Версия, подходяща за принтиране
Кликни тук, за да видиш темата в оригиналният и вид
Цитаделата > Разкази > Под сянката на веригата 2 част.


Публикувано от: BlackCat 08 Mar 2012, 00:38
Чудех се дали да продължа в старата тема или да отворя нова. Все пак реших да направя второто. Ако админите не удобрят ще прехвърля този пост.
Това не е пролог, просто една тъжна страничка преди пролога.


Черни облаци, сипещ се сняг и пет малки варовикови плочи забити в суровата пръст. Гледам те как стоиш там изправена, с ръце свити в юмруци, наведена глава и очи лишени от влага, ала пълни с безумна скръб и се питам колко силно е младото ти сърце, колко болка ще понесе още то, преди страданията на дните човешки да го сломят? В един миг имаш всичко, в следващия в ръцете си държиш единствено купчина студена пепел, а душата ти е празна и опустошена. Светлината около теб потъва в печален мрак, топлата плът под допира ти се превръща в безжизнен камък, гласовете на околните са просто далечния шепот на призраците от миналото. До вчера ти се смееше с невинен момичешки смях, а днес впиваш нокти в дланите си и кълнеш този грозен, немилостив свят. Питаш се има ли смисъл живота? Ако някой ти каже, че има ще изрече лъжа, ала ти сега отчаяно се нуждаеш от тази лъжа. Вцепенена пристъпваш към гробовете, в които няма положени тела. Време е да кажеш сбогом – това е вечната раздяла. Всичко вече е носталгичен спомен и трагичен завършек на едни по-добри времена. Прекланям глава пред светлата памет на твоите близки, но ти вдигаш поглед към мрачното небе и затваряш очи. Снегът се сипе върху пребледнялото ти лице. Искаше да скриеш внезапно потеклите сълзи? Защо? Не е срамно, нито е слабост да покажеш колко много страдаш. Слабост е да се предадеш безволева в обятията на скръбта и да откажеш да се бориш за онова, в което си вярвала до сега.
Падаш на колене, ровиш пръсти в замръзналата земя. Крещиш. Викът ти безметежен, пропит с отчаяние отеква в далечината, ехото му се разнася и замира във вечността. Поглеждаш ме. Дириш линеещото ехо на надеждата в мен. Протягам ти ръка, мила Дженис. Вземи я. Нейната опора и топлина е всичко, което мога да ти дам сега.
Нека заедно да посрещнем следващата зора и окъпани в нейната светлина, да я превърнем в ново начало. Хайде, трябва да вървим. Не, не поглеждай назад. Обърни завинаги гръб на миналото, то е изгубено. Върви уверено напред през насъщния миг по ронливия път към безименното бъдеще. Не се страхувай от неизвестността. Кълна ти се, докато дишам никога няма да се изправиш срещу нея сама.



„Из мислите на Шейн."

Публикувано от: BlackCat 12 Mar 2012, 21:29
Този пост, който беше Пролог 1 е изтрит, защото минава като епилог на първата част.

Публикувано от: BlackCat 10 Apr 2012, 10:39
ПРОЛОГ


Блатото беше погълнало със своята необятност двамата ловци и тяхната бягаща за спасение плячка. Преследваха го неотклонно. Иркимар вече дъх не можеше да си поеме. Всички от племето бяха заловени или мъртви. Тези ужасни мъже дошли по техните земи с големи бойни кораби посяха само насилие и смърт. Иркимар се спря между изкорубените стебла на брястовете покрити с плътен слой влажни лишеи. Тихия вятър стенеше между зловещата растителност и разнасяше вонята на тресавищата. Отвъд техния затвора се намираха руините на голям град – някога населяван от върли врагове, а сега потънал в развалини и мъртва тишина. Иркимар трябваше на всяка цена да достигне до останките на Разгдаргард. Там в дълбоките мразовити катакомби на кралските гробници, под самия град беше единственото спасение от двамата преследващи го мъже – единият светлокос, другият тъмнокос. Нардският войн не можеше да повярва, че толкова млади благородници като тях могат да се окажат такива невероятни следотърсачи. Иркимар беше кръстосвал мочурищата още като дете заедно с баща си, а онези отзад с блестящите мечове, коварните си лъкове и шурикени сигурно никога не бяха виждали такава буйна, девствена природа като тази и все пак не те, а нардът беше онзи, който сега се бореше за спасение. Нежна, тънка мъглива пелена се носеше над блатото. През нейния саван слънчевите лъчи бяха призрачно сияние. Чуждестранните войници като, че се бояха от блатните сияния и страшните легенди свързани с тях, ала неговите преследвачи не изглеждаха ни най-малко стреснати. Глупавите суеверия не оказваха влияние на пламтящата им целеустременост.
Иркимар затвори очи. Къде бяха сега боговете, че оставаха глухи за молитвите му или може би това бе наказание за минали грехове? Пое си дъх на пресекулки. Дробовете му горяха. Цялото му полуголо, силно тяло, покрито с красиви татуси беше напрегнато от изтощение и страх. Чу свистене на стрелата още докато се отделяше от тетивата. Металния връх го перна над лакътя и се заби в прекършения кух дънер на мъртвото столетно дърво. Острите, диви черти на лицето му се свиха в болезнена и тревожна гримаса. От раната бликна тъмна кръв, зад гърба му долетя рязка чужда реч. Не бе нужно да разбира думите, за да си даде сметка, че му заповядват да се предаде. Въпреки болката и изтощението нардът гордо изпъчи гърди и се взря в мъжа застанал на една песъчлива просека, оградена от двете страни от гъста засмукваща тиня. Беше русокосият му преследвач и бавно опъваше срещу него тетивата на лъка с втора стрела. Стойката му издаваше, че е опитен стрелец. Толкова млад – брадата му още беше мъх. От това разстояние Иркимар не можеше да види очите му, но беше сигурен, че са по-студени от най-тъмните дълбини на океана. Очи на ловец. Шепнещия вятър разроши дългите коси на взиращите се един в друг противници. „ Къде беше другият дявол” – запита се Иркимар.
- Нади саелих!(Не бягай) – извика пак онзи заповедно без да изпуска от прицел потенциалната си жертва.
Иркимар бавно се усмихна и се хвърли под провесените плешиви клони на мъртвото дърво, скривайки се от погледа на преследвача. Стрелата тутакси раздра въздуха зад гърба му. Само поривите на вятъра отклонили смъртонисния връх, спасиха живота му. Нардът внимателно скачаше по напластените труфи трева. Капки пот се стичаха по челото му и падаха в очите му. Способностите на онези мъже му бяха отнели всички предимства. Оставаше му единствено надеждата да ги изтощи преди самия той да е рухнал и да се откажат решили, че не си заслужава да продължат опасното преследване през капаните на енелските мочурища. Тези чуждоземни благородници или бяха твърде самоуверени или твърде глупави. Втория вариант веднага го отхвърли. Глупаците не оцеляваха в Енел. Бяха твърде самоуверени и се доказваха. Войниците опънали веригите на народа му щяха да скандират гордо имената на техните водачи, ако излезеха от тук с пленника си – жив или мъртъв.
Чувстваше се като дивеч. Погледа му шареше за подходящата посока и добри укрития. В далечината се чуваше грохота от падащите води на водопадът на река Нийш. Единия й малък приток заобикаляше ниското възвишение пред Иркимар. Той преджапа през плитките води, внимавайки да не стъпи на някой остър камък с обутите си само в тънки кожени калцуни крака и се закатери нагоре ниско приведен. Осмели се да се извърне съвсем леко назад. Не видя нито русия, нито тъмнокосия младеж. Миризмата на изгнила растителност и застояла вода се усили. Зад възвишението нардът се спусна в стръмно дере. Зеления килим от нежен мъх за миг не го заблуди. Отдолу чакаха тъмни води – убийци. Надяваше се някой от преследвачите да се напъха вътре. Слаба надежда. Използвайки обраслите хлъзгави, камъни за опора Иркимар бързо, но внимателно се предвижваше успоредно по стръмния склон на дерето, към падналия от отсрещния бряг ствол на млад бряст, образувайки естествен мост над блатното езеро. Дървото вече беше прогнило, покрито със слуз от изпаренията на водата под жарките слънчеви лъчи, проникващи през оределия покрив от зелените, протегнати един към друг, уродливо разкривени клони. Сърцето му биеше обезумяло докато пазеше равновесие върху ствола. Едно залитане, едно подхлъзване и никога нямаше да го намерят. Трябваше да оцелее, да избяга. Само така можеше да помогне на народа си. Тъкмо когато се озова в безопасност на твърда земя на отсрещното възвишение се появи тъмнокосият му преследвач – също доста запъхтян. Сега трябваше да се оглежда за русия. Изпита неприятното чувство, че тези двамата се забавляват с него, а той мразеше да е обект на чужда забава. Онзи отсреща погледна мъха на дъното на дерето, счупи един крехък клон и го захвърли. Пръчката цопна, разкъсвайки зеления килим и отдолу като зловеща тъмна усмивка плисна блатото. Младият мъж развъртя заканително глава, сякаш му казваше.” Няма да стане!” Той не носеше лък, но за сметка на това колана пристегнал маскировъчната му туника бяха наредени четиривърхи шурикени. Иркимар му кимна към падналото дърво. Само да направеше грешката да стъпи на него и нардът щеше да го погребе с едно захващане на щръкналите корени и едно леко разклащане. Нищо повече нямаше да е нужно – една вибрация, да наруши равновесието на поробителя. Ловците наистина не бяха глупаци. Нардът одраскан от странното предчувствие, че около него се стеснява примка хукна без да се интересува какво ще предприеме тъмнокосия благородник. Релефът ставаше стръмен и още по-неравен. Това беше добър знак. Наближаваше руините на Разгдаргард. Вдишваше с усилие тежкия влажен въздух и излизаше от гърдите му със свистене. Горчиво осъзнаваше, че губи в собствената си игра. Надявал се бе да изтощи благородниците, но вместо това те изтощаваха него. Застигнеха ли го нямаше да има сили да се бие с тях. Мислите му бяха прекъснати от пронизителен съсек. Една стрела прелетя от ляво, премина точно пред него и се скри в тъмния гъсталак – беше изстреляна просто за предупреждение, а не насочена да го убие. Ужасен нардът разбра, че русият е заобиколил възвишението срещу течението на малкия поток. Много смелост се е изисквало да го стори. Тези двамата бяха странно безразсъдни. Рискуваха да се разделят без да познават ни най-малко блатата Енел. Каква безпогрешна ориентация ги водеше, Иркимар не можеше да проумее. Опитни следотърсачи, познаващи тези местности се бяха губили и загивали. Неговият баща бе една от жертвите на Енел. Никога не откриха тялото му.
Иркимар направи рязък завой и без да знае какво го очаква отпред хлътна през високите треволяци, избуяли между дърветата. Потъна в хладна, тъмна сянка на непробиваемия заслон, на листата над главата му. Почвата под краката му за щастие се оказа твърда. Някъде отзад долетяха викове – по интонацията на гласа със сигурност ругатни. Гръмовния шум от високия десетки метри водопадът се засилваше. Иркимар за момент забави своя бяг. Ако спреше сигурно никога повече нямаше да тръгне. Отпуснеше ли се, паднеше ли, беше загубен. Лошо бе, че вече всичко пред очите му губеше ярките си зелени и кафяви очертания, притъпени от умората на тялото и сетивата. Червеникава му коса, сплетена на тънки кичури, увити по цялата дължина от кожени каишки беше плувнала от собствената му пот. Кожата му лъщеше, а кръвта му изтичаше от раната над лакътя и напиваше в стягата на китката му. Една тънка жилеща вейка го удари през лицето и разкървави едната му буза.
„Чудесно! Ще умра от загуба на кръв преди да ме догонят.” Пресъхналото му гърло жадуваше за глътка вода. Потеше се твърде много. Дано намереше сили в изтерзаното си същество да изкачи скалистия хребет, върху който се намираха останките от цивилизацията на народа адартикс. Естествен враг на нардите. Красив народ, чиято съдба бе неизвестна на племето му, след като преди двадесет и шест години бяха нападнати от огромна флотилия, вееща флагове с горящ пентаграм. Иркимар тогава бе седемгодишно момче, но ясно помнеше събитията и страхът на хората му да не споделят съдбата на адартикс. Нямаше да забрави нощнoтo яркo заревo на пожарите обхванали града, ала още по-ярък бе спомена за ужаса просмукал се в неговото детско съзнание. Отвратителния страх за приятел. Освен един мъж никой никога не разбра, че Иркимар бе приятел с адартиксиянския принц Илайс Алуин. Двамата бяха връстници. Предприемаха безумни бягства, за да се измъкнат и да се срещнат на ореченото място, отдавайки се на мечти и игри. Така в продължение на четири месеца, докато на последната уговорена среща не се беше появил самият крал - Елунел Алуин, а не Илайс. Изплашен, малкия Иркимар се беше опитал да избяга, ала адартиксът бе много по-бърз и пъргав. За секунди го бе догонил и хванал за дрехите. Думите на Елунел кънтяха чисто и ясно до ден днешен в главата му.
- Не се бой. Няма да те нараня. Не съм детеубиец. Искам само да ме чуеш и да ме разбереш. Един ден приятелството ти с моят син ще се превърне в презрение, не по ваша воля. Ще пораснете и ще станете войни. Кръвта и произхода на двама ви, ще ви заставят един срещу друг. Потулете това приятелство, докато все още не е станало късно. Сега сте деца и не го осъзнавате. Аз вярвам, че си искрен, все още не си научен на омразата на твоя народ, както и Илайс не е попил омразата на нашия народ, ала ще дойдат времената, когато ще намразите. Върви си, дете. Прибери се при своите и погреби чувствата си. По-лесно ще го превъзмогнеш сега, отколкото след години, когато ще ти се наложи да се защитаваш от Илайс и той от теб.
След тези думи кралят се беше извърнал и с гъвкавата си, царствена походка на голяма, дива котка си беше тръгнал, оставяйки разстроен и разплакан малкия нард. Иркимар никога повече не видя Илайс.
Потънал в кратки мисли за скръбния крах на това приятелство, което от самото начало е било лишено от всякакво бъдеще, се озова на тясна пътека поръбена с остри бодящи треви. Върховете му го жилеха по глезените дори през кожения панталон. От лявата му страна се простираше широка блатна ивица, над която жужеха облаци комари. Пътеката се извиваше към тинестия ръкав и се превръщаше в отделни хълмчета сбита земя – достатъчно близко и достатъчно широки, че да му позволят бързо преминаване на ръкава. С тромави подскоци се озова отсреща и продължи устремено напред. Буквално прелетя през сплетените храсти насреща му и се озова срещу водопада, падащ от хребета на планинската верига Тейва, простираща се по цялата западна крайбрежна ивица на континента Ардия. Изливащата се водна маса падаше с тътен и се губеше във валми мъгла. Горе се издигаха сивите, опожарени останки на Разгдаргард, вече превзети от буйната растителност на планината. От тази си позиция се виждаше полуразрушения храм, имал някога формата на неправилен триъгълник и нащърбените кули на кралския палат. Вятърът и проливните дъждове по тези места бяха оглозгали камъка още повече. По-ниските постройки на самия връх лежеха зад укритието на здравите стени. Останало от Разгдаргард беше разположено на седем огромни, дъговидни скални тераси над самия бряг – всяка по-къса от по-долната. Дори легнал в разруха този град будеше възхищение погледнат от към провлака Вилга. Иркимар изпитваше огромно съжаление. Съжаляваше за Илайс и тъгуваше, защото думите на Алуин така и не се бяха сбъднали. Тежката адартиксиянска съдба им бе попречила да се срещнат като кръвни врагове, със смъртоносна стомана в ръце и да опетнят с омраза спомените за дружните им игри.
Изведнъж затъна до глезените във вода и разсеяният му ум пак се пробуди в настоящето. Жилавата и гъвкава трева тук достигаше до над кръста му. Благодарение на огъващите се стръкове при по-внимателно придвижване нямаше да оставя просека зад себе си. Течението идващо от бурната река я люлееше и той се възползва от тези движения. Приклекна и започна да напредва към склона, внимавайки да не мачка стръкове. Имаше две пътеки за изкачване. Беше без значение коя ще избере. И двете бяха еднакво каменисти и стръмни. Пъргавия народ на адартикс не се беше затруднявал в изкачването им, но нардите не бяха така ловки, а и Иркимар сега бе на предела на силите си, че и отвън него. При други обстоятелства вече да се е строполил някъде безволев. Джвакането в плитката кална вода беше заглушено от шума на водопада и той смело се придвижваше напред. За голяма негова жалост и Иркимар не можеше да чуе приближаването на преследвачите му. Тревистата открита площ беше широка и двамата мъже можеха да се движат накъде в страни от него. Притесняваше се да не се озове пред нечий крака, излизайки към пътеката. Опита се да се успокои, че има преднина и няма как онези да го изпреварят, но вече бе видял на какво са способни и тези опити за успокоение бяха пометени от тревогата като стара рибарска лодка от приливна вълна. Защо го преследваха така настървено? Какво искаха от него? Та той беше никой – просто бойния водач на нардите. Мускулите на краката му пламтяха от напрежение. Погледът му внимателно изследваше терена за змии. Тук бе райско кътче за тях и повечето видове бяха силно отровни. Не, че не би могъл да й скъса главата с голи ръце, но предпочиташе да избегне подобни усложнения, можещи да завършат трагично и за него. Достигайки края на тревистата местност с разхлопано сърце разтвори последните стръкове. Пред него имаше само потъмнели от влагата скали. Не си позволи да се радва. Късмета можеше да му се усмихва, а можеше и да му се подиграва. Притича приведен и се шмугна в широката каменна цепнатина – вратата към пътеката. От двете му страни се извисяваха могъщи дървета. Иркимар беше благодарен за укритието, което му предложиха. Оставяше мокри стъпки след себе си, но нямаше време и смисъл да замита следите си. Мъжете знаеха на къде се е устремил. Изкачването беше мъчително. Пътеката сечеше на зиг заг и пак будеше усещането у надрдът, че изкачва вертикална стълба, отвеждаща го до небесната обител на Ардийските богове. Всяка фибра по тялото му пулсираше, дланите му се разкъсаха и разкървавиха, докато драскаше с ръце по издадените стари корени и камъните. Веднъж се подхлъзна и едва не политна от ръба на горното ниво на пътека – до долното имаше доста път и падането би го убило. От преследвачите му за сега нямаше и помен. Или бяха поели по другата пътека или се бяха отказали. Отправи молитвени слова към нечуващите божества да е второто.
Когато пред замъгления му поглед околността вече се въртеше, той достигна върха. Между два от най-високите конусовидни планински зъбери на Тейва се кълбеха пухкави бели облаци. На техния фон слънцето изглеждаше така, сякаш е легнало в памучната им прегръдка и нейната сянка размиваше диска му, превръщайки го в един ярък, лъчист въртоп. Иркимар остана сляп за величието на тази природна гледка. Всичко в него крещеше за вода и отдих. Продължи да тича в основата на обраслата във виещи растения стена. На разкрач от него зееше страшната пропаст. Шума на водопада и реката предизвикваха халюцинации, че доближава шепи с бистра планинска вода до устните и лицето си. Рискува и се отклони по накъдрения, рязко извиващ се ръб към водопада. Ако не утолеше жаждата си все едно бе мъртъв. В катакомбите под града нямаше вода. Със стегнати от метални обръчи гърди и хрипливо дишане той тежко падна на колене, на брега на реката и потопи изранените си ръце. Една малка част от здравия му разум го бодна с мисълта „Не се бави.”
Страхливо се огледа с мокро лице. Беше чисто. Отпи жадно загребаната с длани ледена вода. Щом се почувства малко по-добре хукна към високата северна порта на Разгдаргард. Тя зееше разбита. Прекършените, разнебитени крила вече не бяха нищо повече от гниещи, разцепени от ударите греди, нездраво висящи от покрития с ръжда обков. Празните руини, макар огрявани от слънцето бяха зловещи. Постройките бяха изтърбушени, грозните им, прогорени скелети стърчеха от основите. Големите прозорци на храма и вратите му бяха просто почерняли по рамките дупки, като празни очни кухини на прегърбен в агония звяр. Илайс някога му бе казал, че под този храм са катакомбите на кралските гробници. Тунелите слизали надолу успоредно с нивата на града. Лабиринт сякаш от безкрайни стълбища, водещи до пещера в полите на града – подводна пещера. Иркимар можеше да се измъкне през нея, но щеше да му се наложи да изчака до утре заран, когато морето се отдръпнеше. Със сигурност стълбищата под скалите на Разгдаргард водеха и до други изходи отвъд хребета на север. Нардът щеше да е доволен да попадне на всеки един от тях, но първо трябваше да намери входа. Убеден бе, че при падането на града хората са разбили гробниците и са ги плячкосали и това за него сега бе добре дошло, защото обстоятелствата го притискаха неумолимо.Тътрещ се вече едва, едва той заобиколи стените на неправилния триъгълник, крачейки близо до съседната, ниска постройка, служела някога за лечебница на жреците. Беше толкова порутена от военните действия, че на Иркимар му беше трудно да определи каква е била архитектурата й.
Стръмните стъпала, изсечени в най-тясната страна на храма, водеха до разрушения връх. На тези стъпала щеше да е чудесна мишена, ала нямаше никакъв избор. Това бе единствения път до главната входна арка. Кракът му едва беше докоснал първото стъпало, когато усети движение зад себе си, откъм руините на лечебницата. Някой буквално се хвърли върху гърба му. Нардът не издържа на тласъкът и тежестта и се озова на земята притиснат от нападателя си. Мярнаха му се няколко тъмни кичури коса. Умът му не успя да осмисли как и кога са го догонили и то без да ги забележи. Умората беше притъпила напълно бдителността му. Осъзна обаче безнадежността на случващото се. Бяха го заловили. Иркимар изкрещя задавено от гняв и изви ръка назад. Лакътя му улучи чернокосия благородник и го събори от него. Нардът се превъртя настрани. Врагът му беше замаян, но и ядосан. Тъмнокафявите му очи се присвиха, докато се нахвърляше на Иркимар, който неуспешно се опитваше да се вдигне. Двамата се счепкаха в жестока схватка. Един юмрук уцели дивака в носа. Рукна кръв и опръска врага му. Нардът стовари своя юмрук в гърдите на благородника и му изкара дъха, когато вторият попадна под лъчевия сплит. Онзи рухна превит на две. В този миг се появи русият с лък преметнат през рамо. Видял, че спътника му се гърчи и се бори да вдиша глътка въздух, извади меча си и отмъстително пристъпи към изтощения нард. Иркимар бе успял да се надигне на колене. Идеалната поза за екзекуция чрез обезглавяване. Сили да се защити вече нямаше. Младите мъже бяха братя разбра Иркимар щом сянката на екзекуторът му падна върху него. Цвета на косите и очите им бяха различни, но чертите на лицата им бяха толкова сходни, че човек нямаше как да се заблуди и русокосият беше по-малкият. Стоманата се извиси над омаломощения нард. Лъчите на слънцето опариха върха на меча.
- Нади! (Не!) – простена тъмнокосият и бавно започна да се изправя. – Нади кае ни изейра, Джарън. Ори ер лерея калахдан. (Не го убивай, Джарън. Той ще ни е необходим.)
Русият бавно започна да отпуска меча си, извъртя го с тъпото и го стовари в главата на Иркимар. Ушите му писнаха и пред погледа му сякаш изригна вулкан. Отново се намери проснат по гръб. По-големият брат се надвеси над поваления, притискайки лъчевия си сплит и на силно развалена нардска реч каза бавно:
- Жив си, защото ти остана единствения водач на своя окаян народ.
Непримиримата ярост и жестоката злоба блеснали в яркосините очи на Иркимар разтърсиха двамата братя до дъното на душите им.
Такава зловеща смесица от отровни чувства бяха виждали само в едни очи преди и те имаха сковаващо ледения цвят на най-чистия аквамарин в света.

