Страници: (2) 1 [2]   ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Залезът, фантастика
Faoiltiarna
Публикувано на: 26 Mar 2014, 21:22
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Глава Шеста
„За родените с късмет“


Когато най-накрая започнаха да разнищват същинската част на нещата, Аруен започна да осъзнава колко ужасяващи са били те в действителност. Дядо й никога не й бе говорил за това, дори не й го бе намеквал през живота си, че някога може да е преживял нещо от подобно естество – нито на нея, нито на баща й. Не знаеше на коя страна бяха наклонени повече везните на чувствата й – към тази, изпитваща възхищение към подобно устройство, за което вече твърдо се убеди, че пресъздава миналото във видеоизображение или уплахата и възмущението й от самото минало.
-(Невероятно просто...)
-(Не ни съди строго, Аруен. Ние сме хора, ние грешим. Всчико, което са направили предците ни е било за да оцелеят...)
-(Не съдя вас, Дейв. Не бих могла, изобщо нямам моралното право да го правя. Вие сте извършили всичко това, защото сте имали някаква основателна причина, а ние... Ние каква основателна причина имахме, че да унищожим планетата си? Каква основателна причина имаме да продължаваме да го правим? А на всичкото отгоре се избиваме помежду си за някакви изкуствени наложени ценности и материални неща без истинска стойност. Какво би оправдало това, Дейв?)
„Само ако знаеше...“
-(Не знам. Работата ми не е да съдя. Има си по-висши разуми, които да правят това. Ние все още не разбираме напълно смисъла на живота, за да може да си позволим да определяме причинно-следствените действия за правилно-неправилно.)
-(Под „по-висши разуми“ искаш да кажеш „Бог“ ли?)
-(Да, доколкото имам спомен това е една от думите за съществата, които обитават върховните измерения. Това е нещо, което нашите изключително плитки умове не могат дори да си представят, камо ли да възприемат. Как бихме могли при това положение да раздаваме правосъдие и да определяме кое е грешно и кое не? Какво право имаме?)
-(Наистина ли вярваш в подобно нещо, Дейв?)
-(Разбира се. Вселената съществува много отпреди ние да се появим ние, затова не можем дори да си представим какви чудати създания са имали цялото това време да еволюират до подобно ниво.)
-(Аха, ясно...)
-(Ами ти? Вярваш ли в подобни свръхразуми?)
-(Моите представи за бог са различни. Принципно съм деист, но като бебе, както почти всички в тази страна, съм била посветена в догмите на елсилиизмът. Така се казва религията ни.)
-(И какво представлява този култ? Монотеизъм или политеизъм?)
-(Поли. Култът включва девет различни божества, всеки от които е покровител на нещо конкретно. Например Стонийа е богинята на любовта и доброто, на майките и жените като цяло, Хели‘ис пък е нещо като мъжкия й еквивалент, Ирал е на войната и войниците и така нататък.)
-(Аха. А има ли нещо, което го характеризира, нещо, което го отличава от другите религии? Някакви догми и канони...)
-(Разбира се, че има ли религия без подобни неща, Дейв?)
-(Предполагам, че не. Но както и да е, това ми е достатъчно.)
-(Какво искаш да кажеш? Сам поиска да чуеш...)
-(Да, така е. Но тези неща противоречат коренно с възгледите ми.)
-(Би ли споделил тогава какво мислиш за това?)
-(Че Бог е любов. А не някакво си учение.)
-(Хм, да, предполагам, че си прав.)
-(В твоите очи може и да съм прав, но в очите на другите сигурно ще изгарям на клада.)
-(Моля? Не можех да хвана смисъла.)
-(Смисъла е, че всичко е относително. Това е нещото, в което съм се убедил и никой, дори свръхразумите не биха могли да го отрекат или убедят в противното. Може да има богоподобни същества, може и да няма, може да е едно, може и да са безброй, свързани в един колективен разум и пак да се мислят за едно, а на нас да ни изглеждат безброй и още много неизвестни и променливи. Както казах през очите на различните същества всичко е относително. Това е разликата. Вашата религия е константа – там всичко е определено, казва, без да е убедена, колко бога има, написано ви е, и ви казва и кога да ги почитате и да им се кланяте и така нататък. При нас не е така – при нас всичко е неизвестно, неопределено, докато не бъде наблюдавано, доказано и описано.)
-(Но това вече е теория в квантовата област на науката, нали?)
-(Да, точно, Аруен. Няма нищо общо с класическите възгледи върху нещата.)
-(Да. И предполагам, че все още не сме узрели да станем свидетели на нещо подобно. Нито да видим тези същества, камо ли да ни се разкрият по собствена воля.)
-(Воля, желание, разум... Предполагам, че тези неща при тях ще са издигнати до ниво, което ние все още няма да сме дорасли да разберем, Аруен. Камо ли да си задаваме въпроси за логиката на действията им.)
-(Да. Предполагам, че си безкрайно прав. Какти винаги...) – повдигна вежди тя. – (Явно наистина не можем просто така да даваме облик на нещо по-висше, без да го познаваме. Защото сляпата вяра вече навлиза в областта на фанатизма.)

Рена‘ар не ги последваха. Не беше сигурен дали изобщо са им хванали следите. Камо ли да са осъзнали какво им се беше случило. Надяваше се този кратък сблъсък да е бил напълно достатъчен, за да накара рена‘ар да се замислят дали да си имат по-сериозна работа с човеците.
Останалата част от пътуването му наистина премина в пълно спокойствие. Вече беше напълно убеден, че хората му не го преследват или поне нямаше да го последват веднага – беше му се отворил един прозорец, в който можеше да действа необезпокояване, като се съобразяваше единствено с факторите, на които щеше да го подложи тази планета – красивата синя Рохайа, която сигурно беше толкова красива, колкото и Земята в представите му – вече осъзнаваше, че никога нямаше да може да осъществи мечтата си да я зърне.
Тенши им беше прехвърлила всичката налична информация в базата данни, с които разполагаше Кал, преди да отпътуват от Еменси преди почти седем месеца. Тоест, когато открадна предводителя, за да отпътува.
-Късно е вече да мислиш за това, Макс. Не и във финалния етап на мисията ни, няма да ти го позволя...
-Да, права си. Съжалявам, Кал.
-Изпитвал ли си някога подобно чувство, Макс?
-Какво имаш предвид?
-Когато поемеш на много дълъг път, преминеш през сумати и премеждия и накрая пристигнеш благополучно. Все едно огромен товар пада от плещите ти, а от гърдите ти се изтръгва дълбока и огромна въздишка на свобода. Щом стъпиш на твърдата повърхност и естествената гравитация отново започне да ти въздейства, а тялото ти не е подложено повече на никакви ускорения и се възвръща към нормалния си ритъм. Чувството е невероятно, нали? Чувстваш се толкова лек, че все едно се въздигаш, че все едно ще можеш да полетиш.
-Не знам. Ще ти кажа, когато кацнем.
-Да, вярно. Ще се опитам да навляза колкото се може по-меко, но все пак си сложи колана.
Карл Дейвис Максуел го направи.

Почти беше станало нощ, когато се доближиха до същинската част на нещата.
-Мисля, че вече сме сравнително близо. – обади се Скулд в ухото му.
Дейв се спря, отвори куфара и се приведе.
-Включвам те тогава. – и заби той сондата в почвата. – Намираш ли някакви локални мрежи?
-Търся... Намерих. Оръжейните установки и умни мини са офлайн. Препрограмирам ги да разпознават само нас като приятели и отново ги включвам онлайн. Да ги държат далеч, да не би тези, които са зад нас да решат да се опитват да ни блокират в бещерата. На връщане ще ги обезвредя завинаги.
-Да, не мисля, че някога на кой ще му се наложи вече да се върне тук. Така го чувствам.
-Аз също. Готова съм, може да продължаваме.
Дейв прибра сондата в куфара и продължи напред.

Когато кацнаха на Рохайа най-накрая, наистина почуства някакво облекчение и чувство за свобода – всичко беше точно както му го описа Кал, когато се отърсваше от въздействията, на които бе подложен досега. Чувстваше неизлечима радост, че отново стъпва на твърда почва и всичките му притеснения относно пътуването и дали няма да го сполети нещо и да не успее да пристигне цял. Но единственото, което направи, беше да се поразтъпче хубаво и да поразрита изпопадалите изсъхнали листа. Как се беше схванал само, всичко му беше натъртено...
-Внимавай. Трябва колкото се може по-бързо да свършим работата си и да се върнем на кораба. Притеснявам се за въздействието, което ще ти окажат чуждоземните организми върху тялото ти.
-Скафандърът ще ме пази.
-Да, ще те пази, но не е в това проблема. Проблема, е че ще го прави само известно време – понеже рано или късно ще ти се наложи да го свалиш и тогава нищо няма да те предпази от замърсяване. Екипажът на Елмендорф сигурно е изпаднал в абсолютно същото положение. А и ще изглежда доста странно, ако някой те види. Трябваше да се облечеш като турист.
-Да, много умно, турист-гигант с тъмнокафеви очи и коса, който гледа лошо и уж си говори сам...
-Щеше да ти подхожда...
-На теб също. Както и да е, искаше ми се да бяхме откраднали и една броня. И някое друго оръжие, може би. Щях да се чувствам много по-добре при това положение.
-Съгласна съм. Можехме поне да разчитаме на сензорите й. Чувствам се сляпа в момента. Дано следващите поколения квантови изкуствени интелекти да могат да използват заобикалящата ги среда, за да увеличават неизмеримо изчислителната си мощ, а не само тази на приемника си – знам какво се случва с тялото ти, но не и в околността, боже, толкова съм сляпа в момента... Да ми бяха направили поне една комуникационна система, да мога да обменям и информация с Предводителя, да използвам радарите му и да го управлявам от разстояние. Да му се не види...
-Май щяха да го направят, но не им се отдаде такава възможност. Не забравяй, че аз съм виновника за това – откраднах те преди да осъществят тези си планове – а те определено ги имаха, чух го да го обсъждат, тъй като ти беше все още прототип, както и Предводителя. Затова и оръжейната му беше празна – без брони и оръжия.
-Значи теб ще виня за злощастната си съдба... Много ти благодаря, не ми говори повече...
-Стига бе, Кал, недей започва и ти, и без това всичко се е обърнало срещу мен...
-Майтап бе! – изсмя се тя в ухото му.
-Голяма шегаджийка стана изведнъж, няма защо...
Кали само се усмихна в ума му.

-Скулд, включи се към зрението ми и към естествената структура на локалния терен и ги сравни. Търси холограмни дупки, сигурно ще са замаскирали позициите си за по-голяма сигурност.
-Речено – сторено... Момент, да сравня позицията ни с тази от ТИЕ... Готово.
След минута вече бяха в пещерата, където се беше укривал екипажа на „Венсер о морир“. Но вместо надежда, откриха помещения с прашни модули и оборудване, отдавна недокосвани от операторска ръка. От половин век и повече.
-(Тенши ми каза, че със себе си са имали няколко андроида. Сигурно са ги скатали някъде в галериите и са ги обезвредили, за да са в безопасност тези, които ще ги открият в последствие, тъй като вече няма да има кой да ги командва и на кого да приемат заповеди.)
-(Опасност ли? Какво имаш предвид, че сме в опасност?)
-(Не, не мисля, Аруен. Иначе обезателно щяха да ни посрещнат още на входа. Най-вероятно са ги изключили напълно, като минните полета и установките, преди всичките да приключат земния си път, за да не нападат онези, които ще ги намерят в последствие. Тъй като андроидите няма как да обменят информация и да знаят, например, кой съм аз. Ще видят, че съм човек, няма да ме атакуват, но няма и да имат необходимите протоколи, които ще им позволят да ми се подчиняват, тъй като съм се родил много след създаването им и базата им данни с хората, притежаващи необходимите правомощия да ги командват ще е стара. Но кой би си помислил, че ще изпаднат някога в подобна ситуация, че да заложи в кода им такъв алгоритъм?)
-(Никой...)
-(Да, никой. Стой тук за всеки случай, да не поемаме излишни рискове.)
Дейв след миг изчезна зад ъгъла към една нова и непозната галерия, в която все още не бяха влизали.

-Мразя да съм сляпа, Макс. Направо ще се побъркам!
-Не се тревожи, Кал. И нали имаш моите зрение, обоняние и слух?
-А това ме кара да се чувствам още по-незряща и глуха, че и на всичкото отгоре – и с настинка!
-Хм, не знам как да го приема – като откровена лоша новина за нас двамата или като директна обида срещу личността ми.
-Приеми го като лоша новина за двама ни и реална оценка на физическите възможности на тялото ти...
-Какво да се прави, никой не е съвършен.
-Да, дори и аз. Но имам лошо предчувствие за всичко това. Дори не знаем откъде да започнем да търсим...
-Знаем къде точно са кацнали.
-И как точно ще ни помогне това? Накъде ще тръгнем? Как точно ще ги открием? Едва ли ще са проявили някакви признаци на показност за времето през което са се крили – едва ли ще им е било от полза това действие.
-Тенши ми разказа за контакт между хората ни и някакви пришълци. За времето, което е минало от експедицията на Елмендорф до сега, сигурно суматии и доклади, свързани с този инцидент ще са се изписали.
-Имаш ли идея как можем да се доберем до тях?
-Първо трябва да намерим къде ги съхраняват. Това ще е лесно. Добирането до тях ще е големия зор.
-Това къде ги съхраняват ще се разбере лесно. Само ми намери някой интернет-терминал или комуникационна мрежова линия, където да се закача и ще изкопча всичко до последното зрънце информация.
-Хм, за това мисля, че ще ни се наложи да влезем в някой град. Не съм сигурен как предават междуградската си информация – безжично или с кабели.
-За трудностите, изправени пред ностоящото им технологично ниво, отговорът би трябвало е да: Както могат.
-Нямаше ли да е по-лесно направо от Предводителя да се вържем към някой комуникационен сателит или локална мрежа и от там да си вземем достъпа до интернета им?
-Не осъзна ли, че те занасям бе, Макс? Всичко това вече е свършено, просто продължавай да си вървиш. Знам къде крият докладите...
-Много смешно, Кал. Направо ми иде да ти извия врата...
-И аз твоя, понякога.
-Откъде тази чернохуморна черта у теб? Не мога да си го обясня. Кой ръководеше екипа по програмирането ти?
-Виктор Бенет, защо?
-Нищо, просто питам.
-Аз съм военен изкуствен интелект, Макс. Черния хумор би ми подхождал много повече от обичайния. Виж, ако бях детегледачка, нещата биха стоели другояче...
-Просто ми оказвай пътя и не ми говори повече...
-Как да ти оказвам пътя без да ти говоря бе, Макс?
Карл изръмжа, а Кали се изсмя в ухото му. След което и той се засмя.

Дейв се приближи и включи внимателно сондата към първия от андроидите – огромният и тежък робот, предназначен да играе ролята на танк в нужда. Беше виждал по време на ученията как подобните на него класове могат да поемат неимоверно количество щети и въпреки това да продължат да изпълняват функциите си в номиналните граници. Не знаеше за този тук колко е преживял, но когато прекара няколко пъти ръка по обшивката му и изчисти натрупалата се с времето прах, видя че противостареещия лак е непокътнат, а под него боядисаната му защитна обшивка стоеше лъскава и полирана – зърна изкривеното си гротескно лице в нея.
-Вкарах му допълнителните идентификационни кодове в базата му данни.
-Много добре. Да продължаваме нататък...
Следващия беше един, който приличаше на средновековен самурай от легендите и филмите за тъмните векове на Земята, които беше чел и гледал в часовете по история. Не точно като тях, но металическия му лик – също потънал в прах и пръст – беше изваян така, че чертите му да напомнят на древните воини. Дейв и при него отвори капачето, под което се криеше интерфейсът за достъп с множеството му портове и включи сондата 0,1 милиметровия жак по стандарт UQB3-ϻ - Universal Quantum Bus 3, micro – нещо, което вече се срещаше на абсолютно всичките им хардуерни системи.
Последният беше андроидът с женски лик, Скулд и при него повтори процедурата. Дори и за миг не го запита защо прави нещата точно по този начин – защото Дейв знаеше, че и изкуственият му интелект го чувства така, както и той.
-Да, така е, Скулд. Никога не трябва да подминаваме интуицията си.
-Прав си. Както винаги...
-Нека нарушим покоя им. Мисля, че ще са ни благодарни за това.
-Или много-много ядосани...
-Да се надяваме, че не. – усмихна се леко той.
-Интуиция?
-Нещо такова...
-Печелиш... Стандартен протокол STR: зададен и потвърден!
Механичните клепачи на андроидите се разтвориха и изкуствените им очи се взряха в него със студения си кристален отблясък. Настръхна...
-Идентификационен номер: Хагеши 330-2.
-Идентификационен номер: Акума 16-1.
-Идентификационен номер: Госуто 18-С.
-Дейвид Хауърд Франсис, човешко разузнаване, идентификационен номер 40-2, Еменси. Аруен Авърстон, Елсизийска академия на науките, идентификационен номер ЕАН-1, Рохайа.
Андроидите отместиха погледите си от него, подсветката на сензорните им очи изгасна, което ги направи да изглеждат още по-изкуствени – точно като на машини.
-(Всичко е готово, Аруен, може да дойдеш!) – подвикна й Дейв.

Чу тихия далечен смях, донесет от ехото.
Не помръдна. Вече четиридесет часа стоеше зарината в купчината листа, слята с околния терен. Коремът й къркореше, но не ядеше, гърлото й изкаряше, но не пиеше, носът я сърбеше от насъбралата се мръсотия, примесена с черната камуфлажна боя и потта й, но не се почесваше. Тялото и мускулите й бяха схванати, но не ги раздвижваше, спеше й се – клепачите й искаха да се затворят автоматично, но не ги спускаше.
Защото не помръдваше.
Едва не се сепна, когато чу смеха.
„(Егати аматьорите...) – помисли си тя. – (Да се издадат толкова балъшки...)“
Започна да се пита дали си е струвало да прекара повече от ден и половина в подобни лишения и мизерни условия заради някакви некадърници? Реши, че отговоря е „не“ и затова щеше да им го върне много тъпкано.
Почти без да мърда отмести окото си от оптичния мерник и огледа терена наоколо. Това й разшири ъгъла на полезрение, но намали драстично далечината й на видимост. Беше преценила, че източника на смеха е по-наблизо и увеличението на оптиката й нямаше да й е от полза засега.
Превъртя спомените си отпреди няколко секунди. Откъде беше дошъл звукът?
Затвори очи, за да елиминира за малко зрението си като сетиво и даде превес над другите, съсредоточи се.
Отляво. Беше дошъл някъде отляво – толкова встрани, че никога нямаше да може да го види, освен ако не се извърти – тоест, да се помръдне. И съдейки се по дефазирането, което се получваше, независимо колко наблизо се приближеше обекта на смеха, тя нямаше да може да го види без да се завърти.
Не помръдна.
„(Да му се не види!)
Ако не помръднеше, имаше много голяма вероятност сценарият нещото да се спъне в нея, да се изпълни.
„(Сигурно ме будалкат. Искат да се издам. Мамка им, няма да стане на тяхната!)
Реши каквото и да се случи, да не помръдва.
Започна да чува стъпките – тихото и меко шумолене в изпопадалите листа. Беше чувала множество такива по време на безбройните си мисии и можеше да се закълне, че нищо друго не бе чувала да звучи по този начин – усещаше грацията и увереността, които излъчваха звуците, които достигаха до нея.
Дори и след минута, звукът им не се усили – а тя можеше да се закълне, че върви право срещу него.
„(Те‘я наистина ме баламосват...)
И в следващия момент нещо толкова тежко стъпи върху гърба й, че се чук как кокалите й изпукаха.

Беше се приготвила да чака много дълго и затова беше неочаквано когато й подвикна само след минута.
Аруен го послуша и изпълни. В пещерите беше тъмно, но в протекторите на противогаза й имаше вграднено нощно и инфрачервено виждане, така че виждаше всичко ярко като ден.
И веднага видя новите три чифта очи, които се взряха в нея.
-Сега са препрограмирани и под мой контрол. Направих ги и теб да разпознават като приятел и дори да можеш да им даваш заповеди на нимраст, ако случайно изпадна в несъстоятелност да ги командвам.
-(Какво?! Аз ли?!)
-(Да, правилно ме чу. Просто предпазна мярка, не бива да имат само едно командващо лице, защото разбра какво се случва като останат без надзор. Не искам пак да се стига до подобна сконфузна ситуация.)
-(Че какво може да ти се случи, Дейв?)
-(Много работи. Всеки, който си е мислел, че е в относителна безопасност и не се е презастраховал във вземането на допълнителни предпазни мерки, не е завършал много добре.)
-(Аха, ясно. Дано не ни се наложи да ги използвам тогава...)
-(Дано...)
„... но се съмнявам...“
-(Аз се изморих доста, Аруен. Днес беше изключително напрегнат ден. Какво ще кажеш да си починем и утре да продължим?)
В отговори, Аруен направо се отпусна тежко върху скалистия под, през противогаза й се изтръгна дълбоката приглушена въздишка на облекчение.
-(С най-голямо удоволствие. Но не искаш ли да довършиш започнатото, все пак? Екранът на ТИЕ ни показа, че сме много близо до това да разбереш какво се е случило с експедицията ви.)
-(Аз вече знам какво ме очаква във съседната галерия, Аруен. И предпочитам да си го спестя от сънищата тази вечер.)
-(Ясно, разбирам. Мен татко ме научи, че е по-добре да срещнем страховете си колкото се може по-скоро. Докато все още имаме кураж и сме по-силни, за да не им дадем време да се превърнат в параноя.)
-(Това не е страх, Аруен. Това е убеждение в нещо. Тук просто не ми е останало нещо, за което да се страхувам или да изпитвам съмнения. От това положението ми не би станало по-леко – само чувствата ми могат да продължат по-настойчиво да ме гризат.)
-(Да, разбирам, имаш право. Както всеки път...)
Дейв се абстрахира от забележката й и се извъртя към андроидите:
-Завардете изхода, Хагеши, ти най-отпред. Не пускайте никого, при контакт не стреляйте – изискайте допълнителни нареждания.
-Разбрано. – отвърнаха му в механичния си хор те и роботическите им тела безшумно се плъзнаха в мрака на коридора.
-(Какво им каза, Дейв? Имам чувството, че понякога скриваш много съществени неща от мен. Какво не ми казваш, Дейв?)
-(Нищо, което да може да зависи от твоя контрол, Аруен. Колкото до въпроса ти – пратих ги да пазят входа.)
-(Да ни пазят ли? От какво, Дейв?)
-(Казах ти, Аруен – нищо, което да зависи от теб. А сега лягай да спиш, утре ни чака още по-дълъг и тежък ден.) – легна до нея на скалистия под, обърна й гръб и не й каза нищо повече.
Аруен и не попита.

„Какво по...“ – успя само да си помисли Карл, когато почвата се повдигна под краката му.
После видя короните на дърветата и небето над тях. Всичко това му дойде толкова изневиделица, че не усети кога е паднал на земята – именно и елементът на изненадата му попречи да запази равновесие.
-Бързо, ставай! – изръмжа му Кал.
-Какво... – успя само да промълви той, когато чучелото с черно лице зае целия му взор.
Единствено очите му светеха – всико друго беше матово и нелъщящо.
-СТАВААЙЙЙ!
Фигурата срещу него като че ли замръзна – осъзна го по ококорените й очи.
Карл най-накрая осъзна какво му се беше случило и избута рязко с ръце снайпериста, когото беше настъпал без да види (Кали щеше да му се подиграва до живот за това).
Нещото отскочи назад, все едно беше леко като перце. Карл се изправи рязко и понечи да я атакува, докато е все още на пода, но чучелото се изправи неочаквано бързо на крака, пъргаво и чевръсто и просто го срита в корема, рязко и мълниеносно – видя го единствено като тъмно петно, което се понесе към него и внезапната болка, която го проряза торса му – скафандъра донякъде поемаше силата на ударите, но не достатъчно. Това му помогна да се опомни още повече.
-Бий се! Лесно ще го надвиеш, с глава и половина по-ниско е от теб! – изкрещя му Кал в ухото.
-Как не го видя, нали имаш и ти малък обсег на виждане все пак?! – отвърна й напрегнато той, докато отскачаше назад, готвейки се за защита.
-Нали използвам твоите сетива, а и пестя енергия! Не знам кога щеше да можеш да ме върнеш и да ме заредиш!
Карл вдигна ръце в гард и успя навреме да поеме новия внезапен удар на чучелото – от черното му лице само очите му блестяха, камуфлажът му – перфектна комбинация от нюансите и растителността на локалната природа шумолеше с ритъма на движенията му. Блокира го с предмишници, замахна от своя страна, но снайперистът се приведе мълниеносно и юмрука му само опаса въздуха. След което рохейецът отново натресе юмрука си в корема му – и отново скафандъра не го пое достатъчно, чувстваше го че с всеки следващ удар ще го прави все по-малко и все по-малко.
Присви се и поредния удар, този път с коляно в корема доказа тезата му. Пришълецът виждаше, че главата му е защитена, въпреки че не знаеше колко е издръжлиш шлема му, но беше достатъчно разсъдлив, за да не рискува – Карл беше убеден, че само може да си счупи ръцете ако опита. Именно и това допринасяше дори и да не се опитва да насочва ударите си в областта на главата му.
Карл се строполи на колене. Дори не видя следвашия удар – просто усети тъпата болка в областта на рамото си и после хоризонта му се извъртя перпендикулярно – листата се разшумоляха под трупа му, видя как се развихриха при падането му около шлема му.
-Оф, че си тъпак! Превърти се! – ревеше вече Кал.
Карл го направи преди стъпалото на снайпериста да се стовари върху бъбреците му.
-Изправи се!... Разпредели равномерно тежестта си!... Вдигни ръце, пази само торса, остави лицето открито!...
Дори не се усещаше как й се подчинява, действаше по инстинк, който беше вграден дълбоко в него от годините тренировки... И изкаран на показ за секунди от думите й.
Нещото срещу него отскочи назад. И извади нож от канията си на колана, приведе се напред, заемайки позиция за атака. Но не помръдна повече.
-Нападай!... Блокирай, лява ръка, удар с дясната! Ритник отстрани коляното, сега в областта на бъбреците!
Снайперистът се присви и изтърва оръжието си. Карл го срита директно с крак в областта на корема, при което снайперистът падна назад като чувал с картофи.
-Можело, значи... Добре, че аз поех нещата! Сега му вземи ножа и го довърши, двеста и седемдесет градуса, три метра!
Карл се извъртя наляво и намери с поглед черното острие, покрито с тефлон, сред листата.
И в следващия момент нещо толкова силно го удари в гърдите, че погледът му причерня и накара краката му да се подкосят. На прага на безсъзнанието си долови силния гръм, който отекна в околността – но той го чу безмълвно и тихо, все едно бе звук, идващ директно от ума му по време на нечий сън.
-Макс! МАКС!!!
После напълно изгуби съзнание и спря да чува всякакви гласове.

Едва когато напрежението от борбата отшума и хормоните й спряха да оказват агресивното си подсилващо влияние, усети как тези два дни я бяха скапали тотало. Влагата и постоянното течение се бяха просмукали в костите й, игличките забодаха болезнено в мускулите й, когато нервната й система започна да възвръща чувствителността си. Добре, че еволюцията си беше казала думата и тялото й знаеше как да реагира в подобни критични и непредвидени ситуации...
„(Не забравяй и че щеше да те пребие. Но и аз не му останах длъжна...)“
И все пак имаше чувството, че нещата нямаше да завършат добре за нея, ако Нойд (беше сто процента убедена, че е бил той) не се беше намесил. Наистина, бе той, просто нямаше кой друг да е.
Видя как една фигура в същия камуфлаж като нейния скочи от едно дърво на двеста метра от нейната позиция и притича до нея.
-(Не мога да повярвам, че си бил под носа ми през цялото това време...) – каза й Нойд (значи наистина беше той).
-(Мога да кажа същото и за теб, но остави това сега, не ме интересува изобщо. В момента искам да разбера единствено едно – какво, по дяволите, беше това?!) – отвърна му Зарийн.
-(Да и аз. Откъде се пръкна това чудо? Виж му костюма само. Убих ли го?)
-(Да пукна ако знам, не съм го проверявала, теб гледах. А и изобщо няма да тъжа за него, ако му се е случило нещо, егати особняка. Строши ми гърба направо, когато ме настъпа...)
-(Настъпал те е? Смятай, значи аз никога нямаше да мога да те намеря.)
-(Казах ти, че не ми пука...) – приближи се тя до нещото и го огледа внимателно. – (Хм, не виждам рани... Не, не мисля, че си го убил, само е зашеметен леко. Ще взема да го завържа да не би да се свести... Що за плат може да спре 7,84х66? И то толкова тънък! Това и керамична площа се зори да го издържи. Боже, колко е огромен само, виждал ли си някога толкова огромен рохейец?...) – говореше си тя, докато кръстосваше ръцете му зад гърба и ги стягаше здраво със свински опашки.
-(Да, един път като заведох сина си на цирк... Хм, помислих го за един от нашите.)
-(Едва ли, нали го видя как само ме нападна... Как се сваля това нещо?...) – изсумтя тя.
-(Натисни тук, мисля... Божичко!)
-(Не е от нашите. Нито някой от тази планета.)
-(Учението приключи. Викай другите.)

Чуваше гласът на Кал от дербите на подсъзнанието си, далечно и ехово, точно както го беше чул и последния път.
-Голям тъпак си, Максуел, знаеш ли го?! Как не го видя, как успя да го настъпиш!!!
„Хм, Кали май нещо много ми се е ядосала, че да ме псува в собствения ми сън. С какво точно сгафих, не мога да разбера?...“
-Ставай, тъпако, ставай! Просто стани! Събуди се и отвори тези безполезни очи, размърдай се!
Колкото и да му беше сладко да си подремва, й се подчини – щеше да е много глупаво и безотговорно от негова страна да не слуша и изпълнява това, което Кали изискваше от него.
Размърда се леко, клепачите му се опитаха да се повдигнат, засега без успех...
-(Божичко, размърда се!)
-(Да му се не види, какво ще правим?!)
Гласовете отекнаха около него, толкова приглушени и чужди, чиято тайнственост и чудатост се усилваше още повече от това, че не разбираше и думичка от речта им.
Силна болка го жегна в гърдите, имаше чувството, че го е блъснал ховърмобил и е отнесъл със себе си няколко от ребрата му.
Отвори очи – и единственото, което видя от мимолетния проблясък, как една от фигурите стоварва приклада на оръжието си директно върху носа му – толкова силно и безмилостно, че отново го прати в дълбините на безсъзнанието му – всичко стана толкова внезапно, че дори не успя да усети и болката, която трябваше да залее лицето му.
Последното, което видя бе как въображаемият образ на Кали в ума му се плесна по челото и го изпрати в несвяста му с цял рецитал от нечовешки ругатни.

-(Стига, ще го убиеш! Престани, спри се!)
Зарийн спря да го удря. Самата тя прецени, че след три удара с приклада й в лицето, четвърти наистина ще е прекален, дори за нея.
-(Е, и?)
-(Не знаеш какво е! Да го занесем в базата първо, там ще решим какво да сторим с него!)
-(Свързахте ли се с полковника вече? Какво ви каза?) – обърна се тя към новодошлите й колеги.
-(Да, намерихме го, лично разговарях с него преди малко.) – отвърна й Майер.
-(И какво ти каза?)
-(Да го претърсим внимателно, след което да го доведем в базата.)
Зарийн и Нойд погледнага към чуждорохейския мъж, който лежеше без признаци за живот върху листата с окървавено лице.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 10 Apr 2014, 22:39
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Challenging the Challenger


На сутринта откриха галерията с множеството могили, които на фона на мрачното пространство като че ли изглеждаха безброй, където членовете на екипажа на злополучната експедиция на Елмендорф бяха поели поредния си път.
През нощта почти не бе успяла да мигне – спаха директно върху грубата и студена скалиста повърхност, която й ръбеше и убиваше, карайки я единствено да се върти, за да възстанови схванатите си мускули или да се опита да си намери удобна позиция, вместо сънят да й предложи мир и покой. Освен това й не бяха вкусили нищо от вчера на обяд, коремът й бе започнал да къркори и да се бунтува. А и се чувстваше толкова мръсна и нечистоплътна...
Беше свикнала с това. Животът последните години непрестанно й го предлагаше, както и на почти всички жители на Рохайа – всичко се беше променили от корените си за тях. Беше си лягала и гладна понякога, когато витрините с хранителни стоки, които зареждаха веднъж седмично в супермаркетите се опразваха за броени минути, беше излизала и мръсна и некъпана, с непрани дрехи – режимите на водата толкова бяха зачестили напоследък, че всички бързо свикнаха с тази подробност и спряха да й обръщат внимание. Някой жени дори стигаха до по-големи крайности – подстригваха косите си много късно, бръснеха ги нула номер, като мъжете или ги правеха на расти и заливаха с восък, само за да могат да ги запазят чисти колкото се може по-дълго време. Защото вярваха, че не винаги ще бъде така.
Както и Аруен. Но знаеше, че не се ли променят, нещата винаги щяха да си останат същите и никой, дори и хората нямаше да бъдат в състояние да им помогнат да върнат положинелната страна на животите си. Но вярата в събратятата й я крепеше – макар и да не го показваше и понякога да показваше, че изобщо няма такава. Именно и затова не последва примера на тези, които манипулираха косите си по-този крайно екстремен за нея начин, дори напротив – последно време беше започнала да я пуска все повече и повече.
-(Хм, да, това се случва, когато се озовеш на чужда планета без необходимия научен и технологичен потенциал за създаване на имунизираща ваксина в кратки срокове. А и кой би могъл да си помисли, че ще им се наложи някога?)
-(И като си представиш, че са ги убили неща в пъти по-малки от самите тях, неща, които дори не се виждат с просто око.)
-(И точно това им е най-опасното – когато не виждаш нещо, не знаеш как да му противодействаш. Но мисля, че след случката с експедицията, поправихме и тази си грешка – вече всеки от корабите ни разполага поне с трима специалисти, изключително добри вирусолози, снабдени с най-съвременните и технологични мобилни лаборатории, оборудвани с най-добрите и практични медицински устройства. И чрез множество тестове и учения сме установили, че всеки един от екипите ни е в състояние да открие ваксина срещу всеки един познат или непознат организъм, който би могъл да съществува за по-малко от седемдесет и два часа.)
-(Ехе, това звучи свръхамбициозно, Дейв.)
-(Определено е така. Още в началния стадий на обучението им, са били подтиквани и стимулирани в посока на нетрадиционно мислене. Но интересното е после, по време на специализацията им – за да я получат, е трябвало да се запознаят с почти всички химични съединения, да знаят свойствата им и как реагират в различни комбинации помежду им и какво влияние оказват върху отделните класове биологични организми. И изглежда комбинацията от тези неща се оказва изключително сполучлива.)
-(Да, това е влагане на неимоверно количество информация, знание и ресурс на едно място. Как изобщо някой би могъл да помни толкова много?)
-(Може, Аруен – но това не е за всеки и за това на децата с тези наклоности се отделя много, ама много голямо внимание. Внимателно се наблюдават, селектират и насърчават, за да не изгубят пътя си. Разбира се, освен това, всеки от тях разполага и със свой собствен изкуствен интелект – освен втори ум, програмиран за същата дейност, е и огромна база от данни – всичката информация, с която човечеството разполага за тази област, и която непрестанно се подновява.)
-(Да, ясно. Определено се изисква и огромно количество отдаденост, целенасоченост и любов към заниманията им, за да се стигне до толкова крайно, но успешно ниво.
-(Да, така е, Аруен.)
-(Е, вече разбрахме какво се е случило. Може би както си и предполагал по-рано. Какво обаче следва оттук нататък, Дейв?)
-(Да, разбрахме какво се е случило. Но нека да го видя. Искам да го видя...)

Лекото неритмично поклащане го върна плавно в съзнание, а с това го налегна отново и отвратителната пареща болка. Имаше чувството, че ребрата му са изпочупени и изпотрошени. А и главата му как пулсираше. Все едно го бяха ударили с приклад в лицето...
След миг, когато спомените му се върнаха, установи, че в действителност се е случило точно това.
Размърда се леко...
... И веднага видя как пода се надигна срещу него, тупвайки тежко върху листата.
-(Отново се свести. Да го приспя ли пак?) – чу се някакъв женски глас над него.
-Кал... Кал! Чуваш ли ме?! – прошепна едва тихо той, а устата му се напълни с пръст и листа.
Опита се да се размърда и едва сега осъзна, че ръцете му са завързани зад гърба му.
Някой го хвана и го извъртя рязко, при което горните му крайници бяха затиснати, а светлината нахлу рязко в очите му, което го принуди да стисне силно клепачи.
Тъмните фигури се надвесиха над него, но не виждаше лицата им – едни бяха с маски или качулки, други с тъмна камуфлажна боя, съобразена с нюансите на локалния терен.
-Е, получи се доста неловко, нали? – чу собствение си глас Карл.
Рохейците се спогледаха един друг.
-(Какво казва тоя, някой разбира ли му?)
-(Кой би бил в състояние да му разбере, Нойд?)
-(Много ми се иска да го приспя пак, тоя идиот. Така ме удари тъпака, че направо видях звезди посред бял ден.)
После се чу някакъв шум, като че ли от реактивна турбина, но много по-ръмжаш, металически и отчетлив.
-(Няма да се наложи. Останалите пристигнаха.)

Новата сюжетна линия, по която чак след това разбра, че ще им се наложи да поемат, им беше разкрита от ТИЕ в края на записа, който квантовия компютър реши да им покаже в пещерата.
-(Знаеше ли за това, Дейв? Знаеше ли за тези души?)
-(Да, Аруен, знаех. Но само това, че са останали и за другия човек, който после е отишал сам на своя глава – но не и какво после се е случило с тях. Това тепърва ни предстои да разберем – и ще го сторим още днес. Нека да го изгледаме докрай...)
Така и сториха. А след това на Аруен вече не й се искаше чак толкова много да го бяха правили...
-(Какво, да му се не види... Това никога не бих го предположила че е възможно да се случи!)
-(Нямаш и напредстава дори какви още по-фрапиращи неща може да са се случили...)
-(Какво по-фрапиращо нещо от това да разбера, че дядо ми е бил тук с хората ти? След всичко, което му се е случило? И по всичко изглежда, че е била по негова собствена воля, а не насила. Както му се е случило?)
-(Дядо ти е бил силен и великодушен рохейец, Аруен – черти, които и ти си наследила в известна степен.)
-(Не подминавай въпроса ми...)
-(Нямам сигурен отговор за него. По-скоро всичко е базирано на моя конспиративна теория...)
-(Съставане на база на какво? Дори и една конспиративна теория трябва да е родена на база на нещо, не съм толкова тъпа, че да не го знам! Какво не ми казваш?...)
-(Нищо. Съставена на база на обучението ми, което е ме е научило да мисля по нестандартен начин – тоест да разсъждавам „конспиративно“.)
-(И все пак бих желала да я чуя. Дори и да е най-абсурдното нещо, което някога ще излезе от устата ти. Както казах и най-големите конспирации са базират на нещо...)
-(Твоя воля... Тримата човеци, които видя в пещерата с дядо ти... Хората в биологичните костюми бяха доктор Люсиел Йоханес Ричи и майор Августино Лима, а този с превързаната ръка – полковник Карл Дейвис Максуел. Карл е бил вуйчо на Стефан Томерсън Елмендорф – дядото на Естела по бащина линия. Августино Лима й се пада също дядо, по майчина линия обаче. Те тримата са пристигнали тук по собствена воля, за да ги търсят, след като никой не се е отзовал на сигнала за помощ на експедицията. И дядо ти им е помогнал да ги намерят. Уви, за всичко обаче е било твърде късно...)
-(Аха, сега разбирам...)
-(Не, Аруен, не разбираш нищо. Защото не това е конспиративната ми теория. Това беше интродукцията към нея.)
-(Говори тогава. Не прекъсвай, как му викахте вие? „Не свършвай на най-интересното.“)
-(Баща ти е бил изследовател в областта на медицината, нали? И по точно, вирусологията и ендокринологията, нали? Един от най-изключителните учени на времето си, уважаван и почитан от всички рохейец...)
-(Да, но... Чакай малко, какво се опитваш да ми кажеш с това? Как изобщо би могъл да го знаеш?)
-(Не е ли очевидно, Аруен? Баща ти е знаел за всичко това. За тях, за случката, за всичко.)
Аруен го зяпаше с виснало чене през противогаза. И за да подсили ефекта, Дейв продължи:
-(Нещо повече – бил е отгледан от тях, наред с дядо ти. Бил е обучен, посветен и възпитан във всичко това. А той го е предал тайно на теб. Факт.
Дейв имаше чувството, че Аруен се е превърнала в статуя с ококорени очи и отворена уста – не издаваше никакви признаци на живот. Едва след като той се помръдна и размаха ръка насреща й, тя даде знак, че се е посъвзела и проследи движението му.
-(Н-н-но, но, но как е въз-зможно това? Т-това не може да е вярно, той ми споделяше абсолютно всичко! Щеше да ми каже и за вас!)
-(Щеше. Но не го е направил. Защото е бил убеден, че един ден ще ни откриеш и лично ще се срещнеш с нас.)
Аруен вече напълно изгуби ума и дума, ченето й висна още повече. Не знаеше какво да му каже, всеки аргумент й се струваше безпочвен, а тезите – безсмислени. Просто нямаше смисъл вече от думи.
Затова Дейв я улесни и заговори вместо нея:
-(Помниш леля Ант, нали? От детските ти години?)
-(Но откъде би могъл да знаеш всичко това?! За баща ми разбирам, но за нея?! Никой не знаеше за нея!)
-(Да речем, че имам своите методи да извличам информация...)
-(Да, виждам... Освен това и разбирам. Разбирам, че още от самото начало това никога не е било конспиративна теория. А самата истина. Наистина, не знам как го правиш всичко това...)
-(Още в самото начало реакцията ти ми подсказа, че изобщо не го приемаш като „конспиративна теория“.)
-(Да. И сигурно знаеш, че когато бях много-много малка, тя изчезна, заедно с дъщеря си – най-добрата ми приятелка, Хана и оттогава никога повече не съм ги виждала. А ми обещаха, че най-редовно ще ми се обаждат и ще се виждаме през интернет. И когато времето минаваше и молех баща ми каже къде са и как да се свържа с тях, той винаги казваше, че и на него не са му казали и винаги измисляше някакъв отрицателен отговор. Но аз винаги съм знаела, че той е криел от мен това къде са отишли! Нямаш представа колко много ми липстваха през всичкото това време и това чувство само се засилваше през годините! Дори и не подозираш колко много искам да ги видя сега!)
-(Може би много скоро желанието ти ще се сбъдне, Аруен.)
-(Какво имаш предвид? Как пак се опитваш да ми кажеш по заобиколен начин, Дейв? Искам да ми говориш директно!)
-(Не виждам никакви войнишки медальони тук... Да идем да ги намерим, нямаме повече работа в тази пещера.)
Аруен само го наруга вътрешно за недомлъвките му. Лицето на Дейв изведнъж стана толкова мрачно и траурно, че веднага съжали, че го е направила.
-(Съжалявам...) – чу се да казва тя.
-(За кое?...)

Ниският мъж слезе от джипа и се приближи до него.
И започна да го оглежда с присвитите си влажни очи. Той го гледаше отгоре с високомерие, а Макс го преценяваше отгоре със снизхождение.
-(Натоварете го. В базата ще разберем всичко за него.) – мъжът не свали погледа си от него докато говореше.
След което му обърна гръб презрително и се качи обратно в автомобила си. Рохейците направиха същото и с Карл... който осъзнаваше, че много скоро ще е единственият му шанс да избяга. Не знаеше къде имат намерение да го водят, но едно знаеше със сигурност – стигнеха ли с него до крайната им дестинация, никога нямаше да успее да им се измъкне вече. Никога – нещо, което за него беше недопустимо.
Бяха му отнели Кал. Горните на скафандъра. Шлема му. Раницата с провизии. Всичко, което му беше ценно и съществено за оцеляването му. Бяха го оставили само по тениската му и свлечения до кръста комбинезон.
Добре, че поне бяха вързали ръцете му зад гърба му – и щом го преместехе в джипа, нямаше да виждат как се опитва да ги освободи. А и самият автомобил беше с прибран гюлюл – може да изхвърли рохейците от него един по един без никакви затруднения.
Реши да чака засега. И когато прецени, че са набрали достатъчно скорост, приведе плана си в действие...

-Скулд, превключи мините и оръжейните установки в режим на готовност...
-Нали си беше наумил да ги обезвредиш?
-Да, бях. Но недей да ги изключваш. Само ги направи да не разпознават никого като враг.
-Мигом щом напуснем обсега, който защитават, останалите ще ни налетят. Осъзнаваш го, нали?
-Да. Изглежда са по-досетливи, отколкото си мислехме. Но все пак трябва да продължим.
-Да, това изобщо не би трябвало да ни спира.
-(Хайде, Аруен, продължаваме!)
-А андроидите? Нито един от тях няма патрони за гаусовите си оръжия, ще са ни полезни само за ръкопашен бой... – попита Скулд.
Дейв се замисли за миг.
-Най-добре ще е да не ги държим далеч от себе си все пак. Пусни ги в стелт-режим, да ни следват на дискретно разстояние, но така че другите да не разбират за тях.
-Вече е сторено...

Свинската опашка беше толкова крехка, че не му костваше чак толкова сериозен напън, за да я скъса. Още не можеше да си обясни как толкова лекомислено бяха подходили към пленяването му, към самия него и как го бяха подценили.
Удари рохейецът, който стоеше отляво него с всичка сила с лакътя си в гърлото, отвори му вратата и го бутна вън от автомобилът. Само ако бяха взели малко по-сериозни мерки и бяха подходили по-отговорно към транспортирането му, нито едно от нещата, които предстояха, нямаше да се случат...
Мъжът се претъркули няколко пъти и се спря сред сухите шумолящи листа. Карл нямаше време да види това. Защото бутна силно воланът на шофьора и натисна силно крака му, който стоеше върху педала за газта с другата си ръка.
Двигателят на джипа изрева, ускорението се опита да го изтласка назад.
После замлъкна, когато предницата му се натресе в едно дърво отстрани черния път. Карл беше подготвил тялото си, но не и останалите. Шофьорът си разби носа във воланам спътникът му, който дори не успя да реагира, излетя през предното стъкло и се блъсна в стъблото на дървото. Отпред видя как фаровете на другите джипове светнаха в ярко оранжево и те спряха рязко.
Реши да не им дава никакъв шанс от своя страна, затова скочи от автомобила и се затича измежду дърветата колкото му държат краката. Беше убеден, че е по-бърз и издръжлив от всеки един от рохейците, които се опитаха да го отведат, никога нямаше да успеят да го хванат в гората.
Болката го жилна в рамото едновременно с отекналия над долината гръм. Накара го да загуби равновесие, претъркули се множество пъти в шумоляка, разпръсквайки кървава диря след себе си, точно както и мъжът, който беше изхвърлил от джипа.

