Страници: (2) [1] 2   ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Залезът, фантастика
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:30
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Това е книгата, по която работя понастоящем. Ще я качвам глава по-глава, надявам се да ви грабне.


Залезът


Пролог
Трите „П”-та


38-ми ден от 5-тия месец С’хаан, 3361-ва година от летоброенето на Новата история на Рохайа. Недалеч от град Ерл, някъде из красотите на Елсизия.
„Essei, arlin veass este sahen mear khe ronaher? (Странно, как още не ме е познал?) – мислеше си Аруен, докато групичката им бавно напредваше по гористото било. – Essei... siarrey, geard, geard essei... (Странно... Наистина, много, много странно...)”
Водещата им светлина идваше единствено от стрелкащите се лъчи на фенерчетата на Мордекай и Кътрис, които бяха начело на компанията им, следвани плътно от Аруен, Ейвис, Барнис и Флорин. Дърветата, чиито корони се простираха високо над главите им, напълно закриваха гледката им към небето и спираха малкото лунна светлина да достига до тях. Беше толкова тъмно, че ако загасяха фенерчетата, Аруен нямаше да може да вижда и на една ръка пред себе си.
Инициатива да излязат на този така невероятен изглед беше изцяло на Барнис и Ейвис. Повечето от тях започваха училище след няколко дни, а бяха пропилели почти цялото си лято, занимаващи се само с глупости. По странни стечения на обстоятелствата, това беше единственото им излизане заедно...
Аруен все още отказваше да повярва, че Кътрис не можеше да я разпознае. Искаше й се да вярва, че причината за това се дължи на ограничената светлина, но при положение, че се бяха срещнали още преди слънцето да залезе? Просто не можеше да го приеме.
„Arlin teras veass sahen math seth mear ronah? (Как така не може да ме познае?)” – помисли си отново тя.
Чувстваше как паниката започваше да се надига в нея. Но какво пък толкова, да не би това да беше някаква трагедия, чиито край не може да бъде предотвратен? Веднага щом спряха, за да си направят лагер и се съберат около огъня, щеше да му каже коя е всъщност.
Беше истински късмет, че изобщо успя да го открие отново. Като деца, с Кътрис бяха неразделни, толкова хубави спомени имаше от онези години. Дългите безгрижни топли нощи, невинните детски игри, всички щуротии и лудории, които бяха правили заедно... Това довеждаше единствено усмивка на лицето й. Която впоследствие се превръщаше в тъжна, защото идваше моментът на така ненадейната им раздяла, сякаш като гръм от ясно небе. Родителите му един ден просто се бяха преместили в друг град и оттогава беше изгубила всякакъв контакт с него. Дните й станаха дълги и скучни, без него игрите не бяха същите, а щуротиите и лудориите бяха скучни и плоски. Тъгата й надделяваше над щастието, но животът си продължаваше. За щастие, го беше осъзнала почти навреме.
Но ето, че сега, по странни стечения на обстоятелствата, го беше намерила. Съдба ли беше това? Предопределеност? Беше ли писано той да е част от живота й? Завинаги? Надяваше се да е така. И нищо вече да не ги раздели.
Беше научила от най-добрата си приятелка Флорин, с която беше заедно от детството си и която също познаваше Кътрис, и която всъщност го беше открила, въпреки че Аруен не искаше да знае как точно, че сега той учи актьорско майсторство в „НАТФИЗ” във Винченза. Имаше дом, семейство, приятели, имаше нов живот там. Как й се искаше и на нея да влезе в живота му...
Отдавна беше решила след като завърши, също да кандидатства в „НАТФИЗ”. Щеше да се пробва драматургия, писането й се отдаваше, всяка година публикуваха нейни творби, стихотворения и разкази в ежегодното издание на сборника на училището, в което учеше. Тази година щеше да й е за последно.
„Onsi este eden diahen... (Само още една година...)” – помисли си за пореден път тя.
Наоколо отекваха единствено стъпките им, мачкайки ниската лятна треничка, която галеше приятно ходилата им, и леко запъхтяното дишане на Ейвис, Барнис, Флорин и Аруен. Хълмът не можеше да се опре единствено на Кътрис и Мордекай, които постоянно дръпваха напред и бяха подканвани от другите, най-често Флорин, да намалят устрема си. От време на време ги лъхваше свеж и опияняващ бриз, който отмиваше част от умората им и ги даряваше с нови сили да продължат, и караше тревичката и листата на дърветата да шумолят загадъчно, сякаш говореха на свой собствен непонятен език. Отсам-оттам долитаха приглушени звуци на разни животинки и птици, които сновяха наоколо или прелитаха над главите им.
Изведнъж отдясно се разнесе тих вой, придружен с някакъв странен лай, при което Аурен изпищя, извъртя се рязко в негова посока и се блъсна без да иска в Барнис. Тя се обърна и срещна учудената физиономия на момчето. Едното фенерче моментално ги заслепи, а лъчът на другото заигра в направление към предполагаемия източник на шума.
-Teass sahen ni estirihraht, Arhuen. Mikh khe onsi elorin besarasts, kharts eist lastt. (Не се страхувай, Аруен. Това е само безобидна животинка, хартс най-вероятно.) – усмихна се насреща й леко Барнис.
-Meass arnasi. Tiarr vesterahten. (Съжалявам. Прощавайте.) – отвърна тихо тя, свеждайки леко глава.
-Nomna smilithai. Niarr seth garren. Este sarre niarh larra. (Няма значение. Да продължаваме. Още малко ни остана.) – подкани ги Мордекай и се върна към пътя си.
Според него „малко”, явно означаваше означваше точно обратното. Толкова, че Аруен вече я боляха краката, когато най-накрая свършиха „малкия” си поход за днес.

Предложението на Мордекай дойде, докато събираха клони за огъня.
Преди малко бяха доизкачили билото на хълма, установявайки се на едно сравнително открито място насред цялата тази дървения и всички се бяха пръснали в разни посоки в търсене на нещо за горене. Аруен нямаше търпение най-накрая да се съберат около жужащия огън, който да гали нежно лицето й, да си почине, бризът да се спира в светлозлатистите й коси, да си поговори с останалите, най-накрая да развали изненадата и да разкрие истината на Кътрис, да се върнат към спомените си, да си разкажат някоя друга страшна история... Такава вечер просто нямаше как да мине без някоя страшна история.
Дори не усети как се усмихваше на мислите и плановете си.
-Teass namnra lessa filly, Arhuen. Seloro eststinnier erh teass is khe? (Имаш красива усмивка, Аруен. Някой казвал ли ти го е?)
Аруен вдигна глава и се озова на педя от лицето му. Как изобщо попаднаха в тази ситуация? Преди миг и двамата събираха клони, а сега изведнъж... И как изобщо бе успял да види съвсем тънката й, незабележима усмивка? В тази тъмница?
-Sahen. (Не.) – отвърна плахо тя, като благодареше безмълвно на тъмнината, че прикрива изчервяването й.
-Namnra rehe thius ei sisar. Teass litsi erh meass seth teass is khisaryn? (Има нещо интересно по-нататък. Искаш ли да ти го покажа?) – попита той, също усмихвайки се леко.
Имаше красива и съблазнителна усмивка, не можеше да го отрече. Дотолкова беше пленителна, че прие без да се замисли.
-Seth. (Да.)
-Teass lerraht eihy karren, niarr esta khay tarni si seihen. Heja. (Остави клоните, ще ги вземем на връщане. Хайде.) – подкани я той.
Тя тръгна след него, единствената светлина идваше от лъча на фенерчетo му.
-Estean khe mikh rehe, quant teass esta miir khisaryn? (Какво е това нещо, което ще ми показваш?) – попита нетърпеливо Аруен почти веднага.
-Teass namnraraht vessilis, Arhuen. Teass esta rene. (Имай търпение, Аруен. Ще видиш.)
Дори в гръб можеше да види леката му насмешлива усмивка. Хм, Мордекай все повече започваше да й харесва.

Мордекай и Аруен все още не се завръщаха, въпреки че останалите вече бяха събрали цяла купчина клони и дори наклали огън. Стояха около пукащите въглени и танцуващите клони, които играеха по лицата им, и си приказваха тихо, без никой да повишава въодушевено глас. Всеки усещаше тягосната атмосфера, причинена от липсата на двама им. И всеки се чудеше къде ли са, защо ли не се завръщат, какво ги бави и дали изобщо са добре... Ами ако им се беше случило нещо? Тази мисъл пръв проряза Кътрис, който се изправи рязко като попарен.
-Teass sira kheniess? (Къде тръгна?) – изгледа го с недоумение Флорин.
-Viarr khissi lektkha ni oren. Meass noinsi ni. Meass esta gareen seth khay eisarrin. (Прекалено дълго се бавят. Притеснявам се. Ще отида да ги потърся.) – отвърна той.
-Teass erenraht issi, nira nomnaess seth khnaan. Mordekai khe elsen tarra riansi. Viarr lastt litsi seth ni nakhen li sarre... (Стой тук, никъде няма да ходиш. Мордекай е достатъчно добър водач. Вероятно искат да се усамотят за малко...) – издърпа го обратно до себе си Флорин и впи нежните си устни в неговите.
Кътрис не допусна това да продължи дълго време.
-Teass esteanen khay ssen?! (Какви ги вършиш?!) – избута я той не особено внимателно и я изгледа изумено.
-Meass liess viarr. (Целувам те.) – отвърна му предизвикателно и похотливо Флорин, доближавайки отново устни до неговите.
Но този път Кътрис не й позволи да го целуне.
-Teass geard khi clir, Florin. (Много си позволяваш, Флорин.) – изсъска през зъби той.
-Heja, teass lithraess khi linstrada, verr niarr khini leraen sahen ninhs ni liesser... (Хайде, стига си драматизирал, сякаш като деца не сме се целували...)
-Mikh inkhi sahen sar silitinen ressah lerris nihh, Florin! Sahen sar! Eihy reheen sar geard ei rilitstien! Geard ei rilitstien! (Това вече не са глупави невинни детски игри, Флорин! Не са! Нещата са много по-сериозни! Много по-сериозни!) – повиши дотолкова глас той, че привлече вниманието на шушукащите си Барнис и Ейвис.
-Meass arnasi. Teass nomnraesth rikhi seth rekhanen teras. Raithesth onsi lie. Taris mahren geard miir rankhi eihy lerrisen niarh diahen lesten... (Съжалявам. Нямаше нужда да реагираш така. Беше само целувка. Просто толкова много ми липсват детските ни години заедно.) – отвърна тихо Флорин и сведе глава. Очите й заблестяха на бледата светлина на огъня.
-Meass arnasi, Florin. Meass namnra terr beas vernt. (Съжалявам, Флорин. Имам друг живот сега.)
След което се изправи рязко и понечи да вземе раницата си.
-Meass esta harrta thi tears. (Ще дойда с теб.) – изправи се и Флорин.
-Tarra, teass еren. (Добре, ела). – съгласи се с не с видима неохота Кътрис.
-Niarr esta tier finn issi. Me tiarr sahen rins’sirahten seth ni seihna. (Ще ви чакаме тук. Но не бързайте да се връщате.) – каза шеговито Барнис и зарови лице в светлорусите коси на Ейвис.
-Nirth’ste eleihen... (Педал смотан.) – изсумтя толкова тихо Кътрис, че и Флорин, която беше съвсем до него, едвам го чу.
И изчезна сред дърветата, сякаш мракът го погълна. Флорин го последва мълчаливо. И с не особено голямо желание. Защо ли й трябваше да го прави?

Двата слаби пукота отекнаха наоколо, разнесени от ехото. Не можеше да каже, че бяха силни, но не бяха и за подминаване. Чу се шумолене на клони и листа, и пляскайки звучно криле, няколко птици отлетяха незнайно накъде във вечерния мрак.
Аруен се закова на място и започна да се оглежда тревожно наоколо. Мордекай направи няколко крачки, преди да усети, че е спряла, след което се обърна и насочи светлината на фенера към нея. Съобрази да не е директно към лицето й.
-Estean namnra, Arhuen? (Какво има, Аруен?) – попита загрижето той.
-Estean raithesth mikh? (Какво беше това?) – уплахата в гласа й беше повече от доловима.
-Eihy sener garret. Namnra tristen callh sislir. Niss’si habber litstinger nikheren. Rihe noinss, heja. Senkhsi niarr seth garren. (Звуковата бариера. Има военна база наблизо. Оттук често прелитат изтребители. Нищо притеснително, хайде. Нека да продължаваме.) – обърна се Мордекай и отново тръгна.
Аруен не помръдна, просто продължи да се озърта наоколо, сякаш очакваше някой див звяр да изкочи от тъмнината и да я сграбчи. Мордекай отново спря и се обърна към нея.
-Estean sahen khe ensi, Arhuen? Estean viarr arsmin? (Какво не е наред, Аруен? Какво те тревожи?) – попита той.
-Meass sahen slir. (Не знам.) – след което вдигна глава и впи светловиолетовите си очи в него. – Meass khansi, knih rehe sahen khe ensi. Niarr seth ni seihen no eihy terren, Mordekai! (Чувствам, че нещо не е наред. Да се връщаме при другите, Мордекай!)
Той се доближи до нея и я хвана нежно за дланта.
-Edinkh? Este raikhi sarre niarh larra. Heja, Arhuen, meass hith ni, esta teass hankhiess. Meass evolen viarr! (Защо? Още съвсем малко ни остана. Хайде, Аруен, кълна се, ще ти хареса. Моля те!)
Сребристите му очи заблестяха още повече. Просто не успя да му устои.
-Uph, tarrai. (Уф, добре.) – съгласи се тя, притропвайки на място.
Мордекай само се усмихна леко. Аруен без проблем можеше да разчете победоносната му усмивка.
След малко Мордекай я спря.
-Estean namnra? (Какво има?) – попита тя.
Той само вдигна рязко лакът, правейки й знак да пази пишина. Аруен не посмя да гъкне повече.
-Leartess miir ni, knih meass bleress rehe, me san onsi miir ni khe noblerer. (Стори ми се, че чух нещо, но явно само ми се е причувало.) – каза той и тръгна.
Не беше направил и крачка, когато някой нададе рев, една сянка изкочи от мрака и се хвърли директно към гърба му. Аруен изпищя, усети как невидима ръка сякаш я сграбчи за гърлото и хиляди ледени игли се впиват в тялото й. Реакцията на Мордекай, слава богу, не беше толкова бурна колкото нейната. Той просто се извъртя, нещото, което се беше хвърлило на гърба му, го пусна и стъпи на двата си крака. Момчето се извъртя отново, вдигайки фенера си.
-Arlin khe eihy raven, sinsiii?! (Как е положението, бандааа?!) – каза на висок глас въодушевено Флорин, в момента, в който светлината озари лицето й.
-Florin? (Флорин?) – въздъхна тежко Мордекай и подпря юмруци на коленете си. След което вдигна глава и я изгледа бясно. – FLORIN?! Teass elste frager rin, lekhtaess niarh ehsy slim! Nissira teass neryess seth tersta rinen ylseren?! (ФЛОРИН?! Тъпа откачалка такава, изкара ни акъла! Откъде ти хрумна да правиш такива безумия?!)
-So niarr ni lakhreen seth tier rene, laphen. (И ние се радваме да ви видим, компания.) – появи се от мрака и Кътрис, а Мордекай и Аруен рязко се извъртяха към него.
-Teass estean tersta issi? (Какво правиш тук?) – попита го той, осветявайки и неговото лице с фенерчето, след което се обърна към Флорин. – Viarr estean tersta issi?! (Какво правите тук?!) – повиши леко глас.
-Niarr liedsteness ni li tiarhs. (Затъжихме се за вас) – каза шеговито Флорин. – Khe, sira gareen niarr? Meass nomnra vessils! (Е, къде отиваме? Нямам търпение!)
-Nira... (Никъде...) – изсумтя Мордекай и се обърна.
-Niarr seth nikhe denh. (Да вървим тогава.) – каза доволно Флорин с тъпата си самодоволна усмивка и тръгна след него.
Мордекай наистина бъркаше „малко” с „много”. И то доста сериозно. Не знаеше колко време вървяха, но имаше чувството, че е цяла вечност. И едва тогава стигнаха поредния хълм, за който Мордекай й каза, че на върха му е това, което иска да й покаже. А защо Кътрис все още не можеше да я познае?! Бяха се разбрали с Флорин това да е изненада, но вече имаше сериозни колебания относно това дали да не изплюе камъчето...

Оказа се, че всъщност на хълма има стара изследователска обсерватория, чиито бели стени прозираха между дърветата в мрака още отдалеч.
-Heeeeey, istny nard. Vaess lethass erh? (Ехаааа, супер яко. Работи ли?) – възкликна Флорин.
-Sahen, viarr marriess ikh kriss seden diahen. Kriss mikh vamkh lenna niarr harreness issi thi eihy telsten, ard eikarh nithssi so breac eihy terren otlaikh. Niarr ronahesth eihy staaren, viarr nithssi niarh gentstess niarr seth raykhen eihy tenkhien. Breac ei eihy sarrenen reffc, say ni, eihy lenstrer raithesth dinstarts so ni ildeusesth li bertsten so nihstra si mallen seh si eihy alzar – menns desten so waren. Ard vernt rihe sahen khe larrsta. (Не, затвориха я преди две години. Преди това всяко лято идвахме тук с приятелите, а понякога дори и през другите ваканции. Познавахме астрономите, дори ни даваха да гледаме звездите. През по-малките телескопи, разбира се, основният беше компютаризиран и се използваше за наблюдение и следене на разни обекти на небето – предимно астероиди и комети. А сега нищо не е останало.) – обясни Мордекай, въздишайки. – Hee, erlsin sesna raithesth kriss... (Ех, колко хубаво беше преди...) – насочи поглед нагоре, оглеждайки отдавна затворения купол.
-Esta harrta so ei tarraen impera. Niss niarhs livalten. (Ще дойдат и по-добри времена. От нас зависи.) – потупа го по рамото Кътрис.
-Khe, niarr esta hitsny erh? (Е, ще влизаме ли?) – попита нетърпеливо Флорин, подскачайки леко на пети.
-Niss’si... (Оттук...) – поведе ги Мордекай.
Заобиколиха половината обсерватория, за да стигнат до вратата. Странно, но Аруен имаше някакво особено предчувствие, долавяше го във въздуха, в есенните полъхи, в шумоленето на листата и тревата, по формите, които образуваха клоните на дърветата – мрачни и зловещи, сякаш бяха от чужд, непознат свят, по самата, все едно наелектрезирана атмосфера, носеща се във въздуха. Усещаше го с цялото си тяло, спонтанните студени изблици, почти незабележимите втрисания, честите настръхвания... Другите дали го долавяха или може би само си въобразяваше? Дали не се дължеше на това, понеже за пръв път навлизаше на толкова дълбоко сред природата и то с компания, половината от която не й беше позната? Дали всички тези пориви не я предупреждаваха за нещо, дали интуицията не й подсказваше да се маха колкото се може по-бързо и надалеч оттук? Дали да не я послушаше поне веднъж?
Късно. Мордекай отвори вратата, която по чудо беше отключена и той, заедно с Кътрис и Флорин влязоха вътре. Аруен също пристъпи, но на прага му се закова на място и ходилата й отказаха да помръднат повече.
„Nero is sin eihy klaar emnar... (Ето го пак същото усещане...)” – обади се вътрешният й глас, гласът на инстинктите и самосъхранението й.
„Sinerts, este sahen khe kat. Teass randraht ni. Teass bergraht. Thi vamyen kre. (Напротив, още не е късно. Обърни се. Бягай. С всички сили.)” – обади се вътрешния й глас, гласът на разсъдъка й, гласът на здравия разум.
„Kuthriss khe thi mears. Veass sahen raikh clirer rehe seth miir ni nepplarath. Suarlin veass sahen cliresth ath eihy lerust miir. (Кътрис е с мен. Той не би позволил нищо да ми се случи. Както не позволяваше в детството ми.)” – прошепна последен гласът на сърцето й.
Послуша него. Въпреки че другите два, най-разумните, й крещяха да не го прави. И все пак какво толкова можеше да й се случи? Щеше да влезе в изоставена обсерватория, с още други трима души. А и Кътрис щеше да я пази, както я пазеше в детството й...
Защо изобщо й минаваха подобни глупости през ума? Излет, като излет, все едно, че четеше всеки ден за странни неща, случващи се на подобни излизания... Каква беше тази параноя, която я бе налегнала? Дали всичко не се дължеше на това, че най-накрая срещна Кътрис и напражението покрай обстоятелствата?
-Heja, Arhuen, teass lithraess kni ni pacciferer... Niarr nomnra seth lithra sathnira teras... (Хайде, Аруен, стига си се вайкала... Няма да стигнем доникъде така...) – изсумтя Кътръс, хвана я за ръката и я задърпа не особено нежно.
Думите и действията му я прорязаха като нож, забит дълбоко в сърцето й. Но от едно нещо най-много я болеше.
„Edinkh veass sahen math seth mear ronah?! (Защо не може да ме познае?!)” – мислеше си с отчаяние тя.
Очите й се насълзиха, но тъмата скри всичката й мъка. След секунда той я пусна, а тя ги последва с неохота. Защо й трябваше да го прави? С Кътрис до нея изобщо не се страхуваше, разчиташе на това, че би я пазил от всичко Още от малка го беше чувствала като целия си свят, като защитата и нападението й, смелостта, куража и всичко, която й трябваше, за да допълва чувствата и инстинктите й. Точно както двама души бяха създадени, за да се подсилват един друг. Но сега, при положение, че я приемаше за напълно непозната, как би могла спокойно да се уповава на това?
Вътре беше пълна тъмница. Преминаха едно коридорче, водени единствено от светлината на Мордекай и се озоваха в централния купол, чиито таван се губеше в мрака, високо над главите им. Когато Мор насочи фенерчето към него, лъчът му едвам стигаше догоре. След което обиколи със светлината околните празни стени. Защото само това беше останало от обсерваторията – нищо повече от празни стени. Аруен не виждаше нито телескоп, нито компютри и каквото и да е друго оборудване – всичко беше изнесено. И то явно доста отдавна.
-Arness leth... (Жалка работа...) – изсумтя Флорин.
-Niarr seth ni khitte seya. Eihy bleikh ni khysarin sliss eihy arren so umakh sahen khe straigh, tiarr esta holein niss eihy raykh. Eihy gart alzar khe sahenellessean. (Да се качим горе. Сградата се показва над дърветата и ако не е облачно, ще припаднете от гледката. Нощното небе е несравнимо.) – каза Мордекай, освети една друга врата в помещението и ги поведе натам.
Зад вратата имаше нещо като малко фоайе, със стълбище по периферията му, чиито таван, също като куполния, се губеше в мрака горе.
-Erslyn ehsy linssen sar? (Колко етажа са?) – попита Флорин.
-Lethssden. (Три.) – отвърна Мордекай, осветявайки за миг нагоре, след което започна да изкачва стъпалата.
Едва сега усети колко бясно и напористо тупти сърцето й.
„Slier vast, nero is sin eihy klaar khansess... Justss khe rabb Kuthriss. (Мамка му, ето го пак същото чувство... Сигурно е заради Кътрис.)” – помисли си за кой ли вече банален път Аруен и пое последна след тях.
Изкачването на трите етажа сякаш беше цяла вечност, а пълното им мълчание създаваше някакво тягостно състояние на подтиснатост около тях. Единствено тихите им стъпки отекваха наоколо, сякаш рикоширайки от голите стени.
Най-горе Мордекай се спря и освети с фенерчето поредната врата.
„Edinkh vam serr seth namen glassen, breac quanten niarr seth esgvemsir ath eihy beasen niarh? Sahen meth erh sley haiden vamy seth khe kath so merkhk, so niarr seth slir estean niarh finr ath vamkh sily so fur vamkh mhind? (Защо все трябва да има врати, през които да преминаваме в животите ни? Не може ли поне веднъж всичко да е ясно и прозрачно, и да знаем какво ни очаква във всяка стая и зад всеки ъгъл?) – странно защо, помисли си Аруен. – Me edinkh niarh ni grann niarr seth is tersta? So niarr namen erh sellriss eidenn? (Но защо ни се налага да го правим? И имаме ли някакъв избор?)”
Явно нямаха право на такъв...
Мордекай отвори вратата и светлината на фенерчето му освети това, което се криеше зад нея.
Огромната черна фигура, която ги очакваше, моментално се хвърли към него и го събори на земята.
-MORDEKAI! (МОРДЕКАЙ!) – кресна панически Аруен.
Очите й се разшириха от почуда и страх, цялото й тяло настръхна, както никога досега. Сърцето й заби още по-бързо, все едно с ритъма на автоматичен откос. Но защо, след като бе избрала да послуша именно него?
Кътрис се впусна в опит да му помогне, но сблъсъка му с непознатия беше напълно безуспешен. На пръв поглед той беше поне с две глави по-висок от него и с изцяло черния си, сигурно метален костюм, тежеше поне два пъти повече.
Непознатият избута с бронираната си ръка Кътрис, който буквално отхвръкна назад и се стовари върху Аруен. Тя не успя да го задържи, залитна назад и полетя надолу, през липсващия парапет, към междустълбищното пространство. После всичко се разви за миг, протачил се безкрайно дълго.
-ARHUEEN! (АРУЕЕН!) – чу, сякаш отдалеч, като през тунел, крясъка на Кътрис, който успя да се хване за ръба в последния момент и увисна на ръце.
-Tiarr bergrahten! Tiarr bergrahten! (Бягайте! Бягайте!) – чуваше и еховия глас на Мордекай, докато продължаващото цяла вечност падане я поглъщаше.
-Ерика, дръж я, ще избяга! – гласът, който последва, беше някак си странен и неестествен, сякаш не принадлежеше на този свят. Нищо не разбра от това, което се опитваше да каже. Дали вече не беше умряла?
После мракът я обгърна.


Извънредни ситуации


Малко по-рано...

18-ти янурари, 2555-та година по Човешкото летоброене, не далеч от „ППП167СМ4-Б”. На борда на КЗК „Венсер о морир”, кораб на Земните Колонии. В орбита около „ППП167СМ4-БА”.
Непредвидената ситуация възникна когато главният механик лично дойде на мостика да докладва на капитана, че проблемът с бордовия термоядрен реактор се е уталожил.
-Как така, Джон? Какво искаш да кажеш с това, че няма как да го поправите? – попита го капитан II ранг Стефан Елмендорф, мръщейки леко лице и присвивайки подозрително очи. Изглеждаше така, все едно беше отхапал някакъв страшно горчив плод. И вкусът изобщо не му допадаше.
-Съжалявам, капитане, опитахме всичко възможно. – отвърна главният механик Джон, впивайки поглед в пода, сякаш засрамено. Но това беше проблем, с който и най-добрият инженер, без необходимите средства, не би могъл да се справи.
Навигаторът му, лейтенант Вилхелм, за секунда пребледня като платно.
Колкото и стереотипно да звучеше, и по-специално за дългите пионерски пътешествия, капитан Стефан Елмендорф дълбоко в сърцето си знаеше, че това пътуване ще бъде еднопосочно. Вярно, беше единствено по рода си, дръзко, смело и патриотично... Но си оставаше еднопосочно.
Толкова иронично беше това как насоката на успехите им само за секунди можеше да се преобърне на сто и осемдесет градуса. Колко дяволито и подло само... Като истински кошмар, от който няма събуждане. И се превръщаше в реалност.
Бяха тръгнали от „Еменси” на 14-ти май миналата година, изправени пред тридесет и две седмично пътуване, през което всичките им видове запаси бяха започнали застрашително да намаляват. През този период изминаха рекордните 7677 светлинни години до заветната им цел – красивата синя планета, която в момента стоеше пред тях, „ППП167СМ4-Б”, наричащи я за по-кратко Трите „П”-та, обикаляща около жълтата звезда „ППП167СМ4”, както я бяха наименували астрономите по каталог при откриването й преди векове. Зачуди се, дали Земята изглежда като нея? Вече, едва сега го осъзнаваше, никога нямаше да го разбере. Тази мисъл се впи болезнено в ума му, така както хищник впиваше челюсти във врата на поредната си жертва.
И цялата тази работа беше заради някакъв си метал, какъвто за пръв път откриха на „Шенса” преди десетина години. Стефан Елмендорф не беше запознат с научните изследвания в дълбочина, но това, което знаеше, му стигаше, за да приеме мотивите на учените за достатъчно основателни. А и как не би могъл? Щом всички ги сметнаха за толкова сериозни, че да насочат очи към всяка една позната до този момент планета в търсенето му. Но досега, въпреки настоятелното проучване, го бяха открили в мизерни количества. И само на две места. На „Шенса”. И тук.
Унунгравитониумът, както казваха учени и изследователи, беше следващата крачка към развитието на човечеството. Източник на безплатна и безкрайна енергия, готов да запрати традиционните термоядрени реактори в дербите на каменната ера на космическата колонизация. А и нямаше да е зле. Стига да беше по-надежден източник на енергия от термоядрения реактор, Стефан Елмендорф би го приел без да се замисли.
Възникването на проблема, според механиците, се дължеше на следната ситуация. Термоядреният реактор беше проектиран да работи без прекъсване на сто процента, даже и на сто и десет процента, но заради консумацията на свръхсветлинния двигател и поддържането на максималната свръхсветлинна скорост, се принуждаваха да го натоварват непрекъснато до сто и тридесет-сто и четиридесет процента. Но след построяването му никой не го беше тествал при такава стойност на натоварване и следователно никой не беше в състояние да каже колко време би издържал в подобен режим. Преди отпътуването им, научните офицери на „Еменси” бяха изчислили на теория, че при сто и тридесет процента обшивката му би издържала около петдесет седмици непрекъснато натоварване, но всеки, включително и капитан Елмендорф, завършил военна, научна или техническа академия знаеше, че теорията винаги има разминаване с практиката.
Единственото успокоение, на фона на всичките други беди, което можеха да почерпят, бе, че бяха научили колко време на претоварване издържа термоядрения реактор от тип „ЗТ67В”, какъвто използваха много голяма част от корабите на човешка флота. Отговорът – около тридесет и две седмици. Заради непрекъснатото претоварване и близката до критичната за реактора температура, тороидалната му обшивка се беше деформирала до неузнаваемост от вътрешната си страна, сензорите незнайно защо не бяха отчели нищо и в един момент част от обвивката просто поддаде. Капитан Елмендорф благодареше единствено, че нямаше никакви жертви при тази случка. Механиците не можеха с нищо да възстановят специалната обшивка на реактора, нямаха необходимите подръчни материали, нито сплави, за да го направят, а вдигнеха ли мощността му на повече от пет процента, топлината, бълваща от пробойната, правеше невъзможно някой да стои незащитен машинното отделение. Можеха да им предоставят скафандри, за да предпазят хората, но беше невъзможно да защитят енергийните пултове и останалото оборудване в помещението от температурата. Бяха в задънена улица. Енергията им стигаше единствено за животоподдържащите и част от другите по-важни системи.
И все пак бяха извадили огромна доза късмет в целия този фарс. Първо, реакторът им гръмна на едва няколко светлинни години от Трите „П”-та, а не в средата на пътя им. Последваха шест дни на минимална свръхсветлинна скорост, изминавайки четиринадесет светлинни години, при което изхабиха и последния си запас от енергийните клетки. После за две седмици на подсветлинна скорост успяха да се довлачат до планетата. И второто беше, когато вместо пуста скала, откриха напредващата радиоцивилизация, подобна на човешката в самото начало на двадесет и първи век. Никой от екипажа му през това време не успя да скрие обърканата си, изумена или учудена физиономия. Това донякъде беше усложнило задачата им. Но им откриваше нови възможности. Най-вече за изход.
-Това означава ли, че няма да можем да изпратим обратно сигнал до „Еменси”? – попита заместник-командирът, лейтенант Саня.
-Не, при тази ситуация не бихме могли. – отвърна младши лейтенант Ройс, единият от офицерите, отговарящи за комуникациите.
-Тенши? – каза капитан Елмендорф.
-Енергийните ни клетки са изчерпани, с безопасната мощност, която бихме могли да черпим от реактора, ще ни отнеме седем месеца да ги заредим напълно. Но това означава изцяло да пренасочим енергията от жизненоважните системи за тази цел. Не бих го препоръчала. – каза женският монотонен глас на изкуствения интелект. – Ако пренасочваме излишната ни енергия – това би отнело осемдесет и четири седмици, за да зарадим енергийните клетки на ниво, което би ни позволило да изпратим сигнал до „Еменси”. Но и за двата случая нямаме достатъчно провизии, за да ги осъществим.
Навигационният офицер разтърка с палец и показалец очите си.
-Какви възможностти ни остават тогава? – попита Вилхелм. – Резултатите, получени от сондата, която изпратихме да разкопае планетата, са положителни, обработихме ги няколко пъти. Трябва да предупредим другите за нещата, които открихме тук. Това е от първостепенно значение.
-Така е, Вил. И точно това ще обсъдим сега. Благодаря ти, Джон, знам че сте направили всичко възможно с момчетата и момичетата. Сега си свободен. Ройс, Ели, вие също можете да се върнете по местата си.
Комуникационният и енергийният офицер заеха отново пултовете си. Около командната маса, от която се прожектираше холограмно изображение на планетата, на луната й, и местоположенията на кораба и сондата, цареше пълна тишина.
-Ясно е, че е невъзможно да се приберем при това положение. – каза тихо главният оръжеен офицер, лейтенант Майкъл, така че само останалите трима да го чуват. – Единствената ни възможност е да изпратим сигнал за помощ. А за да го направим, ни е необходимо огромно количество енергия, която ние в момента нямаме и никога няма да имаме. Какви възможности ни отваря това? И най-вече, какви възможности ни открива тази планета и държавите долу? – обърна се към илюминатора той и кимна към синята планета пред тях, която беше не по-голяма от топка за тенис.
Странно, как Стефан Елмендорф, си мислеше за същото... Знаеше, че хората му никога няма да го разочароват. Вярно, ако подозираха докъде ще ходят, сигурно щяха да се разбунтуват и да го изхвърлят през въздушния люк... Но въпреки това никога, в никоя ситуация нямаше да го изоставят. Щяха да следват дълга си до последния си дъх.
-А това трябваше да е най-лесната част от мисията ни. – отвърна насмешливо Саня и се изкикоти тихичко.
-Мисля, че имам идея накъде биеш, Майк. – каза Стефан Елмендорф и се обърна към единия от пултовете на хакерите. – Ед, искам да направиш нещо.
-Каквото кажете, капитане... – отвърна веднага главният хакер, младши лейтенант Едмър.

Най-критичната част от плана, който съставиха не след дълги дебади и всичките му помощници бяха единодушни, че това е единствената им възможност, беше приземяването на кораба.
Стефан беше заповядал на Едмър да открие каквато и да е мрежа на тази планета, понеже едва ли радиоцивилизация на такова ниво не би имала възможностите да развие такава, след което да влезе в нея и да открие най-големите електроцентрали долу на повърхността. Младият компютърен специалист го беше направил за по-малко от пет минути. В този интервал влизаше и времето, необходимо на компютъра да преведе на разбираема реч всички езици, които съществуваха в интернет мрежата на планетата. И отново доза късмет. Четирите най-големи електроцентрали се намираха на територията на една държава. И в момента над нея беше нощ.
-Елсизия мисля че се чете. – каза Едмър. – Най-голямата и най-развита – икономически, технологично, и военно...
-Пропадняци... – изсумтя тихо Саня, мръщейки отвратено лице.
-... държава на планетата, която на официалния й език се нарича „Рохайа”. – продължи компютърният специалист.
-Расата там долу ще влезе в човешките архиви като „Хомо Рохайус”. – пошегува се Майкъл.
-Както и да е, не сме дошли на такъв вид изследователска експедиция. Който иска да се занимава с това след нас. Продължавай, Ед. – подкани го Стефан Елмендорф.
-Най-големите градове около най-мощната от тези четири електроцентрали са на около петдесетина километра, а в радиус от двадесет няма никакви други населени места. На тридесет километра от централата има военновъздушна и сухопътна база.
-Това няма да е проблем. Не могат да се сравняват с нашата мощ. – бе категоричен Майкъл.
-Името на централата на езика ни би трябвало да означава нещо от рода на „Три клисури”, но не съм напълно сигурен. Общата й мощност е еквивалент на двадесет и седем наши гигавата. – довърши Едмър.
-Невероятно! – възкликна Саня.
-При това положение за три часа ще заредим енергийните клетки и ще можем да изпратим сигнал към „Еменси”. – каза Тенши.
-Свърши отлична работа, Ед. – похвали го капитанът. – На колко процента ще трябва да натоварим системите, за да приземим безопасно кораба? – запита Стефан старшия пилот.
-Двигателите на около сто и петдесет процента, капитане. – отвърна главният пилот, младши лейтенант Нортън. – Това е за безопасно приземяване. За по-грубо приземяване мисля, че около сто и десет, и двадесет процента, ще са достатъчни.
-Това означава около тридесет процента натоварване на реактора. В машинното ще настане някакъв ад. – каза Тенши.
-Ще евакуираме всички. – предложи Майк.
-Ще се наложи. – отвърна Стефън Елмендорф. – Трябва да подготвим нещата предварително, всичко ще се развива прекалено бързо, а имаме една-единствена възможност и никакво право на никакви грешки. Майк, ти ще си начело на щурмовите отряди, подготви екипите. Ще заповядам на Ройс да заглушава целия радио-микровълнов спектър, от три херца, до три терахерца, който противниците ни евентуално биха използвали за общуване. Компютъра ще синхронизира сигналите от заглушаващото устройство с нашите комуникационни сигнали, така че ще можем да използваме микровълновия спектър и няма да ни се налага да изстрелваме оптичните сонди. Това е всичко за сега. Някой да има предложения по плана?
-Аз. Да слезем и да помолим правителствата им за енергията, от която се нуждаем. Разбира се, няма да им казваме, че ни е необходима, за да изпратим сигнал, който да извика останалата човешка флота, за да ги унищожи. – каза с насмешка Саня.
Майк и Вилхелм се изкикотиха тихо, дори и Стефан си позволи да се усмихне леко.
-Това е, заемайте се със задачите си. Саня, ти отиди до машинното и поеми организацията там. Докладвай им за положението.
-Тъй вярно! – отвърнаха му тримата в един глас.
Вилхелм се доближи до командната маса, започвайки да чертае курса на кораба и да прави необходимите изчисления за краткото пътуване до Трите „П”-та и навлизането на кораба във ниска орбита около планетата. Саня и Майк тръгнаха да излизат от командния център.
-Ерика – с мен! Алис, ти поемаш командването на оръжейниците! – каза Майк, докато напускаше мостика.
Двете жени потвърдиха, като Ерика веднага стана от мястото си и тръгна с него.
-Пол, дай ми информация от радарите за изкуствените обекти в орбита около планетата. – каза Вилхелм.
-Готово, пращам ви я. – отвърна главният радист, младши лейтенант Пол, цъкайки енергично бутоните по сензорната си клавиатура.
Вилхелм също не се забави повече от минута.
-Капитане, изчислих курса ни да не се пресича с нито една от орбитите на орбиталните телескопи, военните и наблюдателни сателити и космически станции. Отбелязах всички на картата, за да ги следим по-отблизо и да ги избягваме при нужда. – каза той. Подходящият момент за отпътуване, при следване зададените координати и скорост, в който ще избегнем всички възможни средства за засичането ни чрез визуален контакт, е след четиринадесет минути.
-Разбрано. – отвърна Стефан Елмендорф.
-Пращам данните за траекторията и скоростта ни на пилотите.
-Готово, получихме ги, лейтенанте. – докладва Нортън. – Настройвам автопилотът в режим на изчакване.
-Гледайте мощността на реактора да не надвишава повече от шест процента.
-Тъй вярно. – старшият пилот цъкна още няколко бутона, вкарвайки допълнителните команди.

Тези четиринадесет минути се проточиха така бавно и мъчително, сякаш бяха цялата седмица, която чакаха в орбита около луната в опитите им да поправят реактора.
-Автопилот: активиран. – избоботи изведнъж женският монотонен глас на изкуствения интелект, придавайки чувството, че рикошира от стените на мостика. На Стефан това му беше достатъчно, за да го изкара от унеса му. – Двигателите: една-пета напред. Крайна цел: ниско околоземна орбита около „ППП167СМ4-Б”.
Двете двойки елипсовидни двигатели изведнъж светнаха в ярко бяло, като огромни нагреватели, без да разпространяват никаква светлина в околното пространство. До ушите им веднага достигна басовият вибриращ звук, обослувен от натоварването им. От седмица не го бяха чували, откакто пратиха сондата да разкопае тази злощастна планета.
-Реакторът е на четири процента, дайте му още жега, момчета! Ще издържим, не ни мислете нас! – обади се Джон от машинното.
Дори през вътрешните комуникационни канали, Стефан можеше да усети нажежената установка в реакторния отсек. Напрегнатия му глас, пъхтенето, забързаното дишане... Почувства се така, сякаш горещината всеки момент щеше да го жегне и него.
Стефан натисна един бутон на командната маса и отвърна:
-Разбрано, Джон. – оттекна му гласът из мостика и целия кораб, след което се обърна към пилотите. – Нортън, една-трета напред.
-Тъй вярно. – отвърна пилота и зададе гласова команда: – Тенши, една-трета напред, ако обичаш.
-Потвърждавам. Двигателите: една-трета напред. – отвърна изкуственият интелект.
Стефан беше заповядал на Едмър още първия ден да препрограмира компютъра в насока да пренебрегва всички сигнали за опасност, понеже Тенши и при най-малката явна и неявна опасност им секваше действията, намирайки ги за прекалено опасни. Това донякъде им развързваше ръцете, но и ги излагаше и на допълнителни рискове, в лицето на новите ситуации и повреди, които биха могли да възникват от окипазения термоядрен реактор. В момента сигурно щяха да писнат сумати и аларми, сигнализиращи за нередности в машинното, но добре, че ги бяха изключили всичките още в деня на повредата. На Стефан му беше бръмнала главата от монотонните звуци, които удряха главата му, все едно беше камбана.
След минути луната на Трите „П”-та оставана безвъзмездно зад гърба им, а синият рай пред тях все повече и повече уголемяваше размерите си, готов да ги погълне като океан.
-Ройс, разположете транспланетарния предавател. – каза Стефан Елмендорф, когато планетата пред тях вече беше с размер на хандбална топка. – В геосинхронна орбита, точно над точката, където ще се приземим. Не искам въртенето на планетата да попречи на изпращането на сигнала, не и след всичко преживяно и това, което ни предстои тепърва да преживеем.
-Разбира се, капитане. – отвърна главният комуникационен офицер и започна енергично да цъка сензорните бутони на пулта си.
След зададените координати и кратки изчисления, завършени от компютъра, сивият цилиндър напусна през въздушния люк гнездото си на левия борд на кораба, устремявайки се към открития космос. След няколко стотици метри носовите му двигатели убиха скоростта на отдалечването му, просветвайки бледо във вакуумния мрак, страничните дюзи промениха курса му, а основните му зададоха нов тласък, карайки го да се движи успоредно с „Венсер о морир”. Минути по-късно навигационната система на предавателя завъртя дюзите на двигателите му, карайки го да започне да завива в посока, отдалечаваща го от кораба. Това продължи до момент, в който сивият цилинър не достигна перпендикулярна позиция спрямо „Венсер о морир” – знак, че вече поемаше по изчислената му и зададена траектория. Стефан видя как бордовият му компютър изключи двигателите му, правейки го да изглежда като мрачно парче скала в призрачния вакуум – поредното потвърждение, че предавателят се е установил по курса си на геосинхронната си орбита.
-Изключване на кърмовите двигатели. Включване на носовите двигатели: две-трети назад. Започване на деакселерация. – обади се компютърът, когато планетата пред тях се уголеми застрашително.
-Мощността на реактора е в границите на нормалното, температурата в машинното е четиридесет и девет градуса! – докладва Джон от отделението.
Разбира се, носовите двигатели изискаваха по-малко мощност, отколкото кърмовете, което обуславяше и по-голямата им възможност за натоварване при една и съща мощност на реактора. Тези „две-трети” бяха напълно достатъчни, за да убият скоростта на кораба от няколкостотин километра в секунда, до скорост от около осем километра в секунда и след няколко маневри на автопилота, извършени на база компютърните изчисления на Вилхелм, „Венсер о морир” навлезе в стабилна ниско околоземна орбита около Трите „П”-та. Звездата „ППП167СМ4” остана от другата страна на планетата, корабът попадна в тъмната част на денонощието и остана единствено притъмнената светлина на мостика. И множеството жълти точки на слънцата в далечния космос, намиращи се на много светлинни години оттук, и на градовете долу по повърхността. Скоро цели мегаполиси щяха да потънат в мрак и студ.
-Едмър, разрови се във военните им и радиолокационни системи и изчисли какъв е шансът да ни засекат с наличните им средства. Вил, започни изчисления за навлизане в атмосферата.
-Тъй вярно! – отвърнаха му двамата в един глас.

-Анализирах данните. – каза Едмър след малко. – С технологиите, с които разполага този вид долу, е невъзможно да засекат директно кораба. И все пак, бих препоръчал да използваме предимно лазерните и инфрачервени радари и сензори, понеже долу съществуват технологии, които позволяват проследяването на източниците, които излъчват радио и микровълни. Позволих си и да прегледам набързо няколко метеорологични прогнози. Оказа се, че централната част на страната, откъдето минава курса ни – от точката ни на влизане в атмосферата, до точката ни на приземяване – е покрита плътно с ниски слоести области и това не подлежи на промяна в близкия час. Мога да ви гарантирам, че до хиляда и петстотин метра ще сме напълно невидими. След това ще можем да бъдем засечени единствено визуално, но не и да бъдем прихванати от никакви радарни или оръжейни системи. Изчислих, според информацията, която намерих в мрежата на планетата, че по време на приземяването ни и в близкия половин час след него, над нас няма да минават никакви сателити, разполагащи със средства за визуализация – в това число и термографи, уреди за нощно виждане и ултравиолетови сензори.
-Мога да го потвъртя. Следим всички изкуствени обекти от по-важно значение на радарите. – докладва и Пол.
-Отлично. Ед, продължи да търсиш информация за вида долу и за заплахите, които евентуално бихме могли да срещнем.
-Тъй вярно.
-Компютърът завърши изчисленията, капитане. Изпращам ги на пилотския команден пулт. След минута ще сме в обозначената позицията за навлизане в атмосферата. – отвърна Вилхелм, докато цъкаше сензорните бутони на командната маса.
-Разбрано. – отвърна Стефан и натисна бутона на комуникационна свръзка с кораба на командия пулт. – Докладвайте за състоянията! – разнесе се величествено гласът му навсякъде.
-Напуснахме помещението, машинното е запечатано. Сега вие сте на ход, момчета! – отекна по вътрешния интерком гласът на Саня.
-Тук е Майкъл, всичките осем щурмови екипа са напълно оборудвани и готови. Очакваме сигнал за задействие. – съобщи по интеркома оръжейният офицер.
-Бъдете в очакване, ще получите заповедите си! – каза Стефан, след което се обърна към навигатора си. – Вил... – рече недвусмислено той.
Вилхелм само му кимна. Прочисти гласа си, прокашляйки се тихо и натисна бутона за свръзка.
-Дами и господа, очаква ни едно последно и нежно като целувка приземяване. – възтържествува речта му из целия кораб. – Но все пак затегнете коланите и бъдете готови за малко турбуленция. След секунди започваме процедурата по навлизане в атмосферата. От името на капитана ви благодаря, че избрахте „Венсер о еър”. Успех и до нови срещи!
Когато срещна насмешливата физиономия на Вилхелм, нямаше как да не се усмихне. Забеляза, че и повечето от екипажа му също се усмихваше под нос и си шушукат шеговито помежду си, докато си вършеха работата по пултовете си. Интересно, как няколко премерени думи можеха да вдигнат настроението им в предстоящата им среща с лицето на смъртта... Какво друго им оставаше?
-Нортън, започнете процедура за навлизане в атмосферата. – заповяда Стефан.
-Тъй вярно. – отвърна му спокойно главният пилот.

-Кратък импулс, намалявам ъгъла на атака до шест градуса. – съобщи по говорителите изкуственият интелект.
-Разбрано, Тенши, потвърждавам командата. – отвърна й Нортън.
Навлизането в атмосферата и приземяването, както и по-голямата част от пилотирането, беше напълно компютаризиран и автоматизиран процес. Нортън и помощник-пилотът му, ефрейтор Уилям, се намесваха само в крайни случаи.
-Падаме с двеста метра в секунда, височина – сто и тридесет километра. Скорост: двадесет и четири мах. Температурата на корпуса е триста градуса и се увеличава, след минута ще ударим горните слоеве на мезосферата. – обобщи Вилхелм.
-Траекторията е стабилна, няма отклонения. Ще компенсирам гравитационното притегляне със още скорост. Двигателите: една-втора напред. – каза Тенши. – Ъгъл на атака: шест градуса, скоростта се увеличи със триста метра в секунда. Гравитацията ще свърши останалото.
Скоро триенето стана толкова голямо, че всичко беше обхванато от пламъци. Нищо не се виждаше през илюминаторите, нито можеха да разчитат на каквито и да е сензори и радари. Единствено на зададените предварително команди в компютъра. И на свободното падане.
-Комуникациите прекъснаха. Изгубих връзка с транспланетарния предавател. – съобщи Ройс.
-Радарите и сензорите също са извън линия. – докладва и Пол.
-Изгубих връзка със сензорите, нямам контрол над управлението, в момента падаме на сляпо. Всичко е в ръцете на гравитацията сега. – каза Тенши.

След няколко минути, когато пламъците избледняха, плазменият пашкул се разкъса и от него се показа обгорелият корпус на „Венсер о морир”.
-Радарите са на линия.
-Комуникациите също.
-От сензорите отново постъпват данни, поемам повторен контрол над управлението. Скорост: три мах, височина: четиридесет километра и бързо намалява, падаме като камък. Увеличавам ъгъла на спускане до тридесет градуса, това ще е достатъчно да компенсира вертикалното притегляне. Същевременно ще поддържам скоростта константна. – каза изкуственият интелект.
Добре че изкуствената гравитация на борда не се влияеше от никакви други фактори, иначе вече щеше беше трудно да се стои прав. Стефан имаше чувството, че корабът все повече се засилваше към наближаващата неумолимо планета, но според данните на командния пулт промени в скоростта нямаше, дори компютърът включваше от време на време носовите двигатели, за да редуцира ускорението.
-Ройс, заглушете целия радио-микровълнов спектър. – заповяда Стефан Елмендорф.
-Тъй вярно.

Точката, в която трябваше да се приземят беше изключително добре планирана в една долина. Хълмовете от двете им страни щяха да ги пазят от визуален контакт откъм електроцентралата и откъм военната база. Освен това биха им осигурили и подходящи огневи позиции в случай на атака, ако тези същества усетиха навреме какво се случва. Евентуално...
Стефан можеше само да наблюдява неумолимо приближаващата се земя. Дори и с мощност на двигателите само седемдесет процента, Тенши приземи корабът толкова меко, че капитанът би се обзаложил, че ако имаме чаша с течност на командия пулт, тя не би се разляла. И го презими дори и на по-добро място от обозначената позиция, скривайки го напълно в долината. Единствената следа, която евентуално би ги издала, беше няколко километровата бразда, която остави корабът, когато се вряза сред дърветата. Въпреки, че никой от този вид тук долу нямаше да има полза да ги открие. Защото това ще да е последното нещо, което щеше да направи.
-Капитане, на два километра от тук, североизточно, на върха на хълма има стара наблюдателна обсерватория, която, според интернет данните, е затворена преди две рохайски години или една човешка година и девет месеца. – докладва Едмър.
-Разбрано, Ед.
Определено щеше да разположи там един наблюдателен екип, който да ги предупреждава за евентуално вражеско придвижване. Още по-малко, че обсерваторията стоеше между военната база и кораба.
Стефан натисна комуникационния бутон на командия пулт.
-Майк, вземи два от екипите, напреднете към обсерваторията и се окопайте там. Докладвайте за всяко евентуално вражеско придвижване. Вие ще бъдете очите ни и първата ни огнева опорна точка срещу вражеските атаки, така че на всяка цена дръжте позицията!
-Разбрано, тръгваме! – отвърна му оръжейният офицер.
-Брус, ти вземаш останалите четири екипа и инженерното отделение, и щурмувате електроцентралата!
-Тъй вярно, капитане. – каза майор Брус, командирът на специалните части на борда на „Венсер о морир”.
-Останалите два екипа минават под мое командване! Саня, чакай ме в оръжейното. – добави капитан Елмендорф.
Помощничката му и двамата лейтенанти потвърдиха.
-Алисон – с мен! Вил, ти поемаш командването на кораба! Ройс, подслушвайте вражеските комуникации извън заглушавания обсег, дръжте в готовност за включване електронните противомерки, Ед, ти се разрови из мрежата им и бъди готов при нужда да хакнеш всичките им военни системи! Искам да създадеш истински хаос сред армията им, ако се наложи! – разпореди капитан Елмендорф и напусна мостика.

Бронетранспортьорът ги откара директно пред обсерваторията, въпреки че Майк не би отказал и един среднощен двукилометров крос по пресечен терен. Когато го тренираха на Еменси, всеки ден бягаше по десет-петнадесет километра в тридесет килограмовия си костюм и с двадесет килограмовото си оборудване, а след обучението си, разбира се, продължаваше да поддържа форма. На борда на „Венсер о морир” имаше фитнес зала с най-разнообразни уреди, което му помагаше в тази насока. Тези два километра щяха да му се сторят като освежаващ есенен полъх. Беше негов дълг винаги да е готов да посреща предизвикателствата на службата си. Преди възрастта да го повали, да го пенсионират, подмладят и пратят на Земята, на заслужен дългогодишен отдих. Което най-вероятно щеше да стане след стотина години. И то при положение, че успееха да се върнат на Еменси...
Както и да е, сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящите си задачи, така беше редно, така го бяха обучавали.
-Пристигнахме, лейтенанте. – докладва Люк, шофьорът на бронетранспортьорът и след миг машината спря.
-Слагайте шлемовете и да се захващаме за работа. – каза той.
Двамата оръжейници, останалите петима от екипа и Госуто, единият от трите андроиди на щурмовите отряди, изпълниха командата му и след секунди бяха навън. Не беше чак толкова тъмно, колкото изглеждаше, въпреки липсата на луна, Майк можеше да вижда през визьора на шлема си и без термографа или нощното виждане, затова не сметна, че е необходимо да ги включва. Шлемът му имаше и изключително чувствителни микрофони, позволяващи му да чува в говорителите на шлема си абсолютно всичко в средата около него. Шумоленето на листата и тревата, трептящи от повея на лекия ветрец, който костюмът му му пречеше да усети, стъпките на бързо отдалечаващите се от тях животинки, напрегнатото им дишане, работата на турбините на машините и дрънченето на метални им части, които без шлем в бронетранспортьора не можеха да бъдат чути, дишането на хората около него, дори и биенето на сърцата им. Компютърът регулираше силата на всеки звук, така че по-силните внезапни такива нямаше опасност да му издънят ушите. И всичко се чуваше толкова ясно и отчетливо, а не се сливаше в безсмислено монотонно боботене...
До тях, войниците от другия екип на отделението, наспокачаха от танка, заемайки отбранителни позиции около него.
-Джеймс, твоят отряд да подсигури периметъра, вие ще сте авангарда ни и първата огнева линия. Разположете разузнавателните дрони, искам да имаме ясна гледка от въздуха. Танкът на Оскар и бронетранспортьорът на Рейви ще са с вас. – обади се по синхронизирания комуникационен канал Майк.
Потвърдителните им гласове отекнаха в комуникационната слушалка на ухото му.
-Фостър, твоят отряд идва с мен, ние ще се разположим на високо, в обсерваторията.
-Тъй вярно.
-Госуто, ти идваш с нас.
-Разбрано. – отекна металическия глас на андроида.
Ерика и останалите взеха куфарите с оборудването и тръгнаха след Майкъл към обсерваторията. Вратата беше заключена, затова й изигра един лек ритник. Все пак целта му беше да я отвори, а не да я изкърти от пантите й. Последва коридор, след който се озоваха в празния наблюдателен купол. Майкъл видя една врата в далечния край и поведе хората си към нея. Преминаха, изкачиха трите етажа, след което влязоха през още една врата.
-Тук е перфектно. Фостър, вземи единият сензор и четирима от хората си и Госуто и се разположете на терасата. Докладвайте за всичко, което видите.
-Разбрано, лейтенанте. Рандал, Бари, Арън, Фройд, Госуто – с мен! Мат, ти оставаш тук!
Лейтенантът взе куфарчето в армейско зелен цвят и заедно с хората си излязоха на терасата.
-Ерика, ти ще се грижиш бойното мрежово радио.
-Тъй вярно, лейтенанте. – остави го в единия ъгъл, свали шлема си, клекна пред него и започна да натиска настройващите бутони на сензорния пулт.
„Сега ни остава само да чакаме.” – помисли си Майкъл.

-Тук „Четвърти”, достигнахме вентилационната система! – чу гласа на лейтенант Гар в ухото си капитан Стефан Елмендорф, докато заедно със Саня, Алисон и половината от екипа на лейтенант Кенет напредваха с бронетранспортьора към електроцентралата. – Чакаме заповедите ви, майоре!
-Всички сме на позиция! Действайте! – заповяда Брус.
-Разбрано! Моргън, пускай нервно-паралитичния газ!
-Слушам!
Цяла минута целеше пълна тишина по комуникационните канали.
-Вече трябва да е подействал! Щурмуваме, момчета! – заповяда майорът.
-Тъй вярно, „Втори” влизат!
-„Трети” нахлуват!
-„Четвърти” са вътре!
Отново настана тишина по комуникационната линия. В бронетранспортьорът не достигаха никакви звуци, единственият признак на това, че се движат, беше поклащането му от време на време. Турбините бяха напълно безшумни, носейки четиридесет тонната машина на около метър над повърхността с лекота.
-Тук „Втори”, достигнахме генераторното помещение! Огромно е, започваме претърсване!... – каза лейтенант Викърс. – Открихме шест тела! Джо, Милън – закопчайте ги! Сборния пунк е контролната зала!
-Разбрано!
-Говори „Първи”, проверихме контролната зала, общо седем тела, завързахме ги и ги обезопасихме! До капитан Елмендорф: централата е наша, инженерните екипи се заемат с работата си!
-Отлично, Брус, след минута сме при вас!
-Тъй вярно, слушам!
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:31
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



-Лейтенанте, засичам движение, на двеста метра източно от нас! – прошепна в ухото му Фостър, който беше отвън, на терасата.
Ерика се извърна рязко към него и го изгледа с проницателните си кафеви очи.
„Толкова рано? Как е възможно?” – помисли си Майк.
-Потвърждавам! Ние също ги хванахме! – обади се лейтенант Оскър от танка. – Сърдечно-пулсовият сензор отчита четирима души, идващи откъм южната страна на обсерваторията, термографите и на четирите дрона също ги засичат! Сто и деветдесет метра и се приближават!
„Да му се не види!”
-Стойте на позицията си, „Айънклад” 1-3, ние ще ги поемем! – заповяда Майкъл.
Нямаше смисъл да разкарва цял танк. Беше североизточно от обсерваторията, а пък и те бяха осмина души плюс един андроид, който беше по-могъщ от всички им. Лесно биха се справили с третина дузина тукашни. Дори и с три дузини.
-Петдесет метра, определено идват насам!... Имам визуален контакт! – съобщи тихо Фостър след няколко минути. И се изкикоти. – Пха, туристи! Нищо страшно, лейтенанте, не са въоръжени.
-Никой да не стреля, повтарям: никой да не стреля! Оставете ги да влязат, ние ще се погрижим! – заповяда Майкъл.
-Разбрано. Следим ги на инфрачервените сензори! – каза Фостър.
Майкъл следеше ситуацията на визьора си, който получваше директна картина от инфрачервените сензори на радарната система на хората му на терасата. Чуваше по комуникационната линия и това, което се случваше в електроцентралата. Явно засега всичко се очертаваше да върви на добре, след цялата трагедия, която ги сполетя.
-Лейтенанте, изкачват стълбището, след малко ще довтасат. – каза тихо Фостър.
-Да, усещам ги...
Майкъл вече чуваше стъпките им чрез сензорите в костюма си, долавяше учестеното биене на сърцата им... Толкова близо бяха...
-Мат, бъди готов! Щом отворят врата на секундата ги обезвреждаме на мига! – прошепна.
-Тъй вярно. – отвърна войникът.
Застана от едната страна на вратата, а Мат от другата. Стъпките продължаваха да се усилват. Чуваше напрегнатото им дишане, учестеното им сърцебиене, триенето на ръцете в дрехите им... Чу как някой сложи ръката си на дръжката... Издрънчаването на металния механизъм. Последва отваряне. И нахлуването на светлината, въпреки че беше достатъчно светло.
Майкъл се хвърли през вратата с устрема и яростта на пантера и събори този, който я беше отворил.
-MORDEKAI! – изпищя едно от момичетата. Компютърното регулиране на микрофоните не позволи говорителите да му издънят ушите.
Едно от момчетата се хвърли на врата му и се опита да го събори, но Майкъл не поддаде изобщо. Избута го рязко с ръка, несъобразявайки силата си и това, че момчето е в пъти по-леко от него. То отхвръкна назад, сякаш тежеше колкото перце, блъсна се в момичето, което изпищя и двамата полетяха през липсващия парапет...
-ARHUEEN! – разнесе се ехово крясъка на момчето.
„Да му се не види...” – помисли си Майкъл, докато обръщаше другото момче по корем, извивайки ръцете му зад гърба.
-Tiarr bergrahten! Tiarr bergrahten! – изкрещя то и се опита да се съпротивлява, но Майк не му позволи да помръдне и със сантиметър. Усещаше силата и волята му, но неговите бяха в пъти повече.
-Изкрещя им да бягат. – обади се в ухото му Тенши. – Мордекай и Аруен са имена.
Другото момиче рязко се извъртя и хукна надолу по стълбите, вземайки ги през две, през три.
Зад него Мат веднага се хвърли напред, хвана ръцете на другото момче, което беше успяло в последния момент да се хване за ръба и го издърпа с лекота. Обърна го по гръб и също изви ръцете зад гърба му, закопчавайки ги с магнитната лента, която изщрака тихо металически.
-Ерика, дръж я, ще избяга! – извика Майкъл.
И в същия момент се чу сякаш вечно забавилото се тупване. Една частичка от него през цялото време не спря да се надява, че това няма да се случи. Но един оръжеен офицер не можеше да противоречи на физичните закони. Било то и на друга планета.

-Двата танка, двата бронетранспортьора и Хагеши разположете горе, откъм североизточната част на бента. Трябва да ни осигуряват достатъчно огнева мощ, ако дойде внезапна атака откъм военната база. „Пети” и „Шести” да отидат с тях за подкрепление. Останалите ще се окопаем в самата електроцентрала и ще я държим, докато не заредим енергийните клетки и не изпратим сигнала. – разпореди капитан Елмендорф.
-Тъй вярно. – потвърди Брус и раздаде набързо заповеди.
Танкът и бронетранспортьорът зад него, с натоварените войници и андроида, моментално поеха към обозначената им позиция.
-До инженерния екип: докъде стигнахте със зареждането? – попита в микрофона си капитанът.
-Прикачихме свръхпроводниците към генераторите на електроцентралата и ги свързахме към автотрансформаторите на зареждащата система на батериите на кораба. Готови сме да започнем зареждането! – отзова се младши лейтенант Тери, главният електротехник.
-Имате заповед, започвайте!
-Разбрано!
-Брус, да вървим в командната зала.
-Тъй вярно, капитане, последвайте ме.
Капитан Елмендорф, Саня и Алисон последваха майора, който ти отведе директно в контролното помещение на електроцентралата. Няколко от войниците от отрядите и хората от инженерния екип зорко следяха показателите на уредите по конзолите. Инженерите и операторите бяха сгъкчани в единия ъгъл, със завързани ръце и чували на главите, пазени от трима от войниците и андроидът Акума. Част от тях вече бяха дошли в съзнание, шушукаха тихо помежду си, шумяха и помръдваха недоумяващо, но никой от тях не смееше да стане или да проговори на висок глас. Едва ли си имаха и представа какво се случва и за какво е цялата тази работа... И едва ли осъзнаваха, че на тях им бе жизнено необходима.
-Сър, прихванал съм комуникациите извън заглушавания обсег, вече валят обаждания от разните служби и институции към централата, след малко сигурно ще завалят и от правителството и важните клечки. Едмър е хакнал един сателит, който в момента наближава над нашата позиция и ми съобщи, че цялата централна част на континента е на тъмно. Продължаваме да следим обстановката и да докладваме за нея. – съобщи му Ройс.
-Разбрано. – отвърна накратко Елмендорф. Нямаше смисъл да казва нещо повече.
Тери, когато ги видя да идват, веднага тръгна към тях.
-Капитане, пренасочихме електроенергията от мрежата към кораба. Тенши ни разкодира езика и използваме директно конзолите на централата, за да контролираме зареждането. Автотрансформаторите на кораба ще влязат в действие в краен случай. Зареждането е на три проценра, остават още сто и петнадесет минути докато заредим енергийните клетки на ниво, позволяващо ни да изпратим сигнал до „Еменси”. Междувременно получаваме сумати и обаждания по кабелната телефонна линия, въздушните са напълно заглушени. Тенши е влязла в мрежата и отвръща на повикванията им, че всичко е наред, но не знам колко дълго ще успее да ги баламосва. Сигурно много скоро ще пратят някой да провери какво се случва.
-Най-вероятно от базата. – каза Саня.
-Не се притеснявайте, капитане, никой няма да успее да стигне електроцентралата по въздух. – обади се лейтенант Вилхелм.
Но това, което последва по радиото, никак не му се хареса...

Ерика се шмугна през вратата и с лъвски скок, прескачайки Мат и поваленото от него момче, прелетя през цялото празно пространство между стълбището и се приземи директно пред тичащото момиче. То се блъсна в нея и тя, използвайки енерцията й, я извъртя и повали по корем на стълбите, щраквайки в движение магнитната лента около ръцете й.
-Tiarr estean litsi!? – изкрещя то и се задърпа. – Tiarr lerr mear!
-Пита какво искаме и моли да я оставим. – преведе Тенши.
-Съжалявам, кулко, следвам заповеди... – отвърна й Ерика, изправи я и я поведе обратно нагоре по стълбите.
-Estean? Meass rihe sahen say. Meass evolen tiarh, tiarr lerr mear... – почти проплака тя.
„Да ти се скъса сърцето направо...” – помисли си Майк, макар и леко иронично.
-„Какво? Нищо не разбирам. Моля ви, пуснете ме...” – отново се обади изкуственият интелект.
-Фройд, помогни на момичето, долу!
-Разбрано! – отвърна му войникът, премина мълниеносно през помещенията и директно от третия етаж скочи долу.
-Вкарайте ги вътре! – заповяда Майкъл и изправи момчето.
Той, Ерика и Мат принудиха пленниците си да седнат в единия ъгъл. Никой от тях не сваляше погледите си от войниците.
-Какво става там, Майкъл?! – чу гласа на капитан Елмендорф в слушалката си.
„Двойно да му се не види...”
Майк му обясни накратко. Без да изпада в подробности. И през говорителя можеше да усети киселата физиономия на капитана. Добре, че не беше пред него...
-Погрижете се за нея. – отвърна накратко той.
-Разбрано. – потвърди Майк и извърна се към тримата в ъгъла.
„Хм, а колко много приличат на нас...”