Публикувано от: BlackCat 15 Apr 2012, 21:50
ГЛАВА 1

КАЗАДИР

Кинжалът на нещастието и страха беше белязал спокойното царуване на Каян Ленарис. Унищожението на Сулкат бе немислима трагедия. Толкова много загинали само за миг. Никой не е имал шанс да оживее. Трудно бе да се познае, че някога в полите на Оридин е имало град. Рухването на този голям търговски център удари жестоко под кръста кралската хазна. Тези загубата бяха прежалими, ала погубените човешки животи щяха да бъдат оплаквани от цяло едно поколение. От кулите на двореца в Болирва продължаваха да се веят черни знамена на траур. Изминали бяха повече от два месеца, но вместо спомена постепенно да избледнява той ставаше още по-ярък. Нещо се бе родило в онази пъклена нощ и тровеше въздуха с дъха си. Изпод руините се намираше огнище на болест, пред която лечители, магове и свещеници немееха. Стотици от изпратените в Сулкат гвардейци да разчистват и погребват труповете се разболяха и след броени дни никой от тези мъже вече не беше жив. Треска, повръщане на кръв, обриви, които се превръщаха в гноящи язви и смърт. Лек нямаше. Кралят и съвета боейки се, че заразата може да се разпространи из Болирва взеха жестоки мерки срещу оцелелите гвардейци били сред руините. Тези мъже бяха изпратени в мрачните, студени зандани на мините Кард’тан. Затвориха ги там да живеят или да умрат. Съпруги с децата си коленичеха всеки ден в тронната и молеха Каян Ленарис да се смили над мъжете им. Детските сълзи измъчваха и без друго съсипания от проблемите монарх. Нямаше лице на момченце или момиченце набраздено от мокри дири, в което той да не види своя син, плачещ и молещ да му бъде върнат отнетия родител. Някои можеха да разберат какво е продиктувало тежкото решение на короната и смирено преглъщаха болката, други отказваха и сипеха омраза и зли клетви. Имаше и такива, които предпочетоха да бъдат отведени и затворени при съпрузите си. С тежест на сърцето Каян уважаваше тези техни желания. Самия той може би щеше да пожелае същото, ако бе на мястото на някои от тези хора. Заминаха цели семейства, ала всеки път, когато сведеше поглед в съгласие пред подобна молба съвестта му прокървяваше. Нощите и дните му се бяха слели в един безкраен кошмар. Сънят не предлагаше избавление. Той бе просто продължение на мъченията му зад границата на реалността. Лековерния народ се вслушваше в страховете си, в които всяка логика се пречупваше. Изровени бяха какви ли не стари пророчества от прахуляка в забравените хранилища на библиотеките и се бяха навъдили всякакви всевиждащи да припяват за „Началото на края” по улиците на градове и села. Заравяха зърната на суеверния страх още по-дълбоко в съзнанието на хората и им внушаваха по-голямо усещане за несигурност.
Ужасът на нощта разгръщаше сянката си все повече и повече. Настъпеше ли залезът, началото на мрака, народа се прибираше по домовете си, молейки се да не се спусне ужасът. Залостваха врати и прозорци, за да се предпазят до колкото е възможно от ледените пипала на зловещото явление. Преди седмица и Болирва бе докосната от коварния, сковаващ съзнанието дъх. Каян Ленарис бе видял корави мъже от гвардията да коленичат свити и треперещи като палета и да молят за милост демони и богове. Дебелите стени на двореца предпазваха, но не до толкова, че сърцето да не трепне пронизано.
На път за тронната зала, където започваше след няколко минути даването на петициите Каян се бе поспрял, за да излезе малко на централния балкон, да вдиша от чистия зимен въздух, да проясни изтощения си ум и да се подготви за трудностите на новия ден. Загледа се в побелелите от сняг покриви. От тук градът изглеждаше спокоен. Сякаш никога нищо не се е случвало. Вятърът изплющя в черното знаме до главата му като болезнено напомняне, че са се случили много неща. Кралят докосна тежкия плат и си спомни едни думи на своя баща:
„Кралят трябва да е съпричастен на хорските несгоди, ала не бива да ги изживява лично. В противен случай душата ти ще заболее и на никого не ще си полезен след това.”
Колко лесно бяха изречени тези слова, но покойния Мадран Ленарис никога през години на своето управление не се бе сблъсквал с това, с което се сблъска синът му. Как да не изживява хорските несгоди, като бяха и негови собствени.
- Нима аз не съм част от народа? – промълви Каян. Вече не можеше да разпознае собствения си глас, толкова чужд звучеше всеки път собствените му уши.
В отговор една ръка падна на рамото му. Кралят притвори очи и тихо попита без да се обръща към новопоявилия се.
- Какво има, Нерска?
- Чух те да си говориш сам и реших, че ще ти е нужен събеседник, за да избегнеш нездравословните клюки.
Каян бавно се извърна към сенатора.
- Подиграваш ли ми се, приятелю?
Нерска се взря в мрачните дълбини на очите му. Там видя собственото си отражение и нищо друго. Въздъхна с кисела усмивка.
- Неуспешен опит за шега. Дойдох да ти кажа...
- Една тълпа ме чака пред вратите на тронната – прекъсна го нервно Каян. – И всеки един от тях идва, за да ми каже нещо. Ако новопоявилата се неприятност не изисква моменталната ми намеса я отложи за по-късно.
- Ловците на нарди тази заран преди изгрев са се върнали – напористо съобщи Нерска.
Каян сви незаинтересовано рамене. Гоначите на нарди беше започнал да ги нарича той. Ловци щяха да са, ако заловяха поне един нард, било то и мъртъв, но това никога не се случваше. Единствено ги пропъждаха за известно време в горите, където сякаш потъваха в дън земя. Дори кучетата губеха следата им.
- И какво толкоз’? Всяка седмица хайките се завръщат. Умрял ли е някой от тях? Ако е така и ти можеш да напишеш писмо до близките му от мое име.
- Ще млъкнеш ли поне за минута, Каян? – повиши издразнено тон сенаторът. – Да, има загинали. Осмина мъже и доста кучета.
Бройката на загиналите предизвика първата жива емоция върху лицето на Каян. То изразяваше шок. Устните му бавно се разтвориха и се раздвижиха безмълвно. Не веднъж се бе случвало да има жертви сред отрядите създадени срещу нардите, но толкова загинали наведнъж...
- Осем? – изграчи накрая сухо той. – Това да не е още един неуспешен опит за шега, Нерска? Не съм в настроение.
- Заловили са нард – додаде сенаторът. – Жив!
Каян стисна по-силно перила на балкона. Мразът на камъка проби защитата на ръкавицата и вкочани върха на пръстите му. След повече от две десетилетия безплодна борба с тези диваци най-накрая един бе паднал в плен, а информацията, която той имаше можеше да сложи край на този проточил се безкрайно дълго проблем. Стигаше само да разберат къде из исполинските планини са селищата им. Каян щеше да изпрати цялата си гвардейска войска, ако се наложи, за да ги изкорени веднъж завинаги от почвата на Казадир.
- И къде е сега проклетия човекоядец? – с възпламенен интерес и остър, нетърпелив тон попита кралят.
- Долу в тъмниците. Опитали са се да го накарат да говори, но неуспешно.
- Изпрати Салира или Ейдрян. Магьосниците с бруталните си похвати бързо ще го накарат да говори.
- Няма ли лично да слезеш при него?
- Точно сега имам по-важни задължения от срещата с един дивак. С него могат да се заемат и други. А аз вече закъснявам – Каян понечи да тръгне, но силната ръка на Нерска го сграбчи силно за китката. Скулестото му лице издаваше решителност.
- Под гуглата и боите се е криело нещо, което със сигурност ще те смая, Каян.
- Какво? Бели очи, остри канибалски зъби?
Нерска се приведе напред, почти до ухото на краля и бавно продума:
- На години разстояние си от истината. Това е най-чистото и красиво създание...
****
Голото тяло на пленника висеше отпуснато във веригите спускащи се от тавана. Стъпалата му бяха на педя от пода. Среброто на косите му се сипеше край лицето му и го скриваше от погледите на надзорниците. Дългите черни нокти заплашително проблясваха на светлината на факлите. По тях все още имаше човешка кръв.
Плененият мъжки индивид не беше проронил нито думичка. Сцепената му долна устна бе наградата на стражите за неговото хладнокръвно мълчание. Големите му зелени очи бяха езера от презрение и подигравка. И във вериги той им се надсмиваше, а опита да го унижат, като му вземат дрехите, сякаш го развесели още повече. Студа, макар да го пронизваше като ледени игли, не го плашеше. Гладката мраморна кожа сияеше красиво, отблясъците на огъня й придаваха загадъчни медни оттенъци. Нима такива бяха човекоядните нарди? Никой не си ги беше представял така.
Леки стъпки се приближиха към гърба над надзирателите. Двамата бързо отлепиха погледи от затворника, хлопнаха решетестото прозорче за наблюдение и се извърнаха към чернокосата магьосница слязла в подземията. Дълбоките й, тъмни и необятни като нощта очи караха не един или двама мъже да се свият и вътрешно да потръпнат. Те не бяха изключение.
- Какво правите тук, милейди? – осмели се да проговори единият. – Сенатор Нерска забрани да се влиза при пленника.
- Тук съм по кралско поръчение – спокойно каза магьосницата. – Пуснете ме да вляза в килията.
- Лейди Салира – заекна вторият. – Той е...ами няма никакви дрехи.
- Няма? Но сигурно е имал, нали така? Къде са те в такъв случай?
Двамата пазачи се изчервиха в сумрака на коридора без да съумеят да отговорят с истината, че дрехите са послужили за разпалване на огъня в стаята на тъмничарите нито пък можаха да я излъжат.
- Има ли нещо по-различно от останалите мъже? – повдигна вежди Салира.
- Не точно... – замънка първият. – Има си, каквото трябва да има един мъж между бедрата, но е...някак по-различен...не половия му инструмент, а самия...пленник...
- Стига – пресече с ръка въздуха Салира. – И преди съм виждала гол мъж!
- Ако кралят смята, че той ще проговори, защото сте жена... – надзорникът не довърши мисълта си като видя как се присвиха тъмните й очи.
- Кралят смята, че ще проговори, защото съм магьосница и имам някои отвратителни умения, които мога да прилагам върху съзнанието на всяка твар – тя пристъпи по-близо към надзорниците, подчертавайки заплахата си. – И, ако не отворите веднага проклетата врата ще разберете какво съм имала предвид.
Надзорниците не посмяха повече да спорят с нея. Бяха длъжни да се подчинят независимо дали им харесва или не. Тази жена наскоро изпратена от кулата в Ипик имаше по-суров нрав и от покойния кралски маг На’аран – вечно сериозния и намусен лилаворизец. Някои казваха, че просто трябва да я опознаеш, за да разбереш, че не е толкова студена и арогантна. Надзорниците не бяха сигурни, че искат да я опознават. Отключиха вратата.
- Махнете се от тук. Ще ви повикам, когато приключа – Салира бавно пристъпи в студената пропита от влага килия и чу как ключалката щракна зад гърба й. Вътре миришеше на мухъл. Пленника с нищо не показа, че е усетил присъствието й. Нерска я беше предупредил какво ще види. Огледа тялото му. Проучи всеки сантиметър от него. С цялата си увереност на магьосник тя се приближи до мъжа и докосна гърдите му. Кожата под пръстите й беше студена. Ако скоро не получеше дрехи, простудата щеше да го повали. Погали провисналите надолу гъсти коси. Това течно сребро, беше го виждала преди, но онова от спомените й бе изкусно преплетено със злато. Сърцето й се сви в конвулсия. Внимателно подхвана брадичката на затворника, надигайки главата му, така че да види голобрадото му лице. Имаше деликатни, но мъжествени черти. Клепачите му трепнаха и се повдигнаха, разкривайки очи с такъв наситено зелен цвят, че напомняха за усойна гора. В погледа му, уморен и измъчен имаше кротко любопитство, без следа от злост и без надежда.
- Ще говориш ли с мен? – попита го Салира с нежен тон. Не искаше да го наранява. Личеше си, че е преживял достатъчно в ръцете на пленителите и надзорниците му.
Челюстите му упорито се стегнаха в красноречив отговор.
- Мога и сама да си взема това, за което съм дошла.
- Тогава го вземи – проговори той с плавен, мелодичен глас.
- Как допусна да те хванат? Къде сгреши?
- Тук съм по своя воля – говорът му стана немощен. – Искам да видя кралят ти, жено.
Тялото му се скова от тръпки и синджирите издрънчаха.
- Твърде голяма съпротива си оказал, за да си се дал доброволно.
- Убих онези, които щяха да убият мен. Нищо повече няма да ти кажа.
И Салира му повярва.
- Тогава много съжалявам за теб – бавно изрече тя и вдигна ръка. Мъжът проследи дланта й, докато показалеца и средния й пръст не докоснаха челото му. Сякаш невидими въжета го се омотаха около тялото му и го обездвижиха, за да не може да се мята и да рита. При досега си с неговата телесна същност тя почувства физическите му несгоди. Гърбът и ръцете му горяха от напрежение заради висенето в прангите, целият бе премръзнал, разболяваше се, беше ужасно гладен и жаден – до пълно безсилие. Никой не му бе давал храна и вода от както са го пленили. Това я разгневи и изпусна по-силно насочения енергиен лъч. Затворникът усети заслепяваща болка в слепоочията си и притвори очи в безмълвна агония, докато мъчителката му се опитваше да проникне в пространството на изтощеното му съзнание. Вместо в река от спомени Салира потъна в дълбините на безкрайна пустош лишена от цветове и звуци. Магията й срещаше невидима, гъвкава съпротива, която я отслабваше и убиваше ефекта й. Този вродена защита и бе толкова позната, че нейният собствен спомен изплува в главата й без да може да го върне там където му е мястото. Едно лице отпускащо се в така желания мир, обрамчено от сребристо руси коси и едни големи аквамаринови очи пълни с болка я гледаха, а искрата на живота бавно си отиваше от тях. Никога нямаше да забрави горчивината и извинението в отдалечаващия се поглед, извинение за пропиляната възможност. „О, Алдаян!” – изстенаха нейните мислите и нахлуха заедно с видението с разкъсваща мощ в съзнанието на затворника. Той отметна глава назад и изкрещя. Тя чу викът му в ума си, прокуждайки я в реалността, където ехото на този вик още кънтеше между стените на килията. Замаяна премигна и видя потеклата му от носа кръв. Беше го наранила повече от колкото искаше.
- Съжалявам... – откъсна се от гърлото й. Той губеше съзнание. – Не! – извика Салира и се спусна да го разтърси. – Остани буден! Моля те, кажи ми какво си ти. Кажи ми истината!
Отчаяната й молба разсея за миг сгъстяващата се около него тъмнина. Преди тя да го дръпне през портите на царството си, пулсиращо от безчувствен живот той успя да прошепне:
- Ние...сме адартикс.
„Ние?Адартикс?” Салира машинално се извърна на пети и изкрещя:
- Стража!

Публикувано от: BlackCat 22 Apr 2012, 10:20
*****
Едно дърво в огъня силно пропука и го събуди. Отвори очи и вместо в онази противна килия, в която кръвта му кристализираше се намери в топла стая с остри, тъмни прозорци. „Не – помисли си Илайс Алуин объркано. – Прозорците на са тъмни. Вън е тъмно.” Камината хвърляше издължени, трепкащи сенки върху стените, по които висяха гоблени в красиви дървени рамки. Срещу долната табла на голямото легло имаше тоалетка с овално огледало, в което виждаше отражението на железните свещници. Пламъците на свещите лениво се поклащаха. Стаята не беше голяма, но хубава и уютна.
Принцът се съсредоточи върху тялото си. Раменете го боляха, но вече не изпитваше такава слабост. В ума му се появиха рамки с размити очертания в тях, което трябваше да са някакви спомени. Къпеха го, водата беше топла и ароматна, около него имаше гласове, а главата му зверски пулсираше от тяхното звучене. Единият от тях изричаше:
- Той се пробужда.
Някакво напълно размазано лице се бе надвесило над него, казвайки му с друг глас успокоителни думи. Какви точно не знаеше, знаеше само, че беше напълно спокоен, а и да не бе, сили да покаже безпокойството си нямаше. Няколко чифта ръце му бяха помогнали да излезе от коритото, една голяма кърпа го беше захлупила, енергично подсушавайки тялото и косата му. Накарали го бяха да седне на стол и да изпие нещо. Сега му струваше, че е било мляко с мед, а после и още някаква течност с хубав, но неразпознаваем вкус, а от черната дупка, която следваше, предположи, че е било опиат, от който се събуждаше часове по-късно.
Раните върху китките му причинени от оковите бяха превързани. Много предпазливо седна в леглото. Главата му пак се завъртя. Туптенето в слепоочията му напомни за посещението на магьосницата. Илайс прехапа долната си устна. Тази жена познаваше Алдаян. Но от къде и какво се бе случило? В онова видение братовчед му умираше. Обзе го паника.
„Ако беше мъртъв баща ми щеше да знае, щеше да ми каже” – опита се да се успокои Илайс. Желаното облекчение не дойде. Елунел Алуин беше като необятен вселенски простор, в който се криеха безброй тайни. Той знаеше много, а казваше само толкова, колкото сметнеше, че е необходимо. Ако въобще счетеше, че трябва да говори с някого за каквото и да било. Беше ли възможно да е истина и да е скрил и от Елинстрал? По нищо не личеше тя да знае нещо толкова ужасно. Колкото и добре да се владееше, скръбта по изгубеното й дете би й проличала.
- Но тя никога не го е намирала – промълви принцът. Майка и син си бяха напълно непознати.
Трябваше да говори с чернокосата човешка магьосница, на четири очи. Дали щеше да я види отново?
Сви устни и постави длан на корема си. Не усещаше пустинната жажда и вълчия глад, но продължаваше да е замаян. Храна не му бяха оставили. Зачуди се дали някой въобще ще дойде да го посети скоро. Спусна крака на пода и с олюляване се изправи. Украсените с гоблени стени враждебно се спуснаха към него странно раздвоени. Той сведе за миг глава и постави ръка на челото си, но се задържа прав. След миг събра смелост да направи първите си две крачки. Подпря се на таблата на леглото, преценявайки разстоянието до вратата. Твърде далеч му се видя. Като се замисли не си заслужаваше да хаби малкото си сили в опит да я достига. Със сигурно беше заключена и имаше стражи отвън. Едва ли щяха да го оставят без никакъв надзор. Тъкмо отвори уста гласно да обяви, че е буден и ключалката щракна тихо. Вратата се отвори. На прага с уголемени очи се спря едно младо момиче, държащо малък наръч дърва. То си пое задавено дъх, изпусна наръча, наддаде пронизителен писък и побягна. Един страж веднага нахлу вътре с изваден меч и се спря на място като видя кротко стоящия до леглото среброкос мъж да премигва сащисано с големите си зелени очи.
- Тази пък какво толкова видя? – неразбиращо промърмори младият адартиксянски принц с разперени в страни ръце. Жест на пълно недоумение.
Стражът се успокои, отпусна острието надолу и се разсмя добродушно. Услужливо му посочи една от причините за истерията на момичето.
- Гол си както майка ти те е родила, странни ми приятелю.
- Е, и? Само това ли? – погледна се в огледалото. Косата му беше леко бухнала от банята и няколко тънки кичура пред лицето му се бореха за собствена независимост, но като цяло в отражението нямаше нищо чак толкова страшно, за да предизвика подобни крясъци. Тези човешки жени никога нямаше да спрат да го удивляват. Адартиксите нямаха много задръжки. Те не се срамуваха от голотата на телата си и девойките не се дърпаха като, че ще им вадят око, когато младежите проявяваха желание за любов.
- Върни се в леглото – помоли го стражът нащрек. – Аз ще отида да съобщя, че си дошъл в съзнание, ако прислужницата вече не е вдигнала на крак половината дворец, но не прави глупости. Не съм само аз. В двата края на коридора има още стражи.
„Този как ме вижда в момента да правя глупости, като е очевидно, че съм се съсредоточил изцяло в това да остана прав?”
Сви рамене, за което веднага съжали и унило се върна под юргана. Стражът разколебано остана на мястото си.
- Върви де. Няма да злоупотребя с гостоприемството на Каян Ленарис – подигравателно изръмжа Илайс и с жест на ръката обхвана малката стая.
Онзи тръгна, но преди да излезе из вратата го погледна предупредително.
Адартиксът отпусна глава върху меката възглавница и затвори очи, освобождавайки съзнанието си от всякакви мисли. Усилията го бях изтощили. Веднага го налегна нова дрямка. Нямаше представа колко е продължила тя, но му се присънваха неясни образи, когато приближаващи се към леглото стъпки го пробудиха отново. Дошлият никак не се стараеше да е безшумен. Повдигна мигли и се взря в посетителя си. Мъжът беше снажен, с дълга до кръста кестенява коса. Имаше тъмно сини очи, разположени върху слабо, изваяно с твърди черти лице. Беше облечен в непретенциозни, но хубави дрехи. Осанката му излъчваше пресметлив и хладен интелект. Около него витаеше душаща като конопена примка аура на власт. Илайс беше свикнал с това усещане покрай своя баща.
„И това, ако не е Негово величество...”
- Хубаво е човек да те види буден – проговори непознатия.
- Каян Ленарис? – попита адартиксът, опитвайки се да придаде колкото се може повече бодрост в гласа си и уважение към изреченото име, докато почти непохватно се подпираше на лакти, за да заеме по изправена стойка в леглото. Гърбът и раменете му се надигнаха на протест.
- Същият – грубовато му отговориха. – А ти си?
- Казвам се Илайс Алуин. Простете, че няма да ви отдам чест, но ще е неуместно да го направя без никакви дрехи. Вече достатъчно смутих едно момиче.
Всъщност не се притесняваше от липсата на облекло, а от срамът да рухне в краката на казадирския владетел докато се превива в поклон. Не искаше да издава колко по-изнурен се чувстваше след кратка разходка до долния край на леглото.
Каян се усмихна скептично, но в погледа му имаше нещо близо до жалко съчувствие. Внезапно Илайс се почувства прозрачен и незащитен, сякаш му бяха отнели не само дрехите, а и тялото, и душата му оставаше открита за целия свят. Слабото помръдване на устни издаде неудобството му. Каян доловил това махна с ръка:
- По-добре си остани под завивката. Няма кой да види, че не си отдал чест на краля и няма кой да те съди за подобно дребно провинение. Имаш далеч по-големи, за които заслужаваш да те обеся.
„Имам – помисли си Илайс. – И завися единствено от факта, че си разумен мъж, за да се прибера вкъщи жив, където баща ми вече със сигурност ще ме убие.”
Навярно от страх и притеснения под дерещите нокти на Елунел Алуин по стените излизаха искри. Илайс се опита да не мисли за бащиния гняв. Беше взел правилното решение и никой не можеше да го убеди в противното. Само се молеше здравият разум на баща му да е надделял над родителските страхове за едничкият му твърдоглав син.
- Ти и събратята ти, сте убили осмина от моите мъже. Трима са изцапали с кръв твоите ръце.
- Няма да ме чуете да се разкайвам за тях, Ваше величество. Аз хвърлих оръжието си в знак, че се предавам, а те спуснаха своите срещу мен. На никого не дължа извинение, за това, че останах жив.
- Убил си трима въоръжени мъже само с ноктите на ръцете си?
- Физическите възможности на адартиксите надхвърлят човешките, особено когато сме притиснати до стената.
- Скромничиш. Аз говорех само за твоите възможности. Сигурно си сред най-добрите войни на твоят народ.
- Не, не съм, но и онези тримата със сигурност не бяха гордост за расата ви. Познавам много по-изящни войни от тях.
- Познаваш? И кои са те, ако не е тайна.
- Тайна е. За сега – усмихна се извинително Илайс. Нямаше намерение на този етап от разговора да споменава за Мартибър, Разиас и Алиера. Дуелирал се бе с всеки един от тях и тримата бяха достойни противници.
Каян с въздишка приседна на ръба на леглото. На една ръка разстояние от убийствените черни нокти, които можеха без усилие да му разпорят гърлото. Не изглеждаше ни най-малко притеснен.
- До тази заран аз враждувах с племе наречено Нарди, но се оказа, че врагът ми се казва адартикс и е нещо напълно различно. Вие дори не сте човешки същества.
- Това, че сме различни не ни прави по-лоши – каза Илайс. – Ще откриете, че можем да бъдем по-човечни от самите вас. И моите извинения, Ваше величество, но ако до сега не е станало ясно, държа да подчертая, че не съм тук като ваш враг.
- Магьосницата, която днес идва при теб вярва в същото, а аз се доверих на нея. Смяташ ли, че ще успееш да ме умилостивиш до толкова, че да избегнеш бесилката?
- Надявам се. Ако не успея, значи всичко, което съм чул за мъдрият казадирски монарх е било е лъжа.
- Не знам какво си чувал, но ако бях на теб нямаше да се осланям много на хорските приказки. Все още съм твърде любопитен, за да те обеся. Балансираш на много тънка връв, Илайс.
- Вие също, но разлика от вас аз сам си опънал връвта.
Веждите на Каян се повдигнаха нагоре. Не пропусна предупреждението в тези думи, но изпита тъпо раздразнение от волността на този странен индивид в леглото и в същото време това дръзко поведение му допадна. Адартиксът напълно съзнаваше опасността. Сам беше избрал да се гмурне в нея. За такива неща се иска голяма доза кураж, която рядко се срещаше. Не приличаше на безумец – поне не в директния смисъл. Постъпката му можеше да се опише само като саможертвена, а саможертви се извършваха или от лудост или от преданост. Каян беше достатъчно проницателен, за да разбере, че при Илайс е второто. Даваше си сметка, че зад поетия риск стояха железни мотиви.
Преглътна емоционалната си смесица и проговори:
- Искал си да ме видиш. Ето ме тук. Говори свободно. Ще те изслушам внимателно, после в замяна ти ще изслушаш моите въпроси внимателно и ще ми отговаряш на тях с истината.
- Тук съм само и единствено заради истината. Заради нея заложих живота си, но разговорът ни няма да е кратък, а аз имам нужда от сила, за да го доведа до край. Ще помоля само за малко разбиране, да не ме пришпорвате.
- Зная. Гордост не ти позволява да покажеш колко ти е зле. Сигурно е отличителна черта на народа ти.
- Не на народа ми, а само моя – прекъсна го принцът.
- След малко ще ти донесат топъл бульон. Той ще засити глада ти и ще те освежи. Наредих да се погрижат добре за теб и да те оставят в топло легло, защото магьосницата ме убеди да сляза в килията и с очите си се уверих до какво състояние те бяха докарали. Ще бъдат наказани, уверявам те. Неуспешния опит за проникване в съзнанието ти те беше довършил. Постъпих човешки без да съм сигурен дали го заслужаваш. И сега съм в тази стая, за да поговоря с теб като човек, едва по-късно решенията относно съдбата ти ще взимам като крал. Не се напрягай излишно. Отпусни се и си лежи.
Но Илайс не можеше да гледа кралят от толкова ниско. Той повдигна възглавницата върху таблата на леглото и просто отпусна гръб върху нея. Очите на Каян шареха по лицето му, накрая той кимна сякаш току що беше видял нещо ново.
- Разбирам – каза той. – Какъв е статута ти във вашето общество, Илайс Алуин?
- Защо мислите, че имам някакъв отличителен статут?
- Защото подозирам, че си тук, за да говориш с мен от името на целия народ. Следователно имаш тези правомощия.
- Правомощията бяха на баща ми.
- И той е изпратил сина си пред гилотината?
- Не. Просто го изпреварих. Това, което аз направих щеше да стори той. Не можех да допусна баща ми да рискува. Народа ни се нуждае повече от него, отколкото от мен. Аз не съм готов да заема неговото място и желание за подобна отговорност ми липсва.
- С тази си постъпка ти доказа, че си готов за такава отговорност. Не зная дали за собственото си его го правиш това или истински, но до тук от чутото и видяното смятам, че си достоен наследник на баща си – Каян се почеса по брадичката и додаде. – Значи си син на племенен вожд?
- Не, ваше величество. Аз съм син на крал.
- В Казадир има само един крал и това съм аз! – очите на Каян заблестяха.
Илайс понесе обидата гордо и върна на събеседника си с презрителна усмивка.
- Аз зная своето родословие, Ваше величество и го нося с гордост. Зная и историята на своя народ и с нея съм най-горд. Вие сте единствения крал на казадирците, но не сте единствен в тази земя. Ние сме адартикс и никога нищо не ни е свързвало. Моята раса има основание да мрази вашата, основите на домът ни са ваяни с човешка кръв – кръвта на твоите поданици, кралю.
Сините очи на Каян се присвиха с омраза и процеди.
- Просиш си да гледаш изгрева докато палача ти надява примката на врата.
Илайс не трепна. Той бавно доближи пръстите на ръцете си и започна да потропва с ноктите си. Бавна усмивка изви устните му и зарязвайки официалното обръщение заговори с престорена наслада:
- Този изгрев ще е изгрева в царство на вечната луна, където и душата ми ще е вечна, но ти Каян Ленарис ще гледаш залеза на собственото си управление.
Каян Ленарис с восъчно лице и свити юмруци рязко се изправи. Едно мускулче по челюстта му пулсираше.
- Така че – продължи Илайс спокойно – в твой интерес ще е да ме изслушаш внимателно и да ме оставиш да си ида в мир или ще предизвикаш гнева на онези, които са готови да ти помогнат. Твоят враг е наш враг и ние сме си имали работа с него и преди. Ти тепърва ще го срещнеш. Вече понесохме жестокият му удар и още не можем да се съвземем. Ние можем да избягаме, да се скрием без да се жертваме, защото за разлика от първия път сега няма какво да защитаваме, но ти имаш и народа ти няма къде да избяга. Погледни руините на Сулкат и си помисли дали би искал това да се повтори.
- Какво знаеш? – прошепна Каян. Устните му трепереха едва доловимо. Той седна обратно на леглото. – Кажи ми всичко! – молбата в гласът му бе отражение на прикриваното до сега отчаяние. Илайс го почувства като нова рана върху собствената си плът. Рана, която напомняше за старата отпреди двадесет и шест години.
- Тук съм, за да споделя и да предложа мир и приятелство между нашите два народа, Ваше величество. – и след тези думи приведе почтително глава, допирайки длан до сърцето си. Жест на простичка клетва към искреността на добрите му намерения.
Каян съзнавайки вече напълно, че пред него стои мъж с истинска благородна кръв, истински престолонаследник отвърна със същите жестове.
Илайс Алуин щеше да се прибере жив и здрав при народа си. До вратата въздуха трепна. Извиха се гъсти пари, в които сякаш блестяха капчици вода. В мантията им се появи човешка фигура. Тя прекрачи изсипания на пода наръч дърва и отметна леко глава назад. Илайс зяпна в чернокосата магьосница, която го беше навестила в килията.
Тя погледна изпитателно Илайс и с отпаднал глас съобщи на Каян.
- Не долових лъжа в нито една от думите му, Ваше величество – вдиша сякаш с усилие. – Той е тук само и единствено от името на общото добро.

