин и целия ден осмисляше преживяното... Как нещата се бяха обърнали. Вместо на него да му се случи нещо лошо, което да го върне в реалността, той самият беше инсценирал събитията за това. Като се превърна в чудовище... А сега и тази нощ... Това поне беше интересно и интригуващо, със Стеф утре щеше да има да го обсъжда, както го бяха направили първия път. Тогава, когато го разказа на приятелите си, бе вкарал уловката да се опитат да познаят какво се беше случило, че да го събуди. И никой от тях не успя, докато накрая Макс не им каза. После със Стеф си говориха още по тази тема, даже обсъдиха и вероятносттите, че сънищата им, може да са техните реалностти в други Вселени. А пък за този случай едната от теориите й беше, че по принципно щом в сънищата виждаш други хора, значи и те също те виждат. Нещо като мрежа, която се създаваше, изкуствена реалност, където по някакъв много странен начин се свързваха съзнанията и подсъзнанията на някои души. И че съзнателният сън за него, е бил кошмар за други – тези, които е нападнал, за да предизвика събуждането си. И че кошмарните чудовища, които са го изтръгвали от някои от сънищата му, също са били съзнанията на други хора... Точно както и той бе успял да го направи... Като някой зъл играч в свят на игра, който атакуваше други герои...
Това определено беше доста тревожно за него... Щеше му се и да чуе и теорията й и за последния му осъзнат сън.
Когато се събуди на сутринта, слънчевата светлина нахлуваше през прозореца, осветявайки цялата му стая. По това прецени, че е някъде към 8 часа сутринта.
После осъзна, че държи нещо в ръката си. Придърпа го и когато зрението му се фокусира напълно, ококори очи...
Беше друга ръка...
Изкрещя панически, отхвърляйки я от себе си и се извъртя рязко на другата страна...
И щеше да се изтърси на пода, ако Вероника не се беше присегнала и не го бе сграбчила.
Когато осъзна ситуацията и установи, че вече няма опасност да се строполи на земята, се взря в сините й, сънени очи.
-Триста демона, Вера, изкара ми ангелите направо...
-И аз се радвам да те видя. – усмихна му се тя.
-Какво правиш тук? Не си ли на училище?
-Мне. Госпожица Айсенберг е болна и имаме три свободни. Ама другите не знаят, а аз забравих да им кажа. – изсмя се заговорнически тя.
-Хах, браво на теб, много си лоша. Как изобщо влезе?
-Ами, случайно сварих майка ти преди да замине за работа и тя ме пусна. Обаче като те видях колко сладко спеше, реших и аз да легна до теб и да си поспя още.
-Много мило от твоя страна... Изяде ли някой ритник или шамар? – изсмя се той.
-Хаха, за бога, не! – Вероника също се изхили. – Ще ти призная нещо... За времето, докато бях в стаята ти, и те гледах, се извъртя два-три пъти, а дишането ти беше тежко и неравномерно. Но в мига, в който легнах до теб и те прегърнах, ти само хвана ръката ми, дишането ти се успокои и спря да мърдаш и да се въртиш.
-Наистина ли?
-Мхм.
-Защото ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в този живот.
-О, стига, не говори така. Изглеждаш тъжен, а аз предпочитам да те виждам весел. Освен това, с тези приказки ме караш да се подтискам и аз да изпитвам съмнение и несигурност за бъдещето ни. И това, което правим...
-И все пак е истина...
-И все пак искам да те виждал весел... – след което се изправи и го задърпа за ръката. – Хайде ставай, аз ще приготвя закуската.
Макс се разсмя и се изправи.
-Какво? – погледна го учудено и въпросително Вера.
-Какво се правиш, че не знаеш... – продължи да се подхилква той.
-Да, и заслужаваш, да ти забия един тупаник за тези ти мисли...
След което и двамата се разсмяха.
-Сигурно знаеш и какво ще искам за закуска? – повдигна вежди той.
-А странното е, че по някаква причина и на мен ми се яде същото...

В случая си направиха миш-маш с повечко сирене. Това беше едно от любимите ястия на Макс, а по някаква причина – и на Вера, въпреки че не си го готвеше често. Нямаха много подобни моменти, в които правеха абсолютно всичко заедно – предимно се срещаха след занатията им, тайно от всички останали, прекалено бдителни за света, за да могат да се отдадат изцяло един на друг. Така му се искаше всичко да спре да съществува и да останат само двамата...
Все някога щеше да дойде този момент. Надяваше се...
По някаква причина Вероника хич не я биваше в домакинската работа...
Изтърва картона с яйца (поне нямаше да им се налага да ги бъркат вече), пръсна пакета със сол (добре, че и двамата не вярваха в суеверия), за малко да си отреже няколко от пръстите и дори успя да счупи една от чиниите им, а после, докато се изправяше, за да отиде да вземе метла и лопакта, си удари главата в шкафа и изтърва по-големите порцеланови парчета, които бе събрала, на плочките, строшавайки ги още повече. Накрая Макс се разсмя, хвана я на ръце и я изнесе от кухняха, казвайки й, че ще се погрижи за всичко. Определено нямаше да й позволи да припари до печката.
Е, то си беше ясно – когато му станеше жена след няколко години, на него щеше да се пада голяма част от домакинската работа. Отново се разсмя на тези си мисли.
-Стига си ми се смял, главата още ми е като камбана... – провикна се от хола тя.
-Съжалявам, не се смях на това! – после отиде при нея, все още продължавайки да се усмихва. – Дай да видя къде се удари, покажи ми го.
Вера сложи пръст на главата си, Макс сложи неговия върху нейния и я разреди внимателно.
-Хм, нищо ти няма, не усещам цицина, даже нямаш и кръв. – пусна я той.
-Да, всички ми казват, че ми е дебела капацуната, понеже изобщо не слушам. – изсмя се тя, после стана напълно сериозна. – Може ли да ти седна на компютъра, докато готвиш?
-Разбира се, чувствай го като свой. – отвърна Макс и се върна в кухнята.
Докато готвеше, Вера си пусна някакви клипчета в Ел‘вид (когато надзърна, за да види на какво се смее толкова невъздържано) и смехът й дълго време съпътстваше бълбукането на миш-маша. Едва сега осъзна, че иска да го чува всеки ден...
-Хайде, готово е! – появи се след малко той с две чинии и вилици под ръце, оставяйки ги на масата.
В отговор, Вера само се разсмя истерично, оставайки глуха за думите му. На Макс му стана толкова любопитно, че не се сдържа:
-Хей, върни го, ако обичаш.
-Добре.
На клипчето, снето от шофьорската камера на трета кола, някакво бяло комби „Гамбревил“ пресече пътя и спря друг бял минибус „Беер“, при което шофьорът на първия – типичната мутра в анцунг, с бръсната глава, слезе и започна да блъска и рита по шофьорската врата и стъкло на втория.
Когато видя как от другата врата започнаха да излизат един след друг няколко души в талисманските костюми на мечокът „Скот“, акулата „Бекъм“, леприкона „Кевин“, любимият на всички деца елементал „Хотачи“ и напушеният гълъб „Максимилиан-Алекзандър Морт Четвърти“ и с поклащаща се подохдка, тъй като костюмите им силно ограничаваха движенията им, тръгнаха да заобикалят минибуса, не се сдържа и започна да се кикоти, заедно с двамата мъже от третата кола.
А щом събориха мутрата на земята и започнаха да я ритат, двамата с Вера (а и двамата мъже, които снимаха) вече не издържаха и се смееха с цели гърла, а сълзите им се стичаха от очите. В един момент дори главата на Бекъм падна и се търкулна по асфалта, а мъжът се втурна бавно след нея, опитвайки се да я догони...
Трябваха им няколко минути, докато осъзнаят какво бяха видели и спрат да се кикотят...
-Хайде да ядем най-накрая. – рече след малко Макс, все още спомняйки си за клипа и не можейки да се удържи да не се кикоти.
Виждаше, че и с Вера се случваше същото. Двамата седнаха.
-Ммм, много е вкусно! Само ти ще готвиш вече. – изсмя се тя.
-Да бе, за какво си търся жена иначе? – изсмя се и той. После опита. – Хмм, вкуса не ти ли идва малко странен? – погледна чинията си подозрително.
-Мне. – отвърна му Вероника и продължи да слага хапка след хапка в устата си. По някаква причина не сваляше погледа си от него.
Макс хапна още няколко хапки, след което не се сдържа и също я погледна.
-Тревожи ли те нещо? – попита той.
-Мне. – отвърна накратко тя, отмести погледа си от него и продължи да дъвчи.
Макс само повдигна вежди и също отмести своя. Когато го направи, я видя как го впи в него. Е, щом не можеше да му устои, нямаше да се държа.
Подсмихна се.
-Какво, триста...
После му причерня и припадна...
Вера го хвана в последния момент, преди да забие лице в чинията си...
Такааа, лесната част беше минала. Сега оставаше сложната...
Първо, бутна го назад да легне назад на дивана. Изхвърли всичката храна в банята, изми абсолютно всички съдове, които бяха използвали. О, да, умееше го много добре, стига да не се преструваше... Изтри интернет историята от тази сутрин. Върна времето на всички часовници с час назад, които бе преместила по-рано. Притича до най-близкия магазин и купи продуктите, които бяха изразходвали. Слава богу, имаше от всичко, така че не й се наложи да ходи на други места. По пътя изхвърли картона от яйца и пакета на солта.
Върна се. Макс още спеше. Да, нямаше лесно да се отърве от това...
Сега оставяше най най-трудната част от всичко...
Костваше й двеста зора да го преоблече в пижамите му и замъкне обратно до стаята му...
Толкова, че почти остана без дъх...

Когато се събуди на сутринта, слънчевата светлина нахлуваше през прозореца, осветявайки цялата му стая. По това прецени, че е някъде към 8 часа сутринта.
Да му се не види, защо все още му се спеше толкова много? Чувстваше се като премазан... Какво толкова бе правил вчера? А, да, писа си до 1 часа със Стеф...
После осъзна, че държи нещо в ръката си. Придърпа го и когато зрението му се фокусира напълно, ококори очи...
Беше друга ръка...
Отхвърляйки я от себе си и се извъртя рязко на другата страна...
И щеше да се изтърси на пода, ако Вероника не се беше присегнала и не го бе сграбчила.
Когато осъзна ситуацията и установи, че вече няма опасност да се строполи на земята, се взря в сините й, сънени очи.
-Триста демона, Вера, изкара ми ангелите направо...
-И аз се радвам да те видя. – усмихна му се тя.
-Какво правиш тук? Не си ли на училище?
-Мне. Госпожица Айсенберг е болна и имаме три свободни. Ама другите не знаят, а аз забравих да им кажа. – изсмя се заговорнически тя.
-Хах, браво на теб, много си лоша. Как изобщо влезе?
-Ами, случайно сварих майка ти преди да замине за работа и тя ме пусна. Обаче като те видях колко сладко спеше, реших и аз да легна до теб и да си поспя още.
-Хубаво си направила... – Макс седна на леглото си и се протегна. Имаше чувството, че гравитацията тази сутрин е три пъти по-силна от обикновенно... После погледна часовника. Минаваше 8 и 15. – Ти си полежи още малко ако искаш, аз ще отида да ни направя нещо да хапнем. Сънувах, че, по някаква причина, изобщо не можеш да готвиш...
-Хаха, ще видиш като ти стана жена...
Макс само се усмихна и излезе от стаята й.
Вероника се изсмя тихо.