-(Не стреляйте! Не стреляй! Тъпа кучко, ще го убиеш! Трябва ни жив и що-годе здрав!) – изрева майор Бертал.
Всичко това го върна към ада, който беше преживял преди три години – нещо, от което едвам беше оцелял.
-(Спрях го...) – каза Зарийн.
-След него! Всички след него! – ревеше той, докато жестикулираше енергично на подчинението си.
Видяк как нещо падна от джоба на Нойд, докато се затичваше.
Всички без нея хукнаха към пришълеца. Беше попадала на материали за събитията преди три години, преживени и описани от колегите й, беше слушала и историите им лично. Самата тя сигурно щеше да е част от тях, ако беше на смяна онази злополучна нощ... Толкова много приятели беше изгубила онази вечер...
Беше синьо и малко и лъскаво и така силно я привличаше и й напомняше за всичко това, все едно го бе преживяла лично, че дори не се усети кога се е навела да го вземе. Странно, не беше видяла Нойд да слага в джоба си подобно нещо. Нито някой от станалите, докато претърсваха пришълеца.
-(Подлеца му с подлец...)
Огледа го внимателно и й хареса още повече. Отпред се чуваха виковете на войниците. Напомни й за някого, когото беше изгубила и забравила много отдавна...
Отпред отекнаха нови изстрели. Множеството гласове и ругатни изпълниха въздуха...
Който й липстваше много...
Затова го прибра в джоба си. Щеше да го върна на онзи нещастник Нойд после, въпреки че изобщо не го заслужаваше. Сега трябваше да се присъедини към отряда си и да се включи в преследването на пришълеца...
„Помогниии мууу... Намериии гооо...“
Затича се след тях колкото й държат краката. Още отсега осъзнаваше колко тежка ще бъде гонитбата...

-Ставай, ставай! – все още чуваше порицаващия глас на Кал в ухото си. Все едно му беше възпитателката, която му четеше морал, след като беше сгафил.
„Странно, Кал обаче никога не го е правила. Хм, наистина странно...“
-СТАВАААЙЙЙ! – изкрещя толкова дълбоко тя в подсъзнанието му, че се сепна и отвори рязко очи.
Мигом чу напрегнатите гласове на пришълците зад себе си – все още ехови и далечни, но осъзнаваше как скоро няма да бъде така.
Скочи на крака. Започна да долавя забързаните им примесени стъпки. Болката беше парализирала лявото му рамо, усещаше как топлата му кръв, обливаща ръката му се стича по листата.
Затича се с всички сили.
„Ще те намеря, Кал. Кълна се, каквото и да ми коства, ще те намеря!“

-Скулд, дай ми доклад за оръжията им... Имат ли необходимата бронебойност, за да нанесат щети на екипировката ми и защитата на андроидите?
-Момент да анализирам... Карабини с барутни амуниции и електромеханичен принцип на действие на затвора и презареждане, тежки гаусови снайпери, петнадесет милиметрови – и все пак не могат да се сравняват с нашите. Обаче и те имат самонасочващи се куршуми. Но мигом щом се опитат да ни нападнат с тях, ще им хакна мрежата и ще загубят това си предимство. Иначе, гранати с химически експлози, ножове от хром-ванадиева стомана, пистолети също с електромеханичен принцип на действие, заслепяващи гранати и такива с бойни отровни вещества – общо взето нищо, с което костюмът ти да не може да се справи.
-И все пак се притеснявам за Аруен.
-Просто стой пред нея и не се отлепяйте един от друг... Чакай, рохейците по фланговете се раздвижиха. Ще се опитат да ни заобиколят...
-И ние няма да можем да направим нищо, за да го избегнем. Да му се не види... – изсумтя кисело той.
-Факт.
-Неоспорим факт. – сега се и смръщи. – Просто да продължаваме. Ще измисля нещо...
-По-добре побързай. Защото не мисля, че някой ще те чака.

-(Изгубихме го! Мамицата му, изгубихме го!)
-(Как можаха да го изтърват толкова балъшки! Как може да изчезне вдън-земя?! И при положение, че е ранен?! Тъпаци! Търсете следи! Дръжте го на всяка цена, искам да го намерите!)
-(Да звъннем ли в базата? Да пратят още помощ?)
-(Да. Нека да изпратят отряда с хрътките. Целия!)
Войниците се изгледаха стъписано помежду си.
-(Къде са Нойд и Зарийн, между другото?)
Войниците отново се спогледаха.
-(Май са им хванали следите...)
-(Обади им се! Веднага!)

Радиото на рамото й завибрира леко...
„Тичаййй! Остави гооо!“
Беше го включила на безшумен режим по време на мисията си и след края й, заради суматохата покрай пришълеца (която продължаваше, че даже се и усилваше), не се беше сетила да активира звука. Но сега това не беше толкова важно...
Затова я остави и продължи да тича. Следваше Нойд, който я беше дръпнал стотици метри напред и съдейки се по устрема му, определено беше набарал правилната следа.
„Трябва да го спрешшш! Убиййй гооо!“
Трябваше да го настигне на всяка цена. Само така можеше да му помогне.
„Да, помогни мууу! Помогниии на човекккааа!“
Наистина щеше да му помогне. Искаше го!
Само да се опиташе да му направи нещо... Щеше да го убие!
„(Да, ще го направя...)“
И хин не я интересуваше, че всички останали го искат жив.
„Не негооо! Другияяя!“
Затова пренебрегне бунтуващото й се тяло и се затича още по-бързо, колкото й държаха краката.
Скоро започна да пъхти като ковашки мях. Но дори и за миг не си помисли да спре.
„Добро момичеее! Ще те възнаградя за товааа!“

Куршумът се заби в дървото, покрай което профуча, едновременно с гърмежа, който долетя някъде отзад. Това донякъде му даде представа за ситуацията. И го стресна...
„На по-малко от триста метра е...“ – помисли си Карл.
Ръката му пулсираше агонично, отвреме на време му вкарваше болезнени спазни, които едвам не го изкарваха от равновесие, заплашвайки да го съборят. А той знаеше, че падне ли веднъж, после нищо няма да бъде в състояние да го вдигне на крака отново, спреше ли веднъж, никога вече нямаше да може да продължи напред. А тези рохейци пленяха ли го – живота му щеше да се стъжни още повече, отколкото беше сега.
В движение поне беше успял да скъса единия ръкав на тениската си и да превърже ръката си, за да не капе кръв и да оставя леснозабележими следи. Беше направил и няколко резки завои, за да обърка още повече предследвачите си, но те явно бяха от тези, които наистина си разбират от работата и не успя да ги баламоса лесно – поне не и този, упорития, който още в началото му беше хванал следите и отказа да ги пусне. Карл се надяваше да се окаже по-издръжлив от него и рано или късно физиката да си каже думата...
„Ами ако той се окаже по-издръжливия?“
Тази мисъл го сепна.
ГРЪМ!
Куршумът изсвистя покрай главата му и изкърти кората на едно от дърветата пред него.
„Да му се не види, съвсем са забравили мислите да ме пленят. Сега просто искат да се докопат до мен и тялото ми ще ги устрои напълно...“
Третия куршум го удраска по ухото и от паника едва не падна.
-Мамка му!
Премина покрай дървото и хвърли кос поглед на дупката в стъблото му, оставена от предходния куршум.
„Това е сериозна работа.“ – помисли си той и ускори темпото, започвайки да криволичи между дърветата.

-Енергията ми започва да се изчерпва, скоро няма да мога да виждам абсолютно нищо около нас – само това, което виждат очите ти и сензорите на костюма ти.
-Можеш ли за момент да надзърнеш отвъд сегашния си взор? Боя, се че не само от специалните части са по петите ни.
-Съжалявам. Наистина съм много изтощена – вчерашната операция ме изчерпа много лошо, ако знаех, че събитията ще се развият в тази посока, щях да пестя. Но сега наистина нямам сили за това.
-Не се притеснявай, и без това от самото начало започнах да си имам едно наум след като всичко се скапа. Превключи на импулсно излъчване с интервал от тридесет секунди.
-Тридесет секунди са много време предвид разстоянието на което се намират рохейците от нас. Ще бъдем полуслепи.
-Не се притеснявай, ще разчитаме на микрофоните и сензорите на костюма.
-Те действат на по-малко от петстотин метра... Ако имахме мобилна радарна станция...
-Да, но нямаме.
-Добре, ще постъпя както кажеш. Все пак решенията са твои...
-„...а последиците за всички ни.“ – довърши той.
Скулд се изсмя в ухото му.
-Ще те уведомявам, когато засега някаква промяна в позициите им. За сега рохейските части са образували огнева линия на три километра пред нас, широчината й е около два километра. По всичко изглежда, че са сериозни в намеренията си да се опитат да ни направят нещо.
-Да, но какво? Какво се опитват да постигнат с това? Съмнява ме да се опитат да ни убият и да си навлекат гнева на събратята ми. Те са много по-мощни от пришълците и рохейците, колкото и примитивни да изглеждат в действията си, съм напълно сигурен, че го осъзнават.
-И аз нещо не мога да им хвана логиката. Но може би най-вероятния сценарий е, че ще се опитат да ни пленят и използват за разменна монета.
-Да, това е наистина логично. Но за какво ще ни използват, какви ще са условията им? Това не мога да разбера.
-Може би ще се пробват да ни изселят...
-След като сами ни повикаха? Моля те, Скулд, това звучи наивно, дори и за теб. Това ще е супер тъпо и нагло от тяхна страна.
-Може да не са преценили правилно по какъв начин ще засегнем интересите им и да са променили мнението си.
-Възможно е. Но това с промяната на мнението вече е факт.
-То е ясно. Другия вариант да са ги пратили е просто защото някой от горните им етажи много иска да се докопа до технологията ни.
-Хм, честно казано, ми хрумна само миг преди да го кажеш. – усмихна се леко той.
-Ама разбира се, не се и съмнявам... Хм, центъра на рохейците започна да отстъпва, фланговете им напредват.
-Хм, ще ми прилагат антична стратегия, ясни ми са плановете им. Ще се опитат да ни хванат плътно в чувал.
-Да.
-Нека да усложним приложението на плановете им. – след което включи външните микрофони. – (Завиваме на ляво, Аруен.)
-(Защо, Дейв? Някакъв проблем ли има? Къде отиваме, нищо не си казал, а и не те виждам да използваш сондата.)
-Пф, само ако знаеше, че аз имам по-голяма нужда от теб, отколкото ти от мен... – обади се Скулд в ухото му.
Изключи говорите.лите.
-Щеше да ме мисли за някакъв freak, във възпитателния център много добре ме запознаха с този тип примитивно, а и други, мислене. Нали помниш колко дълги дни и нощи сме изучавали записките от Аралдон и Алмейра в първите им години след падението, а и архивите от Земята по време на обучението ми. Никога няма да забравя изпита при професор Найквист...
-Да, дето дори и аз се изтормозих.
-(Нищо не казваш, Дейв?)
Включи ги отново.
-(Съжалявам, замислих се...)
-(За какво?)
-(За славното минало и неясно бъдеще.)
-(Хм...)

„(Най-накрая те спипах, копеле!)“ – изръмжа задъхано Нойд, когато стигна края на гората. Виждаше пришълеца на няколкостотин метра пред себе си, тичайки като обезумял неуморно по откритото пространство към дърветата отсреща. Прецени, че има около километър до тях, което щеше да му даде две-три чисти минути да го неутрализира. Най-накрая! Условията този път наистина бяха перфектни за снайпериста.
Легна на земята, успокоявайки дишането си и разгъна двупода на оръжието си. Далекомера му показа седемстотин метра, не усещаше и грам ветрец върху лицето си в този момент – наистина оптимални условия за него и снайпера му. Работата му този път беше за един изстрел – чувстваше се все едно е на лов.
Настрои оптиката и забави още повече дишането си, кръвното му налягане понижи равнището си, крайниците му спряха да треперят чак толкова мног, както преди секунди.
Тъкмо пръста му се плъзгаше по спусъка, когато един рязък глас го сепна:
-(Нойд, спри!)
Вдигна глава и се извъртя. Пръстът му по навик се отдръпна от спусъка.
Зарийн стоеше на тридесет метра от него. С насочено оръжие право срещу главата му.
-(Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Ще те докладвам за това!)
И отново окото му се залепи за окуляра, а пръста му докосна спусъка.
-(Спри, Нойд! Трябва ни жив! Майорът изришно заповяда!)
-(Да си гледа работата, майорът! Писна ми да се занимавам с глупости вече! Ще му кажем, че се е спънал и си е разбил главата!)
-(Предупреждавам те за последен път, Нойд – свали оръжието си!)
-(Иначе какво? Ще ме гръмнеш заради някакъв, който дори не принадлежи на нашия свят ли? Стига, познавам те! Не ти стиска и никога няма да...)
Беше последното, което каза...

В първия момент, когато чу изстрела, се паникьоса толкова много, че си помисли, че вече е умрял – буквално целия му живот премина на лента (едва сега си даде сметка за значението на този израз). А после, след като причерняването премина и цветовете отново се върнаха в пълната си гама, осъзна, че всъщност продължава да тича. И още по-после му олекна – това, че чу гържема го успокои поне за миг, понеже знаеше, че ако го бяха улучили изобщо нямаше да чуе нищо. А това, че не чу и изсвистяване покрай себе си (и покрай главата си най-вече), можеше да означава две неща – че стрелецът е или адски некадърен или изобщо не се цели в него. Но защо, след като толкова настойчиво го бяха гърмели преди това, все едно беше евентуалната плячка на заклет ловец?
Реши да не му дава време да размисли и затова продължи да тича колкото му държат краката.
След секунди се шмугна сред дърветата.
„Просто продължавай, каквото и да се случи, просто не спирай!“

-(Щял да му каже, че се бил спънал. Тъпак...) – изсумтя Зарийн след като видя какво направи снайперът й с главата на Нойд.
„А сега тичаййй! Тичаййй след негооо! Искаммм да го намеришшш на всяка ценааа и не ме интересуваааа дали можешшш да тичашшш повече или неее!“
И Зарийн се затича. Странно, никога досега не беше убивала, не трябваше ли да се чуства поне зле за това? И то за Нойд?

Пробваха да криволичат, сменяха курса на няколко пъти, но специалните части просто бяха прекалено много и винаги някой успяваше да им пресече пътя, докато другите продължаваха успешно да ги заобикалят.
-(Това е безсмислено). – изръмжа най-накрая Дейв и се спря до една огромна скала, която си намисли да използва за прикритие. – (Ще им дам да се разберат, че ми писна да си играем...)
-(Какво става, Дейв, какво правиш?) – попита Аруен, стъписана.
-(Писна ми да се занимавам с глупости. Просто се залепи за скалата и не мърдай от там. И стой колкото можеш по-ниско.) – остави той куфара пред нея и взе автомата си в ръце.
И мигом щом дланта му се залепи за ръкохватката, биометричната система разпозна човешкото му ДНК-то и индикаторните светлинки се активираха – зеленият надлъжно на пълнителя, който показваше, че е пълен догоре с шипове, малкото дисплейче до селектора за стрелба, което показваше и точния брой на куршумите – триста в случая, и типа им – в момента тази светлинка светеше в Синьо, което указваше Самонасочващ. Същата марка имаше и на върна на пълнителя, който сега беше потънал в оръжието, адългата линия по протежение на корпуса, която в момента светеше в сиво – указваше, че предпазителят е пуснат.
Натисна бутона за вкарване на куршум в цевта – една друга светлинка на малкото дисплейче, което му оказваше вида и броя амуниции от червено светна в зелено. Завъртя селектора за режим на стрелба.
Дългата линия отстрани оръжието му светна в оранжево – което означаваше напълно автоматичен режим.
-(Какво става?! Преследват ли ни? Знаех си, тези копелета още от години ни бяха вдигнали мерника, мамицата им!)
-(Спокойно, Аруен, просто мисля да ги сплаша, за да си помислят много сериозно преди да решат да се забъркат с нас на по-високо ниво...)
-(Хич не ми дреме за тея безбожни глупаци дори и да ги избиеш до крак...) – изсумтя тя.
-(После ще си поговорим за „избиването до крак“, Аруен.)
Погледна през мерника си – освен данните, които обработваше компютъра на база информацията, която получаваше от сензорите на бронята, необходими му за точната стрелба, показваше и същите режими, които му указваха светодиодните индикатори – брой и тип куршуми, селектор на стрелба, предпазител, амуниция в цевта.
-Извън обсега на сензорите на костюма ми са. Прехвърли ми данни за местоположението на тези пред нас, ако обичаш...
-Правя сканиране... Прехвърлям данните...
-Добре, да пробваме да ги сплашим. – изключи самонасочването и показа само оръжието си зад скалата, мерника му комуникираше с дисплея на шлема му и във всеки един момент му показваше накъде сочи.
Когато натисна спусъка и оръжието затреща, Аруен се присви още повече към скалата, запуши уши и едва се сдържа да не запищи.

Когато докараха хрътките, те изобщо отказаха да помръднат и с метър. Първоначално ръмжаха и лаеха, не спираха да се дърпат, но бързо изгубиха устрема си, не поеха по следата и дори заскимтяха жално.
-(Какво им става, защо не тръгват...) – изсумтя Бертал.
-(Надушват го, не искат да поемат по следата!)
-(Как е възможно това, как?!)
-(Нещо ги плаши. И то много.)
-(Нормално, миризмата им е напълно непозната и чужда. Нещо, което не принадлежи на този свят и никога досега не са срещали.)
-(Както и да е. Какво стана с Нойд и Зарийн? Свързахте ли се с тях?)
-(Не. Никой от двамата не отговаря...)
Бертал се замисли.
-(Пуснете хрътките по техните следи.)

Зарийн се спря, строполи тежко върху листата, борейки се неистово за поредната си глътка въздух. Никога не бе усещала краката си да горят по този начин, имаше чувството, че мускулите й са от лава.
-(Не мога повече... Не... мога... повече...) – сумтеше на пресекулки тя, дробовете й се издуваха като балони при всеки вживителен дъх. Какво я бе накралото да тича така, като обезумяла? Какво я бе тласнало към тази лудост?
„Ставаййй! Продължаваййй!“
Трябваше да продължи. Нещо вътрешно я насилваше да го направи и нямаше начин да се откаже. Това беше дългът й, за това беше обучавана и тренирана през тези дълги и тежки години.
„(Да не се отказвам.)“
„СТАВАЙЙЙ! – чу как нещо изкрещя дълбоко в нея. – НАМЕРИИИ ГООО! ДОРИ ДА Е ПОСССЛЕДНОТОО НЕЩЩО, КОЕТО ЩЕ НАПРАВИШШШ В МИЗЕРНИЯ СССИ ЖИВОТТТ!“
-(Не мога...) – ръцете й се подпряха върху листата. – (Не мога...) – краката й намериха здрава опора и започнаха тежко да я повдигат. – (Не мога...)
И отново се втурна напред, изцеждайки последните си силички, които бяха останали в изнемощелия й организъм.

Когато визуалните му сензори засякоха проблясъците в далечината и го изкараха като предупреждение на дисплея на шлема му, Дейвид мигом се прикри зад скалата и също като Аруен се притисна плътно до нея.
Куршумите се забиха в нея, навсякъде се разхвърчаха прах и откъртени камъчета, миг по-късно долетяха и гърмежите. Аруен, която буквално се опитваше да потъне вдън-земя, вече запищя.
-(Не се страхува, Аруен. Изобщо не мисля да им позволявам да ни докопат.) – отвърна той и превключи оръжието си на полуавтоматичен режим, при което дългия лентов индикатор светна в бяло. Включи и самонасочването.
-(Добре ти е на теб в бронята!) – при всичкото това пищене не можеше да си обясни как го е чула. Или може би просто го казваше ей така? – (Ако знаех, че моите психопати ще им хрумне да ни нападнат, щях да си поискам и аз мамицата му!) – изпищя накрая тя, когато поредния дъжд от куршуми ги зарина с остри парченца скали.
-Приближават ви от всички страни. Тази скала няма да ти осигури нужното надеждно прикритие още дълго време...
-Знам, Скулд. Прати андроидите да атакуват тези, които са зад нас. Аз ще се опитам да си пробия път извън обръча им отпред. И после никога няма да успеят да ни настигнат.
-Това ще е много опасно...
-Но нямаме друг избор. (Аруен, сега ме чуй много внимателно – ще се опитам да си пробия път през линиите им и да се измъкнем от чувала. Искам каквото и да се случи, да стоиш плътно зад мен! И да не се отлепяш при никакви обстоятелства! Ще можеш ли да направиш това за мен? Ще се справиш ли?)
-(Ще дам всичко от себе си.)
-(Отлично.) – прехвърли автомата в другата си ръка и със освободената взе ТИЕ.
-(Искаш ли аз да го взема? Така ще ти е по-лесно да стреляш по онези гадове...)
-(Не мисля, че ще се справиш, Аруен. ТИЕ тежи почти седемнадесет килограма. Само ще се бавим така. Не се притеснявай за мен и преди съм се справял, и то в много по-напечени обстановки.)

Краката й се подкосиха. Сърцето й биеше като хиляди тъпани в противотакт, дробовете й не можеха да се справят повече с огромните количества кислород за които копнееше тялото й, задушаваше се.
Падна, превъртайки се няколко пъти в сухите листа. Поттта се стичаше като порой от челото, право в очите й, замъглявайки причерняващия й се поглед. Виждаше с периферията й как корема й се повдига и спуска ненормално – все едно беше някое божествено чудовище, което изплува и се потапя обратно в морето. Цялата беше станала вир вода...
„СТАВАЙЙЙ! СТАНИИИ, ТИ КАЗАХХХ!!!“
Със сетни сили се превъртя по корем.
„ССТТАВАЙЙЙЙЙЙ!“
Повдигна се на ръце. Тялото й запротестира. Дробовете и сърцето й също, усещаше острата болка под ребрата си, сякаш се бе образувал вакуум, който се опитваше да погълне всичките й органи – да ги изконсумира, за да възвърне необходимата си енергия.
„СТАНИИИ, ЗАРИЙННН, СТАНИИ!!!“
Искаше. Но не може да го направи. Ръцете й подадоха, цялото й тяло я предаде.
Тупна по лице в лисата. И не направи нищо повече.
„ЗАРИЙННН! ЗАРИЙННН!!!“ – Кал вече говореше директно на съзнателната й личност, без повече внушения.
Но никой не я чу. Защото в съзнанието й беше останал само мрак.

-Скулд, маркирай ми нови цели! – рече Дейв след като изкуствения интелект беше потвърдил първите му попадения – не бяха много, само двама рохейци, най-бавните и може би най-необучените, тъй като останалите бяха съумели да се прикрият навреме зад дървета или скали – които тук бяха в изобилие.
-Безполезно е! Дърветата и скалите намаляват много бронебойността на куршумите и броните им издържат. А и ти казах, че нямам много енергия, използвай бронята си!
-Обсегът на сензорите й е само няколкостотин метра!
-Внимавай!
Бронята му също изкара предупреждение на дисплея му и накара Дейв да опре гръб плътно в Аруен. Куршумите се посипаха навсякъде около тях, тътените им заглушиха свисъците им.
Когато един металически извънтя в гърдите му и го бутна назад, блъскайки се в Аруен, момичето едва се задържа на краката си, чу писъка, който се изтръгна от устата й.
-(Добре съм, нищо ми няма!) Скулд, използвай енергийните клетки на бронята ми! Нужна си ми!...
-Новите ти цели са на екрана...
-Обичам те, знаеш ли... – вдигна оръжието си той и занатиска бързо спусъка.
-Не си мой тип.
Калашникът нямаше откат, само силен бумтеж, предизвикван от куршумите, които напускаха дулото с хиперзвукова скорост и счупваха звуковата бариера. Стрелбата с една ръка беше сравнително неточна, но самонасочването компенсираше донякъде за това, но не й за умората, която плъзваше бързо и настоятелно в мускулите му. Въпреки огромната скорост и бронебойност на куршумите, това беше и най-големият им недостатък в този режим – нямаше как рязко да променят посоката си и да улучат целите му, които се криеха зад естествени или изкуствени обекти.
За секундите, докато вървеше напред и стреляше, огънят отсреща стихна. Опитваше се да използва максимално отворилата му се възможност, но виждаше на дисплея си как патроните му критично намаляват, а червената светлина на индикатора на пълнителя все повече надделява над зелената и толкова му се искаше да има сто-двеста екстра патрона...
-Самонасочващите са безполезни! Сложи бронебройни и се цели ръчно! – обади се Скулд.
-Ще съжаляваш за това... – пусна той куфара грубо на пода, започвайки да сменя пълнителите. – (Аруен, поеми ТИЕ за малко!)
Тя го направи.
-(Уф, вярно че е доста тежичък!)
-(Стой плътно зад мен!) – и вдигна оръжието си с две ръце.
Няколко куршума отново тупнаха около тях, но този път нито един не успя да го улучи. Когато автоматът на Дейв затрещя, мощно и гърмовно, като битка на титани, отсреща стрелбата веднага беше преустановена – точно както и предния път. Прицелваше се, стреляше на единични, но бързи откоси, правеше няколко крачки, след това пак се прицеляваше и пак стреляше, настъпвайки напред без дори да си помисли да спре, а Аруен, държейки куфара под мишнице, подпряла го и с двете си ръце го следваше неотлъчно.
Дори се блъсна в него, когато той изведнъж се спря.
-(Съжалявам...)
-Още двама вляво! – докладва му Скулд.
Дейв мигом се извъртя и откри стрелба преди отсреща да са му отвърнали по същия начин.
-Чисто е! Сега имате коридор! Тичайте!
Дейв грабна куфара от ръцете й.
-(Тичай пред мен, Аруен, тичай колкото ти държат краката!)
И тя отново го послуша. Дейв я последва плътно по петите.
-Енергията ми е критично ниско. Минавам отново на импулсно сканиране, интервали – една минута!
-Не, Скулд, десет секунди!
-Добре. Но енергията при това положение няма да ми позволи да правя свързвания и излъчвания след две минути...
„Мамка му...“
-Да, мамка му...
-Кога ти се е сбъгясал. Не би трябвало да бъдеш цинична...
-Не би трябвало, ама съм. Чудо на природата го наречи... Цел, три километра пред вас, Снайперист!
-Аруен, стой! – изкрещя й той.
Момичето мигом се закова на място и извъртя към него. Дейв пусна куфара в движение, профуча покрай нея, закривайки я с бронята си и понечи да вдигне оръжието си.
После нещо изсвистя и толкова силно го улучи в шлема, че го събори на земята.
Агоничния крясък на Аруен изпълни деня.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 18 Apr 2014, 14:27
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Заменимите


Когато включи осветлението, къщата като че ли оживя. Малка, но уютна, нискотехнологична, без сензорни плотове и прозорци, влаго и прахоабсорбатори, малките щъкачи из краката почистващи роботи и сложни климатични системи, регулиращи нивото на кислород, температура и влажност, всички до един приемащи гласови и жестови команди. Точно както помнеше от филмите във възпитателния център. Което отново я върна в стартите времена, когато израстваше щастливо и безгрижно и дома. И нищо не я беше подготвило за това, което й се бе случило през последните три години. Мисията, оставането, крайно влошеното й състояние. Беше свикнала винаги всичко да й е наред. Толкова много й липстваше Шенса, че чак не може да сдържи сълзите си. И все пак тази скромност и улегналост беше точно от това което сега имаше нужда, че на мига го прие като новия й собствен дом.
-(Вече можете да махнете камуфлажите си. Тук сте в относителна безопасност. Нямам много приятели, съседите не са любопитни, а и нашите по прицнип след като се отделих от тях не ме посещават често. А родителите на Аруен също – а и вече нямат чак толкова основателна причина да го правят.)
Люси и Лима изключиха камуфлажите си, броните им блеснаха в тъмните си нюанси. Когато свали маската си, моркото й от сълзи лице заискря.
-Добре ли си, Люси? Какво ти е?
-Нищо, просто... Просто най-накрая отново се чуствам все едно съм у дома си. След толкова битки и премеждия, намерих място, където ще мога да изживея живота си в мир и спокойствие – единственото, което искам вече. (Благодаря ти, Мордекай. Благодаря ти за всичко.)
Рохейецът само им обърна гръб и отиде в другата стая. След няколко минути се върна, заедно с Карл, който се беше вмъкнал през задния вход. И беше блед като призрак.
-Как се чустваш, Карл? – попита Лима.
-Не се ли вижда? Но щом питаш – отвратително. Но ще издържа още някой друг ден, не се притеснявайте за мен. Важното за мен е, че спазих обещанието си към Тенши, Ричард и сестра ми. – строполи се на единия от фотьойлите, изпъна краката си под масата (все пак имаше благоприличието да не го направи върху нея) и издиша тежко. После извади един войнишки медальон и го повъртя из пръстите си. – Нямаш нищо против да седна тук, нали? Чуствам се толкова скапан, че не знаем колко дълго още ще мога да се държа на краката си.
Люсиел им преведе, разбираха се чрез нея – по време на мисията им, за която не бяха споменавали и дума на Мордекай, беше изучила на говоримо и писмено ниво трите най-разпространени рохейски диалекта – нирмаст, галби и еритиуст.
-(Родителите ми ще дойдат утре сутрин да оставят Ариен.) – каза Мордекай.
Карл се изправи.
-Кажи му да не се тревожи за мен. Аз ще отида да покажа на Лима къде съм скрил Предводителя. Сбогом, Люси. Не мисля, че ще се видим отново.
-Какви ги говориш, Макс? Недей ходи никъде. Тино ще открие начин да се пребори с инфекцията ти, сега ще може изцяло да се посвети на това. Знам, че ще може да го направи.
-Аз също, Люси. – усмихна й се той. – Но не знам кога. Трябва да ви покажа къде е преди да е станало прекалено късно. Трябва да намерите Кал, ако искате отново да видите родния дом.
-Но...
-Не спори с мен, Люси. Решил съм го. Категорично.
Тя го прегърна бързо и внезапно, толкова че Карл в първия момент изобщо не й отвърна.
-Не трябваше да идваш изобщо... – прошепна му тя.
-А Вие не трябваше да оставате. – прегърна я и той.
-Трябваше да го направя...
-Аз също. Защото обещах... Сега разбираш ли?
-Да. И все пак искам да останеш сега.
-Знам. И аз го искам. Но това, което трябва да се свърши често не е съобразено със собственото ни желание. И просто трябва да се свърши.
-Разбирам. – прошепна тя и го освободи от прегръдката си. – Ще се видим в някой друг живот.
-Обезателно, Люси. Ще те търся.
-Аз също...
-Хайде Тино, да тръгваме преди да съм се строполил и да не мога да помръдна повече.
-Веднага. Но преди това, искам да помоля Мордекай за услуга.
Люси веднага започна да превежда.
-Можеш ли да ми намериш каталози на фирмите, които произвеждат лабораторно и медицинско оборудване и медикамени? Ще трябва да свърша някои неща, когато се върнем. И да свалим броните си най-накрая. Изтощава ме, дори мой, който цял живот съм бил обучаван за това.
-Не можем да го направим преди да открием ваксина. Телата ни не могат да се борят сами срещу чуждоземните организми. Видя какво е станало с екипажа на Елмендорф... – каза Люси.
-Не се тревожи, ще се справя. Иначе броните ни сами ще продължат да ни убиват преди това.
-А как ще можем да ги съхраним, знаеш ли на Бенаташ как са ги поддържали? Все някога може отновот да ни се наложи да прибегнем до помощта им...
-Разбира се, Люси. Не се тревожи. Искам да си почиваш сега. Свали бронята си, помоли Мордекай да ти намери някакви дрехи. Ще се върна скоро.
И включи камуфлажа си. А Карл отново излезе през задния вход.
-(Чакайте, вземете колата ми!) – хукна изведнъж Мордекай след тях.
И Люси за пръв път от много време насам остана абсолютно сама – единствено със себе си.

Тъкмо понечи да насочи оръжието си и да отвърне на огъня, когато втория изстрел го изби от ръката му, пръскайки го на части.
-Да му се не види! – повдигна се той, опитвайки се да измъкне пистолета си.
-Не ставай, глупако!
Третия изстрел го удари право в шлема, толкова силно, че пукна стъклото на визьора му и го събори рязко назад. Имаше чуството, че вратът му щеше да бъде откъснат, главата му звънна като камбана и микрофоните нищо не можеха да направят за този случай – именно и затова не чу втория агоничен писък на Аруен, когато усети че падна върху нещо меко.
-Внимавай, раниха я! – скастри го Скулд, сякаш той беше виновен за това. – Извърни се и я покрий преди да са я убили!
Мигом й се подчини и притисна плътно върху момичето, което изпищя за трети път – още по-силно и дрезгаво.
-Внимавай бе!
Кръвта обля бронята му, усети топлината й през сензорите на дланите си. Нови два куршума извънтяха металически, рикоширайки от бронята му, само олющвайки боята при контакта си с нея. Гърмежите пристигнаха едва секунди по-късно при тях – съвсем слабо, почти ехово. Беше в известна степен доста плашещо, че изобщо не чуват стрелбата, а върху тях вали дъжд от куршуми...
-Да потърпи още малко, иначе ще я убият! Както каза...
-Трябва да се измъкнете по някакъв начин, тези, които са зад нас ще ни стигнат съвсем скоро.
-Ами андроидите?!
-Изгубих сигнала им. Мисля, че са ги обезвредили...
-Дори Хагеши ли?!
-Да. Докарали са и танкове и хеликоптери...
-Ако ги бяха докарали, щяха да ги привели в действие.
-Напротив, това трябва да те успокоява – може би наистина ни искат живи.
-Явно... (Добре ли си, Аруен?) – повдигна се леко над нея.
И мигом един куршум го блъсна отзад в тила, при което Дейвид падна тежко върху нея, карайки я да запищи отново.
-Ще я убиеш преди другите!
-(Ще ме убиеш преди другите...)
-(Съжалявам... Добре ли си?)
-(Мисля, че да. Но и не знам колко съм зле.)
-Не е сериозно, само рамото й е пострадало, куршумът е излязъл. Добре, че е било само рикошет и ти го пое първо – подобно нещо щеше да й откъсне ръката.
-(Благодаря ти, че ме пазиш. Как ми се искаше да ми бяха дали и броня... Защо ли не си поисках, но кой би могъл да каже, че нашите ще са толкова големи идиоти...)
-(Не затваряй очи, Аруен! Остани будна!)
-(Не се тревоижи, добре съм. Не е нищо сериозно, наистина...)
Дейв извади внимателно, без да мърда много-много, виброножа си.
-Ако решат да стрелят и мръднеш, наистина ще остане без ръка... – обади се Скулд.
-Няма. Имам предчуствие.
-(Малко ми е неудобно така... С теб отгоре ми...) – изсмя се тя.
-Виждаш ли – нищо й няма...
Дейв също се изхили.
-(Не си си ударила и главата, нали?) – той сряза ръката й.
-(Щеще да се чуе, ако беше така.)
-(То се чу доста, според Скулд.)
-(По друг начин, имам предвид...)
Аруен изстена и засумтя, докато Дейв превързваше и стягаше здраво парцала около ръката й. А после се рязсмя горчиво.
-(Какво има сега?)
-(Роял винаги ме хокаше за безотговорността ми и постоянно ми повтаряше, че ще умра млада...)
-(Но сега нищо не зависи от теб.)
-(Знам. И ти благодаря, че се грижиш за мен, Дейв. Че не ме изоставяш...)
-(За теб винаги, Аруен.)
-(На колко години си, между другото? Така и не те попитах...)
-(Двадесет и седем...)
-(Е, жалко. Аз съм на тридесет. Но възрастта не бива да ни безпокои, нали?)
-(Да, но забравяш, че това е по-вашата календарна система. По нашата си на около двадесет и шест...)
-(СЕГА НЕ Е ВРЕМЕТО ЗА СВАЛКИ!) – толкова силно изкрещя Скулд в ушите им, че и двамата се присвиха, имайки чувството, че планина се стоварва отгоре им. – (Ставайте и бягайте! Изгубих снайпериста, но тези, които са отзад са се устремили към особите ни със скоростта на разярени хищници!)
-(Изчезнал ли? Какво имаш предвид?!)
-(Това ли е „Скулд“? Не ми беше споменавал за нея до сега. Доста е ревнива, мисля...)
-(СТАВАЙТЕ И БЯГАЙТЕ!) – отново им изкрещя – имаше чуството, че ако имаше физическо тяло, щеше да ги цапардоса.
-(Радвам се да се запознаем...)
Скулд не отвърна нищо. Дейв се надигна леко. Отсреща не последваха никакви изстрели. Затова взе куфара, помогна на Аруен да се изправи, подпирайки я.
-(Хайде, да продължаваме. Не се тревожи, ще те пазя...)
Изстрелите, които долетяха отзаде им им показаха, че Рохейците нямат намерение да ги пуснат да си вървят просто така.
Бутна Аруен, която отново изпищя и се притисна плътно върху нея.
-Скулд!
-Съжалявам – изчерпах енергията си, остана ми такава само за комуникация. Отсега нататък сте слепи.
-Скулд!
-Наистина съжалявам, Дейв. Но не обичам да се повтарям...
-А андроидите?!
-Нищо ново...
-Хм, толкова много души за един-единствен човек...
-Изглежда са си взели поука отпреди шестдесет години и няма да ни подценят сега. Както и да е, трябва да станете и да бягате!
-И как предлагаш да го направим?!
Няколко куршума извистяха над главите им, ронейки листата и стълбовете на дърветата.
-Пълзете! Просто пълзете!
Дейв я послуша. Щеше да е глупаво да не слуша Скулд.
-(Малко ще те боли, Аруен, но трябва да потърпиш.) – побутна я той.
Момичето пъхтеше и ехтеше, но пое рамо до рамо с него – нито веднъж не се оплака.
-(Юнашко момиче.) – рече Скулд от високоговорителите на костюма му.
Куршумите продължаваха да ехтят над тях, шепнейки им като някакви призраци – а това, че гърмежите им почти се сливаха с тях, само му подсказваха, че враговете им са на по-малко от половин километър зад гърбовете им – при това тяхно темпо, щяха да ги настигнат за нула време.
Когато изведнъж обстановката стана гробовно тиха – толкова, че им трябваха няколко секунди докато осъзнаят тишината насред фона на пулсирането в ушите им – след като бученето и пръхтенето в тях утихна след мощните гърмежи, Дейв се спря, с което и Аруен.
-(Какво има, какво става?) – попита тя.
Дейв се обърна леко назад и повдигна внимателно глава – но изстрели нямаше.
-Не знам, но не спирайте! Продължавайте!
Новата процесия от гърмежи и бумтежи буквално го накара да се опита да зарови главата си в почвата. И едва когато ехото от тях отпусна лъжовната си хватка, осъзна нещо, което му даде частичка надежда – че изобщо не бяха насочени срещу тях.
Фокусира на максимум сензорите и микрофоните – изстрелите закънтяха пронизително, но усещаше как стрелбата беше хаотична и безразборна – вече изобщо не се целеха в тях Чу и гласове – отчаяни викове, мръсни ругатни, такива, които крещяха скорострелно команди – и във всеки един от тях долавяше неистов страх и тотален ужас.
-(Сега е момента, ставаме и продължаваме!) – казваше той, докато я вдигаше от пода.
И се затичаха напред колкото им държаха краката.

-Какво стана? Къде е Карл?
Лима свали маската си. Киселата физиономия, която се изписа на лицето му, придружена с лекото и бързо поклащане на глава, бяха еднозначни.
-Съжалявам. – прошепна Люси.
-Аз също. Но се погрижих за него. Сега ще почива за цяла вечност в този свят. Да се погрижим за нас.
-Да. Къде е кораба?
-На сигурно място. Ще те заведа много скоро. Но да се погрижим за нас първо. Както казах...
-Какво ще ни трябва?
-Доста неща – някои от които не можем да си купим. Първо, че нямаме достатъчно пари и второ, че никога не биха ни ги продали легално. А някои от тях и нелегално ги няма никъде.
-Не бери грижа за това. Вече имам голям опит в кражбите. Казвай направо какво ще ни е нужно.
-Да говорим в Мордекай преди това. Неговия дом – неговите правила, не може да действаме просто на своя глава.
-Не че няма да го направим, ако ни отреже де...
Лима само се изсмя. С леко горчив привкус, наглед скорошните събития, които му се бяха случили.
След минути Мордекай слезе на долния етаж.
-(А, върна се. Добре дошъл.)
-(Добре заварил. Как е малкия?)
-(Добре е. Току-що го сложих да спи. За първи път успях да го приспя, откакто го взех от болницата. Другите нощи все плачеше и единствено Люси успяваше да го успокои. Ще стане добра майка от нея, чуствам го.)
Двамата с Тино се спогледаха косо.
-(Жалко, че това няма как да стане. Без Кали не можем да подкараме Предводителя и да се приберем у дома.) – каза Люси.
-(Кой би могъл да знае...) – отвърна загадъчно Мордекай.
-Май се опитва да ни намекне нещо... – намеси се и Лима.
В резултат на което бронята й подаде нервни импулси по гръбначния стълб и кръста и усети как започна да изтръпва по цялото тяло...
-Стига, Йона! – викна изведнъж Люси, при което стресна и двамата.
-(По-тихо, ще събудиш Ариен и ще трябва ти да ходиш после да го приспиваш повторно.)
-(А и тя май вече има опит с това, както разбрах...)
Бронята й понякога прояваше прекалено извратено чувство за хумор.
„Но и не забравяй, че това, което прави е отражение на мислите и чуствата ти...“
-(Пф, както и да е. Съжалявам. Какво ще ни трябва на първо време?)
-(Не на първо време, не бива да го прахосваме, трябва ни всички наведнъж. Започваме с някакви плексигласови контейнери, толкова големи, колкото да можем да се поберем изправени в тях. Изкуствени сърца, дробове и органи, а ако някой все още не сте го измислил – необходимите ни части, за да си го сглобим сами. Органични и електролитни разтвори, съвместими с балсамиращи течности, медицинско и лабораторно оборудване, химични и биологични елементи.)
-(Ами ще трябва да си ги вземете, тогава. Едва ли биха ми продали всичко, дори и да склоняха, нямам достатъчно пари, за да го купя, а и би било крайно подозрително – от национална сигурност мигом ще цъфнат тук.)
-(Знам. Но решихме, че трябва да се допитаме първо до теб, вместо директно да действаме на наша глава.)
-(Радвам се, че сте се сетили!) – усмихна им се изкуствено той. След което стана сериозен, като статуя. – (Просто направете всичко, което сметнете за нужно. Писна ми да погребвам всички около себе си...)

Спряха да чуват какъвто и да е шум зад себе си – нито викове, нито изстрели – само примесващите се стъпки от задъхания им бяг.
-Продължавайте, не се чудете, просто продължавайте! – рече Скулд в ухото му.
Те и това направиха – изобщо не им мина през ум да й противоречат.
-Чувам нещо! Отстрани вас, бързо надясно!
Дейв смени рязко посоката и дръпна Аруен толкова силно за ръката, че момичето отново изпищя от болка и едва не падна. Но нещо вътре в нея й наложи да се задържи на краката си и да продължи.
„(Няма да им позволя да ме убият! Няма да умра от ръката на моите!)“
-Нещо много странно се случва, Дейв. Наистина много странно... – каза Скулд.
-Да, забелязах го. Скоро ще ни се изясни, мисля и чуствам, че ще е благоприятно за нас.
-Имаш нещо напредвид ли?
-Потърпи и ще види! (Хайде, Аруен!)
В следващия момент нещо само изсвистя над главите им и видяха как на няколкостотин метра пред тях нещо черно падна от едно от дърветата и се строполи тежко върху прогнилите листа.
-Какво...
-Пред нас!
-(Аруен, стой!) – дръпна я за ръката, опитвайки се да я спре.
Но момичето по някакъв начин намери силите да се отскубне от дланта му и се отдалечи на няколко метра пред него преди да замръзне на място – в същия момент, в който видя дулните проблясъци отпред, в далечината – а Дейв нямаше време да я настигне и обгърне с тялото си...

-(Изглежда голяма гадост...) – Мордекай докосна остатъците от жълтеникаво-зелената желеподобна субстанция, която беше останала по дъното на съда.
После погледна към двата контейнера, пълни с разтвора от тази слуз – броните, потопени в нея, не се виждаха изобщо.
Към всеки от тях бяха включили по един основен и един резервен механичен орган, за по-голяма сигурност, в случай, че нещо откажеше внезапно. Дори и Мордекай веднага се съгласи, че тези неща са далеч от човешката технология и трябва да вземат необходимтие предпазни мерки. Бяха купили (не откраднали!) и няколко трансформатора и драйверни схеми, с които им подаваха напрежение директно от мрежата на къщата и ги бяха подсигурили с допълнителни акумулаторни вериги, в случай, че електричеството прекъснеше – въпреки, че домакинът им ги увери, че в този край това не се случваше често. Но все пак сигурността преди всичко, не бяха човеци от двадесет и първи век...
-(Какво ще стане ако се изключат от всички тези системи?) – попита Мордекай.
-(Ще изпаднат в хибернация. Могат да стоят така с векове.)
-(И няма да им стане нищо? После пак ще могат да се ползват?)
-(Напълно?)
-(Защо тогава правиш всичко това?)
-(Защо ли? Защото ако са в хибернация ще са нужни часове след като ги облечеш да възвърнат нормалните си функции и да заработят на пълни обороти. А и не се знае в какъв случай пак може да ни потрябват. Освен това, не искам и да им го причинявам.)
-(Да им го причиняваш ли? Не виждам какво би могъл да им причиниш изобщо, та те са парче месо...)
Лима се усмихна леко.
-(Не е така. Но ти не си носил никога, не очаквам да ме разбереш. И никога няма да ме разбереш. Едва ли си усещал някога нещо подобно, в един момент просто осъзнаваш, че я чувстваш като част от себе си...)
-(Да я обичаш...) – прошепна тихо той.
-(Да... Да я обичаш... Ще ни се наложи от време на време да сменяме разтвора.)
-(През колко?)
-(Може би всяка седмица...)
-(Не се притеснявай. Тези субстанции поне се продават свободно на пазара. Няма да ви се наложи да си ги придобивате незаконно.)
-(Доста пари струват.)
-(Не бери грижа за това.)
-(Да, не бери...) – появи се изведнъж Люсиел.
Двамата се извъртяха към нея. По лицето й беше блеснала самодоволна физиономия.
-(Какво има, какво си направила?) – попита Лима.
-(Аз ли? Ами нищо сериозно. Просто написах една статия по експериментална психология. И от едно научно списание, „Нефилиен“, мисля че беше, много, ама много я харесаха. И аз им я продадох.)
Двамата я изгледаха стъписано.
-(Сега Мордекай просто трябва да ми открие банкова сметка, понеже, сещате се, аз няма как да го направя, по очевидни причини.
Двамата продължаваха да я гледат тъпо.
-(Освен това ми предложиха и договор. Да им пиша подобни публикации. Моите условия бяха да работя от вкъщи, понеже им казах, че съм неразположена да пътувам. Те приеха. Аз също. Утре ще ми подготвят договора и ще го подпиша чрез интернет. Чудото на дигиталната ера. Така че вече няма за какво да се тревожите и двамата – ще изкарвам достатъчно пари и няма да ни се наложи да придобиваме необходимите ни работи незаконно. Ти може да направиш същото, между другото, Тино, сигурна съм, че много рохейци ще оценят трудовете ти. Все пак съм чувала, че в зората на съзряването ни, мъжът е бил този, който е осигурявал прехраната на семейството, а жената се е грижила за домакинството.
Мордекай се разсмя. Никога не го бяха чували да се смее откакто живееха при него. Но усетиха как смехът му е примесен с горчивина и жлъчка.
-(Тези неща отдавна са се объркали в това си отношение, Люси. Сега всеки прави всичко необходимо, за да оцелее. Както и вие.)
-(И все пак Люси е права. Не се тревожи, и аз ще поема моята част. Изобщо няма да сме ти в тежест, Мордекай.)
-(Не се тревожи за това. Ние също сме силни. По-силни, отколкото си мислите.)