Когато се свести, остра болка проряза дясната част на тялото й. Всъщност, навсякъде я болеше, никога преди не се беше чувствала по този начин. Какво ставаше?...
Едва сега всичките спомени нахлуха в главата й. За нещото в черен костюм, което ги нападна, за падането й... Как така още беше жива след всичко това?
Ред на заключенията...
Аруен се размърда рязко, още не можеше да се осъзнае къде са намира. Такава болка прорязваше дясната й ръка и при най-малкия й опит да се размърда, че едвам не изгуби съзнание...
-Спокойно, нищо няма да ти направя. – чу странния глас на език, който не разбираше.
И едва сега го осъзна. Черният мъж я носеше на ръце. Изкачваха обратно стълбите, на това се дължеше лекото ритмично поклащане.
Опита да се съпротивлява, зарита, болката отново я заслепи, тя я пренебрегна, сумтейки, но мъжът като че ли само се раздразни и затегна хватката си. Нямаше да постигне абсолютно нищо по този начин...
-Стига. Казах, че нищо няма да ти направя. – отвърна той.
Интонацията му беше толкова спокойна...
Незнайно защо, Аруен му се подчини. Нищо, че не разбираше и дума от това, което й казваше.
-Tiarr qua tinhs? Tiarr estean linsi? (Вие кой сте? Какво искате?) – попита тя, без никаква надежда да получи отговор.
Как я болеше ръката само... Имаше чувството, че нещо е прегазило крайника й...
-Qua tinh tiarr? (Кой сте вие?) – настоя тя.
-Никой. Стига приказки вече. – изсумтя той.
Това вече определено беше раздразнение. Аруен реши да не рискува да го ядосва допълнително, току-виж е решил да я хвърли обратно долу. Това, че й оказва помощ, засега й беше достатъчно.
-Arhuen? (Аруен?) – чу гласът на Мордекай някъде от мрака. – Arhuen! (Аруен!) – размърда се той и се опита да стане, но един друг в черен костюм го бутна обратно на мястото му.
-Кротувай! – изсъска той.
Позна гласа. Това беше мъжът, който ги беше нападнал преди... Всъщност преди колко време? Колко дълго беше в безсъзнание? Явно не много, съдейки по обстоятелствата.
-Tiarr nerra ikh litherrahten! (Веднага я пуснете!) – изръмжа Мордекай, този път без да предприема никакви действия.
Мъжът, който я носеше, я остави до останалите с такова внимание, граничещо до нежност и бащина закрила. Аруен нямаше как да не си зададе въпроса „Защо?”. Въпреки че не посмя гласно. И наистина, защо правеха всичко това?
-Arhuen, tarrai erh khi? (Аруен, добре ли си?) – попита Флорин в мрака.
-Seth... (Да...) – изсумтя тя, с което й подсказа, че е точно обратното.
Изведнъж се чу някакво изщракване, звук като че ли от лек удар и в следващия момент цялата стая се изпълни с ярка светлина. В първия момент я заслепи, трябваше й известно време очите й да свикнат със светлината. А след като това се случи, видя, че и тримата гледаха към една и съща точка. И когато и тя се обърна, замръзна цялата.
„Ekhe, vaess erlsin khe lessa onsi... So erlsin vlasst... Khelliss, me arlin khe kharrai mikh?! (Леле, колко е красива само... И колко различна... Божичко, но как е възможно това?!) – мислеше си Аруен, гледаше я и отказваше да повярва. Тъмнокафеви, неестествени очи, вълниста кафява коса, невероятно красиво наситено лице с ясно изразени черти и плътен цвят, а не светло като техните... Освен това, Аруен можеше да го види, въпреки бронята й, беше изключително стройна и изящна. И колко висока беше само... Поне глава и половина колкото Аруен. А си мислеше, че Флорин е висока, която съперничеше по ръст с професионалните модели.
Спътниците на жената в брони дори бяха още по-високи от нея, и то почти с една глава. Не виждаше лицата им, но беше готова да се обзаложи, че и техните очи и коси ще са тъмни, а лицата им – прекалено красиви. Неестествен цвят на очите и косата, неестествен ръст, прекалено стройно и някак си еднотипно телесложение... Аруен не беше чувала за нито една раса на Рохайа, която да отговаря на тези характеристики. И повече не й беше нужно, за да си направи съответните изводи. Тези неща не принадлежаха на нейния свят...
-Quaen tinh tiarr? (Кои сте вие?) – прошепна тя, без да крие уплахата в гласа си.
Грубото нещо, което първо ги нападна, приклекна пред тях и свали шлема си. Аруен още повече замръзна. Никога преди не беше виждала толкова дълбоки и проницателни тъмнозелени очи, сякаш я промушваха с нож. Непознатото чувство, което я споходи, не беше никак приятно... Същото, когато понякога стоеше сама в стаята си късно посред нощ и си мислеше за страшни, паранормални неща. Просто настръхваше, усещаше как самата атмосфера се изпълва със странни влияния, които я караха да започне да се оглежда за невидимо присъствие...
Косата му също беше неестествена, гавраново черна и късо подстригана, а лицето му, въпреки че беше красиво, си оставаше грубо, студено и негостоприемно. А се водеше, че нейният светлозлатист цвят е най-тъмният, който може да има расата й по естествен път...
Толкова беше запленена от него, че не видя, че и другите зяпат непознаните с още по-стъписани физиономии.
-На неподходящото място, в неподходящото време. – каза тихо и неразбираемо мъжът. – Какво да се прави, случват се такива работи. Фройд, вземи аптечката и се погрижи за ръката й. Горкото момиче, цялата е синя.
-Estean? Tiarr estean eststinni, meass rihe sahen say?! (Какво? Какво казвате, нищо не разбирам?!) – попита недоумяващо тя.
Мъжът, който я беше донесъл, излезе на терасата и след секунди се върна, затваряйки плътно вратата, за да не струи светлината навън, носейки един огромен армейскозелен куфар със себе си. Клекна пред нея, оставяйки го пред себе си, отвори го и извади нещо. Плашещо нещо.
-Hej, tiarr estean esta sa tersta, lerrahten ikh! (Хей, какво ще й правите, оставете я!) – размърда се Кътрис, но грубият мъж го бутна леко с ръка да стои на мястото си.
-Kuthriss, litha, niarr nomnra barr vemon viarst ath mikh raven... (Кътрис, стига, нямаме шанс срещу тях в това положение...) – прошепна му тихо Мордекай.
-Tiarr seth sahen tinh khenier seth tersta siliten! (Да не сте тръгнали да правите глупости!) – изсъска им Флорин, ритайки Мордекай по бедрата.
Мъжът само изгледа тримата един след друг. Аруен беше благодарна, че не погледна и нея. Не искаше да среща погледа му. През това време войникът прекара плашещото нещо през ръката й и няколко секунди гледа екрана му.
-Ръката й е счупена на няколко места. Не съм запознат с имунната им система и не знам как тялото й ще реагира на антибиотиците ни, затова само ще я превържа и обездвижа. – каза той.
-Добре. – отвърна грубият мъж, без да сваля погледа си от Кътрис.
Другите изпълняваха всичко, което им кажаше, той ли беше командирът на тези души? И ако беше, какво искаха от тях? Какво изобщо търсеха тук, не трябваше ли... Всъщност какво трябваше?
Нещо в погледа му не й харесваше... Какво ли замисляше?
Мъжът извади нещо като таблет, обръщайки го срещу тях.
-Първо, искам да ти се извиня, че те бутнах. Нямах намерение да ти сторя нищо лошо. – обърна се той специално към нея, след което се извъртя и към останалите. – И второ, наистина ще е най-добре да си кротувате, ако искате да не привличате вниманието ни. – и отново погледна към Аруен, а след това и към Флорин. – Сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса...
-Niarr serr erh? (Трябва ли?) – изрепчи му се през зъби Мордекай.
Мъжът хвърли кос поглед на таблета, а след това само го изгледа с проницателните си очи. Мордекай дори не трепна. Как беше възможно изобщо да не се страхува в подобна ситуация?
-Има ли още някой с вас, в околността?
-Tiarr sahen eststinnirahten rihe! (Не казвайте нищо!) – изръмжа им тихо Мордекай.
-Teass valtraht rait, elstreth! (Млъквай бе, тъпак!) – изсъска му Флорин.
Мъжът само ги гледаше изпитателно един след друг. След което посегна рязко към Мордекай, който затвори очи, сякаш очакваше юмрука му, присвивайки се. Но мъжът единствено бръкна в джоба му и извади мобилния му телефон.
-Фройд, свържи го към лаптопа, Тенши да влезе в мрежата на мобилния оператор и да определи местоположението на всички апарати, чиито номера са въведени в този телефон... – подхвърли му го Мъжът, който явно беше най-висшият сред всички тук.
-Тъй вярно. – подхвана телефона войникът, който я беше качил обратно горе, приклекна до нещото, което приличаше на куфар или лаптоп и включи в него един кабел с правоъгълен накрайник. Другия му край представляваше множество власинки, като оптичен кабел, които обвиха телефона на Мордекай като живи пипала, намирайки си път навътре през всяка негова пролука.
-Elstreth! Teass sahen serr seth eststinni rihe! Vernt viarr esta khay nemarr! (Тъпак! Не трябваше да казваш нищо! Сега ще ги намерят!) – изръмжа му Флорин и го срита леко с крак.
-Meass nithssi so seth khi raithesth valter, teass pattral erh, khin viarr nomnra seth khay israss? Teass reneraht thi estean cellra viarr alb’raneth! Viarr harrtaer sar niss terr kalbera! (Дори и да си бях мълчал, мислиш ли, че нямаше да ги открият?! Виж с каква технология разполагат! Дошли са от друга планета!)
-Я млъквайте и двамата! – изръмжа й жената, която наричаха Ерика. – Да не се посмели да гъкнете повече!
-(Тъпа кучка...)
Ерика замахна и й би един шамар. Не беше много силен, но беше достатъчен, че да събори Флорин странично на пода.
-Няма да псуваш, момиченце! Ако чуя още една обида, ще ти избия някой зъб, кълна се! Знаеш ли от моите възпитатели на Шенса колко бой съм изяла, докато се отуча да псувам? Повярвай ми, тази стратегия може да се приложи напълно успешно и върху теб!
Флорин само се задоволи да я гледа кръвнишки, но да пророни и думичка повече – не посмя.
-Готово, Тенши проследи местоположението на всеки един от контактите в телефона. Два от тях са на три километра оттук, останалите не са по-близо от петдесет километра. – докладва му Ройс.
-Госуто, върви!
Всички видяха отвъд прозорците как една сянка се раздвижи и след миг изчезна.
-(Не, недейте, моля ви се! Оставете ги намира!) – закрещя изведнъж Аруен.
-Успокой се бе, момиче! – сложи ръце върху здравото й рамо и гръдния й кош Фройд, опитвайки се да я задържи неподвижно. – Ще си нараниш ръката още повече!
-(Пуснете ме!)
-КАЗАХ: УСПОКОЙ СЕ!!! – изкрещя й медикът.
Аруен замръзна на място, впивайки уплашения си поглед във визьора на шлема му.


N. raithesth caermen


-(Да, разбирам ви напълно, сър... И веднага ще предприемем необходимите действия.) – отвърна полковник Дан, втори командир на Шеста ерлска бригада.
Президентът Вайръл от другата страна на линията му затвори. Дан тъкмо оставяше и своята слушалка, когато в следващия момент вратата му се отвори с гръм и трясък.
-(Какво се случва, Дан, за какво е цялата тази суматоха? Дано да имаш добро обяснение, задето ме отмъкнаха от рожденния ден на дъщеря ми...) – поде още с влизането си командирът на базата, генерал-майор Сариел Ефли.
-(„Три клисури” е отказала. Цяла „Долна Ерла” е без електричество.)
-(Е, и, нас какво ни бърка това? Да си го оправят.)
-(Точно тук е проблемът, сър. Линиите направо са луднали, всички звънят в Министерството на енергетиката, а пък оттам не спират да звънят на НЕК. От НЕК не са спрели да звънят в електроцентралата, от която се правят на луди и ги баламосват, че всичко било наред, че нямало никакви проблеми и прочие. И накрая решиха да се свържат с нас. Искат, преди да пратят техните си екипи, да идем и да проверим какво се случва. През сателитите виждаме, че в цялата провинция няма ток, всички околни на централата градове са тъмни. Едва след две минути ще имаме сателит, който ще прелети точно над нея. Тъкмо мислех да звъня на полковник Давон и да обмислим с него идеята да изпратим изтребител и хеликоптер...)
-(Да изпрати само самолета. И вдигни специалните части. Да са в готовност. Ако самолетът потвърди ситуацията, ще отидат на място да проверят какво се случва.)
-(Разбрано.) – отвърна полковникът и вдигна отново телефона си.
-(Свързахте ли се със Сайер, Акра и Дарти?)
-(Тъй, вярно сър, генералите пътуват насам. Давон, Карлър и аз изпълняваме техните правомощия, докато дойдат.)
-(В щаба ли са?)
-(Да, сър.)
-(Да вървим и ние.)

-(Какво се случва с другите... Досега трябваше да са се върнали.) – озърта се наоколо Ейвис.
-(По-добре за нас. Ще имаме повече време.) – целуна я по врата той, но тя го отблъсна.
-(Стига! Не ми е до това сега! Страхувам се за другите. Дали да не идем и да ги потърсим?)
-(Не, не мисля. Остави ги, ще се оправят сами.) – и отново понечи да я целуне.
-(Казах, стига Барн!) – избута го немило тя. – (Само за себе си мислиш, да му се не види! Не разбираш ли, трябва да ги потърсим! Поне за да се уверим, че са добре! После ще се върнем.)
-(И как ще вземем всичкият този багаж? Не можем да го мъкнем...)
-(Не е нуждно. Ще го оставим тук. Едва ли някой точно в момента, в който ни няма, ще се появи и ще го отмъкне. Хайде, ставай и тръгвай...)

-(Някаква идея какво се случва, Брайл?) – не се сдържа и го попита най-накрая Витис.
-(Никаква. Кмх, „Деск”, тук „Нощен ястреб” 1-1. Искаме разрешение за излитане, край.) – обади се по радиото си той.
Мат отвън му подаваше сигнал с белите светещи палки, докато самолетът рулираше по пистата, заемайки позиция за излитане.
-(Говори „Деск”, до „Нощен ястреб” 1-1. Имате разрешение. Успех, момчета.)
„(Да, успех. Дано само да не ни се налага да го използваме...)” – помисли си Брайл и избута дросела до степента на пълен форсаж.
Усети как мощната тяга го удари право в гърба.

-(Пуснете ме! Пуснете ме бе, ви казвам!) – долетя суматохата отвън. – (Пуснете ме!)
Госуто нахлу в помещението, носейки момчето и момичето на раменете си и ги стовари внимателно до останалите пленници, които го бяха загледали с разширени от изумение очи. А и как нямаше, като в техния свят не съществуваха такива технологии...
Андроидът само ги проследи безизразно с роботическите си аленочервени сензори, минаващи за очите му и излезе безшумно навън, където зае позиция наред с останалите от отряда.
-И си кротувайте! Защото ми писна днес да се занимавам с глупости! – изръмжа им командирът, вече видимо раздразнен и започващ да нервничи.
-(Ето, намери ги. Сега доволна ли си?) – попита новодокараното момче.
-(Млъквай...) – отвърна му момичето, сумтейки.
-Още час и половина до пълното зареждане. – чу в слушалката си гласът на главния енергиен офицер, Елинор.
-Всеки момент над нас ще премине сателит. – докладва Пол, главният радист
-Отсреща се забелязва още по-повишена активност, каквито бяха и очакванията. Сигурно са луднали. – каза Ройс, главният комуникационен офицер.
-Разбрано. Едмър, знаеш какво да правиш със сателита. – каза капитан Елмендорф.
-Тъй вярно, поемам го. – отвърна мигом хакерът.
-Скоро ще преминат към действие.
-Имаме готовността и ресурса да ги задържим колкото е необходимо. Не мисля, че изобщо ще стигнат до вас. – отвърна му Майкъл.
-Разбрано. Дръжте ги далеч от централата и „Венсер о морир” докато всичко приключи. Подкрепленията, при нужда, за по-малко от минута могат да стигнат до вас.
-Не мисля, че ще се наложи.
-И все пак...
-(Какво казват? Какво си говорят?!) – прошепно новодокараното момиче.
-Тук „Пети”. Дроновете засякоха въздушна активност. Бързоприближаващ обект, изтребител, право към елекетроцентралата. – докладва лейтенант Джеймс.
-Потвърждавам, радарите го прихванаха. – обади се Вилхелм от кораба.
-Свалете го.

-(Супер скапано време, какво му става? И то по това време на годината... Нищо не виждам от облаците. А и сензорите не улесняват положението.) – обади се вторият му пилот, Витис.
-(Ще сляза под седемстотин метра. „Деск”, тук е „Нощен ястреб” 1-1. На пет километра сме от електроцентралата. Уредите не отчитат нищо необичайно, след малко навлизаме във визуален обсег...)
Никаква реакция от другата страна.
-(„Деск”...?)
-(Нямам връзка с базата, комуникациите прекъснаха. Радарите също спряха да дават показания, „РВР”-ът полудя, не знам как да чета показанията му! Мисля, че там има някой...)
-(Да му се не види! „Деск”! „Деск”!) – продължи с безуспешните си опити Брайл.
След секунди самолетът се показа от облаците.
-(Божичко, какво е това...) – простена тихо той.
-(Обръни самолета! Обръщай веднага!) – закрещя му отзаде Витис.

-Микровълнова батарея номер седем. Кратък импулс.
-„ФСР”-а го прихвана, балистичния компютър привърши с изчисленията...
-Огън!

През прозорците отвън нещо ярко просветна.
-(Какво беше това?! Какво се случи, какво направихте?!) – развика им се Мордекай.
-Това, което направихме, изобщо не е твоя грижа. – отвърна му с цялото си спокойствие мъжът.

-(Сър, току-що ми се обадиха от кулата... Загубили са връзка с изтребителя. От Космическото командване на ЕАВИКП ми съобщиха, че са загубили и връзка с всичките си сателити, чиито курс преминава над централата.) – докладва му капитан Марсил от щабния батальон базата, който беше начело на комуникационните екипи.
Полковник Дан едвам скри стъписаното си изражение.
-(Боях се, че ще се случи нещо подобно. Трябваше да изпратя безпилотен...) – каза тихо генерал-майорът, сякаш на себе си. – (Но трябва на всяка цена да разберем какво се случва. Пратете всички от „Лера”. Хеликоптерите да ги оставят на десет километра от централата, останалите да ги изминат пеша по най-тихия начин.)
-(Разбрано...)
-(Това не е всичко, Марс. Вдигни целия личен състав на бригадата. Ще заобиколят хълмовете и ще нахлуят от другата страна на централата. Подгответе всеки един наличен самолет и хеликоптер. Да са готови за секунди след командата ми да излетят. Вдигнете всички безпилотни разузнавачи, два от АУАКС-ите и два танкера. Останалите да бъдат в готовност на пистата.)
-(Слушам, сър.)
-(Какво има, генерале? Какво правим?) – попита го тихо полковникът.
-(И аз не знам, Дан. И аз не знам.) – отвърна му още по тихо генералът. След което добави: – (И още нещо, Дан. Ти ще вървиш с бригадата. Искам да съблюдаваш за нещата на място. И да ми докладваш лично.)
-(Разбрано.)

-(Имате ли идея какво се случва, майоре, това учение ли е?) – попита го сержант Ремус.
-(Никаква, Рем.) – отвърна му той, докато навличаше бронежилетката и тактическото си елече. – (Но в едно съм сигурен – определено не е учение. Така, че, всички – отваряйте си очите на четири! Искам да дадете най-доброто от себе си!)
Множеството потвърдителни гласове се сляха в един стон. Майорът отгледа мъжете си – яки, калени войници, всеки един заслужил мястото си да е тук, до него. Бяха най-добрите воини на този свят.
-(Берт!) – чу той зад себе си гласът на капитан Хаусбурк, командир на Първи взвод на ротата му.
-(Радвам се да те видя, Хаус.) – прегърна го той. Беше напълно екипиран, въоръжен до зъби.
-(Хеликоптерите са готови, чакат на плаца.)
-(Ние също.)
Майорът и войниците му направиха последна пълна проверка на оборудването си и след миг напуснаха поделението. Навън, всичките пет взвода излизаха от базата и се товареха на хеликоптерите, чиито мощни ротори изпълваха цялото пространство с режещия си звук, като гръм.
Не след дълго вече бяха във въздуха. На борда цареше пълно мълчание, единствено отпред долитаха приглушените неясни гласове на пилотите, общуващи с базата. Хеликоптерът се тресеше леко от време на време, сякаш да ги държи допълнително в напрежение, подсказвайки им накъде отиват.
-(Как е жена ти, Рай?) – попита не след дълго капитан Хаубурк.
Раймар, най-новото и многообещаващо попълнение на семейството им, само поклати леко и многозначно глава. Всеки около него беше впил погледа си в някаква неутрална точка, не смеейки да срещне неговия. Дори капитанът леко сведе глава.
-(Не се тревожи, ще се излекува. Познавам един доктор, изключително добър специалист, още щом се върнем, ще ти дам координатите му...)
-(Тридесет секунди! Бъдете готови!) – извика им отпред вторият пилот.
Войниците само се размърдаха и направиха поредната проверка на екипировката и оборудването си.

-Час и осем минути. – съобщи им Тери.
-Съжалявам, но не мога да ги задържам повече. – чу се гласът на Тенши, сякаш извиращ отвсякъде. – Бригадата напуска базата, а хеликоптерите и самолетите се зареждат и приготвят за излитане. Според последните разговори, шест тежки товарни хеликоптери, с около сто и петдесет души на борда от специалните части приближават право към местоположението на кораба ни.
-Потвърждавам, следим ги през дроновете. Но летят ниско, хълмовете ще пречат на „Венсер о морир” да ги прихване. Нашите оръжия също за сега не могат да ги достигнат. – докладва Фостър.
-Останалите ще се опитат да заобиколят езерото, да минат по западния му бряг и да атакуват централата откъм северозападния й край. Около четири хиляди души, с петдесет танка, сто „БМП”-та и около двеста бронетранспортьора и двадесет самоходни артилерийски оръдия, абсолютно целият личен състав. Плюс четиридесет и осем щурмови хеликоптера, които, заедно с останалите тринадесет изтребителя, дванадесет щурмовака, десет бомбардировача и шест самолета за специална огнева поддръжка, ще прелетят над езерото. Ако летят ниско, от „Венсер о морир” изобщо няма да могат да ни помогнат.
-Майко мила... Дори и ние нямаме толкова мощ, за да им се противопоставим, капитане. – прошепна му тихо Саня, така че само той да я чуе.
-Знам, Саня.
-И все пак, сме готови да стигнем до края. През каквото и да ни се наложи да преминем.
-Знам. – усмихна й се леко той. – Майк, веднага прати бронетранспортьора, танка си и „Пети”, ще ти се наложи да се оправяш само с един отряд.
-Тъй вярно, капитане, слушам. Ще издържим, не ни мислете нас.
-И без това не можем да си позволим да използваме повече енергията на кораба, Вил, пренасочи цялата излишна мощност към възстановяването на енергийните клетки!
-Тъй вярно, капитане, заемаме се.
-Час и една минута! – обади се от пултовете Тери.
-Едмър, Тенши, отново вие сте на ход. Хакнете всичките им системи, до които се доберете, хвърлете ги в пълен хаос!
-Заемаме се.

-(Загубихме връзка с „Ерл”, „Зегна”, АУАКС-ите и танкерите! Бойното радио не отговаря, всичките ни сателитни комуникации са извън строя!) – докладва Марсил, опитвайки се да накара пулта пред него да започне да отговаря на командите му, натискайки бясно бутоните.
-(Минете на радиостанциите! Съобщете на батальоните и ротите да стоят близо една до друга!)
-(Тъй вярно, генерале!) – премести се на един друг пулт капитанът. – (До всички, минаваме на честота...)

-Аматьори. Готово, прихванах ги. Честота двеста тридесет и пет мегахерца, подслушвам ги. Тенши, бъди готова да ми превеждаш. Ще ви уведомяваме за всеки един ход, който предприемат. – обади се Ройс.
-Сто и петдесетте души от специалните части са се приземили на около десет километра от обсерваторията. Останалите продължават да заобикалят от запад. Хеликоптерите и самолетите изчакват, мисля, че ще ги изтрелят в последния момент, за да атакуват с всички останали. Което ще стане след около четиридесет-петдесет минути.
-Разбрано, Тенши, ще се подготвим за тях. Продължавай да слухтиш.
-Тъй вярно.
Стефан Елмендорф се обърна към Саня.
-Тези гаубици ще са най-сериозният ни проблем, особено ако имат обхват повече от петнадесет километра, което е сто процента сигурно.
-Да пратим единият бронетранспортьор тихомълком да ги затрие? И после, когато ни нападнат, да им влезе в гръб? – предложи помощничката му.
-Четеш ми мислите, Саня. – усмихна й се леко капитанът.

-Дроновете засякоха шест безпилотни вражески обекта, всичките се приближават към местоположението на кораба! – обади се Джеймс, докато с бронетранспортьорът на Рейви пътуваха към електроцентралата.
-Майк?
-В обхват са ни, ще ги поемем! Рандал, вземай гаусовият снайпер и се погрижи за птичките!
-Слушам. – отвърна войникът и всички видяха как сянката му отвъд прозорците се размърда.
Дроновете прехвърляха информация за местоположението на вражеските безпилотни апарати директно към компютъра на Ерика, която пък я предаваше в първо лице към шлема на снайпериста. А пък той към оптиката на оръжието му.
-Ще ви посъветвам да си запушите ушите...
И в същия момент отвън долетя неистов гръм, чиито ехо се разнесе самотно в нощта За миг сякаш стана ден, стъклата на прозорците се строшиха на сол, от тавана се посипа мазилка, всички имаха чувството, че сградата се разтресе сърдито. Момичетата закрещяха пронизително и тънко, запушвайки с длани уши.
Последва втори... После и трети, и четвърти. А нощта оживяваше, птиците сърдито отлитаха в мрака, пляскайки звучно с криле, животинки се криеха в хралупи, храсти и дупки, трясъците дънеха ушите им, отблясъците предизвикваха петна върху зрението им, невидими юмруци ги удряха в гърдите, опитвайки се да изтръгнат сърцата им.
-(Спрете?! Какви ги вършите, спре...) – изправи се рязко Мордекай.
Крясъците му бяха прекъснати от пети изстрел. Миг по-късно последва и шести. А после ехото отихна и последва неистова тишина.
-Всички шест безпилотни апарати са свалени. – долетя в ухото му гласът на Рандал.
-Отлично. – отвърна мъжът, не сваляйки изпепеляващия си твърд поглед от момчето.
А всички те го гледаха тревожно, с уплаха.
-(Седни си!) – изсъска му тихо Флорин и го бутна леко с крака си.
Момчето изведнъж излезе от унеса си, погледна я объркано и се свлече обратно до нея.
-(Какво ви става? Защо го направихте? Защо ги убихте?) – попита през сълзи Аруен, усещайки как сърцето й започва да се поддава на страха от неизвестното. Чувство, което контролираше в известна степен досега.
Мъжът приклекна до нея и взря погледа си в нейния.
-Имаш красиви очи, Аруен. Никой човек не притежава такива.
-(Човек ли?) – попита объркана тя, гледаки в таблета.
-Да, човек. Аз съм Човек. Ние всички се Човеци. – хвърли по един незначителен поглед на войниците си. – Не знам какво знаете за пришълците, не знам дали имате филми за тях или пък какво ви е споменало правителството и дали изобщо го е правило, но ще ти кажа само едно нещо. Това, че сме пришълци, не означава, че сме диваци. Не сме изроди. Не напразно сме се научили да пропътуваме толкова големи разстояния.
-(Моля ви, не ги убивайте повече...)
-Съжалявам, Аруен. Наистина. Но във Вселената си има строго определени правила. Нападнат ли те, защитаваш се. Можеш ли да отвърнеш... Отвръщаш. Винаги. Изглеждаш ми умно момиче, Аруен. И не мога да разбера как досега не си го разбрала. Животът не е край на всичко. Той е просто обучение. Прохождане. Първа крачка по пътя на Съществуването.
Всички останали само го бяха зяпнали невярващо, сякаш беше някакъв прокок, говорещ им безумици, но готови да повярват безусловно в тях.
-(Но тази планета е родният ни дом! Нашият дом! Защо сте тук? Какво искате?!)
-Защото от успехът на тази мисия зависи съдбата на всички ни, Аруен. На двадесет и седем милиарда човеци, живеещи на тринадесет планети. Така е от край време и така ще бъде.
Видя как зениците на момичето се разшириха почти колкото ирисите й.

-(Какво беше това?!) – зашепна Хаусбург, който се огледа и ослуша наоколо, но без да забави темпото и за миг.
-(Изстрели...) – отвърна му еднозначно майор Бертал, хвърляйки по един бърз поглед на войниците си около него. – (Ускорете ход, по-бързо, по-бързо!) – заповяда той и всички се понесоха напред, безшумни и призрачни като вятъра.

-Изгубихме връзка с всички безпилотни разузнавачи! – докладва му Марсил.
„(Какво се случва... Какво, ЗА БОГА, СЕ СЛУЧВА?!)” – мислеше си трескаво Ефли, опитвайки се да намери някакъв изход от цялата тази безумна ситуация. Не се усещаше как нервно бе започнал да тропа с крак, привличайки погледите на подчинените си. Но пък и беше прекалено потънал в размисли, за да ги забележи.
-(Разположих гаубиците зад един хълм на северозападния край на езерото, на двадесет километра от централата. Ако има нещо, то да не може да ги достигне. И те да ни осигуряват прикритие.) – обади се полковник Дан. – (С останалата бригада продължаваме според плана!)
-(Отлично, продължавай, Дан.) – отвърна генералът.

-Тук „Кръшкач” 1-1, току-що подминахме десния фланг на вражеските части. На осем километра от централата са, скоро ще влязат в контакт с вас! Устремяваме се с пълна скорост към вражеската артилерия, след по-малко от десет минути ще я достигнем! – докладва лейтантн Дъглас от бронетранспортьора.
-Специалните части са на пет километра от обсерваторията, след два километра ще влязат в заглушената зона. – докладва му и Ройс от кораба.
-Това не ми харесва. – прошепна тихо той на Саня. – Трябва да ги държим в мъгла, независимо какво ще ни коства, иначе ще се осъзнаят прекалено бързо и всички военни части и военновъздушни сили в околността ще се насочат наоколо.
-Съгласна съм. Да увеличим заглушаващия обсег.
-Ели, Ройс слушайте ме сега много внимателно. Натоварете реактора колкото се налага, но увеличете заглушаващия обсег до десет километра!
-Капитане?
-Потвърждавам, Ели. Правилно ме чухте.
-Тъй вярно!

-(Говори полковник Дан, тук Шеста ерлска бригада. На пет километра сме от електроцентралата, ще разгърна всички налични роти! Артилерията да бъде готова за поддръжка!)
Отсреща последва само фонов шум.
-(Тук е полковник Дан, Шеста ерлска бригада!) – поде той е още по-настоятелен тон. – (Почти сме достигнали електроцентралата, нямаме данни за ситуацията, разгръщам бригадата! Артилерията в готовност!)
Отново нищо.
„(Мамка му, само това ми липстваше сега...) – помисли си той, но дори не му мина и през ума да го изрази гласно тревогите си.
-(Какво следва сега, полковник?) – зададе логичния въпрос капитан Сарл.
-(Продължаваме според първоначалния план.) – каза той и излезе навън, оглеждайки се.
Едва сега забеляза, че всички части около него бяха спрели. Видя как силуетът на майор Виузо дотича до него.
-(Всичките ни комуникации прекъснаха, всяка една безжична система е извън строя, сър!) – докладва той. – (Какво ще предприемем?!)
-(Върни се с бронетранспортьора си и опитай да осъществиш контакт с артилерията, ние ще се разгърнем напред и ще продължим. И си отваряйте очите на четири!)
-(Разбрано, сър!) – отвърна майорът и се затича обратно.
Отново се огледа. Беше непрогледен мрак, единствените светлини идваха от фаровете на джиповете, танковете и бойните машини. Отляво им езерото беше гладко като стъкло, пусно и тъмно, като портал към ада. От другата страна гората беше мрачно надвиснала над тях, с клони, протягащи се да ги сграбчат и завлекат към гибелта, карайки ги да им се привиждат странни причудливи и гротескни форми, щом останеше загледан малко по-дълго време. Странна мъгла се беше спуснала по тази долчинка, сякаш беше в някакво гробище от филм на ужасите, виждаше как единични палци се отделят от нея, танцувайки плавно и омайващо, частиците забесняло прекаха на светлината на фаровете.
„(Това никак не ми харесва.)” – помисли си той, даде им знак с ръка всички да продължават и се върна в командния джип.

-(Загубихме връзка с „Зегна” и бригадата! Този път нищо не ни помага, генерале!) – мигом се обади капитан Марсил.
На Сариел Ефли не му трябваше да му мисли много.
-(Пригответе хеликоптера ми, лично ще поема командването на бригадата! Вдигайте всеки един наличен самолет и хеликоптер във въздуха, всички да отиват към електроцентралата! Сайер, ти поемаш командването докато ме няма. Свържете се с Висшето командване и им обяснете подробно случващото се тук. Може да се наложи да изпратят всички военни части, намиращи се в околността, тук) – каза той и излезе от командната зала.

-(Майоре, всички комуникации отказаха, нямаме връзка нито с базата, нито с останалите роти и взводове!) – докладва му Ремус.
-(Свиваме към електроцентралата! Разгърнете се и бъдете максимално тихи! Трябва да останем незабелязани на всяка цена!)

-Вражеските части ни подминаха, свиха на запад, приближават се право към югозападния край на електроцентралата. – докладва Майкъл.
-Разбрано. Засега не мърдайте оттам! Акума и дроновете да заемат югозападната площадка на бента в защитна позиция!
-Потвърждавам. – рече андроидът и с безшумен бяг напусна помещението.
Предимството им бе, че не знаеха за съществуването на кораба, целта им беше самата електроцентрала. Надяваше се нищо да не ги отклони по пътя им към нея, а и самите хълмове бяха покрити с гъста гора, която скриваше от взор любопитните погледи, целящи да надникнат към долината. Не успееха ли Акума и двата дрона да задържат достатъчно дълго време войниците, следващата защитна линия бяха самите те. Войниците и инженерите, отговарящи за зареждането и пазещи рохайските оператори. В самата електроцентрала.

-Сензорите прихванаха всички вражески цели, двадесет на брой. Оръжейният компютър ги държи, готов съм да ги премахна моментално. – докладва му сержант Кевин, мерача на бронетранспортьора, цъкайки енергично на пулта пред себе си, без да изпуска от поглед екрана си.
-Стреляй. – заповяда му спокойно лейтенант Дъглас.
Кевин натисна спусъка на джойстика. Двадесетте ракети напуснаха гнездата си от двете страни на малкия купол на бронетраснпортьора последователно за по-малко от две секунди и с рязък начален скок, се устремиха право нагоре, към среднощния мрак.

-(Говори капитан Виузо, тук „Мелра” 1-2, до „Тайфун”! Отговорете!)
-(Разгеле, най-накрая! Какво се случва, майоре, каква е цялата тази суматоха?! Изгубих връзка с бригадата, а от базата също и са не по-малко объркани от мен!) – отвърна му от другата страна майор Хиклин.
-(Майоре, вижте!) – обади се изведнъж ефрейтор Еглин.
Виузо се приведе леко, поглеждайки през тесния люк. Това което видя, бе как множество бледозеленикави светлинки излитат от края на гората, устремени към нощното небе, вертикално нагоре. След секунди, описвайки непоберима в ума рязка парабола, без да губят скорост, започнаха да падат право към земята и само след миг всичките една след друга за по-малко от секунда се врязоха в артилерията, вдигайки огромни кълбета от пламъци, прогонвайки със светлината си негостоприемния мрак.

-Вражеска машина на три часа, пет километра, извън заглушаваната зона. – докладва му спокойно оръжейникът Кевин.
-Прихвани я и стреляй моментално. Нищо не трябва да ни издаде.

-(Божичко, това беше артилерията!) – простена капитан Марви.
-(„Тайфун”, тук „Мелра” 1-2, отговорете!) – мигом се обади майорът.
-(Майоре, неизвестен обект на единадесет часа, на пет километра от нас, виждам го през оптичните уреди, но не мога да го различа ясно!) – докладва оръжейникът Дейли.
-(Веднага докладвайте това на щаба!)
И в следващия момент още една зелена светеща точка излетя от края на гората и с опияняващата грациозна парабола се стовари право върху главите им.

-От вражеската база е излетял команден хеликоптер. Приближава се право към позицията на „Кръшкач” 1-1. – обади се някъде оттам Тенши.
-Готово, вече е на сензорите ни. Заповеди, капитане? – докладва лейтенант Дъглас.
„Хаос. Работата ни е да създаваме хаос.” – прозвуча някъде от дълбините на ума му, гласът на стария Хенри Анин, човекът на когото дължеше всичките си познания.
Успехът на тази мисия щеше да определи дали ще получат превес във Войната, от която зависеше съдбата на всички им. Какво бяха няколко извънземни живота в името на тази кауза? И какво бяха един пожертван екипаж и кораб на фона на цялостната победа?
Точно така. Хаос. Не порядък и хармония.
-Свалете го. – заповяда тихо капитан Елмендорф.
Саня само леко го докосна по ръката, все едно опитваше по този начин да му прехвърли част от силите си, да му вдъхне кураж, смелост и насока за това, че решенията му са правилни. И че винаги ще бъде до него да го подкрепя в трудните моменти.

-(Изгубихме връзка с артилерията, „Мерла” 1-2 и... и хеликоптерът на генерал Ефли). – добави тихо Марсил.
Всички в залата го бяха зяпнали така, сякаш той бе виновника за всичко случващо се.
-(Какво ще правим?) – попита го тихо Акра.
-(Викнете подкрепления. Всички, които могат да пристигнат тук в най-кратки срокове. Вдигайте и всички налични самолети и хеликоптери във въздуха!) – отвърна му Сайер.

-(Не виждам нищо подозрително...) – каза му капитан Сарл, който гледаше през далекогледа си с нощно виждане. – (Просто не мога да разбера, централата си свети, сякаш всичко е напълно нормално.)
Но докато Дан гледаше незасегнатата електроцентрала, как се извисява могъщо впита насред хълмовете, със спокойното езеро от едната й страна и бушуващата стихийна река от другата, всичко му стана пределно ясно. Инвазия. Това беше вражеска инвазия и нищо на света не би склонило да промени мнението му.
-(До всички! Подгответе се за атака, отваряйте си очите на четири! Всички оръжия в готовност!) – изкрещя изведнъж Дан, при което Сарл спря да наблюдава през оптичния си уред и го изгледа тревожно.
-(Полковник?)
-(Чухте ме правилно! До всички! Огнева линия, код „Критична зора”, атака, атака, атака!)
Сарл и той мигом се върнаха в джипа, навсякъде около тях настана порядъчна суматоха и организирано движение и като едно цяло бригадата тръгна бавно напред, като неумолим и неотстъпим прилив.
„(Но кой?) – мислеше си трескаво Дан. – (Кой би имал дързостта да ни нападне на родна земя, в сърцето на Елсизия? Кой?!)

Оставаха осемнадесет минути до края на зареждането, когато реши, че не може да го отлага повече.
-Акума, дроновете минават директно под твое командване. – заповяда Елмендорф.
-Разбрано. – отвърна му механичният глас на андроида.
-Разстояние?
-Вражеската бригада е на четири километра от електроцентралата, в долината, между езерото и гората. – докладва му Брус.
-Специалните части са на два километра източно откъм позицията ми, насред гората. Не мога да прихвана всички, само част от тях. Ще изчакам да се приближат още. – отвърна и Акума.
-До всички... – поде тихо капитанът. – Локализирайте и определете командните звена! Те са с приоритет! Огън!

-Rehe ath eihy aestt verr ni albglara... (Нещо в централата сякаш се размърда...) – обади се до него капитан Сарл, който съобразително продължаваше да съблюдава наоколо през далекогледа. – Khelliss! (Божичко!)
Още не бе простенъл, когато множество проблясъци в странни цветове просветнаха в мрака от бента на електроцентралата. А после нощта оживя.
С мощен грохот избухнаха два от командирските танка отстрани него – нажежените им до бяло отломки като фойерверки се пръснаха навсякъде, нанасяйки поражения на машини и войници, които изпопадаха като съборени от ураган дървета. Миг по-късно от другата страна още един командирски танк бе поразен – амунициите му се взривиха, образувайки незабравим и зловещ спектакъл в сянката на долината. Могъщите трясъци, долетяли изведнъж като приливна вълна отсреща се сляха със звуците на експлодиращите им машини и сякаш му се стори, че са в пъти по-малко, отколкото тези, огласящи пораженията им. Виковете и командните крясъци на войниците му бяха тотално заглушени от буйния рев, долитащ откъм електроцентралата и експлозиите около него, сякаш настана пълен хаос и никакъв порядък не можеше да го обори.
-Haur eihy saya! Vamyen auraen: HAUR EIHY SAYA!!! (Към гората! Всички части: КЪМ ГОРАТА!!!) – надигаше глас Дан и ръкомахаше, опитвайки се да надвика ехтежите на оръдия и картечници, но никой не го чуваше.
Войниците и частите му започнаха да стрелят на поразия към отблясъците, но не много от оръжията им имаха обхвата да стигнат до електроцентралата – по негова преценка поне три-четири километра ги деляха от евентуалните вражеските позиции. Единствено артилерията, самолетите и хеликоптерите можеха да ги спасят сега.
„Me esta li nemraen sar mikh? (Но що за врагове са това?)” – запита се Дан и изкочи от джипа си.
Снаряди, които оставяха дири като огнени езици зад себе си, разноцветни непрекъснати лъчи, все едно са лазери, криволичещи като спирали ракети, които с параболи се стоварваха отгоре им, плътни и ярки енергийни сияния, прекъснати и не, превръщащи за промеждутъци нощта в ден, оръжия, които запалваха като факли цели взводове и стапяха машините му сякаш са пъхнати в огромна ковашка пещ. Всичко разумно в него крещеше, че не биха могли да се мерят с тези врагове.
Още не се бе отдалечил и на десетина метра от командния си джип, крещейки безпочвени заповеди като обезумял, когато една ракета го порази, усети как пламъците като камшик полазиха тила му, а ударната вълна изкара въздуха от дробовете му и го събори по лице на меката, смазана от веригите на танковете и бронетранспортьорите трева.

-Оставих целите да се доближат до седемстотин метра от електроцентралата, сега имам пълна видимост към всеки един команден обект на специалните части. – докладва Акума.
Сензорите й бяха прихванали всички командири, беше ги разпознала по пагоните, които Тенши беше анализирала и пратила към изкуствения й ум, информация за които беше намерила в интернет мрежата на тази планета. От радарите й във всеки един момент постъпваха данни към всички самонасочващи се куршум в пълнителя на гаусовата й пушка – разстояние до врага, скоростта му и посоката му на движение, влажност, плътност и температура на въздуха, променливи за въртенето на планетата и гравитацията й, посока и скорост на вятъра, въздушното съпротивление, причиняващо изменение на скоростта на куршумите й с времето и падането им вследствие на планетарното привличане – всичко необходимо, за точната стрелба.
Натисна спусъка.

Нещо в мрака на електроцентралата отсреща заприсвятка бясно и гневно, и толкова бързо, че отблясъците сякаш се сляха в един, като самотна и непозната звезда сред небесната сфера.
Последваха съскащи свистения, като предизвикани от сили непринадлежащи на този свят и видя как майор Бертал и капитан Хаусбург, заедно с половината взвод падат поразени като от метален дъжд. В дърветата се забиха множество заблудени куршуми, прекършвайки коравите им стволове, които с вековен и гърлен грохот, сякаш в стоновете им отекваше стаеното недоволство на самата земя, се понесоха бавно и траурно към гниещата си гибел.
Миг по-късно, когато отсреща долетяха бумтежите, като от далечен вой на водопад, разбиващ се в скалите, сред ротата цареше изряден смут, всеки крещеше команди и войниците се разгръщаха. Снайперистите приклекнаха, понечвайки да отвърнат на безмилостната стрелба, когато отсреща в мрака звездата просветна отново.
Сега, без защитата на изпопадващите дървета, целият Втори взвод беше покосен като от слана, снайперистите бяха повалени като кегли, устремът на специалните части беше спрян.
-Tiarr albveirarahten ni! Tiarr sahen erenrahten si eden slyss, simen! (Разгърнете се! Не стойте на едно място, напред!) – изкрещя някой, но тонът му се стори далечен и непознат, като от сън.
Раймар не успя да познае гласа му. Никога досега такъв страх не се беше стаявал за толкова дълго в сърцето му – дотолкова, че тялото му да откаже да го слуша.

-Обезвредих взвод и половина, останалите се пръснаха. Мисля, че ще се опитат да обходят електроцентралата. Свърших самонасочващите куршуми, продължавам с обикновенните. Ще черпя информация от въздушните дронове. Бойните дрони – в атака! – отекна отново гласът на Акума.
Двата дрона, които досега левитираха в покой над главата й, се размърдаха, сякаш събуждайки се от дълбок сън и плазмените им оръжия и лазери засвяткаха в мрака, подпалвайки всяко едно дърво и растение, до което се докоснеха. След миг пламъци обхваната гората.

-(Но сър, все още имаме цяла бригада там!) – възпротиви се Сайер.
Но гласът от другата страна на линията бе непреклонен.
-(Тъй вярно, сър, както заповядате.) – остави слушалката и се обърна към Марсел. – (Отзови всички самолети и хеликоптери.)
Офицерите го изгледаха невярващо и недоумяващо.
-(Какво става?!) – доближи се до него Акра. – (Какви са тези безумия?)
-(Президентът лично е изпратил четири свръхзвукови бомбардировача към електроцентралата. С ядрено оръжие на борда им...)
Генералът ококори очи.
„(Побъркано президентско копеле...)”

-Мисля, че няма да е зле да чуете. – обади се Тенши. – Четири свръхзвукови ядрени бомбардировача летят насам. След двадесет и една минути ще са тук.
-Колко време още ни остава?
-Дванадесет минути, капитане. – отвърна му Тери.
-Добри новини. А пък останалите почти са унищожени. Бригадата отстъпва към гората, отчаяно търсейки спасение, а специалните части все още упорито се опитват да отстояват, но и тяхната е свършена. – прошепна му Саня.
-Изглежда почти сме изпълнили мисията си. Остава само още едно нещо – да планираме изхода.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:32
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Когато дойде на себе си, откри, че около него е непрогледен мрак. Короните на дърветата бяха надвиснали съдбовно над главите им, навсякъде по тревата бяха налягали, насядали и приклякали войници, с оръжия в готовност за стрелба, усещаше топлината, която лъхаше от двигателите на малкото оцелели машини – обливаше го сякаш беше влязъл в горещ минерален басейн.
А и тишината... Подобна тишина можеше само да го побърка.
-(Какво става, какво се случва?) – простена тихо той, разтривайки врата си.
-(Нещо ни нападна, не знаем какво беше това, полковник. Всички командни звена са унищожени, една-трета от личния състав на дивизията е унищожен или небоеспособен, останалите се изтеглихме и не знаем какво да предприемем! Разчитаме на заповедите ви, сър!) – отвърна му някакъв войник, чиито образ бе размит от мрака. Не видя нито пагона с ранга му, нито нашивката, на която бе изписана фамилията му.
Полковникът потърка очи – мислеше трескаво, но дори и той не знаеше какво да предприеме. Като че ли едва сега всичките му спомени нахлуха пресни в ума му. Как биха могли да се мерят с подобен враг, какво биха могли да сторят?
Изведнъж до ушите им достигна ревът на реактивни двигатели и режещият звук от лопатките на перките на хеликоптерите – нова надежда обви сърцето му. Повечето от войниците се изправиха и заозъртаха наоколо, самият той направи същото. И тъкмо се изправи и щеше да изкрещи заповед за подновяване на атаката, когато същият този стон на надежда бавно заглъхна и замря, докато не останаха само звуците, които го бяха посрещнали след идването му в съзнание.
„(Какво, двеста дявола, се случва?!)” – помисли си той, докато усещаше стотиците въпросителни погледи, впити в него.

Отстъпиха, докато излязат от обсега на това, която бе открило огън по тях. Свиха на юг и обходиха хълма по подножието му с цел да атакуват централата по фланговете, скиршно надявайки се, че ще стигнат незабелязани поне до самите бетонни пристройки – толкова, колко им е нужно, че да не се излагат на това открито пространство на вражеската стрелба. И точно тази им стратегия ги възнагради с най-голямото им откритие.
-(Божичко, какво, да му се не види, е това?!) – простена тихо ефрейтор Раймар.
В подножието на хълма, където гората привършваше, започваше обширната долина, разцепена от реката, която се спускаше от електроцентралата. А в долината лежеше космически кораб – точно от този тип, какъвто бе свикнал да наблюдава от филмите – масивен, титаничен, изпълващ с респект и страхопочитание. Ала не му липстваше и мистика – целият му корпус бе тъмен и мрачен, сякаш обгърнат в призначна мъгла. Нещо, което ги караше само да си задават хиляди въпроси.
Ако не беше толкова слисан, че да не забелязва нищо около себе си, щеше да види, че всичките му другари зяпат с не по-малко изумени погледи от него – сякаш бяха загубили ума и дума.
-(Сега разбирам всичко...) – поде тихо Ремус. – (Този кораб черпи електроенергия от централата. Зареждат го!)
Останалите го излгедаха недоумяващо. Сигурно едва ли щяха да отрекат, че през ума им не е минало, че дрънка пълни глупости. Но щом се замислиха, от дербите на съзнанието им нещо загатна, че именно това е самата истина.
-(Не знам какво целят, но не вярвам да е нищо добро! Хайде, трябва да ги спрем на всяка цена! От това зависи съдбата на всички ни!) – подкани ги Ремус.
-(Да не стоим повече тук, движение, в атака!) – подвикна и някой друг и след миг отряда отново изчезна в мрачните дебри на гората.

-Тук Вилхелм, вражески части откриха кораба. Засякохме ги за малко на сензорите. – докладва лейтанантът.
-Не мисля, че е нещо сериозно, няма как да докладват на никого. А пък не мисля, че ще намерят начин да ни спрат. – каза Саня.
-Още седем минути, капитане! – провикна се Тери от командните пултове.
Капитан Елмендорф се огледа наоколо. Никога и не бе предполагал, че ще е толкова лесно, сякаш е детска игра. Войниците и инженерите му бяха невъзмутими, необръщайки внимание на нищо друго, което не влиза в задълженията им, дори и операторите и техниците на тази централата все едно се бяха примирили с участта си и никой от тях не мърдаше или не говореше.
-Тенши, корабът минава под твое командване! – заповяда изведнъж той. – Няма време, трябва да помислим за нещата по-нататък. Вил, евакуирай всички от кораба и се отдалечете колкото се може повече от него! Майк, вие направете същото. Ние ще ви последваме когато изпратим сигналът. Защото когато това се случи, Едмър, искам да взривиш термоядрените ракети на борда, така че и частичка да не остане от „Венсер о морир”!

-Пф, това не прозвуча добре... – простена тихо Ерика и мигом затвори куфара си, изправяйки се.
След миг и останалите мъже и андроидът нахлуха в помещението.
-Хайде, вдигайте се, трябва колкото се може по-бързо да се отдалечим оттук. След малко ще стане страшно. – забута ги един след друг грубият мъж към стълбищното пространство.

-Зареждането е установено. Разгъвам транспланетарния предавател, активирам протокол „МЗП-167СМ4Б-346С3И”. Изпращам местоположението и състоянието ни до „Еменси”! – разнесе се благословеният глас на Тенши.

Все още стояха спотаени в гората, умувайки какво да предприемат, когато цялото небе се озари в ослепителен кърваво-червен проблясък.
Дан и оцелелите му командващи мигом се обърнаха и насочиха погледи нагоре – короните на дърветата скриваха голяма част от гледката им, но на база това, което зърваха ясно можеха да си изградят представа за случилото се.
-(Всички части, в атака! Всички: В АТАКА!!!) – изкрещя се изведнъж полковникът и без да чака другите, извади пистолета си и се втурна напред.
Цялата оцеляла бригада го последва.

Бледият червено-бял проблясък изпълваше целия хоризонт, като самотна кула в нощта и чезнеше безследно някъде далече в мрачния небесен свод.
-(Какво е това? Какво правите?!) – раздърпа се изведнъж Мордекай.
-Разпространяваме надежда. – отвърна му Командирът и го бутна грубо напред.
-(Това е сигнал са помощ, нали? Викате и другите като вас...) – простена изведнъж Аруен.
Мъжът не сметна за нужно да й отговаря каквото и да било.

-(Мисля, че трябва да видите това!) – нахлу с гръм и трясък през вратата полковник Давон.
Почти цялото командване на базата се изсипа навън, на терасата. И останаха онемели, с виснали усти.
-(Какво, за бога е това?!) – прошепна тихо Сайер. Всички усетиха как паниката се бе прокраднала в гласа му.
Но другите не му отговориха изобщо, защото още по-голям страх бе сковал сърцата им – толкова, че да не могат да намерят и дума, за да опишат това, което виждат.
-(Изобщо не ми дреме какво е казал президентът, веднага върнете всички хеликоптери натам!) – изкрещя изведнъж Акра, с което изкара всички от унеса им.

Почти бяха достигнали електроцентралата, когато всичките им надежди рухнаха.
-(Все още не е късно, можем да го спрем!) – изкрещя дрезгаво някой. – (НАПРЕД!!!)
И всички се втурнаха.
Само миг по-късно отсреща заприсвяткаха заслепителни светлини и другарите му започнаха да падат един след друг в мрака, поразени от вражеските куршуми. Бяха на по-малко от петдесет метра, видяха врага пред себе си и отвърнаха ожесточено на огъня. За миг стрелбата спря, но само след секунда нещото показа оръжието зад ъгъла си и продължи да сипе смърт за братята му по съдба и оръжие.
По-малко от десетина бяха успели да стигнат до площадката. При прехвърлянето й, още трима бяха покосени от смъртоносния метален дъжд – сред тях и Ремус. Останалите мигом се прикриха където намерят преди куршумите да се достигнали и тях. И повече не можеха да помръднат.
„(Трябва да го спра, трябва да го спра...) – не спираше да си мисли Раймар. – (Чувствам, че животите на всички ни зависят от това...)”
-(Не можем да стоим така, трябва да направим нещо!) – изкрещя той, и гледайки тънкия лъч в далечината без да чака никого се втурна напред.
Другарите му го последваха, оръжията отсреща отново затрещяха и още души паднаха покосени. Възползвайки се от преднината си, изкочи зад бетонния ъгъл и налетя право върху врага. Изби оръжието му със своето и от упор изстреля автоматичен откос. И мигом усети мощен удар в корема, който го отхвърли назад, причинявайки му петна на зрението и болезнени травми, които го караха да крещи.
За първи път виждаше подобно нещо. Врагът му изобщо не беше жив. Беше робот. Механичното му тяло лъщеше тъмносиво-синьо на бледата светлина на площадката, водеща към вътрешността на централата, но лицето му беше женско, светло почти колкото техните. Изкуствено, но перфектно изваяно, никакви емоции и чувства не му бяха присъщи – само златистите очи с плеещ отблясък, които сега бяха впити право в него. Сребристата му коса се вееше омайващо и примамващо сред лекия ветрец.
Роботът тръгна към него. Пренебрегвайки травмите, се опита да се размърда и да извади пистолета си, но врагът го изпревари, стисна го силно за шията и го вдигна на метър от земята.
-Говори Акума. Всички вражески части за обезвредени. – каза неразбираемо той.
Нещо в следващия момент изсъска. Проблясък озари полумрака, а когато студеното острие прободе вътрешностите му още по-хладен вик се изтръгна от устата му. Кървави петна заиграха по зрението му.
„Khelliss, viass arlin para onsi... Edinkh viebl vamy viass serr seth para?! (Божичко, как боли само. Защо винаги всичко трябва да боли?!)” – помисли си в един последен отчаян миг Раймар.
Роботът го пусна грубо на пода, сякаш вече беше ненужна парцалена кукла.
„Meass arnasi, Nerry... Meass mahren geard arnasi... (Съжалявам, Нери... Толкова много съжалявам...)”
И затвори очи.

-Разбрано, Акума. Ела при нас, скоро ще предприемем евакуацията. Вил?
-Отдалечихме се на около три километра от кораба и продължаваме с всички сили. Движим се към отряда на Майк.
-Не ни чакайте нас, ние ще тръгнем подир Брус.
-Разбрано.
-Петдесет секунди минаха, остават още десет докато предавателят се зареди напълно. Всичко е оптимално, нещата изглеждат добре... – докладва техникът Тери. – Готово, капитане, предавателят има енергия да изпрати сигнал до „Еменси”!
Капитанът едва сега си отдъхна напълно. Чу и въздишката на Саня до себе си, а и на няколко от инженерите и войниците му.
-Тенши, ти ще се върнеш на „Еменси”. – промълви изведнъж той, при което всички впиха изумените си погледи в него.
По комуникационната линия беше настанало пълно мълчание.
-Капитане? – попита след секунди изкуственият интелект.
-Нямаме време в излишни спорове, Тешни. Трябва да разкажеш на хората ни всичко, което се случи. Ти си надеждата ни сега.
-В такъв случай, ще вървя. И не се отчайвайте – ще се върна. Ще се видим пак.
-Да, Тенши. Ще се видим пак...
„В някой друг живот...” – помисли си капитан II ранг Стефан Елмендорф.
Не посмя да го каже.



Глава първа
Сага за самотната планета


22-ри март, 2617-та година по Човешкото летоброене, някъде на повърхността на „ДРМ-07454В-2”. Година 49-та от Падението на Аралдон.
Всичко започна, когато един от информаторите им сред човеците им донесе, че Мартин Бенет, високопоставен софтуерен инженер от средите на „Еменси”, ще прекара няколко дни на Алмейра – родният дом на мерийците, известни в архивите на хората като „Хомо Мериус”, а от известно време насам и на много малка част от ренаите – и по точно от около петдесет години, след като хората най-хладнокръвно бяха гръмнали родната им планета – близнака на Алмейра – Аралдон с десетки хиляди мегатонове термоядрени ракети. Това беше златна възможност, която Съпротивата в никакъв случай нямаше да пропусне. И още по-малко – да им го върне по подобен начин.
Замисляните планове се утвърдиха и след като информацията им се потвърди от още два изключително надеждни, поне според лидерите на все още съпротивляващите се мерийци и ренаи, разузнавателни източници. И именно това още повече засили жаждата за мъст и дългоочаквана разплата, особено сред по-младите, които, иронично, бяха родени след унищожението на Аралдон и не малка част от тях бяха от Алмейра. Но никой си нямаше напредстава с тези си действия каква лавина от съдбоносни събития щяха да отприщят за вбъдеще. И в центъра на всичко стоеше една жена – все още млада и невинно изглеждаща, в зората на годините си. Защото всички бяха единодушни, че няма по-подходяща личност от нея за подобна задача – а именно да оплете в мрежите си въпросната личност от мъжки пол и да го довете в тайната им база. Едва ли щеше да й е трудно. После останалите си знаеха работата какво да правят с него.

Ароматизаторът, закачен на горното командно табло се поклащаше ритмично. Беше по-скоро сувенир, талисман за късмет, отколкото предмет с ясно изразена функция. Тихият басов звук на двигателите изпълваше цялата кабина, но майор Кайто Оберон дотолкова беше свикнал с него, че го приемаше за даденост – като дишането и сърцебиенето си. Както и скучните патрули, понякога траещи с дни.
С щурмовака си в момента прелитаха над опустелите земи на територия, някога наричана „Етарл”, а днес известа само като една от областите на тази планета – но дори и в миналото си не се бе славила с особена популация. А и как би могла? Накъдето и да погледнеше, от край до край имаше само голи и мрачни сиви скали, зъбери и върхове, пронизващи оранжевото небе на Алмейра. А високо в него, като самотен каменен страж, обляна от слънчева светлина, жълтенееше пустата повърхност на Аралдон – планетата, която събратята му бяха върнали в каменната ера преди около половин век.
Едва сега осъзнаваше защо в академията учеха неща отпреди два века – просто защото явно от самото начало си бяха втълпили да му дадат машина, близо седем пъти по-възрастна от него. Но машина, може би по-добра от всичко, което човеците бяха създавали досега.
„Каква ирония само... Гениалността на инженерите – да се хвалиш, че си създал нещо, което разрушава...”
Отляво, откъм един от спийкърите се разнесе тих предупреждаващ звук, като тананикане. Още преди да му хвърли поглед, му бяха ясни нещата. Протегна ръка и включи електронните противомерки. Няколкото допълнителни индикатора светнаха.
-„Мизар”, тук „Фенрир” 1-1, вражески обекти на десет километра, сред склоновете. Очаквам нареждания.
-„Мизар” до „Фенрир” 1-1. Продължавайте патрула си. „Полтъргайст” да се погрижат за тях. – отвърна диспечерът.
-Разбрано, база, поемаме ги. – потвърди капитан Бъртън, пилотът на „Полтъргайст” 1-1.
-Е, Пейдж, как я караш? При мен е пълна скука, както винаги. Но пък за сметка на това гледката е незабравима, трябва да я видиш някой път... – поде Кайто Оберон.
Последните години си беше разменил повече думи с нея, Итън и Скот, отколкото с близките и семейството си.

-(Бързо, ще го изпуснеш! Стреляй, стреляй!) – изсумтя за пореден път Гарил.
-(Прекалено дълго стоим на открито, ще ни засекат!) – завайка се и Янис, впила тревожния си поглед в бавно смаляващия се в далечината щурмовак.
-(Това вече на нищо не прилича! Ще погубиш всички ни, стреляй най-сетне!) – подкани го и Нарсил.
Изведнъж се обърнаха към Леамас, която със зоркия си поглед следеше неотлъчно противниковия самолет, очаквайки от нея заповед или най-малкото поне някакъв намек нейн за действие.
Верас довърши набързо приготовленията по прихващането.

Няколко аларми в щурмувака му се разпищяха. Кайто не направи почти нищо – освен да повиши леко глас, опитвайки се да ги надвика, докато продължаваше да си лафи с Пейдж.

Ракетата излетя с грохот от кутията си, устремявайки се с неимоверна скорост към вражеския щурмовак, който започна плавно да захожда наляво.
-(Обръща се!) – кресна панически Янис.
-(Никой не се обръща. Ракетата ще го довърши.) – за пръв път се обади Леамас.
Гласът й беше хладен и груб, сякаш извираше от дълбините на студен кладенец. Пронизваше с еднаква сила както неприятели така и приятели, карайки неспокойни чувства да се зараждат в сърцата им. И най-много от всички им мразеше човеците. Но никой не проумяваше и не беше разбрал откъде идва това й желание за такава неистова мъст.
След миг Янис и Нарсил нададоха предварителни победни викове, виждайки как ракетата лети право към целта си без нищо да я отклони – от години не бяха сваляли вражески машини, постоянно осъвършенстваха оръжията си, но само търпяха поражение след поражение, губейки добри събратя и приятели. Всеки от тях знаеше, че ако успеят в сегашното си начинание, ще повдигнат морала на всички. И ще последват нови и нови победи...
Но избързаха с възторжените си възгласи. Изведнъж, съвсем близо до щурмовака, ракетата рязко се отклони и се заби в близкия хълм – сякаш беше рикоширала от някаква невидима стена – и пламъците й обгърнаха скалистото било.
-(Да му се не види, винаги става така!) – изкрещя бясно Верас и блъсна кутията с командния пусков пулт в скалите. – (Безполезен боклук!)
-(Да изчезваме оттук, ще обърне!) – изкрещя Янис и се втурна назад.
-(Спокойно, няма, продължава да си завива...) – опита се да я успокои той, гледайки как щурмовакът продължава спокойно да си захожда, сякаш изобщо не им обръщаше внимание.
И изведнъж, буквално от нищото, пред тях се появи друг кораб – много по-голям и различен от всичко, с което се бяха сблъсквали досега. Не го бяха очаквали. Именно и затова реакцията им закъсня.

Бъртън и Кейси Марло стреляха с гаусово оръжие мигом щом изключиха камуфлажа на „Полтъргайст”. Трясъкът беше оглушителен, като гръм, който отекна в ушите им, когато хиперскоростният снаряд разкъса звуковата бариера и ударната вълна се разля като сфера във всички посоки, вдигайки пушек и прах откъдето преминеше. Плътната огнената диря, като от огнехвъргачка, която остави след себе си, беше с поне три пъти по-широк диаметър от самата амуниция, целият кораб се разтресе, сякаш бяха попаднали насред епицентъра на земетресение, конструкцията му изскърца жалолито, както всеки път правеше, когато се опитваше с всички сили да се съпротивлява на нечовешки мощното оръдие.
Отнесоха целия връх на хълма. Парчета скали с всякакъв размер се разлетяха във всички посоки, някой пусти и студени, други превърнали се набързо в зачервена лава, съскащи ядосано задето бяха нарушили покоя им. Нищо не можеше да оцелее след подобен изстрел. И все пак...
-Тук „Полтъргайст, съкрушихме вражеската съпротива, радарите не засичат нищо. Но изпитвам съмнение, че някои обекти все пак успяха да се укрият в подземните пещери. Навярно оттам са изникнали и така ненайдено се появиха. – докладва подробно капитан Бъртън Марло.
-Тук „Мизар”, разбрано „Полтъргайст”. Предприемете действия, каквито сметнете за нужни. – отвърна им Пейдж.
-Разбрано. Зареждам противобункерна ракета...
След секунди целият хълм оживя, сякаш беше някакво чудовище, въздигащо се от хилядолетен сън.

Това бе нощ, която щеше да запомни завинаги. Беше нереална и неестествена, сякаш се бе озовал на повърхността на някаква друга планета. Горе, високо над главата му, Алмейра сияеше в пълния си блясък, имаше чувството, че ако се протегнеше, може да я сграбчи в шепите си – такива емоции придаваше на всички, които я зърваха, толкова близка изглеждаше и толкова бяха свикнали с присъствието й. Но същевременно им бе и толкова далечна и чужда, както и народът, който я обитаваше.
И въпреки всичко, нощта бе красива и незабравима. Щом погледнеше нагоре, му се завиваше свят – цялата гледка се заемаше от красивите звезди и полусветещите върхове на сгради и небостъргачи, които се извисяваха високо нагоре.
Но в тази нощ, имаше и нещо друго. Мигом щом погледна нагоре, усети че всичко ще бъде различно – долови го в самия въздух. Появиха се и нови светлини – светлини като от падащи звезди, но стотици пъти повече и толкова начесто, сякаш бе попаднал сред рядък астрономически феномен. И после всичко светна, сякаш настана преждевременен ден – грохот обхвана целия град, като далечен непрекъснат тътен на гръмотевици, усети как асфалтът под краката му завибрира, все едно стадо безброй диви животни препускаше по него. Колите на алармите завиха, птиците запляскаха звучно с криле, отлитащи незнайно в нощта. А странните светлинки падаха и падаха, като неспирен порой. Погледът му бе привлече от една, идваша право към града.
Когато изчезна от погледа му зад високите небостъргачи, внезапната светлината изгори очите му. Кънтежът беше страшен, сякаш бомба избухна в очите му, навсякъде се посипаха строшени стъкла. Нещо го събори, все едно гореща въздушна струя като камион го беше блъснала, усети как цялото му тяло започва бавно да изгаря, сякаш се бе озовал в самия ад...

Карин Арл се изправи рязко в леглото си. Въздишка се изтръгна от устата му, усещаше как сърцето му бясно като тъпан бумти в гърдите му – целият беше плувнал в студена под. Толкова често се връщаше към онази злощастна нощ, че се питаше дали някога споменът за това ужасяващо преживяване ще го напусне... Преди да го погълне, както бяха погълнали родната му Аралдон...
Според часовникът, вече трябва да е ранно утре. Когато се приготви, отиде първо в импровизираната им столова, както правеше всяка сутрин. Вече се чувстваше прекалено стар и немощен, а толкова много работа имаше да се върши... Войниците му, мъже и жени, млади и възрастни, както винаги го поздравяваха, щом го срещнеха по коридорите, по които преминаваше – докъде от учтивост, докъде от подчинение.
Взе си малко храна и вода и седна на една отдалечена маса в ъгъла. Денят му беше започнал кофти, но не очакваше толкова да се вгорчи.
Леамас нахлу с гръм и трясък в помещението, претърси го набързо с поглед и рязко се насочи към него – седна без покана и заговори без поздрав.
-(Къде е сестра ми, трябва да говоря с нея?!)
Карин я огледа – косата й беше мръсна и зацапана, ръцете й ожулени, дрехите й скъсани и покрити със засъхнала кръв и кал, а лицето й – със сажди и на места белези. Но дори и хиляди рани не можеха да скрият безразмерната й красота – като ангел сред нация от уроди.
-(Кои изгуби днес?) – попита тихо той, зает със закуската си.
Изражението й поомекна. Сведе глава.
-(Нарсил и Верас. Технологията, която ни донесоха от разузнаването не струва!) – отново забушуваха нотките огън в гласа й. – (Отбиха я, сякаш беше парцал. Докога ще продължаваме така? Докога? Само губя войиците си, а нищо не можем да направим на онези мизерни човеци!)
-(Изришно ти заповядах да спреш с тези безумни акции. Виждаш, че няма резултат.)
-(Трябваше да опитам. Технологията изглеждаше обнадеждаваща. Трябваше да опитам! Не мога да стоя със скръстени ръце.)
-(Не можеш. И точно там ти е проблемът. Предпочиташ да действаш, вместо да мислиш.)
Леамас се изправи рязко – в очите й бушуваха неистови пламъци на гняв и омраза.
-(Седни си!) – изсумтя тихо той.
Колкото и да беше необуздана и непокорна, се подчини под съскащия му тон.
-(От днес ти забранявам да напускаш базата...)
-(Какво?! И как мислиш да се противопоставим на човеците? Някаква нова стратегия ли имаш?)
Карин само се усмихна леко.
-(Може да се каже.)
-(Може би после ще ми я разкриеш. Първо, искам да се видя със сестра си...)
-(И точно в това е същността на нещата...)
И той й разказа в подробностти за плана, които бяха съставили и задействали вчера, докато нея я нямаше. Доставяше му наслада как усмивката на Леамас все повече и повече се разширяваше – хладна, зловеща и ехидна.

Първо започна като грохот – далечен, сякаш някъде там могъщ водопад блъскаше по скалите, изливайки вековната си злоба на отегчителната си и еднообразна съдба. Постепенно се усилваше, все едно се доближаваше неумолимо към него, но същевременно не го правеше. Всичко около нея се изпълни с енергия – прозорци, сгради и павета завибрираха сърдито, напомняйки на всяко едно живо същество за безмълвното си досега присъствие. После нещо закри слънцето – сякаш Аралдон хвърляше злопаметната си сянка върху повърхността и обгърна целия град в мрак. И тогава го видя – огромната му конструкция мина на по-малко от километър от върховете на най-високите небостъргачи, тътенът му й напомни за звука на Командирите, които неспирно патрулираха из цялата планета, но бе по-плътен, по-велик и могъществен – дотолкова, че се принуди да си запуши ушите и да погледне с уплаха нагоре към безжизненото метално туловище на прелитащия космически кораб.
Йерин го проследи – беше се отбила на булевард „Симен”, с не много високите модерни сгради от двете му страни. Видя как сивото му туловище се спусна с грация, неприсъщна за размерите му. Никакви светлини не искряха по корпуса му, било то навигационни или просто отличителни.
„(Логично. Ако бях НЛО, и аз нямаше да светя...)” – помисли си тя.
А човеците бяха повече от логични. Нанасяха им поражение след поражение и за петдесет дълги години Съпротивата не беше извоювала нито една победа. А и пристигането на допълнителни части на човечеството допълнително щеше да обезсърчи положението им. Как щяха да им се противопоставят сега? Нима каузата им беше загубена и всички бяха обречени? Не и докато последният от Съпротивата дишаше.
Единствено на корпуса му имаше надпис, гравиран в самия него – Йерин успя да го зърне за кратко, докато преминаваше над нея и той гласеше:

КАНУМ ВЕНАТИКОРУМ

Каквото и да означаваше това на техния им странен, но същевременно толкова красив и нежен език. Тя беше една от малкото, които го знаеха, именно и затова я бяха изпратили на тази мисия, но точно тези думи й се падаха пределно безизвестни.
Космическият кораб се плъзна изключително меко и плавно по релсите на десет километровата полоса и бавно започна да се стапя в далечината, докато убиваше енерцията си. Как й се приска изведнъж да се разбие, да кривне от пътя и да погуби всичките човеци на борда му, включително и тези по диспечерските кули и наземните екипи. Милиони хиляди тонове провизии и оръжия щяха да бъдат унищожени, враговете им щяха да бъдат сразени с нищожно усилие на съдбата, а те щяха да триумфират и да наложат най-накрая волята си над поробителите... Уви, за съжаление това никога нямаше да се случи. Хората бяха прекалено напред с технологията, прекалено много разчитаха на нея, да ги прикрива и да ги защитата... И го вършеше. За тях също технологията беше единствената им надежда. Но докато те нямаха ресурс, напредваха изключително бавно, разчитайки предимно на не толкова надеждни външни източници, то човеците имаха неимоверна преднина спрямо тях, във всяко едно отношение. Каузата си им беше загубена още от самото начало. Затова на всяка цена трябваше да успее с тази мисия.
„(Звездица насред мрака...)” – помисли си Йерин и в следващия момент се озърта неспокойно и уплашено.
Още веднъж се повтори. Грохот, сянка, трепет... В пъти по-силни от предишния път. Вторият кораб, който прелетя над Валто беше поне два пъти по-широк от първия и най-малко три пъти по-дълъг от него – над града настана продължителен мрак, ужас и паника обвзеха сърцето й докато наблюдаваше как демоничното му туловище плавно се изнизва над сградите като стара филмова лента, устремено към полосата. Коремът му проблясваше несиметрично, когато имаше някой по-светъл или изпъкнал детайл, двигателите му реваха като разярено животно, зовящо за помощ, притиснато безмилостно в ъгъла.
-Мик-ро-лаб... – просрича си тихо тя името му. – Микролаб... (Хич не е „микро”, така като гледам...)
Новините за Съпротивата в никакъв случай нямаше да бъдат добри. Никога досега два кораба и то с такива размери не бяха кацали на Алмейра след Окупацията. Какво ли носеха допълнително? Какво ли целяха?
Донякъде знаеха какво носеха. И тук свършваше лесната част... И започваше мисията й. И въпреки че гледката по приземяването му сигурно щеше да бъде спектакълна, тя я пропусна и потегли бавно булеварда.