Да навиеш ръчно намотка на парапсихологичен усилвател не беше чак кошмарна работа, но не беше и особено приятна. Повечето предмети, съдържащи подобни устройства, вече се произвеждаха напълно автоматизирано в роботизирани поточни линии или от с години обучаван персонал, с помощта на специализирани за тази цел машини.
-А ние го правим ръчно, с помощта на цилиндър от химикал, изрезки от папка и тиксо... – изкикоти се Деймънд, докато му държеше феросилициевата сърцевина. – Зефира ще са горди с нас, толкова че направо като ни видят, веднага ще ни вземат на работа... Като общи работници...
-Вероятно ставаме само за такива на този етап... – отвърна Макс, прехвапвайки отново леко устни, докато се мъчеше да прекара и последните навивки на намотката през тесния процеп.
С такова спокойствие и търпение подхождаше към подобни работи, на които Деймънд вероятно отдавна щеше да го е строшил в земята, изредил преди това целия репертоар от псувни, които знаеше. И то от първия път. А Макс беше изтървал вече цели три пъти натегнатите като пружина намотки, които се развиваха почти до край. При което Деймънд наистина псуваше, а той само стискаше зъби и започваше всичко отначало.
-Иска ми се да имам по-малки пръсти, като някой гном... – изсумтя Макс, докато прекарваше и последната навивка през магнитопровода. – Завърти го леко... Леко, леко!... Така, сега го дръж колкото можеш здраво, не го изпускай!... Пффф, и ти трепериш като мен. – изсмя се леко той.
-Какво няма, след всичкия този зор... Пффф, разгеле! – възкликна накрая Деймънд, когато Макс застопори последната навивка. – Изкара ми душата направо...
-Хаха, на тебе ли? Подай ми тиксото, зад тебе е...
-Ей сега като го облепиш ще стане първо качество, все едно, че е излязъл от Зефира.
-Хах, че и там също ги облепят с тиксо и кондензаторна хартия. Поне съм го виждал от първо лице.
Деймънд само го изгледа изумено с разширени очи.
-Или пък ако има някакъв проблем в изолацията, го заливат със силикон... Точно както правят и джуджетата в Изегем, между впрочем, само че там производството е много по-масово...
-Сигурно, не се и съмнявам.
-Скъсай ми две малки парченца от цветното тиксо, за да отбележа началото на навивките.
Докато двамата минаваха през последния довършителен етап, някой зад тях отново изруга... Май че беше Шарън.
-Е, как го навивате това нещо ве?! – изсумтя и Кармен.
-С мерак и силна воля! – извика й Тайбър от другата страна на стаята.
-Е, остана ни само още едно последно нещо... – взе маркера Дейв. – Как ще го кръстим?
-Мм, Пнечо Белобрадия. – отвърна му непринудено Макс, повдигайки едва забележимо рамене.
Дейв само се изсмя и отвори маркера.
-Окей, ще се опитам да го събера. – отговори му развеселено той.
В същото време, Клои и Вивиет, видимо адски сърдити, се върнаха на работната си маса и се тръшнаха по столовете си.
-Е, какво стана? – попита ги Макс.
-Не тръгна ве, човек, не тръгна! – отвърна раздразнително Клои. – Ебати ужаса, сега ще трябва да го пренавием отново!
Виви само гледаше лошо и тракаше със зъби...
-Ние сме готови! – изправи се Деймънд, подхвърляйки леко усилвателя в ръка.
-Идвайте тук тогава! – подвикна им асистент Лаура Фарел, водеща им дисциплината Парапсихологична схемотехника част втора (така и нямаше и да видят трета, незнайно как си помисли Макс точно в този момент...). Беше седнала на последния ред от лабораторните маси, отрупани с уреди и работи установки и имаше толкова посърнал и отчаян вид, че на него направо му ставаше жал за нея.
-Леко само да не го изтървеш, че ще стане мазало... Като ти знаем късмета, сигурно или ще се пръсне на части, или ще ти счупи крака, или ще пробие пода и ще убие някой долу... – подхвърли Себастиан.
-Хаха, много смешно. – каза сухо Макс и го грабна от ръката на Деймънд преди наистина да го е изтървал. – Зед е прав, обаче. – и изведнъж се разсмя.
-Забавен си, и то много, да знаеш... – сопна се Дейв.
Двамата отидоха на последната маса, сядайки от двете страни на госпожица Лаура.
-Знаете ли как да свържете схемата? – попита равномерно тя, без изобщо да сменя позата си – беше изпълнала крака под чина и кръстосала ръце под гърдите си.
-Разбира се, ходим си редовно на лекциите... – изтърси Деймънд. А истината беше, че и той, и Макс, твърде рядко слушаха това, което се говореше на тях – предимно ги използваха да си вършат някакви свои работи.
-‘Ма разбира се! Те и Клои, и Виви също, ама гледаха като орки, когато седнаха тук...
-Лол, наистина ли?! – вдигна глава Себастиан, прекъсвайки работата си.
После се разсмя на висок глас.
-Млъквай Зед, иначе ще дойда и така ще ти напъхам усилвателя в гърлото, та да ти приседне дано! – закани му се Клои, извъртайки се към него.
-Аз нея лекция май я проспах. – вметна непринудено Вивиет. – Гледах порно и мастурбирах до късно посред нощ.
Макс видя с периферията си как Дейв само го погледна, докато той свързваше усилвателя към измервателния уред, осцилоскопа и елемента на Рьойнберг. Но се направи че не го забелязва.
-А крещя ли? – подвикна й Себастиан.
-Много! И си мислих за тебе!
Сега беше ред на Клои да се разсмее на висок глас.
-Боже, защо си ме проклел по цял ден да си имам работа с олигофрени... – разтърка слепоочията с пръстите на едната си ръка Лаура, поклащайки леко глава.
Макс и Дейв се изкикотиха тихо и сдържано.
-Така, как се казва вашият? – надвеси се леко тя над установката. – Хм, да се надяваме „Пнечо Белобрадия“ да има повече успех от „Претдесет процента прясно прасе“, „Кучи“, „Учуденият“ (Лаура го произнесе така, но направи жест „о_О“ с ръце (Макс беше убеден, че този беше на Клои и Виви, тъй като Вивиет винаги щом ходеха на билярд, боулинг или пък играеха нещо в мрежата, тя се кръщаваше по този начин)) и „Зло джудже с двойна брадичка“...
-Омг, колегите ми са ебахти ретардите... – умишлено каза на висок глас Деймънд.
От към Клои долетя звучна и сочна псувня, която можеше да накара и най-умелия каруцар да се изчерви.
-То значи и ние сме такива... – вметна кротко Макс, без да го поглежда, също подхилкайки се тихо.
Лаура огледа набързо схемата, проверявайки кабелите.
-Така... Всичко изглежда наред... Браво, Макс! Най-накрая някой, който да ми върне надеждата. – отвърна асистентката и включи четириканалния осцилоскоп. – Макс, можеш ли да ми опишеш схемата на опитната постановка накратно? Нямам съмнения в теб, да знаеш...
-Окей... Подаваме двеста и петдесет ансера променливо напрежение от мрежата към специализираната интегрална схема „MQ6415C1”, на чиито изход получаваме десет ансера изправено напрежение, което се подава към първия от елементите на Рьойнберг – базиран на ефекта на Рьойнберг – който преборазува магическата енергия в електрическа и обратното. В случая, първия прави електрическата в магическа, която се подава на усилвателя и се усилва, после се подава на втория елемент на Рьойнберг, който я преобразува отново в електрическа, за да можем да я измерим по-лесно с осцилоскопа.
-А защо използваме осцилоскоп, а не обикновен мултицет? – попита госпожица Лаура.
-Първо, защото ще са ни нужни поне четири, за да мерим цялата схема едновременно и второ, осцилоскопа, за разлика от ансерметъра, се използва за качествена оценка на сигнала, а не за количествена – тоест, че смисъла не е да се измери точната стойност на напрежението, а да се види вида му по отношение на времето. – отвърна Деймънд.
-Да, точно така. Общо взето, схемата, която виждата пред себе си, може да се приеме и като еквивалентен модел на магическия призователен механизъм. Елементът на Рьойнберг е нашето тяло, което използва външната електромагнитна и магнитна енергия, преобразува я в магическа и я насочва или предава към някакъв усилвателен способ, като например стаф, гривна или кристал и чак тогава се насочва. В нашия случай, използваме втория елемент на Рьойнтберг, за да направи съпоставка между магическите и електрически параметри преди и след усилвателя и да изчислим съотношението помежду им и загубите, които се получават, съпътстващи абсолютно всяко преобразуване в този свят. В случая елементите на Рьойнберг си имат външно захранване, за да могат да работят, но при нас това е енергията, генерирана от телата ни. Общо взето е това. Включвай опитната постановка, Макс.
Той изпълно. И направо му олекна, когато видя отместените от нулата линии на осцилоскопа.
-Ай стига ве, тръгна! – възкликна Деймънд.
И за миг в цялата стая настана пълна тишина, всички прекъснаха заниманията си, насочвайки погледите си към тях.
-Наистина ли ве?! – провикна се Клои. – Е, как ве?!
-Ела тази вече у нас и ще ти покажа! – отвърна й Деймънд.
-При теб е бързо и скучно!
Цялата стая гръмна от смях и подсвиркващи възгласи. Ама на Дейв хич не му и пукаше. Нито пък на госпожица Лаура, която вече се правеше, че изобщо не чува просташките им разговори.
-Добре, отново съм изключително доволна от вас. Какво винаги... – тя се надвеси над усилвателя, доближавайки ухото си до него. – Хубаво сте стегнали междината, почти не шуми. – после се изправи. – Ето, както виждате на екрана, синьото и зеленото са ефективните стойности на входните сигнали, съответно десет ансера и девет цяло и три лурела, а червеното и жълтото, съответно са ефективните стойности на изхода, където вече имаме двадесет и пет ансера, и двадесет и три лурела. Разбира се, ако свържете усилвателя наобратно, ще има затихване, но вие правилно сте съобразили началото и края на намотките. Окей, снемете си данните, разкачете схемата и се връщайте на местата си, където да смятате това, което се търси в заданието. След което сте свободни. Клои, Виви, готови ли сте?
-Почти, ей сега, само да му лепна още малко тиксо! – отвърна Клариса.
Деймънд и Макс свалиха данните, разкачиха схемата и се върнаха на мястото си, заемайки се с дългите и отегчителни сметки...
-Че и протокол трябва да му правим... – изсумтя Дейвид.
-Карма...
През това време Клои и Виви се върнаха на работната постановка и започнаха наново да свързват схемата си. И само след малко, всички разбраха резултата...
-ОМГ, ПАК ЛИ НЕ ТРЪГНА ВЕ?!?! – гръмна изведнъж гласът на Клои из цялата стая. Усещаше как й идеше да го разбие с всичка сила в пода...
А Вивиет само продължаваше да гледа лошо и да трака със зъби...
-Еми, момичета, значи не сте достатъчно сръчни у ръцете. Явно ви липства практика в някои неща, ако ме разбирате какво имам предвид. – закикоти се заговорнически Себастиан.
-Даже изобщо няма да се подавам повече на тъпите ти провокации и да им отговарям... – зарече му се Клои.
-Уф, до никъде няма да я докараме така... Макс, донесете вашият! – каза Лаура.
Той изпълни, след което веднага се върна на мястото си, а асистентката се зае да им обяснява същото, което беше обяснила и на тях преди минути. След което им каза също да си свалят данните и да се връщам на местата си, за да направят необходимите сметки. На Себастиан и Андерсън учудващо тръгна, обаче междината толкова много шумеше, че се чуваше и в другия край на стаята.
-Това е защото не сте му измисли оригинално име! – подвикна им Деймънд.
-Ако ти кажа как го кръстихме, всички ще се пръснете от смях. Голяма ирония се получи... – вметна някак си тъжно Себастиан.
-Как? Кажи де!
-„Микровълновата – самоубиец“.
При което наистина цялата стая избухна в смях. Без асистенатка им, разбира се. Тяхнаха олигофрения (а и не само) просто й идваше в повече, за да й е смешно вече.
-Вярно, егати иронията. Спри го да не вземе наистина да се самоубие! – вметна Карман и продължи да се смее.
Следващите бяха Тайбър и Лиъм, но и техният нямаше помен от сработване, така че осистентката отново се принуди да им обяснява всичко с помощта на този, който Макс и Деймънд бяха навили. След тях останаха Кармен и Никол, но и техният (нищо учудващо), също не тръгна. А пък после в лабораториите влезе асистент Едвин Мъри, който миналия семестър им беше водил упражненията по Парапсихологична схемотехника първа част.
-Здравейте, господине. – поздравиха го Макс и Деймънд в един глас, отклонявайки само за миг поглед от тетрадките си.
-Здравейте, здравейте, колеги! – отвърна им той с ведрия си глас и тръгна към задния чин, където бяха Лаура, Кармен и Никол.
-Как си, Ед?
-Ем, как да съм, дойдох да взема няколко макета с 516-та... Какво правите бе? – надвеси се той над Никол и Кармен.
-Усилвател на магическа енергия с елемент на Рьойнберг. – отвърна му Никол.
-И ви тръгна? Браво, браво! Миналия семестър почти само Макс и Деймънд успяваха всеки час да подкарат нещо! – насочи се той към шкафовете в ъгъла, извади четири макета, хващайки ги с една ръка пред гърди и тръгна обратно към изхода.
-Всъщност, и този е на Макс и Дейв. – обади се Лаура. – Единствено те, и Зед и Ан успяха да ги подкарат, обаче техният толкова много шумеше, че направо можеше да ти издъни ушите. Явно практиката на Макс в Зефира отдавна си казва думата.
-Наистина?! – спря се той до чина на Макс и Дейв. – Браво, изегемци! – и потупа Дейв по гърба със свободната си ръка, след което излезе.
И мигом двамата започнаха да се кикотят и да се смеят. Винаги ги ръсеше едни бисери, всеки път успявайки да приповдигне настроението им...
Обаче изведнъж вратата отново се открехна и на прага й се появи и Заместник-деканът по Акредитация и развитие, доцент доктор Лина Хатауей.
-МАРИЯН БОРИСЛАВОВ И ВИВИЕТ ЛЕФЪРД В КАБИНЕТА НА ДЕКАНА ВЕДНАГА!!! – каза рязко и силно тя.
Изглеждаше, меко казано, побясняла.
Изведнъж в стаята беше настнала гробовна тишина, всички бяха впили изумените си погледи в двама им – дори асистент Лаура Фарел.
-‘Ма разбира се, то си беше ясно от самото начало... – изсумтя Макс под нос, оставяйки тетрадката си и пиромолива си на чина си, тръгвайки да се изправя.
-По-бързо вие двамата, нямам цял ден на разположение!
Вивиет едва ли не подскочи на мястото си и по най-бързия възможен начин остави работите си и тръгна към изхода, заедно с Макс.
-Какво пак сте направили бе? – подвикна зад тях Себастиан.
-Спокойно, много скоро всички ще разберете... Извинявай, Лаура. – Лина затвори вратата зад Макс и Виви. – А вие двамата – вървете пред мен!
Двамата изпълниха, но Макс наложи темпото умишлено – нито се влачеше, но и нито бързаше – просто си вървеше примирено към съдбата си.
-Спокойно, Виви, не могат да ни направят нищо. На този етап сме недостижими. – подшушна й той.
-Ще я видим тази работа... – изсумтя доцент Хатауей.
Макс много искаше да й отвърне и затапи брутално, но прецени, че няма да е в негова полза и затова си замълча. А така му се искаше... Толкова, че направо го гризеше отвътре...
-Вместо да подсилиш позициите си и да привлечеш правилните души да застанат на своя страна, ти ми дрънкаш някакви глупости тука, които изобщо няма да са в твоя полза...
Добре, майната му. Вече си го изпроси, бяха го предизвикали, така че сметна, че трябва да отвърне.
-Не е ли истина? МОН няма да позволи на Университета да загуби най-ценните си кадри, и то на прага на олимпиадата. Нито пък да изключи когото и да е било друг и да изгуби част от държавната субсидия, даже и да убием някого... И независимо колко ще го раздуят медиите, накрая всичко ще утихне, а такъв сценарий с изключване, доцент Хатауей, просто не съществува...
-Момче, подкопаваш си много лошо основите в момента... Да, вярно е, никой няма да си позволи да те загуби, но всички ще ти вгорчат живота до края на следването ти. Даже и напредстава няма да си имаш откъде ще ти идва всичко...
-Той и без това ми е достатъчно вгорчен, до гуша ми е дошло от всичката тази помия и простотия. Нямам търпение да се махна от това свърталище на медузи и тролове.
-Внимавай какво си пожелаваш, току-виж се е сбъднало желанието ти...
-Пука ми, та ми дреме... Вуйчо и без това само чака да спра да уча, за да ме вземе във фирмата си и липсата на една вмирисана диплома изобщо няма да го спре...
-Макс, стига! – изсъска му Вивиет, блъскайки го по ръката.
Мариян само ги изгледа и двете последователно, извъртя глава напред и не каза нищо повече.
След малко стигнаха деканския кабинет и Лина ги въведе вътре.
В него бяха деканът Съдърлант, помощник-деканът Макгилс, заместник-деканът по международно сътрудничество Илсе и баба му. И почти го гледаха с едни каменни физиономии, не издаващи нищо – което беше и най-плашещото. Единствено Лина все още изглеждаше бясна, а деканът изглеждаше така, като че ли просто се беше примирил с всичко.
Което само затвърди думите на Макс от преди малко, че не могат да им направят нищо. Едвам се сдържа да не се подсмихне под нос...
Кали и Палмър бяха седнали пред бюрото на Съдърлант, видя ги как в първия момент, когато тримата с Виви и Лин влязоха в кабинета, им хвърлиха коси погледи, после впиха очи надолу, не отказвайки да срещнат взора на когото и да било. Кал беше спуснала част от косата пред лицето си, но въпреки това и през кичурите Макс виждаше кафевите корички по ожулените й бузи, пукнатите устни и засъхналите рани по челото й. А Палмър носеше бинт около лявата си ръка.
Странно, ставаше му жал като ги гледа така... Какво, за бога, беше направил?!
„Каквото и да става, не казвай и думичка, Виви. Аз съм единственият виновен за цялата тази история и единствено аз ще понеса цялата отговорност за това. Остави ги да стоварят всичко върху мен.“ – каза той в ума й.
-Сядайте... – бутна ги грубо Лина към двата свободни стола.
Двамата се настаниха на местата до Кали и Палмър.
-Така, ще започна директно, тъй като до гуша ми е дошло от цялата тази бумащния... – поде приспивно равномерно Съдърлант.
„Ха! Само на теб ли?“ – помисли си Макс.
-Имате ли да кажете нещо в своя защита? – довърши той.
-Относно кое? – подвигна наежено вежди Палмър.
На Макс веднага му стана ясно, че и той ще играе същата игра като тази, която и той планираше. Кал вероятно нямаше да проговори изобщо. Надяваше се и Виви също. Това поне му правеше чест, нямаше как да не му го признае.
-Относно вчерашната случка... – въздъхна Еден.
-Коя вчерашна случка, много работи ми се случиха вчера...
-Стига си ми се правил на олигофрен ве, ами ни отговори! – блъсна изведнъж Лина по бюрото на декана, при което Виви леко подскочи на мястото си.
-Не знам за какво говорите. – скръсти ръце пред гърдите си Палмър и се облегна назад.
Хатауей само изръмжа сърдито.
-Ще ви...
-Остави, Лин, безсмислено е... – въздъхна отново Еден и извъртя лаптопа си към тях.
Четиримата изгледаха записът от видеокамерите пред НУК-а мълчаливо и съсредоточено, все едно бяха на изпит.
-Е, какво ще кажете сега? Още ли ще продължавате да отричате? – попита високомерно Лина.
Четиримата, като че ли умствено наговорили се, решиха да мълчат. Ситуацията се беше обърнала срещу тях... Макс него ден хубаво си беше помислил дали да не влезе скришом и да открадне записите от охранителните камери, обаче това вече със сигурност нямаше да му се размине!
Затова продължиха да не казват нищо.
-Хайде, говорете ве, ваш‘та кожа! – блъсна отново с длан по бюрото доцент Хатауей. – Ще ви вгорча живота, ще ви разкатая фамилията ве, малки неблагодарни к...
-Лин! Стига! – извика й и Еден.
Жената само се извъртя и го изгледа свирепо, сякаш щеше да се нахвърли и върху него.
„Доброто и лошото ченге...“ – подхвърли в умът на Вивиет, Макс.
-Какво каза?! – извъртя се мигом към него Лина, готова и на него да му се нахвърли.
Макс като че ли за миг съжали, че го е направил... Но не клекна.
-Мм, моля? – погледна я той, правейки се на ударен.
-Оф, спрете се вече, не виждате ли, че всичко това е безсмислено... – намеси се и заместник-деканът, Сесилия Макгилс. – От записите много ясно се вижда, че Палмър пръв напада, а Макс просто се е защитавал...
-Откъде знаете със сигурност, как точно пък се е случило? – прекъсна я веднага Макс. Това беше възможност отново да приведе плана си (а и този на Палмър) в действие, така че не я пропусна, независимо от цената – бе готов да я плати. – Ами ако съм му казал нещо? Ако съм го предизвикал и провокирал?
-Моля? – изгледа го учудено тя. – Защо изобщо казваш това?
-Няма как да го докажеш... – намеси се и Палмър, обръщайки се към Макс. – Записите са без звук, може и нищо да не съм казал.
-Абе вие добре ли сте ве? Какви са тези игри, дето ги играете? – не издържа отново и Хатауей.
-В такъв случай, ще е твоята дума срещу моята. – не й обърна внимание Макс и продължи словесната война срещу Палмър. Но всъщност бяха те двамата, срещу останалите. – А ти все още си нов тука, напълно непознат, всичките ти способности и умения съществуват само на досие...
-Не се прави, че не ме чуваш, момченце! Не смей да ме игнорираш!
-Казах достатъчно, Лин! – блъсна по бюрото си и Еден, изправяйки се. – А вие четиримата си вдигайте задниците от столовете и се пръждосвайте от кабинета ми, преди да съм решил да ви направя на нищо!
-Като пълноправен член на този университет и СС, и участник в деканските съвети, настоявам да разбера какви дисциплинарни наказания смятате да предприемете спрямо нас. Според член 18. от правилника...
-На интересен ли ми се правиш сега? – прекъсна го Лина.
Еден само изгледа косо Евгения, която повдигна невинно рамене.
-Нищо не могат да ни направят, не и преди олимпиадата. Не и при положение, че всички тук сме на върха на списъците им...
-Оо, сигурен ли си? Искаш ли да я видим тази работа? – повдигна вежди Лина, заканвайки му се.
-Според член 16. от правилника на Студентски съвет, отнасящ се за правомощията ни, при случай на нарушения на дисциплината, имаме право да използваме физическа, психическа и парапсихологична сила за овладяване на възникнали конфликти и противоречия. Вие сте ни предостъпили тези правомощия, вие сте ги подписали и според последния закон на Лангмар за просветата, всички най-добри от випуска, влизат задължително в СС и не могат да бъдат изхвърлени от него докато не са нарушили правомощията си. – рече спокойно Макс.
-Той е прав... Щом не ви харесва как изпълняваме задълженията си, ни изключете от университета направо... – намеси се и Палмър.
Еден само ги изгледа продължително и двамата един след друг. После каза съвсем тихо:
-Свободни сте. Всички.
Лин първа изхвърча от кабинета, все още прекалено ядосана и изнервена, за да може да го направи по нормалния начин. После и всички други се изнесоха, като им хвърляха по някой като че ли безразличен, но скрито заплашителен поглед. Последни бяха и те четиримата.
-Съжаляваме, че ви създадохме проблеми. Няма да се повтори. – каза на прага на вратата Кали.
-Това трябваше да кажете още от самото начало...
После излязоха...
Евгения ги чакаше зад ъгъла на коридора, беше се облегнала с рамо на стената, скръстила ръце под гърдите си и гледаше право към посоката, от която те дойдоха.
Четиримата замръзнаха на място.
-Е, уредихте ли си бакиите вече? – попита кротко тя, повдигайки леко вежди.
Макс погледна към Палмър.
-Аз съм окей. – каза спокойно той.
-Аз също. – отвърна на погледа му Палмър.
-Добре. Защото има точно две седмици до олимпиадата и за това време ви искам напълно сработени. Хич не ми дреме дали ще прекарвате по осемнадесет часа на ден заедно или ще спите един до друг – просто си свършете работата, вече сте достатъчно големи, поемете отговорност и изпълнете това, което се изисква от вас. Достатъчно ясна ли бях?
-Напълно ясна. – отвърнаха и четиримата в един глас.
-Добре. – изкриви леко единия край на устните си в мимолетна усмивка.
След което си тръгна.
-Това беше неочаквано от твоя страна. Не вярвах, че ще ме подкрепиш. – поде спокойно и някак си примирено Палмър.
-В това свърталище на лами сме студенти срещу преподаватели. Трябва да се поддържаме помежду си, това е неписан закон, независимо това дали се обичаме или мразим, иначе нямаме никакъв шанс. А и когато си напълно квит с някого, можеш да започнеш начисто. – отвърна спокойно Макс. Но всички усетиха студенината в гласа му.
-Да... – и четиримата тръгнаха да вървят бавно по коридора.
-Много глупаво се получи... А уж вече сме големи хора... Съжалявам за всичко... – каза тихо Кал.
-Зрелостта идва с опита, не с възрастта... – вметна сухо Макс. Никога нямаше да забрави тази случка, останалите бяха убедени в това. Винаги щеше да го натяква по някакъв начин.
-Извинявай за ръката... – вметна Вивиет, решавайки да отклони вниманието от него.
-А, нищо ми няма. Беше само изкарана от рамото, нищо счупено няма. Просто трябва сега да е обездвижена за няколко седмици, това е...
Тя се усмихна леко.
-Изкефи ме как Макс ги затапи всичките, кротко и дипломатично, без да повишава глас или да се напряга. – каза Кал.
-Предимство е да си изключително сериозен откъм учебния процес и да знаеш всички правилници. А повечето студенти дори не си правят труда да прочетат червената книжка...
-А пък тоя Съдърлант изглеждаше все едно: „Ъъъ, тея олигофрени заш‘то с‘а сбихаааа... Сега ш‘те м‘а занимават с глупостиии... Яде ми с‘а кифла...“ – изимитира тихо Вивиет, с провлачен идиотски глас.
Кали и Палмър се засмяха. Четиримата се спряха до стълбището.
-Елате днес след обед в четири часа до полето на пантеона. Там се събираме редовно с останалите колеги и се дуелираме. Таман ще се запознаете с тях, ще се сработим, ще се поступаме малко и така нататък. Точно какво доцент Бориславова ни каза да направим. – каза Виви.
-Окей, ще видим. Може да наминем, но само като наблюдатели, след всички тези случки не сме много в състояние за дуели. – каза Кал.
-Още веднъж, съжалявам за всичко... – рече Вивиет.
Макс тръгна да слиза надолу по стълбите.
-Казах ти, няма нищо, наистина... – отвърна Кали.
-Радвам се. – усмихна се леко Виви. – Е, хайде чао, ще се видим по-късно!
-Довиждане! – отвърнаха й двамата в един глас.
-Чао, Макс! – добави и Кали.
Той не отговори нищо – продължи бавно и мълчаливо да си слиза по стълбите.
Виви и останалите само изгледаха гърба му, докато не се скри зад завоя.
-Такъв си е, не му обръщайте внимание. До довечера ще му е минало...
След което го последва.

