Страници: (10) [1] 2 3 ... последна »  ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Лорд Дакавар: Пътят на Черния Рицар, една история за Ралмия
Darth Sparhawk
Публикувано на: 30 Jan 2007, 15:45
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Пътят на Черния Рицар

Пиша тези редове, за да се знае, че всичко вече е изгубено. Най-голямата надежда на Ралмия, нейния пръв рицар и могъщ герой вече го няма, погълнат от омразната сянка на Прокълнатия...
из архивите на Кралската Ралмийска Библиотека.

Пролог
- Все още не съм сигурен дали трябваше да отпращаме Лейна – рече лорд Валд Дакавар, докато отпиваше чаша греяно вино. Погледът му бе зареян в пламъците, пукащи в камината, а здравото му тяло бе загърнато с тежък плащ. Дълъг, двуостър меч лежеше подпрян на стола до него.
- В замъка на барон Редкроу, те ще са в безопасност, приятелю – отговори кралския магьосник Ралтасар, висок старец с дълга шапка и тъмносиня роба, подпиращ се на дълъг жезъл, с който час по час потропваше по каменния под, докато обикаляше огромната гостна на замъка Дакавар – А когато нещата се поуспокоят, ще можеш да видиш жена си и детето си.
- Кога ще се успокоят! – избухна Валд Дакавар – никога няма да се успокоят! – мъжът се изправи от стола и изгледа Ралтасар, а след това погледа му премина и през останалите магьосници, дошли в замъка му – двама елфи, един кентавър и още четири човека, стискащи пергаменти и свитъци, спотаили се в ъглите на залата, чакащи.
- Искам да ти кажа, Ралтасар – изръмжа Валд – че най-добре щеше да е Оракула да си мълчи!
- Ти беше този, който пожела да узнае дали съдбата ще те награди със син или дъщеря – отговори спокойно Кралския Магьосник.
- Именно – намръщи се благородника – не съм искал да пророкува, че синът ми ще убие един ден самия Прокълнат! И вие какво изобщо правите, че още не сте хванали този луд!
Ралтасар се засмя невесело:
- Прокълнатия не може лесно да бъде хванат и окован, лорд Дакавар – каза магьосникът – той е зъл дух, вилнеещ в нашия свят откак той съществува. Ние обаче –рече старецът – ще се постараем тази нощ да му нанесем такъв удар, че да не се показва скоро.
- А откъде си сигурен, че ще дойде? – махна с ръка Валд – моите следотърсачи не откриха никаква следа от орки или гоблини, нищо. Сам ли ще цъфне?
- Черната магия отваря врата към възможности, които не са доловими за нормалните възприятия – каза единия от елфическите магьосници – Вземедушецът ще дойде.
- Но няма да завари детето ти тук – довърши Ралтасар – дори да се провалим.
* * *

- Проклето време – мърмореше си под нас Жакил, докато отпиваше от манерката си с ром. Стражът беше застанал на една от бойните кули на крепостната стена, опасваща Замъка Дакавар, подпрял се на копието си и очакваш Бог знае какво. Замъка Дакавар се намираше на юг от Кралския и зимата по тези места се изразяваше в проливни дъждове, от които Жакил имаше чувство, че прогизват и камъните.
- Дори студът в проклетите Забравени планини е по-добър – изсумтя стражът и продължи да гледа във водните стени, които дъждът изливаше, намалявайки всичката видимост от крепостната стена – и защо ни прасна тук – продължи да разсъждава стражът на глас – да чакаме гоблини или орки, които може би Прокълнатия щял да прати заради някаква си врачка. Па!
Стражът отпи от манерката с ром.
- Ако Прокълнатия умираше от думите на някаква си врачка, цялото това упражнение щеше да е излишно.
- Излишно е – чу глас над себе си Жакил. Стражът вдигна очи и видя как от черните облаци, изливащи вода над него се спуска кошмарно видение, скелет на огромен дракон, светещ в бледа фосфорецираша светлина. Последното нещо, което Жакил чу бяха крясъците на стражите от съседните бойници, тичащи към него. Те обаче не можеха да направят нищо – призрачния дракон отвори уста и от нея изкочи призрачно дихание, което обви нещастния страж. За секунди намиращия се в разцвета на силите си мъж се превърна в старец, а после и в прашасал скелет, който се срина на земята.
Огромното чудовище кацна на крепостната стена и помете с дългата си костелива опашка осмелилите се да го задържат стражи.
- Пристигнахме, господарю мой – изсъска дракона и в този миг от гърба му се спусна черен силует с ниско сведена качулка, изпод която се виждаха две яркочервени очи.
- Добра работа, Ауганфил – каза Прокълнатия с глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Той огледа труповете наоколо и доволно изсъска – силата ти все още е най-значимата в цяла Ралмия.
- Благодаря за комплимента, господарю мой – отвърна призрачния дракон, свеждайки почтително огромния си череп.
- Изчакай ме тук – заповедно рече Прокълнатия – когато приключа с Дакавар и славния му предречен син ще полетим още малко и можем да удостоим някое близко селце с височайшото си присъствие.
* * *
- Той е тук – каза Ралтасар внезапно и жезълът му грейна с ясен светлик.
- И аз го усещам – напрегнато каза един от елфите – почувствах студ.
- А аз нищо не чувствам! – ядосано каза Валд, но в този момент до ушите му стигнаха болезнени писъци. Благородникът пребледня и вдигна двуострия си меч.
- Стой настрана! – предупреди го Ралтасар – оръжието ти няма да помогне тук.
Магьосниците остъпиха в полукръг около лорд Дакавар и се приготвиха за бой – някой разгърнал свитък за поразяващо заклинание, друг вдигнал магическа пръчка, трети стиснал жезъл в двете си ръце.
Вратата на гостната се отвори с трясък и в нея нахлу Злото – висок, черен силует с червени очи, бликащи с ненавист. Магьосниците извикаха и почти едновременно го затрупаха с предварително подготвените заклинания – пламъци, ледени и огнени стрели, светли лъчи. Те обаче се стопиха на пушек щом докоснаха черната роба на Злия.
- Колко невъзпитано – процеди Прокълнатия и от очите му избликнаха червени светкавици, които покосиха маговете до един, без Ралтасар, който с побеляло лице наблюдаваше как приятелите му падат на земята като овъглени скелети.
- Ралти, Ралти – почти съжалително каза черния силует – как не се научи, че нито ти, нито почти пълните идиоти, които учиш да фъфлят магии могат да преставляват за мен нещо повече от придворни шутове, с които да си оправям късогледството.
Ралтасар извика гневно и от жезъла му грейна ярък лъч от блестяща светлина, който блъсна Прокълнатия крачка назад.
- Трогателно – отговори черния силует и червените мълнии отново изкочиха от очите му. Този път Кралския магьосник сподели съдбата на другарите си.
- Извън Кралския замък и Перлата на Феникса, която да ви закриля, вие сте просто дребна пречка – процеди Прокълнатия към падналите магове – но и това няма да спасява жалкото ви кралство завинаги.
В този миг Валд, който бе стоял занемял до този момент с вик скочи към черното чудовище, мъчейки се да го прободе с меча си. Прокълнатия обаче се отмести с бързината на сянка и обвитата му в черна ръкавица десница удари благородника през ръцете, карайки го да изтърве меча, докато дясната го хвана за врата и го издигна.
- Къде е синът ти – бавно каза черното същество, приближавайки Дакавар към мрака, който качулката му забулваше.
- Върви по дяволите – прошепна благородникът и лявата му ръка заби скрита кама в рамото на изчадието.
Прокълнатия нададе безумен вой и от очите му изхвръкнаха познатите светкавици, които поразиха жертвата му право в очите.
Изчадието пусна Валд на земята и с погнуса отстрани ножа от тялото си.
- Елфическо острие – произнесе Прокълнатия думите като псувня, после се взря в труповете и изруга. Детето не беше тук, което значеше, че подлия Ралтасар го е скрил от него.
Вземедушецът като, че потъмня още повече. Войната не вървеше добре за неговите сили. Ралмийските рицари, елфите и джуджетата бяха ограничили атаките на орки гоблини до жалки набези, а Ралтасар бе обучил достатъчно малоумници, които да ги заливат със смехотворните си благословии. Смъртта на кралския маг щеше да е удар, но владетеля Талдан бързо щеше да избере нов, който защитен от отвратителната Перла на Феникса да продължи да благославя глупаците, които отричаха Прокълнатия.
И това пророчество...
- Никой не може да ме убие – каза гневно Прокълнатия сам на себе си – нито да ми убегне. Още по-малко от тези жалки простолюдно-простосмъртни полунтелигетни мърши.
От очите на черното същество забликаха светкавици, които обгърнаха замъка на Валд Дакавар в пламъци. След минута Ауганфил, яхнат от тъмния си повелител отлетя. Двамата оставиха зад гърба си само шепа пепел.