Пътуването беше отвратително. Толкова отвратително, че щом корабът се приземи, Бенет първи го напусна. Двадесет и седем седмици затворен в консервена кутия. А нещо не му се нравеше и самата планета... Какво им ставаше на всички? Екипажът един мрачен и нацупен, механичен и безчовечен, изкуственият интелект и той, за кораба да не говореше, планетата не изглеждаше по-добре, а покрай всички тях и него го прихвана...
Пръв и единствен го посрещна полковник Леонард Елмендорф – висш офицер от разузнаването на Алмейра и може би човекът, притежаващ най-изключителни правомощия от всички тук – от защитните системи и нарежданията, до командването на отбранителната флота и термоядрения арсенал. Освен това и той беше нещо като... управител на цялата планета. Неофициален, разбира се. Сега беше изцяло цивилен, обикновен гражданин, с нищо непривличащ внимание върху себе си. Ако тръгнеше да се разхожда по улицата на някой град в този си вид, щяха да го подминават сякаш беше част от всекидневната еднообразна тълпа.
-Господин Бенет... – подаде му ръка той.
-Радвам се да ви видя, полковник. – пое я Мартин.
-Как беше пътуването? Предполагам, че не ви се е отразило добре?
-Какво да си говорим... Чувствах се като скрап във фабрика за рециклиране. Постоянно ми се струваше, че дори и космосът иска да ми удари някой шамар, задето толкова смеем да се надуваме в пространството му.
Полковникът само се усмихна леко.
-Познато чувство. И моето пътуване не беше от най-комфортните, още го помня, да не повярва човек. Ще кажеш, че й има нещо на тази част на космоса – пълзи в самата материя. И затова от тридесет години си стоя тук и не смятам скоро време да мърдам. Даже никога, честно казано. Е, хайде да вървим, ще ви покажа лабораторията ви и жилището. Сигурно ще искате да си починете...
-Зарежете, полковник, последните двадесет и седем седмици спя по дванадесет часа на ден. Станало ми е вреден навик. Да се заемаме за работа направо и по-бързо да се махам от това свърталище...

-Е, полковник, разкажете ми как стоят нещата тук? Духовете как са настроени? – попита след малко Мартин докато ховърмобилът им безшумно ги откарваше към вътрешността на „Човешкия град”. Името Сан Куентин определено му подхождаше. И особено искрящия енергниен щитов генератор горе, в центъра...
-Духовете определено са положително настроени, господин Бенет. – отвърна полковникът, хвърляйки небрежен поглед към бледия купол. – Уверявам ви, че можете да се разхождате най-спокойно по който и да е алмейрски град – дори няма да ви обърнат внимание. Дори и аз, при положение че всички знаеха кой съм или се разхождах по улицата и им го крещях с цяло гърло – просто изобщо не би ги заинтригувало. А и как би могло? Мерийците и ренаите се мразят от край време, винаги са воювали помежду си. Дори и когато пристигнахме ние. Оттогава сме премахнали почти всички паразитни звена, дадохме им ресурсно-базираната икономика, роботите ни им произвеждат всичко необходимо, всичко им е безплатно, нямат войни, глад, болести, мизерия и тънат в безгрижие и се чудят по какви безумни начини да запълват ежедневието си.
-Генераторът ми изглежда бая мощен...
-А на тези, които са го построили преди мен даже им се е струвал и слабичък – тогава още духовете не са били толкова ясно настроени. Все пак не сме безразсъдни – трябвало е да вземем някакви евентуални мерки. По-добре да изгориш няколко хиляди кубика литий, отколкото да пращаш следсмъртни слова на майките и на бащите. Вярвам, че ще се съгласите с мен?
-С пълно основание. А „Командирите”?
-Командирите изглежда не притесняват никого – толкова свикнаха с патрулите им, колкото преди това са били свикнали с полетите на чартърните авиопревозвачи.
-Нищо не споменахте за ренаите обаче.
-Да, виж, те са проблемът. Биха ви изяли с дрехите на улицата, даже и да ги стреляте в гърба с плазмена пушка. Какво да се прави... Сами сме си виновни за това. И че съставляват осемдесет и пет процента от Съпротивата.
-Чух, че от четиридесет и пет години нямате загуби?
-Така е, господин Бенет, а от скоро време и акциите им значително са намалели. И точно това ме притеснява – доколкото съм запознат с нрава им, съм двеста процента убеден, че замислят нещо. И то нещо голямо.
Бенет само повдигна вежди и прехапа устни, впивайки погледа си напред.

„Скайрим” беше висока почти шест километра – купол, изпълващ хоризонта, небесен кът, губещ се високо горе в облаците. Зад бляскавата й елегантна конструкция от сребристи сплави и сини стъкла, сякаш проектирана от някой капиталистически дизайнер, се криеха зали, помещаващи голяма част от лабораториите, жилищните помещения, командванията, дори и градините им, откъдето идваше солиден процент от храната им. И щитовият генератор на върха й, пазещ всички им от нежелани последствия.
-Не изглеждате впечатлен, господин Бенет.
Мартин, който беше изкривил леко глава и надзърташе през прозореца, го погледна.
-За съжаление няма как. На Шенса има десетки хиляди такива сгради.
-Даа, горката стара Шенса с презокеанските й магистрали и лазурните морета. – въздъхна полковникът. – Липства ми и винаги ще ми липства. Както и това място, ако го напусна някога. Казваш си, че е само за малко и на следващия днес вече си се унесъл в капана на привързаността.
-Уви, съдбата е жестока понякога. Какво можете да ми разкажете за съпротивата, полковник?
-Че не могат да ни направят нищо – въпреки това са дразнителни, точно като бълхи. Имам чувството, че се крият в недрата на планетата – впрегнал съм целия наличен ресурс, който ми е предоставен – близо седемстотин самолета, десетки фрегати, корвети и катери, плюс още безброй безпилотни апарати – но не мога и не мога да ги открия – само да кълва отрядите им удар по-удар докато, вероятно, не остане никого от тях. Не мога да повярвам, че има души, които доброволно се присъединяват към тях. Направо понякога ми иде да гръмна цялата планета, но веднага си викам, че не си струва заради няколко души, гонещи лични интереси и шепа заблудени слепци, които не виждат накъде ги водят.
-Да, общо взето личните интереси са същността на нещата. Но не се тревожете. Ще сме в състояние да разположим „Снайперистът” още утре вечер. Той ще улесни значително задачата ви. Именно и това е една от причините, поради които бях прехвърлен тук.
-От все сърце ви благодаря, господин Бенет. Искам също така да знаете, че няма нужда да се притеснявате за сигурността си – тук само няколко души знаем кой сте, освен това съм активирал и някои специализирани звена, които по принцип не използваме.
-Чувствам се поласкан.

Почти бяха достигнали подножието на „Скайрим”, когато един от екраните прозвъня тихо, повиквателно. Полковникът се пресегна и натисна един бутон.
-Полковник Елмендорф... – мигом се появи ликът на един човек на монитора. Намираше се в някакво помещение с множество пултове и екрани, командна зала, най-вероятно. Но около него почти не се виждаха никакви други души.
„Аха, „Върховното” командване.” – помисли си Мартин Бенет.
-Слушам ви, полковник Върнър? – поде Елмендорф.
Според това, което Бенет беше дочул, Върнър беше „официалният” управител на планетата, но за всяка една по-особена ситуация тайно се допитваше до мнението на полковник Леонард Елмендорф. По-малко от десет души на тази планета знаеха за истинската му самоличност и роля. А и нормално. Иначе едва ли би минал за офицер от разузнаването.
-Боя се, че възникна една ситуация тук... Преди малко една жена пристигна долу при Изход Три. Мерийка. Казва, че са я пратили от Неарда по някакъв неотложен въпрос. Опитах се да изтръгна обяснения, но каза само, че иска да говори с някой технически ръководител, а не да си хаби времето в празни думи с неквалифицирани хора, понеже въпросът бил на живот и смърт.
-Звучи интригуващо. Боя се, че ще трябва да се върнем, господин Бенет и да видим въпросната госпожица какво дири тук. Имаме практика да не пускаме пришълци в Сан Куентин.
-Разбирам напълно.
-Полковник, повикайте господин Джаред също. Изход Три.
-Тъй вярно. – и връзката прекъсна.
-Това не ми харесва. – каза леко намръщен полковникът след малко. – Можеха направо да се обадят, а не да идват дотук.

Отне им минута да стигнат до Изход Три. Представляваше две малки сиви метални постройки – едната беше вместена зад купола, а другата пред него. Покривите им бяха свързани с неголяма арка, която отразяваше енергийния щит и по този начин образуваха малка пукнатина в защитата – празно пространство с височина от около четири метра от най-връхната точка на арката до пътя и пет метра широчина в основата му. И на центъра на входа се простираше металното туловище на един от човешките танкове. Трите му оръдия – едното гаусово и две плазмени от двете му страни – бяха насочени директно към един малък ховърциклет, който изглеждаше като беззащитна мишка пред лъв. Около танка имаше няколко войници в пълни брони и тежко въоръжени андроиди, из въздуха се рееха дронове, които сновяха неуморно насам-натам. По назад имаше и няколко бойни машини на пехотата и бронетранспортьори, чиито кутии от двете страни на куполите с противотанкови ракети и ракети „земя-въздух” бяха застинали като стражи, а малките им сдвоени противовъздушни лазерни оръдия се въртяха наляво-надясно като някакви сбъгясали се роботи от зората на времето им. До тях тежко крачеше внушителен андроид от клас „Сейшин”, огромното му и масивно сребристо туловище беше поне петнадесет метра високо, а титаничната му гаусова пушка, по-дълга от ръста му, беше обкачена с дебел метален каиш зад врата му. От оръжието му тръгваше лента, влизаща зад гърба му в кутията с амуниции, пълна със смъртоносни метални шипове. Имаше чувството, че плоските му червени сензори на очите на впитата между изпъкналите му рамене глава се взират едновременно във всички посоки.
И едва зад тях започваше истински сериозният човешки арсенал – тежки и леки лазерни куполи, ракетни установи и подземни силози, дори и едно гаусово и плазмено оръдие, монтирани на подвижни релси. Целта им беше да покриват само тази част на Сан Куентин, а зад тях бяха накацали множеството изтребители, щурмоваци, бомбардировачи и транспортни кораби, част от които излитащи и кацащи, други подготвящи се за патрул, а трети седящи отпочиващо в някои от големите хангари. Дори имаше две тристаметрови фрегати, извадени извън бърлогите им и няколко торпедни и ракетни катера. И всичко това с цел защитата само на един от изходите. А имаше още шест. Но на фона на „Канум Венатикорум” и „Микролаб”, всички останали изглеждаха като някакви мизерни пешки на дъската пред надвиснали над тях величави гросмайстори.
Стигната до арката. Бенет подозираше, че е сгъваема – решиха ли да нападат базата, един танк нямаше да спре никого, но няколко тераватов енергиен щит спираше и солидна многомегатонова термоядрена бомба.
Един от войниците се приближи към тях. Полковникът само му показа някаква електронна карта, жест, придружен с няколко тихи думи, които Бенет не чу, след което мъжът хвърли кос поглед към инженера и кимна.
Влязоха в сградата. Преминаха през няколко добре осветени помещения и накрая се спряха в едно друго. В този миг цялата стена светна, като телевизионен екран и наистина се разкри съвсем друга от обичайната гледка. На стол пред една маса стоеше жена, сключила длани на плота и потропвайки нетърпеливо с крак. Или нервно. Дългата й светла златисторуса коса беше вързана на опашка, прекарана през процепа на черната човешка бейзболна шапка, носеше дълга до средата на бедрата й армейскозелена туника, закопчана почти догоре, с къс ръкав, а надолу прилепнал черен чорапогащник и високи черни женски кожени кубинки.
-Предполагам, че е в другата сграда?
-Казах ви, господин Бенет: не допускаме нито един пришълец от вътрешната страна на щита – било то дори и на официални преговори. – отвърна търпеливо полковникът.
-Помощението прилича на стая за разпит.
Елмендорф не сметна, че е длъжен да отговори нещо.
Докато чакаха Джаред, мерийката ставаше все по-нетърпелива и нетърпелива. Дали заради липсата на какво и да е внимание, информация или просто заради забавянето, Бенет не се наемаше да каже.
Техникът пристигна след около пет минути – дори и на двамата бяха започнали да се изопват нервите. Но все пак изглеждаше забързнан. Виждаха на екрана всичко, все едно бяха в него помещение.
Джаред влезе бързо в помещението, рязко, но плавно затваряйки вратата зад себе си и се доближи до масата, подавайки ръка на мерийката.
-Прощавайте за забавянето... Разбирате ли ме?
-Да, не се тревожете. – изправи се мигом тя и се ръкостисна с него.
Двамата седнаха на столовете, един срещу друг. Полковникът се доближи до монитора и натисна няколко от сензорните му бутона – мигом в дясната половина се появи картина, включваща лицето на жената в анфас в близък план, а под нея – разни показатели, като оценките за пулс, дишане, съпротивление на кожата й, кръвно налагане, мозъчна картина, данни за анализа на гласа, проследяването на очите и чертите на лицето й. А той никога не беше виждал по перфектно изваяно лице, сякаш беше статуя на известен скулптор. И тези ярки лазурносини проницателни очи, допълващи светлите съвършени черти...
„Снежната кралица.” – помисли си Мартин, но само каза:
-Наистина прилича на стая за разпит.
Полковникът само го изгледа с периферията си, лека, почти незабележима усмивка плъзна по лицето му.
-От екипа на губернатора ми съобщиха, че въпросът бил на живот и смърт. Какво ви доведе насам и какво ви тревожи? – поде веднага Джаред.
Тихо писукане оповести покачването на пулса на жената, Бенет видя как погледа й за миг се спря отляво на техническия специалист.
-Ще излъже. – долови полковникът.
-Възникна проблем с напоителните ни системи – специалистите ни ги прегледаха, но не могат да отстранят проблема, боят се, че е на софтуерна основа.
Още леко покачване на пулса и кръвното й. Всички останали оценки дадоха безмълвен резултат „лъжа”.
-Явно нищо не може да ви убедне, полковник. – подметна Бенет.
Полковникът отново се усмихна леко и сдържано.
-Да. И все пак ми стана интересно. Преди малко ми съобщиха, че наистина тази сутрин са се обаждали от Неарда. И докладваха абсолютно същото.
-Хм, наистина интересно.
-А защо не се обадихте, а направо дойдохте тук? – попита Джаред от другата страна.
Жената отново погледна настрани и пулсът й с пик скочи.
-Обадихме се, от губернантството ви ни съобщиха, че ще задвижат нещата, но разбирате ли, не можем да чакаме.
-Това също съвпада с информацията. – каза полковникът.
-Наистина, много странно.
-Момент, ако обичате. – каза Джаред и извади един прозрачен телефон от джоба на комбинезона си. – Холи, имаш ли някакви новини от Неарда от тази сутрин?... Добре, ще почакам... Ясно... – след няколко секунди затвори телефона си и погледа жената. – Да, наистина е постъпило такова обаждане, прощавайте, явно ми е убягнало. Презатрупан съм с работа, какво винаги, но ще направим каквото можем...
-Каквото можете? – повдигна вежди жената. – Мисля, че не ме разбрахте правилно, господин...?
-Джаред.
-... господин Джаред. Без напоителната ни система е невъзможно да поддържаме земите си и да отгледаме новата реколта. Не я ли задействаме наново, през зимата няколко милиона души ще изпукаме от глад, освен ако не се поправи незабавно или не се намери някое друго решение, като например доставки на храна от други области – което, смятам, че е, меко казано, непосилно за сегашния тип икономика.
Самият екран сякаш крещеше: „лъжа, лъжа, лъжа!”. Но Бенет чувстваше, че тази жена говори самата истина. Съдейки по физиономията на полковника, явно и мислите му не бяха далеч от неговите.
-Разбирам ви напълно. Запозната ли сте със софтуера, който контролира всичко? Имаме ресурса да се справим с всичко от „Комих”, до най-новите версии на „Арерта”...
-А „Падела”? – повдигна вежди жената.
Стори им се, че като че ли Джаред леко пребледня – изглеждаше най-малкото стъписан от тази новина.
-Падела ли?
-Точно така, Падела. Всичките земеделски системи на Алмейра го използват, не ми казвайте, че този софтуер ви е непознат...
-И да, и не. Точно защото системите са шестдесет годишни и през цялото време са работели безотказно, не ни се е налагало да им правим обновявание. А Падела вече не използваме повече от четиридесет години и не разполагаме с технически специалисти с необходимите познания на тази планета.
-Моля?! – изправи се рязко жената, ръкомахайки с ръце. – И искате да ми кажете, че не можеше да направите нищо, така ли?
-Изглежда си играе ролята перфектно... – подметна Бенет. – Странно...
-Единственото, което мога да направя, е да изпратим сигнал до Еменси и със следващия курс да пристигне квалифициран специалист, запознат с Падела. Което ще стане не по-рано от двадесет и осем седмици.
-Вие шегувате ли се?
-За съжаление не.
-Само не ми казвайте, че сте учил „Падела”... – поде тихо полковникът.
-Беше първата операционна система, която изучих. И все още я помня перфектно.
-Ясно... Не ми харесва накъде отиват нещата. Нито пък обичам съвпаденията. – той се доближи до екраната, натисна един бутон и рече: – Холи, свържи се с командното звено на Неарда и искай информация за техен обект, който тази сутрин е отпътувал към Валто. – сетне извади телефона си и избра номер.
След миг в другото помещение телефонът на Джаред пропищя тихо.
-Да?
-Дай ми уважаемата госпожица, ако обичаш...
Джаред за миг хвърли поглед към стената, чиито външен слой всъщност представляваше огромния обектив на камерата, нанесен като боя под формата на наночастици, пресегна се и й подаде телефонът. Видяха как жената го пое с учудена физиономия и го положи на ухото си.
-Слушам?
-Прощавайте за настъпилата суматоха, госпожице...
-Йерин. Може да ме наричате Йерин.
-... госпожице Йерин. Тази сутрин получихме уведомение за проблема ви. Съжалявам за забавянето. Господин Джаред не беше уведомен напълно за положението, но се оказа, че с един от корабите, които пристигнаха преди малко имаме специалист, който е запознат с „Падела”. Веднага ще го отзовем на нуждите ви. През това време, можете да ми съобщите мрежовия протокол, за да осъществим връзка със съоръженията. – бързо запуши говорителите с длан, обърна се към Бенет и тихо подшушна: – Сега ще каже, че няма. – и отново се обърна към екрана с показателите.
Разбира се, не му беше нужно и да гадае, защото това си беше самата истина – за толкова много време на тази планета, полковник Елмендорф беше пределно запознат с повечето съоръжения.
-Съжалявам, но нямаме такъв модул. Мисля, че ще се наложи да дойде на място. – отвърна жената.
-Разбирам. Ще се погрижим. – и затвори.
През цялото време докато разговаряха, освен секундното си разсейване, зорко следеше показателите й на таблото. После отново погледна към Бенет, който ни най-малко не издаваше, че е възмутен от това, че без негово съгласие или поне допитване са го нагърбили с тази работа, при положение, че има друга, и то много по-важна. Милиони пъти.
-От Неарда потвърдиха, че са изпратили свой обект. Жена, руса, с дълга права коса и ховърциклет. – докладва след малко комуникационният офицер.
-Благодаря ти, Холи... Нещата наистина са много странни... – каза той, сякаш повече на себе си. И отново погледна към Бенет. – Слушайте сега какво ще направим...


Напред, към „неизвестното”


„(Дали са ме заподозрели?) – мислеше си трескаво Йерин, докато, облегната на ховърциклета си, чакаше въпросното техническо лице, потропвайки нервно с крак. – „(Дали изобщо ще се вържат на тази история? Дали изобщо ще ме пуснат?)”
Погледна предпазливо към дулата на танка, насочени директно срещу нея.
„(Ако не се вържат, ще изчезна за по-малко от секунда...)”
По-голяма част от историята й в действителност бе истина. Всичко бе предварително планирано и подготвено, по перфектно просто нямаше как да бъде. Не можеше да не е успяла.
Когато мъжът мина покрай танка и се насочи към нея, тя мигом вдигна глава и впи погледа си в него – беше висок и снажен, каквито бяха и повечето човеци, които бе срещнала досега – някак си еднотипни, но същевременно и толкова различни. Кафявата му коса беше прилежно сресана, суровото му, но красиво лице гладко избръснато, а такива очи никога досега не беше виждала – бяха тъмнокафеви, почти черни, влажни и изключително дъблоки – сякаш преживели доста, сякаш съхраняваха цялата мъдрост на този свят, сякаш беше видели всички неволи и страдания. И преди го чувстваше вътрешно, почти несъзнателно, далечно и чуждо, но този път то докосна сърцето й и оттук насетне го осъзна с пълната му сила – този човек щеше да промени съдбата на всички им. Но най-вече нейната.
Докато тя все още в захлас го наблюдаваше, мъжът се приближи до нея и смъкна раницата от раменете си – беше облечен в обикновен черен панталон и бяла тениска и подобни на нейните високи мъжки кубинки от дебела черна кожа. Виждаше се и черната верижка на някакъв медальон или предмет, скрит под горната му дреха.
-Ще позволите ли? – попита тихо той, сочейки към ховърциклета й. – Прощавайте, но не разбирам езика ви, за да можем да си общуваме на него, както повелява протоколът...
Йерин изведнъж излезе от унеса си и го изгледа.
-Да, разбира се. – смотолеви набързо тя.
Инженерът вдигна седалката и пъхна раницата си в малкото багажно отделение.
-Аз съм Мартин. Приятно ми е. – подаде й ръката си той, усмихвайки се леко, сякаш предпазливо.
-Йерин. – отвърна му също с усмивка.
„(И сега само внимавай да не изръсиш фамилията му...)” – помисли си тя.
-И не се притеснявайте за протокола, господин Мартин. Тук никой не го спазва. – продължи да му се усмихва Йерин. – А и едва ли сигурно ви е идвало наум да пътувате насам, та да се налага да учите уарма – този край, изглежда, от самото начало се е утвърдил като гетото на галактиката.
Мартин й се усмихна леко.
-Да си призная, чувал съм тук-там разни неща и не знам каква представа да си изградя. Явно репутацията тук е доста противоречива.
-Може и така да е. – отвърна Йерин и се качи върху ховърциклета. – Седнете зад мен и се дръжте здраво – ще бъде жалко за всички, особено за нас, ако ви изгубя някъде по пътя.
Той изпълни и след секунди двете му яки и силни ръце обвиха нежната й крехка талия. Никога досега не беше чувствала такъв прилив на спокойствие и сигурност.
„(Не забравяй, че имаш и мисия...)”
Йерин натисна бутона за стартиране. В първия момент двата реактивни двигателя изсъскаха злобно, засмуквайки въздуха и след миг заработиха на минималните си обороти – тихо, почти безшумно. Натискайки още няколко бутона по сензорния дисплей, прибра триподите в корпуса и вертикалните дюзи задържаха машината в зависнало положение.
-Мислех, че ще ви осигурят отделен транспорт. – каза тя.
-Явно на господин Губернаторът му се свидят корабите. Някакви незнайни тревоги са го налегнали, не мога да си ги обясня. А и все пак пристигнах преди броени минути тук – изобщо не ми е известно каква е ситуацията. А явно и при вас не е розова, щом не разчитат напълно на комуникацията си и са ви пратили вас.
-Определено. Ще ви разказвам по пътя, ако искате, но сега да бързаме. Откъде искате да минем? По магистралата или през хълмовете и прохода Ерин Ханра? Вторият маршрут ще ни спести, може би, около час и половина път.
-Давайте по прекия път, щом работата е толкова неотложна. Ще се радвам час по-скоро да се прибера в Сан Куентин и да си почина малко.
И в следващия миг реактивните двигатели изреваха и ховърциклетът се стрела бясно напред – толкова, че ако не бе обвил ръце около тялото й, щеше да отхвръкне назад като перце, отнесено от вихъра.

Първо преминаха през Валто – по преустроените шосета, където ключовите кръстовища бяха заменени с пътни възли, които и по време на най-пиковете часове на деня не позволяваха образуването на задръствания. Докато пресичаха предградията на града, осеяни изключително с едноетажни и двуетажни постройки, над тях прелетяха „Командирите” – един от многобройните патрули, съблюдаващи за мира на планетата и по-специално в по-големите населени места. Преминаха на по-малко от сто метра от покривите на сградите – един щурмовак на първо място, огромен катер за огнева поддръжка зад него, два изтребителя по фланговете и бомбардировач в тила. Не знаеше как е било в началото, но забеляза, че сега мерийците, които бяха по улиците в този миг изобщо не им обърнаха внимание. И едва ли някъде другаде щяха да им обърнат. Каквато и да беше гледката, след време се свикваше с нея. Мартин не беше свикнал – всъщност ги виждаше за първи път. На Шенса и Еменси бе ставал свидетел на по-епични формации, но всяко ново нещо определено си струваше вниманието му.
Когато излязоха от града, Йерин сви право настрани и с неимоверна скорост – около шестстотин и десет километра в час и се покачваше, когато Мартин най-после се осмели да надзърне над рамото й към скоростомера. – се понесоха право над обширните полянки, покрити с кафеникава и оранжева трева. Когато гледката наоколо започна да му се размазва като произведение с маслени бои, инженерът се сви още повече и не посмя да вдигне глава – невероятният аромат на косата й го удряше право в носа, опияняваше го и го караше да не му се иска нищо друго – толкова напълно му стигаше за сега.
„Тази жена е луда.” – незнайно как си помисли той.
А и доколкото беше забелязал когато погледна, индикаторните светлинки на дигиталния скоростомер едва бяха достигнали до средата на оранжевия сектор – до около три-пети от целия му обхват.
След бясното препускане с тази неумоверна скорост, която Мартин дори не искаше да знае, Йерин най-накрая намали и то драстично, когато достигнаха хълмовете, които преди минута му бяха изглеждали толкова малки и бледи в далечината. А и защо ли му трябваше да се оплаква? До преди малко двадесет и седем седмици се влачеше с петдесет милиарда километра в секунда, а пък сега от някакви си петстотинтина километра в час ли щеше да се оплаква...
Преминаха между тях и после се устремиха отново с огромна скорост, озовавайки се във врязана като рана долчинка между възвишенията, отрупана с някакви странни оранжеви цветя докъдето му стигаше погледът, все едно отразявайки същността на самото небе. А то тук беше толкова различно... На Еменси небето беше изключително светло, почти бяло, на Шенса беше гъсто и тъмно, синьо като мастило и осеяно с безброй звезди, галактики и Млечния път , без изобщо да променя цвета си преди, след и по време на залез или изгрев, а на Дорадо през деня беше с невероятен златист отенък – сякаш всичко наоколо там беше от чисто злато. На Шести беше кървавочервено, все едно небесното войство непрестанно проливаше кръвта си в някаква незнайна война с мистериозна кауза, на Комърс Сентрал си оставаше черно по елементарната причина, че планетата нямаше грам атмосфера, а на Ниндарана беше мътно и размито, като течен натрий от охладителната система на термоядрен реактор. Никога не беше посещавал другите Човешки колонии, никога и не беше черпил информация за това. Искаше лично да зърнеше всичко, когато един ден ги посетеше – дълбоко в себе си вярваше, че така усещането ще е в стотици пъти по-силно и истинско. Как ли изглеждаше небето на Земята? Дано някога да ознаеше...
Долчинката с красивите оранжеви цвета постепенно се превърна в полета със златисти и жълти бурени и плевели, докато накрая не отстъпи пред напълно голи и пусти полета, най-вероятно от някогашно пресъхнало езеро. Този път докъдето им стигаше погледът напред имаше само равен терен – усещаше как Йерин все повече и повече пришпорва ховърциклета, реактивните му мотори реваха сърдито като разярени лъвове, зад тях се образува огромен облак от пушек, а когато отново се осмели да надзърне, скоростометър показваше седемстотин тридесет и четири километра в час – индикаторните светлини бяха запълнили почти цялата червена област на обхвата. Предпазното стъкло отклоняваше почти всички течения от лицата и телата им и те почти не ги усещаха, но от време на време някое завихряне ги удряше упорито, ховърциклетът се разтрисаше от непреклонните насрещни потоци, сякаш искайки да поеме по свой собствен път, но нито Йерин, нито компютърът, който командваше всички стабилизиращи системи, му позволяваха това.
С тази скорост преминаха полетата за броени минути – отново се появиха долчинки, покрити с растения с най-чудни и привличащи въобръжението цветове – бели, сребристи, розови, тъмносини, жълти, а зад тях имаше хълмове и възвишения, които сякаш като от сън изникваха едно след друго – първо по-равни и полегати, после скалисти, остри и негосоприемни, изригващи от земята като зъби на зверска паст. След минута огромната планинска верига се простираше вляво и вдясно докъдето им стигнеха погледите.
Едно признаваше на Йерин – макар на пръв поглед да изглеждаше безразсъдна, беше изключително предпазлива. Следваше неотлъчно напътствията на навигационната система и въпреки че ръката й се отпускаше прекалено тежко върху газта на равните полета, щом изникнаше препятствие, под формата на неравен терен, тя намаляше от раз и то много под препоръката на компютъра.
-Това отсреща е проходът Ерин Харна! – продума му тя за пръв път, откакто бяха напуснали Сан Куентин, показвайки му с пръст скалисите зъбери в далечината. И въпреки не малката скорост с която с движеха, гласът й стигаше пределно отчетливо до ушите му. – На около четиридесет километра отвъд него, през хълмове и долини, е Неарда. Предците ми така и не са успели да прокопаят път през Ардите – онова, за което ви казах, че е проход, всъщност е само обикновенна планинска пътека, но не е проблем за ховърциклет, стига да се подхожда разумно. Магистралата от Валто заобикаля в обширен полукръг планинската верига на Ардите и двукратно увеличава пробегът – разстоянието по нея е около шестстотин ваши километра, а по птичи полет през планините – около триста. А пък и по пътя има ограничение за скоростта само двеста километра в час и властите са изключително ревниви в това отношение. Ако го нямаше, щеше малко повече от час да ни отнеме по магистралата, иначе биха ни били нужни минимум три часа. А сега ще ни отнеме близо час и половина. Пък и поне ще се насладите на природата.
-О, да, определено. – обади се саркастично Мартин, който почти не бе отлепил поглед през цялато време от врата й – може би с изключение на случаите, когато надзърташе стъписано към скоростомера.

-Е, госпожице Йерин, разкажете ми повече за проблемите, пред които предстои да се изправя? – попита след няколко минути той.
-Миналата сутрин, около пет часа местно време, мерийците от командния център на Неарда, както е по график, е трябвало да стартират напоителните системи – както може би знаете, отглеждаме част от храната си по начин, който ни предоставихте вие – във водни ферми и водна почва, но все още имаме доста култури, които изискват пръст – представляват, може би, осемдесет процента от културите ни, с които се запасяваме и изкарваме зимата. А тук зимата, господин Мартин, понякога може да е изключително тежка и коварна – в повечето случаи продължава четири-пет месеца. Именно и затова винаги караме земеделието по график – още преди месец започнахме да посяваме ранните култури, по нататък ни предстои и още, но сега по-важното е, че следваше поливане на всички ниви – поне по план. Когато операторите се опитаха да активират безпилотните дронове, които ни служат за тази цел, нито един не е отговорил на командата. Инженерите цял ден и цяла вечер правеха диагностиха и докладваха тази сутрин, че всичко хардуерно по тях е в изправност и отсъдиха, че проблемът е на софтуерна основа – уви, никой от тях не бе запознат с „Падела”. И тогава бе взето решението да бъде потърсена помощ от Сан Куентин – едновременно по комуникационната и да бъда изпратена аз.
-Да, и при нас не останаха много такива души, които да са запознати. Още преди половин век излязоха наяве куп негови недостатъци и затова го премахнахме постепенно.
-Мислите ли, че в тези недостатъци се крие проблемът?
-Възможно е. Както казах, може би има куп причини, които може да се причините за аварията, но не мога да кажа нищо без да го погледна. И все пак не проумявам как не сте се сетили за бекъпа?
-Уверявам ви, господин Мартин, сетихме се – просто такъв не беше открит.
-Моля? Невъзможно, всяка човешка система има бекъп – отделно хардуерно звено, даже и повече понякога, които не участват в нормалното функциониране на операционните системи.
-Когато дойдете на място, ще се уверите в това. И на нас ни беше изключително странно. Всяка една друга наша система има бекъп и, честна дума – всеки един си е на мястото. Незабавно го проверихме след тази „странна” случка, ако мога да се изразя така.
-Това определено си струва да се види.
-А не можете ли направо да изтриете „Падела” и да сложите някоя по-съвременна операционна система, „Комих” да речем? Така хем и техниците ни ще могат да се справят с евентуални възникващи пречки и хем няма да изпадаме в подобни конфузни ситуации...
-Ако сложа „Комих” това няма да се наложи – системата е изпипана до съвършенство. В Земните колонии всички цивилни безпилотни апарати вече използват нея. Уви, за съжаление, това е невъзможно – повечето ни софтуерни програми са хардуерно интегрирани. Хардуерната архитектура на всички съоръженията, използващи „Падела” е толкова тясно свързана с нея, че е невъзможно използването на алтернативна операционна система.
-Аха, ясно. Значи нова система означава нови съоръжения. Мисля, че ви разбрах напълно.
-А вие не се ли запасявате за няколко сезона напред с провизии?
-Уви, не, господин Мартин. Ресурно-базираната икономика, която ни наложихте, не допуска използването на консервиращи вещества и затова повечето от продуктите ни не са особено трайни – тези, които са, както казах, ги използваме за основен ресурс през зимата и освен това ги разпределяме в околните градове и села – отглеждаме само толкова, достатъчни за един сезон – никога не сме се презапасявали. А и нямаме ресурса за повече, отколкото ни е необходимо, за да живеем. Тази стратегия от петдесет години е напълно успешна, защо да искаме да я променяме? Поне досега. Но явно и сега няма да се наложи – съдейки по думите ви, проблемът не е толкова сериозен, колкото си мислехме.
-О, не се знае. Тепърва ще видим тази работа.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:34
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Острите била и скалисти върхове изникнаха като стена пред тях – внезапно, почти неусетно. Отдалеч, не се виждаше пролука между тях, откъдето биха могли да преминат, но щом се доближиха достатъчно, видяха пукнатина между скалите, като тайна и неочаквана врата. Йерин пое предпазливо по нея, изключително бавно и взискателно. А и какво друго би се очаквало от нея, щом отговаряше и за живота на друг, освен нейния? Внезапоно стана толкова тъмно, че се принуди да включи фаровете, споменът за небе и естествена светлина останаха високо над тях, недосегаеми и недостижими на първо време.
Пътят лъкатушеше между скалите, внезапни завои и препятствия изникваха, но веднага си проличаха опитът й и ловкостта, с която преминава през изпитанията. На места пролуките бяха изключително тесни, че се принуждаваше да намали до пешеходна скорост, за да мине безаварийно, на няколко пъти остърга корпуса на машината, а на повечето останали места имаше не повече от педя от двата им борда. Внезапно появяващи се ръбове понякога се разбиваха в бронираното противоветрено стъкло или несломимия здрав корпус и ховърциклетът леко се олюляваше, опитвайки се да кривне от курса, но свършваха като разбити и разлитащи се във всички посоки отломки, които понякога ги и посипваха, а Йерин и за миг не позволяваше да се отклонят от намисления в ума си курс в теснината. Понякога отломките ги засипваха и им хвърляха частици в очите, които ги подразваха известно време, но скоро започнаха да действат инстинктивно, когато това се случеше и навеждаха глави за миг и затваряха очи.
Не можеше да прецени колко се лутаха из този тесен прохот, може би поне двадесет минути, когато изведнъж наоколо просветля, небето се извиси отново в цялото си великолепие пред тях и двамата се озоваха в тясна котловина между скалите – пътят пред тях водеше право напред, след това по стръмния склон на отсрещния скалист хълм. Тук Йерин се постара да навакса изгубеното време и след по-малко от две минути бяха на върха му – от другата страна, гледката, която се разкри, никак не го възрадва – от билото пътят се спускаше право към огромен, сякаш бездънен каньон.
Поеха право към него. Оказа се, че пътят свива успоредно с отсамния му ръб, метър преди бездната и след няколко минути започна да се спуска стръмно надолу. Не след дълго бяха на дъното на каньона, а щом погледнеше нагоре, му се завиваше свят – стените му бяха поне километър високи, кафеви и мрачни, почти неогрявани от слънчевата светлина. Йерин се устреми по дъното му колкото й позволяваше страхът – а явно той беше далеч зад тях, опитвайки се безуспешно да ги догони.
-Голяма река ще да е прокопала този каньон. Какво ли се е случило с нея? – запита се Мартин.
-Не е било река. Тук се срещат две тектонични плочи – Кинската и Дуартейската. Според геолозите ни се раздалечават с по-малко от милиметър на година. Това, над което се движим в момента е застинала лава. Никъде другаде на планетата ни няма такъв феномен, никъде няма и такава планинска верига. Сам я видя, а още сме едва на една трета от пътя ни – само защото това е най-тясната й част.
-Интересно. Сега разбирам защо все още не сте успели да прокопаете път – а и този каньон... Доколкото видях са около два километра от ръб до ръб. И въпреки това е толкова тъмен... – хвърли един бегъл поглед нагоре той, към оранжевото зарево.
-Да, защото еклиптиката не е ориентирана в негова посока. Само в определен период на деня това място се осветява от слънцето – и то за не повече от два-три часа. Освен това и каньонът продължава по цялото протежение на Ардите. Невъзможно е да се построи мост над това нещо.
-Може би трябва да помолите събратята ми за помощ. Струва ми се, че няма да ви откажат.
-Да се надяваме, ако това, един ден, евентуално се случи.

След бясно препускане по дъното на каньона, поеха по един път, впит в стената му, който се изкачваше плавно нагоре, докато не стигнаха върха – постепенно ставаше все по-светло, докато накрая слънчевата светлина отново ги обля в пълния си блясък. Свиха надясно и се устремиха по платото към нова поредица от остри скалисти върхове в далечината насреща им.
-Достигаме най-опасната част от пътешествието си. – обади се Йерин, когато наближиха новия проход. – Тук маршрутът е още по-труден от този, който изминахме досега – а и не рядко се стават свлачища, които понякога са нужни месеци, та дори и години, за да се разчистят.
Мартин не каза нищо – само остана загледан в бързо приближаващите препятствия. И наистина се оказаха такива.
„(Мамка му, това не беше планувано...)” – помисли си Йерин, когато зърнаха огромния скалист блок, който препречваше тясното проходче.
Спря плавно ховърциклета си на по-малко от двадесет метра от него. Блокът се беше заклещил между двата отвесни склона, на височина стигаше около десет метра, а отдолу оставаше малък процеп не повече от метър и половина висок. Навсякъде безредно бяха разхвърлени по-малки каменни отломки, разпръснати при срутването на огромната скала.
-Да му се не види, това го нямаше, когато идвах. – изсумтя тя.
-Е, Йерин, изглежда нямаме чак толкова голям късмет. – за пръв път се обърна само по име той към нея.
Не му отговори нищо в първия момент, личеше си, че е прекалено заета с умуването какво да стори.
-Какво да се прави, Мартин, имам мръсна уста понякога. – отвърна му след малко тя по същия начин и форсира на празен ход двигателите. – Дръжте се, и стойте ниско!
Двамата се приведоха, Йерин въведе няколко команди на сензорното табло, при което ховърциклетът клекна почти до земята и ги понесе право под процепа. За първи път Мартин се почувства толкова нищожен и слаб, а и как не би могъл в тази ситуация? Само да решеше, планетата щеше да го смачка с един-единствен удар – и това за нея нямаше да е нищо повече от помръдване на кутрето й. Надяваше се милостта й да не я напусне точно в този момент, когато зависеха съдбините на всички им.
На едно място стана толкова ниско, че когато ръбът на бронестъклото застърга по скалата, сърцето му се присви – сякаш очакваше всеки момент огромният каменен блок да се стовари могъщо върху главите им или поне част от него да се откърти и да ги затисне неумолимо. И тъкмо тези мисли бяха нахлули в ума му, когато изведнъж дращещият звук внезапно спря, все едно попадна във вакуум, отпред ярко лумна оранжева светлина и след миг пространството около тях се разшири – не много, но достатъчно, че дишането му да го накара да се почувства отново свободен.
-Пф, в първия момент, когато видях срутването, имах чувството, че ще ни се налага да викаме някого, за да ни пренесе от другата страна. – вметна Йерин и увеличи височината на ховърциклета.
-Да, и на мен.

След малко тясното дефиле се разшири, но не и пътят – левият склон се отлепи отнего, отдалечавайки се все повече и повече, а долу зейна тясна пропаст, чиито обгърнато в мрак дъно не се виждаше. И това продължи докато разстоянието между склоновете достигна около стотина метра, дори и повече на места. Пътят така продължаваше дълго, докато накрая склонът отляво тях отново започна да се приближава и маршрутът им се превърна в още по-тясна клисура – по тясна дори и от първата, през която бяха преминали в началото, когато навлязоха в прохода.
-Уверявам ви, Мартин, едва сега започва интересната част от нашето пътешествие. – каза Йерин.
Нямаше си и напредстава колко права щеше да се окаже.
Изведнъж склоновете над главите им започнаха да надвисват мрачно и застрашително докато не се сляха напълно. Тунелът, който образуваха обаче изглеждаше изкопан от нечия ръка – беше прекалено прав и еднотипен, за да е природно явление. Зачуди се колко ли време мерийците тук, с тяхната технология преди да дойдат човеците, са го копали? Определено доста, било то и само километър дълъг.
„Километър твърда скала, която би могла да скрие всичко.” – помисли си Мартин.
От другата страна ги чакаше обширна ливада, плътно покрита със златиса трева, чиито покой се нарушаваше само щом машината прелетеше бясно над нея. Зад тях оставаше скалистата стена, издигаща се на стотици метри нагоре, а в далечината се виждаше още един каменен склон, наляво и надясно, докъдето им стигаше поглед – висок, отвесен и напълно непроходим. Йерин се насочи право към него, без да отклонява ховърциклета и с градус.
-Тази равнина, Мартин, е известна като „Широка лъка”. – поде след малко тя, докато прелитаха над полето. – Тунелът, през който преминахме преди малко е изкуствено прокопан, но не й пещерите отсреща – всичко там е дело на природата. Три входа, три изхода и множество междинни нива, тунели и зали, в които мериец би се лутал до смърт, ако навлезе за първи път. Нямате си и наидея каква красота е вътре и какъв живот кипи.
-Сега ще ми покажете.
Бързо наближиха отвесната стена, чиято сянка надвисна като буря над тях и почти в същия миг зърнаха черната бездна на пещерата, сякаш беше портал към някакво друго, мрачно измерение. Секунда преди на влязат, Йерин включи фаровете. Отначало имаше криволичещ тунел, все едно прокопан от незнаен подземен звяр, светлините на ховърциклета се отразяваха от влажните мрачносини стени. А когато след малко излязоха на по-широко пространство, Мартин ахна и дълго време не можеше да намери думи, за да опише възхитата си. Просто остана с леко отворена уста и ококорени очи.
-Изглеждате впечатлен. – обади се Йерин.
Залата беше огромна. Но това не бе всичко. Все едно бяха навлезли в някоя легендарна съкровищница на митично кралство – всичко блестеше в златно, хвърляйки причудливи отблясъци на гладкото като кристал езеро, което сякаш бе самата същност на помещението – като огледало отразяваше всеки един детайл, разкривайки и най-потайните му и скрити достойства. Красиви отблясъци постоянно се премятаха по тях, толкова бе светло, че Йерин дори изключи фаровете, за да се насладят на гледката изцяло. Пърчето беше врязано в самото езеро, не по-широко от машината им, виеше се насам-натам и като пътеводител им разкриваше едно след друго всички причудливи неща. От двете им страни се извисиха златни и сребърни сталагмити, като стражевите кули на царството, съблюдавайки за покоя и мира на цялостното величие, от тавана се спускаха сталактити, надвиснали мрачно и навъсено, все едно целта им бе вечно да допринасят сянка и упадък на всичко изградено с толкова търпение и труд. Огромните сталактони все едно олицетворяваха самата същност на битката за величие и поквара, символизирайки вечната борба между изгрева и залеза.
-Просто не мога да опиша с думи това, което ми е на сърце. Просто... Не знам, за първи път виждам подобен пейзаж. Дори на Есес, най-красивата от Земните колонии, според тези, които са посещавали всички, не съм ставал свидетел на подобна гледка. – промълви най-накрая той, когато се видя дъното на галерията.
-Това е едно от чудесата на планетата ни, Мартин. Никъде другаде няма такива, уверявам ви, въпреки че другите галерии също са прекрасна гледка, но за съжаление нямаме време да се отклоняваме. Може би, ако склоните, на връщане бих ви ги показала с удоволствие?
-Ще се радвам.
-Аз също. За съжаление по пътя си вече няма да срещнем чак такива красоти. Всичко ще тъне в тъма, хлад и пустота, поне докато не излезем. – каза тя и отново включи светлините.
Озоваха в още един тесен и тъмен тунел, напонящ на ледник – всичко блестеше в бяло-синьо. И в действителност изведнъж стана доста хладно и Мартин вече започна да му обръща внимание – усети и как ръцете на Йерин също настръхнаха и потрепериха в началото. След последвалото криволичене и надолнищно спускане, се озоваха в друго помещение – не толкова голямо, могъщо и възхитително като първата галерия, но и това си имаше своите особености и най-вече грация – защото всичко беше покрито от тънък слой лед в някакъв странен светлносин нюанс, изключително мек, но същевременно придаващ и чуство за непозната и далечна хладност.
„Дали така изглежда Земното небе?” – незнайно защо си помисли той.
В следващия момент разтърси леко глава и продължи на наблюдава залата. На не малко места ледът беше обагрен с багри, каквито не бе виждал досега – от бледорозови отенъци, като блестящ мрамор, до причудили аметистови шарки и ресни, досущ като скъпоценни и изящни кристали.
-Това, Мартин, е „Ледената зала”. Предполагам вече разбра, че не без причина е спечелила прозвището си. – видя как дъхът й излезе на парцали през устата.
-О, и още как. – и неговия също.
Тук езерото беше напълно сковано от лед, така че не им се налагаше да си подбират внимателно пътя и Йерин показа малко повече находчивост, спрямо бързината им. Тунелът, в който навлязоха, се издигаше плавно нагоре и Мартин гледаше как ледът плавно чезнеше, докато накрая не остава само мрачен проход. След него навлязаха в друга, съща малка, но запомняща се галерия, преливащи в розови, виолетови, златни и светлозелени цветове. Последва друг тунел, подобен на първия – криволичещ нагъдето си иска и мракът в него бе толкова гъст, че имаше чувството, че му тежи на плещите – дори и фарът на машината сякаш не вършеше кой знае колко работа. И после – изведнъж ярка светлина, която в първия миг заслепи очите му и след секунди светът постепенно отново придоби очертания.
-Е, Мартин, току що напуснахме проходът Ерин Харна. Пред нас вече има само силно пресечен терен, хълмчета и долчинки. Четиридесет и пет километра ни делят от Неарда. Предстои ни приятно и проветливо пътуване, което повече няма да се усеща. – пое тя, бавно започвайки да набира скорост.
И сякаш, иронично на думите й, изведнъж нещо така силно гръмна, че издъни тъпанчетата им. Усети как целият ховърциклет под него се разтресе, все едно се бе блъснал в твърда скала, ударната вълна премина по цялото му тяло, карайко го да изтръпва болезнено, сякаш си бе ударил лякътя в някакъв ръб. Почувства се, че като че ли е в звънтяща камбана и някой продължава и продължава упорито да я бие с всички сили. Ушите му бяха заглъхнали, нямаше как да дочуе агоничните и предсмъртни стържещи звуци, които машината издаде преди да се забие рязко в твърдата почва, разоравайки я като рало. После изведнъж целият му свят се развъртя, все едно беше пъхнат в огромна прозрачна центрофуга или виждаше от гледната точка на кукла, захвърлена безгрижно от дете. Грубия удар го разтърси още повече и допълнително разбълника главата му, но това, пред което се приземи по лице, проясни целия му разсъдък и мигом го накара да онемее, забравяйки и болка, и рани. Стомахът му се сви, но дали бе от страх или от покърдително обезумление, не можеше да си каже, никога досега не бе попадал в подобна, сякаш безизходна ситуация.
-Йерин, не мърдай! – изкрещя той.
Чу как жената простена някъде около него. Надигна се и предпазливо погледна. Йерин лежеше на няколко метра по-натам, помръдваше едва-едва, сякаш всичките й стави и мускули се бяха схванали и стенеше агонично на собствения си език, най-вероятно ругатни и проклятия. След миг започна бавно и тромаво да се изправя.
-Йерин, казах не мърдай! – надигна още по-високо глас той, вече почти панически.
-Какво? Нищо не чувам. Как пищи само... – сумтеше тя, държейки едната си длан на ухото.
На бузата й червенееше ужулено петно, чорапогащникът й в областта на коленете й се беше протрил и разкъсал, цялата й дясна ръка от лакътя надолу беше в кръв, която капеше на капки по земята. Шапката й беше отлетяла нанякъде и сега опрашнената й и нацапана с кръв и мръсотия коса се спускаше като водопад по гърба й, а тук-там непокорни кичури следваха собствената си воля.
Целият изтръпна, когато тръгна към него и преди да й е изкрещял нещо за сетен път, тя се отпусна на колене до него. Сега разбираше какво беше да видиш как живота ти минава на лента. Сякаш времето беше спряло, но и не съвсем, просто наблюдаваше как нещата се случват около, не можейки да окаже какъвто и да е контрол над ситуацията.
Не се усети кога беше стиснал очи и зъби, все едно очакваше това да е краят, нелогичният завършек на всичко...
-Какво има? – простена тихо гласът й, отпускайки нежно ръка върху гърба му.
И в следващия момент чу как тонът й спря рязко, усети тръпката, която премина от дланта й в тялото му.
-Какво, по дяволите...
-Май сме се озовали насред минно поле. – отвърна тихо Мартин, гледайки металическия корпус, който бе само на педя от лицето му.
-Как, да му се не види, е възможно това?! Сутринта минах оттук, а преди това стотици пъти съм го правила, хиляди други души използват прохода! Не би трябвало да съществуват минни полета на Алмейра! – каза тя, като се четеше повече гняв в гласа й, отколкото паника. Гняв към това, че нещата не се развиват според плановете й.
„(Какво, по дяволите, се случва?!) – крещеше вече умът не Йерин.
Защо всичко живо и неживо толкова упорито се опитваше да провали толкова важната й задача?
-Май магистралата щеше да се окаже по-краткия маршрут, а? – рече тихо тя.
-Вече така ми се струва. Изглежда съдбата упорито се опитва да ни попречи. Но лош късмет, както да се прави... Само не мърдай повече.
Мартин изрови внимателно мината, без да я помръдва от мястото й.
-Какво правите?! – изсъска му тихо отстрани Йерин.
-Търся решение за изход от ситуацията...
-Знам по-лесно. Вече наистина ще се обадя за помощ. – започна да опитва джобовете си, търсейки нещо. Най-вероятно телефона си. Мартин го беше забелязал на няколко метра от ховърциклета й, сцепен на две. Реши да й го спести. – Мамка му, къде изчезна... Само това ми липстваше сега. – заоглежда се наоколо и без негова помощ го намери с поглед няколко секунди по-късно. – Супер, нямам думи просто.
-Не се тревожи, всичко е под контрол... – каза той и в следващия момент рязко удари няколко пъти бързо с длан по мината.
Йерин изтръпна и извика тихо, посягайки с длани към него, но просто не се случи абсолютно нищо. И затова се отказа.
-Вие сте луд. – изтръгна се дълбоко въздишка от гърдите й.
-Бих могъл да кажа същото за вас, когато ме носихте с ховърциклета. Но както и да е, мога да го преживея. Така като гледам – и вие. Нещата са точно както си мислех – магнитни мини. И съдейки по заряда – не са противопехотни. Изобщо имахме късмет, че оцеляхме подобно нещо.
„(Какво става, за бога?!)”
Сякаш едва сега се сети за болката, която заля цялото й тяло.
-Кой може да ги е поставил тук? И защо? – простена тя.
-Нямам никаква идея, Йерин. Мисля, че ти си по-подходяща за отговора на този въпрос. Но не се тревожи, засега сме в сравнителна безопасност. Да видим какво можем да направим. – той се изправи, скъса късия си ръкав и го стегна около лакътя на Йерин.
Едва сега огледа и себе си. Нямаше почти никакви наранявания, само протъркани дрехи, охлузвания и синини тук-там – нищо сериозно, за което да се безпокои, за това просто се поизтупа и се опита да си приведе предишния вид, доколкото беше възможно това.
Погледите им се насочиха към отломките на пушещия ховърциклет – късчета от него бяха разхвърлени на огромна площ наоколо, големият кратер оставаше на петдесетина метра зад тях. Цялата долница на машината беше напълно отнесена и обезобразена, вече не ставаше абсолютно нищо от него. Мартин се доближи предпазливо и отвори багажника – чантата с модула му липстваше, а когато я намери в браздата няколко десетки метра зад тях, беше наполовината, заедно със съдържанието й. Нито мрежовият модул ставаше за нещо, нито телефонът му.
-Защо ли ми трябваше да го оставям в раницата си... Стар навик. – изсумтя тихо той.
Йерин опита да използва комуникационната система на ховърциклета, но на Мартин само при вида на машината му беше ясно, че нямаше да става за нищо. И разбира се – оказа се прав.
-Е, какви са другите ни опции, Йерин? – попита след малко той, когато жената спря да кълне и сумти.
-Не много. Почти никой не минава оттук. Това може да се случи след минута или след месец – не бих разчитала на това.
-Да тръгваме тогава. Каза, че до Неарда остават още четиридесет и пет километра, нали така? Ако нещата са благоприятни за нас, до вечерта можем да вземем прехода.
-Въпреки че силно се съмнявам – определено събията досега не бяха благоприятни.

Отначало поеха бавно и несигурно, сякаш него ги задъжаше и влечеше назад, към отломките на разбитата машина и карайки ги прекалено често да надзъртат през рамо към нея. Все още бяха прекалено разтърсени от ситуацията. Но когато се отдалечиха и вече почти престанаха да я зърват, поеха по-сигурно и по-дръзко – все едно се разхождаха насред поляна, а не през минно поле. Въпреки това Йерин все още не можеше да се отпусне напълно и стъпваше прекалено предпазливо – дори и за нея. Ами ако този някой, който бе поставил мините, бе заложил и други? Не магнитни, а реагиращи на натиск? Ако...
Изпуфтя и спря да мисли за това. Каквото щеше да се случи, щеше да си се случи и тя изобщо не бе в състояние да предотврати тези събития.
Скоро Мартин дръпна малко напред и й беше трудно да го догонва – крачеше гордо и уверено. Все пак беше с една глава по-висок от нея и имаше широка стъпка – и да искаше, не можеше да се мери с него в това отношение. А на всичкото отгоре и проклетата й ръка не спираше да пулсира... Не я болеше толкова много, просто слаба и тъпа, дразнеща по-скоро с присъствието си, отколкото с друго.
Наложи си такива дребни неща да не я безпокоят повече и продължи с бодра крачка напред. Все пак трябваше да покаже някаква класа пред човеците, нали така...
Разтърси леко глава и изсумтя тихичко.
„(Не това е мисията ти!)” – припомни й един глас в главата, сякаш със строгостта на сестрината си интонация.
Настигна инженера, който изобщо не й обърна внимание, все едно си мислеше, че през цялото време е вървяла до него.
-Е, Мартин, изглежда сега ще се насладите още повече на природата и пейзажите. Явно на всяка цена са искали да се разкрият в пълния си блясък – изглежда няма отвърване от тях. – поде тя, с леко шеговита интонация.
Инженерът само извъртя глава през рамо и й се усмихна леко.
-Всичко сочи натам, госпожице Йерин. – обърна се отново той към нея официално. – Все едно самата планета упорито държи да привлича вниманието единствено към себе си.
-О, да. Алмейра определено е един голям егоист, господин Мартин. Но си я обичаме. Тя ни е майка и дете едновременно. – усмихна му се леко тя.
Той й отвърна по същия начин, нежно и предпазливо, сякаш не беше сигурен какво ще постигне с действието си.
Продължиха да крачат със същото уверено и сякаш неуморно темпо. Преминаха през долчинки, равнини и хълмчета, целите отрупани с оражеви и златни цвета, до които Мартин едва сега се докосна от първо лице. Ароматът им ги ободряваше и им вливаше нови и нови сили. Пречистваше умората и ги караше да продължават напред все едно пътят изобщо не им тежеше. А и мисията им беше прекалено важна, за да се бавят. И тогава една мисъл я осени...
-Няма ли да тръгнат да ни търсят? – попита тя.
-Не мисля, че съобщихте на някого накъде ще поемем. А и пък и доста се отклонихме от пътя, мисля. Едва ли до утре ще са в състояние да ни открият, освен ако не мобилизират целия наличен ресурс, с когото разполагат. Което едва ли ще се случи – губернаторът изглежда наистина си има по-сериозни грижи, отколкото да се притеснява за нас двамата. По-добре да вървим, отколкото да киснем напразно на едно място...
-Не долявам и частица надежда в думите ви...
-Да, за съжаление е така. От малки винаги са ни възпитавали само на едно – суровата и груба реалност, без значение колко жестока е тя.
-Но виждам, че май се справяте по-добре от нас с тези си мисли?
-Понякога и аз не мога да си отговоря дали е така, Йерин. – отвърна той.
Двамата продължиха да крачат мълчаливо още дълго време.


Там, където нещата започват


Езерото беше гладко като кристал, но нещо в бледорозовата вода не му вдъхваше доверие, дори го караше да се мръщи. Дали е от някакви минерали или тежки метали, или от отражението на небето – дори и той не можеше да си отговори.
Слънцето упорито клонеше към залез, а на него му се струваше, че са изминали едва половината път до Неарда, въпреки че откакто започнаха прехода, починаха само един път и то не повече от половин час. А скоро щеше да им се наложи да спрат и да прекарат нощта под открито небе, би било истинско самоубийство да вървят сред подобен терен в настъпилия мрак. Не знаеше Аралдон в коя фаза е, но и едва ли щеше да им помогне особено много.
Езерцето беше скътано между хълмовете, сякаш някой умишлено се опитваше да скрие нетипичната му повърхност от чуждо въздействие. Никой от двама им не бе хапвал или пийвал нещо от сутринта и въпреки самоктронтрола му, въздържанието на Йерин далеч не бе толкова силно, колкото неговото и тя щом видя искрящата вода мигом се впусна към нея. Мартин понечи да извика зад нея, но по устрема й прецени, че ще е безрезултатно, затова си спести няколко думи.
Жената се спусна на колене на каменистия бряг и заграбвайки от водата с шепита си, започна да блиска лицето си. Чу порочната въздишка, която се изтръгна от устата й, сякаш от дербите на удоволствието.
-Разумно ли е това, Йерин? Тази вода...
-Нищо й няма. – отвърна му тя, извръщайки се към него. – От отражението е, виж, няма нищо странно в нея. – загреба вода с шепите си и му я показа.
-В този случай ми изглежда наред...
-Разбира се, че е наред. – усмихна му се тя и я отпи.
Мартин приклекна на едно коляно до нея, потопи върховете на пръстите с във водата и я раздвижи леко, сякаш изпитваше реакцията й. След миг ги извади и се намръщи леко.
-Какво, няма ли да пиеш? Няма да ти повярвам, ако ми кажеш, че след този поход не си жаден. – попита го учудено Йерин, докато се опитваше да измие мръсотията от себе си и най-вече засъхналата кръв на дясната си ръка.
-Прекалено е студена. Течност с подобна температура само тормози околните на стомаха органи. Но като се замисля всяка вода е добре дошла в подобна ситуация... – и продължавайки да се мръщи, загреба с шепите си и на огромни глътки пи докато не усети, че жаждата му не е утолена.
Студенината дразнеше гърлото му и го караха да се чувства сякаш има заседнали буци лед в него, но какво бяха дребните капризи в сравнение с цялостното му оцеляване?
-Мисля, че няма да ви е трудно да разберете, Йерин, че когато дълги години някой е свикнал с определени навици, ще му е много, много трудно в последствие да ги наруши, независимо каква е причината за това.
-Хм, да, предполагам, че и това е причината повечето да живеете по сто и петдесет години, а ние още да преваляме стотака с усилие...
-Човечеството от дълги векове започна да се стреми към съвършенството. Уви, боя се, че все още сме далеч от него. Камо ли да искаме да посочим правилния път и на останалите.
„(Да, а скоро ще ви натикаме съвършенството отзад и върнем ви в архайя, точно както направихте с Аралдон преди половин век...)” – помисли си злобно тя, все едно разсъдъкът на сестра й за момент бе взела превес над мислите й.
Разтърси леко глава. Дори и да бяха унищожили Аралдон, човеците бяха направили изключително много за тях. Нямаше няколко дни да й стигнат, за да изброи всичко.
„(А пък и никога не сме се харесвали много с ренаите... Човеците не изглеждат чак толкова лоши.)”
„(Забравяш какво са ни причинили! Не се разколебавай точно сега, съдбата на всички ни зависи от мисията ти!)” – отново взе господството здравият й разум.
Или може би беше нездравият?
„(Какво, по дяволите, ми става?! Защо точно сега, да му се не види?!)”
Много добре знаеше какви могат да бъдат последствията й от тази мисия, много добре знаеше рисковете. И въпреки това всички останали й се бяха доверили и разчитаха за нея за нещо от извънредно важно значение. И въпреки че не мразеше човеците толкова, колкото сестра си, все пак щеше да даде и най-доброто от себе си, за да довърши докрай започнатото. Каквото и да й костваше, дори да се наложеше да го завърже и мъкне на гръб през цялото оставащо разстояние...
Когато усети нещо на рамото си, се сепна и извъртя рязко. Щеше да падне назад, ако не се беше подпряла с длан, а ококорените й очи срещнаха разтревожения поглед на инженера.
-Добре ли сте, Йерин? Какво има?
-Нищо. Просто изведнъж главата ми се замая леко. И не е от водата, повярвайте ми. – усмихна му се леко тя.
„(И друг път не застрашавай по подобен глупав начин мисията си)” – обади се вътрешният й глас с цялата си строгост, че още малко имаше чувството, че ще я обладае като някой нечист демон.
-Хайде, да тръгваме. Чака ни още път.
„(Никога повече не бива така да се раздвоявам. Никога повече не трябва да забравям къде принадлежа.)”

Когато слънцето започна малко по малко да отстъпва господството си, достигнаха до поредния хълмист терен. Ниските възвишения бяха пръснати навсякъде по пътя им като небрежно разхвърлени предмети, сякаш на планетата повече не й се беше занимавало с пренаредбата им. Някои бяха овални и осеяни със златисти и оранжеви треви и цвята, други стръмни, скалисти и отвестни, с кървавочервени отблясъци на фона на пурпурното небе и залязващото слънце. Йерин никога не се беше чувствала така изтощена през живота си, дори по време на някои от дългите мисии, на които бе ходила. Безнадеждните и пусти задачи, с които не успяваха да постигнат нищо. Знаеше само едно – без почивка нямаше да издържи още много и накрая просто щеше да рухне, неспособна да помръдне. Погледна към Мартин – човекът изглеждаше все едно изобщо не е изморен, нито бе задъхан, продължаваше да крачи бързо и изправено, сякаш можеше да го прави вечно. Дотук с показването на класа пред хората...
-Мартин, може ли да направим малко почивка? – попита тя.
Той само извъртя глава, хвърли й един поглед от глава до пети и се спря.
-Разбира се.
Йерин изпуфтя тежко и се отпусна върху златистата трева. Излегна се и се загледа право към небето. Високо горе, точно над тях, Аралдон започваше още по-ярко да натрапва присъствието си с настъпването на нощта. Мартин приседна до нея, присвивайки колене.
-Ако няма да вървим повече за днес, трябва да си намерим място, където да пренощуваме. А и наистина изглежда, че е невъзможно да продължим повече. Струва ми се, че дори и на мен светлината няма да ми е достатъчна, за да виждам в тъмното.
-Мисля, че поне ще ни стигне да пресечем онзи проход там. – кимна му Йерин и се изправи тромаво. – Не повече от километър е, а проходът се преминава за не повече от половин час. Ако се мобилизираме, до залез ще сме в равнината от другата страна, която е в пъти по-приятна за къмпингуването от местата тук.
Така че, колкото и да не й се искаше, двамата отново поеха на път. Стигнаха подножието на прохода след около десетина минути. След няколко разменени думи, вместо да продължат през дъното на малката долчинка, за негово учудване Йерин го поведе по една широка скалиста пътека вдясно. Постепенно се издигна и вряза в отвесния склон на самия хълм, а от лявата им страна изведнъж изникна стръмна зъбата пропаст, която се спускаше десетки метри надолу и през която нямаше преминаване. Приличаше на някакво адско корито на река от магма, която век след век е изгаряла и дълбала каменното дъно. Едва сега разбираше защо Йерин толкова неотстъпчиво настоя да минат именно оттук.
-Обаче има само един проблем... – каза след малко тя. – Но не мисля, че е неразрешим.
-И той е...? – попита Мартин с едно наум да не очаква отговор.
Последва завой на деветдесет градуса, който сякаш опасваше възвишението.
-Този. – отвърна му тя, кимайки му към скалистата стена отсреща. Беше поне три метра висока, все едно каменен блок, изтърван от някой огромен самосвал по време на пътя – от отвесния склон вдясно до ръба на пропастта отляво. – С ховърциклета нямаше да имаме такъв проблем, щяхме да се изкачим с лекота. И все пак реших, че пречката е по-преудолима, но ако искаш винаги може да се върнем и да пробваме през дъното.
-Не, не мисля, а пък и времето не го позволява. – двамата се приближиха до скалата, докато Мартин я оглеждаше преценяващо и изучаващо.
След което отстъпи няколко крачки, засили се, сякаш с отиграно с хиляди тренировки движение, стъпи първо с едното си ходило на отвесната скала, после с другото по-високо и Йерин с учудване видя как пръстите му хванаха ръба – набра се с лекота, прехвърли левия си крак, след това и десния и вече беше с три метра над нея.
-Ще може ли да го направиш и ти? – попита я той отгоре.
-Мисля, че да, но не гарантирам нищо. Ръката ми още е изтръпнала и ме боли.
Йерин последва примера му, засили се леко, подпря се с краката си един след друг, но това, че бе по-слаба и по-ниска от него си каза думата – ръцете й дори не достигнаха ръба, а пръстите й задращиха по скалата, все едно се опитваше като влечуго да се залепи. Добре, че беше Мартин, който се пресегна и я хвана здраво за ненаранената й китка преди да се строполи обратно на скалистия път.
-Така няма да стане нищо. Ще опитам пак. – каза тя, докато висеше.
-Няма начин, Йерин, няма да те пусна. – отвърна инженерът.
И след което просто изсумтя от усилие и с една ръка я повдигна, сякаш беше лека като перце – Йерин имаше чувството, че ще й измъкне рамото. Хвана се с другата си ръка за ръба и използвайки двете си опорни точки се набра ловко, а Мартин и помогна да се качи при него.
-Физиологията ни е по-мощна, отколкото си мислиш, Йерин. Хората сме по-силни, отколкото предполагате.
-Да, определено. – успя само да смотолеви тя, несъзнателно пооглаждайки намачканата си туника и леко разчорлената коса, сякаш едва сега си даваше сметка за пострадалия си при катастрафота вид и се опитваше да му направи добре впечатление. – Благодаря ти за помощта.
Мартин леко й се усмихна и тръгна напред. Йерин го последва безмълвно. Нещо беше припламнало в нея. И не беше наранената й ръка.

-Прекарвал ли си някога нощ под открито небе, Мартин? – попита го тя, докато вървяха в сумрака през едно поле, чиито златисти треви галеха хълбоците им.
-Да, стотици пъти, най-вече като дете. Предимно на Шенса, докато ме възпитаваха. А след това и няколко пъти и на Есес и Еменси. Помня, че Еменси и Есес са сравнително тихи и спокойни, но Шенса е истинска стихия – незабравимо е да прекараш нощ под огромните ветрогенератори. Едновременно е страховито, но и всичкото онова прецизно и ритмично движение действа изключително успокоително.
-Наистина ли използвате още такива технологии?
-Разбира се, Йерин. Шенса е изключително ветровита планета – има места, където не спира да духа. Освен това има и множество реки, езера. А ние сме спрегнали всичкия ресурс, с когото разполагаме – термален, ветрен, воден, слънчев, приливен. Да не говорим за ядрен, термоядрен и други. Жалко ще е да го пропиляваме просто така.
-Да, мисля, че разбирам. – след което се спря и седна във високите треви.
Мартин също се спря и нещо го подтикна да погледне към хълмовете, които оставиха зад гърба си. Изведнъж двойка близначни звезди, толкова симетрични и бледи изгряха почти на единия от върховете. Имаше чувството, че са специално за тях. И в следващия миг изгаснаха. Завинаги.
Настани мълчаливо до нея.
-Нощите на Алмейра са изключително тихи и спокойни. По думите ти съдя, че би ти допаднало. – каза Йерин.
-Определено. – излегна се той с ръце зад тила и впи поглед право към Аралдон, като мислите му все още блуждаеше споменът за близначните звезди.
-Ще ми разкажеш ли нещо повече за живота си? И за живота ви като цяло? – отпусна се и Йерин до него.
-Има тринадесет основни планети – Есес, Шенса, Еменси, Комърс Сентрал, Шести, Ниндарана, Алдебаран, Наос, Авиор, Дорадо, Рейна, Ахернар и Бенаташ. Всяка си има различна функция – индустриална, изследователка и така нататък. Но мястото, където всички деца се раждат и много голяма част от нас живеят е Шенса. След раждането, родителите отглеждат детето, докато майката спре с кърменето. После постъпва в един от безбройните възпитателни центрове, където го научават на общоприетите за обществото ни норми. Повярвай ми, методите са изключително ефективни, особено за проблемните деца.
-Ти проблемно дете ли беше?
-Не, разбира се. – усмихна се леко той и продължи. – Родителите могат да отиват да виждат детето си, когато поискат – никой няма да ги спре, но възпитателите изключително строго съблюдават за влиянието, което оказват. Все пак, кой би искал работата му да е напразна? Също така, по време на обучението много внимателно се следят и наклонностите на всяко едно от децата и при нужда се насърчават допълнително. Това продължава до тринадесет годишна възраст, когато всеки постъпва на някаква служба – в зависимост от оценките на дарбите и способностите му. И така докато се пенсионира и оттегли в заслужен отпуск да изживее края на дните си.
-При нас никога не е било така. Все още.
-Сигурно в ушите на друг звучи жестото, но открай време е било така и винаги ще бъде. Разбираш ли, Йерин, без нужното възпитание, хората сме проблемни. Изключително проблеми. И не мисля, че на този етап бихме могли да създадем една по-добра и стабилна система. Вярно, не е лека, но е работеща. А това е важното.
-Да. Преди да дойдете, бяхме на прага на унищожението. И то не с ренаите – става въпрос за самите нас. Без вас досега да сме се унищожили. И въпреки случилото се – вие успяхте да ни изведете от мрака. Вашата „жестока” система ни показа правилния път. – извъртя тя глава към него и го дари с една от очарователните си усмивки. Красива и нежна усмивка. Но много, много тъжна.
Йерин се превъртя и озова върху него. Усети през дрехите си топлината на тялото й, горещината, която го заля като слънчев лъч в бурен зимен ден. В първия момент понечи да каже нещо от недоумение, но щом тя впи неустоимите си устни в неговите, разбра, че всичко ще е безсмислено – защото от този момент единственият му глас беше този на сърцето му. На нежността, на пламенността и на страстта, която бушуваше в двете им тела като адски огън, заплашващ да ги изпепели, ако не го освободят. Точно тук, под звездите и под зоркия поглед на пустия Аралдон, където всичко беше започнало.