Публикувано от: BlackCat 07 May 2012, 09:39
****

Каян бързо скочи на крака и подкрепи залитащата магьосница. Прихвана я през тънкия кръст като чуплива кукла и я задържа в силните си ръце. Жестовете му бяха загрижени, но отстрани биха могли да се вземат и за нещо повече.
- Салира – каза Каян – Поисках много от теб.
- Трудно упражнявах контрол на магията над Илайс. Това е всичко.
- Трябва да си починеш. Ще повикам стражът отвън да те отведе в покоите ти.
Тя извърна безизразните си тъмни очи към него. Изражението й бе също толкова празно.
- С ваше позволение бих желала да остана.
В душата на Илайс се надигна неодобрителен ропот. През цялото време тази жена е била в стаята, прикрита с магията си и е изследвала всяка негова дума за лъжа. Държала е под контрол всяко негово действие без да усети присъствието й. Ето защо Каян Ленарис се бе държал толкова спокойно с привидно доверие към...госта си. Знаел, че всеки опит да бъде наранен е щял да бъде саботиран от Салира. Наред с противното чувство за оскърбление му беше кристално ясно, че няма право да съди. С нищо не бе заслужил доверие изпърво и все пак ноздрите му пламнаха. Измери Каян и Салира със сърдити очи. Кралят помогна на магьосницата да приседне на другия край на леглото и извинително се обърна Илайс.
- Ти имаш оръжие по природа – посочи ноктите му. – Но аз нямам, а какво виждаш никъде по себе си не нося стомана.
- Маг зад гърба си е сериозно оръжие, Ваше величество – изсумтя адартиксянският принц. – Бих посрещнал по-равнодушно алебарда измъкната изпод плаща ви, отколкото магьосница материализирала се от нищото.
- Не го приемай като обида. Не съм целял това. Учен съм да разпознавам крайностите на лъжата и истината, ала една далечна частица в мен винаги щеше да е в конфликт с разума и сърцето ми. Винаги щеше да се съмнява и да подлага на изпитание доверието между мен и теб. Разбери ме, Илайс.
Илайс сведе очи.
- Разбирам, но тази жена беше моя мъчителка.
- Сам ме направи своя мъчителка, принце – каза Салира с отчужден глас. – Дадох ти право да избираш и ти избра.
- Не! – вдигна длан Каян, за да пресече спора докато е още в своя крехък зародиш. – Аз превърнах Салира в твоя мъчителка. Тя действа по моя заповед. Вината за причинената ти от нея болка поемам аз.
Илайс първо погледна Каян, а после обърна очи към Салира и хлътна в нейните, приковани право в лицето му. Изведнъж той осъзна какво изразяваха те. Молба. Тя го молеше, а нейде там в разкритите за миг потайните дълбочини на ирисите й надничаше всепоглъщаща самота.
Имаше едно нещо, за което адартиксът се сети, че не иска да бъде засягано в този разговор пред краля. Неговото име бе Алдаян. Видението за умиращия му братовчед смразяваше и него.
- Каквото било, било е вече, и е отминало – каза бавно Илайс като отговор към Каян и обещание към Салира, че зачита молбата й. И всеки от тях прие думите му по-своя си начин. Две глави му кимнаха благодарно.
На вратата се потропа плахо.
- Влизай, Ирша – нареди Каян.
Вътре тихо се вмъкна прислужницата понесла халба с димящ бульон, кана с вода и чиния със ситно нарязани плодове. Момичето срамежливо погледна Илайс докато оставяше подноса върху ниската масичка за сервиране до леглото. Ръката й видимо трепереше докато наливаше вода от каната в стъклената чаша. Бузите й руменееха като праскова.
- С какво бихте предпочели да спите, сър? – с учтив, но служебен тон го попита тя. – Пижама, халат...
- Каквото ми донесеш – бързо й отвърна той, за да й спести неудобството да стои изправена под погледа му. Ирша кимна и се оттегли с лек поклон, след като Каян с властен жест на ръката я изпрати за спални дрехи.
- Храни се – подкани го кралят. – Ако присъствието ни със Салира те тревожи ще излезем за малко на балкона.
- Няма нужда. Вън е студено – Илайс се пресегна за чашата с водата. Отпи жадно, но благоприлично. Изисканото му възпитание на адартиксиянски благородник вземаше превес над желанието да надигне направо каната и да се нахвърли лакомо върху бульона и плодовите резенчета. Ирша донесе пижама и спален халат докато той се хранеше. Свития му стомах побра много по-малко от колкото мислеше. Едва успя да преполови халбата, хапна само няколко парчета ябълка и му натежа, ала усещаше как силите му се връщат и замайването намалява значително. Умът му се ободри, макар слепоочията му все още да тупкаха болезнено заедно с целия му гръб и раменете му. Доволен въздъхна с притворени очи.
- По-добре ли се чувстваш вече? – поинтересува се Каян.
- Да, благодаря – Илайс прочисти гърлото си и се намести по-удобно в леглото, присвил колене. – Предлагам да започна с един въпрос.
- Не си ни казал нищо за историята на народа си. Как и защо сте дошли да живеете тук. – каза Салира.
- Има време и за нея. Тя не е най-важното сега. Казадирците са пестеливи на богове. Коленичите пред два божествени култа – Светия син – Джадан – бог на земята и Мейти – Светата майка на Джадан. Каква е реакцията на духовенството и как гледа то на случилото се в Сулкат?
- Проблемно – смръщи се Каян. – Миналата седмица имах неприятно късно съвещание с Томараджина на духовенството и мараджините на Джадан и Мейти. Влязох в конфликт с духовенството, който боя се, че заплашва да се превърне в следващата трагедия... – Каян затвори очи потъвайки в спомените си за тази среща...

****
Строгата катедрала на казадирското духовенство се намираше в южната част на Болирва, на едно от най-високите тепета в града. Двете й крила свързани по между си с огромен мост приличаха на костен гребен на дракон. Острите куполи на множеството малки кули сияеха в сребристо, като пламъци на фона на тъмните стени и още по-тъмните арки, балкони, первази и външни статуи. Величественото здание вдъхваше респект у Каян Ленарис докато придружен от почетната си стража изкачваше стъпалата към високата двукрилна врата.
Кралят потръпна, не защото ранната вечер беше пронизващо студена, а защото вече подозираше защо духовенството го бе призовало. Томараджинът бе изиграл своя ход първи и Каян се беше видял принуден да приеме поканата за това съвещание в катедралата. Тук не бяха неговите води. Да отхвърли обаче учтивото искане за среща, би било оскърбление за духовенството, а едно такова оскърбление щеше да бъде повода, от който се нуждаеше Томараджинът, за да подкопае почвата под краката на Каян.
От края на гражданската война в Казадир, след възкачването на първия Ленарис на власт, короната и духовенството имаха търкания и не бе нужно много тези търкания да се превърнат в сериозен сблъсък. С всяко стъпало приближаващо го към вратата кралят съзнаваше, че се приближава по-близо до ръба на нов проблем. На площадката Каян се обърна към десетимата си стражи.
- Ще трябва да ме изчакате тук.
Мъжете с видимо недоволство се подчиниха. Да влезеш въоръжен в катедралата бе равносилно на самоубийство и те го знаеха. Нищо не би могло да заплашва живота на кралят им в Светия дом, но те не се чувстваха спокойни тук отвън. Каян се разоръжи и подаде меча и двете си ками на един от стражите.
Двете крила на вратата тежко се разтвориха. Двама поклонници на Мейти го посрещнаха със сериозни лица.
- Добре дошъл сте в Светия дом, Ваше величество – казаха те хорово.
Каян кимна и високомерно ги подмина, запътвайки се уверена крачка по коридора водещ до главния олтар. Поклонниците се движеха на разкрач зад него. В лъскавия под от черен и бял мрамор се отразяваха множество светилници. От невероятно високите, заострени тавани се спускаха тежки кристални полилеи. Синджирите, които държеха тежащите стотици килограми кристални конструкции бяха по дебели от бедрото на Каян. Колкото и безшумно да се движеше стъпките му екнеха в пространството. Тези на придружителите му също.
Куполът на залата на главния олтар беше придържан от внушителни колони наредени в две изрядни редици. Насреща им се извисяваше красив орган с над хиляда сребърни тръби.
Поклонниците изпревариха Каян и завиха между колоните. В ляво имаше врата. Зад нея вече го очакваха, но тя беше затворена и щяха да го принудят да почука и да моли за позволение да влезе. Устните му се изкривиха от гняв.
„За първи и последен път ще им е.”
- Ние сме до тук, Ваше величество – каза единият поклонник и сведе голата си глава. Другият също се поклони и се оттегли в сенките на колоните.
Каян стисна очи. Сърцето му биеше като барабан. Вдигна бавно ръка, пръстите му се увиха около студения метал на чукалото и сурлосано го пусна. Силния звук отекна из залата. Облата дъбова врата дебела почти педя се отвори. Дребен човечец в просто кафяво расо се показа и почтително се поклони, след това се отмести, за да направи път и церемониално съобщи:
- Негово Величество Каян Ленарис.
Каян пристъпи вътре. Помещението беше затоплено от огъня в огромната камина. Безброй свещи осветяваха стаята, в която имаше една кръгла маса с девет стола около нея, но за изненада само три бяха заети. Духовните служители се надигнаха, за да го поздравят. Каян тържествено отвърна на поздрава и впи дебнещ поглед в най-младият мъж, застанал между двамата по-възрастни. Той беше Томараджинът – върховния храмов глава на цял Казадир. Едва двадесет и три годишен беше сложил тежките одежди от синьо кадифе обшити целите със златисто. Водеше духовенството от няколко месеца и беше успял да докаже неоспоримите си качества. Гладко избръснатото му лице имаше ъгловати черти, може би прекалено ъгловати, за да е красив. Сивите му очи гледаха с наивността на момче, но умът му бе пъргав и находчив. Тъмнорусата му коса беше издърпана цялата над гладкото му, високо чело и омотана със златна спирала в дебела опашка. От вниманието на Каян не убягна отпечатъка на недоспиването и умората белязал лицето на младият мъж. Този отпечатък в момента носеше и той.
- Отзовах се на поканата, Томараджин Валес – каза Каян с леко кимване. – И се извинявам, че съм ви накарал да чакате.
- Присъствието ви е чест за нас – отвърна Томараджнът и се усмихна. Тази усмивка беше хитра, чаровна, знаеща, измамно добродушна като на самия дявол и с нея сякаш казваше „ Не си имал никакъв избор, кралю. Не би рискувал да приема един отказ като обида, нали?”
„Сулкатската чума устата ти сладкодумна да целуне, дано” – прокле го на ум Каян, макар да изпитваше известни симпатии към Валес. Момчето се нагаждаше тихо към наскоро поднесената му мантия на власт и държеше приличана дистанция от короната. Може би така щеше да си остане, ако не се беше случило нещастието в Сулкат, което разбуни суеверните духове и тласна народа към страх от божи гняв. Взрян в свещената книга Сианад поставена по средата на масата той се запита за пореден път с какво народа му заслужи всичко това.
Мараджинът на Мейти, върху чийто костеливи рамене тъмночервените одежди висяха като драперия, посочи с жест столовете.
- Седнете, Ваше величество и молим да простите за този неудобен за вас час. Нелека тегоба падна върху плещите ви и изглеждате уморен. Надяваме се бързо да решим въпроса и да си отдъхнете тази нощ.
- Всичко е наред, Мараджин Алери – Каян седна на стола срещу свещениците. Те също се върнаха по местата си.
Третият най-възрастният от тях се приведе леко над масата. Символите на Джадан извезани върху широките му ръкави заиграха на светлината на пламъците. Косата му беше изцяло бяла, оплешивяваща край слепоочията. Острата му брадичка издаваше бунтарски нрав. Въпреки напредналата възраст лъскавите му очи и звученето на гласът му бяха млади.
- Сигурно се чудите защо сме само ние тримата, защо не присъстват Нимараджини от храмовете в Болирва. Ще ви отговоря. Не се нуждаем от съветите им на този събор. Тук сме само ние – тримата духовни господари, за да отправим искане към четвъртия господар.
„Добре – помисли си Каян. – Не признавате, че съм над вас, поставяте се на едно стъпало с мен. Ще искате, когато трябва да молите? Така да бъде! Нека тази вечер да стоим на това едничко стъпало. Дано само не се окаже твърде тясно и за четирима ни.”
Прикри мислите си зад израз на престорено любопитство. Дребният човечец в кафявото расо поднесе вино в месингови чаши. Кралят дори не погледна своята. Нямаше никакви намерения да пие. Искаше съзнанието си напълно чисто. Свещениците отсреща се отнесоха със същото пренебрежение към напитките си. Поднесеното вино бе просто учтив жест на домакинът към гостът. Символ на гостоприемство, но този символ не можеше да разчупи хладното витание на едва сдържаната надменност. Каян и младият Валес с по един поглед си дадоха да разберат, че тази вечер ще се правят на пауни и ще мерят чия опашка е с по-пъстро оперение.
- Ваше величество – започна тихо Томараджинът. – Много време мина от унищожението на Сулкат – твърде много за отлаганата до днес среща и твърде малко, за да бъдат забравени мъртвите. Изчаквах вие да се обърнете към мен, но след като не го сторихте го направих аз.
„Сега ще се обвиняваме кой действал и кой бездействал.”
- С какво може да ви помогне короната?
- С какво можем да си помогнем взаимно – поправи го Мараджинът на Джадан. – Достатъчно силно ли вярвате в боговете, Ваше величество?
„Не” – искаше му се да отговори. Вместо това започна добре да мери думите си, така че да не изрича лъжа в Светия дом, но и да не изрича цялата истина.
- Вие с Мараджин Алери бяхте духовните свидетели на моята коронация преди седем години. Клех се пред народа, клех се и във вярата. Вие осветихте короната ми, вие я поставихте на главата ми. Вярвам в съществуването на Висшата сила.
Алери, прокара пръсти през черната си коса, в която вече се появяваха сиви нишки, Валес прикри усмивката си зад тактично покашляне, а Кийстра – Мараджинът на Джадан изглеждаше сърдит, че Каян не е клъвнал тънката кукичка.
- Висшата сила... – промърмори той. – Висшата сила си има две имена. Джадан и Мейти. Те чрез нас дадоха своята благословия да управлявате в мир и хармония.
„Ако смъртта на баща ми и ямата с проблемите на цяло едно кралство е благословията на боговете, следващия път да си я задържат за себе си.”
- Сторихме нещо, за да разсърдим Небесните – намеси се Алери. – Мирът и хармонията бяха нарушени. Каква сила би могла да изпепели цял един град само за миг, ако не силата на един бог. Може би греховете на алчността най-накрая бяха наказани, но не и изкоренени.
При тези думи тялото на Каян изстина. Най-лошите му предчувствия за тази среща се превръщаха в реалност. Изражението на Томараджина стана угрижено когато заговори.
- Сианадът забранява духовно лице да носи какъвто и да е вид хладно оръжие. Забранява ни да се бием, дори ако е в името на правдата.
- С кого да се биете? – разпери ръце Каян. – Къде е врагът, който трябва да бъде сразен? Аз не го виждам, а вие?
- Виждаме го. Тук, сред нас е, у всеки от нас, Ваше величество! – отвърна с неравен, дрезгав глас Кийстра. – За този враг е нужно да се създаде инквизиция.
Очите на Каян се ококориха и едва се сдържа да не подскочи на стола си. Все едно някой тикна въглен в панталоните му. Усети как губи почва под краката си.
- Инквизиция? – гласът му отекна като рев в помещението. – Казадир няма нужда от такъв жесток трибунал! – юмрука му се стовари върху масата с такава сила, че чашите издрънчаха и виното в тях плисна по месинговите стени.
Томараджинът вдигна ръка, за да го успокои.
- Грешно е да демонстрираме гняв в Светия дом.
- Нито един казадирски войник няма да сложи кървавия плащ на инквизитор, Томараджин Валес – просъска Каян Ленарис. – Това, което искате от мен е невъзможно.
- Вслушайте се в разума си – настоя Алери. – Но първо се успокойте и изслушайте нас преди да оцветявате плащовете на инквизицията в кръв. Смирено молим за това.
Смирено? Как ли не. Думи, просто крилати думи и тънки, разцепени на две езици.
Каян беше мъж, който не се осланяше на вярата, а единствено на собствените си принципи и възгледи за заобикалящия го свят. Не искаше да чува, знаеше, че нямат никакъв шанс да го убедят, ала бе длъжен да ги изслуша. Стисна подлакътниците на стола с такава сила, че пръстите му побеляха. Трудно си възвърна самоконтрола.
- Чел ли сте, Сианад, Ваше величество? – предпазливо попита Кийстра.
Кралят се възмути до толкова от въпроса, че крехкото му самообладание насмалко да се разчупи и пак да избухне.
- Разбира се. Всеки грамотен, уважаващ себе си казадирец я е чел.
- Не исках да ви обидя с въпроса си. Нито пък ви изпитвам. Спомняте ли си какво казва Сианадът в шестдесет и шестата сурата, шести аят? Ще го изрецитирате ли? Искам да го изречете вие, да го чуете със собствения си глас.
Каян се отпусна назад в стола си, затвори очи и се опита да си припомни. Но беше минало много време от както разлисти за последно Светото четмо. Умът му трескаво работеше. Усещаше три погледа впити в него, очакващи и надяващи се да го поставят в неудобно положение. „Демонът пред адските порти да ме вземе, ако ви доставя това удоволствие – помисли си той. – Ще си спомня. Шестдесет и шеста сурата, шести аят. Три шестици...”
- Чети, сине – беше казал веднъж баща му, сочейки трите шестици. – И ми кажи не съзираш ли почеркът на дявола прокрадващ се сред повелите на летописците, тълкуващи словата Небесни?
Спомена изгря внезапно и освети просторите на миналото. Буквите изникнаха под клепачите му като току що изписани с жар и той просто ги зачете.



Синове и дъщери сме на Светата майка,
братя и сестри на Светия син.
Съзирам мрака греховен загнездил се е сърцата наши.
Съзирам как любовта и вярата в тях разяжда.
В неверници превръщаме се бавно,
а дирим светлина за душите грешни.
Далеч сме стигнали от образа ни първороден
и истината за таз’ промяна тъмна
не докосва съзнанието човешко.
Имаме нужда от своята вяра, също тъй силно
както се нуждаем от всяка капка въздух и вода.
О, Небесни превърнали сме се в
недостойни синове и дъщери,
в недостойни братя и сестри.
Губим се в безумието на гнева и завистта.
Губим най-могъщото си оръжие – вярата.
Ала ще настъпи страшният ден на пробуждането.
Ще се покаем горчиво за гордостта си безмерна.
Ще повярваме отново във вашият Свети благослов.
Ще коленичим в мъки, болести и огън.
Ще молим теб Света майко и теб Свети сине за прошка и спасение наше.
И пак ще бъдем двулични, че подирили сме ви в крайна нужда.

“Ма’ар Каус”

Каян отвори очи. Беше изрекъл тези думи, ала не бе чул собствения си глас. Свещениците го гледах с очи лъснали като полирани скъпоценни камъни и лица неподвижни като портрети на светци.
- Защо – попита кралят тихо – е всичко това?
Заговори Томараджинът.
- Сианад е книга, която ни учи как да живеем. Перата на летописците са изписвали божите слова на Мейти и Джадан. В свещената книга ние откриваме послания, но шести аят, Ваше величество е предупреждение. Пророчество или заплаха го наречете, ако щете. И знаете ли как прозвуча то изречено с владетелския ви глас? Като тълкование, разчитане на захвърлено върху главите ни божествено проклятие, съдбоносен удар. Станалото в Сулкат не може да се обясни с простичките думи: „То просто се случи.” Има причина да се случи.
- И вие си мислите, че Джадан и Мейти са изсипали яростта си, за да ни накажат, че сме се превърнали в неверници? – Каян искаше да се изсмее. – Инквизицията ще върне ли вярата на хората или ще ги извърне напълно от нея?
- Казадирците имат навика да се отвръщат от боговете. Колко вяри сме сменили? Колко култа са били забравени и погребани? Джадан и Мейти дали нямаше да са следващите?. Инквизицията служи за напомняне. Тя също така е е да не допуска отдалечаване от светите пътища и да наказва греховете. Прекрачването на повелите в Сианад е обида за Небесните.
- Колко праведен сте, вие Томараджин Валес? – с потъмняло лице попита Каян.
Челюстите на Валес се стегнаха и той пребледня. Ето беше захвърлил първата си обида и не изпитваше никакви угризения. По-късно може би щеше да съжалява, но не и сега. Достави му удоволствие да гледа младият духовник уязвен. Другите двама Мараджини бяха настръхнали. А Каян чакаше отговор и държеше да го получи.
- Колко праведен сте, Валес? – повтори той въпроса си натъртено.
- Ваше величество... – поде Алери, но Валес го прекъсна.
- Той зададе въпрос на мен, не на теб, Алери. Няма нужда чужди гласове да говорят от мое име. И аз имам уста. Ще бъда откровен с всички вас. Никой никога не ми е дал правото да избирам как искам да живея. Аз съм пети син на благородник от колонията Ма’азури. Като дете мечтаех за армията, но бях слабо и болнаво момче. Баща ми реши, че храма е най-доброто за мен. Нямаше да съм първия изтърсак родом от Ма’ азури изпратен в храм или абатство. Нас все така ни третират. В духовенството като че ли повечето мъже и жени са от колониите. Примирих се. Бях усърден в ученията, Ваше величество и влязох под кожата на наставниците ми. На дванадесет годишна възраст бях предложен и малко по-късно обявен за Първи наследник на на моят предшественик Томарджин Джонса. Мараджин Алери и Мараджин Кийстра започнаха да ме подготвят за отговорностите, които ме очакваха. И тогава никой не ме попита дали искам. Аз не исках! – погледът му пламна. – Колко праведно съм живял според вас? Ставах преди изгрев и се молех, после медитирах, работех от зори до здрач, хранех се с хляб и пиех само вода. Изповядвах се, когато се боях, че съм съгрешил и когато влязох в онази възраст, в която хормоните говорят вместо разума, се самонаказвах с върбова пръчка всеки път щом си помислех за сношение с жена. Превърнах сам себе си в роб на религията, ала тя беше и все още е моят Дух и Тяло. Преди няколко месеца облякох тези одежди – той подръпна ръкава на робата си – и за първи път отпих от напитката на боговете – виното. Разбрах, че дори в религията ние не сме равни. Изпитах отново вина, защото докато аз пия вино, други продължават да пият само вода, докато спя в легло с коприни и балдахин, други спят на улицата, докато моята трапеза е пълна с блюда, други умират от глад. Първият ми неопростен грях е, че подтиснах тази вина в себе си, вторият е, че вече не се разкайвам за първия и третия е, че не съм го изповядал. Всъщност... – от гърлото му се отдели горчив кикот – ами току що го направих. Ако можете съдете ме.
Кийстра бащински докосна изящната длан на Валес. Алери въздъхна. Погледа, който отправи към краля можеше да вкисне току що издоено мляко. Каян на свой ред му отвърна с мрачно свъсване на чело и накрая рече на Валес.
- Да. Току що се изповядахте, Томараджин Валес. Сторихте го в присъствието на короната. Това не е правено никога. Кралят се изповядва пред Томараджина, но не и обратното.
- Ще се погрижа да го впишат в историята – рече безлично Валес.
Каян не можа да разбере подиграваше ли се младият мъж или беше сериозен.
- Нуждаете ли се от време да помислите върху нашето искане, Ваше величество? – попита Алери.
- Не – Каян се надигна от стола си пребледнял. – Моят отговор вече го чухте.
Инквизицията значеше власт и тези свещеници нямаше да я получат от него.
- Дяволът във вас говори – прошепна Кийстра фанатично с треперещи устни. Валес с остър укор изгледа по възрастния Мараджин и се обърна към Каян също изправяйки се на крака.
- Казадир има нужда от инквизитори, които да върнат народа в правия път на Сианад. От тях право ще имат да се страхуват само онези, които имат причина. Ни един невинен няма да бъде качен на клада.
- Грешите, Валес. Ни една клада няма да бъде запалена ни за праведен, ни за грешен. Свалете си главите от небесата, слезте при хората, вижте как живеят и тогава ми говорете за грехове и инквизиции. Не можеш да съдиш човек, за дето е ял месо когато е трябвало да пости. Това не е престъпление. Да обвиняваш някого във вещерство при положение, че живеем в свят пълен с магьосници е още по-голям абсурд. Инквизицията не извършва нищо законно, ако искате мнението ми, но го върши публично, уж в името на някаква възвишена цел и трябва да бъде оправдана. Обаче не мога да я оправдая. Откланянето на народа от повелите на Сианад не е причина за станалото.
- Кой според вас е причината? – попита Алери настървено, сякаш искаше думите му да пронижат тялото на твърдоглавия монарх дръзнал да се опълчи. – Някой магьосник? Какъв ще да е той, за да притежава подобна мощ?
- Един не, но повече може би биха могли. Знаем ли какви магове живеят сред нас и какво замислят те всеки един миг от денонощието? Едно кралство винаги има врагове. Ако бе друго, то тогава щяхме да живеем в свят без война.
- И къде е тогава вражеската армия, Ваше величество? – с насмешка попита Кийстра.
- Има много начини да се срази една цел. Армия може никога да не видим, но врагове навсякъде да има. Такива може да има сред вас, сред моето обкръжение, сред простолюдието и сред магьосническата общност – особено сред роборизците. Кулата в Ипик не е единствената обучаваща хората в изкуството на магията. Има орден на лилаворозци и до неговата дейност нямам почти никакъв достъп.
- Той замира – поклати глава Валес. – Останали са малко и не биха могли да причинят такъв погром с ритуалите си, но ще приемем че могат, то тогава инквизиторите са идеалното оръжие срещу тях. Благословени войни на Джадан и Мейти.
- Чуйте ме и тримата и добре го запомнете : Докато аз стоя на трона ще има война между короната и духовенството, но не и инквизиция. Гражданския съд ще е единствената наказателна институция по тези земи. А ако се стигне до някакви преки сблъсъци с Невидимия вие ще се молите в храмовете си, ние ще се бием!
- Това ли е последната ви дума? – попита Валес.
- Да!
Очите на Алери пробляснаха и той провлачи.
- Така да бъде. Помнете, че вярата е единственото оръжие, което може да ни спаси. Помнете го и когато Казадир пропадне в пръстените на ада. Денят на покаянието, описан в шести аят дойде, но покаяли се още няма. Хората започнаха да се молят за спасение от страх и в същото време не вярват, нито признават миналите си грешки. Те гледат на вас като на светия спасител, ала вие сте просто плът и кръв. Безпомощен смъртен изправен наравно с всички пред божието наказание. Помислите за синът си...
- Не намесвайте синът ми – прекъсна го Каян вдървено, с лице посивяло и стопено от грижи. Не искаше да слуша повече, призляваше му. – Благодаря за гостоприемството. Въпросът е приключен и ние с дявола ми ще си тръгваме – погледна нападателно Кийстра докато изричаше последното. – Приятна вечер, ваши преосвещенства.
Докато си тръгваше три чифта очи сякаш искаха да прогорят дупки в тила му. Премръзналите стражи отвън го посрещнаха нетърпеливо. Единият, най-суровият и корав войн от тях подаде оръжията му и попита:
- Простете ми за въпроса, но какво е станало? Изглеждате като мъртвец.
Каян отговори закопчавайки меча на кръста си.
- От този миг насетне ще ми се наложи да използвам дегустатори, ако искам да запазя само приликата си с мъртвец, Бауфър.
Стражите притеснено се спогледаха и инстинктивно стиснаха дръжките на мечовете си с изострени уши и очи, докато следваха краля по стълбите. Усетил действията им зад гърба си Каян се усмихна леко, но тази усмивка бързо повехна.
„Денят на покаянието описан в шести аят дойде...” – изкънтя гласът на Алери между ушите му, така все едно беше пред него и говореше в тази мразовита минута.
Свещенниците не бяха сторили всичко, за да го убедят. Много лесно се бяха предали. Липсата на съпротива беше повече от притеснителна.
Стражите го гледаха толкова съчувствено, сякаш бяха готови да го прегърнат и утешат. Каян нямаше нужда от утеха. За народа той не беше човек, а камък. Скалата, която трябваше да удържи на всички бури.
„...вие сте просто плът и кръв. Безпомощен смъртен изправен наравно с всички пред божието наказание...”
Каян тръсна глава, за да прогони ехото на измъчващия го глас и възседна коня си.

Публикувано от: BlackCat 20 May 2012, 17:33
По този пост със сигурност ще има корекции, но в процес на писане на следващите глави ще стане ясно какво трябва да оправям тук. За момента го пускам в този вид.




