Версия, подходяща за принтиране
Кликни тук, за да видиш темата в оригиналният и вид
Цитаделата > Разкази > 6000 метра


Публикувано от: Faoiltiarna 07 Aug 2016, 13:35
6000 метра


През останалото време, Андерсън и Кловър Найкуист бяха сред най-могъщите мъже на планетата.
Но сега искаха да ги убият.
Марилин само се разсмя гръмко.
Двамата мъже я изгледаха толкова остро, все едно току-що ги бе проклела по най-каруцарския начин. Еделин почувства, че едва ли не се опитаха да я изпепелят с погледи. Лицата им я накараха да изпита толкова неприятна тръпка, че чак й се догади.
-Сестро! – извъртя се към нея тя. – Дръж се прилично, моля те...
-Прощавай, Лин.
Физиономията й продължи да се гърчи в опити да не се закикоти отново. Еделин се завъртя на фотьойла си, към масивното бюро от елфическа бреза и изгледа двамата мъже извинително един след друг.
-Простете държанието на сестра ми, господа.
Андерсън само махна досадно с ръка, като че ли се опитваше да изпъди някое насекомо. Беше по-възрастният от двама им – оплешивял, но сравнително младолик за възрастта си, лицето му почти беше пощадено от бръчките. Имаше типичната противна физиономия на сенатор от Оберландския парламент, като всички останали.
Еделин се смути вътрешно. Пурата, която тлееше в дясната му ръка, сигурно струваше повече, отколкото двете със сестра й изкарваха за месец, дори и с извънредните, изпъкващият марков костюм на „Арлати“ – повече, отколкото заработваха за година...
Премигна дълго, въздъхвайки тихичко. После го погледна право в мътните му, блатисти очи.
-Значи казвате, че някой е поръчал убийството ви, господин Найквист? И на двама ви? – погледна и към брат му.
-Мхм. – избоботи Андерсън, припалвайки пурата си.
-И как точно разбрахте?
-Да речем, че си имаме методите... – отвърна по-младият, Кловър.
Еделин изгледа й него. Беше се подпрял на масивната дъбова библиотека, скръстил ръце пред гърдите си. Възрастта го бе пощадила доста повече от брат му, все още имаше всичката коса на главата си, освен това – цветът й си беше предимно черен. За разлика от Андерсън, не носеше тъмнокафяв „Арлати“ на светлокафеви райета, а по-скромен тъмносив костюм на „Тучи“ – който, без спор, струваше сигурно също толкова, ако ли не и повече. Златните пръстени по ръцете му бяха толкова масивни, че ако ги претопеше, щеше да може да си излее цяло кюлче...
-Оф, да си вървим, Лин, то се вижда, че господата нямат желание да кооперират с нас... – хвана я Марилин за ръката и я задърпа не особено нежно.
-Какво?... Не, спри!...
-Моля, почакайте. – рече изведнъж третият мъж, който бе в кабинета им, загадъчният мистър Уилър.
Щом чуха гласа му, двете замръзнаха, извъртайки се към него и го погледнаха леко ококорено. Спор нямаше, въпреки всичките противоречия между двете им, за едно бяха напълно единни в мненията си – изобщо, ама изобщо не харесваха излъчването му. Дори Марилин, която никак не се плашеше лесно, я побиваха тръпки от мистиката, която се носеше от видя му.
Пусна сестра си, без да сваля поглед от него.
-Мисля, че уважаемите дами заслужават пълното ни доверие, господа, не мислите ли? – поде той с тихия си, сякаш хипнотизиращ глас. – Нека да забравим всичко казано до сега и започнем на чисто. Кажете ми, какво сте чували за „Еден‘леон“?
Двете замръзнаха. Бяха чували много работи за тях. Но най-важното бе, че досега нямаха осуетен атентат или неуспешно убийство.
Марилин само хвърли по един последователен поглед на каменните лица на Кловър и Андерсън. И отново се разсмя.
Мъжете не трепваха.
-Сестро, моля те! – сепна я отново Еделин и се извъртя към двамата. Но вместо нея, този път заговори Марилин.
-О, чували сме, и още как, мистър Уилър. Терористична организация, създадена през 80-те години на миналия век, днес действаща на териориите на Арним, Лерна, Инден, Алазар, Алерин, та дори и Ливен. Атентати, отвличания, терор, убийства – на политически лица, бизнет магнати, висши полицаи, военни, корпорати, херцози, та дори принцове и министри. Нито един заловен член, нито една провалена акция или неуспешно убийство. Здравата сте го загазили, господин Кловър и господин Андерсън, здравата... – и отново се разсмя...
-Сестро, стига!
Марилин се спря, но не можа да сдържи кикотенето си още известно време.
-Говори се, че финансирането й идва лично от Ел‘ливианското правителство, но в действителност от разузнаването твърдят, че...
-... Фалкланд стои зад всичко това и най-вече принц Джоузеф Кларк Дънкан, който използва организацията за прокопаване на пътя за налагането на личните си интереси... Да, да, всеки е чувал за това... – сега беше нейн ред да махне досадно с ръка.
Кловър и Андерсън се спогледаха. Физиономиите им за първи път от началото на срещата им трепнаха.
-Е, кажете ми, как точно успяхте да го ядосате, господин Андерсън и Господин Кловър?
-Не мисля, че това вече ви влиза в работата, мис Марилин... – поде сериозно по-младият.
-Спокойно, спокойно, само се пошегувах! Наистина, не ме бърка...
„Защото вече научих...“
Еделин само я изгледа осъдително за пореден път, след което се обърна към двамата братя.
-И все пак, господин Андерсън и господин Кловър, нуждаем се от повече информация, за да можем да ви помогнем. Кой е първоизточника ви? Искаме да го разпитаме лично, за да опитаме да хванем някакви следи. Винаги може да изникне нещо ново след втората итерация...
-Как кой, министърът Херманверед, който им снася информация на тея двамата лично от военното разузнаване, понеже заплашват да отвлекат сина му или да разкрият аферата му с Лидия Нейтън на жена му...
-СЕСТРО!!! – зяпна с отворена уста изведнъж Лин.
Андерсън се изправи рязко и блъсна с юмруци по бюрото си, а Кловър пусна ръце и направи крачка към тях. Лин имаше чувството, че всеки момент щяха да се нахвърлят на сестра й като хищни животни.
Смехът зад тях ги сепна. Когато двете се извъртяха, видяха, че е дошъл от мистър Уилър. Разбира се, нямаше никой друг в стаята.
И беше толкова зловещ, че имаха чувството, че хиляди насекоми ги полазваха...
-Казах ви, че двете са невероятни. Няма да имате никакви притеснения с тях... – рече той, все още усмихвайки се широко.
-Да, не се тревожете, господин Андерсън и господин Кловър. Все пак ние сме професионалисти – тайните на клиентите ни ще си умрат с нас. Иначе нямаше да стигнем до тук. – кимна Марилин в произволна точка на луксозния му кабинет.
-Да, убедих се вече. – отвърна господин Андерсън и седна бавно и тромаво на масивното си кожено кресло, припалвайки отново пурата си.
-Е, няма смисъл повече да се залъгваме с встъпителни слова. Затова направо ни кажете какво точно очаквате от нас?
-Щом настоявате. След шест дни ни се налага да пътуваме до Мелвин по извънредно важна работа. Казвам ви го директно – няма начин да я пропуснем.
-И са ви снесли информацията, че точно тогава ще се опитат, да ви, хмм, така да кажа, очистят? – повдигна вежди тя.
-Напълно. С най-голяма вероятност по време на пътуването, за да не може бързо да ни се притече някой на помощ.
-И от нас се очаква?
-Искаме да ви наемем по време на пътуването, а и обратно. С брат ми смятаме, че ясновидските ви способности ще са от голяма полза за охраната ни. Какво вече ги показахте...
-Яснооо, разбирамм... – обади се Еделин.
-А заплащането ни? – попита веднага Марилин.
-Чакай, сес... – извъртя се към нея тя.
-Сто хиляди оберландски долара. – каза господин Кловър.
Ченето на Марилин висна. С толкова пари, щяха да живеят като кралици до края на животите си!!!
-Н-но, но, но то... – поде заекващо Еделин.
-ПРИЕМАМЕ!!! – прекъсна я рязко Марилин, извъртя се към мистър Уилър и побърза да му стисне и поклати ръката няколко пъти.
Господин Андерсън се усмихна. Димът излезе от устата му, избледнявайки в околното пространство.
Еделин само погледна сестра си, въздъхна примирено, примигна дълго с очи и се извъртя напред.
-Добре, ще ви придружим по време на пътуването ви. – рече тя.
-Хрумват ли ви някакви гениални идеи как да стигнете незабелязано, господин Андерсън и господин Кловър? – попита сестра й.
-О, разбира се, госпожице Марилин. – отвърна господин Андерсън и блъвна пушек отново.
-Освен това, по този начин ще изпреварим всички, ще свършим работата си и ще се върнем, преди да успели да ни настигнат. В най-добрия случай, дори няма да има нужда да използвате уменията си. – усмихна се господин Кловър.
-Но просто искаме допълнителни гаранции за себе си. – добави брат му.
-Какво?!... – сепна се тя.
Марилин ококори очи, когато прочете мислите му.
-Сестро?...
Този път не се разсмя на глас. Просто се намръщи.