ПРЕДУПРЕЖДАВАМ! ТОВА ЩЕ СЕ ПИШЕ МНОГО БАВНО!

Това съобщение е било редактирано от Darth Sparhawk на 30 Jan 2007, 21:46


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 30 Jan 2007, 21:47
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



глава 1
История и магия

- В наше време силите на Прокълнатия са почти сведени до минимум – говореше господин Залдес, нисък възрастен човек с превзето изражение на лицето, което час по час разтриваше с ароматизирана кърпичка, сякаш стоящото пред него момче миришеше.
Всичко в господин Залдес дразнеше Дак. Този човек успяваше да направи скучни дори разказите си за магии и приключения. От неговите думи дори Прокълнатия – проклето да е името му! – излизаше като обикновен политик, само дето безсмъртен.
Дак стисна зъби щом се сети за Прокълнатия. Барон Удроу Редкроу му бе споделил историята на живота му – как майка му пристигнала в една бурна нощ и го родила малко преди да издъхне, как баща му, лорд Валд Дакавар бил загинал заедно с Кралския магьосник Ралтасар при нападение на Прокълнатия. “Злия оставил от замъка на баща ти само пепел”, бе казал барон Редкроу.
Дак бе кръстен на рода на баща си като последен оцелял представител – Дакавар. Никой обаче, освен барона, дъщеря му Анлина и сина му Селиан не знаеха за това. За останалите, включително досадния господин Залдес, той бе просто Дак, момчето, което барона отглеждаше от милосърдие и от мъка по собствения си син Селиан, който от много малък бе отишъл да живее при елфите. Такъв бе обичая в ония времена – Кралството на хората в Ралмия укрепваше съюза си с това на Елфите, като даваше избрани свои благородни чеда да учат при високите светлокоси същества. Това поколение редът се падна на барон Редкроу. Или поне така бе обяснил господин Залдес.
- Слушате ли ме изобщо, младежо! – чу се острият глас на Залдес и Дак уморено вдигна очи да го погледне. За своите 17 години той бе високо, снажно, хубаво момче с дълга, тъмнокестенява коса и волева брадичка, от която личаха леко надменните черти на баща му. Дак обаче нямаше как да знае всичко това.
- Така ли? – заядливо каза господин Залдес – тогава защо не ми кажете текущото състояние на войските на Прокълнатия?
- Орките са сврени дълбоко в Пещерите на Сянката – лениво отговори Дак – в недрата на Планините на Забравата. Единственото, което пречи на Джуджетата да завоюват изконните си територии е драконът Ауганфил. Гоблините са се разбягали към свободните пристанищни градове като Саликарнас и Градът на Раците.
- А гномите – недоволно вдигна нос Залдес и за миг заприлича на петел.
- Гномите... – Дак се запъна. Какво за гномите? – ами те...ъъъ....
- Гномите въобще не са към армиите на Прокълнатия! – сърдито изкукурига учителя по история и политика – всеки път като ви задам този подвеждащ въпрос се оплитате като пате в кълчища!
- Защото не ми пука за гномите! – Дак тропна с юмрук по чина, на който седеше – гноми, гоблини, орки, къде е разликата? Все измет, която мога да измета с един удар на меча си!
Залдес въздъхна и отново попи потта, избила по челото му с ароматизиращата кърпичка.
- А, кой, младежо, ще насочва ръката на меча ви, ако не вие? – попита учителят – вие трябва да сте знаещ и подготвен за света, за да не причините пакости с ентусиазма си. Вместо да сте благодарен, че барон Редкроу осигурява на просто момче като вас...
- Вие го казахте – озъби се Дак, прекъсвайки Залдес – аз съм едно просто момче. Като съм просто момче, барона ще насочва ръката ми. Не ме мисли толкова!
Залдес постоя за миг, гледайки го, сетне поклати глава и рече:
- Вие сте един твърде неразумен юноша...- после въздъхна – свободен сте за днес.
Дак тръсна доволно глава и излезе извън досадния учебен кабинет. Искаше му се да се поупражнява със стария рицар Вейкол на бой с меч, но Вейкол бе отишъл да патрулира нивите на барона за гоблини, преди настъпващата жътва и Дак щеше да може най-много да събаря чучела в градината пред двореца – занимание, което отдавна не му беше интересно. Младежът обичаше мечовете, доспехите и изобщо всички неща, свързани с рицарството, освен конете. Можеше да ги язди доста добре, но предпочиташе да се бие спешен и не можеше да разбере култа на някои хора към тези добичета. Конете бяха неразумно големи и миришеха.
- Дак! – чу момчето звънливия глас на Анлина и извърна глава. Дъщерята на барона стоеше пред него, облечена в удобна, но красива рокля, разпуснала червеникаворусите си коси свободно.
- Здравей – отвърна Дакавар и се усмихна. Беше хубава... за разлика от стария си баща, който приличаше на козел. Наум Дак се скастри, че мисли такива лоши работи за барона, който го бе отгледал.
- О, Дак, как си? Видях, че господин Залдес изглежда твърде разтроен – момичето приближи младежа – това наистина е важно за теб.
- Кое? – направи се на ударен младежът.
- Много добре знаеш кое – сърдито настоя Анлина – истински лорд можеш да станеш само ако имаш познанията за такъв.
- На кой крал на времето мислиш, че ще стана лорд? – кисело запита Дак – вече съм на 17, а татко ти още не ми дава да си въстановя титлата по право.
- Дак, знаеш за предсказанието... – започна Анлина.
- Да! – прекъсна я младежът – и не ми пука за него. Няма да живея целия си живот като прислуга, само защото някаква луда бабичка предрекла, че ще боря с духове.
- Дак, Прокълнатия е убил стария лорд Дакавар... – поклати глава момичето.
- Така ли? – вдигна ръце момчето – или са били разбойници? Нали от замъка са останали само руини? Все едно – Дак прокара ръка през косата си – когато си въстановя титлата отивам на поход, като истински рицар. Ще намеря този велик Прокълнат и ще го убия, за да се приключи с това.
- А щом навърша пълнолетие – момчето кръстоса ръце пред гърдите си – което, както знаеш е съвсем скоро, тогава вече самостоятелно ще обявя титлата си.
- Дак, това е опасно и глупаво – очите на Анлина помръкнаха – заради това, че те крихме Прокълнатия не е успял да те намери и убие.
- Според Пророчеството аз съм този, който ще го гътне – възрази Дак – той е този, който трябва да се крие.
Младежът сложи ръка на рамото на Анлина.
- Освен това аз съм вече мъж – каза той – не мога да се крия като момче в полите на майка си – Дакавар се усмихна лукаво – или любимата си – сетне бързо си открадна целувка от девойката и се отдалечи от нея. Тя остана да го гледа объркана и смутена.
* * *
Следващите няколко дни обаче навън се изви летен дъжд, на моменти преминаващ в градушка. Това безкрайно огорчи Дак, който нямаше как дори да събаря чучела из градината с мощни удари на любимия си двуостър меч. За сметка на това уроците му с господин Залдес продължиха. Той тъкмо преподаваше обща администрация на различните кралства.
- Силите на Прокълнатия разчитат изключително на харизмата на своя водач, който почитат като божество. Орките и гоблините не са хомогенни, а троловете дори не са и социални. Но култа към лидера ги сплотява в едно. На мистична аргументация разчита и Краля на Елфите, докато този на хората в Ралмия има стройна бюрократична система, която...
- Я се спри – по едно време прекъсна монолога Дак, изправяйки се от чина си – искам да те питам нещо.
- Да, сър – Залдес изглеждаше шокиран от присъствието на някакъв интерес у Дак спрямо преподаваната материя.
- Тоя Прокълнат те го почитат както ние нашия Създател и Спасител, нали? – попита Дакавар.
- Точно така, сър – отвърна Залдес – но нашия Бог е трансецендентен и ни обещава радост в отвъдното при праведен живот сред живите, докато техния крачи сред тях...
- Спри да ломотиш и ми обясни Прокълнатия божество ли е наистина? – Дак подпря брадичката си на стиснатите юмруци на ръцете си, които бе подпрял на лакти.
- Това е теологичен и магократичен въпрос, сър – отвърна Залдес.
- Веднъж те питам нещо и те моля да не ми отговаряш с изми – изнерви се младежът – да или не?
Залдес застана за момент, сетне отвърна.
- Прокълнатия е зъл дух. Така казват нашите магьосници. Нищо повече от много силен зъл дух.
- Откъде е? – продължи да любопитства Дакавар.
Залдес примигна.
- Никой не знае – отвърна той – някои магьосници смятат, че е кошмар на създателя, други – че е негов вечен враг, елфите са убедени, че е дух на смъртта на всички умрели от насилствена смърт...
- Ти как мислиш? – попита Дак, търкайки брадичката си.
- Аз ли, сър – заекна Залдес – ами аз...мисля, че той е въплъщение на злобата на всички нас. Благодаря ви, сър... аз...свободен сте.
И учителят излезе от стаята.
- Какво тъпо обяснение – помисли си Дак.



