Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Кратка сага за викинга Ньорк, (май приключенски разказ)
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Aug 2016, 15:10
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Кратка сага за викинга Ньорк

Когато огърличният кълвач за пореден път поде церемониалния си напев, непознатият отново тръгна да се движи. Песента на птицата погълна стъпките му и шумоленето на високата до кръста трева. Движеше се толкова грациозно и леко, все едно бе някоя кошута.
След малко се спря, облягайки гръб плътно в едно дърво. Кълвачът млъкна.
Видя как главата на непознатия започна да се върти, като че ли нервно, докато оглеждаше дали някой случайно не го следи. Когато се увери, че това вероятно не е така, се приведе и зачака...
Друг огърличен кълвач отвърна на мелодията на първия...
Странникът моментално се стрелна напред. Беше облечен в зеленикаво-кафеви одежди, с качулка на главата си и маска, вдигната пред лицето му. Това го правеше почти незабележим сред околния пейзаж. Стига да не се движеше...
Отново спря до едно дърво, секунди преди кълвачът да замлъкне, оглеждайки се напрегнато зад себе си. Откакто непознатият го преследваше, не бе чул дори един тон да дойде откъм него. Беше като някой призрак по петите му.
Но това изобщо нямаше никакво значение.
Защото Ньорк го виждаше.
И странникът идваше право към него.
Ньорк беше спокоен. Да, вярно, че сърцето му биеше толкова силно, че можеше да го чуе в гърдите си, но ритъмът си оставаше бавен и постоянен – толкова, че броеше ударите му, докато непознатият го приближаваше. Дали това всъщност не го държеше спокоен?
Само още малко и щеше да се отърве от този досаден паразит, който вече с дни беше по петите му. Какво, всъщност, искаше от него? Защо просто не го оставеше намира?
Едва ли някога щеше да разбере...
Ньорк прибра монокъла в чантичката си. Кълвачът запя. Непознатият с ловкостта и пъргавината на змия се втурна напред...
Взе един от камъните, които бе приготвил за тази цел и го хвърли безшумно срещу едно дърво. Внезапния звук накара непознатия да извърти глава в другата посока, дори забави крачка леко.
Стискайки двуръчната си брадва, изскочи рязко от храста.
Чувайки шумоленето, непознатият мигом понечи да се обърне към него, но времето, което Ньорк си беше спечелил с тази диверсия, се оказа предостатъчно...
Видя единствено как тюркоазените очи на непознатия се разшириха в ужас, докато замахваше.
Опита да се закове на място и преведе...
Не успя.
Тръпки го побиха, когато костите му изхрущяха гнусно, когато натресе брадвата си право върху гърдите му.
От непознатия само се изтръгнаха глухи, сподавени звуци, когато се опита да каже нещо...
Ньорк измъкна брадвата си от гърдите му. Странникът се опита да го сграбчи...
Не може. И падна назад.
Очите му останаха отворени, обезумяло взрени в ярколазурното небе над тях.
Ньорк го гледа известно време, след което се приведе и свали маската му.
И сега бе негов ред да окори очи. Изтръпна от ужас.
Защото непознатият беше жена.

-Хей, Соф, имаш ли нещо ново за четене? – провикна се Макс.
-Да, разгледай третия рафт! – викна му тя от банята.
Приклекна и започна да го разглежда. Както всяко лято, Макс щеше да прекара голяма част от ваканцията си в Саорис, в дома на леля Лара и чичо Дормър, заедно с братовчедките си Софи и Женя. Виждаше ги едва два-три пъти годишно, но за сметка на това за времето, което беше с тях, тримата вършеха в пъти повече лудории, отколкото през останалата част от годината. Последното, което бяха сътворили, бе да вкарат Софи в клетката на единия от изегемските змиедракони и тя да го яхне, изкарвайки акъла на целия персонал и всички останали наблюдатели. Оттогава имаха забрана (доживотна) да посещават Централния зоопарк в Саорис, а госпожа Лара така побесня, че забрани им да напускат къщата.
При което всички още след първия ден започнаха да умират от скука. Но, признаваха си, че това си бе струвало усилията им напълно.
Макс въздъхна. „Мечта“, „Илюзия“, „Легионерът от Крим“, „Преградата“, „В търсене на Теди“, „Залезът“... Нищо не му грабваше вниманието. Да не говореше, че повечето ги беше прочел още докато беше в Оберланд.
Изведнъж нещо му блесна.
Беше малка книжка, скътана между масивните томове на приключенските романи...
Измъкна я внимателно и я обърна към себе си.
„КРАТКА САГА ЗА (В̶̶̶̶̶̶И̶̶̶̶̶̶К̶̶̶̶̶̶И̶̶̶̶̶̶Н̶̶̶̶̶̶Г̶̶̶̶̶̶А̶̶̶̶̶̶) НЬОРК
Винландеца “
Хммм, това не го беше чел. А и изглеждаше с обема на разказ. И защо Софи беше зачеркнала думата „викинга“? Щеше да я попита. Беше му страшно любопитно...
Вратата на банята се хлопна. След секунди в стаята се появи и братовчедка му. Беше в любимата си пижама с множеството ликове на Кселия от Ливиерлиерт и толкова много й се спеше, че очите й бяха полузатворени.
-Хей, Соф, защо си зачеркнала думата „викинга“? – попита съвсем невинно той.
... и така както й се спеше, толкова ококори очи, че дори, когато майка й им забрани да излизат, не беше направила такава физиономия.
Макс преглътна звучно, присви се и отстъпи крачка назад. За миг си помисли, че дори ще го удари...