-Ааахххх! – поде за пореден път Еделин. – Леле, колко е красивооооо! Ихааа!!! Колко е малко всичкоооо!!!
Погледна към сестра си. Откакто бяха поели от Лайтфорд, се бе залепила за прозореца (почти буквало) и дори веднъж не отмести погледа си, ахвайки на пейзажите, които изплуваха пред очите й и изпълвайки с радост детския й ум.

-Ихааа, вижте! Долу има град! Колко е малък самооо! – обърна се развълнувано тя към тях.
Марилин само се усмихна леко. Какво да се правеше, не можеше да й забрани да бъде щастлива. Не и след всичко, което вършеха, за да преживяват.
-Да, това е Дартън, на около половината път до Мелвин! – рече високо господин Кловър.
-Е, какво мислите за плана ни, госпожице Марилин? – надигна глас и господин Андерсън, усмихвайки се надменно.
Тя отклони погледа си от прозореца и ги изгледа един след друг. Въздъхна примирено и отново го зарея навън.
Всичко долу изглеждаше толкова малко. И толкова далече...
-Хич не ми харесва тая работа, господин сенаторе... – изсумтя след малко тя. – Ама хич... – идеше й да се изплюе на пода от огорчение.
Двамата мъже се погледнаха един друг и се разсмяха.
-Няма повод за притеснение, госпожице Марилин! – надигна глас отново господин Андерсън, надвиквайки шумното бучене на двигателите. – Летим на 6000 метра височина и се движим с цели 150 километра в час! Никой друг самолет на света не може да се качва на толкова и да се движи толкова бързо! Министърът Херманверед и бригаден генерал Томсън лично ни увериха в това!
-И все пак... – продължи да се муси тя.
Двамата отново се спогледаха. Този път тревожна нотка се прокрадна в погледите им.
-Какво има? Виждате ли нещо?
-Не. Няма нищо. Освен това, ако видя, едва ли ще можем да направим при това положение.
Господин Андерсън и господин Кловър като че ли се поуспокоиха малко, но въпреки това и двамата се размърдаха тревожно на местата си. Господин Андерсън отново запали пурата си. Господин Кловър също зарея погледа си през прозореца.
-Защо мистър Уилър не дойде с нас? – попита след малко Марилин.
-Мистър Уилър ще ни чака в Мелвин, начело на охраната. Лично да се увери, че пистата е наред и няма да има никаква опасност по пътя.
-Разбирам.
„И все пак...“
Това гъделичкащо чувство не спираше да я тормози. Винаги се появяваше, когато нещо щеше да се случва, никога досега интуицията й не я беше лъгала в работата й. „Еден‘леон“ не бяха предприели нищо преди пътуването. Тогава не беше усетила нищо. Нямаше да предприемат нищо и след като кацнеха. Бе убедена в това, чувството й нямаше да трае толкова дълго.
Защото интуицията й казваше, че ще действат сега. Каквото и да се случеше, то щеше да се случи докато летят...
Но как? Както каза господин Андерсън, летяха на 6000 метра височина и се движеха с 150 километра в час. Нямаше машина, която да може да ги достигне. Дори и разузнавателните машини, които разработваха нациите на Фалкланд, Лиен, Изегем, Оберланд и Ел‘ливиан. Дори и да можеха, какво щяха да им направят? Просто да се разбият в тях ли? Не го вярваше. Самоубийственият стил не беше почерка на „Еден‘леон“. Никога не бяха прибягвали до това.
Да монтират картечница на самолет и да ги свалят по този начин? Никой досега не бе успял да го направи, въпреки че военните упорито вървяха в тази насока. Те все още бяха прекалено тежки и обемни, за да бъдат опитите им успешни.
Карабина? Пистолет? Това звучеше като най-жалкото нещо на света. Дори и да го направеха, все още самолетът им си оставаше най-бързият и най-високолетящият...
Какво друго оставаше...
-Проверихте всички кухини и ниши за бомби, нали? – попита отново Марилин. Вече го правеше за кой ли не път...
-Да, освен това техниците прегледаха състоянието му изключително бдително, а господин Бадбрери, е човек, който работи за нас от цели тридесет години. Не се притеснявайте за това...
-Ехааа, вижте, летящ кораб! – извъртя се изведнъж към тях Еделин.
Тримата се сепнаха, невидими ръце стиснаха гърлата им.
И един през друг се втурнаха към прозорците на левия борд. И замръзнаха.
Нещото беше огромно.
-К-к-каво е това?! – заекна панически Кловър, отдръпвайки се от прозореца. – БАДБРЕРИ! БАДБРЕРИ!!!
Титаничната му конструкция изплува от облаците само на километър от тях, устремена успоредно със самолета им. На левия му борд имаше надпис. Гласеше:

H-41 БИЛКСЕНРИР

Андерсън избута брат си от пътя му и се втурна към пилотската кабина.
-БАДБРЕРИ, ОТДАЛЕЧИ НИ ВЕДНАГА ОТ НЕГО, ОТДАЛЕЧИ НИ!!! – изкрещя той
-ЛИН, ЕЛА ТУК!!! – опита се да я сграбчи тя, но пилотът зави рязко и тримата бяха изхвърлени към другия борд.
Тон на двигател, с по-висока нотка от техния, прониза ушите им.
-КАКВО, КАКВО Е ТОВА?! – изправи се първи Кловър, започвайки да се оглежда като побеснял из самолета, сякаш можеше да види нещо през дървения му фюзелаж.
-ЛИН, ЕЛА ТУК!!! – сграбчи я Марилин, прегърна я, прикривайки я с тялото си плътно.
Отвън ехнаха мощни гърмежи, като някой ултрабърз парен чук, заглушавайки дори мислите им. Куршумите започнаха да разкъсват дървения фюзелаж, посипвайки ги с трески и стърготини, карайки ги да стиснат очи, опитвайки се да потънат вдън земя. Свистяха навсякъде около тях, пронизвайки дрехи и плът, превръщайки самолета в алфвенско сирене.
Усети как Еделин се изгърчи конвулсивно, след което се отпусна безжизнено в ръцете й...
Господин Кловър беше надупчен на решето, падайки назад като торба с цимент...
-ЛИН!!! ЛИН!!! – изкрещя Марилин, поклащайки я за раменете.
Безжизнените й очи се бяха взрели в нея. Кръв се стичаше от устата и носа й...
Автоматичният откос престана. Отвън, режещият вой на двигателя като че се усили, за миг достигайки един рязък пик. След това плавно отшумя...
Нещо хвърли сянка във вътрешността на самолета, видя как отблясък трепна в периферията й...
Пусна Еделин да падне на пода и погледна през прозореца.
Отвън, синият биплан описваше широк, плавен завой, готов да излезе на за втори път зад тях и посипе със смъртоносен метален дъжд. Видя черната картечница, монтирана отляво на долното крило, отстрани на корпуса. Дори видя и мръсното, опушено лице на пилота – носеше тъмнокафяв кожен шлифер, шал около врата си, обемни стъклени очила и кожена шапка. Нормално. На 6000 метра височина беше минус 25 градуса...
Странно, защо двигателят му пушеше толкова много?
Бързо достигна до извод. Все пак, заради естеството на работата й и поръчките на някой от клиените й, изискваше да следи най-новото от света на технологията и научните открития...
-Връща се!!! – надигна глас Марилин и понечи да пристъпи.
Спря се в последния момент. На пода пред нея имаше няколко дупки с големината на юмрука й. Виждаше как зелената шир на земята неумолимо ги чакаше.
-УВЕРИХТЕ НИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД!!! – обърна се рязко и изкрещя насреща й сенатор Андерсън.
-А, не, не не! – вдигна длани пред себе си тя в знак на защита. – Единственото, което ви казах, е че тази идея никак не ми харесва. Вие настоявахте и ето докъде ни докара това... – отвърна непринудено Марилин, сякаш водеха типичен, приятелски разговор.
-КАКВО?!
Високият, ръмжащ тон на двигателя зад тях започна да се усилва, напълно надделявайки над техните...
-БАДБРЕРИ, ИЗБЯГАЙ МУ!!! – извъртя се той и изкрещя на пилота.
Мъжът бутна щурмвала и машината започна да завива плавно.
Марилин примигна и въздиша.
-Оставете, господин Андерсън, няма смисъл просто. Не можем да му избягаме. Примирете се.
-КАКВО?! НО КАК МОЖЕ ДА СТЕ ТОЛКОВА СПОКОЙНА?! – крещеше вече с цяло гърло той. Слюнка хвърчеше от устата му.
-Не се тревожете. Дори и да не ви го казах в началото, сега ви го казвам – всичко ще е наред...
Господин Андерсън пред нея ококори очи.
И в следващия момент, картечниците затрещяха динамично, куршумите ехнаха трещящо в корпуса. Марилин се притисна плътно в дясната стена, все едно опитваше да се слее с нея.
Един от двигателите им надигна вой, след което частите му застъргаха металически. Самолетът се разтресе мощно, почти събаряйки ги и килна настрани, чу как с трясък половината крило се откърти.
Куршумите продъжаваха да свистят обезумяло, почти нямаше част, което да не бяха пробили. В помещението нахлу дим и замириса на споем метал и стопена изолация, нещо започна да съска...
Когато фокусира погледа си, видя как черното масло шуртеше в кабината, обливайки господин Бадбреби и господин Андерсън, които започнаха да се гърчат агонично, търкайки лицата си.
Самолетът неумолимо започна да пада надолу, още малко и никой от тях нямаше да може да стои прав. Телата на Еделин и Кловър се плъзнаха по подя, спирайки се в ограждението на пилотската кабина...
В последния момент господин Андерсън успя да извърти глава към нея и погледне. На фона на черното му, облято в масло лице, белите му очи контрастираха лудешки.
Марилин само му се усмихна широко, ехидно.
Масивното късо съединение хвърли искри из цялото помещение. Господин Андерсън и Бадбрери пламнаха като факли, закрещявайки агонично.
Куршумите продължаваха да свистят, откъртвайки цели парчета от дървения фюзелаж.
Опашката се отцепи. Въздушните течения я подхванаха, изхвърляйки я агресивно от това, което бе останало от помещението.
Въздухът мигом забуча в ушите й, тя превъртя се няколко пъти докато, незнайно как, успее да се стабилизира. Усещаше студа дори през дебелите си дрехи, болезненият и щипещ кислород започна да раздира носа и дробовете й.
Успя да зърне синия биплан, който бе поел обратния си път към въздушния кораб.
Опашката на самолета им, която хаотично се въртеше, като танц на обезумял от коридата бик, устремена като метеор към земята.
Горящият фюзелаж, който като падаща звезда поемаше последния си път в изгарящата атмосфера...
Още можеше да си представи в ума агоничните крясъци на господин Андерсън и Бадбрери, които щяха да горят с него до самата земя...
... която ставаше все по-голяма и по-голяма...
Друго не й оставаше, докато падаше от 6000 метра височина...

Марилин бе облегнала бузата си на брезовото бюро и с едната си ръка отегчително разлистваше малкия календар, сякаш умираше от скука и не можеше да си намери друга работа.
Изведнъж бе настанала такава тишина, все едно времето беше замръзнало. Дори листовете не шумяха...
Господин Андерсън и Господин Кловър стояха на обичайните си места, зяпнали я с невярващи очи, несмеейки да издадат и стон, сякаш бяха попаднали в някакъв чужд, нереален свят, в който не знаеха действията им какви ответни реакции щяха да предизвикат.
Първо започнаха да дочуват тиктаканията на огромния дърворезбован часовник до библиотеката. След това мистър Уилър се размърда предпазливо, като че ли навсякъде около него бе осеяно с капани.
Димът от тлеещата пура на господин Андерсън пое избледняващия си, опияняващ танц в пространството около него.
-Е, господа, това май не проработи, а? – разчупи обстановката Марилин.
Двамата премигнаха срещу нея едновременно.
-К-к-какво стана?! Какво се случи? – поде с треперещ глас Кловър, правейки крачка към нея.
-Видение ли беше това?! Кажете ми?! – изправи се също и господин Андерсън.
-Мнее, напълно реално си беше. Само че сестра ми успя да върне времето достатъчно назад...
-Но, но, но... – двамата погледнаха към Еделин, която не реагира по никакъв начин.
Марилин върна календара на оригиналната му дата – 21-ви април 1907-ма година и се облегна назад в креслото си, поглеждайки ги последователно. Този път сестра й стоеше зад нея, до мистър Уилър.
-Не се тревожете, нищо страшно не се е случило. – поде с нежния си глас Еделин. – Уверявам ви в това, господин Андерсън и господин Кловър.
-Но, но, какво... как... – запетлечи той, все едно не можеше да намери подходящите думи.
Разбираше го напълно. Ако бе на негово място и тя нямше да може.
-В момента проблема ни е друг... – намеси се Марилин. – Всички, които са били пряко замесени в това, ще имат спомените за нападението. Ние, четиримата, без мистър Уилър, господин Бадбрери, синият пилот, хората от дирижабъла...
-Дири-какво?! – сопна се насреща й господин Кловър.
-Онзи огромен въздушен кораб...
-Ако само те помнят случилото се, не мисля че това ще бъде чак толкова сериозен проблем. – обади се мистър Уилър. – Убеден съм, че ще можем да му противодействаме по някакъв начин.
-Да, съгласна съм. – потвърди Марилин. – А останалите хора на планетата, които и наидея си нямат какво е станало в действителност, само ще си мислят, че нещо се е случило. Без да помнят нищо, просто черна картина в паметта. Все едно за момент мозъците им са изключили, причерняло им се за кратко и когато са се осъзнали отново, са започнали да се питат как са се озовали точно тук и защо съществуват. Нищо тревожно, общо взето... – обясни тя с небрежната интонация на човек, който като че ли бе защитил дисертация на тази тема.
Тримата мъже се спогледаха отново помежду си. Марилин само въздъхна и качи краката на бюрото си, без да й пука за реакциите им.
-Е, господин Андерсън и господин Кловър, изглежда идеята ви се оказа не чак толкова хитра, колкото си мислихте. Триста демона, „Еден‘леон“ наистина имат страшно дълга ръка. Толкова дълга, че чак е плашещо... – протегна се тя и взе една от мръсножълтите папки, които незнайно кога се бяха появили на бюрото им. – Да не повярва човек колко бързо вървим напред... – започна да я прелисва Марилин. – Братята Норис изобретиха аероплана едва преди дванадесет и вече можем да се гърмим във въздуха с картечници на 8000 метра височина, с двеста километра в час. – намуси се тя.
-Но, но как е възможно това? – попита невярващо сенатор Андерсън.
-Помните ли изследването, което доктор Маркъс публикува преди има-няма година, по това време някъде? За проучванията му, свързани с двигателите с вътрешно горене, видовете гориво и възможностите на някои от прототипните системи, които те биха предоставили за вдъдеще? – каза тя и му хвърли папката пред него.
Все още се мръщеше. Сенатор Андерсън я взе, извади си монокъла от малкото джобче на сакото и се зачете...
-„ГМ-1“?...
-Точно така, господин сенаторе. Познат още и като „Карл-Герат“ – първата нитро-система, интегрирана на биплан. Нищо чудно, че успяха да ни настигнат като нищо и държат същата височина с нас. Фалкланд никак не пестят интелектуален труд и пари, господин сенаторе, никак... Дирижабли, способни да носят аероплани на огромна височина, самолети, достатъчно мощни, за да им се монтират картечници, революционни ускоряващи системи... Само като си помисли човек, че за година военновъздушните им сили ще успеят да стигнат чак до тук. Страшен враг имате пред себе си, господин Кловър, страшен враг... – рече тя.
-Какво имате предвид? – отвърна учудено мъжа.
-А, нищо. Освен това, мисля че ви е време и да си преустроите разузнаването, понеже в тази му форма е напълно безполезно. Оберланд ще бъде смазан след някоя друга година, ако продължавате в същия дух.
-Това... видяхте ли го? – попита предпазливо той.
-Мне, всеки човек с достатъчно акъл в главата би стигнал до тези изводи. – отвърна непринудено Марилин.
Странно, Еделин беше крайно тиха този път. Нормално, всеки път след манипулацията бе така.
-Виж, това е същият биплан, който ни нападна... – подаде папката Андерсън на брат си.
-Да, „Гръмотевичния рух“. Първият прототип на биплан в света, достатъчно мощен, за да носи картечница. Двигателят му е шест-цилиндров „Самбревил“ В-1650 с двустепенен турбокомпресор и водно охлаждане с общо 248 конски сили. С активиране на нитро-системата, може да достигне 217 километра в час и 8300 метра височина.
-Само като си помисли човек, че ще стигнат чак до там, че да го използват, за да ни очистят... – изсумтя горчиво сенатор Андерсън.
-Н-но, но откъде я взехте всичката тази информация?! И кога успяхте?! Та нали това уж е първата ни среща?! – попита невярващо Кловър, гледайки към календара и часовника.
-Както вие си имате методите, господин Кловър, така и ние си имаме нашите. Нека да не навлизаме в личните си пространства прекалено много, ако обичате. – свали краката си тя от бюрото. – Е, изглежда въздушният вариант отпада напълно. Не можем да им избягаме в небето.
-Какво друго ни остава тогава? Земя? Вода?
Марилин само се усмихна загадъчно.
-Има и още един вариант.
-Моля? – изгледа я невярващо Кловър.
Тя се наведе напред.
-Така, нека този път аз да ви кажа какво ще направим...