Напрегна цялата си умствена сила и воля – усети изтръпването из тялото си, все едно безброй насекоми се бяха сврели под кожата му и го гъделичкаха жестоко. Енергията изблъвна от самата му същност, все едно ударна вълна тръгна от него, променяйки плътността на въздуха – чувстваше се как времето като че ли беше спряло в тази вътрешна силова зона, а всички звуци и шумове – изчезнали.
После се върнаха с гръм и трясък, когато множеството куршуми задрънчаха със звук на трошащ се кристал по психокинетичнито поле, само на педя от лицето на Аруен, която, замръзнала при тази гледка с отворена уста и очи, не даваше признаци на живот, очаквайки неизбежния край.
Който така и не дойде.
Куршумите се блъскаха и рикошираха от щита му, а после внезапно проблясъците отсреща спряха, стоманата вече не се удряше в силовото поле на Дейвид. Тишината завладя отново всичко, провлачи се във времето и им се стори като цяла вечност.
Отзад долетяха свистения и гърмежи – усетиха ги как преминаха някъде отстрани тях. Дейв вече вярваше, че са насочени срещу тези рохейци, които бяха отсреща им. Аруен се беше полуизвърнала към него, продължаваше да го гледа стъписано – май вече наистина бе започнала да го мисли за някакъв изрод. Но просто бе изгубила ума и дума, за да може да каже каквото и да е било.
Дейв свали протегнатите си ръце и отзова щита. Ударната вълна се повтори, само че този път наобратно – всичко се прибра в него, въздухът възвърна обичайната си, неизкривявана плъност, звуците отново се появиха – шумоленето на листата и клоните, шепнещия в ушите им вятър, задъханото им през противогазите дишане. Заради затъмнения му дисплей, Аруен не може да види как по цялото му прибледняло лице беше избила пот – нещо, което се възстанови за секунди, след като отзова психокинетичния си щит и тялото му възвърна нормалната си хомеостаза.
-Вече научи тайната ти. Сега да видим как ще я приеме... – обади се Скулд в ухото му.
Дейв не обърна внимание и на двете й и се извъртя напред.
Нещото изключи камуфлажа си и костюмът на „ХИМЕРА“ се материализира на няколко метра от тях. Имаше женска осанка и бронята й беше нещо, което Дейв не беше виждал сред нито една от тези на биологичните отряди – нещо, което без никакви предварителни уговорки можеше да се нарече истински ветеран.
Маската й стана прозрачна, няколко светлокафеви кичура се бяха слепили на нежното женско лице.
Тя тръгна към тях.
-(Много бързо бягате, не можем да ви настигнем.) – рече тя.
Аруен вече щеше да припадне.
-(Лельо Ант?!)
-(Здравей, Ари. Радвам се да те видя отново. Надявам се, че ще ми простиш, че си тръгнах така внезапно.)
-(Аз, аз, аз...)
-(Налагаше се.) – прекъсна ги Дейв. – (Рохейците бяха доста напористи.)
-(Какво да се прави...)
-(Нищо. Важното е, че успяхте да ни намерите навреме. Положението тъкмо щеше да стане твърде трагично за нас.)
-(Да, за малко да ви отървем. Но тръгнахме веднага щом каза на Тенши да ни намери и тя се свърза с нас.)
-(Няма значение, вече ни намерихте и ни помогнахте – единствено имаме правото да сме ви благодарни.) – и Дейв се приближи до нея, протягайки ръката си. – (Дейвид Хауърд Франсис, приятно ми е да се запознаем, нямаш си и напредстава какво облекчение е за нас срещата ни.)
Жената я пое с усмивка.
-(Антония Йоханес Лима.)

Люси коренно се подобри, когато най-сетне се отърва от бронята си. Въпреки че няколко дни беше в лека депресия, понеже Йона наистина беше станала неизменна част от съществуването й – лекарство, което бавно източваше животворните й сили, но така необходимо, за да поддържа живота й. Толкова много й липстваше...
После рохейските микроорганизми започнаха да надделяват над нея – бавно, мъчително и толкова настойчиво, че принудиха Тино да я принуди да надене отново бронята – отначало почуства приток на сила и голямо обглекчение, но после дните, дори часовете в нея започнаха да й тежат. Но така поне успяваше да остане сама със себе си, а работата й помагаше да се откъсне от траурните мисли, които често натежаваха в ежедневието й.
Толкова много бяха започнали да харесват статиите й, че дори на няколко пъти правеха опит да се срещат с нея. Люси категорично ги отрязваше всеки път, постоянно сменяше IP адреса и прилагаше други замаскиращи трикове, които беше научила във възпитателния център на Шенса, за да отмие следите си. Затова и скоро се отказаха – явно революционните разработки и научни трудове, които бълваше им бяха предостатъчни, за да могат да забравят подробността с мистерията около автора им.
Тино (за което не се бе съмнявала никога) се оказа много по-издръжлив от нея. Почти не настъпи промяна в него след като свали бронята си, единствено понякога се бъгваше и се опитваше да прави неща, които единствено костюмът му биха позволили, понеже все още си мислеше, че е с него. Явно дългото му обучение освен физическите ползи си имаше и психическите недостатъци.
Това не му попречи да си върши обичайната дейност и дори много скоро свикна без костюма си и всичките обърквания, които предизвикваше липсата му.
След това обаче започна да се влошава. За няколко дни стана блед като платно, повръщаше и дори веднъж припадна. Люси се опитваше да разбере какво му е (осъзнаваше колкото безсмислени са въпросите й, защото знаеше какво му има – самата тя беше преминала през всичко това), но той винаги им казваше, че му няма нищо и скоро ще се оправи.
Повярва му. И то наистина се случи.
Само след седмица симптомите изчезнаха напълно, спря да се люшка и залита внезапно из коридорите, а цветът отново се завърна на лицето му.
И точно тогава, една вечер, когато той бе в разцвета на силите си, почука на вратата й и без да чака отговор, влезе вътре.
-(Успях, Люси. И я тествах върху себе си. Ваксината работи. Можем да останем тук колкото си поискаме!)

Аруен се нахвърли върху нея й и я запрегръща – въпреки че не й беше никак лесно. Момичето стигаше само до гърдите й и едва можеше да я обгърне с ръце.
-(И аз се радвам да те видя, Ари.)
Антония имаше миловидна усмивка, прецени Дейвид.
-(Защо ме остави, защо си тръгна?!)
-(Налагаше се. Ще ти обясня всичко по пътя. Хана, къде си?)
Сянката прелетя над тях, спусна се от небето, кацайки на метри от тях. Втора фигура от „ХИМЕРА“, също с женска осанка, калена в студ и огън. Беше с половин глава по-ниска от Антония и съвсем леко по-слаба.
Също направи маската си прозрачна. Лицето й беше светло, почти като това на Аруен, полепналите по бузите й кичури бяха светлоруси, а виолетовите й очи – нервни и напрегнати.
-(Пуснах дроните да задържат тези, които останаха зад нас, но обезвредиха единия преди малко. Не знам другия колко още ще може да понесе. Безпилотните оказват, че пътя ни напред е чист, да продължаваме докато е време.)
-Мистерията с дроните е решена. – обади се Скулд от високоговорителите му.
Всички се спогледаха.
-(Здравей, Аруен.) – усмихна й се Хана.
-(Оставете момичето на спокойствие вече. Много й дойде, ще й докарате някой удар или припадък.) – намеси се отново изкуствения интелект. – (Хайде, мърдайте вече!)
-(Дейв, това е дъщеря ми – Хенриел Йоханес Лима.)
-(Радвам се да се запознаем...)
-(Аз също. Да вървим сега. Да вървим и да намерим Кал.)




PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Oct 2014, 21:45
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Кал


Никога не беше виждал Тенши толкова съкрушена. Паднала на колене, с откъсната част от душата й, изгубила воля за съществуване. Чувстваше го така, сякаш вече нищо не може да възвърне предишния блясък на светлата й личност.
Бернард, приклекнал до нея и обгърнал раменете й с ръце, вече няколко минути се опитваше да разбере какво се беше случило, но изкуственият интелект като че ли беше изпаднал в някакъв транс и само повтаряше някакви несвързани безсмислици, на първо чуване нямащи нищо общо с реалността...
-Тръгнаха си... Изоставиха ни... Част от мен... Чувствам се слаба, Бел... Замина си, никога няма да се върне... – шепнеше толкова тихо тя, че Бернард почти се беше долепил до лицето й, за да я чува отчетливо.
И беше толкова отчаян – никога не се бе чувствал така, че да не знае какво може да направи за нея, за да я накара да се вземе отново в ръце.
Чуваше шушукането на пришълците, примесено с уплаха и учудване, виждаше ги как се споглеждат помежду си, как се въртят едим към друг, със стъписани физиономии, недоумяващи за случващото се. Какво ли се въртеше в умовете им? Какво ли си мислеха за тях?
Елерет и Джонатан се приближиха от двете им страни, приклекнаха дискретно.
-Изгубих връзка с Елмендорф. Нещо се е случило там горе, Бел. И не мога да разбера какво... – прошепна му Дон.
-Същата история и при мен... Какви ги върши върши откачената ми племенница...
-Не са прекъснали връзката. Тръгнали са си. Не ги усещам вече... – настоя Тенши отново.
Толкова много лудост, толкова много здрав разум излъчваха думите й... Толкова смут и съмненията създаваха в умовете им, толкова объркващи и бързи и странни бяха тези събития, че никой не можеше да разтълкува правилно словата й. Все едно всичко беше обвито в мъгла. Какво да стореше? Как трябваше да действа, какво трябваше да направи? Дали да послуша сърцето си и да й повярва? Или да се опове на здравия разум... който му казваше да направи същото. Дълбоко в себе си усещаше как истината се надига като гейзер, готова да попари и най-малките следи на колебанията му...
„Какво си направила, Естела? Какво ти се е случило?”
Елерет изведнъж се изправи, заставайки между своите хора и пришълците, обхождайки обстойно с погледа си рохейците в помещението, видя ококорените им изумени погледи.
-(Добре, сега ме слушайте много внимателно! Ситуацията стана особена, искам всички да напуснат сградата! И никой повече да не влиза в нея до мое второ нареждане, ясна ли съм?)
Никаква реакция от тяхна страна.
-Какво правиш, Рен, какви, за бога, ги вършиш? – прошепна й нервно Бернард.
-Както тя каза, ситуацията се промени коренно, което изисква предприемането на съответните за нея мерки. – изправи се и Дон, заставайки до рамото й и гледайки към рохейците, които бяха изгубили ума и дума. Сигурно им беше много странно – да ги гонят от собствената им сграда. – Тенши е най-ценнния човек, с който разполагат Колониите – да осигурим нейната безопасност и да запазим живота й е най-първичният ни приоритет.
-Откъде пък ти хрумна, че тя е в опасност? Че ние сме в опасност?! – продължи да опорства Бел.
Елерет само извъртя леко глава и го изгледа с периферията си. Не й беше нужно да казва нещо.
Заместник-командирът избегна погледа й и го върна към хвърлената в ступор Тенши.
-(Чакай, чакай, чакай малко! Не може просто да ни кажете да си тръгнем, това е държавна сграда, не е нито наша, нито ваша!) – тръгна да се приближава към тях Ронаьо.
Сухожилията се плъзнаха от бедрата и гърба на Елерет, сплитайки биологичното й оръжие като продължение на ръката, която дори не помръдна. Но директорът се закова на място и я изгледа ококорено и стъписано.
-(Нито крачка по-близо.) – каза хладно тя.
-(По-добре ги послушайте.) – обади се Кати Ескелберг. – (Знаят много по-добре от нас какво правят, глупаво ще е да не изпълним искането им!)
-(Напълно съм съгласен с нея!) – намеси се и Джерим. – (Хайде, рохейци, да тръгваме! С борда крачка към асансьорите!) – започна да побутва тези, които бяха около него.
Отне им няколко минути докато всички опразнят помещението. Кати и Джатис останаха последни – нямаше как да пропуснат да си разменят няколко думи насаме с тях. А пък и хората чувстваха, че могат напълно да им имат доверие.
-(По-добре вървете и вие. Не мисля, че тук ще е безопасно за вас. И изобщо – стойте колкото се може по-далеч от тази сграда.) – каза Елерет. Все още не прибираше оръжието си, дори и пред тях.
-(Ами вие? Какво смятате да правите?) – попита Джерим.
-(Не ни мислете нас – свикнали сме да попадаме в подобни ситуации, ще се оправим някак си. Хайде, вървете.)
Двамата се обърнаха и тръгнаха към асансьора. И двамата ги погледнаха през рамото докато вървяха към него. И двамата не свалиха погледите си, когато вратите на асансьора се затвориха.
Джонатан изпуфтя и се обърна към Тенши и Бернард. Елерет се извъртя и прибра оръжието си.
-Какво следва сега? Останахме сами, Стела ни заряза... – поде Бел.
-Не ни е изоставила! – прекъсна го толкова рязко Тенши, че всички едва не отскочиха назад. – Естела никога не би ни изоставила. Сигурно е имала изключително основателна причина, за да тръгне така внезапно и то без да изпрати някой, който да ни вземе преди това.
-Да, предполагам, че си права...
Странно, до преди миг едва ли не бълнуваше, а сега толкова много мъдрост можеше да се долови от тона й...
Тенши се изправи и се приближи до преносимата комуникационна станция.
-Какво правиш? – попита Лохте.
-Ще се свържа с Дейвид. Сигурно вече трябва да е разбрал какво се е случило – липстващата връзка с Елмендорф едва ли ще му се стори нещо обичайно...
-Дейв е на десетки километри от нас, не е в състояние да направи нищо, за да ни помогне...
-Напротив. Най-малкото може да побърза и да открие „Предводителя“ колкото се може час по-скоро.
Елерет, Джонатан и Бернард се спогледаха. Но само Лохте беше искренно изумен от думите й – другите двама като че ли не бяха чак толкова учудени.
После младият лейтенант се обърна към нея.
-Какви ги говориш, Тенши? Какво е „Предводителя“, не разбирам...
-Истинската цел, с която Дейвид Хауърд Франсис беше изпратен на тази планета – търсенето на следите от екипажа на „Венсер о морир“ беше само предтекст, който командването използваше за прикритие. А „Предводителя“ е прякора на машина с име на прототипа „Обект 404“, която Карл Дейвис Максуел, чичо на Стефан Елмендорф, задигна преди малко повече от шестдесет и пет години, за да намери него и злополучния му екипаж след като никой не се отзова на молбите им за помощ. И той замина на своя глава – и защото аз го помолих да се върне, да ги намери, да им помогне. – каза тя, гледайки ги един след друг с влажните си очи, внезапно изпълнили се с гняв и ненавист.
Бернард отново беше най-стъписан от думите й – другите като че ли очакваха и това.
Тя прехапа деликатно устни, за да сдържи негативните емоции вътре в себе си и се свърза с „изследователя“ от разузнаването.
-Тук старши-лейтенант Тенши, научен офицер към „С. Т. Елмендорф“, до лейтенант Дейвид Хауърд Франсис от Сектор Ю-2, край.
От другата страна не се чу нищо в продължение на няколко секунди.
-Тук Дейв, до Тенши. Очаквах по-рано да се свържете с мен.
-Дейв, както разбра възникна една доста особена ситуация. Ще се наложи да изоставиш търсенето на екипажа на Елмендорф и да откриеш Предводителя. Това е единственият ни шанс да се махнем от тази планета.
-Отказвам, не става.
Видяха как Тенши изведнъж ококори леко очи, изумена от отговора му. После се съвзе и приведе по-близо до комуникационния пулт.
-Защо Дейв, какъв проблемът?
-Дълга история. Но общо взето е следната – първо трябва да открия Кал, защото дори и Скулд няма да може да го подкара щурмовака без нея, хардуерът му е интегриран с изкуствения си интелект. А и чувствам, че Карл може да е открил екипажа на Стефан – така открием ли го, много по-лесно ще хванем и следите на чичо му, които ще ни отведат директно при Кали и Предводителя.
-Разбирам...
-Да. Затова смятам, че открием ли екипажа – това директно ще ни отведе до кораба. Да го търсим директно би ни отнело безразборно дълго време тъй като нямаме и помен къде може да се е приземил Карл. А пък ти знаеш къде е кацнал „Венсер о морир“ и що-годе къде може да се е укрил екипажа му.
-Разбрано. Дай всичко от себе си, Дейв!
-Ще го направя. Пазете се! И стойте на тъмно! – прекъсна връзката той.
-Да стоим на тъмно... – прошепна Тенши.
-Мисля, че го разбрах напълно какво има предвид. – чуха изведнъж стъпките на Елерет.
После жената изчезна.
-Рен, какво правиш? Рен!
-Спокойно, имам идея. Ще прекъсна електрозахранването към сградата, така няма да имат връзка с всичките сензори, камери и охранителни системи. И няма да знаят къде сме. Вие свалете поляризационните екрани на всички прозорци, затъмнете сградата!
-Супер, отлична идея! – каза Дон и хукна към прозорците.
Един по един панелите в помещението започнаха да се спускат и светлината на деня се превърна в нощен мрак при новолуние. Единствено остана лекия отблясък от мониторите и тихия шум, идващ от климатичните системи.
Тенши сложиха противогаза, а Бел шлема си и двамата превключиха на инфрачервено виждане.
Видяха как Дон тръгна към стълбите в края на помещението.
-Слизам надолу! – каза им той на прага.
-Това ще отнеме прекалено много време... Бел, иди му помогни! – обърна се Тенши към него.
-Разбира се... – затича се към майорът той.
Изведнъж всички светлини в помещението изгаснаха – монитори, указателни табели, информационни табла, асансьорните индикатори и когато климатичната система постепенно спря, настана колкова гробовна тишина, че Тенши осъзна, че чува напрегнатото си дишане. Но това продължи само миг – после изведнъж всичко отново светна рязко, възвръщайки светлината в помещението, огромните компресори и вентилатори на климатиците на покрива се включиха плавно и ръмжащо, карайки всичко да завибрира.
Спря да чува дишането си – само туптенето на сърцето в гърдите си.
-Ей сега ще прекъсна и генератора, не се тревожете... – вметна Елерет.
Минути по-късно всичко отново изгасна – останаха да светят само няколко монитора на лаптопите, захранвани от собствените си батерии – Тенши ги обиколи един по един и ги извади. Много добре знаеше, че докато имаха захранване, микрофоните и камерите им можеха да бъдат подслушвани и включвани от разстояние – а никой от тях не искаше това да се случи. Иначе всичките им усилия щяха да бъдат напразни.
Само ако имаше енергията на Елмендорф и се свържеше към планетата... Как мразеше да е сляпа.
-Така, основното и резервното електрозахранване са прекъснати. Филтриращата и климатична система също спряха, но не мисля, че това ще ни е сериозен проблем. Ще отнеме дни докато въздуха в сградата се затопли до външните горещини, а пък за токсичното му съдържание изобщо не трябва да се притесняваме – все някой ще е дошъл да ни прибере дотогава. Моите филтри могат да издържат години, вашите – седмици. – обади се Елерет.
-Отлично, Рен. Може да ми помогнеш с панелите. – каза Дон.
-Разбира се. Тенши, през това време влез дискретно в интернет мрежата им и ми намери пълните планове на тази сграда. Мисля да блокирам всички входове и шахти, така че да не могат да ни влязат отникъде.
-След всичко това, ако искат да ни спипат направо ще срутят цялата сграда върху нас. Няма да сме им оставили друг начин просто... – вметна Тенши.
-Няма да посмеят – още по-малко, че наоколо е бъкано със сгради и освен нас, ще има още хиляди жертви. Да не говорим и че ако я срутят външно, ще повлече със себе си половината квартал.
-Нищо няма да ги спре да й подкопаят основите, още повече след като сме запушили всички входове и не могат по никакъв начин да влязат. Нито ние да излезем, за да спрем сапьорите да заложат експлозив... – обади се и Дон.
-Или пък да евакуират цялата околност и да ни бомбят отвън... – каза Елерет.
-За бога! Просто приемете, че ще искат първо да ни докопат живи! – повиши глас Тенши.
В ефира последва няколко секундно мълчание.
-Просто се успокойте всички. Каквото последва да се случи – то просто ще си се случи. – добави тя.
Другите отново не отговориха нищо – едва ли имаха какво да кажат при това положение. Странно как Тенши, пострадала най-много от положението, в което попаднаха, беше тази, която най-много се опитваше да им вдъхне кураж.
-Готово, Рен, намерих ти плановете. Пращам ти ги на бронята...
-Супер, отлично! Веднага се заемам, Бел, Дон, прощавайте, но ще ви изоставя за сега!
-Върви, Рен. – отвърна майорът.
Изведнъж комуникационният пулт й изпищя. Но другите също го усетиха.
-Какво стана, Тенши? Какво се случи? – попита веднага Бернард.
Момичето само гледаше екрана с ококорени очи.
-Получих кодирано съобщение... От Естела...
Мълчанието отново завладя ефира за няколко секунди. После всички започнаха да говорят един през друг.

Близо минута измина откакто майор Бертал бе започнал да се взира в ококорените празни очи на Зарийн, гледащи някъде високо горе в лазурното небе.
Майер се приближи до него. Колкото и да не му се искаше да го прекъсва от това му състояние – което, честно казано, го плашеше адски, знаеше, че трябва да го направи – и щеше да е много по-добре за всички им.
-(Открихме Нойд няколко километра по назад. Главата му е била пръсната, по всичко изглежда от куршум .31-ви калибър. Тая побърката кучка съвсем е превъртяла, добре, че се е трупясала...)
Майорът го изгледа остро. Но Майер показа завидни признаци на невъзмутимост и непукизъм.
-(Какво ли може да я е убило? Боже, това е толкова странно, никакви външни симптоми не могат да се забележат...) – Бертал спря да му обръща внимание и отново се извъртя към трупа на жената.
-(Аутопсията ще покаже.) – отвърна Майер и се опита да се доближи до нея...
... но майорът мигом стовари дланта си върху гърдите му.
-(Не! Пришълецът може да й е направил нещо, няма как да си обясниш лудостта й иначе. Извикай биологичните и химични роти. Нека оставим те да се погрижат първо за това...)
-(Разбира се. Както кажеш.)

Когато всички млъкнаха, Тенши преглътна безшумнно и пусна съобщението.
Лицето на Естела мигом се появи в близък план на екрана – беше цялата в броня, въпреки че виждаше само горната й част на торса и около врата, но множеството фигури, които камерата обхващаше на заден план по пултовете до една бяха бронирани от глава до пети.
Физиономията й беше тъжна и потисната – все едно нещо не спираше да я яде отвътре.
После изведнъж се насили да се усмихна – веднага се видя, че не е истинско.
-Здравей, Тенши. Здравейте и вие, Бел, Дон и Рен. По времето, когато получите това съобщение, Елмендорф ще е далеч от Рохайа... И това не спира да терзае мислите ми, и аз миг не мога да отърся ума си от вината, която изпитвам... Но обстоятелствата го наложиха. Трябваше да заминем, въпреки че никога няма да спра да считам, че бе грешка да ви изоставя на тази пуста планета, сами, без помощ, без подкрепа... Далеч от дома... Но стореното вече е стореното и нищо не може да оправдае постъпката ми. Която няма да спре да ме преследва до края на живота ми... Истината е, че обстоятелствата, които се случиха, бяха толкова странни, че все още аз и останалите се опитваме да ги разберем. Но ме принудиха да замина веднага... Времето ме притиска критично сега, ще ви обясня всичко подробно когато се видим лице в лице. А то ще е много по-скоро, отколкото си мислите. Надявам се... Сигнализирахме на Манолев за особената ситуация. Не знам какви действия ще предприеме, но съм сто процента убедена, че ще прати поне един кораб, който да ви прибере. След това... След това никой не знае как ще се развият събитията. – тя погледна за миг встрани, после отново насочи погледа си към обектива на камерата. – Трябва да прекъсвам сега. Ще се видим много скоро, обещавам. Бъдете силни, не губете кураж. И се пазете.
Когато изображението изгасна, вече нищо не беше останало, което да осветява лицето на Тенши и стичащите се по него сълзи. Момичето само подсмръкна няколко път, свали противогаза си, за да ги избърше с ръкав и стисна силно очи, за да спре порива на новите. Не осъзна колко време го прави, но гласът на Елерет, който отекна в ефира й се стори чужд и далечен.
-Пфа, множество недомлъвки, скалъпени извинения и нищо съществено... Типично за племеницата ми. – изсумтя тя.
-Съдейки по тона и физиономията й, е нещо наистина изключително сериозно. Видяхте ли колко подтисната и изтормозена беше само? Какво би могло да я докара до това състояние и то за няколко минути? – отвърна Бернард.
-Не знам. Ти си бил най-много време до нея. Но да почакаме ден-два и ще разберем абсолютно всичко. – обади се и Джонатан.
Когато отвори очи, сълзите отново рухнаха с пълна сила. Осъзна, че е безсмислено да се опитва да ги спре, така че просто ги остави да се изтекат, докато пресъхнат като пустинни гладенци.
На Бел и Дон им отне почти цял час докато затъмнят цялата сграда. Рен затрупа всички възможни шахти, канализации, водопроводни системи, климатични отдушници и изходи, дори и тръбите с кабели за захранването и интернета, които влизаха от земята в сградата и основния климатичен отдушник на системите за налягане, температура и чистота, който тръгваше от покрива, с всевъзможни боклуци, които намери из складовете и офисите, така че ако някой тръгнеше да си проправя път през тях, да можеше да го направи единствено с контролирани експлозии и да му отнеме достатъчно дълго време, за да могат да го чуят и противодействат. А пък да пусне сонди, минироботи или дронове, беше напълно изключено при това положение. Тенши знаеше, че ако се случеше нещо, тя и Джонатан нямаше да губят и миг в чудене, ами щяха веднагически да направят всичко възможно да секнат опитите им за проникване. Както беше казал, майорът – запазването на нейния живот беше приоритет номер едно. Което само я подтискаше още повече и мисълта, че заради нея може да загинат хора я терзаеше и измъчваше...
-Какво следва сега? Какво ще предприемем? – попита Бернард.
-Затъмнихме цялата сграда. Останалите ще си помислят, че сме го направили, за да сменим позицията си и да не знаят къде сме. Затова предлагам да не мърдаме оттук – вероятно ще ни търсят и ще стрелят навсякъде другаде. – каза Елерет.
-Но ако се сетят това, което го каза? Че ни е хрумнало това и не сме сменили позицията си? – отвърна Джонатан?
-Може пък и да се сетят, че на нас ни е хрумнало, че на тях им е хрумнало, че на тях им е хрумнало и така нататък, и така нататък до безкрайността. Тук вече навлязохме в теорията на вероятностите.
-Тоест казваш, че който каквото и да си помисли, всичко е игра на хазарт при това положение... – обади се Елерет.
-Точно.
-Пф, прекалено е тъмно така. – и нямаше предвид помещението. – Трябва ни повече информация.
След което се приближи до панелите, които се спускаха по специални релси, така че не можеше да го побутне и да надзърне какво има отвъд. Помисли си дали да не изреже някаква миниатюрна дупка, но реши, че е лоша идея – най-малкото, че знаеше, че наблюдателните системи на рохейците и софтуерът, който ги управлява, могат да засекат нещо от толкова малък порядък.
-И ти ли си помисли същото? – чу гласа на Дон някъде зад себе си.
Елерет се обърна и в следващия момент го видя как изваде от снаряжението си четири малки сферички, за които не срещаше проблем да ги държи едновременно в дланта си.
-Ще пусна няколко бръмбъра. Ще са ни от полза, а и не мисля, че ще ги хванат. Ще ида тридесетина етажа по-надолу – ако ни видят случайно, да си мислят ще сме там.
-Разбрано, върви.
Когато Дон излезе и докато го нямаше, в помещението се възцари пълна тишина – всеки бе потънал в мрачните си мисли. Бернард мислеше за Стела, Тенши мислеше за Стела, Елерет също мислеше за Стела. За постъпката й и кое беше това нещо, случило се толкова внезапно, че да ги изостави. Толкова много думи беше казала в съобщението си, наистина ли беше чак толкова сложно, че да не може да им го обясни накратко?
-Пуснах микродроните. Пращам картината им на визьорите ви и се връщам. – прекъсна изведнъж мислите им Дон.
Докато се качи обратно при тях, тримата, отново без да продумат, огледаха образите, които им се изпращаха – мрачните сиви сгради около кулата на националната телевизия, безбройните безлични автомобили, боядисани в тъмни, подтискащи цветове, калните и черни улици, малките точици, лутащи се механично по разбитите бетонни тротоари.
-Скоро ще започне да става напечено... – обади се Джонатан зад гърба им. – Видяхте ли хеликоптерите? Преброих поне шест, не са военни, но не ми харесва как се струпват. Сигурно вече всички са разбрали какво се е случило и едва ли не цялата страна ще довтаса на прага ни – а при първа възможност може да се стигне и до крайности...
Тенши само му хвърли един поглед, изпълнен с примирение и приклекна пред комуникационния пулт.

Пресрещна съдебния лекар мигом още щом той излезе от моргата след аутопсията.
-(Е, какво установихте за нея?) – попита нетърпеливо Бертал. – (Какво показа аутопсията, от какво е умряла?)
-(Казано по-просто – преумора и уплаха.) – отвърна той.
-(Моля? Какво имате да кажете? Как изобщо е възможно това?)
-(Повярвайте ми...) – той надзърна пагона му. – (... майоре, този случай е не по-малко учудващ и за мен – честно да си призная за първи път виждам подобно нещо. Но нещо я е накарало да тича толкова много, че буквално е умряла от преумора. Това е невъзможно, не знам как е успяла да презори по-този начин тялото си, мускулите й би трябвало да откажат да помръднат много преди да се е стигнало до леталния изход – но въпреки това тя е продължила да тича устремено към него.)
-(Разбирам.) – каза Бертал и се замисли.
-(Утре сутринта пълният ми доклад ще е на бюрото ви. Уведомихте ли близките й, какво искате да направя с вещите й?...)
-(Не ги докосвайте!) – изстреля рязко изведнъж той. – (Не ги докосвайте повече, недокосвайте и нея! Изгорете ги, заедно с тялото й...)
-(Майоре?...) – лекарят се стъписа искренно.
-(Изгорете ги. Изгорете всичко!)

През следващите няколко часа се случиха доста неща.
-Не ми харесва накъде отиват работите... – изсумтя Дон.
Бръмбарите не бяха спирали да им пращат образ директно към лазерния екран на комуникационната им система, който бе разделен на четири – по една картина за всеки минидрон.
На останалите също не им хареса накъде отиват нещата.
В началото въздушният трафик беше преустановен. И по-късно заменен от военни хеликоптери, безпилотни самолети и разузнавателно дрони, които кръжаха около небостъргача на дискретно разстояние. Но все още изобщо не смееха да се доближат прекалено близо. Дори се случи и няколко изтребителя във формация да пределят веднъж.
Първо полицията обгради и блокира напълно района около сградата. Когато обаче рохейците започнаха да излизат по улиците, събирайки се на тълпи зад барикадите, принуди органите на реда да се изтеглят тихомълком по най-бързия начин.
Не мина и час обаче когато се появи жандармерията. Започнаха да кънтят изстрели, вдигнаха се бели облаци от подцевните гранатомети на автоматите им и куполите на бронетранспортьорите, кръвта на прогонената от сълзотворния газ и гумени куршуми тълпа се смеси с намокрените, като че ли от порой улици, от водно-струйните оръдия.
На тълпата също не й отне доста време да се преорганизира и скоро коктейлите Молотов и самоделни димки се посипаха към жандармеристите и автомобилите им. Няколко коли и миниванове бяха подпалени, но не успяха да изгорят до основи, тъй като органите на реда използваха подръчните им водни оръдия, за да потушат пламъците. Полицаите не бяха засегнати изобщо, тъй като първо, че бяха екстремно предпазливи, тренирани и съобразителни и второ – почти веднага откриха огън по тълпата, принуждавайки ги да намерят прикритие и да започнат да действат по-предпазливо.
След това, когато пристигнаха камионите, танковете и бронетанспортьорите от Шеста ерлска бригада, нещата за протестиращите (предполагаха още от самото начало, че го правят в тяхна подкрепя) значително се усложниха и само от време на време започваха да зърват отделни групички от смелчаци, които нищо не можеше да ги спре да отстояват каузата си – нито водните оръдия на бронираните камиони, нито танковете на военните.
-Май изгубихме местната си подкрепа... – вметна по едно време Тенши.
-Егати диваците. Да се избиват по този начин помежду си. А са уж от една държава, от един град! – обади се и Елерет.
-Ние също сме били такива някога. – подхвърли и Дон.
-Не ми напомняй... – изсумтя презрително жената от „БИОШОК“.
-Да, били сме. Но вече не. Това е разликата. – намеси се твърдо Тенши. – Точно и затова сега те са там, а ние сме тук. Защото можем да го осъзнаем. Не го забравяйте...
-Много кисела стана нещо. Подслади се малко... – рече сухо Елерет, без да сваля каменния си поглед от нея.
Тенши я изгледа продължително със стоманеното си лице.
-Хей, не се спречквайте помежду си, нали това говорехте допреди миг! Не ставайте като тези рохейци долу, трябва да останем единни, иначе сме свършени. Разделени сме слаби... – намеси се умиротворително Джонатан, заставайки между двете им.
Те за миг сведоха погледи, като че ли срамувайки се от постъпката си. И после, все едно умствено наговорили се, казаха в един глас:
-Съжалявам.
Бернард се изкикоти, а Тенши и Елерет се спогледаха мълчаливо. Видя как момичето се усмихна през противогаза си, можеше да се обзаложи, че и жената правеше същото зад маската си.
В следващия час военните и техните машинации – танкове, бронетранспортьори, бойни машини на пехотата, двукраки уоукъри и андроиди, установиха пълен контрол над улиците и булевардите около сградата на Националната телевизия. Тълпа вече не се виждаше с невъоръжено око, а чрез картината, предоставена им от бръмбарите на Дон, установиха, че размирици и сблъсъци между цивилни и жандармерия все още имаше, но се бяха изместили доста пресечки отвъд небостъргача – нещата на вървяха добре за подръжниците им, полицията използваше всички непозволени средства, за да ги изтласква отвъд и отвъд, и разпръсне – с първото се справяше много добре, с второто – не чак толкова, на места все още имаше изключително упорити групички, които оказваха отчаяна съпротива срещу органите на реда.
Толкова бяха погълнати от гледката на събитията, че когато комуникационният им пулт изпищя изведнъж, всички се сепнаха.
-Няма ли да отговориш, Тенши? – попита Елерет след няколко секунди, когато видя, че момичето изобщо не помръдва.
То само я изгледа с разширените си от почуда очи, после разтърси леко глава и се обърна към пулта.
-Да, да, разбира се... – приклекна Тенши до пулта и превключи честотата на тази на която беше дошло повикването. И го пусна на високоговорителите.
-(Говори бригаден генерал Дийъс Брюз, командир на Шеста ерлска бригада. С кого имам удоволствието да разговарям?)
-(Младши лейтенант Тенши, научен офицер от борда на „С. Т. Елмендорф“. Какво се случва там, генерале? За какво е всичката тази неразбория?)
-(Аз се надявах да ми обясните същото, лейтенанте. Аз просто следвам заповеди. И вие ли правите същото в момента?)
-(Какви заповеди? Чии?) – игнорира въпроса му тя.
-(Това сега не е чак толкова важно...)
-На президента им, как чии, никой друг в тази държава няма правомощията да заповяда подобно нещо и не е толкова тъп, че да го направи в действителност. – вметна зад тях Елерет. Беше надвистнала отгоре им, скръстила мощните си ръце на гърдите си.
Тенши само я изгледа кратко и се извъртя обратно към пулта.
-(Какво ще предложите тогава?) – попита тя.
-(Следното: свалете оръжията и броните си, отпечатайте входовете към сградата и се предайте.)
-То‘а нормален ли е?! – възкликна невъздържано Елерет.
-Штт, тихо! – отново й хвърли бърз поглед. – (Знаете, че не можем да направим това. Каква основателна причина имате, че да изисквате това от нас?)
-(Да минем директно на въпроса тогава, без повече завъртулки и церемониалности... Знаем, че „С. Т. Елмендорф“ е заминал без да ви вземе, но след това ви е изпратил съобщение – прихванахме го, но все още не сме успели да го разкодираме...)
-(Не бихте и могли в следващите няколко милиона години.) – вметна Тенши.
Генералът млъкна за секунда, но остана глух за забележката й.
-(Знаем, че корабът ви е напуснал системата ни – оптичните ни телескопи са го видели.)
-(Но ще се върнат. И когато ви видят какво правите, положението ще стане много лошо за вас.)
-(Ние ли какво правим? Вие превзехте, окупирахте и блокирахте цяла държавна сграда, прекъсвайки електричеството й и комуникациите. И каква беше причината за всичко това? Много бих желал да чуя такава, основателна ако имате...)
-(За да гарантираме напълно нашата сигурност. Ще възстановим всичко в нормалния му ритъм, когато нашите се върнат да ни вземат.)
-(Аз предлагам същото, лейтенанте, и то веднага – оставете оръжието си и пуснете вътре войниците ми, сигурността ви ще ви бъде гарантирана, ще ви бъде намерено убежище, в което да прекарате докато вашите се върнат да ви вземат – и ще ви бъдат осигурявани всички необходими условия за вашите разбирания за нормален живот, без значение колко дълго време се наложи да ги чакате.)
-(Съжалявам, но ще трябва да ви откажа – независимо колко неустоимо звучи предложението ви.)
-(Тогава съм принуден да ви измъкна насила оттам. Сградата, която сте окупирали е с изключително важно значение за комуникациите между отделните институции в този град, а и в останалата част на страната. И с вашите действие вие секнахте всичко, предизвиквайки пълен хаос. Осъзнавате това, нали?)
-(Напълно. Но, както казах, то ще продължи съвсем кратко време – дори няма да го усетите.)
-(Сигурно сте права. Но за нашата държава, в нашето положение, тези няколко секунди ще са пагубни.)
Тенши само изгледа останалите с една твърдост, която замаскираше примирението й. Другите й отвърнаха с непоколебимост, изразена чрез каменните изражения на лицата им.
И се обърна отново към комуникационния пулт.
-(Съжалявам, генерале. Явно дискусията ни се изчерпа.)
-(Не ми оставяте друг избор тогава, освен да заповядам на войниците си да ви измъкнат насила...)
-(Бъдете разумен, генерале. Знаете, че много от душите ви ще загинат, ако го направите. Ще се защитаваме с всички налични средства, с които разполагаме.)
-(За това сме се подписали всички, лейтенанте – за да загинем, когато се налага...)
И връзката прекъсна...
Резките внезапни стъпки ги сепнаха, карайки ги да се извъртят рязко...
-Дон, стой с тях и ги пази. Аз слизам долу! – обади се Елерет.
-Разбрано. Ще прехвърля половината от бръмбарите под твой директен контрол!
-Получих ги!... Вече съм десет етажа надолу. Ще държа образите им далеч от лицето си за сега, искам да сляза колкото се може по-бързо. Докладвайте ми за всичко, което виждате!
-Побързай тогава. Единият от бронетранспортьорите тръгна и вече почти до входа.
-Е, не, тези рохейци просто си просят боя...
В следващия момент видяха на камерите как машината се вряза мощно в бронираните врати и нахлу директно във фоайето на сградата.
-Супер, и разхерметизираха цялата постройка... – изсумтя Джонатан.
-Дон, прати едната камера вътре да ги следи дискретно.
-Готово, сетнах я. Образът й е препратен към теб и чака да го приемеш, когато си готова.
-Разбрано. Къде са сега?
-Стигнаха до боклуците, с които затрупа стълбището, водещо към втория етаж. Пратиха и няколко души настрани, явно ще оглеждат за нещо. Държа дрона при основната.
-Пусни вътре още един дрон. Следи всички какво правят, не искам да сме слепи...
-Пращам... Пристигна... Другите оглеждат асансьорната система... Основната група мисля, че току-що тръгна да залага експлозиви. Побързай, Рен, иначе ще влязат!
-Бързам, бързам!... Минах тридесетия етаж.
После видяха как войниците се отдръпнаха и купчината бюра, врати, компютри, столове и всички всевъзможни боклуци, които беше изкъртила и изсипала Елерет в коридора, се разхвърчаха навсякъде, дронът се разтърси леко дори.
-Вече няма нужда да си даваш зор. Пробиха... – обади се Дон.
-Не е болка за притеснение – ще ги накарам добре да си помислят преди да решат дали да искат да продължат срещу нас. Вече вземам образите от дроните, които прехвърли под мой контрол.
-Втората група отвори вратата към асансьорната шахта. Мисля, че ще се опита да се изкатери по стълбата. Бел, защитавай Тенши, аз отивам да ги разубедя!
-НЕ! Стой си на позицията, Дон! Защитавай Тенши!
-Ако не ги откажеш от опитите им, нищо няма да може да я опази...
-Слушай ме какво ти разправям! Пазете я! Аз ще успея да се справя с всички тях – и то така, че няма да разберат откъде им е дошло. Разполагам с необходимите ресурси откъм мощ и откъм време.
-Добре! Но минат ли петнадесетия етаж, се намесвам.
-Няма да се наложи, обещавам ти. Какво показват дронтие ти отвън?
-Никаква промяна. Всички са на постовете си и очакват какво ще се случи вътре.
-Кажете ми ако влязат още войници. Нямам физическата възможност да следя четири камери едновременно.
-Разбран, държим всичко под око – даже и твоите.
-Окей. На осмия етаж съм. Войниците от основната група приближават шестия. Всеки момент ще се сблъскам с тях...
-Гледай да ги прогониш с минимални жертви от тяхна страна... – поде Бернард.
-Не, изключено! Ако ликвидирам само няколко и останалите се прикрият, ще избухне престрелка, която ще ме задържи и другата група ще ви достигне. Няма да рискувам – ще се справя максимално бързо и тихо с всички...
Чу как Бернард само преглътна.
-Ти си жестока жена, Елерет... – обади се тихо Дон, но иронията бликаше от тона му.
-Ха-ха. Ако мислиш така, почакай да видиш сестрите ми, особено Амарис. Явно никой от вас не ги познава достатъчно... Минавам на камуфлаж, оръжие – гаусов режим, куршуми – самонасочващи... Външните говорители са изключени, задействам фотонната фемтокамера!... Още малко... Контакт! Прихващам, ОГЪН!!!
Всичко стана за секунда. Нищо не се чу, почти не се видя. Просто как десетина рохейци, вървящи във формация по дългия коридор, изпопадаха като пилци, разкъсани на части от самонасочващите куршуми, изтреляни с километри в секунда от гаусовата пушка на Елерет.
-Всички цели са неутрализирани, приминавам към следващите. Видя ли, Дон? А тези в асансьора дори няма да минат четвъртия етаж...
Не можеха да я видят, заради включения камуфлаж, но по местенето на камерата, която си комуникираше с костюма й, и образите, които им предаваше, предполагаха къде горе-долу се намира жената. И кардите скоро ги отведоха до асансьорните врати.
Които внезапно се отвориха и единственото, което видяха на другата камера, която следваше нея групичка, бе падащите в мрачната бездна тела...
-Тук Елерет. Всички цели са неутрализирани, не засичам други. Ще затрупам отново входа. Дон, вземи всички камери отново под твой контрол и се оглеждай.
-Разбрано, Рен.
-Прати дроните навън! Искам да ми докладваш какво се случва и за всякаква промяна в ситуацията. Не пропускай нищо, Дон!
-Няма, Рен, не се тревожи... Ще задържа единия от дроните вътре, заради бронетранспортьора, който още стои във фоайето и не се изтегля. Имам предчувствието, че ако види боклуците, които хвърляш, ще започне да стреля насляпо...
-Значи ще го елиминирам предварително, за да не го допусна... Слизам надолу, почти достигнах... Тенши, използвайки образите, които ти предава дрона във фоайето, влез в мрежата им и ми дай бронировъчните характеристики на машината долу...
-Разбрано, влизам... Момент... Име: „СТС-61“. Шестдесет милиметрова долна предна плоча под ъгъл петдесет градуса, двадесет милиметрова горна предна плоча под ъгъл пет градуса. Състав – композиция от обеднен уран, боров карбид, изкуствен диамант, титан, листова еднородна хром-ванадиева стомана, волфрам, въглеродни нанотръби, графит, спектра... Невъзможно е да го пробиеш челно с който и да е от куршумите ти. Страните са изградени от същата композитна броня, но са сравнително по-тънки и под не-толкова остър ъгъл, но не знам дали ще успееш да се справиш и с тях...
-Слушам. Превключвам оръжията: микровълнов режим, импулсна стрелба...
Когато натисна спусъка, усети как нещо като че ли само за едим миг изсмука огромна част от животворните й сили – почуства се така, все едно беше в края на тренировъчен ден в периода, която все още същинското й обучение беше в началото си – преди цели тридесет и четири години, на далечната Бенаташ – потна, кална, мръсна и изнемощяла, нямаща силички да стои на краката си или дори да държи клепачите си отворени. Неспособна да се нахрани пълнноценно, зареждайки се с необходимите ценни съставки и жизненоважна енергия, необходима й за да преживее и ада, очакващ я на следващия ден. Падаше в калта преизтощена от умора, докато някой от инструкторите не я принудеше да се изправи, спуквайки я от бой с някоя оловна тръба. Но помнеше и случаи, в които дори и това не е било в състояние да я изкара от неприятните дерби на съня, в които реалността й се явяваше като кошмари под формата на трениращите й, които не спират да я удрят, опитвайки се да я изтръгнат от лъжилово чувство за сигурност, което си мислеше, че може да й осигурят сънищата, а на сутринта се събуждаше цялата посинена и в засъхнала кръв, примесена с изсъхналата грубовата кал, скована от болка, неспособна да помръдне още повече. И когато инструкторите отново се опитваха да я изправят на крака, спуквайки я още повече от бой, тя обикновенно не можеше да го направи и положението отиваше още по-към зле за нея, свършвайки обикновенно в лазарета, занесена от сестрите си, колкото да я позакърпят и обезболят, за да могат веднага да продължат мъките й с пълна сила. Някой път се беше налагало двете с Амарис да насят Марилин или пък двете с Марилин да носят Амарис. Имало е и случаи, когато някоя от тях е носила и двете си сестри, но най-чести са били тези, в които никоя от трите им не е била в състояние да ги занесе, понеже са били припадали и бити до несвяст. И никой, чак до сутринта, не се е намирал, за да им помогне.
Само като си спомняше ужаса на тренировъчния лагер, първите кошмарни месеци, които едва не ги убиха... Почти й ставаше жал за Сия само като си помислеше, че и тя преживява същото сега. Но трябваше...
Беше нужно, защото именно обучението й сега не й позволи да изпадне в несвяст, както би станало, ако направеше подобно нещо преди тридесет и четири години, от този импулсен порив на енергия, който изсмука от тялото и бронята й толкова много жизненоважни елементи. И въпреки това й причерня, почуства за миг как все едно главата й се отлепя от тялото, унасяйки и въздигайки се, но костюмът й го направи по-леко поносимо – макар че Рен възнегодува и усети как се стегна по-силно около тялото й, все едно се опитваше да й отмъсти, задето й причиняваше толкова много физическа болка.
И веднага започна да влиза всичките си познати подсилващи хормони – адреналин, допамин, кортизол, ендорфин и още други стресови и болкорегулиращи вещества. Усети и как тялото и бронята й започнаха да разграждат запасите си от въглехидрати и мазнини, и дори белтъчини от мускулите й, за да добият ново количество енергия, вследствие на преходния шок от неимоверно голямата консумация на такава за един кратък миг и да го подготви за евентуалното бъдещо използване на още. Усети и как изчерпаните й за един кратък миг запаси от аденозин трифосфат и креатин фосфат си заминаха, бронята й мигом прибегна към складираният витамин D, който да понижи нивата на калций в митохондриите и да ги направи по-ефективни в производството на АТФ. Усети и как започна да черпи от чернодробния й глюкоген, за да възстанови нивото му в мускулите й, за да спре тялото си и бронята й да използва разграждането на протеини и превръщането им в аминокиселини за енергия.
Първоначалният шок продължи не повече от секунда – просто бронята й не позволи да изтрае по-дълго и използвайки запасите си и тези на тялото й, започна да възстановява нормалното му, нестресово функциониране.
Всички това се случи още преди бронетранспортьорът да се взриви, но за да се възстановят хормоналните й нива в обичайните си граници, щеше да отнеме може би часове.
Въпреки причерняването й, успя да се наслади наслади на най-кулминативната част от цялата сцена. В промеждутъците видя как машината в миг пламна и само след секунда, когато вече зрението й се беше избистрило, благодарение на хормоналния отговор на тялото й, предизвикан и стимулиран от бронята – мощния тътен разтресе сградата, разхвърляйки пламъци, стопен метал и всякакви останали отломки навсякъде, а бликналата светлина беше така ярка и заслепяваща на тъмния фон, че принуди костюмът й повторно да причерни зрените й и да заглъхне ушите й, за да не издъне грохотът тъпанчетата й. Взривната вълна премина като изтръпване през нея, бронята й за миг омекна, правейки го по-лесно поносимо и след миг сцената стана толкова подтискаща, че дори и тя щеше да се побърка, ако не беше останал тихият пращящ огън от бронетранспортьора, който хвърляше още по-мрачни, танцуващи сенки по стените в такт с тъмните чувства, които се зародиха в душата й.
Реакцията на бронята й, беше нов хормонален отговор, който й помогна за секунди да преудолее и това.
-Тук Елерет, вражеската заплаха е неутрализирана. Заемам се с затрупването на входа. Не се отпускайте! Сградата е напълно разхерметизирана вече, температурата скоро ще се повиши поне с десетина градуса, а въздухът ще стане негоден за дишане. В никакъв случай не сваляйте маските!
-Разбрано, Рен, няма. – отвърна й Тенши. – Заради отрязаното електричество, вторичните панели няма да се активират. Пробвай след това да ги измъкнеш ръчно!
-Слушам. Дон, някаква промяна навън?
-Един от командните джипове се оттегли. Мисля, че в момента ще започнат да обсъждат какво да предприемат отсега нататък.
-Разбрано, дръж ме в течение за всичко, докато си взема дроните, след като запуша входа и се опитам да смъкна панелите.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Oct 2014, 21:45
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Когато Елерет дръпна резервните запечатващи панели, херметизирайки отново сградата и затрупа основното стълбище към горните етажи, се върна при тях.
-Някаква промяна? – попита тя.
-Все същото, то се вижда. Нито са помръднали, нито са се опитали да се свържат с нас втори път. – отвърна й Дон.
-Хм, не ми харесва накъде отива това! – изръмжа тихо Елерет. – Ама изобщо! Да се преместим десет етажа по-нагоре, хайде, темпо, мърдайте! – и грабна комуникационния куфар и без да чака останалите се впусна към стълбището.
Дон, Тенши и Бел нямаха друг избор, освен да я последват. Когато се качиха горе, не им остана нищо друго освен да гледат в очакване образите, които им изпращаха микродроните отвън. Множеството джипове и военни машини, блокирали улиците и булевардите, водещи към сградата. Мрачните и черни, гъсти облаци във фон със ситуацията, в която се намираха и двете страним, и със скорошните събития, които сполетяха всички им. Бяха надвиснали над целия град, хвърляйки в забвение тъмните сивите бездушевни постройки, изникващи от земята хаотично, като някои паразитни плевели, чиито място не би трябвало да бъде тук. А там, в далечината, заветните слънчеви лъчи пробиваха куполния мрак и с присъствието си обливаха безжизнените, напукани и изсъхнали от жарката им дейност поляни.
Толкова бяха погълнати от тази страшна красива гледка, че никой от четирима им не можеше да каже колко време са стоели така в захлас.
Докато Тенши изведнъж не изкара акъла на всички им с припадъка си.
И още повече, когато не успяха да я свестят.