--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 31 Jan 2007, 01:03
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



- Много, много добре, млади ми Дак! – каза сър Вейкол, когато боздуганът изхвръкна от ръката му. Дакавар вдигна победно меча си. Светлината на слънцето, огряла замъка няколко дни след урока на Залдес за държавните системи, блесна тържествено на острието.
- Обучавал съм много млади рицари – каза Вейкол – но никога не съм виждал някой с вашия плам и сила.
- Благодаря ти, Вейкол – усмихна се Дакавар – ти си най-добрия учител, за който един млад войн може да мечтае.
- Благодаря за комплимента – кимна възрастния рицар, докато сваляше сивия шлем от посивялата си глава – но понякога се чудя дали елфите не трябваше да вземат вас, вместо Селиан за обучение.
- Елфите избират мъдро и внимателно, сър Вейкол – чу се гласът на барон Редкроу, който приближи двамата биещи се. Той бе висок човек с червени брада и коса, които обаче вече посивяваха.
- Освен това аз не харесвам елфическия стил на бой – каза Дакавар, облягайки се на меча си – напомня ми повече на танц за сваляне на момичета, отколкото на истинско сражение.
Вейкол се разсмя и потупа младежа по рамото.
- Което си е право, право си е.
Редкроу учтиво се усмихна, след което тихо каза:
- Приятелю, ще те помоля да ни оставиш с Дак насаме.
Рицарят кимна и се отдалечи от двамата. Дакавар отметна един кичур от косата си назад и попита:
- Какво има, чичо Удроу?
Баронът се усмихна и постави бащински ръка на рамото на Дак.
- Радвам ти се, моето момче. Порастнал си голям и силен рицар. Ако си спомняш какво бебе беше...
Дакавар потръпна некомфортно. Той мразеше да му напомнят истории за това колко малък е бил и какви пакости е правил. Караше го да се чувства смешен, а той не обичаше да се чувства смешен.
- Но ти няма как да помниш – поклати глава барона – а и вече си голям. Всичките ми деца порастнахте и за щастие ти бе близо до мен, докато моя син се изучаваше при елфите – Удроу се усмихна – ще е мъдро да не подценяваш техния боен стил. Знам, че може да ти изглежда смешен, но в някои моменти е дори по-удачен от рицарския.
Дакавар погледна настрани. Не мислеше така, но предпочете да замълчи.
- Но аз уважавам твоя избор, Дак. Ти вече си голям и си знаеш най-добре – барон Редклоу погледна настрани – не мога обаче да не взема отношение по въпроса с Анлина.
- Какво имаш предвид – предпазливо запита момчето.
- Не се прави на ударен, Дак – отговори баронът – знам, че я харесваш. Но ако я искаш за годеница – благородникът се обърна към младежа – по-добре да си сериозен, защото няма да позволя просто да я оставиш когато ти скимне.
Дакавар понечи да отговори нещо, но баронът го прекъсна.
- Първо обмисли чувствата си и тогава реши как ще се развият нещата, не бързай – Удроу поглади брадата си – има и още нещо.
- Да? – попита младежът, все още смаян от разкритието на Редклоу. Той бе убеден, че е бил дискретен към Анлина.
- Анли ми каза за плановете ти за пълнолетието. Че искаш да въстановиш титлата си – барона се намръщи.
Дакавар вирна глава.
- Решил съм го, чичо Удроу. Не можеш да ме разубедиш.
Барон Редклоу се усмихна.
- Аз и не желая.
- А? – за втори път в рамките на минути Дак бе смаян – нямаш нищо против?
- Не, разбира се. Време е вече за приемеш името си. Другото би било обида към баща ти. Но трябва да знаеш нещо – баронът се намръщи.
- Кажи – Дакавар усети нервна нотка в гласа на барона.
- Прокълнатия не е мит, нито приказка, нито някой скучен урок на Залдес – рече Редклоу – и той уби твоя баща. Щом научи кой си, ще опита да убие и теб.
- Аз ще бъда готов – отговори Дакавар.
- Ти ще бъдеш предпазлив! – възраси Удроу – Пипнали сме мръсника в скверните му пещери. Маговете на Краля са засилили контрола и той няма да може дори да приближи Кралския замък. Не бива да навлизаш в земите близо до Планините, Дак.
Младежът стисна устни.
- Аз съм рицар, чичо Удроу. И лорд Дакавар. Той е отнел живота на родителите ми и аз съм предреченият да го убие.
- Не можеш да го убиеш – поклати глава барона.
- Мога – настоя Дак – Виж, Вейкол ми е показвал техники срещу магьосници...
- Това нещо не е обикновен магьосник – поклати глава Редклоу – понякога мисля, че злото се оттича в това същество като в клоака.
- Тогава аз ще затворя тази клоака завинаги – настоя Дакавар – не мога обаче да стоя като страхливец зад защитата на Перлата докато умра!
Баронът го погледна тъжно.
- Тогава поне ми обещай да бъдеш предпазлив.
- Ще бъда готов – кратко отвърна младежът.
Редклоу се усмихна широко.
- За това поне мога да ти помогна – каза той – предполагам ще участващ в рицарския турнир на южните баронства на Ралмия.
- Аз... да, бих искал – усмихна се Дакавар – да спечеля за името на баща си.
- Охоо, ти мислиш, че ще спечелиш – засмя се баронът – внимавай със самочувствието, Дак. Вирнатия нос се трие най-лошо.
- Няма рицар, който да може да натрие носа ми – самоуверено отговори младежът – но няма и броня, която да облека – той тъжно погледна тежката сива ризница, която бе навлякъл.
- За това исках да поговорим – каза Редклоу – турнирът е седмица след рождения ти ден, за който бях поканил ковач, готов да ти направи броня. Но трябва да свикнеш с бронята си, ще е добре той да дойде по-рано.
И баронът щракна с пръсти. Иззад една от кулите на замъка се появиха няколко едри мъже със сиви престилки.
- Това са най-добрите ковачи на юг от Кралския замък – каза Редклоу – те ще ти направят броня.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 31 Jan 2007, 12:31
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Рожден Ден