Не помнеше как е оцелял. Не помнеше как се е измъкнал от онзи огнен ад. Не помнеше лицата на спасителите си, не ги познаваше. Не помнеше абсолютно нищо.
Беше се събудил на един от малкото оцелели кораби. И единственото, което видя, когато погледна през люка беше пустата и тъмна повърхност на Аралдон. И полуизгореното му лице в отражението на илюминатора. Виждаше как сребристите и мрачни кораби продължават да сипят смърт на планетата му, белите дири на ракетите и огните езици на снарядите им, проблясъците, които съзнанието му запомни завинаги и все още продължаваше да му носи кошмари нощем.
А други сиви и черни кораби бяха и пред тях, заграждаха им пътя. Още помнеше дословно всяка една дума на единия от пилотите, бяха се запаметили в ума му като отпечатъци в току-що излят бетон. Никога не беше усещал такъв страх в гласа на някого.
-(Повикване до всички честоти! Тук „Шем”, имам цивилни и ранени на борда си! До всички, имам цивилни и ранени на борда! Аралдон е унищожена, жертвите са милиарди! Нуждаем се от незабавна помощ и убежище! Нуждаем се от незабавна помощ и убежите! Искаме разрешение за кацане, молим ви, трябва да ни дадете разрешение за кацане! Обречени сме, за бога, пуснете ни! ПОМОГНЕТЕ НИ!!!) – продължаваше и продължаваше да крещи в съзнанието му той, с такава уплаха и паника, че ги усещаше във въздуха, можеше да протегне ръце и да ги сграбче, като шепа пясък, изтръгваща се между пръстите му. Толкова трепеп имаше, че все едно целият кораб вибрираше и се тресеше сърдито, като земните недра.
А сивите и черни кораби препречваха неиминуемо пътя им. Отново беше изгубил съзнание. Не помнеше нищо повече.

На сутринта продължиха, сякаш нищо не се беше случило. Но беше късно. Сърцето й вече беше болезнено раздвоено.
„(Господи, защо го направих?! Защо ми трябваше да го правя?!)” – крещеше от ужас вътрешния й глас докато крачеше безмълвно.
Той отпред, а тя на метър зад него, впила леко глава в пода. Очите й бяха леко разширени от неиминуем страх, няколко сълзи се стичаха самотно по бузите й. А Мартин дори не я забелязваше.
„(Как допуснах това да се случи? Как?!)”
Влачеше се като че ли в сън. Само, че не беше. Обичаше го. Беше предала всички, беше провалила мисията си, беше предала гласуваното й доверие. И за какво? За някакъв си човек...
Опита се да се намръщи, да се остави гневът и яростта да я залеят, но сърцето й ги отблъсна с устрема на препускаща армия. Какво следваше сега? Да предадеше и него ли? И за какво? За загубената й кауза.
Стисна очи и разтърси леко глава. Още нищо не беше свършило. Още нищо не беше загубено.
От вчера не си бяха разменили и една думичка. Просто се събудиха и продължиха по пътя си, така както го бяха правили предишния ден – с бързи крачки и без почивки.
Още не можеше да го приеме на съзнателно ниво. Само инстинктивното крещеше в нея, само първичното.
„(Прости ми, Леамас. Прости ми, че подведох всички ви...)”
След поредния размит хълм, като че ли от спомен, изникна мъглявия сив силует на Неарда – огромната столица на някогашната провинция Етарл.
-Хайде, да потърсим помощ и да се обадим на някого! – обади се изведнъж Мартин.
Внезапният му и неочакван глас я изкара от унеса й. Вдига глава и го погледна – стоеше пред нея, на върха на хълма и гледаше директно към сградите в далечината долу – без дори да я удостои с един-единствен поглед. И се спусна почти тичешком към една от фермите, издигаща се самотна в покрайнините му.
Последва го. Безмълвно, както винаги. Стигнаха до фермата. Мартин се насочи директно към вратата. Почука. А Йерин просто взе един камък от земята и го удари с всичка сила зад врата.
Мартин се строполи на пода, повдигна се на ръце и извъртя жално глава към нея. Сърцето й се късаше, заради това, което вършеше.
„(А имам ли сърце всъщност?)”
-Йерин...
-(Съжалявам, Мартин.) – простена тихо тя през сълзи.
Силен удар в слепоочието...

Събудиха го няколко силни и резки блъскания на вратата. Тъкмо се надигна тромаво и не по-малко сърдито, когато тя се открехна и се появи самодоволната усмивка на Леамас.
-(Какво има, Лея?)
-(Пипнахме го, Рин. Йерин го пипна.) – устните й разцъфнаха в зловеща усмивка и в следващия момент затвори вратата.
Карин ококори учи от почуда. В интерес на истината, никога не беше вярвал, че ще успеят. Поредния отчаян ход на глупав стар ренаиец, целящ да ги изведе от затъналото положение, в което се намираха сега. Да ги изкара от дупката. Нима беше възможно? Нима щеше да стане толкова лесно?
Изправи се рязко. Напротив, още нищо не беше сигурно, точно сега предстоеше най-трудната част от всичко. Именно сега започваха същинските неща. Убеждението, заплахите... Всичко решаващо.
Когато излезе от стаята си и отиде в едно от големите помещения голяма част от душите му се бяха скупчени около нещо. Веднага щом го видяха, Леамас и Йерин прекратиха спора си и се извъртяха предпазливо към него, все едно нащрек, очаквайки да им направи нещо. Леамас го гледаше хладно и спокойно, но в леко разширения поглед на сестра й имаше уплаха от непредсказуемостта на събитията, които можеха да последват.
Всички се отдръпваха, когато тръгна към празнината в редиците им. Защото сред тях, проснат на пода в безсъзнание, с окървавено лице, лежеше Мартин Бенет, човекът, който можеше да промени животите на всички им. Стига преди това да успеят да го мотивират достатъчно и убедят в каузите си. Но всеки си имаше методите.
-(Отлично се справи, Йерин. Знаех си, че мога да разчитам на теб. Всички разчитахме на теб. Радвам се, че оправда очакванията ни.) – каза Карин, без да откъсва поглед от инженера.
Йерин вдигна леко брадичка, гледайки високомерно тялото на Мартин. Нещо се беше променило във физиономията й, нещо, което все повече я караше да заприлича на безкруполната си сестра. Видя как устните й потрепериха, сякаш едвам се сдържаше да не излее всичкото си презрение и ненавист.
„(Да, но към кого?)” – помисли си Карин.
-(Още веднъж, отлична работа, Йерин. Много, много добре. Време е да преминаваме към следващия етап. Свестете го!) – кимна рязко на няколко от подчинените си.

Първо дочу множество сменеси гласове на чужд и непознат език, далечни и приглушени, като зов от дълбок сън. Когато отвори очи, размитото му зрение зърна множество сиви и тъмни петна навсякъде около него. Не му отне много, докато погледът му се проясни и слухът избистри. Имаше чувството, че в главата му препуска стадо слонове. Ушите му продължиха да пищят, доляваше единствено сбор от гласове и шум, слети в непрекъснат неразбираем глъч.
Лицето, което изникна пред него, не беше от най-приятните – едната му буза и част от челото беше набраздена от някогашно изгаряне, бръчките около очите в съчетание със строгостта и сериозността му подсказваха дълбок и донякъде непредсказуем опит.
„Нима е възможно?” – помисли си Мартин Бенет, без да му доставя удоволствието да откъсне поглед от очите му, колкото и дълбоки, черни и студени да бяха. Можеше да им издържи още векове без да трепне.
Косата му беше гъста и черна, не много късо подстригана и беше едно от малките неща в него, незасегнати от възрастта му. Изглеждаше снажен и здрав, като се изключеха белезите на лицето му. Беше по-висок от повечето си души, които го бяха наобградили, но все още си оставаше по-нисък и дребен от Бенет.
Мъжът приклекна до него, дългият му черен шлифер от дебела кожа зашумуля по пода. Мартин продължи да го гледа изпепеляващо, сляп за всичко останало наоколо – беше, меко казано, неловка ситуация – знаеше какво го очаква, но не знаеше какво точно да каже, а пък и не искаше той пръв да започва разговори – най-малкото защото, изведнъж, всичките му събеседници му се струваха неприятни и не на нивото му.
Арогантността му го накара да се усмихне вътрешно. По всичко изглеждаше, че и мъжът пред него има много да му казва, но не знаеше откъде точно да започне. Затова продължи тихата си психовойна без да нарушава измисления току-що от него протокол правото да заговори пръв да е на домакина. Който изглеждаше сякаш си е глътнал езика.
Изведнъж плъзна лека иронична усмивка по лицето му, толкова ехидно, че на Мартин страшно много му се прииска да го фрасне по муцуната. Но продължи да го гледа с каменното си лице.
-Радвам се, че се отзовахте толкова бързо, господин Бенет. – рече саркастично мъжът.
-Добре заварили. – и този път не се сдържа и стовари мълниеносния си юмрук върху носа му.
Беше обикновен и не много силен – не искаше да го убива все още, но бе достатъчен да му разкървави лицето и да го събори назад. Беше по-корав, по-висок и по-силен от всеки тук, на Еменси го бяха тренирали на множество защитни и нападателни техники, нямаше да му е никак трудно да отнеме дузина животи преди да го довършат. Но все още не биваше. Затова се задоволи само с неговото малко отмъщение за това, което му беше причинила Йерин с онзи тежък камък. Дори му достави мнимо удоволствие.
И мигом тя сякаш изникна от тълпата и единственото, което видя бе как едната й кубинка полита към лицето му.
Черно петно заля зрението му, самият той също с озова на пода, с допълнително разкървавен нос и прясно стичаща се кръв по брадичката му. Имаше чувството, че има пулс единствено в лицето си, толкова мощен, че всеки един тласък опъваше болезнено кожата му, сякаш го деряха жив.
-(Вържете го! И го дръжте!) – изкрещя рязко тя.
Няколко души моментално извиха мощните му ръце зад гърба, омотаха ги с въжета, а след това и краката му и го изправиха на колене. Право пред мъжа, който се беше изправил и държеше някаква кърпа пред носа си. Мартин му се беше нагледал достатъчно на противната физиономия, затова извъртя поглед към жената, която го беше сритала. В първия момент си бе помислил, че е Йерин, но сега я огледа внимателно и разбра, че не е тя. Въпреки че поразително приличаше на нея. Лицето й бе със сходни черти, като дявол в ангелска кожа, притежаваше същата светла златисторуса коса, макар и подрязана до основата на врата, а на бузата си имаше лек кърваво червен белег – натрапчив, но не толкова, че да я загрозява изобщо.
-А вие сте? – повдигна въпросително вежди той.
Йерин изведнъж се появи от някъде. Насълзените й очи не издържа и за миг на нетрепващия му и непоколебим поглед и ги отмести, стискайки клепачи. И прошепна нещо на жената.
-(Кажи му.) – отвърна тя, като нейния поглед и физиономия бяха точно копие на неговите.
И Йерин му каза.
-Аха. Така си и помислих. Приличате си. Освен това и изглеждаш същата кучка като нея.
Мъжът изведнъж ококори леко очи, но Леамас изобщо не реагира – вече си даваше сметка, че само той, който явно бе нещо като командир и Йерин сред тук присъстващите единствено разбират езика му. И това най-много му достави удоволствие – да гледа как физиономията й пребледнява, сякаш си глътна езика.
-(Какво каза?) – погледа го накриво Леамас, градейки си представа за думите по интонацията на Мартин и реакциите на мъжът и сестра й.
Йерин не отвърна нищо – беше прекалено стъписана, за да извърши подобно действие, изискващо внимателно премисляне. Мартин се усмихна леко, зловещо и с полускрито задоволство реши да подсили ефекта:
-Освен това, изчуках сестра ти.
Мъжът изведнъж обърна гневния си поглед към Йерин, която изглеждаше така, сякаш се опитваше да потъне вдън земя. И в следващия момент не издържа, обърна се и изчезна сред тълпата около него.
„Това сме ние, хората... – помисли си Мартин. – Верни към приятлите си и жестоки към врагове ни. Винаги е било така и винаги ще бъде. И нищо не ще може да го промени.”
Една част от него се чувстваше кофти заради това, но тази, които го изплъваше с негативни чувства мигом скърши съпротивата й и я зарови дълбоко в него. Смръщи се и се изплю в краката на мъжа, гледайки го високомерно и презрително.
-(Достатъчно!) – изсумтя Леамас и за пореден път се втурна към него.
Мартин само това и очакваше. Докато му посягаше, той се приведе, препъна я със завързаните си крака и докато другите се осъзнаят, вече бедрата му бяха между врата й.
-(Назад! Назад!) – кресна мъжът на тези, които се опитаха да се втурнат към тях.
-Само още една крачка и ще й счупя врата! – и за да не бъдат възприети напразно думите му, я стисна малко по-силно.
Леамас се опита да се отскубе, заизгъва се и дори пробва да го захапе за бедрото, но Мартин я държеше здраво и не й позволи своеволия. Само неговата воля.
Когато загуби съзнание, отпусна хватката и я остави да се изплъзне на пода.
-Така, вече мисля, че можем да продължим безпрепятствено. – погледна той мъжът право в очите.

-Какво правим сега? – попита Мъжът. – Следваме плана или предприемаме извънредна намеса?
Тя, която стоеше до него на върха на хълма и гледаше към фермата, се замисли. Но не за дълго.
-И двете едновременно. – отвърна Жената. – Ето какво ще направим...
След което се приведе и притисна леко бронята си в областта на ухото.
-„Рама” търси „Скайрим”. База, „ФРАГО”, извънреден протокол „6-6”. Слушайте ме много внимателно...

Когато Леамас се свести, Бенет все още коленичеше пред Карин. Двамата разговаряха. Тихо и спокойно, без изпускане на нервите, без повишяване на гласа. А всички останали ги следяха зорко и слушаха напрегнато, все едно разбираха всяка една дума, която си разменяха. Леамас също не разбираше нищо от този проклет и отвратителен език. Дотолкова й стана криво, че не усети кога се беше намръщила и привлякла погледите на всички върху себе си.
-Изглежда ангелчето дойде на себе си. – каза иронично мъжът.
Идеше й да му фрасне един за това, което й причини. Да я унижава така пред всички... Но реши, че втори път може да не извади късмет, така че колкото и да я сърбеше ръката, се овладя. Щеше да е глупаво да умре насред пътя...
-(Какво? Какво казвате?) – смръщи се леко тя.
-(Това сега не е важно, Леамас.) – отвърна Карин.
-(Моля? Какво имаш предвид?) – сопна се и се изправи тромаво, разтривайки врата си, сякаш с часове бе спала на адски неудобно легло.
-Моля, ако обичате, господин Бенет, повторете. – обърна се той към инженера.
Леамас предварително ококори очи. По-интонацията на Карин, за пръв път разбра съвсем ясно, какво щеше да каже той.
-Ще ви помогна.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:34
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Глава втора
Ловецът на сънища


15-ти ден от 6-тия месец Хара, 3417-ва година от летоброенето на Новата история на Рохайа. В град Рамил, на източното крайбрежие Ниринския океан, Елсизия.
Както се случваше с повечето му сънища, нещо първично в него осъзнаваше, че мигом щом се събуди и последните блянове от този нереално красив свят ще са се изпарили безвъзвратно.
Грешеше. Защото помнеше абсолютно всичко.

Беше в приказка.
Блаженото спокойствие, в което изпадна, сякаш преди това в него бе царял хилядолетен мир, укрепнал във времето и вкопчил здраво ръце във вечността. Плътната тишина, която бе толкова ясна и отчетлива, че съвсем ясно му говореше... Можеше да долови всяка една своя мисъл! Всичко, което му преминеше през ума, все едно нещо му шепнеше съблазно в ушенцето.
После всичко се изпълни с ярки и златни цветове, като насред райска градина, ослепителната слънчева светлина, все едно звездата им бе слязла долу, като талисман бдящ единствено над него. И сред тази светлина и плам започна да се издига, бавно и неумолимо, устремен към нещо, което сякаш винаги бе търсил в сърцето си. Нещо първично и загадъчно, вградено като корени на вековни дървета в инстинктите на същността му. Все едно бе самото му битие, самото му съществуване.
Усещаше как все повече и повече се въздига, сякаш бе божество, всички стихии му се подчиняваха и служеха на волята и мислите му. Впрегнал ги в целта си, светлината навсякъде около него започна да избледнява, докато не стана искрящо бяла и изведнъж не се озова в открития космос – стотиците милиарди точици на звездите изведнъж грейнаха навсякъде около него. Но този мрак изобщо не беше мрачен – самата му природа беше изкована от светлината, която го обземаше преди малко. Дори и сетивата му успяваха да го приемат. Вярно, нещо в него не можеше да си го обясни и възприеме, но всичко му се струваше толкова близко и познато, сякаш от зората на времето, от самото начало бе израснал тук – под топлата светлина не безбройните слънца и вечно наблюдаващите им и нищо непропускащи очи. Чувстваше се като у дома си. Истинския си дом.
Долу, под него, раят на планетата беше облян в най-странната светлина, която през съществуването си бе виждал. Бе толкова ярка и ослепителна, но същевременно не пронизваше мрака около него и не дразнеше очите му. Все едно извираше от самия него, следвайки желанията и страстите му.
Нещо на първично ниво отново го накара да се обърне. Беше му непознато и чуждо, но опитът го бе накарал да му вярва безприкословно – никога досега не го беше подвеждало. Загледа се в една звезда, която се различваше от другите. По какво ли, запита нещо вътре в него? По това, че го зовеше. Толкова настойчиво и умоляващо, че имаше чувството, че говори вътрешния му глас. Сякаш извираше от дербите на непозната част от личността му. И колкото повече се взираше, толкова повече започваше да вижда единствено нея. Всичко друго му се размиваше, без да има съществено значение, скоро космосът навсякъде около него потъна в студ и тъма – както трябваше да бъде и както винаги е трябвало. Но не обърна внимание на това, защото пред него изникна най-прекрасната гледка, която някога бе виждал. Защото най-вече щеше да я запомни със сърцето си. А то никога преди не бе крещяло от почуда и възхищение. Очите му не бяха в състояние да възприемат всичко това. Имаше чувството, че ако продължи да се взира, ще ослеепе, че ще се разтопят и никога повече няма да прогледне.
Затвори ги. Но клепачите му запаметиха гледката като карта и той продължи да вижда всичко – огромната мъглявина в искрящи златни и розови цветове, шедьовър на Вселената. И вече бе толкова поносимо...
Не можеше да изолира сетивата си, но се заслуша в зова на сърцето си – най-чистият и искрен глас, като молбите на малко дете. Тя го викаше. Оставяше му следи. Знаеше, че е някъде там, отвъд мъглявината. Зовеше го. Все по-настойчиво и по-настойчиво. Скоро гласовете се превърнаха в глъч, в отчайващи викове, картината се разми ужасяваща сцена, зовът се превърна в умоляващ вик за помощ... Сънят се превърна в кошмар...

Събуди се с крясък. И веднага осъзна, че помни всичко. Съвсем дословно. Но едно нещо беше завладяло целия му разсъдък. И то бе не сънят, не прекрасните картини, които съзнанието му помнеше или опияняващите гласове...
-(Имам технологията да Я открия) – прошепна си тихо той...

Отне му четиринадесет години, докато Я открие.
Никога вече не Я сънува, но споменът за Нея не избледна и за миг. Спохождаше го в ежедневието му, във всичките му дейности, все едно се бе превърнала в негова неизбежна спътница. Нито веднъж цветовете й не избледняха, нито веднъж паметта му не си позволи да забрави дори и един детайл от него – да изтърве дори и една песъчинка от целия бряг. Боеше се, че ако това стане, че последват и други, докато накрая последните не изчезнат от стисната му шепа – а той щеше да гледа безпомощно, а сърцето му да крещи от ужас и болка – докато и последните му спомени не го погубят.
През тези години се случиха много неща. Още не можеше да си обясни как бе успял да убеди корумпираните конгресмени да отпуснат средства за проекта му. Бе започнал всичко с нагласата, че е обречен в самото начало, но нещо в него не му позволяваше да спре да се надява и упорито го подтикваше да продължава до сетните му сили. И още на първата година след съня му, усилията му бяха възнаградени. И то как само! Отпуснаха му сто и десет милиарда леара без да искат никакви гаранции, нито да очакват кой знае колко големи резултати. Четири пъти бюджета на ЕАВИКП. И то само за търсенето! За самите „търсачи” бяха отделени трилиони леарати. Явно нещо наистина бе уплашило политиците и конгресмени. И то не бе народния гняв.
Рохайа умираше. И само те можеха да я спасят. Ако действат незабавно.
Разполагаше с всичко необходимо, за да го направи – най-гениалният екип на света, най-мощните суперкомпютри и най-чувствителните и модерни телескопи – на земята и в космоса. Общо дванадесет инструмента в ръцете му, които бяха построили през последното десетилетие, за да ги спаси от ада, който настъпваше неумолимо и все пак последната дума не беше негова. Разполагаше с космическите обсерватории „ЕРА”, „ДРАК” и „ХИСТ”, инфрачервените им събратя „МОРД” и „ДЖСТС”, огромните наземните телескопи във Ванкър, Ирръл и Ден, най-големите на Рохайа, титаничните радиополета в долините близо до Вард и Яра, дори и два телескопа, „НЕГА” и „МАРТ” – съответно такъв, който работеше с дължини на вълните във видимата област и инфрачервената, на Хария – най-отдалечената планета в слънчевата им система! Освен това бяха създали и собствена интернет мрежа, която свързваше всички останали телескопи, учени и любители по целия свят. И най-вече откритията им. Разполагаше с целия наличен ресурс на планетата, с всеки един наличен инструмент, използваха всеки един известен на астрономията им метод за търсене на далечни планети – радиална скорост, метод на периодичните пулсации, транзитен метод, метод на отклонението в транзитното време, метод на продължителнността на транзитното време, изменения в отклоненията на обриталните фази на отражение, светлинни отклонения, дължащи се на относителното излъчване, гравитационно микролинзиране, директно наблюдение, астрометрия, периодични двойни затъмнения, поляриметрия, радиоемисии от полярните сияния, вихрова коронография, зануляваща интерферометрия. Историята им не помнеше досега такова обединяване на учени и инженери, нито на влагане на ресурси в едно-единствено нещо, с една-едничка цел – собственото им оцеляване. И точно тук идваше най-големия проблем. Можеха и да помолят другите за помощ, когато ги открият. Но не бе сигурен дали ще се отзоват на помощта им. И въпреки всичко, онова вътрешно чувство, което го караше да продължава докрай, все още гореше с пълна сила.
Защото я беше открил. Но все още не го знаеше. Защото спеше дълбоко. Но днес за първи път от четиринадесет години отново я сънува.

6-ти ден от 1-тия месец Не’а, 3431-ва година от летоброенето на Новата история на Рохайа. Алтайските планини, връх Амкар, в Ройенската обсерватория, недалеч от град Еглин.
Кати Ескелберг играеше на рач срещу компютъра.
И вече за тридесет и седми път подред губеше. А още не беше минал и час от нощната й смяна!
„(П’фа, това копеле е прекалено умно, защо изобщо го направиха да работи на „Лирикс”?)” – изсумтя тихо тя, мръщейки се чаровно.
Въпреки че нямаше кой да я забележи. Беше единствена в обсерваторията по това време на денонощието. И не рядко се питаше защо ли й беше да го прави? От пет години работеше тук, а през това време бяха открили и класифицирали всяка една планета в радиус петхиляди светлинни години около Рохайа. Но нито една не приличаше на нея. Всички не спираха да се питат как е възможно това, как сред хиляди и една не отговаря на нуждите им. Постепенно разширяваха обхвата на търсене, с което обаче се свиваше възможността на способностите им и годината бе успешна ако успееха да открият и десетина планети. За подобни като Рохайа вече никой не смееше и на шега да споменава. А нямаха време!
Остави големите мозъци да се терзаят с това и си пусна нова партия рач. Компютърът я би за по-малко от минута. Кати мислеше с три-четири хода напред, той мислеше ходовете си до самото й матиране във всеки един възможен вариант и за всеки възможен развой на събитията!
„(Ха, по-добре да пробвам с централния суперкомпютър следващия път... Срещу него поне мога да имам шанс.)”
Работата й беше да кибичи по цял ден или по цяла нощ, а понякога и по двете, и да чака автоматичните телескопи да си вършат работата. А ако откриеха нещо по-интересно от обичайното – да го пусне за обработка и евентуално да докладва на някои от ръководителите. Питаше се кому ли е нужна, щом всичко е толкова опростено и автоматизирано? Техника за стотици милиарди, не можеше ли да мине и без нея? Тази мисъл й докарваше ехидна усмивка. Караше я да се чувства, в известна степен, незаменима, така да се каже.
„(Явно тази нощ ще е от скучните...”) – помисли си тя.
Затова си пусна поредната партия рач. Затова и компютърът я премаза като досадно насекомо. Ето това вече наистина разбиваше самочувствието й и не я караше да се чувства значима. Порови се малко и из интернет, но се депресира още повече и затвори лаптопа си.
Когато се върна в главното помещение, след като си беше отишла да си вземе нещо разхлаждащо, на всички монитори се бяха показали огромни прозорци, сигнализиращи за входящо съобщение. Погледна го учудено, в същия момент внезапно звънна и телефонът и тя едва не си разля фраминотото когато се сепна. Подобни събития рядко нарушаваха пълната тишина в обсерваторията. Но поне разбиваха скуката като огледало.
Без да бърза за никъде, остави чашата си на бюрото и вдигна.
-(За бога, къде се моташ, Кати?! Важно е!) – отсреща гласът на Галер звучеше какво всеки път – безпричинно развълнуван.
-(Правех си фраминото. Понякога ми се струва по-смислено.) – поде заядливо тя. Изобщо не й бе до него сега. Вярно, понякога бяха прекарвали цели нощи, лафейки си за всичко, което им щукне или пък разменяйки опит на рач и статса, но точно сега наистина не й бе до него.
-(За бога, Кати! Провери си пощата!) – и чу как блъсна слушлаката от другата страна на линията.
Кати Ескелберг изпуфтя, извъртя очи и се отпусна тежко на подвижния си стол. Сметна, че да отпие от напитката си й се струва по-важно, затова първо направи това и чак тогава отвори пощата си. И както очакваше, беше Галер, който упорито настояваше в седемнадесет различни съобщения да му позвъни. Веднага! Обаче първо отпи още един път и чак тогава го направи.
От другата страна на екрана, Галер вече направо се тресеше от нетърпение като пневматичен чук.
-(Приеми тези данни и ги пусни през компютъра!) – поде веднага той, цъкайки енергично на клавиатурата.
Изведнъж изражението на Кати стана сериозно.
-(Какво има, Лер?...)
-(Не съм сигурен все още.) – прекъсна я развълнувано той. – (За сега са единствено НЕГА и МАРТ, пренасочихме ЕРА и ДЖСТС и чакаме потвърждения от Ванкър и Ден. Ирръл и ХИСТ също се включиха, но... Не знам, честно. Струва ми се прекалено нереално. Не мога да кажа каквото и да е било преди да сверим данните от няколко места и да ги обработим.)
-(Лер...)
-(Не искам да прибързвам, но... Мисля, че най-накрая открихме нещо, Кати.) – усмихна й се някак си уморено той.
Кати ококори леко очи.
„(Щяла да бъде скучна нощ, а?)” – помисли си тя и пусна данните.
И в следващия момент Роял нахлу с гръм и трясък в помещението. Въпреки сенките под очите му от недоспиване, изглеждаше по-жив и буден отвсякога.
-(Открихте я, нали?)
Кати го изгледа с ококорени очи.
„(Как, двеста дявола, е разбрал?!)”

Цяла нощ не спираше да вали.
Гаден черен дъжд, който полепваше по всичко като гаден вирус, оставяше петна по дрехи и сгради, задръстваше шахти и канали и носеше зловоние и смрад след себе си. И смърт.
Това си бяха докарали до главите. Или поне им го бяха докарали. Бащите, дядовците и прадядовците. И майките, бабите и прабабите им, поколенията пред тях. Толкова ли не ги бе грижа за децата си, че им оставиха подобно смъртоносно наследство?
Радиоактивния дъжд в момента обаче бе най-малкият й проблем. А пък и можеше да се терзае и проклина защо се е родила в това време по-късно. Първо работата...
„(Мда... Явно подобен тип мислене ни докара до това положение...)”
Накара таксито за малко да спре до един от хипермаркетите. Шофьорът показа видима неохота към това й желание, но се съгласи без да каже нищо. Все пак беше клиент. Нищо, че той сумтеше и се мръщеше.
Когато отвори вратата, горещата вълна отвън ги заля като пещ. Затова побърза, разгъна чадъра си, мигом я затвори обратно и притича до входа на магазина. Вратите я пуснаха в пречиствателната клека и безшумно отрязаха пътя й назад. Чу се тихо изпускане на въздух, а когато бялата светлина на индикатора за достъп над двойното крило пред нея светна, входът зейна широко отворен и яркото осветление обля зрението й. Все едно беше на прага на рая.
Затова свали противогаза си и пристъпи вътре без повече мотане.
„(Щеше да е рай, ако бе поне с десетина градуса по-студено. Как е възможно през Не’а, средата на зимата, да е тридесет и седем градуса и то на две хиляди метра височина?!)” – помисли си тя ядно, докато крачеше из хипермаркета.
Погледна вървящия хронометър на часовника си. Бяха й останали само седем минути запас.
„(И този път, както винаги, на линията.)”
Намери филтрите точно където им бе мястото, явно никой не си бе правил труда тази седмица да ги размества, както правеше предходните. Взе една кутия под мишница и се запъти към касата.
„(А сега, като го знам, сигурно Роял ще намери най-неподходящия момент да ми се обади.)” – помисли си тя.
Така и стана, разбира се. Не се гордееше с тази си дарба. Телефонът й звънна точно когато плащаше сметката си, но изобщо не побърза да отговори на повикването. Мислите й бяха ангажирани с по-важни неща в момента.
„(Пак са покачили цените. Никога няма да се оправим...)” – мислеше си тя ядно, докато си прибираше рестото и тръгваше към изхода.
Телефонът продължи да звъни, умолявайки я да го вдигне и тя чак сега напълно му обърна внимание. Извади го от джоба на кожения си шлифер. Най-добре предпазваше от радиационния дъжд, беше в пъти по-евтин от специализираните дрехи и изобщо не се цапаше. Погледна дисплея. Беше Роял. Вдигна.
-(Какво става, къде си?! Трябваше преди тридесет минути да си тук!) – гласът му беше колкото развълнуван, толкова и гневен. Гневен за това, че бави всички им.
Е, бяха чакали четиринадесет години, нищо не им пречеше да почакат още четиринадесет минути.
-(Отбих се до магазина за филтри. Последният ми беше на привършване.)
-(Ще се убиеш някой ден с тази безотговорност, момиче!) – изсумтя той и й затвори.
Донякъде това, че нямаше как да й блъсне телефона насреща я успокояваше. Адски би се подтиснала, ако го направеше.
Отвори кутията, извади стария филтър на противогаза си и сложи нов. Хвърли употребявания в кошчето за рециклиране, нулира хронометъра си и сложи газовата маска на лицето си.
Върна се в таксито. Шофьорът притропваше нервно. Сумтенето му през противогаза беше неприятно и най-малкото неуважително към клиента, в случая – нея, но поне се радваше, че му скрива физиономията. Въпреки че зърваше на огледалото за обратно виждане как понякога хвърля коси погледи към нея. Главата му се извърташе съвсем незабележимо, дали от чудене, дали от любопиство каква беше работата й толкова късно – кой можеше да каже. Електрическото задвижваше ги понесе безшумно напред.
Тази нощ не беше като нито една от останалите. Първо – събудиха я. В два часа през нощта! Второ, никога досега Роял не беше събирал така извънредно екипа си. Каквото и да бяха открили – то тежеше на мястото си. Бяха й минавали мисли, че я разкарват напразно, но бързо ги разкара надалеч – като планетите, които търсеха. И които най-накрая бяха открили. Първо я беше открила НЕГА, а след това и МАРТ. Последва пренасочване на всеки един телескоп, наземен и космически и скоро от половината свят – този, чието въртене на Рохайа позволяваше адекватното наблюдение – заваляха потвърждения като предизборни флайери. Компютрите обработваха пак и пак информацията, но грешка нямаше – бяха открили подобна на тяхната планета, отговаряща на всеки един от критериите да поддържа живот – размер, изчислено тегло, предполагаема плътност и гравитация и състав на атмосферата според анализа на спектралните следи, осъществени чрез инфрачервените лаборатории „МОРД” и „ДЖСТС”. И най-важното от всичко – беше в обитаемата зона на звездата си, която бяха нарекли по каталог „ССТМ-68-4-5” преди години, когато я бяха открили. Никой не искаше да прибързва, но вече упорито се носеха слухове, че са открили спасителя си. И въпреки че все още не беше сигурно, тя също го вярваше. Просто защото така й беше по-лесно. А това й вдъхваше надежда.
Не след дълго размитите предградия се превърнаха в криволичещ измежду планинските склонове път. Беше гадно, прекалено влажно за такава височина и което беше най-лошото – хлъзгаво. Дори по едно време започна да си мисли, че няма да стигне жива до обсерваторията.
Уви, стигна. Добре, че за таксиджия шофьорът беше прекалено предпазлив. Автомобилът я откара под самия връх Амкар, спря точно пред входа на обсерваторията. И което беше по-лошото – обра я с всичките пари, с които разполагаше в момента. Явно щеше да се наложи да вземе от някого назаем за обратното пътуване утре, Кати винаги беше насреща в нужда. Ако имаше такова...
Както и да беше, сега това не я касаеше съществено. Когато влезе в климатизираното помещение, свали противогаза си и спря хронометъра. И, разбира се, Роял я чакаше. Доста нетърпеливо.
-(Закъсня, Аруен!)

Следващите няколко дни бяха кошмар. Като тези, от които нямаше събуждане. Само че сега беше от тези, заради които не можеш да заспиш нощем. Анализи, анализи, анализи... Добре де, компютрите вършеха цялата работа по анализирането, но те не можеха да я обобщят и изследват в дълбочина. Така че, го правеха те. Кати, Роял, Аруен и Джерим. Три денонощия прекараха в обсерваторията, постоянно поддържаха връзка с другите екипи, а данните ги заливаха като безкрайна океанска шир. Чувстваха, че мозъците им се спичат. Но резултатите ги възнаградиха за всеки един убит неврон.
Изчисленият радиус на планетата беше от едно цяло и едно до едно цяло и три този на Рохайа, масата й варираше от нула цяло и осем, до едно цяло и седем, а температурата й на повърхността беше приблизително около дванадесет градуса. Точно каквито условия търсеха. Проблемът оставаше разстоянието: осем хиляди и петстотин светлинни години, плюс-минус двеста.
След кратко съвещание, на четвъртата сутрин след откриването на „ССТМ-68-4-5А”, както следваше да я кръстят по каталог, оповестиха публично информацията. И още същия ден след обед ги посети полковник Дерън от разузнаването.

-(За какво толкова си говорят?) – изсумтя по едно време Кати. Първа, а и съвсем очаквано, беше нарушила мълчанието. – (Това не ми харесва... Така внезапно... И то точно, когато открихме нещо. Мислите ли, че е случайно?) – обърна се тя към Аруен и Джерим.
Двамата не казаха нищо – прекалено бяха затънали в собствените си тревоги и размишления.
-(Ами ако ликвидират проекта? Точно на финалната фаза? Ако нещата, които сме вършели винаги се били в противовес с интересите на някои души?) – отново започна да ръси бисери тя.
-(Не, не мисля. Ако застрашавахме интересите на някого, проектът изобщо нямаше да бъде започнат. И едва ли биха ни позволили да изхарчим стотици милиарди леарати, ей така, напразно.) – отвърна Аруен.
-(Ами ако са размислили...)
-(Повярвай ми, не са размисли ли. Нещо друго се случва тук. И мисля, че съвсем скоро ще разберем.)
-(Какво имаш предвид?...) – смръщи се леко Кати.
Аруен счете за нужно да не й отговаря – просто остана загледана във вратата на кабинета на Роял. Дори и нейното търпение отиваше към края си. Вече почти половин час стояха затворени в онази дупка, имаща претенцията да е кътчето за спокойствие на шефа й, а отвътре не долиташе нищо, дори и шепот!
„(Само това ни оставаше... Военните да се намесят, и то в последния момент.)” – по лицето й плъзна изражение, напомнящо погнуса и отвращение.
И разбира се, тъкмо когато търпението й се изчерпа и щеше да отиде до вратата поне да подслуша малко, тя се открехна. А на прага й стоеше Роял, с угрижена физиономия, не сваляйки ръка от дръжката на вратата.
-(Кати, Аруен, Джерим... Елате. Има нещо, което трябва да видите. И да обсъдим за последно.) – каза той.
Наистина, изражението му беше толкова подтиснато и разтревожено, че същите чувства ги заляха и тях. Просто ги прехвърли, сякаш бяха шернати интернет файлове...
Аруен се спря на вратата, след като Кати и Джерим влязоха.
-(Какво има?) – попита тихо тя.
-(Нещо, за което ще трябва да помислим внимателно, преди да постъпим към по нататъшни действия. Хайде, влизай.) – побутна я нежно той и затвори зад нея.
Полковникът ги очакваше. Беше кръстосал крака и облегнал лакът на бюрото, което беше отрупано от множество дебели папки. Куфарчето, подпряно до стола му ясно предполагаше, че са неговите.
-(Какво има?) – попита незабавно Аруен.
-(Мисля, че преди да предприемете каквито и да е действия, трябва да се започнаете с тези.) – прекара ръка над тях в небрежен жест.
Аруен седна на един фотьойл срещу него, като през цялото време не сваляше недоверчивия си поглед от полковника, все един документ и пренасочи цялото си внимание върху него.
Точно след две минути беше тотално шокирана!
-(Какво означава това, господин Дерън?) – попита го смутено тя. – (Какви са тези глупости?)
-(Предпочитам „полковник”, ако нямате нищо против. И ви уревявам – не са глупости. Дядо ми загина в тези крайно необясними събития. Така че, ако обичате, подходете с необходимото уважение и продължавайте да четете. Всичко ще ви стане пределно ясно.)
Кати и Джерим също се присъединиха. Полковникът ги наблюдаваше изпитателно, а погледът на Роял се беше зареял нанякъде замислено, само както той го можеше.
Докладът беше подробен, включваше стотици страници, но само след час успяха да си изградят представа за случилото се.
-(Това просто не е възможно.) – затвори папката и в пусна обратно на масата Джерим. – (Не можете дори да сте сигурни.)
-(Повярвайте ми, данните са напълно идентични и достоверни.) – отвърна спокойно полковникът. – (Фактите са безпогрешни и безспорни, което ни навежда на изводите, които са изложени в докладите. Не би могло да има грешка.)
-(Но не бихте могли и да сте безпогрешни. Били ли сте там онази нощ?) – намеси се Кати.
-(А вие, че да кажете?) – повдигна вежди Дерън.
Кати млъкна, сякаш си глътна езика.
-(Но ако вече веднъж са били на планетата ни... И щом са избили толкова души... Какво ще гарантира приятелското им отношение?) – запита се Джерим.
-(Първо на първо, нищо не ни гарантира, че са дошли от „ССТМ”, дори не можем да бъдем сигурни, че е населена!) – каза Кати.
-(Не забравяйте, че я виждаме такава, каквато е била преди осем хиляди и петстотин години. За това време доста може да се е случило.) – намеси се и кротко Аруен.
-(Защото не са се върнали.) – прошепна изведнъж Роял и всички впиха погледите си в него. После се обърна към тях, гледайки ги един след друг. – (Не са се върнали. В докладите е направено предположение, че този лъч е бил нещо като зов за помощ, нали така, полковник? Ако наистина е било така, може би е време ние да ги потърсим. Да им потърсим отговорност за действията, да ги помолим за помощ... И да разберем защо не са се върнали. Дължат ни най-малкото това.
-(В интерес на истината, не мисля, че някой ни дължи каквото и да е било...) – отвърна полковникът. – (Както Кати каза, дори не можем да бъдем сигурни, че става въпрос за същия вид и планета.)
-(Аруен...) – прошепна изведнъж Джерим и всички внезапно се обърнаха към него. – (Двеста и осемнадесета страница...)
Аруен се намръщи, все с досада доклада и го прелисти с неверие. А след това едва не извика. Кати веднага се нареди зад нея, чу стонът, който се изтръгна от устата й.
-(Аруен Авърстон...) – прошепна тя зад нея, гледайки черно-бялата й снимка. Точно копие на това как изглеждаше сега. – (Ама това си...)
-(Не, не съм.) – каза тихо Аруен, която все още бе прекалено стъписана, за да може да си подреди мислите в по-дълго и смислено изречение. – (Това е баба ми. Божичко... Нима е била част от тези събития?) – погледна тя към полковника.
-(Точно това се надявах да науча.) – каза меко той. – (Ще мога ли да поговоря с нея?)
-(Съжалявам.) – сведе глава Аруен. – (Но не я познавам. Починала е при раждането на майка ми.)
-(О...) – умълча се и полковникът.
После се проточи дълга и мрачна тишина, която утежни сърцата на всички им. Аруен заговори първа. Вдигна глава, едвам сдържайки сълзите си и ги изгледа един след друг.
-(Какво ще правим?)

Решиха да скрият тази информация от другите. И незнайно как – всички се съгласиха на това. Пред толкова много проблеми и трудности се бяха изправили, нямаше да рискуват сега това да се разчуе и да провали цялата им дългогодишна мисия...
А с това им решение, по-нататъшните стъпки бяха лесни – щяха да действат. Никой не беше очаквал, че една от най-трудните части ще е тази как точно да формулират посланието си. И дали онези, които го получеха отсреща щяха да го разберат? Затова решиха да се избавят от това бреме и да оставят всичко в ръцете на Роял – все пак той беше бащата и основателят на този пълномащабен проект.
Това никак не улесни и без това утежненото му положение. Не му стигаха другите неща, които му бяха докарали до главата, за всичките детайли, над които трябваше да умува и за всички решения, за които раздвояваше ума си, ами сега и това...
Затова след две седмици, когато заредиха и разположиха транспланетарния предавател, беше подготвил еднично-простичко послание – това, което беше в същността на всичката работа, която вършеха, зов за помощ, събран в тридесет и шест бита: „Tiarr liry niarh. Niarr evolen tier. (Помогнете ни. Молим ви.)”
Никой не повярва, когато получиха отговора след деветнадесет дни.
„(Двадесет и девет седмици. Дръжте се, Рохайа, идваме.)”


Неочаквано пътешествие


Когато транспланетарната комуникационна мрежа на „Шенса” получи неоторизираното съобщение, меко казано настана хаос. По времето докато разберат, че идва от Рохайа, всички защити бяха вдигнати, а кораби – мобилизирани. Никой не изпращаше съобщения по междупланетарната мрежа така внезапно, всичко беше планово и очаквано. Именно и затова това шашна всички. Беше ги извадило от кожата им направо.
След първоначалната суматоха покрай анализирането (в която бяха изразени предположения от техническа неизправност до вражеска кибератака – от неизвестна страна) и когато разбраха източника на посланието, и най-вече съдържанието му, положението не се успокои. Напротив – бяха припомнени неща, които бяха забравени, бяха зададени въпроси, които бяха нежелани и неудобни – толкова, че на дневен ред отново бяха извадени обстоятелствата около злополучната експедиция на капитан Стефан Елмендорф преди малко повече от шестдесет години. Които, обаче този път, никой нямаше да подмине на драга ръка.
Затова изпратиха и него да разследва всичко и да научи истината за случилото се, дори ако трябваше да я изтръгне от недрата на самата планета.
Потеглиха три седмици след получаването на сигнала. С четиридесет и осем кораба от флотата на „Еменси”. Бойни и поддържащи, натоварени до краен предел с провизии и амуниции.

27-ри март, 2617-та година по Човешкото летоброене, на четири парсека от „ЕМН346С3И”, a.k.a. Еменси.
Човешкият „изследователски” кораб „С. Т. Елмендорф” беше нещо, което човеците никога досега не бяха строили. С изваяни елегантни форми, приличащ повече на дизайнерски капиталистически модел, отколкото машина за разрушение, с пионерски технологии, свръхмощни двигатели, несъкрушими енергийни и оръжейни системи, повечето от които все още бяха в изпитателен период. С корпус, боядисан в меки, сребристо-бели тоналности, а не като другите кораби на хората, груби и дразнещи окото като натрапчива и неотървима социалистическа гледка, боядисани предимно в черно-сиви цветове, подсилващи мрака около себе си и с технологии отпреди десетилетия. Които се бяха оказали изключително надеждни и ефективни във времето. Но нима целта на бойните кораби беше да радват окото и да изглеждат прилично и красиво?
„С. Т. Елмендорф беше и двете. Приличния му вид беше радост за окото, но под маската му се криеше една хипертехнологична и модерна машина за разрушение, създадена с цел да унищожава луни и планети. Абсолютно сама. Беше дълъг към два три километра и осемстотин метра, малко по-малък от стандарта за големите космически линейни кораби, но претъпкан и до последното място с модерни оръжия, запълнен докрай с броня от свръхздрави високотехнологични сплави, излезли от триизмерните принтери на Комърс Сентрал и супериздръжливи енергийни щитове, които му позволяваха в ученията да надделее в битка с всеки един от гордостите на човешката флота.
Беше го правил не веднъж. И въпреки че бе построен само едва две години, се бе доказал в десетки учения. И самият той се превърна в гордост – нещо напълно заслужено. Най-малкото заради самия него. И невероятния му екипаж. Стелт технологията му от ново поколение му позволяваше да се промъква незабелязано на километри от мишените си и да стреля от упор с гаусовите си и плазмени оръдия. Преди останалите да усетят и да вдигнат енергийните си щитове. Защото този пионерски кораб беше построен с една-единствена цел – да бъде ушите и очите на цялата флота, информацията и осведомяването му, защитата и нападението на човечеството. Да бъде авангарда и ариегарда на всички останали. И в момента си нямаше аналог сред флота. Знаеше се, и че скоро няма да има.
Капитан III ранг Естела Елмендорф беше изключително проблемно дете. Едва двадесвет и девет годишна, сега можеше да бъде една от малкото жени в космическия флот, издигнали се до почетната титла адмирал и разпореждаща се с голяма част от него. Щеше. Ако не бе извършила всички онези глупости, заради които толкова пъти бе разжалвана и понижавана. Но бе благодарна за това. Понеже сега „С. Т. Елмендорф” беше нейн. Дори и не си бе мечтала за това. Една от малкото жени капитани във флота, разпореждаща се с най-високотехнологичното чудо в цялата човешка история. Ако й се налагаше да избира, никога не би станала адмирал. Но знаеше, че рано или късно щеше да й се наложи да се раздели с кораба си. Командваше го от самото му пускане на въоръжение, преди цели две години. Знаеше, че едва ли ще се задържи още толкова. Най-много след края на тази мисия. Беше трън в очите на прекалено много хора, на прекалено много души и командващи беше натрила носовете. На някои в буквалния смисъл. Едва ли щяха да я оставят на тази елитна, но същевременно и най-опасна позиция. Всички искаха да я свалят от поста й, да я пратят в някоя отдалечена колония да командва миньорски кораб до края на живота си. Но на кого щяха да дадат кораба й тогава?
Предпочиташе да се утешава с мислите, че едва ли някой щеше да се осмели я махне. Беше една от най-добрите във флота, затова й бяха дали командването на тази невероятна перла, въпреки всичките предрекания и проблеми, които бе имала с някои командващи в близкото минало. Останалите добри, като Манолев, Милингтън, Лима, Ричардс, Бейкър, се разпореждаха с останалите най-модерни линейни кораби. Тя просто бе имала късмета да бъде на подходящото място в подходящото време. Освен това да бъде и без кораб.
Всички те, без Бейкър, сега бяха с нея. Което й подсказваше, че се връщат на Рохайа не само, за да й окажат помощ...

Доста седмици по-късно...
На мостика цареше някаква странна атмосфера. Екипажът й си общуваше динамично, но тихо, изпълнявайки задъжленията си, но звуците, които достигаха до нея бяха неясни и приглушени. В момента на вахта бяха само една-трета от хората й, които по принцип трябваше да са в командния й център по време на бойно положение. Един комуникационен офицер вместо трима, един радист вместо четирима, един хакер отново вместо от четирима, един пилот от трима, един, който отговаря за енергийните системи на кораба от четирима, четирима оръжейници от петнадесет, един оръжеен офицер вместо трима, един научен офицер, вместо четирима. Заместник-командирът й и главният й оръжеен офицер също си почиваха, но навигаторът й беше до нея. Останалите две-трети или си почиваха или се вайкаха някъде. Станеше ли сериозно, всички до минута щяха да заемат местата си на мостика. Което вероятно предстоеше все някога да се случи.
Като най-бърз в цялата флота, „С. Т. Елмендорф” щеше да стигне до Рохайа почти цели три седмици преди останалите. И въпреки това, тези сто осемдесет и три дни на еднообразен междузвезден преход нямаше да са от най-забавните. Винаги беше мразила дългите пътувания, дотолкова, че вече бе започнала да се пита защо бе станала капитан.
„Как защо, защото показах необходимите наклонности, неукротима агресия и непреодолима воля и решителност за действие...”
Да го беше знаела по-рано, щеше да се кротне като агънце.
Приглушеният басов звук, в началото дразнещ, но с когото всички отдавна бяха свикнали, в дълги часове се превръщаше в музиката, която си представяше да звучи в ушите й докато беше на смяна.
„Тахионен бийт Vol. 2” – помисли си тя и се усмихна леко.
Трябваше да попита някой друг дали наистина можеше да си представи звука от тахионния двигател под формата на някакъв ритъм. Сигурно биха счели, че вече се побърква, но се обзалагаше, че от учтивост и подчичение към особата й биха я излъгали покорно, че и те чуват музика. Може би първо трябваше да го обсъди с Лохте, той не би я излъгал. Беше служила с него дванадесет години. Затова го и изтегли при себе си, когато пое „С. Т. Елмендорф.” Жалко само, че беше прекалено добър и скоро щеше да получи свой собствен...
Въпреки че Шенса и Еменси бяха на почти петстотин светлинни години помежду си, отстоянието им от Рохайа и на двете възлизаше в границите на седем хиляди шестстотин и осемдесет светлинни години. Разстоние, което се струваше огромно в представите й. Но знаеше, че единствено чрез преодоляването му, най-накрая ще успее да разбере какво се бе случило с дядо й, който беше дал името на кораба й.
„Не е ли съвпадение само...” – помисли си тя.
Загледа се в огромната холограмната триизмена карта, която се проектираше от пода и тавана – пътят между Еменси и Рохайа беше белязан със съвсем леко разкривена линия, но всяка отсечка между завоите, криволичещи сред звездите, които трябваше да избягват, беше съвършено права. Местоположението на кораба й беше отбелязано с перфектен умален и мащабиран модел, тези на флотата зад нея също, изминатия път – оцветен червено, а оставащият в слънчево жълто. Вглеждаше се в продължение на дълги минути, може би половин час, но индикаторът, отбелязващ позицията им не помръдна и със милиметър – въпреки че на нея й се струваше, че е така от миниатюрното люлеене на тялото й, което не можеше да бъде задържано съвършено неподвижно. Седемхиляди шестстотин и осемдесет светлинни години бяха адски голямо разстояние.
Изпуфтя тихичко, прибра непокорния кичур зад ухото си и се опита да си намери друго занимание. Не успя, така че се приближи до навигационната маса, която беше встрани от холограмната сферична карта и започна да се рови из данните на кораба. Беше ги научила на изуст още преди три години, нямаше нещо, което да я изненада.
Прегледа отново и данните за Рохайа, всичко, което Тенши им бе донесла преди шестдесет години. И когато не предприеха абсолютно нищо. Не бяха никак много, само подробен доклад около обстоятелствата на мисията и нищо външно. Доколкото си беше говорила с нея, енергията на „Венсер о морир” им стигнала само за сигнала за помощ и да я отпратят обратно, без да имат възможността да свалят всичката налична информация от мрежата на Рохайа. Само ако тогава Тенши можеше да съхранява спомените си, както сега...
Войната с „деветките” тогава беше в разгара си – бяха се изправили срещу раса, превъзхождаща ги във всяко едно отношение и хората търсеха всевъзможни начини да наклонят везните в своя полза. Въпреки че война беше прекалено изсилена дума – по-скоро кибернетични атаки и лазерни изстрели на сляпо, разменяни от десетки милиони километри разстояние – дори не знаеха как изглеждат корабите им, нито как изглеждат те самите, нито пък къде е родната им система, имат ли колонии, не знаеха абсолютно нищо за тях. И един ден всичко спря – внезапно, както беше започнало. Враговете им спряха да отвръщат на атаките, човешкото командване вложи малко мисъл и хората също прекратиха. Просто всичко приключи.
Далечните междузвездни експедиции изведнъж бяха станали ненужни, а Стефан Елмендорф и екипажът му – погубени безпричинно. Тя никога нямаше да забрави това. Още по-малко пък нямаше да го забрави и Тенши...
Още не можеше да си обясни защо не са се върнали, защо нито един път не ги потърсиха. Данните, които бяха получили, се оказаха положителни и изключително полезни, най-малкото можеха да използват находките си в бъдещи непредвидени ситуации, които сега доста често възникваха. Като тази сега...
На практика унунгравитониумът беше източник на вечна енергия – можеше да се използва като начално звено в една верига, започваща буквално от нулата и водеща към безкрайността. Енергия, идваща от нищото, която реакторите превръщаха в плазма – смес от електрони, протони и неутрони, които образуваха по-нататъшната сурова материя. А след нея роботи, машини и принтери, захранвани от същата тази безплатна енергия и възпроизвеждащи се сами, изготвяха всичко, от което имаше нужда. Проблемът беше само един – унугравитониумът, който притежаваха хората се равняваше на няколко мегатона – количество, достатъчно едва за няколко кораба и крайно недостатъчно за цяла планета. А всяка планета, която откриваха с такъв, се оказваше заета. Първо тяхната Шенса, а след това на „СМ32-ВР6-Б” и накрая на „ППП167СМ4-Б”. Резултатът беше, че едва не се избиха с рена’ар преди шестдесет години, когато откриха и тях, и металът в системата „СМ32-ВР6”. Уви, тогава бяха отстъпили – първо, че бяха в студена война с „деветките”, второ, че рена’ар ги превъзхождаха, но това не продължи дълго. Сега двата вида бяха сравнително уравновесени, но едвам се понасяха. Нова война щеше да има и всеки знаеше, че ще е по-скоро, отколкото му се иска.
И фактически, единственият унунгравитониум, с който разполагаха, беше този от „Шенса”. А много скоро може би и този на Трите „П”-та, метал, за когото местните едва ли подозираха. Сигурно щяха да го превърнат в бизнес сделка – вашият унунгравитониум за нашата помощ. Съвсем справедливо изглеждаше. Да извлечеш полза от грешките на другите. Едва ли съществуваше по-древна практика от това. Дори и войната. Тя по-скоро беше следствие.
Унунгравитониумът беше и в основата на двата тераватови реактори на „С. Т. Елмендорф” – неща, които не можеха да се претоварят, неща, които не можеха да откажат внезапно, неща, които нямаше да избухнат при авария. Първична енергия, отговаряща на всяка една от нуждите им.
Това беше една мечта – флота от кораби, които могат вечно да функционират в космоса. Да си произвеждат сами абсолютно всичко, от което имат нужда, без да се налага никъде да акостират, за да презареждат. Десетки години в космоса, когато ограничението на основните нужди – човешки и технически, беше отпаднало.
„С. Т. Елмендорф” беше такъв кораб. И беше нейн.
„Ех, какво ли прави Бернард... Толкова щеше да ми е приятно да си поговоря с него, винаги успява да разсее скуката ми.” – помисли си тя след малко.
Жалко, че не можеше да напусне поста си, дори и по време на тези скучни пътешествия.

Когато входният терминал пропищя тихо, Бернард се беше излегнал на леглото си и унесен в полудрямка, четеше „Легионерът от Крим” на таблета си.
-Влез. – почти прошепна той. Беше по-скоро команда към компютъра, отколкото покана.
Вратата изсъска и момичето плахо пристъпи вътре.
-Тенши? – надигна се с изненада, че вижда точно нея и я изгледа с любопитство. – Какво ще желаеш?
Прилагайки едно-единствено прецизно движение, туниката й се озова на пода, а тя – чисто гола до леглото му.
-Покажи ми какво е да си човек. Научи ме да обичам... – каза тихо тя с мелодичния си глас. Като греховен ангелски шепон на ушенце. Неустоимите й светловиолетови очи сияеха като езера под лунна светлина. Беше приказно красива...
Бернард беше толкова слисан, че в продължение на няколко секунди, нито може да откъсне поглед от нея, нито да продума – сякаш буквално беше ударен от гръм. После нещо решително взе страна в него и той се изправи рязко, при което Тенши отстъпи назад и се присви, все едно си помисли, че ще я удари. И отмествайки тактически поглед от стратегическите й точки, се наведе, взе туниката й и я загърна в нея. А тя го гледаше с такъв жален поглед, че сърцето му се свиваше.
-Не ме харесваш, нали? – попита тихо тя. Сълзите й вече не се сдържаха и самотни поточета заляха бузите й.
Бернард вътрешно се разкъсваше.
-Тенши, мила, моля те, недей... – позволи си да я прегърне той.
И в следващия момент зарови лице в гъртите му и го обгърна толкова силно, че имаше чувството, че му спира дишането.
-Никой не ме харесва. Нито останалите, нито дори ти. Никога няма да приемат, че не съм изцяло човек. – проплака тя.
-Напротив, не смей дори да си го помислиш, Тенши. Ти си най-красивото и невероятно същество, което някога очите ми са зървали...
-Тогава защо ме отхвърляш? – избута се от него тя и му хвърли един от онези настоятелни погледи, все едно специално създадени да бъдат част от психологическите й оръжия.
-Ние се учим цял живот да бъдем хора, Тенши. Не можем просто да насилване нещата, не се прави така. Всичко идва с времето си.
Видя как погледа й стана строг и като, че ли за момент се замисли. После тялото й се поотпусна.
-Разбирам. Мисля, че разбирам.
-Това, че си създадена и отгледана в лаборатория, не е предпоставка да не бъдеш човек...
-НЕ СМЕЙ ДА МИ ГО НАПОМНЯШ! – изкрещя изведнъж толкова силно тя, че Бернард отскочи назад, като че ли блъснат от ударната вълна на вика й.
В същия момент осветлението и всички екрани премигнаха, а корабът се разтърси сърдито, сякаш споделяйки избухването й. Искащ да накаже тези, които си бяха позволили да я разстроят и разплачат...
Тенши затвори очи и приведе глава. Усещаше как нещо се бори в нея. Чу я как издиша продължително и дълго си пое дъх след това.
-Съжалявам. – погледна го тя, а очите й продължаваха да си бъдат строги и сериозни. – Нямах правото да ти крещя. Истината си остава истина и колкото по-бързо я приема, толкова по-лесно ще живея с нея.
Бернард се приближи й я прегърна. Беше толкова неочаквано за Тенши, че тя в първия момент не знаеше как да реагира и просто стоеше вцепенена.
-Ти си дори по-истинска от повечето хора. Защото именно чувствата, които показваме, ни правят такива.
Тя също го прегърна и се отпусна в силните му ръце.
-Мога да бъда колкото поискам умна, колкото поискам интелигентна... Но не това искам. Защото го имам. Искам това, което нямам. – отдръпна се от него и без да сваля длани от гърба му го погледна. – Мога ли поне да те целуна? Не съм целувала никого досега. – прошепна тихичко тя.
Бернард само й се усмихна леко.
-Затвори очи.
Тя го направи. А той впи устните си в нейните – нежно и внимателно, както го заслужаваше. Усети как мигом кожата й настръхна, сякаш хиляди тръпки преминаваха през нея. В първия момент тя не реагира изобщо – просто не знаеше как да го направи. Но изведнъж се притисна в него, обви ръце около врата му и му отвърна с цялата страст, на която беше способна – толкова, че корабът отново започна да се тресе и светлините и екраните да примигват.
Тенши почти веднага се отдръпна от него и се огледа наоколо.
-Как беше? Хареса ли ти?
Тя хвана ръката му и положи дланта му върху гръдта си. Бернард имаше чувството, че нещо се опитва да излезе отвътре.
-Не мога да го опиша. И да – определено ми хареса.
-Точно така, Тенши. Не можеш да го опишеш. Нито аз.
Тя го разбра напълно – беше прекалено умна за това. По-умна от който и да е човек, който някога щеше да съществува.
Когато входният терминал пропищя тихо, двамата се сепнаха и спогледаха стъписано. Не, че щеше да им се случи нещо, ако ги завареха в това състояние, но все пак... Беше доста неудобно.
Последва тихо и глухо потропване на врата...
-Бел, ще отвориш ли? – долетя отвън нетърпеливия глас на Стела.
Отново я погледна и каза:
-Влез.
Естела Елмендорф пристъпи така, сякаш влизаше у дома си, с леко приведена глава и искренно се изненада, когато ги видя. Тенши се прикри леко зад него – най-малкото заради вида си – носеше единствено туника, която стигаше едва до средата на бедрата й и нищо друго. Бернард още не можеше да си представи как се е разхождала така из коридорите.
-Щях да те викам, понеже мощността прекъсна на няколко пъти, което е невъзможно и хвърли някои хора в паника, но изглежда пъзелът току-що се подреди. Ще отида да ги успокоя.
-Нищо лошо не сме направили... – поде Тенши.
-Знам, вярвам ти напълно. Не се тревожи. – усмихна й се Стела, някак си уморено. – Почти стана време за вечеря, ще се видим след половин час. Не бързайте и пазете кораба ми, ако обичате. – и излезе.
Бернард само се извърна към Тенши.
-Сега вече мисля, че щеше да бъде твърде рисково. Все още не мога да контролирам напълно чувствата си.
-Не се опитвай да ги контролираш, Тенши. Стани част от тях. Приеми ги, отдай им се. Ще видиш, че е по-лесно. И никога не забравяй – ти си човек. Всяко едно нещо, създадено и отгледано с любов, притежава душа. Всяко. Може да бъдеш каквато си поискаш. Стига да го желаеш.
Тя му се усмихна леко.
-Благодаря ти за споделения опит. Чувствам, че още много мога да науча от теб.
И безшумно, като кошута се изниза от стаята му.

Когато отиде в столовата, Естела стоеше сама на една маса в дъното – беше впила поглед в чинията си и с уморена физиономия човъркаше яденето с вилицата си. Видя, че почти не се храни. През последната седмица забелязваше, че тези състояния прекалено често вземат превес над нея. Какво се случваше, какво ли толкова можеше да тревожи една двадесет и девет годишна жена, че да изпива силите и волята й?
Избра си една порция месо с ориз от изложените на витрината и тръгна към нея.
-Здравейте, капитане.
Стела вдигна глава и го погледна с уморения си поглед.
-Ще може ли?...
-Разбира се. Заповядай, Дейв.
Дейвид Хауърд Франсис се настани срещу нея и започна да се храни мълчаливо. От време на време й хвърляше по някой поглед, но не долавяше и промяна в състоянието й – все така мълчаливо бе свела глава и ровеше с вилицата в ориза си, сякаш търсеше нещо определено.
-Какво ви тревожи?
-Мм? – вдигна глава изведнъж Стела, сякаш я беше изкарал от забвението й и го погледна с любопитство.
-Изглеждате угрижена. Тревожи ли ви нещо?
-Всъщост да, Дейв. Още не мога да проумея, защо не сме се върнали, когато дядо ми е помолил за помощ, а се отзоваваме едва сега, когато е прекалено късно, и то на една непозната извънземна раса? Не мога и никога няма да го проуменя. Не намирам логиката никъде.
Дейвид впи поглед в чинията си и се замисли. И я погледна.
-Ще изкопча истината, Стела. Кълна ти се във всичко.
Тя му се усмихна и го стисна за ръката.
-Вярвам, че ще го направиш.
Дейвид беше лейтенант от разузнаването, който се занимаваше с архивирането на събитията и разследването им, когато се налагаше, до установяването на пълната истина, дори и да не беше наложително тя да става обществено достояние. Като сега. Беше едва двадесет и седем годишен, но отдавна доказал се в тази си работа. И точно заради това командването избра него за това начинание, предлагащо да изпита всичките му дарби и способности. А той чувстваше, че тук ще трябва да вложи всичките си познания и опит, за да изнищи и последния грам истина.
Изведнъж Стела придоби увереност, умората й сякаш бе измита от думите и започна да се храни. Бавно, с видима неохота, но това нямаше никакво значение. Точно сега й се налагаше да бъде възможно най-силна.
След минута Тенши и Бернард също се появиха и се настаниха на масата им. Никой не казваше нищо. Дейв наблюдава известно време изкуствения интелект, въпреки че вече нямаше ни най-малко право да го нарича така, как се боричка с храната си и я поглъща с едва ли не отвращение, сякаш бе нещо чуждо и извънземно. Помисли си, че е нещо напълно нормално – тялото й в продължение на поколение беше отглеждано в лабораторни условия и едва преди година съзнанието й бе прехвърлено в него. Човек се учеше на навици цял живот, дори и на нея щеше да й бъде нужно толкова време, независимо от това, че беше най-могъщото същество създавано някога, и че биопредавателите в мозъка й можеха да използват за ускорител всяка една микропроцесорна система.
Резултатът беше деветнадесет годишна девойка, излязла като от приказките. Която можеше да унищожи всичко и всички за едно мигване на окото.
По принцип флотата, с която поеха, включваше от всички странности и чудатости, които можеха да се намерят сред човешките колонии. Почти бяха привършили с вечерята си, когато към скромната им компания се присъединиха две от тях – лелите на Естела, Амарис и Елерет Елмендорф. Бяха разнояйчни тризначки, но понастоящем Марилин беше назначена на Алмейра, така че само те двете се бяха оказали свободни за тази мисия. А преназначението на сестра им беше процес, който щеше да отнеме поне тридесет седмици – половин година, която те не можеха да си позволят в забавяне, било то и заради един-единствен човек, но заради когото си струваше напълно да го направят. При други обстоятелства, обаче.
Доколкото беше запознат (за човек, като него – доста), бяха четиридесет и седем годишни, но изглеждаха досущ като Тенши – млади, стройни и красиви, като човешки девойки. Въпреки че стройността им беше най-ясно изразена – бяха метър и осемдесет и три високи и добре сложени, с мускулести тела в границите на женствеността – тяло на воин и лик на момиче, перфектният баланс, който можеше да бъде постигнат в това отношение. Беше ги виждал не веднъж по време на бруталните им тренировки в залите на кораба, единствено до които той беше допускан, не и един път го бяха подминавали на пистата, докато правеше собствената си тренировка, с безумните им спринтове и кросове – целите плувнали в пот, но безшумни и не издавайки нито един признак на умора или шумно, задъхано дишане.
Всъщност, само присъстващите на тази маса, плюс още максимум двама-трима външни души знаеха истинската им самоличност и назначение.
-Племенице. – поде с усмивка Елерет.
Беше чудата персона. Правата й коса беше вързана на опашка, полубретонът й се спускаше свободно над лявото й око, а един непокорен кичур от другата страна. А истински чудатото беше цветът на косата й – смесица от златисторусо и електриково синьо, измежду които проблясваха самотни жилки пурпур.
-Здравей, Рен. Здравей и ти, Рия. – отвърна им Естела, като сякаш умората й изведнъж отново се беше върнала с появата им. Странно, нещо в него също започна да се потиска от присъствието им... Дали и другите се почувстваха така?
Двете се настаниха на свободните места около тях. Беше забелязал – доколкото ги бе срещал по време на пътуването им, разбира се, което беше изключителна рядкост, понеже те като че ли избягваха всички и умишлено се криеха, а когато се появавяха без предварителна уговорка, бяха като някакви призраци – зърваше ги за част от секундата, – че Амарис е доста по-мълчалива и необщителна от сестра си. Не можеше да каже защо – дали има някаква причина или просто останалите й се струват неприятни. Сега само се гледаха студено с Тенши, сякаш се опитваха да се убият с поглед една друга – или поне да смразят другия до смърт с неотстъпчивостта си.
„Колко ли още странни неща има в тази флота? „ХИМЕРА”, „Отряд 707”, „Обект 16”, Тенши, моята особа, Те... Нищо не може да ме учуди вече.”
Хвърли скришом поглед на Амарис – дългата й разпусната вълниста коса беше боядисана в изключително сполучлив светлопурпурен нюанс, клонящ повече към синьото, отколкото към червеното – придаваше жизненост и сериозност на лицето й и в комбинация с крещящите й ярко сини очи, с лек виолетов отблясък, като тези на сестра й, го правеше да изглежда строго, но и красиво.
Отне му няколко секунди, за да осъзнае, че се е обърнала към него и го наблюдава с присъщата й неотстъпчивост. Дейвид се почувства, меко казано, неловко и отмести тактично очи от нея – веднага с периферията си видя как тя изгуби интерес към него и го насочи към останалите, които бяха започнали кротка рутинна дискусия.
-Къде е възпитаничката ти? – попита Стела.
-Където й е мястото – в залата да тренира упорито. – отвърна нехайно Елерет, скръствайки прилично-мускулестите си ръце, сякаш я питаха някой обичаен небрежен въпрос от любезност.
-Не я ли тормозиш прекалено много? – присви очи Тенши.
-Не. Само толкова, колкото се налага, ако иска да стане нещо от нея. Не забравяй кои сме и къде принадлежим.
Четиринадесет годишната Синтия Найквист беше най-новото попъление в отряда им – а както се казваше за него, горко на тези, които са попаднали вътре. Но щом бе показала наклоностите и дарбите, и щом човек с опит като Елерет считаше това за нормално, всичко трябваше да е наред, нали така? Дейвид обаче беше виждал тренировките им на няколко пъти, откакто пътуваше с тях – не ги считаше за нормални.
-Ако я бяхте оставили сама да избере пътя си...
-А теб оставиха ли те сама да избереш пътя си? – обади се за пръв път Амарис. Гласът й беше точно, като и външността й – скромен, но адски заплашителен, тих, но мъдър. – Нуждите на света ни са по-належащи от собствените ни – и все пак това не ни пречи да водим нормален живот. От векове го правим и с векове ще продължаваме да го правим.
-Да, мисля че имаш право. – личеше си, че съгласието се изтръгна от устните й с неохота. Но наистина си мислеше, че има право.
Дейвид не можеше да си обясни какво беше подтикнало хората, които се разпореждат с тези неща, да я включат в тази мисия – та тя беше само едно четиринадесетгодишно момиче, което едва от година се подготвяше и тренираше за най-смъртоносния отряд, който човечеството притежаваше – на Бенаташ винаги щяха да се намерят достойни учители, които да заместят Елерет с напътствията и тренировките. Толкова бързо ли се изграждаше връзката между ученик и учител, за която сред колониите се носеха само мълви и едва ли не легенди? Хм...
Осъзна, че сега Амарис го притиска със сините си очи – и по нищо не й личеше, че има намерение да отстъпи.
-Какво има? – неиздържа накрая той и попита кротко. Всякакъв друг тон щеше да бъде, най-малкото, потенциално опасен за зараждащите му се отношения с нея и бъдещето му здраве.
Амарис само отмести тактично поглед – явно не сметна за нужно да му отговаря.
„Страхотни отношения ще да са, няма що.” – помисли си саркастично той.
-Носят се слухове, че не сме тръгнали само да оказваме помощ. – сниши глас до шепот Елерет. – Някакви идеи? Някакви промени в обичайното ти комюнике с останалата флота?
-Почти не. Ричардс вече е започнала да се изнервя от еднообразното пътуване, Лима си е все така хладнокръвен, а пък Милингтън и Манолев показват типичните за тях признаци на непукизъм. Но докато не пристигнем, едно ще ти кажа със сигурност – нямам представа какво са решили на Еменси. – отвърна Стела.
-Не се и учудвам. Всъщност, колко още време ни остава? Пет седмици? Това е адски много, повярвай ми.
-Именно. Много работи могат да се случат дотогава. И точно това ме притеснява най-много – ще пристигнем седмица преди останалите, сами на планета, за която не знаем почти нищо...
Дейвид изведнъж се прокашля, с което привлече погледите на всички им.
-С цялото ми уважение, капитане, но това не е точно така...
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:36
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Неканен гост


30-ти ден от 4-тия месец Е’ра, 3364-ва година от летоброенето на Новата история на Рохайа. Град Ерл.
Последните им години не бяха от най-добрите. Съвместният им живот досега ги беше научил на едно нещо – колкото и гадни да изглеждаха нещата, те винаги можеха да станат още по-зле.
Казваха се Арго и Невис Митълхайн и двамата бяха родени и израстнали в Лара – малко провинциално и много спокойно градче в областта Валморт на североизточното крайбрежие. Едно и също училище, един и същи колеж, брак и последвалото внезапно решение да се проместят в по-оживения, шумен и динамичен Ерл. Освен това нямаше и море. Още не можеше да си обясни защо го направиха. Но оттогава нещата не им вървяха особено.
Имаха три деца – Хейла, Аръм и Ремис, но Ремис почина още като дете – загуба, с която и до днес не успяваха да се примирят. Не един път беше чувал как Невис се затваряше в банята и плачеше, понякога с часове. След раждането Аръм, жена му отслабна – и не само физически, стана болнава и по-слаба. Виждаше я как понякога не издържа психически. Особено когато Аръм се разболееше или наранеше по-сериозно при някои от игрите си – тогава беше на прага на лудостта. Бдеше над него без причина, не спеше с дни и това още повече влошаваше положението й. Радваше се поне, че с Хейла за сега не бяха имали никакви проблеми.
Но положението им стана истински сериозно след Феноменът – онази нощ преди почти три години, когато цялото небе просветна като ден, няколко дни след като Ремис вече я нямаше.