Помнеше единствено, че сънува нещо хубаво, нещо приятно и необременяващо, но мигом щом беше изтръгнат от дербите на съня, вече беше забравил всичко...
А така му се искаше това да не се бе случило... Толкова се беше напрегнал в опитите си да си го спомни, че не забеляза този, който го беше събудил.
Когато зрението му се фокусира, на фона на яркосиньото небе, видя единствено едни голи крака и една руса глава, надвесена над него...
„К‘во, по-дяволите...“
-Кристин...
-Не знам коя е таз‘ и сори, че те будя, ‘ма ‘ше тря‘а да се разкараш от тук, ‘щото ш‘е пра‘им фотосесия. – разнесе се от нея един детски глас.
-Колко е часа? – седна той и разтърка очи.
Тая определено не беше Кристин...
-Моля? – повдигна вежди тя, по начин сякаш й беше отправил някакво неприлично мръсно предложение. Сигурно ако разбереше, че има стотици милиони в няколко банки в държави, за които даже не е и чувала – веднага щеше да си разтвори краката.
Макс знаеше, че няма смисъл да повтаря толкова елементарен въпрос, затова просто бръкна в чантата си за телефона си, докато я оглеждаше... Съдейки се по облеклото й, най-вероятно бе от някакъв долнопробен танцувален клуб, държащ повече на изкуствения си въображаем имидж и развращаването на тринадесет годишни момичецна, показвайки ги полуголи на публични места, вдигайки и без това неоправданото им с нищо самочувствие, отколкото да ги научи на нещо смислено и полезно...
„Четири и седемнадесет, пфф...“
Последното, което помнеше, бе как лежеше на най-горната част от подиума на паметника на Пантеона, облегнал глава на чантата си и загледан в яркото небе. Беше му толкова топло и приятно... И после някаква малка пикла, имаща се за центъра на света, го беше събудила, ритайки го в рамото, само за да може да си направи няколко снимки, които после да сподели в социалните мрежи, крещейки: „Виш‘те м‘а колку сам велика!“.
Направо му идеше да й забие един шамар, но знаеше, че и толкова не би издържала...
„Да се радва там на живота...“ – пъхна той обратно телефона в чантата си, затвори я, метна я през рамо и с три крачки слезе от трите подиума, преди да е започнал да излива омразата си върху нея...
На половината път от полянката, извърна глава и й хвърли един последен кос поглед.
-Шибана малка курва... – изсумтя той и се извъртя напред.
Вече наближаваше четири и двадесет, а още никой от неговите не се беше появил. Какво им ставаше на тези хора, нима никой от тях изобщо не взимаше насериозно наближаваше събития? Надяваше се това да се случи във всеки един момент, някак си беше убеден в това, затова реши да включи заглушителите и да подготви арената. Това се падаше да е първият им ден на открито за тази година, времето вече го позволяваше и очакваше доста от колегите му да се появят. Въпреки че на него не му пречеше и зимата да си тренира навън. Просто не се намери никой друг луд като него, с когото да го прави.
Защитата представляваше четири пилона, високи шест метра, в четирите ъгъла на арената – просто едно меко и приятно поле, осеяно с ниска, добре поддържана и редовно подрязвана трева – които излъчваха напречни заглушаващи вълни към съседните на тях пилони, образувайки защитен периметър, от който нито можеше да влезе заклинание, нито можеше да излезе – съществуваше само това, което се хвърляше вътре и освен това бъгваше и CCD и CMOS матриците на съвременните камери и фотоапарати, насочени към арената, пречейки да се правят снимки и клипове, които впоследствие да се разпространяват. А това беше важно, защото бе от съществено значение да запазят за сега прогреса на способностите си в тайна. Защото не малко хора се спираха да ги наблюдават как се пребиват почти до припадък. Какво по-хубаво от това да се гледаше подобно нещо, а на всичкото отгоре – и напълно безплатно?
Добре, че все още бяха в такъв период на годината, в който не излизаха цели тълпи по улиците... Като лятото, например.
Отиде до главния пилон и приклекна пред контролното му табло. Имаше само четири изработени ключа за него и бяха притежание на Студентски съвет и на душите най-редовни на тези събития. Тъй като СС беше нещо като контролен орган сред студентите от Алсуитската школа, на тях се падаше задачата да бъдат нещо като рефери на тези срещи – без тях те не можеха да се провеждат и всеки един от присъстващите студенти от съвета носеше пряка отговорност за здравето и безопасността на участниците в дуелите, които се организираха под техен надзор.
Отключи контролното табло и на терминала вътре, въведе паролата...
„Шест-шест-седем-едно-четиринадесет-пара-осемнадесет-комърс-сентрал.“
Светодиодите за активност от оранжево светнаха в бяло, а тези за състоянието на системата само премигнаха при началната инициализация и проверки за грешки.
Нито един от тях не продължи да свети. Значи всичко беше наред и си функционираше, някак си и тя беше преживяла зимата...
Затова го заключи обратно и прибра ключа в чантата си. Направи и лек тест – хвърли сфера навътре, но мигом щом тя срещна пресечната линия между пилоните, се изпари като кълбо дим. Налагаше се да го направи, тъй като един път системата беше отказала, въпреки че привидно нищо й нямаше и за малко да подпалят няколко пешеходеца и горичката зад тях.
После затвори вратичката на ситната телена мрежа, висока колко него, която обграждаше арената и пазеше от всякакви животинки да влизат вътре и най-вече да осират всичко... И държеше любопитните жители вън, предизвиквайки искренното им желание да хвърлят всякакви боклуци на това красиво зелено поле.
Макс събра набързо празните бутилки от бири и безалкохолно, картонените кутии от сокове и нектари и опаковки от шоколади и вафли в единия ъгъл, след което ги намачка и излезе да хвърли в близкия кош.
Когато влезе обратно вътре, си избра посока, в която, в този момент не преминаваше никой и хвърли нова сфера отвътре навън, но мигом защитната система сработи и я изпари.
Това беше добре, не виждаше какви пречки биха могли да възникнат тази вечер...
Един път дори им се беше случило да намерят конзолата разбита – нямаше нищо откраднато вътре, всичката мед отдавна беше заменена с оптика, а електронните модули, които бяха абсурдно скъпи, бяха капсуловани и залети със силикон, уникални и не можеха да се използват за нищо друго. Всичко просто беше разбито, ей така, за кеф...
След това чакаха цял месец университета да се размърда и накани да поръча нов модул, техниците му да поправят системата, обаче това така и не се случваше, затова накрая им писна, събраха си те пари и си го купиха, и с помощта на няколко от колегите им от Електроника и Индустриална парапсихология, го монтираха и сложиха по-здрава кутия и ключалка. Дори и го ритнаха няколко пъти и му хвърляха малко камъни, колкото да се убедят, че е почти неунищожимо.
-Сори за закъснението, бро... – спря се задъхано до оградата Софи, подпирайки се с длани за коленете, поемайки си дълбоко и тежко въздух. Потната й коса беше вързана на небрежна опашка, а няколко кичура се бяха измъкнали и се вееха около лицето й или полепнали по него. Беше облякла черно спортно потниче с бели кантове по него, сега още по-плътно прилепнало по нея, очертаващо прелестите й и оголващо нежните й, лъщящи рамене и ръце, а надолу провокативно къси спортни шорти, достатъчно, за да показват женствено оформените й крака.
-Колко ти е отчета за днес? – попита я Макс, излизайки от арената.
-Уффф, дванадесет по сто на макс, плюс хиляда и шестстотин на много бързо темпо до тук... Реве ми се направо, краката ми не ме държат повече... – намръщи се тя и изкриви гласа си, все едно наистина щеше да се разплаче.
Макс бръкна в чантата си и й подаде почти пълната си бутилка с вода. Беше я напълнил на една от чешмичките на идване.
-Ох, благодаря ти! – грабна я тя така, все едно не беше пила от дни.
Трябваха й точно десетина секунди, за да я опразни до една-трета...
-Ох, пак ти благодаря! Ще ида да ти я напълня, че почти нищо не оставих...
-Няма нужда...
Но Софи вече беше на няколко метра от него и едва ли няколко думи на отрицание биха я разубедили да спре.
Също така й трябваха не повече от две минути да се върне.
-Ето... – подаде му тя изпотената бутилка.
-И аз ти благодаря. – пусна я той в тревата до чантата си.
-Е, ще започваме ли?
-Няма ли да си починеш малко преди това или да хапнеш нещо?
-Мне, вече се чувствам по-свежа и пълна с енергия. А пък и ще правим лек спаринг, няма да се избиваме помежду си...
-Окей, щом чувстваш, че няма да се озориш... А пък и няма да те тормозя много. – усмихна й се леко той и бръкна в чантата си.
-Хаха, забавен си, бро... – отвърна му тя, с една идея по-сериозна от него.
Макс пусна деликатно драконовата си гривна в чантата си, после, правейки се, че търси нещо, я навря най-отдолу, чак след което извади двете ограничителни гривнички за дуели и подаде на Софи едната.
После си сложи другата, свали си анорака, сгъна го и го сложи върху чантата си и разпаса тениската си от анцунга си, който беше облякъл в тоалетните на университета след часовете.
След което отвори вратичката за Софи.
-Мерси, бро. – удостои го с една очарователна усмивка тя.
Макс влезе и затвори след нея и двамата тръгнаха към двата противоположни края на арената. Беше с размери около тридесет на тридесет метра, но двамата се спряха само на десет метра един от друг и се извъртяха лице в лице. Процедурата оттук беше както следваше – първо леко раздвижване на ставите. Първо започваха от раменете, след това минаваха през лакти, китки и глезени, колене и кръст, врат, после няколко клека, докато се отпуснеха тазовите им мускули и им позволяваха да клекнат до дъно, малко подскоци и високо повдигане на коленете, почти опирайки ги в гърдите, привеждане напред за отпускане на задните бедра докато могат да опират целите си длани в земята с изпънати колене, няколко лицеви опори, планински катерачи, бърпиха и крънчове, и бяха готови – толкова бяха повтаряли двамата всичко това отново и отново, че вече го правеха в пълен синхрон.
Макс вече виждаше с периферията си как тези, които преминаваха по алейките от двете страни на арената, се спираха и им хвърляха по някой любопитно-странен поглед.
„Дайте им хляб и зрелище, и друго няма да искат.“ – помисли си той.
Той и Софи приключиха едновременно със загрявката, изправиха се в такт и застанаха един срещу друг.
-Готова ли си? Хайде, започваме! – каза Макс.
-Erray...
-Erray!
Той призова слаба магическа сфера и я запрати леко срещу нея.
Софи обаче я отби прямо настрани и надолу, и тя се заби в тревата, разкъсвайки я.
-Обиждаш ме, бро... – отвърна му Софи и също му хвърли сфера, малко по-силна и бърза от неговата.
Макс просто отскочи настрани.
-Ох, пак ли този разговор... – въздъхна той и й прати нова сфера. Тя я отби с лекота. – Водили сме го стотици пъти сигурно вече...
-Да... – отвърна Софи и мигом контраатакува, докато Макс се беше открил.
-Пова! – блокира заклинанието й той, тъй като прецени, че да се опита да вдигне щит за краткото време, с което разполага, би било твърде рисковано за него.
-Сега трябва да кажеш, че се започва постепенно, понеже е просто тренировка и няма смисъл да се излагаме на ненужен риск.
Макс вече издигна постоянен щит около себе си и последвалата й сфера се разби със гръм в нея.
-Знам. – отвърна той. – А ти трябва да кажеш, че знаеш и просто това е начин да започнем разговор, който да развиваме все повече и повече.
-Виждаш ли как се разбива рутината? – усмихна леко тя, като двамата продължаваха да си хвърлят слаби, нискоскоростни сфери, които противоположния съумяваше да отбие с лекота.
Всичко беше просто спаринг за убиване на времето, преди да се появят останалите, които вече безобразно закъсняваха.
-Е, чуват се някакви лоши работи за тебе тези дни из университета, бро... – поде напълно очаквано Софи. Макс се учуди, че не го е направила много по-рано. Все пак имаше такт донякъде, признаваше й го...
-Чак сега ли? Очаквах още вчера всичко да се разчуе.
-Какво ти пука, нали вече всичко е раздухано... Пф, не трябваше точно сега да се забъркваш в подобни помии, бро...
-Не зависеше от мен. Почти...
-Знам, разбирам... Аз съм последният човек, който би чул да те опреква, понеже и аз бих реагирала абсолютно по-същия начин. Даже би ми доставило и удоволствие...
-Много си зла!
-Хаха, нали?! – и пусна отражетел зад него.
Но Макс пределно добре й знаеше табаетите и вече беше започнал да прикляка, а сферата след рикошета си, мина над него и изчезна някъде на половината път от Софи.
-Хм, това явно май ще да е някаква семейна черта?... – видя я как повдигна вежди тя.
-Предвидимостта ли? – повдигна вежди и той, предвиждайки и следващия й ход, съумявайки да го избегне навреме.
-Да, в известен смисъл... – изкриви леко глава Софи, изразявайки по този начин непълното си съгласие. – Както и натурално вградената ирония, остър сарказъм, пасивен расизъм и афинитет към черен хумор...
-Мислиш ли?
-Напълно. – оставаше си пределно сериозна тя. – И все пак, като роднини, ще ти кажа – недей се занимава с онези харпии и мантикори, бро. Не си струва просто да си цапаш ръцете, заради някакви плачещи за внимание деца и да принуждаваш целия академичен състав на ППФ да ти вгорчи следването...
-Ммда, предполагам, че си права... Но всичко вече си е наред. Останаха само последствията...
-Да. А това е важното в случая. Ох, ellester!
-Ellester... – спря веднага той. – Добре ли си, сис?
-Да, просто леко се задъхах, ох...
-Да си починем малко тогава. Ходи да хапнеш нещо, искаш ли да ида да ти купя?
-Не. – вдигна глава тя. – Всъщност да, но аз ще ида... Хм, другите идват най-сетне и нещата се очертава да станат сериозни...
Макс също се обърна и ги видя. Да, нещата определено щяха да станат сериозни.
Но той видя и някой друг...
-Не бързай толкова, Соф... Изглежда си имаме и други гости. Чак от Саорис... – гледаше той точно в една определена точка, към точно една определена пейка, на която стоеше един определен човек. Много специален за него човек...
-Не мога да фокусирам нещо... Лол, чакай малко, това Дал ли е?! – каза стъписано тя. – Омг, какво прави тук толкова рано?! – стъписваше се все повече и повече.
-Не знам. Нека да идем и да я попитаме... – каза той и тръгна да излиза от огражденията.
Софи го последва. А когато излезе, тя се затича към Дал.
-Защо спряхте, къде отиваш?! – извика Трейси подире ни, но Соф изобщо не я отразни. Тя, заедно с останалите си колеги тъкмо бяха започнали да свалят чанти и горни дрехи, образувайки един куп около неговата.
-Аз също ще тръгвам. Искам да видя някого.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 03 Aug 2016, 16:51
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Трейси се обърна по посока, където гледаше Макс.
-Лол, това Дария ли е?! Какво прави тази шибана кучка тук, нейната кожа?!
-Хаха, ще й предам, че и ти много се радваш да я видиш. – усмихна се Макс и последва братовчедка си. Разбира се, вървейки си спокойно, а не тичайки като обезумял.
Видя как Софи се хвърли в прегръдките на Дал, вдигна я и я завъртя във въздуха няколко пъти. Макс не можеше да не се усмихне на тази сърцераздирателна гледка между двете най-добри приятелки, виждайки се за първи път от няколко месеца... Никога нямаше да повярва, че Софи се е преместила тук по своя воля...
-Божичко, Дал! Толкова, толкова, толкова се радвам да те видя, откачалнице! – пусна я тя след доста време – толкова, че Макс вече беше стигнал до тях – и я погледна право в очите. Видя как от тези на братовчедка му вече се стичаха сълзи на радост.
-И аз се радвам да те видя, ненормалнице... – усмихна се леко момичето.
Не я беше виждал да се усмихва често, но когато го правеше, беше толкова очарователна, че заслепяваше всичко околно.
Соф отново не издържа и се хвърли отгоре й, заравяйки лице в дългата, й черна права коса. И зарида.
-О, хайде, стига, моля те... Караш ме да се чувствам тъжна от срещата ни.
-Съжалявам. – пусна я Софи и се опита да избърше с една ръка сълзите си. Повече постигна само да ги размаже. – Просто толкова много ми липстваше и изведнъж те виждам тук... Толкова много ме изненада, още не мога да го повярвам направо, ще припадна още малко... Благодаря ти, за прекрасната изненада, Дал! – и отново се хвърли на врата й.
-И ти на мен ми липстваше, Си. – Макс я видя как тя затвори очи, наслаждавайки се на прегръдката й, леката й, типична усмивка допълваше до краен предел цялото й това излъчване.
После отвори очи и ги взря право в неговите, без да спира да се усмихва. Макс измаше чувството, че потъва в това необятно изумрудено поле...
-Радвам се да те видя, Макс.
Двете със Софи се пуснаха.
-Аз също. – отвърна просто той и се приближи до нея, прегръщайки я обятно. – Толкова много се радвам да те видя, толкова много. – гласът му потрепери.
И в идната половин минута просто отказа да я пусне. Тя също – стояха прегърнати, шепнейки си на ухо някакви мили встъпителни слова, насъбрани през дългата им раздяла. Напълно споделяше чувствата на Софи за срещата им, толкова много му беше липствала...
-Май ви прекъснах тренировката. Съжалявам... – обърна се тя към тях след като се пуснаха с Макс.
-За бога, Дал, какви ги говориш! Майната им на тренировките, майната му на всичко! Нали ти си тук... – поде Софи.
-Виждам, че все още продължаваш да тичаш, не си се отказала...
-Какво ми говориш, просто го обожавам! Качих четири кила, без да ми мръдне талията! Само леко бедрата, ама чудо голямо, то е по-яко така. Ами ти? Как вървят нещата при теб, Дал? Всичко наред ли е?
-Ами да, добре съм, нямам от какво да се оплача. Пратиха ме да шпионирам за олимпиадата, ама аз наум си казах майната ви, кучки, и мисля просто да си ударя една голяма почивка преди нея. Да съм свежа и силна. А ти, Макс? Как върви подготовката ти?
-Ще видиш след две седмици, Дал. – усмихна й се леко той.
Тя му отвърна по същия начин.
-Радвам се, тогава. Чувствам, че ще е много интересно.
-Оу, определено! Още повече, че и мен ме искат в отбора им! – обади се Софи.
-Наистина ли?! Това е супер, Си, толкова си знаем табаетите от училищните олимпиади, че сега ще бъде страшно интересно, когато излезем една срещу друга!
-О, да, определено! Тази година наистина ще бъде много по-забавна.
-Да. – продължи да се усмихва леко Дария. – Не се тревожете, няма да ви преча и досаждам на тренировките ви. Но просто толкова много исках да ви видя..
-Казах ти, глупости, Дал! И ще ти го повтарям докато не вденеш: ти си безброй пъти по-важна от някакви си шибани тренировки... Къде си отседнала?
-В „Адмирал“...
-Събирай си още днес багажа и се изнасяй от там! Идвай у нас веднага!
-Да бе, как така ще се натрисам у вас...
-Така! Не ми противоречи повече, идваш у нас! Точка!
-Окей, добре... Много си лоша, да знаеш...
-Хаха, нали?! – откачи гривната си тя и я подхвърли на Макс. После хвана Дал за ръката и директно я повлече нанякъде.
-Какво, къде...
-Хайде да ходим да ядем нещо!
-Изчакайте ме да си взема нещата! – каза той и хукна обратно към арената.
Дал и Софи, държейки се все още за ръце, тръгнаха съвсем бавно по пътеките.
-Какво стана, защо е тук? – пресрещна го веднага Трейси.
-Просто е дошла да ни види. Специално нас двамата със Соф. И да научи нещо разбира се, но няма да си дава много зор за това. Не се тревожи, няма да ни досажда. Няма такова намерение, повярвай ми...
-Щом казвам, ще ти се доверя... – присви очи тя, подсказвайки, че по-скоро би направила точно обратното. – Къде хукна и ти бе?
-И аз заминавам. – грабна и той чантата си. – Вие тренирайте, няма никакви проблеми. Утре сутринта ще тренираме в салона.
-Оф, ама че и ти си един... И използвай презерватив, че да не лепнеш нещо точно преди олимпиадата, ей! – извика тя зад гърба му, при което сумати и души се обърнаха към него и го изгледаха учудено.
Макс само се изсмя и й помаха с ръка. После тръгна по посока на Софи и Дал.

Тримата стояха до късно, говориха си много, слушаха музика, гледаха дори и филм.
-Леле, луда година беше 2011-та... Толкова много щуротии направихме, леле, сега като се сещам, направо не мога да ги повярвам! Омг, не съм ти разправяла за харпията бе! – възкликна Софи.
-Е, не, то това беше един път просто... – обади се Макс.
-Разкажи й го ти, Макс, ти разправяш по-увлекателно от мен!
-Значи, вървим си двамата със Соф през „Градината на Ернарсиел“ в края на октомври, ама беше един кучи студ ти казвам, нямаше никой навън, вървим и си говорим, беше надвечер и спираме до една чешмичка да пием вода... И нали, Софи пие първа, след това и аз, и докато пия, я усещам как само ме ръга с пръст по гърба. Аз мигом се спирам, изправям се и я поглеждам, питайки я какво има. А тя, пребледняла като платно, само ми сочи безмълвно нагоре, към короната на някакво дърво. А аз само се обръщам, гледам и се опитвам да видя какво ми сочи... Кьоря се, кьоря се и изведнъж виждам как от един клон с главата надолу виси някаква харпия...
-Харпия?! – възкликна Дария.
-Да бе, харпия! Харпия, ей такава грозна и сбръчкана гадна харпия! – потвърди въодушевено Софи.
-А аз само ококорвам очи и започвам да я гледам изумено, та кой ти е виждал харпия тези времена! И докато се усетя и реша какво да правим, Софи само ми вика: „Искаш ли да направим нещо, което ще помним цял живот, а?“ А аз само се обръщам и виждам ухилената й физиономия и докато загрея какво смята да направи, виждам как един камък проблясва в ръката й, крещи с цяло гърло „ДОБРО УТРОООО!“ и преди да успея да я спра, така я нацели в главата, че направо я събори от дървото... После помня единствено как само тичахме, тичахме още, тичахме много.
Далия се разсмя искренно, а заедно с нея и Макс, и Софи... Ех, какво нещо беше споделянето на спомени с ценен приятел, когото не си виждал месеци наред...
-Е, не, вие сте луди просто... – продължи да се кикоти тя и усмихва. – И какво стана после, знаете ли?
-Упоиха я и я прибраха в зоопарка, мисля. Сигурно още има цицина на главата. – каза Макс.
-Е, не, ти си супер зла, просто... – изсмя се отново Дария. – Ако знаеш пък ние какво направихме в началото на тази учебна година... Без Кларк де, въпреки че и той искаше да дойде с нас, но ние категорично го отрязахме, за да не забъркат медиите някой грандиозен скандал покрай него, нали ги знаеш какви чуми са...
-Какво направихте? Я разказвай! – попита нетърпеливо Софи.
-Някакво петнадесет годишно пишлеме тормозеше в училище малката сестра на Харли...
-МОЛЯ?! Че кой е толкова тъп, че да направи подобно нещо бе?!
-Нали! И аз това си помислих. Ама явно ги има такива хора... Сис, Харли побесня направо, щеше да го застреля на място, в училището! Беше взела пистолета на баща си и едвам я удържахме настрана от училището, щеше да го гръмне пред всички без да й мигне окото!
-Лооол, смятай! Едва ли обаче оставила нещата така?...
-Какво ти... Харли нямаше мирясване, докато не му дадеше най-накрая един хубав урок на онова леке, за да спре да тормози сестра му...
-И какво направихте?
-Ами първо, известно време крайно дискретно го следяхме по социалните мрежи. Кларк открадна малко снимки на някаква кифла, направи си фалшив профил, поиска му приятелство и онзи веднага върза. След което известно време го омайва и баламосва. Тогава забелязахме, че има навика да се тагва от разни места, и то постоянно, за щяло и нещяло, само единствено от тоалетната дето не се тагваше, предимно моловете, затова решихме да го унижим публично...
Една събота облякохме костюмите си от олимпиадата миналата година, ама с грим, с всичкото им, до най-малкия детайл и мигом щом Кларк ни съобщи, че се е тагнал от ДеЛото в Инден мол сентрал, отворихме телепортал и се изсипахме в цялата си прелест пред главния му вход. Бяхме аз, Харли, Панаж и Рорк – както споменах, отказахме да вземем Кларк, за да не го забъркаме в някоя помия, но той беше нашите очи и уши от разстояние. И просто си влязохме в мола, без да ни пука за нищо, обирайки абсолютно всички погледи. Панаж се качи по ескалаторите и остана там, за да пази от охраната, аз и Рорк хванахме централните асансьори, а Харли – задните. Четиримата не спирахме да си комуникираме помежду си, за по-голяма синхронизация помежду ни и успяхме да излезем на предпоследния етаж по едно и също време. Аз и Рорк се разделихме, за да блокираме предните изходи, Харли дойде от задния и тръгнахме едновременно към онова леке. Кларк ни беше показал снимки предварително, така че знаехме какво точно да търсим и не ни отне много време да го локализираме... И после започна забавната част. В началото, всички на етажа ни гледаха странно, проследявайки ни с взор, включително и онова пишлеме и приятелите му, и то до последния момент, без изобщо и да подозират, че отиваме за тях... И понеже всички на масата му гледаха към нас с Рорк, изобщо не разбраха как Харли им влезе изненадващо в гръб...
Дръпна стола за краката, на който стоеше някакво момиче, при което то се изтърси назад и така изпука онова леке в главата с облегалката, че направо я строши на две и то също се изтърси назад. Другите две момчета, които бяха с него изведнъж скочиха, но преди да решат какво да направят, Харли замери с остатъците от стола това вляво, обърна цялата маса върху другото в дясно, при което помете и второто момиче от компанията им, а ние с Рорк набихме по един шут в клечестите крака на момчетата, досъбаряйки ги на земята, давайки им сериозни доводи за размишление дали искат да ни скочат на бой... А после... Е, после стана мазало. Харли се нахвърли като див звяр върху него и го би много лошо. След това му счупи двата крака и двете ръце. Щеше да го хвърли и през парапета директно долу, до фоайето, едвам я отървахме с Рорк... През това време пък Панаж беше пребила двама от охраната и се канеше да скача и на други петима, затова решихме, че сме направили достатъчно поразии за него ден и решихме да се омитаме, пак чрез телепортал... Общо взето, това беше интересното. После всичко беше помия...
-Е, не, вие направо сте му разказали играта! Не знаех, че Харли е толкова зла, тя направо го е осакатила до живот, трябва да внимавам повече с нея! – възкликна Софи.
-Да. И другото е, че онова леке май още търчи по болници, освен това ще повтаря и годината. Но поне вече малката Рин няма никакви проблеми в училище. Даже и леки закачки не смеят да й подхвърлят, нали ги знаеш, междуприятелските, дето са шеговити и добронамерени...
-Какво стана после, опитаха ли се да ви направят нещо?
-Общо взето да, ама нищо не постигнаха. Кларк ни беше създал алиби, фалшифицирайки датите на едни охранителни камери и когато полицията дойде да ни разпитва, казахме, че сме били с него и Ланг. После проверика камерите с фалшифицираните надписи, така че алибито ни издържа. Фалшивият му профил също беше безследно изчезнал, така че нямаше за какво да се хванат. А пък и МОН и университета излязоха със становището, че това е саботаж и че някой искал да натопи най-добрите им студенти. Освен това и правителството много бързо затвори устите на някои медии и журналисти на свободна практика, искащи да раздуят този „скандал“. Разбира се, после тайно си имахме едно мега-ултра-крещящо конско от страна на ректори и декани, че и цял семестър преподавателите ни вгорчаваха живота и на четирима ни. Кларк обаче, не смееха да го закачат...
-Ех, колко е хубаво да имаш някой от Кралската фамилия на Фалкланд за много добър приятел. – усмихна се Софи.
-Хаха, нали! – отвърна и Дария. – Горкият Кларк... И на него никак не му е лесно всички да го следят толкова взискателно.
После си пуснаха да гледат „Легионерът от Крим“. Почти не говориха по време на него, само си подхвърляха по някой друг коментар.
-Ехе, този филм ме върна в детството ми направо... Джудже-магьосник по потник, дето бие елфи-гангстери в Ел‘ливиан. – каза Софи. – Постоянно толкова много ми напомняше на „Ливиерлиерт“ и „Виктор Щаси“.
-Те ти бяха любимите, нали?
-Да!
-Още помня като се срещахме летата като по-малки, колко много ми говореше за тях – буквално беше с часове. – усмихна се и Макс на спомените си. –Е, аз ще тръгвам, стана късно, а сутринта от рано имам лекция... Ще се видим утре.
Дария го хвана леко за ръката.
-Остани още малко, Макс, моля те. После ще те изпратя до вас.
-А бе какви глупости говорите и двамата, къде ще се прибирате по това време? Леглото е достатъчно голямо, за да побере и трима ни, както виждате! Оставате да спите тук!
-Окей, добре... – някак си, веднага се съгласи Макс. – Щом толкова настояваш.
Софи затвори лаптопа си и го остави на нощното шкафче. После хвана Дал за ръката и двете излязоха от стаята. Типичните женски процедури преди лягане. Макс не беше предвидил, че ще спи тук, затова щеше да мине без неговите и да си спи по анцунга и тениската, а на сутринта щеше да се телепортира директно у тях, да си удари един хубав душ, да се приведе малко във вид, да хапне здраво и чак тогава щеше да иде в университета за практиката между членовете на СС.
Беше задрямал, когато Соф и Дал се появиха в стаята по-възможно най-безшумния начин – въпреки това, той се събуди, лампата го удари право в очите, карайки го да примижа. Признаваше го, да изкараш някой от дрямката му беше супер гадното нещо, в първия момент не знаеше къде се е озовал. А когато започна да възприема информация, видя как Софи се прехвърляше над него, облечена в секси черната си къса нощница, разкриваща доста от пищните й прелести. Винаги се беше чудил защо й бе всичката тази провокативност, при положение, че спеше абсолютно сама в тази квартира. Е, сигурно защото така й харесваше. Или пък...
-Абе, Соф, да нямаш някое тайно богато сносно гадже, дето криеш от всички ни? – изтърси Макс.
Тя само се разсмя на глас и се намести до него.
Дария беше доста по-сдържана в това отношение – беше облякла само бяло-сив анцуг и изчистена черна тениска с дълъг ръкав.
Легна от другата му страна, като преди това се протегна до стената и изгаси, след което се промуши под завивките – тримата трябваше да са доста плътно един до друг, за да не бъде нито един от тях открит.
-Толкова много ми липстват тези времена... Така ми се иска всички да сме заедно... – поде изведнъж съвсем тихичко Дал.
-Скоро ще се съберем всички... – отвърна й със същия тон Софи.
-Да... И неусетно ще настъпи време да се разделим... Отново... А аз искам да сме заедно... Завинаги. И нищо да не ни разделя...
-Не се тревожете... Скоро всичко ще свърши и животите ни ще бъдат наши. – каза Макс.
Продължиха да си говорят още известно време – за спомени, които ги натъжаваха, за срещу, които наближаваха, раздели, преживявания, носталгия... После Софи спря да отговаря и задиша равномерно. Дал се притисна още по-плътно в него и го прегърна прес кръста. Макс също я прегърна. И почти веднага задиша равномерно.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 03 Aug 2016, 16:54
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Шеста


Отвори телепортал до пред апартамента си. Държеше ключовете винаги някъде из чантата си, най-вече заради много ключодържатели, които пробиваха джобовете на дънките му най-редовно. Имаше малко боздуганче, донесено му от Клои като сувенир чак от Фалкланд, възел „маймунски юмрук“, който Деймънд му беше оплел, стаф, подарен му от Крис и минигън от Софи. Затова му отне известно време докато ги открие сред цялата бъркотия в джоба на раницата му, където държеше всевъзможни работи, трябващи му обикновенно веднъж годишно, но заради които не си струваше усилието да ги извади от там.
Отключи и влезе.
В коридора тъкмо завари майка си, облечена в спортен екип – черен клин и тъмносиньо потниче, с вързана на плитка коса. Цялата беше вир-вода...
-Охо, пак ли си тренирала? – погали я леко с длан по бузата и я целуна по челото. – Започвам да си мисля, че си си намерила някое тайно богато снонсо гадже... – усмихна й се той.
-Хахаха, да бе, само това ми трябва. – разсмя се тя. – Аз влизам в банята, че трябва да заминавам към Университета след малко.
-Окей, аз ще ида да хапна нещо през това време. Не се бави много, ако обичаш!
-Няма, спокойно! – хлопна тя вратата.
Отиде в хола, пусна чантата си на фотьойла и оттам право в кухната, където щеше да си направи поредната хубава голяма порция миш-маш с повечко сирене.
Някъде около половин час след това, чу как майка му извика от коридора:
-Хайде, аз ще тръгвам! Ела заключи!
-Добре! – отвърна й и той.
И изведнъж стана толкова силно течение, все едно в апартамента му се беше озовал някакъв ураган от четвърта, пета степен, завихри цветя и пердета, а съскащият звук му напомни на някое разярено митично същество. После, странно как чу, през целия този фонов шум, как вратата се хлопна и настъпи толкова гробовна тишина, все едно наистина се беше озовал в такава. Беше останало само къркенето на миш-маша му...
„Какво, да му се не види...“ – и сякаш всичко друго спря да съществува, остави полуготовото си ядене на включения котлон и тръгна да оглежда кухнята и терасата. Но отстрани изглеждаше така, сякаш го прави без ясна цел...
В двете помещения всички прозореци бяха затворени, откъде, триста демона, се беше появило това зверско течение?
Отиде в коридора и провери вратата – беше заключена. После провери и спалнята на майка си – и там вратата към терасата беше затворена, прозорците й също. Странно, не я ли оставяше винаги отворена, за да се проветрява, но не помнеше някога през живота си заради нея да се е получавало подобно буреносно течение.
Отиде в стаята си, само за да се убеди, че и там прозорецът не е отворен. Много добре помнеше как го беше затворил вчера сутринта...
Да, наистина беше затворен.
После, изведнъж, обаче впечатление му направи плаката на „Амедийе“ от „Листрум“, който Силвия му беше донесла миналото лято от Изифеста, чак от Оберландсуит.
Странно, не го ли беше лепнал на другата стена, кога го беше преместил?
А и защо очите й гледаха към него, лицето й винаги беше извъртяно в полупрофил и гледаше леко надолу...
„Какво, да му се не види, се случва...“ – отпита се да запази спокойстие той, но вътрешния му глас вече крещеше панически.
Някакво тягостно чувство изведнъж го налегна и въпреки всичко, не можеше да си обясни защо...
Невидима сила го накара да се обърне...
Видя, че прозорецът е строшен и пукнатините обхващаха все по-голяма и голяма част от стъклото...
Ококори очи, паниката го заля неконтролируемо...
И целият му свят се срути...