- Изглеждаш великолепно, Дак – каза Анлина одобрително, докато наблюдаваше как приятеля и поставя шлема върху дългата си кестенява коса. Бронята, направена от здрав метал и украсена със златни орнаменти бе едновременно здрава и красива. Шлемът, за разлика от този на повечето рицари нямаше забрало, но пък за сметка на това от него се издигаха два величествени рога от изключително скъпа драконова кост, върховете на които бяха позлатени.
- Радвам се, че ме харесваш, Анли – отговори младежът и се усмихна – но каквато и броня да сложа тя не може да е блестяща като твоята красота.
Момичето се засмя и изчерви, докато приятелят и вдигна меча си и го развъртя във въздуха.
- Чувствам се страхотно – призна Дакавар.
- Надявам се, Дак – сподели барон Редклоу, влизайки в оръжейната. Онези майстори ми отмъкнаха цяло състояние за тия доспехи.
Дакавар погледна барона и, внимателно подпирайки меча си на каменната стена го приближи и прегърна.
- Това е най-страхотния подарък, чичо Удроу. Никога няма да мога са ти се отплатя...
- Дак, Дак... това, че израстна до мен през всичките тези години е достатъчна отплата – Редклоу сърдечно постави ръка на бронираното рамо на младежа.
- Няма да ви посрамя, бароне – каза момчето – ще спечеля този турнир за вас.
- Не давай такива обещания, Дак – прекъсна го Удроу, после се усмихна – не и преди тренировките.
Освен ефектна и здрава обаче, бронята се оказа и удобна на младия Дакавар, чиито тренирани от години упражнения мускули правеха доспехите леки върху широките му рамене. Много скоро младежът усвои всички тънкости на новото си бойно облекло както на кон, така и спешен и продъни всички нещастни чучела из двора на замъка и първо повали нещастния си учител Вейкол, а след това и го надви в дуел с мечове.
- Това е... много впечатляващо, Дак – призна задъхания му стар учител след последното сражение.
Дакавар прегърна и него.
- Всичко това е плод на твоето обучение, Вейк – каза младежът – ще видиш кулминацията му на есенния рицарски турнир.
- Преди това обаче – каза Дак – искам да те поканя на моя рожден ден. Той е след месец и на него навършвам пълнолетие. Искам да дойдеш.
- Аз...благодаря ти, Дак – Вейкол се усмихна на момчето – за мен ще е огромно удоволствие.
* * *
Лятото постепенно превали и с неговото отминаване дойде ранната есен, а с нея и подготовката за рождения ден на Дак. Барон Редклоу не жалеше средства за празненството и от рано най-ваклите агнета и тлъсти телета бяха подготвени за пиршеството заедно с още безчет много пилета и пуйки. Много значими благородници и рицари бяха поканени за рождения ден, повечето от които откликнаха. Дори от Гората на Сънищата долетя писмо, подписано от Селиан, с което той поздравяваше младия рицар.
Това малко озадачи Дак, тъй като Селиан по принцип идваше само по празниците и двамата много много не се обичаха. Дакавар намираше истинския син на Редклоу са превзет и досаден, а обичаите, които бе придобил от елфите, като вегетарианството и комичния танцувален стил на бой – за отблъскващи.
Той разбира се, не казваше нищо от това нито на чичо Удроу, нито на Анлина, която бе много привързана към брат си.
Вместо това той отиде една вечер при Анлина и почуквайки, влезе в стаята си. Дъщерята на барон Редклоу пишеше стихове върху разпънат на бюрото и пергамент на светлината на свещи.
- Здравей, Анли – каза младежът, стъпвайки притеснен от крак на крак.
- Здравей, Дак! – усмихна се девойката – Селиан ми изпрати няколко елфически стиха и сега се опитвам да напиша нещо подобно! Ти как си, как се чувстваш? Развълнуван?
- Аха – призна си Дак и се усмихна – само след три дни и вече името на лорд Дакавар отново ще блести из Ралмия... – после обаче прекъсна мисълта си и леко набърчи чело – Анли, искам да те помоля за нещо.
- Да – девойката се изправи – нещо станало ли е?
- Не, не – поклати глава Дакавар – просто се чудех...
- Да? – усмихна се Анлина.
- Чудех се... – запъна се Дакавар...ъъ...дали не искала да танцуваш с мен на рождения ми ден?
Сетне се ухили невинно. Досега той винаги бе по-дискретен с дъщерята на барона, открадвайки си по някоя целувка и правейки галантни комплименти, които открадваше от един свитък за дворцов етикет на господин Залдес. Сега обаче...я бе помолил.
- Дак, разбира се – усмихна се Анлина – Понякога се чудех дали ще ме попиташ.
- Ти си го очаквала? – зяпна Дакавар.
- Ами, ако трябва да съм честна – запърха с клепачи девойката – след всичките ти комплименти в последните месеци...да.
И двамата нежно се целунаха на фона на отворения прозорец, гледащ към звездите.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 31 Jan 2007, 19:28
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