Приглушеното бучене на дизеловият двигател отекваше из помещението в ритъм с ударите на сърцето й. Една капка падна върху глвата й.
Марилин отстъпи крачка назад, подът изтрака металически под тока на обувката й. Погледна с присвити очи и обвинителен поглед нагоре, сякаш някой я беше наплюл от последния етаж на жилищна кооперация. Втора капка се отскубна от кръглия клапан за левите средни баластни резервоари (така пишеше на табелата му) и звънна по ламаринения подов лист.
Лампите премигнаха. Притъмнените светлини изобщо не й понасяха – все едно беше затворена в някакъв килер. А и тази влага... Имаше чувството, че чак ревматизмът си проправяше път неумолимо към бъбреците и костите й.
Навсякъде бе кондензирало с вода – нямаше място, където да се докосне без да не се намокри. А и дори да се завъртеше, все щеше да се закачи в нещо – я в клапан, я в тръба или рул.
Обшивка изскърца жалолито от водното налягане, усети как вибрацията плъзна по целия корпус. Последваха множество вторични металически кънтения, ехвайки затихващо в затвореното помещение.
Марилин изтръпна, огледа се тревожно наоколо...
-Какво има, мис Марилин? Идеята ви вече не ви се струва чак толкова добра? – обади се с насмешка господин Кловър.
Няколко души от екипажа се разсмяха. Марилин само го изгледа с присвити очи.
Нова капка топна върху главата й. Тя се отдръпна рязко назад и мигом се блъсна в едно от командните табла с множеството винтили и кранове. Усети как за секунда целият й гръб подгизна...
-Не се тревожете, госпожице Марилин! – надигна ведрия си глас капитанът. – Класът „37“ са здрави подводни лодки! Може да се спуснем чак до 45 метра дълбочина без никакви притеснения!
Марилин го погледна.
-Вярвам, че е така, господин вон Ходтман.
-Моля, капитан, ако обичате.
-Мех, все тая... – изсумтя тя.
Господин Кловър се изсмя.
-Прости на девойката, Парис. Тя не е запозната с военните порядки.
Капитан Ходтман само я изгледа продължително, след което изсумтя и се върна към задълженията си.
Корпусът внезапно изкънтя металически, при което Марилин подскочи и се извъртя внезапно. И, разбира се, блъсна рамото си в някакви тръби, обирайки всичката вода от тях...
Физиономията й толкова се изкриви, че бе готова всеки момент да се разциври. Стига това да я телепортираше някъде далеч от тук. Изобщо не си представяше да е чак такава мизерия. Не виждаше как щеше да изкара следващите четири дни...
„Триста демона, следващия път като ти хрумне някоя гениална идея, я запази само за себе си...“
Изпуфтя.
Какво да се правеше. Стоте хиляди щяха да й дойдат толкова добре, че само щом започваше да си ги представя, душата й се стопляше и устата й се пълнеше със слюнка.
Реши да се върне в каютата си. Капитан Ходтман поне беше достатъчно мил, за да й предостави неговата, понеже беше единствената единична в подводницата. А тя бе единствената жена на борда, затворена насред тридесет и седем мъже...
Мигом щом влезе в каютата и бутна обратно плъзгащата се врата, се облегна на нея, затвори очи и въздъхна дълбоко.
-Кълна се, веднъж щом всичко това приключи и се завърна в Лайтфорд, ще си купя най-хубавия кожен шлифер, който успея да си намеря...

Корабът бе подхванат от поредната серия безмилостни вълни, сякаш беше дървена играчка в ръцете на подрастващо дете.
Райт се хвана толкова здраво за навигационната си маса, че чак почти я обхвана цялата с ръце, притискайки с брадичка карти, моливи и линии. Мичъл полагаше героични усилия да ги държи срещу вълните и да не се преобърнат. Капитан Хемпстед се бе закопчал на стола си, стискайки до побеляване на кокалчетата си, ръкохватките му.
Отвън, бурята беше толкова мощна, вятърът така виеше и водните капки тракаха по метала, че заглушаваха напълно воя на двигателите. Можеха да го усетят само по слабите вибрации, които мимолетно напомняха за присъствието му. Видимостта беше отвратителна, дъждът толкова силен, че едва виждаха носа на кораба си.
Еливер стоеше в ъгъла на мостика, до вратата, хванал се здраво за дръжката й. Безмилостното люлеене не бе успяло да го помръдне и с крачка...
Мичъл изведнъж извъртя рязко щурмвала с такава ловкост, сякаш от дете го бе упражнявал. Корабът мигом се килна на една страна, заплашвайки още повече равновесието им.
-Едмър, дай скорост, още скорост!!! – изкрещя той.
Матросът зададе пъргаво командата на машинния телеграф, който звънна тънко на фона на цялостното бучене. Тонът на двигателите се увеличи след секунди, заемайки мястото си сред общия кънтеж.
-Ако бурята продължи още дълго, може да го изпуснем!!! – викна боцманът насреща им.
-Не се тревожи, все още имаме половин ден до изчислената пресечна точка!!! – отвърна щурманът Райт.
-Да! Момчетата от метеорологичния отдел ни увериха, че няма да продължи дълго! – обърна се към него и капитанът.
Мичъл отново извъртя рязко щурмвала, при което съдът залитна внезапно, блъскайки ги по стени и пултове.
Еливер само ги гледаше последователно един след друг, изпитвайки физиономиите им. Строгите им, закоравели лица, преживели стотици бури, които дори не трепваха пред гнева на океана.
Подсмихна се леко. Първият път се бяха отървали от тях...
Но не и сега...