****

Докато слушаше Илайс се взираше в бинтовете на китките си. Подробно изучаваше всяка гънчица и всяка намотка, погледа му проникна в тъканта, между нишките, проследи последователността на кръстосването им. Вече беше започнал да си оформя сам фигурки, когато Каян спря да разказва. Илайс почувства, че сега кралят е този, който изучава задълбочено. Изследваше линиите на лицето му и всяко тяхно потрепване. Търсеше емоция, която да издаде в какъв ход се движи мисълта му и очакваше. Адартиксиянският принц прокара език по зъбите си и каза:
- Свещениците са прави...до голяма степен. Ще са нужни свещени войни. Уверявам те, ще има с кого да се бият. С тела, а не с души. Реален враг от физическия свят, а не от финия на духовното и невидимото.
- И ти ли, Илайс? – изстена Каян.
- След края на нашия разговор сам ще решиш, Ваше величество. Не бива да позволяваш на вътрешни конфликти да отслабват Казадир, докато е уязвим отвън. За врага това е добре дошло.
- Дай малко по същество, принце – размаха ръка Каян. – Не ме измъчвай с увъртания.
- Опитвам се да стигна до същността, но съм учен на деликатност – каза Илайс и се усмихна чаровно. Приседналата в другия край на леглото му Салира се засмя звънко. Дори мрачният Каян изви устни и видимо отпусна гръб в по-спокойно очакване.
- Е, продължавай както сметнеш за добре. Само те предупреждавам, че и аз искам да поспя преди да е пукнала зората. Бъди по-малко деликатен.
И Илайс потискаше прозявките си. Невъзстановилите му се ум и тяло крещяха за сън, но не смяташе да отлага за сутринта. До изгрев слънце можеха да се случат много неща. Баща му винаги беше на принципа „Не оставяй днешната работа за утре, че може никога да не я свършиш.”
Проблемът сега беше, че обеща на Салира да не споменава Алдаян и се наруга за детето го е направил.
„Къде ти беше акъла, глупако и за какво си мислил? За тъжните й очи?”
- Казадир не е воювал от близо три века с външен враг, а последните сражения е тези земи са се водили преди два века по време на гражданската война – бавно започна Илайс. – Но като цяло историята на това кралство е изпълнена с битки за едно или друго нещо.
- Не искам моето управление да бъде белязано с кървавата секира на войната. – изръмжа Каян. – То вече е достатъчно белязано, за да изпъкне ярко, с черни щрихи в историята. На никой нищо не съм сторил.
- Баща ми също на никого нищо не беше сторил – мрачно подхвърли Илайс. – Но има такива, които живеят само, за да причиняват. Какво е мнението ти за федерация Опласик?
Челюстта на Каян тутакси увисна и очите му се разтвориха като две кръгли кубчета лед, сетне се стесниха до бляскащи цепки, преплетени от гъста мрежа от тъмни мигли. При този поглед и Валариейл Тахирен’ра би се облял в студена пот.
- Май бяхме до тук с деликатността – провлачи саркастично Каян. – Нямам никакво по-специално мнение и въз основа на следващите ти думи ще си изграждам такова.
- Не ме питайте от къде, просто знам, че преди време тук, в двореца са пристигнали трима пратеници на федерацията и са носели свитък с гореща молба за помощ и предложения за съответни отплати, ако помогнете на агентите – сътрудничество и приятелство, ако изпаднете някога в нужда. Документа е бил подписан от най-могъщия благородник в управляващото звено на Опалсик. Валариейл Тахирен’ ра.
Каян удари юмрук в дланта си изкривил горната си устна презрително.
- Пратениците скриха много неща от мен и за още много излъгаха. Все още не съм се домогнал до истините зад лъжите им. Ти ми каза да не те питам, но все пак ще го направя. От къде знаеш, Илайс?
- Да не си мислиш, че само ти имаш мрежа от шпиони? – адартиксът скръсти ръце пред гърдите си.
Каян изглеждаше така сякаш не знае дали да се разсмее или да избухне. Задържа и смеха си и гнева си. Тонът му беше измамно спокоен.
- Баща ти има шпиони в този дворец? – подтиснатия гняв обаче започна да избива на червени петна по страните му.
- Не в двореца. Елунел Алуин не би рискувал чак толкова да внедри някой под носа ти. Все пак цяла Болирва е научила за пристигане на опалсинците и то си е било събитие... – Илайс искаше да изстене. С копнеж погледна вратата. В момента мечтаеше да е навсякъде другаде, но не и тук. Щеше да му се наложи да скрие една малка истина, а той мразеше да прави нещо, в което не до толкова добър. Например да заблуждава хора като Каян Ленарис. Гърбът му настръхна. Дано Салира беше прибрала пипалата на магическия детектор на лъжата. Със свит от притеснение стомах Илайс продължи.
- Беше нужно само едно по-дълго ухо, за да научим за въпросните пратеници.
- Всъщност до колкото си спомням южняците били нападнати от нарди в Широката местност. Имаш ли да кажеш нещо по този въпрос, принце? – острата като бръснач усмивка на Каян сваляше всякакви оръжия и защити на Илайс.
- Ъъъ, това беше малко недоразумение. Разбрахме кои са след атаката.
- Те изчезнаха – въздъхна тежко Каян. – Просто една нощ се изпариха. Беше нарушена връзката между аурата на единия пратеник с един от дворцовите ми магьосници. И след това той не можа да ги издири. Не зная каква съдба ги е сполетяла, но очевидно е същата като на онзи, който те преследваха.
Сърцето на Илайс трепна. С крайчеца на окото си улови нервното помръдване на Салира.
- Илайс добре ли си? – попита го Каян.
- Да, защо?
- Стори ми се, че пребледня.
- Всичко е наред. От умората е – Илайс затвори очи и килна леко глава на страни. – Тревожиш се за съдбата на пратениците...Те...те са живи и здрави и са наши гости – отвори очи и додаде. – Ние сме причината връзката да изчезне. Имахме да изясним някои неща с тях.
- Сякаш ти вадя думите с ченгел от устата.
Сега беше момента да изплюе големия камъка, надявайки се той да отвлече нежеланото внимание от по-малките.
- Не можеш да разчиташ на написаното в онзи свитък. Онези думи са отрова излята върху хартия. Валариейл Тахирен’ра е твой враг, Каян Ленарис и пратениците – Мартибър, Разиас и Алиера са скрили само онова, което не са знаели и са излъгали за онова, за което не са могли да говорят. Алиера е дъщеря на Валариейл. Забранено й е да споменава рода си, докато не поправи грешката, която е допуснала. В Алканида вилнеят саехединови вероподаници. Такива е имало и в Казадир някога.
Каян кимна. Още като дете беше изчел оскъдната информация за забранения култ на Саехедин и гоненията на поклонниците.
- Там култа е сила, от която другите храмове се боят. Валариейл е един от Върховните жреци и има власт над сектите. Никой обаче не може да го уличи или по-точно никой не смее да го направи. Мараджините са прави, че божи гняв се е стоварил върху Сулкат, но не Мейти и Джадан, а на Саехедин. Онзи що казадирците са отхвърлили и забравили.
Лицето на Илайс бе искрено и открито, но в Каян дълбаеха съмнения.
- Сектанти с такава мощ...
- Не – почти отчаяно го прекъсна принцът, съзнавайки, че няма лесно да го убеди. – Сектантите наистина са силни, но онова унищожило Сулкат е чистата енергия на самия бог.
- Ти да не си се наговорил с Мараджините?
- Послушайте го, Ваше величество – притече му се на помощ Салира. – Моля! – додаде тя, след като Каян я изгледа раздразнен от острия й тон.
- Омръзна ми от фанатици! Няма ли по един нормален около мен?
- Трябва да ме послушаш – повиши тон Илайс и рязко изправи гръб от възглавницата. Напрягането не му се отрази добре. Ушите му забучаха и за момент имаше чувството, че ослепява, такава черна завеса падна пред очите му. Изохка и пак се облегна безпомощно.
- Успокой се – скара му се меко Салира. – Така само ще си навредиш и едва ли ще вразумиш Негово величество.
- Салира! – плътния глас на Каян съдържаше предупреждение. Беше по-ясно разбираемо от колкото, ако го бе изрекъл.
Илайс имаше чувството, че устните му са се удебелили когато ги отвори.
- Премисли отговора си към Мараджините. Нека има свещени войни, но при определени условия. Условия, които да не позволяват пълна и безконтролна власт на храмовете над тези свещени войни. В този случай това не може да бъде инквизиция, но мечовете им ще бъдат осветени за битка срещу сектите на Саехедин. Ако все още не са възродени по тези земи, то скоро ще бъдат или Валариейл ще доведе със себе си сектанти както стори преди двадесет и шест години, когато удари нас и ни превърна в скитащ народ, който и до ден днешен е изгнаник. Нужно е да има специални бойци, които да им се опълчат с духовна сила.
- Какво е искал от вас този мъж? Трон, просто кръв?
- Не. Той търсеше бебе. Необикновено бебе със смесена кръв, ала то не бе при нас. Там където го откри трагедията бе по-голяма от нашата. Света изгуби много, изгуби цяла нация.
- Какво е станало с бебето – попита Салира.
- То изчезнало. Било открито седем години по-късно и поробено. Детето вече е мъж и носи характерните белези на двата народа. Адартикс и Анхранеи – онези що били унищожени напълно. Косите му са плетеница от злато и сребро – Илайс натрапчиво гледаше магьосницата право в очите искаше да разбере, дали тя ще се досети за кого говори и да й се извини, че нямаше да удържи на обещанието си. Държеше на молбата й, ала Алдаян бе част от събитията. Тя сякаш прочете мислите му. Деликатното й лице се вкамени, ала едва забележимо кимна. Дори Каян да бе забелязал нещо не го показа. Той гледаше в страни, но повдигна глава и възкликна:
- Алдаян?
- Да. Алдаян.
- Той е мъртъв, Илайс! – каза кралят.
- Сигурен ли си? – Илайс не скри болката си.
- Бил е заловен от градската стража за убийството на Марлод Вилдински – виден благородник и търговец. Когато Сулкат е бил унищожен Алдаян е бил в града. Близък ли ти е бил?
Илайс сведе глава страхувайки се, че няма да овладее придошлите изведнъж сълзи. Трябваше да има някаква грешка. Твърденията на Каян не съответстваха на спомените на Салира. Там братовчед му лежеше ранен в нечии ръце. Възможно ли бе това да се е случило преди трагедията в Сулкат и Алдаян наистина да е бил в ареста по време на онази злощастна нощ? Пое си дъх на пресекулки и глухо отрони.
- Алдаян ми беше първи братовчед по бащина линия. Чичо ми се венча за анхранейска благородничка и от този съюз се появи Алдаян. Когато той се роди аз бях на седем. Отидохме да го видим. Беше едно вечно кисело бебе, което спираше да плаче, само когато му нанижеха портокалови кори. Аромата им го успокояваше, а яркия цвят го занимаваше за доста време. Останахме една седмица на гости. Така обикнах това бебе, че дори да зная, че Алдаян не ме познава и да не съм го виждал от тогава освен чрез магия, аз все още го обичам. Ние сме кръв, Ваше величество и новината, която сега ми поднесохте не мога да понеса леко. Нито пък лесно мога да повярвам, че него вече го няма.
- Съжалявам, Илайс – Каян наистина съжаляваше. Мъката по лицето на младият адартикс бе изписана като с въглен върху бял мрамор. Искаше му се да има начин да го успокои, но надежда братовчед му да е оцелял нямаше. Салира гледаше принцът вцепенена и неподвижна като паметник. На Каян му се стори просто изненадана от появата на роднини. Зад тази изненада се криеха много други чувства, повечето от тях никога неизричани на глас.
- Значи наистина не е бил нещо по-различно от човек – оживи се внезапно тя. – По-силно и красиво.
Сега Илайс беше този, който не искаше повече да споменават братовчед му. Щеше да потърси сметка на баща си. Беше сигурен, че той знае за гибелта на Алдаян и по някакви причини е скрил.
Изведнъж почувства болка. Осъзна, че е забил ноктите в дланите си и е разкъсал кожата си.
- Защо Валариейл е търсел Алдаян? – попита Салира.
- Защо ли? – изсмя се Илайс – тъжен звук. – Кръвта на Алдаян е младост и живот. Или беше!
В гърдите му вой надаваше див звяр и заплашваше да го разкъса и да изскочи на свобода.
- Ако се чувстваш зле и искаш да останеш насаме ще отложим разговора ни за утре – предложи Каян, наистина съпричастен към чувствата на своя гост.
- Не! Каквото сме започнали ще го довършим сега. Имам едно предложение, което баща ми имаше намерение да отправи, поне до колкото дочух, докато тайно издължавах ухо от другата страна на вратата.
Каян звучно се разсмя.
- Подслушваш ли, принце?
- Така се случва като ме държат на тъмно. Сам се просветлявам. Татко е подозирал как би реагирало човешкото духовенство на събитията. Твърде предвидимо е. Вие човеците на сполетелите ви жестокости умеете да отвръщате само с жестокост, без да се обиждаш. Беше почти на сто процента сигурен, че ще бъде повдигнат въпроса за инквизиция. Наистина ви е нужно нещо, което да е извън властта на Мараджините, но да не е и изцяло във ваша власт. В същото време да смирите храмовете и да имате достатъчно доверие на тези войни, че те няма да палят клади и да разпъват на коне хора от народа. От това, което чух баща ми е готов да ви предложи наши мъже родени с духовна сила.
- Но тези мъже ще трябва да се отрекат от вашите богове.
- Ние сме атеисти, Ваше величество. Не се кланяме пред ничий култ. Почитаме единствено Луната, но не като божество. Ние сме плът от нейната плът. Тя е наша майка, но не е нашата богиня. Вярваме, че след смъртта на тялото, безсмъртната ни душа се съединява с Луната. Трудно е да ви обясня. Единствено за нас всичко е напълно разбираемо. Вие хората не можете да вникнете във вярванията ни. Някой друг път ще се опитам да навляза в подробностите.
- Добре – намеси се Салира. – В такъв случай вие ще трябва да погазите тези ваши вярвания.
- Винаги идва време за промяна. Времето на нашата промяна настъпи и ние ще я приемем. Онези, които бъдат избрани ще приемат Джадан и Мейти за свои богове и на тях ще отдадат своята духовна сила, за да се изправим срещу тъмната религия на сектите и срещу Валариейл Тахирен’ра от името на казадирското духовенство и короната.
- Криели сте се толкова години от него, а сега сте готови да въстанете на бой? Защо чак сега събирате смелост за подобна стъпка? – още докато задаваше въпроса Каян знаеше отговора, но искаше да го чуе от Илайс. Можеше да открие още някой дребен мотив.
- Надяваме се да имаме съюзник, Ваше величество. Силен съюзник като вас. Сами, ние не можем да му се противопоставим. Равносилно е на самоубийство. Валариейл напада вас и ние искаме да помогнем да бъде унищожен. Насочил ли е поглед към Казадир ще види и адартикс. Заклел се е да ни изтреби до крак след като преди двадесет и шест години татко успя да спаси част от народа ни точно под носа му. Въпрос на време е да разбере къде сме сега, ако вече не го е разбрал. Не искаме повече да бягаме и да се крием. Това не е бъдеще за народа ни.
Каян и Салира нямо го гледаха. Илайс продължи:
- За жалост в момента и двамата сигурно формулирате един куп въпроси, на които не зная дали бих могъл да ви дам задоволителни отговори, а някои от тях ще бъдат само предположения.
- И с въпросите си ще трябва да се обърна към твоят баща? – брадичката на Каян се вирна малко неодобрително.
- Да.
- Как мога да се срещна с него или той ще дойде при мен? Да не ми съобщят, че е заловен още един нард и като сляза в килията да заваря кралят на адартикс увисен във вериги като сина му преди това? И да му се невиди, Илайс не е ли имало друг начин, а си се оставил на ловците? Те въобще не са нежни.
- Това вече го разбрах – хладно каза Илайс. – Не съм очаквал никаква нежност от тях. И нямаше друг начин. Като нард или като адартикс имах по-голям шанс да си поискам аудиенция с вас и стражите ти да ме пуснат на драго сърце? Как мислиш? Щяха да ме арестуват още пред портите на Болирва и пак да се озова в килията. Аз просто използвах ловците ти за ескорт и по-бързо придвижване, тъй като нямам кон, а и адартиксите никога не са обичали ездата.
Каян трябваше да му признае правотата.
- Илайс предложението, което ми отправи подлежи на много сериозно обсъждане. Не мога да ти дам никакъв отговор сега, освен че бих желал да се срещна с баща ти. Нищо не е решено, с нищо не съм се съгласил. Имаш единствено думата ми, че докато си тук си под моя закрила и ще се прибереш невредим. При все това аз все още не съм простил за престъпленията на твоя народ срещу моя.
- Можем да се обединим срещу общия враг и без да ни прощаваш. Нужно е в настоящия момент просто да загърбим за малко нашата вражда. Ние не молим за прошка, Ваше величество. Не се нуждаем от нея, защото не сме се разкаяли.
- Има ли начин да се свържа с Елунел и да се обсъди мястото на срещата?
- Има. Аз ще бъда вашата връзка за начало.
Каян се замисли. Адартикс в ролята на инквизиция? В действителност нямаше да бъдат никаква инквизиция.
Те бяха независим народ. Не се бяха клели нито на короната, нито на духовенството. Нямаха дълг, който да ги обвързва по-силно към едната страна, от колкото към другата старана. Бяха водени единствено от личния си интерес, а така държавници и свещеници нямаше да се сочат с пръсти. Поради безпристрастието си адартиксите можеха да бъдат идеалните Съдници и идеалния щит. Във всичко това имаше смисъл, но имаше и още какво да се осмисля. Не вярваше да задоволи напълно духовниците. Както беше намекнал Илайс най-много можеше да се надява да ги усмири за кратко.
Първо не му беше напълно ясно още каква по-точно щеше да е дейността на адартиксите, дали тя щеше да се побира само в рамките на борбата със сектите. Второто и по-трудно бе да убеди Мараджините в твърденията на Илайс. Не беше лесно да се опиташ да накараш някой да повярва в нещо, в което самия ти не вярваш. Още не може да приеме думите на адартиксиянският принц за реалност. Каян никога нищо не си беше обяснявал с божи гняв. Дъждове, бури, суша...за него това беше дело на майката природа, а не на боговете. Явлението превърнало град като Сулкат в гробище и бълваща изпод руините зараза трудно можеше да се обясни с прищявка на природата. Възможно бе да плъзне чума заради безброй гниещите трупове, ала болестта не беше чума. Непознатата зараза беше по-милостива – убиваше по-бързо, преди да е окапала плътта на болния пред очите му.
Нямаше да говори с Мараджините преди да се е срещнал с Елунел Алуин. Освен, ако те не предприемеха нещо първи. Не смееше да отхвърли подобна възможност. Все още не познаваше добре младият Валес, но онези две хиени Кийстра и Алери му бяха до болка познати. Те бяха бързи в решенията и инициативни в изпълнението им, когато опираше до преследване на желани цели.
„Моята смърт е една от тези цели. Да бъде наказан неверника, спъващ божията воля. Мръсни кучи синове, криещи се зад мараджинските одежди.”
Духовенството беше една перфектно конструирана престъпна мрежа. Море от акули. Едва ли имаше по-алчни сърца за власт и богатства и по-добри задкулисни машинатори от Мараджините. В това число не слагаше само Валес, Кийстра и Алери, които веднага бяха видяли възможност да получат още пай, възползвайки се от тежката обстановка в Казадир. Бяха проявили безочието да посочат обикновения народ като виновник за нещастията и да искат инквизиция. Най-лошото бе, че зад храмовите стени лешоядите бяха недосегаеми, дори за дългата ръка на казадирската корона.
„Разбрах, че дори в религията ние не сме равни.” – беше казал Валес.
Бедното момче. В живота такова нещо като равенство нямаше.
Наред с това се зачуди дали на срещата с Елунел ще може да се види с пратениците на Опалсик. Замислено потърка брадичката си. Наболата му брада дращеше пръстите му. Красивата Алиера, дъщеря на Валариейл – южняшка принцеса. От тази работа може да излезе нещо. В съзнанието му започнаха да се оформят мъгляви планове за ползата, която можеше да намери и извлече. И тази нощ щеше да има какво да занимава ума му.
Илайс беше затворил очи и потънал още повече във възглавниците, но беше буден. Кралят смяташе да се възползва от умората на своя гост и да прекратят разговора за сега. Искаше първо да понареди малко събираните тази вечер части от мозайката, преди да продължат.
- Нужна ти е почивка – деликатно започна Каян. – За малко млъкнахме и ти си почти заспал. Утре също ще бъдеш тук и ще поговорим пак. Тогава ще си отпочинал и ще се впуснем в някой подробности, които сега ми убягват.
Илайс сви устни. Въобще не се беше замислял колко време ще остане в двореца, още повече пък как ще се прибере. Как щеше да е по-безопасно? Като самотен нард или като самотен адартикс? Нито едното от двете не беше за препоръчване. Щяха да са му нужни кон и някаква маскировка. Утре щеше да си поиска от Каян. Сега беше съгласен с мнението му за почивката. Преди това, обаче искаше да поприказва със Салира на четири очи.
- Ще позволиш ли на Салира да остане за малко, след като излезеш от тази стая? Искам да я попитам нещо насаме.
- Разбира се – Каян се изправи. – Тя има пълната свобода да избере дали остане или да си тръгне. Лека нощ желая и на двама ви.
- Лека нощ – отвърнаха му те.
Каян излезе и го чуха да освобождава стражът на пост пред вратата. Чуха и облекчената въздишка на гвардееца. Щом стъпките по коридора се отдалечиха Салира разпери ръце.
- Е?
- От къде познаваш Алдаян и какво беше онова видение долу в килията?
Салира не отговори веднага. Започна да не я свърта на едно място. Стана и закрачи из стаята. Отиде до падналия наръч с дърва, взе две и ги хвърли в камината.
- Добре – взе решение тя, докато беше с гръб към Илайс. – Ще ти разкажа накратко и без големи подробности. Достатъчно започнах да ти вярвам, че да съм сигурна в теб. Казаното между нас ще си остане в тази стая. Алдаян не загина в Сулкат – на пети се обърна към Илайс. – Преди време той и баща ми се срещнаха край Ипик и имаха кратко съжителство, но Алдаян го отрови и избяга. Баща ми оцеля, но вече беше обикнал странният чужденец и тръгнахме да го търсим. Всеки с различна цел. Единият искаше отговори за измяната, другият търсеше отмъщение за нея. Открихме го в ареста в Сулкат. Канеха се да го ескортират до Болирва и от Болирва Каян да го предаде на южняците, които го преследват. Татко беше твърде решен да го освободи. Ако зависеше от мен пръста си нямаше да мръдна тогава. Чичо ми Джерк беше началник на градската стража. И той като нас беше уверен, че Алдаян няма нищо общо с убийството на онзи благородник и беше готов да ни съдейства, за да го измъкнем. Естествено обаятелния чар на Алдаян пак си беше казал думата и беше успял да спечели симпатиите на чичо ми. Един уличен крадец се съгласи да ни помогне в престъпното ни начинание. В нощта, в която освободихме братовчед ти и неговият спътник, чието име няма да споменавам се случи нещастието в Сулкат. Ние вече бяхме на билото на Оридин извън града, заловени от бандити. Алдаян си е имал вземане даване с тях. И в последствие се оказало, че интересите им се сблъскали. Това е без значение сега. Бяхме свидетели на случилото се, Илайс. Не съм виждала нищо по-страшно. Някаква небесна сила ни предпази от ударната вълна. Тарторът на бандата обезсилен от преживяното, също като мен се оказа от де губещата страна. Не се примири просто така и заметля кама по баща ми. Алдаян се хвърли да го предпази и стоманата потъна в неговия гръб. Аз бях слаба, не знаех как да му помогна. – Салира видимо се изпъна и мъката рисуваше по лицето й. – Бяхме далеч от Ипик. Не знаех дали той ще преживее пътя до там. В нашето окаяно състояние прехода през прохода щеше да ни отнеме поне четири дни. Раната бавно и коварно смучеше живота му. Кървеше, измъчваше го, дори когато той беше в безсъзнание. Будеше за кратко и молеше да го оставим да умре, но в същото време виждах волята му за живот, виждах, че се бори. Често търсеше ръката ми, стискаше я и пак затваряше очи. С малкото си сили успях да се свърза подсъзнателно с Повелителя на Кулата в Ипик. Почти денонощие след случилото се в небето се появиха огнените птици на изпратените магьосници. Стигнахме бързо кулата. Тогава не мислех, че Алдаян е издирван престъпник, че аз съм съучастничка в бягството му и не мислех как би реагирал Повелителя. Исках само Алдаян да живее и в Кулата бе единствената надежда. Никой не попита нищо. Повелителят и лечителите поеха братовчед ти и го отнесоха в лазарета.
Салира стисна юмруци. В погледа й имаше мрачен блясък.
- И точно когато Алдаян се озова в ръцете на спасението си той се предаде. Просто е отказал да се бори и се е оставил смъртта да го вземе.
- Видяла ли си трупа му? – попита почти беззвучно Илайс.
- Видях го, Илайс. Докоснах го. В гърдите му беше зловещо тихо. Сърцето му не биеше. Нямаше живот в тялото му. Беше мъртъв – Салира наведе глава. В очите й нямаше сълзи, само една суха болка. – Той е споменал пред баща ми, че ако единствения мир за него е в смъртта тогава ще го подири от нея, само и само Валариейл да не го залови пак, за да го пречупи под веригата. Моля се наистина да е открил мир. Само тази мисъл ме кара да не обезсмислям гибелта му. Той умря без да разбере нищо за произхода си, без да разбере, че все пак е имал семейство и това семейство го е обичало – поне така твърдиш ти. Съжалявам, Илайс.
- Аз също, магьоснице. Не знаеш само колко съжалявам. А баща ти как го прие?
- Татко се затвори напълно в себе си. Цялата жизненост, която познавах повехна, особено като разбра, че и аз ще го изоставя, за да служа в Болирва. Помолих го да дойде с мен, но той отказа. Винаги е бил силен мъж. Иска ми се да вярвам, че ще изправи пак глава.
Илайс искаше да разбере подробностите. Кой е бил този главатар на шайка, какво общо е имал Алдаян с него. Искаше да чуе повече за бягството им. За онази небесна сила, която ги е спасила. И сигурно ако беше безсърдечен щеше да настоява, но не беше и разбираше, че в момента измъчва Салира, карайки я да си спомня.
- За едно нещо винаги съм грешала. – додаде изведнъж тя – Има любов от пръв поглед. Такава беше и моята с Алдаян, ала бях твърде ядосана заради предателството му спрямо татко и сама се затворих в заблуда. Най-тъжното е, че и двамата с него твърде късно разбрахме какво искаме един от друг. И аз пак съм му гневна. Той предаде и мен, за да победи поробителя си и да спаси себе си.
- Къде е гробът му?
- В градините на Кулата. Би ли желал да отидеш?
- Не. На него вече му е безразлично. Не може да чуе думите ми. Те щяха да имат значение, когато беше жив. Сега ще останат завинаги неизречени.
Салира разтегли устни в горестна усмивка. В крайчетата на очите й най-сетне пробиха сълзи.
- Наистина си приличате в някои отношения. Предполагам, че Алдаян би отговорил по същия начин на такъв въпрос – магьосницата взе донесената от прислужницата пижама и я остави на леглото. – Мисля, че с това ще ти е по-удобно да спиш. Лека нощ, Илайс.
С решителна крачка тя се отправи към вратата. Разговора беше приключил.
- Лека нощ, Салира.
Тя излезе толкова бързо и безшумно, че Илайс се зачуди дали въобще е била в стаята или е говорил с въображението си. Останал сам той стисна силно завивката с желанието да я разкъса на парчета и да закрещи колкото глас му държи. Накрая си облече пижамата и си позволи безгласно да заплаче. Никога нямаше да прости на Елунел Алуин за проявеното през годините бездушия към съдбата на Алдаян. Нито щеше да прости на себе си, че не събра достатъчно решимост да се противопостави на баща си чрез нещо повече от дълги спорове и скандали.
- Алдаян е наша кръв, татко – крещеше Илайс срещу баща си.
- Народът ни също е наша кръв. – отговаряше баща му. – Не мога да рискувам живота на всички ни, било то и за синът на брат ми.
„Синът на брат ти е мъртъв и ние все пак ще рискуваме живота си.”

****

Салира нахлу в покоите си. Затръшна вратата силно и наддаде див писък. Двете сълзи в ъгълчетата на очите й се бяха превърнали в дълги вади. Бавно се свлече опряла гръб в стената и остана на пода свита, обгърнала колене с ръцете си. Един необикновен мъж за кратко бе влязъл в живота й, и беше отнел смисъла му. Усмихваше се насила. Дишаше просто по навик, дишаше, защото не можеше да причини на баща си още скръб, дишаше, защото Сахрин трябваше да си плати. Салира се кълнеше в гроба на Алдаян, че червенокосата магьосница ще се моли за смърт, но такава нямаше да има за нея.
Съществуването й се беше превърнало в безкрайно лутане между болка и гняв. Пространството й в този кух свят беше изцяло под властта на една нетленна илюзия, видима единствено за нейните очи.
Изградила бе около себе си стена от лъжи. Лъжеше Каян Ленарис, лъжеше и себе си. Всичко случило се беше свързано с Алдаян. Макар и неволно след себе си бе довлякъл могъщи врагове, които дори след неговата смърт нямаше да се спрат. Те бяха открили и друга цел.
С Алдаян бе поставено началото, ала с гибелта му нищо не приключваше. А така й се искаше вече да е свършило. Не я интересуваше какъв щеше да е изхода. Нищо вече нямаше значение. Беше станала себична, но и това бе без значение.
Салира прехапа долната си устна до кръв и изчерпана напълно зарови лице в дланите си.
„Защо ми беше да те срещам, южняко? Защо ти беше и на теб да ме търсиш и примамваш? Сега и за двама ни нещата можеха да стоят различно.”
За кой ли път вече си задаваше тези въпроси? От гърлото й се откъсна конвулсивен хлип. Знаеше колко жалка изглежда отстрани, но и това не я интересуваше. Нямаше кой да я види между тези четири каменни стени. Тук бе сама и с толкова хора в този дворец тя пак беше сама. Потънала в дълбоко самосъжаление дори не обърна внимание на зловещата тръпка в сърцето си, когато Ужасът на нощта спусна коварната си мантията изтъкана от мраз и страх.
Докато Салира плачеше, Дария Ленарис се усмихваше в екстаз, хранеше своите сили с човешките слабости и кроеше пъклени планове относно бившия си съпруг.