* * *
Най-сетне очаквания ден настъпи. Дакавар се събуди рано сутринта и потренира с меча и доспехите си.
- Не си даваш почивка и за рождения ден! – прозя се събудилият се по-късно Редклоу, излизайки на поляната да измие лицето си.
- За мен това не е работа, а удоволствие, чичо – отговори Дак, развъртайки меча около себе си – а и обожавам тези доспехи. Искам да съм с тях довечера.
- Ама аз ти бях приготвил много хубав костюм... – спря се барона – не искаш ли поне да го видиш?
Дакавар се намръщи за миг, но после лицето му се озари в хитра усмивка.
- Всъщност прав си. Нека доспехите останат като изненада за самия турнир.
След като се наигра с меча си, потрошавайки още няколко чучела, Дак закуси, а след това се изкъпа и облече лъскавия костюм с дълъг плащ, който му бе приготвил Удроу.
- Много добре – каза сам на себе си младежът, докато се гледаше в огледалото – много добре, лорд Дакавар – повтори той, добавайки пълното си име и се усмихна.
- Наистина – чу гласът на Анлина зад себе си и се обърна.
- Честит рожден ден, Дак – каза девойката и подаде на момчето малка торбичка.
- Подарък? – засмя се младежът – много мило, но нямаше нужда – въпреки думите си той любопитно отвори съдържанието на торбата и ахна, когато в ръката му се изсипа красива малка картина, изобразяваща обърнат с острието надолу меч, застанал над момче и момиче, стиснали ръцете си.
- Талисман за щастие и закрила в любовта – каза Анлина.
- О, това е страхотно – усмихна се Дак и я прегърна, а подир това и целуна – много хубав подарък, миличка. Моята ръка ще държи меча, който никога няма да разреши да ни се случи нищо лошо.
След миг двамата се разделиха.
- Стига да оцелея след тази вечер – преглътна младежът при мисълта за количеството поканени гости.
Анлина звънко се разсмя.
Гостите започнаха да пристигат в късния следобед на коне или карети, придружавани от различен брой слуги и носещи малки подаръчета, които даваха на Дакавар с думите:
- И да благодариш на барона за това, че отгледа като свой син едно обикновено народно дете!
Младежът кимаше и нищо не казваше. Новината за произхода му щеше да стане факт едва на вечерята.
А тя бе обилна. Кухните на замъка от сутринта бяха пълни с тревожни работници, които въртяха шишове с пилета, пуйки, агнета, телета и ярета, салати се кълцаха, вино се точеше, хлябове и сладкиши се месеха, за да утолят апетита на многобройните гости. Те бяха събрани в огромната зала за пирове на замъка, тъй голяма, че хората от единия край трудно виждаха тези в другия: благодарение на добрата архитектура и акустика на замъка обаче всичко се чуваше ясно.Хапването започна постепенно, с ядки и салати, които благородните гости хапнаха на бързо, докато танцуваха под звуците на арфа, отекващи нежно под сводовете на залата. Когато започнаха да идват различните печени меса обаче, яденето и музиката бяха прекъснато от барон Редклоу, който се качи на своя трон на самия край на залата. От лявата му страна стоеше дъщеря му Анлина, а от дясната – Дак.
- Уважаеми благородници, скъпи приятели, драги гости – рече баронът – тук сме се събрали по повод осемнадесет годишнината от едно важно събитие.
Залата се смълча. Само един пълничък барон, изгладнял от пътуването си откъсна едно пилешко бутче, но когато видя, че всички го гледат се усмихна извинително и го остави на масата.
- Точно преди 18 години – продължи барон Редклоу – на моя добър приятел Валд Дакавар се роди син. За съжаление омразното привидение, известно като Прокълнатия уби Валд, в ужас от думите изречени от Оракула – че синът на лорд Валд ще го затрие от света на живите. Този син обаче – повиши глас Удроу – оцеля и аз го отгледах като мое дете и мой рицар в този замък.
Залата се разшумя.
- Този син е тук сред нас – баронът хвана ръката на Дак и я вдигна във въздуха – Моля, ръкопляскайте на лорд Дакавар!
За миг залата остана тиха като гробница, а в следващия се разтресе от гръмки аплодисменти. Благородници се втурнаха един след друг (освен пълничкия, който се върна на бутчето си) да поздравяват младия благородник, стискайки му ръката и засипвайки го с мили думи:
- О, колко приличате на баща си!
- Винаги съм забелязвал, че има нещо рицарско в осанката ви!
- Какво пророчество! Бедното дете! Трудно ли ти беше?
Дакавар благодари на всички и прегърна с всичка сила появилия се от някъде Вейкол.
- Истински лорд! Знаех си, че такъв талант за въртене на меча не може да има в обикновено селянче!
- Таланта дойде от теб, не от произхода ми, Вейк! – отвърна младежът, сетне намигна на учителя си – моля да ме извиниш.
След което пристъпи до Анлина, целуна ръката и и попита:
- Един танц?
- Разбира се, лорд Дакавар – отговори момичето усмихнато и двамата се завъртяха под ритъма на арфистите, свирещи небесни трели.
- Каква хубава двойка – каза една стара контеса, въздъхвайки докато гледа двамата млади, които влюбено се гледаха докато танцуват.
- Ммм? – отговори и пълничкия лорд, докато се мъчеше да налапа едновременно две парчета агнешко, резен пуешко и малко телешка пастърма.
- Отвратително – сбърчи нос контесата и се отдалечи.
Пълничкия благородник преглътна, сви рамене и като за десерт лапна една пилешка трътка.
По-късно вечерта, след като дори неуморимия в тренировките с меч Дакавар капна от танците, започнаха тостовете в негова чест. Първи, втори, бяло вино, червено вино, шампанско и ром – младежът не усети кога главата му се замая и единствено помощта на предвидливо стоящата наблизо трезва Анлина го спаси от конфузната ситуация да се изтърси в краката на гостите си, което дори в състояние на алкохолно опиянение Дак реши, че би било крайно неблагородно.
Любимата му обаче умело подпря ръката му на рамото си и му помогна да си легне.
- Могъщи рицарю? – каза тя насмешливо, докато го оставяше в кревата му – вие сте пиян.
- Аха – отвърна лениво Дак и щом го поставиха на леглото, заспа като камък.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
DARTH_SIDIOUS
Публикувано на: 31 Jan 2007, 22:26
Quote Post


Dark Lord of the Sith
********

Група: Sith
Съобщения: 21454
Потребител # 6
Дата на регистрация: 10-October 06



Аз отдавна очаквах да видя и четвъртата част. Спар, поздравления, наистина е чудесна идеята да научим нещо повече за Дакавар. Сигурен, съм, че пътят му на черен рицар е много интересен.


--------------------
user posted imageuser posted image

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Втори път няма да Ви дам да се върнете. Казвам Ви. Моля Ви се! Аз няма да Ви дам думата отново.

(САУРОН) се втурва към лейди Галадриел

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Щом Вие нарушавате и аз ще нарушавам правилника.

САУРОН (стои пред лейди Галадриел): Вие се държите като... Вие сте никоя.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Лорд Саурон, седнете си на мястото, моля Ви се! Седнете, аз се държа по-добре от Вас, много Ви моля. Заемете мястото си, много Ви моля. Напуснете дол Гулдур!

ЛЕЙДИ ГАЛАДРИЕЛ (станала права): Хайде да си ходим всички!
PMEmail Poster
Top
deneris
  Публикувано на: 31 Jan 2007, 22:53
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 182
Потребител # 95
Дата на регистрация: 28-December 06



Браво много е хубаво(както между другото и другие части wink.gif )А смяташ ли да напишеш и други части за Ралмия ,в смисъл за времето след 3 част.