Публикувано от: Faoiltiarna 07 Aug 2016, 13:36
Марилин бе легнала на твърдото легло на капитана и тъкмо четеше една от книгите, които бе взел със себе си, когато на вратата й се почука.
Сепна се, повдигна се и погледна подозрително.
-Да? – рече високо тя.
Вратата се отвори, отвън се показа главата на господин Кловър.
-Ще позволите ли?
-Разбира се, разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. – отвърна с ирония момичето.
Господин Кловър влезе, затваряйки зад себе си и седна на ръба на леглото й. Марилин дори не си направи труда, да си отмести краката.
-Е, виждам, че сравнително добре понасяте лишенията на подводната служба... – поде първа тя, забивайки отново поглед в книгата. – Трудно е да си го представи човек, особено за мъж като вас.
Господин Кловър се разсмя.
-Какво да се прави, когато си бил във флота двадесет години, навиците ти си остават до живот. – почеса се зад врата той. Марилин бе убедена, че изобщо не го сърби.
Тя само отмести книгата си и се надигна в леглото, поглеждайки го с искренно учудване.
-Били сте във флота? – попита невярващо тя.
-Да, първо на фрегатата „Берн“, а след това на бойния крайцер „Юрий Долгорукий“.
Марилин продължаваше да го гледа учудено.
-Какво? – усмихна се той. – Почти всички мъже от моето поколение са минали през един или друг вид военна служба. Чели сте в историческите томове какви са били времената миналия век, било е необходимо.
-Да, разбира се... – легна обратно и се върна към книгата си.
-Въпреки че се учудвам, че вече всички тези факти за мен не са ви известни. Особено след способностите, които показахте...
-Уфф, не е толкова просто, колкото си мислите, господин Кловър. Ако използвах постоянно ясновидските си способности, умът ми нямаше да може да побере всичката информация, с която светът би ме залял. Трябва изключително внимателно да подбирам кога да активирам дарбата си.
-Да, мисля че разбирам. – после млъкна, като че ли се замисли. – Често ли ви се случва... да сбъркате? – попита, сякаш с известна несигурност в гласа си.
-Оо, разбира се. Особено ако задачата е някаква нечовешка. Като вашата... – усмихна се тя.
Кловър също се усмихна леко.
-Добре, че е дарбата сестра ми. Досега сигурно сме изхабили животите си за хиляди години напред...
-Да, ясно...
Настана неловко мълчание помежду им. Е, поне за него, понеже Марилин продължаваше да чете книгата си.
-Е, вие как се чувствате? Понася ли ви пътуването? Не се мяркате много много из останала част на лодката. Ядете в каютата, другите души почти не са ви виждали, откакто се качихте.
-Да ви кажа честно, пътуването ми понася, и то доста добре, просто притъмнените светлини и влагата ме подтискат ужасяващо. Сигурно ще ви прозвучи странно, но виждали сме със сестра ми и по-голяма мизерия, честно казано. Едва ли обаче разбирате какво имам предвид...
-Оо, разбирам, и още как, госпожице Марилин.
-Мм? – отклони поглед тя от книгата си и го погледна.
-По време на Ел‘ливианската гражданска война, с брат ми прекарахме три години, лутайки се без дом, измежду руините на засегнатите градове и попитите с кръв бойни полета. Лятото, пролетта и есента беше лесно – винаги можеше да се намери я нещо от сметищата, я някой плъх и локва... Зимите... Зимите обаче ставаше страшно. Не малко са били времената, в които сме си мислили, че изживяваме последните си часове. А и труповете, миризмите, ужасните насекоми и птици, които привличаха... Да не говорим за гуловете и нисшите вампири, които само това чакаха. Миризмата на кръв и гниещите тела ги подлудяваха. Още помня всичко, сякаш беше вчера. Молете се, госпожице Марилин, молете се никога през живота си да не преживеете това, което сме преживели ние с брат ми, Андерсън...
Тя го гледаше изумено, невярващо...
-Какво? – разсмя се той. – Помислихте си, че човек като мен е имал безгрижно детство, така ли?
Марилин се върна към книгата си.
-Кълна се във всички богове на света, никога повече няма да се оплача от живота си...

От метеорологичния отдел наистина се оказаха прави. Има-нямаше два часа и вълните започнаха да намаляват, докато достигнаха едва три-четири бала, дъждът спря и видимостта значително се подобри.
Но черните облаци все още отказаха да се разпокъсат, придавайки усещането, че едва ли не настъпваше нощ.
Чу как Мичъл въздъхна облекчено, когато вече не му се налагаше толкова активно да борави с руля, за да ги прекара през бурята. Горкият, целият бе плувнал в пот от усилията, които му се налагаха да полага през тези дълги, люлеещи часове.
-Всички наблюдатели по местата си! – заповяда капитан Хемпстед.
Няколко души потвърдиха. Заместник-капитанът му, Валте, извади бинокъла си и също се включи към тях.
-Скорост: полу-напред, 12 възела, господин матросе!
-Тъй вярно, слушам капитане, скорост: полу-напред. – отвърна Едмър, задавайки чевръсто командата на машинния телеграф, който звънна мелодично.
От машинното моментално, както винаги разбира се, отреагираха и двигателите намалиха тона си. Корабът продължи да се движи известно време по инерция, докато след минута стрелката на скоростомера замръзна на 12 възела.
-Дръжте кораба по курс 0-9-4, господин рулеви.
-Ай-ай, сър!
-Тук Ваймар от метеорологичния отдел. Времето ще си остане така в следващите няколко часа. Вятър почти няма, облаците едва се движат. Възможно е в края на деня да се спусне мъгла. Температурата и налягането създават подходящи за това условия.
-Отлично, благодаря ви, лейтенанте. Продължавайте да ни уведомявате и за най-малките промени.
-Слушам!
-Все още морето е прекалено шумно. Вълните ще ни създават известни проблеми. – обади се заместник-капитанът му, Валте.
-Не се тревожете за това, господин командире, след малко ще намалеят още, гарантирам ви го! – рече боцмана Райхстар, прекарал над тридесет години в океаните. Познаваше морето и прищевките му като пръстите на ръцете си.
-Щом казвате...
-Господин щурмане, местоположение?
Райт хвърли поглед на картите си, започвайки да пише нещо по тях. След малко отвърна:
-При тази скорост, след два часа ще излезем на първоначално изчислената им позиция, господин капитане. Ще ги хванем точно пред протока Галамист. Няма да ни избягат!
-Много добре!
Еливер отново не продумваше нищо – само стоеше и ги наблюдаваше. Физиономиите им, реакциите, жестове – всичко, което говореха телата им и не казваха устите им.
След два часа, през които вълните затихнаха до 1-2 бала, навигаторът оповести, че според изчисленията му, трябваше да са излезли на позиция.
-Едмър, една-пета напред, четири възела! Мичъл, курс 0-8-8!
-Тъй вярно! – отговориха му двамата в синхрон.
След известно време, корабът почти се понесе мъртво насред морето. Вълни вече почти нямаше, които да го люлееха, нито духаше вятър, но черните облаци все още си оставаха надвиснали над главите им, без изглед скоро слънцето да прокъса сумрака.
-Според изчисленията ни, след час, час и нещо, мишената ни трябва да пресече курса ни! – обади се след малко Райт.
-От сигналния отдел, да бъдат готови на прожекторите! Оръдия две и четири – заредени с осветителни снаряди. Оръдия едно и три – фугасни. Торпедното отделение да изготвят огневи решения за различни разстояния и скорости, на електромеханичните компютри и да заредят детонаторите.
След миг всички му отвърнаха за готовност.
Капитанът се мичман Вандерберг:
-Е, всички сега сме във вашите ръце, господин операторе. Можете да включвате пасивния сонар и да започнете да слухтите за подводници.
Мичманът само кимна, сложи масивните слушалки на главата си и започна да цъка и върти превключватели на пулта си.

Когато Марилин се появи на мостика, всички я изгледаха учудено. Повечето от мъжете не я бяха виждали, откакто се бе качила първия ден. Дори сред някои от тях бе плъзнал слуха, че просто се е телепортирала някъде далеч от лодката им.
Марилин отвърна на погледите им един след друг. Физиономиите на нито един от мъжете не трепна.
Накрая го спря на капитан Ходтман.
-Е, господин Ходтман, мисля че е време да свикате всичките си мъже по бойните им станции. Започва се.
Капитанът само я изгледа няколко секунди изпитателно с присвити очи, след което изсумтя и се обърна към говорителната тръба.
-Капитан... – чу го само как прошепна тихо, преди да изкрещи за бойна тревога...

-Чувам нещо! – изшепна високо мичман Вандерберг, притискайки слушалките с длани по-силно към ушите си.
Всички останали на мостика се извъртяха към него, впивайки погледите си въпросително. Никой не смееше да каже нищо – всеки чакаше заключението му.
-Бързо-движещи витла по курс право пред нас! На около двадесет километра! Но околният шум е прекалено голям все още, за да мога да кажа нещо повече...
Капитанът мигом се извъртя към Едмър.
-Стоп машини! – прошепна той.
След малко, звукът от двигателите изчезна напълно...
-Два винта!... Усилват се, като че ли!... Момент, ще се опитам да доловя и звънтенето на корпуса от електрическите системи... – намести няколко превключвателя... – Прилича на... осемдесет херца! Да, това са осемдесет херца! – свали слушалките той, обръщайки се към тях. – Оберландски съд, господа!
-Всички мъже да заемат бойните си станции!