Събуди се и първото нещо, което изникна пред него, беше лицето на Дария. Примигна няколко пъти, докато се изясни зрението му, а умът му – проясни.
„А, да...“ – започна да мисли почти трезво той.
После още нещо му направи впечатление...
„Лол, нито веднъж ли не съм се завъртял през цялата нощ?“
Това беше другото, което му направи впечатление – че това е същата поза, в която беше заспал. Надигна леко глава и видя Софи на другия край на леглото, почти на ръба, отвита и извъртяла се по корем, с разпиляна по оголения й гръб коса.
Май беше сънувал нещо, опита се да си спомни какво точно, но не успя. Толкова странно, беше нещо сякаш изключително важно, защо отказваше да се върне в ума му?
Видя, че навън е доста светло, присегна се за телефона си, който беше оставил под леглото си.
„Осем и четиридесет и седем... – после го възприе напълно. – ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ!“
Скочи безшумно от леглото, внимавайки да не разбута никоя от двете. После пъхна телефона в раницата си, нарами я и се приближи от другата му страна, надвесвайки се над Софи.
-Аз ще тръгвам. – прошепна той в ухото й, докосвайки я нежно с пръсти по оголените й рамене.
-Мхммм... – измърка само тя.
После се извъртя, притисна се плътно в Далия, прегръщайки я през корема.
За малко да отвори телепортал в стаята, обаче в последния момент осъзна, че е бос, затова безшумно се промъкна в коридора, обу се и чак тогава отвори телепортал до пред апартамента си. Държеше ключове...
И изведнъж се спря, вдигна глава и се огледа подозриелно. Беше един от моментите, в който мозъкът му сякаш не можеше да обработва повече информация, спирайки за секунди да възприема всичко околно и за веднъж като че ли рестартираше, карайки го в първия момент да си задава въпроси от рода на: „Как се озовах тук?“, „Защо съм тук?“, „Защо съществувам?“, „Как се е появило съзнанието ми?“ и подобни... Все едно известно време се беше движил в мъгла и изведнъж излизаше от нея. Толкова странни му бяха тези моменти, още не можеше да си го обясни какво точно се случваше и, най-вече, защо...
А после, когато съзнанието му се избистри, всичко това му се стори супер познато...
Държеше ключовете винаги някъде из чантата си, най-вече заради много ключодържатели и заради това, че анцунгът му нямаше никакви джобове. Имаше малко боздуганче, донесено му от Софи като сувенир чак от Торнроуз, възел маймунски юмрук, който му беше оплел Деймънд, стаф, подарен му от Крис и минигън от Себастиан. Затова му отне известно време докато ги открие сред цялата бъркотия в джоба на раницата му, където държеше всевъзможни работи, повечето от които изобщо не му трябваха, но като знаеше какъв е Мърфи, мигом щом ги извадеше от чантата си, щеше да се случи точно обратното...
В коридора тъкмо завари майка си, облечена в спортен екип – черен клин и тъмновиолетово потнече, с вързана на опашка коса. Цялата беше вир-вода...
-Охо, пак ли си тренирала? – погали я леко с длан по челото и я целуна по бузата. – Започвам да си мисля, че си си намерила някое тайно богато снонсо гадже... – усмихна й се той.
-Хахаха, да бе, само това ми трябва. – разсмя се тя. – Аз влизам в банята, че трябва да заминавам към Болницата след малко.
-Окей, аз ще ида да хапна нещо през това време. Не се бави много, ако обичаш!
-Няма, спокойно! – хлопна тя вратата.
Отиде в хола, пусна чантата си на дивана и оттам... Но изведнъж се върна и отиде в стаята си. Прозорецът му беше леко открехнат, точно както го беше оставил вчера сутринта преди двамата с Вера да излязат. За това сега го затвори и тръгна да излиза... Но по пътя се спря и погледна плаката на „Лийара“ от „Листрум“. Беше си в полупрофил, очите й гледаха леко надолу и беше на правилната стена... И чак тогава се върна в кухнята, където си направи бъркани яйца с повечко сирене за закуска и си приготви нещо за обяд от яденето, което беше останало от вчера и щеше да си носи в университета.
Някъде около половин час след това, чу как майка му извика от коридора:
-Хайде, аз ще тръгвам! Ще заключа!
-Добре! – отвърна й и той и се заслуша напрегнато...
Вратата се хлопна, чу дрънченето на заключващия се механизъм.
Издиша успокоително и продължи да си бърка яйцата...
„Хваща те параноята, момче... Вземи се в ръце малко...“ – помисли си той.

Появи се чак за втория час на лекцията по Парапсихологична схемотехника втора част. И всички приковаха погледите си към него.
„Аха, ясно. Значи са разбрали вече... Чудо голямо...“ – каза си той и седна на втория чин, до Клои.
Втория час, останалите (без него, очевидно) обсъждаха с доцент Мишел Айсенберг несполуките им покрай навиването на магическия усилвател вчера, като тя доста често спираше погледа си върху него. Деймънд, въпреки че двамата с Макс си бяха свършили работата както се изискваше от тях, изтърси точно това, че само те двамата са се справили като хората... При което преподавателката им го изгледа продължително за няколко секунди, след което смени темата и се върна към лекцията, която изнасяше за конструирането на автоматизирани електрико-магьоснически системи и проблемите, които стояха около това.
„Пффф, ще каже човек, че все едно съм убил, ограбил и изнасилил някого... Точно в тази последователност...“ – помисли си горчиво Макс.
После имаха практика при Ася и Бри, която също едвам изтрая, заради каменните погледи, които му хвърляха и двете.
А след това им предстоеше поредната тренировка между членовете на студентски съвет, с цел подготовка за олимпиадата. Те така бяха съобразени, че за всички курсове да се падат когато всички нямат занатия, за да не се налага на никой да пропуска важни упражнения или лекции.
Палмър, по някаква причина, вече беше махнал превръзката си и движеше ръката си напълно свободно...
-Не се появихте вчера... – каза им Макс, докато разгряваше ставите си.
-Появихме се. Но теб те нямаше. – отвърна му Кал. Двамата с брат й правеха същото, но той – доста по внимателно с контузената си ръка.
-Възникна ми работа.
-Така ще кажеш ти...
-Сега съм тук. – изгледа я право в очите. После се приближи дискретно до тях. – И знам слабите ви места... Искате ли да ви ги демонстрирам?
-Хм, това ще ми е интересно... Хайде да го начупим пак, сис... – поде въодушевено Палмър.
-Не. Дуелите ще са едно на едно. Кой от вас ще е пръв?
Двамата само се изглеха. Но Макс видя как едва ли не се стъписаха. Но наистина беше така. И се оказваше прав...
-Чакай малко! Това сега ли си го измисли?... – сопна се Палмър.
-Хей, Трейс! – викна Макс. – Ела да обясниш на нашите новодошли колеги формата на провеждане на дуелите!
Тя се приближи до трима им с видима неохота.
-Може да са едно на едно, две на две, едно на две, едно на три и така цялата висша математика, ама без азбучната й част... Кой като се организира, стига да има надъхани за това... – пуфтеше и се вайкаше тя.
-Е, в такъв случай, надъхан ли е някой от двама ви на едно на едно срещу мене? – повдигна вежди Макс, гледайки ги последователно един след друг.
-Остави го на мен, сис... – избутя я нежно от пътя си той, сваляйки горницата си в движение.
Макс отиде до шкафа в ъгъла, откъдето извади три гривни за дуелиране и се върна при тях, подавайки една на Кал, една на Палмър и слагайки една на себе си.
Останалите десетина души, намиращи се в този момент в салона или загряваха, или бяха насядали по пейките и си говореха за някакви си там техни работи.
После те двамата отидоха в другата половина на салона и Макс спусна екраниращата мрежа, която раздели огромното помещение на две.
Той и Палм застанаха в двата му края, а всички останали се настаниха по пейките, готови да наблюдават зрелището, а Трейси се приближи плътно до ограждението.
-Готови ли сте? – попита ги тя.
-Аз да. – отвърна Палмър.
-Аз също.
-‘Ми започвайте тогава ве, к‘во чакате, майка си ли?! – изрепчи се тя, обърна им гръб и се запъти към пейките.
И нищо не се случи. Всички се бяха настроили да гледат сеир, но Палмър стоеше на едно място, готов да се защитава, а Макс просто стоеше и го гледаше. И така вече цяла минута...
-Хайде бе, няма ли да атакуваш? Да си бях взел поничка и кафенце, докато те чакам да се наканиш... – подхвърли му Палмър.
-Оставям тази привилегия на теб. Ти започни.
-Няма.
-Тогава ще стоим така и ще видим на кой ще му писне пръв. – каза той и седна на пода, облягайки гръб в стената, кръстосвайки ръце под гърдите си. И не свалаше погледа си от него.
След още минута Палмър леко започна да подскача на място и да гледа към тавана. Макс видя как колегите му се бяха привели леко един към друг и си шушукаха нещо, но никой не посмя да каже нищо ясно и силно – беше им пределно ясно, че това е част от стратегията му – не веднъж се бе доказал като най-добрия им капитан и разпределител на отборите им за различните вътрешни първенства и олимпиади, затова не си и помислиха да започнат каквито и да било нетърпеливи възглази – останалите му имаха толкова огромно доверие, че не подлагаха на съмнение което и да е от действията му.
На третата минута Макс започна да си гледа ноктите и да се почесва там, където не го сърби.
На четвъртата (Лорис беше извадила хронометъра си и вече ги засичаше...) Палмър изпуфтя и също седна на пода.
На петата не се случи нищо...
Обаче на шестата, момчето не издържа, изпсува мръсно и тръгна да се изправя...
Макс обаче, очаквайки това, се телепортира зад него и го избута с рамо в гърба, при което той се заби по лице в пода върху ръцете си, който въпреки че беше покрит с мека настилка, го накара да изкрещи агонически и отново да започне мръсно да кълне.
-Ааааакхкх, внимавай малко с ръката ми ве!
-Хей, това не е позволено! – изправи се от мястото си Кал.
-Ама не е и забранено... – отвърна Трейси и я дръпна обратно долу.
-Нищо ти няма, стига си ревал... – хвана го за ръката (здравата му), издърпа го рязко на крака и мигом с телепортира в другия край на залата...
Хвърляйки му магическа сфера...
Видя как Палмър я парира припряно, почти панически, все още не беше постигнал пълно равновесие и леко залитна. После, също толкова припряно вдигна около себе си постоянен щит.
Макс само това и чакаше, подсмихна се леко под нос. Отстъпи с единия крак назад, за по-стабилна позиция, събра длани, сключвайки пръсти и ги изпъна нагоре към тавана... Съсредоточи цялата си мисъл и воля в едно-единствено нещо, синкава мъгла започна да се завихря около него, ставайки все по-обширна и все по-гъста. Периферното му зрение причерня, виждаше единствено светлото петно, в което беше фокусирал Палмър. Всичко останало като че ли спираше да съществува за него, времето му започна да се проточва до безкрай...
-Контраатакувай го! Контраатакувай го веднага! Атакувай, не го оставяй да довърши, атакувай!!! – чу той приглушен и неясен глас.
-Хей, а ве я не се меси! – донесе се и някакъв друг ехово.
-Не ме докосвай ве! Аве я ме пусни ве, стига си ме дърпала!
Видя как Палмър се извъртя настрани, за да ги погледне, виждаше движенията му накъсани и размазани, в следващия момент вече го виждаше как гледа отново към него и като че ли по лицето му беше изписан ужас и тревога.
После изпъна ръце към него:
-Пова вертекс! – рече той.
По-мощният щит се издигна около него, Макс видя бегло как очертанията му проблеснаха в първия момент, след което вече нищо не издаваше присъствието му...
-НЕ, НЕ, НЕ!!! – продължаваше да крещи първия глас. – АТАКУВАЙ ГО, АТАКУВАЙ ГО, АТАКУВАЙ ГО!!!
Беше прекалено късно. Макс привърши с концентрирането на енергията за това заклинание и протегна рязко ръце към момчето...
-ДЖИРАСИС! – изкрещя той.
Зрението му причерна напълно, яркия лъч заслепи всички останали, които се принудиха да примижат с очи, но и тогава ефектът бе, все едно ги бяха насочили към слънцето...
По мощния, разтрисащ гръм, който се разнесе из целия салон, каращ стени, под, таван и прозорци дълго време да вибрират и кънтят, разбра, че е улучил. Заклинанието беше трудно, в продължение на десетина секунди беше напълно беззащитен, а в края му, толкова много му прилошаваше, че спираше да вижда мишената си и трябваше да разчита на интуиция, късмет (и глупостта й), за да отбележи точно попадение...
Когато зрението му се възстанови, видя как Палмър си лежи по гръб на пода. Макс сигурно се чувстваше така, както сигурно се чувстваше и момчето, но беше напълно поносимо. А ефектът – точно такъв, какъвто очакваше. Да пробие щита му като масло.
-К‘ВО, ТРИСТА ДЯВОЛА, БЕШЕ ТОВА?!?!?!?! – попита стъписано Лорис. Макс я видя как свали дланите от ушите си.
-Пфффф, продъни ми тъпанчетата направо... – разтърси леко глава Стеф.
А Кал се затича, натисна припряно бутона за вдигане на мрежата и при първа възможно се промуши под нея, приклякайки до Палмър.
-Бро! Бро! Добре ли си?!
Палмър се повдигна, потърквайки се с ръка зад врата.
-Пффф, направо не разбрах какво ми се случи... Какво, да му се не види, беше това?! – обърна се той към доближаващия се към него в този момент Макс.
-Сериите „Джирасис“. Противощитова магия.
-Откъде, триста дявола, си научил подобно нещо?! – каза невярващо Кал. – Тези заклинания не се учат в университет, а само в полицейските школи и армията!
-Стига, много питаш... Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. – каза той, хвана Палмър за здравата му ръка и го изправи. – Добре ли си? Май нямаш нужда от обяд вече...
-Да ве, и от вечеря даже... – изтръгна ръката си от неговата и тръгна към пейките, продължавайки да се държи зад врата... И се настани на свободното място между Трейси и Стеф, разбутвайки ги леко и не особено нежно, при което двете момичета го изгледаха кръвнишки – но на Палмър вероятно главата му все още така му се въртеше, че едва ли имаше шанс да ги забележи.
-Ти ли ще си следващата? – обърна се към Кали Макс, повдигайки вежди.
Кал само го изгледа безлично, след което се доближи до стената и натисна бутона за спускане на мрежата от контролното табло.
-Готови ли сте?... – попита вече с досада Трейс. – Добре, започвайте! – провлачи тя, без да ги изчака да й потвърдят.
Кал го игра подло и мигом му хвърли сфера, още преди Трейс да е довършила напълно думите си. Макс отскочи настрани, после приклекна, избягвайки и втората й, а след това залитна настрани, отървавайки се и от третата. Не използваше щит – щеше да е прекалено енергоемко, дори и за него, затова просто следеше очите й, предвиждайки отрано къде точно ще хвърли и затова имаше секунда-две, за да избяга от пътя на сферата. А те му бяха напълно достатъчни, за да го направи, Кал беше прекалено озверена и едва ли осъзнаваше напълно стратегията му, че да започне да коригира стрелбата си и да му вкарва финтове, с които да го подлъгва. Но това много скоро щеше да се случи, беше убеден в това, но Макс нямаше планове да й даде тази възможност.
Кал обаче метна шестата си сфера (след като четвъртата й и петата й също бяха избегнати от него) с правилната насоченост – давайки й лек аванс срещу посоката, където, заради енерцията си, щеше да се появи Макс. Обаче той беше предвидил и това, бе готов и въпреки че можеше да приклекне, реши че нещата вече стават прекалено хазартни, Кал вече се осъзнаваше и щеше да хвърля следващите си още по-точно и затова просто се телепортира директно зад нея. И преди тя да се осъзнае, той я докосна с длан по врата, прошепвайки:
-Дан!
Кал се заби по лице на меката настилка на пода, оставайки известно време да си лежи там.
-Аматьори... – изсумтя тихо Макс, вдигна мрежата и се промъкна от другата страна.
После седна на пейката до Софи, която беше пристигнала преди броени мигове.
-Виждам, че добре загряваш. Май ти дойде като сутрешен ветрец, а? – поде тя.
-Даже не ми разроши и косата.
-Някой да иде и да я махне от там! – каза на висок глас Трейс. – Грозна гледка е!
-Да бе, ей сега! Да си лежи там! – отвърна от другия край на залата Лорис.
Палмър изпуфтя, изправи се тежко и се приближи до Кал, която тъкмо започваше да се разбужда от виковете на Трейси и Лорис. После й помогна да се вдигне на крака. Тя също се търкаше зад врата...
-Ще го пребия това копеле... – чу той сумтенето й.
Останалите около него само се разсмяха развеселено. А Макс единствено се усмихна.
-Е, новобранци, доволни ли сте от урока, който ви преподаде Макс? Искате ли още? – попита ги Трейси.
-Да знаете следващия път много внимателно да си помислите преди да се захванете с Макс! – подвикна им й Лорис.
-Щяхме да го счупим, ако бяхме двамата... – изтърси изведнъж Кали.
Всички още веднъж се разсмяха развеселено на висок глас.
-К‘во се смеете бе?! Майка си ли видяхте...
-То и ние ще те счупим, ако сме двама! – отвърна й Трейси, все още смеейки се от сърце.
-Да бе... – каза Палмър.
-К‘во, искаш да го пробваме ли? – стана изведнъж сериозна тя. – Соф, вдигай си задника веднага!
Тя само се изправи с досада, започвайки да разгрява китки и врат, докато вървеше към арената. После мина между Кали и Палмър, избутвайки с раменете и двамата от пътя си, въпреки че имаше поне пет метра от едната им страна и поне петнадесет от другата. Просто за демонстрация. Да им даде последен шанс да размислят дали искат да се забъркват и с нея, след като Макс не им е бил достатъчен...
Трейси се спря до тях. Макс трябваше да напрегне слуха си, за да чуе какво им каза...
-Много сте отворени нещо... Вече не сте в Саорис. Тук пироните, които стърчат над другите, получават удар с чук...
-Щом се оприличаваш с пирон... – подметна Палмър, а Кал се изсмя.
-Вие май сте бавноразвиващи се... Явно ще трябва по трудния начин да ви покажем, че тук не струвате нищо... – избута ги и тя от пътя си, приближавайки се до Софи, която вече беше преминала на бърпитата.
Кали и Палмър се върнаха обратно на арената. Трейс спусна мрежата.
-Искате ли да си починете малко преди това, нубове? – подхвърли им тя.
-Ще си почиват после. Че и цял ден, че може и три. – отвърна им Софи.
-Какво, кукло, да не се уплаши нещо? – подхвърли Палмър.
-Ще ти счупя ръчичките ве, ей! – изрепчи му се тя и щеше да му се нахвърли на бой, но Софи я блъсна с рамо.
-Спокойно бе! – прошепна й Софи. – Само още няколко секунди...
Тя се отскубна от братовчедка му, обръщайки се рязко към пейките.
-МАКС! ДАВАЙ! – и каза на висок глас.
-Готови ли сте? – попита ги той.
Четиримата потвърдиха.
-Започвайте!
Палмър изскочи няколко крачки напред, вдигайки постоянен щит около себе си. Трейс отскочи леко встрани, Софи също в другата посока, така че и двете да имат пряка видима линия към Кал. Разумен ход, прецени Макс – за да я защитава и от двете едновременно, брат й буквално трябваше да се навре в нея, което пък я ограничаваше съществено от пространство за атакуване.
Палмър обаче се премести встрани, като избра да предпазва Кал от братовчедка му. Първата му и единствена голяма грешка...
Кал хвърли сфера към Трейс, тя я отби с лекота. Софи вдигна ръце във въздуха, зеленикава мъгла се завихри около дланите й... И после още един път отскочи рязко встрани, и преди Палмър да е успял да реагира, ги изпъна към Кал...
Изведнъж пространството около нея светна, а когато проблясъкът изчезна, Кал се беше озовала в електриковозелена спирала, не даваща да помръдне дори и пръстите й. Палмър само се извъртя, като че ли панически.
-Какво, триста демона?! Ах, ти, гадино мръсна! – изрева Кал.
Соф си помисли, че трябваше да вложи още малко енергия, че да й запуши и устата... Обаче само каза:
-Твоя е, Трейс...
-Разбира се. – призова мощна сфера тя и я запрати към блокираното момиче.
Палмър нямаше време да отскочи настрани, заклинанието разби капана на Софи, удряйки я право в гърдите и събаряйки я назад.
-Да му се не види! – извъртя се Палмър обратно към Софи, тъкмо за да види летящата към него сфера.
Разби се с трясък в щита му. После Трейс също му хвърли една... И след това, и Софи... И пак Трейс... И пак Софи...
Но щитът му беше нечовешки мощен за подобни обикновенни заклинания.
-Дръж го зает известно време! – извика й Софи.
-Окей! – отвърна й Трейс и започна да му хвърля сфери през една секунда, буквално не давайки му време дори да отклони погледа си от нея, изцяло съсредоточен в това да попълва енергията на щита си, за да не падне.
После Соф призова над себе си атакуваща кула, влагайки й времеконстанта за шест сфери, които щяха да излизат през две секунди. Нямаше да има нужда от повече време...
Отново вдигна ръце, започвайки да събира енергия, докато Трейси и кулата й междувременно държаха Палмър пределно зает...
Някъде на десетата си секунда, хвърли цялата си мощ върху него, издебвайки момента, в който Трейс и кулата й също го атакуваха със сферите си. Заедно с тях двете, огромната термобарична света гръмна отгоре му, сцепвайки щита му, който просфетна и хвърли искри във всички посоки.
Защитата му рухна.
Софи беше една от най-добрите в имплозивните и експлозивни заклинания, никой не го успорваше.
И преди Палмър да издигне нова около себе си, кулата й хвърли последната си сфера, после очертанията й се изпариха в пространството си, удряйки го право в гърдите, карайки го да залитне. Но не успя да го събори. В същия момент във въздуха изплющя камшичен стон, нещо полупрозрачно се уви около крака му и мигом щом дръпна рязко с ръка, той сякаш се подхлъзна и се строполи по гръб на пода. Тръгна да се изправя, но Софи отново замахна рязко с другата си, чу се ново изплющяване, нещо просветна и изведнъж тежка въздишка се изтръгна от гърдите му, карайки го да се присвива, сякаш нещо силно го беше ударило в корема.
Магическият й камшик изплющя и просветна пак, Палмър изрева и се присви още повече, извъртайки се на една страна, свивайки защитно ръце и крака.
-Стига! Стига! Достатъчно! – изкрещя той, вдигайки ръце към него.
-Ще знаеш ли още много, а? – изкрещя му също тя, отново замахвайки, камшикът й изплющя, при което Палмър продължи да сумти и кълне. – Ще продължиш ли да знаеш?! – и пак...
А след това още веднъж... И още веднъж... А Палмър само крещеше все повече и повече.
-Стига, Соф... – хвана я рязко за ръката Трейс след шестия удар. – Достатъчно му е на този бот...
Софи тръсна ръце и оптичното изкривяване, което предизвикваха магическите й камшици и бегло подсказваха местоположението им в пространството, изчезна. После тръгна към мрежата, вдигна я и при първия удобен случай, се промуши отдолу.
Трейси се приближи до Палмър, срита го леко в ребрата, при което той изпуфтя и изпсува мръсно, и го хвана за ръката, изправяйки го. После повтори същото и с Кал, с тази разлика, че нея я хвана за косата, при което момичето ще-неще веднага скочи на крака.
И им би по една средна по сила елфическа плесница и на двамата.
-Добре дошли в Алсуит, копелдаци.
-Много топло посрещане, няма що... – поде Кал.
Трейси й удари още една плесница.
-Какво, три...
И още една.
-Ама...
И още една...
Кал млъкна...
-Искаш да ми кажеш още нещо ли? – повдигна вежди Трейс.
-Не...
Удари й още една плесница.
Кал само се хвана за бузата й не каза нищо...
Затова Трейси я удари по другата буза.
Кал свали ръцете си, вече беше стиснала силно очи – нямаше друг начин да сдържи сълзите си...
Затова Трейс я удари пак...
И след няколко секунди – пак.
Замахна да го направи отново, но Палм сграбчи рязко ръката й.
-Стига! Спри се вече!
Трейси би един шамар и на него.
-И ти ли искаш, а? – изрепчи му се тя.
После го удари пак.
Палмър се опита да й посегне, но Трейс се отръпна и го шибна по болната му ръка, при което той изкрещя, държейки се за изваденото си рамо с другата си ръка. После пак погледна към Кал, все още стоеше като статуя, стискайки клепачи, не смеейки да си поеме по-дълбоко въздух.
И й би още един шамар, и си замина.
А Кал падна на колене и се разплака...
-Да си помислят много добре преди да решат да се захващат с някой от нас... – изсумтя Трейс, когато преминаваше покрай пейките с останалите му колеги.
Останалите се засмяха и закикотиха. Без Виви и Стеф. Без Софи. И без Макс, който само следеше случващото се с каменната си физиономия. Палмър беше приклекнал до сестра си и прегръщайки я и шепнейки в ухото й, се опитвайки да я успокои.
-Офф, отвратителни сте! Спрете се вече! – кресна им изведнъж Вивиет.
-Нека им ве! Да си помислят много добре, преди да решат да забъркват в проблеми някои от нашите! – изрепчи се насреща й Лорис.
Макс изпуфтя, изправи се и тръгна към Кал. Това беше прекалено, дори и за него...
Изведнъж в салона беше настанала пълна тишина – чуваха се само сподавените хлипове на Кал. Видя как брат й я пусна, гледайки кръвнишки към него.
-Хайде, ела... Стани... – хвана я за ръцете той и се опита да я изправи.
-Остави ме бе! – изкрещя му тя през сълзи и ги избута рязко.
-Оф, стига си упорствала, не ми е сега до това... – мина той зад нея, хвана я за подмишниците и я повдигна. – Хайде, върви. – обгърна я с едната си ръка през рамо, а с другата през корема и я поведе към изхода.
Кал не му се съпротивлява повече. Почти...
-Оф, пусни ме! – изблъска го след малко тя и с резки, необмислени жестове, започна да бърше сълзите си.
На прага на изхода, Макс само се извъртя и хвърли един леден поглед към изпонасядалите на пейките му колеги, които продължаваха да наблюдават всички безмълвно.
Трейси само му показа среден пръст, устните й се раздвижиха в безмълвна ругатня. Макс се изсмя тихо, поклати леко глава и продължи да върви след Кал.
Тя влезе в женската съблекалня, тръшвайки вратата пред него, а Макс само кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на прага й, зачаквайки търпеливо. Беше се заредил с доста търпение за тази ситуация.
След двадесет минути, без той да промени и със сантиметър позицията си, вратата се отвори широко. Кал се спря на прага от другата страна, като че ли учудена, че го вижда да виси все още тук. Подпухналите й очи срещната неговите.
-Добре дошла в Алсуит, Кал.