Софи само въздиша, съненият й вид се възвърна в пълния си блясък и се стовари тежко върху леглото си по лице.
-Приятно четене, бро. Интересна е... – избоботи през възглавницата тя.
Повече не каза нищо. Макс само повдигна вежди и отиде в стаята си. Прецени, че отговора, който бе получил, му е напълно достатъчен.

Артефактът, който носеше в малката кожена чантичка, засия в бледосиньо.
Времето около нея спря.
После се върна.
Кръвта избледня плавно от дрехите й, натрошените й кости с хрущящи звуци се наместиха обратно, разкъсаните й тъкани започнаха да зарастват...
Елралиен седна рязко върху тревата, панически започна да опипва гръдния си кош.
След секунда започна да мисли напълно трезво и се спря.
Въздъхна дълбоко. Спомни си всичко.
И бръкна в кожената си чантичка.
Артефактът на Кан-Лаон все още излъчваше бледо, лазурно сияние. Толкова беше нагрят, че усещаше топлината му дори през кожената си ръкавица.
Отново въздъхна. Сигурността на сферата й я беше направила нехайна и невнимателна. Но вече нямаше да има втори шанс. Поне не и до следващата седмица, когато артефактът щеше да се зареди напълно.
Прибра го обратно в кожената си чантичка, закопча я и я завърза допълнително колкото се може по-здраво. Изправи се. Имаше задача, която Лирион й беше поставил. Не можеше да го разочарова и посрами всички им.
Бързо откри накъде беше тръгнал чуждоземецът. С високата трева навсякъде, това никак не й беше трудно.
Затова вдигна маската и качулката си, и още по-безшумно се впусна подир следите му.

Хората му го зовяха Ньорк Зеленоокия.
И беше първият, който бе достигнал до бреговете на мистичния континент Арним.
Още от невръстно момче бе израстнал с историите на баща си и неговите хора, които те ги били чули от техните бащи, дядовци и прадядовци, за легендарната земя отвъд океана, толкова прекрасна, обширна и пълна с несметни богатсва, които биха стигнали дори на правнуците им да живеят като царе.
Но вместо това откриха негостоприемни брегове, непроходими местности и нови врагове.
Бяха потеглили с „Гнева на Кил“ от Стархенберг преди цели четири сезона. По пътя акустираха във Фарьор, откъдето презаредиха прясна вода и провизии за още много месеци напред. Последната им спирка, преди да излязат в обширния Ванхаймски океан, беше Стейнсбург, където за попълниха още веднъж запасите си до край.
След това не видяха земя цели триста и четиринадесет дни. Ньорк ги броя един по един, следеше скоростта и посоката им, изчислявайки разстоянието, което изминаваха всеки ден и картографираше пътя за поколенията след него.
Прадядо му беше първият достигнал и създал колония на островите Винхайм, откъдето преди двадесет години баща му пое своето презокеанско пътешествие в търсене на легендарния континент Арним. Но вместо това, достигна до земя, която сега народът му наричаше Берланд. И не откри нищо на нея – само лед, докъдето им стигаше погледът, целогодишно.
Изследвайки внимателно експедициите на баща си и дядовците си, личните им дневници, както и слушайки разказите на хората от това време, а понякога разпитвайки ги с огромно любопитство за дребните детайли, Ньорк бе решил да предприеме коренно различен подход.
Щеше да пътува много повече на юг, отколко те. Това, вярно, му удължаваше значително пътя, но не виждаше друг начин да достигне до по-топли земи. Още от Инден знаеше, че техните земи почти целогодишно са сковани в студ и колкото по на юг се пътува, толкова повече климатът се променяше.
И стратегията му се беше увенчала с успех. Въпреки че и те не откриха точно това, на което се надяваха.
Когато Лангмар за пръв път от върха на мачтата от повече десет месеца насам извика за земя на хоризонта, моралът на всички им, ударил дъното, откакто бяха тръгнали, скочи толкова рязко, колкото и мъжете му, когато чуха така дългоочакваните думи. Ньорк беше почуствал в него момент, че едва ли не щяха да преобърнат кораба му, когато се изправиха и втурнаха към носа на лангскипа.
После, когато се доближиха, всички отново униха. Брегът, за когото така копняха, се оказа отвестни скали и с дни се лутаха докато намерят място, където могат да акустират.
А когато намериха, не останаха разочаровани.
За първи път през живота си виждаше толкова лазурни плажове и гъста зелена растителност.
Хората му ликуваха. Не мина време, когато на брега се появи огромна клада, започна да се отварят бъчонки със солено говеждо и лее пиво, и мъжете му да скачат в кристалната вода.
След всичките тези премеждия, си го бяха заслужили напълно. Ньорк само ги наблюдаваше от борда на лангскипа и се усмихваше.
Моралът им удари пика, когато двама от няколкото души, които бе пратил да разузнаят околността – Явар и Брон, се върнаха часове по-късно. И всеки носеше по един елен на гръб.
Поне имаше храна. Запасите им не бяха чак толкова много на привършване, но със сигурност нямаше да ги изкарат за обратния път през океана. Днес щеше да даде почивка на хората си, а и може би утре, и след това щяха да навлязат в сушата, събирайки колкото могат повече провизии за завръщането им във Винланд. Нямаше търпение да разкаже всичко на хората си там.
И ето го тук... Крачеше през високата зелена трева и всеки път щом някоя птица поемеше песента си, се обръщаше назад, оглеждайки се зорко за преследвачи. Въпреки че се бе погрижил за единия от тях, не беше изключено да има още по петите му. Не бе видял други, но все пак едва ли живееше само тя по тези земи.