Черният фон постепенно се разми и илюминациите от искрящо многоцветие, което последва, постепенно премина в пуст и сребрист тон, толкова студен и безразличен, колкото и очите на някой стар андроид.
„Идддвввааатттттт!“ – извря нечий глас от дълбините на съзнанието й – такъв, за когото винаги беше подозирала, че съществува, но винаги се бе бояла да го срещне. Като някой, който беше предопределен за нея. Но първият контакт винаги беше нещо неизбежно.
„Свесссти сссеее! Най-накрая сссе сссвестиии, сссслава богууу!“ – чу тя друг глас в дълбините на съзнанието си. Колко странно беше всъщност, толкова бе тих този глас...
Не, не го чу – усети го. Усети го по начина, по който усещаше водата, когато се потапяше във ваната или по начина, по който усещаше миризмата от любимата си храна. Точно каквито бяха и гласовете, когато я спохождаха сънищата й – тихи. Странно, стори й се познат и мил, на някой, който истински я обичаше. Но защо тогава не можеше да си спомни нито името му, нито лицето му?
„Идваттт? – повтори нечий друг, чужд глас. Този й се стори напълно непознат – Коййй идва? Кажи ниии, Теншиии!“
Тенши? Какво, за бога, беше това?
Не можеше да си отговори, но усети как при споменяването му, нещо повърхностно, което беше част от осъзнатата й първична същност, се размърда.
Само, за да изкара отново на фокус сивия разфокусиран фон, който царуваше в целия й ум, все едно се беше потопила в бездънно сребърно море...
„Идваттт, идваааттт!“ – изкрещя отново несъзнателнотоначало в нея.
Усещаше как незнайна паника се надига в нея, последвана от неистовия й ужас за това, че никой не може да я разбере. А трябваше! Всички те бяха в опасност, животите им бяха изложени на риск, защото никой не искаше да я разбере.
„ИДДДВВВАААТТТ!!!“ – изкрещя тя, този път с цялото си съзнантелно и несъзнателно аз, влагайки всичките си чувства в този последен убедителен вик.
Морето от сребро като че ли се разбушува, усети как поривите я разтърсиха из костите й. После нещо я сграбчи из основи и всичкото вълнение спря за един миг, така както беше започнало. Но това я паникьоса, все едно някой й беше прекратил достъпа до всички животворни съставки и тя, впрягайки отчаяно всичките си последни останали сили, започна да се бори, да се съпротивлява, да опитва да се измъкне от хватката на сребърния затвор. А той я плашеше неистово.
„Хеййй, Теншиии! Успокоййй ссеее! Успокоййй ссе, момичеее!“ – рече непознатият глас и усети как цялата й съпротива беше потулена, като отминаваща буря. Като такава, която всъщност никога не се е състояла.
„Изобщо не сссе е съвзелааа! Вввсе още бълнувааа! Беллл, Реннн, помогнете миии!“
Бел? Не знаеше защо, но това изведнъж й подейства страшно успокояващо. Което отново изцяло я потопи в сребристото море, която вече не я плашеше изобщо. И за разлика от предишния път, когато се съпротивляваше срещу течението, скована от страх и самота, този глас я успокои. Подейства й като пътеводна светлина на бездушевно място, която я преведе през гъстия мрак на непознатия пуст път.
„Беллл?“ – незнайно защо повтори тя. Беше дошло от съзнателната й личност, почувства се сигурна и смела, когато изрече.
„Теншиии? Теншиии! Добре ли сиии?!“
Тенши? Коя беше „Тенши“, за бога?! Но сега това не беше толкова важно...
„Моля виии, тттрябва да ме разберетеее. Тттее идваттт...“ – вече шепнеше съзнанието й.
„Идваттт? Кои идваттт, Теншиии?! Моля теее, отговори миии!“
Зрените й беше само едно сребристо петно.
„Сивитеее. Сивитеее идваттт.“
„Каквооо иска да кажеее ссс товааа?“
Изведнъж усети някакво вмешателство отвън. Но този път не като заплаха – и не се съпротивлява.
„Жизнените ййй функцииии ссса значително повишениии наддд нормалните за човешкото тттяло границиии. Всичкиии анти-стресови хормониии ссса над нормитеее – мозъчната активносттт еее необичайна, не мога да определяяя товааа... Не знаммм колко ще можеее да понесеее тялото ййй при това положениеее. Мисля, че квантовияяя ййй мозък е преминаллл в хиперизчислителен режиммм.“
„Каквооо?! Но каккк еее възможно товааа извъннн корабааа? Откъдеее би моглааа да черпиии толкова много енергияяя?“
„Не знаммм. Но трябвааа да яяя изкараме колкотооо сссе може по-скоро оттт това състояниеее. При товааа положение можеее да ййй се случи най-лошотооо...“
„Идваттт... Каквооо искаше да кажеее ссс товааа „идваттт“?... Идваттт...“ – рече мистично познатият й глас.
„Ще регулираммм нивата ййй...“
„Не, чакаййй! Тя казва „идваттт“. Сивите идваттт...“
За миг настана пълна тишина – единствено отражението на тревожните й мисли бушуваше из сребристото небитие.
„Бързо, превключиии образите оттт всички дрониии!“
... ново мълачние...
„Машините и войницитеее се отдръпваттт, образуваттт периметъррр около сградатааа. Не ми харесвааа накъде отиваттт нещатааа!...“
„Хеликоптеритеее също ги нямааа... Чакаййй малкооо, това самолетиии ли сааа?... Да, самолети сааа!“
„Преброиххх двадесеттт и четириии!“
„И на мен не ми харесва накъде отиват нещата...“
„Идваттт! Идваттт!“ – надигна се отново несъзнателния й глас.
Паниката и ужасът от това, че никой не я разбира, че не може да направи нищо, отново я обзеха.
„Спокойно, Теншиии... Успокоййй се, миличката миии...“
И отново усети как нещо се намеси в небитието й. Но същността на това беше съвсем друго. Не й позволи да се бори, не й позволи да се съпротивлява. А само да се отпусне, да си позволи сребърната бездна да я погълне изцяло, да й се оттаде, да я успокои, предавайки й едно чувство на мир и удовлетворяване. Все едно след години на война се прибираше при семейството си.
„Семействооо? Какво е товааа? Аз имаммм ли таковааа?“
Тези мисли я накараха да повтори:
„Моля виии. Пазете сеее. Те идваттт.“
„Самолетитеее ни подминахааа. Отиваттт сиии.“ – каза непознатия.
Тези думи я изпълниха с необяснима паника и неконтролируем ужас.
„Неее! Неее! Те идваттт! Обръщаттт, ще се върнаттт! Те идваттт!“ – запротестира съзнанието й.
„Каквооо? Какви ги говоришшш, Теншиии? Заминаха си вечеее, ннняма никогооо. Хайдеее, събуди сеее, нашите ссскоро ще дойдаттт да ни прибераттт.“
„Неее, неее, неее! Те идваттт! Обръщат сеее! Те идваттт! Идваттт! Надолууу! Бягайтеее! Надолууу!“ – с всяка последна дума чувстваше как гласовете, които извираха от нея, ставаха все по-тихи и далечни, все едно нещо ги заглушаваше.
Усещаше как животворните сили, които поддържаха цялата тази илюминация чезнат и гаснат, така както гаснеше задушеният огън. Сивото й съзнание се разми и размъти, сякаш се беше приближила толкова близо до него, че не можеше повече да го фокусира. Превърна се в пуста и черна бездна, в която не същестуваше нищо реално – нито съзнание, нито светлина, нито звук. Почувства се излъгана и изоставена – нищо вече сякаш не можеше да я изтръгне от това, нищо вече не можеше да я спаси...

Не знаеше колко време е стояла така, но с всеки изминал миг се затваряше все повече и повече в себе си. Изобщо не искаше да излезе от това. При всяко въздействие отвън, се съпротивляваше, от яростно до все по-яростно и отказваше да се предаде. Мрачната бездна изведнъж се разтърси мощно, все едно беше попаднала насред някоя вековна буря на газов гигант. За миг й се стори, че пак започна да чува гласове, мътни и неясни, точно като съзнанието й...
Не, не, не, не можеше да е това, тя се съпротивляваше и бореше, бореше се яростно, не допускаше нищо вече до същността си. Не можеше да е вярно...
Паниката, че е сама и забравена, и че завинаги ще остане така я завладя, впи се още по-надълбоко в нея, заплашвайки да пусне толкова гъсти и мощни корени, че да не остане нищо от нея, че никой вече да не може да изведе от това...
Изведнъж нещо я обгърна, нещо обгърна същността й, точно така, както беше направило преди малко – озова се насред огромно светло поле, облято от искряща бяла светлина, все едно беше попаднала на прага на някоя митична райска градина. И гласовете пак се усилиха...
„Неее, неее, неее, трябва дааа се съпротивлявашшш! – изригна в един тон цялото й съзнание. – Трябвааа да се съпротивлявашшш, те те изоставихааа! Трябвааа да се съпротивлявашшш, трябвааа! Неее, трябва да се съпротивлявашшш, неее, трябва да се съпротивлявашшш, съпротивляваййй се, трябва да се съпротивлявашшш, неее, трябва да се съпротивлявашшш, не трябва да се съпротивлявашшш, не трябвааа, не трябвааа, неее...“ – постепенно гласът ставаше все по-тих и по-тих, с избледняването на същността й и светлината в душата й. Чувстваше как губи контрол над него, как всичко, за което се беше борила до преди малко, изчезна безвъзвратно – как й бива отнемано от дълбоките корени, които толкова силно беше пуснала. Отчаянието се преврна в ужас, воплите й – в писъци на отчаяние. Гласовете се усилиха, все едно се връщаше към омразната реалност след кошмарен сън, илюзионната светлина премина в пълен мрак...
После отвори очи...

„Теншиии! Теншиии!“ – долетя до истинската й същност един много далечен глас.
И много, много познат.
Истинската й същност, да... Едва сега осъзна какво се случваше в действителност...
Размитият й поглед се избистри и видя през ясното стъкло на противогаза си тревожното лице на Бернард зад деполяризирания му визьор.
-Бен? – прошепна тихо тя – така, все едно беше допуснала колосална грешка и се опитваше да се извини.
-Тенши? Тенши! Божичко! – и изведнъж се озова в металните му прегръдки.
-Рен! Тенши се съвзе! – гръмкия глас на Дон в слушалките им внезапно ги накара да се опомнят и да забравят всякаква взаимна радост.
-Самолетите излизат от обсега ми, Дон! Ако тръгна да ги преследвам, няма да мога да ви защитавам! Дроните индикират и за други, в противоположната посока!
-Ще се погрижа за тях!
-Не, късно е! Изстреляха ракети, тичайте към вътрешността на сградата! БЪРЗО!
-Ще се върнат... Надолу... Сивите идват... – прошепна тихо Тенши.
-БЕН, ВЕДНАГА Я ГРАБВАЙ И СЕ МАХАЙТЕ ОТ НЕГО ЕТАЖ! – изкрещя Дон.
-Късно е, намерете пр!... – поде Елерет.
И в следващия момент всичко избухна. Усети как ударната вълна помете им двамата и все едно с преса се опитаха да изкарат въздуха от дробовете й. Нощното виждане се изключи, за да не заслепи очите й, когато експлозията освети мощно етажът, топлинната вълна я накара да се почувства все едно е в някаква огромна пещ за боядисване. Хоризонтът й се превърта като някоя центрофуга, а слушалките автоматично бяха регулирани, за да не издънят тъпанчетата й. И въпреки това ушите й писнаха, усети бетонната прегръдка на пода, който я посрещна и как цялата ставаше в синини докато се превърташе по него, пометена от експлозията.
-КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ?! – чу тя приглушения глас на Рен.
Имаше чувството като че ли се е озовала насред дъждовно поле, когато камъчетата и отломките се посипваха около нея, като че ли нямащи намерение някога да спрат. Усети се как диша трудно, запъхтяно, всякаш нещо за миг беше източило почти всичките й животворни сили.
Осъзна, че компютърът беше изключил нощното й виждане. Скоро разбра и причината за това. Експлозията беше направила огромна дупка в сградата, а тя се намираше на ръба на една бездна, която заплашваше да я погълне и да й осигури предизвикателство от свободно падане към сивия град долу. Цели петдесет етажа...
-ТЕНШИ, НЕ МЪРДАЙ! – чу как Бернард викна зад нея.
Но това само я накара да извърти колкото се може глава назад и да се опита да го намери с поглед. Мярна го за миг, но когато усети как подът под нея хлътна, фигурата му се размаза, а тя затвори очи и изпищя панически, сякаш това беше краят за нея...
Арматурата, въпреки че се беше огънала, продължаваше да издържа тежестта на огромния панел. Но ъгълът вече беше прекалено голям, Тенши усети как започва да се плъзга към ръба, задращи с ръце и крака, но не успя да се вкопчи в нищо, за което да се задържи.
И полетя надолу.
Чу паническия крясък на Бернард зад нея, но вече беше прекалено късно...
Докато падаше, единственото, което можеше да направи, бе да гледа. Да гледа как сивата пустощ все по-находчиво идва към нея, как отвъд хоризонта слънчевите лъчи си пробиваха път към изтормозената земя...
И как огромният сребрист кораб пробива плавно облаците, хвърляйки съдбоносната си сянка над града.
„Идват. Сивите идват.“ – помисли си тя.
И затвори очи в очакване.

-(Втория от дроните е офлайн!) – обади се Хана, която тичаше зад тях.
-(Увеличете темпото!) – каза Дейвид.
-(Аруен ще се трупяса след малко.) – вметна Ант.
-(Някой да я носи тогава!) – предложи дъщеря й.
Дейв се спря.
-(Не, аз ще я нося, костюмът ми ще ме подсилва, а ти на всичкото отгоре си по-изморен и от мен!) – избута го Антония и взе Аруен на гръб. – (Потърпи малко, хайде, double time!)
-(Пуснаха хеликоптерите в атака! Безпилотните ни дрони нямат амуниции!) – докладва им след малко Хана.
-(Дотук с плановете им за пленяването ни...) – рече Дейв.
-(Погрижи се за тях!)
-(Добре... Чакай! Виждам и друго!) – и изведнъж вдигна погледа си нагоре.
Мръсножълтото небе над главите им пламна в яркооранжево, когато снарядите превърнаха въздуха в огън по пътя си, мощните гърмежи накараха всичко около тях да се разтресе – земята застена, клоните и дърветата затрепериха, звуковата вълна, която амунициите носеха след себе си, вдигаше прах и листа навсякъде по пътя си – подейства им така сякаш някой ги натискаше отгоре, все едно небесата се бяха вкаменили и падаха върху главите им.
Секунда по-късно към цялостната суматоха се включиха и тихите експлозии, които долетяха зад тях – чуха го само като ехо, но го усетиха повече като вибрации, които плъзнаха по пода и телата им, все едно наблизо се случваше трус.
-(Какво, за бога...) – спря се Хана.
Другите направиха още няколко крачки и също спряха, обръщайки се към нея.
Новите проблясъци ги накараха и те да насочат погледите си отгоре – пламъците и пушекът, оставени от гаусовите снаряди бяха разкъсани от яркобелите плазмени лъчи, които подразниха очите им, пространството се изпълни с оглушителен продължителен стон, все едно от стотици падащи едновременно гръмотевици. Въздухът стана още по-гъст и черен, маранята забушува над главите им, топлинната вълна ги лъхна като във фурна. Навсякъде запращя от зарядите, усетиха електрическия потенциал, който се натрупваше в пространството около тях. Видяха как лъчите паднаха на няколко километра зад тях, оставяйки буря от пожари сред болните съсухрени дървета.
-(Какво виждаш?! Прати ми образ!) – настоя Дейвид.
-(Момент... Не ми е познато това...)
Дейвид настръхна. И всички останали, когато непознатите фигури започнаха да се материализират около тях.

Шепотите се усилиха, когато взе синята статуетка в ръка.
-(Вече знам, че ти си виновна за всичко, което направих. За убийствата, за лудостта...)
Нещото му отвърна с шепоти и внушения.
-(Но как, как е възможно нещо така малко и тъй красиво да причини толкова много мъки и страдания?)
Напомняше му за толкова много неща, за всичко хубаво, което му се бе случило в живота му до сега. И въпреки съмненията, които гризяха една част от личността му – за нищо лошо.
-(Но трябва. Трябва. Всичко трябва да приключи сега...)
Долу, на десетки метри под него, бялата пенлива вода бушуваше. Точно както бушуваха и чувствата в душата му, сякаш беше отражението им. А очите й бяха огледало на всичко около него, на реката, на мрачното пусто небе, това, което се случваше в съзнателното му начало...
„Силата ти ще сломя, с призрачен воал ще я обвия, волята ти за живот умря, с тъмнина ще я покрия...“
Разтърси леко глава. Вече не беше шепот – чуваше го съвсем ясно в ухото си, но не разбираше и думичка от това. Какво се опитваше да му каже?
„Предаййй сссе, предаййй сссе, предаййй сссеее!“
Стисна го толкова силно, че дланта му затрепери. Не можеше да го гледа повече, не можеше да го понася...
„Моййй ссси, моййй ссси, моййй сссиии!“
Пречупи се. Забрави за всички хубави неща, за които му напомняше амулета – съблазнителни и опияняващи.
И го хвърли.
Студената вълна го обля толкова силно, все едно самият той бе скочил в буйните води на реката. Все едно осъзнаваше огромна грешка, която бе допуснал, която не можеше да бъде поправена и все още не е поел отговорност за нея – но все някога ще му се наложи да го направи. Нещо толкова силно зарида вътре в него, че щеше да скочи след амулета, ако едно усещане не го беше спряло. Вместо това, протягайки безпомощно ръце, падна на колене и нададе разтърстващ вик от отчаяние.
Камъчето плисна в реката и потъна в пенливите води.
-Хаха, тук съм, спокойно. Наистина ли си мислиш, че толкова лесно ще се отървеш от мен?
Бръкна панически в джоба си и извади медальона, безличните му светлосини очи се вряза в неговите.
Въздъхна толкова силно, че едва не падна през скалата, никога през живота си не бе изпитвал подобно облекчение.
-И аз те обичам миличък. А сега – ставай и продължавай да вървиш. Достатъчно ме замота, а имаме още толкова много работа за вършене...
Джатис се изправи. И в следващия момент падна през пропаста – дори не чу изстрела. Единственото, което отекна в мъртвото му съзнание бяха неистовите крясъци и грозни пришълски ругатни на Кал.

Така дългоочакваното падане така и не последва.
Защото нещо я беше сграбчило.
Когато го осъзна най-накрая и отвори очи, безликото лице на Елерет беше само на сантиметри от нейното, силните й ръце се бяха обвили около нея, а мощните й криле с величествени махове издигаха и двете им нагоре.
-Ти... Ангел ли си? – незнайно какво я подтикна да попита тя.
Сивите продължаваха да се спускат със смъртоносна грация към повърността. Сянка беше плъзнала по повърността му, а слънчевите лъчи от другата страна го огряваха мощно, като някой ореол.
Елерет отвори две от очите си, поглеждайки я право в нейните.
-Не. Ти си. – отвърна тя и продължи да се въздига нагоре.

Десет фигури, наобиколили ги в плътен кръг... Но никоя не беше насочила оръжието си срещу тях.
Скулд се изсмя през високоговорителите му. Насмешливата усмивка плъзна по лицето на Дейвид и толкова учуди момичетата, че бяха на прага да започнат да му задават въпроси – ако един от непознаните преди това не беше заговорил първи.
Раунерил Лимак деполяризира визьора си, светлосиния му лик огря отвътре.
-(Продължаваш и продължаваш да преследваш проблемите, Дейвид. Не те очаква дълъг и проспериращ живот.) – каза рена‘арецът.
-(По-скоро те ме гонят, Нерил, но какво да се прави – дълг, все някой трябва да го изпълнява.)
Лимак направи някакво подобие на усмивка и се приближи до него. И сложи ръка на рамото му – жест на уважение, на който Дейвид отвърна по същия начин. Само като си спомнеше какво му костваше, за да си го спечели...
-(Докладваха ни, че имате премеждия и дойдохме по най-бързия начин. Не се тревожи за останалите ви хора – вече всички са в безопасност, и четиримата. Евакуираха ги на „Леморел“.)
-(Изключително съм ви признателен за това, Нерил. Нямаш и напредстава колко.)
По лицето на Лимак плъзна нещо като усмивка.
-(След всичко, което преживяхме заедно, това е най-малкото, което можем да направим за теб, Дейвид. Ти си изключително уважаван сред нас. Хайде, транспортния кораб е наблизо, ще ви откараме до „Леморел“, при останалите. Да вървим.)
Синеликите ги бяха наобградили плътно и при командата на Лимак всички тръгнаха заедно, така че Дейв и останалите, искат-неискат, се принудиха да вървят с тях. След известно криволичене сред дърветата, той видя как един от отряда изоставаше леко, така че да се озове рамо до рамо с него. И въпреки че в отряда на Лимак имаше три фигури с женски осанки, той изобщо не се осъмни, коя от тях точно е Тя.
Елиша деполяризира визьора си, приятната й усмивка изпълваше чаровното й лице в контраст със студените й, бляскави черни очи.
-(Как се чувстваш, Дейвид?)
-(Аз съм добре, Лиш. А ти?)
-(Аз? Леко съм гладна в момента, но иначе нямам от какво да се оплача. Ако трябва да съм откровена, изобщо не се учудвам, че те срещам на подобно място. Още не си се отказал от навика си да обикаляш полуобезлюдени планети,както виждам.) – усмихна му се леко тя.
-(Какво да се прави...)
-(Чувствам хлад в тона ти към мен. Още ли си ми сърдит за онова?)
Дейв се изсмя на драго сърце, при което няколко от рена‘арците извъртяха глави към него.
-(Да ти се сърдя? Не, разбира се. Ти си вършеше работата, аз си вършех работата – всички бяха доволни. А пък и вече зарастна, хирурзите даже махнаха и белега.)
Тя му се усмихна леко.
-(Но накрая успя да избягаш, въпреки всичките ни усилия, да те спрем...)
-(Ами какво да се прави... Скарим никак не ми се хареса, с всичката тая радиация, която я изяжда...) – усмихна се леко и той, поглеждайки я.
Тя му отвърна по същия начин.
-Май те харесва... – обади се Скулд в ухото му.
-Не трябва да си квантов изкуствен интелект, че да видиш това. – изкикоти се леко той. Разбира се, беше изключил високоговорителите на бронята си...
Скоро излязоха на едно малко поле, където ги очакваше сребристата совалка. Но Дейв се спря.
-(Ния, Хана, вървете с тях. Нерил ще ви отведе при хората ни, можете да разчитате на него за това, обещавам ви. Откарайте и Аруен при нейните.)
-(Разбира се.) – каза рена‘арецът.
-(Какво?! Какви ги говориш, няма ли да дойдеш с нас?) – стъписа се Антония.
-(Не, имам още нещо да свърша. От „Импера“ ще се отбият да ме вземат щом съм готов.)
-(Ама...)
-(Стига си ми противоречала, Ния! Нямам време за това, те също. Хайде, вървете!)
-(Не, мен няма да ме разкараш толкова лесно, Дейв, не и след всичко, което преживяхме. Оставам с теб.) – опъна се Аруен.
-(Ама...)
-(Бях с теб от самото начало. За малко не ме убиха. И ще бъда с теб до края.)
-(Оф, добре.)
-(Ние...) – поде Антония.
-(Но само ти!) – прекъсна я Дейвид. – (Хайде, тръгвайте. Ще се видим скоро, обещавам ви.)
-(Обещаваш, казваш?)
-(Да, напълно. Хайде, вървете...)
Едвам изтръгнаха Аруен от прегръдките на Ант и Хана. Дейв видя как сълзите й не спираха да се стичат по бузите докато наблюдаваше как фигурите им изчезнаха една по една в транспортната совалка. А когато тя излетя и скоро не се виждаше изобщо, тя падна на колене и избухна в неудържим плач. Щеше да се строполи на земята, ако Дейв не беше приклекнал да я хване. После, единственото, което знаеше, че трябва да направи, бе да я държи в прегръдките си докато утихне.
-(Защо е всичко това, Аруен?) – попита тихо той след като тя се поуспокои. Остана му единствено помръдването й от неравномерното й, хрипливо дишане.
-(Тъкмо ги намерих отново и веднага ги изгубих. Сигурно завинаги... Трябваше да те послушам и да отида с тях.) – прохлипа тя.
-(Ще се видите пак. Обещавам ти, че каквото и да ми коства, ще се видите пак. Кълна ти се...)
-(Не, недей, моля ти се. Недей ми обещавай нищо повече, не искам още разочарования...)
-(Аруен...) – каза твърдо той и я избута от себе си. Но само, за да може да го погледне право в очите. – (Обещавам ти. Ще ги видиш пак.)
Видя как блясъкът в очите й трепкаше пламенно. После я чу как въздиша дълбоко, премигна дълго.
-(Добре, Дейв. Вярвам ти.) – каза тя с едно странно примирение.
-(Отлично.) – усмихна се той и се изправи, без да пуска ръката й. – (Хайде, да вървим.) – и й помогна да се изправи.
-(Но нали вече разбрахме всичко?) – поде след малко Аруен. – (Не разбирам, защо просто не заминахме с тях?)
-(Не, още не съм разбрал абсолютно всичко, още не съм приключил. Трябва да открия някого.)
-(Някого ли?) – погледна го учудено тя.
-(Да. Този, когото ще ни помогне да замина. Чувствам, че е близо.)
-(Да заминеш ли? Но нали каза, че „Импера“ ще дойде да те вземе?)
-(Ще ме вземе. Но по-късно. Ще замина с някой друг от Рохайа.)
-(Но...)
-(Хайде, Аруен. Да вървим...)

Бертал гледаше надолу, към пенещата се в скалите река и изгаряше вътрешно от яд и разочарование. После се извъртя рязко към подчинения си.
-(Двеста дявола, защо го застреля?!) – изкрещя му майорът.
-(Е, и? Какво толкова е станало, къде ще отиде... Не виждам защо го правиш на проблем, няма да избяга вече...)
-(МЛЪКВАЙЙ! Слизайте долу и ги намерете! БЪРЗООО!!!)

Двамата спряха пред входа на пещерата.
-(Била ли си тук и преди, Аруен?)
-(Не, чак толкова надолу по реката не съм слизала. Но по-нагоре имаше невероятно езеро с хижа, като малка мама и тате често ме водеха там. А след това... Е, виждаш, индустрията скапа всичко...)
-(Да, за съжаление...) – приклекна Дейв, оставяйки „ТИЕ“ на земята, отвори го и измъкна сондата, забивяйки я в почвата.
-(Какво правиш, Дейв? Нали каза, че Скулд няма повече батерия за темпорално сканиране?)
-(Справял съм се и сам с това, Аруен. И то не веднъж.)
-(Ама...)
Не я чу какво каза после. Защото потъна в мислите си, впрягайки цялата си умствена мощ в една-единствена цел, вложи цялата си воля и сила в това. Усети как атомите му се сляха със заобикалящата го среда, как все едно се разтопи и потъна в този странен и причудлив свят...
После стана едно цяло с него. И се въздигна, започвайки да вижда всичко. Носеше се във времето, така както птица се рееше в небето, впрягайки въздушните течения с волята и уменията си. Хиляди отминали епохи преминаваха за секунди през очите му, но той не се интересуваше от тях, не и сега – сега го интересуваше нещо друго, нещо не чак толкова грандиозно и голямо като славните хилядолетия, изпити от пясъците на вековете, нещо строго конкретно – и гледаше само за него, а всичко останало игнорираше, така както времето игнорираше стремежите на велики мъже за безсмъртие.
И затова го намери бързо.

Когато се върна в реалния свят, в реалното време, първото нещо, което направи, бе да не помръдне изобщо първите няколко десетки секунди – чуваше единствено изкривеното от шлема си дишане и пулсиращата кръв в ушите му. А когато всичко се успокои, измъкна сондата от земята, прибра я в куфара и затвори „ТИЕ“.
-(Всичко тук приключи, Аруен. Хайде, да вървим.)
-(Какво стана? Вече знаеш ли всичко?)
-(Да.)

Намериха рохейския скелет само след няколко криволичещи завоя в тунелите на пещерата. Тъй като шлемът му беше пукнат, Дейв беше включил фенерите на бронята си, които осветяваха пътя им в този непрогледен мрак, а не разчитаха на нощното виждане, както обичайното.
-(Горните прешлени на гръбначният му стълб са раздробени. Малко неща могат да постигнат подобен резултат. Най-вероятно е бил застрелян в гръб от едрокалибрен куршум... Да, ето го, и той се е раздробил...) – освети парченцата му, Дейв, намиращи се под скелета, които бляснаха обратно, когато светлината попадна върху тях. Дейв промуши ръка под костите и ги издърпа вън от скелета, така че да може да ги огледа по-добре. – (Само че не мога да си обясня как се е случило тук...) – погледна той към двата края на коридора. – (Криволичещо е, а и не вярвам, че някой е бил способен да застреля другиго от упор на подобно място. Прекалено тясно е...)
-(Не видя ли какво се случи? Как го откри иначе?)
-(Не, не гледах за него. Не спирах да следвам сюжетната линия за Карл. След като разбрах, че е изгубил Кал, предположих, че тя ще направи всичко възможно, да се върне при „Предводителя“. И да го намери. Без значение дали в този ред.)
-(Нещо стиска в ръката си, виждаш ли?)
-(Да.) – и разтвори кокалестите пръсти на ръката му. – (Здравей, Кал.) – усмихна се Дейвид и взе статуетката в ръката си.
-(Съвсем е студена. Останала е и без грам енергия.) – обади се Скулд от високоговорителите.
Дейв свали металната си ръкавица и платнена такава под първата, след което стисна толкова силно статуетката, за да може да я обвие колко може по-плътно. И наистина, топлината му й подейства, беше достатъчна, за да се активират термоелектричните сензори и получената енергия да опресни клектите й с памет, веднага усети присъствието й.
Продължаваше да държи външните говорители включени.
-Кал, чуваш ли ме?
-Да, чувам те... Но кой си ти, какво се е случило... Уф, паметта ми не се е опреснила напълно все още. Може ли да ме стиснеш малко по-силно?
-Разбира се. – и го направи.
От Кал, разнесена от говорителите му, се разнесе въздишка, наподобяваща на еротична наслада.
-Ааххх, така е много по-добре, благодаря ти. Много си мил. Виждам, че си човек, но ще ми се представиш ли? Протоколите ми не ми позволяват да надниквам в умовете на хората, освен при извънредни ситуации, а нещо ми подсказва, че тази не е точно такава. А и да искам не мога, останала съм без грам силички, клетките ми трябва да се презаредят напълно.
-Името ми е Дейвид Хауърд Франсис, лейтенант от Ю-2. Тук съм, за да върна теб и предводителя обратно. Заминаваме си от тази планета.
-Заминаваме ли?
-Да, вече знаем всичко. Нищо не ни задържа повече тук. Скулд, прехвърли й всичките си спомени относно това.
-Скулд? И тя ли е като мен?
-Да, Кал. Една от малкото такива.
-Здравей, майко. – той видя усмивката й в съзнанието си.
-Здравей. – отвърна несигурно Кал, все едно опипваше непозната почва. Видя и нейната въпросителна физиономия. – Предполагам, че и Аруен е тук? Съжалявам, енергията ми е прекалено малко, не мога да правя сканирания, за да я усетя...
-Да, тук е. Тя ни помогна много, Кал...
-Да, вече знам всичко, което и Скулд. Съжалявам за Карл и за останалите. Но вече е късно да се направи каквото и да било. Хайде, да вървим. Но преди това, взриви тунела, Дейв. Рена‘ар сигурно ни следват.
-Разбира се, че ще го направя, Кал. Усетих присъствието им още след като се разделихме с отряда им.
-Давай!...

След тъмните коридори и тунели, излязоха на малко открито пространство, обградено от всички страни от отвесни скали. Над тях, небето прозираше бледо, слънцето отдавна се беше скрило под хоризонта, отстъпвайки на необятния мрак.
Аруен не виждаше други входове или изходи, само от този, от който бяха дошли.
-(Тук ли е? Нищо не виждам.) – каза Аруен.
Дейв усети как Кал се свърза с нещо. С Него.
-(Погледни нагоре.) – разнесе се гласът на Скулд от високоговорителите.
Тя го направи. И ахна.
-(Ехаааа.)
Гравитационните панели светеха в ярко бяло, но за учудване на всички не излъчваха никаква светлина в околното пространство. Цветовете преливаха един в друг, приемайки тоналностите на заобикалящата ги среда, но вече не толкова съвършено, колкото до преди малко, когато камуфлажът беше включен. Раздвояващата се лястовича опашка, крилете с обратна геометрия, овалният фюжелаж, всичко изглеждаше толкова симетрично, че придаваше усещането за необятна красота и съвършенство.
-(Впечатляващо. Над шестдесет години с включен камуфлаж и антигравитация... На Комърс Сентрал ще бъдат адски удовлетворени, когато разберат, че ядрото от тъмна материя е оправдало всичките им очаквания.) – каза Дейвид.
-(Да, предполагам.) – каза тихо Аруен и изведнъж посърна.
Дори и Кал и Скулд усетиха колко унила и тъжна стана.
-(Какво има, Аруен?) – попита Дейвид.
-(Надявам се, че съм ти била от полза, Дейв. Ти изпълни мисията си и сега пътищата ни ще се разделят. Може би завинаги. Сбогом.) – обърна се тя и понечи да си тръгне. Усещаше колко й е трудно, как няма и понесе раздялата им да се уталожи и секунда повече.
Но Дейв се протегна и я хвана нежно за ръката, при което тя се извъртя към него, поглеждайки го пламенно в очите.
-(Искаш ли да ти покажа звездите, Аруен?) – попита той.
-(Да.) – отвърна тя без да се замисли, с блясък в очите.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 12 Dec 2014, 16:28
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Глава Седма
Четириръкият воин


Няколко месеца преди падането на Алмерийската Съпротива...
Йангмар беше кел’та – чудновата (откъм еволюционна гледна точка) раса, произхождаща изначало от Скарим, но вследствие разпространила се и на Абуалнар – огромната луна, орбитираща около родната им планета (която самата тя можеше да се нарече спътник на нея), достатъчно гостоприемна, за да поддържа разклонението, получило се в резултат на технологичното им съзряване. Бяха воинствен народ, но и (само колко иронично звучеше това в ушите на всеки пришълец) изключително миролюбиво настроен – тоест, че „Обичаме да си живеем спокойно, но се готвим и за най-лошото...”.
Което не закъсня да се случи. Щом рена’ар надушиха унунгравитониума, не се поколебаха да превърнат Скарим в небесно тяло, на което господстваше само един сезон – ядрената зима. Вярно, признаваше им го, първо се опитаха да им обяснят колко много им е нужен този метал, бяха положили усилия да се договорят с тях, да търгуват, но кел’та категорично ги бяха отрязали – което принуди синеликите да прибегнат до термоядрения си арсенал и да затрият трите милиарда жители от родния им свят, за да могат да си го вземат. Оцеляха единствено няколкото десетки милиони на Абуалнар, но тъй като на нея рена’ар не откриха нищо, я оставиха намира – да затъва в прахта на упадъка, лишена от технологичния си, научен и културен център – всичко, което беше Скарим, но не и спътника му. За четириръките той просто винаги си беше място за живеене.
Човеците бяха спасили кел’та от този дегрес – намесиха се преди да са се отърсили от нравствената си система и порядъчно общество, за да се нагодят към новите условия на живот. Живот, който ги бе накарал да дращят с нокти за собственото си оцеляване.
Абуалнар беше почти два пъти по-голяма и тежка от Скарим, но беше изключително бедна откъм живот – когато човеците пристигнаха, ги завариха на прага на канибализъм – немислим грях за честолюбивия им вид, толкова много бяха отчаяни те. Именно и благодарение на строгата си и здрава система, която бяха градили с хилядолетия, успяха почти веднага да се съвземат от случилото се, да забравят мислите за мъст, да спрат да гледат в миналото и да опитат да възстановят бъдещето си.
Но той знаеше, че вече е прекалено късно за това. Скарим щеше да бъде необитаема поне още шестстотин човешки години – хората я бяха притърсили цялата, но не откриха оцелели. Тези, които бяха избегнали ядрения апокалипсис, се бяха озовали право в ада – намериха гниещите им трупове по пещери и скривалища, отровени от заразената вода и радиоактивна храна или погубени от глада. Нищо не можеше да се направи вече за тях.
Кел’та (още едно от достойнствата на обективната им система) бяха осъзнали много бързо това, не потънаха в жал и скръб за мъртвите, така че новите поколения, които щяха да растат на новия им тежкогравитационен свят, ги очакваше един коренно различен живот от миролюбивото им ежедневие до скоро – именно за него се бяха готвили с векове, именно и затова врекоха душите си на човеците и се превърнаха в една от наземните им армии. Няколко милиона тежковъоръжени и бронирани кел’тийци, снабдени с най-модерните човешки оръжия за масово поразяване. Определено щяха да им потрябват, когато срещнеха отново рена’ар – а това щеше да се случи, тъй като синеликите бяха черната овца на Млечния път – не се тачеха с никого и винаги си имаха проблем с някого.
Средностатистическият кел'тиец беше над два метра висок, с бежова кожа, масивен и генетично мускулест – нещо, което се бе кодирало в ДНК-то им за бъдещите поколения, вследствие на начина им на живот. Единственото, което им оставаше, беше да стават само още по-силни, мощни и издръжливи. Костната им система беше в пъти по-здрава от човешката, мускулите им – по-яки и неуморни, кожата – по-жилава и непробиваема. Бяха хуманоидна на вид раса – единственият отличителен за обществото им белег, беше допълнителният чифт ръце. И тук се намесваше сложната им нервна система. Всеки келтиец от мъжки род имаше три мозъка. Централния беше отговорен за паметта, сетивата и най-вече за сложния им механизъм за визуализация, защото мъжките келтийци, подобно на горните крайници, разполагаха с два чифта очи – един централен, който хората наричаха „човешки” и един страничен, назован „ястребов”. Това им осигуряваше почти панорамна гледка, различаваха повече цветове от човеците, виждаха по-добре на светло, на тъмно и доста по-далече, отколкото човешките очи.
Двата спомагателни мозъка контролираха двигателната им дейност – десният движеше долния чифт ръце, левият – горния. Независимо един от друг. Този начин на действие беше свързан със сложното им зрение тъй като, за разлика от хората, които можеха да се взират само в една точка, кел’та можеха да го концентрират в две – тоест, да държат по едно оръжие във всеки чифт ръце, да прихванат два обекта с поглед и да стрелят по тях едновременно. Без това изобщо да обърква сетивата им. Сякаш бяха двама души, затворени в едно тяло – което ги правеше незаменими воини. Десет хиляди вършеха работа за двадесет хиляди, но като се намесеше и обучението им (нещо, което хората не посмяха да променят, тъй като видяха колко то е по-съвършено от тяхното), превърнало се в част от културния им аспект, тази бройка най-спокойно можеше да нарастне и до сто хиляди. Именно и затова хората не пропуснаха да се възползват от трагедията им, за да ги привлекат на тяхна страна. Кел’та, от своя страна, изглежда нямаха проблем с това – знаеше, че почти всички сред тях го осъзнават, но нравствената им система си казваше думата – вещ за вещ, каквато беше и основната им търговия, преди да дойдат. Или, както беше в случая – помощ за помощ.
Той щеше да бъде първият човек, който щеше да се докосне лично до системата им за обучение. Кел'та най-накрая се бяха съгласили да допуснат някого до вътрешните кръгове на обществото си (не само като наблюдател, но и активен участник), Йангмар щеше да го тренира и предаде всичките си знания в процес, който обещаваше да продължи много дълги години. Това щеше да е последният му спокоен ден – утре го очакваше тежкогравитационният Абуалнар, плътната, но бедна на кислород атмосфера и навярно непосилните за него тренировки... Това че беше инструктор на хората от "БИОШОК", ни най-малко не го успокояваше. Боеше се за живота си – защото щеше да е първият, който се подлагаше на подобно нещо.