Срещна се с Вера над вечер, в „Алваереле“, на тяхното място – на една малка полянка, обградена отвсякъде от огромни летни дъбове, закриващи цялото сумрачно небе.
-Вчера те нямаше на срещата. Не ми се обади. – каза тя някак си унило, като че ли примирена с нещо.
-Съжалявам. – прегърна я и се сгуши в нея. – Дал се появи изведнъж. Цяла нощ си говорихме с нея и Софи, и спахме у тях.
-Аха. – видя как очите й съвсем леко се присвиха. Тя се притисна още по-плътно в него.
-Какво има? – попита той.
-Мне, нищо. Наистина. – отвърна тя.
Не се сдържа и надникна за секунда в мислите й...
„ЩЕ Я УБИЯ ТАЗИ ШИБАНА КУЧКА!!!“
Това му беше напълно достатъчно...
После се разсмя.
Вера се извъртя към него.
-Пак ли ми прочете мислите? – повдигна вежди тя.
-Съжалявам, не можах да се сдържа... – отвърна й развеселено той. – Много си зла, знаеш ли...
-Само се шегувах бе! – усмихна му се тя. – Просто ми беше пределно ясно, че на всяка цена ще се опиташ да разбереш какво си мисля.
-Аз...
-Няма значение, Макс. Вярвам ти напълно. Иначе изобщо нямаше да ми кажеш нищо за това.
Макс я придърпа към себе си, впи устните си в нейните.
И изведнъж те се отдръпнаха един от друг, спряха да си говорят, мрак и студ се разтла помежду им...
-И ти си мислиш същото, нали... – попита първа след малко тя.
-Да... Не можем вечно да го крием... Крис ще разбере рано или късно.
-Неизбежно е.
-Не искам да провалям приятелството ви. Тя е най-добрата ти приятелка. Не искам да я загубиш заради мен.
-Ти си целият ми свят, Макс. Винаги си бил до мен. Не, не мога да се откажа от теб. Ако приятелството ни е достаъчно силно, ще издържи на това изпитание... Ако ли не... Не ми се мисли за това... Тя ще си намери някого, който ще я обича и уважава. Смятам, че няма да й е трудно... Та тя е страшно красива и мила... По-красива дори и от мен.
-Ти си най-красивата на този свят, Вера. – притисна се в нея той.
-Хахаха, голям лъжец си, знаеш ли?
-Напротив. И ти сама ми каза, че ми вярваш напълно.
-Хаха, само че не и за тази ситуация.
-Наистина си много лоша, знаеш ли...
-Истина е! Не това, че съм лоша, ами това, че Крис ме поставя в малкия си джоб...
-Как очакваш да ти отговоря на този провокативен въпрос? „Да, вярно е, по-готина е от теб!“ ли?
-Хааа! Ето, видя ли! Знаех си!
-Оффф...
-Стига си се стягал бе! – блъсна го по рамото тя, разсмивайки се деликатно. – Само се шегувам... Ама е истина! – и се притисна по-близо до него. – Какво имаш да правиш за утре?
-Ами, сутринта сигурно ще си предам проекта по „Измервателна парапсихология“, след това имам спортна подготовка и упражнение, а надвечер ще се съберем с отбора за още практика. След това, ако си свободна, можем да се помотаем някъде.
-Да, разбира се.
-Ами на теб какво ти предстои утре?
-Пффф, на мен ми се лежи цял ден и не ми се прави нищо друго... Иначе ще ходя в училището сутринта, след обяд ще имаме практика с нашия отбор и след това ще съм свободна да правя каквото си искам. Сигурно ще се помотая с Крис, може даже и да потичаме, след това да хапнем сладолед... А след това ще й се измъкна по някакъв повод, за да се видя с теб.
-Мислиш ли, че ще заподозре нещо?
-Не знам... Но зная, че рано или късно със сигурност ще научи. И тогава ще стане страшно.
-Пффф, неизбежно ли е? Нещата непоправими ли са?
-За съжаление – да.
Макс още веднъж изпуфтя. И се загледа нагоре, през една тясна пролука между короните на дърветата, с ярките мъждукащи звезди на небосклона.
-Не искам тази нощ да свършва, Вера.... Не искам това да свършва никога...
Тя само се гушна още по-плътно в него.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 03 Aug 2016, 16:59
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Седма


Доцент Станфърд прелистваше страница след страница, отново и отново, преглеждаше всичко пак и пак, още по-задълбочено от предишния път. Макс вече подозираше накъде отиват нещата... Тя само местеше очи взискателно по листовете, откакто беше седнал до нея пред бюрото й, не беше казала и думичка.
След още няколко минути, през които Макс бе започнал още повече да осъзнава крайната му оценка, тя затвори папката, остави я на бюрото пред него и изпуфтявайки тихичко, насочи поглед към него.
-Много хубав проект, Макс, но повече от четворка не мога да му пиша...
И въпреки че беше подготвен, направо му причерня. Трябваше му да събере цялата си сила и воля, за да не избухне насреща й.
-Може ли да го прегледате още веднъж? Всички забележки, които ми отбелязохте последния път при посещението ми при вас, са оправени, а сега не ми казахте дали имам нови... Четири пъти ме карахте все да оправям нещо, от няколко седмици през свободното си време се занимавам само с това...
-Макс... – сряза го тя. – Има и други, които чакат на опашка след теб. Не ставай нагъл. Ще ми дадеш ли книжката си, ако обичаш?
„Не... Ставай... Нагъл...“ – отекнаха само думите й в ума му.
Е, не, това вече преля чашата! И то много!
-Не. – каза той, изправи се и взе с едната си ръка проекта, а с другата раницата си. – Ще се възползвам от правото ми за оценяване чрез комисия... – и просто си излезе.
Едвам се сдържа да не затръшне вратата с всичка сила.
„Спокойно! Спокойно, не им позволявай да те изнервят, остани спокоен, мисли трезво...“
-МАМКА МУ!!! – изкрещя с цяло гърло той, стовярвайки странично юмрука си по стената.
Панелът изкънтя тъпо и глухо.
„Да, гледай сега си счупи ръката, тъпако...“ – помисли си той.
Въпреки това, след този изблик, се чувстваше много по-несклонен да избухне отново...
Вера го чакаше зад ъгъла...
-Имаш четворка, нали? – повдигна вежди тя.
-Да. Тая скочубра Станфърд почна да ми прави мръсно, заради онази случка с Кали и Палмър. Пффф, признавам, беше глупаво от моя страна, трябваше да се бях сдържал още малко и да не го правя тук...
-Спокойно, всичко ще е наред, не се ядосвай. – прегърна го тя. – Моля те...
-Поисках оценяване чрез комисия... Но май се затапих още повече...
-Защо? Кои са вътре?
-Хатауей, Айсенберг и Макгилс... Единствено на Сесилия ще мога да разчитам да е сто процента обективна, независимо какво й говорят по-горе от нея... Пффф, ако и баба беше вътре, нещата щяха да натежат в моя полза. Двете със сигурност щяха да ме оценят обективно. А сега онази горгона Лина ме мрази... За Айсенберг не знам, но сигурно и тя ще бъде афектирана, заради скорощните събития. А и как ме гледаше вчера на лекцията... Но не се тревожи... Нищо не е изгубено, имам още козове... Включително и най-силният ми. А той може да срути всичко. Но не искам да се стига до него, Вера, не искам, но всички останали сякаш напук искат да го направя! Писна ми от всичката тази мизерия, Вера. Просто ми писна... Искам да се махна от тук...
-Хей, спокойно, спокойно. Не се отчавай, всичко ще се нареди, ще видиш... – прегърна го още по-силно тя.
Изведнъж той се отскубна нежно от нея и, държейки я за раменете, я погледна право в очите.
-Искаш ли да заминем? Някъде далеч, само двамата? На някое закътано красиво островче в другия край на света, където няма никого другиго? Или на някой безлюден връх, ще си направим хижа и ще си лежим на мечешката кожа пред горящата камина... Само двамата... Където няма никой друг...
-Какво, моля? – изгледа го тя изумено.
-Сериозен съм, Вера! – стисна я съвсем леко по-силно за раменете той. – Искаш ли да го направим? Да избягаме от всичко това?
Тя избегна погледа му, замисляйки се за миг. После го погледна право в очите.
-Да... Да заминем... Да заминем и никога повече да не се връщаме, да се махнем от всичко и всички...
Той я придърпа силно в прегръдките си и отказа да я пусне.

След курсовия проект имаха спортна подготовка, но той отиде във фитнеса веднага след като Вероника влезе обратно в часовете си. Трябваше някъде да излее цялата насъбрала се в него енергия, цялата насъбрала се ненавист и злоба... Щеше да откачи, ако скоро не го направеше, защото с всяка измината секунда чувстваше те как все повече и повече преливат в него. За това час по-късно, когато пристигнаха колегите му и го видяха, започнаха да си задават въпроси от рода на:
-Аве Макс днес да не е вземал нещо ве? – попита Клои. – Като побеснял е. То не бяха клекове, тяги, гуми, ластици, въжета...
-Абе на негово място, то и аз щях да съм полуоткачил... – отвърна сухо Деймънд.
После, в следващите два часа го наблюдаваха как изпълнява програмата си все едно не се беше изморил и грам откакто беше започнал. В края, неговия хронометър показваше два часа и четиридесет и шест минути. Не, че и преди не беше тренирал толкова дълго, но никога не го беше правил с такъв хъс, плътност, интензивност и тегло...
А в края й се чувстваше все едно, че има енергия за още една такава тренировка. Даже и за миг си помисли дали да не пропусне упражнението си по Парапсихологични техники трета част и да тренира още... Сигурно щеше и да го направи, ако нямаха контролно, което щеше да им донесе всичките четиридесет реални точки за семестриалния им контрол.
-Колко имате на проектите? – попита ги Макс още с влизането си в съблекалнята.
-По-добре недей задава подобни въпроси, че ще се вкинеш още повече... – отвърна му Себастиан.
-Кажи...
-Оф, всички имат шестици. Само Виви има петица... – изръси Деймънд накрая.
Макс само изкърца със зъби и започна да се преоблича.

Когато се почука на вратата му, се сепна и вдигна глава. За миг сякаш се опитваше да прозре през вратата.
-Влез! – каза на висок глас Торн.
Вратата се отвори и Тена влезе през нея.
-Какво?! – поде едва ли не стъписано той. – Не влизаш директно... – но после като видя посърналия й вид, млъкна и веднага й присъди най-малко четиридесет часа безсъние. – Какво има, Тена? Какво ти е?
Тя само му остави (не я тръшна!) папката на бюрото пред него, седна на стола, облягайки лакът на едната ръкохватка и подпря бузата си с дланта си, затваряйки очи.
Торн има чувството, че дори задряма, докато четеше...
„Пф, поредното убийство...“
Този път на четирима дилъри едновременно... Принципно тези работи им бяха ясни още от самото начало и изобщо не се занимаваха с тях, но тук имаше доста по-различно, което на пръв поглед не беше толкова очевидно, но после можеше направо да ти извади очите.
Тези бяха разстреляни в автомобилът им с автоматично оръжие, калибър 6,76х48 (произхождащ изпървом от Ел‘ливиан и досега използван от елфическата армия, не пропусна да си отбележи), а не беше един, разпилян на части от някой ненормален магьосник.
-Тена... – никаква реакция от нейна страна. – Хей, Тена!
„Пффф, горкото момиче... – и изведнъж се сепна. – Момиче ли?! Та тая е по-дърта и дори и от дядо ми ве!“
Тена изведнъж се стресна и подскочи на мястото си, при което едва ли не изкара и неговия акъл.
-Извинявай, но просто цяла нощ не съм мигнала, с Рал и Алис цяла нощ се занимавахме с разни глупости, а сега и това...
-Да, прочетох го... Какво мислиш за това? На какви мисли те въвежда?
-Първо, това е съвсем различен почерк от първите две убийства, които изглеждат напълно еднакви, което говори за напълно различен извършител/и. Освен ако предишният/те извършител/и не ни баламосват, ама не ми се вярва нещо. Тези са били разстреляни като кучета с автоматично оръжие. Оръжието: калибър 6,78х48. Типичен елфически калибър, доколкото знам те са го измислили през далечната 1957-а година и досега единствено те го произвеждат. Което ме навежда на мисълта, че оръжията може да са само три: автомат „Урм-голиат С4“, карабина „Ликс-Ли М302“ и картечница „Виктор-Юзе З5“. Снайперите „Армиар 6“ и „Лелзийл-Лира“ ги изключвам, защото при тях щяха да са нужни единствено четири изстрела, а тук е стреляно безразборно, както виждаш на снимките... Не са намерени никакви гилзи, което ни навежда на мисълта, че е стреляно от друг автомобил. Изстреляните патрони – над сто. Най-вероятно са били трима или четирима нападатели с автомати или карабини, стрелящи едновременно. Вариантът с картечницата е изключен, тъй като времето да изстреля над сто патрона е в пъти повече, отколко три-четири карабини или автомата едновременно. А телата на убитите изобщо не са имали никакво време да реагират – изобщо не са успели да помръднат и със сантиметър. Освен това, с картечницата няма как да убиеш и четиримата едновременно. Само четири автомата/карабини могат да постигнат това. Мотивът: вариантите са два. Или някой иска да придаде почерк, че елфически групировки се опитват да нахлуят на наша територия и да разпали нарко-война между нас и тях, или те наистина се опитват да премахнат нашите и да завладеят пазара ни. Предвид скорошните събития – бих се обзаложила, че е вторият. Честито, Торн. Вече си имаме работа и с гангстерска нарко-война... А когато и джуджета се намесят, ще стане още по-голямо мазало... Улиците ни ще се превърнат в бойно поле...
-Пффф... – изпуфтя Торн.
-Да... Това е единственото, което можем да правим.
-Вземи Али и излезте на улицата и извлечете още колкото можете повече информация за ставащото. Забравете за правомощията си – имате пълна свобода на действие, оставете значките си в поделението...
Темо само се усмихна злокобно.
-Но преди това, иди и се наспи! Това е заповед!
-Гледай си работата, Торн, аз съм по-висшестояща от теб...
-Хич не ме ебе тая работа, иди и се наспи, ако не искаш да заповядам да те закопчеят, замъкнат на сила до вас и завържат на леглото ти! Ще видиш кой е по-висшестоящ тогава...
-Оф, добре ве! Вил го няма днес, ще ида да подремна на дивана в кабинета му... И над вечер със сестра ми ще излезем да си свършим работата. Тогава онези шибани червеи излизат на светло.
-Добре. Аз ще разуча ситуацията още по-добре. Минете през офиса ми преди да излезете.
Тена само му махна досадно с ръка и излезе.

Надвечер разбраха, че Торн имал внедрен агент под прикритие, и то лично в кръга на Фасбендър, който му съобщил, че елфическите групировки (значи Тена се оказа напълно права) започнали да се опитват да привличат някои от главните подчинени на Конъл и да ги отцепват от влиянието му, създавайки свои собствени окръзи на влияние, което на практика ги правело ел‘ливиански. За сега успели само с трима, другите Фасбендър ги държал доста здраво, но все още почти никой не знаел за предателството им – те щели да го проявят в критичен момент в борбата между човешките и елфически гангстери и по този начин навеждайки везните в полза на нечовеците. Което ги навеждаше на мисълта...
-Как, триста дявола, твоят човек е разбрал всичко това, а другите не?
-Сега това не е важно... Вашата задача ще бъде да намерите или Шепърд Торнерос, или Люкас Вердербах, или Ник Ройс – най-добре и тримата – и да ги разпитате много добре, и на всяка цена да разбере кой стои зад елфическите групировки, а ако може дори да разберете и къде са квартирите им и да докажете пряката им връзка с Ел‘ливиан ще бъде просто перфектно!...
-Тоест, пак ние да свършим всичко. Окей, схванах. – отвърна хапливо Алиенор.
Торн само я изгледа накриво.
-Това последното може да създаде доста проблеми... – вметна Тена.
-Да, за тях. Ако успеем да докажем връзката, ще имаме целия свят зад гърба си срещу тях. Дори и скапаните джуджета от Изегем.
-На тях им е все едно дали ние или елфите ще се разпореждат тук със стоката им...
-Не и ако ги накараме да си мислят, че Ел‘ливиан иска да прокара тук собствения си пазар и да отлъчи техния...
-Добре, ще направим каквото можем. – каза Алиенор.
-Да. Ще дадем най-доброто от себе си. – отвърна и Тена.
-Вярвам във вас, момичета...
Двете само се разсмяха развеселено. А Торн ги изгледа с присвити очи.
-Оставете си значките. И вървете... – каза сухо той.
-Мне, ще си задържим значките. Просто за всеки случай. – отвърна му Тена.
-Ако ви спипат...
-Никой няма да ни спипа, Торн, да не сме аматьори...
-И затова искаме пълен достъп до оръжейната...
Торн преглътна безшумно.
-Добре. Имате го. А сега вървете... – примири се той.
Двете се изнесоха от кабинета му.
А Торн само изпуфтя.
„Триста демона, в какво се забърках...“