Инстинкивно стисна още по-силно двуръчната си брадва, толкова че кокалчетата на пръстите му побеляха. Погледна засъхналата кръв на върха й. Отново го побиха тръпки.
Три дни след като бяха акустирали с „Гнева на Кил“, организира част от мъжете си в групички, каза им какво се изисква от тях и всички се пръснаха към вътрешността на континента. Беше взел със себе си Кьониг, Амар и Хопскоч. Хопскоч беше, може би, най-добрият следотърсач и ловец, когото познаваше и из Стархенберг, а из цял Винланд, все още се разправяха историите за калиманския глиган, който бе поразил напълно сам. Помнеше, че след това го ядоха цели четири дни.
Първия ден изминаха може би към петнадесет километра. Предимно гъсти и зелени, широколистни гори, със земя, покрита с трева, стигаща до кръста, на места и до гърдите им. Голяма част растенията и животните, които срещнаха, ги виждаха за първи път. Ньорк, а и останалите бяха обикаляли много из Инден, но никога досега не ги бяха зървали. Това може би беше най-голямото им доказателство, че в действителност са достигнали именно нов континент.
Амар ги описваше старателно в книгата си, от която, когато се върнеха във Винланд, да ги показва на хората им, особено на децата, придружени с увлекателните му, както винаги, разкази, на които всички, големи и малки, се радваха. Сигурно щеше да напише и няколко копия, чрез които идните поколения да изпитват повече сигурност в приключенията си.
Точно и това ги бавеше най-много. Но никой нямаше нищо против, бяха прекосили океана именно заради това. Беше минала почти година, откакто бяха тръгнали. Чудеше се, дали всички у дома бяха добре...
На втория ден станаха и поеха още когато започна да се разведелява. Някъде по обяд гората свърши и им остана само високата до кръста трева. С минаването на деня, тя ставаше все по-ниска и по-ниска, яркозеления й цвят започна да избледнява, докато над вечер не се превърна в изпечени от жаркото слънце плевели. Ньорк прецени, че днес бяха изминали два пъти повече разстояние. Амар нямаше чак толкова много работа този път, особено през втората част на деня.
Третия ден, още рано сутринта достигнаха до един огромен каньон, чието дъно се губеше стотици метри долу. Дори не можеха да чуят реката, която се разбиваше пенливо в скалите. Другият край беше поне на километър отсреща и в която и посока да се огледаха, не виждаха откъде могат да пресекат.
Решиха да вървят надясно.
Слънцето беше в зенита си, когато достигнаха до въжен мост.
В първия момент никой не продумваше нищо – всички бяха крайно стъписани.
След това решиха да го пресекат.
Направиха го успешно. Личеше си, че е здрав и солиден, дори вятърът имаше трудности да го поклаща.
Но вече всички започнаха да си отварят очите на четири още повече. Той със сигурност беше построен от някого.
През останала част на деня вървяха през скали и чукари, напечени от силното слънце. Едва през късния следобед тревата започна да се възръща постепенно. Надвечер достигнаха гора, чиито вид дървета виждаха за първи път. Решиха да пренощуват извън нея и на сутринта да решат дали да продължат, да заобиколят или да се връщат.
Решиха да продължат.
И точно оттук започнаха започнаха премеждията им.
Първо, Амар попадна на свлачище, докато търсеха път надолу към една река, за да презаредят вода и докато съумеят да го извадят, течението го отнесе извън погледите им. Цял ден след това и целия следващ ден го търсеха, но от него не бе и останала и следа.
Решиха да пренощуват в една пещера, която бяха намерили в края на деня.
Някъде посред нощ разбраха, че тримата не са единствените й обитатели.
Фоглетите не успяха (надяваше се) да ги докопат, но ги пръснаха. Ньорк успя да избяга от пещерата, дълго време чуваше как гадината го преследваше, но в крайна сметка (незайно как) успя да й се измъкне. Кьониг и Хопскич обаче бяха принудени да тичат към вътрешността й, с няколко от гадовете по петите им.
Това бе последният път, когато ги видя.
Следващия ден дебна с часове, въртя се около пещерата, дори се престраши да влезе няколкостотин метра навътре – но не откри нищо. Това донякъде го изпълни с надежда, въпреки че смелостта не му стигна да продължи до края. Можеше да се окаже, че пещерата е дълга с километри – сигурно дни щяха да му бъдат нужни, докато я покрие цялата. А и не знаеше фоглетите кога ще се появят отново.
Не искаше да рискува. Можеше само да се надява, че Кьониг и Хопскич са намерили друг изход и са поели обратно към лангскипа. Същото го мислеше и за Амар. Доколкото знаеше, той беше отличен плувец.
Тръгна обратно. Беше трудно решение, но нямаше друг избор. Беше опасно, а хората му без него бяха изгубени. Само той можеше, от всички, да чете картите си и да ги навигира по звездите. Никога нямаше да могат да се върнат сами.
По-късно през деня разбра, че нещо го следи. В първия момент си помисли, че е фоглетът. Когато започна да подозира обаче, че всъщност е непознатата, дори спря, обърна се към него, надигна глас и вдигна ръка в поздрав.
В замяна получи стрела в гърдите.
Добре, че носеше плетената си ризница под връхната си туника и плоският й връх отскочи от нея.
След което си плю на петите си тръгна да тича.