Публикувано от: BlackCat 20 May 2012, 17:36
ГЛАВА 2

ОПАЛСИК

Величественият изгрев бележеше началото на новия ден. Огромния диск сякаш изплуваше от самия океан. Безкрайната шир пламтеше. Сред красотата на зората като криле на птици се открояваха белите, горди платна на дългоочакваните кораби. Саехедин се събуждаше и изпращаше огъня си, да съпроводи прибиращите се в последните часове от тяхното дълго плаване. Зеленият флаг, чийто символ бе благополучие, гордо се вееше от най-високата мачта на първия кораб.
Вятърът плющеше в плаща на Валариейл Тахирен’ра и рошеше косите му пред усмихнатото му лице. Изправен върху високия скалист бряг той се взираше в хоризонта с радостен трепет. Застанал край самотните останки на огромна статуя, изобразявала някога плачеща светица, матрона на могъщия дом Тахирен’ра затвори очи и остави меката топлина на огнената светлина на Господаря да прокуди сенките в душата му.
- Благодаря ти – прошепна срещу поривите Валариейл. – Благодаря ти, че ми ги връщаш живи и здрави.
Вятърът отнесе шепота му над разбунтувалите се зад гърба му високи треви, заедно със страха и съмненията му. Никой не видя как той се освобождава от тях. И никой не биваше да го вижда. Всичко това си бе само негова лична истина, ревностно пазена в тайна от разбирането на околните. Вече нямаше какво да храни отрицателната енергия в съзнанието му и нейните импулси постепенно отслабваха. Мимолетния, но дълбок блясък в очите му единствен издаде какво го е разкъсвало през изминалите дълги месеци.
В едно далечно минало, сякаш преди цяла вечност той бе обикновен, с обикновени страхове и никой не възприемаше наличието на такива у него за непростима слабост. Тогава той бе друга личност – друга маска. Сега укритието на всяка пукнатина в маската на Валариейл Тахирен’ра бе станало нещо като несъзнателен инстинкт, на който се подчиняваше роболепно. Разбираше, че е склонил глава едва, когато извлечеше спомените на повърхността. Стари и все пак ярки. Другото му Аз носещо името Сирлен Арнеа в много отношения му липсваше. Усещаше го в моменти като тези, но той не притежаваше онова, което имаше Валариейл, а зад себе си бе оставил толкова много преломи в стремежа си да достигне съвършенството, че когато извърнеше поглед назад виждаше низ от човешки грешки – неговите собствени грешки, тогава когато е считал, че е бил безупречен. Една непрестанна битка с обществото, с заобикалящия го свят и със собствения му морал. Нямаше такова нещо като пълното съвършенство. Изминалите години го бяха накарали да приеме докрай тази истина. Преди всичко той си оставаше човек. В природата на човека бе да се бои за всичко, което си е позволил да обикне. На палубата на един от прибиращите се кораби бяха две от най-скъпите му същества – синовете му, олицетворяващи бащиното му его – още един вид страх, още един личен недостатък – неговата ахилесова пета.

Публикувано от: BlackCat 26 May 2012, 23:00
Живописно разположения Карпуда беше най-важният пристанищен град на федерация Опалсик и бе изцяло във властта на дом Тахирен’ра. Още от древността Карпуда е бил главно пристанище – оградено от огромни вълноломи с наблюдателни кули. От изток и запад върху най-издадените точки на скалистите възвишения на залива се издигаха отбранителни крепости. Самия град изцяло от бял камък се разливаше с бляскавия си разкош по цялата назъбена заливна ивица и се разпростираше от пристаните назад, по хълмовете Вилшир. През годините архитектурата му се бе изменяла непрекъснато, освен лъскавия паваж на стръмните улици и площади и храмовите пагоди. Тук се намираха най-големите робски пазари на Алканида. Караха роби от четирите краища на широкия свят и идваха търговци от много страни на континента, за да купуват роби за тежък физически труд, за бой, за лични слуги, образованите се търсеха за писари и всякаква друга канцеларска работа. Тук имаше дори робини за любов. Те минаваха през специално обучение преди да бъдат изкарани на показ като коне. До самото пристанище се намираше рибния пазар. Кейовете бяха оживени. Днес дори повече от обикновено. Принцовете на Карпуда се завръщаха и посрещачите сякаш бяха повече от моряците, докерите и пристанищната охрана – като се изключеха войните на Тахирен’ра. Те зорко следяха за безопасността на своя господар и бяха готови да го бранят с живота си. От всичките тридесет стражи шестима бяха елит. Те стояха най-близо до владетеля, ала един бе онзи стоящ плътно до рамото му – командирът на елита. Неговото име беше Аржун. Мъж като бивол. Кожената му ризница беше без ръкави. Яките му мускули играеха при най-лекото напрягане. Коравата му физиономия не оставяше никакво съмнение – стигне ли се до убийства той не ще се поколебае. Благородникът също не беше дребен мъж, но в сравнение с тази скала се чувстваше почти незначителен. В момента Валариейл искаше дори да е по-нисък, че да му пази Аржун сянка. Късното утринно слънце пареше, вятърът беше горещ. На всичкото отгоре цялата тази шумотевица го влудяваше. Безброй шумове се сливаха в един нетърпим вой. Моряците псуваха, капитаните и лоцманите ругаеха, макарите вдигащи тежките товари за трюмовете на корабите скърцаха и жужеха, от някъде долитаха пронизителни подсвирквания на докерите на равни интервали от време, водата плискаше...Валариейл искаше да избяга с високо вдигнати ръце и викове, но той бе господарят на най-влиятелния дом в Опалсик, най-могъщия благородник сред управниците на федерацията и не можеше да си позволи волностите нашепвани от сърцето му. Той трябваше да бъде тук със здраво стъпили върху дъските крака и да посрещне своите синове. Ах, само всичко това да приключеше по-бързо. Петте кораба навлизаха в залива.
Валариейл въздъхна тихичко и погледна Аржун. Огромният мъж държеше далекоглед в едната си ръка и нехайно го поклащаше. Вместо да го разтвори той се взираше напред съсредоточено към приближаващите плавателни съдове. Двата отпред се движеха свободно, но трите отзад дърпаха на буксир. Докато присвиваше зорките си очи изведнъж ахна притеснено.
- Какво? – попита Валариейл.
- Погледни отзад. Последните два кораба. Вдигнали са черни флагове. Два на брой.
Приятния слънчев загар върху лицето на благородника рязко изсветля до мъртвешки бяло. Стомашните му сокове завряха. Два черни флага носеха траур. Синовете му бяха загинали. Дръпна сурлосано далекогледа от личния си страж и с треперещи ръце го разгъна, но ако беше така трябваше да се веят от първия плавателен съд. Почти дезориентиран от уплаха едва се нагоди на фокус. Последните два кораба наистина вееха черни флагове, но върху тези флагове Аржун не бе видял, че е извезан могъщия харпун на морската богиня Сиестриел. От облекчението разляло се по тялото му коленете му се подгънаха и едва не падна. Горда усмивка изви устните му.
- Китове – промърмори усмихнат той. – Синовете ми са убили китове – в следващия миг удари Аржун с далекогледа през корема. – Ако още веднъж ми разгониш така ангелите ще освободя всички роби от каменната кариера в Нонса и теб ще пратя да бъхтиш там сам-самичък, вол такъв.
Якия опалсинец, който също си отдъхваше от връхлетелия го моментен ужас, изохка при удара и леко се преви. Извинително погледна приятеля си.
- Съжалявам, Валар – премрънка той тихо, за да не го чуят, че използва неофициално, кратко обръщение към уважавания благородник – Трябваше да използвам тази щуротия в ръцете ти, преди да издам притеснението си.
Валариейл изведнъж сви рамене и поклати глава.
- Винаги осъзнаваме какво е било правилно да направим, след като сгрешим. Мина много време от последния път, когато изпитах подобна уплаха. Още усещам сърцето си да бие в слепоочията ми.
Аржун знаеше за далечния случай, за който намекна матронът. Един от тигрите подготвени да бъдат пуснати на арената успял да избяга от клетката, докато невнимателния зверонадзорник отварял да го изведе. Животното помело с туловището си изненадания мъж без да го закачи и с нокът, но се спуснал през тунела водещ към голямата водна градина в двореца, където по това време девет годишната Алиера си играела безгрижно. Устременият тигър подминал дори двамата градинари. Целта му сякаш била малката принцеса. Градинарите се развикали предупредително, единият взел кол и се спуснал след тигъра, който в същото време прескочил малката водна каскада вливаща се в кръглия партер на градината и налетял право срещу момичето. Ужасения писък на Алиера събудил дремещия в близкия хамак Валариейл. Кръвта на скъпата му дъщеря вече течела от крехкото й рамо, когато побъркания от страх баща налетял върху звяра въоръжен само с една кама, за да спаси живота й. Успял да изтласка вниманието на тигъра от Алиера, ранил го в окото, озлобявайки го още повече. Битката му с дивата котка сигурно щяло да свърши гибелно за самия Валариейл, ако в този момент градинаря не достигнал до тях и не забил заострения кол в мекия търбух на звяра. Рамото на Алиера било раздробено и отнело много време докато тя се възстанови. Възвърнала способността си да движи лявата си ръка благодарение на силна цирателна магия. Самия матрон имал дълбоки рани по цялата дясна страна на тялото. Аржун беше виждал онова, което маговете лечители не могли да заличат с лековитите си заклинания. Не бе много, но Валариейл с подробности му беше разказал какво е било и какво е щяло да обезобразява сега тялото му. Аржун се беше ужасил само при мисълта на какви кървави парцали са висели месата му, а той беше мъж, който не се трогваше лесно от гледката на рани и кръв.
Валариейл наблюдаваше как корабната формация се разтяга, за да поеме всеки към отредения му док за акостиране и разтоварване. Изражението му се менеше, накрая възкликна:
- Да му се невиди. Кракен ли ги е дъвкал?
Аржун вече можеше да забележи, че първият кораб – личната галеона на на Валариейл Индаварън е леко килната и поддържания до сега безпогрешен курс леко се измества, а останалите кораби сякаш се опитваха да се отдалечат. Този боен кораб беше страшилище с трите си палуби и величествените си мачти, а сега беше и страшилище, което имаше проблем и можеше да създаде такъв на всички останали.
- Какво става? – извика някой от войниците.
Пристанищната стража наоколо се напрегна.
Индаварън беше оставил само три от разръфаните си платна разпънати, ала екипажа започна да ги свива. И петте кораба бяха преживяли жестока буря. Всички по пристана вече виждаха съвсем ясно това, но първия плавателен съд се носеше безконтролно и твърде бързо приближаваше. С тази скорост нямаше да акостират благополучно.
- Попаднали са на някакви течения – каза Аржун – и изглежда имат сериозна повреда и не могат да овладеят курса. Тласкани са настрани.
- Проклятие! – изруга Валариейл – Защо не са ги закачили на буксир и тях? Само да ми слязат онези двамата невредими ще ги убия.
Имаше предвид синовете си.
По кейовете започна да нараства паника.
Грот мачтите на Индаварън бавно се извърнаха с разпъващи се платна, за да може вятъра да обърне кораба за челен сблъсък, а не да запорят странично пристана. Щетите щяха да са немислими. От галеона надуха тревожен рог известяващ за неизбежното крушение. На Валариейл му причерня. Тласкания от безмилостните течения кораб започна да изправя носа си, но ъгъла им на обръщане беше по-широк и щяха да натресат и акостиралата в съседство галера, а тя не беше опалсинска. Принадлежеше на флота на Дарпаур – богато островно кралство, което до преди няколко години не беше в много добро отношения с Опалсик.
Пристанищната охрана нямаше никакво време да реагира. Патрулните кораби бяха далеч, за да достигнат Индаварън и да се опитат да убият скоростта му. И дори да бяха по-близо опитът им щеше да е обречен.
Предницата на чудовищния корпус вече се извисяваше като планина пред шести док и се канеше да премаже всичко изпречило се на пътя й.
Хората се разбягаха. Ужасът сграбчи сърцето на Аржун. Той се пресегна да дръпне Валариейл. Благородникът обаче нямаше нужда някой да го подканя. Със сподавени псувни препусна напред и надбяга стражника си. Настана поголовна блъсканица. Виковете и крясъците на изплашения народ бяха надвити от страховития грохот, когато носа на Индаварън се вряза в дока и започна да го отнася. Хълбока му се удари в този на дарпурската галера. Звука от задирането на двата корпуса обърна стомахът на Валариейл. Зад гърбовете им трясъка на прекършени греди продължаваше. Аржун се нахвърли върху матрона, за да го предпази от летящите отломки и двамата паднаха във водата. Заплуваха към подпорните колони на другия кей, а когато успяха да се покажат на повърхността Индаварън беше спрял, екипажът му още беше под пара, хората наоколо заменяха страха с любопитство, шести док не съществуваше и водата беше осеяна с остатъците от него.
До перила на кораба застанаха двама млади мъже. Единият чернокос, другият рус. Русокосият веднага фиксира баща си във водата с Аржун и се провикна:
- Хей, татко добре ли сте?
Валариейл се вкопчи в една греда и със святкащ поглед под слепналите кичури коса изръмжа:
- Ха! Всичко ни е наред. Аз въобще не съм мокър и ядосан.
Тъмнокосият Айн се налези още повече и подвикна:
- Я подайте едно по-дълго дъсче, че рампата не стига до съседния кей.
- Ако знаеш каква дъска съм ви приготвил и на двамата! Вие само ми елате.
Стражите и останалите хората по пристана започнаха да се смеят.
Айн с идиотски вик се метна през перила и цопна във водата. Брат му Джарън кикотейки се го последва.
Валариейл изстена протяжно.
- Какво? – повдигна вежди Аржун полувъпросително, полуподигравателно. – Не си щастлив, че откачените ти синове вече са си вкъщи?
Валариейл пак изстена, обърна отчаяно очи към небето и потъна.

Публикувано от: BlackCat 31 Oct 2012, 16:43
И четиримата ръсеха вода след себе си по пристана, след като стражите ги бяха измъкнали. Валариейл Тахирен’ра жареше синовете си с укори, но тези укори имаха обратен ефект. Вместо младите принцове на Карпуда да се смутят, Джарън слушаше отегчен и нетърпелив баща му да се умори и да млъкне, а Айн започваше да се дразни и изражението на лицето му издаваше, че всеки миг ще смотолеви някой жлъчен сарказъм или ще започне да спори. Стоящият отстрани Аржун се молеше това да не се случва. Заспореха ли Айн и Валариейл около тях и въздуха се наелектризираше. С по-големият син трудно се излизаше на глава.
- Не е истина какви магарета съм отгледал... – фучеше матронът с нисък, но достатъчно респектиращ тон.
- Стига – повиши леко глас Айн и разряза въздуха с ръка точно под носа на баща си. – Нямаше как да знаем, че ще има течения в залива, на които ремонтираната след бурята кормилна греда няма да издържи.
- Можеше да го предвидите – не отстъпваше матронът.
- Никой не пострада. Шести док ще се изгради наново. Не се е случило нищо фатално и необратимо и щетите по драпаурската галера ще се оправят.
- Милорд – дотича един войник до тях като отговор на думите на Айн. – Капитанът на драпаурската галера настоява да разговаря с вас. Чака в края на кея.
Валариейл затвори очи за миг, отвори ги, изпепеляващо изгледа невинния войник и изръмжа.
- Разбира се – мислено гласът му се сля с два плясъка, омекотени от дългите мокри коси на принцовете, но щеше да е прекалено да го направи тук пред всички. – Кажи на уважаемия капитан, че незабавно ще обсъдим въпроса.
Айн и Джарън се спогледаха тревожно. Валариейл ги подкара напред, като двойка овце. Аржун окашляйки се, за да замаскира кикота си запристъпва последен.
- Липсата на сестра ни днес означава ли, че тя все още не се е завърнала? – попита тихо Джарън, извръщайки профила си към Валариейл.
- Значи – изскърца през зъби матронът. – Сега не му е времето да говорим за това.
Синовете му никога нямаше да спрат да го винят, че той не прости на сестра им и я запрати след Алдаян, за да изкупи грешката си.
В края на кея ги очакваше драпаурския капитан с двама от моряците. Те се поклониха почтително на матронът и неговите синове. Валариейл не проговори пръв. Не направи и намек да изкаже някакво извинение, дискретния му рязък жест забрани на Джарън и Айн също да говорят. Изчака докато капитана се надигне от поклона си. Беше слаб мъж с приветливи светлокафяви очи и открито смугло лице. Тъмните му къдрици се полюшваха от кроткия ветрец.
- Милорд – изрече драпаурецът на чист опалсински. – Много съжалявам, че галерата ми се оказа на пътя на вашата галеона – в гласът му нямаше обвинение, нито някакво страхопочитание към властния благородник насреща му. Тънка усмивка цъфна върху устните на мъжа. – Разрешен ми беше двудневен престой от пристанищния отговорник. Тази вечер трябваше да отплаваме. Сега това е невъзможно.
- Обстоятелствата налагат удължаване на престоя ви докато повредите бъдат отстранени и вие сте в състояние да отплавате – каза Валариейл. – Проблемът не е сложен за разрешаване.
- А какво правим с таксата? – повдигнаха се веждите на капитана. – С удължаването на престоя ни и тя нараства. Моите извинения, но служа на драпаурското търговско сдружение „ Корона”, плащам с техни пари и се отчитам в края на всеки курс. Сумата надхвърляща отпуснатия ми за плаването бюджет, после ще ми бъде удържана. Заемаме място, на което друг кораб може да акостира и от мен ще се изисква да компенсирам загубата от следващата такса. И трябва да отбележа, че при сблъсъка един от трюмовете ни се наводни. Топове ценна коприна са похабени непоправимо.
- Хазната на Карпуда може да си позволи да се лиши от една пристанищна такса, капитане. Вината не е ваша и никой няма да изисква от вас допълнителни плащания. Ще изпратя дърводелци да помогнат на екипажа ви във възстановяването на кораба – погледна синовете си. И двамата се присвиха разбрали какви ще са следващите му думи. – Моите прекрасни синове ще бъдат част от тази чевръста дърводелска бригада и ще работят неуморно, докато щетите не бъдат поправени.
Айн и Дажрън с почервенели лица зяпнаха като риби. В очите им имаше молба и закана. Драпаурският капитан и моряците му разцъфнаха в широки, съчувствени усмивки.
- Милорд – леко се поклони капитанът – за нас ще е чест, че самите принцове на Карпуда ще коват пирони по корпуса ни, но остава въпросът с коприната.
Джарън, сякаш се накани да каже нещо и се присви зад по-високия си брат, когато убийствения поглед на баща му го застигна.
- Ако това също не е повод да се научите на нов занаят, синове мои...но се боя, че от вас ще излязат твърде лоши тъкачи – обърна се към капитана. – Каня ви довечера на вечеря в двореца, където ще се споразумеем за коприната. Ще изпратя човек да направи с вас опис на бракуваните топове и ми го донесете. Сигурен съм, че може да се направи нещо, така че и двете страни да изпитат удовлетворение.
- Ще се отзова на поканата, милорд.
- Но преди това бих искал да узная кого да очаквам. Не се представихте, капитане.
- О, простете ми – мъжът се усмихна простодушно. – Казвам се Джеймъл Ай’радини, милорд – с нов поклон мъжът отстъпи назад и махна повелително на моряците си. Те веднага последваха своя капитан след като отдадоха чест. Айн проследи драпаурците с присвити очи.
- Дързък мъж. Дали не е благородник?
- Напълно възможно е – обади се Аржун за първи път от срещата с Джеймъл. – В Драпаур благородническите фамилии са повече от простолюдието – обърна се към Валариейл. – Чувал ли си преди името Ай’радини?
Матронът сви рамене.
- Със сигурност не е някоя от важните фамилии. Щеше да ми е известно. Лично аз водех преговорите с посланици, когато изграждахме търговските и военните отношения с Драпаур преди десет години.
В ума на Валариейл обаче се въртеха други мисли, относно Джеймъл. Този разговор наистина ли целеше да се изяснят тези дребнави проблеми с престоя? Матронът се постави за цел да открие истината зад усмивката на драпауреца, ако имаше някаква истина. „ Стига с тази подозрителност към всеки непознат, дръзнал да те заговори! ” Уморяваше се от собствената си параноя.
Нямаше как да отрече, че този капитан му влезе под кожата. Спечели симпатиите на благородника с отпуснатото си, непринудено държание. Рядко някой непознат от по-низшия слой на обществото разговаряше с него без да трие потни длани в дрехите си.
- Има много китова мас – обади се Джарън тихо, сякаш се страхуваше, че ще стресне разсеяния Валариейл. – Каквото ни се наложи да платим за коприната ще го възвърнем от улова ни.
- Зная – матронът нетърпеливо кимна на синовете си – Водете ме, да ми покажете какво ми носите. Вече не издържам мокрите си дрехи.
Айн тихо простена. Валариейл се вгледа в отроците си. И двамата имаха уморен вид. Едва ли бяха успявали да си починат пълноценно през месеците на борда на Индаварън. И се бяха променили. Двадесет и две годишният Айн се беше изпил в лице. Скулите му изпъкваха и тъмните му очи хлътваха по-дълбоко. Деветнайсетгодишния Джарън беше изгубил в голяма степен своята момчешка невинност, поне докато не се усмихнеше. Светлият му поглед бе станал по-корав. Тялото му беше заякнало, ала въпреки всичко щеше да си остане по-дребен от Айн, който носеше бащиното си наследство, а Джарън майчиното. Изведнъж си даде сметка, че вместо с прегръдка и поздрав ги беше посрещнал със скандал и то за нещо, за което пряка вина носеха лоцмана и капитана на Индаварън. Тях трябваше да прати утре с дърводелците, а не синовете си. Но нищо и принцовете можеха да поработят с трион, чук и пирони. Нямаше да им навреди. Наказанията на лоцмана и капитана щяха да бъдат добре обмислени и произнесени по-късно. Тактично се прокашля и с почти гузен поглед попита:
- Приветствах ли ви с добре дошли у дома? – и разпери ръце да прегърне синовете си.
И тримата се сляха в една здрава, мокра и мъжка прегръдка.

****

Вятърът се засилваше и разбунваше морето. Ясното небе се заоблачаваше и въздухът внезапно се беше изпълнил с влага, вещаеща дъжд. Приближаването му караше моряци и капитани от време на време да повдигат нервно очи към кълбящите се буреносни облаци, разстилащи сенките на здрача си.
Тази година пламтящото лято се бе задържало по-дълго от нормалното и макар слънцето все още да беше силно, настъпваше сезонът на есенните бури. Сякаш принцовете на Карпуда водеха след себе си първата от тях, но освен бурята бяха довели и още нещо.
Нардите се нижеха по пристана в колони, събирайки всички погледи върху себе си. Валариейл също се взираше внимателно в тях. Духът им изглеждаше прекълчен, но дивата природа надничаше в очите им. Жените и децата на този народ бяха красиви, мъжете – брадясали по време на дългото плаване, бяха сурови на вид воини. Ненавистта към унищожителите на техния живот се излъчваше от всеки пленник като прокълната аура. Цялата пристанищна охрана и войниците на Тахирен’ра пазеха колоните. Само един от нардите с дълга червеникава коса, омотана цялата в кожени връзки не беше свързан чрез вериги със съплеменниците си. Двама моряци почти го довлякоха пред матрона. Валариейл въпросително изгледа синовете си. Айн кимна към нардът, който въпреки натиска на довелите го мъже не коленичи, а остана гордо изправен с метални пранги около китките и глезените си. Яркосините му очи излъчващи остра омраза и гордост за кратко се спряха на Аржун и тогава в тях се появи нещо близко до възхита, примесена с любопитство. Матронът вдигна ръка, правейки знак на моряците да се отдалечат и да оставят пленника.
Айн проговори:
- Това е бойният вожд на нардите. Името му е Иркимар и ни създаде доста проблеми. Силен и издръжлив мъж е. Има чудесни качества на командир, роден е водач и смятам, че ще е грешно да похабим потенциала му на каменната кариера в Нонса.
- Иркимар – повтори името му матронът. – Знае ли нещо от нашия език?
- Умен и е и бързо учи – усмихна се Джарън. – Първото нещо, което запомни дни след пленяването му, бе как да псува всички ни до върха на родословното ни дърво. Прави го почти без акцент. Предполага се, че е научил и по-културни фрази.
Валариейл направи крачка към нарда и отправи директен въпрос към него, като изричаше бавно думите:
- Разбираш ли какво си говорим в момента?
Отсреща недоумяващо го погледнаха. „ Този на мен ли говори?” изразяваше изражението на Иркимар.
- Разбираш ли ни? – повтори Валариейл.
Едва сега се появи схватливост върху лицето на нардския воин и той леко приведе брадичка към гърдите си, изричайки развалено:
- Малко – равните зъби проблеснаха между устните му, докато отговаряше.
Валариейл замислено сви вежди и се обърна към синовете си.
- Няма заострени канибалски зъби, това е добре. Мисля че след една баня и един бръснач ще добие доста представителен вид.
- Татко – обади се Айн бързо – позволи ми да вметна, че нардите не се хранят само с човешко месо. На всяко тримесечие имат някакъв мистериозен ритуал, тогава ядат човешка плът.
Дълбоките очи на Валариейл се присвиха изпитателно. Иркимар с каменно самообладание посрещан този поглед. За един кратък миг двамата се гледаха втренчено и изучаващо. В следващия момент лицето на нарда едва забележимо потъмня и той сведе глава.
- Аржун – обърна се Валариейл към личния си страж. – Как преценяваш този дивак?
Аржун се приближи. С опитно око огледа тялото на пленника, побутна го грубо в гърдите, сякаш искаше да провери дали мъжът срещу него, ще изгуби равновесие. Иркимар съвсем леко залитна под натиска и преплете гъстите си кафяви мигли в мрежа, зад която предизвикателно лъщяха сините му ириси.
- Може би е по отслабнал по време на плаването, но е корав мъж – кимна стражникът. – Ще ми се да си премеря силите с него.
- Ще имам желанието ти предвид, Аржун. Водете тази дива издънка! – нареди Валариейл на двамата моряци и махна с ръка. Докато дърпаха Иркимар той изсъска нещо срещу грамадния мъж. Злата нотка на гласът му не оставяше съмнение, че е обида.
- Какво каза дивакът? – поинтересува се Аржун невинно. – Стори ми се, че целеше да засегне лично мен
- Не би искал да знаеш – сви рамене Джарън. – Но щом питаш...беше адресирано до роднините ти от женски пол.
Веждите на Аржун се сключиха над носа му и лицето му придоби цвят презряла ягода. В пълно съответствие с настроението му в далечината слабо проехтя гръм. Айн леко се наклони, за да види как Валариейл Тахирен’ра, отметнал глава назад, се тресе в беззвучен смях зад гърба на своя страж.
Тъмнокосият принц на Карпуда прикри озадачението си. Може би щеше да му се отвори възможност да поговори с баща си, за неща, които го интересуваха от прекалено дълго време.
- Какво мислиш да правиш с него? – попита Джарън.
- Смятах да питам теб и брат ти – Валариейл повдигна вежди. – Вие двамата явно сте видели някакъв потенциал в него, за да го отделите от другите и да ми го представите лично – наклони се леко към тях и додаде провлачено: – Прав ли съм?
- Татко... – опита се да протестира Джарън.
- Искам да чуя вас и тогава ще взема решение.
- Нека го обсъдим когато се приберем – помоли Айн. – Приближава буря, а дворецът е далеч.
- Няма ли да е по-добре да изчакаме преминаването на бурята в някое от пристанищните укрепления? – попита Джарън впил тревожен поглед в прииждащата черна пелена.
- Не – отсече властно Валариейл. – Прибираме се в двореца и тръгваме още сега. Подробните отчети от товара на завърналите се кораби мога да получа и утре. Вече видях най-важното.
С широка крачка се запъти към края на кея, следван от синовете си, Аржун и останалите стражи.