-Капитане, ще ми разрешите ли пораздам малко заповеди на хората ви? – попита изведнъж Марилин.
Всички я пронизаха рязко с погледи.
А капитанът я гледаше най-невярващо от екипажа.
-Какво?! Не, триста демона! – и отново се обърна, понечвайки да раздаде нови заповеди на мъжете си.
-КАПИТАНЕ!!! – кресна му тя.
Ходтман за пореден път се обърна към нея. Вече я гледаше втрещено.
-Парис... – обади се господин Кловър авторитарно. – Дай правомощия на девойката...
Капитанът го изгледа за секунда. След което изпуфтя.
-Добре, да направи каквото сметне за добре.
Марилин направи няколко крачки напред, спирайки до мачтата на перископа и огледа пултовете и мъжете около нея.
-Така, господин Хефнър, бихте ли намалили до скорост за слухтене? Прекалено сме шумни така, за да може господин Нютон да си върши работата със сонара.
Ефрейторът само погледна капитана въпросително. Ходтман кимна.
-Тъй вярно, бавно напред до четири възела! – извъртя се към пулта си той и настрои машинния телеграф.
Дизеловите двигатели затихнаха.
-Господин Нютон, бихте ли започнали да слухтите за други съдове? Предимно пред нас, ако обичате. – наведе се тя към кръглия люк, поглеждайки към помещението на оператора.
-Тъй вярно, както поръчате, госпожице Марилин! – сложи веднага той слушалките на главата си и зачовърка пулта си.
-Капитане, бихте ли издигнали перископа и огледали повърхността за кораби?
Ходтман само навлече дъждобрана си и изпълни поръчението й. Мигом щом започна да се издига с типичния механичен звук, няколко тънки струйки вода се посипаха отгоре му, тракайки върху гумираната материя. Скоро се образува цяла локва на пода около него.
-Контакт, сонарът! Бързо-движещи витла, право пред нас!
-Господин Акерман, ляво на борд до деветдесет градуса моля! – рече Марилин.
-Тъй вярно, слушам!
-Разстояние? – попита капитанът.
-Петнадесет километра и приближава адски бързо, сър!
-Все още не го виждам, извън зрителната линия на хоризонта е...
Двамата донастройваха инструментите си постепенно за релативната позиция на непознатия обект, докато подводницата изписваше плавен завой към левия борд.
-Господин Хефнър, увеличете скоростта до една-втора напред!
-Тъй вярно, една-втора напред!
-Проблем ли ви е да слухтите при толкова много шум, господин Нютон? – наведе се към помещението му тя.
-Не много, все още се движат прекалено бързо, за да ми се изплъзнат!
-Отлично!

-Едмър, една-петна напред! Господин Вандерберг, сонарът моля!

-Звукът изчезна! Мисля, че спряха, за да слухтят и потвърдят позицията ни отново!
-Стоп машини, стоп машини! – изшепна Марилин.
-Тъй вярно, стоп машини!
Дизеловите двигатели замряха.
-Капитане, има ли някакъв шанс да изключите трансформаторите?!
-Какво?
-Тъй като не са вибрационно изолирани от корпуса, осемдесетте херца на променливия ток се предават по него, който ги излъчва в околността на океана! Ако не преминем изцяло на батерии, никаква полза няма да има от това, че сме изцяло спрели двигателите си!
-Разбирам. – отвърна Ходтман и се приближи до една от говорителните тръби. – Рикард, изключи трансформаторите и премини изцяло на батерии!
-Слушам!
След миг светлините и лампите по пултовете изгаснаха, блесвайки отново секунда по-късно.

-Изгубих ги напълно! Спряха машините, дори жуженето на корпуса изчезна!
-Райт, заведи ни на последната ни позната позиция, като държиш скорост достатъчна за слухтене!
-Тъй вярно, Едмър, десет възела, Мичъл, нов курс: 0-8-2!
-Слушам!

-Контакт, сонарът! Звук от витла, отново тръгнаха, капитане! – показа се главата на Нютон от люка.
-Право към нас ли идват? – попита Марилин.
-Момент... Не, към позицията ни преди десети минути, курс 0-9-8! Единадесет километра разстояние!
Капитанът завъртя перископа.
-Да, видях ги! Мачтата току-що изплува над хоризонта.
-Господин Хефнър, приберете шнорхела за дизеловите двигатели, ако обичате! Електрическите мотори само, напред до 3 възела!
-Тъй вярно, слушам мадам!
-Електрическите мотори са доста безшумни, нали? Със скоростта, с която се движи непознатият обект, не би трябвало да ни чуят.
-Да, мисля, че нямат шанс. – обади се операторът Нютон.
През следващия половин час наблюдаваше как капитан Ходтман се извърташе плавно на перископа, докато накрая не замръзна откъм кърмата на подводницата.
-Шумът от витла изчезна! Спряха! – докладва Нютон.
-Спрете електрическите мотори! Оставете ни да се носим по течението, господин Хефнър. – рече Марилин.
-Подминаха ни! Спряха точно на позицията ни отпреди час!... – прошепна тихо капитан Ходтман. – Разстояние... Около 3000 метра! Прилича на фрегата... Не мога да различа класа или някой надпис...
-Е, каквото и да е било, вече всичко свърши, изплъзнахме им се... – обади се със задоволство господин Кловър.
-Какви ги говорите, господин Кловър? Всичко едва сега започва... – рече Марилин.
Мъжът само облещи очи срещу нея.

-Господин Вандерберг! Активния сонар, моля!

-К-какво имате предвид? – поде с треперещ глас той.
-Да, госпожице Марилин, какво? При тези условия не могат да ни засекат изобщо, просто няма начин да ни спипат вече...
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
Всички замръзнаха.
-К-к-какво е-е-е това? – заозърта се панически наоколо Кловър.
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
-Активен сонар! – прошепна операторът Нютон.
-Е, господин Кловър, изглежда и военноморските сили на Фалкланд взеха приимущество над вас...
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
-Витлата се раздвижиха! – рече Нютон.
-Тръгнаха! Завиват право към нас! – изсумтя капитанът.
-Вдигнете шнорхела, господин Хефнър, дизеловите двигатели: пълен напред! Господин Акерман, завой на сто и осемдесет градуса!
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
-Какво?! НЕ! – възпротиви се капитанът.
-Не можем да им избягаме по никакъв начин, най-добре ще е да ги атакуваме от упор и да се потопим на дълбоко! Няма да имаме друг шанс, капитане!
Ходтман само изръмжа, тропайки с крак и се обърна към мъжете си:
-ИЗПЪЛНЯВАЙТЕ!
-Слушаме!
Дизеловият двигател надигна стон, подводницата започна да се накланя неумолимо.
-Маверик, бъдете готови да отворите торпедните апарати мигом щом завършим маневрата! Разстоянието ще клекне на около километър и половина! Настройте скоростта и имайте готовност за стрелба! Йохан, моментално потапяне след това! – заповядваше капитан Ходтман, все още не сваляйки очи от перископа.
-СЛУШАМЕ! – отвърнаха му всички в един глас.
„Хмм, този камуфлаж...“

-Металическо стържене! Като че ли отвориха нещо! – рече напрегнато Вандерберг.
-ПЕЕЕРИИИСКОООП! ПРАВООО ПРЕЕД НАААСС!!!! – изкрещя Джаксън отвън.
Заместник-капитанът му Валте мигом се прехвърли на предния бинокъл. Трябваха му само няколко секунди, за да го фокусира.
-Също и шнорхел! ОБЪРНАЛИ СА СЕ! ИДВАТ ПРАВО КЪМ НАС!!! – извъртя се рязко към капитана той.
-ДЯСНО НА БОРД! ПЪЛЕН НАПРЕД!!! – изкрещя Хемпстед.
-СЛУШАМЕ!!! – отвърнаха му Мичъл и Едмър в един глас.
-ДИРИ ОТ ТОРПЕДА! ЧЕТИРИ, ШИРОК РАЗМАХ, ИДВАТ ДИРЕКТНО КЪМ НАС! – изкрещя Джаксън отново отвън.
-По-чевръсто, господа, по-чевръсто! – свали бинокъла си и се извъртя към тях Валте.
Мичъл и Едмър мигом удвоиха усилията си.
След миг шнорхелът и перископът изчезнаха под вода.
Белите дири ставаха все по-ясни с доближаването им към тях.
Всички на мостика стояха като замръзнали, впили ужасените си погледи към приближаващите ги торпеда...
Най-близкото ги подмина зад тях с повече от двеста метра.
Чу как Мичъл въздъхна облекчено и за секунда отпусна руля си, колкото да избърши потта от челото му.
-Е, господа, стига сме си играли с тях.