Не му беше трудно да се изплъзне от нея сред гъстата гора. Какво се бе случило? Да не би да бе приела жеста и думите му напълно погрешно? Беше напълно възможно. Все пак тя беше от напълно нов за него род.
Кри се през остатъка от деня и цялата нощ. Едва на сутринта си позволи да подремне малко.
Нямаше и следа от нея.
Някъде по обяд отново осъзна, че го следят.
Да му се не види, толкова беше упорита, какво искаше от него? Не искаше да се бие, бе дошъл тук да открие нови земи, а не да ги завоюва.
Съдейки по уменията й, разбра че е невъзможно да му се изплъзне. Затова, докато все още имаше разстоянието като предимство, реши, че единственият начин да се отърве от нея, бе да я елиминра веднъж за винаги.
Когато достигна до един сектор от гората, която бе сравнително гъста се затича. За известно време успя да накара непознатият да го изгуби от поглед, но не се и съмняваше, че пак ще успее да хване следите му. Докато имаше това предимство, се шмугна в един храст, извади монокъла си и зачака...
И ето го тук, вървейки по една поляна, с трева, стигаща до кръста му, гладен, жаден и изморен, питайки се какво още ще го сполети до края на пътя му. Беше напълно убеден, че това няма да бъде краят на премеждията му за това пътешествие. Всичко досега следваше този път.
Със сигурност имаше още души като онази жена, която затри. Дали бяха наблизо? Дали бяха разбрали какво се бе случило с посестримата им? Дали в момента не го преследваха, жадни за отмъщение?
Извъртя глава назад, оглеждайки се тревожно. Забърза крачка. Щяха да са му нужни още няколко дни, докато се завърне обратно на „Гнева на Кил“.
Всичко засега беше наред. Посоката изглеждаше правилна, много от пейзажите му бяха познати.
Слънцето бе едва на педя от хоризонта, когато осъзна, че го следят отново.

Госпожа Лара се смили над тях едва в края на ваканцията им. Не че в къщата им беше скучно (добре, че поне не можеха да ги изгонят от нея (надяваше се...)), но вече почти не бяха останали вази за чупене, саксии за хвърляне и мебели, дето да не са изпотрошили. Лара само въздишаше дълбоко и примирено, когато разбереше, че пак бяха направили нещо. Макс мислеше, че леля беше свикнала с щуротиите им още от няколко лета. Приемаше ги, донякъде, за приемливи, стига да не ходеха по парапета на терасата на третия етаж (понякога и със завързани очи...), палеха клади в градината, за да горят плюшените играчки на Женя (дори един път ги хванаха да горят и учебниците по математика на Софи), не стреляха с картофенето оръдие (което чичо Дормър (Лара винаги го гледаше накриво, когато се приберяха от работа и разберяха, че пак са го изровили от поредното място, където го бяха скрили и извършили друга щуротия с него...) им беше направил, с уговорката, че няма да се целят помежду си или някой друг (хахахаха))) по прозорците на съседите и, когато се намираха, по случайни миновачи (скоро започнаха да се носят легенди за това и всеки, който доближеше къщата им, гледаше да се прехвърли на отсрещния тротоар), хвърляха слънцезащитни кремове на троловете в Централния зоопарк или влизаха в клетките на изегемските змиедракони, или целуваха жаболаците (за това последното никой не успя да ги хване, най-вероятно щяха да й го разкажат, когато пораснеха още малко...), с надеждата да ги превърнат в принцове или принцеси. За да им откраднат замъците, разбира се.
Разбира се, жаболаците въобще не им дадоха да го направят, подгониха ги и Софи, и Макс едвам отърваха кожите тогава. Добре, че поне изегемските змиедракони бяха кротки животинки с благ характер и изобщо не реагираха агресивно, когато братовчедка му се доближи до него и го яхна. Дори беше толкова мило от негова страна да направи няколко кръгчета из клетката, при което Софи направо щеше да се пръсне от кеф.
Общо взето, леля Лара им бе забранила почти всичко, дето убиваше скуката им.
Седмица преди Макс да отпътува обратно за Оберланд, петимата посетиха Националния музей в Саорис. Уговорката им беше, Женя и Макс да не пускат ръце от Дормър, а Софи – от майка си. Нямаше отърване този път – хватките им бяха железни. Но бе убеден, че до края на деня все щяха да измислят нещо...
Когато достигнаха сектора на нордическата култура, мигом се сети за онзи разказ, който бе прочел преди около месец. Как се казваше отново?... А, да...

Без хитрости този път, без повече измами.
Нямаше смисъл, полето бе открито, докъдето му стигаше погледа, а и да тръгнеше да бяга, означаваше да изцеди и последните си сили. По-добре да го срещнеше още сега, когато все още ги имаше.
Свали кръглия щит с лика на белия дракон от гърба си, закачайки двуръчната си брадва на негово място и извади едноръчния меч от ножницата...
Зачака. Видя как тревата пред него се мърдаше и шумолеше, докато непознатия го доближаваше. Толкова бе слят с нея, че все още не го виждаше изобщо...
На двадесетина метра от него се спря. Като че ли се колебаеше, като че ли обмисляше какво да предприеме...
Ньорк рязко изпъна щита пред себе си. В същия момент издрънча тетива и една стрела с пукащ звук се заби в щита му. Свали го точно толкова, колкото му беше необходимо да надзърне през ръба му, понечи да вдигне меча си...
Дори не успя да ококори очи, когато сянката му налетя. Блъсна го мощно, при което Ньорк едва не падна назад, вдигна инстинктивно щита си, когато нещо като меч блесна насреща му...