****
Препускаха бързо, опитваха се да изпреварят бурята. Конете чаткаха по изпразващата се главна улица на Карпуда. Забързаните хора поглеждаха страхопочитателно към конниците. Виждаха владетеля, синовете му и стражите му яхнали дорести жребци. Нямаше тържествена процесия в чест на завръщането на младите принцове Тахирен’ра. Благородниците сякаш не забелязваха ни народа, ни сградите. Устремени бяха към сигурността на палата. Животните изпъваха яките си мускули под яхналите ги мъже. Тези мъже бяха невероятни ездачи. Домът Тахирен’ра се славеше с това. Конницата им беше най-добрата в Опалсик и околните кралства. Но колкото и добри да бяха щяха ли да изпреварят пороя? Величествения замък се издигаше пред тях на най-високото вилширово възвишение. Лазурния блясък на небето се губеше. Блестящите кули бавно потъваха в тъмната сянка на пълзящата черната мантия, разкъсвана от ярки мълнии. Пипалата им сякаш искаха да ударят куполите, да ги изтръгнат и захвърлят сред грохот и пепел.
Конниците преминаха огромен площад, обграден от високи здания и достигнаха края на широката главна улица. Пред тях се изправи възвишението. До стените на двореца се стигаше по стръмна павирана пътека. Портите бяха отворени, вече ги очакваха. Проехтяха празнични тръби, техния приветстващ зов надви тътена от поредната мълния.
Валариейл се ядосваше на майката природа за тази прищявка и донякъде й беше благодарен. Той мразеше досадните разточителни церемонии. Положението му изискваше да ги търпи, но не и да ги обича. И синовете му не изглеждаха да са оскърбени, че не са съпроводени до двореца с парад. Те бяха уморени и желаеха единствено по-бързо да мине посрещането и да си починат в тишините на покоите си. Ах, леглата им. От кога не ги бяха усещали? Колко месеца спяха върху тесните койки на Индаварън? Блянът за сатенени чаршафи вече беше близо. Ето, ясно се виждаха извитите барелефи над арките и колоните на бялата фасада. Зад онези красиви стени беше уединения им свят на сигурност. Младежите с копнеж в сърцата си признаваха, че няма по-хубаво място от дома, а бяха минали покрай много красиви земи. Никоя от тях не можеше да се сравни с гледката на синевата на големия залив на Карпуда и самата тя разпростираща се върху заливната ивица и навътре в сушата по хълмовете. Сега бяха щастливи, незрящи за бъдещето, а то отново се канеше да ги изтръгне от родното. Валариейл нямаше дълго да ги държи в неведение. Скоро щеше да им каже, може би когато Джарън и Айн насочеха охладнели, обвиняващи очи, задаващи въпроси за обичаната им сестра, която беше натирена да гони робът предал нея. Мъжът, който я унижи, унижи и името на рода й. Валариейл не прощаваше лесно. Не бе простил и на Алиера. А синовете му не можеха да простят на него. Той го виждаше, чувстваше го, дори когато ги прегръщаше и те му отвръщаха силно, с предана обич. В сърцевината на тази обич връх на тънка игла дълбаеше.
Когато преминаха широко разтворените порти вече пръскаше. Вятърът виеше. В далечината лъкатушещата ивица на прибоя ставаше все по-страховита. Корабите в пристанището тромаво се полюшваха.
Матронът, принцовете и Аржун все още бяха с мокри дрехи. Телата им изстиваха под полепналата за кожата им тъкан.
Каймака на благородното обкръжение на Валариейл – една пъстро и богато облечена тълпа, ги очакваше на широките стъпала пред вратите. И те бяха разтворени, очакващи завръщащите се след дългите месеци отсъствие. Естествено новините за крушението в пристанището ги беше изпреварило. Драпаурска галера беше пострадала. Драпаур беше войнствено царство, с което федерацията трудно се беше спогодило. Не бе нужно много дружбата да се разпадне. Десет години Опалсик правеше всичко по силите си, за да подържа мира. Понякога той струваше скъпо, но война с тази нация би струвала още по-скъпо. Опалсински кораби плаваха по търговски пътища държани под зоркия контрол на Драпаур. Тези пътища – двата протока Галтири и Серз бяха нужни свободни на голямата федерация. От там корабите им прекарваха зърно и пшеница, роби и коприна закупени от най-южните части на Алканида. Морския път беше по-сигурен и по-бърз. По сушата керваните често не стигаха там за където са тръгнали. Черните зъбери на планината Хартинада, нейните бездънни урви, свирепи виелици в тесните проходи и населяващите я многобройни, диви и непокорни племена бе само едно от многото препятствия за търговците. За нещастие географското разположение на Опалсик не бе особено благоприятно, поради две причини. Беше преградена от тази враждебна планина и от своята силна, омразна югоизточна съседка Арказиад. Границите бяха огън от кървави сражения. Тази десетилетна вражда не стихваше, цедеше хазните и на двете страни, бавно обезкръвяваше армиите им. Изгледи за поне временна спогодба нямаше. И как започна всичко това? С падането на монархията в Опалсик. И защо беше извършен такъв жесток преврат срещу короната? Именно заради Арказиад и нейното разпростиращо се влияние върху опалсинците. Но това бяха спомени отпреди четиринадесет години, в които Валариейл нямаше време да се впусне. Благородниците вече глъчно приветстваха своите господари и сетне любопитно взеха да разпитват как и какво се е случило в пристанището. Въпросите съдържаха и не малка доза тревога. Стигаше им Арказиад, не им трябваше и Драпаур. Матронът в това време си мислеше същото. На него му предстоеше друга война.
Слугите се препускаха един след друг. Подготвяха тържествения обяд. Този тържествен обяд щеше да се превърне в разпасан пир и до вечерта всички щяха да са пияни. Но Валариейл нямаше намерение да се напива – много отдавна беше овладял номера с изсипването на чашата със силно вино под масата, така че никой да не го заподозре или наливането на пенлива бъзова напитка в личната му кана, примесена с малко вино за аромат. Валариейл обичаше да гледа обкръжението си, докато всички са пияни, а той напълно трезвен да ги следи със зорки очи, да ги манипулира тънко и подло Довечера имаше среща и не можеше да си позволи лукса на опиянения от алкохол ум. На Джеймъл Ай’радини нямаше да му е приятно да има пиян събеседник срещу себе си.

Публикувано от: BlackCat 05 Nov 2012, 12:53
****
Половин час преди тържествения обяд, изкъпани и освежени Айн и Джарън се озоваха пред бащините покои. Аржун и още един войник стояха на стража. Валариейл винаги беше добре пазен. Особено когато спи. Той винаги искаше да върши всичко сам, за да е сигурен, че е свършено както трябва. Време за почивка рядко отделяше. Упорито се противеше на умората. Отблъскваше я докато необходимостта от съня станеше непреодолима. И спеше дълбоко. Хора като него, яздещи властта имаха много врагове и те бяха навсякъде. Елитните му стражи неуморно и зорко бдяха над него. Оглеждаха с недоверие всеки и всичко. Истината бе, че страстите макар и да бяха затихнали, все още имаше бунтовнически звена от поддръжници на монархизма, които се бореха с архонатите, превърнали кралството в държава разпокъсана на автономни провинции. Валариейл Тахирен’ра бе най-влиятелния и най-опасния сред враговете на монархистите и всеки от тях бе готов да сложи дясната си ръка под брадвата на палача, стига последното нещо извършено с нея да е убийството на матрона.
Видял принцовете, Аржун им кимна и махна на другия страж да отдръпне копието си от кедровата врата. Те веднага бяха поканени от ниска, червенобузеста прислужница. Синовете преминаха през луксозна приемна и се озоваха сред разкоша на господарската спалня. Голямото легло със златотъкан балдахин беше застелено с безбожно скъпи коприни. Айн винаги когато погледнеше към това легло си задаваше въпроса колко ли куртизанки са лежали в него. Тъмнокосият принц всъщност познаваше едната от тях. Беше направил грубата грешка да спи с нея. Това се бе случило малко преди Алдаян да избяга и Алиера да бъде изпратена да го върне. Валариейл горчиво беше накрал Айн да съжалява.
- Опитваш се да делиш една жена с мен? – изсъскал беше Валариейл в лицето му, тихо, че да не чуе никой – Собственият ми син? И с майка ти ли си спал?
- Тази куртизанка не ми е майка – беше отговорил Айн. – Тя е курва, от която имам право да се възползвам както и ти.
- Тя е грешка, сине. И за да съм сигурен, че за в бъдеще ще се поучиш от тази грешка ще ти помогна да я запомниш за цял живот.
Валариейл беше спазил обещанието си. Айн щеше да помни докато е жив. В опита си да защитят своя брат, Джарън и Алиера също бяха пострадали, макар и не толкова запомнящо се.
Аромата на мирта носещ се от малките свещи, горящи в поставки от чист алабастър се просмука натрапчиво в ноздрите на тъмнокосия млад мъж и го върна обратно в бащината спалня. Тежките завеси падаха край прозорците. Вътре цареше сумрака на облачния ден. Дъждът вън се лееше като из ведро и блъскаше по стъклата. Вятърът свистеше покрай стените. Валариейл чу синовете си, но не се обърна веднага към тях. Погледа му се рееше към разбушуваното море, а мислите му летяха далеч отвъд него.
- Справихте се добре – разсеяно проговори той. В ръката си държеше малък пергамент. Лицето му беше безизразна маска. Айн и Джарън се опитаха да предугадят накъде ще тръгне разговора. Тази похвала всъщност не беше похвала, само отбелязваше какво мисли за плодовете на първият им поход. Младежите се почувстваха напрегнати, усещаха, че не е момент за закачки като днес на пристанището. Знаеха колко рязко се меняха настроенията на техния баща. И за никого не бе тайна, че Валариейл Тахирен’ра бе олицетворението на двете човешки крайности. От благ и весел човек за секунди можеше да се превърне в злобен деспот, жесток дори към онези, които обича с цялото си сърце. А понякога хлада, който завладяваше ума му го правеше зловещо тих, непроницаем, още по-опасен, защото тогава никой не знаеше какво си мисли матронът и какви действия ще предприеме.
- Получих писмо – продължи Валариейл. – Майка ви е тръгнала от Синапартас и утре ще е тук.
Айн и Джарън се спогледаха.
- Но това не означава, че ще си останете да се излежавате у дома и ще я чакате. Ще придружите дърводелците до пристанището и ще работите наравно с тях.
Айн не сдържа горчивата си въздишка.
- Негодуваш ли? – подразни го баща му.
- Единственото, което искахме с брат ми е да се наспим – надигна се на протест Джарън.
- Знам – невъзмутимо отговори Валариейл. – Ще имате време за това.
- Кога? – разпери ръце Айн. – След малко започва тържествен обяд, след час всички помпозии ще са пияни. Аз и Джарън няма да сме по-различни от тях, понеже наздравиците ще са все за наше здраве. И след като е в наша чест ще трябва да останем до края на този гуляй. Утре от изгрев до залез ще ковем дъски по галерата на Драпаур и накрая майка ни ще ни очаква с разтворени обятия да се върнем.
В очите на Валариейл проблесна присмехулна ирония.
- Казах, че ще има време да се наспите, но не казах кога, нали?
Айн и Джарън стиснаха ядосано устни. Както винаги последната дума беше на баща им.
- Каква причина е накарала майка ни да вдигне нежното си тяло от лежанките в двореца в Синапартас и да събира праха по пътищата до Карпуда? – саркастично попита Джарън. – Не вярвам да е заради нас с брат ми. Тя дори не знае, че сме се върнали.
Влараиейл направи гримаса. С жена му Енайрия се бяха разделили отдавна, още преди метежа над короната. След развода им те двамата сякаш се обичаха повече, от колкото докато бяха женени. Когато монархията беше паднала и Опалсик бе разделен на осем части, Валариейл се беше оттеглил в Карпуда със синовете си и дъщеря си, за да поеме властта на североизточен Опалсик. Неговата бивша съпруга, бе останала да живее в столицата Синапартас. Тя често пишеше на децата си, но за всичките тези години беше идвала да ги види четири пъти. Те се отчуждиха от нея. Айн и Джарън не почувстваха нищо при новината за нейното идване. Никаква тръпка в сърцата, никакво вълнение.
Беше им безразлично.
- И аз не зная за какво – раздразнено отговори Валариейл. – Изпратила е само известие, че пристига. Това съобщение си е чисто просене на пищно посрещане – захвърли пергамента на пода и го срита към леглото, после закрачи край прозореца като спънат кон. – Едва ли й е домъчняло и за мен.
- Майка е твой слухар в Синапартас. Може да има нещо, което иска да ти съобщи и е предпочела да го направи лично – предположи Айн.
- Какво ще е толкова важно, че да поеме на път, вместо да изпрати вестоносец? Както и да е. Не ви повиках само заради новината, че милата ви майчица ни идва на гости – Валариейл спря да се разхожда и гневно ги изгледа. – Вие да не чакате специална покана да седнете?
Ръмжащия му тон бързо накара Айн и Джарън да си намерят места за сядане. По-големият син приседна на леглото, по-малкият се отпусна върху рогозките на лежанка разположена под другия прозорец.
- За Иркимар или за сестра ни става въпрос? – осмели се да прояви любопитство Джарън. Младостта и любопитната му природа му пречеха да лицемерничи и да се преструва на незаинтересован.
„Недостатък, върху който сериозно трябва да поработя ” – помисли си Валариейл и около устните му се образуваха напрегнати малки бръчици, издаващи неодобрението му.
- Сестра ви все още е далеч.
Лицата на синовете му се оживиха.
- Получил ли си известия от нея? – забързано попита Айн.
- И така може да се каже.
- Какво имаш предвид?
- Сестра ви е жива и здрава, Айн – натърти Валариейл. – Мартибър и Разиас знаят как да я пазят. Не случайно доверих нейната сигурност на тях, но тя не оправда за втори път доверието ми в нея. И тримата се провалиха. В Казадир край някакъв град Ипик Алдаян е загинал преди да го достигнат.
- Мъртъв? – възкликна невярващо Джарън и сведе очи в скута си. – Понякога вярвах, че този странен мъж ще живее вечно. Знаеш ли какво се е случило?
- Не – излъга Валариейл без да му мигне окото. – Доносниците ми съобщиха най-важното. На мен то ми е достатъчно. Безвъзвратно изгубих най-ценния си гладиатор и ми капе кръв от сърцето. Игрите на арената никога вече няма да ми носят същата наслада.
- В такъв случай Алиера е свободна да се прибере – повиши глас Айн. – Освен, ако не си решил да я накажеш за този й провал и да я осъдиш на изгнание в непознати земи! Тогава вече ще те намразя, татко. Кълна се в майчината кърма!
- Успокой се – излая му матронът и прехапа долната си устна, думите на по-големият му син го нараниха. – Алиера ще се завърне, но ние с вас ще отидем да си я приберем от Казадир.
Два чифта очи премигнаха недоумяващо срещу Валариейл.
- Поне вие доказахте, че заслужавате доверието ми – продължи Валариейл в тъмния поглед пламна искрица гордост. – Вашият първи поход беше труден, изпратих ви със страх, но се завърнахте невредими, постигнали възложената ви цел. Преди да ви повикам разпитах трима войници, те от името на всички потвърждават вашата смелост и находчивост на водачи. Не започвайте да ми се червите. Не ви лаская, не ви давам повод да си вирите ушите. Даже не си го помисляйте. Бързо ще ви сваля на земята. Вие сте мой наследници, отдавна достигнахте възрастта да поемате отговорностите, вървящи ръка за ръка с произхода ви. Те не са леки. Бях неотстъпчив към вашето възпитание, на моменти жесток, предизвиквах омразата ви и писмените упреци на майка ви, които ми изпращаше от Синапартас. Така ви бранеше от мен. Само с писма – подигравателна усмивка изви ъгълчетата на устата му. – Орлицата ми тя! И ако беше успяла да ви предпази от моето влияние, нямаше да сте нищо повече от разнежени аристократи, които не знаят кое е острието и кое дръжката на меча. А не ми се мисли в какво щеше да превърне Алиера, но и аз се провалих с нея. Провали ме факта, че е жена, повече дъщеря на майка си отколкото на мен и харизматичните мъже като Алдаян размътваха ума й.
- Алдаян беше нещо повече от харизматичен – прекъсна го Айн. – Той беше напълно различен от който и да е мъж.
Валариейл вдигна ръка с разперени пръсти пред лицето си и ги загледа, така сякаш се, чудеше дали са негови, после ги събра рязко, отпусна десницата си край тялото си и наклони глава в съгласие.
- Изпратих ви в Ардия – проговори пак матронът – като скрих една истина от вас. Не са ми нужни роби за каменната кариера в Нонса, нито за продан. Нардите нямат да бъдат изпратени в каменоломната и няма да бъдат продавани. Нужна ми е армия – Валариейл разсече въздуха с жест. – Затворете си устите. Не искам никакви въпроси. Тези диви мъже са свирепи войни, жените им също, но те ще трябва да се научат да се бият като опалсинци. Ще бъдат отведени в укреплението, в долината Поулир и там, синове мои ще ги научите да се подчиняват на опалсинската военна дисциплина. Отпускам ви три дни да се видите с майка ви и заминавате за Поулир, където вече нардите ще ви очакват. През нощта един ескадрон ще ги отведе, с този ескадрон ще ги тренирате. За сега ще остане само Иркимар, понеже още не съм приключил с него. Вие ще го заведете при съплеменниците му. И нито дума пред Енайрия, че езиците ще ви отрежа. Ако реши да бъде настоятелна по въпросите къде и защо тръгвате, пратете я при мен.
- Защо ти е тази армия? – попита Джарън въпреки предупреждението. – Проблемите с Арказаид ли са се задълбочили?
- Нищо подобно, но след време и това ще се случи. Подготвяме се за война с Каян Ленарис – кралят на Казадир.
Принцовете спокойно го погледнаха.
- За какво ще водиш война на север? – поинтересува се Айн. – Казадир ли ни създава проблеми или ще обвиниш тамошните държавници за смъртта на Алдаян? Знае ли федерацията за смелите ти планове?
- Какво знае федерацията и какво не, не е ваша работа, но ще ти отговоря. Разбира се, че знае. Не съм напълно независим. Ако тръгна на своя глава ще трябва да лиша владенията си от цялата армия. Невъзможно ми е да си го позволя и да разчитам на другите архонати, че ще пазят земите ми, докато аз развявам меч на север. Мога да отделя най-много три хиляди конници и седем хиляди пехотинци. С тях само ще погъделичкам Каян Ленарис по стъпалата. С по-малко от тридест хилядна армия въобще не бива да приближавам казадирския бряг. Да обвинявам държавниците за смъртта на Алдаян? Не. Каян Ленарис е оказал съдействие на сестра ти, Мртибър и Разиас. Това ще е война за земя и власт.
- Малко ли власт имаш? – възпротиви се Айн. – Ти си най-влиятелния благородник в Опалсик. Владееш най-голямата...
- Най-влиятелния благородник съм – прекъсна го баща му, – но не съм крал.
Айн и Джарън зяпнаха онемели. Не можеха да повярват. По-големият син пръв се окопити. Гласът му беше отслабнал като на болник:
- Ако искаш да бъдеш крал защо не завзе трона на Опалсик преди четиринадесет години? Имаше прекрасна възможност да се нагиздиш с короната.
- И колко време мислиш, че щях да управлявам сред онези, които ме подкрепяха, но щяха да останат с пръст в уста? – изсмя се баща им. – Опалсик трябваше да бъде превърната във федерация. Скъпият ни крал нямаше никакъв наследник, бил и то някой далечен роднина. Той беше последния от рода Крийн, само че изведнъж всички намериха някаква кръвна линия със заличената царска династия. За да попарим ентусиазма на новопоявилите се лъже роднини изгорихме трона, разтопихме короната и разкъсахме държавата, но я укрепихме, направихме я по-здрава и най-вече показахме на арказаидците къде им е мястото. Не желая да притежавам върховната власт тук, ще взема тази в Казадир. Това е богато кралство. От моята победа над Каян Ленарис ще спечели цялата федерация.
- Слагаш царската мантия, разполагаме наша армия да въдворява ред сред населението, докато то приеме, че господарите са се сменили. Ще се крием зад демокрацията, но демокрация или не, ние ще станем поробители на казадирците, ще вземаме природните им блага, ще ги обложим с данъци, за да се тъпчат вратовете на опалсинските благородници и търговци – нареждаше и клатеше глава Джарън.
- Мисленето ти не е много патриотично, Джарън. Ти и брат ти също сте опалсински благородници, но тук не опира само до буржоазията на страната ни, а и за така нареченото простолюдие. Разберете го, нужни ни са ни свежи ресурси, за да изхранваме унизителния за нас мир с Драпаур, и веднъж завинаги да се разправим с Арказаид. Богатствата ни се топят, бедността с всяка година се разраства. Излезте по улиците на Карпуда и вижте колко са станали просяците. Даваме си вид, че сме силни и все още е така, но вече не сме непоклатими. Цедят ни от две страни. Много добре знаете, че през последните няколко години хазната започна да вади повече отколкото прибира. Имаме голям външен дълг. Трябва ни нещо повече от цъфтящо занаятчийство и добра търговия. Трябват ни нови, богати земи и ще ги извоюваме.
- На картата има далеч по-близки кралства, които с нищо не са ни влезли в услуга – не разбираше Айн. – Ако претърпим поражение в Казадир, тогава какво? Ще сме похарчили много пари, ще сме изгубили ценна армия.
- Старателно отъпквам почвата в Казадир, вече от месеци. Никога не се впускам в битка, когато шансовете не са моя страна. Запомнете го! И тук е момента да спра да отговарям на въпросите ви и да ви изгоня – посочи вратата. – Свободни сте! Ще се видим след малко в залата.
Джарън и Айн достатъчно разумни да не противоречат, се запътиха към вратата.
- А, още нещо – спря ги баща им на прага. – Имате малки срокове. Започвайте отсега да мислите как ще се борите с непокорната природа на нардите. Това, което ще направите от тях ще зависи единствено от вас. От мен ще чакате само крайната оценка. Знаете колко мразя разочарованията – след тези думи им обърна гръб.
Младежите напуснаха бързо. В съзнанието на Джарън се роди тревожен въпрос. Какво щеше да стане с децата на нардите? Понечи да се върне, но брат му го сграбчи за фината яка на туниката и го изкара в коридора, почти влачейки го. Аржун и другия страж глупаво погледнаха странното излизане на господарските синове.
Мозъците на Айн и Джарън започнаха да се жужат и да осмислят проблемите на новата им трудно изпълнима задача.
Останал сам Валариейл се просна върху мекото легло и закри очите си с ръка. Имаше толкова много тайни от синовете си, тайни, които той трябваше да им разкрие. Ако се беше справил брилянтно с възпитанието им през годините Айн и Джарън щяха да го приемат такъв какъвто е, лошото е, че след този разговор у Валариейл започнаха да назряват съмнения. Дали някъде не беше допуснал грешка и с тях, като с Алиера?

Публикувано от: BlackCat 07 Nov 2012, 21:20
****
Иркимар кръстосваше обширната си килия. В нея имаше маса, стол и взидан в стената нар, застелен с одеяло и твърда възглавница, от която му се схващаше врата само при вида й. Дали му бяха пресен хляб, сирене и кана мляко. Той не ги беше докоснал. Щеше да умре от глад, но не искаше да яде тази храна. Ако всичко затворници бяха така хранени, сигурно в Карпуда се състезаваха кой пръв да се озове в килията. Иркимар не бе толкова наивен. Не познаваше порядките на тези хора, но едно беше сигурно. Отдаваха му повече от колкото се отдава на един низък пленник и това го безпокоеше. Бяха го отделили от съплеменниците му, бяха го представили на онзи влиятелен мъж. В тъмните очи на този човек се преплитаха не една, а няколко личности. Нещо в погледа му беше притиснало Иркимар през гърдите и неиздържащ, той беше свел глава, чувствайки повей на страх, идващ сякаш от миналото.
Какво ще правят с него и какво ще стане с народа му? Нищо не му казваха, а и той не знаеше как да попита, така че пазачите му отвън да го разберат. Почеса се по брадата. Някой поне бръснач да му даде, за да махне тази груба четина от лицето си. Кой ли щеше да му повери такова оръжие? Не можеше да търпи собствената си кисела миризма на пот. Пленителите им бяха спирали на няколко пристанища, за да се запасяват с питейна вода. Младите благородници, преследвали го като дивеч през енелските мочурища, бяха наредили на войниците и екипажите на корабите да минават покрай окованите редици и малко от малко да се грижат за хигиената на пленниците, за да не тръгнат зарази. Докато се извършваха тези процедури плющяха бичове, съскащите им като змии кожени езици призоваваха с болка и насилие за смирение. Тъмнокосият принц беше заплашил, че за всяка тяхна грешка ще убива по едно нардско дете. Никой не се усъмни в думите му. С очите си бяха видели как Айн и Джарън Тахирен’ ра дават заповед да бъдат избити всички старци.
Децата бяха отведени първи. Те не видяха как бабите и дядовците им биват екзекутирани и захвърляни в общ гроб, без да им бъдат отдадени нужните погребални почести. Нямаше възлияния към ардийските богове, прибиращи душите на покойниците. Само лопати засипващи безименната дупка, тръбния зов на изтеглящата се армия и тежкия й марш към залива с акостиралите кораби, оставяйки зад гърба си димящо опустошение.
Отделени по време на плаването, мъжете и жените не знаеха добре или зле са рожбите им. В онези моменти докато Иркирмар беше слушал как майки хлипат и крещят имената на отрочетата си, а бащите им кълнат, нардския военачалник бе щастлив. Приемайки бойния колан на командир традициите го бяха принудили да положи обет за безбрачие.
„ Военачалник? „ – помисли си горчиво той и се подсмихна на себе си с мрачна подигравка. „ Никакъв военачалник не съм! Провалих се.”
Дисциплинираната опалсинска армия предвождана от онези двама младежи беше разгромила противящата се нардска орда, въпреки трудния терен, с който чужденците трябваше да имат проблем. Ала нямаха. Познавали са местността, стратегията им е била предварително обмислена. Стотици нарди бяха паднали убити в жестоката битка.
Спомени за плячкосване, изнасилване на нардски жени и палежи измъчваха съзнанието му. Задрънчали бяха окови. Иркимар беше успял да се съвземе преди робската верига да достигне до него. Старейшината, немощен мъж, беше сграбчил с треперещи ръце силния войн, шепнейки му с окървавени устни:
- Измъкни се, Иркимаре. Бягай и се покрий в блатата. Там тези убийци няма да те последват, суеверни са до мозъка на костите си, страх ги е от блатните сияния и легендите за тях. Един от нас трябва да оживее, да бъде свободен, за да има надежда за всички останали. Отиди при сънародниците ни от някое друго племе, помоли за помощ.
Иркимар беше целунал старейшината по челото, молейки безмълвно за прошка, че го изоставя и се беше промъкнал сред хаоса.
Старейшината беше сгрешил. Иркимар се питаше обаче къде беше неговата грешка, освен, че бе подценил твърде много братята и безразсъдната дързост на младостта. Нима и той някога не беше такъв? Просто беше забравил.
Иркимар се спря по средата на килията. Изтегна се докато ставите му не изпукаха и приседна на нара. С печална въздишка опря лакти върху бедрата си.
- Във вашите редици няма истинска дисциплина и ред – изчуруликал бе Илайс Алуин веднъж, докато си бяха играли край реката с две дървени колчета. – Омазани с бои приличате на биещи се зверове, нищо, че хората отвъд върховете на Тейва нас наричат диви котки. Татко казва, че сте твърди горди, за да научите нещо полезно от нас.
- Не сме горди – обидил се беше Иркимар. – Просто нямаме нужда да се учим от твоя народ. Нардите са силни. Не само мъжете, но и жените ни са воини, докато вашите изнежени красавици не умеят да държат нищо остро, освен шевна игла.
- Ако татко реши да поведе истинска война срещу вас ще ви унищожи. Вие сте разделени на големи племена, докато се организирате адартиксянската армия ще ви смаже – лицето на Илайс тогава бе почервеняло от възмущение смесено с възбуда.
- Баща ти се страхува. Никога няма да поведе такава война, защото знае, че племената ни събрани в едно, ви превъзхождат. Ще разкъсаме редиците ви, както звяр разкъсва жертвата си. Бойните ни секири са по-здрави и закалени от вашите мечове.
Възторженото му изявление беше предизвикало невъздържания кикот на Илайс. От смях малкият адартикс беше паднал в реката, давайки повод и на нардът да му се присмее.
Сега, с гръб превит от грижи Иркимар си спомняше този единствен път, в който се бяха скарали с Илайс.
„ Да, приятелю, племената не успяха да се организират. Бяхме сами. Опалсинците ни победиха с дисциплина. Ако се бяхме учили от вас, съдбата ни можеше да е различна, но ако и вие бяхте учили жените ви да се бият, вашата съдба също можеше да е друга. „
В природата на човека бе заложено да осъзнава грешките си, когато вече е късно да предотврати последиците от тях.
В сърцето на Иркимар живееше изтощителна мъка. Искаше му се годините да се върнат. Да проведат отново онзи разговор с Илайс, но миналото си отиваше завинаги и оставаше единствено неспокойния шепот на осиротелите спомени.
Осъзнавайки, че очите му са се насълзили той ги затвори. Търсейки утеха в плача остави свободно солените капки да намокрят лицето му. Бавно се отпусна върху коравата възглавница. Заслушан в отслабващия дъждовен ромон и глухия тътнеж на отдалечаващите се мълнии, той се унесе в неспокоен сън.