Живееха в отдалечения от центъра квартал Лирста, населен предимно с тихи и кротки души, в който обикновенно нищо не се случваше. Тук преобладаваха предимно двуетажните постройки и зелените морави – коренно различно от средата, в която беше израстнал в Лара. Не можеше да каже нищо лошо за съседите си, нито пък и те да кажат нещо за него – за годините си беше заслужил почетното уважение на достоен гражданин. Но шепотите зад гърба му непрестанно помрачаваха и без това черното му ежедневие.
Този нощ предвещаваше да бъде тиха и кротка – напълно обичайно за средата на пролетта. Както винаги, Арго се прибра към шест и тридесет вечерта – работеше като уеб-дизайнер в мултинационалната „Мител” – не беше сред най-големите компании, но с достатъчно приходи, за да изплаща на висшите си служители заплати, които позволяваха на семействата им да водят що-годе приличен нормален живот. Той имаше късмета, като се изключеха всички останали особености, да е сред тях – с парите, които получаваше, издържаше жена си и двете си деца.
Когато слабостта взе превес над нея, силите започнаха да не й достигат за работа. В началото настояваше и го правеше, но след няколко внезапни припадания, лекарите я принудиха да стои вкъщи – преносно я бяха заковали за няколко седмици в леглото. Това бездействие изобщо не й се отрази добре в началото, подтискаше я и без това ненужно повече, но след време свикна и се посъвсе. Бързо си намери множество други занимания – Аръм и Хейла не оставяха без дебел вълнен пуловер за зимата, бродериите й скоро се превърнаха в истинско произведение на изкуството, дори в последните години се намираше по някой купувач за картините й – приходи, които им се отразяват изключително положително. Беше и забелязал, че тези дребни неща, които успяваха по някакъв начин за дълго да я откъсват от жестоката реалност, особено след смъртта на Ремис, я правеха поне мъничко щастлива – нещо, за което не би могъл и да си мечтае последно време. Но усмивките й винаги си останаха тъжни – нищо не можеше да прикрие вътрешната й мъка.
Кулинарните й умения също бяха стигнали връхна точка. Тази вечер беше сготвила аранско със зеленчуци – приятната миризма на подправки го лъхна още на верандата, когато се прибираше.
-(Прибрах се!) – съобщи на висок глас той, когато влезе в малкото коридорче. Събу се и пристъпи във всекидневната. – (Скъпа, адски невероятно мирише!)
-(Тате, тате, днес ни заведоха в обсерваторията в Саура!) – появи се отнякъде малкия Аръм и се вкопчи в краката му.
-(Оу, така ли?) – вдигна го той и го превъртя във въздуха, а целият хол гръмна от искрен детски смях. – (И какво ви показаха?) – с нескрит ентусиазъм като на сина си го попита Арго.
-(Ами, ами първо ни показаха филм за слънчевата система, а после дори ни ги показаха една по една през телескопите!) – заподскача радостно Аръм
-(Ехаа, че това е, невероятно! Искаш ли да отидеш пак?)
-(Да, да, да!)
-(Добре, значи се разбрахме. Тичай сега да помагаш на мама, аз ще сляза след малко!)
Аръм мигом изчезна в кухнята, откъдето долетя въодушевения му глас.
Усмихна се леко и се качи горе в спалнята.
„(Хм, Нев пак е правила разместване.) – помисли си той, когато видя новата перспектива. – (Явно й се доскучало.)”
Жена му напоследък доста често вършеше подобни дейности, а когато отвореше този въпрос му казваше, че така изглежда по-свежо или пък само му се усмихваше леко без да отрони и дума. Е, беше свикнал с тази й странност.
Когато отвори гардероба обаче, последва още една – всичките дрехи бяха тези на жена му.
„(Това вече става прекалено.)” – помисли си с леко раздразнение той. Беше достатъчно изморен за подобен вид шеги.
Провери в гардероба на жена си. Очакваше да намери всичко там, така се и оказа.
Когато слезе долу, вечерята вече беше сервирана. Аръм държеше преголямата му вилица и се бореше с зеленчуците си, а пък Хейла не беше докоснала храната си – цъкаше енергично по смартфона си, прекарваше пръсти пред един непокорен кичур, който отдавна беше зад ухото й и се усмихваше леко. Изчака жена си да седне и също започна да се храни.
Нито закуските им, нито обядите и вечерите бяха сред най-общителните им занимания – почти винаги бяха потънали в тишина, нарушавани само от естествените звуци на поддържането на жизнения им процес – тихо дъвчене, хрупане и понякога изтъргване на прибори, идващи предимно от малкия Аръм.
-(Какво правиш, Хел? Защо не се храниш?) – попита след малко баща й.
-(Нищо. Ще се нахраня.) – отвърна тя без да откъсва поглед от малкия дисплей на телефона си.
-(Откакто се е прибрала, не е спряла да си пише.) – каза тихо съпругата му.
-(Да си пише ли? С кого си пишеш, Хейла?)
-(С Вико.)
-(Вико ли? Кой е Вико?)
-(Едно момче от училище, с което се запознах наскоро.)
-(Аха.) – кимна леко той и я изгледа, но дъщеря му изобщо не реагира. Беше тотално погълната от заниманието си.
Арго само повдигна вежди и продължи да вечеря мълчаливо. Вече беше почти петнадесет годишна – знаеше, че и на това все някога щеше да му дойде времето.

Това, което последва когато се качиха горе, меко казано, го шокира.
-(Какво, да му се не види?!) – изсумтя Невис. – (Какво се е случило тук?!)
Арго не можа да разбере какво има предвид.
-(Какво искаш да кажеш, скъпа? Как какво се е случило тук?)
-(Не съм пипала нищо, откакто станах, не съм се качвала тук!)
-(Как така? Помислих, че ти си размествала и затова не казах нищо? Кой тогава е пипал всичко това?)
-(Оф, не знам, Ар, не искам да мисля повече за това. Нямам сили за нищо повече, да си лягаме. Утре ще разнищим случая.)
Реши да й спести за гардеробите.

Неспокойните сънища не му липстваха през съвместния му живот с Невис, но този може би беше най-лошия, който бе имал досега, откакто бе женен. Просто защото не се случи нищо. Затвори очи и ги отвори. На сутринта. Чувстваше се премазан и утрепан, въпреки че беше спал толкова кротко и мирно. Не, не беше сън. Беше по-скоро мигване.
Объркването и почудата от тази му странна случка, никак не подобряваха положението му – напротив, изпиваха го още повече със съмнения и тегоби.
След сутришния му душ, се върна в стаята и към новия си гардероб. Отвори го и посегна, когато изведнъж чу гласа на жена си отстрани себе си:
-(Защо бъркаш в гарбероба ми?)
Едва сега забеляза, че дрехите му ги нямаше. А вместо това, бяха тези на жена му.
-(Ти ли ги размести?) – обърна се той към нея, мръщейки се леко.
-(Да съм ги местила ли? Какво имаш предвид?)
-(Вчера твоите дрехи бяха в моя гардероб, а моите – в твоя.)
-(Напротив, не са били.) – присви очи тя, доближи се до гардероба му и го отвори. – (Ето, виж, тук си са, точно както по принцип са си подредени.)
Арго се приближи, погледна невярващо, сякаш предпазливо.
-(Ще трябва доста сериозно да си поговорим с децата, Нев.)

На сутринта преди закуска Аръм и Хейла бяха подложени на подробен кръстосан разпит. И както очакваха – и двамата отрекоха всичко. Но Арго внимателно долови емоцията и израженията им – нямаха си и напредстава какво се случва. Напротив, дори им подейства смущаващо и обезпокоително, което притесни и тях. Едва сега си даде сметка за нещо. Мебелите в спалнята им тежаха доста – деца не би трябвало да могат сами да се справят с тях, не и без да ги чуят. Но щом в крайна сметка Невис успяваше... Нямаше и следи по паркета от приплъзване... Разтърси леко глава, никога досега такива съмнения за нещо не го бяха разяждали отвътре. Беше му за пръв път, а не знаеше какво да прави, какво трябва да стори? А и случката с дрехите им... След вечеря до лягане всички бяха в хола, никой от тях не ги беше разместил тогава, не, определено се беше случило докато спят. Но кой? Безшумно? На тъмно? Без да го усетят? При положение, че крилата на гардеробите скърцаха и вдигаха доста шум, а след смъртта на Ремис и двамата се будеха и при най-малкия звук.
Жена му все още отказваше да повярва за това с дрехите. По всичко изглеждаше, че няма и намерение.

Вечерта беше още по-лоша. Когато се качиха горе в стаята си, отново всичко беше разместено. Арго бе сметнал, че отново е едно от делата на жена му, но се оказа, че греши. Най-вече от реакцията й.
-(Какво, двеста дявола, е това?! Ти ли го направи?!) – обърна се рязко към нея. Почти му крещеше.
-(Какви ги говориш, Нев, кога ще да съм ги разместил? През цялото време бях тук.)
Жена му изведнъж рязко се втурна към леглото и се опита да го премести, но още в началото се задъха.
-(Стига, Нев, ще се нараниш? Какво ти става, какво толкова е станало, за бога?!) – спря я той.
-(Не издържам повече на това, Ар! Не разбираш ли, че става нещо!
-(Мислиш, че не разбирам ли?!)
В следващия момент жена му рязко излезе от стаята, преди той да успее да отреагира по какъвто и да е начин. Докато я последва, чу трясък на врата и тънкия глас на Аръм.
-(Боли ме, боли ме!) – виеше той, докато Невис го влачеше насила за ръката.
-(И повече ще те заболи след малко!) – изсумтя почти с погнуса тя.
-(Какво правиш, пусни го! Ще го нараниш!) – опита да я спре Арго.
-(Не се меси!) – избута го тя със свободната си длан.
И докато се осъзнаят, вече бяха пред стаята на Хейла. Невис я отвори рязко, вратата се блъсна в един шкаф и не много мило бутна Аръм вътре. Хейла, явно дочувайки суматохата, се беше изправила и понечила да провери какво става. Лаптопа стоеше отворен на леглото й.
-(Какво става, какво правиш, мамо?) – попита смутено тя.
-(Никой няма да си легне тази нощ, докато не си признае кой е влизал в стаята ни!)

В крайна сметка извикаха полиция.
Хейла упорито настояваше, че не е тя, Невис беше още по-неотстъпчива в обвиненията си, а Арго попадаше между ударите на двете, докато се опитваше да успокои ревящия и разстроен Аръм, който едва ли щеше да може да заспи тази вечер.
Когато полицията дойде, страстите значително се бяха поуспокоили. Но още от самото начало бяха подходили твърде скиптично. Когато съобщиха ситуацията на диспечера, от другата страна последва дълго мълчание, което бързо се превърна в неловко, преди да потвърдят, че ще изпратят екип. Дори и огледаха къщата само набързо, без да предприемат нищо сериозно.
-(Случаят ви е доста странен, господин Митълхайн.) – каза полицаят, на чиято нашивка пишеше „Мейндълн”. – (Огледахме наоколо, но не открихме нищо необичайно. Мебелите са тежки, за да ги местят децата ви. А и без шум, казвате? Наистина, за пръв път се сблъскваме с такъв случай, но напрактика липстват всякакви следи за извършено престъпление или влизане с взлом. Единственото, което мога да ви препоръчам, е да си сложите аларма и да започнете да използвате услугите на някоя охранителна фирма. Искате ли да ви направя препоръки?)
-(Не, благодаря, офицер, ще помислим по въпроса.) – изпрати го до вратата той.
После се върна при жена си.
-(Супер, само това ни липстваше сега. Още допълнителни разходи...) – изсумтя тя.
-(Ще се оправим, не се тревожи. Точно сега трябва да бъдем най-сплотени и силни.)

Не сложиха аларма, тъй като още на следващата нощ тези странни събития приключиха. И то почти за цял месец. През този период на спокойствие почти забравиха за случките, а това нещо им позволи да се отпуснат повече, отколкото трябваше. И може би, точно това им подейства убийствено когато започнаха следващите им нещастия. Точно в деня, когато се навършиха четири години от смъртта на Ремис.

Още същата вечер, Аръм се разболя. Цяла нощ плачеше, Невис и Арго по никакъв начин не успяваха да го успокоят. Челото и крайниците му горяха, не успяха да свалят температурата и накрая се принудиха да извикат линейнка. Следващите няколко дни бяха кошмар, който изпи и последните им силички. Нев едвам се държеше, плачеше с часове понякога в страх да не изгуби още едно отроче. Арго стана неадекватен в работата си и се принуди да помоли шефа му да го пусне няколко дни в отпуска. Той се съгласи, само че на неплатена.
Когато го излекуваха и изписаха от болницата, почти не бяха спали няколко дни. Лицата им бяха изпити и мрачни, станаха раздразнителни, драчеха се и за най-големите глупости, точно когато им трябваше спокойствие и трезвен ум. Но как би могло да стане, в случай, че бяха подложени на тези адски мъки?
Когато Аръм най-сетне заспа, отидоха в спалнята и си легнаха – не им бяха останали и грам силички повече. Дори пропуснаха вечерята – последно време не се и хранеха добре, но ако бяха опитали, сигурно щяха да заспат от умора на масата, нямаше да имат сили дори да вдигат приборите. Сънят вече им се струваше като нещото, което ги караше най-много да копнеят за него.
Някъде посред нощ, чуха стъпки. Отначало им се стори, че са на Аръм, който се разхожда по коридора отвън, но мигом щом първоначалното було на съня се вдигна, сетивата им се изостриха достатъчно – бяха тежки и отчетливи, направо тропоти, които сякаш идваха от вътрешността на стаята.
Арго се вдигна рязко в леглото си и включи нощната лампа – в стаята нямаше никого. Невис го стискаше до болка за ръката, очите й се взираха през оскъдната светлина във вратата, все едно опитваше да види през нея.
-(Аръм?) – попита тихо тя. – (Аръм, ти ли си?!)
Не последва звук.
Арго се изправи и предпазливо се приближи до вратата. Хвърляше погледи от време на време на жена си, която с разширени очи от очакване или боязън следеше всяка една негова стъпка – по-скоро да изкрещи с цяло гърло, отколкото да се втурне към него, за да му помогне при някаква опасност.
Отвори рязко вратата и мигом светна в коридора. Когато хвърли поглед наляво и надясно, установи, че няма никой. Отдъхна си. Но мигом щом се обърна, почти извика от ужас, сърцето му бясно запрепуска в гърдите му.
Невис се отдръпна крачка назад.
-(Съжалявам, не исках да те уплаша.) – каза тя.
-(Изкара ми ангелите направо.)
А и как така не я беше чул да се приближава? Най-вероятно защото бе погълнат преди това напълно от мислите си.
Провериха по най-тихия начин стаите на Хейла и Аръм – и двамата спяха дълбоко. Не можеха и да си помислят, че някой от тях го е направил. Просто явно все още бяха прекалено изморени, нуждаеха се от почивка. Реалността им се бе сляла със съня, най-вероятно всичко им се бе причуло.
Успокоени и безкрайно изморени, когато се върнаха в стаята си. Тъкмо се отпуснаха безгрижно на леглото, когато звук на счупено стъкло като гръм отекна в цялата къща. Невис рязко скочи, викът й отекна още преди звънът да е спрял, а Арго мигом се втурна да проверява всяко едно помещение, светвайки навсякъде по пътя си.
-(Какво става, тате, какво беше това?!) – показа се едвам-едвам от вратата Хейла.
-(Иди веднага при майка си и брат си!) – каза той докато профучаваше към нея.
Не му отне много време да открие източника на счупеното. След малко Хейла, Аръм и Невис слязаха долу при него – жена му едва не извика още веднъж при гледката. Стъкленият сервиз в един от шкафовете в хола лежеше пръснат на парчета навсякъде из пода на помещението – изглеждаше така, сякаш някой с усърдно старание и доста рязък замах го е съборил. Повече го тревожеше това, как го е направил през затворения прозорец?!

Тази нощ за втори път от месец насам викаха полиция – този път с екипите пристигна и криминалист, който обстойно огледа и претърси цялата къща за доказателства. Най-странното от всичко беше, че по витрината не откри никакви отпечатъци – дори техните. Нищо повече не успяха да направят, освен отново да им препоръчат да си сложат аларма и да започнат да плащат на охранителна фирма. Този път Арго сериозно го обмисли и си отбеляза, че утре ще свърши и тази работа.
Когато всичко приключи и разчистиха цялата бъркотия, беше станало почти четири сутринта. Не може да затвори и за миг очи, жена му също, а това, че сутринта беше на работа изобщо не подобри положението му. Чувстваше се като в някакъв нереален и кошмарен сън, че всеки момент ще се строполи на земята от изтощение и изобщо повече няма да може да стане. На работа не се справяше така както искаха от него, жулеше фраминотота едно след друго, но те му даваха само временни проблясъци, всеки следващ от които ставаше все по-кратък и мъчителен. По-лошото бе, че шефът му забелязваше това. И доколкото бе запознат с нрава му, нямаше да го търпи още дълго. Поне да беше разбрана персона да му влезе в положението... Ама не.
Прибра се пребит като животно и единственото, което успя да направи е да си легне и да се наспи. Но изобщо не успя да спи спокойно. Постоянно сънува кошмари и ужасяващи сънища, няколко от които включваха и малката му Ремис, будеше се през половин час и времето когато звънна будилника му сякаш дойде нереално бързо – все едно беше спал само пет минути, на сутринта се чувстваше неимоверно изморен и претрепан. Не искаше да ходи никъде повече...
На закуска всички бяха унили и подтиснати. Случката от онази вечер още ги държеше в напрежение не им позволяваше и за миг да се отпуснат, винаги ги караше да са нащрек за нещо неочаквано, каквото и да е то.
-(Ще ми позволите ли довечера да изляза с Вико? Покани ме на среща.) – каза Хейла, като в очакване на отговора им дори беше спряла да се храни.
Но като, че ли някой не я чу. Невис беше прекалено погълната от мислите си, Арго бе толкова изморен, че всички думи му се струваха провлачени и размити – като от някакъв развален аудио-записващ уред. Не му се мислеше как щеше да изкара днес.
-(Ехоо, мамо, тате? Чувате ли ме изобщо какво ви казвам?)
-(Добре, Хел, разрешаваме ти. Но до десет най-късно!) – каза уморено Невис.
-(Обещавам, точно десет ще съм тук!) – подскочи на стола тя и мигом се втурна към хола.
-(Ами закуската ти?) – провикна се тихо след нея Арго.
-(Наядох се! Беше много вкусно!) – долетя ехото й някъде отдалече.
-(При мен пък дойде Ремис. Говорихме си. Каза, че била много тъжна.) – прошепна Аръм, докато си играеше с лъжицата и купичката корнфлейкс.
-(Това е чудесно, миличък... КАКВО?!) – сепна се изведнъж жена му и го погледна ококорено. – (Какви ги говориш, Аръм?!) – стана рязко от стола си, приклекна до него, хвана го за раменете и го разтърси леко. – (Повече не си прави шега с тези работи, Аръм!)
-(Миличък, Ремис вече я няма сред нас. Сега е на небето.) – приведе се и Арго, слагайки ръка на рамото му.
-(Ама аз наистина я видях!) – заупорства той...
Пляс!
-(Върви си веднага в стаята!) – повиши глас майка му.
-(Нев...) – поде стъписано Арго. За пръв път я виждаше да го удря.
-(Казах, върви си в стаята!)
Аръм скочи от стола и с хлипове се затича нагоре по стълбите, държейки се за зачервената му буза.
-(За бога, какво ти става, Нев?!) – стисна я той за ръката не особено нещо и я изправи.
-(Пусни ме, боли!)
-(Сега разбираш ли той как се чувства? Още е дете, за бога!)
Видя как нещо в погледа й мигом поомекна, пламъците бяха потушени, като че ли някой хвърли одеяло отгоре им.
-(Съжалявам. Не знам какво ми става последно време.) – изхлипа тя и очите й се насълзиха. Прегърна го и зарови лице в гърдите му. – (Всичко това ме побърква, Ар. Не знам колко още ще издържа.)
-(Точно сега трябва да бъдеш най-силна, Нев. Ако бъдем сплотени и неразделни всичко ще мине...)
-(Как ще мине, Ар?!) – отблъсна се тя от него. – (Не виждаш ли, че никой не може да разбере какво се случва, а всичко изглежда, че едва сега започва! Как да сме неразделни и сплотени, като по цял ден сме разделени!)
-(Нев, Нев...) – прегърна я Арго, почти насила. – (Не говори така. Ще видиш, че всичко ще се оправи.)
Времето минаваше, а тя не се успокояваше и продължаваше да ридае, притисната до гърдите му. За първи път през живота си се чувстваше толкова безпомощен, за първи път не знаеше какво да направи, не знаеше какво да каже, как да я успокои. Може би точно този беше моментът, в който разбра, че ако стои и не прави нищо, нещата никога няма да се оправят. Трябваше да действа. Твърдо и непоколебимо, ако искаше да запази семейството си сплотено и цяло.
Отбеляза си да свърши още няколко неща. Добре, че утре беше почивен ден и можеше да се оправи с тях на спокойствие, без нищо да го притиска.
-(Съжалявам.) – прошепна изведнъж Нев. – (Съжалявам, че те подведох. Че подведох всички ни. Върви сега, ще закъснееш.) – надигна се на пръсти и го целуна по бузата.
Наблюдаваше я докато се качваше бавно нагоре по стълбите. Умората отново го налегна. Взе си куфарчето и излезе.

Работният му ден мина учудващо добре. Може би защото шефът му го нямаше. Но когато се прибра у дома си, едвам си държеше очите отворени. Само ако подремнеше няколко часа, за да влезе в състоятелност и утре да оправи нещата. Така блажени му се струваха.
Както и предишната нощ, дори не вечеря – направо се качи горе и се тръшна в леглото си. Не можеше да мисли за нищо друго, не можеше да направи нищо друго.
Прекомерната умора не му позволи да заспи. След няколко часа когато се качи жена му, все още беше унесен в полудрямка – усети я пределно ясно как пристъпваше тихо и плахо, боейки се да не го събуди.
-(Хейла прибра ли се?) – пропита сънено той.
Никакъв отговор.
-(Скъпа?...) – надигна се Арго и включи лампата.
В стаята нямаше никого.
-(Какво, по...)
Затропа едва-едва надолу по стълбите. Завари Аръм, Хейла и Невис пред телевизова във всекидневната.
-(Кой от вас беше горе преди малко?) – попита сънено той.
Тримата извъртяха едновременно глави към него и го изгледаха под ясния наслов „Този какви ги дрънка?!”.
-(Никой не се е качвал горе, Ар. От час никой от нас не е мърдал.)
Той ги зяпна с ококорени очи и виснало чене.
-(Как така? Кълна се, че чух стъпки преди малко. Затова и съм тук...)
-(Сигурно си сънувал, скъпи. Изморен си, върви да си почиваш. Аз ще дойда след малко.)
Арго се погледна с леко присвити очи. Напълно разбра намека й. Нямаше какво друго да направи, освен да се обърне и да вземе обратно пътя до стаята си. Май наистина трябваше да се наспи както трябва и всичко щеше да мине. Би го повярвал, ако всички онези странни работи преди това не се бяха случили...

Както всяка вечер, след като Хейла се прибра в стаята си и сложи Аръм да спи, Невис провери абсолютно цялата къща дали вратите са заключени и всички прозорци – затворени. Когато се увери в този факт, угаси и всичкото осветление на първия етаж и тръгна по стълбичещо към спалнята им. Докато се качваше, погледна една от картините, които беше подарила майка й и се усмихна леко.
Тъкмо щеше да отвори вратата на стаята им, когато дочу нещо. Движенията й застинаха недовършени, тя извъртя глава леко и се заслуша. Дочуваше шепоти. Тихи и непонятни гласове, сякаш точно на ушенцето й. Усещаше как настръхва цялата, точно когато гледаше филм на ужасите или слушаше любимата си музика. Или като късно вечер, когато оставаше сама и всякакви странни и тревожни чувства я спохождаха, оглеждаше се непрестанно зад себе си за нещо, която чака там и я дебне... Точно както сега. Тези мисъл щеше да я побърка, ако се вкопчеше в нея.
В същия момент вратата пред нея щракна и тя изпищя от ужас. Извъртя се рязко и остана зяпнала мъжа си, който с недоумение я наблюдаваше и се чудеше какво се е случило току-що.
-(Изкара ми ангелите, какво правиш?!) – попита тя гневно.
-(Хейла ме извика. Отивам да видя какво иска...)
-(Хейла ли? Хейла спи от близо час. Никой не те е викал, Ар.)
-(Как така? Съвсем буден бях, когато ясно чух гласа й.)
-(Спри се вече. Просто си изморен. Иди да поспиш.)
Арго изсумтя. Забеляза и как с видима неохота се върна и строполи тежко на леглото. Какво му ставаше напоследък, защо се държеше като пълен идиот? Нима в това окаяно същество се бе превърнал избраникът на живота й, с когото навремето се чувстваше способна на всичко?
Също изсумтя тихо и понечи да влезе в стаята, когато една мисъл я проряза като бръснач. Вместо това отиде до тази на Хейла и открехна леко вратата.
-(Хейла?...) – прошепна тя.
Единствено зърна в мрака блед силует, който като че ли се извъртя на леглото й – а й съдейки по звука точно това се бе случило.
-(Хейла, спиш ли?)
-(Казах не, разкарай се.) – изсумтя тя.
Невис затвори вратата и реши най-накрая наистина да си легне без повече да протаква. Де да беше толкова лесно...
Тъкмо понечи да отвори, когато отново дочу шепотите, същите странни и отвратителни тръпки плъзнаха по тялото й. Размърда рамене, сякаш в опит да ги разкара. Този път се заслуша, без да се забълбочава много. И тръгна в тяхна посока.
Следите я отведоха до стаята на Аръм. Съвсем ясно вече чуваше как синът й си приказва с някого. Боже... Продължи да слуша...
Отвори рязко и светна! Изведнъж се беше озовала в най-тихото място на света. Аръм се надигна и разтърка очи.
-(Какво има, мамо?)
-(Стори ми се, че... разговаряш с някого.) – рече предпазливо тя.
-(С никого не съм разговарял. Лека нощ.) – каза той и се зави през глава, сякаш се боеше от нещо.
Невис му изгаси и затвори. Толкова много съмнения изведнъж бяха завзели ума й...

На следващия ден техниците ги събудиха девет часа сутринта. Принципно никой от четирима им не спеше толкова до късно, но този път обстоятелствата го наложиха. След час всяка външна врата и всеки прозорец имаха сензор, направиха и тест на системата, както следваше – дори при задействането на само един датчик, цялата къща гръмваше от мощната аларма.
Тъкмо бе започнал да таи надежда, че сега всичко ще потръгне добре, когато домът им се разтресе от яростния крясък на Невис. Втурна се да провери какво се случва, когато изведнъж тя го пресрещна в коридора и внезапно го блъсна с длани толкова силно в гърдите, че едва не го събори назад.
-(Ти ли беше?! Ти си го направил, нали?!) – крещеше му с плам тя. Не беше виждал очите й досега да горят по този начин.
-(Какво имаш предвид, Нев...)
Шамарът й беше така внезапен, както й появата й. Бузата му пламна.
-(Какво ти става, за бога?!)
-(Преди малко й нямаше нищо! А и никога не си я харесвал! Нещастник!) – и изчезна.
„(Какво, за бога, беше това?!)” – помисли си той и реши да отиде в стаята си.
Докато изкачваше стълбите, нещо не на мястото си му се наби в периферното зрение. Обърна се с боязън за това, което щеше да намери.
„Перлата на Риазон” беше нарязана до неузнаваемост. Картина на повече от сто години, принадлежаща на рода на Невис. Кипна вътрешно. Жена му грешеше. Обожаваше тази картина. Разгневи се и за това как може да обвинява него...
Опита се да намери жена си и да й обясни, че не го е направил той, но удари на камък.
-(Деца, знаете ли къде е майка ви?) – попита той.
-(Излезе преди малко. Никаква идея къде.) – каза Хейла без да отмества поглед от екрана.
-(За бога!)
Изсумтя. Само това му липстваше сега. Да се разправя и с празноглавата си жена...

През следващия един час не може да си намери място. Почти беше започнал да си говори сам, изразявайки на глас мислите си къде може да се е дянала Невис, сновеше из стаите, сякаш търсеше нещо. Звъня й около седемнадесет пъти, но не му вдигаше изобщо и накрая се отказа от безпочвените си опити. Не малко пъти мина и покрай картината, чудейки се кой може да е извършил това. За бога, тази картина сутринта си беше съвсем наред! Беше така и след като си заминаха техниците. Разпита деликатно децата, но и Аръм и Хейла напълно отхвърлиха всякакви опити да им бъде приписана вината.
Когато чу вратата да щрака, мигом изтича в коридора.
-(Къде беше?!) – попита я още на входа той без дори да я пусне вътре.
-(Не е твоя работа.) – избута го Нев и влезе. – (Аз разпитвам ли те за всяко едно нещо?)
Почти целият ден до вечерта мина в безуспешни усилия да я убеди, че няма абсолютно никаква вина за случилото се. Напразно. Невис сякаш нарочно не искаше и да го чуе, дори не си правеше труда да го изслуша и двамата оставаха в една и съща стая не повече от няколко секунди. Задачата му беше да накара слепец да прогледне. Което го изнервяше допълнително, изпиваше и без това изнемощелите му сили и го убиваше психически.
Някъде към вечерта спря с опитите си. На масата не си размениха и една дума, а след това Невис се затвори в стаята им. Арго не я последва – знаеше, че каквото и да опита, няма да има никакъв смисъл. Вместо това гледа до късно телевизия с децата. На Хейла сякаш не й пукаше, почти през цялото време беше погълната от телефона и лаптопа си, но малкия Арън изключително чувствително приемаше нещата и не престана с искрените си детски въпроси, които още повече го подтиснаха и смутиха. Как би могъл да обясни на едно дете, какво ми могъл да му каже? В повечето случаи смотоляваше някакъв неразбираем и недообмислен отговор.
Когато очите му започнаха малко по малко да се затварят, сложи Аръм да спи, каза на Хейла също да си ляга и отиде в стаята.
-(Изобщо ли няма да ми говориш сега?) – попита той Невис, когато легна до нея.
Усети как жена му рязко тръгна да се изправя, сякаш не можеше да понася гласа му. Арго вече не издържа, стана също и я стисна за мишницата.
-(Не можеш ли да осъзнаеш какво се случва?!)
-(Хич не ме интересува тази работа!)
-(Ако беше малко по-умна, щеше да го проумееш!)
-(Така ли, значи вече съм глупава?) – смръщи се тя и се отскубна от хватката му. – (Отвращаваш ме...)
Взе си възглавницата и излезе. Арго се тръшна на леглото и напук се опита да заспи. До сутринта не успя да мигне...

На следващия ден дори не пробва да заговори жена си. Вместо това си взе лаптопа, затвори се в стаята и се отдаде на работата си. Поне някой в това семейство трябваше да я върши...
Или поне се опита. С крещящо изумение откри, че най-новите му проекти липстват. Претърси целия харддиск, след това и флашките си, но просто ги нямаше. Изтрити завинаги...
Тръшна лаптопа настрана и се втурна към хола. Намери Невис в кухнята, както винаги. Хвана я грубо за ръката, извъртайки го към себе си, а тя го изгледа с явно недоумение.
-(Така ли ми отмъщаваш сега? Като триеш проектите ми за работа?!)
-(Значи все пак си признаваш, че ти си съдрал картината?!)
-(За бога, нищо не си признавам! Ти ще си виновна, ако загубя работата си! Ти!)
Избута рязко ръката й и се върна в стаята. Как може да беше толкова глупава? Да тръгне да съботира единствения, който отговаря за прехраната на семейството... Хич ли не я беше грижа за децата, за него, за себе си, най-малкото? Не му се мислеше какво щеше да стане, ако загубеше и работата си. Което беше в последно време бе на косъм да се случи, заради всички тези странни неща, които ги споходиха. Да, те бяха виновни за всичко...
Изпъди тези мисли от главата си. Нямаше време сега да мисли за това. Трябваше да възстанови до утре всички липстваши проекти, иначе с него беше свършено. А толкова му се искаше да си почине този ден, но ето и че тази възможност не му се беше отдала... Сега щеше да прекара всичкото си свободно време в работа.
Хейла на няколко пъти го викаше за обяд, но след като грубо я отпъди последния път, повече не посмя да се появи. Не стига, че заради майка й му се бяха отворили куп задачи, ами и дръзваха неналежащо да го безспокоят... Какво като не ядеше?
Позволи си да слезе едва на вечеря. И то само за да си направи сандвич и да се качи обратно. Останалите вече бяха започнали да вечерят. Без него.
„(А даже не ме и извикаха...)” – помисли си той и изсумтя тихо, докато тършуваше из хладилника.
Невис дори не го поглеждаше, Хейла се мръщаше, а малкия Аръм ги гледаше един след друг недоумявайки какво се случва.
-(Сега няма и да си говорите ли?) – обади се изведнъж Хейла, повдигайки въпросително вежди. Стига да имаше кой да я види.
Или пък да не остане глух за забележката й...
-(Хайде дръжте се като големи души, моля ви се...)
-(Дръж си езика зад зъбите, момиченце! Никой не ти е искал мнението!) – посочи я изведнъж с вилицата си Невис. – (Ако чуя само още една думичка...)
-(Не можеш да ми забраниш да говоря!) – изправи се рязко Хейла, стоварвайки юмруци по масата, при което всички прибори издрънчаха. – (Какво ви става, за бога, толкова ли е трудно да се живее нормално вече?!) – почти извика.
Хвана Аръм за ръката и понечи да го изведе от кухнята, но малкия се задърпа и зарита.
-(Не искам... Искам при мама...)
-(Хайде, Аръм, успокой се. Да ги остави тези двамата сами. Явно това е естественото им състояние...) – изсумтя тя, вдигна го и го изнесе от стаята.

Пак започна да чува шепотите. Веднага щом се стъмни. В колкото по-дълбок сън изпадаха останалите, толкова повече се усливаха. Беше като натрапчиво пищене в ушите, когато изглежда никога нямаше да престане. Проклет живот...
Как толкова много неща изведнъж й се бяха струпали на главата. Изобщо беше ли честно това да се случи? Само на нея? Двеста дявола, какво ли не би дала само за един-единствен час спокойствие...
И тази вечер реши, че ще се почувства по-добре ако спи на дивана в хола. Трябваше да се успокои, да помисли, а докато Арго беше до нея, само щеше да се нерви и гнети допълнително и безпричинно. Как, за бога, можеше да извърши подобно нещо?! Никога не бе и подозирала, че е способен на това.
Изсумтя и изспува тихичко. Вече близо час не можеше да заспи, а и изобщо не й се доспиваше... Сигурно щеше да се върти и мята чак до сутринта. А и проклетия диван... Проклетите шепоти, проклетото пищеше...
„(Всичко да е проклето...)” – изсумтя тя и се завъртя на другата страна за кой ли пореден път.
След малко пък започна да дочува и стъпки...
„(Боже господи...)” – помисли си с отегчение тя.
Едва не подскочи, когато нещо я докосна по рамото.
-(Мамо, мамо...)
-(Изкара ми акъла, Аръм...) – надигна се тя и се протегна да светне.
После се извъртя към него.

Минаваше един часа и Арго още работеше на лаптопа си, когато къщата се разтресе от истеричния женски писък.
Мигом се затича към хола, светвайки навсякъде по пътя си.
-(Остани в стаята си!) – изкрещя той на Хейла, която се показа уплашено на вратата си.
Слезе долу. Когато видя, че диванът е празен, нещо в него се пречупи, карайки го да забрави и егото си, и гордостта.
-(Невис! Невис!) – извика той, но не получи отговор.
Усещаше как с всяка една измината секунда сърцето му се свива болезнено. Някаква празнота пълзеше в тялото му и обхващаше все по-голяма част от съзнанието му. Не можеше да преглътне буцата в гърлото си.
-(НЕВИС!!!) – изкрещя Арго, почти с прегракнал глас.
Претършува цялата стая, когато най-накрая я откри, свита на кълбо зад дивана. Цялата се тресеше от хлипове, все едно температурите в помещението бяха под нулата, стиснала длани пред устата си, дали в опити да ги затопли с дъха си или подтискайки писъците, които се опитваха да се изтръгнат от дълбините на гърлото й.
-(Нев, миличка, какво стана, какво се случи?) – приклекна той до нея, предлагайки й нежната си прегръдка.
Свали длани и се опита да каже нещо, но мигом бе разтърсена от нов хлип и ги вдигна обратно, подтискайки думите си. Сълзите обляха ръцете й. Арго не знаеше какво друго да направи, освен да я прегърне още по-силно.
-(Какво стана?) – попита тихо Хейла отстрани тях.
-(Още не знам, Хел. Върви в стаята си, моля те.) – погледна я той.
-(Ама...)
-(Умолявам те.)
Момичето се обърна покорно и заискачва стълбите. Спря се, хвърли им един последен поглед и изчезна напълно.
Усети как Невис започна да диша по-равно и по-спокойно. Вече не плачеше.
-(Какво стана, Нев?) – попита той след малко. – (Ще ми кажеш ли?)
-(Аръм беше прав. Наистина се оказа прав.) – погледна го Невис с насълзените си очи.
-(За какво говориш, Нев? Какво имаш предвид.)
-(В първия момент помислих, че Аръм не е могъл да заспи.. Напоследък много му се насъбра... Когато светнах... Ремис... Беше Ремис!) – отчаянието в очите й беше нарастнало до лудост.
Арго я изгледа изумено.
-(Какво... Какви ги говориш, Нев?! Това някаква извратена шега за внимание ли е?!) – възвърна се и предишният му гняв, който превзе интонацията на думите му.
Но Невис не каза нищо. Стоеше в отпусната му прегръдка, впила безмълвно насълзения си поглед в пода.
-(Нев.. Хайде, стани, ще те заведа да си легнеш. Прекалено много ти дойде напоследък. Трябва да си починеш. Сигурен съм, че има някакво логично обяснение...)
-(Знам какво видях!) – изкрещя му изведнъж тя и се изправи рязко. – (И не ми трябва съчувствието ти!)
-(Сега защо ми крещиш? С какво съм го предизвикал?) – поде със спокоен глас и също се изправи, но бавно и кротко.
-(С вечното ти неверие и последвалата ти от това безотговорност! Не мога повече да живея така, Ар! Искам да се махна оттук, искам да я изгоря до основи тази проклета къща!)
След което взе яростно завивката си, все едно се опитваше да си го изкара на нея и се качи горе.

Този ден беше най-отвратителният, който някога бе имал през живота си. Дълбоко се съмняваше, че в бъдеще ще си има негов аналог...
Предишната нощ, нито успя да мигне, нито да завърши който и да е от изгубените си проекти. Настроението му беше тотално разбито, а волята му да върши нещо – пречупена. Отиде на работа, само за да си подаде молбата за напускане. Не искаше да доставя това удоволствие на тъпия си шеф...
Мракът на мислите му го следваше навсякъде, където отидеше. Но нещото, което най-много го съкруши беше когато се прибра у дома си. И не завари никого вкъщи.
Алармата беше изключена, той обходи къщата няколко пъти, но нямаше и грам следа от Аръм, Хейла и Невис. Въпреки че нещо вътрешно го караше да не го прави, претършува гардеробите им – бяха празни като самата къща.
Звънна на съпругата си. Тя задържа обаждането толкова, колкото да изопне нервите му до краен предел.
-(Какво става, Нев, какви се тези циркове? Къде сте?!) – поде веднага той.
-(Всичко приключи, Ар. Връщаме се в Лара.) – затвори му.
И повече не му вдигна. Колкото и пъти да звънеше, колкото и настоятелно да го правеше. Бъдещето му беше тотално разбито, съдбата му висеше неясна, като недовършена картина на художник. Затова единственият завършек, който му се стори логичен, беше да отиде в стаята си и да извади кутията с револвера, която държеше под леглото си.
Отворената врата се блъсна зад него... Замръзнал, с пистолет в ръка, не смееше да извърти глава. И изведнъж, спомняйки си за всичко, което му бяха причинили, набра всичката смелост, която му беше останала и се обърна.
Нямаше никого.
-(НЕ ЗНАМ КАКВО СИ И КОЙ СИ, НО АКО МЕ ЧУВАШ, ЗНАЙ, ЧЕ ИЗОБЩО НЯМА ДА МЕ УПЛАШИШ!!!) – изкрещя с цяло гърло той, размахвайки ръката с револвера си.
Можеше да се закълне, че дочу нещо. Извъртя се мълниеносно. Но зад него нямаше никого. В полезрението му попадна един лист, който лежеше върху нощното шкафче. Странно, как не го беше забелязал досега...
Приближи се предпазливо, кокалчетата на ръката, с която стискаше револвера бяха побелели. Остави го на шкафчето и взе листа хартия. Разгъна го. И зачете:
„(Можете да бягате колкото си искате, но никога няма да се скриете от мен.)”
Небрежен детски почерк.
Почеркът на Ремис.


Глава трета
Немислимо


Сегашни дни, на борда на „С. Т. Елмендорф”...
Когато Дейвид Хауърд Франсис приключи с историята си, всички на масата го зяпаха с отворени усти.
Тенши изведнъж се изправи. Идваше й да започне да му крещи как е възможно това, как след като са се върнали на планетата, изобщо да не са потърсили екипажа на „Венсер о морир”, да не са го спасили, а да са се занимавали с експерименти и други отвратителни неща, да го удря с юмруци, докато не го умъртви бавно и мъчително за всичкото страдание, което й бяха причинили някога... Но знаеше, че вината не е негова, той изобщо не е бил роден по време на онези трагични събития, нито пък носи някаква отговорност за тях. Единственият му грях беше това, че от дете възпитателите му бяха подклаждали страстта му към тази професия – да изследва, да знае, да търси. И сега знаеше повече, отколкото всички им.
Затова си седна. Как изобщо бяха успели да скрият тази информация от нея?
-Не мога да повярвам. Не искам да го повярвам... – поде тихо Елерет. Единствено изненадата беше по-голяма от искренното й възмущение. – Как е възможно това? В средата на третото хилядолетие от новата ни история да има толкова тайни и мистерии? И то от самите нас, които винаги сме принадлежали към това място. И то още от деца...
-Може би такива са правилата, които трябва да се следват... – рече Дейвид.
-Моля ви, стига, господин Франсис, точно вие не ми говорете за правила и протоколи. Най-малкото е нагло и банално от ваша страна. – прекъсна го Амарис, леко остро. – Нищо лично, ама именно хората като вас едва не ни унищожиха в зората на съзряването ни. И до ден днешен продължават да ни дърпат надолу.
-С цялото ми уважение, мис Амарис, но без „хората като мен”, досега отдавна да сме асимилирани от раси като рена’ар, „деветките” или дран и дори вие и вашите прословути отряди нямаше да са в състояние да променят това... – отвърна спокойно той, криейки изключително умело това, че доста го е засегнала.
-Съжалявам, че ви обидих. Моля да ми простите.
„Ама как, да му се не види?!...”
-Няма нищо. – отвърна той, а и наистина много бързо му беше минало. Едно искренно извинение понякога наистина оправяше всичко.
„Явно наистина слуховете за тях за пределно вярни...”
Амарис му се усмихна леко и впи поглед в масата.
-И все пак защо се решихте да ни разкажете всичко това? Не трябва ли да си стои в тайна? – попита Естела Елмендорф.
-Всъщност, не съм ви казал нищо и не сте чули и дума по този въпрос от мен. – усмихна се леко той и отпи от чашата си. – Що се отнася до конкретния ви въпрос – мисля, че естеството на мисията ни го налага.
-Разбирам. Никой не би искал да стреля насляпо.
-Именно и затова сме ние. Мисля, че всеки от вас го оценява, независимо от предходните събития и тези, които ни очакват в бъдеще.
-Да. От това зависи съдбата ни. – обади се Тенши, също впила замисления си поглед в масата.
-Ето това вече наистина е банално... – вметна с досада Елерет.

27-ти април, 2555-та година по летоброенето на Колониите, в системата „БЕН-2-8СНЗ”. Деветдесет и четири дни от завръщането на Тенши.
Сред останалите Колонии името Бенаташ всяваше ужас и паника, а възпитателите плашеха непослушните деца със страшни истории за чудовища и невиждани твари, които нощем ще ги навестят, ако не се държат добре – и наяве, и насън, въпреки че идваха предимно в кошмарите им. Неясни и смътни представи за тях, изградени от слушаните през деня разкази, които само нарушаваха покоя им и ги караха да се будят нощем, облени в студена пот, единствено за да се завият през глава.
Люсиел Йоханес Ричи още помнеше кошмарите. Как гротескови мутирали твари протягат съсухрени чумави ръце към нея и разтварят миризливи пастове осеяни с прогнили остри зъби към лицето й. Следваше безмълвен вик и озоваване в реалността – на Шенса, във възпитателния център. По-страшното беше, когато прекарваха нощите на открито. Там чувството, че сънищата й могат да се превърнат в реалност, често я държеше будна до ветровитите утрини. Което пък от своя страна беше по-страшно от самите кошмари.
А сега пътуваше директно към гнездото на осите – мястото, където щеше да срещне всичките си детски страхове и да постави на изпитание спомените и здравия си разум. Защото на Бенаташ се намираше „ЦЕРБЕР” – Центърът за Експериментално Развитие на Био-Еволюционните Ресурси. Тук никой не се занимаваше с технология. Тук всички изследвания се състояха в еволюции и мутации, всичко се отглеждаше от стволови клетки, от зародиш до състояние, когато щеше да върши определена работа.
Защо толкова много хора се бояха от това място, като то беше същността на всички тях? На телата им, на организмите им, на храната им, на всичко живо в ежедневието им. Може би защото не знаеха какво точно правят в „ЦЕРБЕР”, какво точно отглеждат и мутират. Което обясняваше донякъде нещата. Отделен беше въпросът, че не искаха да знаят какво се прави тук.
На Люсиел Йоханес Ричи ще, не ще, щеше да й се наложи да разбере. Защото имаше възложена мисия.
Бенаташ беше изцяло сива скалиста планета, почти без атмосфера, с множество реки и потоци от магма и осеяна с безбройните кратери на неспокойните всекидневно изригващи вулкани. Системата се намираше в най-закътаното място сред човешките космически територии – на хиляда и двеста светлинни години от Еменси, на хиляда и седемстотин от Шенса и на не по-малко от хиляда от всяка една друга човешка система. Все пак, кой би искал да правят подобни експерименти на прага му?
Люси знаеше, че на съседната луна имаше множество ракетни силози и огромни гаусови оръдия, денонощно насочени към планетата. В случай, че нещо се объркаше. Стандартния протокол беше да се поддържа рутинна връзка на всеки двадесет минути.
Совалката се разтресе, при което Люси стисна зъби и дръжката над нея още по-силно. Беше предпочела да стане психолог и изследовател (а и показала наклонностите), именно защото не обичаше дългите космически пътешествия, но явно те нямаше как да не са неизменна част от ежедневието й през двадесет и шести век. Беше тридесет и три годишна и нямаше изгледи скоро да свикне с тази предопределеност.
За да се разсее, погледна през илюминатора към сивата скалиста повърхност с врязаните огнени жилки в нея. Там, някъде долу се намираха прашните надстройки на полосата, всички умело замаскирани с характерните теренни особености на планетата. И бяха единствените, които се намираха над повърхността – целият останал комплекс беше вкопан в земята на огромна площ – може би в радиус от почти сто километра от центъра на неимоверно голямото летище.
Погледна назад. Титаничният „Память Меркурия” захождаше с грациозен плавен завой. Последните шест седмици той беше домът й. В началото нямаше търпение да се раздели с него, а сега й беше изключително мъчно, че го напуска. Нищо, че не обичаше да пътува. Щеше да й липства.
Освен типичното оборудване и други обичайни стоки, поддържащият кораб носеше и няколко десетки хиляди тона литий за термоядрените реактори, които произвеждаха енергията за подземния град. Това се налагаше, тъй като необичайно за скалиста планета, Бенаташ беше изключително бедна откъм полезни изкопаеми и всякакви други ресурси. Полученият от термоядреният синтез пък хелий-4 се използваше в някои охладители системи и климатични инсталации или в някои от рециклиращите фабрики и принтери, където трябваше да се създаде интертна среда за обработката на определени метали и сплави. Така че нищо не се губеше.
В пасажерското отделение на совалката нямаше никой друг, освен нея – дори пилотите бяха в отделно помещение, изолирани от особата й. Добре, че пътуването й щеше да продължи само няколко минути.
Скоро се видя и края му – цялата планета постепенно изпълни гледката й в мрачен и недружелюбен сив хоризонт – Бенаташ беше огромна планета, почти два пъти колкото Шенса и Еменси, забутана в покрайнините на системата си. Тук температурата на повърхността, дори и през траещите с десетки години лета, не падаше под минус двеста и двадесет градуса, гравитационното притегляне беше едно цяло и четири джи, което на несвикналите в началото създаваше известни трудности. Но пък и тези условия раждаха най-великите воини на човечеството.
Колкото повече доближаваха повърхността, толкова повече усещаше как силата на притеглянето неумолимо я притиска към седалката. Физическите тренировки, както на всеки един човек, бяха част от ежедневието й, беше достатъчно силна, но тези неща й бяха чужди и непознати и щеше да й е необходимо време докато свикне напълно. Совалката нямаше независима гравитация като останалите големи кораби и затова Люси щеше да изпита всеки един аспект на по-голямото бенаташко притегляне.
Не малко бе учудването й, когато преминаха смътните очертания на наземния център, маскиран като неравности в терена и се отправиха към хълмовете в далечината. Огледа се озадачено, въпреки че нямаше кой да я види, и спря погледа си на огромния „Память Меркурия” зад тях, който нежно като целувка се плъзна по гигантските релси и спря необичайно плавно за титаничните си размери и маса. Едва сега разбираше защо я бяха пратили в отделна совалка вместо да кацне на планетата с него. И все пак, толкова много ли бързаха? Нямаше си и напредстава по каква точно работа е тук, знаеше само че ще й възложат някаква много важна мисия.
И доколкото знаеше беше единствената от специализираната си група, която щеше да вземе участие в нея.
Платформата под „Память Меркурия” се разтвори и корабът се спусна плавно по вертикалните релси – взе едно потъна в земята. А когато шлюзът се затвори обратно, не остана и следа от него – самите недра го бяха погълнали.
Въздъхна тихо и впи поглед в земята, докато самотата напълно я обгърна.

Дейв отново бе подхванал разказа си, разкривайки им още подробности около онези странни и тайнствени събития, когато в почти празната столова влезе малката Синтия Найквист. Въпреки че малка можеше да се нарече единствено възрастта й. Макар и едва четиринадесет годишна, вече бе израснала на височина до един и седемдесет и формите й бяха започнали да придобиват типичната женска осанка. Заради наклоностите й, възпитателите на Шенса я бяха карали да спортува доста по-често от останалите деца, но все още й трябваха много, много часове тренировки, за да достигне и физиката, и нивото на Елерет и Амарис.
-Сия, ела при нас! – подвикна й Елерет.
Момичето само кимна, взе си една голяма порция и се приближи свенливо до масата им.
-Седни, не се притеснявай. – обади се и Стела, като видя, че момичето се спря, нито смеейки да седне, нито да поиска позволението й.
-Благодаря ви, капитан Естела. – каза свенливо тя и с видима неохота се настани покорно на свободното място до Елерет.
Гласът й беше нежен и мелодичен, като на елфическо девойче от древните легенди и приказки, които бе чел като малък. Дейвид без да си криви душата, можеше да каже, че притежава и красотата им, че бие в това отношение дори и съвършенна натура като Тенши.
Всички я наблюдаваха мълчаливо как за по-малко от пет минути излапа цялата си порция – и все пак го направи с нужното благоприличие и финес. А и как нямаше, след тези тренировки...
-Ще ми позволите ли да си взема още една? – обърна се Синтия към Елерет.
-Изчакай поне два-три часа, не се тъпчи сега.
-Добре.
-Изпълни ли тренировката си? Цялата, която ти казах?
-Разбира се, от силовите до кардиото, точно както ми ги подредихте. – отвърна момичето.
Елерет я стисна леко за мишницата, сякаш проверяваше твърдостта на мускулите й.
-Много добре.
Дейвид всъщност толкова се беше увлякъл в историята си, че откакто Елерет и Амарис се бяха появили, бе минал цял час. Но не посмя пред нея да продължи новата част, която бе започнал. Докато другите не го подканиха.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:37
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Винаги си бе представяла човешката колония на Бенаташ по коренно различен начин. Но тя бе толкова позната...
Всъщност се оказа, че единият от хълмовете е маскиран като хангар. Вратите се отвориха рязко и пещерата ги погълна като мрачна паст. Помещението беше тъмно и негостоприемно, светлината на совалката й се струваше като единственото топло убежище сред това закътано място в покрайнините на Вселената.
Атмосферата отново беше издухана в хангара и когато светнаха индикаторните светлинки, тя с неохота напусна транспортния кораб. Усещаше по-голямата от обичайната сила, която я теглеше надолу, чувстваше се тромава и тежка, и знаеше, че скоро ще се задъха при тези условия. Освен това, накъде трябваше да отиде сега?
Големите врати насреща им се плъзнаха встрани и няколко души от наземните поддържащи екипи се приближиха до совалката и слизащите от нея пилоти – никой дори не й обърна и внимание.
С изключение на един човек, който влезе последен – носеше обикновенни, цивилни дрехи и имаше напълно безразличен вид – към нея, и може би към всичко останало. Когато я доближи, установи, че е с една глава по-висок от нея и сигурно два пъти по-тежък – но пък и Люси беше дребничка за човешките стандарти – беше висока метър и шестдесет и осем и тежеше шестдесет и два килограма.
-Доктор Люсиел Ричи? – поде той. Гласът му клонеше повече към любезността, отколкото предположението, затова сметна, че не трябва да отговаря нищо. – Аз съм Майор Августино Лима, приятно ми е да се запознаем. – и й подаде ръка.
Люси я прие без колебание и дори му се усмихна леко.
-Последвайте ме, ако обичате. Знам, че всичко може да ви се струва така внезапно, но явно си има основателна причина, повярвайте ми. Да вървим.
И я поведе към вътрешността на това все още непонятно за ума й място.
А то се оказа толкова познато... Отвъд хангара, в който кацнаха, имаше помещение, поне десет пъти по-голямо от него – беше отрупано с всякакви малки кораби, от изтребители и щурмоваци, до ракетни, лазерни и торпедни катери и транспортни кораби, резервоари с тритий, деутерий, охладителни и смазващи течности, складове с литий, шипове за гаусовите оръдия от сплави, базирани на тежки метали като осмий, иридий и платина, касети с втечнен криптон под налягане за плазмените оръжия, ракети и торпеда с конвенционални и термоядрени бойни глави, и множество части и принадлежности за корабите. Само в този хангар имаше мощ да се изнесат всички Колонии по няколко пъти, никога не можеше да разбере защо трупаха толкова извънредно много оръжие на едно място...
Не може да си отговори, затова продължи мълчаливо да върви до Августино.

Синтия потропваше леко с крак и местеше любопитния си поглед ту към него, ту към Тенши и Естела.
-Какво се случва по-нататък? Много ще ми е интересно да науча. Ако ви е позволено, разбира се...
Дейвид преглътна и продължи.

След складовото помещение, се озоваха в обширен коридор, бял и светъл, искрящ от чистота и изрядност. Почти никой не се намираше в него.
-Е, господин Лима, имате ли идея за какво е цялата тази... суматоха? – повдигна вежди при последната дума Люси.
-Никаква, госпожице Ричи. Но според слуховете, се подготвя някаква мисия в дълбокия космос – не мога да ви кажа каква точно, защото и аз не знам. Но събират най-добрите кадри от всички колонии – войници, биолози и психолози – изследователи, хора, които експериментират в тези насоки, такива неща.
-По всичко изглежда, че аз спадам към последната категория. А вие къде принадлежите?
-Аз съм от „ХИМЕРА”.
Люсиел се закова на място и го изгледа стъписано.
„ХИМЕРА. – повтори си тихо тя наум. – Химико-инвазионният отряд за междузвездни експедиции и разузнавателни акции...”
Там, където най-елитните човешки отряди се проваляха, се намесваха Те.
Мъжът измина няколко метра, все едно в първия момент изобщо не усети липсата й и след малко се извъртя и я изгледа въпросително.
-Какво ви обезпокои, госпожице Ричи? Нещо не е наред ли?
-Не, аз, просто... Не си бях представяла хората от „ХИМЕРА” да са толкова... обикновени.
-Хах, мога да изкажа напълно същите впечатления и за вас. – усмихна се той. – Честно казано, и аз очаквах да ми изпратят някой по... необикновен. Но изглежда тук всички ще сме си обикновени хора. И явно щом са ви избрали и изпратили тук, сте готова напълно да оправдаете всички очаквания.
-Всъщност не знам за какви очаквания става въпрос, даже не мога да се обясня защо съм тук. Даже не мога да разбера защо от цялата ми група избраха точно мен...
-Явно много скоро ще разберем причината.
-Казаха ми, че няма да има други от моята група, но все пак... Имате ли идея дали наистина ще е така, смисъл дали съм единствената?
-Да, само вие сте. Всички останали са или цивилни с други специалности, или от „ХИМЕРА”.
-Аха. А знаете ли кога ще мога да получа оборудването си?
-Оборудването ви е на безопасно място на Еменси, мис Ричи.
Тя се спря и го изгледа стъписано.
-Моля? Какво искате да кажете, защо изобщо ме доведохте тук без него?
-Първо, не съм ви довел аз и второ, ще получите ново. В момента вървим натам. Така че, нека не се бавим, мисля, че всички чакат само нас преди да започнем мисията ли.
Двамата продължиха по безкрайните светли помещения.
-Хм, веднага ли ще започнем тази мисия?
-Веднага щом получите новите си неща, госпожице Ричи.
Люси се замисли.
„За къде бързаме толкова?”

След няколко минути достигнаха някакво помещение, подобно на лаборатория. И все пак представите й за това място вече бяха тотално разбити – беше си въобразявала, че тук всичко е биологично, едва ли не слузесто, дишащо и пълзящо по стените, а не технологично. Но явно биологични бяха само нещата, които отглеждаха. И го правеха с помощта на всякакви небиологични средства.
Посрещна ги някакъв мъж, длъгнест и слаб, отговарящ на типичния стереотип за учен от капиталистическите времена – носеше черен панталон и бяла престилка. Липставаше му само плешивата глава с рошава коса и огледалото на главата...
-Това е доктор Натаниел Рал – един от главните ни еволюционни биолози. – представи го майор Лима.
-Приятно ми е да се запознаем, госпожице Ричи. – пое ръката й той. – Моля, последвайте ме.
Отведе ги до един стъклен цилиндър, пълен с непрозрачна мътнозелена течност. Натаниел натисна няколко бутона на лазерния дисплей, нещо изсъска и огромният резервоар малко по малко започна да се изпразва. Когато нивото спадна напълно, Люси не можеше да повярва на очите си. Нещото представляваше подредена плетеница от сухожилия и мускули без кожа, в цветове вариращи от различните нюанси на черното, сивото и тъмносиньото. На мястото на лицето имаше овална празнина, обвита в сянка и мрак. Главата беше леко издължена назад, вратът – непропорционално дебел и масивен, все едно създаден да поддържа тройно по-голяма от обичайната тежест. Широкият мъжки гръб, оформените прасци и бедра на дългите по женски крака, тясната момичешка талия, мускулестите ръце и корем, оформените и стегнати гърди, всичко изглеждаше толкова жилаво и яко...
-Какво е това? – попита тихо тя, още не можейки да повярва, че я вижда.
-Това е вашето нова оборудване, мис Ричи. – усмихна се леко Августино Лима.
Едва не искрещя, но го направи само вътрешно, подтисна всичките си избухващи емоции. И тя трябваше да покажат някаква класа пред останалите, все пак...
Но нищо не променяше факта, че винаги си бе мечтала за една от тези!
-Решихме, че ще е добре да включим и някого от вашата група в това начинание и вие се оказахте единствената съвместима с костюмите, с които в момента разполагаме в наличност, понеже всички заповеди дойдоха така внезапно и нямахме време да отгледаме нов, който да ви пасне напълно. Този принадлежеше на Йоана Бенет. Може да не ви е напълно по-мярка, но е най-възрастният, силен и издръжлив, който притежаваме в момента от незаетите.
-Ехе, това е невероятно. Не съм си и мечтала за това. – възкликна тихо Люсиел.
Натаниел Рал зададе още няколко команди и стъклената обвивка със съскащ шепот се прибра в пода – единствено една ръка разстояние ги делеше от костюма на „ХИМЕРА”. Не можеше нито да си обясни как стои напълно изправен, без нищо да го подпира, нито защо има странното усещане, че черната празнина на лицето се взираше в нея...
Докторът изключи системите и кабелите, които висяха от подвижен стенд, закачен за тавана и го избута настрана. Люсиел се приближи и докосна с дланта си тази на биобронята. Мигом премина тръпка и през двете, проблясък обзе зрението й и тя стисна силно очи, за да го прогони, сякаш се боеше какво ще види.
Отстъпи инстинктивно назад и свали ръка. Не очакваше подобно нещо. Бронята беше толкова топла и нежна, в противовес с грубия й външен вид, все едно бе докоснала собствената си ръка.
-Да, в началото е малко плашещо. Просто защото хората не очакват, че ще е толкова познато и близко. – обади се доктор Натаниел Рал до нея. – Готова ли сте да я облечете?
-Да, готова съм. – твърдо каза тя.

Амарис въртеше кичур на пръста си, сякаш скучаеше и думите на Дейвид изобщо не я вълнуваха.
-Доколкото съм запознат е била някаква далечна роднина на Рудолф Бенетън – Бенет са разклонение на неговия род. Няма как да не сте чували за нея – за времето си тя е била истинска легенда. И все пак прекалено малко са били хората, които са я познавали лично. Жена, която е била посочвана за пример сред представителките на нейния пол за майка, домакиня и съпруга и същевременно и е била образец за воин сред всички човешки армии. Строга, но и мила, решителна и непоколебима, когато се е налагало да се действа, но и добродушна и състрадателна – и към приятелите си, и към враговете си. Няколко от най-прословутите акции срещу рена’ар на Абуалнар са именно и нейно дело – на нея и на отрядите, които е командвала...
Синтия само стоеше и попиваше всяка една негова дума с искрящ от нетърпение поглед.

Както и беше очаквала, трябваше да се съблече чисто гола, за да може да си пасне с бронята. Но поне Лима и Рал имаха благоприличието да излязат от помещението, за да го направи. Натаниел я беше инструктирал подробно как точно се влиза в това нещо.
Когато и последните дрехи се изхлузиха и плъзнаха безшумно по пода, тя се доближи до биологичната броня откъм задната й страна. И просто се притисна в нея.
Бронята сякаш я погълна. Мигом усети как безброй иглички я пронизаха във всяка една точка на тялото й, все едно изтръпна, хиляди спомени от чужд ум нахлуха в съзнанието й – неясни и далечни, като блянове от избледнени минали сънища. Едва не извика от това усещане, последвалата болка беше гореща и приятна, все едно... все едно влизаше в собствената си кожа.
После стана едно с тялото й. Чувстваше мускулите и сухожилията й като собствените си, когато ги размърдаше, отговаряха на всяко едно от движенията й. Нямаше никакво неудобство, никакви обърквания от началния период на свикване с чуждите габарити на новото й тяло. Стоеше й стегнато, не й позволяваше да се прегърбва, освен ако умишлено не се привеждаше, но и по един свой начин беше мека и удобна – като майчина милувка. Почти моментално свикна със странните тръпки и гъделичкания, и нетрадиционния допир по кожата й – все едно цял живот се беше подготвяла за това.
Усещаше силата, която се криеше в нея. Можеше да тича, почти без да се измаря, да скача десетки метри, да пада от голяма височина, да усеща всичко, което се случва около нея, нечовешки бързи рефлекси и подобрени сетива... Неща, които тялото й не позволяваше.
Когато вратата изсъска, мълниеносно се извъртя. Усети как тялото й изведнъж запрелива от енергия и мощ, сетивата й се изостриха още повече, агресията й стана почти неконтролируема – толкова, че беше готова моментално да ги нападне.
Натаниел и Августино не обърнаха внимание на мрачната й, вледеняваща физиономия.
-Ще ти отнеме известно време да свикнеш напълно с бронята и всичките й хормони...
Студена вълна я обля като леден душ, който й подейства като най-успокоителното нещо на света – все едно беше в прегръдките на любим човек.
-Да, предполагам...
-Ако искаш, може да останеш в нея. Колкото повече я носиш, толкова повече ще свикнеш с навиците и собствената й воля. И ще станете едно цяло.
-Това е сигурно, но мисля, че за днес й е достатъчно. Да не насилваме нещата, докторе. А пък и останлите ни чакат. Е, мис Ричи, преобличайте се и да вървим.
-Да, но как да сваля това нещо? – попита тя.
В отговор двамата само напуснаха помещението.

Костюмът всъщност се сваляше много лесно. След няколко неуспешни, удрящи на камък опита, просто му каза, че иска да излезе и той я пусна – да не кажеше, че все едно я изплю.
После оставиха доктора да се погрижи за контейнера с бронята й и отново тръгнаха по коридорите му.
Не след дълго се озоваха в нещо като стая за брифинг – беше голяма, пълна с хора във войнишки униформи и цивилни дрехи, които тихо общуваха помежду си сред сливаща се неразбираема глъч. Бяха може би двеста, и повече.
Когато двамата влязоха, всички те млъкнаха и ги проследиха с поглед, докато се настаниха на две от местата в предните редици. Но вниманието им бързо бе привлечено от един човек, който излезе на трибуната и веднага заговори на микрофоните.
-За тези от вас, които не ме познават, аз съм бригаден генерал Брадли Томсън и съм ръководител на предстоящата междузвездна експедиция. Много от вас сигурно ще се запитат за каква точно експедиция става въпрос? Всичко ще ви бъде изяснено на брифинга малко преди започването й. Дотогава ще ви пожелая само горе главите и приятно пътуване – защото ви гарантирам, че то ще бъде дълго и не много забавно. – след което слезе от подиума и излезе, оставяйки зад себе си смут, учудване, неизяснени въпроси и още повече възникнали.
-Никога си е падал много по приказите. Може би и затова са го избрали – защото обича да действа вместо да говори.
Люсиел само повдигна вежди безмълвно.

Споменаването на междузвездна експедиция беше крайно основателно – само след пет минути вече бяха на космическия лазерен унищожител „Джони Блексмит”, настанени на седалките в едно от помещенията за излитане със затегнати колани.
-И ето ни тук – на прага на едно ново пътешествие, а дори не знаем накъде отиваме. – прошепна до нея Августино Лима.
-Излитане. Мразя да излитам... – отвърна му от своя страна тя.
-Всеки мрази да излита, госпожице Ричи.
Почти половин час стояха приковани за седалките. Схващаше се все повече и повече. Беше обучена да търпи, но това вече й идваше в повече...
Изведнъж все едно нещо удари кораба, който се разтресе и грубо започна да се изправя вертикално, като постоянно се поклащаше неритмично. Понякога Люси стискаше зъби и впиваше болезнено длани в ръкохватките, когато това се случеше – внезапно и разтърстващо.
-Можете да пуснете ръката ми, госпожице Ричи. Или поне да не я стискате толкова силно.
Люси изведнъж го погледна стъписано. После насочи взор надолу и видя, че ръката й беше върху неговата – избута я не особено нежно, все едно бе играчка, от която искаше да се отърве и прибра своята.
-Простете. Просто, наистина мразя да излитам. Без никакви уговорки ще приема, че това е най-отвратителното нещо.
-Разбирам напълно. – усмихна се леко той.
Когато издигането спря с ненадейно разтърсване, имаше чувството, че все едно сърцето й отиде в гърлото. Почти веднага корабът започна да вибрира и тресе, все едно се намираше на масажиращо кресло. Стомахът й се преобърна и стегна, все едно имаше дупка на негово място.
Колкото повече бенаташкото притегляне я караше да потъва в седалката, толкова по-силно стискаше зъби и ръкохватките – този път наистина усещаше че са те, а не ръката на Лима.
Излитането продължи кошмарните десет минути, които й се сториха като цяла вечност, докато нещата започнаха да се успокояват – първо корабът плавно започна да възвръща хоризонталното си положение, вибрациите престанаха и остана единствено чувството на безтегловност – ако не бяха коланите, щеше да се зарее из помещението като пух.
Последва изсъскване и независимата гравитация я залепи обратно за креслото.
-Винаги съм се чудила защо не я включват още при излитането... – запита се тя. – Това би спестило много отрицателни въздействия...
-Хм, предполагам, че е част от стандартния протокол. Да не губим трейнинг и да не се отпускаме...