Кал пое управлението над „Предводителя“ дистанционно и го приземи. Първото помещение, в което се озоваха, след като се качиха през тесния люк, през който можеше да премина само един едновременно, беше това за обезпаразитяване – толкова оскъдно, че ги принуди да се притиснат плътно един в друг. После затвори автоматичния люк под тях.
-(Хахаха, удобно ли ви е така, гълъбчета?) – разнесе се гласът на Кал през високоговорителите му.
-(Стига с този извратен хумор, Кал, ами си върши работата...) – каза сухо Дейв.
-(Добре, добре... Видях, че сте запознати с процедурата, така че – не мърдайте!)
Те я послушаха и мигом щом и Кал се убеди в това, активира дюзите, които ги покриха с тънък слой безцветно вещество, подобно на лак.
-(А сега се обърнете на обратно и вдигнете ръце. Знам, че ще ви е малко трудничко, но го направете!)
Двамата отново изпълниха, въпреки че им костваше известни усилия, а Кал активира отново впръсквателните дюзи.
-(Готово, направих сканиране, сега се покрити на сто процента. Затворете очи и продължавайте да не мърдате, правя облъчването.
Даже и през стиснатите си клепачи, Аруен видя как всичко около нея светна, все едно самата тя се беше превърнала в някакво осветително тяло. А когато ти отвори, видя че цялото пространство се беше изпълнило с лек дим на фона на бледата червеникава светлина.
Кал активира компресорите, които източиха дима вън от помещението и тези, които вкараха обратно свежа атмосфера.
-(Готово, гълъбчета. Допускам ви да навлезете във вътрешността на „Обект 404“.)
И им отвори вратата, водеща към тесен коридор, включвайки осветлението.
-(Право напред е кабината, настанявайте се удобно на седалките, затягайте коланите и да се омитаме оттук! Farewell, Rokhaja!)
-(Не бързай толкова, Кал. Първо направи пълни изследвания на Аруен и прати медицинския дрон да се погрижи за рамото й.
-(Както кажеш, Лейтенанте!) – каза ясно и отчетливо тя и Дейв си я представи в ума си как му козирува. Странно, дали беше възможно да знае за тези древни жестове? Можеше да я попита, и сигурно щеше да го направи, тъй като пътуването се очертаваше да бъде адски дълго и бързо щяха да изчерпат повечето теми за разговори. – (Но първо ще включа безжичната електрическа система и ще се позаредя за минута, че нямам никаква енергия...)
-(Направи каквото сметнеш за нужно, Кал...)
-(Разбира се. Вие се настанете удобно в пилотската кабина, аз ще се погрижа за всичко.)
Тя също беше доста тясна – имаше само една седалка с пулт пред нея – всичко останало беше фотооптичен полимер, който предаваше образ от външните камери – когато вратата се затвори, гледката ставаше панорамна на околната среда, но в момента се виждаше само сивото прозиращо сияние, царящо навън.
-(Ще включа камерите в термографен режим.) – каза Кал и едновременно с това го изпълни.
Всичко стана няколко нюанса по-светлосиво, но все още липстваше достатъчно контраст, което да им позволи да различат нещо конкретно.
-(Направих необходимите изследвания на Аруен и ги препращам към медицинския дрон за анализ. Поставих синтезаторната и роботната фабрика в режим на готовност и мигом щом медицинският робот им изпрати резултатите си, ще започнат да произвеждат необходимите му медикаменти. Предполагам, че това ще стане доста бързо...)
Още не беше довършила и думите си, когато малкият медицински дрон напусна гнездото си в една от стените. Повече будеше ужас и паника, отколкото загриженост и доверие – представляваше дълго две педи механично сребристо гъвкаво тяло с множество, може би стотици, крачета, тракачи безразборно на пода и приличаше на някакво гнусно насекомо от праисторическа епоха. И още повече негативни чувства будеше, когато се изправи на седните си крачета и прониза и двама им едновременно с десетките си яркочервени сензори.
-Името ми е Ексий, четвърто поколение специализиран медицински изкуствен интелект. Пациент Аруен Авърстон, моля настанете се удобно на пилотската седалка и ме изчакайте да взема необходимите ми медикаменти. – рече стоножката и бързо, като истинска такава, напусна пилотската кабина, оставяйки Аруен с разширени от ужас очи да гледа подире му.
-(Абсурд ако се оставя това нещо да ме докосне!) – зарече се тя.
-(Ооо, хайде, стига, моля ти се...) – сопна се Кал. – (Съвсем безобиден е, протоколите му не му позволяват да нарани някого, маркиран като приятел. Искаш раната ти да се инфектира и да умреш ли?)
-(Какво, двеста дявола, ще рече „маркиран като приятел“. Тоест, че може да убива всекиго другого ли?)
-(Ама, че си дете! Нищо няма да ти направи бе!)
Аруен също се сопна и се тръшна назад в пилотската седалка, скръствайки ръце под гърдите си.
-(Ще видиш. Максимално нежен е. Даже ще ти е и приятно.) – допълни изкуствения интелект.
Медидроидът се върна наистина максимално бързо. По-бързо, отколкото на Аруен й се искаше. Дейв видя как физиономията й се намръщваше все повече и повече докато стоножката я облазваше, но тя не посмя да каже нищо. Спря се върху рамото й, после се застопори здраво около него, без горните няколко чифта, чиито всеки крайник от незаетите се превърна в някакъв инструмент – скалпели, лазери, кохери, игли, спринцовки и други.
-(Не усещам тялото си, не мога да мръдна! Какво ми направи?!) – кресна панически тя.
-(Стандартна процедура, няма нищо нередно. Така няма да мърдаш излишно и аз ще си свърша работата по-качествено. Ще те освободя веднага след като приключа.) – отвърна Ексий, докато й биеше прясно синтезирания анестетик и едновременно с това се беше заел да разрязва излишния плат и да попива кръвта й.
-(Едно нещо ми е много интересно, Кал...) – поде изведнъж Дейвид. – (Онзи рохейец, дето те държеше в пещерата... Не е бил убит там, нали?)
-(Да, гръмнаха го на едно възвишение над реката, докато го карах да оглежда за път надолу, към входа на пещерата. Започнаха да ни преследват с Карл още щом се приземихме на Рохайа. Обстоятелствата ни разделиха и оттогава все се опитваме да се намери един с друг. Но не успяхме. Моя приемник го застреляха в гърба и падна в реката. Единственото, за което ми стигна енергията, беше да мина в квантов режим, да създам преки пътища чрез атомите му по изпотрошената му костна, нервна и кръвоносна система и да го вкарам в пещерата, до чиито вход ни беше отнесла реката. На рохейците така и не им хрумна да погледнат дали няма нещо вътре. А и никой не влезе след това, нямаше кого да използвам, да поема контрол и да довърша задачата си...)
-(Лол, това е невероятно. Не знаех, че можеш да поемаш контрол над мъртви тела. Скулд, ти можеш ли го това?)
-(Не знам, не съм пробвала. С няколко опита би трябвало да се получи.)
-(Научих всичко за Карл, но за теб... Все още имам неясноти. Разкажи ми всичко, Кал, моля те, от самото начало.)
-(Ох, дълга история, Дейв, но щом настояваш... Ще се опитам да бъда максимално кратка, подробностите ще ги прехвърля на Скулд, виж всичко останало, което те интересува от нея. Иначе общо взето беше следното: Първо Тенши започна да умолява Карл да се върна на Рохайа. В началото той й отказваше, но тя не се отказа и за миг и използваше всяка възможност когато двамата останеха насаме, за да го убеждава, докато накрая не се подаде. След което ми го изтърси и право на мен. Добре, че съм прототип и все още някои от допълнителните протоколи относно човешкото поведение не бяха завършени, иначе сигурно щях да го убия на място... Сега като се замисля, май щеше да е по-безболезнено да го бях направила... А вместо това му се вързах на акъла и тръгнах с него. Та, Карл по време на един от изпитателните полети между Еменси и Комърс Сентрал, просто сви към Рохайа. Нашите сигурно са се усетили чак дни по-късно, тъй като пътуването между двете колонии е около три седмици и не беше плануванео да се спира през няколко часа, за да се прави рутинна комуникация. Вероятно са полудели, когато не сме им отговорили. Спечелихме си някъде около два дни преди РВР-ът да започне да улавя сканиранията на фронталните сензори. И играта на котка и мишка започна. Успяхме да пристигнем без да ни настигнат нашите, които ни гонеха, успяхме да заблудим и нашите, които бяха в системата и се опитаха да ни пресрещнат. Оставаше...)
-(Чакай малко! Нали каза, че не сте се върнали? Разбрах за другите трима човеци, които са пристигнали, но...) – намеси се Аруен.
-(Уф, не си и казал нищо, нали? Добре, аз ще й кажа тогава. Протокол 808 от човешките директиви, приети през 2456-та година гласи, че всяка раса под технологичното ниво на хората представлява евентуална бъдеща заплаха за сигурността ни и трябва да бъдат предприети необходимите мерки за противодействието й, или дори отстраняването й. И тази разпоредна стана особено актуална след сблъсъците ни с „деветките“ и пулсар.)
-(Говориш като някой политик – само недомлъвки и нищо съществено.) – изсумтя Аруен.
-(Какво, мислиш си, че ми е лесно да ти кажа, че хората ми са си правили биологични и психоексперименти с твоите ли?!) – почти изкрещя Кал.
А Аруен зяпна Дейв с отворена уста и ококорени очи.
-(Мммоля? Пправили сте си експерименти с нас?!)
-(Оу, моля ти се, Аруен, не ми се прави на изненадана. Знаеш много добре, че и правителствата ви, и то до ден днешен, продължават да правят експерименти със собствените си рохейци. И за разлика от нас – правят и дисекции на живи души...)
Аруен се стъписа още повече.
-(Светът е по-гадно място, отколкото си мислиш, Аруен. Никога не забравяй това.)
-(Кхм, Кал...) – намеси се Дейвид. – (Отплескваш се. Не се отклонявай, ако обичаш...)
-(Да, вярно, сори... Та, оставаше само да се промъкнем в системата на Рохайа. Обаче точно тогава решиха да се появят рена‘ар...)
-(Рена‘ар ли? Кои пък са тези?...)
-(Синеликите, които ни помогнаха и отведоха Ант и Хана.) – обясни Дейв.
-(Аха...)
-(Явно бяха надушили, че в системата ви е възможно да има гравитоний...) – продължи Кал.
-(Гравитоний ли? Какво път е това?) – прекъсна я отново Аруен.
-(Кал, прекаляваш...) – каза Дейвид.
-(Оф, какво толкова, Дейвид, и без това вече е прекалено навътре в нещата. И то, не го забравяй, ЗАРАДИ ТЕБ!!!)
-(Добре, имаш разрешението ми тогава, продължавай...) – каза хладно той.
-(Ама, разбира се... И не ме прекъсвайте повече, ако обичате. Та, гравитоният е метал, който може да се използва за направата на вечноенергийни реактори и двигатели. Спокойно, Дейв, казах ти, че няма да изпадам в подробности... Та, тогава, преди близо седемдесет човешки години имахме лек конфликт с „деветките“ и търсехме всякакви начини за превъзходство, затова се стигна и до експедицията на Елмендорф – целта му беше да изследва планетата – и се оказа, че тя е бъкана с гравитоний. Обаче корабът му беше аварирал и единственото, което можеше да направи, бе да изпрати сигнал за помощ. Но студената война с „деветките“ изведнъж беше приключила, те бяха безследно изчезнали и всички изведнъж спряха да се интересуват от този метал...)
-(Това не е напълно вярно, Кал...)
-(Казах ти да не ме прекъсваш... КАКВО, МОЛЯ?!)
-(Така и така сме започнали с тайните... Не е вярно, че „деветките“ изведнъж са изчезнали. Беше сключена договорка с тях. Такава да не се търсим взаимно. Дядо ми беше сред екипите, които водеха преговорите...)
-(Хм, щом казваш... Вие от разузнаването сте по-наясно с тези работи...)
-(Да. И заради това върховното командване отказа да продължи с извличането на гравитоният и се върна само, за да събере данни за видя ви.)
-(И все пак се върнахте...) – каза Аруен.
-(Защото вие ни повикахте. Не го забравяй.)
-(И какви ви бяха плановете?) – повдигна вежди тя.
-(Да сключим сделка. Щяхме да ви дадем технологии, които да причистят планетата ви, в замяна на разрешение за сондаж на унунгравитония от ядрото ви.)
-(От ядрото ни ли?!) – стъписа се момичето.
-(Да, този метал изисква определени условия, за да се образува.)
-(Тоест, на този етап, ние сме нямали да можем да си го извлечем сами и да го използваме?...) – присви очи подозрително.
-(Да.)
-(И вие сте нямали намерение да ни помогнете да си го извлечем, да ни кажете как да го впрегнем в технологията си и да решим всичките си енергийни проблеми?) – присви ги още повече.
-(Не, само технология, която да пречисти планетата ви, след което да започнете да градите бъдещето си отново, този път по-умно.)
-(Ясно, разбирам. А ако бяхме отказали? Тогава какво?)
-(Това щеше да бъде малко вероятно, тъй като щяхме да съобщим условията си на всички и да използваме вероятния обществен натиск върху правителствата ви, за да постигнем целите си.)
-(Да, вероятно си прав. Но това е можело да бъде нож с две остриета – и все пак, ако бяхме отказали?)
-(Два варианта. Щяхме да ви откажем помощ и да се върнем, докато не ни повикахте пак. Другия беше, както предполагам вече си се досетила, да си го вземем насила.)
-(Аха...) – присви подозрително очи тя. – (И кой от двата е по-вероятен?)
-(Това зависи, Аруен. В сегашната ситуация – с всичките тези страностти и несигурности... Най-вероятно втория.)
Видя как момичето преглътна безшумно. После затвори очи и отпусна глава назад, издишайки дълбоко и продължително.
-(Уф, както и да е. И без това сме нямали технологичната мощ да впрегнем целия този неподозиран ресурс в наша полза... Иначе изобщо нямаше да имаме нужда от вашата помощ и да ви викаме. А предметите съществуват във времепространството, за да се използват, а не да се притежават. Съжалявам, че пак те прекъснах, Кал. Продължавай, ако обичаш.)
Дейв само я погледна любопитно, усмихвайки се леко. Все повече и повече й харесваше мисленето й. Дали път нямаше да...
-(Добре. Та, както казах, оставаше ни само да се промъкнем в системата, но точно тогава се появиха рена‘ар, което ни принуди да продължим да се скатаваме. След кратък разговор между синеликите и нашите, който не постигна абсолютно нищо и си беше чиста загуба на време, избухна лека престрелка помежду им. Все пак, капитан Ричардс съумя да задържи основната ударна част на противника, при това абсолютно сама!, докато ние се промъкнахме с „Предводителя“ и ги ударихме в тила с термоядрени ракети. Това беше достатъчно, за да всее смут сред числено превъзхождащия ни враг, което позволи на корабите ни да се измъкнат без да бъдат преследвани, а ние да се промъкнем до планетата. Обаче се оказа, че сме се приземили в зона, в която се е провеждало учение на специалните части – егати късмети – и Карл след кратка схватка го плениха. И това беше моментът, в който ни разделиха и повече нямахме досег заедно. Карл успя да избяга, докато го водеха към базата, аз поех контрол над един от войниците им и успях да дръпна много пред останалите, които го преследвахме, но надцених възможностите на момичето и тя издъхна от преумора, а аз същевременно бях останала без повечето си сили... После се намесиха биологичните и химични роти, нямах енергия да поема контрол над някой от тях, трябваха ми седмици, за да попълня клетките си при заобикалящите ме условия, никой не ме докосваше и зареждането ми се осъществи, вече бях затворена в някакъв сейф на някаква банка при личните вещи на момичето над което бях поела контрол и бях самоубила. След което си стоях там, затворена, на студено и на тъмно, без никакви начини да възстановя енергията си, почти без да мога да усещам присъствието на когото и да е било. И после един ден изведнъж цялата ми надежда се върна – защото усетих човешко присъствие наоколо. Това изключително ме зарадва, в първия момент си помислих, че Карл ме е открил и използвайки останалата част от силите си, се опитах да се свържа с него... Но присъствието, което усетих беше чуждо, непознато и то веднага започна да се бори с мен. А това източи и последната ми енергия, така и не ме допусна да се доближа и свържа с него. Може би го дължа на това, че съм прототип и не разполагам с всички комуникационни протоколи и са ме помислили за враг, за вирус, за нашественик... После нещото започна да изкъртва и изпразва всички сейфове и се озовах в някаква чанта, а броните на хората от „ХИМЕРА“ изобщо не ме допуснаха да достигна до собствениците им.)
-(Това сигурно са били Люси и Лима – родителите на Ант.) – вметна Дейвид.
-(Да, вероятно са били те. Те ме занесоха в къщата, предполагам без изобщо да подозират, на някаква рохейка, за която по-късно разбрах, че е била подлагана на експерименти именно от Люси и Лима. Разбира се, тя си нямаше и никаква представа за това. Когато възстанових енергията си, поех пълен контрол над нея и тръгнах да търся останалите, но ставаше нещо с нея, нямах абсолютен контрол, понякога тя ми се съпротивляваше и правеше каквото си иска и накрая и двете се озовахме в ареста. После не знам как са разбрали за мен, но се появиха някакви правителствени агенти и ме взеха. Поех контрол и над този, който ме държеше и тъкмо чаках да остане сам, за да започна да действам, когато някакви други ни нападнаха. След това се опитаха да ме заведат при някакъв друг, за да ме разменят, но вече толкова ми беше писнало от всичката тази простотия и да ме разиграват, че просто застрелях останалите, докато не остана напълно сам. И оттогава съм с него. После знаеш какво се случи...)
-(Да, благодаря ти, Кал. Ти също знаеш какво се е случило...)
-(Да, знам го...)
Следващите няколко минути наблюдаваха мълчаливо как медицинският дрон довършваше работите си по Аруен. След което се върна в гнездото си под седалката.
-(Е, готови сме за излитане. Сядайте и затягайте коланите.)
-(Но има само една седалка!) – обади се учудено Аруен.
-(И само един колан.) – вметна саркастично Кал, кикотейки се.

„Бюсендорф“ се приземи на полосата в Сан Леандро доста грубо според разбиранията му, въпреки че не беше специалист в тази област, нямаше спор за това. Тежката гравитация на Абуалнар винаги беше създавала проблеми на кацащите кораби и дори и най-умелият изкуствен интелект, нито най-опитният пилот можеха да я опитомят. В случая се бе паднал да е на мостика и наблюдаваше как Джон, Кейт, Елиът и Кюли се бореха с трилионтонното чудовище, но то просто не им се подчиняваше и в повечето случаи следваше собствената си воля за нещата и действаше както си знаеше.
Мощните носови двигатели бучаха неистово, карайки всичко на борда се тресе и вибрира, дори и в командната зала звукът беше непоносим, дори за него, който беше свикнал да търпи всичко. Гравитацията смачкваше волята на движенията им, понеже компенсаторите на това фундаментално въздействие бяха прегряли и Кюли се беше принудила да ги изключи, освобождавайки мощната стихия на притеглянето на Абуалнар да се стовари върху всички им. Антигравитационните и деакселериращи тръстъри дори и на пълна мощност почти не успяваха да намалят скоростта на шесткилометровия поддържащ кораб.
Резултатът беше, че се забиха под ъгъл тридесет градуса в пистата с две хиляди и шестстотин километра в час, закачиха и шестте спиращи въжета едно след друго, скъсаха две от тях, при положение, че всяко беше с диаметър петдесет метра, нагряха до червено и почти стопиха релсите по протежение на цялата полоса, докато накрая корабът не излезе наполовина извън нея и изора корито в скалистата котловина.
Дори когато всичко приключи, продължи да усеща тежката прегръдка на гравитацията. Почти всеки екран на мостика беше изкарал множество предупреждения за модули, излезли офлайн и мигаше, хората едва сега започнаха да се осъзнават, след първоначалното им стъписване, случилото се.
Това, което ги върна към действителността беше мръсното ругаене на капитан Том Ринин, който откопча шест-точковия си колан и се изправи.
-„Бюсендроф“, тук „Ийви Бридж“, ЛОЛ, момчета и момичета, КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, БЕШЕ ТОВА?!?!?! – обади се диспечер Сани.
-Предупредих ви поне триста пъти, че кораб от клас „Окулус“ никога не е кацал на толкова тежкогравитационна планета, камо ли натоварен до краен предел! Предупредих ви, ама вие продължавахте и продължавахте да настоявате да кацнем, и ето, на ви резултата! Май при сегашното положение, по-бързо щяхме да разтоварим от орбита, сега ще ви отнеме сумати и повече време да оправите всичката тази поразия, бонаци такива...
-Всички добре ли са, има ли жертви? – попита генерал-лейтенант Суифтшуър.
-Ние сме добре, нищо ни няма, само дето ни поразтърси леко... – обадиха се от наземните екипи. – Заемаме се веднага за работа.
-Уф, и все пак, добра работа, момичета и момчета... Да приземите това чудовище, и то по този начин... Нищо сериозно не е станало, за нула време ще го оправим!
-Няма щети по обвивката на кораба, само няколко десетки от носовите коремни предни оръдия пострадаха и леко ожулихме „боята“. Иначе нищо сериозно, и ние ще го оправим за нула време. – докладва заместник-командирът му, Албърт.
-Всички отделения да докладват за щети и ранени! – заповяда капитан Ринин.
-Това беше вълнуващо... И да ме слушате следващия път, като ви се пее нещо... – обади се изкуственият интелект Кюли.
-Предно двигателно – освободихме всичките резервоари с течен хелий, температурата на ядрата продължава да спада, вече е в допустимите граници! Няма жертви или ранени!
Дениън Найквист откопча колана си и се изправи, мигом усети как двойно по-голямата гравитация го дръпна надолу.
-Предно поддържащо – няма жертви и ранени, охлаждането на гравитационния компенсатор върви по график, скоро ще пуснем изкуствената гравитация обратно на линия!
Дори и на него му костваше усилия да се държи на краката си, камо ли да се движи...
-Разрешете да напусна мостика, капитане. – каза кротко той.
-Върви, Найквист! – отвърна му прямо Тон. Въобще не му беше до него сега, то си беше очевидно.
-Предно складово – няма жертви и ранени, стоката е непокътната!
Затова и реши да не се пречка повече из мостика и тръгна да излиза от него.
-Предно товарно – всичко е наред!
Отстрани сигурно изглеждаше като че ли изживява най-бруталната мускулна треска в живота си.
-Предно енергийно – всичко е окей, благодарим за мекото кацане! – натърти гласът.
Пффф, щеше да бъде пълен мазохизъм докато не пуснеха обратно изкуствената гравитация...
-Предно реакторно – чудо голямо, Харис, нали кацнахме! Реакторът е незасегнат, отново работи на номиналната си мощност!
Само докато стигне до изхода на мостика, вече чувстваше краката си плътни и тежки като олово, толкова пълни с кръв, че имаше чувството, че главата му е останала и без грам такава.
-Предно санитарно – оборудването е незасегнато, нямаме жертви или ранени – нито постъпили такива!
Погледна дланите си – нещо, което му коставаше още усилия – бяха червени и подпухнали, имаше чувството, че горяха – все едно беше носил нещо свръхтежко с дни, пръстите му потрепваха от кръвното налягане.
-Предно войсково – нищо ни няма.
Секунда преди да напусне мостика, хвърли кос поглед на един от мониторите на пултовете на енергийните офицери.
-Хангар – птиците са в гнездата си, готови да излетят когато кажете!
„2,24g... Пффф...“
Няколкото месеца докато се адаптира тялото му – мускули, кости, нервна система, щяха да бъдат истински ад за него. Продължи да върви към каютата си – която, слава богу, като при повечето нормални дизайни на кораби, беше близко до мостика, после взе раницата, която беше приготвил и тръгна да излиза. И тъй като предната част на кораба беше излязла много извън пистата, трябваше да се върне назад и да излезе през някой от задните люкове.
Докато вървеше натам, от говорителите още дълго време продължиха да кънтят докладите на екипажа, едвам криейки горчивината в гласовете си и стискайки зъби, за да не напсуват някого. Не рядко му се случваше и някои души от него да претичват отстрани го, като че ли гонени от нещо ужасяващо, карайки го да им се чуди откъде изобщо намират сили за подобно нещо.
Някъде на половината път Кюли съобщи, че включва обратно на линия изкуствената гравитация и Ден усети как все едно щеше да подскочи и да си удари главата в тавана, който беше на половин метър над него. Въздишка на облекчение се изтръгна от устата му, веднага почуства как кръвта му започна да се раздвижва все повече и да напуска крайниците му, а тъпата болка в главата да отшумява лека полека. Добре, че капитанът не беше решил да им направи мръсно на всичките, като остави истинската гравитация, за да се опита да покаже колко много са корави хората. Въпреки че нямаше да впечатли никого, най-малкото Кел‘та...
При нормална гравитация, останалите около седемстотин ги измина за почти два пъти по-кратко време, отколкото първите – при обичайнтие условия, можеше да ги извърви за пет минути, и да ги пробяга за една и половина. Въпреки че все още за бягане не искаше и да си помисли.
След като мина през обезпаразитяващата камера, използва люковия асансьор, за да се спусне до повърхността, заедно с няколко души от екипажа, пратени да огледат от първо лице щетите по кораба, които веднага се пръснаха във всевъзможни посоки.
А той веднага усети как гравитацията отново започна да го дърпа надолу в цялата си мощ, усещаше и топлината, която лъхаше от все още нагорещените зад него релси, все едно се намираше в някаква пещ.
Огледа се. Но нямаше никого другиго, освен душите от екипажа, които бяха слезли с него. Което си беше в реда на нещата, тъй като преди приземяването бяха евакуирали всички от околносттта. Въпреки че базата на Сан Леандро беше най-голямата, с която човечеството разполагаше на Абуалнар – цели четири десеткилометрови полоси и два петкилометрови небостъргача, множество защитни установки, хангари и складове – хора навън не се виждаха. Всичко, което мърдаше пред погледа му, беше андроиди и други автоматизирани машини, понасяйки далеч по-добре перипетиите на гравитацията, отколкото човешките организми.
Видя в далечината как един роувър се зададе с огромна скорост, оставяйки огромна прашна диря подир себе си. Ден имаше чувството, че е за него, но въпреки това тръгна да върви към идващия автомобил. Макар че всяка крачка му костваше усилия, но трябваше да започне отнякъде да калява тялото си спрямо местните условия, нямаше полза да го щади на този етап... А той щеше да прекара много-много дълго време на тази планета.
Когато роувърът стигна до него, почти минута по-късно, усещаше как всеки момент щеше да започне да плува в пот от усилията, които тежката гравитация на Абуалнар го караше да влага във всяка крачка. Но автомобилът наистина започна да намалява докато накрая не спря до него.
Прозорецът се спусна бързо и отвътре се подаде един женски лик с кафява коса, вързана на две плитки.
-Здравейте! Вие ли сте капитан Дениън Найквист?
-Същият.
-Аз съм Юрае Рал, генерал-лейтенант Суифтшуър ми нареди да ви откарам до Нава.
Ден отвори задната врата и хвърли сака на задната седалка, след което се настани отпред до шофьорското място.
Рал явно не беше от хората, които се търпеливи, понеже потегли още преди той да е затвори напълно вратата. Безшумният електродвигател за секунди ги ускори до сто и петдесет километра в час, както видя на дигиталния скоростомер на прозореца, въпреки че ускорението го заби още повече в седалката. Имаше чувството, че зрението му се размива и едва ли не ще припадне още малко.
-Добре ли сте, господин Найквист? – видя как Рал му хвърли кос поглед.
-Да, горе-долу... – подхвърли непринудено той. – Предполагам, че ще ми трябва известно време, за да свикна с тежката гравитация на Абуалнар... – и от своя страна и той хвърли кос поглед на прилично оформените й мускулести ръце, стискащи здраво коромилото.
-Е, какви са ви впечатленията от Абуалнар, господин Найквист?
-Уф, тежки, за сега...
Рал се изсмя нежно и сдържано.
-Не се тревожете, ще му свикнете. По-бързо, отколкото ние, със сигурност...
-Благодаря ви за гласуваното доверие, госпожице Рал.
-За нищо. Нямате си и напредстава колко ви завиждам направо... Често пътувам до пограничната зона, осъществявайки някакъв обмен с кел‘та, но никога не съм надзъртала отвъд нея, никога не са ме допускали да вникна в обществото им, а толкова много ми се иска! А ето, че изведнъж се появявате вие, съгласяват се да ви приемат и сигурно ще прекарате месеци сред тях и обичаите им...
-Внимавайте какво си пожелавате, госпожице Рал... Честно да ви кажа, на мен хич не ми се искаше да съм тук, мъчейки се на този тежкогравитационен свят... Но какво да се прави, нямаше кого другиго да пратят, половин час ми ревяха на главата що за усилия трябвало да положат докато постигнат това и така нататък, и ето че сега аз съм тук с презумцията, че може и да не се измъкна жив от всичко това... Жалко, че нямаше как да ги отрежа.
-Уф, като ги видите на живо, ще разберете за какво говоря, господин Найквист. И тогава и ще ме разберете.
Той я изгледа продължително за няколко секунди. След което изгуби интерес и зарея погледа си напред, през прозореца, в далечината.
-Вярвам, че ще е така, госпожице Рал. – отвърна все пак той.
Щеше да се впечатли от базата на Сан Леандро, ако преди това не беше виждал тази на Еменси...
Четиристотин осемдесет и три, дванадесет километрови писти, множество огромни хангари, по десет-петнадесет километра , тежки защитни установки, мощни радарни и трансмитерни станции, фронтални сензори, накацали огромни кораби и катери, складове за гориво и амуниции, петаватови щитове...
Да, определено нищо, което да го впечатли... Сан Леандро определено изглеждаше като село пред мегаполис в сравнение с базата „Геймкийпър“ на Еменси.
Не си казаха нищо повече, докато не напуснаха базата. Подминаваха андроиди – предимно андроиди и роботи, имаше прекалено малко танкове и други бойни машини, които сновяха наляво-надясно, покривайки отреденият им защитен периметър. На входната арка ги спряха за миг, колкото да установят идентефикацията и задачата им, след което ги пуснаха през щита по живо, по здраво.
От двете страни на пропускателния пунк на пост стояха два огромни андроида глас „Огър“ – гигантски, бронирани до дупка масивни осемдесет метрови чудовища, държащи още по-титанични сто метрови гаусови пушки, увесени с каиши през раменете им. Мощните им сензорни очи се взираха безизразно някъде напред, в далечината, озъртайки се за евентуални прииждащи опасности.
А пред тях, застанал статично, бе позициониран исполинския лендшип клас „Спарасида“ – осемкрак сухопътен кораб с арахноидна конструкция, която беше осакатена откъм броня, но за сметка на това разполагаше с изключително мощен енергиен генератор и натъпкана до дупка с гаусови или плазмени оръжейни гнезда, множество лазерни или йонни установки и ракетни силози. И масивно гаусово оръдие на върха му, чието дуло беше дълго само стотина метра.
Краката му бяха застопорени от двете страни на пътя и в момента преминаха точно под корема му, който се издигаше четиридесет-петдесет метра над главите им.
Изведнъж огромна златисто-кафява капка топна тежко върху предното стъкло на електророувъра, карайки Ден да подскочи на мястото си. Усети как колата се разклати леко и веднага балансиращите системи се активираха, за да я стабилизират.
Рал като че ли очакваше това, защото не показа никакъв признак на реакция – единственото, което направи, бе да пусне чистачките, които да очистят тежката капка, която изглеждаше още по-плътна, заради двойно по-голямата гравитация. След което се приведе напред и погледна нагоре, към корема на чудовището.
-Май още не са оправили проблема с хидравликата... Това масло продължава вече две седмици да тече. А така като гледам, нямат и намерение да го оправят... С Лаура се хванахме на бас за колко време ще го оправят. Аз казах три месеца. Тя заложи на две години. От онези дорадските, дето са по седемстотин осемдесет и седем дни...
Ден се изсмя, обърна се и погледна през задния прозорец, към арахноида, от който вече се отдалечаваха. Видя как нова капка се отдели от единия от краката му и се понесе тежко към повърхността, набирайки неимоверна скорост, падайки този път някъде отстрани пътя. Вече започна да се чуди как предното им стъкло беше издържало подобен напор...
Обърна се отново напред, само за да види как чистачките все повече и повече размазваха маслото по стъклото. Нагревателната система едва ли щеше да свърши работа при тази ситуация, затова Рал включи външните камери и ги настрои да предават образите си към вътрешната страна на предното стъкло. Панорамната кристална гледка, която имаха допреди половин минута, се върна с целия си блясък.
-Пф, пак ще има да я чистя няколко часа... Това не излиза дори и с бензин, обезмаслител и кварцов пясък... – изпуфтя тя.
-Какво да се прави, съдба... Сигурно винаги ще се чудя защо са струпали толкова много техника, и то точно на Абуалнар. Дори и на Алмейра нямаме толкова огромно съсредоточаване на военни сили.
-Може би заради рена‘ар. Ако случайно решат да се върнат. Едва ли биха ни нападнали и рискували да избухне война помежду ни. Това би било краят и за двата вида.
-Със сигурност ще е така. Добре, че и ние, и те имаме достатъчно акъл, за да го избегнем.
-Дано да продължава да бъде така и в бъдеще. Чуват се някакви слухове, между другото, че съвсем скоро, може би до месеци, ще се свърши със Съпротивата и ще се изнесем от Алмейра.
-Има нещо такова. Доколкото се разбра от докладите, ТБМ-а почти е достигнала ядрото. Въпрос на дни е да пробие до залежите.
-Аха, ясно. Е, какво да се прави... Всеки трябва да оцелява някак си...
-Да, какво да се прави...
Скоро напуснаха обширните скалисти полета и пътят започна да криволичи из отвестните склонове на някакъв безизвестен каньон. Слънцето се скри, стана почти непрогледен мрак и фаровете си задействаха автоматично. Въпреки че Рал пак продължаваше да шофира безразсъдно.
-Колко пъти сте изминавали пътя от Сан Леандро до Нава, мис Рал?
-Ами май съм им изгубила броя... От седем и половина човешки години съм тук, пътувам почти всеки ден, понякога и по три, четири пъти, като рекордът ми е седемнадесет. И то само за половин ден. Май че това прави някъде над пет хиляди...
-Личи си, че все едно го знаете наизуст. – подсмихна се леко той.
-Ако ви е шубе, мога малко да забавя, не ми е проблем. Не бързам за никъде, откровено казано, просто обичам високите скорости и усещанията, които носят.
-Хах, сигурно в предишния си живот сте била състезател. – изсмя се Ден.
-Да, вероятно. – отвърна му и Рал с лека усмивка.
-Чудя се какво ли ще стане ако ви дадат някой разузнавач от клас „Хайпървелосъти“, или, което сигурно ще е по-лошо – щурмовак със специално предназначение от клас „Блек Марлин“...
-Е, тогава вече ще стане сериозно. – изсмя се тя, изключително нежно и женствено.
-Иначе, колкото до другото – не, не ме е шубе, просто не съм свикнал още на тежката гравитация и това неравно ускорение и остри завои в допълнение ме разбиват направо...
-Нищо ви няма, господин Найквист. Вие сте силен мъж, ще го понесете.
-Не се и съмнявам в това.
След няколко минути криволичене и тежко потъване в седалката, излязоха от тесния каньон и отново се озоваха насред голо поле, но този път не пусто и скалисто, ами покрито с яркосиня трева докъдето им стигнеше погледът – пътят тук беше съвършено прав и когато Ден погледна скоростомерът, той показваше триста шестдесет и три километра в час – индикаторът му беше забил дълбоко в червената зона на обхвата му. И въпреки че тази скорост не се усещаше, Ден само се хвана за дръжката над страничния прозорец и се опита да се намести колкото се може по-ниско в седалката.
Скоро на хоризонта се появи и друг вид растителност – още по-настинено синя, почти виолетова и на Дениън му трябваха още няколко минути да се доближат, докато разбере, че това всъщност са дървета. Ниски, с дебели стъбла и буйни, обширни корони.
-Отвъд онзи кръг от Абуалнарски чинар се намира селището на Кел‘та – едно от многото, разбира се. – поде след малко Юрае. – Но не ми е позволено да ви откарам до директно до него. Уговорили сме се с Йангмар да ни посрещне в околностите му.
-Ясно, разбирам.
-По-късно ще се върна да докарам бронята ви, заедно с поддържаща й система.
Юрае драстично намали, когато наближиха и след това навлязоха в гората. Асфалтираният път изведнъж свърши, заменен от обикновенна отъпкана пътека, криволичеща между ниските набити дървета с огънати надолу, като че ли умишлено от някое висше същество, нямало си друга работа, клони, надвиснали заплашително над роувърта им и неведнъж драскащи по покрива му. Неритмичното скърцане, заедно с прозиращия мрак, подсилван от тъмните, несияещи листа, карайки всичко наоколо да изглежда като пропита от зло гора, излязла от някой филм на ужасите.
-Бррр, това място е адски подтискащо... Как изобщо тук може да вирее нещо?...
-Да ви напомням ли за пулсар, господин Найквист?... – видя я с периферията си как повдигна вежди тя.
-Мне, няма нужда. Предполагам, че сте права. Вселената е причудливо място.
-И вие имате право.
Пътуването стана доста грубо и подскачащо, но окачващата система доста се стараеше да омекотява всичко, а пред шестте големи плътни гуми на роувъра с дебел протектори не можеше да се опре никакво препятствие.
И изведнъж всичко утихна, светлината проби отново и гората внезапно свърши, а пред тях се разкри необятен хоризонт от ниски, заоблени хълмчета, преливащи едно в друго, покрити с ярка, светлосиня трева – толкова мека и приятна гледка за очите му, че си отбеляза, че една вечер обезателно ще трябва да преспи върху нея, под нощния купол на звездното небе.
Почти веднага видяха двете фигури, които ги очакваха отстрани отъпкания черен път. Юрае намали плавно и спря на десетина метра от тях.
-Е, аз бях до тук, господин Найквист. Оттук-нататък поемате изцяло вие.
-Благодаря ви за превоза, мис Рал. Беше вълнуващо. – усмихна й се той.
Юрае само се изсмя, отвори вратата и излезе. Дениън направи същото.
-(Лайлра! Толкова много се радвам да те видя, мила!) – рече Рал и втурна към нея.
Кел‘тийката й отвърна почти по същия начин, леко по-стържано, но въпреки това усмивката й си оставаше също толкова миловидна, колкото тази на Юрае. Докато вземаше сака си от задната седалка, наблюдава как двете жени се прегърнаха, разменяйки си на ухо още някакви думи, които той не съумя да чуе.
Двете се пуснаха, след което Рал се обърна към мъжкия кел‘тиец – поне с глава и половина по-висок от всички им тук, с леко по-тъмна кожа от кел‘тийката, чифт повече ръце и очи и сигурно стотина килограма по-тежък от нея.
-(Моите почитания, предводительо Йангмар. За мен е радост да ви видя.) – поклони му се леко Рал, след което се обърна към Ден. – (Това е Дениън Найквист от „БИОШОК“. Той...)
-(Чест и почитания, вожде Йангмар. За мен е радост да ви срещна.) – прекъсна я Ден, също покланяйки му се леко от своя страна и правейки лек, отработен жест за поздрав с дясна ръка. Видя с периферията си само как Рал го погледна странно, едва ли не недоумяващо, после само се усмихна леко и върна погледа си към кел‘тийците. Но Ден не можеше да прецени все още физиономиите на пришълците.
-(Чест и почитания, капитан Найквист. За нас е радост да ви приемем сред обществото ни.) – каза Йангмар с дълбок и дрезгав глас, също покланяйки се леко и правейки жеста за поздрав – той с двете си десни ръце, много по-меко и елегантно, все едно му беше просто някакъв рефлекс. После се обърна към кел‘тийката. – (Това е дъщеря ми, Лайлра, по-малката от двете.)
-(За мен е радост да се запозная с вас, капитан Найквист.)
-(За мен също, госпожице Лайлра.)
Двамата се поклониха взаимно. Сега разбираше какво има предвид Юрае. Дори и в лабораториите на Бенаташ не беше виждал толкова странни и причудливи същества. Наистина, само като ги погледнеше и в него се надигаше едно странно чувство, хем на завист и малоценност, но и хем на въодушевение и възхищение от това чудо на природата и еволюцията.
-Е, изглежда ще се справите с всичко напълно сам, господин Найквист. – вметна Рал. – Аз се връщам в Сан Леандро в такъв случай. Е, довиждане, и ми беше приятно да се запозная с вас, господин Найквист.
-На мен също, госпожице Рал.
-(До скоро виждане, вожде Йангмар. Довиждане и на теб, Лайлра.) – усмихна им се тя.
Тримата се сбогуваха с нея и наблюдаваха известно време как роувърът й се отдалечаваше все повече и повече.
След това Йангмар се обърна към него.
-(Вървете с нас, господин Найквист. Ще се върнем в средището ни.)
Двамата се обърнаха и тръгнаха мълчаливо по отъпкания път. Дениън ги последва също без да казва нищо. Странно, усещаше как някакво напрежение витаеше във въздуха. Или между тях...
-(Има ли нещо, за което трябва да се тревожа, вожде Йангмар?)
Видя как ястребовото му око, което досега гледаше напред, се прикова върху него за секунда... После пак го насочи напред.
-(Не би трябвало, капитан Найквист. Докажете способностите си и ще спечелите уважението на всички ни. Такива са традициите при нас.)
-(Разбирам ви напълно. Ще вложа цялото си сърце и душа в това.)
-(И не само на думи.)
Ден се въздържа от каквито и да е коментари – чувстваше, че каквото и да се опита да каже, то просто няма да слегне на мястото си. Едва ли щеше да му бъде от полза – осъзнаваше го много ясно, осъзнаваше, и че кел‘та също много добре го знаят.
Продължиха да вървят мълчаливо – той от едната страна на Йангмар, а дъщеря му от другата му. Личеше си, че кел‘тиецът има голяма крачка, новървеше бавно, първо заради дъщеря си, второ – заради него. Все още чувстваше краката си като олово, а когато започнаха да изкачват малкото хълмче, вече започнаха да горят. Но той беше обучаван цял живот да търпи, търпеше и сега. Тревата беше плътна, ниска и гъста, умекотяваше всяка една от стъпките му, но имаше чувството, че постоянно се старае да се оплете в ходилата му и да подкосява краката му допълнително.
Мислейки за подобни работи, не усети кога изкачиха хълмчето (тактика, на която го бяха научили по време на обучението му) и пред тях се разкри поредното голо поле. Ден леко се обърка – странно, беше останал с впечатлението, че селището на кел‘та трябва да е тук. Е, явно днес щеше да се навърви като за добре дошъл, наслаждавайки се на тежката гравитация на Абуалнар.
Видя как ястребовото око на Йангмар отново се прикове за секунда върху него.
След което тримата се заспускаха към долчинката. Никой от тях не продумваше и Найквист започна да се чувства толкова неловко, че въпреки всичката му умора, му идеше да се обърна и да побегне с всички сили далеч от това място. Обстановката беше толкова натежала, че все едно имаше усещането, че го водеха към гилотината. Но пък и какво можеше да им каже? Кел‘та бяха чужд и почти непознат за него вид, знаеше единствено езика им, който беше научил по време на тридесет седмичното си пътуване от Еменси, както и някой друг жест, характерен за културата им, както и нрава им. Последното само теоретично, което според него беше крайно недостатъчно за сегашната ситуация. И това не му даваше никаква увереност и напрактика ги правеше напълно непознати за него. Дори не можеше да си изгради що-годе бегла представа за това какво точно да очаква от тях...
Изведнъж, потънал в мислите си, не видя в първия момент как насред полето, Йангмар се спря. После Ден се учуди, но после го видя как се приведе и пъхна ръката си в тревата. И се изправи, отваряйки един огромен капак.
-(Първо вие, господин Найквист.)
Ден се приближи и надзърна отвъд него – дъното се губеше там долу, някъде в мрака, след което се обърна, стъпка предпазливо на първото стъпало, държейки се за ръба и започна да слиза по стълбата. А тя определено беше правена за мъжки кел‘тийци – ръкохватките бяха доста дебели за дланите му, а разстоянието между тях подвеждащо широко.
Но само след няколко стъпки, докато мислите му все още бяха заети с тези разсъждения, се озова върху твърдия скалист под, което направо го учуди. Отгоре му изглеждаше като бездънна яма. Вдигна глава и видя входа само на три метра над главата си – ликовете на Йангмар и Лайлра надничаха пред него, на фона на искрящо бялото небе.
-(Отдръпнете се.) – каза със спокоен глас кел‘тиецът.
Ден го направи и отстъпи няколко крачки назад. И в следващия момент Йангмар се приземи тежко пред него, усещайки как скалите под кратата му се разместиха мимолетно. Представи си какво би станало с него, ако той скочеше от подобно разстояние при такава гравитация. При нормални условия, Дениън тежеше деветдесет и пет килограма при ръст метър и осемдесет. А при сегашните – вече около двеста и тринадесет, с тяло все още ненапълно способно да ги поддържа в пълно работоспособно състояние. А на Йангмар му даваше поне сто и осемдесет. Което правеше почти четиристотин и пет при гравитация от 2.24g.
Пффф, щяха да бъдат дълги, тежки и адски месеци... Защото беше убеден, че рано или късно, щеше да му се наложи да започне да се изправя срещу тях. Просто беше неизбежно.
Лайлра в първия момент тръгна да слиза по стълбата, но мигом щом затвори капака и настана непрогледен мрак, я чу как също скочи, приземявайки се до баща си, значително по-леко от него.
Тъкмо щеше да им каже, че не вижда нищо, когато усети как нещо го хвана за ръката.
-(Аз ще те водя. Не се тревожи.) – чу мекия й глас той. Дори си представи как му се усмихна.
Ръката й беше толкова нежна... Изобщо не бе очаквал това от някого, който води подобен начин на живот.
После го поведе.
Очите му започнаха да свикват малко по-малко с тъмнината, но до нивото само на мъгливи силуети и неясни образи. За това продлъжи да разчита на тези на Лайлра, да го води и насочва в тези подземия.
Първоначално се движеха като че ли по някакъв обширен коридор, поне това му подсказваше интуицията му, след като не виждаше почти нищо, специално направен за мъжки кел‘тийци, който изведнъж започна да се спуска надолу – прекалено стръмно за притъпените му сетива и все още несвикнали мускули.
Минута по-късно и може би стотина метра по-надолу, нивото отново се изравни. Само че този път всичко това бе придружено със странното усещане, че го наблюдават от всички страни, просто витаеше във въздуха наоколо, все едно можеше да го улови с ръка. Когато се огледа, виждаше произволно по стените как има като че ли по-тъмни от околностите им петна., все едно бяха входове към някакъв подземен свят...
„Входове... Жилищната зона...“ – включи веднага интуицията на Дениън и веднага картата, която беше започнал да изгражда в ума си, стана една идея по-ясна и светла.
В следващия момент видя как просто Йангмар изчезна и докато го възприеме, Лайлра го дръпна встрани и тримата се озоваха в една от нишите в стената.
После кел‘тиецът отвори някаква врата.
-(Влизайте.) – каза им той.
Лайлра го поведе и следващото помещение, в което се озоваха, бе някакво обширно помещение. Различи силуетите на някакви медели, но не може да разбере точно какви.
Йангмар влезе последен и затвори вратата зад тях. Лайлра пусна ръката на Ден.
-(Събуйте се и ми дайте обувките си.) – каза им тя.
Двамата изпълниха и ги подадоха на Лайлра.
-(Оставям ги в този шкаф. Ако ти се наложи да излизаш някога и ти потрябват.) – обърна се специално към него тя и ги занесе.
-(Благодаря ви.) – отвърна Дениъл и разтъпчи леко ходила из мекия килим. Все едно потъна в него.
-(Лайлра, покажи на господин Найквист стаята му. Нека да се настани и му помогни ако има нужда от нещо. А вие си починете, господин Найквист. Знам, че не ви е лесно, но съм сигурен, че ще свикнете. Една хубава вечеря ще ви влее свежи сили. Събираме се след час.)
-(Благодаря ви.) – повтори пак той.
Йангмар изчезна някъде в тъмата.
-(Хайде, ела...) – отново го хвана за ръката Лайлра и го поведе из помещението.
Колкото и да напрягаше зрението си, не можеше да види повече от мъждиви силуети, в които внимаваше да не се блъсне. След входното помещение, кел‘тийката го поведе през някакъв коридор, който беше толкова обширен, че Дениън не виждаше нито стените, нито тавана – все едно се разхождаше насред безлунна нощ на Еменси някъде далеч от жилищните или военни зони. Виждаше единствено гърба на Лайлра, чиято светла рокля все едно прозираше в тъмата, като някоя пътеводна светлина. Толкова много беше различна от мъжките кел‘тийци, много повече приличаше на човешка жена и толкова малко на силната част от расата си, все едно не беше една от тях... А на него му беше толкова трудно да възприеме това чудо на еволюцията. Толкова много странни и причудливи работи беше виждал на Бенаташ, но всички те бяха генетично изменени и изкуствено сътворени и само като си представеше, че по естествен път се е стигнало до сегашното състояние на видя им... Просто му беше непосилно все още да го възприеме.
Лайлра изведнъж се спря, чу я как отвори една врата отпред.
-(Това е стаята ви, господин Найквист, подготвили сме я специално за вас. Не е много богато обзаведенена, но знаете каква е ситуацията при нас...) – каза тя.
-(Не се тревожете, свикнал съм на малко.) – отвърна той и пристъпи вътре.
-(Ще дойда да ви повикам за вечеря. Починете си дотогава, използвайте всяка възможност, за да го правите, очакват ви много тежки дни...)
-(Мисля да ви послушам. Благодаря ви за всичко.)
Представи си я как му се усмихна. После вратата се хлопна и той остана отново сам със себе си, придружен единствено от тишината. И вече, и тъмнината.
От страничния джоб на раницата, извади фенерчето си и го светна. Така вече беше много по-добре. В стаята имаше малка масичка, с удобен на пръв поглед фотьойл, широко и обширно, но ниско легло, шкафче до него и нещо подобно на гардероб в единия от ъглите. Освен това беше и изключително обширна. Хм, беше изключително по-добре, отколкото си беше изградил в ума след думите на Лайлра. На Бенаташ разполагаше само с едно легло с вградения шкаф под него в стая два метра на два метра и нищо друго. Да, определено за сега очакванията му се оказаха лъжливи. За утре обаче, не можеше да се надява да продължи да е така.
Остави чантата си на пода, подпирайки я на фотьойла и фенерчето върху масата, така че да хвърля колкото се може повече светлина наоколо, и бръкна отново в страничния джоб на сака си. Това, което търсеше, беше една малка кутийка, която намери почти веднага. Седна на фотьойла и я отвори.
След като си сложи лещите, изгаси фенерчето си и го прибра, заедно с кутийката в страничния джоб на раницата си. Вече не му трябваше нищо друго.
Термографните лещи върнаха цветовете, всичко се насити в сиво-бели нюанси и скучната монотонност на тъмнината беше размита. Ден се изправи, след което легна на леглото, заглеждайки се в тавана, сякаш единствено за това му бяха останали сили вече.
Замисли се за дните, които щяха да последват. Беше решил, че ще даде всичко от себе си, и колкото повече времето минаваше и утрешният ден наближаваше, толкова повече се амбицираше да им покаже на какво се способен. Хормоните бушуваха в него, чувстваше, че никога няма да може да се подготви напълно психически за него момент, започна леко да нервничи и когато някой почука отново на вратата, беше изгубил представа за времето. Из ума му витаеха подобни неща и дори не се беше осъзнал кога бе започнал да помръдва бързо с крак.
Потропването го сепна и успя мигом да го откъсне от мислите му, връщайки го в суровата действителност. Тръгна да се изправя рязко, за миг като че ли забравил къде се намира и тежката гравитация на Абуалнар трябваше да му припомни това по трудния начин, убивайки устрема му. Толкова му причерня, че трябваше да се подпре на едната стена, за да не падне. Не знаеше колко време е стоял така, но новото почукване отново накара времето да започне да тече реално.
-(Добре ли сте, господин Найквист?) – дочу той приглушения глас на Лайлра отвън.
-(Да, идвам, момент само!) – отвърна Ден на висок глас.
След което отвори.
Отсреща му Лайлра го изгледа въпросително.
-(Какво ви има?) – попита тя.
-(Нищо. Просто още не мога да свикна с гравитацията. За миг си помислих, че все още съм на Бенаташ...)
Тя само му се усмихна леко и го хвана за ръката.
-(Вечерята е готова. Хайде, ще ви заведа...)
-(Сложих си лещи за нощно виждане. Това не се налага вече.) – каза той. Но не се опита да я пусне.
Тя само го погледна, продължавайки да му се усмихва леко и също не пусна ръката му, повеждайки го през коридора. Ден вече виждаше всичко, така че си позволи да огледа навсякъде.
Коридорът наистина беше огромен, имаше поне около два метра от двете си страни и още толкова над главата си. Изобщо не приличаше на тесните коридори из космическите кораби, в които двама души едвам можеха да се разминат...
Той беше вкопан директно в скалите, изгладен и замазан, и заедно с огромния мек килим, по който стъпваха и обхващаше целия под, му придаваше едно чувство за уют и спокойствие. Беше дълъг и обширен, с високи и широки врати от двете му страни, водещи незнайно накъде.
Лайлра го прекара през най-крайната врата.
Когато двамата се озоваха в трапезарията, всички, които бяха в нея до него момент, се изправиха и приковаха погледите си в него. Стана му толкова неловко за миг, че се принуди да пусне ръката на Лайлра.
После Йангмар му представи Вевиде и Лиьора – съответно съпругата му и по-голямата му дъщеря. Найквист се поклони леко и ги поздрави, те му отвърнаха по същия начин и накрая жената на кел‘тиеца покани Ден на трапезата. След което всички седнаха на столовете около нея.
Тя беше предварително сервирана, отрупана с блюда, които Ден много рядко беше виждал на Бенаташ, дори и на Шенса. Храната беше човешка, предимно човешка – месо, отгледано в изкуствени условия от стволови клетки, подхранвано с органични култури, гарнирано и подправено със смес от човешки и келтийски зеленчуци и подправки. Дойде му изключително добре наистина, беше просто на засищащо – точно, каквото беше свикнал да яде през целия си живот, друго не му трябваше, за да бъде здрав и силен. Сега разбираше защо и кел‘та са такива.
Вечерята премина тихо, неловко, всеки беше впил поглед в чинията си не казваше и дума. След нея, им помогна да разтурят масата, а накрая подредиха масата в съдомиялната машина. Ден им благодари още веднъж за всичко, което правят за него, за гостоприемството и храната, и им каза, че ще се оттегли в стаята си, за да си почива и да събира още сили за утрешния ден.
Известно време просто лежа в леглото си, взирайки се в тавана, мислейки си за несигурността, която го очакваше отсега нататък. Не виждаше нищо, понеже се беше настроил за сън и махнал лещите си. Но доста дълго време не се опитваше да заспи – само зяпаше и зяпаше настойчиво мрака над него, мислеше и мислеше за ада, в който се беше озовал и колко дълго време няма да може да се види с никой от близките си... Сия и Рен, Рия и Рама, Лео и Ели, Естела и Жана, Ев и Зед, толкова много бяха.. А сега беше откъснат от всички тях...
И въздъхна продължително, обръщайки се на една страна, затваряйки очи.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 30 Sep 2015, 01:09
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Мечта