Публикувано от: BlackCat 19 Nov 2012, 17:10
* * *

Джеймъл чакаше удобно разположен в къта за гости на двореца. От двете страни на всяко едно от дълбоките кресла се издигаха високи черни поставки, придържащи каменни купи, в които гореше огън, хвърлящ светлина и топлина. Чувстваше се изнервен. Беше свикнал да има вземане даване с могъщи благородници, но до сега не се бе сблъсквал с Валариейл Тархирен’ра. „ Точно неговата галеона ли трябваше да удари галерата ми? „
Мантронът бе благосклонен на пристанището и противно на повечето клюки не изглеждаше чак толкова суров и студен човек...само малко мокър. Капитанът вътрешно се подсмихна. Изведнъж с периферното си зрение долови някакъв светъл силует да стои изправен по средата на помещението. Не беше чул никого да влиза. Джеймъл скочи на крака като опарен. Валариейл Тахирен’ра му се усмихна гостоприемно. Беше облечен в елегантно надиплена роба от ефирен бял лен. Върху леко откритите му, загорели от слънцето гърди проблясваше скъп тюркоазен накит. Други скъпоценности нямаше по него. Не носеше дори златната диадема на архонат. Черната му като абанос коса се спускаше свободно, тежка и лъскава. Джеймъл дълбоко и с възхищение се поклони.
- Моля да извините забавянето ми, капитане. Сам ли сте?
- Сам съм, милорд. Моряците ми си имат достатъчно работа. Бях придружен единствено от вашия писар с описа на щетите – от наметката си извади пергамента. – Тук е подписът на вашият писар и печата на канцеларията. Копие има и у него.
Валариейл го взе, но не го разгърна.
- Слугите ми не са ли ви предложили нищо за пиене?
- Предложиха ми – отговори Джеймъл. – Надявам се отказът ми да не бъде приет като обида. Не обичам да пия сам.
- В моя дом гостът има право да приеме или откаже, без да се опасява, че ще нанесе обида. Синовете ми днес се завърнаха след няколко месечно отсъствие. В тяхна чест има празненство в двореца. Би трябвало да сте уведомен. Желаете ли да се присъединим към събралите се в банкетната зала или искате да проведем разговора някъде, където ще е тихо и няма да ни притесняват.
- Шумните празненства никога не са били по вкуса ми.
- Мъдър избор – усмихна се Валариейл. – В онази зала всички отдавна са пияни и не са приятна гледка. Последвайте ме.
„ Всички са пияни, но ти изглеждаш напълно трезвен. ” – отбеляза на ум драпаурецът крачейки до матрона към вратата.
Вървяха през тихи мраморни коридори към задната част на двореца. По стените се редяха стенописи. Картини изобразяващи битки от незапомнени времена. Самия дворец бе стар, извисяваше се на Велшировите хълмове като страж на времето, граден камък по-камък от робски ръце за древни владетели.
- Красиво е – отбеляза Джеймъл.
- Прекалено много неща ме дразнят и искам да променя, но е равносилно да разруша паметник на миналото. Стените на този дворец са рядка историческа книга.
- Картините са толкова ярки. Скоро трябва да са реставрирани.
- До скоро миришеше на боя – потвърди Валариейл и се спря пред една врата, отвори я и покани госта си да влезе. Капитанът се озова сред стени от варовик, накичени с тежки драперии с избродирани по тях тигри и гладиатори сражаващи се на арената. На една от тях гладиатор без шлем с развети сребристо златни коси, убиваше тигър забил катана в мекия му корем. Зад гърба му лежеше друг гладиатор, повален от друга катана, стърчаща от гърдите му. Валариейл проследил погледа му обясни:
- Гладиаторът убиващ тигъра се казва Алдаян. Беше най-добрият.
- Чувал съм за него – кимна Джеймъл. – Славата му е стигнала до Драпаур и го е подминала.
- Предполагам и новината за славното му бягство е достигнала и подминала Драпаур? – повдигна вежди Валариейл.
Джеймъл благоразумно присви рамене. Матронът за момент се завъртя сякаш търсеше нещо, посочи му една от разположението една срещу друга лежанки.
- Разполагайте се удобно, капитане. Аз трябва да потърся прислужница. Вечерял ли сте?
- Не съм – призна Джеймъл. – Писарят ви не искаше да се бавим повече и нямах време.
- Веднага се връщам – заяви матронът и остави драпауреца сам. Той се разходи до големия остър прозорец, разкриващ гледка към пристанището. Запалените фенери по кейовете и корабите игриво блещукаха в мрака на спусналата се беззвездна вечер. Виждаха се и далечните сигнални светлинки от най-високите кули на двете укрепления. Домакинът му го завари все така до прозореца.
- Ще ни се наложи да поизчакаме малко, докато донесат вечерята ни.
Джеймъл се обърна.
- Този прозорец предлага хубава гледка – отдръпна се и седна на лежанката, осъзнал, че Валариейл стои прав заради него. Настанявайки се матронът каза:
- Не бих желал днешния инцидент да повлияе отрицателно на отношенията между Опласик и Драпаур.
- Съмнявам се да бъде взет толкова присърце, пък и аз съм невзрачен капитан, милорд.
- Позволете ми да се усъмня в скромните ви твърдения – с лукава усмивка каза Валариейл.
Джеймъл подръпна долната си устна.
- Произлизам от дребен благороднически род. Заради ненавистта между мен и баща ми, бих предпочел да не си припомням този факт. Дори не притежавам собствен имот, а баща ми се е погрижил след смъртта му, нищо принадлежащо на Ай’радини да не попадне в мои ръце. За всичките си мили роднини съм мъртъв. И те за мен. Сам съм.
Валариейл се върна в своето далечно минало, нещо, което правеше рядко. Между него и баща му също нямаше разбирателство. Дори на смъртния си одър напуканите съсухрени устни на стареца бяха отказали да дадат прошка. А този презрян син тогава единствен бе останал да го изпрати в смъртта, макар че умиращият, освен упреци, никога нищо не му бе дал в живота. Валариейл сам го бе погребал и сам бе плакал на гроба за безвъзвратно изгубеното в омраза време, за онези сладки възможности, удавените в мрачните води на бащините предразсъдъци, за разрушените мечти между двамата. До черната пръст на пресния гроб, се бе появил още един, невидим. В него почиваше личността Сирлен Арнеа и от него се бе родил мъжът Валариейл Тахирен’ра. Там се бе издигнал и кръста на една клетва. Никога да не лиши от любов своите деца.
„ Но какво сторих с дъщеря си? Дадох й любов, а после я отрекох от този дар. Не, може да съм й гневен, но аз продължавам да я обичам. ”
Миг тишина, когато сякаш друг глас прошепна в главата му.
„ Какво е обичта, когато си далеч от нея? Достига ли тя до Алиера? Може ли да сгрее премръзналото й сърце, там където е прокудена, сред снеговете на казадирската зима, по дирите на един разбунтувал се и вече мъртъв гладиатор? „
„ Ти ли си това, татко? Твоят проклет призрак ли се опитва да ме измъчва или съм започнал да полудявам? ”
- Милорд?
Неосъзнал кога е затворил очи, Валариейл ги отвори и видя, че Джеймъл почти се е изправил от лежанката си и го наблюдава с открита тревога.
- Добре ли сте, милорд? Три пъти ви повиках, докато ми обърнете внимание.
- Съжалявам. Може би съм прекалил с виното.
- Изглеждахте и все още изглеждате напълно трезвен. Ако сте уморен...
- Не. Всичко е наред, капитане – и разтвори пергамента с описа, за да скрие вътрешната си жар и безпокойство. Джеймъл очакваше някаква реакция от страна на матрона, но такава нямаше. Очите му спокойно се пързолиха по цифрите, с безстрастно лице нави документа и го подхвърли в краката си, отпускайки се назад.
- Неприятни цифри, няма да отричам. Колко ваши заплати са това, капитане?
- За три години, грубо казано – кисело отговори Джеймъл.
- Добре – Валариейл разсеяно потърка брадичката си с палец. – Уверявам ви, че между нас нищо няма да остане висящо. Каквото трябва ще ви го дам. Нека отложим този досаден въпрос за края на нашата среща. Бих желал да обсъдим друго.
- Какво по-точно?
- Колко дълбоко свързан се чувствате с отечеството ви, капитане?
- Свързва ме работата. Задължението да се завърна, за да разтоваря стоката и да натоваря новата. Да се отчета на търговско сдружение „ Корона ” и да поема пак на път. Всички други връзки са ми обърнали гръб.
- Ако ви предложат по-изгодна служба бихте ли я приели?
- Зависи колко по-изгодна ще е.
- Мога да бъда много щедър, когато се наложи.
Джеймъл усети как пулса му се ускори. Мускулите му се напрегнаха.
- Служба ли ми предлагате, милорд?
- След днешния инцидент Индаварън ще остане без капитан и трябва да си търся нов. След няколко месеца ще ми предстои дълго плаване и ще ми трябва човек с опит. Подозирам, че вашият е солиден.
- Не съм се изхранвал по никакъв друг начин – скромно сви рамене драпаурецът. – Хляба ми е на палубата и предполагам винаги ще е така.
- В Драпаур нямате дом. В Опалсик ще ви осигуря такъв. Не много голямо, но хубаво, луксозно имение с лична прислуга. Естествено ще ви бъде дадено като кредит без лихва, който ще изплащате всеки месец, за да бъде прехвърлено на името ви. За ваша сигурност. Вие дори няма да усещате този кредит. Разбрах, че сте човек радващ се на малките удоволствия в живота. Предлагам ви едно такова удоволствие. Независимо дали Индавърън ще плава или ще се люшка в пристанището, вие ще получаваш заплата от сто златни крелини и четиридесет сребърни.
- А колко ще е вноската?
- Ще разберете след...да речем шест, най-много седем години, когато ви се вдигне заплатата.
- Искате да кажете, че удръжките няма да са от тези сто златни и четиридесет сребърни крелини?
- Тях си ги получавате чисто.
- За месец?
- Не – засмя се Валариейл. – За седмица.
Джеймъл зяпна. Не можеше да повярва на собствените си уши. Правилно ли беше разбрал? Сдружение „ Корона ” му плащаше за месец по-малко, от колкото Валариейл му предлагаше само за седмица. И лично имение. Дом. Вярно, на кредит, но щеше да си е негов, нямаше да е под наем. Нямаше да ги има отвратителните му хазяи, които да му досаждат за щяло и нещяло. Място където спокойно можеше да създаде семейство. Жена, дете или домашен любимец, може би. Човешката алчност се пробуди в него, притъпи всякакви подозрения. Шанса за по-добър живот и сбъдването на скромните му мечти го съблазняваше като гола жена между сатенени чаршафи. Неустоимо изкушение, което замъгли ума му. „ Кой бог ме докосна с благословията си? – запита се зашеметен капитана. – Не е бог. Този мъж срещу мен е човек. Негово е докосването. ”
Валариейл го гледаше с непроницаеми тъмни очи. Също толкова неразгадаемо бе и изражението му. Драпаурецът бавно се съвзе и потисна желанието си да даде веднага положителен отговор.
- Защо точно мен, милорд? Винаги може да придърпате някой свестен капитан от флота, да поеме командването на Индаварън. И ще е опалсинец, не чужденец.
- Просто нюх.
Джеймъл поклати глава, невярващ. Валариейл продължи, предизвикан от жеста на госта си.
- Вие сте първия възможен избор, попаднал пред очите ми. Уверявам ви, че нищо не съм планирал предварително. Хрумването беше внезапно, след като ми разкрихте социалното си положение в Драпаур. Прецених, че имам шанс да ви спечеля. Нека да го наречем колело на късмета. Ако откажете, ще го завъртя пак и ще чакам да се спре на следващия. Няма да ви притискам, нито отказа ви ще ме обиди. Аз направих своята оферта, няма да дам по-малко, нито повече. Решението е ваше и не се чувствайте длъжен да ми отговорите веднага. Може да ме известите за решението си и от Драпаур. Но ще ви чакам най-много два месеца. Ако до тогава не получа отговор, командването ще получи друг.
Джеймъл облиза нервно долната си устна. Толкова пари? Тава заплащане трябваше да се равнява на някакви рискове, огромни рискове. Нямаше друго обяснение за щедростта на матрона.
- За къде ще отплавате след няколко месеца? Колко далеч?
- Ще разберете, приемете ли работата.
- Отговорът ви мирише – поклати глава Джеймъл. Лъстта от предложението бавно започна да пропада затисната от подозрителните въпроси, на които ставаше ясно, че не горят от охота да му отговорят. Ако приемеше трябваше да е насляпо. Хазартно хвърляне? Никога не е бил добър комарджия. „ Длъжен е да ми отговори. И той го съзнава. Защо тогава ме мотае? ”
- Капитане, кажете ми, винаги ли знаете предварително накъде ще ви изпрати търговско сдружение „ Корона ” ?
- Не, милорд. Не зная, но зная с каква цел ще ме изпратят. Тя винаги е една и съща. Търговия. Вие също ще трябва да ми обясните нещо за вашите цели. Не приемам предишния ви отговор. Искам друг.
- Да, Джеймъл. Вие сте в правото си и аз се извинявам. За никой няма да остане тайна, още по-малко пък за драпаурците. Това тях всъщност въобще не ги засяга. Ще ви кажа за целта си, за да не ме сочите с пръст и да кажете: ти ме измами, Тахирен’ра.
- Целият съм в слух, милорд – Джеймъл леко се приведе в лежанката.
Валариейл каза само една дума.
- Война!
Тази дума беше юмрука разбил огледалото отразило мечтите на капитана за любяща съпруга, с която прегърнати да наблюдават тичащото им палаво дете из красивите градини на обещаното имение.
„ Не е чак толкова лошо да живея под наем. И на хазяите мога да гледам като на семейство. Аз ще бъда детето – вътрешният глас на Джеймъл се извиси в жален хленч. – Какво нещастно дете съм! ”

Публикувано от: BlackCat 20 Apr 2013, 17:33
* * *

Дръжка на копие се заби в ребрата му. Иркимар изстена и отвори очи, озовавайки се в сумрака на килията си. Двете факли на стените почти догаряха. Сънливия му поглед обхвана шестима мъже в кожени ризници и шлемове. Трима бяха озъбили копия срещу него, двама държаха заредени арбалети, един поклащаше окови, който заговори рязко и заповедно. Нардът и дума не схвана, но защо този мъж му беше познат? Премигна, докато сядаше на нара. Затвори за миг очи и образа на онзи с оковите изникна на друго място. Да, това беше онзи яки страж, който оскърбително го беше бутнал в гърдите на пристанището. Аржън или Аржун...нещо такова беше името му. Светлите очи на огромния мъж гледаха Иркимар със смес от омраза и насмешка.
Иркмар се изправи и един ритник се стовари между краката му. От очите на дивака изскочиха сълзи, стисна се за четала и със скимтене рухна на колене. Аржун се приведе над него. Между устните му излезе груба нардска реч, изглежда наскоро наизустени фрази, специално за да даде отговор на днешната псувня по адрес на роднините му от женско пол.
- Да го начукаш на сестра ми, а? Та тя от ужас в килер се скри, представи си.
Свит в болката си Иркимар изруга наум. Стрелял беше напосоки, но все пак бе улучил. Грамадния страж наистина имал сестра, и сега като голямо силно братче отмъщаваше за нанесената обида върху честта й. По-късно щеше да размишлява. Сега единствената му мисъл бе, че този тъп вол над него беше смачкал последното мъжко достойнство, което унизителното пленничество му бе оставило.
Аржун пак му изсъска този път на опалсински и издрънча подканящо с оковите. На лицето му имаше гадна усмивчица.
Нардът се вдигна с олюляване, мирно подаде ръце да го оковат, докато с дръзко нахалство отвръщаше на тази усмивка, а слабините му горяха непоносимо. Тежките метални гривни щракнаха около китките му. Единия страж го бодна с копието да върви.
„ Къде ме водят? ”
Сякаш имаше значение. Накъдето и да поведат един пленник, все не беше в негов интерес, така нямаше смисъл да си блъска главата над този въпрос. Скоро отговора сам щеше да се появи.
В коридора ги чакаше тъмничар с връзка с ключове. Заключи килията на Иркимар и с куцане се затътри най-отпред, за да им отключи вратата в дъното на коридора. А зад тази врата ги посрещна нощта – беззвездна, влажна и студена. Иркимар гол до кръста затрепери. Тогава русият гигант направи нещо неочаквано. Свали плаща си и загърна с него затворника. Сините очи на нардът с изумление се вдигнаха към хладното лице на Аржун, който презрително изсумтя и се извърна в страни.
„ И ти върви в бездната, опалсинецо, но не си вземай плаща. ”
Преминаха през голяма тренировъчна площадка, оградена от високи, дебели зидове. Над тях се открояваше обла арка. И хлътнаха в тунел, огряван зацапани фенери. Мъгливата им светлина се изливаше на ореоли по стените.
От другата страна на тунела бяха казармите. Двуетажни сгради от камък и хоросан с плоски покриви. Вътре сигурно бяха натъпкани десетки войници. Само една от постройките беше едноетажна, построена от бели каменни блокове, с гипсови первази на прозорците. През нейната врата набутаха Иркимар. По миризмата на сапун в душния влажен въздух, разбра, че това е войнишката къпалня.
„ Ще ме къпят или ще ме давят? Ако е второто ще е странна екзекуция, ако е първото, ще ме гласят за среща с някой големец. ”
Чудеше с кой. С Айн, Джарън или с онзи, който им беше баща?А можеше и да е с всеки друг от този дворец и от този град. С каква цел го бяха отдели от сънародниците му? И къде бяха всички те? През будните си часове безброй пъти бе предъвквал тези въпроси.
Аржун отвори една олющена врата и грубо го вкара в дълго помещения с няколко големи дървени корита, наредени в две редици. Първото отляво беше пълно с вода. Две корави като камък и точно толкова привлекателни жени, чакаха. Те бяха поели отговорността за тоалета му. Аржун си взе плаща и свали оковите на дивака. Стражите се наредиха настръхнали с полукръг, готови да убиват, ако затворника им опиташе нещо глупаво.
Иркимар не помръдна. Това не можеше да бъде истина. В крайна сметка и той имаше някакво благоприличие. Не можеха да искат това от него. Лицето му почервеня и той извика на родния си език срещу Аржун.
- Искаш да си сваля панталоните пред всичкия тия? Що ти не си ги свалиш преди мен, да се посмеят първо на теб, буцо гигантска?
И Аржун сякаш го разбра, защото се разсмя, после изръмжа и настъпи заплашително към затворника. Нардът предизвикателно се озъби и стегна юмруци, готов да се отбранява.
Гледаха ги развеселени лица. Да, щеше да има юмручен бой и щяха да оставят Аржун сам да се справи с този твърдоглав дивак. Уверени бяха, че ще го накаже за това неподчинение.
„ Аз ли трябва да им изнасям представление, на тези кучи синове? Да се забавляват на мой гръб? ”
Добре! Щеше да ги позабавлява. Това им го гарантираше, но преценявайки планината от мускули срещу себе си не можеше да гарантира, че е ще е продължително. Дългите месеци мизерия в корабния трюм го бяха отслабили. Смъкнал беше телесно тегло и въобще не се чувстваше във форма. От два дни не беше слагал залък в устата си. Спомни си недокоснатата храна в килията и се наруга за кухата си гордост.
Аржун се засили към него и замахна. Иркимар отскочи в ляво, избягвайки на косъм големия юмрук, завъртя се приклекнал и улучи врага си в корема. Удар, който би изкарал въздуха на всеки, поваляйки го на земята. Гигантът обаче само изпъшка, изненадан от бързината на нарда. Отстъпи олюлявайки се и ухилен се нахвърли отново, с лукав блясък в очите. Вече беше преценил по-дребния си противник. Този път изненадания остана Иркимар. Аржун сякаш се целеше в лицето му, но в последния миг се приведе, сграбчи го и с рев го изтласка назад. Притиснат сякаш в железни скоби, бойният водач на нардите не можа да устои на чудовищния тласък. Удари кръста си в ръба на коритото, пред очите му избухнаха разноцветни петна от болка. В следващия миг Аржун вече го сграбчваше за колената и го надигаше с лекота. Иркимар се хлъзна по дървения ръб, извика възмутено и цопна в топлата вода.
Като под команда, всички се хвърлиха да го сграбчат. Множество ръце го натиснаха, отнемайки му всякаква възможност да се бори. И започнаха да му смъкват мокасините и панталона.
„ Е, добре. Това беше достатъчно унижение. ”
Затвори очи и се отпусна победен. Онези двете можеха да започват със сапунисването.
Аржун вдигна високо мокрите панталони на Иркимар. Все едно току що беше спечелил голям боен трофей. В къпалното помещение се разнесе силен групов смях.
„ О, много добре. Няма да го забравя това. Ще те удуша с ей тези панталони, дето ги размяташ като знаме, но първо ще измъкна сестра ти от килера, да се гледате един друг. Първо ти, каквото ще правя с нея, после тя, каквото ще правя с теб. Дааа...”

Публикувано от: BlackCat 20 Apr 2013, 17:35
* * *

Джеймъл беше ял с апетита на човек, на който са казали, че блюдото е отровно. Колко лесно повехнаха амбициите и как се разпукваха пашкулите на внезапно пробудилите се мечти. Валариейл беше подмамил драпауреца като куче с голям кокал и накрая бе захвърлил кокала в пропаст. Сега оставаше да се разбере ще скочи ли в нея гладното псе. Матронът вече бе оплел пипалата си около този мъж, неусетно, неумолимо. Ако го изпуснеше, нямаше да е лесно. Съединил бе нишка от жизнената си енергия с тази на Джеймъл. Усещаше как той се отдалечава към пристанището с ескорт от четирима дворцови стражи. Карпуда не бе безопасен град за замръкнали по улиците самотни чужденци. Не искаше нещо лошо да сполети горкия капитан.
- Ето къде си бил – долетя тих глас от дясната му страна. Глас на порядъчно подпийнал. Джарън застана до него и се опря на мраморния перил на извитото странично стълбище на двореца.
- Търсил ли си ме? – попита Валариейл без да го поглежда.
Синът му също рееше поглед в тъмната доба на нощта, захлупила двора отвъд фенерите на лехите. В далечината проблясваха мълнии.
- Не. Само си мислех къде ли може да си. Планувах да подишам малко въздух, докато се разхождам из ей онези кични лехички.
- Учудващо е, че си първия запътил се натам. Очаквах тази част от градините да е пълна с такива като теб, опитващи се да отрезвят пияните си умове. Тази студена нощ е идеална. Как е брат ти?
- Боя се, че когато се върна в душната зала, ще открия Айн под масата.
- А ти? Много ли си пиян?
- Съвсем културно – зъбите на Джарън блеснаха в широка усмивка. Алкохолния блясък в очите му беше ярък като пламък на току що запалена свещ. – Може ли да поговорим?
- Все още можеш да поддържаш смислен разговор. Добре. Наумил ли си си тема?
- Обучението на нардите. Тревожа се татко.
- Смяташ, че с Айн няма да се справите?
- Не...всъщност...да – главата на Джарън клюмна след признанието. Младия принц имаше чувството, че не очи, а ками се забиха в него, когато баща му го погледна.
- Вярвах, че след плаването ви до Ардия си станал по уверен в своите възможности и тези на брат ти. Не разклащай и моята увереност във вас.
- Гласуваш ни голямо доверие, татко.
Ръката на Валариейл легна върху рамото на малкия му син и каза с тон мек като памук.
- Оправдайте го...и този път.
„А ако не го оправдаем, татко? – запита се младежът. – Тогава какво? Какво ще направиш ти?”
- Победихме нардите и със сила ги прекълчихме в корабните трюмове. Каква сила ще трябва да наложим върху тях, за да ги накараме да се бият за нас и като нас? Духът им е достатъчно смазан. Какво можем да им предложим ние?
- Милост за децата им.
- Колкото и невероятно да звучи, ако те все пак изберат да ги пожертват?
- Да ги пожертват в името на какво, Дажрън? Да ни покажат, че не можем да бъдем техни господари? За свобода? Те знаят, че с непокорство няма да я получат. Каменната кариера в Нонса е ненаситна на робска кръв и винаги има нужда от още. Ще влачат вериги и ще мрат бавно, с мисълта, че са убили собственото си бъдеще.
При тези думи душата на Джарън се сви вътре в него и натежа като каменен блок. Пареща топлина обля стомаха му и насмалко да избълва поетата храна и вино. Разпозна силата на едно множеството чувствата, предизвикали тази реакция. Неувереност. Да си неуверен, значи да си слаб, да си слаб, значи да паднеш. Поредният болезнен урок предаден от баща на синове. На площадката, с дървени мечове, две момчета се биеха срещу баща им. Непохватни удари, отбивани с лекота. Синините и отоците по телата им свидетелстваха за естеството на обучението им. Ако искаш да причиниш болка на врага си, научи се първо да носиш собствената си. При един от замасите Айн беше преценил грешно, беше се подлъгал и снишил гарда си. Дървения меча в ръката на Валариейл бе изпращял в главата на тринайсет годишното момче. Виждайки брат си да пада неподвижен на земята, Джарън беше направил крачка напред в желанието си да отиде при него. Удар в челото, бяла мълния зад очите и се беше озовал седнал на земята.
- Видя ли какво стана? – попитал го беше Валариейл през рамо, докато оглеждаше главата на Айн. – Позволи на тревогата да замъгли разума ти. В битка, това е непростима слабост, която в нашия случай те уби. Никога не се подавай на импулсите на страха за падналия другар, докато врага ти е все още жив. Изолирай се от пагубните чувства, мисли, че трябва да победиш, заради собственото си оцеляване, заради шанса твоят близък да е все още жив и ти си единствения, който може да превърже раните му – след това беше вдигнал падналия Айн на ръце. – Стани, ела с мен, Джарън. Ти ще се грижиш за брат си. Нали от загриженост за него те боли челото?
С наведена глава и изпълнен с гняв, опасно близък до омразата, Джарън беше последвал Валариейл. През целия останал ден се беше грижил за Айн, без да се подаде нито за миг на замайването от раната на собственото му поражение.
Ръката, която обгърна раменете му го изтръгна от миналото и го пренесе в настоящето. Осъзна, че потръпва под тънкия плащ. Пое си дълбоко дъх и насочи разговора в следващата посока. Тя водеше до следващата слабост, обзела не само на ума, но и на тялото.
- С брат ми сме много уморени. Искаме вече да си починем.
Устните на Валариейл се разтегнаха в кротка, разбираща усмивка.
- Зная. Прибери се да поспиш, сине. Сега отивам да проверя дали брат ти все още е на масата или е под нея. Ще ви извиня пред онази пияна сган.
- А ти, ще останеш ли вместо нас?
- Не. И себе си ще извиня. Не вярвам да съм липсвал на някого докато траеше срещата ми с Джеймъл Ай’радини.
- Какво стана на тази среща?
- Каквото трябваше да стане, Джарън.
- Разбирам.
- Пронизана надежда ли долових там, в това „разбирам”?
- Няма значение. Лека нощ, татко – Джарън се извърна и се отдалечи от баща си. Валариейл се загледа в походката му. Вкочанения гръб издаваше, че полага сериозно усилия да не залита.