Острието изкънтя металически от железния му ръб, единственото, което успя да направи, бе да натисне с щита си и да изблъска непознатия. Успя. По-някаква причина му се стори лек като перце.
Надникна предпазливо отвъд него.
Този път странникът стоеше търпеливо на два метра от него, заел гард с двуръчния си меч. Никога не бе виждал такава форма, такива мотиви на ръкохватката и ефеса.
Огледа го. Ококори очи. Дрехите му бяха същите, като на жената, която бе убил по-рано.
Очите му бяха със същия тюркоазен цвят...
Никой не помръдваше.
-КОЙ СИ ТИ?! КАКВО ИСКАШ?! – не се сдържа и изкрещя накрая той. – Не съм дошъл тук, за да се бия!
-Esstea arin lira! Hiro maestra! – рече напълно неразбираемо той.
Той? Гласът беше женски...
Сърцето му се сви...
Тя се нахвърли върху него. Ньорк отново блокира тежкия й удар с желения ръб на щита си и мигом се опита да я намушка, но непозната рязко отскочи назад.
В следващите секунди никой не се хвърли напред. Стояха на два метра един срещу друг, с вдигнати гардове, въртяха се в кръг, гледайки се преценяващо, изпитателно, чакайки някой да направи грешка.
Никой не правеше.
Жената замахна към него...
Ньорк се опита да блокира с щита.
Беше финт.
Мечът й се извъртя ловко в ръцете й и го натресе право в рамото му.
Плетената броня спря съкрушителния удар. Ньорк отби острието панически с меча си, преди тя да успее да го приплъзне срещу врата му.
В този момент осъзна, че е много по-добра от него. И че най-вероятно ще умре тук.
-КАКВО ИСКАШ?! ОСТАВИ МЕ НА МИРА!!! – изкрещя гневно той, докато блокираше поредния й удар и на косъм се отърва от новия й фин.
-HIRRA!!! – също му отвърна с крясък тя и се хвърли в нова поредица от атаки.
Ньорк усещаше как силите му неумолимо го напускаха. Бе започнал да пуфти като мечка.
Нов удар разряза връхната му туника по диагонал от рамо го кръст и плетената ризница блесна отдолу. Отскочи назад, опитвайки се да си даде малко време. Тя не го остави и мигом се хвърли отгоре му. Ньорк остави удара да падне върху ризницата на дясното му рамо и докато непознатата се осъзнае, мислейки си, че го е докопала, се впусна напред, блъсна я с щита и понечи да я намушка отстрани, в бъбреците...
Мечът му разряза дрехите й и се приплъзна от кръста й...
Дори не успя да осъзнае какво се бе случило, когато тя го срита в корема, карайки го да се присвие...
Не помнеше как успя да се отдръпне от замахването, усети как само нещо отново раздра дрехите му, чу прескачащите удари на сърцето си и когато погледът му се фокусира, жената стоеше замръзнала, впила ококорения си поглед в земята...
„СЕГА!“ – помисли си той, впускайки се като змия срещу нея.
Първият път атаката му не успя, понеже непознатата също носеше броня под одеждите си, но сега се целеше директно в главата й...
Тя се осъзна и успя да се отдръпне в последния момент. Мечът закачи качулката й, сваляйки я и раздра маската й...
Жената моментално отскочи назад, държейки меча си вече с една ръка, а с другата му направи знак, като че ли молеше Ньорк да спре.
-Ishtar haya, ishtar haya, kiline estar idalgo!
По незнайно каква причина, това накара Ньорк да се закове на място. Не, не това.
Бе същата жена, която бе убил.

Макс бързо изгуби интерес към увлекателния разказ на сладкодумния екскурзовод. Първо, че говореше на лиенски и той все още не разбираше тънкостите му и по-сложните думи и второ – в момента го интересуваше единствено как да се измъкне от желязната хватка на чичо Дормър, за да може да премине огражденията и да се покачи на мачтата на викингския лангскип. Опита да се размърда леко, но той не го пусна. После излъга, че му се ходи до тоалетна, но Дормър го придружи плътно до кабинката.
Когато се върнаха при останалите, Макс беше толкова посърнал, че не можеше да погледне Софи и Жен от разочарование. Да му се не види, толкова ли много искаше? Просто да се покатери по мачтата на някакъв викингски кораб, който дори не беше истински, а реплика...
-Ще ме заведеш ли поне да го видя отблизо... – каза унило той на чичо Дормър.
Той като че ли го разбра веднага. Разбира се, че щеше да го разбере. Чичо Дорм беше умен. Иначе досега да се бе измъкнал.
Едва когато се доближи до червената лента, осъзна колко огромен всъщност е в действителност. Толкова, че чак ахна и мигом забрави за всякакви щуротии...
Преди да каже на чичо да го обиколят от всички страни, се спря пред табелите. Бяха пет: имаше една на лиенски, на изегемски, на фалкландски, на елфически и ванхаймски.
Избра ванхаймската:

ГНЕВА НА КИЛ
ЛАНГСКИП (РЕПЛИКА), 981

Легендарният кораб на Ньорк Арнимски, наричан още Зеленоокия, с който пръв достига бреговете на Арним през 1000-та година, цели петстотин години преди Златната ера на презокеанските пътешествия през 16-ти век, дали началото на индеската експанзия на хората срещу елфите.