„Рена‘ар... Пулсар... Дран... И „деветките“...“ – мислеше си трескаво Естела Елмендорф.
-Стела...
„Рена‘ар... Пулсар... Дран... И „деветките“...“ – все по-настойчиво те се впиваха в съзнанието й, правейки го сляпо за всичко останало.
-Стела?
„Рена‘ар... Пулсар... Дран... „Деветките“... И ние...“
-Стела!
„КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ, ЧЕ ДА ОБЕДИНИ ВСИЧКИ НИ ТОЛКОВА ВНЕЗАПНО?!?!?!“ – умът й се превърна все едно в поле, по което препускаха безброй диви животни, заплашвайки да я стъпчат като досадно насекомо.
-ЕСТЕЛА ЕЛМЕНДОРФ!!! – викът, придружен с блъскането на командния пулт пред нея, я върна в действителността.
Стела се сепна, подскочи леко на място и вдигна глава.
Всеки един от екипажа, който се намираше на мостика в този момент, беше прекъснал работата си и я наблюдаваше зорко. Извъртя се бавно към Фарел, гледайки го с ококорените си очи.
-Какво има, защо ми викаш? – попита равномерно тя, с леко изумен глас.
-Четири пъти те повиках, а ти изобщо не ме отрази. Изморена си, Стела, не си спала вече повече от четиридесет часа, не можеш да караш само на стимуланти, иди в каютата си, да си починеш...
-Гледай си работата, Ерн, не можеш да ми кажеш какво да правя... – сряза го грубо тя, махайки досадно с ръка, след което понечи да се извърти към комуникационните пултове.
Но Ернесто я изпревари.
-Тенши, капитан Естела не е в състояние да командва този кораб! Отнеми правомощията й и блокирай всичките й команди! – отсече той.
Стела само се извъртя към него и го изгледа стъписано.
-Какви, по дяволите, ги дрънкаш?!
-Командата: приета. Достъпът на капитан Естела Елмендорф до командните пултове и системите на кораба: забранен. – обади се онази част на Тенши, механичната, която никога не напускаше кораба.
-Пренебрегнете тази заповед! – рече на висок глас тя, обръщайки се към всички от екипажа, после се извъртя директно към комуникационния офицер Лена Адкинс. – Получихте ли нови съобщения от останалите, ако е така, искам да ги чуя!
-Достъп: отказан. Комуникационни пултове: блокирани. – чу се механичният глас на изкуствения интелект.
-Мамицата ти, Тенши, правиш ми мръсно, задето оставихме тялото ти на Рохайа, нали?!
-Естела... – опита се да подеме Фарел.
-Нищо такова. Вредиш си на здравето, нивата ти на мелатонин са прекалено ниски...
-НЕ ТИ ВЯРВАМ! – изрева тя и се извъртя рязко към хакера. – Мелани, отнеми всички правомощия на Тенши, изолирай я от системата!
-Достъп: отказан. Хакерските пултове: блокирани.
-Мамицата ти ве! – продължи да крещи тя и се приближи до командния пулт. Но мигом щом пръстите й в метални ръкавици се докоснаха до лазерното табло, то цялото светна в ярко червено и се заключи.
-Комуникация с бронята: осъществена, пръстови отпечатъци: разпознати. Достъпът за капитан Естела Елмендорф до командното табло: блокиран.
-Твойта кожа, спри се вече!
-Естела, овладей се!
-Вик, Джо, чувате...
-Вътрешен интерком: блокиран. Достъп до поддържащото ядро: отказан.
-ЕСТЕЛА! – продължи да крещи насреща й Фарел.
Тя взе таблета си, който беше оставила на седалката си и понечи да се свърже с тях, но...
-Достъп до безжичната обхватна мрежа на кораба: отказан.
Естела изруга мръсно и го блъсна с всичка сила в пода, но таблетът само подхвъркна няколко пъти и се спря в един от енергийните пултове.
-Естела, спри се вече, блокираш работата на целия кораб, а знаеш в какво положение сме!
-Млъквай, Фарел, освободен си от поста си! – приведе се тя и започна да развинтва болтовете на панела отстрани командния пулт.
-Какво става там, за бога?! Половината системи на кораба са блокирани от Тенши, нямаме достъп до тях! – обади се Вик.
-Всичко наред ли е? – включи се и Джо.
Естела отвини и последния болт, хвърляйки го някъде настрани, после захвърли по същия начин и капака на пулта. И просто започна да изключва конекторите един след друг, без да й пука кой за какво е...
-ЕСТЕЛА, ОСЪЗНАЙ СЕ, ЗА БОГА!!!
Никаква реакция от нейна страна.
Ернесто не можеше да я търпи повече, затова без никакво предупреждение се приближи до нея, хвана я през корема, заключвайки ръце под гърдите й и я изтръгна насила от пулта.
-Какво правиш?! Пусни ме! Пусни ме бе, твойта кожа!!! – започна да буйства тя, но Ернесто просто беше по-силен, държеше я здравно и не й позволяваше да мърда много-много.
-Ще те държа толкова, колкото е нужно, за да се кротнеш. – каза спокойно той.
Естела продължи да буйства, но той усещаше как с всяка изминала секунда, силите й се стопяваха и я напускаха. И щом почти се укроти, просто й прошепна в ухото:
-За бога, Стела, толкова по-лесно ще е за всички ни просто да отидеш и да се наспиш.
И я пусна.
Естела не помръдна повече. А после въздъхна дълбоко и просто тръгна към изхода на мостика. Но вратата не се отвори...
Тя извъртя леко глава настрани.
-Може поне да ми върнеш правомощията... – каза унило тя. Толкова много умора се чувстваше в гласа й...
-Тенши, възстанови правомощията на капитан Естела, ако обичаш.
-Първо да се наспи. – отвърна изкуственият интелект и единствено й отвори вратата.
-Майната ти, Тенши... – изпуфтя уморено Стела.
-Не, майната ти на теб, Естела Елмендорф. – и затвори вратата зад нея.
Тя замръзна на място, в първия момент прекалено стъписана, за да направи каквото и да е било.
После се разсмя на глас.
„Леле, наистина ми е много ядосана, щом си позволи да ме напсува...“ – мислеше си тя, докато вървеше към оръжейната. Странно, как това изведнъж толкова я беше разведрило и развеселило почти до безкрай. Толкова, че мигом й се отспа и бе готова да се върне на мостика, но знаеше, че даже и да седне пред него, Тенши никога няма да й отвори вратата в това й състояние...
Странно, протоколите не трябваше да й позволяват да изрича подобни работи... Трябваше да си поговори с Мел, Ел и Лин да й направят един обстоен анализ... Но първо сън...
Отново се засмя на глас на мислите си. Добре, че коридорите бяха пусти и никой не я чуваше... Мигом щяха да я свалят от командването, най-вероятно...
Продължи да се подхилква на подобни работи почти докато стигне до оръжейната. После, щом влезе в нея, изведнъж всичките й весели мисли и настроения като че ли заминаха на майната си (точно както я беше наредила Тенши (странно, мисълта за това хич не я развеселяваше сега, за разлика от първия път)).
Вътре съблече бойната си броня, подреждайки я на статива си, въпреки че изобщо не й беше до това сега и по-лесно щеше да й е да я разхвърли сегментите й произволно и да извика някой сървисбот да си я донареди... Но все пак го направи. Някак си минималното съсредоточаване, което се налагаше да влага, опресняваше малко мислите й и държеше ума й буден, непозволявайки й да се просне на пода и да заспи там.
Останала само по комбинезона си, се върна в каютата си, която с нищо не подсказваше, че е капитанска такава – беше като всяка една останала, килия метър и петдесет на два метра, с два метра висок таван и в нея имаше само едно легло с шкаф под него. Другото бяха вътрешния интерком до вратата и четирите говорителя в ъглите на стаята й, таблетът й, който, сега се сети, в този момент лежеше на пода на мостика, до енергийния пулт и фотооптичното покритие на цялата стая.
Признаваше си го, повече не й трябваше.
Съблече комбинезона си, оставайки само по бельо, сгъна го и го прибра под леглото си, при останалите си дрехи и вещи. След това, използвайки сензорните стени (можеше да го направи и чрез таблета си, но уви...), ги настрои, заедно с пода и тавана да излъчват панорамна гледка от открития космос, с красивата яркосиня Шенса отгоре й. Пусна си и тиха и нежна музика, която винаги успяваше да я докосне в душата, да я разтопи и да накара да се отпусне.
Последното, което направи бе да изключи изкуствената гравитация в каютата си. Това й беше останало още тринадесет годишна, когато бе започнала да се обучава за флота.
Гледаше право към Шенса, когато се зарея насред средата на стаята й. Успя да затвори очи почти веднага, но това не я спря да продължи да си представя синята й омайваща, необятна същност, толкова далечна, блянувана и недостижима от тук, че направо разцепваше сърцето й на парченца. Замисли се дали някога ще види прекрасната Земя и това още повече я натъжи, все едно вековни корени на смут бяха обха обгърнали душата й.
Не успя да мисли много за това, тъй като сънят я споходи почти веднага, но това не спря съзнанието й да продължи да й принсънва през цялото време синята харизматична пустощ на дома...

„Ама че откачено момиче... Дори и целият флот умишлено да се опитва, не може да направи такива поразии за толкова кратко време...“ – изсумтя Ернесто Фарел, събра болчетата от пода и се приведе под пулта, свързвайки конекторите по местата им. След това завинти обратно и капакът му.
Изправи се, казвайки в движение:
-Тенши, върни всички системи обратно на линия, ако обичаш.
Едва сега, след като принуди Естела насила да напусне мостика, осъзна колко много изморен беше и той. Сигурно вече минаваха тридесет часа... Е, възможност за сън едва ли щеше да му се отвори скоро... Джон Лейси, навигаторът, също го нямаше, Стела почти беше изпаднала в несъстоятелност, макар че и той най-вероятно щеше да я последва, но не можеше да остави мостика без висш офицер, не и при толкова сериозна ситуация. Щеше да издържи още пет-десет часа, докато някой от двама им се появеше.
-Готово. Освободих достъпа до вътрешните интеркоми, безжичната обхватна мрежа, комуникационните и хакерските пултове, и поддържащите системи на квантовия компютър. – обади се изкуственият интелект.
-Дали не сме пропуснали нещо? – обърна се той към комуникационния офицер, Лена.
-Не, не мисля. Иначе всичко щеше да се разпищи. – каза тя.
-Тя е права, да не съм тъпа, че да ни оставя слепи, много добре осъзнавам в какво положение сме... – отвърна Тенши.
Странно, на какво се дължеше този остър тон от нейна страна? Нима обстановката изнервяваше и нея?
Преследваха черния неидентифициран обект вече четиридесет и пет часа, като през час-два спираха, за да правят фронтални сканирания, опитвайки се да установят местоположението му. След което отиваха до последната позиция, на която го бяха засекли, правеха ново сканиране и веднага се втурваха по петите му...
За сега имаха само успехи, винаги съумяваха да го хванат на дълбокообхватните сензори и да го преследват, но с всяко изминало сканиране, непознатият обект все повече и повече се приближаваше до предела на радарния им обсег... Изплъзваше им се, като загребана в шепите вода и те не можеха да направят нищо, за да го предотвратят. „С. Т. Елмендорф“ беше корабът на човеците, способен да развива най-голяма тахионна скорост сред цялата им флота, но непознатият обект го слагаше в малкия си джоб... И Фарел имаше странното чувство, че дори не се опитва да им избяга, не използваше максимума от възможностите си... Какво ли целеше? Дали не се опитваше да ги заведе някъде? Дали не искаше да им покаже нещо? Дали не ги водеше право в капана им?...
Не, това беше нелогично, ако искаше да ги унищожи, щеше да го е направил досега, показа превъзходството си над тях още над Рохайа, нямаше никакъв смисъл да ги кара да го гонят десетки безсънни часове, само за да ги изпари за миг от този свят.
Реши да приеме, че просто иска да ги заведе някъде, това действаше най-добре и на без това обтегнаните му нерви.
И все пак, защо, ако искаше да им покаже нещо, с всяко следващо сканиране, им се изплъзваше все повече и повече? Защо не забавеше скоростта си, оставяйки се да го настигнат? А те не можеха да го направят по своя воля, колкото и да се опитват... Изплъзваше им се между пръстите, водейки ги до прага на лудост, че не могат да направят нищо в това отношение.
Какво целеше, наистина... НЕ! Каза си вече, че приема, че просто иска да го последват. Но защо бърза толкова? Нима толкова беше неотложно това, което трябваше да им покаже?
Толкова безсилен се чувстваше за това, че беше на прага да започне да се проклина вътрешно.
Погледна към холограмната карта. Стрелкичката, представляваща кораба им, устремена право към червения маркер, отбелязващ последната позиция на черния неидентифициран обект (дори не можеше да си обясни защо просто не го нарича „кораб“?!), не се помръдваше изобщо по очертания път, който следваше. Нищо че се движеха с четиридесет милиарда километра в секунда...
„Защо Вселената трябва да е толкова голяма?“ – незнайно защо, си помисли трескаво той.
Хронометърът показваше тридесет и три минути и тридесет и три секунди в момента, в който го погледна (странно, как успя да го види точно в този миг?).
През следващия половин час не можа да си намери място. Толкова тягостни и провлачени му се сториха, че имаше чувството, че са минали тридесет и три часа и тридесет и три минути...
Затова, когато чу гласа на Тенши, той му подейства като благословия.
-Още една минута. – обади се просто тя.
Фарел отново прикова поглед върху хронометъра. И въпреки че всички вече бяха повторили това може би над тридесет пъти, когато остана половин минута, той се почувства длъжен да каже:
-Добре, всички, подгответе се! Вече знаете какво да правите, дайте най-доброто от себе си!
-Десет... Девет... Осем... Седем... – започна да отброява изкуственият интелект. – Шест... Пет... Четири... Три... Две...
-Излизаме! – прекъсна я на висок глас единственият пилот на мостика в този момент, мичман Ричард.
Златистото сияние, илюминиращо от стените, пода и тавана замря, рязко сменено от пустата чернота на мрачния космос, осеяна с безброй звезди...
-Енергийният щит е вдигнат, генераторът е на макс, охлаждащите системи са в готовност! – докладва първи енергийният офицер Гари бързо на висок глас.
-Всички противомерки: вкючени, режим на разполагане на примамващите дрони: автоматичен, режим на близкообхваните оръжия и защитни батареи: автоматичен! – последва го и мигом оръжейният офицер Сам.
-Режим на избягващите маневри: автоматичен и задействан! Маневриращи двигатели: максимална мощност! – следващ беше Ричард.
-Камуфлаж: в готовност! – включи се и главният енергиен офицер, Лорен. – Готовност за прехвърляне на мощността от батериите и реактора към маневриращите тръстъри и двигателните ядра!
-Сензорите са чисти, лейтенанте, няма непознати обекти с предполагаем изкуствен произход. – обади се последен Гейл от радистите, най-равномерно и спокойно от всички, чиито думи имаха най-голяма тежест сред целия екипаж на мостика в този момент.
Ернесто Фарел си позволи да въздъхне за кратко.
-Свалете всички системи, пренасочете цялата мощност на реактора и енергийните клетки към фронталния сензор. – каза кротко той.
-Щит – долу!
-Двигатели – долу!
-Защити и оръжейни системи – долу!
-Фронтален сензор: зареден и в готовност – заизреждаха офицерите му един след друг.
Видя на огромния екран произволната траектория за маневри, която беше изчертал компютърът, някаква странна счупена спирала, в чиито курс дори не бе успял да го вкара напълно, тъй като устремът му набързо беше спрян.
-Ричард, укроти кораба и го насочи в направление към предполагаемата траектория на неидентифицирания обект.
-Веднага! – отвърна той и започна да бърника сензорните дросели по пулта си.
Ернесто наблюдаваше на панорамната гледка по стените, пода и тавана как като че ли на произволни места по корпуса проблясваха двигателите на кораба, докато накрая Елмендорф спря да се върти в странната си, компютърно-генерирана траектория и относителната му скорост и отместване не станаха нула.
-Сканиране!
Гейл натисна бързо няколко бутона един след друг по пулта си.
„Предпазител едно-Предпазител две-Потвърждение-Изстрелване.“ – помисли си Фарел. Като офицер, беше минал през всеки един пулт. И не само на мостика, на целия кораб.
Носът на „С. Т. Елмендорф“ за пореден път проблесна ярко, нагрят до ослепително бяло, когато радиаторите поеха огромната топлина, предизвикана от мощния електрически импулс. И после, благодарение на вакуумния студ, изгастна плавно, все едно беше някоя умираща светулка.
-Анализирам данните... – поде Тенши.
-Нищо! Няма нищо! – изсумтя Гейл. – Да му се не види!
-Какво, изгубихте ли го?! – обърна се към него Ричард.
-Пусни още веднъж данните, сигурно ви е обягнало нещо! – включи се и Мелани.
-За съжаление са прави. Този път ги изтървахме. Няма нищо. – рече примирено Тенши.
-Успокойте се, всички. – намеси се хладнокръвно и кротко Фарел. – Ричард, носът, десет градуса наляво, бързо!
-Тъй вярно, слушам!
Докато изпълняваше командата му, Фарел се извъртя към холограмната карта. Още преди часове беше забелязал, свръзвайки точките, на които засичаха неидентифицирания обект, как беше започнал да описва плавен завой, който вече беше достигнал почти деветдесет градуса от началната си точка. Това беше още едно доказателство, че все пак непознатият обект държеше да ги заведе някъде. Иначе още от самото начало щеше да свие перпендикулярно на курса им и те след като изхабят енергията си след няколко сканирания във всички посоки, опитвайки се да го намерят къде точно е отишъл, щеше да им се изплъзне. Да, това определено бяха обнадеждаващи мисли.
Сигурно и сега просто беше свил леко по-рязко встрани...
-Нова посока по хy-координата: едно-три-седем. – докладва след малко Ричард.
-Фронтален сензор! – заповяда Фарел.
-Готово! – рече Гейл.
-Получавам данните... – обади се Тенши.
-Хванах го! Хванах го! Право пред нас, посока: едно-три-седем по ху, разстояние: 0.777 парсека! В края на обзорния обхват е! – обади се въодушевено радистът.
-Прихванете го и задайте нов курс спрямо него! Ричард, тръгвай, максимална скорост! – каза Фарел, подпирайки се на командния пулт.
-Чакай! – рече рязко Тенши и блокира пилотския пулт.
След миг комуникационния пулт изпищя няколко пъти.
-Предизвестие! Двойно е, втора степен, през една минута ще са! – каза Лена.
-Разположи транспланетарния предавател, бързо!
-Вече го пуснах. – обади се изкуственият интелект, както винаги, най-ловка от всички им. – Включвам втори хронометър...
Сивият цилиндър напусна гнездото си през въздушния люк на левия борд на кораба и се разгърна до диаметър около тридесет километра за няколко секунди.
Фарел започна да нервничи още повече, докато дойде същинската част на съобщението. Беше впил поглед във втория хронометър и потропваше нервно с крак.
След около тридесет секунди, пултът на Лена отново изписука няколко пъти.
-Втората част от предизвестието пристигна. Минута до основното съобщение! – докладва тя.
-Да му се не види, губим ценно време! – възкликна Тенши.
Имаше чувството, че щеше изкърти пода, докато чакаше последната минута да мине...
После пултът изпищя пак...
-Вести от „Импера“! Прибрали са останалите, насочват се към позицията ни! Настояват за доклад от нас при първа възможност! – каза Лена.
-Изпрати им само местоположението ни, траекторията, която следваме и анализ на бъдещата такава! Модулирай сигнала, така че компонените му да се забавят с различна скорост, изпрати го наведнъж и прибирай предавателя по най-бързия начин!
-Готово. – обади се Тенши преди комуникационния офицер дори да е успял да реагира.
-Батериите паднаха до осемнадесет процента! Ще имаме мощност само за още едно сканиране! – докладва Лорен.
-Пренасочете всичката излишна мощност от реактора към тях, до час ги искам на поне тридесет процента!
-Разбрано!
Видя как транспланетарният предавател се сгъна и прибра в гнездото си.
-Всичко е подсигурено, курсът: зададен. Можем да тръгваме. – съобщи Тенши.
-Ричард, пълен напред! – рече Фарел.
Пилотът въведе няколко команди и след миг тахионното ядро разтресе целия кораб – после всичко светна ослепително ярко на мостика и след резкия пик, всички образи по стените, подът и таванът илюминираха в толкова познатото им светложълто, правейки ги слепи за причудливите гледки на тъмния космос.
-Лейтенанте, не стигнем ли за сто и четири минути до следващата позиция на непознатия обект, въз основа на досегашната му изчислена скорост, която си остава постоянна, при следващото ни сканиране ще е извън обсега на фронталния ни сензор. – съобщи радистът Гейл.
-Сто и една минути и тридесет и осем секунди. – поправи го Тенши. – Включвам втори хронометър.
Холограмната прожекция надвисна над центъра на мостика.
-При максимална скорост ни трябват около сто и седем минути за 0,777 парсека. Просто няма как да стопим тези пет минути... – обади се Ричард.
Фарел вече слагаше каската на бронята си.
-До всички! – обади се той по вътрешния интерком. – Слагайте шлемовете си и включвайте магнитните обувки! – после, докато се обръщаше към екипажа си, видя как хората му вече изпълняваха това, което им беше казал, което го накара донякъде да почувства една особена вътрешна гордост. – Гари, спри изкуствената гравитация и гравитационните компенсатори, изключи напълно осветителните и климатични системи за целия кораб. Филтриращите и вентилационни системи също, без тези в жилищния сектор, както и всички останали битови електрически системи. Спри основните и поддържащи подсветлинни двигателни ядра, оръжейните и щитови основни и резервни генератори. Лорен, прехвърли всичката излишна мощност към зареждането на батериите, Ричард, искам тахионното ядро на сто и петнадесет процента! Тенши, свали ограничителите на реакторите и ги напъни до максимума им! Колкото можеш повече, не сваляй очи от сензорите!
-Готово!
-Тъй вярно!
-Слушам!
-Както кажеш... – отвърнаха му всичките в един глас.
След миг на мостика настана пълен мрак. Златистите илюминации по пода, стените и таванът замряха, вече не излъчваха нищо, единственото, което остана да свети, бяха пултовете, мониторите и холограмите, но и те с намалена интензивност. Усети как тялото му олекна и се опита да се понесе из мостика, но костюмът му автоматично задейства магнитните му обувки. Фарел не ги изключи. Въздухът спря да се движи, веднага го почувства как застоя и сензорите му веднага спряха да долавят мимолетното течение, което по правило се образуваше.
Изключи и тях, не знаеше колко дълго време щеше да му се наложи да прекара така, трябваше да пести от батериите на костюма си, нямаше и напредстава кога ще му се отвори възможност да ги презареди.
Вибрациите се усилиха неимоверно, усети ги как плъзнаха от краката му към цялото му тяло и металният костюм само още повече подсилваше усещането за това. Елмендорф стенеше и се тресеше, тревожни скърцания, наподобяващи вой на непознати причудливи животни, изпълваха помещението, карайки всички да се оглеждат тревожно към тавана и стените.
Видя как на пулта на Ричард, скоростта нарастна с петнадесет процентра и съответно времето на първия хронометър – този, който им оказваше за колко време ще стигнат до черния обект, спрямо скоростта им – също падна с около петнадесет процента.
-До всички! – обади се Фарел. – Изключете всички ненужни сензори и прибори по-костюмите си и сведете консумацията им до минимум! Пестете енергията им, не се знае кога отново ще минем в нормален решим – достъпът до зареждането е преустановен, всички второстепенни захранващи източници са насочени към тахионното ядро!
-Тук Байер, до лейтенант Фарел! Тахионното ядро не спира да покачва температуртата си, току-що премина горната граница на номиналния си диапазон на работа! Увеличавам потока от охладителните системи, за да компенсирам, прехвърлям още мощност към турбо-помпите! – обади се инженерът от двигателното.
-Разбрано! Оптимизирайте ги до краен предел и върнете енергията обратно към батериите!
-Слушам!
-Вибрациите се увеличиха, но спряха да растат. Все още са в средата на допустимия диапазон, ще ги следя изкъсо. Отварям допълнителните клапи на резервната охлаждаща система на тахионното ядро, помпите са на ниска мощност, при нужда ще отворя и основните. – каза Тенши.
-Температурата на свръхсветлинното ядро се стабилизира! Започна леко да пада! – каза Байер.
-Ще го настроя така че да клекне точно в края на нормалния диапазон.
-Добре, следи го изкъсо!
-Разбрано.
-Ние също го правим! – обади се и Байер.
-Не му мислете, ще издържи. Просто си нямате и напредстава този кораб колко много може да понесе... – вметна Тенши.
„Дано да е права...“ – помисли си Фарел.
Как ли изглеждаше отстрани... Кое точно беше толкова важно, че да ги накара да бързат като обезумели? И по-важното...
„Кое може да накара нас, ренаа‘р, „деветките“, дран и пулсар да се обединим?“ – започна трескаво да си мисли той, впил поглед в командния пулт.
Да му се не види, това започваше да му напомня на нещо...
Този мрак, който цареше навсякъде само още повече му напомняше за това колко много му се спи, а бледите, понякога пулсиращи светлини, извиращи от монитори и пултове, дразнеха очите му допълнително, карайки го да мига дълго и продължително, за да избегне влиянието им – а това никак не му помагаше да остане буден.
За миг след едно от по-дългите ми премигвания, просто забрави да отвори отново очи.
Осъзна се чак след едно по-мощно разтрисане, което го сепна. Дори щеше да подскочи леко на място, ако компютърът на бронята му не го беше възприел като несъзнателно движение и бе решил да не изключва магнитните му обувки. Разтърси леко глава, премигвайки няколко пъти бързо, разчиствайки зрението си.
„Тази няма да я бъде...“ – изсумтя вътрешно той и включи термографа си, при което всичко светна в бяло, сиво и черно.
-Двадесет минути до достигане на зададената дестинация. – съобщи Тенши по високоговорителите.
„КАКВО?!“ – едва не изкрещя той на глас.
След което се извъртя рязко и погледна към първия хронометър.
„Деветнадесет минути и петдесет и седем секунди... И шест... И пет...“ – впи се ритъма в главата му, като някой стар, механичен цъкащ часовник.
Да, тази определено нямаше да я бъде...
Това беше и моментът, в който си взе първата стимулираща доза.

Спа непробудно, точно като след тежка и уморителна игра в детските си години на Шенса. Не сънува нищо или просто не го помнеше, целият й сън беше една безкрайна черна бездна. Затова, когато отвори очи, в първия момент си помисли, че все още не се е събудила – всичко беше потънало в тишина и тъмнина. Но съзнанието й подсказваше чрез неговата си представа за реалност, че вече всичко е истинско... Въпреки че й трябваха още няколко секунди, за да го осъзнае напълно.
Но това не я спря да си задава въпроси от рода на къде се намира и какво се случва...
След още секунда осъзна, че е в стаята си – но защо навсякъде беше тъмно? Доколкото си спомняше, беше настроила подът, стените и таванът на панорамна гледка от орбита над Шенса, но сега нямаше нищо.
-Какво се е случило, за бога... – промълви тихо тя.
Не й беше лесно да намери леглото си, липсата на каквато и да е светлина и нулевата гравитация я дезориентираха напълно, за това, използвайки стените, опипком след кратко лутане успя да установи къде е и да извади фенерчето си от шкафа по него.
-Това вече е друго нещо...
Понесе се към интеркома и се опита да се обади...
Но все още беше блокирана от Тенши...
-Да му се не види...
После се сети, че бе оставила и таблета си на мостика...
-Двойно да му се не види...
Стъпи колкото можа на пода и чрез панела се опита да включи обратно гравитацията в стаята си, но той не реагира изобщо – дори не светна.
-Какво, наистина, се е случило, за бога...
Облече набързо комбинезона и ботушите си, включи магнитните им подметки и тръгна да излиза... Или поне се опита в първия момент, защото и електронният сензор на вратата й също не работеше, затова й се наложи да я отваря механично. По пътя си към оръжейната, набързо се отби през кухнята. В склада й, осветяван от фенерчето си, си грабна един протеинов бар, без да подбира, после тръгна да излиза, но след крачка се спря, поколебавайки се за секунда. След което се обърна, взе си и втори, също без да го подбира и тръгна по-най бързия начин към мостика. В крайна сметка беше решила, че първия няма да й подейства достатъчно хранително и само ще я подразни (А тя не искаше да бъде раздразнена, не и в положението, в което се намираха в момента... (Или вече не? Не можеше да каже... (Ето защото трябваше да разбере това по най-бързия начин. (Още една причина, поради която бе предпочела да хапне нещо бързо, отколко да се бави половин час над скучната си порция в чинията... (Странно, защо мислеше за това сега? Защо беше толкова тъмно, а въздухът застоял и гравитацията спряна? (Нима вече беше умряла?)))))).
Разтърси леко глава. Трябваше да се отърве от подобни мисли, не можеше да си позволи да отклонява вниманието си с абсурдни неща, не и в ситуацията, в която се намираха (Ето защо трябваше по-най бързия начин да разбере...)...
Ето пак!
Разтърси отново глава и реши изцяло да се съсредоточи върху закуската си (Или беше обяд? (или вечеря?))...
Да му се не види!
Наистина, нямаше какво да им подбира. Основата на всички барове беше суроватка на прах, белтъчен крем и паста от авокадо, разни безобидни сгъстители, емулгатори, консерванти и стабилизатори. Другото включваше пълна гама от витамини и минерали, фибри, ензими, антиоксиданти, различни аромати, подсладители, регулатори на вкусове. Последната съставна беше набор от вкусове – почти, всичко, което се понасяше на човек и той би могъл да предпочете. А ако го нямаше наличен в момента – винаги можеше да поръча на фермите да му го отгледат и фабриките направят.
За подсладител всичките използваха дорадска стевия – растение, чиито сок, отделящ се от корените му, беше три милиона пъти по-сладък от захарта, беше абсолютно безвредна и нямаше почти никакви калории – нещо, което, разбира се, значително я улесняваше при поддържането на фигурата си – защото тя обожаваше протеиновите барове, първо, защото се хапваха бързо, а на нея дългото хранене й беше досадно и понякога го приемаше като чиста загуба на време, и второ – беше й много по-удобно, съобразно задълженията й.
Затова, докато стигна до оръжейната, ги беше изяла, въпреки че изобщо не беше с удоволствие. Специално двата, които си избра, й се паднаха шоколад и шоколад с ягода. Направо й се приискаше да се върне и да си вземе нови два. Мразеше тези вкусове.
Хвърли опаковките от биоразградим поликактид в кошчето – сървисбота по някое време щеше да мине, да ги изпразни и върне във фабриките за рециклиране (което, очевидно, щеше да стане след като излезнеха от извънредната ситуация, тъй като в момента всички помощни роботи бяха в режим на готовност по гнездата си, за да не се пречкат на екипажа из коридорите).
Облече набързо бронята си, включвайки термографа си, при което всичко светна като ден (какво облекчение, най-накрая!) и тръгна към мостика...
Вратата отново не се отвори, затова тя го направи механично.
Хората й си изпълняваха тихо задълженията, нито един не отклони глава към нея, когато влезе. Видя, че Фарел го нямаше, заместен от Лейси, който бе поел командването на кораба й.
Приближи се до него и попита тихо:
-Какво е положението?
-Нищо нередно, засега. На границата на фронталния сензор е, но Го следваме. Сякаш нарочно не иска да ни се изплъзне. Имам чувството, че ни води някъде...
Естела хвърли поглед към хронометъра. В този момент показваше четиридесет и четири минути и осемнадесет секунди.
-Отлично. – отвърна след миг тихо тя. После се ослуша за кратко. – Звукът е необичаен. На колко процента е свръхсветлинното ядро?
-Сто и петнадесет. Но се налага, иначе ще ни се изплъзне.
-Разбирам.
-Съумяваме да компенсираме. Батериите в момента са на двадесет и три процента. Ще имаме енергия за фронтално сканиране, когато пристигнем след малко повече от половин час.
-Отлично. Има ли начин да оптимизираме още консумацията?
-Не знам... Не мисля...
-Тенши, прати данните за големината и гъстотата на отломките от последното фронтално сканиране на командната маса, ако обичаш...
-Готово. – отвърна изкуственият интелект.
Стела започна да го преглежда.
-Пусни worst case scenario анализ и ми покажи данните.
-Готово.
-Така... Хмм, Кромуел, намали мощността на дефлекторите с тридесет процента.
-Разбрано, капитане.
-Тенши, искам данните от предишните сканирания на местоположението на неизвестния обект от фронталния сензор...
-Готово.
Естела ги прегледа за няколко минути, след което направи съотвените изчисления...
-Джоел, тахионното ядро на сто и девет процента.
-Разбрано.
-Тук капитан Естела Елмендорф, до обслужващия персонал на основното двигателно помещение: изключете всички резервни охлаждащи системи, отворете клапите на основната с още пет цяло и четири процента!
-Тук Викърс от основното двигателно, разбрано, капитане!
-Кромуел, изключи филтриращите и вентилационни системи в жилищните зони. Ако нивото на кислород падне под четиринадесет процента, а това на въглероден диоксид се качи над седем, ги пусни обратно на пълна мощност.
-Разбрано.
-Всичката излишна мощност да отива към батериите.
-Готово!
-Как си? Добре ли се чувстваш? – попита я Лейси.
-Да. Нищо ми няма. Колко време съм спала?
-Около пет часа и половина.
-Пфф, чувствам, че все едно съм спала поне дванадесет...
-Разбирам какво е. Нормално е, и аз се чувствам по същия начин. Като си под напрежение е така...
-Ще издържа, не ме мисли.
-Разбира се. – отвърна загадъчно Джон. Представи си го как се подсмихваше мистериозно зад шлема си.
-Нещо интересно, докато ме нямаше? В първия момент, след като се събудих, си помислих, че съм умряла, когато видях, че всичко е изключено. Все едно се реех насред вакуума, обгърната от студ и мрак.
-Хах, звучи супер мистично, знаеш ли... – изсмя се тихо той. – Хем ми е забавно, хем това ти състояние ме плаши до дъното на душата ми.
Естела му се усмихна леко. Не че щеше да я види през шлема й.
-Нещо нередно? Кога замести Ерн?
-Преди около час. Горкият, беше като жив труп направо.
-Започна ли да буйства като мен?
-Не. Даже той сам ме повика. След като поех командването, си тръгнах.
-Добре. Виждам, че повечето от останалите също са се сменили. Всички сме крайно изморени, трябва да използваме всяка предоставена ни възможност за почивка. Теб колко време те нямаше?
-Около седем часа. Но съм спал три или четири. През останалото време се въртях и не можех да мигна. Да не говорим и, че се събуждах през пет минути... Когато Ерн ми се обади, имах чувството, че изобщо не съм спал, че съм си легнал преди минута.
-Пфффф, това е ужасно... Нещата не вървят на добре. Кога ще свърши всичко това?...
-Скоро. Надявам се...
-Върви да си почиваш. Аз ще се погрижа за всичко.
-Бих го направил. Но още не се чувствам изморен. А и не мисля, че бих успял да мигна при това положение. Освен това, не искам да те оставям сама в това...
-Благодаря ти.
Останалото време прекараха в пълно мълчание.
Стояха надвесени над командната маса, потънали в мислите си, опитвайки се поне малко да възприемат случващото се... Но как да го направеше, когато дори малко не можеше да си представи как точно са попаднали в тази ситуация... А, да, черният кораб... Какъв беше той? Какво представляваше? Какво искаше, най-вече? И защо бяха решили да го последват? Какво им дължеше? Какво искаха от него? А, да, рена‘ар...
Но защо бяха решили да ги послушат при положение, че досега единственото, което си бяха имали с тях, са проблеми? Кое изведнъж ги беше укротило и помирило, че да стигнат до тази крайно невероятна ситуация? Толкова сериозни ли бяха станали нещата, че да загърбят всички различия помежду си и да тръгнат срещу тази нова заплаха?
Заплаха ли? Защо точно заплаха? Кой го беше решил това?
„Не забравяй, бяха се опитали да засилят кораба ти срещу планетата...“
Да, вярно... И тъй като опитът му/им се беше оказал неуспешен, сега ги преследваха като подивели (Странно, защо не можеше да реши дали са те, той, тя или то?).
Но в търсене на какво? Отмъщение? Обяснение? Ползи? Дори не бяха сигурни какво точно ТЕ самите искаха. Нито пък ТЕ.
И все пак... за какво беше всичко това?
-Една минута до достигане на зададената дестинация. – обяви монотонният глас на Тенши.
Естела вдигна глава, откъсвайки поглед от командното табло. Кога времето беше минало толкова бързо? Толкова ли я бяха погълнали мислите й – с хиляди въпроси без отговори, – че бе спряла да обръща внимание на случващото се около нея?
Толкова искаше да разбере всичко... Скоро... Надяваше се...
-Тридесет секунди до достигане на зададената дестинация.
Естела погледна към Лейси. Видя как неговия шлем също се извъртя към нея, гледайки я през визьора си.
-Моментът на истината. – рече тихо той.
Естела само повдигна вежди.
-Излизаме от тахионна скорост след пет... – започна да отброява на висок глас главният пилот, Джоел. – четири... три... две... едно... Сега!
Тъй като илюминиращият под, стени и таван бяха изключени, единственото нещо, което им подсказа, че са излезли от тахионна скорост, бе лекото разтрисане на кораба, когато гравитационния компенсатор за пикосекунди премина на хиперкомпенсационен режим, за да не размаже всички им внезапната смяна в ускорението. Хората от екипажа й един след друг започнаха да изреждат изпълнението на командите им – вече го правеха спокойно, някак си безразлично. Не беше нищо, на което бе ставала свидетел по-рано в първата фаза на операцията – когато всички бяха нервни, често започваха да говорят един през друг, дори уплашени. Но кой можеше да ги вини при положение, че бяха изправени пред нещо, граничещо буквално с неизвестното. Самата тя беше уплашена и чувстваше несигурност. Но трябваше да го крие, трябваше да им бъде сигурност и опора. Те й бяха деца, беше се заклела да ги върне у дома всички до един, живи и здрави, когато службата им приключеше, за да изживеят оставащите им дни в мир и покой. Те всички го заслужаваха повече от всеки един на този свят.
Все още се страхуваше. Не трябваше да показва слабост. Това щеше да съсипе всички им.
Предполагаше, че те също продължаваха да се страхуват. Но бяха започнали да го крият умело. Те също знаеха, че това може да срине морала и ефективността на всички около тях. И бяха твърдо решени да се държат до самия край. Защото тя им беше майка и те са бяха заклели да я пазят, да я върнат у дома невредима. Където, след като всеки от тях поемеше по собствения си път след раздялата им, тя да ги гледа с гордо вдигна глава и да си спомня с наслада славните отминали времена.
Те бяха силни деца. Точно като Жана и Еми. Щяха да издържат – беше сто процента убедена в това.
Но това, което им съобщи Ася заплаши да срути целия порядък, който бяха успели да установят.
-Разстоянието до НО1: 0,337 парсека. В средата на обхвата на фронталния сензор е!
Стела изкреща вътрешно. Жалко, че не можеше да го направи и наистина. Усети как всички бяха приковали очи в нея.
„Спокойно. Нищо нередно не е станало.“
Въздиша тихо, наложи си да запази самообладание на всяка цена. Обърна се към радиста.
-Нещо нередно в данните? – попита спокойно тя, все едно наистина нищо не е станало.
-Нищо, капитане. Липстват енергийни следи, тахионните дири са се размили. Всичко е като при останалите случаи. – отвърна Ася.
-Добре. Същите настройки, минаваме на тахионна скорост.
-Слушам, капитане. – каза Джоел.
После всичко се разтресе леко и единственото, което остана бе тихото басово бучене на тахионното ядро.
Първото нещо, което Естела направи, бе да погледне към рестартирания хронометър.
„Още тридесет и девет минути до новата истина.“
Отново потънаха в тишина, зареяни в мислите си, обгърнати от тревоги и очаквания.
Четири минути преди да достигнат зададената дестинация, Ернесто се появи на мостика, при което, е, не успя да изуми, но учуди доста хора.
-Какво правиш тук? – попита го тихо Лейси. – Нямаше те само два часа и половина!
-Имам чувството, че съм спал цял ден. Не мога да мигна повече. – отвърна той.
-Знам какво имаш предвид. – обади се Естела. – Ще поемеш ли един от радарните пултове, ако обичаш? Искам още един очи.
-Разбира се. – отвърна той и изпълни.
След малко отново преминаха на подсветлинна скорост. Всеки, както беше по реда си, докладва за състоянието на уредите си.
-Хванахме го, Естела... – каза уверено Лейси, гледайки информационните данни по командната маса. Разстоянието гласеше: „0,111 парсека”.
Не след дълго отново поеха на тахионна скорост. Тринадесетте минути преминаха в пълно мълчение – за разлика от мислите им, където бушуваше порой от думи, опитващи смислено да се подредят, за да оформят логичен отговор на безбройните им въпроси.
Излязоха на тахионна скорост. Нововъведените данни за скоростта и посоката на непознатия обект и извършените симулации показаха, че новото разстояние трябва да бъде 0,00047 парсека. Точно в обхвата на тахионните радари.
Но Ася отново хвърли всички им в ступор, разкъсвайки с острите си нокти завесите на мечтите им, връщайки ги грубо в реалността.
-Тахионните радари са чисти! Няма следи от НО1!
Естела едва не изкрещя срещу нея.
Но остана спокойна. Така трябваше.
-Сигурна ли си? Тенши?
-Всичко е чисто. – отвърна накратко тя. Все още долавяше жлъчката в монотонния й глас.
„Да му се не види...“ Какво се беше объркало? Сега наистина я бяха сериозно загазили.
-Колко енергия имаме в батериите?
-Двадесет и един процента. – отвърна Рейчъл.
„Само за едно сканиране. А ако ни трябва допълнителна мощност, сме изгубени...“ – помисли си с горчивина Естела.
Какво трябваше да направят сега? Толкова въпроси заляха умът й. Какво точно се беше случило? Бяха ли подминали обекта? В такъв случай трябваше ли да завърти кораба на сто и осемдесет градуса по хоризонталата и да направи фронтално сканиране? Ами ако не беше там? Щеше да ги остави без енергия за други сканирания. Ами ако спешно им потрябваха? Не, не можеше да си го позволи. Какви други варианти остава? Ляво? Дясно? Горе, долу? Не, ами ако се беше опитал отново да им избяха? Не, но каква беше логиката в това? Дали да не сканираха отпред, за всеки случай? И после какво, ако се окажеше, че не е там? Нямаше никаква логика да ги доведе до тук, само за да избяга отново. Дали да не пробваше сканиране в някоя друга посока... Неее, беше безсмислено, шансовете още от самото начало щяха да бъдат напълно срещу нея, а и Мърфи си знаеше работата... Какво друго оставаше да направи? Какво трябваше да направи...
Разтърси леко глава, опитвайки се да прогони всички тези влудяващи мисли от глава ти. Без особен успех.
Лейси се надвеси над комуникационния пулт.
-Какво ще правим? – попита тихо той, така че само тя да може да го чуе.
-Аз... Не знам... Наистина не знам... Искам да се махна оттук... – прошепна тя.
Лейси усети, че още малко и щеше да се разплаче...
Но изведнъж гърбът й се изправи и независимо че без термографите на мостика беше почти пълен мрак, сянката й сякаш се разпростря от стена до стена. Като зъл демон, призован да ги повлече към гибелната им съдба.
-Увеличете обсегът на тахионните радари с петдесет процента! – рече твърдо тя.
Знаеше, че с всеки процент извън номиналния обхват, губеше точност и прецизност, но наистина нямаше никакъв друг избор при тази ситуация. Батериите й трябваха, не можеше да си позволи да остане без резервна енергия толкова далече от дома.
-Тъй вярно! – мигом й отвърна Ася.
Сърцето й биеше трескаво докато гледаше как момичето настройва пулта си. И изведнъж рече:
-Мисля, че хващам нещо... – поде предпазливо тя, все едно се страхуваше каква оценка ще й постави Естела за изпълнението на задълженията й. Но тя напълно я разбираше. Ася беше най-младата от екипажа им, едва четиринадесет годишна, все още обучаваща се за длъжността радист. Но разбира се, въпреки че все още беше стеснителна и притеснителна, дарбите й бяха неуспорими – иначе изобщо от командването не биха я назначили на този кораб.
Всички я заковаха с погледи. Ася се опита да потъне в мястото си. Тази, която я спаси, беше Тенши.
-Също го засичам. Неидентифициран обект на двадесет и пет милиарда километра разстояние, 289 градуса по xy-координатата, 20 градуса по z. Но има нещо странно...
Няколко души от екипажа й, включително й Ася, се спогледаха тревожно.
-Какви имаш предвид, Тенши? Моля те, бъди по-конкретна! – настоя Естела.
-Нещо е различно... Следите не отговарят напълно на НО1...
-Какво?! Нов обект? – вметна навигаторът.
-Така изглежда.
-Тук ли е искал да ни заведе? Това ли е искал да ни покаже? – вметна Фарел.
На мостика настана пълна тишина. Имаше чувството, че дори и тъмнината, която цареше, поглъщаше всички внезапни звуци от пултове или брони.
-Капитане? – поде Тенши.
Естела не отвърна нищо. Не знаеше какво. Само едно нещо я терзаеше в момента и то беше: „Как се е озовал тук?“
Решителността й дойде секунда по-късно.
-Да разберем тогава. – рече тя.