Дълбокомерът отчете тридесет метра дълбочина и продължи да нараства.
Всички като че ли бяха замръзнали, впили тревожните си погледи в някакви произволни точки на корпуса, потрепвайки всеки път щом листовете изкънтяваха от водното налягане.
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
-Почти са над нас! – изшепна им силно Нютон.
-Електрически мотори: една-трета напред! Спуснете ни до петдесет метра! – прошепна и Марилин.
Капитанът само я изгледа за миг.
ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
После потвърди.
-Как сме с батериите, господин Рикард?!
-Все още са на 400 ампера, капитане! – отвърна му той.
В последния момент бе успял да разпознае през перископа кораба насреща им. Бе сгрешил, че е фрегатата. Нямаше как да обърка черния нос и патерна на камуфлажа на сиви, бели и сини райета от такова разстояние. Бе сгрешил, че е броненосен крайцер. Това беше ескортиращ разрушител от клас „Ренаун“.
С няколко думи накратко – беше им спукана работата...

-Колин, настройте детонаторите на 20, 30 и 40 метра! Започнете да ги обсипвате мигом, щом сте готови! – рече капитан Хемпстед.
-Слушаме! – отвърна му старшият оръжейник.

ПКЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ...
-Плисъци! Дълбочинни бомби! – рече бързо Нютон и рязко си свали слушалките.
Кловър само се огледа към тавана. Не че щеше да види нещо непознато – само клапани, тръби и винтили.
Чу се приглушена експлозия, която накара всички да се присвият, озъртайки се тревожно...
-Е, госпожице Марилин, май и вашата идея не се оказа толкова хитра...
Тя се обърна към него, усмихвайки му се.
Втората експлозия разтресе леко подводницата, кратка вибрация накара корпуса й да извънти...
-Какви ги говорите, господин Кловър? Всичко до момента се развива перфектно според плана ми...
Мъжът само облечи очи срещу нея.
Третата експлозия разтресе толкова мощно подводницата, че отхвърли Марилин към една от стените, удряйки си главата в един клапан.
И се свлече в безсъзнание на пода...

-Чух разкъсване на метал! – обади се въодушевено Вандерберг. – Попадение!
-Отлична работа, господа! – рече капитанът. – Прекратете мъките им и ги довършете!
-Разбрано, подготвяме втори залп!
Нещо като че ли проблесна отдясно...
Хемпстед се извъртя. Не видя нищо...
-КОООООРАААААБ! 6000 МЕТРААА ДЯСННООООО НА БОООООРРРД И ПРИБЛИЖАВАААА! – изкрещя Джаксън отвън.
Невидима ръка стегна сърцето му.
И в следващия миг чу само как нещо изсвистя мощно, сякаш почти в ушите му...
ГРЪММММММ!!!
Оглушителната експлозия разтресе разрушителя, усети как цялата му конструкция извибрира и изскърца жалолито, сякаш бе на прага на разпаденето си. Ударната вълна изпотроши стъклата на мостика, заливайки ги с остри шардове. Някой закрещя агонично... Май беше Едмър...
-Не ги отваряй, легни и не мърдай! – изкрещя Райхстар и се впусна към вратата на мостика...
Отвън, някой наби рязко корабната камбана.
-ПОЖАРНААА ТРЕВОГАААА!!! – ехна гласът му над морето.
... боцманът отвори, показвайки главата си навън:
-РОЙС, ГРИЙН, ИМАМЕ РАНЕН!
Двамата мъже моментално се отзоваха и изнесоха ранения матрос от помещението.
-Райхстар, на машинния телеграф!
-Слушам!
Хемпстед се обърна назад. Огромни пушеци се вдигаха откъм кърмата, мъжете му вече вадеха пожарните маркучи...
Само ако имаше време да го осмисли, щеше да се загордее вътрешно с тях...
Новото изсвистяване го накара да се присвие...
Снарядът изплиска на десет метра от носа на разрушителя, вдигайки огромен гейзер, който го заля...
Хемпстед се приближи до Валте и залепи очи на единия от огромните бинокли, насочвайки го към посоката, в която гледаше и командирът му.
-Прилича на клас „Елмендорф“... ЗМ-43... БОЖИЧКО, ТОВА Е ТЕЖКИЯТ КРАЙЦЕР „ФРИЙДРИХ КАРЛ“!!! – изкрещя напрегнато заместник-капитанът.
-Майко мила...
-Спукана ни е работата...
-Е, беше ми приятно да служа с вас, господа! – заредиха един след друг хората му.
-РАЙХСТАР, ПЪЛЕН НАПРЕД, МИЧЪЛ, ЛЯВО НА БОРД! – извъртя се рязко към тях Хемпстед.
Ново свистене заглуши всички звуци.
Не ги подмина.
Експлозията толкова силно разтресе кораба, че Райт разби носа си в навигаторската маса...
Капитан Хемпстед се задържа здраво за стойката на бинокъла, докато мощното залюляване не се успокои достатъчно, че да може да стои на краката си.
Моментално задрънка корабният звънец...
-ПРОБИВ В КОРПУСА! ПОЕМАМЕ МНОГО ВОДА БЪРЗО! – долетя от комуникационната тръба гласът на старшия инженер Георг. – ПОРАЖЕНИЯ ПО КОТЕЛНО ПОМЕЩЕНИЕ НОМЕР ЕДНО, СПИРАМЕ БОЙЛЕРИТЕ! ИМАМЕ РАНЕНИ И УБИТИ!
-Господин Витман, групата за ремонт на щети, моля! – рече по съответната тръба Хемпстед.
-Тръгнахме!... – отвърнаха му моментално.
Корабът започна усезаемо да се накланя на една страна.
-Скоростта пада! 19 възела... – рече Райхстар.
-Активирахме помпите на пълна мощност! Ще пуснем бойлерите мигом щом източим достатъчно вода! – обади се Георг.
-Активирайте димния генератор! – заповяда Хемпстед.
-Пускаме го! – отвърна матрос Линдеман.
След секунди, от комините започна да се стели гъст, бял дим, когато върху нагревателите попадна титаниевият тетрохлорид, разпростирайки се навсякъде около тях.
Ново свистене разкъса въздуха с неукротима ярост. Снарядът попадна директно върху оръдие номер две, затривайки целия му екипаж. Усети как топлината вълна мигом заля лицето му, сякаш влезе в сауна... Всички на мостика инстинктивно приклекнаха, тъй като оръдието беше директно отпред, само на няколко метра, но това нямаше никаква полза...
Нагорещените шрапнели със звън пробиха тънкия стоманен преден лист на помещението, рикоширайки кънтящо множество пъти от под, таван и стени.
Щурманът Райт заби лице (отново) върху навигационната маса. И не помръдна повече. Кръв се проточи по белите му карти. Не беше тази от носа му.
Дясната ръка на боцмана Райхстар беше откъсната и хвръкна леко напред, превъртайки се няколко пъти преди да падне, разпръсквайки кръв навсякъде по пода. Тя зашуртя от артериите на рамото му, които мъжът мигом запуши със здравата си ръка. Безуспешно. Гъстата червена течност веднага започна да се проточва между стиснатите му пръсти. Толкова агонично крещеше, че заглушаваше звънеца за щети...
И крещенето на Вандерберг, който стискаше с шепи лицето си. Кръв също се стичаше между пръстите му.
Осколка се заби в крака на командира му, Валте, който падна тежко на пода, загърчвайки се.
Отпред, гъсти и токсични кълба дим се понесоха танцувално нагоре, контрастирайки ярко с бялата димна завеса, която правеше разрушителят.
Единствените незасегнати бяха той, Мичъл...
... и проклетникът Еливер, който все стоеше в ъгъла на вратата и наблюдаваше безмълвно, сякаш нищо не бе случило...
А наклонът на кораба вече минаваше петнадесет градуса...