Работата им изискваше да знаят кои са любимите места, където се събираше цялата сган на Алсуит...
Но понеже бяха толкова много, си направиха последователна карта на тъфпада си на Тена и започнаха от най-близкото.
Сити мол сентрал...
Отворен само преди четири месеца на мястото на предишния, който Тена беше взривила преди две години и половина. Али, разбира се, не знаеше това. Не й и трябваше.
Паркираха „Самбревил“-а в подземния паркинг, после тръгнаха към входа.
-Иди спри камерите и вземи харддисковете. – посочи й Тена към една врата в дясно, след като двете влязоха вътре.
-Четеш ми мислите, сестро! – беше понечи да свие тя, още преди Тенадиел да бе започнала да й го казва.
-Ти вземи асансьора! Ще се видим директно горе! – каза й тя от ескалатора.
Алиенор само й намигна и продължи към стаичката на охраната.
И, разбира се, влезе с гръм и трясък.
-Какво... – извъртя се рязко мъжът, разливайки си кафето.
-Затваряй си устата, защото кажеш ли и думичка, ще ти изтръгна езика, ясна ли съм? – изрепчи му се тя, показвайки деликатно значката си.
Мъжът само кимна няколко пъти рязко, гледайки я стъписано с ококорени очи, не смеейки да гъгне.
Алиенор се наведе под бюрото, издърпа леко компютъра, разви пластмасовите болчета с ръка, разкачи информационните и захранващи кабели, откопча държачите на харддиска и го измъкна от гнездото му.
После се изправи и отново се обърна към охранителят:
-Ще си затваряш и очите, иначе ще ти избода и тях, ясна ли съм? – повдигна вежди тя.
Мъжът отново кимна забързано.
Али се усмихна леко и тръгна да излиза.
На прага се появи някакъв друг мъж от охраната...
-Какво, триста...
-Колегата ти да ти изясни положението, аз нямам време! – рече бързо тя, изблъсквайки го от пътя си, при което едва не го събори.
До асансьорите беше струпана цяла тълпа, но Тена избута и тях, мина най-отпред, посягайки към контролното табло.
-Извикахме го вече... – обади се с досада в гласа някакъв наперен хлапак.
Али само го изгледа, докато натискаше бутона три последователни пъти, след което го задържа...
Асансьорът пристигна веднага, вратите се разтвориха широко, а хората се заоглеждаха учудено. И вътре, и вън.
-Всички! Слизайте!... Хайде, по-бързо, нямам цял ден! – качи се тя и ги забута не особено нежно, докато и последния от тях беше извън кабината. – А вие, чакайте другия асансьор! – каза им тя, задържайки бутона за последния етаж и този за затваряне на вратите едновременно...
След още десет секунди беше на последния етаж.
Погледна отляво, видя Тена да се задава по ескалатора.
-А, Ал, много си бърза. – усмихна й се леко тя.
-Какво да се прави, не съм безсмъртна, че да си хабя времето с глупости. – каза тя и й подаде харддиска. – Прибери го в шлифера си, че нямам намерение да го мъкна в ръка през цялото време...
Тена само го взе и го пусна директно през парапета.
След секунди се чу глух, металически удар, последван от много дрънчащи вторични...
-Упс... – повдигна за кратко вежди тя, правейкилеко невинна физиономия.
Али само поклати глава, подсмихвайки се под нос.
После двете тръгнаха към бар „Домино“.
-Да беше видяла поне дали долу не преминава някой. Можеше да размажеш главата на някой клет човечец...
-Хм, нямаше да е кой знае каква загуба...
Двете се спряха за миг пред входа на бара.
-Научихме, че след убийството на втория дилър, Фасбендър е превъоръжил всичко живо с метглас. Бъди изключително внимателна, Ел.
-Спокойно, Ал, дори не мисля да им позволя да си помислят да посегнат към оръжията си. – отвърна Тена и влезе.
Сестра й я последва.
-Хехе, късмет. – промърмори й Тенадиел.
-Видя ли го вече къде е?
-Да, ей там на сепарето в ъгъла. Пффф, как може някой изобщо да си пада по подобни дупки... – изсумтя тя, кривейки физиономия.
-Пропаднали хора, очевидно... Жалко, че и нашите започнаха да ги копират...
-Да, за съжаление...
-Пффф, защо всички са ме зяпнали така? – подшушна й нервно Али. – Какво толкова намират в мен?
-Миии, готина си, сестро. Сега всички си представят как те чукат...
Алиенор само изръмжа злобно, хвърляйки коси погледи из цялото помещение.
Ник Ройс ги забеляза едва чак след като двете надвиснаха над сепарето им.
„Ама, разбира се... Прекалено са заети да се наливат с евтино надценено разредено уиски и да обарват курвите около тях... Хаха, някой ден ще умре само заради това, че не се е огледал навреме!“ – помисли си цинично Тена.
-Аха, Тена! Радвам се да те видя! Искаш ли и ти да седнеш при нас? – изсмя се той, хвърляйки коси погледи на двете кифли отстрани му – при което, разбира се, те се закикотиха като тукачки.
„Ей сега ще ти стане много смешно, педал...“ – присви очи тя.
И в следващия момент бръкна рязко под дългия си черен кожен шлифер и измъкна от кобура под мишницата си 46-калибровият револвер, насочвайки го право срещу главата на Ройс.
Смехът на всички секна. Точно както очакваше. Дори и сестра й в първия момент леко се стъписа.
-Само някой да е мръднал и остава без глава! Ръцете на масата! Казах, всички ръце на масата, така че да ги виждам! – надигаше все повече и повече глас тя.
После насочи оръжието си към една от мутрите, която беше успяла да посегне към кръста си. Но само толкова, нататъчните й движения бяха замръзнали.
-Казах: ВСИЧКИ РЪЦЕ НА МАСАТА!!! НЯМА ДА ПОВТАРЯМ ПОВЕЧЕ!!!
Четиримата от охраната, самият Ройс, дори и трите кифли, плъзнаха бавно ръце на стъклената маса, отрупана с чаши, бутилки и пепелници. Само без този, който беше посегнал към кръста си и ръката му все още беше заплашително близо до оръжието му.
-А ти специална покана ли чакаш? Нали се сещаш, че това така ще те приспи, че направо ще ти хвръкне главата...
-„Бентли и Банкс“ модел 4В има само пет изстрела. А ние сме шест... – каза предпазливо той, но Тенадиел, а и Алиенор доловиха заплашителната нотка в гласа му.
-Ооо, любителю на оръжията, нека да ти кажа, че ми е нужна точно половин секунда, за да разпилея кухите мозъци и на петима ви. – поде саркастично тя. – А шестия само е достатъчно да го замеря с празното оръжие – предполагам, знаеш че тежи килограм и половина... – после дръпна петлето назад. – А знаеш ли какво ще последва сега? – повдигна вежди тя.
-Стига си ми се правил на герой, Норт. Тая е луда и ще те гръмне пред всичките просто ей така, за кеф... – обади се властно Ройс.
Норт погледна към шефа си, после и към Тена, която само му се усмихна лукаво. А после пак към Ройс. След което отдръпна по-възможно най-плавния начин ръката си и плъзне двете на масата.
-Така е по-добре. – усмихна се леко тя. После изведнъж стана траурно сериозна и насочвайки револвера си право срещу челото на Ник Ройс, заговори: – А сега, гнидо мръсна, започвай да ми пееш всичко, което знаеш...
-Моля?! – прекъсна я той, още преди да се беше доисказала. Първи знак, отбеляза си Али. – Ти да не си си изгубила ума ве, Тена? ДСС ще те разчекнат, ако разберат какви ги вършиш!
-А знаеш ли теб какво ще те направят джуджетата и Фасбендър, като разберат, че се опитваш да прекараш влиянието на елфическите групировки на тяхната територия? – повдигна вежди тя.
Али забеляза как клепачът му трепна...
„Втори знак.“
-Не знам за какво говориш...
-Оф, писна ми от тези глупости, ВОЛТА, ЕВА! – изкрещя неочаквано Алиенор, при което двама от охранителите му се тръшнаха напред в безсъзнание на стъклената масичка. Другите посегнаха рязко към оръжията си, но Тена, вече напълно осъзнала се от внезапните действия на сестра си, застреля единия от тях в главата, оставяйки го без такава, при което движенията на другите двама също сепнаха.
И изведнъж музиката спря, всички бяха приковали изумените си погледи към сепарето им, а курвите се бяха присвили и оплискани в кръв и парченца тъкан, надаваха вой с цяло гърло.
-МАЙ НЕЩО СЕ НАСРАХТЕ, А?!?! – започна да ги надвиква Тена. – МНОГО БЪРЗО ВИ УМРЯ ШИБАНИЯ КУРАЖ, ПЕДАЛЧЕТА ТЪПИ!!! – после насочи оръжието си към главата на Норт, който пак беше полупоседнал към пистолета на кръста си. – Е, ХАРЕСА ЛИ ТИ, НОРТ?! ХАРЕСА ЛИ ТИ?!?! ИСКАШ ЛИ СЪЩОТО ДА СЕ СЛУЧИ И С ТЕБ, А, ИСКАШ ЛИ?! – той само приплъзна ултрабавно ръцете си по масата. – САМО ОЩЕ НЯКОЙ ДА Е МРЪДНАЛ, ЩЕ МУ ПРЪСНА ЧЕРЕПА!!! А, ВИЕ – МЛЪКНЕТЕ ВЕ, ДА ВИ СЕ НЕ ВИДИ!!!!!! – обърна се към кифлите.
И изведнъж, в помещението, отново беше настанала пълна тишина. Обърна се към Али, гледайки я въпросително, която само й се подсмихна леко.
И отново насочи цялото си внимание към Ник Ройс.
Пресегна се и го хвана рязко за сакото, придърпвайки го към себе си, а с другата го удари с дръжката на револвера си в слепоочието.
И го пусна да падне върху стъклената маса, правейки я на сол, после с един подскок се озова върху него, затиснала гърба му с едното си коляно, опряла дулото във врата му, а със свободната си ръка започна да извива една от неговите.
-Мислиш си, че се шегувам и съм дошла да си приказваме празни приказки ли?! А?! МИСЛИШ, ЧЕ СЕ ШЕГУВАМ ЛИ?!?!?! – започна да му крещи отново тя. – Започвай да ми пееш всичко, нещастнико! Кои са елфическите групировки?! Кой ги снабдява с оръжие?! Кои са лидерите им?! Къде са квартирите им?! КАЗВАЙ!!!
-Не знам за какво говориш, кучко нещастна! – изрепчи й се през слюнката си той.
Тена хвана кутрето му и го изви, сякаш беше от пластелин. А Али настръхна – но не може да прецени от кое повече – дали от гнусното изхрущяване или от нечовешкото агонично виене.
-Ще ме караш да повтарям ли, а? ИСКАШ ДА ПОВТАРЯМ ЛИ?!
-Не мога да ти кажа нищо! Ще ме очистят!
-Така като гледаш, аз няма ли да те очистя, а, няма ли?!
-Не мога! Наистина!
-Хич не ме ебе тая работа! Искаш да те изпея и предам на Фасбендър ли? Знаеш, че той има специално отношение към предателите...
-Не, не, не, не, недей, моля те! – прекъсна я той, скимтейки.
Тена го застреля в дланта, при което пръстите му се разхвърчаха в произволни посоки, разпръсквайки кръв навсякъде. Кифлите, а и други от заведението, отново се разкрещяха с цяло гърло. Включително й Ройс.
-ЗАТВОРЕТЕ СИ... ШИБАНИТЕ... УСТИ! – изправи се рязко Тена, въртейки се и обхождайки цялото заведение с поглед.
Мигом щом останалите млъкнаха, тя отново се стовари върху Ройс, притискайки го с коляно в гърба.
Изчака го да се накрещи, след което доста спокойно, на фона на останалата обстановка, попита:
-Още ли искаш, а? Още ли?
-Не! Не, не, не, недей! – изкрещя той. – Ще ти кажа всичко!
-Тогава започвай, защото нямам цял ден! – изкрещя му в отговор и тя, опря револвера си зад врата му и започна да го натиска.
-И на нас не ни казаха много! Използваха посредници, дори не ги знаем как изглеждат шефовете им, нито откъде идват! Обещаха ни обаче, че ако им помогнем да завземат териториите на Фасбендър, ще ни дават двадесет и пет процента от печалбата! А пък сега Конъл ни дава само петнадесет! Нищо друго не знам, кълна ти се!
-Не ти вярвам! – и го натисна още повече с дулото. – Казах: ВСИЧКО! ИСКАМ ДА ЗНАМ ВСИЧКО!
-Мисля, че Вердербах знае повече! Говори се, че дори е успял да проследи една от групировките до една от тайните им квартири!
Двете елфки само се изгледаха.
„Да се изнасяме. Това ни е достатъчно. Вече спря да лъже.“ – подшушна в ума й Алиенор.
Тя извади едни белезници от дънките си, стегна ги около ръцете на Ройс и се изправи, помагайки и на него да направи същото. Али запечата ръката му с въздушни прегради, така че да спре кръвозагубата му и го поведе към аварийния изход, сестра й я последва, като не сваляше пистолета си от Норт, който й се струваше най-опасният от всички им, пазейки гърбовете и на двете им.
След като излязоха в аварийния коридор, далеч от всички тълпи и погледи, Тена прибра оръжието си, „Бентли и Банкс“ модел 4В, 48-ми калибър, зареден изцяло с патрони „Хидра-шок“ на „Федерал“. Двете само се изгледаха безмълвно. После се закикотиха и разсмяха.
-Пффф, това направо ме върна в старите времена, когато и двете бяхме по-млади и също вършехме щуротии. – каза Алиенор докато чакаха служебния асансьор.
-Вие сте ненормални! – изсумтя Ройс.
-Млъквай бе! – срита го с пета зад коляното Тена, при щеше да забие нос в плочките, ако сестра й не го държеше здраво.
-Да, няма да я зле да я послушаш... – посъветва го Алиенор. – Следващия път може случайно да те изтърва.
-Май малко попрекалихме, а? – изсмя се Тена.
-Пффф, само почакай да видиш какво го очаква Вердербах... – асансьорът пристигна и тримата се качиха в него.
-Само, че ще ни очакват. Онези лекета ще са ги предупредили...
Алиенор само се усмихна леко.
-Нека. То иначе няма да е интересно.
Ройс вече не казваше нищо.
Асансьорът ги свали до подземния паркинг. После качиха мутрата в багажника на „Самбревил“-а и потеглиха към следващата им дестинация – дискотека „Амнестрия“, където беше и най-вероятно да го намерят по това време – единадесет часа преди полунощ.
Докато Али шофираше, Тена извади от жапката кутиите с патрони и презареди револвера си. После напълни и по още няколко пълнителя и за двата им пистолета. Шансът резервните да им потрябват, вече беше доста нарастнал.
-Обзалагам се, че тоя Норт е агентът на Торн. Изглеждаше ми една идея по-умен от всички останали. Просто така изпъкваше от тях, че не знам как никой отстрани не го е забелязал досега. – обади се след малко Тена.
-‘Ми нормално... Като си тъп, обикновенно ти е за цял живот. И единствено се интересуваш от пари, пиене и ебане. Точно в тази последователност. – отвърна й Али. – Но имам чувството, че е и някой друг... Тоест, че не е само един. Това никога не е било в стила на Торн, той винаги е внедрявал по двама едновременно, никога не се е спирал само пред един. Вземи за пример мен и Вил...
-Да... И ти имаш право.
-Какъв ще е планът? – попита Али след като доближиха мястото. – Сигурно и този да влезем и да избием всичко живо, което се опита да стреля по нас, ще ни свърши работа, обаче Торн и Алис направо ще ни разкатаят фамилията след това...
-Не, че ни пука и това би ни спряло...
Двете се засмяха.
-Добре, нека да приемем следното: те ще са подготвени и ще ни очакват... – поде Тена.
-Тогава да се промъкнем тайно, все едно ще купоняваме, да издебнем момента и да го отвлечем? После ще можем да си го разпитаме на спокойствие, като елфите – ток, вода, чук, пирони, клещи, пентотал...
-Хаха, май ще трябва да е в обратен ред.
-Да бе, ще хабим пентотала...
-Чукът и пироните се износват, кръвта се чисти трудно, а токът и водата продължават да поскъпват...
-Ще откраднем акумулатора от автомобила на Торн.
Двете се разсмяха.
-Пффф, както каза, ще ни очакват. А нас вече ни познават. Вил и Макс имат почивни дни, но и тях също ги знаят. Имаш ли някакви идеи? – попита Тена.
-Абе имам принципно, – вече беше извадила телефона си тя и търсеше в указателя му два конкретни номера – но не знам какво точно да кажа на единия, че да го убедя...
-Ако вземе да се опъва, само ми го дай на мен, да му кажа аз няколко приказки...
Али само се изсмя докато набираше номера на другия.

-Мразя го това проклето място. – усмихна му се Натанаеле, когато седна върху бедрата му. После го прегърна през раменете и допря бузата си до неговата. Все пак, вече бяха „гаджета“.
На фона на кънтящата музика, едвам я чу. Но той споделяше чувствата й, така че не му бе никак трудно да чете по устните й.
Всъщност, по този начин им беше много по-лесно той да наблюдава единия край, а тя – другия, без да будят излишно подозрение.
-Няма да се целуваме, нали? – прошепна му на ухо тя, продължавайки да се усмихва. Все пак трябваше да изглежда като поредната долнопробна кифла от дискотеката, наливайки се с разредена водка, чакайки някой достатъчно почерпен младеж да й купи поредната такава. Ако имаше малко повече време да се омаца като хората, щеше съвсем да заприлича на такава и да убие всичките подозрения към личността й. Дано недостатъчното себеотдаване към нощния манталитет да не провалеше прикритието й...
-Мне, не мисля. – отвърна й Макс.
Натанаеле се изсмя едновременно на него и на мислите си, после го захапа леко за връхчето на ухото. Макс я хвана за кръста, притискайки я към себе си и прекара пръсти през меката й коса. Вече не боядисваше косата си в русо, така че светлокафявото й се беше завърнало напълно, но беше почервенила няколко от кичурите си.
-Пффф, не ми харесва накъде отиват работите. – изсмя се тя в ухото му.
-Ако нашите разберат какви ги вършим, ще ни затворят в кули до края на дните ни. – изсмя се и той.
-Абе, изглеждам ли ти по-стара от теб? – оттласна се изведнъж тя от него, държейки го за раменете, така че да може да я огледа добре.
Макс се изсмя вътрешно.
Харесваше му и как физиономията й се мръщеше и цупеше мимолетно.
„Типичното момиче.“ – помисли си той.
После отново я прегърна, заравяйки лице в косите й.
-Нищо ти няма, добре си си. Изглеждаш поне три порядъка по-добре от останалите момичета тук.
-Хехе... Не стой обаче много така, че да не те удуши парфюмът ми.
-Да, усетих го... – вдигна глава той и допря бузата си в нейната. – Боя се, че носът ми е прекалено чувствителен към повечето миризми и ги поема доста тежко...
-То и аз съм така, ама нали знаеш, че една и съща миризма след определено време спираш да я усещаш, така че... А пък и този ми е любим.
-Елфическа лавандула, нали? И на мен също ми е една от любимите. Ще кажеш, че сме роднини...
Тя се отдели от него и само му се усмихна. Той й отвърна по същия начин.
После пак си долепиха бузите една до друга, така че да могат да си говорят без да викат.
-Успя ли да огледаш всичко? – попита го тя.
-Мхм. И джакпот направо.
-Късметлия. От моята страна няма нищо. – после се извъртя на бедрата му, прегръщайки го през рамо, така че да може и тя да погледне в неговата посока.
Алиенор беше навила Натанаеле, би казала, твърде лесно. Просто й се беше обадила и й каза: „Искаш ли да ми помогнеш да отвлечем няколко души?“, при което братовчедка му просто бе отвърнала: „Къде и кога?“. Виж, с Макс, обаче беше подходила доста по-деликатно. Разправя му, че просто трябва да влезе в дискотеката с Нат, да се огледа внимателно за няколко души, на които щяла да му покаже снимки преди това, да види дали има магьосници с тях и ако има – да използва телефона си, за да им докладва за всеки техен ход, а ако няма – да използва телепатията си. А сега, доколкото виждаше, имаше такива, че и двама, и имаше огромен шанс да го усетят, ако тръгнеше да общува с някого навън. А заподозряването им можеше да ги провали, и което беше най-лошото – дори да бъде пагубно за животите им.
И въпреки всичките й уверения, Макс й беше задал една камара въпроси докато всичко му се изясни. А накрая Тена не беше издържала, бе грабнала телефона от ръцете на сестра си и му обеща, че ако изплъни тази им „молба“, никога няма да си има повече проблем с властите. До живот. И Макс се беше съгласил, като най-големия бонак, мислейки си, че това ще е като по филмите.
А сега сърцето му туптеше бясно, беше изнервен и кръвта пулсираше в ушите му. А на всичкото отгоре и свръхсекси братовчедка му му беше седнала върху бедрата му, което само допълнително усложняваше ситуацията, карайки го да мисли за странични неща, за да не го пребие после, когато всичко свърши... А това го разсейваше и отклоняваше от основната му задача, което, на практика, я усложняваше.
-Какво се умисли? – погледна го въпросително тя.
-Аа, нищо. – изсмя се той. После се обърна към нея. – Вече ни забелязаха. Или поне тебе де, колко ли души са ти хвърлили поглед... Сигурно вече цялата маса те обсъжда.
-Стига бе, толкова ли съм готина, че да ги кефя тея пропадняци?
-Ми да, определено! – изсмя се той.
-Толкова, че чак ти се иска да не съм ти братовчедка, а? – изсмя се и тя.
-Пффф, стига, не бъди толкова провокативна към мен. – каза сериозно Макс.
Нат понечи да извърти глава към масата на тези, които я наблюдаваха, но Макс нежно с длан върху бузата й я спря.
-Не гледай към тях. Да се правим, че ги няма.
-Да, прав си... Но просто мразя да ме зяпат, а и като знам, че го правят някакви отрепки... Направо побеснявам!
-А знаеш ли колко още повече щяха да си развихрят въобръжението, ако знаеха какво работиш в действителност?
Натанаеле само се изсмя и го блъсна леко по рамото.
След онази случка с Тобиас Бранденщайн, баща им направо беше побеснял, прекъсна следването им и прати и двете им в полицейската школа в Ансогре. Нат, разбира се, още от самото начало искаше да ходи там, така че й беше все едно, но горката Джул го беше приела толкова тежко, че оттогава не продумваше на Вилдхер.
„Ех, Джул, Джул, горката Джул...“
-Стига сме се мотали... Да идем да говорим с онези откачалки и да им докладваме какво е положението тук. – скочи тя от краката му, хвана го за ръката и го задърпа към тоалетните.
Умишлено си избраха кабинка в женската тоалетна, най-вече заради това, че тези, които ги наблюдаваха бяха мъже и една ли някой от тях щеше да влезе тук, за да се облекчи, случайно чувайки разговорите им. При което щеше да стане много лошо...
-Добри новини, Ал. Имаме хубав пакет от Торнерос и Бах в едно. – прошепна колкото се може по-тихо Нат.
-Лол, наистина ли?! – отвърна от другата страна Алиенор. – Джакпот, Ел! Люкас и Шепърд вътре!
-Торнерос не ни трябва, можем директно да го гръмнем... – чу отстрани гласа на Тена.
Нат само се изсмя.
-Какво още се изисква от нас? – попита тя.
-Нищо, гълъбчета. Идете да се натискате на бара, оттук насетне го поемаме ние. – обади се Тена.
После Ал затвори.
Натанаеле изпуфтя и прибра смартфона си.
-И май това беше всичко... Отрязаха ни като мръсни котета... – изпуфтя толкова жално тя, че и на Макс му стана тъжно.
-Да си ходим тогава... – предложи той.
-Да бе, ти нормален си ли?! И да изпусна веселата част? Какво иначе ще диря тук посред нощ? Забрави, Макс, да се връщаме на бара и да продължаваме да се натискаме...
-Пфф, това е толкова извратено...
-Стига, Макс, сякаш вътрешно не изпитваш задоволство от това... Ако не ми беше братовчед, сети се къде и какво щяхме да правим сега...
Той се изсмя.
-А освен това си и много перверзна, знаеш ли?
-Ти ‘щото не си...
-М‘не чак толкова, кефи ме само пасивния инцест в елфическите анимета и до там.
Натанаеле в първия момент само го изгледа учудено... И се изсмя.
-Хаха, окей. Хайде, стига толкова глупости, да се отиваме отново на бара. – хвана го за ръката тя и двамата се върнаха обратно.
Беше им изключително трудно да се въздържат да не гледат към канапето на Торнерос и Бах в ъгъла. Още повече ги изнервяше и това, че си нямаха и понятие какво щяха да направят тези две елфически откачалки... Сигурно го планираха в момента най-вероятно щеше да им дойде като гръм от ясно небе... Не би се учудил, ако просто влезеха и започнеха да стрелят по всичко живо...
-Пфффф, и ти си го мислиш същото, нали? – попита го Нат.
-Да. И като ги знам какви са ненормални, направо ми идва да се изнеса от тук по най-бързия начин.
-Дали да не го направим?
-Да изчакаме малко... Сигурен съм, че ще им хрумне още нещо и ще ни пишат.
-‘Ми, окей. – каза тя и отново седна върху бедрата му, вадейки телефона си, правейки се, че гледа нещо и смеейки се от време на време.
-Ох, не мърдай толкова много! – каза той.
-Защо, да не се възбуждаш? – и сякаш, за да му направи на пук, се размърда и намести отново.
-Ама, че си и ти една...
-Какво да направя, краката ти са прекалено твърди. Прекаляваш с клековете...
-Еми, съдба... – хвана я той с ръце през корема и облегна брадичката си на рамото й, така че да не й позволява да се мърда много-много. – Лол, и ти ли играеш „Лидъл Снийк“? Помислих си, че се ровиш из “Eldenfan”...
-Работата ми не ми позволява много-много произволия из нея и затова си изтрих профила. Иначе и ти ли я играеш?
-‘Ми не, ама Виви, Клои и деветдесет и пет процента от момичетата, които познавам много са се зарибили по нея. Явно жените си пададе по подобен тип игри. Забелязах, и че „Шуърс“ и „Малерюе“ също ги играят предимно момичета.
-Ами, независимо какво работим, бро, все пак в основата си си оставаме обикновенни момичета, интересуващи се от типично женски работи.
-Никой не може да избяга от природата си... – изпуфтя тихо Макс.
-Хей, развесели се малко! Не ме кефиш тъжен... – извъртя леко глава тя към него, усмихвайки му се и го потупа с длан по бузата.
Докато го правеше, Макс видя как дисплеят на телефона й премигна.
-Някой ти писа. Май Тена и Али са решили нещо.
Нат се обърна, излезе от играта и отвори съобщението.
-Какво, триста демона... – изсумтя тя.
„Изнасяйте се веднага. Имате пет минути.“ – прочете Макс.
Дори им бяха пратили и приложение, което отброява и синхронизира хронометрите на двата им телефона. Нейният вече преваляше четири минути и четиридесет секунди...
-Изчакай ме, ей сега идвам. Трябва да разбера какво точно са намислили. – скочи тя от краката му.
-Побързай, времето ни изтича.
Макс не я изгуби от поглед по пътя й към тоалетните. Имаше лошо предчувствие за това, особено като знаеше, че Тенадиел и Алиенор стояха в основата му. Какво ли бяха планирали тези две луди жени?
Видя как след като Натанаеле влезе в тоалетната един от хората на Торнерос се изправи, устните му се изкривиха, най-вероятно в пренебрежителен смях, потърка ръце и тръгна също към тоалетните, под погледите и помръдващите в смях физиономии на отрепките му...
Хич не му се хареса това. Скочи от високия стол и тръгна също натам, нямаше да може да успее да го пресрещне преди входа, но и по-добре...
Ако влезеха вътре и двамата, никой друг отвън нямаше да ги види... Но го притесни повече това, че няколко от душите на Торнерос и Вердербах също приковаха очи върху него и пиянските им погледи не бяха особено дружелюбни...
Едно беше ясно – проблемите за тази вечер му бяха сто процента сигурни и каквото и да направеше, нямаше как да избяха от тях...
„Мамицата ти ве, Алиенор!“
И в следващия момент, токът спря, музиката заглъхна, всички мигом млъкнаха и за първи път от доста време насам стана толкова тихо, че можеше да чуе мислите си.