„Гнева на Кил“ е типичен лангскип от края на 10-ти век – дълъг кораб, изобретен и използван от нордическите народи – Винланд, Мирина, Винхайм, Алфвен и Лимбург – за търговия, изследване и военни цели по време на ранното средновековие. Характеризира се с издължена и тясна структура от леко дърво, с плитко газене, проектирана за скорост. Плиткото газене на кораба е позволявало навигация във води, дълбоки дори само два метра, позволяващо акустиране на произволни пажове, докато ниското му тегло е правело възможно да бъде изкарван на сушата и използван като лагер. Притежава симетричен нос и кърма, което е позволявало на кораба бързо да минава на заден ход, без да завива: тази характеристика се оказва изключително полезна из северните ширини, където айсберги и лед представлявали опасност за навигацията.
Снабден е с гребла по цялата дължина и единична мачта с правоъгълно платно, което се е използвало да заменя или подпомага усилията на гребците, особено по време на дългите презокеански пътешествия. Интересно е да се отбележи, че някои от характеристите на тези кораби рефлектират върху нордическите корабостроителни традиции дори и до днес. Практическите умения и методи, прилагани в строенето на лангскипове, все още се използват навсякъде по света, често с модерни адаптации.
ДЪЛЖИНА: 64 МЕТРА
ШИРИНА: 7 МЕТРА
ГАЗЕНЕ: 1.80 МЕТРА
ТЕГЛО: 340 ТОНА.
СКОРОСТ: СРЕДНА МЕЖДУ 5-10 ВЪЗЕЛА И МАКСИМАЛНА ПРИ БЛАГОПРИЯТНИ УСЛОВИЯ ОКОЛО 15 ВЪЗЕЛА.
ГРЕБЛА: ТРИДЕСЕТ И ТРИ ОТ ВСЯКА СТРАНА.
ЕКИПАЖ: 200-250 ДУШИ.

Макс в първия момент не можеше да повярва. Корабът на викинга Ньорк! А си мислеше, че това просто е поредния измислен персонаж от някой автор с богато въображение.
Извъртя се (чичо Дорм все още не пускаше ръката му), намери Софи с поглед и надигна глас:
-Хей, Софи, виж, корабът на викинга Ньорк!
-ВИНЛАНДЕЦЪТ!!! ВИНЛАНДЕЦЪТ НЬОРК!!! ААААААААКХ!!! – изкрещя му ядно с цяло гърло тя, започвайки да тропа бясно с крак по мраморния под, при което като че ли всички в музея млъкнаха и се вряха в нея.
Макс в първия момент се сви, имаше чувството, че едва ли не щеше да го замери с нещо. После майка й я дръпна за ръка, започна да й говори някакви работи, които нямаше как да чуе от толкова далеч.
Отново посърна. Впи поглед в носовата фигура на миринската бестиарна богиня Кил. Безличните й очи не му отвърнаха нищо. Впи своите в пода. Чичо Дорм го поведе около кораба, но Макс вече напълно бе изгубил интерес.
Дори не обърна внимание как множество души започнаха да се струпват около лангскипа.
И когато единият от екскурзоводите свали част от червената лента, зяпна с ококорени очи и отказа да го повярва.
След секунди до тях се появи Лара със Софи под ръка. Братовчедка му все още го гледаше с присвити очи и леко надути бузи.
-А, забравих да ви кажа, между другото, че днес от дванадесет часа на обяд започва денят на отворените врати. Екскурзоводката ми каза, че дори ще пусне най-послушните деца да се покатерят горе, на мачтата. Но това не се отнася за вас, нали? – намигна му тя.
Очите на Макс грейнаха.

-Но... Но... К-как е възможно?! – прошепна той с ококорени очи. Знаеше, че тя не може да го разбере. Не можеше и да свали поглед от нея. Тюркоазените очи, заострените в горния край уши, платинено-русите коси, изваяното, като че ли от мрамор лице. За първи път виждаше нещо толкова красиво...
-Saya istar, saya istar, kiiri elaya miie! – рече неразбираемо тя, сочейки с ръка нещо на земята.
Ньорк в първия момент я изгледа подозрително, след което отстъпи крачка назад и му хвърли бърз поглед, мигом връщайки го към нея.
Жената не помръдна дори със сантиметър. Гледаше го изпитателно с бляскавите си тюркоазени очи, изкривила леко глава.
Ньорк погледна отново, този път по-продължително...
Когато осъзна какво вижда, извъртя панически глава към кръста си, опипвайки го с ръце.
Нямаше нищо.
Защото кожената му чантика лежеше съдрана върху тревата, а съдържанието й се беше пръснало около нея.
Кое толкова бе привлякло вниманието на непознатата? Огледа внимателно – монокъл, пясъчен и слънчев часовник, ноктурлабиум, компас, пергел, графит, карта, дневник, секстант, тънко въже с възли на всеки десет сантиметра, медальонът от баща му...
„КАКВО?!“
Едва сега забеляза, че прозираше в бледо синьо...
Ньорк се наведе, хвана го за верижката с ръката, с която държеше щита си и се изправи. Погледна жената въпросително...
-Sahreen! Sahreen! Esteh ere Kan-Laon maulirika! Viar isti lien? VIAR?!
-Да пукна като ти разбирам нещо... – промълви той.
Жената срещу него премигна дълго и въздиша. Прибра меча в ножницата си и започна да се сочи динамично с ръце.
-Ista nee hira Elralien! ELRALIEN! ELRALIEN!
Ньорк премигна с едното око, повдигайки въпросително веждата на другото си.
-Наричат те... Елралиен? – поде бавно той.
-Sahreen! Sahreen! Ista nee hira Elralien! – отвърна тя, кимайки с глава.