Публикувано от: BlackCat 20 Oct 2013, 20:51
ГЛАВА 3

КАЗАДИР

Вратата се хлопна глухо и Дженис вдигна глава от масата, върху която сервираше димящи паница с яхния. Шейн, увит в зелен вълнен плащ и държащ с една ръка малък наръч дърва, отметна качулката си, посипвайки сняг по пода.
„Преди малко почистих” - оплакваше се погледа й, но на глас нищо не изрече. Не беше нужно, той и без думи разбра.
- Ще си оправя поразията – Шейн изу ботушите си и закрачи към горящата камина.
- Недей. Сядай да хапнеш.
Дребничкият и вече бивш крадец, остави дървата в дървеното сандъче, хвърли две цепеници и се запъти мълчаливо към къпалнята да се измие и преоблече след уморителното цепене на дърва под светлината на фенерите на навеса в задния двор.
Дженис го проследи с поглед и тъжно въздъхна. Съвместния им живот не вървеше добре и съзнаваше, че тя е виновна нещата между тях да са обтегнати. Той не бе щастлив с нея. Нейните призраци от миналото преследваха и него. В безкрайните дни, в които тя седеше сама, докато той се трепеше от работа се замисляше какво й бе дал този мъж и какво му е дала тя. Той всичко, а Дженис нищо. Опитвала бе да се промени, искаше го заради него, но скръбта не й позволяваше. Съзнаваше, че без Шейн нямаше да има живот за нея, след трагедията в Сулкат, където бяха загинали нейните мънички братя и сестри – всичко, което някога бе познавала и обичала..
Шейн й бе подал ръка и я бе повел напред, загърбил себе си и далеч по-добрия си живот в бившата шайка на Сахрин, за да й осигури дом и мир, в който нараненото й съзнание да се изцелява. Хубав, уютен дом, а не просто едностайна колиба. Шайката все още съществуваше и тези мъже бяха поискали Шейн за главатар. Той беше отказал заради нея. Често избухваше срещу него без причина. Отсреща мълчаливо понасяха изблиците й, ала вече се бе отказал да трие сълзите й. Когато се разплачеше той отиваше в другата стая или просто излизаше вън на двора и си намираше работа. Отказал се бе да вярва в обещанията й, че от утре ще е различна. Утрото винаги я заварваше същата. Питаше се до кога ли той ще издържа, кога ли ще й обърне гръб и никога повече нямаше да се върне обратно при нея или щеше да й посочи вратата. Тази къща не бе нейна. Шейн я беше закупил преди повече от месец със своя дял, който бе заделял настрани от обирите на шайката. Какви ли мисли го измъчваха в нощите, когато уморен се въртеше в леглото, докато тя спеше. Сутрин когато Дженис се събудеше той отдавна беше излязъл и тя не можеше да го попита, а вечер когато се прибереше не намираше смелост в себе си да го погледне в очите и да го разпита. Каквито и да бяха мислите му, то тя беше причина да измъчват ума му.
Дженис се отпусна в стола и сви ръце в скута си. Главата й клюмна надолу и кефеникавочервените й къдри се посипаха край лицето й. Хлип разтърси крехките й момичешки рамене. Застанал безшумно на прага Шейн я гледаше и сърцето му потъваше натежало, като камък. Какво не можеше да й даде? Къде допускаше грешка с нея? Отговорите на тези въпроси му убягваха вече два месеца. Онази нощ, след издигането на надгробните паметници тя бе приела предложената й от него опора, сама я бе подирила и в същото време не го допускаше до себе си. Той никога не я насили и в бъдеще никога нямаше да я насили. Разбираше, че е водила живот правейки се на момче, че няма никакъв опит с мъжете, никакъв опит да бъде жена, каквато е родена. Физически е била е наранявана често от мъж. Предполагаше, че от шефа на гилдията. Белезите от нанасяния й побой личеха върху нежната й кожа. Дженис изпадаше в тежко мълчание всеки път когато се опиташе да я предразположи да му разкаже. С което никак не му помагаше да открие правилния подход към нея. Най-много го болеше, че тъга се появяваше в очите й, дори когато й кажеше, че нещо е можело да се свърши и по друг начин. Искаше само да й помогне да свикне със задълженията на домакиня, ала тя винаги приемаше съветите му като упреци, и сякаш очакваше грубо да я наругае за непохватността й. Не, че можеше да се очаква нещо друго, цял живот е била ругана и наказвана за грешки. И точно това го изкарваше извън кожата му, защото той не бе шефът на гилдията й. Нима не виждаше разликата между двамата? Нима думата мъж за нея означаваше единствено подтисник? За жалост нищо не приключваше само с това.
Беше вярвал, че с изтичането на времето болката й малко по-малко ще отшумява и тя пак ще се превърне в онова момиче, което ги бе водило през лабиринта на сулкатските тунели – приказлива изпълнена с енергия и воля за борба , ала Дженис се бе предала, и сякаш нарочно не искаше да се раздели със скръбта си. Два месеца бяха малко да забрави, не стигаха да се оплачат мъртвите й близки, но тя дори за него не искаше да намери усмивка. Това щеше да е достатъчно да сгрее охладняващото му сърце и да разсее поне за миг гъстата сива мъгла, забулила битието му. Толкова много ли искаше от нея? Без да издаде присъствието си той се извърна и отиде в стаята си. Там също гореше камина. Огъня хвърляше сенки върху леглото му. С Дженис спяха в отделни стаи. И за тази нейна прищявка му се налагаше да цепи дърва нужни за поддържането на още един огън. Медните отблясъци танцуваха върху вратата на малкият гардероб без да му дадат желаната топлина. И да облечеше сега дрехите си за сън, сънят нямаше да дойде. Все по-трудно тази сладка забрава го навестяваше. Таеше гнева и огорчението в себе си. Рядко – единствено когато беше сам си позволяваше да изгуби контрол, да изкрещи и да счупи нещо. Боеше се, че някой ден няма да издържи и ще си го излее пред Дженис или върху нея. Колко пъти му беше идвало да вдигне ръка и да я удари? До сега винаги беше успял да се овладее на време, но кога ли нямаше?
Бръкна в гардероба за чисти дрехи и от там изпадна малък свитък навит на руло, завързан със синя панделка. Стомахът му се сви в една ледена буца. Никога нямаше да забрави колко учуден бе, когато сякаш от нищото, пред краката му беше тупнало това навито късче хартия, чиято панделка тогава светеше и пулсираше от магията в нея. Тъжна вест изпратена им от Салира. До ден днешен не можеше да си обясни как ги беше издирила, как въобще това писмо бе пропътувало от Ипик до пътя над планината Кар, водещ към селата намиращи се под владенията на град Тизръд. Не искаше и да си го обяснява. Слаби бяха познанията му по магия, и без нея животът му беше достатъчно сложен. В това писмо магьосницата съобщаваше, че Алдаян е доживял до Ипик, но е издъхнал в Кулата на маговете, докато са се опитвали да го спасят. Раната била забрала и кръвта му натровена.
Шейн затвори очи. Болката в този миг се завърна така силна, каквато бе и когато беше прочел. Още не можеше да повярва, че мъжът, който на моменти бе ненавиждал, а на моменти бе харесвал, е мъртъв. Толкова много бяха изживели двамата заедно, че спомените не му позволяваха да приеме истината. Никой не е недосегаем, никой не е безсмъртен, макар на моменти Алдаян да бе излъчвал достолепие именно на такъв. Шейн дори в сънищата си не си беше представял, че ще дойде ден, в който ще научи за смъртта на южняка.
Отваряйки очи бавно се наведе и вдигна рулцето. Колко пъти бе стоял край огъня и нито веднъж не посегна да го хвърли в пламъците, напук на онова нашепвано от разума му. Дженис не знаеше нищо за това. Един единствен път беше подхвърлила, че се чудела какво ли става с Алдаян, дали се е оправил. Шейн я бе излъгал, че не знае, ала се надявал да научат и новините да са добри. Малко или много тя също беше започнала да храни някакви симпатии към Алдаян. Докато той бе лежал в ръцете на Данстър, Дженис наравно с всички останали го бе молила да не се предава. Дори му беше обещала, че когато се оправи щяла да му дойде на гости независимо дали щял да остане да живее в Ипик, след като се излекува. В отговор Алдаян се беше усмихнал слабо и отвърнал едва чуто: „ Виждам, че си също толкова лоша лъжкиня, колкото и крадла, моя малка сополанке.” Тогава съзнанието го беше напуснало. Пътищата им се разделиха без да видят Алдаян отново в съзнание. След раздялата им, Дженис нито веднъж не беше повдигнала въпроса за обещаното. Може би и тя със сърцето си знаеше, че гладиаторът събудил възхищението й по време на бягството им от Сулкат е на място, където все още пазачите на портите няма да я допуснат.
Шейн грижливо прибра писмото между нагънатите си ризи и затвори гардероба. Преоблече се набързо и се върна в кухнята. Яхнията миришеше вкусно, а той не беше ял от заранта. Дженис се взираше в масата. Лицето й беше красив овал облян в сълзи, чипото й носле се беше зачервило. Шейн пое и изпусна шумно дъха си, с което привлече вниманието й. Искаше да му каже нещо, каквото и да било, но не можеше. Той нямаше намерение да проговори пръв. Седна срещу нея, взе лъжицата и започна да се храни. На първата хапка веждите му се смръщиха и Дженис прехапа устните си.
- Не ти ли харесва? – прошепна тя.
Шейн се усмихна с възможно най-нежната си усмивка.
- Хубава е. Прекалила си малко с пипера, това е. Не ме гледай така уплашено, Дженис – впечатление му направи празната пред нея маса. – Сам ли ще вечерям?
- Да. Аз ще си лягам – тя стана.
- Добре. Лягай си. Аз ще си измия паницата.
- Просто я накисни във вода, утре ще я измия –повиши нервно тон тя, за пореден път грешно разбрала добрите намерения зад думите му.
„Майко милостива, сега какво казах?” – отчаяно се запита той и стисна главата си с длани, опирайки лакти с дървената повърхност. До слуха му достигна тропота на затръшнатата врата.
- Лека нощ – промърмори под нос той и продължи да се храни с убит апетит. Яхнията така му лютеше, че я изяде благодарение на коравия му инат и вълчия глад. Изми си паничката и се отправи към своята стая, намираща се точно до тази на Дженис. Къщата беше едноетажна, но широка. Вътре имаше четири стаи за обитаване, студен килер и къпалня. Когато се запролетеше Шейн беше решил да въведе някои подобрения, като разширяване на малката кухня и пристрояване на веранда с люлка. В двора имаше място за беседка, както и за една голяма и хубава градина, стига Дженис да пожелаеше да гледа цветя. Разпусна косите си, вдигнати на висока конска опашка, падаща до кръста му, тежко се свлече върху леглото и отпусна ръка на челото си. Улавяше се, че плахо си позволява да мечтае за създаване на семейство с Дженис. Колко пъти докато я беше наблюдавал, в него се бе надигало болезненото желание да я има. За негова огромна изненада на вратата се потропа. Шейн стана и отвори. На прага му стоеше Дженис все още облечена с ежедневната си кафеникава рокля. До гърдите си притискаше книга, празен пергамент, перо и затапена мастилница. Веждите на бившият разбойник се повдигнаха.
- Ще спиш ли? – попита тихо тя.
- Не точно сега.
- Питах се...дали ще се съгласиш да ме научиш на четмото и писмото?
В гърдите му запърха надежда. Тя не бе имала възможност да се учи да пише и чете. Шейн беше почти самоук, но бе съумял да се ограмоти дори на улицата. Той се отдръпна от вратата.
- Разбира се, че ще те науча. Ела.
Дженис се запъти право към камината и седна на пода. Шейн се настани срещу нея. Разгъна пергамента, отвори мастилницата, натопи перото и обясни.
- Ще напиша буквите от азбуката. Сто и петдесет на брой. После ще ги повтаряме, коя, каква е, и ще се учиш да ги изписваш.
Тя кимна и Шейн започна бавно да ги изписва. Дженис внимателно следеше всяко движение на ръката му. Почеркът му не беше особено красив, но за нея се стараеше. Времето напредваше и Дженис с него. Първи двайсет букви ги казваше подред без да сгреши, сега беше взела перото и правеше опити да ги изписва. В началото Шейн държеше леко ръката й и я насочваше, после се беше изтегнал настрани и я беше оставил сама да се опитва, като само се обаждаше от време на време за кратки напътствия. Първите й букви бяха толкова разкривени, че будеха отчаяние, но не се отказваше. Набръчкала чело от съсредоточение тя продължаваше и продължаваше, докато най-накрая изписа първия символ от азбуката с обли, хубави завъртулки. За първи път от много време на лицето й се появи усмивка и тя триумфално вдигна поглед към своя учител в очакване на похвала, само за да види, че той въобще не е разбрал за нейния успех. Очите му бяха затворени, а гърдите му се повдигаха плавно и ритмично. В първия момент на Дженис й се прииска да вземе книгата и да го удари по главата, после се успокои. За разлика от нея той цял ден беше бъхтил. Първо, в най-ранни зори при хлебаря, после в големия склад на селския дърводелец, където работата сякаш нямаше край. След като приключеше там тичаше в ковачницата и вечерта се прибираше смазан и разбит, но никога не го чу да се оплаква. Тя знаеше, че всичко това го прави не за него, а за нея. Изкарваше добри пари, за да не търпи повече лишения, цели шестнайсет години бе живяла с тях. В минутите, в които успяваше да надигне глава от депресиите си и да се огледа трезво наоколо, Дженис беше разяждана от угризения, че на неговата добрина тя отвръща с такава неблагодарност. Сега бе един от тези моменти. Нейните задължения бяха малко – да подържа реда в къщата, да се грижи за коня в малката конюшня и да храни кучето. Куче, което и двамата с Шейн мразеха. Кой ли крадец, било то и вече непрактикуващ занаята обичаше кучета? Бяха го взели знаейки, че е добра защита срещу техните бивши колеги, но лоша защита срещу кокошките, които се бяха опитали да гледат. То просто ги беше изяло.
Погледна към тъмнокосия мъж завладяна за момент от спомени и реши да не го буди. Стана и взе от леглото завивката. Коленичейки до него, внимателно го загърна с нея. За първи път тя имаше възможност да се погрижи за него, не...за първи път тя се възползваше от възможността, а сигурно стотици пъти той е имал нужда от грижи през изминалите седмици. Затворена в собствените си неволи Дженис бе сляпа за тези на околните. Да му тръшне паницата с яденето, да му подготви банята и да му изпере дрехите не бе онова, от което се нуждаеше Шейн. Това и сам можеше да си го свърши. Той имаше нужда от нейното разбиране и близост. Желанието й да я научи на нещо и присъствието й тази вечер в стаята му го беше успокоило и беше заспал без да се върти измъчван от мрачни мисли. Дженис често го беше чувала в тъмните часове на нощта да снове из къщата, да излиза вън в студа и да се връща в стаята си, където стъпките му по скърцащите на места дъски продължаваха да се чуват през тънките стени. Установи, че не й се иска да се връща в своята спалня. И там гореше огън, но тук й бе по-топло. За хиляден път си каза, че трябва да вдигне глава и да отдаде заслуженото на Шейн. Да му помогне, както той на нея. Трябваше да се остави на обливащите я в момента меки чувства, но се страхуваше, че утрешната зимна светлина ще ги прогони и ще насади отново студ в сърцето й. Преди да се върне над листа и перото леко се приведе и го целуна по слепоочието. Смяташе да се потруди здраво и утре да покаже на Шейн своя напредък. Изпълнена с ентусиазъм се отдаде на ученето. Беше изгубила представа за час, но очите й вече бяха уморени и ги търкаше, когато отвън се чу глухо туп. Дженис напрегнато се заслуша. Сигурно от стряхата на покрива беше паднал сняг. Не, не беше това! Тренирана в тъмните улици на Сулкат, Дженис имаше остър, безпогрешен слух за нетипичните за дадена обстановка шумове. Долавяше слабо скърцане на сняг под твърди подметки. Сърцето й затупка по-бързо. Кучето винаги лаеше, когато някой влезеше в двора, този път не се обади. Ръката й се стрелна към Шейн, сграбчи го за рамото и го разтърси. Очите му веднага се отвориха.
- Навън има някой, Шейн – прошепна Дженис.
Наясно с миналото й той въобще не се усъмни в думите й. Не губи миг в двоумене. Изтърколи се изпод завивката и се озова до леглото където винаги държеше оръжията си в готовност. Подхвърли двете кании с ками на Дженис, за себе си грабна меча. Завесите на прозорците бяха плътни и капаците затворени. Който и да беше отвън нямаше как да види силуетите им, но и те не можеха да разберат неканения гост накъде се движи и какви са намеренията му.
- Кучето не се обади – прошепна Дженис на крака, извадила камите.
- Излизам навън.
- Не, Шейн. Полудял ли си? Може да не е един, може да са повече и не знаем какво искат.
- От двора да вземат каквото пожелаят, просто да не се опитват да влизат тук.
Но среднощните посетители изглежда не искаха нищо от двора. Капаците изтрещяха под напора на голяма сила и прозореца се разхвърча разбит на милиони парчета. Един дънер падна на пода, а през разбитата рамката ловко се прехвърли увита в черни дрехи едра фигура, след нея тутакси я последва втора.
Дженис изпищя, Шейн я бутна назад, към вратата, и се спусна срещу връхлитащите мъже, въоръжени с къси закривени мечове - сики.
- Бягай, Дженис – изрева Шейн и стоманата му изкънтя в оръжието на едрия. По-дребния хукна към Дженис, тя пофучи по него едната кама, която нападателя ловко избегна с привеждане без да намалява устрема си. Момичето с нов писък излетя през вратата, като я отвори рязко и удари онзи през протегнатата му ръка. Зад гърба й се чу страшна дандания, мъжки викове на болка и псувни. Мина през кухнята и излезе боса навън, в дълбокия сняг. Отсреща пред колибата кучето лежеше мъртво. От прясно изтичащата кръв се вдигаше пара. Върху светлината процеждащата се през широко отворената врата, тя видя тъмна сянка надвиснала над нея. Обърна се в мига, в който от покрива друг мъж скочи върху нея и я повали. Камата изхвърча от захвата на момичето. Онзи беше тежък и я притискаше в снега. Дженис се замята диво под него, успя да измъкне ръката си и впи нокти в покритото с платнена маска лице. Раздра плата и бузата под него. Онзи изръмжа й я удари с юмрук в главата. Пред погледа й избухна заря, но тя не спря да се бори. В бесните си, неориентирани движения палеца й попадна в окото на покушителя й. Той извика и тежестта му се отмести от нея. Дженис скочи на крака, тичайки към кинжала си. Взе го и рязко се извърна с вдигнато острие, точно когато съвзелия се нападател я беше настигнал и се канеше да я връхлети. Той нямаше време да спре вихрения си устрем. Вместо на нея, налетя право на стоманата. Върха потъна между ребрата му и плавно продължи към белия дроб.
- Мамка ти, кучко – прошепна мъжа и се свлече.
„Шейн!” Ужасена тя понечи да се върне вътре в къщата. Нападателите му бяха двама, а той един. Сигурна беше, че след като побягна от стаята с онзи мъж по петите й, Шейн се беше нахвърлил върху му, за да го задържи, самоубийствено обръщайки гръб на едрия. Буца от огън заседна в гърлото й. Една ръка я сграбчи за косата, пометля я безжалостно, откъсвайки от темето й цели кичури. Дженис се озова с лице в снега. Прехапа езика си. Жесток удар в кръста бързо я отказа от намеренията й да направи опит за изправяне.
- Не се бори със смъртта, момиче. Безсмислено е.
Дженис изплю кръв и сняг. Болката разпростираща се бързо нагоре по целия й гръбнак бе толкова умопомрачителна, че думите на екзекутора й достигнаха глухо до съзнанието й.
- Моля те – чу собствения си хлип тя.
Мъжа се наведе над треперещото й тяло, с нежен жест отметна косите й настрани и оголи дясната страна на шията й. Дженис видя само ботушите му и закривеното острие на сиката, по което играеха слабите нощни светлинки. Рязък звук от чупене на стъкло спря мъжа да й отсече главата на мига. Някой беше излетял през прозореца на кухнята. В Дженис се събуди слаба надежда. Изхвърчалото през стъкла и дървесина тяло лежеше неподвижно до къщата. На външния праг застана Шейн с меч зловещо поаленял от кръв. Непознатия побърза да довърши гнусната си задача, видял, че младият мъж, който трябваше да е паднал мъртъв, излиза навън търсейки още жертви. Не предвиди, че тъмнокосия, много по-опасен от очакваното крадец, ще захвърли меча си с убийствена бързина и точност. Закривеното острие не можа да докосне оголената шия на лежащата Дженис. Убиецът изстена, когато стоманата погубила другите му двама съратници, се заби със смазваща сила малко под вдигнатата му мишница и потъна странично в гръдния му кош, задирайки в ребра. Олюля се и падна по гръб. Мъртвия му поглед застина взрян в беззвездното небе. Със стичащи се по лицето й сълзи Дженис изхлипа от болка и облекчение. С учестено дишане от трудната и уморителна битка, Шейн дотича до нея. Ръцете му нежно я подхванаха и внимателно й помогнаха да се изправи на колене. Дженис несъзнателно шепнейки името му, го прегърна през врата и зарови лице в косата му. Постояха малко така, докато дишането им се нормализира, сетне се отделиха на близко разстояние. Двамата се спогледаха с очи, в които се четеше една и съща мисъл.
Край със спокойния им селски живот. Тези мъже не бяха просто крадци, заблудили се, че къщата е празна, а убийци, които са знаели, че стопаните са си у дома.

Публикувано от: BlackCat 20 Oct 2013, 20:51
- Позволи ми вече да те превържа – помоли Дженис щом Шейн нахлу в къщата, след като бе извлякъл труповете в конюшнята и ги бе огледал старателно за някакви отличителни знаци. Над китката имаше порезна рана, около която беше увил една кърпа, колкото да намали кръвотечението. Тя беше приготвила необходимите медикаменти и го изчакваше. Шейн се тръшна в стола до момичето, протегна върху масата ранената си ръка и попита:
- Как е гръбнака ти?
- Вече не боли толкова – Дженис почисти с вода разреза и се намръщи като видя колко е дълбок. – Откри ли нещо по труповете?
- Нищо – втренчи ненавистен поглед в счупения прозорец, от който идваше студ и с съсирващата се локва кръв под перваза.
- Защо? Те бяха изпратени да ни убият.
- И след като тези четиримата не успяха със сигурност ще дойдат други. Или ще са повече или ще са по-добри, а може и двете. Преди края на нощта трябва да сме се махнали от тук.
- Къде ще отидем? – Дженис спря да промива с напоените с дезинфектант марли. – В град Тизръд?
- Не. Тръгваме за Ипик.
- Какво? – извика тя. – Проходите са затрупани, Шейн! И можем да минем само от север, за да избегнем доближаването до Сулкат и вилнеещата около руините му смъртоносна болест.
- Просто ми се довери.
- Защо в Ипик? – марлята го натисна по раната и той изохка сърдито.
- Би ли била по-нежна? Боли!
- Съжалявам.
Шейн омекна, видял виновното й изражение.
- Ти имаш да изпълниш едно обещание, а аз трябва да поговоря с Данстър.
- Обещание – Дженис тъжно поклати глава. – Ти знаеш истината. Знаеш я, както и аз. Алдаян не е в Ипик, но аз няма да наруша дадената си дума. Някой ден ще му отида на гости, можеше да е още тази нощ, но не успях – гласът й стана още по-нежен. – И ти благодаря затова.
Тя му благодареше? Бележеше напредък , но Шейн прие нейните благодарности с бавно кимане. Беше позволил Дженис да пострада и само още миг закъснение щеше да допусне и смъртта й. Сърцето му се бе обляло в кръв, когато беше видял как сиката на онзи убиец проблясваше над нея. Захвърлянето на меча беше просто отчаян ход, който за късмет бе проработил. Боговете ли бяха направлявали ръцете му не знаеше, но се зарече, че щеше да влезе в първия храм на Джадан и Мейти, който видеше, за да запали свещ, надявайки се, ако наистина всемогъщите създания съществуват да му дарят още късмет. Слаба бе вярата в боговете на бившия разбойник. Какво ли му бяха дали те в живота, освен трудно и самотно детство? Кога Светата майка и Светия син се бяха спуснали сред неволите му, поне път да му покажат? За него разума беше единствения бог, на който можеше да се разчита. Тази вечер обаче Шейн не беше сигурен, че е действал подчинен на разума си. По-скоро бе обезумял от страх за Дженис.
- Подозираш нещо – проговори пак момичето без да спира усърдната си работа по разсечената плът. – Сподели го с мен.
- Не се ли досещаш, Джени, или искаш просто да затвърдиш подозренията си, че мислим едно и също. На кой какво сме направили, кой за какво би пожелал смъртта и на двамата?
- Онази мръсна вещица Сахрин. Възможно ли е?
- Не се сещам друг да има мотив. Ужасът на нощта, доколкото чувам от клюкарите все по често започнал да измъчва хората отвъд Оридин. Сигурно съвсем скоро ще се разпростре и в тази част на Казадир. Когато Сахрин сподели със Салира, че е майка на Ужаса на нощта, тя плануваше никой от нас да не остане жив, за да разкаже. Плановете й обаче се объркаха.
- Минаха два месеца – Дженис критично оглеждаше промития разрез. – Имали сме възможност да кажем на кого ли не досега.
- И защо не сме го казали на никого досега? – попита я Шейн срещайки и твърдо задържайки нейния поглед. – Това би породило въпроси, а отговорите ни уличават в неща, които ние не бихме искали да стават обществено достояние. Пияния селянин в кръчмата или отегчения търговец на пазара биха повярвали на някоя плоска лъжа, но когато тази лъжа се разпростре и достигне до ушите на властите, те ще започнат да нищят и в крайна сметка ще стигнат до нас. Да те разпитват кралските мъчители в тъмниците на Болирва е доста неприятна перспектива, която и двамата желаем да избегнем. Ето затова мълчим, но за Сахрин малко или много сме заплаха и ще й доста по-леко, ако тази заплаха бъде елиминирана.
- Тогава всички, които онази нощ станаха свидетели на нейните думи са в опасност.
- Да. И затова тръгваме към Ипик. – Реши да не споделя точно сега с нея, че оръжията на убийците бяха ритуални.
- Коя в действителност е тази жена, Шейн?
- Никога не съм я познавал истински.
- Тя те нарече талисманче!
Шейн премигна сащисано, доловил зле прикритата ревност в тонът на Дженис.
- Боговете ме опазили, Дженис – изръмжа той. – Нейните единствени талисмани бяха проклетите й ловци на сънища и черепа, служещ й за фенер. Историята на този череп и как той се превърна във фенер, ще ти я спестя. Още ме гонят кошмари като си спомня.
Момичето се изправи и тръгна към малкия скрин до камината.
- Какво ще правиш? – попита Шейн. – Бинтовете са на масата.
- В гилдията съм виждала достатъчно рани, за да преценя, че твоята се нуждае от няколко шева.
- Шила ли си някога рана? – в гърлото на Шейн се затягаше горчив възел, като си представи Дженис с игла, приближаваща плътта му.
- Не, но за сметка на това съм ти кърпила чорапите. Сигурно разликата не е голяма.
Ужасения вопъл на Шейн предизвика тънката, почти скъперническа усмивка на Дженис. Тя беше с гръб и нейният чернокос покровител не я видя. Когато се върна на масата лицето й беше напълно сериозно.
- Помни, че не кърпиш чорапи, а ръка – дрезгаво помоли Шейн и извърна поглед настрани, в неприятно очакване на първата бодяща болка.
- Успокой се – обади се момичето с благ глас, беше го съжалила. – Шила съм рани и преди.
Шейн стоически изтърпя процедурата, когато Дженис се зае да го превързва челюстта вече го болеше от стискане.
- Време е да вземем най-необходимото и да тръгваме – каза й той. – Облечи си топли и удобни за път дрехи.
- Имаме само един кон. Той ще носи нас, а багажа ни?
- Зная откъде да намеря втория кон.
- По това време на нощта?
- Да.
Дженис без повече въпроси довърши бинтоването и се зае с възложената й задача, докато Шейн се преоблече и отиде да оседлае единственият им кон.

Powered by Invision Power Board (http://www.invisionboard.com)
© Invision Power Services (http://www.invisionpower.com)