Натанаеле тъкмо търсеше номера на Алиенор из указателя, когато осветлението изгасна и настана такава тъмница, че не виждаше и на милиметър пред носа си. Да не говореше, че и светлината на дисплея й я заслепяваше допълнително...
Погледна хронометъра. Показваше „3:58“.
„Ама, разбира се! Тъпи малоумни кучки!“
В следващия момент вратата на женската тоалетна се отвори и едно слабо фенерче замъждука и заигра във въздуха, дразнейки очите й още повече.
Вратата се хлопна обратно, то беше насочено директно към лицето й...
Тръпки плъзнаха надолу по гръбнака към кръста й, карайки я мигом да настръхне, мислите на този срещу нея изплуваха като отворена книга, чиито свръхедър шрифт я удари през лицето, едва ли не зашеметявайки я. Но вече всичко й беше пределно ясно, реши да действа първа...
Прибирайки телефона си с едната си ръка, докато насочваше към светлината на фенерчето, усети свободата на енергията в тялото си и в околното пространство, екранировката на заведението беше паднала, давайки й възможност да отприщи пълната стихия на силите си.
Прицели се отдясно на светлината и хвърли енергийна сфера... При което единствено се чу писък, последван от мръсни ругатни, а фенерчето хвръкна от ръката на мутрата, привъртайки се множество пъти във въздуха, карайки светлината му бясно да танцува, докато накрая не тупна на пода и блясъкът му не замря.
-Левичар ли си ве, мамка ти! – изсумтя Натанаеле и отново протегна ръка към позицията, после извика: – ВОЛТА!
Или поне позицията, на която предполагаше, че е... Защото пъшкулът й се разби в стената, статичното електричество накара всичко да зазъзне и лампите присветнаха толкова ярко за миг, след което изгърмяха, посипвайки ги със стъкла.
-Мамицата ти на тебе ве, откачена кучко! – изрепчи й се мутрата.
Отвън изведнъж настана суматоха – започнаха да се чуват викове и крясъци, грохоти и тропот от множество сливащи се стъпки...
Натанаеле призова светлинна сфера над себе си с едностранна поляризация, така че да осветява единствено към противника й, но не й към нея, заслепявайки го, а нея – не. Въпреки че бледобялото й сияние беше слабо – позволяваше й да вижда предимно очертания, но и това й беше достатъчно. Забеляза как охранителят на някой от двамата – Торнерос или Бах, – държейки се с лявата си ръка за дясното си рамо, сякаш едва ли не щеше да му падне, се беше обърнал с гръб към нея, гледайки към вратата и опитвайки се да възприеме какво се случваше навън... Но когато сферата й светна, той рязко извъртя глава, впивайки бледите си, пиянски очи в нея...
В същия момент, в който Нат вече беше изпънала ръка към него и с ясен глас рече:
-ЛИРА!

Светлината на едно фенерче заблещука някъде в ъгъла, струваше му се толкова далеч... Няколко дисплеи на телефони искряха, бледата им светлина само дразнеше очите му и го заслепяваше.
Изведнъж стана шумно, всичко около него започнаха да шушукат разтревожено и напрегнато. От нечий телефон се чу музика, при което помещението мигом гръмна от радостни възгласи, които я заглушиха изцяло.
Светлината на фенерчето изчезна.
„Мамка му!“
-Кет‘йес... – прошепна той.
Зениците му се фокусираха и разшириха до краен предел, тъмнината преля в меки сиво-бели тоналности, все едно виждаше през термограф.
Видя как всички се вайкаха и оглеждаха, опитвайки се да докоснат някого до себе си, без значение дали е познат или не.
Затича се към тоалетните, като внимаваше да не блъсне никого, за да не го забави. От време на време хвърляше погледи към масите на Торнерос и Бах, никой друг от тях не се беше размърдал, като някои от хората им се бяха изправили, припряно бърникайки в джобовете си и оглеждайки се наоколо.
Изведнъж някаква му се изпречи на пътя и Макс не успя да се отмести напълно и я изблъска силно по рамото. Момичето почти изхвърча назад и се строполи по ръце на пода, самият той залитна и щеше така мощно да се пребие, че нищо нямаше да остане от него, ако не се беше хванал за крака на една маса. Резултатът за него беше възстановена стабилност, но няколко други души го отнесоха, когато масата се обърна, плотът им се заби в коремите, карайки ги да изпъшкат и да се присвият, а по земята се посипаха бутилни, пепелници и чаши, пръскайки се на сол.
-Какво, да му се не види?!... – изкрещя някое от тях.
-Тъпа кучка! – изкрещя и Макс, който тъкмо правеше новите си крачки за набиране на скорост.
-Еби си майката и умри, тъп нещастник! – изкрещя му и момичето от пода, което бе съборил.
„Аз твойта майка ще еба и теб на куп, курво...“ – помисли си той, нямайки време да го каже, устремен в бяга си.
И в следващия момент, всичко светна като ден. Очите му бяха силно заслепени, толкова, че ги стисна здраво и след миг усети как блъска още някого – този път по-леко, защото в секундата, в която бе останал почти сляп, инстинктивно започна да спира.
-Извинявай. – чу той женски глас до себе си.
Изведнъж помещението се изпълни с викове и крясъци, шумът и суматохата станаха неистови...
-Не, аз съжалявам... – отвърна той. – Кет‘райз... – прошепна отново и заклинанието от очите му падна, после пусна момичето, което беше хванал инстинктивно за раменете, за да не падне.
А после, когато очите му свикнаха наново, видя как цялата стена гореше. Хората около него се тълпяха и бутаха, хвърли поглед към масата на Торнерос и Бах, виждайки как те и душите му се изнасят към задния авариен изход.
-Мамка му... – изсумтя той, избута нежно момичето, което едва не беше съборил и отново се затича.
Беше успял само за един мимолетен миг да зърне лицето й, стори му се сладка, готина и нежна и се радваше, че нея не я беше успял да я събори.
Вратата на общото помещение беше открехната, блъсна я и профуча мълниеносно през него и без изобщо да намали скоростта си, посегна кръм дръжката на женската тоалетна, отваряйки я рязко с цялата си енерция. В първия миг усети как сякаш удари някакъв тежък обект...
И в следващия момент нещо го цапардоса така здравата в гърдите, че и той също се строполи на земята в безсъзнание.

... в следващия момент вратата се отвори рязко, издрънчавайки така яката мафиота по главата, че той чак заби лице в плочките на пода...
И сферата й удари Макс в гърдите, който се беше появил така внезапно, тръшкайки и него на земята в безсъзнание...
-Е, не, не, не, мамка му, не ве!!! – разкрещя се отчаяно Натанаеле, втурвайки се към него. Приклекна отгоре му и го разтърси с ръце, опитвайки се да го свестви. – Макс! Макс, Макс! МАКС!!! – закрещя тя, после заруга мръсно и му удари няколко шамара през лицето. – Да му се не види ве!
-Хей, Грил, изнасяме се...
Нат вдигна глава и видя как един от хората на Торнерос или Бах се появи на прага. После, когато асимилира сцената, ококори очи...
-Какво, да...
Но Нат не го остави да се доизкаже и мигом му хвърли магическа сфера...
Мъжът отскочи назад припряно, озовавайки се в общото помещение.
-Мамка му, магьосница ли си ве?! – изръмжа разгневено той.
-Волта! – отвърна му от своя страна тя, без да му дава и секунда да си поеме дъх.
-ОВА! – изрече мъжът насреща й, блокирайки заклинанието й.
-Мамка му, и ти ли си магьосник ве?! – изрепчи му се и тя.
-Хаха, изненада, кучко! – и й хвърли магическа сфера.
Нат се опита да отскочи назад, но се спъна в тялото на Макс и докато падаше, сферата прелетя на сантиметри над нея, усети как зарядът й накара кожата и косата й да настръхнат, и падна върху него.
Той отново не помръдна.
-Мамка ти, ве Макс! – изсумтя тя и го удари няколко пъти с пета по рамото му.
Магьосникът на Торнерос или Бах направи крачка напред, готвейки се да им хвърли ново заклинание, с което да ги довърши веднъж завинаги. Изпъна ръце напред...
Нат положи длани назад, опитвайки се да се изправи, но улучи крака на Макс и ръката й се изплъзна...
Остана й единствено да го ругае наум...
Изведнъж главата на магьосника се пръсна, кръвта му плисна върху нея и Макс...
Когато тялото му тупна пред нея, оставяйки локва кръв и какво ли още не, видя че в общото помещение стои друг от хората на Торнерос или Бах, гледайки право към нея, с насочен пистолет към главата й...
Ококори очи, когато долови емоциите и изменията на полетата му към това, което се канеше да направи...
Стисна силно очи и извъртя глава настрани...
Чакането също я убиваше малко по-малко...
Когато чу металическото извъняване на гилзата по пода, трепна силно, тръпка се разнесе по цялото й тяло. За миг спря да чувства и да възприема всичко...
След няколко секунди, когато сетивата й се възстановиха и емоциите нормализираха, можеше да се запита единствено:
„Чакай, какво?!“
Отвори очи и отново погледна към мъжът. Дулото на пистолета му димеше, пушекът следваше грациозната воля на теченията...
Извъртя се рязко назад когато нещо тупна тежко зад нея и видя и другия от хората на Торнерос или Бах, прострелян в главата и проснат безжизнено на плочките, с кръв, трупаща се в локва около него, сякаш имаше силна собствена гравитация...
Нат отново се обърна към мъжа с пистолета, изгледа го с разширени от уплаха очи.
А мъжът също я изгледа за няколко секунди с каменната, безразлична физиономия, все още държеше оръжието си насочено към главата й...
И в следващия момент просто изчезна... А отвъд прага на общото помещение долиташе единствено огненото сияние, дим бе започнал да се стели наоколо, замъглявайки всичко и карайки очите й да сълзят...
Когато номерът на действителността я накара да се опомни, а дробовете й запротестираха, карайки я да се закашля, тя се беше върнала напълно в този свят.
-Макс! Макс! – задърпа го тя, опитвайки се да го свести наново. – Мамицата ти, стани ве!
После направи сканиране, отвори телепортал и с триста зора успя да го повлече през него, преди той да се е срутил и разкъсал и двама им.
От другата страна беше тъмно, тихо и спокойно. Въздухът беше хладен и чист, действащ като антидот за дробовете и очите й.
-Мамка ти, защо ти трябва да ядеш и тренираш толкова много ве... – изсумтя тя и го удари с длан по рамото. Когато всичко най-накрая беше приключило...
После рухна на тревата и легна на тревата до него, силите й бяха изтощени до краен предел от необичайно дългото задържане на телепортал, от мъкненето му и от всичките глупости, които беше преживяла тази нощ.
Загледа се в яркото небе, заслушана в песента на щурците, за първи път от много време насам почувства, че наистина живее...
И после, когато и умът й асимилира всичко, което ги беше сполетяло тази нощ, се разсмя на глас, силно, дрезгаво и искренно... И се смя... И смя... И смя...
-Хей, Нат?...
Когато изведнъж чу гласа му, беше като зловещ шепот през смеха й, толкова злосторен и мрачен, че за миг си помисли, че е дошъл от същество, непринадлежащо на този свят...
Млъкна и отново настана толкова неловка тишина, че направо беше гибелна. Цялата настръхна...
-Хей, Нат?... – повтори още веднъж Макс.
-Кажи? – попита плахо тя, сякаш се боеше от това, което последваше да чуе...
-Ти си страшно тъпо парче, знаеш ли...
И Натанаеле изведнъж отново се разсмя – дрезгаво, гласно и искренно, точно както първия път.
-Какво се смееш бе, главата ми е като камбана в момента заради тебе... Тъпа килфо... – надвика я той.
Но смехът й стана още по-шумен и весел.
След което и Макс започна да се смее.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 03 Aug 2016, 17:01
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Част Осма


На следващата сутрин новинарските сайтове в Интернет, вестниците и телевизионните канали гръмнаха със заглавия от рода на: „НЕЛЕПА ШЕГА В „АМНЕСТРИЯ“ ПРАТИ ДЕСЕТКИ В „СВЕТА АЛИЕНОРА“.“, „ОПТИЧНА ИЛЮЗИЯ ЗА ПОЖАР РАЗВАЛИ НОЩНОТО ПАРТИ НА АЛСУИТЯНИ.“, „ДЕСЕТКИ СТЪПКАНИ СЛЕД КАТО ЛУД МАГЬОСНИК „ПОДПАЛИ“ ИЗВЕСТЕН НОЩЕН КЛУБ.“ и десетки други такива подобни.
Макс беше стъписан в първия момент. За бога, всичко си изглеждаше толкова реално – светлинатата беше заслепила очите му, топлината го бе жегнала като в пещ, та дори димът го беше накарал да се разкашля...
После, когато възприе всичко, което прочете и изгледа, се разсмя на висок глас.
И отиде да се приготвя за университета.
След петнадесетина минути майка му влезе в хола, търтайки деликатно очи с ръце.
-Ааааах, добро утро... – прозя се леко тя.
-Здрасти. Защо си станала толкова рано?
-Как ще е рано, девет без петнадесет е... – и влезе в кухнята.
Винаги й се беше чудил как преминава през целия хол, търкайки очи, без да се спъне или пребие в нещо. Толкова, че направо й се възхищаваше.
Върна се обратно в хола, но очите й все още бяха полузатворени.
-Защо изобщо стана, като зомби си... – каза й Макс.
-Мнеее, нищо ми няма! Присъни ми се по едно време, че се смееш...
-Говорих си с Клои.
-Аха.
-Какво искаш да ти приготвя за закуска?
-Ммм, нищо, аз ще си направя сама. Ти се приготвяй, да не закъснееш.
-Имам време, спокойно. Нощна смяна ли си днес?
-Мхм. Кога се прибра вчера?
-Към един някъде.
-Изобщо не съм те усетила... – прозена се леко тя, слагайки длан пред устата си. – И как мина, добре ли си изкарахте?
-Мхм. С Нат и Джул обикаляхме из целия град и си говорехме. Толкова се радвам, че се видях с тях, все същите луди глави са си.
-Ех, радвам се за теб. От кога не се бяхте виждали? От миналото лято ли?
-Мхм. А как мина при теб вчера?
Тя само поклати глава, намръщвайки се леко.
-Защо? Толкова зле ли беше?
-Идваха студенти при нас и професор Розууд реши да ги препита, ей така, профилактично...
-Хаха, и?...
-„Хаха, и“ ли? Ми иди ти на лекар след десет години и да те видя дали пак ще реагираш така... Аз сигурно по това време ще съм някъде на тропически остров, пиейки коктейли в чаши от кокосови орехи, излежавайки се по цял ден под жарките лъчи на яркото слънце, а отгоре ми един як и приличен полугол мъжага да ми прави вятър с палмови листа...
-Хехе, от кръста нагоре или надолу? – изсмя се Макс.
-Бе ти се смееш сега, ама като се махна наистина, ще те видя колко ще ти е смешно тогава...
-Хехе, никъде не те пускам. – мина зад фотьойла й той, прегърна я през врата и я целуна по бузата.
-Хаха, да бе, аз защото ще те питам.
Макс се усмихна и се върна в кухнята. После сложи в две чинии от пилето с картофи и подправки, което беше приготвил на грил-тигана сутринта, сложи и от телешкото с малко салата, които бяха останали от вчера в една кутия. След това взе две вилици и двете порции и се върна в хола, като остави едните пред майка си, а другите пред себе си.
-Направих и за теб. – усмихна й се леко той.
-Много мило от твоя страна. Благодаря ти. – отвърна му по същия начин тя.
-За нищо. Колко пъти ти си правила това за мен?
-Колкото трябва. Аз съм ти майка.
-Аз пък съм ти син.
Двамата само се усмихнаха още веднъж един на друг и започнаха да се хранят. Известно време го правиха в пълно мълчание. После Ирина наруши тишината:
-Липстват ми тези моменти. Да седнем мълчаливо да се храним сутрин, преди да потеглим към задълженията си... – стана някак тъжна и унила тя.
-Да... И на мен. От кога не сме го правили? Това? – прозвуча по същия начин и той, носталгично и жално.
-Не знам... Откакто избра пътя си. След като реши да последваш стъпките ми... Откакто започна да приемаш всичко насериозно... И откакто останах сама, само с теб.
-Налага се. Животът никога не е бил лесен.
-Да... Но защо си го усложняваме повече? Защо ти е нужно да правиш всичко това?
-Аз... Искам да победя Дал.
-Но защо? Защо ти трябва да го правиш? Та Дал е най-добрата ти приятелка, какво ще се опиташ да докажеш с това? Какво ще се опиташ да постигнеш?
-Аз...
-Не знаеш, нали? Не можеш да си отговориш на този въпрос...
-Тя е най-изключителният човек, когото познавам. Най-силният. Човек, преминал през хилядите трудности на живота. Ако успея да я победя... Ще се докажа пред себе си. Трябва да го направя. Това ще бъде оптималната цел, която ще съм изпълнил в този живот.
-И? Ще можеш ли да спиш по-спокойно след това?
-Най-вероятно не.
Майка му остави празната си чиния и се погледна назад. После кръстоса ръце под гърдите си.
-Дал е добро момиче. Без значение от миналото й, без значение какво е преживяла, тя е добро момиче. Ще се радвам, ако си намериш партньор в живота като нея. Силна и отговорна... Ще можете да преудолявате всяка една трудност, която ви поднесе живота, убедена съм. А аз ще съм спокойна, като знам, че имаш човек като нея до себе си.
Макс също остави празната си чиния на масата и се облегна назад.
-Да, сигурен съм. – след което се изправи, взе чинията си и посегна към тази на майка си.
-Остави, аз ще ги измия. Ти тръгвай, да не закъснееш. – каза тя и понечи да го спре.
-Имам време, не се притеснявай. – отвърна й Макс, и все пак взе чинията й.
След като ги изми и ги остави да се изсушат, взе кутията си с обяда и профуча през хола (тъй като наистина бе започнал да закъснява все пак...) и я прибра в чантата си.
После пи малко вода и отиде да си измие зъбите. Дори не забеляза как майка му беше извъртяла леко глава настрани и скрила очи с длан.
Когато излезе от банята, се върна в хола, за да си вземе чантата. Дори тогава не я забеляза...
-Хайде, аз ще тръгвам! – каза той, обръщайки се към нея.
Тя не му отвърна нищо... Видя я как е извъртяла глава на другата страна, с ръка пред лицето си.
-Мам...? – прошепна тихо, привеждайки се пред нея.
После я хвана нежно за ръката и настойчиво я отмести от лицето й...
Цялото беше плувнало в сълзи, очите й изглеждаха още по-подпухнали и замъглени...
-Хей, какво има? Защо плачеш сега? – прегърна я той, шепнейки тихо в ухото й.
-Аз... Не знам, просто ми стана тъжно... – прохлипа тя.
-Но защо? Какво те натъжава? Искам да си спокойна, моля те... Искам да си спокойна...
-Съжалявам... Аз просто... Чувствам се толкова излишна и слаба понякога... Всичко вършиш само ти...
-Но как изобщо може да си помислиш това?! – погледна я в очите той. Само като я гледаше така и неговите сълзи също потекоха. – Та ти си ме отгледала абсолютно сама, през толкова много трудности си преминала заради мен и толкова много си направила! Как може да ти се струва тъжно, при положение, че аз правя същото за теб сега? Разбира се, че и аз ще го правя! И то в пъти повече! Дължа ти го! Най-малкото, заради всичко, което си преживяла заради мен! Моля те, не тъжи заради това... – и я прегърна силно...
Чуваша как сърците биеше лудешки в гърдите му, как кръвта пулсира в ушите му, целият се беше разтреперил, а бучката в гърлото отнела всичките му думи.
-Успокой се, моля те... – прошепна след малко майка му. – Съжалявам, не исках да те тревожа... Моля те, успокой се... – и тя го прегърна още по-силно.
Приятната топлина го обля, никоя друга на света не можеше да се сравни с нейната, нито нейното сърцебиене, което започна да чува – отначало силно и забързано, но с секундите се успокояваше, точно както и той.
Стояха така, докато и двамата спряха да хлипат. После Макс се изправи с думите:
-Закъснявам. Ще тръгвам.
-Да. Върви. – избърса сълзите си тя.
Отиде в банята, измивайки обилно лицето си с гореща вода. После, подпря длани на мивката и се погледна в огледалото. Имаше чувството, че от другата страна го наблюдаваше някой напълно непознат човек. Какво всъщност се опитваше да постигне? Какво целеше? Какво искаше от живота?
Няколко минути не можете да си отговори на тези въпроси и просто стоя така. Обърна се, свали кърпата и я допря в лицето си (въпреки че вече нямаше нужда и капките по него отдавна бяха изтекли...).
След което се върна в хола. Майка му се беше успокоила – вече не хлипаше, нито сълзите се стичаха по бузите й, но все още държеше ръка на челото си, стискайки силно очи.
Той се надвеси над нея, хващайки я нежно за брадичката.
-Аз ще заключа. Не ставай. Хайде, чао. – и я целуна по бузата.
-Чао.
Макс нарами чантата си и отиде в коридора. После излезе и заключи външната врата. А след като видя на телефона си, че часът вече е девет и седемнадесет, отвори телепортал директно до стая 417П на Парапсихологичния факултет, където имаше лекция по Практическа парапсихология четвърта част при баба си.