Ньорк се потупа с длан няколко пъти по гърдите и рече:
-Мен ме зоват Ньорк. Ньорк! Разбираш ли?
-Nyork? Nyork! – посочи го тя.
-Да, Ньорк!
-Ira nee hira Nyork! – рече тя и посочи медальона му, после себе си и така няколко пъти. – Kan-Laon maulirika meara lingvi heara! Meara lingvi Elralien!
-Какво?!
Причуваше ли му се?
-Meara lingvi heara! Meara lingvi Elralien! – повтаряше тя, сочейки себе си и медальона му.
-Опитваш се да кажеш, че е твой? – повдигна въпросително вежди Ньорк. След това посочи медальона си и нея няколко пъти.
Жената закима динамично с глава.
-Sahreen, sahreen! Meara lingvi heara!
-Но, но това е невъзможно, Елралиен! Този медальон принадлежи на рода ми от десетилетия! – рече той, посочи го и се потупа в гърдите. После направи някакъв странен жест, който се надяваше, че е минал за години и посочи с пръсти около няколко десетки такива.
Елралиен като че ли го разбра, защото замръзна на място. После започна да ровичка нещо в своята кожена чантичка, която носеше на кръста си.
Сферата, която извади, сияеше със същата синя светлина, с която блестеше и неговия медальон.
Двамата стояха така в продължение на минути, без никой да продума нещо. Първа го направи тя.
-Esteh ere Kan-Laon maulirika. – поде тя, сочейки сферата с пръст, а след това и медальона му. – Kan-Laon! Kan-Laon.
-Кан-Лаон? – повдигна въпросително вежди той.
-Sahreen, Kan-Laon!
Погледна сферата. Погледна и медальона си. А след това и Елралиен.
Спор нямаше. Това бяха едни и същи артефакти.
Но как бе възможно?
Замисли се... Доколкото си спомняше, този медальон се бе появил по времето на дядо му, Тобрук Безсмъртния – произходът му не можеше да бъде проследен от по-рано, колкото и да бе разпитвал, и проучвал. Никой не можеше да му даде категоричен и ясен отговор по този въпрос. Тобрук също често бе пътешествал като млад, но славата и откритията му не можеха да се мерят с тези на прадядо му и баща му.
„Тобрук Безсмъртния?“ – запита се той.
Странно, така и не разбра откъде му бе дошъл този прякор...
И едва сега го светна.
Пусна щита и прибра меча в ножницата си, и свали бавно, много бавно двуръчната брадва от гърба си. Посочи острието й, след това към гърдите на Елралиен и накрая сферата и медальона си.
Тя му кимна.
Да, нямаше място за съмнение... Тобрук веднъж не се бе завърнал от пътешествие цели три години. А когато го питаха, разправяше, че е странствал из Изегем и Алазар. Но никога не разказваше истории, които му се бяха случвали по него време.
Ньорк пусна брадвата си и се размя на висок глас. Елралиен го изгледа с почуда.
Старецът бе преметнал всички им.
Защото бе достигнал Арним петдесет години преди него.
-Ако ти върна медальона на Кан-Лаон, ще ме пуснеш ли да си вървя, Елралиен? – усмихна се насреща й той.
Елфката изкриви леко глава, поглеждайки го въпросително.
На Ньорк му стана ясно, че тя изобщо не го разбра.

Когато настана денят, в който Макс щеше да лети обратно към Оберланд, Жен не спря да плаче цял ден. Толкова се подтисна и разстрои, че Лара бе принудена да остане вкъщи с нея, докато Дорм и Софи го изпратиха на летището.
По голямата му братовчедка също не приемаше леко раздялата им. Вървеше от другата страна на баща си, с тъжна физиономия и впит поглед в пода.
Поредното незабравимо лято си заминаваше. Изобщо не му се искаше да се разделят, но нямаше друг начин. Училище почваше следващата седмица, освен това не се бе виждал с Дейв вече повече от два месеца. Толкова ли щеше да е трудно всички просто да се преместят и да живеят на едно място? Като порастнеше щеше да направи точно това и никога да не се разделя с тях.
Малко преди да излети полетът му и да го изпратят, Софи го прегърна плътно и в следващите няколко минути отказа да го пусне. Дори започна да подсмърча, усети как сълзите й мокреха бузата му...
-Съжалявам, че ти се развиках онзи път, в музея... – прошепна в ухото му тя. Не каза нищо повече.
-Н-няма нищо. – отвърна й след малко Макс.
-Ще се видим зимната ваканция, нали? Толкова е скучно без теб...
-Разбира се.
-Обещавам ти, след две години, когато завърша начално училище, ще кандидатствам в Алсуит и никога повече няма да бъдам разделени! – отскубна се от него тя и го погледна с насълзените си очи. – Ще се спукам от учене тази, а и следващата година, ще тренирам още по-упорито и усърдно, и със сигурност ще ме приемат, ще видиш!
-Радвам се. – усмихна й се той и избърса с ръка сълзите й. – Алсуит е красив град, ще ти хареса. – после се доближи до ухото й и й прошепна, така че чичо Дорм да не го чуе: – в алсуитския зоопарк също има змиедракони, жаболаци, та дори и харпии.
Софи се отдръпна, гледайки го с ококорени очи.
-Наистина ли?!
-Мхм, мхм! – поклати енергично глава Макс.
-Даже не си го и помисляйте... – обади се чичо Дормър.
Двата го изгледаха невярващо. Разбира се, че ги беше чул. Все пак беше магьосник.
После се разсмяха. Дори той се усмихна насреща им.