--------------------
I don't want to be
Anything other than what I've been trying to be lately
All I have to do
Is think of me and I have peace of mind
I'm tired of looking 'round rooms
Wondering what I've got to do
Or who I'm supposed to be
I don't want to be anything other than me
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Feb 2007, 00:11
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Не, засега ще се връщам назад.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Lady Alustriel
Публикувано на: 01 Feb 2007, 12:03
Quote Post


Барон
******

Група: Moon's Children
Съобщения: 3451
Потребител # 9
Дата на регистрация: 10-October 06



много е добро!да беше прав спар наистина ще се промени мнениоето ми за лорда.за сега ми харесва от младежите най-много wink.gif smile.gif


--------------------
[user posted image
PMEmail Poster
Top
DARTH_SIDIOUS
Публикувано на: 01 Feb 2007, 14:39
Quote Post


Dark Lord of the Sith
********

Група: Sith
Съобщения: 21454
Потребител # 6
Дата на регистрация: 10-October 06



Аз затова бях много любопитен за неговата личност, защото тя беше особенно интересна, когато се появи в първата част.


--------------------
user posted imageuser posted image

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Втори път няма да Ви дам да се върнете. Казвам Ви. Моля Ви се! Аз няма да Ви дам думата отново.

(САУРОН) се втурва към лейди Галадриел

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Щом Вие нарушавате и аз ще нарушавам правилника.

САУРОН (стои пред лейди Галадриел): Вие се държите като... Вие сте никоя.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Лорд Саурон, седнете си на мястото, моля Ви се! Седнете, аз се държа по-добре от Вас, много Ви моля. Заемете мястото си, много Ви моля. Напуснете дол Гулдур!

ЛЕЙДИ ГАЛАДРИЕЛ (станала права): Хайде да си ходим всички!
PMEmail Poster
Top
RAT400
Публикувано на: 01 Feb 2007, 15:57
Quote Post


Рицар
****

Група: Citadel
Съобщения: 1412
Потребител # 112
Дата на регистрация: 11-January 07



Щяло да се пише бавно... много бавно, с 5 поста за 2 дни rolleyes.gif tongue.gif

Обаче е страхотно. Лорд Дакавар като млад май ще ми стане любимия добър герой (нещо като Вейдър като млад... sad.gif ) Много ми е гадно, като знам, че тази книга ще завърши трагично sad.gif . Обаче не мога да отрека, че това, което виждам, е великолепно. Продължавай все така да ни радваш с твоите ралмийски произведения smile.gif


--------------------
I'm not ready to die. Not today. Not yet. Maybe not ever.
- Hob Gadling, Neil Gaiman's Sandman
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Feb 2007, 17:27
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



за тази вечер ще се постарая да опиша рицарски турнир.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Feb 2007, 19:22
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Турнирът

Следващите няколко дена минаха неусетно за Дак, който нямаше търпение за турнира. Младежът постоянно изпитваше уменията си на кон и спешен, неуморно поваляйки или стария Вейкол, или нещастните чучела, които слугите в замъка трябваше неуморно да изработват.
Ден преди турнира барон Редклоу подготви фургон за себе си и дъщеря си, а Дак, Вейкол и още няколко слуги и скуайъри, яхнали коне поеха не особено дългия път до баронство Клатау, което щеше да бъде домакин на събитието. Младежът почти не забеляза пътя, по който минаваше, като единственото нещо, което макар и донакъде можеше да откъсне мислите му от предстоящото предизвикателство бе постоянно окуражаващата го Анлина.
Замъкът на барон Клатау бе по-малък от този на Редклоу, но имаше огромен двор, в който бе подготвил бойното поле, на което рицарите щяха да се устремяват един срещу друг с насочени един срещу друг копия и при липса на победител при три такива сблъсъка щяха да се дуелират с мечове. Още от вечерта преди турнира започна да се събира публика – селяни и гноми, които носеха флагове, подкрепящи най-известните рицари – самия барон Клатау, известния надлъж и шир сър Левонтес, херцог Да малвил.
Дак, барон Редклоу и Анлина бяха настанени в северното крило на замъка, но младежът почти не спа от вълнение и нямаше сили да хапне каквото и да е било. На сутринта се изми, облече бронята си рано рано и тръгна да слиза при скуайърите си, които му подготвяха кон – кобила на име Дуена, която се славеше с послушен нрав и маневреност. По пътя видя Анлина, която също бе развълнувана и не бе спала добре от загриженост за любимия си.
- Пази се! – каза тя и го целуна по устата.
- Ще спечеля заради теб – обеща и младежът.
Скуайърите, четири усмихнати момчета, именуващи Тоб, Боб, Роб и Георг вече бяха изчеткали Дуена и пожелаха успех на младия рицар.
- Благодаря ви! – топло им отвърна Дак.
След около чак той вече бе излязъл на арената заедно с другите рицари, които поздравяваха придошлата тълпа, обиколила двора на баронството, махайки им с ръка. В ослепителната си броня и нетрадиционния си шлем Дакавар бързо си спечели симпатизанти, особено сред по-младите зрители, които започнаха да го окуражават и да викат:
- Рогатия! Рогатия!
Дакавар се усмихна притеснено. Кога щеше да започне проклетия турнир? За щастие не трябваше да чака дълго. Церемониал-майсторът излезе на импровизиран подиум в края на бойното поле и извика с глас, подсилен от стоящ до него чародей:
- Шестнадесет рицари от южните баронства се състезават днес за Голямата Награда на Баронство Клатау! Жребият за първия рунд е... – и церемониал-майсторът прочете имената на осемте двойки, които щяха да се сблъскат един срещу друг. Дакавар се падна срещу някакъв стар граф на име Монтри. Неговият сблъсък щеше да е седми по ред. Младежът се изтегли с кобилата си настрани в малкия импровизиран бокс, където го очакваха скуайърите му и Вейкол и зачака.
- Монтри е опитен боец, но силата му е на земята, а не на кон –каза стария учител на Дак, приближавайки го – при малко повече късмет можеш да го победиш.
- Ще спечеля – отговори глухо Дакавар и ръцете му докоснаха дара на Анлина – изображението на застанали под меч влюбени, което бе окачил като талисман на врата си. Дак целуна подаръчето и го прибра обратно под бронята си, чакайки нервно.
Първия дуел беше между Левонтес и неизвестен млад благородник, който фаворита за турнира спечели с лекота, събаряйки противника си от коня. Падналия момък не посмя да стане и Левонтес вдигайки забрало изпрати въздушна целувка на публиката, след което засука дългите си мустаци. Втората битка бе на двама неизвестни боеца, които паднаха едновременно от конете си и решиха сблъсъка помежду си с мечове. Победител стана някой си лорд Линли. Херцог де Малвил и барон Клатау също постигнаха лесни победи над съперниците си, бързо свърши и петата битка, но шестата, водена между неопитни войни се проточи. Накрая при трети сблъсък на копията, конят на единия рицар се препъна и го изтърси на земята за радост на победителя Рамонтин.
По време на тази битка Дак се подготви, взе дългото турнирно копие и широкия щит и зачака.
- Лорд Дакавар срещу граф Монтри! –най-после обяви церемониал-майсторът и младежът пришпори кобилата си към единия край на бойното поле, откъдето щеше да се сблъска с противника си. “Трябва да спечеля”, мислеше си Дак. “Да спечеля, да спечеля”.
Застанали един срещу друг противниците се огледаха отдалече. Монтри бе облякъл тежка сива броня, а от квадратния му шлем се вееше зелен пискюл.
- Нека битката започне! – викна церемониал-майсторът и двамата рицари се спуснаха един срещу друг.
“Да спечеля, да спечеля”, отекваше мисълта на Дакавар с всяко движение на Дуена. Ударът дойде внезапно и всичко се разви много бързо. Младежът усети леко драсване по щита си и неприятно съпротивление от копието си, а в следващия миг Монтри се търкаляше на земята.
- Победа за лорд Дакавар! – викна церемониал-майсторът. Дак вдигна ръка и я размаха победно във въздуха, удряйки въздуха с юмрук. Не можеше да разбере как се чувства в момента, все още не можеше да осъзнае победата си. Но в едно бе сигурен. Беше хубаво.
Дак се прибра в бокса си, но остана на кобилата.
- Добра работа, Дак – каза Вейкол – много хубав плътен удар.
Младежът стисна ръката му.
- Много силен бяхте, господарю! – каза един от скуайърите, май Роб.
- Благодаря – кимна Дак – но това е само първия рунд.
- Малцина постигат победи дори на рунд в дебюта си – възрази Вейкол – постижението ти е повече от впечатляващо.
Дак обаче си замълча и отново зачака. Последната битка бе свършила, докато той се бе поздравявал със стария си учител и жребия на втория рунд бе обявен. В него на пътя на Дакавар застана лорд Линли, но големия сблъсък беше между Левонтес и де Малвил, които откриха втория рунд. Двамата благородници, облечени в почти идентични лъскави брони се удариха три пъти безрезултатно с копия, преди да слязат от конете и да кръстосат мечове. Дуелиращите им стилове също бяха почти идентични, с малко по-леки мечове за една ръка и щит. Дак предпочиташе двуръчния голям меч.
Левонтес накрая победи, избивайки с щит меча на противника си и допирайки собственото си оръжие до шията му.
- Победа за сър Левонтес! - обяви церемониал-майстора.
След този бляскав дуел сблъсъкът на барон Клатау с Рамонтин бе разочароващ – на втория удар Рамонтин се стовари на земята, свален от коня си и домакина спечели, хвърляйки селяните от баронството си в дива радост.
- Лорд Дакавар срещу лорд Линли! – отекна гласът на церемониал-майстора и Дак отново излезе напред със същата сковаваща мисъл в главата си: “Да спечеля, да спечеля”.
Усещането беше същото като от първия рунд, но този път Дакавар бе подготвен за него и победно вдигна ръка, сочейки с показалеца си небето, когато съперникът му падна от коня още след първия удар.
- Втори успех на лорд Дакавар с един удар! – каза церемониал-майсторът. Събралата се публика започна да скандира:
- Да-ка-вар! Да-ка-вар!
Младежът стисна доволно юмрук пред лицето си и отново се прибра в бокса си.
- Полуфинал в първи турнир! Зашеметяващо, Дак! – каза Вейкол, ръкопляскайки.
- Полуфинал съвсем не ми е достатъчно – отвърна младежът – тук съм за да победа.
- Ще спечелите, господарю! – викнаха скуайърите.
В това време и четвъртата битка бе приключила с победа на някой си пер Талин, който щеше да се срещне на полуфинал с фаворита Левонтес. Което остави Дак срещу домакина барон Клатау.
* * *