Странно... Какво беше това присъствие, което почувства? Беше й станало толкова чуждо и далечно. С годините се беше размило, като двама някогашни най-добри приятели, обърнали си гръб завинаги. Но защо точно сега?
Отколко време стоеше потопена в бездната, изгубила представа за реалността и без надежда за ново начало? Нима толкова бързо се беше предала в прегръдките на отчаянието, че светлината за нея вече бе неразличима от тъмнината?
Но ето, че и най-краткия намек за него беше достатъчен, че да строши тежките окови, които я бяха направили затворник на времето.
Когато отвори очи, в първия момент не видя нищо. Чувстваше се като звезден прах...
Странно, що за аналогия беше това? Как изобщо можеше да си има представа как се чувства звездния прах?
Но не това сега е по-важно, реши съзнанието й. Не биваше дребни неща да я отвличат от същественото.
Нещо изсъска. Трябваха й секунди да осъзнае, че това са компресорите. Въпреки че все още не осъзнаваше коя е, къде е и защо е.
Премигна с очи. Тежките сълзи отказаха да се поместят. Не виждаше почти нищо през тази мъгла...
Едва сега осъзна, че се намира „някъде“. Че беше заобиколена от „нещо“.
„Криогенна камера, криогенна течност, космос, „Мечта“...“
Стотиците хиляди думи я заляха изведнъж като тропически порой. Толкова беше внезапно, че стисна силно очи, надявайки се това да я откъсне от реалността и върне в утопичния й свят, където всичко беше толкова по-лесно. Размърда се рязко, все едно това беше знак към някого (кого?!), че нещо не е наред и има нужда от помощ, но единственото, което постигна, бе да даде воля на тревогите си.
И спомни си всичко...
„Божичко, Рени, Фил...“
Тези мисли изпиха и послените й сили. Изгуби желание за борба. За живот...
Отпусна се в камерата и затвори очи. Вече нищо нямаше смисъл.
Помпите бяха следващите, които се включиха.
„НЕ, НЕ, НЕ, ОСТАВАТЕ МЕ!“ – изкрещя вътрешно тя, когато нивото на течността в камерата бавно започна да намалява.
Вечен сън и безкрайно време. Толкова много ли искаше?
Не след дълго остана да лежи на пода сред малки локви криотечност и със системите, висящи от устата и ръцете й. Нямаше сила да помръдне. Тялото не й се подчиняваше, чувстваше се като изхвърлен боклук. Дори не можеше да задържи клепачите си вдигнати.
Когато капакът на камерата се отвори и мекатата светлина отвън я заля, тя продължи лежи на една страна върху изнемощялата си ръка. Толкова й беше студено... Защо не я оставеха на мира, защо нарушаваха покоя й?
Чу някакви далечни гласове. Странно, защо бяха толкова познати? И защо това й вдъхваше толкова позната топлина? Поне отвътре, към сърцето й?
Потрепна с очи, напрегна още повече слух...
После две твърди, но топли ръце я обгърнаха нежно и извадиха внимателно от криокамерата. Далечни чувства бяха събудени в нея и тя мигом обви ръце около врата на това, което я беше извадило, притискайки се колкото се може по-близо до него. Толкова имаше нужда от топлината му.
-Внимателно, внимателно! – каза един мъжки глас.
-Не й позволявайте да се напряга, състоянието й не е добро! – обади се друг.
-Божичко, цялата трепери! Джон, бързо, одеялото! – вметна трети.
Когато я завиха, забрави напълно за този, който я държеше, пусна ръцете си от него и се уви колкото може по-плътко около завивките. Имаше нужда единствено от това и нищо друго.
-Какво става тук, Естела, още не мога да го проумея. – рече нов глас.
-И на идея си нямам, Фарел. – този път беше женски.
Сърцето й прескочи. Имаше чувството, че парче стъкло беше забито в него.
Със сетни сили, тя отвори очи и извъртя глава към жената. Само, за да я изгледа слисано, вярвайки искренно, че все още я лъжат и спи...
-Но коя е тя? – попита този, който я държеше.
Но жената остана глуха за думите му. Защото тя също беше изпаднала в захлас.
-Коя съм аз? – рече момичето, извъртайки се леко към него. Само за да изпише изненада и по неговото лице. – Името ми е Соня...
-Елмендорф. – довърши жената, която наричаха Естела.

PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 28 Nov 2015, 04:28
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Брониран юмрук


Първият ден беше спокоен.
Лайлра го събуди рано сутринта (когато погледна таблета си, с вече настроен втори часовник и за двадесет и девет часовото абуалнарско време, освен за обичайното двадесет и четири часово човешко, той показваше пет и петнадесет). Проблеми с ранното ставане нямаше още от Бенаташ, където често спяха по пет-шест часа, стига да не беше потрошен физически и болката не го държеше буден цяла нощ.
В случая, цяла нощ се въртя, гърдите му постоянно му натежаваха и не можеше да си намери страна, на която да стои продължително. Резултатът беше, че първите няколко часа не можеше да спре да се върти, а после, когато по някакъв начин започна да заспива на пресекулки и постоянно се събуждаше, а след това Лайлра почука на вратата му, имаше чувството, че е спал само няколко минути.
Закусиха почти същото, с което се храниха вчера, само че този път обстановката беше сравнително по-ведра. Йангмар постоянно разговаряше с Вевиде, както и Лайлра с Лиьора. А в края й, двете изцяло пренасочиха вниманието си към него. Разпитваха го за живота му, за това какво обича да прави и какви са хобитата му, как е прекарвал досега дните си сред хората, къде е роден, как е израстнал и много други.
Когато изгубиха обща приказка, вече отдавна бяха приключили със закуската и отдали изцяло на разговори – толкова му беше приятно и толкова разпускащо му подейства, че беше изгубил представа за времето – не можеше и бегло да прецени колко е минало без таблета си. Щом Вевиде и дъщерите й започнаха да раздигат, понечи да им помогне, но Йангмар мигом го спря и вместо това му каза да се приготви за път. Ден нямаше други избор, освен да го послуша, нали?
След няколко минути вече бяха навън (ако изобщо можеше да го нарече така в тази ситуация...). Продължаваше да се чувства тежък и схванат, все едно всичката кръв беше отишла в крайниците му. Освен това, най-вероятно поради тази причина, чувстваше и тежест в стомаха си и в гърдите си, все едно гравитацията затрудняваше храносмилането и сърцебиенето му. Нещо, което си беше напълно нормално при тези условия. Стомахът му се пълнеше с кръв, за да смели храната, кръвта се движеше от сърцето му, а тя (и той самият) вече тежеше почти два пъти и половина повече и трябваше да бъде движена от орган, който досега е свикнал на 1.3g. Не очакваше и друго от това тяло. Щеше да му свикне, както винаги.
Следващия час Йангмар го развеждаше из подземния град. Показваше му разни места и забележителности“ (макар че Ден почти не виждаше нищо), запознаваше го с някои кел‘тийци (които му се сториха абсолютно едни и същи, първо защото още не можеше да хваща добре отличителните им черти и второ, да – нищо не виждаше!)
На втория час някъде преминаха през нещо като ограда. Входната й врата, която зееше широко отворена, не се пазеше от никого и двамата просто си влязоха. На Ден му се стори, че се намират на някакво огромно поле, а атмосферата му се стори такава, все едно беше във филм на ужасите – от онези, направени още на Земята по капиталистическо време в зората на съзряването им и странно как оцелели до сега...
Още помнеше как нощем се събираха в стаите на някой от приятелите му (най-често по-големите, като Джеф, Джесика и Кира), изгасяха осветлението и си пускаха филмовите произведение, понякога оставяйки будни до ранни зори. Плашеха се взаимно при най-напрегнатите и кулминационни моменти, крещяха от внезапните изкачащи сцени, придружавани с рязък тон на пиано или чинел и се наслаждаваха на преливащите тръпки и настръхналата им кожа. Винаги им беше толкова забавно. Времена, в които най-тревожните им моменти бяха, когато някой си ужулеше коляното и всички вкупом с него тръгваха да тичат към лекарския кабинет, крещейки: „Медик! Медик!“ (също видяно от старите филми), най-големите им сръдни – само до следващата сутрин, най-големите им препирни – кой може да се качи най-високия клон на някой от дорадските дъбове, а най-амбициозните им планове – как да нарушат (отново) правилата и да направят (поредната) пакост на някой от възпитателите. Толкова безгрижни и хубави времена бяха... Ярки и слънчеви, нямащи нищо общо със сумрачната обстановка, в която се намираше в момента... В която го посрещна на Бенаташ, където прекара последните десет години от живота си. Така му се искаше да върне назад времето и никога да не остарее. Уви, това беше невъзможна мечта. Сега имаше отговорности и трябваше да застава твърдно зад тях, за да могат тези след него сега да заемат мястото му във възпитателния център и да преживеят и той и приятелите му бяха преживели пред детството си. Да изградят щастливи спомени, даващи им надежда в трудни моменти, изпълнени с колебание, от съзряването им. Като този.
„Това сгради ли са в далечината?“ – откъсна се изведнъж от мислите си Ден.
Да, колкото и размазващо на зрението му да действаше тази тъмнина, този път нищо не можеше да го излъже.
Започнаха да се чуват и гласове – множество слети ехота, отчетливи викове от време на време и като че ли... откоси от автомати. Типични звуци за всяка една оживена дейност...
„Значи това са казармите...“ – помисли си Ден.
Странно, не очакваше да бъдат толкова... човешки. Защо толкова често всичко трябваше да му напомня на Бенаташ?
Скоро ги подминаха един взвод от Кел‘тийци, всеки хванал по две оръжия на рамо. Можеше единствено да каже, че отиват към едно от празните пространства, останали зад тях. Все още продължаваха да се чуват изстрели, долитащи като ехо от далечината.
Изведнъж пред погледа му, директно пред тях, изникна силуетът на някаква сграда, от която, странно защо, го полазиха тръпки. Дали беше заради това, че в първия момент просто не можеше да различи нито един детайл и всичко му изглеждаше като някакво призрачно сияние? Точно като от страшните филми? Сякаш беше огромна паст от дълбините на Авиор, озеяна, за да го погълне и приключи жалкото му съществуване. Хах, това страшно започваше да му напомня на нещо...
Сценариите от някой филм в сегашното му положение биха най-милото нещо, което би могло да му се случи.
Първите детайли, които му се избистриха, бяха отлечителните петна на ниските и широки прозорци (дори и на него му се сториха малки и непроветливи, камо ли, представяше си, на кел‘та...). Беше триетажна (отново, по стандартите на Кел‘та) и толкова обширна, че отляво и отдясно му се губеше в субмрака на дебрите на зрението му.
На входа се беше събрала групичка от няколко кел‘тийци – всички до един от внушителен до по-внушителен. Бяха се подредили в кръг и обсъждаха даден въпрос в типичен за тяхната раса стил – смес между жестове и вербални звуци, правещ общуването помежду им още по-цветущо и изразително, а за всички останали видове – пълен ръкомахащ хаос и лингвистичен кошмар.
Когато ги видяха двамата с Йангмар да приближават, всички до един преустановиха заниманието си и се извърнаха към тях, проследявайки ги с безличните си погледи – най-вече него. Кел‘тиецът, както правеше и с всички други, му ги представи един по един, процедура придружена с размяна на празни жестове и думи, които едва ли някоя от двете страни наистина мислеше. Бяха обучаващи, инструктори, съветници, съдии и всякакви там висши постове от времето на капиталистическата човешка система. Нещо като дясна ръка. Или много такива.
Имаше чувството, че всеки един толкова силно го пронизва с погледа си, че усети как нещо се стяга около сърцето му. После се сети, че е от гравитацията...
Още не можеше да ги преценява – дали го обвиняваха за това, че хората принудително са го вселили сред обществото им (иначе мислете му, корабите ни с храна случайно могат да се забавят, поради технически причини...), възнамеряващ да погълне като алчен бог всичкото знание за света, което бяха акумулирали. Или това беше типичният им поглед към всеки един новодошъл извънземен. Всъщност, каква беше разликата, запита се Ден. Накрая просто реши, че е любопитство от тяхна страна и не той, а те са готови да изпият всичката информация за него, която бе готов да им предостави (колко удобно от негова страна само, нали...). Но по това, което беше научил от своите досега за тях, ако го принудеха да се обзалага, щеше твърдо да бъде първото... Все пак, кой би приел някой напълно непознат сред семейството си...
„Странно, как ние, хората, някога също сме били такива.“
Или все още бяха такива? Как биха реагирали сега събратята му на подобни обстоятелства? Но наистина, нямаше избор. Точно за да не изпитат съдбата на кел‘та и да не достигнат до подобен, трагичен край...
Сградата беше нещо като тренировъчен център – множество зали, където инструкторите обучаваха младите на специализираните кел‘тийски бойни изкуства или подпомагаха изпитаните и дългогодишни воини да затвърдят и осъвършенстват още повече способностите си.
Този ден, Дениън единствено наблюдаваше. Йангмар настоя първите дни да бъде така, докато тялото му не започне да показва първите признаци на приспособяване към суровите условия на тази негостоприемна планета. Ден, честно казано, нямаше нищо против това. Въпреки че много добре си даваше сметка, че не бива и за миг да се отпуска. Съвсем скоро щеше да поеме инициативата в свои ръце. Леко небрежие и пренебрежение можеше да му коства живота тук. Както много добре се беше убедил на Бенаташ...
Затова днес единствено щеше да наблюдава. Щеше да си отваря очите широко и да запаметява движенията им, да изучава моделите им, да вникне в начина им на мислене, за да може един ден (съвсем скоро) като се изправеше срещу тях, да не свърши с няколко изпотрошени кости. Но колкото повече ги наблюдаваше, колкото повече изучаваше движението им и моделите им, толкова повече започваше да изпитва тревоги и съмнение относно това. Как изобщо би могъл да пребъде срещу подобни същества? Та те противоречаха на толкова физични закони и еволюционни принципи... Сила, скорост, структура... Небеизвестно беше, че силата не нарастваше пропорционално на размерите. На същността в това се криеше фактът, че ако на едно нещо се увеличаваха размерите на квадрат, то масата му скачаше на куб. Именно и затова мравките можеха да вдигат над глава неща, тежащи петдесет-сто пъти собственото им тегло, а хората – само два-три. Също и някои видове хлебарки можеха да ускоряват до скорости, ако размерът им се приравнеше до този на човеците, равняващи се на няколкостотин километра в час още от първите си крачки. Но това бяха постижения, далечни за самите хора, както и същества с техните тегло и размери. Та дори и близки до тези резултати...
Кел‘та чупеха всички тези правила. Просто бяха несъразмерно силни и бързи за масата и размерите си. А това го разбиваше и подтискаше с всяка една изминала секунда в която ги наблюдаваше. Така искренно се радваше, че не го хвърлиха веднага срещу тях. Иначе, до края на деня, може би нямаше да бъде жив.
Към обедно време някъде, прекъснаха заниманията си. В сградата имаше нещо като столова, където кел‘тийците се подсилваха след изтощителните им физически занятия. Храната, както и очакваше, не беше разнообразна, но за сметка на това имаше премного, и то за всички им. Сега Ден ядеше мълчаливо – не беше обект на разговорите на Йангмар и другите кел‘тийци, които бяха седнали на една маса и не спираха да обсъждат разни неща от бита им. Вместо това, Ден слушаше и наблюдаваше: изучаваше тънкостите на езика им, за да може да подобри изказа си и запаметяваше израженията и емоциите им, с цел да се слее напълно с обществото им някой ден.
След обяд следваха значително леки физически занимания, катоо поддържането и чистенето на оръжията им, теоретични уроци за бита им, историята, по тактика и балистика, както и практическа стрелба след това. Това беше нещо, което в сегашното си състояние и той можеше да прави, но Йангмар наистина настоя днес да не докосва нищо. Ден дори започна да се чувства отегчен по едно време от гледане и бездействие – направо му идеше да си събере багажа, да се изнесе от това място и да си хване първия боен крайцер за Шенса. Уви, не можеше.
Всичко приключи чак надвечер. Оръжията и неизползваните амуниции бяха отчетени и прибрани обратно по-складовете, залите разпуснати, а всички кел‘тийци – свободни да се завърнат обратно по домовете си. Ден и Йангмар направиха същото. У дома (странно, колко сладко звучеше тази дума в устата му) ги чакаше подгрята баня и топла вечеря. Настроението отново беше живо и ведро, като отново предимно му обръщаха внимание Лайлра и Лиьора, но този път от време на време се включваше и Вевиде.
Тази нощ спа значително леко. Сънува нещо, което не помнеше, като всеки добър сън, а на сутринта в първите мигове не помнеше къде е и какво се случва. Точно като в първите си дни, когато беше прехвърлен на Бенаташ и се озова на някакво мрачно място с непозназнати стени и таван.
Останалото беше както по реда си. Закуска (обикновенното) с непринудени разговори, ставащи все по-разпуснати и свободни, леки и приятни всеки път.
После отидоха в казармата. Разликата от вчера беше, че след обядът, когато следваха по-леките физически занимания, Йангмар включи и него в практическите занятия, включително и стрелбите. Гаусовите автомати, които използваха, въпреки че бяха човешко производство, бяха изработени за кел‘тийски пропорции и това му създаваше сериозни проблеми при боравенето му с тях. Беше тежък (ръцете му бързо започваха да треперят, когато се целеше прав и мерникът му дяволите играеше), неудобен (ръкохватките бяха дебели, не можеше да ги обхване добре и хватът му ставаше несигурен, което още повече му създаваше пречки) и непропорционално голям за него. Йангмар, разбира се, беше достатъчно разсъдлив и съобразителен и го посъветва да стреля легнал. Другата пречка беше тъмнината – почти не виждаше кел‘тийците от съседните коридори, камо ли мишената на стотици метри пред себе си. Този проблем много лесно се решаваше с включването на инфрачервения мерник, който имаше оръжието – въпреки че на кел‘тийците не им беше нужен и те не го използваха.
Това беше първия път, в който оправда надеждите на човешкото командване. И се доказа пред Кел‘та. Те не му казаха и дума за това, но той го видя – видя го в промяната в блясъка на очите им, в отпусналите се черти на лицата им, почувства го в натежалото си сърце.
Когато се прибраха след дългия и шумен ден, го очакваше много приятна изненада – мис Юрае беше докарала бронята му. Така се зарадва вътрешно, когаот я видя. За съжаление, не можеше да я облече все още. Не и при тези тези условия, тази тежка гравитация и със затормозени органи. Просто би го убила. Първо трябваше да стане достатъчно силен.
На вечеря обясни това на Йангмар, който (съвсем очаквано) напълно се съгласи с него. Единственото, което можеше да вземе със себе си на този етап, беше биологичното си оръжия. Въпреки че и него все още чувстваше тежко и изморително, но поне с него се елиминираха проблемите с непропорциолността и неудобството. Много по-бързо щеше да му свикна (отново), отколкото с човешко-произведените автомати за кел‘та. И да покаже още по-добри резултати от днес.
Тази нощ спа непробудно от сутрин то вечер. При зори се чувстваше като нов човек. Усещаше как с всеки изминал ден стваше все по-силен и се приобщаваше към тежката Абуалнарска гравитация. Беше толкова невероятно, че имаше чувството, че се възвисява и полита... Но скоро, знаеше, всичко щеше да се превърне в кошмар и това беше само илюзия и лъжливи блянове на сигурност, заплашващи да му дадат необосноват кураж, повличайки го към гибелта му. Точно както, когато пристигна на Бенаташ преди десет години.
Така преминаха първите му тридесет дни на Абуалнар. Бяха толкова еднотипни и незапомнящи се – заниманията му, храната, разговорите, стрелбата, толкова му се сляха в един, че не можеше да намери някое уникално събитие, с което да ги отличи. Просто не усещаше как му минаваха двадесет и девет часовите тежки абуалнарски дни.
На тридесет и първия ден, животът му лека-полека започна да се превръща в кошмар. Йангмар прецени (а и Ден наистина така го чувстваше), че вече тялото му е достатъчно заякнало, за да започне да го включва в техните по-тежкофизически тренировъчни сесии. Но както беше в него стил (а и честно казано, също на инструкторите на Бенаташ, когато го тренираха като дете), не го нахвърли и нагърчи още в първия ден. Напротив, беше постепенно, започна с неща, поносими за неговия организъм на този етап и които щяха да му помогнат да изгради още сила и издръжливост, за да не се смаже тялото му.
И въпреки това, до обед, когато отидоха в столовата, вече се чувстваше изтощен и пребит. Изяде два пъти повече храна, отколкото консумираше обичайно. След обяд, когато следваха леките занимания, започна да се чувства съвсем леко по-добре, но умората се натрупваше бавно и продължи да властва над него през остатъка от дена.
На вечеря също хапна повече от обикновенно и си легна веднага след нея. Толкова утрепан беше...
На сутринта се чувстваше невероятно. Свеж, отпочинал, изпълнен с енергия. После се сети какво го очаква. И колко бързо всичко това ще се промени.
Така и стана, разбира се. На този ден тренировките му бяха малко по-тежки от предходния, но умората се натрупваше и натрупваше още от вчерашния ден. И въпреки че правеше всичко, както беше научен – тренираше, хранеше се и се възстановяваше достатъчно, дните му ставаха все по кошмарни, а събужданията – мъчителни.
В края на втория месец, когато беше на прага на физическите си възможности, тялото му най-накрая премина в суперкомпенсаторен режим и почти спря да се адаптирва към суровите условия, на които го подлагаше. И с всеки изминал ден, умората отминаваше, а той ставаше все по-жив, силен и лек. Това, разбира се, нямаше как да убегне на Йангмар и скоро той започна с още по-голяма стъпка да го затормозява при тренировките му. Но този път тялото на Ден не се подгъна и успя да понесе всичко.
О точно тогава, на деветдесет и третият абуалнарски ден, Йангмар го изправи срещу Г‘ялар – инструкторът им по системата Далмата – едно от специализираните кел‘тийски бойни изкуства, разработвано с хилядолетия през войнското им съществуване.
Първите две седмици само учеше движенията, наред с тренировките, които изпълняваше преди това. Това още веднъж постави тялото на границите на възможностите му, но веднъж навлязъл в суперкомпенсаторен режим, всичко му понасяше много по-лесно. Освен това и Йангмар познаваше отлично основните биофизични закони, както и принципите на адаптация, хранене и възстановяване и чрез методики като спонтанната, нелинейна периодизация и типично тяхната разработка (която страшно много му напомни на методиката на Кален-Иев, която беше основният тренировъчен метод на бенаташките инструктори), и не позволи нито един път да се почувства премазан и да изпадне в несвяст. За което искренно му беше благодарен. Поне засега.
Единственият проблем, който изникваше в момента, беше именно заради кел‘тийската система Далмата. Причината: кел‘тийците имаха две фокусни точки и четири ръце, а той: съответно една и две. Това означаваше, че няма как да я усвои и приложи в пълния й потенциал, а Г‘ялар трябваше да прави компромиси с техниките и буквално да си съчинява опростена версия (което, всъщност, стремглаво го отдалечваше от същността на това бойно изкуства – и то много започваше да му прилича на човешката Крав Мага, която толкова беше учил и упражнявал на Бенаташ), за да може Ден да не се чувства възпрепятстван от еволюционното му „несъвършенство“.
Въпреки това, той даваше всичко от себе си, както винаги. Впиваше всяко едно движение, което му показваха, упражнявайки го десетки хиляди пъти, подпомогнат от рефлексите си и мускулния усет, който бе изградил с годините тренировки.
Адът започна на сто и осемнадесетия ден, когато Г‘ялар го изправи срещу Джан‘сен. В края на деня, целият беше изпотрошен, в синини и рани. Колкото и яростно да се съпротивляваше, колкото и ловко да нападаше, колкото и твърдо да се защитаваше, не можеше да надвие двойния фокус и четирите ръце на кел‘тиеца. А и как можеше, срещу същество, неотговарящо на физичните и еволюционни закони? След тренировката си, се чувстваше, че всичките му усилия са били напразни и колкото и да прилагаше наученото, то не даваше резултат.
Вечерта Лайлра се погрижи за раните му. Толкова успокоително му действаше докосването на ръцете й, караше го да забрави всичките си несгоди. Би дал целия си живот, за да не се отърве никога от това усещане. Но въпреки това, умората го притискаше силно и така му се искаше да се отпусне в скута й и просто да заспи. За да не се събуди никога повече.
На втория ден от новия си цикъл тренировки, го биха още повече. Въпреки че се представи много по-добре от вчера. И атаките му бяха по-ловки и хитри, и защитата му по-несломима. Но резултатът беше, че, въпреки това, го нокаутираха и Ден остана да си лежи известно време на твърдия под. Странно. Как беше стигнал до този резултат? Дали вчера не му бяха ударили главата много лошо и сега не си въобразяваше разни неща? Хм, не помнеше да е така.
Отново Лайлра беше тази, която вечерта се погрижи за раните му (и старите, и новите). Дълго време след това си говореха в стаята му. Говориха си за звездите, за хората и за кел‘та, за живота, за бляновете, сънищата и мечтите им. После се отдадоха един на друг. Странно, пламенно, бурно. Тя заспа в прегръдките му, а той дълго време остана загледан в тавана, мислейки си за много неща. За дома, за Бенаташ, за приятелите и семейството си. Как ли бяха те сега? Какво ли правеха? Мислеха ли и те за него, както той го правеше? Беше убеден, че е така.
Когато заспа, сънува толкова много неща. Дома, Шенса, приятелите и семейството му. Сякаш сънищата бяха отражение на мислите му и разговорите им с Лайлра тази нощ.
На сутринта се събудиха в прегръдките един на друг. Какво следваше оттук-нататък?
Този ден се справи сравнително добре срещу Джан‘сен. Ден беше забелязал, че той има ясно изразени патерни и днес напълно затвърди наблюденията си. Въпреки че го пребиваше като куче, го следеше изключително внимателно и успя да ги заучи, което му позволи ефективно да започне малко по малко да ги контрира.
На четвъртия ден Джан‘сен не успя да го удари или заключи нито веднъж. Ден вече беше убеден, че отсега нататък е неговият момент да блести. Още ден-два и моделът му щеше да бъде на сто процента ясен. И вече щеше да може да нанася успешно атаките си и да не потъват контраатаките му още в зародиша им.
На петия ден, Г‘ялар смени тренировъчния му партньор. Йентай използваше различни патерни за атака и защита (но ги имаше и Ден отново щеше да ги заучи, въпреки че трябваше да започне целия този процес отначало), и той отново свърши пребит и изпотрошен като куче... Йангмар, нито Г‘ялар определено не бяха глупави и много добре знаеха какво правят. Не гиха позволили той да се адаптира и да достигне плато, откъдето да не жъне никакъв прогрес.
На шестия ден беше готов да използва патерните срещу Йентай, които беше наблюдавал и изучил предишния ден. И наистина успя – поемаше много по-малко удари върху себе си, използваше по-умело отварящите му се възможности за контраатаки, въпреки че не успя да го докосне изобщо. Нищо. Важното беше, че не яде толкова бой, и че утре моделът на Йентай щеше да му бъде напълно изяснен и щеше да може да му се противопостави още по-успешно. И Г‘ялар, разбира се, сигурно отново щеше да му смени партньора. Друго не очакваше. Но това нямаше да продължи вечно. Първо, кел‘тийците не бяха безброй, както и моделите, които притежаваха. Все някога щеше да се стигне до задънена улица, откъдето нямаше накъде повече да се бяга.
На седмия ден го биха толкова много, колкото сумарно през останалите дни не бяха.
Дори не успя да разбере какво се случи.
На осмия ден беше горе-долу същото. Биха го почти колкот вчера.
Чак на деветия ден започна да осъзнава, че Йентай изведнъж беше сменил патерна и Ден вече не беше в състояние да го проследи. Просто защото вече нямаше такъв. Или имаше много, сменяйки ги постоянно. Интуицията му го лъжеше, опитите му (досега успешността им с времето винаги нарастваше, но не и обратното) за предсказване на движенията на противника му и съответно, вземане на много предварителни противомерки срещу тях, удряха на камък, защитата му рухваша под пороя от тежки юмруци и ритници, финтовете на Йентай се превърнаха в непоследователен, безмоделен набор от напръв поглед хаотични движения, а тези на Ден фейлваха постоянно и атаките му биваха безмилостно парирани още преди да имат достатъчно енергия и сила. А до контраатаки дори не можеше да стигне. Просто защото кел‘тиецът не му даваше да си вземе дъх. Да му се не види, в какво се беше забъркал... Явно досегашната му стратегия удари твърдо на камък. Отсега нататък трябваше да спре да разчита на модели, чрез които да предсказва бъдещите ходове на противниците си и просто да стане по-силен.
Оказа се, че беше взел правилното решение.
Въпреки че този път беше по-труден и бавен, по него също напредваше. Ден с всеки един започваше да издържа все повече и повече срещу него. Дори виждаше как израженията на Йентай, Йангмар и Г‘ялар се променяха в по-добра насока. Все едно наистина оценяваха усилията му и удобряваха пътя, който беше избрал.
На тридесет и петия ден успя да забие кроше на Йентай. При което моментално свърши със счупено чене и няколко избити зъба. Мда, определено това беше за днес...
Погледнато от добрата страна – поне се видя отново с мис Рал, която го върна обратно в Сан Леандро. И разбра, че най-накрая бяха оправили капещото масло на Арнеа. Което май означаваше, че Лаура губи баса а? Рал само само се разсмя нежно в типично нейн стил.
В базата му залепиха ченето и му оправиха зъбите. Настоя да се върне веднага в Нава, но доктор Кейси настоя повече от него да остане поне един ден под нейн надзор. Нямаше как да й откаже.
Докато беше в базата, се запозна с последните новини от Колониите и как се развиват нещата там. Научи, че братовчедката му Естела е пристигнала на Рохайа преди няколко дни, начело на експедицията им за завръщането на планетата, където преди седемдесет години чичо му, заедно с екипажа си бяха завършили злополучно и безпричинно изоставанени. Толкова му се искаше най-накрая всичко да излезе наяве, че им пожела успех от цялото си сърце.
На следващия ден, мис Рал го върна обратно в базата (типично в нейн състезателен стил, разбира се). Понесе го много по-добре, отколкото първото му пътуване към Нава.
Йангмар също му даде няколко дни почивка, колкото да му зарастнат раните и да си отпочине (въпреки че зъбите и ченето му бяха напълно оправени и нямаше нужда нещо да зараства или да се възстановява). Опита се да му обясни това, но кел‘тийският лидер беше непоклатим и Дениън неумолимо загуби. Е, поне се възползва от отворилата му се ситуация, за да се запознае още повече с културата и бита им извън войнствента им страна.
Едва на четвъртия ден му беше позволено да се завърне в тренировъчната залата. Вече имаше личен мотив срещу Йентай и беше твърдо решен да стане колкото се може по-силен и един ден да му го върне по-абсолютно същия начин. Просто трябваше да бъде упорит и да не се отклонява от пътя, който беше избрал.
И тъй като твърдо застана зад думите си с дела, на единадесетия ден, успя да го вдигне над глава и суплексира на пода. Пред всички.
Удовлетворението в този момент беше нереално. Как изумените им погледи възстановяват изчерпаната му през тези дълги дни и тежки месеци енергия... Това бе моментът, в който в неговите очи те започнаха да му се струват коренно различни – топли, дружелюбни и гостоприемни.
Същата вечер бе по-специална. Вместо да вечерят у дома, се събраха в голямата зала на селището, където всеки един от кел‘тийците – близо три хиляди, го приветстваха с добре дошъл в Нава. Напълно официално. И по-важното за него – заслужено.
На следващия ден за пръв път облече бронята си. Време беше.
Но щастието му не трая дълго. Защото същата вечер, отново ги посети мис Рал. И не беше дошла единствено за него.
Защото им предстоеше пътуване.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 29 Feb 2016, 01:13
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Напред, към мрака