След това от говорителите се разнесе гласът на операторката, която повика всички за полета му.
-Е, аз трябва да тръгвам... – впи той поглед в пода, почесвайки се по врата, въпреки не го сърбеше.
-Чакай! – хвана го за ръка Софи, а с другата започна да бърка из чантичката си. После извади тънката книжка и му я подаде. – Вземи.
Макс я пое и погледна:
„КРАТКА САГА ЗА (В̶̶̶̶̶̶И̶̶̶̶̶̶К̶̶̶̶̶̶И̶̶̶̶̶̶Н̶̶̶̶̶̶Г̶̶̶̶̶̶А̶̶̶̶̶̶) НЬОРК
Винландеца “
След което я зяпна невярващо.
-Но, но, но сигурна ли си?!
-Да, да, вземи! – после размърда рамене свенливо, избягвайки погледа му. – Да си имаш спомен от мен. – рече тихо Софи.
Макс се усмихна и я прегърна.
-Никога няма да те забравя, Софи! – рече той, продължавайки да се усмихва. След това прегърна и баща й. – Ще се видим пак, чичо Дорм!
Пусна го, обърна им гръб и се затича към терминала. След няколко метра се извъртя към тях и започна да им маха.
Те му отвърнаха със същото.
Сълзите отново се стичаха по бузите на Софи.
Макс не се сдържа, обърна им гръб за последен и пусна своите на воля.
Когато се успокои, ги избърса с ръкав и погледна тънката книжка.
Зачуди се дали има други разкази, които продължаваха историята. Толкова много искаше да разбере какво се бе случило след това.
Обеща си, че това ще бъде първото нещо, което щеше да направи, когато се завърнеше в Оберланд.
И, ако имаше, да я подари на Софи следващия път, когато се видеха.

Лангскипа се поклащаше леко, почти нежно, все едно океанът им беше грижовна майка, която се опитваше да ги приспи.
Но на Скаг това никак не му понасяше и от няколко часа стоеше надвесен над парапета.
Малките вълни се разбиваха упорито в корпуса му, надигайки допълнителни нюанси към тоновете на еднообразното бучене на морето.
Вятър почти нямаше, само слаби, непостоянни пориви на моменти издуваха черното платно с белия дракон.
Гръмкият глас на Хьодрвик ехваше от време на време над ритмичните удари по тъпана му, с който създаваше темпо за гребците. Не бяха всички, повечето от мъжете от екипажа или спяха, или се бяха събрали около Него.
Той, който за пореден път им преразказваше историите, които бе чул от баща си, от дядо си. Истории за мистичен континент, за далечни и непознати земи, за приказни същества, неземни царства и безсметни богатства. За пътешествията и странстването на баща си и дядо си по тези далечни земи, премеждията и успехите им, които ги бяха превърнали в легенди.
Истории за мистичния континент Арним и странстването на Ньорк Арнимски там.
А мъжете му стояха около него и го гледаха с искрящи очи, като някои малки деца, преливащи от любопитство.
„Гнева на Кил“ се люшна внезапно. Мъжете му се огледаха наоколо.
-А-а-а б-баща ти о-о-оцелял ли е на-нак-края? – попита Бодвар Глупавия.
Мъжете около него се разсмяха гръмко.
-Ако не беше оцелял, Ерн сега нямаше да е сред нас, Бодвар, не е ли така? – рече Хенрик Полуръкия.
Пътуваше по океаните още с дядо му, а след това и с баща му. И сега с него.
Бодвар погледна към небето, почесвайки се шумно по голата си глава.
-Ааааа, да! – рече след малко той, поглеждайки стария винландец.
Ехна гларус.
Всички млъкнаха, започвайки да се оглеждат подозрително наоколо. Дори Хьодрвик спря да бие тъпана и гребците замръзнаха, а Скаг се изправи и заозърта.
Гларусът кресна отново...
-ЗЗЗЕМЯ НА ХОРИЗОНТАААА!!! – провикна се от върха на мачтата Кьолн. – ПРАВО ПРЕД НААААСС!!!
Мъжете му вкупом тръгнаха да се изправят, втурвайки се към носа на лангскипа. Ерн само се усмихна, премигайки с очи и се изправи последен.
Тръгна към носа. Мъжеха ахваха невярващо, някои дори наддаваха възторжени викове и крясъци. И всеки му правеше път.
Когато стигна, видя неясните кафеви очертания, изпъкващи над симетричната линия на хоризонта. Едва сега бе започнало да се развиделява, не можеше да види нищо повече.
Усети ръка на рамото си. Когато се обърна, беше Скаг. Въпреки изтормозения му вид, не спираше да се усмихва.
-Картите на баща ти са напълно точни, Ерн! – надигна глас, така че да го чуят всички.
Мъжете около него надигнаха възторжени възгласи и започнаха да го тупат по рамото.
-Е, време е... – каза Скаг.
„Да, време е.“
Време беше...
Прапрадядо му наричаха Торгрим Колонизатора, основател на селищата им на островите Винхайм.
Прадядо му го именуваха Тобрук Безсмъртния, разнесъл славата им из джунглите на Изегем и пустините на Алазар.
Дядо му зовяха Хоралд Упорития, прекосил вечните ледове на островите Берланд.
Баща му наричаха Ньорк Зеленоокия, пръв достигнал пределите на мистичния континент Арним.
Обърна се към мъжете си, гледайки ги един след друг с тюркоазените си очи.
Хората му го зовяха Ернлеон Полуелфа.










PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site