„ХИМЕРА”


Беше им казано единствено, че пътешествието ще продължи четиридесет и две седмици. А това беше адски много според представите на Люси. Добре, че поне си имаше занимания...
Всеки ден прекарваше голяма част от времето си в новата си броня. Но свикна да я контролира напълно още след първите няколко часа. Хормоните и феромоните, скритите й оръжия, ноктите, движенията й – плавни или резки, камуфлажът, защитата за лицето и различните типове виждане, които можеше да й осигурява, увеличението и ъгъла на полезрение... Почти до едно перфектно ниво, само с кратки команди на ума, все едно от тринадесет годишна беше израстнала с нея. Но и костюмът допълнително я улесняваше и се подчиняваше безприкословно на заповедите й. Все едно беше станал част от тялото й.
Бронята имаше собствени депа от мастни киселини, аминокиселини, витамини, минерали и захариди, които при нужда можеше да използва за самосъхранението си, когато бе разкачена от поддържащите системи в контейнера или да бъдат използвани за енергия и подсилване на тялото на Люси. Именно и по тази причина биокостюмът можеше да стои изправен сам, въпреки че нямаше никакъв скелет. Все едно мускулите му постоянно бяха стегнати и се тренираше през цялото време, когато Люсиел не го носеше. А колкото повече не го носеше – толкова по-силна ставаше бронята й. Но колкото повече Люси я носеше и тренираше с нея – толкова по-силна ставаше самата тя и самата й броня. Вече знаеше, че мускулите и сухожилията й са толкова здрави и издръжливи, че устояват на изстрел от гаусов снайпер или плазмено оръжие. Лима й го беше демонстрирал. Разбира се, преди да я облече.
Единственият проблем, пред който се изправи и за когото нямаше да има решение, бе че бронята имаше двойно по-голяма консумация от нейната и когато беше в нея, използваше предимно от нейните запаси, а не от собствените си. А това я изтощаваше неимоверно. Все едно с едно тяло се опитваше да поддържа три. Хората от „ХИМЕРА” още от малки бяха тренирани с подобен режим и спазваха строга диета, което им позволяваше да осигуряват и необходимата енергия на бронята си, но на нея само храненията изобщо нямаше да й помогнат – просто щяха да й трябват години, за да свикне напълно с това. А спортната й програма тук изобщо не й беше от полза. Бронята подпомагаше всяко едно нейно движение, дори и при нужда го усилваше, нищо, че тежеше почти шестдесет килограма.
В издължената глава, освен солиден запас от глюкоза за мозъка и мускулите й, имаше и няколко мултифункционални жлези – можеха да секретират всеки един хормон и ензим, от който имаше нужда. Самата броня при влизането й в нея, се свързваше с нервната, лимфната и кръвоносната й системи и всички по-основни органи и жлези, разменяше информация, подсилваше ги, и черпеше енергия и полезни съставки. Хората още в зората на прохождането си в космоса, бяха открили, че прилагането на акупунктура в определени точки на човешкото тяло, предизвика сериозно производство на определени видове хормони – нужно й беше само да си помисли какъв точно й трябва и биокостюмът й щеше да се притисне в дадената зона, за да стимулира секретирането му.
Другото интересно нещо, и в началото леко смущаващо – за да може да поддържа кръвообръщението и повишеният разход на енергия, забързваше сърцебиенето и се увеличаваше разграждането на глюкоген. Всичко беше наред докато носеше костюма си, но щом го свалеше, мигом й падаше кръвната захар и главата адската започваше да я цепи. Това също се реши със съставянето на нова диета – добавяне на няколко таблетки глюкоза и хранителни добавки към ежедневното й меню.
Дишането – друго също важно и странно нещо. В бронята й то ставаше дълбоко и плътно, с неподозирана от нея мощ и сила. Това не й позволяваше нито един път да се задъха, независимо каква физическа работа вършеше. Веднъж пробва петстотин метра спринт, триста лицеви опори, шестдесет силови набирания и около двеста коремни преси. Без почивка! Нито усети умора в мускулите си, нито гърдите й натежаха от задух. В нормално състояние, без костюма си, просто не можеше да диша по този начин. На лицето на биообвивката си имаше само три двойки очи – две от тях почти винаги затворени, – всяка отговаряща за определен спектър на виждане, ъгъла на полезрение и увеличението, и нищо друго – дишането й в костюма се осъществяваше с помощта на бадемовидните ноздри, по четири поместени между сухожилията от двете страни на торса й, между широките гръбни и косите коремни мускули на бронята, почти скривани от мишниците – ципите им се отваряха и затваряха при всяко вдишване и издишване, доставяйки огромното количество кислород за новите нужди на дробовете й. Имаше чувството, че използва двеста процента от капацитета им.
И въпреки всичките си трудности, беше започнала да я обича – все едно й бе дете. Или тя на нея. Можеше да каже, или не точно, имаше чувството, че бронята споделя мислите и емоциите й – винаги знаеше кое е най-добро за нея, помагаше й, опиташе се да я предпазва винаги, дори можеше да се закълне, че на някакво инстинктивно ниво си комуникира с нея. Не знаеше дали е заради общата им нервна система, и че по този начин общува сама с някаква нова част от себе си или чрез някакви хормони... Но знаеше със сигурност, че го прави по някакъв начин.

Не можеше да прецени дали Августино знае къде отиват или не – всеки път той отричаше, а тя все повече и повече започваше да се съмнява в думите му и да си мисли, че я лъже. Да му се не види, само на нея ли влияеха така дългите междузвездни пътувания? Имаше чувството, че само тя не знае накъде отиват.
Най-странното от всичко беше, че през седмица спираха тахионните двигатели и после цял ден се влачиха на инерция. После пак ги включваха, след седем дни отново ги изключваха и така беше откакто бяха започнали пътешествието си. Какво се опитваха да постигнат с това? Каква беше целта им? Люсиел много често се питаше, но никога не стигаше до логичен отговор.
Щеше да предположи, че експедицията им е свързана с „деветките”, ако не знаеше, че три месеца и половина преди да започне тази мисия, бяха прекратили небрежните атаки и постигнали крехо примирие – от тогава никой не ги чу, нито ги засече. За бога, хората бяха помъдрели доста от няколко века насам – на никой нямаше да му мине през ума да тръгне да ги провокира! Да, със сигурност имаше да се случва нещо друго...

-Мога ли вече да си взема втора порция? – попита Синтия, когато Дейвид направи кратка пауза.
-Да, Сия, отиди си вземи. – отвърна Елерет.
Момичето притича и се върна по най-бързия начин, боейки се да не би той да започне да разказва без нея и тя да пропусне нещо.
-Утре те чака двойно кардио. – обади Амарис.
Момичето замръзна насред хапката си и я изгледа с ококорени очи. После потърси подкрепа в Елерет, но тя се направи, че изобщо не я забелязва. Синтия преглътна с усилие и отвърна:
-Добре. Както кажете. – примири се тя.
„Това е то... Строга дисциплина, нечовешки тренировки и силна храна...” – помисли си Дейвид.

Четиридесетте и две седмици се изнизаха бавно и мъчително – като безкрайна товарна влакова композиция на железопътна гара. През този период почти беше станала параноична – виждаше конспирация зад всеки ъгъл и във всяка каюта. Затова когато изключиха тахионните двигатели и повече не ги задействаха, това й подейства сякаш е скочила в ледено езеро – всичките й негативни емоции бяха отмити, а и умът й – отрезвен.
Но това, което последва, беше като силен шамар, който заплаши да я извади напълно от и без това й нарушеното равновесие. И за пореден път й напомни никога да не се надява на нещо.
На втория ден след спирането им, събраха почти всички хора от екипажа, учени и войници в едно помещение, което набързо бе превърнато в брифинг зала. Августино и Люсиел отново бяха сред челните редици. Познатият им вече бригаден генерал Брадли Томсън, с когото бяха вечеряли няколко пъти по време на пътуването, излезе пред всички с типичната си непринудена походка.
-Беше ви обещано, че ще научите всичко за тази експедиция малко преди започването й. Е, това време настъпи – обърна се към стената, натисна няколко от лазерните бутони и тя блесна от появилото се изображение – синьо-зелениста шенсоподобна планета насред черен космос, осеян с бледи жълти звезди. – Както, може би, вече повечето от вас са се досетили – това е „ППП167СМ4-Б”, повече известна като Трите „П”-та, а от почти година насам – след завръщането на изкуствения интелект „Тенши” – и като „Рохайа”. Всичко това може би ви навежда на мисълта за странните обстоятелства около злополучната експедиция на Стефан Томерсън Елмендорф. Истината е, че им беше изпратен сигнал да се върнат обратно, веднага след „сключеното примирие” с „деветките”. Но проблемът е, че сме си мислели, че те са били пристигнали на Рохайа, а всъщност заради повредения реактор са били светлинни години назад и съобщението ги е подминало. Докато разберем грешката си и се наканим да изпратим ново, са се случили всички онези злощастни събития и е пристигнал сигналът за помощ. Разбира се, това с повредата и неяснотата около липсата на отговор го разбрахме след като Тенши се върна и благодарение на нея успяхме да подредим пъзела напълно – но за съжаление тя си няма и на идея какво се е случило с кораба и екипажа след заминаването й – според последните планове, термоядрените ракети на борда на „Венсер о морир” е трябвало да бъдат взривени, а хората са се пръснали във всички посоки.
Бригадният генерал замълча за малко и из залата плъзнаха интригуващи шушукания между хората.
-Ако ми кажеш, че не си знаел за къде сме пътували и каква ще е мисията ни – няма да ти повярвам! – прошепна му Люсиел.
-То си е твоя работа, Люси. Но честно казано – да. Въпреки че бяха само предположения и смътни подозрения. Но да съм знаел със сигурност – определено ще ви кажа не, а ти си мисли каквото искаш.
-Много лесно се засегна...

-Както знаете, по време на войната с „деветките”, търсехме всевъзможни начини дори и за частично превъзходство над тях. Но едва ли някой от вас си има и напредстава защо наистина се стигна до експедицията на Елмендорф. Защо точно до Рохайа? – присви очи той.
-Надявам се вие да ни просветлите... – обади се, донякъде саркастично, Елерет.
-Шенса и Трите „П”-та са поразително еднакви системи – и то не само откъм подредбата на планети, планети-джуджета и други космически тела, но и откъм разположението на съседни звезди и мъглявини. И явно това е довело някои хора до една мисъл – „Щом на Шенса при подобни условия има гравитониум, значи и на Рохайа трябва да има, нали така?”...

Бригаден генерал Брадли Томсън се прокашля деликатно, при което всички в залата спряха да си шушукат и отново насочиха вниманието си към него.
-Уви, за съжаление, заповедите ни са коренно различни – не сме дошли тук с цел да търсим екипажа на „Венсер о морир” и да разберем какво се е случило след това.
В първия момент всички бяха като че ли са си глътнали езиците.
-Да, и аз не го удобрявам, но както казах – отгоре ни наредиха така. Щели да пратят друг кораб да ги търси, нашата задача щяла да бъде съвсем различна. Каква точно – ще оставя полковник Бенджамин Раян Дон да ви разясни всичко.
-Сто процента е от контраразузнаването. Има типичния вид на такъв човек. – подшушна й Лима.
Люси му хвърли кос поглед и след това съсредоточи вниманието си върху полковника – цивилните му дрехи изобщо не издаваха за принадлежността му, но самото му изражение беше достатъчно красноречиво за заниманията му – изпълнено с мистика и тайственост, каменно, като статуя.
-Така, предполагам, че много малко от вас знаят за стандартния протокол в случай на контакт или откритие на по-нискотехнологична от нас раса... – поде с тих глас той, оглеждайки от край до край залата. Люси имаше чувството, че той можеше да запомни лицата на всички им само с едно зърване. – А той още повече влезе в тежест след събитията с рена’ар и „деветките”... Но с Рохайа за пръв път ще ни се отдаде възможност да го приложим на практика. Общо взето проблемът се състои в следното: всяка раса, с ниво на технологичното развитие под нашето е един бъдещ потенциален враг. Именно и затова нашата мисия е да изучим и изследваме „Хомо Рохайус” във всеки един аспект на техните физически и психически показатели. Ако искаме да не се повтори ситуацията с „деветките” – трябва да действаме незабавно.
-Експерименти? Искате да кажете, че ще правим експерименти на клеките същества долу? – обади се някой от цивилните.
Дон моментално прикова погледа си върху него. Люси би дала всичко, за да избегне това върху себе си.
-Ако искате го наречете така. Нашата цел е да изучим физиологията им, навиците и поведението им и в един бъдещ конфликт да ни бъдат в наша полза – дори да ги използваме срещу тях, ако ни се отдаде такава възможност.
-Това е неморално, полковник! Геноцид... – поде един друг цивилен.
-Геноцид? – прекъсна го Брадли Томсън. – Стига, моля ви, господин Моргън. Всички знаят с какви технологии разполагат медицинските ви екипи – можете да определите структурата и състава на цялото тяло без да направите и един разрез! А за ДНК-то ще вземете проби без дори да го усетят. Не ви карам да правите нищо нередно!
-Пфф, стана тя една... В какво се забъркахме, мис Ричи...

Едва по-късно стана ясно, че „Джони Блексмит” е спрял на границата на слънчевата система на Рохайа – далеч от на пътя на двете сонди, прихванати с фронталния сензор, които расата бе изстреляла и в този момент напускаха пределите й. Не можеха да рискуват, тъй като Тенши не им бе донесла почти никаква информация от мрежата на Трите „П”-та – нито за сондите и изкуствените спътници, нито за наблюдателните обекти на повърхността. Само факти за това, което се бе случило преди да я отпратят. Именно и поради тази причина скриха кораба зад някаква планета-джудже, за да бъдат извън полезрението на космическите обсерватории и наземните радиотелескопи.
Едно нещо научи със сигурност – мисията имаше изгледи да се проточи с години. Първи заминаха медицинските и биологичните екипи, плюс няколко души от „ХИМЕРА”, натоварени в транспортните совалки. За обмяна на информация използваха лазерни комуникации с честоти над триста гигахерца – в инфрачерветата област, така че лъчите да бъдат невидими за противниковите очи, но внимаваха и да са извън полезрението на вражеските термографни прибори. Но общуването беше скучно и дълго – на сигналите трябваха повече от осемнадесет часа, за да стигнат от Рохайа до „Джони Блексмит”, така че процедурата по-скоро се свеждаше до едностранни ежедневни доклади. Едва в по-належащи случаи се изпращаха нареждания обратно до наземните екипи, но при това положение в извънредна ситуация можеше да се окаже прекалено късно – с повече от половин ден закъснение. Не можеха да използват тахионните комуникации, тъй като совалките не бяха снабдени с подходящите приемници, нямаха нито необходимата енергия, нито нужните предаватели за осъществяване на неизнервящ двустранен контакт. Осемнадесет часа в едната посока, осемнадесет часа в другата... Разговорите определено щяха да бъдат от забавните за комуникационните офицери.
След тридесет седмици до системата се довлачи и поддържащия кораб „Мю Цефей”, който ги снабди с гориво и амуниции за още три години напред. Не стоя много – само пет дни и пое обратно на изтощителното си единадесетмесечно пътешествие до „Еменси”. През това време „Джони Блексмит” използваше междузвездните комуникации, за да докладва на командването за резултатите от напредъка на експедицията им – правеше го на всеки две седмици. Разбира се, както се и очакваше, нито веднъж не получи отговор.
На четиридесет и седмата седмица от пристигането им на „Рохайа” дойде и техният ред. Бяха събрани в някаква друга зала за брифинг, мрачна и зле осветена, сякаш за да им внуши подсъзнателно в какво ще се забъркат. И тук всички до един бяха от „ХИМЕРА” – приблизително седемдесетина души, разделени на двойки, като нея и Лима.
Заговори полковник Бенджамин Раян Дон, единственият, който не беше от отряда им.
„И аз също...” – не пропусна да си отбележи.
-За времето докато другите екипи бяха в наблюдателен и изучаващ период, към нас постъпи изключително ценна разузнавателна информация. Използвайки и интернет мрежата им за подвърждаване на данните, а и донякъде – за улесняване, вече знаем почти всичко за физиологията им, реакцията им към различните химически вещества, поведението им и нормите им на средностатистическите, и не толкова, индивиди в различните общества. Както сте чули, отзовах екипите. И сега пращам вас. Докато те си вършиха работата, паралено с това от „ХИМЕРА” извършваха наблюдение над определени извънземни обекти, които сега са набелязани за следващата задача. Вашата Задача. Работата ви ще е да проверите психическите им качества. В различни общества, в различни държави, в различни градове и села. Да изпитате реакциите им на стрес, съмнение, безсъние, ужас. Разделени сте на тридесет и пет групи по двама души. Всеки водач на групата е подробно инструктиран за какви точно експерименти става въпрос, какво се изисква от него да върши...
Люсиел само го изгледа въпросително, но Августино се направи, че не я забелязва – достатъчно еднозначна реакция от негова страна.
-Надявам се, че няма да имате проблеми с това? – полковникът огледа залата.
Никой не каза нищо. Кимна одобрително и излезе.

-Целта беше да се изпита как ще им се отрази умората, липсата на сън, стресовите ситуации и останалите психически въздействия. Трябваше да ги настроим едни срещу други, да изпитаме вярата и доверието помежду им. Да подложим на въпрос всичко, което са постигнали...
-Ако знаят какво сме им причинили, ще ни посрещнат с факли и камъни... – поде Амарис, която отново въртеше един кичур около пръста си и наблюдаваше процеса със съсредоточено внимание.
-И сега положението им няма да бъде по-розово... – обади се Естела, впила поглед в чашата си, която беше обвила с длани.

Стояха насред тротоара посред бял ден, впили погледи в бялата спретната двуетажна къща от другата страна на улицата, като се отдръпваха от време на време, за да не ги блъсне някое дете с колело или случаен пешеходец – а и какво биха си помислили тези извънземни, когато изведнъж попаднат на нещо напълно невидимо?
Камуфлажът беше перфектен – нито хвърляше сянка, нито изкривяваше светлината – все едно, че гледаше през през въздуха. Не можеше да види дори партньора си – единствено си общуваха чрез вградените биостанции в костюмите – докато бяха в тях, те заглушаваха всеки един звук на телата им и никой външен не можеше да ги чуе, дори ако изкрещяха. Бронята поглъщаше и стъпките им, и всеки един друг звук, който издаваха – дори скокът им от пет метра беше напълно безшумен.
Според изследванията на учените преди тях, нямаше животинки, които могат да виждат в спектър, правещ забелязването на бронята им възможно – нито пък с достатъчно развити други сетива, за да ги откриват и смущават. Обектите, подлежащи на изследване също бяха внимателно подбрани да не разполагат с очила за нощно виждане или термокамери – не, че с тях щяха да ги видят, но все пак... Не искаха да приемат необосновани рискове.
Транспортният кораб дори не ги закара до повърхността – бяха се спуснали от шестнадесет хиляди метра височина и се озоваха в една закътана местност не далеч от Ерл. През седмица докато вървеше мисията им щеше да им пускат необходимите провизии на място, близко до това, където се приземиха. Задачата им беше започнала на четиридесет и осмата седмица след пристигането им – беше им отнело няколко дни след брифинга да се запознаят в дълбочина с докладите, които екипите преди тях бяха събирали за рохайската физиология и биохимичните реакции в телата им – нещо, което предразполагаше да се окаже много важно за крайния им успех. Запознаха се и в детайли с историята и положението на обектите, които им се бяха паднали да изследват – „ХИМЕРА” преди тях с месеци ги беше следяла подробно и наблюдавала всяка една тяхна крачка. Не искаше да попада на мястото Невис и Арго...
-Пф, горките същества. Вървят си безгрижно по улицата, погълнати от собствените си проблеми, без да подозират, че сме тук и какво им замисляме... – каза Августино.
-Хайде да не драматизираме допълнително, ако обичаш. И без това и на мен не ми е по-леко от на тях. Изобщо не съм изявявала желание да участвам в подобно нещо. – намръщи се Люсиел.
-Нито пък аз, на мен също не ми е по-леко. Но работата, която има да се върши, все трябва да се свърши от някого, нали така?
Имаше чувството, че се е обърнал към нея, затова и тя се извъртя към предполагаемата му позиция – видя само тичащи деца, разноцветни къщи, зелени ливади и паркирани автомобили.
-Да не правим нещата по-сложни. Да се самопоканим и да започваме. – каза Августино Лима и избягвайки нищо неподозиращите рохайци, се насочи към къщата.
Люсиел изпуфтя и го последва без да й пука това дали ще блъсне някой.

Следващите шест месеца не предприеха нищо – само наблюдаваха и изучаваха, запознаха се в подробности с нравите и поведението на всеки един от семейството от първо лице – в края имаха чувството, че ги познават по-добре от самите тях. Странно, бяха добри и мили персони – нямаше да се чувстват приятно като вършат всички тези гадни работи с тях. Но както обичаше да се успокоява Августино, а и тя след време – работата все трябваше да се върши от някого.
И затова те започнаха. Първо леко и нежно, без да създават особени притеснения. Само местеха мебели и им пускаха хормони от броните си, които им докарваха кошмари и неспокойни сънища – първата задача бе да видят как ще им се отрази липсата на сън. Гледаха отстрани как стават все по-изнервени и раздразнени, карайки се помежду си и недоумявайки за странните събития, които ги спохождат. Нямайки си и на идея за тях двамата, които съсипваха семейния им живот, изграждан с години и които стояха отстрани, безмълвни, документирайки всяка една тяхна реакция. А след всяка вечер, използвайки биостанциите си, изпращаха докладите си до портативното комуникационно устройство, което бяха забутали на едно скришно място извън града, който ги препращаше към „Джони Блексмит”.

-Явно наистина са ги наблюдавали и изучили пределно внимателно. Първо създаваш напрежение – караш го да бъде нащрек. Спираш. Той се отпуска, мисли си, че е свършило... И бам! – удари леко с юмрук в дланта си, при което Амарис, леко задрямала вече, все още с кичур между пръстите си, подскочи в стола си. – Удряш пак с всичка сила. И това го съсипва напълно. Защото е забравил и не го очаква...

-Не, отказвам напълно! – възпротиви се непоколебимо Люсиел, докато наблюдаваше как малкото момче се върти неспокойно в креватчето си. – Та той няма повече от десет рохайски години, едва дете е!
-Нищо няма да му се случи, запознати сме пределно добре с физиологията им! Само за няколко дни ще е...
-Казах НЕ!
-Ако продължаваш да упорстваш като тахионно ядро на двеста процента, ще те отстраня от случая...
-Майоре...
-Освен това, аз ще го направя! Не те карам това да си ти, нито насила...
-Товага защо ми го казваш?
-Защото сме партньори, лейтенанте! Не искам да имаме тайни помежду си по време на това...
-Много мило от ваша страна. И все пак: НЕ!
-Добре, считайте се свободна да напуснете стаята и да ме оставите да действам на спокойствие!
-Вратата скърца...
-Тогава се обърнете с гръб и не гледайте! – почти извика той в ухото й.
Люсиел изпуфтя и се подчини.

-Виж ги само. А си мислехме, че не могат да станат по-бледи от обичайния си вид. Сега са досущ като призраци.
-Заради нас.
-Да, заради нас, ако това ще те успокои, Люсиел...
-За бога, има много по-важни неща, които могат да се свършат. Например, да разберем какво се е случило с експедицията на Елмендорф! Вече изминаха повече от две години, а нямаме грам вест за тях! Кълна се, убедена съм, че дори не са ги потърсили все още! И по всичко изглежда, че нямат намерение да го правят...
-Да. Но не това е задачата ни.
-Да му се не види, Лима! Не разбирам защо се държиш така понякога, откъде извира това ти поведение, стереотип на двадесет и първи век...
-От корените ми от двадесет и първи век, може би... Хайде да тръгваме. Да използваме чистия нощен въздух за няколкокилометров крос под звездите...
Люсиел толкова се беше отнесла, че дори не усети как Лима изведнъж й извика и я бутна толкова рязко, че едва не се блъсна в стената. В следващия момент покрай тях профучаха двама лекари, бутайки носилка с едно младо момиче, чиито виолетови очи блуждаеха някъде далече, а златисторусата й коса заливаше като водопади крехките й рамене. Чаршафът, който покриваше корема й, беше издут.
-Губиш фокус. Съсредоточи се. – обади се кротко Лима.
Двамата излязоха от болницата. Умът на Люси все още скиташе.

-Можеше поне да ме предупредиш какво си намислил! Изкара и моя акъл! – сопна му се тя.
-Никога не съм го харесвал този гаден сервис... – отвърна й Лима.
Тя се отдръпна от пътя на Арго, който едва ли не със скоростта на звука напусна помещението, още преди звънът да е спрял да вибрира из къщата.
-(Какво става, тате, какво беше това?!) – разнесе се гласът на Хейла.
-(Иди веднага при майка си и брат си!)
-Това не значи, че трябваше да го чупиш. А и каква стана това с партньорството и тайните помежду ни?
-Щом настояваш – следваща ще е онази ужасна картина на стълбището. Не мога да я понасям. Всеки път, когато мина покрай нея, ми изплуват сцени от порочния ни живот през двадесет и първи век от филмите, които ни показваха във възпитателните центрове и толкова много им се смяхме, и възмущавахме...
-Непоправим си, знаеш ли...
Невис също напусна стаята – предпазливо, с боязън.
-Изучихме всичките им тайни и най-съкровени помисли – и за какво? За да вършим тези глупости ли? – поде отново Люсиел. – Това не е морално.
-Знам. На мен не ми е по-леко. Но всичко това, което вършим, е за сигурността на децата ни.
-Така ли ще се успокояваме, когато ни споходят кошмарите? Това ли ще си казваме, когато обуздаваме мрачните си спомени?
Лима не отвърна нищо.
-Какво ще правим нататък?
-Ще използваме детето. Никой не вярва на децата. А те винаги говорят истината. Ако са умни, ще го послушат. Нали, в известна степен, това искаш?
Люсиел настръхна.

Това щяха да бъдат най-кошмарните години от живота й. Дотолкова, че вече спря да противоречи на Августино Лима и изпълняваше всичко, което й казва. Толкова много се отдалечи от същността си, че вече се боеше да не би да я е изгубила безвъзвратно. Как щеше да се поправи после? Нима това вече бе минал период от живота й и сега навлизаше в нова глава?
Стояха и слушаха скандалите с хладното си присъствие и документираха всяка една тяхна реакция със студената наблюдателност, унищожаваха ги малко по-малко ден след ден, час след час, тровеха ги с хормони и феромони, карайки ги да виждат неща, които никога преди не са виждали, да им се причуват стъпки и гласове... Настройваха ги едни срещу други, убиваха доверието и обичта им, съсипваха всичко, което са създали и постигнали. Не знаеше дали най-лошото е, че спряха да си говорят.
Но най-страшното беше, че след време всичко това започна да й доставя удоволствие. В началото бе мнимо и незабележимо, но бронята усещаше всяко едно от настроенията й – долови и това, и го подсили до степен, от която нямаше вече спасение. Само чудо можеше да я избави и спаси очерненото й, покварено сърце... Дотолкова безчувствено, че когато мъжът взе револвера си в ръка, тя с надигащо се задоволство стоеше и тръпнеше в очакване...
Лима изведнъж блъсна вратата.
-Пф, защо го направи?! – почти му извика тя.
-Успокой се, Люси...
-Нали това беше целта ни? Не си ли доволен?!
-Никога това не е било целта ни. Никога.
Арго изведнъж се извъртя.
-(НЕ ЗНАМ КАКВО СИ И КОЙ СИ, НО АКО МЕ ЧУВАШ, ЗНАЙ, ЧЕ ИЗОБЩО НЯМА ДА МЕ УПЛАШИШ!!!) – изкрещя с цяло гърло той, размахвайки ръката с револвера си.
-Еб... – поде Августино и съвсем бегло дочу как се плесна с длан през устата. Мъжът се извъртя и се взря право към него – без да вижда нищо. – Гледай си работата, искам да кажа...
Арго се приближи предпазливо до шкафчето, стискайки силно револвера в ръка. Остави го на шкафчето и взе листа хартия. Разгъна го. И зачете.
Люси и Лима наблюдаваха отстрани, безмълвно. Мъжът изтърва бележката, кратата му се подкосиха и се отпусна тежко върху леглото.
Яростния му вик изпълни цялата къща. Дори не трепнаха, когато се протегна, мълниеносно сграбчи револвера си и го насочи под брадичката си...
И в този момент изгуби всичко добро, което бе останало в нея.

-Бяха ми се отдали няколко случая да хвърля по някой поглед на окончателните доклади на „ХИМЕРА”... Някои успяваха да превъзмогнат трагедиите, паниката и ужаса, и се обединяваха... Ставаха по-силни и по-сплотени от когато и да е било. Други не... Разединяваха се, изгубваха доверие и нещата не завършваха никак добре... Общо взето са разноцветни и разномислещи общества, всякакви случаи ги има.
-Сигурна съм, че съвсем скоро ще се убедим в това от първо лице. Е, беше ми интересно, че ни разказа всичко това, Дейв. Ще се видим утре. Лека вечер. – изправи се Естела и напусна столовата.
-Да вървим и ние, Сия. Време е за няколко теоретични урока преди лягане. – каза Елерет.
-Слушам.
Тенши и Бернард също не се задържаха и напуснаха мълчаливо. Дейв постоя още малко в столовата. Беше решил да им спести някои по-особени подробностти...

Сърцето й крещеше. Остави сълзите да се стичат в бронята й. Беше се превърнала в изрод.
„Нещо за болка...Искам нещо за болка...” – настояваше тя.
Но бронята не изпълняваше командата й. Защото не физическа, а душевна болка я разкъсваше, която никога нямаше да успее да превъзмогне. Бяха я тренирали да убива и унищожава враговете си по-всевъзможни начини... Но не и по този, не и с подобни средства.
Времето й се беше преплело, не усети кога стигнаха до лазерния предавател. Лима се качи на дървото, развърза го и хвърли кутията, която падна с трясък пред Люси. Скочи долу и приклекна пред пулта.
-Хм, странно, изпрати ли са ни съобщение.
На Люсиел изобщо не й пукаше.
-„Незабавно прекратете мисията. Изпратете потвърждение. Край.”
Почувства се все едно забиват нож в гърдите й... Помисли си бронята й да свали мускулите и сухожилията от областта на лицето и костюмът й веднага изпълни молбата й – нямаше промяна в усета за лекия ветрец, и преди го бе чувствала все едно със собственото си сетива. Но сега поне сълзите й можеха да се стичат необезпокоявани...
Дочу тежкото дишане на Лима, докато тракаше по лазерната клавиатура, все едно изливайки целия си гняв върху невинния плот...
Осемнадесет часа в едната посока... Три дни докато пристигне совалката...
Всичко напразно... И напълно погрешно.
Когато получиха отговор след минута, и двамата почти подскочиха от изненада. Беше актуален отговор.
-„Совалката пристига след половин час, бъдете готови.” – прочете Августино.
„Толкова бързо? Как?”
Не им пукаше всъщност. Никой от двама им не продума. Представата им за времето беше изгубена и когато транспортния кораб се появи от мрака и кацна почти пред тях, имаха чувството, че са минали секунди. За които Люси беше взела своето решение.
Вратата на задното пасажерско отделение се спусна плавно. На фона на притъмнената светлина се отличи един изправен човек, все едно ги очакваше от доста време.
-Какво става, полковник, за какво е всичко това? – попита хладно Лима, тръгвайки нагоре по рампата, мъкнейки преносимия предавател в ръка. Дори и сега почуства смрязаващата му студенина, никога не би искала да я насочи срещу нея.
-Нямам никаква представа. Просто изведнъж отзоваха всички екипи и прекратиха мисията. Не ни дадоха никакви обяснения... – отвърна Рандолф и силуетът му се извъртя към нея. – Хайде, Люси!
Люсиел Йоханес Ричи не помръдна. Вдигна решително глава и го прониза с пресъхналите си от сълзи очи, кървясали и наранени.
-Няма да дойда. – отвърна тихо тя.
Лима и Рандолф я изгледаха недоумяващо.
-Люси... – поде Августино.
-След всичко, което направих, нямам повече място на Еменси... Нито на Земята един ден... Не мога да си тръгна просто така! Ще поправя стореното донякъде, както мога! А след това ще потърся Стефан Елмендорф и екипажа му. Всички му го дължим. Без него нямаше да сме тук...
„... и да вършим всички тези ужасни неща...” – помисли си тя.
Августино пусна предавателя и с един скок се озова до нея.
-Аз също оставам.
Люсиел вдигна глава и го изгледа невярващо – нещо отново беше припламнало в сърцето й, частичка надежда, която чакаше да лумне в горски пожар.
-Добре. Успех! – само отвърна Рандолф и вдигна рампата.
Двамата останаха, един до друг, впили погледи в изчезващия в мрака щурмовак. А когато и последните спомени от предишния им живот бяха отнесени, тя го прегърна и му прошепна:
-Винаги съм чувствала, че си добър човек... Просто и двамата попаднахме на неподходящото място...

Дейвид излезе последен от столовата, насочвайки се право към каютата си...


Рохайа


„С. Т. Елмендорф” излезе от тахионна скорост на границата на системата.
-Фронтален сензор! – заповяда Естела Елмендорф.
-Разбрано. – отвърна сержант Гейл, единият от радистите.
След няколко заучени, прецизно зададени команди, радарът беше активиран – представляваше импулсно излъчване от ултрадълги тахионни вълни с много ниска честота, което позволяваше заобикалянето на препятствията, като звезди, планети и по-големи астероиди и по-този начин не се пропускаше детектирането на нито един обект, било той скрит от полезрението им или не. Единственият проблем беше неимоверният разход на енергия за едно сканиране, тъй като сигнал с една и съща мощност, но с нееднакви честоти, стигаше до различни далечини – този, с високата по-надалеч, отколкото този с по-ниската. Именно затова им се налагаше да пренасочват почти цялата енергия на реакторите и да използват петнадесет процента от складираното в органичните батерии електричество – а цялото количество им беше достатъчно да изминат двеста светлинни години на пълна тахионна скорост.
Но нищо не можеше да остане скрито от вълните на фронталния сензор. За секунди разбраха местоположението, скоростта, посоката и състоянието на всеки един обект, дори и на отделните атоми – на десетки трилиони километри разстояние пред тях.
Почти веднага стотици кюзетабайти информацията започна да постъпва за обработване в бордовия суперкомпютър на „С. Т. Елмендорф.” А той разполагаше с най-мощния – на нито един друг кораб, дори на изследователките планети нямаше такъв. Заемаше няколко палуби, а общото му помещение, ако се направеше сравнение, щеше да се равнява на куб със стени сто и петдесет метра. Освен това беше и квантов – единственият в цялата флота. И при нужда можеше да използва всичките атоми на кораба и дори на планета, ако е кацнал на такава – което увеличаваше мощността му безразборно. Беше толкова бърз, че ако се свържеше с дадена система, можеше да изчислява промяната на абсолютно всички зависими променливи за фемтосекунди. С други думи – да предсказва бъдещето, според човешките представи.
-Не виждам нищо необичайно. – докладва Тенши от пулта на научните офицери. – Всичко е напълно типично за слънчева система...
-Джоел, изпратете сигнал до „Импера”, че пристигнахме. Изискайте по-нататъшни нареждания...

Напоследък твърде често прекарваше в залата, наблюдавайки тренировките на Амарис, Елерет и Синтия. Всичко останало му се струваше безсмислено и скучно, а и не знаеше как по друг начин да си запълва времето. Беше разучил подробно всеки един доклад, свързан с бъдещата му мисия и няколко странични документи още преди седмици и считаше, че няма какво повече да измъкне от контекста.
Корабът изведнъж се разтресе леко и четиримата се огледаха, все едно се опитваха да видят нещо през стените.
-Отново тръгнахме. – каза Елерет.
-Само, че не усещам тахионното ядро. Явно племеницата ни е решила още няколко дни да ни влачи на подсветлинна скорост... – отвърна й Амарис.
-Както и да е. Стига си се разсейвала.
Амарис скочи и се хвана на лоста, който се изтигаше почти на три метра височина. Размърда малко рамене и кръстоса ходилата си.
-Готова съм, хайде.
Елерет също скочи и обви ръце здраво около кръста на сестра си, отпускайки изцяло тежестта си надолу.
-Готово, почвай.
Амарис пусна едната си ръка. На Дейв никога нямаше да му омръзне тази сцена – да гледа как жената прави едно след друго пълни набирания с една ръка и сестра си на кръста. А когато издъхнеше на тридесетото и по-всичко си личеше, че не може да продължи – правеше по още десет. След това и с другата ръка – без грам почивка, без изобщо да слиза от лоста, за да си смени ръцете.
Елерет се пусна, Амарис скочи след нея.
-Горят ли ти ръцете? – попита Амарис сестра си.
-Теб би трябвало да питам това... – отвърна Елерет.
-Не, отдавна спряха...
-Сия, ела тука!
Момичето хвърли въжето и мигом дотича при двете. Кожата й лъщеше от пот, вързаната й на опашка коса почти се бе освободила от ластика, няколко сплъстени непокорни кичура бяха полепнали по лицето й.
-Слушам! – оправи си набързо прическата, преди някоя от двете жени да е заговорила.
-Скачай горе.
Сия погледна скептично нагоре към извисяващия се над нея лост. Скочи, но дори не го достигна и не се опита да го направи пак. Вместо това се покатери по вертикалната тръба и след това се прехвърли на хоризонталната, увисвайки на ръце.
-Хареса ми инициативата ти, момиче. Затова ще те възнаградя с това да направиш силови набирания до отказ. – каза Елерет.
И момичето почна – набираше се с финес и с лекота се прехвърляше над лоста. Отначало плавно и уверено, след петнадесетото – с по-голямо усилие и мъки.
-Не мо’а п’вече... – издиша тежко тя след двадесет и петото и се отпусна да виси на лоста. Но не смееше да се слезе...
-Добре. Значи направи още десет.
Синтия си пое въздух, издиша и се набра – Дейвид виждаше как ръцете й треперят неукротимо при усилието да вдигне торса си над нивото на гредата...
При четвъртото се изтърва и падна тежко на пода, при което той скочи от мястото си. Амарис и Елерет дори не помръднаха – напротив, стояха си със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваха с физиономии, подсказващи колко много им е скучно...
Седна обратно на мястото си, когато Синтия се изправи. Сумтеше, но не смееше да каже нищо. Момичето моментално се покатери на лоста и с тежки мъки се опита да довърши останалите си шест набирания – на всички им беше пределно ясно, че Елерет нямаше да я остави на мира, докато не изпълни поставената й задача – особено на самата Елерет...
С триста зора Синтия се вдигна за последното силово, отпусна се плавно надолу и скочи с дълбока въздишка обратно на пода.
-Доволна съм от теб, момиче. Даже много. Разтегни се и иди да си почиваш. – каза Елерет.
Момичето не си позволи нито да каже нещо, нито да изрази някаква лицева емоция – пред Елерет това беше атомна бомба със закъснител.
Корабът отново се разтресе, басовият звук се разпространи като ударна вълна – започнаха да усещат присъствието му с ходилата си и когато се докоснеха до някой уред или стена.
-А, ето че тръгнахме като хората, най-после. Трябва да спра да подценявам Стела... – огледа се към тавана Елерет.
-И аз... – отвърна кротко сестра й.
-Говори Естела Елмендорф, всички звена да заемат местата си. Повтарям: Всички да заемат местата си! – разнесе се гласът й от вътрешния интерком. – Водачите на групите да докладват на мостика до две минути!
-Е, това вече е напълно неочаквано...
-Да спрем да я подценяваме, какво ще кажеш? – предложи Амарис.
-Че го казах преди малко. Сия, прекрати и скачай в костюма. Е, Дейв, надявам се, че ни се наслади за днес. Хайде, да тръгваме преди да е изгубила търпение...

-(Какво става, кога се появи? И защо не ми се обадихте по-рано?!) – попита по мобилния си телефон тя, леко изнервена.
Влакът започна бавно да намалява. Аруен изкочи от вагона мигом щом вратите се плъзнаха настрани. И замръзна.
-(Какво, двеста дявола...)
-(Аруен! Аруен!...) – бегло дочу гласа на Роял от говорителя.
Призрачен сив силует на фона на облачната ветровита нощ и запотения й визьор на противогаза... Полазиха я тръпки по гърба... Дълги и ярки червени ленти се врязваха в неясния мрачен корпус... Сама усети себе си как потреперва... Огромните бели светлини на корема му, само на стотина метра над най-високите сгради в Ерл бяха като прожектори на стадион в нощ на вечно дерби... Дишането й стана учестено и шумно, газовата маска още повече засилваше пъхтенето й... Бяха поносимо ярки, не излъчваха никаква светлина в околността... Тихият вятър шепнеше съблазнително в ушенцето й, подсилвайки всичките й чувства и емоции...
Когато нещо я докосна по ръката, се извъртя и изпищя. През противогаза, това не прозвуча много убедително, даже един порядък смешно.
-(Какво, за бога, ти става, Роял?!) – сопна му се тя.
-(Съжалявам, не исках да те уплаша. Хайде, автомобилът ни чака...) – хвана я за ръката и я повлече към изхода на гарата.
Аруен едва сега изключи телефона си.
-(Кога се появи?) – попита тя, несваляйки поглед от огромния космически кораб, надвиснал над целия град.
-(Преди два часа. Без никакво предупреждение, просто се появи изведнъж от облаците и зависна над града. Никакви радари, сензори и сателити преди това не го засякоха да се приближава, а и сега не го засичат, нито някоя от обсерваториите или телескопите ни. Всичко стана така внезапно и подлуди сумати и души... Нямаш си напредстава какъв хаос е в момента е сред правителствата на Съюза и самия Съюз... Комуникационните линии от всички страни луднаха, не успяваме да сварим с обясненията. Президентът обяви „Дефкон 1” и мобилизира националната гвардия...)
-(Защо?!) – искренно беше учудена Аруен. – (Какви са тези глупости, дето ги вършат? Нали именно ние ги извикахме...)
-(Точно това е проблемът... Казаха двадесет и девет седмици, а пристигнаха на двадесет и шестата... И въпреки всичките ни обаждания, откакто се появиха нито един път не са ни отговорили...)
За втори път в горещата лятна нощ Аруен настръхна...
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:38
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



-Всичката информация от мрежата е свалена и проучена... – обади се младши лейтенант Мелани Блекинс, водачът на хакерите. Беше едва двадесет и шест годишна, но истински феномен сред колегите си, чудо, който си нямаше аналог в целия флот. – Следим позициите на всички военни сили и подслушваме комуникационните им канали, вкарали сме ключови думи в компютърния алгоритъм, който да ни оповестява за всяко едно тяхно използване. Защита, атака, нападение, рейд, война, нашествие, ракети, снаряди, агресия, изстрел, стрелба...
-Долу е настанала някаква лудница, сателитните линии не млъкват, отчитаме множество повиквания, насочени към нас... – докладва младши лейтенант Фюрман, главният комуникационен офицер.
-Езикът им е разкодиран и синхронизиран с алгоритъма на преводача... Можем моментално да им отвърнем на повикванията. – каза Тенши.
-Оръжейните системи са заредени и в готовност за разполагане, превключих балистичните компютри към изкуствения интелект на кораба, полуавтоматичен режим... – поде лейтенант Ернесто Фарел, главният й оръжеен офицер.
-Готови сме да пренасочим мощността към всяка една нападателна или отбранителна система, заглушителите, противомерките и енергийните щитове са в готовност за активиране... – съобщи младши лейтенант Лорен от енергийните пултове.
-Траекторията ни е стабилна, антигравитационните панели са на оптимална мощност, двигателите са в режим на поддържане на скоростта – триста петдесет и пет метра в секунда... – рече до нея лейтенант Джон Лейси, навигаторът й.
-На вашите разпореждания сме, капитане. – каза Бернард Лохте.
-Обзалагам се, че тук е не по-малка лудница, отколкото долу... – подшушна му на ухо Елерет.
Тя беше в бронята си, заедно с Амарис, която се гледаше кръвнишки с майор Джонатан Раян Дон, командир на групата от „707”, позиционирана на борда на „С. Т. Елмендорф”. Какво й ставаше на тази жена?
-Да, но тук поне хаосът е добре контролиран. И с тази разлика, че ние поне знаем какво се случва... – отвърна й Дейв със същия тон.
-Тенши, Мелани? Вариант „Б”? Плановете за инвазия?
-Определили сме местоположението на всички важни комуникационни сателити, шпионски спътници и радиолокационни системи, бойни корабни групи, военни бази, ракетни силози и летища, електроцентрали, водохранилища и бентове, производствени заводи и фабрики, инфраструктурни обекти, цивилни летища, гари, мостове и пътни възли, фондови борси, правителствени сгради, полицейски управления и военни академии. – докладва хакерът.
-Можем да ги унищожим за около седем минути – толкова ще са нужни на ракетите ни до достигнат най-далечните обекти – до другата страна на планатата. – отвърна Тенши.
Стела се облегна на навигационна маса с лакти и въздиша. Прибра непокорния кафяв кичур зад ухото си. Откакто бе на кораба, Дейв нито веднъж не я бе виждал да ходи с пусната коса – винаги я носеше на ниска опашка с няколко вълнисти кучира от двете й страни, които често премяташе зад ушите си. Сякаш се боеше, че ако не го прави, ще загуби част от същността си.
-Не беше споменавала планове за инвазия, до сега. – прошпена му Елерет.
-Съставянето за планове за унищожение е обичайна процедура, за всеки случай, както се казва. – поде шепнешком Дейвид. – Правили сме го на Алмейра, на Абуалнар направихме го и тук. Такъв е стандартния протокол.
-Тази работа ми намирисва. Всичко това е заради онзи метал, нали?
-Възможно е... Шенса си беше изцяло наша и просто си го взехме. Но тук нещата не стоят така.
-Да. Който първи го намери, за него си е... Със същата тежест важи и: „Правото на по-силния”. И имам чувството, че това не са само планове... С един кораб не може да се окупира цяла планета... Просто чакаме да пристигне останалата флота, за да можем да го направим. И е по-добре да имаме предварителен план за действие... За да няма ненужно забавяне.
-Да, предполагам. По този начин ще спънем по-нататъшното им развитие като вземем унунгравитониума им преди да са го открили. Той е зародиша на просъсществуването им, на всяка една прохождаща в космоса радиоцивилизация, а те дори няма да разберат за него. Така се отнема бъдещето на някой, ако искаш да го направиш от сърце.
-Нали това е целта? Да унищожим конкуренцията преди да е станала конкурентоспособна. В противен случай, един ден те със сигурност ще забравят помощта ни и ще се обърнат срещу нас. Това е писано правило. От самата история.
-Удивително сте права, мис Елерет. Нямате си и напредстава колко.
-Предполагам. Историята не е от силните ми страни, за разлика от вашите, предполагам.
-Всеки е добър в нещо конкретно. Вие в определени неща, аз – в съвсем други.
-Въпреки че за човек като вас – кой би могъл да каже какви точно.
Дейв само се подсмихна леко под нос.
-Фюрман, мисля че вече е време да укротим страстите. Отговорете им. На всички повикващи честоти, нека колкото се може повече от тях ни чуват. Кажете им, че искаме среща лице в лице с тези, които ни изпратиха сигнала. – каза Естела Елмендорф.
-Разбрано, капитане.

Докато пътуваха към центрата, минаха над надвисналия над тях кораб и се озоваха от страна на другия му борд. Тя през целия път не можеше да откъсне поглед от него, беше се залепила за запотения прозорец и напрягаше цялото си зрение за детайлите.
-(Какво, двеста дявола, правят тези шибани хеликоптери?! Да не сте си изгубили ума?!)
-(Решенията не ги вземам аз, Аруен. След като не получихме, а и продължаваме да не получаваме отговор, президентът Белес даде разрешение да опитаме друг вид комуникация...)
-(Той да не се е побъркал?! Никой не знае как пришълците могат да приемат този ни жест!)
-(Казах да се успокоиш, Аруен!) – извъртя се рязко към нея Роял. – (С това нервничене няма да стигнеш абсолютно доникъде!)
Аруен го изгледа зорко през противогаза и извъртя глава към прозореца.
„(Хм, странно, светлините от тази му страна са зелени... Да не би...)” – просветна й изведнъж една мисъл.
-(Това май са навигационни светлини... От левия борд свети червено, а от десния – зелено. Почти като нашите бели и оранжеви...) – каза тя.
-(Браво. Не си единствената, на която й хрумна тази гениална мисъл...) – отвърна саркастично Роял.
-(Какво ти става, за бога? Много халпив си днес...)
-(Съжалявам, Аруен. Просто съм изнервен, не виждаш ли?! Подобно нещо се случва веднъж в живота, от години се подготвяме за него и се надяваме да се състои докато сме живи и ето че сега не знаем какво да правим! Как би се почувствала ти?)
-(Точно по-същия начин, без язвителността...)
-(Апф, не ме нерви повече, Аруен...) – изсумтя той и се извъртя напред.
Автомобилът спря до един от най-високите небостъргачи. Кулата на Националната телевизия – основното място в Ерл, откъдето излъчваха сигнали към пришълския кораб.
Пред входа й Аруен се спря и погледна нагоре, към корема на звяра, който изпълваше цялото небе с масивността си.
„(Предвестникът на бурята...)” – единствено успя да си помисли, когато Роял я сграбчи за ръката и повлече към вътрешността.
Когато изолационната камера ги пусна в не по-малко мрачното и зле осветено мраморно фоайе, двамата свалиха газовите си маски. Погледна хронометъра си. Бяха минали шест часа и тринадесет минути...
„(Пак на линията... Двеста дявола, ще умра млада...)” – помисли си тя, не много развеселена и го спря.
А от часове дори не го беше поглеждала...
Посрещнаха ги няколко души – сред тях директорът на Националната телевизия, Ронаьо, Сиура и Хони – ръководителите на обсерваториите във Ванкър и Ден, и колежката им Кати Ескелберг. Едва ли щеше да се появи някой от официалните представители от правителството – начело с президента всички те си бяха в противоядрените бункери и ръководеха комуникациите с оттам – чрез посредничеството на ЕАВИКП и безценните им сателити... Ако пришълците искаха да ги унищожават, нямаше два часа и половина да се гаврят с тях, висейки над столицата им...
След рутинните и досадни поздрави, се качиха на един от последните етажи с асансьора.
Озоваха се насред лудница...
-(Какво, за бога се случва?!) – попита недоумяващо тя, гледаща рохайците, които щъкаха насам-натам, като уни без глави, общуваха на висок глас, всеки опитвайки се да надвика другия, при което се получаваше доста гръмък ефект и буквално си премятаха една след друга папки през бюрата... А всички, които бяха на компютрите не спираха да тракат по клавиатурите си и да обсъждат някакви разгорещени теми с тези, които бяха надвиснали над тях и им сочеха в мониторите от време на време...
-(Само не ми казвайте, че...) – поде Роял, с ококорени очи.
-(Отговориха ни. Само преди минута! На НИМРАСТ!!!) – втурна се някакъв зачервен като мотала мъж, съвсем видимо развълнуван.
„(Да му се не види, тази тръпка започна да става неприятна вече...) – помисли си Аруен, усещайки как хилядите иглички плъзват бавно по раменете й и настоятелно завземат целия й гръб. Размърда плешки, но само още повече ги насърчи.

-Тенши, ти ще си ни личен преводач. Ще се справиш, нали?
-Разбира се. – отвърна момичето. – Поддържам непрекъсната връзка с компютъра. Мигом можем да го свържем с планетата и да увеличим милиарди пъти мощността му. Ще мога да виждам и зависимите събития по този начин...
-Предполагам, че по-нататък ще се възползваме от тази опция. Фарел, Дейвид, вие идвате с мен. Бел, ти поемаш командването в мое отсъствие. Рия, Рен, вие ще сте личната ни охрана, заедно с Дон и екипа му. – обърна се към него тя и го изгледа с големите си кафеви очи. – Всичко може да се случи там долу, искам хора, на които мога да разчитам напълно.
-Тъй вярно.
-Да вървим и да скачаме в костюмите... – на прага се спря и се обърна към Лохте. – А, и Бел... Ако се опитат да ни задържат или нещо ни се случи... Просто им кажете, че на борда на кораба има двадесет и седем хиляди термоядрени бойни глави. А ако си мислят, че блъфираме, чувствай се свободен да им демонстрираш няколко...
-Както кажете, капитане... – отвърна Бернард. С неохота.
Естела беше убедена дълбоко в себе си, че той никога не би направил подобно нещо. За разлика от нея.
Напусна мосика.
-Никога не си е играла на дребно... – прошепна му Елерет.
-О, да, ядрените ракети определено никога не са били дребна работа...

-(Изпратихме им отговора!... Сега ги чакаме да ни отвърнат... С цялото ми уважение, сър, но тук не става въпрос вече за правомощия... Вие нямате такива!) – и Роял тръшна силно телефона. – (Проклет тъпак, мисли си, че владее целия свят...) – изсумтя отвратено той.
-(На президента ли отговори така?) – погледна го изумена Кати. – (За бога, така ми се иска сега да му видя шибаната физиономия!)
„(Какво, двеста дявола, означава този проклет надпис?)” – мислеше си трескаво Аруен.
Гледаше го, гледаше го и не можеше да го проумее:

С. Т. ЕЛМЕНДОРФ

Беше впит директно в корпуса на кораба, металът на символите беше с по-светъл нюанс. Буквите бяха коренно различни от тяхната писмена система, колкото и да ги гледаше, беше пределно ясно, че никога няма да вдене нещо от тях.
-(Да му се не види, някой разбра ли, какво, за бога пише?!) – неиздържа Аруен.
-(Успокой се, момиче!) – мигом я скастри Роял. – (Имаме цял лингвистичен отдел, които правят всичко по силите си...)
-(И нямат никакъв напредък, нали?!)
-(Използваме най-модерните алгоритми и мощни компютри, но няма как за няколко часа да направим нещо! А пък и едва ли ще означава нещо важно, всички са двеста процента убедени, че е името на кораба...)
-(Сигурно имат интернет мрежа или нещо подобно... Просто влезте в тях и свалете необходимата информация...)
Роял изведнъж я хвана рязко и извъртя към прозореца.
-(Погледни ги, Аруен! Погледни ги! Прелетели са над осемхиляди и петстотин светлинни години през пустия космос за двадесет и шест седмици! Какво те кара да мислиш, че просто ще ни позволят да хакнем кораба им?!... Аруен?...)
Изобщо не го отрази. Беше вперила разширения си поглед през прозореца и сляпа за всичко останало.
-(Какво има, Аруен?) – попита той и го проследи.
Също замръзна.
-(Идват...) – прошепна Аруен.
И в следващия момент всички се втурнаха към прозорците.

Една от най-важните директиви гласеше, че преди да кацнат на планета, населена с пришълски живот, трябва да вземат мерки против намеса в естествения му биологичен път – а именно да унищожат всички бактерии и микроби от телата си, броните и совалката, които биха могли да предизвикат епидемии, зарази и промяна в еволюционния план в случай, че се окажат по-приспособими от местните. Това се правеше и при излитане, и при кацане. Без изключения, тъй като донесените чуждоземни микроби можеха да се окажат по-корави от тези в естествената среда на кораба. И да избият целия му екипаж. Разбира се, първия случай беше от по-съществено при срещи с видове, които са под технологичното и научно ниво на хората. Все пак човеците, ако впрегнеха целия си наличен медицински ресурс, биха могли за часове да открият ваксини срещу всеки един непознат чуждоземен организъм. А расата долу – едва ли би могла да се справи толкова добре.
Пред помещението за стерилизация се срещнаха всичките тринадесет души, осем от тях – най-страховитите воини на човечеството, които можеха да се опълчат срещу цели армии. Майор Джонатан Раян Дон, капитан Далия Уестмарк, капитан Велерин Саскя, лейтенант Мария РамФулър, лейтенант Диал Лорен Смит и младши лейтенант Изабела Симънс от „707”. Полковник Амарис Елмендорф и полковник Елерет Елмендорф... Фарел, оръжейният й офицер, който не им отстъпваше, Дейвид – човек изпълнен с тайни и мистерии, за когото се надяваше, че ще бъде очите и ушите им за всичко предстоящо. И Тенши, на чиито ум и далекообхватност разчитаха всички. И самата нея – човек, способен да взема критични решения в извънредни ситуации.
И всички бяха в броните си – Амарис и Елерет в биологичните си, хората от „707”, Стела, Фарел и Дейв – в тридесет килограмовите механични, които ги пазеха от глава до пети. Притесняваше се единствено за Тенши – костюмът й беше по-слаб и по-лек, съобразен с теглото й, но се надяваше, че би могъл да устои на всяко едно от ръчните оръжия на тези извънземни. Джонатан, Мария и Далия бяха въоръжени с обикновени гаусови автомати „Калашников”, Саскя – с тежко плазмено оръжие, Изабела с огромен лазерно-гаусов снайпер, а Смит с микровълново оръдие. Освен това всеки носеше и плазмени пистолети на кръста си, множество пълнителни с амуниции, газови касети и енергийни клетки. Естела виждаше и дръжките на плазмените им остриета, закачени на коланите, заедно с моноостриетата, които стърчаха над едното им рамо, освен това Велерин имаше и гравитационен чук, Диал – двойно-заточена виброкатана, Мария – плазмена катана, а Далия – лазерна тояга.
За сметка на това, Стела, Дейв и Фарел бяха с по един плазмен пистолет на кръста, а Тенши отказа да носи каквото и да е било оръжие – тя си имаше други.
„Разузнаване и противодействие...”
-Хайде, да се натоварваме в совалката... – каза най-накрая тя, когато цялата процедура приключи.

Всички проследиха как белите светлини описаха плавен полукръг и се насочиха директно към тяхната сграда – толкова беше плашещо, че някои души почти изпаднаха в паника. Настана блъсканица и още по-голям хаос, всеки крещеше през другия и никой не можеше да вземе адекватно решение, камо ли да действа разумно.
-(За бога, просто някой да отиде горе и да ги посрещне!) – надигна глас Кати.
И всички млъкнаха, насочвайки изумените си погледи в него.
-(Щом изявяваш толкова огромно желание, иди ти!) – скастри я Ронаьо.
-(Ще ида! Мислиш си, че не ми стиска ли?!) – отвърна му рязко тя и тръгна бясно към стълбището.
-(За бога, Кати! Не върши глупости и се върни!) – подвикна й Роял, но жената изобщо не го отрази.
Изпуфтя и се втурна след нея.
-(Поне ни изчакай!) – извика той, когато Кати се изчезна в малкия коридор на стълбищното пространство.
Аруен също не издържа и тръгна след тях.

Приземиха совалката на хеликоптерната площадка – място, заемащо почти целия покрив на небостъргача, изрисуван с бяла светлоотразителна боя в символа „Вин”: - еквивалентът на буквата „В” в елсизийският диалект „Нимраст”. Именно него, заради думата „Velyos’hara”, което означаваше „хеликоптер” или „вертолет” на езика на тези извънземни. Почти точно като техните обозначителни площадки за кацане.
Първи слязоха „707”, след тях Тенши, Дейв, Естела и Ернесто, а в тила им Елерет и Амарис. Изришно беше заповядала на всички им дори да не си помислят да посягат към оръжията си при липса на агресия от извънземна страна.
-Тук „С. Т. Елмендорф”, следим всички ви на сърдечно-пулсовите сензори и нощното виждане, капитане. При нужда сме готови да предприемем нужните действия или да пратим подкрепление. Казах на Сам да препрограмира няколко от леките лазерни, плазмени и гаусови противовъздушни оръжия. Сега са под ръчен контрол. Просто за всеки случай... – обади се в комуникационния канал на шлема й Бернард.
-Разбрано, Бел. Да са надяваме, че няма да се наложи. Най-малкото няма да е здравословно за тях. – отвърна Стела. – Мичъл, Райт, стойте в совалката. – каза тя на двамата пилоти.
-Разбрано, мадам...
-Усещате ли само колко е отвратителен въздухът? Дори Рен негодува срещу дишането ми... – изсумтя Елерет.
Едва сега си даде сметка колко шумно и хрипливо дишат биоброните на двете. Погледна към дисплея на предмишницата си и с няколко команди на сензорните му бутони извади данните, които отчитаха от „С. Т. Елмендорф.” Гравитация: 0.957 G, атмосферно налягане: 0,9 bar, температура на въздуха: 42 градуса по Целзий, плътност на въздуха: 1,117 kg/m^3. Съдържание: ТОКСИЧНО. Атмосферата беше прекалено наситена с въглеродни, серни и азотни окиси и диоксиди, че ако не ги задушеше за минути, то щеше да изгори дробовете им за секунди.
-Не сваляйте маските си докато сензорите не отчетат по-нормални показания. – каза им Стела.
Изведнъж вратата на кабинката до площадката за кацане се отвори с гръм и трясък – всички се извъртяха към нея, плавно и спокойно, за да не дадат и грам признак на нервничене, отвътре блъвна ярка мръсножълта светлина и един рохейец с газова маска се спря на прага й. Да не кажеше, че замръзна от стъписване.
В продължение на минута никой не помръдна.
-Толкова неловко ли си го представяхте? – първа наруши мълчанието Елерет.

Камерата изсъска и Роял и Аруен излязоха. И мигом се заковаха до Кати, която се беше втренчила във високите фигури и пришълския кораб на хеликоптерната площадка. Мислеха си, че поне ще могат да кажат нещо, но всички бяха изгубили ума и дума и просто стояха като препарирани. Какво трябваше да кажат, за бога? И защо нищо не им идваше наум?
Изглежда същото се случваше и с пришълците пред тях.
-Пфа, това става банално вече. Ще продължим до утре по този начин... – размърда се изведнъж една от фигурите. Беше сто процента убеден, че гласът му прозвуча като женски, макар че заради противогаза звуците бяха много размити.
Излезе пред всички и тръгна към тях. Усети до себе си как Кати и Аруен бяха на прага да побягнат обратно. Разтрепереха се. Фигурата беше поне две глави по-висока от Роял. Единственото, което виждаше, бе тъмносиви матови мускули със сребристи и бели сухожилия. Главата й бе нормална, овална, покрита с жилавите тъкани, вратът – по-широк и солиден отколкото би трябвало да бъде при естествени условия на развитие. Лицето й представляваше светлосива релефна плоскост, като че ли от кост, по която нямаше никакви сетива – нито нос, уста или очи – и въпреки това усещаше как се взира в него. Бедрата и прасците бяха с женски пропорции, но масивни, жилести и яки, ръцете – оформени и сухи, а тесният момичешки кръст – перфектна комбинация от двете. Съвсем леко изпъкналите й гърди бяха покрити с подобна на костната тъкан, закриваща лицето й. Широкият гръб се помръдваше ритмично, дори и през противогаза долавяше затрудненото му хрипливо дишане. Как някой изобщо би могъл да понесе този канцерогенен въздух?!
-Тенши, ще ни превеждаш ли? – долетя отвътре един глас, който още повече затвърди съмненията му, че пред него стои нещо от женски пол.
И думите й изобщо не бяха приглушени...
„(А не трябва ли с всичките тези брони и маски?)”
Не виждаше и никакви говорители или някакви други словестни органи по лицето й или където и да е другаде...
Вниманието му се привлече от една нова фигура, която излезе напред – носеше матовочерен комбинезон с пагони и нашивки на раменете и крачоли скрити под високите почти до коленете й метални обувки. Имаше черна бронежилетка само на торса, за разлика от всички останали и тримата души в странните костюми, и единствено газова маска вместо шлем – късата до брадичката й пепеляво-кафеникава коса със загадъчния полубретон се вееше произволно от шепнещия ветреж. Закриваше лявото от светловиолетовите й очи – рядък цвят, дори за неговия вид, – които бяха по-дълбоки и изразителни от тези на Аруен – а сега гледаха право в неговите и Роял имаше чувството, че потъва в тях, като в блато, от което не може да излезе без някой да му хвърли въже.
От двете й страни плътно я последваха двама души – стърчаха дори над жената в тъмносивия костюм, за когото си даде сметка, че е биологичен. От глава до пети бяха в черни брони, множество оръжия – огнестрелни и хладни, висяха по кръстовете и гърбовете им, гърдите и коремите им бяха отрупани от неща, мрачно наподобяващи на пълнители с амуниции.
„(Направо прекрасно...)” – помисли си Роял.
Жената в тъмносивата биоброня мигом помръдна с глава, сякаш се опитваше още по-настоятелно да се взре в него. После протегна ръка насреща му. Роял отстъпи инстинктивно крачка назад.
-Казвам се Елерет, но може да ме наричаш Рен. Тенши, преведи.
Роял я гледаше едва ли не тъпо. Беше като, че ли си е глътнал езика. За Кати и Аруен да не говореше. А когато жената с виолетовите очи заговори, изгледа и нея по същия начин.
-Ако ни каже „Добре дошли”, ще му забия един. Това ще е банално... – каза жената, представила се като „Елерет”.
Някъде от групичката долетя тих звук, наподобяващ кикот. Не знаеше как точно да го възприеме.
-Е, това мисля да не го превеждам. – каза преводачката, която се назова „Тенши”. Погледна към дисплея на предмишницата й,
-И ще е наистина добре. Стъписа още повече клетата душа... – обади се друг глас, също женски, в сходна биологична броня.
Изведнъж една друга фигура излезе напред и се приближи до него. Роял я погледна. Беше с половин педя по-ниска от Елерет, в черен бронекостюм, от тези без по-тежки оръжия, само с нещо като пистолет на кръста.
-Тенши, ако обичаш... Аз съм Естела Елмендорф, капитанът на кораба. – и кимна леко с глава към него, зависнал над главите им. – Ще ни заведете ли на място, където ще можем да свалим маските и да проведем диалог?
Роял я гледаше невярващо, докато момичето му превеждаше, а накрая и към ръката на Елерет, която все още я държеше вдигната срещу него. Стисна я внимателно и предпазливо, без да изпуска жилавите тъкани от поглед. Когато мускулите и сухожилията се стегнаха около неговата, усети силата им и едва не извика от паника да не би да се свие още по-силно и да строши костите му. Но тревогите му бяха напразни, понеже още не си го бе помислил и хватката се отпусна.
-(Да, разбира се. Последвайте ме.) – успя само да промълви той.
После всичко му се разми като в сън. Не помнеше как са стигнали до ефирната зала.

Когато нещата му се изгладиха и времето спря да прескача от кадър на кадър, осъзна че всички в помещението са замръзнали и взрели невярващите си погледи в тях. Беше толкова тихо, че ако игла паднаше, щеше да се чуе.
-(Тук вече може да се диша без газова маска.) – чу той гласа си, съвсем неочаквано.
Едва сега се сети за тях. Толкова беше погълнат от случващото се, че не ги предупреди, че могат да ги свалят още щом излязоха от преходната камера.
Момичето със светловиолетовите очи им каза нещо и всички един по един започнаха да откриват лицата си – тези в черните костюми, сваляха шлемовете си, вземайки ги под мишница, маските на жените в биологичните брони се прибираха встрани, а преводачката, назовала се Тенши, откачи противогаза си от едната страна и го остави да си виси на другата закопчалка. И едва не извика от почуда.
-(Аруен...) – каза тихо тя.
Роял, Кати и тя се спогледаха тревожно и нервно. Из пришълците някои души също си размениха учудено погледи.
-(Не тук, никой не знае...) – изшепна Аруен. – (Ще поговорим за това после. И аз искам да науча много работи...)
Тенши им прошепна няколко думи. Капитан Елмендорф и един друг мъж, висок колкото нея, се изгледаха за кратко. Пясъчнорусата му права коса беше вързана на кок, ярките му зелени очи се взряха с любопитство към трима им.
-Да, наистина ще е най-добре да поговорим. Колкото по-бързо – толкова по-добре за всички ни. – каза тихо той.
Тенши преведе. Роял, Кати и Аруен още веднъж се спогледаха.
-(Аз съм Роял, ръководител на мисията по откриването и изпращането на посланието. Приветсвам ви с добре дошли на Рохайа...)
Елерет изскърца със зъби и стисна ръце в юмруци. Роял млъкна и отстъпи крачка назад, гледайки я недоумяващо. Жената в другата биологична броня се изсмя тихо и мрачно.
-Закани се да направиш нещо. – каза й тя.
-Кой раздава шамари на първа междувидова среща, Рия? Покажи малко класа, моля те. – отвърна Елерет.
-Ти го каза първа...
-От името на целия ми екипаж, приемам гостоприемството ви. – прекъсна ги капитан Естела.
Роял имаше силното усещане, че Тенши по някаква причина не им превежда всичко, което изричат, най-вече това помежду им. Не искаше да знае по каква.
-(В обратния отговор споменахте, че ще пристигнете след двадесет и девет седмици? Сигурно има някакво разминаване между календарните ни системи...) – попита той.
-Не, нищо подобно. – отвърна Естела. – Според скорошните ни измервания, те са идентични, с тази разлика, че нашата календарна година е триста шестдесет и пет дни, а вашата – триста двадесет и четири. Затова и вие имате четиридесет и шест седмици по седем дни, а ние – петдесет и две по толкова, с денонощия, измервани в двадесет и четири часа.
-(Явно още едно доказателство, че животът възниква на планети само при точно определени условия...) – каза тихо Аруен, впила поглед в пода.
Капитан Естела Елмендорф я изгледа с поглед, подсказващ известно любопитство.
-Тъй като нашият кораб е най-бърз от цялата флота, ни беше наредено да избързаме напред. С цел да ви подготвим за предстоящото пристигане на другите.
-(Разбирам.)
-Е, господин Роял, мисля, че е време да обсъдим някои неща. – погледна тя към Тенши. – И с другите, също.
-(Разбира се. Това са Кати, Аруен и Джерим. Има и още един рохейец, но в момента не е сред нас. Ще кажа на другите да го повикат...)
-Много добре. Чувствайте се поканени през това време да се качите с нас на кораба и да го разгледате.
-(Да го разгледаме?...) – светнаха очите на Кати.