Когато се свести, първото нещо, което видя, бе притъмнената крушка на капитанската каюта...
Толкова я цепеше главата. Понечи да седне на леглото и стъпи на пода...
Все едно я бяха изхакали с тиган по капацуната...
Краката й цопнаха във вода. Марилин ги отдръпна рязко, стон на изненада се изтръгна от устата й...
-Оф, дейба...
После видя, че целият под беше покрит с педя вода. Подуши няколко пъти въздуха – миришеше на изгорели кабел и споен метал.
А, да!
Бяха оцелели...
Колкото и да не й се искаше, стъпи и излезе от каютата. Отвън, тъкмо минаваха Портър и Бенсън, които я изгледаха учудено.
-Добре ли сте? – попита Портър.
-Да, да, господа, добре съм... – кимна тя бързо с глава няколко пъти, почесвайки се по мястото, където се беше изхакала, после им направи жест с ръка: – Моля, минете, да не ви задържам...
Мъжете само се спогледаха безмълвно и тръгнаха към кърмата на подводницата.
Тук, в тесния коридор, още по-силно миришеше на изгоряло и споено. Отнякъде долитаха ритмични и приглушени удари с чук.
На мостика бяха само няколко души, включително боцмана Флетчер. Заместник-командирът Уест, господин Кловър и капитанът не се виждаха никакви.
Реши да се изкачи по стълбата, към люка за бойната надстройка.
Беше празна.
Продължи нагоре.
Намери ги и тримата на наблюдателната платформа.
-О, госпожице Марилин. Не очаквахме да ви видим толкова скоро. – обърна се към нея господин Кловър. – Как се чувствате?
-Била съм и по-добре... – почеса се отново зад главата тя. – Уф, как е положението, капитане?
-Нищо й няма лодката, госпожице Марилин. Само пое малко вода. Хората ми я закърпиха и сега я отводняват.
-Съжалявам, че застраших кораба ви. – каза тя с такъв глас, с който никой друг досега не я беше чувал – толкова искрен и извинителен, че останалите я зяпнаха невярващо.
Марилин погледна напред. Гъстите черни облаци караха всичко да изглежда като че ли настъпва нощ. Няколко лъчи светлина бяха съумели да си пробият в далечината, сякаш бяха спасителен маяк насред буря. Малките вълни ги поклащаха ритмично, готови със задоволство да им докарат морска болест. Странно, мъгла ли започваше да се спуска?
Обърна се назад. Корпусът на тежкия крайцер „Фрийдрих Карл“ беше надвиснал титанично над тях, като стената на някоя масивна крепост. Марилин виждаше как мъжете от екипажа му щъкаха по палубата в един странен хаотичен порядък.
-Какво стана с ескортиращия разрушител „Лемницер“? – попита тя.
Капитан Ходтман понечи да отвори уста, когато звукът от мотора на аероплана изпълни околното пространство...

Тежкият крайцер „Фрийдрих Карл“ със сигурност се бе обърнал с борда си, тъй като снарядите, които ги заливаха, бяха в пъти повече. Чуваха свистенията, които ги караха да се присвиват и да ми причернява, сякаш това бяха последните мигове от животите им, мощните плисъци, които вдигаха гейзери вода на десетки метри...
Но никой от тях не падна близо до тях. Димният екран беше гъст като мъгла.
Няколко души от екипажа му изнесоха ранените от мостика. Противопожарните екипи бързо погасиха пламъците по кораба и екипите за ремонт на щети мигом се впуснаха да разчистват отломките и да го закърпват. Но все още продължаваше да се накланя...
Вярно, не толкова бързо, колкото в началото...
Но продължаваше...
-Витман, какво се случва, триста демона?! – изкрещя през комуникационната тръба Хемпстед.
-Говори Раян, Витман е зает, капитане! Положението е критично! Полагаме всички сили да запушим пробойната! Помпите работят на максимума им!
-Оставете това! Всеки момент можем да се преобърнем! Запечатайте помещението и започнете да изпомпвате водата от останалата част на кораба!
-Тъй вярно, слушаме!
-Някои от екипите на кърмата, започнете да вадите всички детонатори от дълбочинните бомби! Тези откъм десния борд ги изхвърлете в морето, откъм левия – носете ги към дъното на кораба, колкото се може по-равномерно разпределени по цялата му дължина! Ридман, отърви се от всички оръдия и лодки на палубата, освободи колкото се може повече тежест от нея!
-СЛУШАМЕ!!! – отвърнаха му няколко души в синхрон.
-Капитане...
Гласът го накара да изтръпне. Обърна се бавно, със замръзнало от ужас лице, сякаш много добре усещаше какво щеше да му бъде казано...
-Не смейте да се отървавате от оръдията и дълбочинните бомби. Мисията продължава. – рече Еливер.
Тъкмо щеше или да извади пистолета си и да го застреля в мръсната уста, или да го напсува по най-каруцарския начин, който можеше да му хрумне в този момент, или и двете, когато резкият тон на самолетен двигател, появил се внезапно, го сепна...
Мигом забрави всичките си мисли и се втурна навън, към наблюдателния пост. Погледна тъкмо нагоре, за да види как някаква призрачна сянка премина през белия дим на екрана... Беше достатъчно гъст, нали? Никой не можеше да ги види дори и от въздуха?... Нали?
Последното, което видя, бе как огромният нос на кораба изплува точно пред лицето му, врязвайки се с грохот в мостика...

-ХАХАХА, кълна се, адмирале, че щом брат ми, Кловър, стане следващият президент на Оберланд, лично ще удв... утроим бюджета на военноморските ви сили! – изсмя се гръмко господин Андерсън, надвиквайки гръмовете на второстепенните батареи, които довършваха изпокачалите от сцепения на две разрушител моряци в морето, търсейки панически отломки, за които да се хванат.
Еделин не виждаше особен смисъл в това. Само щяха да умрат изморени.
Бе залепнала точно до един от прозорците на мостика и наблюдаваше. Как един моряк от оръжейните екипи вадеше чевръсто сто и двадесет милиметрови снаряди от кутията за амуниции до надстройката на кораба, на два метра от оръдието, подаваше го на втори, който го подаваше на трети, зареждайки го рязко в оръдието. А офицера само наблюдаваше с бинокъла си и от време на време се извърташе към тях, крещейки им заповеди и корекции, които мерачът изпълняваше.
Всичко ставаше толкова бързо, сякаш бяха колония от работни мравки... Второстепенните батареи на десния борд стреляха на всеки три-четири секунди.
А Еделин гледаше с ужас. И трепереше.
Не можеше да се сдържа повече. Изтича от мостика, надвеси се през парапета на наблюдателната платформа и повърна...
Надяваше се долу да нямаше никого...

Мигом щом бойният кораб „Графиня де Монсоро“ излезе от димния екран, описа широк и плавен завой, създавайки зад себе си зона от по-спокойно течение, където хидропланът кацна безопасно.
Четиримата наблюдаваха от надстройката на палубата на подводницата „Намара“ как самолетът се приближи бавно до линкора, след което бе закачен за един от крановете и изтеглен обратно на борда му.
-Е, господа, изглежда в поне тази област успяхте да изпреварите Фалкланд... – рече Марилин.
Никой не отвърна нищо.
Бойният кораб започна да ги приближава. Огромният му носов купол на основната артилерия сочеше право към тях, като две черни демонични очи от друг свят.
Видя сестра си на носа. Беше се качила на парапета, махаше с ръка и крещеше нещо. Не можеше да чуе какво точно... Но с точност можеше да предположи.
И това само я накара да се усмихна...

Когато „Графиня де Монсоро“ се изравни и спря до тях, Еделин по най-бързия начин стигна до сестра си. И се хвърли на врата й...
-Успяхме, како, успяхме!!! – надигна радостен глас тя, отказвайки да я пусне.
Марилин също.
Все още стояха прегърнати, когато погледът й срещна този на господин Кловър.
-Сериозно, девойки, на колко години сте? – попита той.
Марилин тъкмо щеше да каже, че не е възпитаое да се пита една дама за възрастта й, когато Еделин се отскубна от нея, извъртя се и рече:
-Аз съм на четиринадесет, а кака е на седемнадесет! Защо, на по-големи ли ви изглеждаме?
Мъжете около тях само разсмяха – весело, шумно.

Еделин стискаше по карамелизирана ябълка във всяка ръка, подскачайки танцувално пред нея на булеварда.
Нещо блесна в периферията на Марилин. Когато се извъртя, ококори очи, ченето й висна невярващо и залепи ръце за стъклото.
-ТОВА Е!!!
Коженото палто, което от толкова време търсеше!!!
Еделин се спря, извъртя леко глава, поглеждайки я въпросително. После се върна до нея.
-Това ли си хареса? – надвеси се към стъклото тя. После ококори очи. – Но, но, но това струва цели тридесет и пет долара!!! С толкова пари двете ще ядем цял месец! Че даже и за наем ще остане!
-ЗНАМ! ВЗЕМАМ ГО!
Сестра й само я изгледа с повдигнати вежди. След което се разсмя – детински, искренно.
-Какво? – обърна се към нея Марилин.
Не можа да устои на невинната й физиономия...
И също се разсмя.

























Powered by Invision Power Board (http://www.invisionboard.com)
© Invision Power Services (http://www.invisionpower.com)