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Feb 2007, 23:14
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



* * *
Нервите на Дакавар бяха опънати до пръсване докато гледаше бързата победа на сър Левонтес срещу пер Талин. Той беше застанал на кобилата си, не чувайки нито окуражаванията на скуайърите си, нито съветите и предупрежденията на Вейкол, нито дори окуражаванията на публиката. Цялото му същество бе съсредоточено в мисълта за предстоящото сражение.
Предстоящата победа. Дак дори не си позволяваше да се съмнява в нея.
Когато вече предрезгавелия глас на церемониал-майстора най-после обяви предстоящия втори полуфинал, Дакавар излезе на бойното поле изцяло потънал в себе си, в копието си и щита си, в кобилата, която яздеше и далечния силует на барон Клатау, който застана в далечината зад него. Битката започна и двамата рицари се устремиха един срещу друг. Копията им бяха отбити от щитовете им и първия сблъсък остави двубоя без победител.
Отново Дак и опитния му противник застанаха един срещу друг и отново се впуснаха във второ кръстосване на копията, които този път се пръснаха на трески при контакта помежду им и принудиха скуайърите и на двамата да им подадат резервни оръжия.
Дакавар се обърна за трети път срещу барона и в този миг благодари, че няма забрало, че вятъра може да охлади разгорещеното му лице, да го успокои и подготви.
Третият сблъсък дойде предпазливо и нито един от двамата не успя дори да поразклати противника.
Рицарите спряха и слязоха от конете си. Предстоеше дуел с мечове. Дакавар изтегли своето внушително оръжия, любимият му двуостър меч, който въртеше така, че буквално изтръгваше оръжията от ръцете на съперниците му. Барон Катлау извади своето оръжие, широка сабя, чиито предпазител бе завит и украсен с орнаменти. Дакавар знаеше, че в ръцете на майстор такова оръжие е почти толкова опасно, колкото и любимия му меч.
Почти.
Двамата рицари срещнаха остриетата си със звън под окуражаващия рев на тълпите и започнаха вихрен дуел. Сабята на барона бе по-лека, но и по-къса от меча на Дак, той успяваше да се движи повече, но това му се и налагаше, за да може да компенсира могъщото оръжие, което младежът размахваше с лекота и вещина, неприсъщи за годините му. Лицето на Катлау също бе открито, шлемът му имаше само набрадник и Дак улови искрицата изненада в очите му, която обаче бързо изчезна, заменена от концентрация и спокойствие. Дакавар обаче не се притесни и продължи да удря с тежкия си меч отново и отново, чакайки пробив, отваряне в защитата на противника. Катлау обаче почти го изигра. Това стана след няколко минути дуелиране, минути, в които опитния барон разбра, че няма как да спечели съревнованието за издръжливост срещу снажния млад мъж. Затова той вложи всичко в една сложна, лъжлива атака, която отклони меча на Дак настрани и след това острието на собствената му сабя се устреми към своята цел, а именно спиране на милиметри от гърлото на момчето.
Дакавар обаче реагира като нападнат бик и рязко килна глава настрани, блокирайки с рог удара на Катлау. Сабята тежко се стовари върху бронираното му рамо, но това бе поносима жертва – дългото острие на меча му застина до гърлото на стария барон.
- Победата е за лорд Дакавар – обяви пресипнало церемониал-майсторът и младежът вдигна триумфиращо ръка, правейки лека гримаса от болката по удареното рамо.
- Много впечатляващо – каза барон Катлау – много, много впечатляващо.
Дакавар кимна благодарно, сетне се прибра в бокса си, където почти падна в прегръдките на Вейкол.
- Невероятно, невероятно! – каза старецът, прегръщайки изпотения рицар – финал в дебюта, това е нечувано!
- Още... малко...остана – задъхан каза Дакавар.
Вейкол се отдръпна внезапно и погледна Дак:
- Успокой се, синко – рече той – никой не е печелил първия си турнир. Ти постигна достатъчно. Никой няма да ти се смее...
- Искам да спечеля... – отвърна уморено Дакавар и се качи на Дуена, която отново бе подготвена от скуайърите. Болката в рамото го прониза и той изохка.
- И така – чу се гласът на церемониал-майстора – на финала ненадминатия майстор на меча и копието сър Левонтес ще се изправи срещу сензацията на турнира, младия наследник на смитан за изчезнал род, лорд Дакавар!
Младежът излезе отново на бойното поле, погледа му бе втренчен в подготвящия се за сблъсък Левонтес. Съперникът му изглеждаше спокоен, уверен на седлото си, сигурен, е след победата си над да Малвил титлата в това сражение му е сигурна. Той махна поздравително на Дак, сетне засука мустаци, спусна забралото на шлема си и се завтече в атака едновременно със знака на церемониал-майстора. Дакавар препусна срещу него. Двамата се приближиха за секунди и копията удариха целите си. Но докато това на Дак се плъзна безполезно срещу щита на противника му, оръжието на Левонтес удари младежа точно в раненото рамо.
Дакавар изпъшка болезнено, но остана на седлото. Стигайки края на полето, той мъчително насочи копието си напред и се подготви за новия сблъсък. Левонтес, който бе от другата страна, докосна шлема си сякаш козируваше и двамата рицари отново се спуснаха един срещу друг. И отново копието на Дак безсилно изблиза щита на Левонтес, докато оръжието на фаворита повторно се заби в контузеното рамо момчето, този път принуждавайки го да извика от болка. Дакавар обаче стисна зъби и остана на седлото, макар от очите му се стичаха сълзи. Младежът чу как зад гърба му Левонтес изпсува.
- Не можеш да победиш, Дак – чу гласът на Вейкол, който го чакаше от другата страна.