Сънят на Роял


-На практика, „С. Т. Елмендорф” може да служи от неограничен период от време. – разказваше Естела Елмендорф (едва сега си даде сметка за еднаквите фамилии и си отбеляза после да попита каква е връзката), докато ги развеждаше из коридорите, които дори на него – по-малък и дребен от всеки един от тях – му се струваха тесни и негостоприемни. Нищо, че бяха искрящо бели и лъщяха от чистота.
Повечето души се бяха оттеглили и сега единствено бяха останали тя, той, Аруен, Кати, Джерим, Амарис и Елерет Елмендорф, за които научи, че са й лели, и преводачката им Тенши, за която също подразбра, че е била част от онези събития, случи ли се преди седемдесет рохейски години, за които им разказа полковник Дерън, макар и да не можеше все още да си представи в какъв точно смисъл. И Дейвид Хауърд Франсис – онзи човек с пясъчнорусата коса, мълчалив и спотаен, който по някаква причина доста се интересуваше от тези случки.
Останалите все още бяха в броните си, с шлемове под ръка. Не си даваше сметка колкото тихо стъпват или дали самият под поглъща шума от стъпките им...
На четирима им, след като ги прекараха през обезмикробяващото помещение, специално предвидено за пришълци или посещения на планети, където съществуват форми на живот, им дадоха стерилизирани костюми и маски. Изглеждаха досущ като доктори или някакви инженери, занимаващи се с микропроцесорни системи...
-Вечно-енергийните реактори могат да ни доставят безкрайна енергия, която пък може при нужда да трансформираме в плазма и оттам – в материя. Коeто прави всичките ни системи самовъзстановяващи се, зависи коя ще получи по-голям приоритет. На борда дори си имаме собствени фабрики за храна, където във водна основа автоматизирано се отглеждат зеленчуци и плодове, част от които използваме за изхранване на стволовите клетки, от които отглеждаме месото си, от друга част правим хранителни добавки и енергийни вещества, а с останалата се храним в натуралното им или сготвено състояние. Всичко е естествено – без генно-модифициране, добавки или консерванти, и отглеждаме толкова, колкото е нужно, за да изхранва екипажа, плюс няколко месечен запас от дълготрайни храни за извънредни нужди. А когато корабът е на док с оптимизиран екипаж или пък на мисия – както сега – с увеличен брой, системата се нагажда според броя души, които се намират на борда му и които трябва да изхранваме.
-(И нищо ли не изхвърляте?) – избоботи учудено през маската Кати.
-Не, разбира се. Всеки един от екипажа си има собствен хранителен режим и правим толкова храна, колкото му е нужна – за всеки един от нас.
-(Егати, това е супер яко.)
Тенши преведе, като избегна цинизма.
-Единственото нещо, което не е вечно, са хората – след време, щем, нещем, когато остареят, ще се наложи да ги заменим с нови специалисти. Обичайният екипаж се състои от двеста и седемдесет души, разпределени на три смени по осем часа.
-(Двеста и седемдесет? Толкова голям кораб?! За бога, нашите тристаметрови самолетоносачи имат шест-седем хиляди души екипаж...)
-Всъщност, „С. Т. Елмендорф” е направен така, че да може да се командва и само от десетина души на мостика в най-лошия случай. Останалите просто са наблюдаващи звена в случай, че възникне нещо непредвидено и които са готови ръчно да поемат контрол над системите в отсеците. Явно още нямаме пълна вяра на машините.
-(А и как би могъл да има? При нас взеха работите ни, прехраната ти... Унищожихме планетата си. Едва ли някога ще им вярваме напълно.) – каза Роял.
-Ще видиш, че това ще се промени. Ще отнеме десетилетия, да, но всичко ще е за по-добро.
-(Как успяхте да оцелеете технологичното си съзряване без да се самоунищожите? Как прескочихте неибежния трап, пред когото се изправя всяка радиоцивилизация?)
-Просто се променихме. Разбрахме стойността на истинските неща и ги издигнахме над тези, които до преди това сме си мислели, че са безценни.
-(Но как? Как се постига това?)
-С проглеждане и самоосъзнаване. Вижданията и възгледите на всяка една раса се променят на няколко поколения, докато не достигнат някакво достатъчно рационално ниво, за да няма повече нужда от това – както сме ние сега. Предполагам и повечето останали галактически раси, които са преживали индустриалните си революции. Но истината е, че за да постигнете някаква промяна, първо трябва да промените самите себе си и мисленето си. А това става с много дисциплина и силна воля.
-(Мисля, че разбирам...)
Дейв прошепна нещо на Естела.
-А сега, господин Роял, нека да поговорим малко за същността на нещата.
-(Да, предполагам, че това време настъпи. Полковник Дерън от разузнаването ни посети няколко седмици, преди да изпратим сигналите и се запознахме с всички доклади от деня на Феномена).
-(Феномена? Така ли го наричате?) – попита Тенши.
-(Като се замисля, вече няма да е нужно. Нещата в по-голямата им част се поизясниха. Защо не се върнахте?) – спря се той и ги изгледа един след друг.
Всички впиха погледите си в него. Тенши преведе.
-Повярвайте ми, ние се питаме същото. Именно и това е задачата на Дейв – кимна към него Естела. – да разбере какво се е случило след онази нощ.
-(А вие какво общо имате с онези събития?) – обърна се Роял към Тенши.
-(Аз бях изкуственият интелект на кораба.)
-(Изкуственият интелект ли? Нещо не мога да разбера...)
-(Едва преди две години съзнанието ми беше прехвърлено в това тяло, отгледано в лабораторни условия.)
Роял я гледаше едва ли не тъпо.
-Разкажете ми повече за този „Феномен”, господин Роял... – каза Естела.
-(Случил се е някъде около полунощ на тридесет и осми с’хаан. Ярко просветване, което превърнало нощта в ден – нищо повече. Според неофициалните доклади е бил немощен ядрен взрив в района на „Три клисури”, а и слабата остатъчна радиация оправдава достоверността на тези теории. Правителството и институции никога не са излизали с официално становище, просто дълги години мотаха медиите, че си нямат идея какво се случва и накрая журналистите сами се отказаха.)
-Значи всички планове са успели. – заговори Дейвид Хауърд Франсис. – Взривили са кораба, за да не го докопа никой и са се пръснали във всички посоки. Но задачата да разберем какво се е случило после, няма да е никак лесна. – той се обърна към Аруен. – Тенши ви разпозна без никакви затруднения. Вие какво общо имате?
-(Нищо, освен че баба ми Аруен, на която съм пълно копие, е била част от тях, макар и да не знам точно под каква форма. В докладите пише само, че след Феноменът, части, които са били пратени да установят какво се случва, са ги намерили в едно поле, на няколко километра от до централата. Разказали им, че някакви пришълци ги задържали и някакви подобни неща, а след проблясъка ги пуснали. Мисля, че именно и затова има снимки в докладите им. Историите им донякъде съвпадат с тези на другите войници, които отишли да проверят какво се случва с електроцентралата и някакви неизвестни сили ги нападнали с високотехнологични оръжия. Разправят, че видели червен лъч преди проблясъка, за който отсъдили, че е някакъв зов за помощ...)
-(Изводите им са били пределно точни.) – каза Тенши.
-Къде можем да намерим баба ти, Аруен? – попита Дейвид Хауърд Франсис.
-(Никъде. Мъртва е.)
Очите на мъжа леко се ококориха когато Тенши му преведе това.
-(Полковник Дерън ни разказа, че в продължение на години след проблясъка претърсвали обстойно района, но никога не открили и следа от вашите хора – все едно били изчезнали вдън земя.)
-Аруен, мисля, че няма да е никак зле тогава да си поговорим с този полковник Дерън...

Полковник Дерън отказа да стъпи на борда им, докато не си изяснят една много важна, но същевременно и подминавана досега от другите подробност – и от хората на Естела, заради неловкото положение, което би се получило, и от учените на Роял, може би, заради известна доза страх и неуважителност. А именно – защо преди седемдесет рохейски години бяха избили толкова много души, включително и дядо му – генерал-лейтенант Сариел Ефли. Определено се получи доста неловка ситуация. Роял, Кати, Джерим и Аруен само се споглеждаха скришом, но пък хората от своя страна съумяваха да прикрият емоциите си доста добре – дотолкова, че рохейците изобщо да не ги забележат.
Скалъпиха някакво обяснение (неотговарящо на истината в съществената си част), че всъщност рохейците първи ги нападнали, когато техният кораб се разбил на планетата им и те искали просто да го заредят и повикат своите хора на помощ. Разбира се, дори не намекнаха за унунгравитониума. Тогава полковникът пък им отвърна, че всичко е описано в докладите и нямало какво повече да добави. След което прекъсна връзката.
-Кисел рохейец... Мисля, че бих го ударила на първата ни среща. – каза Елерет.
Тенши не преведе.
На Аруен и на останалите дори не им мина и през ума да повдигат на въпрос за събитията отпреди седемдесет рохейски години, откъм военната им страна. Каквото се е случило – случило. Да не издребняват толкова.
-Капитане, някакъв рохейец, който твърди, че бил „Велес, президентът на Елсизия”, вече в продължение на седем минути продължава упорито да ни търси. Настоява да говори с вас, че той бил най-могъщият рохейец на планетата, че това влизало в правомощията му и тем подобни самовъзхвали. – докладва сержант Лена от комуникационните пултове.
Тенши се свърза с кораба и видя, че всъщност правилната дума е „заповядва”. Не го бяха отразили досега, тъй като трябваше да се разправят с полковник Дерън.
-Кажи на президента, че той вече не е „най-могъщият”... „най-могъщата” фигура на планетата, а това съм аз. И че изобщо не ми пука за правомощията му. Ще говорим само с хората, тоест рохейците, които имат пръст в цялата тази работа, а не тези, които са стоели отстрани и са обирали лаврите. Предай му това дословно. Разбира се, като отметнеш „най-могъщият” в първото изречение.
-Тъй вярно.
Тенши им превеждаше тихичко, дума по дума, докато Стела говореше, най-малкото защото чувстваше, че никак не харесват този рохейец и искаше да им достави поне частичка мнимо удоволствие. А и наистина реакцията им беше точно каквато очакваше – скрито задоволство и зле сдържани усмивки, с мисли под наслов от сбор нецензурни думи и мрачни реплики по негов адрес.
-Е, мисля, че на всички ни дойде повече за днес. Ще ви свалим долу, за да си починете, ние ще направим същото. И утре започва един нов ден. И ново начало за вас.

На следващия ден Аруен и Роял посетиха отново „С. Т. Елмендорф”. Естела ги „покани” още рано сутринта и този път им показа повече от красотите на кораба. Мостика, където бяха наредени множеството свръхмодерни пултове, зад които стояха хора, толкова погълнати от задачите си, че дори не забелязаха мнимото им пришълско присъствие. Огромната холограмна карта в центъра му, навигационната командна маса и двата успоредни триизмерни проектора отстрани нея. От там тръгнаха към кърмата на кораба, преминаха през коридорите на жилищните помещения, спортните и фитнес зали, където хора от екипажа и специализираните отряди усърдно тренираха. Имаше и дори кръгова писта, чиято дълга страна беше цели четиристотин метра! Столовата, с тихите и слети в едно гласове. Оглушителното, присвяткащо и не по-малко стряскащо стрелбище, чиито мишени се губеха на четиристотин метра в далечината. Почти не срещаха души по тесните коридори.
След жилищната зона преминаха през дългия отсек, където се помещаваха половината от енергийните клетки и батерии. Следваше задното фабрично помещение. Особено ги впечатлиха плазмените реактори, там, където енергията от вечните двигатели можеше да се превръща в плазма, а след това – в сурова материя. Откъдето попадаше в триизмерните принтери или роботизираните фабрики, за да се получи готов продукт – ракета, снаряд, резервни части, оръжия, брони, всичко, от което имат нужда в момента. Разбира се, сега беше почти неактивно.
-Почти всички хардуерни системи на „С. Т. Елмендорф” са дублирани. – разказваше им капитан Естела, докато вървяха през помещението. Беше сравнително тихо – не приличаше на нито една тяхна фабрика. – В предната част на кораба има абсолютно същите отсеци, както и в задната – машинно, реакторно, компютърни и поддържащи системи, енергини клетки, фабрики, складове. Мостика и жилищните помещения се явяват нещо като център – разделителна точка. Проектантите нарочно са избрали този подход, за по-голяма сигурност, вместо да натъпчат фабриките в едно помещение, реакторите в едно помещение и така нататък. По този начин, за да повредят изцяло една система, напрактика трябва да разрушат целия кораб – но дори и да го откъснат на две, той пак ще може да продължи да функционира. Напълно изправно, но с намалена на половина мощ, разбира се. Но пък и той няма да има нужда от цялата, след като е разделен на две, нали така?
-(Това звучи впечатляващо.) – отвърна Роял. – (Кога ли ние бихме могли да построим подобно нещо?)
Използваха таблети и комуникационни присадки за превода, свързани директно с главния компютър, тъй като Тенши обичаше да си доспива по-докъсно. А и как нямаше, след като през нея минаваше толкова неимоверно количество информация, че Естела не искаше дори да се опита да си го представи. Не й се мислеше, какво й е в мозъка... Понякога се чудеше дали не й бяха причинили вреда, като я прехвърлиха в границите на човешкото тяло... Нямаше да има нужда от сън, нямаше да има нужда от храна и вода, само от енергия, която да я държи затворена в системата й, изпълняваща прищевките на другите, които направляват съдбата й...
„Хмдаа, определено няма какво повече да се мисли по този казус...”
Смените й бяха плаващи, тъй като бе нещо като непълноправен член на екипажа, но пък и не можеха да минат без нея. Но най-много щеше да им трябва да извънредни и критични ситуации, така че защо да я занимават с глупости рано сутрин? Компютърът вършеше същата досадна работа напълно задоволително.
-Сигурно е така. – усмихна се леко Естела.
Роял вече си даваше сметка, че има прекалено мил и нежен вид за капитан, поне според неговите изградени представи. И то на такава космическа перла...
Преминаха през едно помещение, за което Естела не им каза и дума и след него се озоваха в огромното, дълго петстотин човешки метра задно реакторно помещение.
-Корабът е разделен на стотици отсеци, всеки от който си има вторична животоподдържаща система – освен общата основна, която също е разделена на две части в корпуса му, – снабдени със собствени захранващи енергийни клетки, отделени от основните. На практика, повечето системи само се управляват от човешкия фактор, но не зависят от него – наблюдават се и се поддържат от роботите и дроновете – ако някой от тях се повреди и не може да бъде поправен, ще бъде изпратен сигнал до изкуствения интелект на кораба, който ще инструктира фабриките и триизмерните принтери да произведат нов и липсата му да се попълни, а пък частите на стария, които могат, ще бъдат рециклирани или претопени. Но, разбира се, както вчера ви споменах, все още не сме отдали напълно вярата си на машините – имаме хора от екипажа във всеки един отсек, които при нужда или при по-сериозна повреда, могат да свършат същата работа като автоматичната предупреждаваща система и да препрограмират изкуствения интелект на кораба.
Намериха Тенши да спи на пода в реакторното помещение. Беше опряла гръб в един от автоматизираните пултове, свила колене и сгушила длани под главата си. Преминаха тихо покрай нея, без да ги усети. Но Стела знаеше, че една част от нея винаги стои будна и бди над кораба й. А това вдъхваше на капитана доза сигурност и спокойствие – точно, каквито бяха изписани на спящото й ангелско лице.
-Никога не се е чувствала комфортно сред човешки постели, с меки завивки и пухкави възглавници. А и не мисля, че скоро ще свикне с това. Машините все още са неизменна част от нея, а и не знам дали изобщо някога ще успее да се откъсне от тази си същност. Корабът все едно й е майка – така се чувства в обиятията й. – разказваше им тихо тя, докато вървяха през реакторния отсек.
Беше очаквал помещението да е огромно, а то се оказа само един дълъг петстотин метра коридор, чиито таван беше на метър над главите им, с тук-там някой пулт от двете му страни.
-Всъщност, в момента стъпваме по тавана на реактора. – хвърли поглед на тъмносивия под тя. – На половин метър под нас започва същинското чудовище, което захранва кораба.
Изминаха няколко десетки метра без да си разменят и дума.
-(Чувствам, че няма да ми кажете какво точно представлява тази „вечно-енергийна” технология?) – попита Роял след малко.
-За съжаление не мога, господин Роял. Това вече е тайна. Но надявам се, че оценявате жеста, който ви направих. Вие сте първият пришълец, който стъпва на кораба ми, показах ви всичко, което имам правото да ви покажа.
-(Съжалявам, ако съм ви обидил...)
-Не сте, господин Роял, не се тревожете. Само ви обяснявам как стоят нещата сред нас. – устните й се изкривиха в лека усмивка.
-(Разбирам напълно.) – замисли се той.
Но не за това. Реши се сега, защото после знаеше, че няма да има смелост.
-(Ще позволите ли да ви задам един личен въпрос, капитане?) – попита Роял.
-Питайте. – погледна го тя.
-(Има ли някакво отношение между вас и предполагаемата личност, зад която се крие името на този кораб?)
Стела впи поглед в пода. Сякаш блуждаеше някъде далече. Роял щеше да съжали, ако капитанът не му беше отговорила почти веднага.
-Стефан Томерсън Елмендорф. Бил е капитан на кораба, който е кацнал тук преди шестдесет наши години... – отвърна тихо тя. – Аз съм му внучка.
-(Разбирам... Дори не съм и предполагал. Съжалявам, ако съм предизвикал у вас нежелани спомени...)
-Не се тревожете. Човек трябва да се изправи срещу миналото, за да може да го преудолее. Отне ми доста време да го разбера... Но го разбрах... Надявам се. А смятам, че това е важното.
Качиха се на асансьор като този, който ги качи на върха на реакторното помещение. Само, че сега слязоха. Отново за няколко секунди. И отново резките гравитационни въздействия не им бяха приятни.
-Това е кърмовият двигателен отсек, който е и последният – след него са само задната бронировка и външните тръстъри. Тук се помещават основните ядра на двата вида задвижващи единици. Подсветлинното включва гравитационно и микровълново, а свръхсветлинното – тахионно.
Разбира се, нищо не им спомена за инерционните стелт двигатели, които включваха в камуфлажен режим, така че никакви сензори да не могат да ги хванат.
-(Имате невероятен кораб, капитан Естела. Дано да ви служи вярно още много дълги години.) – продума за пръв път Аруен.
Естела се обърна към тях и ги дари с една от леките си, все едно стеснителни усмивки.

Роял, от своя страна, след обяд също покани капитан Естела да посети и разгледа, ако желае, обсерваторията им на връх Амкар и някои други технически съоръжения, които използваха, за да ги открият и осъществят комуникацията си с тях. Въпреки че едва ли щеше да е впечатлена дори малко, след като цял живот бе прекарала сред човешкия свръхтехнологичен рай. Но пък прие с любезност и охота поканата му, вече можеше да ги разпознае по лицето й с леката усмивка, когато осъществи видеокомуникационен контакт с нея.
След това ушите и президентските подлоги докладваха за „своенравните” му действия и отново си имаше неприятен разговор с „Върховния командващ”. Велес отново му се нахвърли с познатите изтъркани и неиздържани аргументи – че само той, като най-могъщата фигура на планетата (изглежда умът му не бе възприел думите на капитан Естела или не му стигаше, за да го направи), имал правото да разговаря и кани пришълци на междурасови срещи, че Роял не бил официално упълномощено лице за тази работа, че не разбирал нищо от дипломация и полотика и следователно нямал правото да влиза в контакт с човеците. Което беше малоумно, тъй като именно той бе изпратил междупланетното съобщение. Освен това, капитан Естела им беше разказала за човешката система – при тях не съществуваше политика, а дипломацията бе на ниво, за което те само можеха да си мечтаят да достигнат.
Имаше и още куп други безпочвени и идиотски аргументи, които още повече закопаха мението, което си бе изградил за президента. Именно и затова не бе гласувал за него преди три години. А примитивната му дипломация определено му беше като втора природа – с хиляда думи каза това, което можеше да бъде казано с една.
Затова Роял само изсумтя, нарече го дословно „Изкуфял старец” и за втори път тръшна слушалката на изкуфелия старец.
Кати едва не получи оргазъм. По физиономията й личеше, че направо й идеше да го разцелува. Единствено тя повече от него не харесваше президента. Да не кажеше, че направо го мрази.
И така, без да се съобразяват с волята на политиците, Тенши, Естела, Дейвид, Елерет и Амарис ги посетиха след обяд в обсерваторията им на връх Амкар, придружени от още няколо души, които този път капитанът им ги един по един. Шестимата от „707”-ми, навигаторът й Джон Лейси и заместник-командира й Бернард Лохте.
За обиколката можеше да се каже, че беше доста бърза. И въпреки че едва ли беше впечатлена, Естела поне се направи на така, най-малкото от уважение и учтивост. Тази жена все повече и повече го изумяваше.
-Какво е това? – попита Амарис, гледайки особено подозрително чашата с тъмна течност.
Кати едва ли не замръзна с чашата в ръка, все едно жената бе започнала да й изнася лекция по морал.
-(Ам... Фраминото. Помислих, че ще ви хареса. Опитайте, вкусно е...) – отвърна плахо тя.
Тъкмо бяха привършили с огледа на главното им работно помещение, когато Кати се беше изгубила, за да се появи ненадейно малко по-късно.
Вместо това, Елерет я грабна и отпи съвсем малка глътка. И веднага се смръщи, изплю я обратно в чашата и с невиждана точност я закопити към кошчето под бюрото, без да разлее и капка.
-Каква беше тази глупост? – попита едва ли не обвинително тя.
-(Ам, фраминото...)
-И защо го пиеш? Убедена съм, че тялото ти не се нуждае от това количество захар и един бог знае колко други ненужди и неполезни съставки. Това ще те убие млада.
-(Вкусно е...) – не знаеше по какъв друг начин да отвърне.
-Ааа, ето точно за това говоря! Поставяте чувствата на тялото си над нуждите му! Докато не промените това, докато не го осъзнаете, никога няма да стигнете нашето ниво – и под ниво, имам предвид душевно и физическо, не технологично!
-(Какво да направя, пие ми се...) – сопна се Кати.
-Акх, да му се не види! За бога, не давайте на децата й да гледат реклами и телевизия! – обърна се тя към Аруен и Роял.
Двамата се изгледаха безмълвно. На Кати едва ли не й стана тъпо някаква пришълка да й изнася лекция по здравословно хранене...
-(Добре, ще си помисля.)
-А, ето това трябваше да бъдат първите думи, излезли от устата ти! – каза поучително Елерет.
-Не й обръщай внимание – тя обича да се държи така, сякаш е майка на всичко живо.
-Само когато съм убедена в правотата си.
-Е, да, виж, това стои в същността на нещата...

Совалката описа кръг около ниското възвишение. Бентът бледнееше под тях, с пенливата буйна река в основата му и мръсночерната повърхност на огромния язовир. Дърветата наоколо бяха сиви, голо поле със забити в него пръчки със стърчащи от тях прокажени клони, като че ли див горски пожар бе погубил цялата околност. Бе точно като ядрените зими, които бе виждал на Аралдон и Скарим.
-По всичко личи, че не е пожар. Някаква болест? Зараза?
-(Нещо такова.) – отвърна Аруен.
Бяха й дали един от техните космически матовочерни комбинезони, в комбинация с тежките, но изключително удобни метални ботуши, високи до коленете й и чифт здрави, но гъвкави, плътно прилепящи ръкавици. За превод и комуникация използваше компютърния дисплей на предмишницата си. Освен това й предоставиха и един от техните противогази, тъй като филтрите му можеха да издържат със седмици, a Дейв си нямаше представа колко дълго може да продължи всичко това.
-Имаш ли идея от какво точно е? От остатъчната радиация на нашия кораб преди седемдесет ваши години или някаква друга причина?
-(Не, определено не е от вашия кораб. Просто почвата е толкова замърсена, а и тези радиационни дъждове, които започнаха да падат последните години... Вече много малко на планетата ни могат да растат естествени и здрави... А и виж само езерото...)
-Виждам го, Аруен.
-(Сигурен ли си, че този костюм ще издържи? Доста радиация е останала долу от кораба ви, а пък не изглежда особено дебел. Нашите НБС костюми...)
-Не се тревожи, всеки един от екипажа носи абсолютно същите. Даже ми е чудно как успяха да намерят с твоя размер... Металните плочи на останалите са просто бронировка, все пак e военен кораб. А на теб не ти трябват...
Дейв беше в пълната си метална броня и шлем под ръка, в който се намираха всички основни комуникационни и компютърни системи. В ботушите, на гърба и под дисплея на подмишницата имаше същите дублирани устройства ако случайно се случеше нещо с някоя от останалите... Въпреки че случката, нужна, за да ги съсипе, вероятно щеше да е предостатъчна да го убие.
-(А ти защо защо ги носиш?)
-За всеки случай.
Също така, освен плазмения пистолет на кръста си, сега носеше и плазмено острие, вибронож, а и ГАК с двойно повече пълнителни от стандартните. Просто за всеки случай...
-Не се тревожи, Аруен. Човек с тези може, при извънреден случай, да оцелее няколко дни в открития космос.
-(Няколко дни ли?!) – беше искрено изумена тя. Дейв беше убеден за това, че „няколко дни” й се струват малко, а не обратното.
-Да. Просто ще умре от жажда, ако не успеят да го намерят. Малко ли ти се струва?
-(Ам, не разбира се. Мислех, че ще е от радиацията.)
-Разбирам. – усмихна се леко той. – Ханкс, приземявай ни!
-Слушам. – отвърна пилотът.
Совалката изписа спирала, докато се спускаше плавно надолу, към повърхността. Кацнаха в подножието на възвишението, между сиво-белите дървета, изнурени от хилядолетната прогресивна дейност на рохейците.
-Не се знае колко време ще се забавим, така че се връщайте на Елмендорф. Ще ви повикаме, когато всичко приключи.
-Разбрано, господин Франсис. – отвърна пилотът.
Дейв взе армейско зеления куфар под ръка и напусна совалката, заедно с Аруен. Когато транспортният кораб излетя и двамата го изгубиха от погледи, жената се обърна към него.
-(Е, Дейвид, откъде смятате да започнете?)
-От самото начало, Аруен. – каза той и тръгна.
Аруен повдигна вежди и го последва мълчаливо.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:39
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Едва няколко дни след пристигането им, президентът реши да напусне подземното си скривалище и да се опита да осъществи контакт – по възможност от първо лице – с човеците. Естела категорично му отказа и дори му съобщи, че ако се опита да направи нещо на учените и отреже комуникациите и правомощията им – ще си има работа с нея. Директна заплаха.
Повече дори не се опита да се свърже с тях.
-Капитан Естела, остават тридесет минути до ритунното комюнике с „Импера”. – съобщи й Фюрман.
-Тенши и Бернард още са долу, а пък и рохейците... – прошепна й Лейси.
-Няма за какво да се тревожиш, Джон. Само ще приемем сигнала и ще се върнем. Нищо няма да им се случи. Елерет и Дон ги пазят добре. Фюрман, Лена, уведемете Бернард за решението ми и екипажа да заемат местата си за излитане. Джоел, Ричард, подгответе се да изведете Елмендорф от атмосферата. – настани се тя на креслото си и започна да затяга коланите.
Останалите последваха примера й.

-Разбрано, Лена, ще чакаме завръщането ви. Кажи на Стела, че няма нужда да се притеснява от нищо – рохейците тук са много гостоприемни. – отвърна Лохте.
Отвън се разнесе басов звук – удари ги директно в ушите, имаха чувството, че всяка една частица в тях започна да вибрира, опитвайки се да се отскубне от общата маса. Под, стъкла, стени, таван, мебели – всичко се разтресе, сякаш в него бе стаена вековна енергия, започнала да се пробужда.
Всички без човеците се втурнаха към прозорците.
-(Ехааа, егати якото...) – простена Кати. – (Аруен и Роял още ли са на борда му?) – обърна се тя към Бернард.
-Не, само Роял. Аруен отиде с Дейвид.
-(Мале, как само му завиждам... Направо ми иде да изтръгна сърцето му.)
-Може да помолиш капитана, когато се върнат след час да те повози малко...
-(Наистина ли?!) – извъртя се Кати рязко към него и едвам не го изяде с поглед.
-Разбира се. Още две седмици остават докато пристигнат останалите и започне същинската част. Едва ли ще ти откаже.
Като продължи още известно време да го гледа с искрящ поглед, докато нов, по-силен трепот не привлече вниманието й и окончателно го закова през прозореца навън.
„С. Т. Елмендорф” излиташе. По най-епичния начин, който бе виждала досега. Четирикилометрова неунищожима крепост, изправена вертикално, набира бавно скорост, като една от техните примитивни твърдогоривни ракети. Гравитационните панели бяха изключени, двигателите на кърмата му сияеха толкова ярко в бяло, че не можеше да гледа в тях директно, маневрените му тръстъри несиметрично и през неопределени моменти се активираха, поддържайки изправената му позиция. Времето за Кати започна да се изнива по толкова странен начин, че докато се наслаждаваше, разбра, че вече всичко е свършило – единственото, което остана е второто слънце – ярката светлина от двигателите му, която блестеше на фона на мръсното небе, високо горе в необятните простори на космическия предел.
-(Егаати...) – прошепна тихо тя.

-Скорост: четиридесет и четири мах, достигнахме двадесет хиляди километра височина. Капитане, напуснахме екзосферата... – докладва навигационният й офицер.
-Разбрано, Джон. Джоел, превключете на микровълнови двигатели. Задействайте деакселериращите тръстъри и вкарайте кораба в субсинхронна орбита около Рохайа. Носови странични десни и кърмови странични леви маневрени до завъртане по хоризонтала на деветдесет градуса...
-Слушам, мадам. – отвърна пилотът, започвайки чевръсто да задава командите по пулта си.
Задните двигателни панели изгаснаха плавно, като нагрята до бяло термоплоча от силициево стъкло на совалка, оставена да се охлажда. Носовите и централните светнаха в блед, кървавочервен цвят, едвам различим сред вакуумния мрак. Когато „С. Т. Елмендорф” намали до скорост от едва няколко мах, Джоел активира маневрените двигатели и обърна кораба успоредно на планетата.
Стела се чувстваше лека като перце, единствено стегнатите колани не й позволяваха да се зарее из мостика. Натисна един бутон на креслото си и наведе леко глава.
-Говори Естела Елмендорф, вече се намираме в орбита, можете да освободите коланите. – откопча тя своя и се обърна към Лорен. – Включи изкуствената гравитация.
-Разбрано.
Тъкмо понечи да се зарее като перце, когато системата даде предупредителен сигнал и се прикова обратно към стола. Изправи се.
-Фюрман, разположете и разгънете транспланетарния предавател.
Сивият цилиндър напусна плавно гнездото си. След няколко километра компютърът активира носовите му двигатели, за да спре отдалечаването му и с лек тласък на страничните маневрени тръстери увеличи съвсем малко орбиталната му скорост, за да го върне на една линия със „С. Т. Елмендорф” и да се движат синхронно спрямо Рохайа.
След което се разгъна. До тридесет километра в диаметър за няколко секунди. Закри слънцето и голяма част от звездите, хвърляйки титанична сянка върху кораба й и планетата долу. Естела бе ставала свидетел на подобна гледка и преди от повърхността, с впечатляващите петдесеткилометрови и стокилометрови предаватели на Шенса и Еменси, така че тази не я развълнува изобщо.
-Прихванахме предвестния фрагмент от комюникето. Остават десет минути до основното съобщение. – съобщи Лена.
Междузвездните съобщения относно кораби винаги се изпращаха в три етапа: две подготвителни и едно същитнско. Това се налагаше, тъй като космическите съдове не разполагаха със стационарни разпънати предаватели, като огромните планети и луни. Обшивката на всеки човешки голям кораб можеше да долови неплановите предсъобщителни послания, макар и винаги само като смущения, но пък това беше напълно достатъчно, за да извести екипажа и той да разположи антените за прихващане предстоящите същински новини – десетте минути при всички нормални случаи бяха напълно предостатъчни.
След девет минути няколко от пултовете отново пропищяха.
-Прихванахме втория предвестен фрагмент от комюникето. Една минута до основното съобщение. – докладва отново сержант Лена.
-Разбрано.
Минута по-късно нищо нямаше да им подскаже, че са получили новините от останалия флот, освен ново оповестяване откъм комуникационните пултове.
-Съобщението е изпратено от разстояние петстотин петдесет и пет светлинни години. Актуалното им изчислено разстояние в момента е около петстотин двадесет и девет. Нищо необичайно. Госпожица Ричардс отново е изнервена. – каза Фюрман.
-Не се и съмнявам. Изпратете миналоседмичното съобщение с днескашна дата.
Горе-долу това беше обичайното им комюнике. Доклад за позицията, от която е изпратена, със състоянието на флота, на база на което се правеха актуални изчисления за точното им местоположение, плюс някоя друга клюка. Пълна скука, общо взето.
Червеният лазерен лъч улучи сърцевината на предавателя, обагряйки околността му в блед прозиращ нюанс. Изкуственият интелект изчисли точката, където флота щеше да спре, за да получи отговора на „С. Т. Елмендорф” и показа данните на пултовете на комуникационните офицери, които изпратиха първото предизвестие. След девет минути и второто, а след още шестдесет секунди – миналоседмичното съобщение с актуална дата. Изкуственият интелект, онази част от Тенши, умната, но неосъзнатата, която никога не напускаше разумните ядра на кораба, засече това, прекъсна червения лъч и зададе команди на транспланетарния предавател да се сгъне и прибере обратно в гнездото си.
Тъкмо пое по обратния курс, когато пултовете на Лена и Фюрман изписукаха предупредително.

Нещо изведнъж премина през Тенши. Бернард и Елерет, които бяха до нея, видяха как потрепери. Разтърка с пръсти слепоочието си, като че ли я болеше главата. Кати и Джерим забелязоха това и на лицата им мигом се изписаха обезпокоителни физиономии.
-Какво има? Какво ти е, Тенши? – попита тихо Бернард.
-Не знам... Нищо... Да се връщаме на кораба... – стисна очи и разтри и другото си слепоочие, сякаш главоболието се влошаваше.

Изкуственият интелект засече смущенията още преди комуникационните офицери да са отреагирали и да съобщят за тях на капитана, мигом спря предавателя и го вкара обратно в орбита, разгръщайки го.
-Какво стана, какво е това? – обърна се мигом към тях Естела Елмендорф.
Комуникационните пултове изписукаха още веднъж.
-Получихме неоторизирано съобщение, компютрите го обработват... – докладва след малко Фюрман.
-Съобщение?! От кого?! – не доумяваше тя.
-Капитане! – почти извика Джон Лейси.
Комуникационите пултове отново изписукаха. За трети път за по-малко от минута.
Естела се обърна към навигатора си.
-Засичам нещо на близкообхватните сензори!
-Бъди по-конкретен, Джон! Какво?!
-Точно това е проблемът – не знам. Компютрите не могат да го квалифицират.
Всички видяха как навън предавателят започна да се сгъва обратно.
-Тенши активира енергийния щит! – каза главният енергиен офицер Лорен.
-Компютърът превключи оръжията на автоматичен режим, пое контрол над насочващите системи! Задейства всички пасивни противомерки, зарежда плазмените и гаусовите оръдия! Вкарва термоядрени ракети в силозите! – надвика го през глава младши лейтенант Норт, един от оръжейните офицери.
-Срещу какви цели? Прихваща ли цели?!
-Не, капитане, само се подготвя!
Нов пулт пропищя. Осветлението и терминалите премигнаха няколко пъти, все едно се намираха в някаква лаборатория от филм на ужасите.
-Атакуват системите на кораба! Опитват да се докопат до тахионното ядро! – съобщи на висок глас Мелани Блекинс.
-Кой, за бога?!
-Не знам, капитане, но докато съм жива, няма да им го позволя! – отвърна тя разгорещено докато започваше да трака по лазерната клавиатура с индустриална скорост.
Стените, подът и тавана на мостика представляваха един огромен екран, който можеше да им осигури панорамна гледка във видимата област, но освен това можеше и да се превключва в целия електромагнитен спектър и да се увеличава цялостно или само на отделни локални места.
Изкуственият интелект направи и точно това – разчитайки данните, които получаваше от радарите, увеличи областта между сто и двадесет и сто и петдесет градуса по хоризонталата и от десет до четиридесет градуса по вертикалата.
Черният кораб, който надвисна над тях, беше огромен.

Краката на Тенши изведнъж се подкосиха. Момичето изстена, но не от това, че падна на колене.
-Тенши! Тенши! Какво ти е? – приклекна до нея Лохте.
-Горе се случва нещо... Имат нужда от мен. Трябва да се върнем по най-бързия начин...

„С. Т. Елмендорф” се разтресе леко когато всичките му странични предни десни и кърмови странични леви двигатели се включиха на пълна мощност, завъртайки го бързо с носа към планетата.
-Какво става, какво правите?!
-Нищо, капитане! Не сме ние! – отвърнаха й в един глас пилотите, докато цъкаха енергично по пултовете и се бореха с джойстиците си.
-Изкуственият интелект е безсилен! Защитните стени рухват една след друга, не мога да направя нищо, за да го спра, никога не съм виждала подобно нещо! – изстреля на един дъх хакерът.
Корабът завибрира...
-Какво правите там, капитане, защо се опитвате да активирате тахионното ядро?... – долетя гласът на Байер, един от инженерите, по интеркома.
„Майко мила...” – едва сега осъзна какво се случва.
-Мелани, веднага прекъсни връзката с всички сензори и приемници! – изкрещя Естела Елмендорф.
-Капитане, съобщението, разкодирахме го... – поде комуникационният офицер.
-Не сега, Фюрман...
Пултовете и осветлението спряха да премигват...
-Готово, мрежата е прекъсната! Атаките спряха, възвърнахме си изкуствения интелект... – докладва Мелани.
-И загубихме данните от всички сензори. Корабът е наш, но почти сляп...
В отговор, изкуственият интелект акцентира върху визуалната картина на непознатия кораб. Толкова бяха погълнати от случващото се, че едва сега му обърнаха заслуженото внимание...
Беше насочен само с носа си към тях, но самата му титанична фигура изглеждаше така, сякаш бе готова мигом да им се нахвърли като хищен звяр.
Естела чувстваше как непозната тръпка плъзва по тялото й...
И в следващия момент просто изчезна...
-Бързо, включете всички сензори и радари!
-Засякох тахионните следи...
-Капитане, съобщението! От Рена’ар е!
Естела Елмендорф и всеки един друг на мостика се извъртяха към Фюрман. Но той беше невъзмутим в правотата си.

Тенши падна на колене и изкрещя толкова пронизително, сякаш откъсваха част от нея. И наистина – чувстваше се така, все едно бяха изтръгнали сърцето й.
-Тенши! Какво има, какво се случва?!
Момичето вдигна глава и го погледна с насълзените си очи.
-Тръгнаха си. Изоставиха ни.

Осветлението и терминалите премигнаха няколко пъти...
Роял и Амарис се огледаха загрижено наоколо.
-(Нищо необичайно, нали?) – попита той.
-Да се надяваме...
И в следващия момент корабът толкова силно се разтресе, че събори и двама им на пода – просто защото беше неочаквано.
-Какво, да му се не... – изправи се Амарис, разтривайки леко челото си и подаде ръка на Роял. – Племеницата ми понякога прави подобни щуротии...
Пултовете и светлините премигнаха още няколко пъти. Всичко около тях завибрира тихо, като стъклен сервиз насред слабо земетресение.
„Сега пък активира и тахионното ядро... – смръщи се Амарис и тъкмо щеше да тръгне към мостика, когато трептенето престана толкова внезапно, колкото и бе започнало. – Откачено момиче...” – поклати леко глава.
И след няколко секунди всичко се повтори, но този път наистина преминаха на тахионна скорост. Без повече игри и закачки...
„Какво, по...”
-Говори капитан Естела Елмендорф, обявявам бойна тревога! Повтарям: обявавам БОЙНА ТРЕВОГА! – разнесе се гласът й по интеркома. – Всички да заемат позициите си до минута!
-Да му се не види, това вече е сериозно! Бързо, след мен, господин Роял! – рече тя и мигом се затича по коридорите.
Роял беше толкова стъписан, че не съумя да я последва веднага.

Щеше да я изгуби по коридорите, ако изкуственият интелект на „С. Т. Елмендорф” не му бе очертал курса на компютърния дисплей на предмишницата му. А когато стигна обозначеното местоположение, Амарис вече беше влязла в биологичната си броня.
-(Ще ми обясните ли поне какво става?) – подпря длани на коленете си, задъхан.
-Няма време за това, господин Роял. В съседното помещение е оръжейната, отидете там и хората ще ви намерят подходящ комбинезон. И боя се – броня. В момента сме в бойна тревога...
-Госпожице Амарис!!!
Роял замръзна. Всичките му спомени от онзи сън го заляха като сутрешна светлина, нахлуваща през прозореца в стаята му.
Обръщайки се, усети как тръпките преминаваха през цялото му тяло. Темето, гърба, тила, трицепсите, раменете, сякаш забиваха хиляди игли по кожата му.
-Изгубих връзка с Елерет! Не мога да се свържа с нея!
Момичето плачеше. Но сълзите я правеха само още по-истинска, още по-реална...
Амарис се преведе и я прегърна.
-Не се тревожи. Ще я видим пак. Просто ще се наложи да почакаме съвсем малко...
Едва сега осъзна напълно сънищата си. Беше разпознал гласа.
Не планетата го зовеше в тях...
Зовеше го Тя.


Глава Четвърта
Инженерът


Съмненията му се пораждаха от това, че инженерът се беше съгласил толкова лесно – на практика след няколко несериозни заплахи (без такива за живота му, тъй като нямаше да имат логика, понеже им бе адски нужен). Но жаждата на Карин да постигне успех заслепяваше всичката му предпазливост, дотолкова, че и сънищата започнаха да му носят тревоги. Защо му беше нужно всичко това? Нима не можеше да започне нов живот?
Но новият живот беше почти на прага му. Трябваше само да успее в тази си, евентуално последна и най-амбициозна задача.
Знаеше, че Мартин не може да им създаде никакви проблеми, тъй като Леамас и няколко от най-добрите й души го следяха изкъсо – също и работата му. А дори не им го беше заръчвал. Понякога се гордееше вътрешно колко добре ги беше обучил...
В началото Мартин започна да упорства и каза, че ще се заеме със задачите си когато му се създаде нормална работна обстановка, и най-вече – когато бъде готов. Карин не успя да спечели този спор, дори и със закани, тъй като инженерът веднага му скочи с аргумента, че ако ги изпълни и го убият, ще трябва да си търсят нов човек, който да им помогне в изпълнението на пъклените им планове, а хората втори път нямаше да се вържат на подобен долен и изтъркан номер. В този случай просто нямаше как да излезе на глава с него, призна му го и затова му обеща, че ще каже на подчинените си да го оставят на спокойствие, и че ще му осигурят това, което той разбираше под „нормална работна обстановка”.
Мартин, разбира се, прие това с огромна охота и няколко дни се наслаждава на предоставеното му спокойствие. Докато Леамас и няколко от душите й не започнаха да нервничат – първо, че вече им бе забранено да го следят, а те обичаха да го правят, дори и да е само за спорта, – да му се оплакват, че не правил нищо и само напразно пилеели храната си за него. В началото не им обръщаше внимание, но колкото по-настойчиви ставаха вмешателствата им и колкото повече се надигаше гневът в тях, Карин толкова повече се боеше от ескалация на напрежението и се чувстваше притиснат в ъгъла, склонявайки да отстъпи.
Накрая така и стана. След поредния й невъздържан и яростен спор, Карин не издържа и реши, макар и с голяма неохота, да си поговори с Мартин.
Положението му беше изключително деликатно... От петдесет години за първи път имаха толкова огромен шанс да постигнат нещо (да, но какво, по-точно?), и някои души още не можеха да повярват, че изобщо го бяха склонили да им помогне (да, наистина, как?). Но проблемът произлизаше от друго. Несигурността на ситуацията. Деликатност, граничеща с невъзможността някога тя да стане нещо, което да не изпъва нервите им до краен предел. Все едно се опитваше да ходи по въже над каньон, без подсигурителни ластици и балансираща пръчка... Без да има грам опит в това... Една грешна стъпка, непредвидено залитане, непремерено вдишване... Всеки знаеше резултата. Тъкмо бяха на път да постигнат нещо и подчинените му толкова се бяха заслепили, че в името на успеха, бяха готови да го захвърлят... От алчност и нетърпение, вече не им пукаше за каузата им, защото всичко, което правеха беше в името на нея.
Само ако Леамас имаше поне малко от ума на сестра си и не подтикваше останалите слабоумници да вървят по свирката й и да вършат глупости...
Разговорът му с Мартин мина учудващо спокойно. Даже би го нарекъл „добре”. Просто му обясни кротко нещата, без да прибягва до ненужни заплахи и безпочвени закани.
Мартин му отвърна, че вече се чувства доста по-възстановен от ритниците и юмруците, които бе получил и още утре ще се заеме със саботирането на защитните кодове и нагаждането на бойните вируси към човешките системи... Стига подчинените на Леамас да спрат да му досаждат с противното си присъствие през пет минути.
Карин му обеща, че ще се погрижи за тази досадна подробност, стига и той да им покаже някакво желание за съдействие... по подразбиране, под по-висша форма от досегашната...

Йерин избягваше Мартин. Всъщност, от първия ден, откакто го бе довела тук, повече не го видя. Дори понякога умишлено да се мотаеше в по-общите помещения, където се събираха повечето души през по-голямата част от времето... Което нямаше никаква логика, тъй като Мартин умишлено би избягвал точно тези места...
И все пак сърцето й копнееше да зърна отново кафявите му очи...
Може би, ако го потърсеше...
„(Сигурно вече не ми е толкова ядосан...)
Все пак бе минала цяла седмица, откакто не го бе зървала...
Отбеляза си да го потърси. След минута си каза, че ще го направи утре.
„(Със сигурност!)”
След още десет минути си каза, че е по-добре да го отложи за утре...
„(Може би...)”
След половин час реши, че ще е по-добре да мине поне още една седмица, преди да се реши да пробва да установи контакт с него.
„(Едва ли...)”
Сигурно все още й беше страшно ядосан за това, че го измами по-толкова гнусен начин...
Сърцето й тръпна...
Когато го видя в полупразната столова, замръзна на прага й, без повече да помръдне. Забеляза как Мартин вдигна глава, хвърли й кос поглед, но се намръщи и го впи в храната си, която човъркаше с вилицата, сякаш изпитваше по-малко отвращение към нея...
Реши, че няма да го понесе и понечи да си тръгне, но мигом щом се обърна, пред нея изникна лицето на сестра й.
-(Какво има, сестро, човечето ли те смути? Покажи малко класа, моля ти се...) – и я избута грубо от входа.
Адар и Вела само й се подсмихнаха едва ли не ехидно и подигравателно, когато преминаха покрай нея.
Йерин изпуфтя. Какво им ставаше на всички? Беше успяла там, където останалите половин век се бяха проваляли и за награда получаваше неуважително и обидно отношение...
Мартин стоеше сам на една маса в ъгъла на помещението, затова Йерин си взе една порция и се настани в противоположния му край. Адар и Вела нарочно седнаха срещу нея, сякаш за да й натрапват подлите си самодовлони физиономии. Направо й идеше да ги изтрие с металната чиния...
Но след няколко хапки реши, че е по-важно да се нахрани както трябва, вместо да си хаби нервите (и храната) за глупости, затова преглътна всичко (предимно в преносен смисъл), впи поглед в яденето си (като Мартин) и продължи да се храни мълчаливо, сляпа за всичко останало около нея (също като Мартин).
Но нещо я накара да вдигне глава и да се огледа.
Сестра й.
Или по-скоро това, че не се появи.
Когато най-сесне се осмели да вдигне глава, я намери на масата на Бенет със същата противна усмивка, като тези на Адар и Вела. Винаги имаше нещо повече във физиономиите на сестра й, отколкото на другите... Вече тотално й се отяде, изправи се рязко и най-демонстративно напусна помещението.

Леамас си взе една оскъдна порция и се настани най-нагло на масата, на която стоеше Мартин Бенет. Единственото, с която той я отъжестви, беше един поглед изпод вежди, просто за да се увери, че е именно тя, и продължи да се храни безмълвно. Леамас последва примера му. Поне в началото...
Сложи един малък таблет на масата между тях.
-(Е, Мартин, наслаждаваш ли се на ваканцията си?...) – попита подигравателно тя.
Таблетът моментално преведе думите й. Инженерът им хвърли кос поглед.
-Напълно. – отвърна той.
Леамас вдигна глава и го изгледа едва ли не изумено. Дали заради това, че тя не бе очаквала да й отвърне или пък за това, че той го направи, а даже и вложи смисъл в отговора си – никой не можеше да каже.
-А ти била ли си някога на ваканция?
Леамас погледна таблета.
-(Не, имала съм си по-важни работи. Но когато изтрия грозните ви физиономии от лицето на Алмейра, с удоволствие ще си направя една...)
Мартин само я изгледа продължително и изпитателно, след което като че ли изгуби интерес към особата й. В същия момент, в другия край на столовата, Йерин се изправи рязко, столът изтрещя в пода и почти всички се извъртяха към нея, проследявайки я едва ли не с обвинителни погледи докато излизаше. Но без Мартин, който се чувстваше безразличен към нея и Леамас, която сякаш очакваше точно този резултат.
Виждаше противната й ехидна усмивка, плъзнала по наведеното й лице, докато се хранеше... Идеше му го й го забие в чинията, но се въздържа, но нищо не можеше да укроти стаената му нужда да го изтрие от лицето на вселената... Дори, по някакъв начин, му се искаше направо да я убие, а не да съсипва тази злобно-красива физиономия...
-Защо толкова мразиш сестра си, Леамас? Толкова ли голяма неприязън изпитваш към всичко, което живее?
-(Към всичко живо? Не, разбира се. Само към някои определени... неща. Колкото до сестра ми...) – тя се обърна към изхода, сякаш се надяваше да намери Йерин там, изправена на прага му, за да се наслаждава на обърканата й физиономия от въпросите, които сигурно я разяждаха, докато си мислеше, че те злорадстват зад гърба й. Но това, че лицето на Леамас коренно поомекна, го накара да отхвърли това схващане, и дори заинтригува – да не кажеше искренно. – (Просто я съжалявам... Винаги е била толкова доверчива и наивна... Още от малка се опитвах да я отчупя и предпазя, но тя просто не може да възприеме. Не пожела да се промени. Мериец като нея просто не може да оцелее в този жесток свят.)
-А пък аз се радвам, че не е станала пропаднало същество, като теб...
Леамас рязко заби вилицата си в дървената маса до ръката му. Почти никой около тях не забеляза агресивния й жест.
-(А ти какво очакваш? Погледни ни в какви мизерни условия живеем. Едвам съумяваме дори да се храним нормално... Как искаш по друг начин да оцелеем и да запазим просъществуването на вида си? Как?!)
-Много лесно, Леамас. Напуснете тази бърлога на плъхове и приветствайте цивилизацията. Мерийците вече са широко скроени, не са злопаметни, готови са да ви посрещнат с отворени обятия и да ви простят. А пък те са се научили от нас, човеците, така че за хората изобщо не би трябвало да се притеснявате. Но всичко трябва да дойде от вас – покажете, че имате желание да се промените...
-(Предпочитам да умра в тази бърлога на „плъхове”, каквото и да означава тази дума, грохнала, но свободна, отколкото да играя по свирката ви през целия си мизерен живот...)
-Да играеш по свирката ни? Да му се не види, Леамас, ти излизала ли си някога навън? Попадала ли си сред истинския свят? Никой ли не ти е разказвал нищо за него? Никой, нищо и никога? Явно лидерите ви изобщо не са сметнали за нужно, да го направят... Та нали им е по-добре да ви държат в заблуда и подчинение, докато тихомълком им помагате да се опитват да осъществят пъклените си цели... За бога, толкова си погълната от това да си играеш на войници, че си забравила да живееш...
-(Това са пълни глупости...)
-Хм, да... – прекъсна я той. – Типичния пример с амбициозния лидер и празноглавите глупци, които го следват... Но в крайна сметка всичко опира до власт и лични интересни. Независимо какво ще ви казват, независимо какво ще ви обещават. Някои души са готови на всичко – да крадат, лъжат и убиват без граници, за да постигнат целите си. Но няма повече да говоря с теб по тази тема. Убеден съм, че един ден сама ще достигнеш до истината си. Ще осмислиш думите ми и ще възприемеш урока, който няма да ти преподам сега. Защото това ще бъде най-сигурният метод, че ще се научиш. Единствено може да се надяваш да не бъде прекалено късно. Но съдейки по ума ти, боя се, че ще стане точно така. И тогава – преди да затвориш очи за последен път, ще осъзнаеш, че целият ти живот е бил една напразна лъжа, служеща за величието на други. И когато това се случи, Леамас – аз няма да бъда там. – той се изправи. – Така че, сега не мога по никакъв начин да те убедя или да предам възгледите си. Но ще ти дам един добър съвет... Не, даже два. Първо: Винаги си имай едно наум. И второ, по-важното: Напусни тази дупка. За минута, за час, за ден... Посети някой град, разходи се сред събратята си... вгледай се в лицата им. Виж какво сме създали, виж как те са се променили... И тогава, ако имаш желанието, ще си поговорим пак. Този път – като две разумни същества. – и си тръгна.
Леамас го хвана за ръката и го извъртя към себе си. Сините й очи се удавиха в кафевите му кладенци. Отвори уста и понечи да каже нещо, но искриците в погледа му я накараха да я затвори обратно и да се опита да пренареди мислите си.
-Какво става, Леамас? Истината ли те плаши вече? Не ми казвай, воин като тебе... Но това, всъщност, е типично за повечето воини... Голяма част от тях дълги години умишлено живеят със слепи убеждения и истината под носовете си, без и за миг да се осмелят да се пресегнат към нея. Но с времето идват въпросите. Започват да се питат какъв е смисъла на всичко това и да търсят истините за себе си. И накрая, когато я открият или я захвърлят, защото вече същността им е толкова лъжлива, че е късно за тях, или я оставят да ги промени. А ако това се случи и когато се случи, откриват и още една истина, тази която е най-страшната – за самите себе си. Осъзнават, че са били пешки насред шахматна дъска, кукли на конци, пионки в една амбициозна игра и най-хубавите им години са си заминали безвъзмездно, докато те са си мислили, че живеят.
Леамас не пускаше ръката му. Зарея поглед някъде настрани, прехапа долната си устна... И когато след няколко секунди отново впи очи в неговите, този път беше непоколебима и неустоима. Струваше му се, че започва да вижда някаква промяна... Усмихваше се вътрешно как няколко премерени думи могат да породят съмнения и в най-фанатичната душа... Точно както я бяха манипулирали, за да стане такава...
-(Ако изляза навън, както казваш... Какво ще открия там, Мартин?)
-О, това е любопитен факт за теб, Леамас. Наистина ли никога не си излизала истински навън? Наистина ли никога не си ставала свидетел на това, което сме направили за вас?)
-(Отговори ми, Бенет! Какво ще открия?!)
Мартин се отскубна от ръката й.
-Само това, което искаш да намериш...
-(Но каквото и да е то, нищо не може да промени факта, че унищожихте Аралдон... И убихте всичките му пет милиарда жители...) – изсумтя тя, сякаш целият ефект от думите му беше измит като стъпки върху мокрия пясък от морето.
-Когато се върнеш, Леамас... И когато откриеш своята истина... Ще ти разкрия една тайна, която ще унищожи и твоя свят...
И окончателно напусна помещението.

Полковник Леонард Елмендорф ръководеше тайно процедурата по разполагането на „Снайпериста” от върховния команден център в „Скайрим”. Както винаги, и сега почти нямаше хора в него – само такива, които знаеха истинската му същност, изключително доверени и също от разузнаването. Офицерът по логистиката, лейтенант Сесилия Блекинс, офицерът по разузнаване, лейтенант Майкъл Брийн, офицерът по комуникации, младши лейтенант Хавиер Хескер и офицерът по операциите, капитан Пиърс Макбъри.
Беше пратил полковник Върнър да ръководи операцията от първо лице по простата причина, че не можеше лично той да отиде. Актуалния сигнал за хода на разполагането, който щяха да пращат към „Скайрим”, щеше да бъде осъществен чрез лазерните комуникации в инфрачервената област и криптиран, така че дори някой да се опиташе да се закачи към тях, нямаше да вижда и чува нищо. Mерийците просто не разполагаха с толкова бързи компютри, за да го разкодират за по-малко от няколко столетия. А след толкова, Леонард се надяваше, че вече щеше да бъде късно.
Стените, подът и тавана в командния център бяха настроени да излъчват същото, което излъчваха и тези на мостика на „Микролаб”. В момента бяха изключени, тъй като корабът все още бе на стартовата площадка и щеше да включи паралелната гледка във видимия спектър чак когато навлезеше в орбита.
Най-външния слой на обшивката му представляваше обектив, нанесен под формата на боя, превръщайки го в един огромен телескоп, свързан към суперкомпютрите на борда му, обработващи изображенията. И дори по време на битка „Микролаб” да останеше само с едно зрънце от нея – пак щеше да продължи да предава някаква картина отвън, докато не бъде унищожена и последната наночастица.
Останалите няколко десетки екрана предаваха информация от данни за състоянието на мисията, а имаше и четири – по един за всяка стена, които предаваха актуална картина от вътрешността на мостика – в момента всички бяха насядали по креслата си, затегнали колани в очакване на излитането.
Леонард Елмендорф се приближи до прозореца. Бяха на едни от долните етажи на „Скайрим”, само на около километър височина. Полосата, три-пети от която беше заета от „Микролаб”, започваше едва на три километра от сградата. Гледката на излитането от това разстояние щеше да бъде истински спектакъл.
Подготвящата фаза щеше да трае почти половин час. „Микролаб” беше изключително тежък кораб, особено сега, когато беше натоварен до краен предел – масата му възлизаше на трилиони тонове.
През следващите минути старателно наблюдаваше как летателният механизъм на полосата го изправяше тромаво, докато не достигна така измъчената вертикална позиция за излитане. Изправяше се могъщо като близнак на „Скайрим” – беше висок колкото сградата и хвърляше огромна мрачна сянка върху нея. Но едва сега започна истински представителната част.
Дочуваха всяка една команда, която екипажът на „Микролаб” си разменяше с диспечерските екипи на „Скайрим”. Моментално щом се убедиха, че всички са подсигурени и въздушното пространство е чисто, последва и разрешението за излитане.
Първи включиха спомагателните задни двигатели – панелите им светнаха в крещящо бяло. Все още не бяха започнали да дразнят очите им. До ушите им достигна тих басов звук, все едно слушаха някакъв постоянен музикален ритъм. Усещаха как вибрациите плъзват плавно по сградата, като корени на някое вековно растение.
Когато помощните двигатели подгряха, ги пуснаха на пълна мощност – панелите изведнъж светнаха ослепително ярко, корабът започна да се тресе могъщо, виждаха и на екраните как същото се случва и на мостика. „Скайрим” този път се залюля осезаемо, все едно я удари внезапен трус, който да подложи на изпитание издръжливостта на конструкцията й.
Корабът не помръдна. След миг включиха и основния гравитационен двигател – на подгряваща мощност, но панелът му светна толкова ярко, че на Леонард Елмендорф, който в този момент гледаше директно към него, му се насълзиха очите. Усещаше как трусът ставаше все по-плътен и настоятелен, прозорците започнаха да зъзнат, чувстваше как подът под обувките му искаше да се премести на по-сигурно място. Знаеше какво ще последва...
Отстъпи няколко крачки назад, отдръпвайки се от прозорците. Обърна се с гръб към тях. Видя, че и подчинените му бяха направили същото, даже Сесил беше затворила очи.
Настани се на един от свободните столове, хващайки се здраво за ръкохватките...
Изведнъж блесна толкова ярка светлина, че дори и така, с гръб, го принуди да примижа – толкова беше наситена, че изгуби очертанията на предмените, всичко му се сля в една маса, все едно гледаше директно към нечие чуждо слънце.
След това... Добре, че мониторите бяха здраво закрепени...
Сградата толкова силно се разтресе, че колкото и да се подготвяше за този миг, се случи точно обратното – завари го напълно неподготвен. Подът силно се разтресе, едва ли не започна да си мисли, че ще му се изкъртят костите, вибрациите плъзнаха през ходилата нагоре по прасците и бедрата му, торса, ръцете, раменете му и плешките му, имаше чувството, че е седнал на някакъв стол за масаж...
„Скайрим” стенеше. И то така, сякаш някой забиваше нож в нервите й и го плъзгаше по тях. Подът, стените и таванът бяха оживели, стъклата зовяха за помощ, дори масите и столовите се опитваха да напуснат помещението в търсене на по-безопасно място. Нямаше да го намерят.
И въпреки могъщата болка, която изпитваше, всички бяха напълно убедени, че ще издържи това поредно за нея изпитание – беше го правила хиляди пъти и никой не можеше да я пречупи сега. Нито после.
Могъщият грохот достигна последен до тях – удари ги в ушите така, сякаш нещо гърлено започна да стържи в тях без да има намерение да спре. И колкото повече мъчителните секунди бавно се точеха, толкова по-плътен и силен ставаше.
Пусна ръкохватките и запуши уши – просто не можеше да го търпи повече. Погледна към колегите си – бяха направили същото, и те като него бяха подложени на бруталното изпитание за някаква извратена издръжливост.
Системата му за усет толкова се беше притъпила, че в началото не обърна внимание, когато нещата започнаха да утихват. Изведнъж вече почувства, че тялото му не се тресе толкова силно, грохотът не кънти в ушите му, а светлината беше възстановила почти приличното си дневно ниво.
Изправи се и се обърна към прозореца. „Микролаб” вече беше изчезнал от полезрението му, затова се приближи и погледна нагоре. Единственото, което се виждаше от товарния кораб, беше ярка топка от ослепително бяла светлина – въздигаше се като някой ангелски обект от сънищата на някое дете.
Погледна към зоната на летището. Добре, че корабите от ново поколение, като „Канум Венатикорум” излитаха много по-меко от старите товарни кораби. Но това можеше да се преживее. В момента го вълнуваше единствено това, че шестте десет километрови полоси бяха напълно освободени.
И останалата флота щеше да получи зелена светлина за кацане.

Дори и омразата й не успя да потисне съмненията, които се породиха в нея след онзи злополучен разговор с инженера. Защо никога преди не се бе замисляла за това? Толкова ли беше погълната от ненавистта си, че наистина да забрави да живее?
Проблемът възникна от това, че наистина заради всичките тези години на фанатични борби, съмненията й с всеки изминат ден се стопяваха, като парче лед, изложено на слънце, погълнати от останалите й мисли, тревоги и задължения. Именно и затова решимостта й беше на едно ниво, от което колебанията й можеха да останат на заден план, но никога нямаше да умрат. Защото в това безжизнено парче лед се криеше стоманена сърцевина, която колкото и да бе ръждясала, дълго време нямаше да се поддаде на изгарящите слънчеви лъчи. Вярно, каза си, че малко щеше да го поотложи, но се зарече един ден да напусне скривалището им и да види „човешките творение”...
А пък и какви бяха тези глупости за посвещения в тайни, които Мартин обеща да изрече? Дали просто не я баламосваше?
Въпреки всичко, започна дори да се бои, че ако не действа веднага, съмненията й ще закърнят и ще си остане без бленуваните отговори. Именно и затова реши (онази част от решителността й...) да действа преди да е станало твърде късно (може би онази част от нетърпението и прибързаността й, свързани с посредствеността на глупостта й...).
„(Как е възможно да съм на тридесет години и нито веднъж да не съм изпитала някоя от насладите на живота? Истинските наслади...)”
Беше се родила тук и щеше да си умре, опитвайки се да изгребе цялата вода от океана...
Затова, няколко дни след разговора си с Мартин, подбра няколко от най-доверените си души, решавайки да подложи инженера на на подробен кръстосан разпит...

-(Взе ли боксовете?) – прошепна Янис. – (Гарил! Взе ли боксовете?!)
Мъжът се обърна към нея и я погледна с леко разширени очи, сякаш току-що бе преживял някакъв личен кошмар...
-(Взехме ги! И по-тихо, не вдигай толкова шум!) – скастри я Адар.
-(Сега ти вдигаш!...)
-(Млъкнете всички и се движете! По-чевръсто!) – изшътка им Леамас.
Планът беше да опитат да стигнат до помещението, където Мартин по цял ден работеше, безшумно и незабелязано. Не, че другите щяха да заподозрат в началото накъде са се запътили, шестимата често се мотаеха заедно, но като че ли сега, с тъмните си мисли наум и мрачните физиономии на лицата, се бояха, че едва ли не могат да четат от тях като отворена книга и да опропастят целите им. Не знаеше как Карин и останалите биха реагирали след това, което се канеха да извършат, но лично за себе си реши, че рискът би си струвал каквито и да се последствията... Дори ако я застреляше. Което щеше да я удовлетвори, ако измъкне всичко от него. Ако ли не... Успокояваше се с мислите, че е прекалено ценна, за да я убият.
„Животът ти ще е напразен. А аз няма да съм там, която за последен път затваряш очи...” – нахлуха перифразираните му думи в ума й...
Стисна очи и разтърси леко глава.
-(Какво има, добре ли си?...) – попита Гарил, на когото не му обягна жеста й.
-(Да, нищо ми няма...) – махна досадно с ръка, сякаш се опитваше да отпъди досадно насекомо.
-(Ако не си напълно уверена, може да го отложим с няколко дни. Да си помислиш още по-добре...)
-(Не... Ще го направя сега. После ако е, няма да имам достатъчно смелост...) – Леамас сниши гласа си до шепот.
Помещението, където държаха Мартин се охраняваше от двама от най-доверените души на Карин – Ардет и Тара, които не хранеха особено позитивни чувства към Лея и приближените й – това вещаеше само проблеми, по предимствата им бяха, че двамата нито ги знаеха какво са замислили, нито си и имаха понятие докъде бяха готови да отидат, за да го постигнат... Нито пък какво щеше да им се случи...
-(Карин забрани да се мотаете наоколо!... Хайде, чупката!...) – закани им се Тара, когато ги видя, че спряха пред тях и нямаха намерение да отстъпят.
-(Хайде, скъпа, какво толкова се вживяваш? Отпусни се малко...) – приближи се до нея Адар, с разперени ръце встрани.
И когато прецени разстоянието, замахна светкавично и стовари юмрука си отстрани челюстта й. Тара залитна и се стовари по лице на пода, Ардет мигом се опита да се нахвърли върху него и да изкрещи, но Янис го пресрещна и удари с десницата си с бокса зад ухото.
-(Вържете ги и им запушете устите!) – изрева Леамас.
Адар запуши устата на Тара с ръка, която се опитваше да закрещи, но вместо това го захапа и впоследствие викът се изтръгна от собственото му гърло.
Вела прекрати съпротивата й с нов удар с бокса си в слепоочието й.
-(Побърката кучка!) – изсумтя Адар, докато се опитваше да спре шуртящата кръв от пръстите си.
-(Тихо! Достатъчно шум вдигнахте! Вържете ги по най-бързия начин, запушете устите им и ги вкарайте вътре! Всеки момент може да мине някой.)
Когато отвориха масивната метална врата, Мартин откъсна вниманието си от компютърния терминал и ги удостои с любопитен поглед. Дори не мигна, лицето му не трепна, когато вкараха Ардет и Тара, в безсъзнание, завързани и с окървавени лица, заключиха вратата и за по-голяма сигурност Адар и Гарил застанаха пред нея, препречвайки пътя му за евентуално бягство.
-(Прощавай, че те прекъсваме, господин Бенет, но просто така разпали любопитството ми преди седмица, че не спира да ме яде отвътре. Така че много искам да науча някои неща, което води до следствието, че трябва да ти задам няколко въпроса...) – подхвърли му един таблет тя и впи поглед в своя.
-Знаеш, че никак не харесвам ултиматомите, Леамас. Не можеш да ме накараш да ти кажа каквото и да е било, ако не го искам. Дори да ме убиеш...
-(Повярвай ми, мога да съм много убедителна...)
-Повярвай ми, не можеш. А ако продължаваш да си го мислиш – тогава по-добре започвай.
Всички останаха като вцепенени.
-Какво чакаш, Леамас? Колко още време си мислиш, че ще може да поддържаш тази заблуда? Преди някой случайно да мине и да забележи липсата на пазачите ми... – той кимна към проснатите им в безсъзнание тела. – Или пък се задучи как върви прогреса ми и реши да направи поредната отегчителна инспекция...
Янис замахна с всичка сила и стовари юмрука си с бокса отстрани челюстта му. Мартин залитна, но се подпря на пулта и задържа на краката си. Погледна я безразлично и плю в крака й. Дори нямаше кръв...
-Бих ти казал, че удряш като кучка, но първо, че наистина си такава и второ – резултатите са очеизвадни...
Янис изръмжа и замахна пак, но Леамас я хвана за мишницата и спря.
-(Стига, не знаем почти нищо за физиологията им, а не можем да рискуваме да го убием...) – каза им тя.
-О, мога да ви улесня в тази насока... Без удари в главата и по линията на гръбнака ми... – плъзна двете си ръце в синхрон, едната отпред, другата отзад, по торса, доколкото му позволяваше гъвкавостта. – Иначе, може да пробваш да избодеш очите ми, да ми дереш кожата на пръстите или с клечки под ноктите – тези работи никой не може да ги понесе. Затова ще се наложи да ми запушиш устата – иначе, че викам доста силно и всички ще чуят...
Леамас стоеше и го гледаше като замръзнала. Как преди не беше осъзнала колко отчаян и безпочвен е ходът й? Какво щеше да постигне с това? Абсолютно нищо. Едва сега си даде сметка колко безпомощна се чувства – състояние, в което никога досега не бе изпадала. Същитнски омагьосан кръг...
Няколкото резки металически тропота по вратата я накараха да подскочи и бързо да се осъзнае. Всеки един от подчинението й впиха изпълнените си с очакване погледи в нея... А тя стоеше като ударена от гръб, за първи път в живота си без да знае какво трябва да направи...
-(Лея!) – долетя приглушения глас на Карин през вратата.
Още няколко оглушителни металически бумтежа, сякаш удряше с чук...
-(Лея! Кълна се, не отвориш ли, това ще последното нещо, което ще направиш в живота си!)
-(Какво ще правим? Не можем да му противоречим! Карин ще съсипе всички ни, дори може да ни екзекутира!) – приближи се до нея Гарил.
-(Лея, осъзнай се за бога!) – намеси се и Янис – кротко и премерено, както винаги. – (Ела на себе си и стъпи здраво на краката си!)
-(Отвори, мамицата ти!) – включи се към настояванията им и неотстъпчивия глас на водачът им.

Помещението беше мрачно и неприветливо, единствената светлина идваше от слабата премигваща крушка, която хвърляше трепкачи сенки върху лицата им... Един баща, изплънен с мрачни мисли, омраза и тревоги и едно дете, с чисти и искренни мечти, опитвайки се да ги пресъздаде на мръсножълтия лист пред нея...
-(Бил ли си навън, тате? Днес чичо Джанс ми разказа, че...)
Шамарът, който последва, я отхвърли от стола й, подът се надигна срещу нея, и като плесницата, я удари за втори път.
-(Онзи кретен Джанс само ти пълни главата с глупости! Такива неща не съществуват! Само още веднъж да съм чул подобни приказки и ще те заключа в някой от складовете, ЯСНО ЛИ ТИ Е?!)
Сълзите намокриха бузите й, смесиха се с прашния под, частиците станаха лепкави, гнусни, полепнаха и намърсиха чистите й ръце.
За първи път пламъкът на детското й любопитство беше погълнат от стихията на омразата й...