Въпреки че цяла нощ не бяха спали, занимавайки се с разпитването на Торнерос, Бах и допълнително на Ройс, ако случайно беше скрил нещо от тях първия път, Торн ги извика в офиса си още в ранни зори, мигом щом беше разбрал какви ги бяха свършили вчера.
И те, като послушните типични кученца, му се отзоваха веднага...
Двете влязоха в офиса му една след друга, с гръм и трясък, без да почукат, просто за да му намекнат деликатно колкото много са му ядосани за това, че ги е откъснал от съществената част от работата им – операцията им по разпит на пленените, просто най-вероятно, за да им прочете поредната доза конско, от което им беше дошло до гуша.
-Е, казвай набързо каквото имаш там да казваш и да си ходим! – поде рязко веднага Тена, разпервайки леко ръце и се просна на фотьойла пред бюрото му, вдигайки си краката върху него.
Торн само я изгледа накриво. След което хвърли един вестник в скута й.
-Браво. Направо чудесно. Този път надминахте себе си.
-Какво е това, „Капитал“? Мне, недей го чети по-добре, това е поръчков вестник, собственика му е сенатор Хенри Макгънам, член на сегашния кабинет на президента Колинс...
-Какво, опитваш се да се отклониш от темата ли? Не, няма да стане.
-‘Ми добре, тогава. Можехме и повече. – отвърна тя.
-Да, Ел е права. – обади се и Алиенор, която стърчеше до сестра си, скръстила ръце под гърдите си, извъртяла се леко с рамото си към Торн. – Трябва да ме изведеш на вечеря някой път, щеше да изгори цялата дискотека наистина, ако бях аз.
-Да бе, а да ти предложа брак не искаш ли?
-Внимавай в какво се забъркваш, Торн. – избута вестника от скута си Тена и сключи пръсти на тила си. – И между другото, щеше да ни отнеме много по-малко усилия просто наистина да я изпепелим.
-А да ти отлепя един шамар не искаш ли? – повдигна вежди Торн.
-А...
-МЛЪКВАЙ! Не искам да те слушам повече! Петдесет процента орязване на заплатата ти за следващия месец...
-Ама... – поде отново Тена, надигайки се леко и сваляйки краката си от бюрото му.
-И НА ДВЕТЕ!!! – изкрещя той и блъсна по бюрото си.
-Браво, Ел, браво... Направо се гордея с теб... – вметна мрачно Алиенор.
-Млъквай ма, ти също даваше идеи, че даже и повече от мен. Да ти напомням ли за Макс и Нат? Гений такъв...
-Какво за Макс и Нат? – повдигна вежди комисарят.
-Млъквай, Торн, никой не говори с теб сега... – сряза го Тена.
-МОЛЯ?!
-Ама ни свършиха перфектно работата, нали? – каза Али.
-Ей! Я веднага се спрете! – блъсна той за втори път по бюрото си.
-Ама, че си лош ама... – сопна му се тя.
-Да се месиш по такъв начин в сестринската обич... – отвърна и непринудено Тена, поклащайки престорено възмутено глава.
-БЕЗ ЗАПЛАТИ СЛЕДВАЩИЯ МЕСЕЦ! И ДВЕТЕ!!! – изкрещя насреща им той.
Двете само го зяпнаха с отворени усти.
Стъписването им сепна, когато на вратата се почука. Лицата и на тримата придобиха нормалните си изражения, позите им се отпуснаха.
-Влез! – каза на висок глас Бервалд.
Вратата се отвори и мъжката фигура пристъпи бързо вътре, мислейки си, че комисарят е сам. Странно, наистина, как не беше чул крясъците му преди това...
-Торн, трябва да погледнеш това... – и след миг се закова на място, когато ги видя. – О, съжалявам. – хвърли по един бърз поглед на елфките той, след което се извърна към комисарят. – Да се върна по-късно?
-Не, Ръс, дай да го видя...
Мъжът ги подаде на Торн, хвърлайки още един поглед на двете елфки.
-Ръстъм, това са Алиенор и Тенадиел, твои колежи, очевидно. Тези, които пратиха прикритието ти по дяволите снощи...
Ръс ги изгледа, усмихвайки им се широко.
-Значи вие спретнахте огненото шоу снощи? Браво, хареса ми! – изсмя се той.
Торн за миг отлепи поглед от папката си и го изгледа.
-Не трябва ли да ни бъдеш бесен заради това? – повдигна вежди Алиенор.
-Мне, честно казано. Вие свършихте работата ми от упор, нямах търпение да се махна от там. Трябваше всяка вечер да се наливам с разредено уиски и да се друсам като ненормален, че да не будя подозрения...
Торн го изгледа още веднъж със същия неутрален, нищо неиздаващ поглед, но този път по-продължително.
-Че какво се оплакваш? Това е мечтата на всеки средностатистически тийнейджър.
-Хахаха, както си забелязала, вече отдавна не съм тийнейджър. Освен това, аз не съм „всеки средностатистически“. – стана траурно сериозен в тази последна част.
-Да, определено. – намеси се и Тена, която отново беше вдигнала краката си на бюрото на Торн и сложи длани зад главата си. Али и Ръс я погледнаха. – Изискват се бая сериозни топки да се маскираш като змия и да се навреш в леговището им.
-Какво да се прави... За всяка работа се намира по някого, който да я свърши...
-Жалко, и че не може да я довършиш...
-Ммм, мне, казах ти вече – хич не мисля да ви се обиждам, задето прецакахте прикритието ми.
Торн го изгледа трети път, като сега отказа изобщо да отмести погледа си от него.
Елфките също го забелязаха.
-По-добре да спрем да го споменаваме това, че Торн днес е в приповдигнато настроение за орязване на заплати.
Ръстъм го погледна. Торн обаче изгуби интерес към него и се върна към папката на агента.
-Е, какво стана след като изпозастреляхте хората на Бах и Торнерос? – попита Ръс.
-Ами, натоварихме всички тела в джиповете им, изпочистихме засъхналата кръв набързо и ги потопихме някъде надълбоко из Алсуитското езеро. А шефовете им ги хванахме и отведохме директно в една от тайните ни квартири.
-Фасбендър още повече ще откачи сега. Първо един дилър, след това втори, накрая четирима, плюс трима от главните му подчинени, заедно с голяма част от хората им безследно изчезнали...
-Но всички са с различни източници. Пффф, стана тя една сега... – обади се Алиенор.
-Да. – вметна Торн, оставяйки папката си окончателно настрана и също качи краката си на бюрото си. – С тази разлика, че вече целият мафиотски свят в Оберланд, а и не само, знае, че ДСС е започнала чистка на групировките си. Почакай само и джуджетата да разберат...
-Не мисля, че някой изобщо ще разбере, че сме били ние, Торн. – намеси се и Тена. –Не мислиш ли, че ако хората на Ройс изпеят всичко за нас, другите няма да започнат да се питат защо сме го направили? И ако това стане, че ние ще си мълчим? Мне, не мисля, Торн. Просто всички ще продължават да си мислят, че това отново е било работа на някой друг от конкурентите им. Така ще е по-изгодно за всички ни.
-Хм, щом казваш...
Изведнъж вратата се открехна рязко, на прага й се спря Алисия...
-Торн, веднага в кабинета ми! – рече бързо тя и я затвори обратно.
Комисарят изпуфтя и се изправи. После взе папката, която Ръс му беше донесъл.
-Никой нямало да разбере, а? – подхвърли той и тръгна.
-Дори не знаеш за какво те вика тая... – изсумтя Алиенор.
След което Торн излезе от кабинета си.
В този на Алисия, освен нея, завари и онази скочубра Улд Уилсън...
-Здрасти, Торн! – поздрави го ведро тя, усмихвайки му се, сякаш му бе първата любовница.
Той сметна, че не си струва усилието да си отваря устата заради тая, затова се настани на свободния стол до нея, директно срещу Алис.
-Казвай набързо, че съм затрупан от работа... – поде той.
Още не беше завършил, когато Алис хвърли вестника към корема му, секвайки думите му. Торн го сграбчи припряно преди да е паднал на земята. Дори не му даде време да го погледне, след това да я изгледа изумено, задавайки й безмълвни въпроси, понеже полковникът веднага рече:
-Какви, по дяволите, ги вършите ти и хората ти?
Торн хвърли кос поглед на вестника...
„Аха!“
... после го върна на бюрото й.
-„Капитал“? – поде той. – Това е поръчков вестник, собствени...
-‘Ма ти сериозно ли ме мислиш, че не знам кои са собствениците на всеки един вестник в тази държава? – изгледа го с разширени очи тя, искренно възмутена от думите му. – Ти си по-голям тъпак, отколкото те мислих, че да ми скачаш с толкова малоумни номера, Торн!
Ралия до него се изсмя. Комисарят само я изгледа косо.
„Е, поне опитах...“
-Ще те питам само още веднъж: какви ги вършите ти и хората ти? – попита отново Алисия.
-Ти пък откъде знаеш, че сме ние? – повдигна вежди той, не отказвайки се от саркастичната си игра.
-Оф, стига си ми се правил на интересен, Торн, ами ми отговори!
-Каквото трябва. И колкото по-малко души знаят за това – толкова по-добре.
-Оф, писна ми от тебе, знаеш ли! Какво се опитваш да постигнеш?!
-Повече ме вълнува в момента, откъде си научила за всичко това...
-Не те засяга. Какво направиха хората ти с Торнерос, Ройс и Бах? Започнаха ли да ги разпитват? Изкопчихте ли нещо от тях?
-Тъкмо щях да ги питам за това, но ти ме прекъсна...
-Имаше ли агенти сред групировките им?
Торн не отговори нищо първите няколко секунди. После въздъхна и остави папката на Ръс на бюрото пред нея.
-Да, имам... Бяха двама, но след вчерашните изпълнения на Тена и Али, прикритието на единия от тях падна. Беше в кабинета ми, когато ме повика...
Ралия се разсмя рязко и силно.
-Ама, че сте тъпаци, Торн! – рече развеселено тя. – И то големи! – и продължи да се смее от сърце.
-‘Па вие пък, ‘щото сте много умни...
Рал се разсмя още по-шумно...
Двамата я изчакаха кротко да се успокои, гледайки се с каменните си погледи.
-Е, не, вие сте ебати тъпаците, Торн! – продължи тя. – Да ги беше предупредил, поне! Ами ако го бяха очистили?
Торн, признаваше си без повече бой, нямаше какво повече да й отговори на тая...
-Достатъчно, Рал. – спря я Алис и се обърна към него. – Изтегли и другия си агент, Торн. Вече няма нужда да го излагаш на излишен риск. И без това скоро ще разберем всичко, което ни интересува, от Ройс, Бах и Торнерос. И тримата са пътници, след като останалите разберат какви са ги свършили...
-Аз ще преценя кога да го изтегля, не ти...
-За бога, Торн, не ме карай да се позовавам на ранга си!
-Браво на теб.
-Искам да го изтеглиш незабавно! Ясна ли съм? Няма да излагаш на излишен риск хората ми повече!
-Какво си се направила на загрижена за хората си...
Единственото, което видя след това, беше светкавично стрелкащата се ръка срещу лицето му и плесницата, която ехна из кабинета й. Бузата му пламна и единственото, което успя да направи, е да я зяпне учудено. Дори Рал беше замръзнала след ахването си с отворена уста и окорени очи.
-Следващия път, в който хората ти направят подобна изцепка, оставате без работа, и ти, и те. Ясна ли съм? – попита спокойно тя.
-Ние тук работим за ефективност, не дискретност... – изтърси той, все още държейки се за бузата.
-ПЕТДЕСЕТ ПРОЦЕНТА ОРЯЗВАНЕ НА ЗАПЛАТИТЕ! НА ТЕБ И ХОРАТА ТИ!!! ДО КРАЯ НА ГОДИНАТА!!!!!! – изкрещя насреща му тя, като повишаваше тона си с всяко изречение.
Торн я зяпна с отворена уста и ококорени очи.
-А СЕГА ИЗЧЕЗВАЙ ОТ ПОГЛЕДА МИ!!!
Торн стана и се изнесе кротко от кабинета й, преди ситуацията да е станала още по-зле...
„Какво, триста дявола, беше това?“ – запита се той по коридора. Бузата му все още му пареше.
Върне се в кабинета си. Останалите го проследиха с любопитство, докато сядаше на стола си – най-вече заради зачервената му буза.
-Е, какво стана? – попита развеселено Ръстъм, готов всеки един момент да се закикоти.
-Алис ни оряза заплатите с петдесет процента. До края на годината. На всички.
Усмивката на Ръс се стопи. Двамата с Алиенор само го изгледаха с ококорени очи и виснали ченета. А Тена само се разсмя на висок глас.
-Смешно ли ти е? – попита я ядно Торн, след като я изчака да се насмее. – А как ти звучи: „Още едно подобно изпълнение и оставате без работа!“?
Нейната усмивка също замръзна. И тя зяпна с отворена уста.
-Моля?! Тая добре ли е ве?!
-За съжаление, от тук нататък, ще трябва да правите всичко максимално дискретно, така че никой да не разбира...
-Че то и сега никой не разбра... Почти...
-Стига, Тена! Не ми е до това сега! Знаеш какво имам предвид...
-Добре де! Разбрах те, да не съм тъпа... К‘во се вкисваш...
Торн само я изгледа продължително и мълчаливо. После попита кротко:
-Така и не разбрах докъде стигнахте с Торнерос и Бах...
-‘Ми тъкмо щяхме да започнем да извличаме съществената информация от тях, когато ти ни се обади и настоя неотстъпчиво да се видиш с нас... – вметна обвинително Алиенор.
-Добре. Връщайте се тогава!
-Голям си трол, Торн, знаеш ли... – изсумтя Тена, сваляйки си краката от бюрото му и се изправи. – До довечера ще знаем всичко и ако това, което Ройс ни каза, – че Торнерос е проследил групировките на тези, дето се опитват да изместят Фасбендър от пазара, до скривалищата им, – се окаже вярно, ще идем да разузнаем максимално деликатно квартирите им и да видим дали ни е казал истината... Но знаеш, че няма как да ни излъже и ние да не разберем, така че мигом щом изкопчим истината, така ще ги наебем, че даже и ще си помислят, че им харесва... – и излезе.

Вера не му отговаряше цял ден. Колкото и да й звънеше по телефона, колкото и да я търсеше телепатично, тя все го отклоняваше. Въпреки че много добре знаеше каква е причината за това, той не си помисли и за миг да се отказва. Знаеше, че ще му е ядосана, знаеше, че ще му е крайно сърдита, знаеше, че й беше обещал преди да не се в подобни работи (както и тя му беше обещала някои неща, но почти не спазваше, напомни си той)... Което, сега като се замислеше, изобщо не го оправдаваше пред нея, но все пак... Трябваше да я види, трябваше да говори с нея. Не за да се оправдава, не за да я моли на колене за прошка, просто, за да я види. И да си говорят. Точно, както правеха, откакто се помнеха. Какво правеха и почти всяка вечер от много време насам...
По едно време стана толкова настойчив в телепатичните си опити, че дори Жена му направи забележка да се спре, понеже излъчванията му се улавяха дори и от преподавателската банка. И добре, че го беше накарала, иначе Макс усещаше как все по-настойчиво и по-настойчиво се доближава до границата на припадъка...
След което си извади деликатно смартфона, спря му звука и започна да й пише.
Но нито веднъж не получи отговор.
През почивката между лекцията, излезе от залата и започна да й звъни. Но отговор не получи.
Това продължи през цялото междучасие и докато се усети, беше настъпило време да влиза обратно в час. За миг дори се поколеба дали да не пропусне и да продължи да я търси, но знаеше много добре, че при баба му подобни щуротии не минават, така че се въздържа.
На влизане, Евгения го извика при нея и особено загрижено го попита какво не е наред и какво го тревожи...
Но на Макс изобщо не му беше до това, нито до нея и я отряза нежно, и просто се върна на мястото си, където продължи с неуспешните си опити да й пише. Дори в средата на часа се опита по най-деликатния начин да се свърже телепатично с нея – което, завърши с това, че Евгения прекъсна говоренето си и го изгледа с неутралния си поглед – онзи, който беше еквивалент на това да те гледат лошо и онзи, който го плашеше до дъното на душата му, – а Макс разбра, че хич не е било толкова дискретно, колкото си мислеше. Странно, трябва да може да я заобиколи без проблем, какво се беше объркало и му пречеше да го направи? Нима това, че беше разстроен и нервен си оказваше влиянието върху това? Хм, ето още една тема за обсъждане със Стеф за по-късно...
А за сега просто се отказа от бъдещите си телепатични опити и продължи опитите си да й пише, надявайки се, че след всеки написан ред, тя ще му отговори най-накрая.
Но това не се случваше. Просто не се случваше.
Вместо това, Дейв и Клои вече забелязваха разтревожения му вид и съответното му поведение и започнаха да го засипват с въпроси от рода на: „Какво не е наред?“, „Какво те тревожи?“ и други тем подобни щуротии, на които в първия момент Макс просто отвръщаше: „Нищо.“, а после, когато те не се отказаха и продължиха настойчивата си офанзива, просто ги игнорира, спря да им отвръща изобщо и продължи да си пише по телефона.
А когато Дейв се опита да надникна в екрана му, Макс го прикри, изгледа го студено и той повече не посмя да направи нищо. Нито Клои...
След края на втория час, Макс директно изхвърча от залата, без да чака никой, оставяйки тълпа от учудени погледи зад себе си...
Отново през цялото междучасие не спря да й звъни и да се опитва да се свърже с нея, но тя категорично не му отговаряше.
Беше на прага да иде директно в училището и да я намери на място, но не можеше да го направи, много обстоятелства го спираха, а той не искаше нещата да станат по-зле, отколкото са сега.
Затова, вместо да го направи, влезе в упражнението си „Измервателна парапсихология“ при главен асистент Шърли Файфър. Но през двата часа, които имаха, като че ли не беше на себе си, постоянно бърникаше телефона си и остави Деймънд да върши цялата работа по упражнението (даже не обърна внимание каквото точно правеха днес...). Дори госпожица Файфър го забеляза, но не му каза нищо – все пак, беше достатъчно разсъдлива и съобразителна, за да забележи и прецени необичайното му състояние и да не го тревожи с излишни забележки и въпроси. Дори след часа и тя се опита да поговори с него, но той, разбира се, отказа и нейното предложение за изповед. Все пак, това беше нещо, което засягаше само него и Вера – и никой друг.
Знаеше единствено, че тя свършва в два часа, затова реши да използва преднината, която имаше от цял час, за да върви до дома й и да я причака там. Вече нямаше начин да избяга от него.
Влезе във входа, така че да не го види отдалеч и да реши, и тя да чака, докато на него пък не му писне и реши да си тръгне. Но Макс беше твърдо решен, че ще я чака, дори цяла нощ, ако се наложеше, че и утре даже, но определено нямаше да си тръгне пръв.
И изведнъж му изникна следната мисъл – та, тя вече го беше видяла, че ще бъде тук, и че ще я чака. Нямаше значение дали ще бъде отвън или ще се крие вътре. Това му подейства страшно обезкуражаващо, но реши, че вече е стигнал прекалено далече, просто за да се откаже. Какво би си помислила Вера в такъв случай за него?
Затова просто остана да я чака във входа и всеки път щом вратата му се отваряше, той настръхваше в очакване и се извърташе трескаво към нея, хвърляйки нетърпеливи погледи към този, който предстоеше да влезе. А когато на беше тя, физиономията му посърваше, впиваше поглед в пода, обръщаше се дискретно на другата страна и се правеше, че чака някого другиго.
Гледаше зорко часовника на телефона си буквално през секунди и отброяваше изминалите минути с мъка и тъга.
Когато мина два и половина, започна да става още по-нервен, държеше телефона си в ръка постоянно и не даваше възможност да дисплеят да изгастне и да се заключи, а той започна да снове наляво-надясно из помещението.
Когато изведнъж вратата щракна, подскочи леко и се извъртя рязко в очакване.
Вера като че ли го погледна с някакво примирение – толкова умора имаше по лицето й, като че ли носеше цялото бреме на света.
-Браво... Този път надмина себе си... 98 обаждания, 472 съобщения и кой знае колко телепатични повиквания. Не си и направих труда да ги броя даже. – отвърна с леко отвращение тя.
-Аз...
-Обеща ми нещо, Макс! Обеща ми да не се забъркваш в неприятности. Знаеш, че изживявам почти всичко, което и ти. Защо ме тревожиш толкова?
За миг неистов гняв се надигна в него...
„Ами ти? Обеща ми същото...“
Преглътна безшумно, заедно с това и мъжката си гордост, и единствено промълви:
-Съжалявам.
Вера изведнъж впи погледа си в пода, като че ли засрамена от нещо. После вдигна глава и го прегърна.
-Аз също. – отвърна тя.
Изгуби представа за времето, не можеше да каже колко време стояха така, прегърнати.
-Радвам се, че не се отказа. – промълви тихо тя след време.
Макс усети как странна тръпка премина по тялото му, незнайно защо се стегна и я притисна още по-плътно до себе си.
Вера нямаше намерение да го пусне, докато сълзите, които се стичаха по бузите й, не пресъхнеха.

В кабинета му се бяха събрали доста души. Имаше чувството, че е цялото управление.
Етелберт. Кати. Макс. Вилдхер. Али и Тена. Ръстъм и Норт, другият агент, когото Торн беше отзовал по-рано днес. Мур, Хафстейн и Грийн. Дори и скочубрите Алис и Ралия...
И всички мълчаха, впили погледите си в служебния му телефон на бюрото.
Макс, Мур, Хафстейн и Грийн стояха пред вратата, с невъзмутими погледи и каменни лица, като че ли не им пукаше за нищо.
Ед, както винаги нямаше начин да бъде разгадан – нито физиономията му излъчваше нещо, нито изправената му стойка. Лесно си му беше на него... Да имаш хиляда начина по-малко да бъдеш убит, отколкото другите...
Тена беше седнала на креслото му, вдигнала краката си на бюрото му, облегнала ръце зад врата си и като че ли дремеше. Не можеше да каже със сигурност.
Вил беше седнал на стола срещу нея, облегнал лакът на бюрото му и юмрука на брадичката си, гледайки с присвити очи, като че ли подозрително, телефонът му, все едно имаше мисли и се опитваше да ги прочете.
Ръстъм се беше облегнал на една от голите стени с рамо, скръстил ръце под гърдите си и хвърляше коси погледи на почти всички в кабинета му (най-много на Ралия, забеляза Торн), като че ли се опитваше да разгадае лицата им.
Норт разглеждаше скромната библиотека на Торн в срещуположния край на стаята, с вид на човек, който едва ли не за първи път през живота си влизаше в книжарница. Все едно придружаваше съпругата си на Новогодишния пазар, с единствената цел да носи покупките й. И сигурно си мислеше, с нарастването на товара му и олекването на портфейла му, как, триста демона, жена му може да има толкова много познати и роднини, и то още повече – всички да обичат да четат книги.
“Добре, че Норт все още не е женен.“ – помисли си Торн.
Али стоеше плахо до Етелберт, леко скрита зад него, надничайки деликатно през рамото му, като че ли очакваше да я пази от нещо.
Кати сновеше наляво-надясно из още по-тясното пространство, което беше останало (сигурно си мислеше защо, за бога, всички са тук, „че аз да не мога да се разхождам спокойно из кабинетът му?“) в стаята, контрирайки желанието и на другите да правят същото. От време на време спираше и потропваше нервно с крак, толкова нервичеше, че все едно щеше да се разпадне още малко. Но не можеше да определи дали е от това, което им предстоеше или от нетърпение да се впусне в него.
Алис стоеше над Вилдхер, скръстила ръце под гърдите си, вирнала гордо брадичка, гледайки едва ли не с пренебрежение телефона му (Торн наистина не можеше да си обясни защо го прави...), все едно й беше роб, на когото й предстоеше да издаде заповед.
Ралия стоеше най-отзад, до вратата, зад тримата агенти от СОБТ, пъхнала ръце в черното си палто и с тъмните си обемни очила.
А Торн... Е, той беше седнал на бюрото си, тъй като нямаше къде другате да си намери място. Да, в собствения си кабинет...
-‘АЙДЕ БЕ, К‘ВО НАПРА‘Й ТО‘З?!?! – гръмна изведнъж гласът на Кати, при което Тена подскочи на мястото си и едва не падна от стола.
-Еййй, да му се не види, елф не може да си подремне малко. Не стига, че ви свърших и цялата работа, ами и не ме оставяте да си отдъхна за миг...
Норт и Ръстъм само я изгледаха – леко кръвожадно и малко накриво. Торн го направи единствено по втория начин, тъй като не беше преживял чак толкова много, колкото агентите си, признаваше си го. Но само вътрешно.
-‘Ми като си толкова много изморена, защо не си вземеш няколко дни отпуск, неплатен, разбира се, да си починеш и без това? Така и така Алис оряза заплатите на цялата ни служба до края на годината. – изгледа я изпод вежди Торн, прехвърляйки топката изцяло в прекия си началник.
При което й всички останали направиха същото. Не защото още повече я бяха намразили, ами защото в момента просто си търсеха каквото и да е занимание, за да убият времето.
-Торн, не прехвърляй всичкото внимание върху мен, ако обичаш. Не забравяй кой беше причината за това, все пак. – отвърна невъзмутимо тя, без позата й да помръдне й със сантиметър.
-Да бе, и да изтърва най-забавната част? – обади се изведнъж Тена, при което почти всички я изгледаха я странно, я учудено. – Няма да стане, Торн, не и след всичко, което преживяхме с Али.
-Лол, ама ти наистина си мега-бавната... – рече сухо Нортън, напълно отвлечен от пазарските си занимания.
-Ех, че не те гръмнах в лицето вчера, когато имах възможност... Щях да те видя дали миризливия ти плювалник щеше да знае толкова много сега...
Нортън само сви юмруци до побеляване, всички го видяха как прехапа устни и отново се обърна да се занимава с културните си потребности.
-Ти наистина си ненормална. – подхвърли небрежно той.
-Виж ги, Торн, не стига, че им свърших и всичката работа на тези дрисльовци, ами и да получавам това отношение от тяхна страна в замяна... Виж ги само как се държат с мен... – каза Тена с интонацията на невинно дете, готова мигом да се разплаче. Толкова добре го изигра, че останалите почти й повярваха.
-Знаеш ли какво, иди се наспи по-добре. – поде Торн. – Не си спала вече над четиридесет часа...
-Глупости! Само седемнадесет са. Нали си дремнах за пет-шест часа на дивана на Вил...
Инспекторът само я изгледа лошо.
-Оу, ама онази вечер хич не ме гледаше толкова лошо, а?... – изтърси невъзмутимо Тена.
Кати само се разсмя на глас, заглушавайки похотливите мисли, които изникнаха на всички. Вил само се плесна за челото и поклати съкрушително глава, мислейки си сигурно неща от рода на: „Тази е пълен дебил...“.
А когато Кати спря да се смее, всички осъзнаха, че телефонът на бюрото на Торн звъни. Все едно бяха на самотен остров и най-накрая някой беше чул и отговорил на молбите им за помощ, толкова внезапно се промени атмосферата.
Мигом той, Алис, Кати и Тена посегнаха едновременно към телефона...
Първа го достигна елфката, но Торн само я плесна през ръцете и го грабна пред гърдите си.
-Моят офис – моят телефон! – изръмжа през зъби той.
И вдигна слушалката.
-Комисар Торн, Седмо РПУ, слушам!
Всички едва ли не затаиха дъх, стремейки се да не издават никакъв звук, впивайки нетърпеливите си погледи си в него.
-Да...
А от всички, този на Кати беше най-жалостен и тръпнещ – като на малко дете, очакващо подаръка за рожденния си ден.
-Разбрано. – затвори слушалката и докато оставяше телефона на бюрото си, на всички щяха да им изтекат очите по него.
-Тръгв...
Още не беше довършил, когато чу вратата да се хлопва.
Единственото, което направи, бе да въздъхне отново.
-Някой от нас отново е твърде нетърпелив да влезе в действие. – вметна Тена, сваляйки крака от бюрото му, изправяйки се.
Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че Кати липства.
-То е ясно... Пак ще трябва да пиша обяснения до висшестоящите... – въздъхна и Алис, и също излезе.
Всички я проследиха мълчаливо с погледи, докато го правеше.
-Имаме заповед. Тръгваме.
Всички започнаха един по един да се изнисват от кабинета му. Последни останаха Тена и Торн. И точно на прага на вратата му, двамата се обърнаха един към друг, гледайки се с каменните си лица право в неумолимите си очи.
„Е, започва се“ – помисли си той.
Беще сто процента убеден, че й тя си помисли същото в този момент.
PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site