Младежът нямаше сили дори да отрече, но упорито се подготви за трети сблъсък, макар, че устата му бе безсилно зяпнала от усилието да поеме въздух.
Левонтес отново се впусна в атака, този път без да поздравява с шлема си. Дак изстена изнемощяло, но също пришпори Дуена напред. Бе обаче твърде изморен. Той дори не можеше да вдигне копието си достатъчно, той стоеше на нивото на...
Дакавар присви очи. Мисълта му мина през главата за секунда и бе твърде примамлива, за да и устои. Това не беше честно, но и гадината нарочно го удряше по раненото рамо. Правилата забраняваха само рицарите да се целят в лицата си.
Копието на Дакавар прониза коня на Левонтес преди ветерана от турнирни битки да осъзнае плана на младежът. Дак изтърва оръжието си от силата на удара и в следващия миг света се превърна в какафония от предсмъртния писък на коня на Левонтес, отчаяния вик на опитния рицар и тежкото му изтърсване на земята.
За момент тълпата утихна, зяпнала невярващо как уж сигурния шампион на турнира се мъчи да се изправи и залита безсилно на земята. Кракът му бе счупен.
- Шампион на турнира и носител на Голямата Награда на баронство Катлау е лорд Дакавар – бавно и тихо каза церемониал-майстора и в следващия миг публиката избухна в аплодисменти. Дакавар уморено вдигна ръка и слезе от коня си, пъшкайки от болката в рамото си. Лицето му обаче бе грейнало в доволна усмивка и ръката от здравото му рамо бе вдигната победно в юмрук, цепещ щастливо въздуха отново и отново. Младежът приближи подиума и пое подготвената предварително купа, която приближи до лицето си и целуна.
В следващия миг бе покрит с взрив от букети, предварително подготвени от наблизо стоящи слуги и радостта от титлата го унесоха в опиянаващ празник.
* * *
Два часа по-късно, след като бе изпил порядъчно количество вино и бе неколкократно целунал опиталата се да го поздрави Анлина, Дакавар стоеше в стаята си, където един лечител разтърка рамото му с бинтове, които топеше в спирт.
Барон Редклоу влезе след като лечителя привърши с процедурата, придружен от Вейкол и скуайърите.
- Благодаря ви – каза младежът и прегърна всеки един от тях.
- Вие – той посочи скуайърите – от сега нататък ще работите с мен. Винаги.
Момчетата се спогледаха и щастливо плеснаха ръце.
- За тази вечер сте свободни –допълни Дак и ги отпрати.
Вейкол прегърна младежът, който бе изучил с думите:
- Малко мръсничък номер накрая, ама онзи си го просеше. Браво, моето момче.
След което и той тръгна. Накрая остана само барон Редклоу. Той изглеждаше не особено щастлив.
- Аз не мисля като стария Вейкол – накрая каза той.
- Моля? –не разбра Дак.
- Това, което направи срещу Левонтес бе изключително подло и зло. Конят бе добро и почтено животно, което нямаше общо с подмолните тактики на своя господар... които ти надмина.
- А, това ли било? – засмя се Дак – чичо Удроу, това е просто един кон. Този Левонтес изглежда богат. Ще си купи друг.
- Този кон беше живо същество – тихо отвърна Редклоу – и ти нямаше право да го убиваш дори заради тази титла.
Дакавар сякаш изтрезня.
- А това няма ли значение? – той посочи рамото си – Конят му по-важен ли е от мен?
- Не – отвърна Редклоу смутено – разбира се, че не – той се наведе до момчето, което бе отгледал като свой син – Дак, ти се би великолепно и аз се гордея с теб.
- Тогава? – отвърна младежът.
- Проблемът е, че ти стори нещо недостойно. То ти донесе титлата, но хвърля сянка върху нея. Прави те да изглеждаш жесток и безмилостен. А ти не си такъв, нали? – усмихна се стария барон.
- Аз само елиминирах един подлец – много тихо каза Дак.
- Но с подлост! – опита се да каже Удроу.
- Да – кимна Дакавар – както ще отвърна и на Прокълнатия. Той уби баща ми, аз ще убия него.
- Дак, не е същото... – възмутено каза барон Редклоу.
- Защо? – повиши глас Дакавар и в тона му се усети раздразнение – не си ли доволен от мен... та аз...аз се бих и за теб... – в очите на момчето блеснаха гневни сълзи.
Редклоу застина без да знае какво да каже. Накрая приближи младежа и постави ръце на раменете му.
- Доволен съм от теб, разбира се. Не биваше... – заекна барона – да те занимавам с това днес. Ти... ти си велик шампион – и той прегърна момчето – всичко е наред.
Но един тънък глас в ума на барона му прошепна, че не беше.



--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
DARTH_SIDIOUS
Публикувано на: 02 Feb 2007, 01:06
Quote Post


Dark Lord of the Sith
********

Група: Sith
Съобщения: 21454
Потребител # 6
Дата на регистрация: 10-October 06



Много вълнуващо наистина, Дакавар е бил много благороден, а тези интересни моменти, в които чувствата в него се борят правят разказите още по-интересни.


--------------------
user posted imageuser posted image

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Втори път няма да Ви дам да се върнете. Казвам Ви. Моля Ви се! Аз няма да Ви дам думата отново.

(САУРОН) се втурва към лейди Галадриел

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Щом Вие нарушавате и аз ще нарушавам правилника.

САУРОН (стои пред лейди Галадриел): Вие се държите като... Вие сте никоя.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛИЯ СЪВЕТ САРУМАН: Лорд Саурон, седнете си на мястото, моля Ви се! Седнете, аз се държа по-добре от Вас, много Ви моля. Заемете мястото си, много Ви моля. Напуснете дол Гулдур!

ЛЕЙДИ ГАЛАДРИЕЛ (станала права): Хайде да си ходим всички!
PMEmail Poster
Top

Topic Options Страници: (10) [1] 2 3 ... последна » Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site