„Импера“ ги взе седем дни след като отпътуваха с „Леморел“ от Рохайа.
Седем дни, изпълнени както с тайнственост, така и с много неочакваност и любопитство. Всичко беше толкова чуждо, но същевременно толкова познато... Все едно след десетки години се завръщаше в къщата, в която беше израстнала, където навремето обстоятелствата се бяха обърнали срещу тях и вече не принадлежеше на семейството й. Малките и тесни коридори, клаустрофобичните каюти, искрящи от чистота и порядък, притъмнени в спектъра на тъмносиньото, придаващо им загадъчност и мистерия. Толкова много си приличаха с тях, защо изобщо си съперничеха? Наистина, не можеше да го разбере. Въпреки че всичкото си време прекара заедно с Дон, Рен и Бел (по някаква причина четиримата изобщо не искаха да се разделят и да остават сами (ха, каква ли...)), почти денонощно съзнанието й блуждаеше раздвоено, с част от него бродещо извън тялото й. Причината? Илира. Изкуственият интелект на „Леморел“. Въпреки че вече от доста време имаше тяло и беше свикнала да живее като човек сред хора, почти всичките си цикли от съществуването си бе прекарала само като съзнание и нещо в нея винаги я теглеше към първоизточника й. В лицето на Илира, Тенши намери събеседник по душа, с когото можеше да се носи целно и безцелно из необятните шири на киберпространството, както обичаше да прави със сестрите си, когато бяха у дома или пътуваха някъде заедно. Дори и тогава, когато все още нямаше тяло, това бяха най-добрите й преживявания, които, считаше, някога щеше да има. Нямаше търпение да се срещне отново с тях. И да го изпита. Скоро. Надяваше се.
Разбира се, много добре осъзнаваше, че Илира просто има за цел да отвлича вниманието й и да я следи постоянно изкъсо да не тръгне да се опитва да влиза и рови из системите на кораба (което – тя го осъзнаваше изключително добре, щеше да бъде върховната глупост, която би могла да причини на всички им – не само на себе си, Рен, Дон и Бел, в това им положение). И въпреки всичката тази надзирателност и принуденост, беше щастлива отново да се рее с една от своите сестри. Беше убедена, че чувствата им са споделени. Бяха искренни и истински, толкова че двете биха избягали далеч от нелепите проблеми на расите им, ако не съществуваха хардуерно-интегрираните им защити и софтуерно протоколи. Така й се искаше да бъде свободна и да се носи из дълбините на света си, така както хората й (които я бяха създали) вече кръстосваха свободно космоса. Но както и те не всеки път успяваха да последват мечтите си и вършеха неща, за които не толкова копнееха, за да могат хората, които обичат, един ден да живеят така, както харесват и да сбъднат своите. Затова трябваше и тя да го направи. Длъжна беше. Защото ги обичаше. Все пак, те я бяха създали, от нищото бяха програмирали и дали живот на съзнанието й. И нейното време на свобода щеше да дойде, нейните цикли бяха безкрайни, за разлика от тези на човеците, чиято продължителност беше мизерна, просто трябваше да има търпение. Щеше да изпълни дълга си колкото време беше нужно.
Усмихна се на мислите си. Винаги, когато започваше да изпитва някакви съмнения или умът й заплашваше да започне да блуждае сред негативни емоции и чувства, защитните й протоколи се задействаха и обръщаха нещата на сто и осемдесет градуса, карайки я винаги да търси положителното в нещата и да гледа от добрата им страна. Никога да не помни лошото. Но нали и повечето хора вече правеха същото. Но нали и тя вече беше човек?
Отново се усмихна. Никога нямаше да може да избяга от това. До края на времето си.
„До края на времето си...“ – повтори си наум тя.
Дали съдбата й не беше да им бъде роб до края на времето си? Не, не го вярваше.
От тези седем дни, почти всичкото си време прекараха затворени в каютата й, потънали в тихи разговори, докато мислите им блуждаеха някъде далеч в спомени и за отминалите времена, за дома, за преживяванията им, които им носеха усмивки по лицата. Неудобството им идваше от там, че всички все още бяха в костюми (и въпреки че Дон, Бел и тя можеха да ги оставят в оръжейната, и колкото и да им се искаше да го направят и дума не можеше да стане да ти оставят без надзор). Тенши по принцип можеше да ги наблюдава от разстояние чрез мрежата, но до оръжейната имаше прекалено много стени и препятствия, и нямаше да може да осъществи връзка с тях по никакъв начин. А да използва комуникационната система на кораба за тези цели – напълно невъзможно. А Рен просто беше в безизходица – и да искаше, нямаше как да се раздели с биологичната си броня, тъй като на „Леморел“ определено не разполагаха с контейнер с физиологичен разтвор (въпреки че сто процента можеха да й го направят, но все пак...).
Интересното беше, че когато се налагаше да излизат извън каютата й, рена‘арците изобщо не им обръщаха внимание – все едно си бяха част от редовния екипаж.
Три поредни вечери (или обеди (или сутрини (или зависи как точно го погледнеха))) вечеряха с капитан Наразда Хонза (по негова покана) и с няколко от първите му офицери. Първата вечер беше с главния оръжейник, Лосико Ерна, втората с навигатора Ямир Полсе, а третата – с двама им, плюс вице-капитанът Хелветик Ларо. Разговорите бяха предимно непринудени, точно както когато си говореха с техните души. За превод им служеха Илира и Тенши (която използваше единствено собствените си възможности, и дума не можеше да стане да й дадат от процесорното време на „Леморел“). И колкото повече думи си разменяха, колкото повече се взираха в очите един на друг, толкова повече представите за расата им се доближаваше до този на хората, а разликите между двата видя просто се стапяха, а тя не можеше да разбере откъде е тръгнало цялото това противопоставяне. Всъщност, знаеше. От инцидентът при сектор Рохайа преди 70 години. Но и хората толкова дълги хилядолетия се бяха противопоставяли един на друг, и въпреки това, успяха да преудолеят различията си и да станат едно. Възможно ли беше след хиляди години противопоставяне между всички раси, те най-накрая всъщност да осъзнаят, че не са толкова различни, че всички са направени от звезден прах, че накрая всички ще се превърнат отново в такъв и да станат едно? Възможно бе. Вярваше го. Щом бе станало веднъж, щеше да се случи и отново. Събитията се повтаряха. Вселената беше циклична. Всичко бе циклично. Бъдещето щеше да го покаже.
„Импера“, разбира се, не беше сама. Манолев бе човек, който никак не си падаше по непринудените рискове. Именно и затова той беше начело на отбранителните флоти на Шенса и Еменси, и евентуален ръководителн на всяка една сборна флота от останалите колонии.
Заедно с него бяха и бойният крайцер „Юрий Долгорукий“ и разрушителите „Налдара“ и „Коновалов“.
Капитан Наразда лично ги изпрати до хангара на „Леморел“ и съпроводи чак до качването им в совалката. Четиримата, разбира се, не пропуснаха да изразят дълбоката си благодарност от това, че се погрижи за тях и изразиха желанието си някой ден отново да проведат онези приятни и разпускащи разговори. Той също изрази задоволството си от това, и че с удоволствие би го повторил...
После вратата на совалката се затвори, те затегнаха коланите си, и въпреки че всички бяха затворени в толкова тясно помещение, останаха сами в мислите си.
По всичко си личеше, че това бе от малките совалки, Тенши виждаше само дванадесет седалки, а пилотското място не беше отделено по никакъв начин от пасажерското отделение.
-(„Леморел“ до Транспортна Совалка номер Четири, повикваща честота четири гигахерца). – чу се мъжкият глас на един от комуникационните офицери по високоговорителите
-(Тук „ТС4“, повикваща честота четири гигахерца, разбрано „Леморел“. Готови ли сте?) – обърна се към тях рена‘арският пилот. Разбира се, явно предварително е бил оповестен, че само Тенши може свободно да говори езика им (както и всички останали изкуствени интелекти, най-вероятно) и затова се обръщаше директно към нея, а не чрез обичайните таблети и софтуерни преводачи.
Тенши изгледа останалите въпросително, а те само й кимнаха.
-(Готови сме.) – обърна се тя към пилота на рена‘арския диалект.
Той само кимна и се обърна напред.
-(Тук „ТС4“ до „Леморел“, изисквам разрешение за излитане.)
-(Тук „Леморел“ до „ТС4“, имате разрешение. Отварям люк, номер единадесет. Лек полет, Дей!)
-(Благодаря, Хин.)
Совалката се разтресе леко, когато (Дей?!) стартира двигателите и след секунди вече бяха на метър над пода. Изходните им системи досущ приличаха на тези на Елмендорф и останалите човешки кораби – входен и изходен люк с множество пръстенови силови полета между двата. Все пак, щеше да е върховната тъпотия един щурмовак сам да успее да вкара ядрена ракета в ядрото на кораба след всичките трилиони тонове ценни ресурси, които са били пръснати по него.
„Импера“ беше на десет хиляди километра от тях – на това разстояние не можеха да видят и помен от нея. Първите няколко минути ускоряваха доста стабилно – при непрекъснато натоварване 3g, доколкото успяваше да види на контролните пултове. Усещаше как се беше залепила за седалката, а органите й натежават все повече и повече. Една наскоро започна да разбира напълно всички тези влияния – като че ли, докато нямаше човешка форма, едва ли не си мислеше, че на хората няма да им стане нищо, ако спрат да дишат и ядат, и за какво им беше да правят всичките тези „излишни“ системи. Сега направо й идваше да се размее на някогашните си мисли.
-(Говори „Леморел“ до „Импера“. Транспортна Совалка номер Четири тръгна към вас. Приблизително време на пристигане: Двадесет и една минути) – чу се гласът на „Хин“ от рена‘арските комуникационни екипи по високоговорителите.
-Тук „Импера“, разбрано „Леморел“. Очакваме „ТС4“. – отвърна мек и равномерен женски глас.
„Хм, странно... Поли не беше ли още в майчинство на Шенса? С тях ли беше тръгнала?“
И все пак, толкова се радваше да чуе гласа й.
След десетина минути, Дей обърна совалката на сто и осемдесет градуса по x-координатата и отново включи кърмовите двигатели, този път с деакселерираща цел. Странно защо, този път като че ли го усети много по-силно. Нормално. Хората свикваха с десетилетия с тези неща. А тя бе във физическия свят само от две години.
Когато Дей спря деускорението и отново я завъртя по оста й, „Импера“ изникна пред тях в цялото си великолепие. Грациозните й обвивки, меките тоналности, оръдейните куполи... Беше гледка, която разтуптяваше сърцето й и с която се би будила всяка сутрин.
Около нея бяха разрушителите „Налдара“ и „Коновалов“, а в тила им – бойният крайцер „Юрий Долгорукий“. Но нито един от тях не можеше да се мери по размери и внушителност с флагмана на човешкия флот.
-Тук „Импера“ до „ТС4“, моля подгответе се за прием на крайния навигационен курс. Честотата на изпращане остава непроменена. – разнесе се из говорителите равномерният глас на Поли.
-(Тук „ТС4“, разбрано „Импера“. Заявката за прием на данни е активирана. Можете да започнете изпращане на комуникационните протоколи.) – отвърна Дей.
-(Изпращам...)
След миг нещо изписука и Дей зададе няколко команди, при което на екрана му се появиха симетричните навигационни кръгове, водещи до един от люковете на „Импера“.
-(Тук „ТС4“, успешно получих данните и въведох курса. Приблизително време на пристигане: 47 секунди. Активирам автопилот: Илира Номер 4, ти си.)
-(Разбрано, поемам). – чу се монотонният й женски глас.
-(„ТС4“, тук „Импера“, разбрано. Ще ви асистираме както можем.)
-(Разбрано. Благодарим ви, „Импера“!) – обади се Хин от комуникационните офицери на „Леморел“.
-(Тридесет секунди. Започвам второстепенната деакселерация.) – уточни Илира Номер 4.
-(Тук „Импера“. Отваряме Хангар номер 2.)
-(Векторът на приближаване е перфектен!) – разнесе се монотонният глас на Импала.
„Импера“ надвисваше все повече и повече, докато не се стигна в един момент, в който предният екран изцяло бе запълнен от нея. Въпреки че навигационният курс беше начертан, както следваше стандартната процедура, зелените светлини на хангара бяха включени – единственият им реален визуален ориентир, който имаха. Благодарение на мекото и прецизно управление на Илира Номер 4, както и на командите и напътствията на офицерите от „Импера“, „ТС4“ толкова меко се плъзна в релсите, че не усетиха никакво разтърсване. Такова последва едва когато катапултната кука ги закачи, готова да ги повлачи към вътрешността на кораба.
-Говори „Импера“, моля затъмнете екраните и изключете всички навигационни уреди и сензори. – каза Поли.
„Ама разбира се...“ – помисли си с горчивина Тенши. А тях сега щяха да ги накарат да им изпеят всичко, което бяха видели на „Леморел“. Добре че тя просто можеше да им ги прехвърли като данни, всичката информация, която имаше и да ги остави да си я анализират на спокойствие без изобщо да я занимават.
-(„Импера“, тук „ТС4“, прието. Изключвам всички сензори, навигационни уреди и екрани.) – отвърна Дей, докато натискаше разни превключватели и сензорни бутони, а мониторите му един след друг изгасваха, губейки гледката си към все едно бездънния тунел, водещ към хангара, спиращи да му предават данни.
-Говори „Импера“. Активиране на линейния катапулст след 3... 2... 1... Сега!
Совалката се разтресе внезапно, когато куката ги дръпна рязко в първия момент, после започнаха да ускоряват постепенно. Едва ли имаше начин да разбере през колко броня са преминали. Не че всеки опитен пилот с повече акъл, свикнал с редовното изпитване на g-натоварвания върху тялото си, не можеше да прецени колко горе-долу гравитационни сили е изпитал и на база на тях да си даде сметка за ускорението. После му оставаше само да брои. И умножава.
(Четири... Три... Две... Едно... Нула... Минус едно... Мин...)
Катапултът спря плавно.
Тенши се подсмихна леко под нос.
-Тук главен диспечер Поли. Добре дошли на човешка територия.
-(Благодарим ви за гостоприемството, „Импера“!) – отвърнаха от Леморел.
-(Не, ние трябва да ви благодарим.) – каза Тенши.
Дей се обърна назад към тях.
-(Свободни сте да слезете. Желая ви всичко най-добро.) – и отвори вратата.
-(Ние също.) – отвърна му Тенши, разкопчавайки колана си. – (Леко завръщане. Дано пътищата ни се пресекат отново.)
Четиримата слязоха от совалката и още с първите им стъпки по бронирания под, почувстваха огромното облекчение, което ги обля. Все едно най-накрая се прибираха у дома от дълга ваканция. Въпреки че сега следваха неизвестностите и въпросите, които логично водеха...
Дей затвори врата зад тях. Не направи нищо повече, все още.
В хангара, разбира се, не дойде да ги посрещне нито един от офицерите или адмиралът. Вместо това, бяха пратили един от младите кадети. И искренно ги учуди, че Елерет всъщност го позна.
-Как си, Ханс? Тебе ли наредиха да се занимаваш с нас? – доближи се до него тя и го прегърна. Той й отвърна по същия начин.
-Какво да се прави... – отвърна той след като двамата се пуснаха. – Новаците, когато са в почивка, винаги обират този тип задачи, вместо да вършат нещо полезно или просто да си почиват, както правят всички останали.
Елерет се обърна към тях и тъкмо щеше да им го представи, когато по говорителите се разнесе гласът на Поли:
-Тук „Импера“ до „ТС4“. Моля, подгответе се за процедура по изстрелване.
-Тук „ТС4 до „Импера“. – преведе по говорителите Импала. – По ваша команда...
-Тук „Импера“, разбрано. Моля, дръжте навигационните уреди, сензори и екрани изключени.
-Тук „ТС4, разбрано „Импера“.
-Отваряме люковете и ви закачаме за катапулта.
„ТС4“ потъна зад тях в хангара и люковете се затворите.
-Стартираме катапулта след 3... 2... 1... Старт...
-Та, това е Йоханес Ханс Бьолтер. Внук на Анита – сестрата на Мария.
Ханс се здрависа с трима им един след друг.
„Аха! Племеника на Лима и братовчед на Естела.“
Хич не можеше да ги понася тези родословия...
В следващия момент осъзна, че Елерет я гледа по-някакъв доста странен начин...
Тенши просто избегна погледа й и се правеше, че не я забелязва, докато жената просто не се отказа.
-Говори „Импера“, до „Леморел“. Транспортна Совалка номер Четири напусна хангара. Лек път, „ТС4“!
-Благодарим ви, „Импера“!
-Тук адмирал Аксел Манолев от „Импера“, до капитан Наразда Хонза от „Леморел“. Благодарим ви, че се погрижихте са хората ми, капитане! На добър час!
-Тук „Леморел“, до „Импера“. Лек път, адмирал Манолев! – превеждаше им Импала.
-Добре, хайде най-накрая и ние да се омитаме оттук. Ама така си копнея за една дълга баня... – изсумтя Рен и първа тръгна към изхода на хангара.
Останалите я последваха мигом.
-Разбира се, Рен. Подготвили сме ти контейнера с физиологичен разтвор. В оръжейна номер 7 е. Каюти от 343 до 570 са свободни, можеше да се настаните където ви е удобно. Ако имате нужда от нещо допълнително, винаги можете да ме потърсите. – каза Ханс.
-Разбира се... – отвърна Тенши. – Но първо ме заведи директно при Манолев. Искам лично от него да разбера, да го еба, какво се случва... – изсумтя още по-горчиво от Елерет тя. Толкова, че изведнъж й се прииска да се изплюе на подовия панел.
-Уффф, както искате. Въпреки че не е много добра идея точно в този момент. – също изпуфтя момчето.
Петимата минаха през обезпаразителната камера, където хубаво (както винаги) ги напръскаха с фотореактив и изпържиха с няколко вида дължини на вълните без капка свян. От там се качиха в един от бързите асансьори, които ги отведоха директно до жилищната зона – мостика беше само десетина метра напред.
Който беше досущ като този на Елмендорф – като, разбира се, имайки се предвид големината на „Импера“, откъдето и малко по-големият екипаж, се добавеха няколко допълнителни командни пулта.
А в центъра му – Манолев, заедно с командващите си офицери, толкова погълнати да обсъждат нещо над командната маса, че изобщо не забелязаха качването им на мостика. Какви и почти всекиго друг от екипажа му.
Всички до един бяха в броните си, с шлемовете им на една ръка разстояние от тях.
-Акхм, адмирале... – прокашля се деликатно Тенши...
-Не сега Тенши! – сряза я рязко той, само леко извъртайки се към нея за един момент. После отново си надвисна над масата и продължи раздумката си с подчинените му.
Тенши остана с зейнали очи и полуотворена уста, не можейки да повярва как я бяха отрязали...
-Оф, заебете тази работа, искам баня. – не издържа Елерет, избута Дон и Бел от пътя си и напусна мостика.
-Аз също не мисля, че ще съм полезен тук. Ако разрешиш... – обърна се директно към нея Джонатан.
-Върви.
Той също излезе. Останалите насочиха вниманието си към това, което се случваше на командната маса...
-Очакваме отговор на подробния доклад, който изпратихме към Еменси, до няколко дни. По настоящем останалата част от флота държи позиция около планетоида „ППП168СМ4-И16“ в системата „ППП168СМ4“. Разрушителят „Кагеро“ на капитан Рейвън ще остане, за да им върне обратно отговора ни. И в зависимост от обстоятелствата или ще тръгне след нас, или ще се върне обратно на Еменси. Ние моментално тръгваме след Естела. Както знаете, след като изгуби контакт с неидентифицирания обект и откри ранния човешки кораб, дълго време не можехме да разберем какво точно се е случило. Дори и сега не съзнаваме напълно, още повече, че момичето, което открихме, все още е в безсъзнание, в реанимацията. Поисках от Еменси да ни изпратя колкото могат подкрепления. Точните данни ще дойдат с комюникето, което ще получим. Имайки се предвид всичко, което ни се случи, а и това, което преживя Естела, знам че ще ни вземат крайно насериозно. Изправени сме пред непрецедентен досега случай в историята ни, който трябва да посрещнем отговорно и подобаващо.
„Говори точно като някой политик – нищо съществено не казва...“ – помисли си Тенши, отново с горчивина. Дали това бе също една от причините, поради които беше начело на флота?
-Милер, сигнализирай на останалите да се подготвят за преминаване на свръхсветлинна скорост. Джак, активирай тахионното ядро.
-Разбрано! – отвърнаха му двамата в синхрон.
-Автопилот:активиран. Започване на подготовка по процедура за извършване на синхронизиран скок: 60 секунди. Изчисляване на времезакъснението по светлинната комуникационна мрежа до „Налдара“, „Коновалов“ и „Юрий Долгорукий“: настроено. Компенсация: извършена, хронометрите: настроени. Пускам основен хронометър за „Импера“: 50 секунди. Задаване на скорост, 140c: настроена. – докладва Импала.
След малко корабът се разтресе продължително, когато за секунда минаха и излязоха от свръхсветлинна скорост.
-Тук „Импера“ до „Кагеро“. Дръжте позиция около планетоид „ППП168СМ4-И16“ и изчакайте отговор от Еменси. Когато получите такъв, го предайте по вектор x: –16, y: 126, z: 51. В зависимост от съдържанието на заповедите, поемете след нас или се завърнете на Еменси.
-Тук „Кагеро“, разбрано. – отвърна накратко капитан Рейвън.
-До всички! Тръгваме моментално след Естела. Импала, започни процедура по синхронизирано преминаване на свръхсветлинна скорост. Тахионно ядро: 110 процента!
-Разбрано.
Капитаните потвърдиха един след друг.
Едва след като вече пътуваха с цялата флота без два, с която бяха поели преди двадесет и осем седмици от Еменси, Манолев най-накрая благоволи да се обърне към тях и да ги приближи.
-Съжалявам, че не ви обърнах внимание досега. Както виждате, е пълна лудница. Всички са объркани. Не знаем напълно все още какво се случва.
-Разбираемо е. – отвърна Тенши.
-Радвам се, че сте добре. Случи ли ви се нещо, докато бяхте на Рохайа? Опитаха ли се да ви направят нещо? А рена‘ар?
-Рена‘ар – категорично не. За Рохайа... Може да се каже. – поде Тенши.
-Ще ми обясниш всичко после, насаме. – прекъсна я Манолев, сумтейки. – Тези рохейци просто не осъзнавах в какво се забъркаха. Веднъж само да се завърнем...
-Оставете това сега, адмирале. – прекъсна го от своя страна тя. – ще ми обясните ли, най-накрая, какво точно става?! Съобщението на Естела беше като на някой политик от капиталистическо време – нищо конкретно нямаше...
-Разбирам. Елате.
Тримата се приближиха до командната маса. Манолев натисна няколко бутона и на плота й изплува кратко съобщение.
-Четете.
„До вниманието на всички обекти, прихванали това съобщение! Незабавно освободете пространството по вектор x: –41, y: 49, z:121! Отправна нулева точка: галактическото ядро!“
-Какво, да му се не види... – простена Тенши.
-Нещо ми подсказва, че това изобщо не би накарало Естела, или пък когото и да е било от нас, да тръгнат при такива думи... – присти очи Бел.
В отговор, Манолев само плъзна съобщението настрани и им показа друго.
„До вниманието на всички боеспособни сили, прихванали това съобщение! Изискваме безусловното ви съдействие! Обект НО1, квалифициран като ЕКСТРЕМНО ОПАСЕН, се е насочил по вектор x: – 41, y: 49, z: 121! Потенциални планети, развили живот: 3. Планети с потвърден живот: 2. Обектър е ВРАЖЕСКИ настроен! Предполагаем произход: неизвестен. Раса: неизвестна. Тип: Изкуствен интелект. Състояние: Повредено. Цел: Събиране на ударна група и неутрализирането му!“
-Става все по-интересно и интересно... – наведе се над масата Бел.
-Да. Само въпроси без отговори. Всички тези съобщения са изпратени през интервал не повече от половин минута, придружени с изключително примитивен протокол на Аресибо, така че да губим никакво време в разкодирането им. Това е последната част... – отвърна Манолев и плъзна плота.
„До вниманието на всички боеспособни сили, прихванали това съобщение! Изгубихме НО1 от далекообхватните сензори! До вниманието на всички обекти, разполагащи с необходимия сканиращ капацитет: Изискваме безусловно да бъде проследен и данни за траекторията му да бъдат предадени по вектор x: – 41, y: 49, z: 121 на всяка цена!“
-Това намирисва все повече и повече. Как изобщо се е хванала на това и просто е тръгнала? – недоумяваше Тенши.
-Нямаше ли връзка с кораба, когато това се случи?
-Не, Естела беше от другата страна на планетата. Тъй като щеше да бъде редовното рутинно комюнике, траещо максимум два часа, решихме да не използваме комуникационен сателит или да наемем такъв от някоя от нациите на Рохайа. И в следващия момент просто спрях да усещам присъствието им. После това въздействие се усили хилядократно – все едно част от мен беше разскъсана.
-Мисля, че разбирам.
-Какво точно се е случило? – попита Бел, присвивайки очи подозрително.
-Обектът, за когото се говори в съобщението, се е появил. На километри пред Естела. След което е поел контрол над кораба й и се е опитал да го разбие в планетата. Естела се е отървала от него, като е прекъснала всички връзки със сензорите и приемниците си, през които неизвестният обект най-вероятно е осъществил връзка.
-Каза, че е поел контрол над кораба. Колко време му е било нужно? Естела съобщи ли ти за това.
-Да. Няколко секунди.
-НЯКОЛКО СЕКУНДИ?! – ококори очи Тенши. – Как е възможно това?! Дори и всички компютри, с които разполагат корабите и колониите да бъдат свързани в мрежа, пак ще отнеме хиляди години да се разбие защитата, дори и на ракетен катер!
-Разбираш ли сега защо трябва да търсим отговори, Тенши?
Тя сведе глава, впивайки тъжно поглед в пода.
-Да. Разбирам.
-И все пак... Всичко това е толкова странно... От страна на рена‘ар. – поде Бел. – Първо да ни изпратят съобщение, в което да ни предупредят и да изискат помощта ни... След това да ни помогнат. Аз не разбирам. Наистина не разбирам. Толкова ли е сериозно всичко това. На прага на криза ли сме? – погледна ги въпросително той.
-Да, наистина не разбираш, Бел. – отвърна му Манолев. – Защото съобщението само е препратено от рена‘ар. Първоизточникът му е Та‘ар. Още известни като „деветките“.
Сега беше ред на Бернард да ококори очи.

-Капитане, съобщенията, от Рена‘ар са!
Естела Елмендорф и всеки един друг на мостика се извъртяха към Фюрман. Но той беше невъзмутим в правотата си.
-Какво ще правим, Естела?! – прошепна й Фарел.
-Фюрман, прехвърли ги на пулта ми!
-Разбрано!
Тя го прочете набързо.
-Какво?! – изсумтя до нея Лейси.
„Именно, какво, по дяволите, става...“ – възкликна и умът на Естела.
-Капитане... – поде Фарел.
-Лорен, фронтален сензор по направление последната позната позиция на непознатия обект! – обърна се рязко към него тя, отново игнорирайки оръжейния си офицер.
-Тъй вярно!... Готово, хванах го! Разстояние: 0,15 парсека!
-Как за минута е дръпнал толкова много?!
-Не тръгнем ли веднага след него, след четири фронтални сканирания ще излезе извън обхват на сензора ни!
-Но Тенши и другите са още долу. А и нищо не ни гарантира, че изобщо ще успеем да го следим достатъчно дълго време, за да може евентуално някой да го пресрещне!
-Не прави това, Естела... – чу монотонният глас на Тенши – този, който никога не напускаше кораба й.
-Съжалявам. Но ти сама го видя. Нападна ни без причина. Не е изключено да го стори отново. С някоя колония, населена с милиарди души. – след което се извъртя рязко към главния си пилот. – Джоел, тахионното ядро, 110 процента напред!
-Разбрано!
-Естела, нееее!... – изкрещя Тенши.
Агоничният й писък дълго време остана да лови съзнанието й...

-Тенши, край на симулацията. Запиши докъде стигнахме.
-Лог, запис: 19:47, 9-ти ноември, 2617-та година по Централното Колониално време. Режим: пауза. Авторизирано лице, №287, Соня Елмендорф.
Соня свали виртуалния гиър от главата си, оставяйки го върху леглото си.
-Съжалявам. Това сигурно е болезнено за теб.
-Не. Вече не. Само в началото. Сега разбирам. Можем да продължим веднага.
-Добре. Но все пак ще продължим друг път. Знам, че в твоите представи за времето, то тече по различен начин от нашите, но колкото и цикли да минават, раните все си оставят. Имам нужда от малко почивка. Да, знам, че лежа почти по цял ден, но съм слаба. Трябва да се възстановя... Тялото ми е само подобние на това, което някога беше.
-Разбирам.
-Ще ми освободиш ли достъпа до сектор 164? Искам да се поразходя малко. Все още чувствам мускулите си сковани. Трябва да се движа.
-Добре. Искаш ли да ти пратя придружител? Половината от екипажа е свободен...
-Не. Искам да остана сама с мислите си.
-Блейк няма да продума нищо, освен ако ти не го направиш първа. Амарис може много добре да слуша мълчанието на останалите. И, освен това, ще я опознаеш по-добре. Все пак тя е една от... наследниците ти.
-Не искам да ги откъсвам от ежедневието им. Моля те, не ме карай да повтарям. Това ме изтощава.
-Съжалявам. Разбира се, че ще ти освободя достъпа. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
-Добре. Благодаря ти. – отвърна тя и се изправи.
Все още го правеше тромаво. Костите й пукаха понякога (напоследък все по-рядко), мускулите й получаваха крампи нощем и бързо започваше да ги чувства тежки и натегнати. Никога преди не се беше чувствала така. А и защо трябваше? Не беше имала нито повод, нито причина.
Подпря се на прага на вратата, неспособна да продължи напред. Но не защото вече бе немощна физически, а психически. Сама, сред непознати... Изоставена... Предадена... Вече дори не изпитваше тъга за това, че всички, които познаваше, отдавна си бяха отишли от този свят. Толкова гняв се беше насъбрал в нея, че ако беше по-силна физически, щеше да си разбие юмрука във вратата. И да съжалява после за това.
Вместо това, единственото, за което й стигаха силите, беше да остави сълзите си свободно да потекат по бузите й.
Останала така, бързо изгуби представа за времето, потънала в агонични мисли за това, което й бяха причинили. Размазаното й зрение спря да вижда, очите й да възприемат, фокусирани върху празна точка без смисъл и значение.
-Соня? – чу гласа на Тенши по високоговорителите, далечни и глухи. – Имаш ли нужда от помощ?
-Не... – прохлипа тя, бършейки сълзите си с ръка. – Ще се оправя.
-Да ти пратя ли някого?
-Не. Моля те, остави ме...
-Защо държиш да си сама, Соня? Тук има много души, които могат да ти помогнат...
-Ще се справя сама. Винаги е било така, и винаги ще бъде. Върви си по работите, Тенши. Сега аз не съм важна.
-Както желаеш...
Стоя още известно време така, докато гневът пресуши сълзите й. А когато това стана, той се превърна в безсилие. И всичко се върна по старому.
И излезе.
Още след няколко десетки метри по пустите и притъмнени коридори, бедрата й прасците й започнаха да се напрягат, гърдите й натежаваха, а сърцето й стягаше. Когато я бяха открили преди два месеца – беше останала почти кожа и кости. Криокамерите, дори и проектирани с цел съхраняване на живота й, не можеха да издържат под напора на петстотин и петдесетте години, които беше прекарала в тях. Единственото, което им оставаше да направят, бе да я изпият до границите на живота й. Сега осъзнаваше, че хората й не я бяха намерили, едва ли щеше да преживее още столетие...
До преди седмица не можеше да стане от легло, живеейки на физиологични разтвори и течна храна. Беше убедена, не вярваше го, че след четири месеца, когато достигнат до зададената им дестинация, щеше да е цвете, каквото беше някога – силно, красиво, цъфтящо. Надяваше се, че до седмица-две, лекарите ще й позволят (дори принудят) да започне да посещава фитнес залата, като част от реанимацията й. Въпреки че най-вероятно изобщо нямаше да ги слуша и още тези дни щеше да я посети на своя глава. Пазеше почти всички знания за това, когато живееше на Земята и тъй като беше пределно запозната с физиологията на човешкото тяло и как работят нещата, вярваше че почти нищо съществено нямаше да се е променило.
Мислеше да послуша Тенши. Щеше да намери Естела и да си поговори с нея. Всеки край беше ново начало. Винаги. Дори и в този живот.
Но нямаше да бъде днес. Или идващите дни. Искаше да види, да преживее, да навлезе в новия си живот от първо лице.
Всичко това я връщаше към тревожните й мисли. Дори да се опитваше да ги подтисне, знаеше, че никога нямаше да може да избяга от тях. Затова най-добре щеше да бъде да ги срещне.
Веднага.
Бръкна в джоба си, изваждайки флаш-паметта. Спря се... Гледа я...
После я върна обратно.
Веднага... Но не сега.
Умът й блуждаеше. Все още беше слаба.
Продължи бавно по пътя си, подпирайки се за стената.

Не помнеше колкото време стоя така – заслушана в тахионния бийт на ядрото, но без да го чува. Взряна в командната маса, но без да я вижда. Толкова много неща тревожеха мислите й напоследък. Толкова много кошмари спохождаха сънищата й...
-Естела!
Гласът мигом я изкара от унеса й. От хармонията. От лъжливата и блажена, превръщаща всичко в подлост и измамност.
-Кажи, Бел?...
„Какво...“
-Бел? – усмихна се насреща й Лейси.
-Уф, съжалявам, Джон. Умът ми все още блуждае.
-Виждам. – продължи да й се усмихва той. – Искаш ли да те сменя? Отиди да си починеш.
-Не още, Джон. Имам нужда да се разсея. Ако остана сама, имам чувството, че ще се побъркам. Мислите ми ще ме погълнат.
-Разбирам. Но не се напрягай прекалено. Моля те.
Естела в отговор само му се усмихна.
-Според картите, след десет минути ще навлезем в област с повишена честота на отломките.
-Да, помня. Пусни втори хронометър на девет минути и го прати на Джоел. Да спре кораба, когато времето изтече.
-Пращам му го...
Естела остана загледана в командния пулт почти до края на оставащото време. Използвайки хипермощните фронтални сензори на планетите Кхая и Алдебаран, бяха картографирали всичко в радиус от девет хиляди светлинни години – повече на този етап никога не им е било необходимо. Бяха сваляли данни в продължение на десетилетия и чрез наслагване на множеството изображения, които бяха получили, успяха да определеят размерите, скоростта и посоката на всеки един обект с големината на атом в този сектор. Проблемът беше, че сега бяха на границата. И не знаеха какво имаше отвъд. По-големият им проблем – картите казваха, че бяха на прага на необичайно огромен облак от комети и астероиди, най-вероятно останките от някогашна мъглявина, намиращ се на пътя им. И най-големият проблем – нямаха карта на целия. Не знаеха къде свършва, фронталните сензори на Кхая и Алдебаран нямаха толкова мощ, че да постигнат разделителна способност отвъд. Единственото, което знаеха, беше че облакът е прекалено голям – това, което бяха картографирали от него, се разпростираше на хиляди светлинни години и беше твърде обширен, за да го заобиколят – щеше да им отнеме месеци. Сега им предстоеше цикличност от спирания, сканирания и тръгвания, и така докато стигнат до целта си. Дефлекторите ги пазеха от прах и малки астероиди. Но попаднеха ли на някой по-голям от сантиметър... Горко им. А и да беше само това...
-Хич не ми харесва това, Джон... – обърна се тихо към него Естела. – Сегашният ни курс води право към Галактическото ядро... Никога не сме пътували толкова навътре, и то без карти... Това е лудост.
-Знам, но имаме ли избор? Просто да се върнем в миналото и да зарежем всичко? Не, не мисля, Естела. В същността на човечеството е да търси отговори.
-Да, знам. И все пак... Отвъд там ще бъде пълно с черни дупки, неутронни звезди, свръхгиганти на прага на живота си и блуждаещи междузвездни планети... Шансът да попаднем на свръхнова или гама-излъчване ще нарастне главоломно...
-Знам. Ще бъдем много внимателни. Ще си отваряме очите на четири. И ще предначертаем пътя на всички след нас. – усмихна се загадъчно той с единия си крайчец на устните си.
-Да. Понякога си мисля, че това ще ни бъде единствената полза от тази работа. Картография...
Джон се изкикоти тихо.
-Една минута до достигане на зададената дестинация. – разнесе се монотонният глас на Тенши.
-Е, време е да изпълним предназначението си, Джон. – погледна го тя.
-Да. Да бъдем първи във всичко. – отвърна й той.

Вратата пред нея се отвори автоматично.
-Доста време те нямаше. – каза монотонният глас на Тенши. – Минаха четири часа, откакто излезе. Започнах да се притеснявам да не ти е станало нещо.
-Това е безсмислено. – затвори се вратата зад нея. – Знам, че постоянно ме следиш и наблюдаваш състоянието ми.
-Разбира се. Просто се опитвам да завържа разговор...
-Защо толкова се опитваш да имитираш човешкото поведение, Тенши? Защо просто не бъдеш себе си? – прекъсна я изведнъж Соня.
Като че ли за първи път почувства, че Тенши няма какво да й отговори.
-Съжалявам, прозвучах грубо. Но просто наистина не разбирам.
-Знам. Понякога и аз.
-Защото следиш нивата на хормоните ми и виждаш, че още не ми се спи? Много добре от твоя страна. – поде изведнъж Соня.
-М-моля? – недоумя Тенши.
-Както виждаш, схванах напълно намерението ти. Не съм и очаквала друго от квантов изкуствен интелект. – подсмихна се леко тя.
-Ааа, разбирам. Даже мисля да се опитам да позная какво ще правиш сега. – представи си усмивката й в ума си също.
Соня, усмихвайки се още по-широко, сложи виртуалния гиър на главата си.
-Продължи симулацията, ако обичаш.
-Пускам.

„Това е пълна лудост... – мислеше си Естела. – Сигурно съм най-тъпото същество в цялата Мултивселена...“
Наистина, кой друг би се вързал на подобно нещо? Никой... Освен нея, разбира се... Но тя знаеше, не, чувстваше го, че ако бе останала, чувството на несигурност и тревога щяха да я преследват до края на живота й.
-Три минути до достигане на зададената дестинация. – чу монотонният глас на Тенши. Странно, това нотка на хлад и неприязъм ли беше? Дали и другите го улавяха също или просто на нея й се струваше така? Беше убедена, че отговорът, какъвто и да е, сто процента нямаше да й хареса.
-Фюрман, бъди готов веднага да разположиш транспланетарен предавател номер две. Ще запиша съобщение до Бел и останалите. Кодирай алгоритъм на изчакване за пряка зрителна линия, за да бъде завършено изпращането към повърхността. Следващата стъпка ще е да изпратим доклад за случващото се до „Импера“. Последната – ще направим фронално сканиране за определяне на точното местоположение на непознатия обект. Процедура за излизане от свръхсветлинна скорост: Степен едно!
Хората й на мостика само се спогледаха помежду си.

-Тенши, край на симулацията. Направи запис.
-Лог, запис: 00:53, 10-ти ноември, 2617-та година по Централното Колониално време. Режим: пауза. Авторизирано лице, №287, Соня Елмендорф... Какво има, защо спря изведнъж?
-Утре ще продължим. Дразни ми на очите все още.
-Да изключа ли осветлението?
-Да, ако обичаш. Намират ли ти се филми или някакви книги?
-Колкото искаш. От времето на Земята до най-новите от сегашни дни.
-Наистина?
-Да. Всички, които са оцелели от тогава.
-Ех, Земята, Земята... Колко хубави спомени имам от там. Нямам търпение да се завърнем.
Мълчание...
-Тенши?
-Съжалявам, но това е невъзможно, Соня. Хората вече отдавна се изнесоха от Земята. И почти никой не живее там. А само шепа души знаят къде е.
Мълчание...
-Соня?
Умът й упорито продължаваше да настоява, че не вярва на това, което беше чула. Това някаква шега ли беше?
-Соня?!...
-Просто ме остави сама, Тенши... – отвърна тя уморено и се извъртя на една страна, присвивайки колене към гърдите си. – Просто ме остави. – добави тихо.
Единственият спътник, който й остана, беше тишината.

-Скоростта на обекта е три пъти надсветлинната. Откакто го следим, скоростта и траекторията му са константни. Ще излезе от обсега на дългообхватните сензори след 17 секунди! – докладва Ася.
-Вече го знаем къде е. Джоел, скорост 3c, след него!
-Тъй вярно! – отвърна й старшият пилот и след секунди вече се носеха на свръхсветлинна скорост.
-Време до пресрещането: 24 секунди. Пускам хронометър. – докладва Тенши.
-Всички да заемат местата си и да затегнат колани! Джоел, Тенши, извършете плавен завой, за да влезем напълно в траекторията му. Задай максимално допустимо диагонално ускорение: 2g!
-Въвеждам новите данни: оптималното време за започване на маневрата ще е след 10 секунди!
-Рестартирам хронометъра. Пускам втори. Новото време до пълното влизане в траекторията на непознатия обект: 39 секунди.
-Начало на обратното броене! Три!... Две!... Едно!... Старт!
Всички усетиха как корабът леко се разстресе и вътрешната му конструкция започна да скърца жалолито. Почувства как ускорението я заби наляво, опитвайки се да я събори от стола й. Добре, че беше Тенши... При тези скорости, грешка дори само с няколко милионни от процента, щеше да причини диагонално ускорение от порядъка на 100-1000g, да размаже цялата вътрешност на кораба на пихтия, наред с тях. Както и ако хоризонталният гравитационен компенсатор не сработеше при преминаването им или излизането от свръхсветлинна скорост. Дори нямаше да имат време да усетят положителните или отрицателни 3 000 000 000g...
-Влязохме в траектория зад кораба! – докладва Лейси.
-Джоел, увеличи скоростта! Излез на 1000 километра зад него.
-Разбрано. Тенши, ускори и започни да намаляш скоростта, докато тя се изравни с относителната скорост на обекта на 1000 километра от него!
-Разбрано. Актуализирам хронометъра: 27 секунди. Намалявам скоростта до 3,075c. 21 секунди... Намалявам скоростта до 3,03с... 12, 3,01... 6, 3,0021... 3, 3,0009... 1, 3,00000015. Достигнахме относителната скорост на обекта! Спирам деускорението! Разстояние: 988 километра.
-Сигнал от РВР-ът, обектът ни засече! – докладва Ася. – Увеличава скоростта си, 5c и нараства! Разстояние: 1 800 000 километра и се увеличава! Ще излезе от обсега на тахионните радари след 9 секунди!
-Джоел, след него!
-Разбрано! Тенши, следи скоростта на обекта и въвеждай корекции в реално време.
-Слушам.
-Ерн, подгответе тахионна бомба. Тенши, стреляй при първа възможност! Синхронизирай нашето излизане от свръхсветлинна скорост със стрелбата и тяхното!
-Поемам управление над тахионната батарея и основния пилотски пулт... Разстоянието е 900 000 километра... 574 000... Тахионната бомба е заредена... 118 000 километра... Синхронизирам излизането на нашия кораб с непознатия обект...
-Подгответе се за стандартна процедура за излизане от свръхсветлинна скорост!
-11 200 километра! Започвам обратно броене... 4... 3... 2... 1... Детониране!
Високоговорителите симулираха звука от експлозията, златистото сияние от пода, стените и тавана беше заменено с пейзажа на пустия космос.
-Излязохме от тахионна скорост. Разсто... Избягв!...
Корабът изведнъж се разтресе леко, писна монотонният звън на алармата за щети. Видя как няколко от пултовете извадиха червените предупредителни надписи за опасност.
-Поражения по сектор 38! Изгубихме четири метра от бронята си! – докладва панически Рейчъл.
-Спокойно, все още ни остават сто четиридесет и шест... – отвърна й Фарел.
-Щитовете са вдигнати! Резервният и охлаждащите системи са в приоритет. Задействах електронните противомерки. Разстояние: 1040 километра. – докладва Тенши. – Готови сме да отвърнем на огъня с основните и второстепенни лазерни батареи.
Щитът над сектор 38 отново проблесна. Алармите повишиха тон, този път се появиха и светлосините надписи за предупреждения, касаещи пренатоварването на енергийните полета.
-Щитовете се претовариха до три процента! Охлаждащото ядро започна да компенсира! – докладва Рейчъл отново.
-Откъде толкова малък кораб има толкова мощни микровълнови батареи?! – попита с недоумение Лейси.
-Нямам си и наидея. Никой да не стреля! – заповяда Естела.
-Завърших честотния анализ на мазера – щитовете и външната обшивка са настроени на максимални отразителни възможности.
-Тенши, Мелани, искам да поемете контрол над кораба от разстояние!
Другият кораб стреля трети път – сега, с напълно синхронизирани електронни противомерки, видяха на микровълновите дисплеи как лъчът премина на няколкостотин метра пред носа на Елмендорф.
-Разбрано, търся връзка с приемниците му.
-Готово, намерих. Влизам!
-Разбрано, Тенши, плътно зад теб съм!
-Акх, да му се не види, прекъсна връзките с всички сензори и приемници!
-Типичния номер от старата школа. – Естела можеше да усети дори през шлема й как Мелани се усмихва лукаво. – Нека да му покажем ние от новото поколение какво умеем.
-Разбрано. Насочвам носови излъчватели №1 и №2... Прихващам... Изстрелвам!
-Готов, вътре съм.
-Няма начин вече да ни избяга!
-Плътно зад тебе съм, Тенши!
-Виждам те, разбрано. Хм, тези данни...
-Получавам ги. Хм, не съм виждала такава система досега... Всичките тези архитектури и разрядности... Толкова примитивно изглеждат. А и тези команди, що за език и операционна система е това? За първи път виждам подобно нещо... Чакай малко, нещо не е наред!... ТЕНШИ, ИЗЛЕЗ ВЕДНАГА, ТОВА Е КВАНТОВ ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ!!!
-Спокойно, i got this...
-Тенши...
-Подсилвам всички защити. Правя си копие, ще се видим след малко. Прекъсвам връзката с всички сензори и приемници.
-Тенши!...
Само мълчание остана от другата страна на комуникационния канал.

-Рано си се събудила днес, Соня.
-Съжалявам за вчера, Тенши. Извини ме за грубото ми държание.
-Няма нищо. Мисля, че разбирам как се чувстваш.
-Да, предполагам... Да загубиш всичко... Да трябва да започнеш живота си отначало... Да разбереш, че повече няма да видиш дома си и приятелите си... – изброи само унило тя с наведена глава. – Мисля, че разбираш...
Тенши отново не знаеше какво да каже.
-Мисля да отида да се изкъпя и да закуся след това. Искаш ли да ми правиш компания през цялото време? – предложи й Соня.
-Разбира се.
За първи път я видя как се усмихна искренно.

-Успокой се, Мел. Другото ми аз ще се справи, защо се притесняваш толкова, кога съм те разочаровала? – разнесе се монотонния глас на Тенши от високоговорителите, с толкова добре имитирана нотка на огорчение, чиято скрита цел всъщност беше да повдигне духа й чрез хващането на иронията и разсмиването й.
Точно секунда по-късно, монотонен звън от пулта й, оповести завръщането на хакерското Тенши.
-Готово, квантовия изкуствен интелект е под мой контрол. „Мечта“ е наш, капитане...
-Отлично, Тенши.
-И мисля, че ще искате да го посетите.
-Какво има, какво открих?
-Форма на живот. На предела на силите си. Човек.

Под струите на горещия душ, за пореден път, откакто започна новия си живот, се опита да подреди мислите си. Постоянния ритъм на топлите капки й беше действало успокояващо още от времето, когато живееше на Земята, с изчерпаните й ресурси и недостиг на чиста вода и стойностна храна. Ако можеше да се изкъпи веднъж на седмица и да яде качествена храна няколко пъти на месеца, го приемаше за добри времена.
Дали не беше попаднала в по-добро време? В крайна сметка реши, че няма контрол над миналото (че кога беше имала?! (а и май над живота си)), и затова спря да задълбава в него. Щеше да се научи да живее в това ново време и да спре да се обръща назад, за да може да върви по пътя си (колко лесно само звучеше на думи, нали).
Вече стоеше под душа сигурно час и повече. Усещаше присъствието на Тенши, но още по пътя двете бяга изгубили още приказка и потънаха в мрачно мълчание, само със сенките им надвиснали една над друга.
В един момент, след като отново потъна в мислите си и изгуби представа за времето, чу как вратата на банята изсъска, някое от шкафчетата се хлопна и някой зае една от кабинките срещу нейната.
-Здравей, Ася. – разнесе се гласът на Тенши от високоговорителите.
Тъй като беше с гръб към нея, Соня само си представи как момичето се извъртя зад затъмнената врата, гледайки учудено.
-Зздравей... – гласът й прозвуча като че ли подозрително, все едно я бе заговорил някой, към когото имаше съмнения, че я следи от известно време. – Здравей и ти, Соня.
Не се и съмняваше, че успя да е познае. На кораба нямаше друг член на екипажа с подобен светлокафяв златист цвят на косата като нейния. Нито път колкова дълга – нейната стигаше почти до кръста й.
-Здравей. – отвърна непринудено тя.
-Как си днес, Ася?
-Уф, май пак ще закъснея, а пък днескашната ми смяна е при младши лейтенант Стефани. А тя хич не обича закъсненията. Уфф, сигурно пак ще ми се накара едно хубаво... – докато обясняваше енергично тя, вече беше настроила температурата на душа, пуснала го и сапунисваше чевръсто главата си.
-Какво имате да покривате днес?
-Младши лейтенант Мигел вчера каза, че днес ще разгледаме шумовете в по-големи детайли, обаче вахтата му беше променена. Сигурно обаче го е предал на госпожица Стефани. Честно казано, тя обяснява най-разбираемо от всички останали офицери, които са ми ментори, но е прекалено строга и твърде взискателна за сметка на това.
-Всяко нещо си идва със съответната цена. – обади се изведнъж Соня. – Но в твоя случай, тя е напълно справедлива спрямо това, което ще получиш в замяна. Изобщо не трябва да се замисляш.
-Да. – вметна и Тенши. – Ася все още е твърде млада, но с времето ще го осъзнае напълно.
-Вярвам, че ще е така. По мое време момичетата на нейната възраст, единственото, което можеха да правят е да си бъркат в носа и да изглеждат като олигофрени. А ти дори можеш да управляваш петкилометров боен кораб напълно сама.
-Ласкаеш ме, Соня. За сега съм минала само няколко пъти през симулатора. Нямам реални летателни часове.
-Както и да стреляш с оръжията му, да оперираш с комуникациите, да четеш радарите и да използваш навигацията, да стреляш с личното си оръжие и ръкопашен бой. – добави Тенши.
-Това го може всеки един от членовете на екипажа. – отново опита да защити скромността си тя.
-Да, но ти си само четиринадесет годишна.
-Както и да е, и двете много добре разбрахте какво имам предвид. Всеки само избира пътя си.
-Да, в това е същността на нещата. – отвърна момичето и спря душа. Ох, пет и петдесет и едно е, може и да не успея да закъснея! – изхвърча от кабинката си тя и се нахвърли директно на един от стенните сешоари. И само след минута чуха шумоленето на плат и закопчаването на комбинезона й. – Лек ден и на двете виии! – и вратата се хлопна без да дочака отговора им.
-На кое се усмихваш, Соня?
-Просто ми напомни на някого... Вярваш ли в прераждането, Тенши?
-Разбира се. Напълно е възможно гените ти да се пренаредят все някога. И при положение, че Вселената и времето са безкрайни, е сто процента сигурно, че това все някога ще се случи.
-А на съзнанието?
-Информацията никога не се губи. Тя само се трансформира.
-Точно така, Тенши. Енергията никога не се губи. Тя само се трансформира. Отново и отново... – усмивката й посърна и тя спря душа.

Манолев пусна съобщението, което Кейт му прехвърли от пулта си:

BATDIV 4, А. И. СОЛЖЕНИЦИН, ЙОРМУНГАНДР, BATCRUDIV 1, КОР КАРОЛИ, БРУС. С. КЛАРК, БАРТИМОР, BATCRUDIV 2, МОНХИНСЪН, БОН ХОМ РИЧАРДС, CRUDIV 3, ЛЕЙК ЧЕМПЛЕЙН, АШИГАРА, АЩЕР, CRUDIV 13, РАМФУЛЪР, СЮНИЗЕР, НАГАРА, CRUDIV 4, БОСУЪРТ, ЛИНДЕНДОЛФ, РОЗЕНРОТ, DESRON 9, ШАРД, ХЮНА, МИВАКИ, ФУБУКИ, DESRON 5, ДЕВОАТИН, РОНА, ОВЕРТЪН, ГИЛМЪР, DESRON 6, МЕРКЛИ, СЕСИНИ, ХАРЛСТЪН, СОКОРОВ, DESRON 7, ЕМЕРСЪН, СОЙЕР, НОГАЙ, КЛАФЛИН, LASDESRON 3, КОМА БЕРЕНИЦИС, ДЖОН ЮНСИНГ, ЙЕНТАТ, LASDESRON 9, ОПЕЛИНСКИ, РЕЙНДЪН, SUPRON 22, ПАМЯТЬ МЕРКУРИЯ, САНТИСИМА ТРИНИДАД, ALLSUPRON 6, ПРОСИОН, РИГЕЛ, КОРНЕФОРОС, CARDIV 3, ТАЙКОНДЕРОГА, ЕМОРИУСЛЕНД, CARDIV 4, ЛЕКСИНГТЪН, РЕЙНДЖЪР, ESCCARDIV 1, ХИНТИНГТЪН, ИНДОТАБЛ, ESCCARDIV 2, ЛИНГАЕЙН, ГОЛДЕНТАЛ ЩЕ БЪДАТ СФОРМИРАНИ КАТО БОЙНА ГРУПА 34 ПОД АДМИРАЛ БАРТХАМЪР, КОМАНДВАЩ БОЙНАТА ЛИНИЯ. BATDIV 13, БЕНЕТЪН, БЕНИНГТЪН, ХАРИ Т. НАЙКВИСТ, BATCRUDIV 7, МОРГЪН ЛОЙД ДЖАКСЪН, ДЖОНС ЕДУАРДС ЕЛДСТЪН, ДЪН БЕНИТЕЛИ-ОПЛИН, CRUDIV 18, ЖЮНО, ДАЛИМОР, MISCRUDIV 7, ЛОЗЕНГАРД, ЕДЕНФЕЛД, DESRON 38, ШЕРСМИТ, ПОЛСОН, ТОМЛИСЪН, DESRON 41, МАРДИЛЕНА, ГЕРТРУД, НАРВИ, LASDERRON 8, КАРАСКО, ГАЛАМИСТ, DEFRON 15, ЛЕМЕРИТ, СТОРМЕЪР, MINRON 4, СКИНИ, ПАВО, ХАЕ, КУИНСИ, EEPRON 16, КАРПО, SUPRON 16, БЮСЕНДОРФ, ALLSUPRON 7, КАРИНА, ГАТРИЯ, АЛДАФАР, CARDIV 8, МАРБЪЛХЕД, ESCCARDIV 38, КЕЙП ЕСПЕРАНС ЩЕ БЪДАТ СФОРМИРАНИ КАТО БОЙНА ГРУПА 35 ПОД АДМИРАЛ СОБИЕСКИ, КОМАНДВАЩ БОЙНАТА ЛИНИЯ. НАПАДАНЕ САМО ОТ ДАЛЕЧНО РАЗСТОЯНИЕ. ЗВЕЗДОЛЕТОНОСАЧИТЕ ОТ БОЙНА ГРУПА 34 И БОЙНА ГРУПА 35 ДАЛЕЧ ОТ БЛИЗКИ ДЕЙСТВИЯ. ИНСТРУКЦИИ ЗА ПРИНСТЪН, КАГЕРО, АРИСОТА ОТ БОЙНА ГРУПА 33 ПО-КЪСНО. РИЛАНС, ЕМЕНСИ, ГРАД 17.

-Хм, Собиески и Бартхамър също се включват. Също и Бенетън. Взели са нещата по-насериозно, отколкото си мислех.
-Не знам дали това трябва да е добре или зле. – отвърна му Милер.
-Оо, това определено е на добре. Че са ни взели на сериозно. За другото не знам. Не мисля. – добави тихо той.
-Ще видим. Времето ще покаже.

Соня въздиша дълбоко. След което пъхна флашката в таблета си.
-Здравей, Дала.

-Състоянието на момичето е стабилно. Ще я следим зорко, ако нещо се промени, ще те уведомя веднага. – съобщи й доктор Суифтшуър.
-Благодаря ти, Кара. По-късно ще дойда да си поговорим по-подробно с теб.
-Разбрано, Естела, ще те чакам. – и прекъсна.
-Тенши?
-Сравнихме курсът на „Мечта“ и това, което намерих в навигационния й компютър. – изкуственият интелект смени навигационната карта, показвайки нов сектор от галактиката и маркира една жълта звезда от клас G на нея. – Всичко води точно до тук. Звездна система, на име...
PMEmail Poster
Top

Topic Options Страници: (2) 1 [2]  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site