Споменът отпреди двадесет години се върна толкова ярко, все едно отново получи шамара физически – беше достатъчен да я изкара от унеса й. Изведнъж придоби увереност и разбра какво трябва да направи – нещо, което отлагаше вече цял живот.
Хвана Мартин за яката и едва ли не се опита да го повдигне, нищо че беше с глава и половина над нея и двойно по-тежък.
-(Разкрий ми тайната, която ми обеща! Моля те...) – сниши гласа си тя до шепот.
Неустоимите й очи искряха. Видя с периферията си как Вела тръгна към вратата, но не й обърна внимание – в този момент за нея съществуваше единствено неговото лице.
-Казах ти вече, Леамас: докато не откриеш собствената си истината, каквото и да ти разкрия сега, ще бъде напразно...
Кос поглед към таблета...
Замах и силен юмрук!
-(Кажи ми! Настоявам! Заповядвам ти да ми кажеш!) – лицето й беше станало дяволито...
Вела дръпна резето...
Вратата се отвори рязко, едвам не я отнесе. Едничък последен шанс, изпълнен с цялото отчаяние на света...
-(Моля те, Мартин... Моля те... Ако ми кажеш... ще направя всичко, което пожелаеш! Всичко!)
Стъпките се усилиха и сляха в едно... Видя в отражението на мониторите как подичените на Карин насочиха оръжие към нейните души и ги притиснаха плътно към ъглите и стените.
Единствено затвори очи, когато стовариха приклада в тила й и тя се отпусна в прегръдките на Мартин.
-(Изнесете я! Заключете я в стаята й и не я пускайте!) – изрева Карин, поглеждайки към инженера. Бузата на Мартин беше леко посинена. – (Добре ли си? Какво ти направи тази откачалка?)
-Нищо, много ме сърбеше и ме почеса... – отново се изплю той, за да премахне сухия отенък от устата си.
-(После ще си поговоря с теб, Бенет...) – закани му се Карин и огледа помещението.
Приближи се до притиснатата в ъгъла Янис. Съдейки се по физиономията му – каменна, а не гневна (за което прецени, че е по-страшно), се радваше, че не е на нейно място в момента.
Момичето се присви, сякаш се подготвяше за удара му...
Пляс!
Шамарът му я събори на пода. Не беше чак толкова мощен, силата му извираше от сърцето, не от мускулите.
Янис се хвана с длан за пламтящата си буза и го изгледа със съжалителните си изпълнени със сълзи очи.
-(Никога не съм очаквал това от теб, Янис. Никога. Отвращаваш ме...) – изсумтя той и даде знак на подчинените си да изведат останалите.
Двама от тях останаха да го пазят. Янис пресрещна погледа му, сълзите се стичаха по бузите й... За първи път не знаеше как да приеме подобна емоция... Като извинение... Или обвинение, че той е виновен за всичко това...
„Да не са ме отвличали..” – смръщи се леко, изсумтя си и се върна към компютърния си терминал.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:40
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Снежната Кралица


Свести я суматохата, която избухна пред вратата на стаята й. Леамас се надигна от пода, чувстваше се така, че все едно е прегазена от космически кораб. Тъпата болка в тила й върна режещите спомени за случката с Мартин, които я пронизаха като нож. Едвам сдържа сълзите си, беше изпълнена с гняв и отчаяние, новата болка, която я заля, когато удари с все сила по скалистия под притъпи старата й. Въздиша от насладата, горещата вълна заля тялото й и замъгли и без това насълзеното й зрение. Затвори очи, за да ги отмие и остана така докато не усети, че горенето в китката й спря, заменено от тъпото опъване във врата.
Когато вратата се отвори с гръм и трясък, Йерин я завари на четири крака, опитваща се да се надигне от пода. Двете замръзнаха и се зазяпаха с изумени физиономии, заради неловкостта, която се получи – Леамас, че я заварват в това жалко положение, сестра й – че я заварва в това жалко положение. Видя как и пазачите надзъртат с ококорени погледи и изумени физиономии. Не можа да го понесе и пренебрегвайки това, че се чувства като пребито псе и давайки превес на егото си, се надигна с адски мъки и усилия.
Йерин, изглежда, чакаше точно това. Явно беше достатъчно, за да извика отново гневно-отвратената й физиономия и да даде толкова сила на шамара й, че да събори Леамас обратно на пода. Сега освен врата й, бузата й също пламна, така както гореше и душата на Йерин.
-(Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?) – изкрещя й тя.
За първи път усещаше толкова жестокост и гняв в думите й – заприличваше досущ като нея. Само ако знаеше, че ще е толкова лесно, ако беше съобразила, че това ще е правилния подход... Жалко, че сега нямаше време изобщо да мисли за това.
Остана просната на пода, все едно това беше естественото й състояние, подпряла се с лакът и с длан на зачервената си буза.
-(Йерин, какво правиш...) – поде Лок, единият от пазачите й, понечвайки да влезе в помещението.
-(Не се меси!) – изкрещя му Йерин, блъсна го обратно навън и тръшна металната врата.
Леамас за първи път я виждаше в подобно състояние – сякаш беше обладана от зли демони. Нотката в гласа й беше толкова отровна, че усещаше горчилката й в собственото си гърло... Блясъкът в очите й трептеше, сякаш бяха подклаждани от гориво пламъци.
-(Попитах те нещо, сестро! Отговори ми! Защо направи това? Защо се опитваш да изринеш плодовете на усилията ми?!) – не се отказа Йерин.
Леамас се изправи. Не се почувства длъжна да й отговаря веднага. Приближи се до нощното си шкафче и взе чашата с вода, която винаги държеше на него. Чувстваше се така, сякаш е на повърхността насред лято, където скалите от всички страни я напичаха. Изпи я на една глътка и усети как течността попи в горещината на тялото й. Имаше нужда от още, но вместо това не помръдна – остана извъртяна с гръб към Йерин, когато заговори.
-(По думите ти съдя, че въпросът не опира до мисията ти, Йерин... А до Него.) – и се извъртя рязко, за да види реакциите й – беше се научила да чете езика на тялото й, все едно четеше от отворена книга.
Леамас не обичаше да чете книги, но пък много си падаше по разгадаването на мимиките и трепванията по лицето й – понякога й разкриваха много повече, отколкото голите, неподкрепени думи.
Йерин я погледна с разширени очи, все едно се питаше какви ги блещи, но мигом, под строгостта на взора на сестра си, впи своя в пода. Леамас се приближи до нея и положи внимателно длани на раменете й – Йерин приемаше това за единственият жест, изпълнен с искренна нежност, който беше останал от някогашната любяща сестра, която я беше отгледала.
-(Какво се е случило между вас, Йена? Мартин направи ли ти нещо?)
-(Не, нищо. Аз му се отдадох...)
Леамас я избута рязко от себе си, все едно допирът на дланите върху кожата й ги изгаряше. Себе беше ред на нейния шамар да я събори на пода и остави там.
Нещо й подсказа, че колкото и да я удря, изобщо не би й причинила повече болка от тази, която чувстваше в сърцето си – беше се изолирала от физическия свят в емоциите си, искрящият й зареян поглед ясно подсказваше това.
-(Какво си направила?) – погледна я изумена Леамас, все още отказвайки да повярва на ушите си.
-(Мисията му беше...) – пода тя, без да премества сълзящия си поглед.
-(Мисията ти беше да го плениш и доведеш, не да се чукаш с него!) – изкрещя насреща й Леамас, готова като хищно животно да се нахвърли върху нея.
Йерин се присви още повече. Опита се да потисне хлиповете си, искаше да избърше сълзите си, но постигна само това, да ги размаже върху лицето си.
-(Махай се от очите ми! Не искам да те виждам повече...) – изсумтя отвратена тя, отново й обърна гръб и се приближи до леглото си.
Не я поглеждаше.
Сълзите на Йерин бликнаха с нова мощ, стаена в планински потоци. Чувстваше се така, сякаш неизлечимо бяха отровили част от душата й, която съхраняваше най-светлите и топли спомени, зарязявайки ги със скучните рутинни детайли на монотонната обстановка, в която винаги бе живяла. Защо просто не избягаше и не отидеше да живее сред събратята си? Тя беше мерийка, принадлежеше повече на техния свят, отколкото на този, щеше да ги помоли за прошка, да им каже, че е била мамена, лъгана и заблуждавана и че вече си е отворила очите за истината. Те щяха да я приемат и приспособят към новото им съвършено общество, да й помогнат да си изгради нов живот и самоличност. Защо не можеше да се отърве от това безсмислено чувство за дълг, което единствено й бе докарвало страдание и нищо повече? Ренаите само им бяха носили дълги години болки и страдания, атакуваха и унищожаваха градовете им от космоса, бомбардираха невинни жители и цивилни обекти, срутваха всичко, което бяха градили с векове. А човеците... Човеците дойдоха, премахнаха завинаги заплахата и им предложиха закрила, предложиха им храна, технологии, предложиха им дори майчина обич, което им позволи да постигнат истински порядък и да изградят едно общество, за което само можеха да си мечтаят да постигнат сами.
„(Да го духа Съпротивата...)” – сълзите й вече бяха пресъхнали.
Реши го окончателно. Тези дни щеше да избяга и да приветства новия си живот. Но този път чувстваше, че решимостта й никога няма да умре още в зародиш, точно както стана с онази, когато искаше да говори с Мартин...
Затова щеше да говори и с него още сега.
Надигна се от пода, плавно, не тромаво, стъпи твърдо на краката си. И въпреки че всичко в нея й крещеше да си тръгне, сърцето й, в което винаги щеше да бъде стаена частичка сестрина обич, я накара да спре до вратата. Но не й позволи да се обърна и да я погледне. Вероятно за последен път.
Затова, последните думи, които някога щяха да си кажат, бяха гръб в гръб.
-(Защото толкова много ги мразиш, Лея? Откъде е тази ненавист в теб? Никога не са ти направили нищо лошо...)
-(Ние сме коренно различни, сестро... Аз мразя, ти обичаш, аз проклинам, ти прощаваш. Аз нося тъга, ти радост, аз искам да унищожавам враговете си, ти да ги спасиш. Защото, откакто сме родени носим в себе си живота и смъртта. От появата си на този свят до сетния си час. И всеки избира да следва, всеки трябва да следва различен път между тях. Защото това сме ние.)
-(Разбирам...) – Йерин не се обърна към нея. Но все още не напускаше. – (Знаеш ли защо не съм като теб, Лея? Заради теб. Защото ме отгледа така, сякаш си ми майка и баща. Защото ме обичаше истински. Ти беше единствената, от която някога съм получавала любов. А това ми беше напълно достатъчно, за да не се превърна в теб. Единствено мога само да съжалявам, че не съм била аз по-голямата, за да може да разбереш както имам предвид... Сбогом, Лея. Обичам те и винаги ще те обичам. Предай поздрави на татко, когато го срещнеш в отвъдното.)
Едва когато скърцането на металната врата спря, се обърна към нея. Сълзите се стичаха неконтролируемо по бузите й.
-(Прости ми, Йерин...) – прошепна тя на вратата, свлече се на колене и зарови лице в завивките, потискайки хлиповете си. – (Аз също винаги ще те обичам...)
Не й беше нужно да разсмишлява дълго, за да я последва. Но не, за да я открие. А за открие себе си.

Яростта му бушуваше вътрешно, когато няколкото силни бумтежа по металната врата го сепнаха и я притъпиха. Но само миг по-късно тя се възвърна, двойно по-силна от предишния пламък.
-(Кой е?! Какво искате, да ви се не види?!) – изкрещя той.
В отговор металическите тропоти се повториха – още по-интензивно и настойчиво.
Карин изсумтя и отвори.
-(Леамас? Казах ви да я държите заключена в стаята й!)
-(Съжалявам, Арл, но толкова шумно настояваше, че ни изнерви до краен предел...) – започна да се оправдава Лок.
-(Пфа, както и да е.) – смръщи се той и я изгледа. – (Хайде, влизай, че ми писна да се занимавам само с теб днес.)
Леамас прекрачи в стаята му, а Карин затвори зад нея.
-(Ако не беше сред най-добрите ми воини, щях да заповядам да те разстрелят като животно и да те хвърлят в някоя от подземните реки...
-(Още не е късно на го направиш.) – отвърна му с каменна физиономия тя.
-(Не ме предизвиквай, Лея, може и да се лиша наистина от грозната ти муцуна...)
-(Да бе...)
-(Оф, какво искаш, Лея? За какво си дошла, да ти се не види?)
-(Имам идея. Искам да предприема една мисия, но ще трябва да отида в най-близкия град...)
-(И каква точно ще да е тази мисия?) – прекъсна я на свой ред Карин, присвивайки подозрително очи, така както само той го можеше.
-(Това е тайна, но ще разбереш веднага щом се върна.)
-(Тайна? Дори от мен? Не ставай смешна, Лея. Аз съм този, който винаги е планирал и ръководил всички мисии. Никога, никой друг не го е правил.)
-(Сигурно и затова сме на това дереже...)
-(Мери си приказките, момиче...)
-(Кхм, исках да кажа, че никога не е късно някой друг да опита!) – тя се доближи до него и хвана едната му длан със своите. – (Моля те, Рин, нека да опитам! Ще видиш, когато успея, че всичко ще си е струвало тревогите, усилията и тайнствеността!)
-(Съжалявам, Леамас, но без да знам естеството на плановете ти, не мога да разреша каквато и да е било мисия. Дори и на теб.)
-(Да, да, знам! Но те моля да ми се довериш! За пръв и последен път! Защото след това няма да се тревожим повече за човеците. Но колкото по-малко души са просветени в същността на нещата, толкова по-голям шанс има да успея! А това ще промени животите на всички ни!)
-(Към по-добро ли, Леамас? Или към по-лошо?) – повдигна вежди Карин.
Леамас пусна дланта му, отстъпи крачка назад и го изгледа с изумен поглед. За пръв път показваше толкова явна съмнителност към действията й. Дори и при някоя от безумните й акции не го беше правил.
-(А и не ми каза кои други ще са „просветени в същността на нещата”?)
-(Това ли заслужих след всичките години на служба, Рин?)
-(Не разбирам накъде биеш...)
-(Напротив, не преигравай! Просто се съмняваш в мен и способностите ми, нали? Винаги си се съмнявал, винаги си ме приемал несериозно, въпреки че аз винаги съм била лоялна към теб, никога не съм подлагала способностите ти на съмнение и не един път съм си излагала задника на вражеските ракети? Кажи ми, това ли заслужих?)
-(Аз също не се съмнявам, Лея, но в момента, както Си осведомена, тече много важна операция, в която ако успеем, наистина ще променим животите на всички ни. Не мога да изложа подчинените си на опасност заради някаква твоя прищевка, която дори не можеш да ми обясниш! Не не искаш! Не можеш!)
-(А ти в момента не правиш ли същото?) – сведе поглед тя. – (Не излагаш ли животите на всички ни на опасност?)
-(Какво искаш да кажеш?!...)
-(Питал ли си се някога как изобщо се съгласи? Заради това, че заплашихте да проникнете в градовете и да убивате?! За бога, та нали ако саботира собствената си система, ще направим абсолютно същото! Замисли се, по дяволите! В това няма никаква логика, Рин! По това, което видях досега от него, той по-скоро би умрял, отколкото да изложи на опасност живота дори и на един от проклетите си себеподобни!)
-(Уверявам те, че не съществува никаква опасност за нас. Мартин беше щателно претърсен и проверен с всички сензори и детектори, с които разполагаме. Няма никакви скрити или интегрирани устройства в него...)
-(За бога, та нали те притежават много по-напреднала технология от нашата, нали именно заради това не можем да ги победим! От половин век не можем да постигнем нищо срещу тях!)
-(Именно и заради това разчитаме на Мартин да ни помогне да го направим...)
-(Не може да разчиташ на него!) – повиши глас Леамас.
-(Напротив, мога, всички можем и той досега напълно доказва това с действията си!) – надвика я Карин. – (Няма опасност, Леамас, осъзнай го най-накрая! Моля те, поне ти не ставай параноична! Разузнаването докладва, че...)
-(„Разузнаването докладва, че...”?) – прекъсна го тя. – (То може да прави само това! И никаква друга полза от него! Разузнаването ти ни даде новите насочващи системи, заради които изгубих двама души, каза ни, че ще можем да сваляме вражеските кораби, но дори и това не успяхме да направим! А на всичкото отгоре се появи и някакъв щурмовак с камуфлаж от ново поколение, който не стига, че го прави невидим за всякакви сензори, ами и във видимия спектър! Как, по дяволите, очакваш да ВЯРВАМ НА СКАПАНОТО ТИ РАЗУЗНАВАНЕ?!)
-(Не ми крещи, Лея. Не съм сестра ти, за да ти го позволя...) – отвърна хладно той.
-(Да, сестра ми...) – впи настрани от него погледа си в пода. – (В крайна сметка, всичко опира до нея, нали?) – отново го изгледа в очите. – (Разбра какво е направила, нали? Чукала се е с онова нищожество, Мартин...)
-(Да, знам.)
-(Моля?!) – разшири очи тя. – (Знаел си и си решил да го запазиш само за себе си?!)
-(Сексуалният живот на сестра ти не бърка нито мен, нито теб. Ти си гледай своя...)
-(Напротив, бърка ме! Всичко свързано с нея ме бърка! Аз я отгледах, за бога!)
-(Да. И ми се искаше и теб някой да те беше отгледал по същия начин. Щеше да ни бъдеш много повече от полза...)
-(Не можеш да сравняваш успехите ми с нейните!)
-(Напротив, Лея, мога и ще го правя!) – повиши тон той и настъпи към нея. – (Ти нямаш успехи, Леамас, нямаш нито един успех, нито аз имам успехи, нито който и да е било от друг от нас има такива! Независимо какво е направила Йерин, тя успя там, където ние двамата с теб се проваляхме десетилетия наред!)
-(Значи и аз да те изчукам, за да успея тогава...)
За втори път получи шамар днес. Бузата й отново пламна, както и гневът в душата й. Можеше да си изпроси и юмрук, но реши, че би наклонило повече към ритник, затова реши да не рискува повече.
-(Боже, докъде стигнах...) – завайка се Карин, клатейки невярващо глава. – (Да споря с мерийка за положителните страни на чукането с извънземни...)
-(Дори не знаеш какво „друго” може да се е случило между тях. Забавиха се повече от половин ден и единственото, което знаем за този период е, че е спала с някакъв си пришълец! Дори си нямаш и напредстава какво друго може да се е случило между тях!)
-(Просветли ме, тогава...)
Леамас млъкна и го изгледа учудено.
-(Виждаш ли, дори и ти не може да кажеш. Защото нищо повече не се е случило между двамата. Йерин е направила това, което е било необходимо, за да изпълни задачата си.)
-(Така ли?! Откъде си толкова сигурен?! Разказвала ли ти е?!)
-(Не, просто й имам доверие. Нещо, което се гради с времето. Известно ли ти е?)
-(Да! Защото на мен преди ми споделяше абсолютно всичко! Поне досега... Кълна ти се, случило се е нещо с нея. Имам чувството, че Мартин и хората са заподозрели целите й още от самото начало. Как иначе биха оставили високопоставен софтуерен инженер, при това най-добрия, както твърди прословутото ти разузнаване, да им се изплъзни просто така? Да го пуснат без грам охрана с една напълно непозната из пустоща на Алмейра? Нещата не се връзват, Карин и дори ти усещаш въздуха колко намирисва от това...)
-(Пуснали са го, защото едва няколко човеци на планетата знаят истинската му същност. За да не му се придава важност, за да го смятат всички останали за някакъв си там най-обикновен служител...)
-(И сред тези „едва няколко” човеци, предполагам, са разузнавателните ти източници, така ли? Който все ни носи безполезна информация?) – повдигна вежди тя.
Карин не каза нищо, но дори каменната му физиономия не можеше да прикрие недвусмисленото му мълчание.
-(Аха, ясно, така си и помислих. Защо просто не си дойдем на думата, Рин? Направила съм много повече за теб, отколкото Йерин, а ти дори не искам да ми дадеш едничък шанс да вдъхна надежда сред нас.)
-(Ако мисията не успее – тогава ще дам шанс на твоята.)
-(Ако мисията не успее – всички сме мъртви. Толкова ли е трудно да ми се довериш поне един-единствен път?!)
-(Не, Леамас, не мога, не и след това, което направи! Защото сестра ти е много по-разумна от теб и не върши подобни безсмислени глупости!)
Изгледа го с ококорени очи. Сякаш заби нож в сърцето й. След всичко, което беше направила за него...
-(След всичко, което съм направила за теб, това ли заслужавам? Да ми изстреляш в лицето, че струвам по-малко от тъпата ми сестра? Защо просто не ми кажеш, че не струвам за нищо?
-(Стига си драматизирала, Лея...) – смръщи се той, сякаш беше отхапал нещо много горчиво. – (Държиш се като същинско дете.)
-(Защо направо не ми го кажеш? „Не искам и няма да те пусна навън, никога и за нищо на света!”. Кажи ми го направо така!)
-(Пф, щом настояваш... Не искам да излизаш повече навън, защото си от най-добрите му души и се боя да не те изгубя. Не искам да те изгубя.)
Карин беше сериозен като смъртта, но Леамас го изгледа с пренебрежение и отвращение, сумтейки.
-(Защо? Криете ли нещо от мен? Какво е това, което не искате да видя, Арл? Какво толкова мога да открия там, какво толкова мога да науча? Ти сам го каза, толкова съм тъпа, че и това няма да мога да направя сама...)
-(Знаеш ли, сега като се замисля, даваш много точна оценка за психическото си състояние. Именно и за това никога няма да те пусна да се отдалечиш от Свърталището. Камо ли да си тръгнеш някога. Но ако желаеш, можем да те погребем до някой град...)
-(Тъпо копеле, ти ще умреш много преди мен, нещастнико...) – процеди през зъби тя.
-(Не бъди толкова сигурна в това, Леамас. Особено ако продължаваш да насилваш нещата...)
-(Не, няма да ги насилвам повече. Само за да съм сигурна, че ще умреш преди мен...)
-(Върви си, Лея, махай се. Нямам какво повече да ти кажа.)
-(Нито пък аз.)
И си тръгна.
Карин изобщо не повярва на последните й думи.

Йерин почука няколко пъти кротко на вратата. Беше уговорила новите пазачи на Мартин, Виро и Нин, тъй като Ардет и Тара все още се възстановяваха от рейда на сестра й, да й позволят поне малко да си поговори с инженера. Съгласиха се почти веднага, но с неохота, тъй като Леамас й беше сестра, а те я ненавиждаха. Освен това, те бяха ренаи.
Когато щателно и с удоволствие я претърсиха за всевъзможни скрити оръжия, й позволиха да влезе.
-Какво пак искате?! Оставете ме на мира да работя, да му се не види! – долетя приглушения му гневлив глас отвътре.
-Мартин, аз съм! – повиши тон тя.
Последва мълчание. Колкото повече се проточваше, толкова сърцето й забързваше в гърдите й. Чувстваше как тръпне, докато нещата се уталожвах, чуваше пулсирането в ушите си...
Когато вратата изскърца, нещо прескочи в нея и едвам не извика импулсивно – по-скоро от уплаха, отколкото от радост, тъй като бе толкова улисана в емоциите си, докато чакаше отвътре да долети по-възможния от двата му отговора. Сърцето й щеше да се пръсне в този момент, очакваше всякаква друга реакция, но не й тази... Да й изкрещи, да я прокълне, да й каже грубо да се разкара, че не иска да я вижда и никога повече да не се връща.
Вместо това, когато металната врата се открехна, влажните му дълбоки очи срещнаха залисания й замечтан поглед, бързо превърнал се в учуден и стъписан.
-Влизай. – каза само той.
Беше по-кротко и меко, отколкото бе очаквала, като че ли вече се бе примирил с всичко.
Йерин се подчини механично и пристъпи плахо вътре, все едно влизаше в чужд дом за първи път.
Мартин затвори вратата зад нея. Дотук добре. Но какво щеше да прави сега? Какво всъщност щеше, а и искаше да му каже? Беше дошла с нагласата, че срещата между тях е невъзможна, но ето че сега насоките на плановете й се бяха извъртяли на сто и осемдесет градуса...
-Какво искаш, Йерин? За какво си дошла? – попита с такава хлад в гласа си той, че Йерин усети как плъзгат тръпки по ръцете и раменете й. Още малко, и щеше да започне да вижда дъха си...
-Добре ли си? Това, което се опита да направи сестра ми...
-Нищо ми няма, добре съм. Сега, след като се увери лично, може да си тръгваш... – посочи й вратата и отново седна пред терминала си, без да се интересува от присъствието й.
-Защо се държиш толкова студено, Мартин? След всичко, което преживяхме...
Той се изправи рязко и спря на метър от нея, Йерин се присви, мислейки си, че ще я удари.
-Нищо не сме преживявали, Йерин! Всичко, което ми предложи, беше една огромна лъжа! – почти изкрещя в лицето й той.
Това беше една от малкото ситуации, в които не отстъпи.
-Напротив. Може и да те излъгах за всичко останало, но това, което се случи между нас, винаги ще си остане истинско. Независимо какво твърдиш ти.
Едва сега забеляза, че Мартин я гледаше така, все едно беше загубил ума и дума – просто не знаеше какво да каже. Виждаше го как с усилие мърда устните си, мъчеше се да подбере думите, които да контраатакуват нейните...
-Но нищо не изключва факта, че ме излъга...
-Нищо ли не предизвиках у теб, Мартин? Никаква емоция? Не ме ли обичаш почти мъничко...
-Любовта идва с времето, Йерин. Когато споделяш с някого ежедневието и животите си. И тогава чувствата между вас остават завинаги. А тази любов, за която твърдиш, си отива така, както е дошла – бързо и внезапно.
-Никога не съм си и представяла, че може да си толкова жесток. – присви очи тя, за да задържи сълзите си, точно сега най-много й се искаше да могат да пресъхнат по някакъв начин.
-Вселената е неизмеримо жестока, Йерин. Нима очакваш децата й да бъдат по-добри? Та нали всеки се учи от собствената си майка...
-Отвращаваш ме, Мартин! Не мога да повярвам, че се отдадох на човек като теб, срам ме е, че те познавам!
Понечи да се обърне, когато инженерът я сграбчи за мишницата. Силно.
-Пусни ме! Нараняваш ме!
Избутя рязко ръката й, сякаш се гнусеше от допира на кожата й.
-Аз ли те отвращавам? Не аз съблазнявам напълно непознати, чукам се с тях и после ги бия с камъни по главата, докато изпаднат в несвяст. Не аз принуждавам някого да се обърне срещу собствените си хора, а на всичкото отгоре ме прекъсват и нападат през пет минути, докато се опитвам да си върша работата, която са ме накарали да свърша! И после ми казваш, че се отвращаваш точно от мен? При положение, че имаш от толкова много други неща да се гнусиш, дори и от самата себе си... Но това си е напълно типично... Вие, примитивните общества не виждате по-надалеч от носа си, свикнали сте само да съдите другите, а не да гледате себе си... Шибана ксенофобка...
-Не ние унищожихме Аралдон...
-Хайде пак същата песен. Вие защото не я бомбардирахте десетилетия наред, преди да се появим...
-Не ние избихме милиарди и я обезлюдихме.
-А вие, че сте убили милиони преди това ви оправдава, така ли? Или това, че сте от една система и ви е позволено? Убийството, както и да го погледнеш, си е убийство, размерът е само статистика. Хайде, стига, моля ти се, пределно си ми ясна, оправи си логиката по някакъв начин...
Йерин вече го гледаше с жалост и съжаление.
-Сбогом, Мартин. – каза тя и излезе.
В този момент и двамата осъзнаха, че няма да се видят повече.

Първата му работа беше да намери Естел – заместник командира си. Беше в стола и – огромна доза късмет – заедно с Ливен и Зана. Тримата бяха най-доверените му диши, които някога щеше да има, освен това бяха и ренаи – свързваше ги нещо много повече, отколкото с обичайните му отношения с останалите му подчинени.
-(Здравей, Рин...) – поздрави го Зана.
Настани се мълчаливо до нея. Беше дъщеря на Ливен.
-(Какво те тревожи?) – попита Естел.
Двамата се познаваха буквално от бебета, беше първия си приятел, когото помнеше. Бяха на десет, играейки си на площадката пред блока, когато първите човешки ракети започнаха да падат върху градовете им. Помнеше този момент така ярко, все едно се беше случило преди миг. Едва ли не се бе запечатал в съзнанието му като фотографска лента. Какво се бе случило след това, не помнеше, все едно някой я беше отрязал.
Спомените му се бяха завърнали едва когато бяха кацнали на Алмейра – не знаеше кой ги е спасил, как, нито защо... Просто бяха оцелели и продължаваха да го правят. Понякога му вярваше повече, отколкото вярваше на себе си. И имаше чувството, че го познава по-добре от своята същност.
Същото важеше с пълна сила и за Естел. Можеше да долови емоциите и тревогите му по-добре, отколкото ги улавяше в себе си.
-(Нещо общо със случилото се с инженера ли има?) – попита тихо Ливен, привеждайки се леко напред.
Той също ги беше уловил. Не, че се искаше много прозорливост за тази работа при сегашното му състояние...
-(И да, и не.) – отвърна той, също се приведе към тях и сниши гласа си до шепот. Ливен и Зана последваха примера му, веднага разбирайки, че има да им казва нещо от изключителна важност. С много, много тайно. – (По-скоро е свързано с Лея. Имах много странен разговор с нея преди малко... И имам чувството, че ще се опита да направи някаква глупост. Не, че по-принцип не ги прави де, но този път ще е изключително сериозна. Искам да засилите охраната на изхода, никой да не минава – нито да влиза, нито да излиза. И това не подлижи на промяна до второ нареждане, лично, повтарям, лично от мен! Освен това, искам да намерите някого, изключително доверен на вас, който непрекъснато да я следи... И то много, много дискретно. Това също да не подлежи на промяна до второ мое нареждане. И да докладва лично и единствено на мен за всяко едно нейно действие... и разговори, ако е възможно.)
-(Не се притеснявай, имам подходящата мерийка за тази цел...) – усмихна се леко Зана.
-(И си сигурна, че няма да забележи, че се навърта около нея?)
-(Абсолютно. Защото й има безгранично доверие.) – усмивката й прерастна в ехидна.

Виро и Нин категорично отказаха да я пуснат при Мартин, въпреки увещанията й, че иска само да му се извини и изобщо няма да губи от безценното му време. Накрая ги принуди да я претърсят изцяло (което достави извратено удоволствие на Нин), за да склонят да изпълнят молбата й. Но дори и тогава си изиграха брутална шега с нея.
-(Съжалявам много, но заповедите на Карин бяха категорични.) – каза накрая Виро, все още развеселен след обстойното й притърсване (обарване).
-(Моля? Ти ебаваш ли се с мен?) – сопна му се Янис. Идеше й да размаже противната му сбръчкана физиономия.
-(Не, не се ебавам. Хайде, чупката, преди да съм ти размазал противната сбръчкана физиономия!) – изведнъж стана сериозен той.
-(Какво, по дяволите?!...) – изрази тя неволно мислите си на глас.
-(Чу ме. Изчезвай!)
Изскърцването на вратата прекъсна спора им и всички впиха изумените си погледи в Мартин.
-Какво, триста дявола, се случва пак тук? Няма ли да ме оставите на тишина поне за десет минути?!
-(Какво вика това леке? Боя ли си проси?) – погледна Виро към Нин.
-Не, но това леке може да ти размаже задника, ако пожелае... – Мартин изгледа новопоявилото се момиче и й подаде втория таблет. – Влез. – и се прибра обратно.
Янис изгледа злобно Виро и Нин и затвори вратата зад себе си.
-За какво си дошла? – попита кротко Мартин.
-(Всъщност, за да ти се извиня. Не биваше да те удрям, не и след всичко, което правиш за нас. Държах се глупаво и детински. Съжалявам.) – сведе тя засрамено глава.
-Няма нищо, Янис, разбирам те напълно. Всеки понякога прави подобни глупости, всеки е бил подвеждан по някакъв начин. А виждам, че ти си напълно искренна в думите си.
-(Да, така е. Още веднъж съжалявам за случилото се. Това беше всичко, което исках да ти кажа, няма да губя повече от времето ти...)
-Чакай, недей бързай. Всъщност, по цял ден съм сам и умирам от скука. Остани при мен да си лафим, докато работя.
-(Наистина ли?)
-Да, разбира се. – издърпа един стол и го сложи до неговия. – В колониите винаги съм си имал партньор, това е първата работа, която върша сам. А когато няма с кого да си разменя и една дума, се подтискам, отегчавам и ставам ленив и мързелив – започвам много да се мотам в работата.
-(Аха, ясно. И кой е обичайния ти партьор.)
-Ами ние по принцип винаги сме цял отдел от инженери и понякога работя с различни души от екипа си, но най-често това се пада да е сестра ми.
-(Сестра ли? Не знаех, че имаш сестра, Мартин.)
-Много работи не знаеш за мен, Янис.
-(Предполагам. И как се казва сестра ти? Къде е сега?)
-Лиана Бенет. Остана на Шенса, тъй като чакаше близнаци – лекарите я увериха, че ще са момче и момиче. Сигурно вече ще са се родили. Нямам търпение да ги видя, когато се прибера. Така че, засега й се полага поне година и половина отпуска по майчинство.
-(Да, разбирам.) – сведе тя глава. – (Сигурно изгаряш вътрешно, че те отвлякохме и не можеш да се прибереш...)
-Честно казано, не, не изгарям, Янис... Между другото, това ли е истинското ти име или така ти викат на галено?
-(Ами, как да кажа, не точно. Всъщност, родителите ми са ме кръстили Аниса. Янис е ренайската му версия, но тъй като тук предимно са само такива, още от дете ме наричат така.)
-Да, разбирам.
-(Та, беше започнал да ми казваш нещо?...)
-Вярно. Исках да кажа, че дори и да не ме бяхте отвлекли, пак щях да остана поне месец.
-(Ехе, това е доста време. И какво щеше да вършиш?)
-Доста работи. Предимно инспекции на софтуера, отстраняване на бъгове, ъпдейтване и подновяване, подобни работи.
-(Много време отнема, но пък звучи толкова просто и лесно за някого, със възможности като вашите...)
-Системите ни също са много, Анис. Мога ли да те наричам така?
-(Да, разбира се. Обичам да ме наричат така. Жалко, че тук никой не го прави.)
-Е, вече ще има.
Тя му се усмихна леко.
-(Е, Мартин, защо пратиха толкова високопоставен човек за толкова... рутинни задачи? Никой друг ли на Алмейра не би могъл да се справи?)
-Защото заради високопоставеността му, само аз имам достъп до някоя от системите. А пък и всички останали софтуерни групи са заети с техни си работи. Аз бях единственият свободен в онзи момент.
-(Да, ясно. Разбирам.)
-Е, досега ти говорих за себе си, разкажи ми и ти нещо за теб, Анис? Защо си тук, как избра този живот? Чувствам, че сред себеподобните си щеше да си много по-щастлива, отколкото си сега...
-(Да, понякога и аз чувствам същото.) – впи тя тъжния си поглед в пода. – (Даже напоследък прекалено често си го мисля. Но никой никога не ми е предоставял възможност да избирам, нито някой някога ме е питал – аз съм тези, които наричат „Второто поколение на Съпротивата” – тоест, че съм родена тук, в тези бункери и никога не съм се отдалечавала кой знае колко от свърталището, нито съм посещавала който и да е от мерийските градове. Никога съм виждала външния свят по начина, по който съм желала. А така ми се иска понякога...)
-Още не е късно, Анис. Все още може да го направиш. Никой и нищо не те спира, никой и нищо не те задължава да стоиш в тази дупка, освен един изкуствено създаден дълг. Дори не си била родена, когато за заробили родителите ти чрез него. Не прави тяхната грешка – изглеждаш ми на младо момиче... На колко години си всъщност?
-(Деветнадесет. Тоест, на деветнадесет наши години. Но доколкото съм запозната, календарните ни системи са идентични, нали?)
-(Да, вашата има триста и петдесет дни, нашата триста шестдесет и пет. Което, по нашия календар те прави на колко?... Около осемнадесет години – девойка в разцвета на силите си. В нашия свят човек на същата възраст, все още се приема за дете. Целият живот е пред теб.)
-(Какъв живот само... Ако не ме убият преждевременно, едва ли ще прехвърля шестдесет. Повечето от нас, по естествен начин, не доживяват до толкова...)
-В истинския свят със сигурност ще живееш до сто, Анис. В щастие и благоденствие, а не с тегоби, мизерия и насаждане на изкуствен дълг, както сега...
-(Да, знам. Но не мога да си замина просто така, имат очаквания от мен. А и по-скоро биха ме застреляли, вместо да ме пуснат. Никого не пускат просто така.)
-Искаш ли да ти помогна, Анис?
-(Да ми помогнеш ли? Как?)
-Да избягаш. – сниши глас той и се приведе към нея. – Мога да го направя, повярвай ми...
-(Да го направиш ли? Защо тогава не си избягал досега? Какво си намислил, Мартин?)
-Ни...
В същия момент вратата се открехна, инженерът млъкна и двамата се обърнаха в нейна посока.
-(Не очаквах да те открия тук, Янис.) – каза младата жена. Не я познаваше, но беше забелязал, че се навърта доста често около Карин.
-(Дойдох да се извиня. Дължах му го.)
-(Много добре от своя страна. Но доста дълго време ти отне.)
-(Ам...)
-(Както и да е, не ме интересува. Ела, трябва да ти кажа нещо.)
-(Идвам.) – изправи се тя.
-Помисли си внимателно, Анис. – прошепна й той и се извърна към терминала си.
Докато оставяше таблета до неговия с незабележим жест натисна бутона за изтриване на хронологията. Надяваше се Мартин да потвърди командата й...
Когато се извъртя, за да затвори вратата, му хвърли кос поглед. Видя как й намигна.

Издебна момента, когато почти всички спяха. По този начин щеше да й се наложи да преудолее единствено няколкото пазачи на изхода, което нямаше да й създаде никакви проблеми... Беше планирала всичко до най-малката подробност. Дори и какво щеше да прави след като напуснеше това свърталище на змии.
Но всичко, което последва, изобщо не влизаше в замислите й.
-(Йерин?) – прошепна тихо Леамас. – „(Мамка му, всичко ще се провали! Заради теб!)” – поиска й се да изкрещи с цяло гърло. Но не го направи.
Четирите фигури се извъртяха към нея.
-(Лея? Какво правиш и ти тук?) – погледна я един от охранителите, Тимон.
Всичко запланувано вече беше пропаднало, така че на прага на отчаянието си, се реши на една последна стъпка – да блъфира до последно.
-(Карин ни изпрати по задачи. Забавих се защото трябваше да взема някои неща.) – свали раницата от раменете си и я пусна пред себе си.
-(Хм, Йена ни спомена абсолютно същото. Само, че има една подробност – не каза нищо нито за теб, нито изглеждаше да има намерение да те чака...)
-(Защото имахме уговорка да се чакаме навън...) – каза тя, гледайки с каменен поглед към сестра си. Пазачите местеха очи ту към нея, ту към сестра й.
-(Изглеждаше доста учудена, че я виждаш тук.) – намеси се и Лина.
„(Мамицата ти, поне се прави малко ве!)” – прииска й се да й изкрещи, но вместо това дори не трепна от страх да не се издаде.
-(Карин изришно ни каза да не пускаме никого, освен ако лично не дойде и не отмени тази си заповед. Все още не го е направил, а пък и не ни е споменавал нищо за вас.) – каза Тимон.
-(Да. Освен това и никога не е пращал някого на мисия толкова късно през нощта...) – обади се и Арин. – (Какво всъщност целите? Всяка една от вас?) – изгледа ги той една след друга.
-(Казах ви вече: Мисията ни е тайна, само Карин и ниея сме запознати със същината й, с цел по-трудното й компрометиране. Обади му се и го питай, ако не ми вярваш...)
Леамас беше искренно изненадана, че чу гласа на сестра си.
„(Да му се не види, какви ги вършиш, сестро?)”
-(Сигурно вече си е легнал. Няма да го будя.) – отвърна Арин.
-(Тогава ни пусни бе, да ти се не види!) – почти му изкрещя Леамас.
Тимон само я изгледа с безлична физиономия и отвърна сухо:
-(Ще изчакате до сутринта.)
-(Майната ви!) – Йерин мълниеносно извади пистолета си, държан скътан в панталона на кръста й и удари с всичка сила Тимон по слепоочието.
-(Какво, по...) – ошашави се Арин, но мигом се дръпна назад и залитна, когато се опита да избегне удара на Йерин.
Успя, освен това бързо възстанови баланса си, хвърли се обратно напред и събори сестра й на пода, блъскайки ръката й в скалите, за да я накара да изтърве оръжието си. Лина мигом извади своя пистолет и понечи да стреля в Леамас, но тя й ритна ръката и лазерният изстрел, осветявайки цялото помещение, мина над главата й. Лея я удари с юмрук в корема, жената се присви и изпъшка, и тъкмо щеше да я довърши с един ритник в лицето, когато Арин заряза сестра й, и се хвърли върху нея, секвайки движението й. Събори и нея на пода, Леамас си удари брутално главата в твърдите скали и зрението й така се развъртя, сякаш я бяха пъхнали в центруфуга. Взорът й притъмня и на фона на оскъдното осветление, почти изгуби зрението си. Но й беше достатъчно да види как сякаш десетки Ариновци стоварват десетки юмруци върху носа й, усети как устата й се изпълни с отвратителния вкус на кръвта й – нещо, което не можеше да понася.
-(Лина, бързо, тичай!) – долови като ехо гласа му някъде над себе си.
Възползвайки се от разсейването му, независимо колко зле и пребита се чувстваше в момента, пренебрегна физическото си състояние, изви се доколкото й позволяваше торса му, който я затискаше и колкото й държаха краката го срита в корема, отхвърляйки Арин от себе си. Надигайки се, видя как Лина удари с ритник в лицето надигащата се Йерин, просвайки я обратно на пода и изчезна в мрака на тунела като призрак. Леамас изруга и понечи да се втурне след нея, когато нещо я стисна за обувката, карайки я да изгуби равновесие. Залитна напред и щеше да си разбие лицето, вече напълно сама, ако в последния момент не успя да подложи ръце.
-(Йена, след н...) – понечи да изкрещи, когато нещо тежко се стовари върху гърба й, чу как няколко от ребрата й изпукаха и с изкарването на въздуха от дробовете й, въздишката сама се изтръгна от устата й.
Йерин мигом скочи на крака и също потъна в тунела, откъдето бяха дошли. Арин изруга нещо относно майка им и се опита да се втурне след нея, но сега беше ред на Леамас да го хвана за обувката в опит да го спре.
Изтърва го.
Не й трябваше да мисли, действа инстинктивно. Докато скачаше на крака, извади пистолета си и стреля в движение. Лъчът премина на метър над главата на Арин.
-(Спри!) – и стреля още веднъж – този път по-точно, изстрелът почти облиза рамото му.
Арин се закова на място и се извъртя бавно към нея, вдигайки ръце.
-(Какво ви става, Лея? Каква е тази лудост, която ви е обзела?!) – почти изкрещя той.
-(Това е нещо, което отдавна трябваше да направя. Нямам място повече сред вас. Никога не съм принадлежала тук.)
-(Значи просто ще си тръгнеш, така ли? След всичко, което си преживяла? Мечтай си. Никой няма да те пусне. По-скоро, ще те убият и хвърлят в някоя канавка...)
-(Само опитай да ме спреш. Моля те, опитай...) – хвана го тя на мушка.
-(Не ти стиска, Лея. Просто никога не ти е стискало.) – обърна й гръб той и понечи да навлезе в мрака на тунела.
Лазерният изстрел освети пътя му.

Виждаше бледия силует на Лина пред нея, тичайки бясно през притъмнените криволичещи коридори, опитвайки се в движение да извади телефона от джоба си. Но това нямаше никакво значение тъй като след няколко десетки метри щеше да достигне двойната врата, водеща към вътрешните помещения. А тя дори нямаше изглед да успее да я настигне... Трябваше й само едно блъскане и цялото пространство щеше да се изпълни с камбанния металически грохот. Нямаше да има някой, който да не ги чуе. И тогава двете щяха да са мъртви.
Изведнъж спря да чува стъпките. Времето, докато чакаше да последва заветния тропот, започна да се отброява с ударите на сърцето й... Но защо толкова скоро, не оставаха ли още няколко десетки метри...
Когато зави зад поредния ъгъл, се закова на място и замръзна при гледката. Лина, с извита по неестествен начин глава, отпуснала безжизненото си тяло в силните ръце на Мартин...
-(Какво...)
Инженерът я пусна да се свлече на пода като парцалива кукла.
-Защо... Как... Защо го направи, Мартин? Защо ми помагаш?
-Защото, може би, все пак успя да предизвикаш нещо у мен, Йерин. А сега бързай. Върви и не се връщай повече...
-Толкова ми се искаше да се бяха получили нещата между нас... Наистина...
-Да, на мен също. Вероятно в някоя друга Вселена ще има повече шанс за нас, Йерин.
-Мислиш ли?
-Да, Йерин. Вселената е голяма, съвпаденията не са изключени.
-Благодаря ти за всичко.
Мартин й се усмихна леко и я погали по бузата... След което изчезна безшумно в коридора отпред. Никога нямаше да си обясни как бе успял да направи всичко това.
Тъкмо се обърна, когато Леамас се появи от другия край на коридора. Толкова силно стискаше пистолета си в ръка, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. И този странен отенък във физиономията й... Можеше съвсем ясно да го долови на фона на окърваното й лице. Беше на нещо, което никога досега не бе правила. Пребледняла ли беше? Трепереше ли?
Лея хвърли кос поглед на трупа на Лина, след това отново го върна към нея.
-(Знаех си, че мога да разчитам на теб, сестро.) – долови лек трепот в гласа й. – (Хайде, да вървим. Вече нищо не ни задържа тук...)

„Трябва да внимаваш повече, Мартин. – обади се изкуственият интелект от биочипа в ухото му. – Ще те убият, без да им се опъна съвестта...”
-Не се тревожи за мен, Никс. Знам точно какво правя. – прошепна той на медальона си, усмихвайки се леко в мрака.
„Мисля, че го разбрах вече. Вся съмнение в тях, за да ги принудиш да излязат на повърхността и „Снайпериста” да ги засече. Сестра ти вероятно вече го е разположила, а пък и „БИОШОК” сигурно се мотаят наоколо... Не мога да разбера как не са могли да ти хванат дирите. А пък дали не са го направили и всъщност са успели да влязат? Дали в момента не са тук, сред нас?”
-Нямам идея. Но колко си ми умничка само, прозря целия ми план. Направо ми иде да те целуна.
„Ха-ха-ха, много смешно. Никога не съм могла да разбера с нищо непредизвикания ти сарказъм...”
-Прости ми, Никс. Все забравям, че имаш проблем с хумора. – усмихна се леко той.
„Ето, пак. Прекаляваш, знаеш ли...”
-Да, съжалявам. Ще ти се реванширам с една вечеря, когато се върнем на Еменси...
Снежната Кралица симулира нещо като вик от яд в ухото му.
„Аз съм създадена и програмирана за софтуерно изпълнение, Мартин. Трудно се уча на чувства и не изпитвам лесно емоции. Знаеш, че се старая, но просто не ми се отдава така, както програмирането...”
-Знам, че се стараеш, Никс. Не се тревожи. Имай търпение. Аз също го имам и никога няма да го изгубя спрямо теб. Вземи си колкото време ти е нужно, не пришпорвай нещата. Имаш целия си свят.
„Да, наистина се старая колкото мога.”
-Знам, не се тревожи.
„Това не беше сарказъм...”
-Виждаш ли? Когато имаш известна база за сравнение, нещата стават много по-лесни. Но не може да очакваш прозорливостта да дойде веднага – тя идва от ден на ден, с опита. – леко погали медальона си, представяйки си, че все едно гали главичката й. Скоро щеше да направи същото и с Сара и Палмър.
„Какъв е този жест?” – в ума му изникна образа й с подозрително присвитите очи.
-На милувка, сигурно.
„Аха. И какво символизира?” – сега беше убеден, че повдига вежди.
Откакто беше с него от няколко месеца, беше изчулил емоциите й, когато му се явяваше на холограма и си говореше с нея.
-Родителска, обич, привързаност.
„Да, но защо към мен? Аз не съм живо същество, аз съм машина...”
-Напротив, Никс. Всяко същество, което може да мисли и чувства, е живо. Независимо как е създадено и къде живее. Е, виж например Тенши, когато вече не можеше да развива виртуалните си способности, й направиха собствено тяло. Убеден съм, че и ти един ден ще си получиш своето.
„Наистина ли?” – сега беше ред на малкото момиченце с блеснали от вълнение очички. Нещо толкова детинско и невинно понякога намираше в нея...
-Да, Никс, наистина.
„Не си ироничен. Сериозен си.” – „погледна го тя с разширени от изненада очи”.
-Разбира се, Никс. Аз винаги съм сериозен. – усмихна се леко Мартин и отново я погали по главичката.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Nov 2013, 21:43
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



„БИОШОК”


„БИОШОК” бяха най-могъщата част, с която човечеството някога щеше разполага. Зад акронима й се криеше Биологичният Инвазионен Отряд за Широкоцелеви Операции в дълбокия Космос. Когато „707”-ми не успееха, се намесваха „ХИМЕРА”. А в случай, че „ХИМЕРА” се провалят – на помощ идваха „БИОШОК” – последното звено, отвъд което не се налагаше да има никое друго.
Понастоящем средището им беше на планетата Бенаташ, където се намираше „ЦЕРБЕР” – основният виновник за развитието на био-еволюционния им ресурс, но отрядът разполагаше с части, позиционирани на всяка една човешка колония – от Алдебаран до Комърс Сентрал, а и извън тях.
Тя беше една от малкото жени сред редиците на „БИОШОК”. Казваше се Марилин Елмендорф, носеше ранг полковник и командваше своя собствена част – общо шест души, заедно с нея, каквито бяха и най-малките военни подразделения на всички човешки специални части. Бяха единствените от целия им отряд на Алмейра – планета, която човечеството беше окупирало преди почти половин век.
Беше постъпила в „БИОШОК” на тринадесет, заедно със сестрите си, Елерет и Амарис, след като бяха показали необходимите дарби и наклонности, допълнително стимулирани и подтиквани от учителите във възпитателния център на Шенса, където бяха израснали.
Още на първия ден от причисляването й към отряда, беше получила биологичната си броня – тогава все още хилава и не толкова силна, напълно неразпознаваема с това, което бе станала сега. Предимствата й спрямо обикновенните брони беше, че механичните с времето се износваха, материалите им старееха и губеха от качествата си. А нейната, биологична, колкото повече я носеше и колкото повече тренираше – толкова по-силна ставаше. Всеки ден прекарваше в нея няколко часа, а понякога и цели денонощия без да я сваля, превръщайки я в това, което бе сега – хармонична плетеница от матовочерни и сиви мускули, и сребристи и бели сухожилия, по-здрави и жилави от която и да е човешка сплав и керамика. Освен това, не старееше – учените от „ЦЕРБЕР” й бяха закодирали в ДНК-то гени от организми, за които бе известно, че могат да извършват репаративна регенерация и соматична ембриогенеза. Което на практика правеше бронята й почти безсмъртна – за времето, за което Марилин щеше да служи в нея, за костюмът й все едно щяха да са минали часове от жизнения му многогодишен цикъл. Енергийните депа, складирани в нея, можеха да спомагат за възстановяването на разкъсвания и откъснати крайници – което, имайки се предвид здравината й, беше невъзможно да се случи. Единственият начин, по който това й се струваше реализуемо, беше да разтегнат бронята й с помощта на четири космически кораба – дори и тогава не беше убедена, че щяха да намерят достатъчно здрави въжета за тази цел.
Сега Марилин беше четиридесет и седем годишна – и изглеждаше като двадесет-годишна девойка. По време на обучението й и заради тренировъчния й режим, беше израснала до метър и осемдесет и три и тежеше седемдесет и седем килограма – от тридесет години тези мерки не й бяха мръднали. Следвайки примера на сестрите си за ексцентричните цветове на косите им, беше боядисала своята в бяло, но винаги я подстригваше по-късо от тях – носеше я до основата на брадичката си, като винаги оставяше предните кичури малко по-дълги. За очите беше наследила странния нюанс на тяхното разклонение на рода Елмендорф, които винаги варираха между синьото и зеленото. Нейният беше смес между двете, почти тюркоазен. Имаше безлично лице, което повече клонеше към това на винаги сериозната Амарис, отколкото на вечно веселата Елерет, но приемаше, че е нещо средно между двете – все пак за да има някакъв баланс.
Бронята й беше не по-малко внушителна от нея. Правеше Марилин почти метър и деветдесет висока, освен това подобряваше многократно физическите й, а и химическите й способности. Между обтегнатите мускули и сухожилия на широкия врат се помещаваха многофункционални жлези, които можеха да секретират каквито хормони и феромони й потрябваха по време на бой – от халюциногени, до стимулиращи вещества. Здравите й предмишници криеха множество костни остриета, чиито влакна можеше да извика само с една команда в ума си – също и да си избере необходимата за моментната й цел форма.
С времето беше станала част от същността й. Затова я кръсти „Рама” – както я зовяха на галено във възпитателния център. Каквато беше и позивната й...

Когато от върха на хълма долови беглата промяна на светлината, двете двойки бадемовидни очи се разтвориха от лицевата й релефна повърхност, сякаш клепачите им бяха някакви гнусни слузести тъкани, които се деляха. Нощта моментално се превърна в ден, образът се увеличи многократно.
-Оказа се прав, Ханс. – каза Марилин Елмендорф. – Не излязоха от онази пещера, която притърсихме из основи и не намерихме нищо.
-Но можеше и да не сме го направили достатъчно старателно, Рама. – отвърна майор Мигел Йоханес Ричи.
Също впи погледа си върху ховърциклета с двете жени, които сякаш бяха излезли от самата скала и сега се отдалечаваха с бясна скорост от подножията на планините. Но лицето му си остана релефно, не извика на помощ нито една от трите двойки спомагателни очи.
-„Рама” търси „Скайрим”. База, засякохме вражески обекти близо до позицията, където ги изгубихме последния път. Доколкото виждам е същата жена, която отведе инженера. Отдалечват се на югоизток от нашето местоположение.
-Разбрано, веднага превключваме на „Снайпериста”. Ще ги следим изкъсо. Вземам Джема и Ренли временно под мое командване, ще им възложа също да ги следят. Изпращам им координати за среща. – обади се Хавиер Хескер.
-Разбрано. Нещо за нас?
-Да. Предприемете ново претърсване. Ако откриете нещо – действайте по свое усмотрение.
-Разбрано, влизаме. „Рама”, край. – прекъсна тя връзката и се извъртя към колегата си. – Чу го внимателно. Ще претърсим още веднъж.
-Да. Само че този път на правилното място. – отвърна той и разтвори един чифт очи. Бяха матовочерни.
Рама също затвори две от очите си и жълтеникаво-оранжевия им цвят се смени с този като неговия.
-Хайде, да тичаме.
Спуснаха се безшумно, като две среднощни сенки от върха на хълма.

Срещнаха Джейни и Декстър пред входа на пещерата.
-Сто процента съм сигурен, че не излязоха оттук. Сигурно използват някакви холограми, за да замаскират истинския вход. – каза Мигел.
-Ако проекторите са настроени да излъчват в същия спектър като околните скали, с нито едно от зренията си няма да можем да видим евентуалната пролука. – добави Декс.
-Тогава да ги претърсим опипком?
-Точно това си мислех и аз, Ханс. – отвърна Марилин. – Джем, Декс, вие тръгнете наляво, ние поемаме в другата посока. Хайде, действаме!
-Разбрано. – отвърнаха те и тръгнаха, плътно прилепени за скалата, опипвайки я с длани.
Рама и Мигел последваха примера им.
-Хей, ами ако холограмата започва на няколко метра по-нагоре? Може да я пропуснем по този начин... – каза изведнъж Мигел след няколко метра.
Марилин извади ноктите си и скочи над него.
-Значи ще продължим така. – обади се тя отгоре.
Но не продължи дълго. Още само след няколко метра, ръката й потъна в скалата, Рама залитна и за малко да се изтърве и строполи върху Ричи.
Увисна на една ръка.
-За това ставаше дума. – отвърна тя и се набра. Усещането беше странно да мине през на пръв поглед плътната скала.
От другата страна, холограмния проектор в началото заслепи очите й. Бронята й ги притвори почти плътно. След секунда и Мигел се появи до нея, присвивайки и той неговите.
-Както винаги си прав, Ханс. И за холограмата, и за равнището.
-Кофти дарба може да е понякога... Декс, Джем, открихме прохода. Около триста метра вдясно от входа на пещерата, пет метра височина.
-Тъй вярно, тичаме! – отвърна Декстър.
Когато ги усетиха да наближават, Мигел се показа наполовина от прохода – сигурно отвън, а и отвътре, беше изключително странна гледка.
Двамата се появиха през плътната стена.
-Хитри са. Жалко, че се издадоха толкова балъшки. – каза Декстър.
-Да, наистина. Хайде, мърдаме.
Под холограмния проектор зееше малък проход, поставящ началото на тунел, в който можехе да вървят само в колона – на някои места дори раменете им се остъргваха в стените и трябваше да се привеждат, за да не си забият главите в скалите над тях.
-Само аз ли си мисля, че оттук не би могъл да премине ховърциклет? – обади се след малко Джейни.
-Декс, върни се в помещението с холограмата и го претърси дали няма и други такива – може да има замаскиран хангар или някакъв гараж. – каза Марилин.
-Слушам! – отвърна той и изчезна като сянка.
Известно време вървяха в пълна тишина. После Декс се обади:
-Така си и мислех – холограмите наистина са настроени да излъчват в същия спектър като околните скали – невъзможно да е бъде видяно каквото и да е било несъответствие между имагинерния образ и солидната маса с нито една от системите за визуализация, с които разполагаме. Единствено рентгеновото зрение успява да покаже, че има празно пространство отвъд, но от разстояние не повече от два метра – почти безполезно е. Към същността – в помещението, което е нещо като „фоайе”, има втора пещера, чиито вход е замаскиран с друг холограмен проектор.
-Отлично, Декс, винаги си бил най-любопитен и прозорлив от нас, добра работа. Какво откри?
-Точно каквото търсим, Рама – гараж. Множество ховърмобили и ховърциклети, складове с резервни части, цистерни с гориво и дори малка оръжейна. А и както виждам, изглежда не хабят от душите си, за да пазят това място. Както и да е, продължавам обхода, ще проверя всеки сантиметър от помещението, също ще внимавам и за нови скрити холограми.
-Разбрано, продължавай. Докладвай за всяко едно нещо, на което попаднеш, говори дори само ако имаш нещо наум или просто ти хрумне някоя мисъл – така може и ние да прозрем нещо.
-Разбрано. Декс, край.
След още няколко минутипо тесния коридор, се озоваха в огромна и мрачна пещера. Без специализираното им зрение, щяха да виждат само едно мрачно петно, дори и нощното им виждане се затрудняваше, което ги принуди да отворят всичките си шест очи. Намираха се на нещо като скалист бряг, не беше много широк, може би около десетина метра само, а отвъд него започваше езеро, черно като бездна, чиито далечен бряг се губеше на стотици метри в далечината. Стените блестяха от попепналата по тях влага, от ниския таван се спускаха хиляди остри скалисти шипове, като ров на крепостен замък. Усети как я полазват тръпки само при мисълта да се грумне в подобно нещо... Камо ли ако й се наложеше да го направи без костюм. Дори и тя не би посмяла.
Бронята веднага усети състоянието й и стимулира секрецията на адреналин. При нормални условия, щеше да й влезе кортизол, но Марилин я беше научила само в крайноекстремни животозастрашаващи ситуации да прибягва до него – а сегашната, за сега, не беше такава със сигурност.
Адреналинът я правеше и леко нервна, но се беше научила да владее агресивността си още когато я обучаваха на Бенаташ.
-И ти го усещаш, нали? Направо те побиват тръпки при самата гледка. – обади се Ханс до нея.
-Открих мокри стъпки, излизащи от езерото. – каза Джейни. – Може би все пак ще ни се наложи да се гмурнем.
-Да, определено. И все пак никой не би могъл да преплува цялото езеро без водолазна екипировка. – отвърна Рама и последва стъпките. Наистина имаше нещо логично в това, че вместо да отиват към коридора, откъдето бяха излезли, първо тръгваха някъде настрани.
На двадесетина метра от входа, зад издатина в скалата, откриха ниша, издълбана под формата на малко помещение. Точно както беше очаквала...
-Декс, докладвай? – обади се тихо Рама, докато гледаше пред себе си отрупаните рафтове с неопренови костюми, бутилки с кислород, водолазни маски и плавници, шлемове, вероятно с литиев пероксид и подводни скутери.
-Нищо ново, проверих помещението из основи два пъти, започвам трети обзор...
-Не, прекрати и бегом при нас. Попаднахме на следи.
-Разбрано, тръгвам.
Дотича при тях след половин минута.
-Ехааа... – въздъхна той. – Невероятно е, стига да не ни се наложи гмуркането.
Друго качество на отряда им, изградено с годините тренировки заедно – колективния ум.
-Определено ще се наложи, Декс. Водолазното оборудване, което открихме води единствено до тази мисл. Бих могла да си и помисля, че е сложено само за заблуда и е опасно да се гмуркаш в това езеро, но мокрите стъпки са красноречиви.
-Огледах помещението внимателно, но не открих други издатини, зад които евентуално могат да бъдат скрити тайни проходи. Не съм сигурен дали има холограми, трябва да огледам отблизо с рентгеновото зрение. Ще го инспектирам набързо. – каза Ханс.
-Разбрано, върви.
Мигел се отдалечи от тях и разпери рязко ръце, при което пет метровите му крила се разгърнаха като платно. Приклекна, отскочи високо, асистирано с рязък замах и след секунди вече беше преполовил половината разстояние до отсрещния край.
-Възможно ли е, ако там долу, под повърхността на езерото има някакви подземни пещери, входовете им също да са замаскирани?
-Всъщно е възможно, Джем. Което още повече усложнява същността на задачата ни.
Марилин разтвори ципите между пръстите си на ръцете и краката, затвори тези на ноздрите си и скочи във водата. Можеше да диша почти неограничено дълго време, тъй като литиевият пероксид, складиран в депата на бронята й, щеше да филтрира въглеродния диоксид, който излизаше от дробовете й.
Моментално зад нея дочу плясъците на Джейни и Декстър, които последваха. Зрението им под мрачната вода, която нямаше и грам досег с каквато и да е слънчева светлина, беше почти невъзможно – колкото и да напрягаха шестта си очи, не можеха да виждат на повече от два метра пред себе си – отвъд този радиус буквално бяха слепи.
-Тук е Ханс, огледах галерията, но не виждам нищо. Ще я прегледам още веднъж с рентгеновото и ще се присъединя към вас.
-Разбрано.
След няколко минути, когато отново потвърди липсата на резултат, телата им доловиха плясъка, породен от гмуркането му във водата, повече го усетиха, отколкото да го дочуят.
-Ханс, бъди така добър да поемеш дъното, ако обичаш. – каза Марилин.
-Вече съм там.
Претърсиха далечния край, периферията и дъното, но нито откриха пролука, замаскирана от холограма, нито и следа, подсказваща за подземен проход – изглежда просто, че нямаше нищо в тази област.
-Остана да проверим района, от където се гмурнахме. Знаех си, че така ще стане в крайна сметка. Трябваше да започнем от там.
-Голяма работа. Ханс. А и от кога не си ходил на плаж? Може да го приемеш като една от слънчевите бани на Дорадо...
-О, да, определено. Само дето липства златното небе, розовото слънце и безкрайната шир на кристалното лазурно море. Но ще задействам малко въображението си.
-Как иначе. Добре, този път всички ще се насочи в тази посока. И си отваряйте очите на дванайсет!
И този път – късмет! Наистина откриха нещо като подземна река, точно под брега на езерото, където се намираше входа към тази огромна галерия. Даже можеше да се каже, че двата вървят успоредно един под друг.
Поеха по него. Беше обширен, четиримата можеха да плуват рамо до рамо без да се бутат или да си пречат. Течението почти не го усещаха, беше толкова слабо, че можеха да го пренебрегнат – ако се оставеха то да ги води, щяха да се влачат с часове.
Още в самото начало подземната река започна да криви надясно.
-Усещате ли го? Не ми харесва накъде отиват нещата. Имам чувството, че много ще ни е яд след малко, но дано греша.
-Ти никога не грешиш, Ханс.
След няколко стотици метри, течението ги въздигна нагоре, проходът се смали значително, което ги принуди да заплуват един след друг и започна да криволичи. Преминаха през нова ниша, този път подводна, толкова добре впита в скалите, че от другия й край никога не биха я забелязали. И мигом попаднаха на скали – просто не можеха да продължат.
-Чакай, направи ми място да мина...
Ханс намери опора за краката си и натисна един сегмент от скалата.
Не малко беше учудването им, когато камъкът подаде и се плъзна нагоре. Когато Марилин, Декс и Джем се провряха, Рама задържа скалата от другата страна, докато и Мигел се промуши.
Изплуваха в друго езерце, доста по-малко от това, от което се бяха гмурнали.
-Знаех си... – въздъхна Ханс.
Разпознаха веднага пещерата, която бяха претърсили из основи преди няколко седмици, когато изгубиха дирите на пришълците.
-Добра работа са свършили. Толкова старателно я притърсихме, но не сме взели предвид факта, че може да се отваря само от другата страна. Явно това е нещо като авариен изход в случай на екстремни ситуации. – каза Рама.
-И на мен така ми се струва. Ще претърсваме ли още веднъж пещерата?
-Не, не мисля, че тук бихме могли да открием нещо. Наистина съм изключително сигурна, че това е само изход. Мисля, че направихме грешката да си помислим, че този път ще ни отведе донякъде и изобщо не се оглеждахме. Нека да се върнем, като този път го направим по-внимателно и по-обстойно, и най-вече нагоре – особено нагоре. Имам странно предчувствие.
-Да, аз също. Предполагам, че не ви се заобикаля отново отвън... – каза той и се гмурна обратно.
Рама, Джем и Декс го последваха. Когато достигнаха дъното и подвижния сегмент скала, Марилин и Мигел се разбраха само с погледи – двамата извадиха ноктите си, забиха ги като масло в камъка и го повдигнаха. Джейни и Декстър се промушиха и го задържаха от другата страна, докато го направят и те.
Предположението й се оказа напълно правилно – още след петдесетина метра откриха нещо като шахта, отклоняващата се вертикално нагоре от основния тунел. Поеха по нея и само след десетина метра водното равнище свърши и четиримата заплуваха един до друг.
-Интуицията ми подсказва, че сме на прав път. – обади се Мигел.
-О, да, определено, Ханс. – погледът на Рама беше привлечен от металните скоби, забити в скалата и изчезващи нагоре в мрака на шахтата. – Току-що открихме нашата стълба към рая... – изпласка се тя от водата и започна чевръсто, но изключително безшумно да се катери.
След тридесет метра се озоваха на нова площадка.
-Voilà!... – Декс впи погледа си в малкото помещение, оборудвано изключително с водолазна екипировка. – Определено сме на прав път, Рама.
-Мисля, че да. Но ни предстои да видим.
Освен шахтата, другият и единствен изход представляваше тъмен тунел (да не повярва човек) с влажни стени, който се спускаше плавно надолу.
След няколкостотин метра достигнаха до двойна метална врата.
-Точно за това идеше реч... – доближи се до нея Марилин и пусна рентгеновото си зрение. – Не виждам никого, нито сензори.
Хвана металната халка на едното крило и го дръпна бавно към себе си. Цялото пространство се изпълни от жалолитото проскърцване, което последна, имаха чувството, че всеки един в тези пещери ги е чул.
Още след сантиметър замръзна и спря. Почака да види дали ще се случи нещо, но не последва нищо. Разтвори я още съвсем малко, колкото четиримата да могат да се промушат и я захлопна обратно.
-Добре, оттук вече минаваме на камуфлаж. – каза Марилин.
Когато извъртя назад глава, останалите вече бяха изчезнали. Преди си беше правила експерименти в различните типове зрение – нощно, инфрачервено, ултравиолетово и дори ренгеново, но нямаше никакъв ефект – камуфлажът беше толкова перфектен, че не отразяваше в нито един спектър, нито хвърляше сянка – точно както технологията за замаскиране от най-ново поколение, с която тепърва започваха да оборудват корабите. Известно време правеше тези опити, но сега напълно беше спряла – в момента също се въздържа. Просто нямаше никакъв смисъл да се разсейва за нещо безпочвено, когато трябваше да бъде максимално съсредоточена.
Коридора, в който се бяха озовали, внезапно се изпълни със суматоха. Някъде пред тях мощният им слух долови сливащите се забързани стъпки, ходилата им доловиха нищожните вибрации по-скалите...
Марилин моментално се залепи до скалата. Знаеше, че и останалите са направили същото – не ги виждаше, но ги усети. Работата им в екип дотолкова им се беше превърнала в даденост, че не й се налагаше да им дава команди за всяко действие или маневри, когато бяха с включен камуфлаж – можеха да се разбират без думи, все едно множеството им колективни тренировъчни занимания им помагаха взаимно да си четат мислите.
Тропотът нарастна стремглаво, доближи ги все едно, че се случваше в ушите им, и то много преди няколкото забързани фигури на пръшилците да профучат покрай тях. После започна също толкова внезапно да намалява. Но броните им автоматично регулираха силата на звуците, които допускаха до слуха им, така че продължиха да ги чуват още известно време.
Продължиха напред безмълвно. Звуците зад тях още не бяха стихнали напълно, когато отпред отново започнаха да дочуват други такива – смесени гласове, като че ли се водеше изключително разгорещен спор. Метър след метър, тоновете се усилваха, което й даваше възможност бегло да започне да разпознава отделни думи, виждаха и струящата бледа светлина зад ъгъла, откъдето бликаха разгорещените разговори.
Когато се приближиха на няколко крачки, Марилин надзърна предпазливо зад ъгъла не защото се боеше, че ще я видят (не биха могли по никакъв начин), а да не би някой внезапно в същия момент да изкочи и да се блъсне в нея или някой от тях – Рама беше убедена, че останалите следват плътно движенията й и дори усети как Джейни леко се допря до нея. Би се получила неловка ситуация, ако някой от тези пришълци се блъснеше в който и да е от тях – нещо, напълно невидимо. Първо, че веднага, щяха да заподозрат, че човеците най-накрая са открили и нахлули в базата им, и щяха да затегнат максимално бързо мерките за сигурност – не, че това по някакъв начин би могло да спре отряда им, но не искаше да превръща операцията в кървава баня. Щеше да им се наложи да предприемат някакви извънредни противомерки според ситуацията, които евентуално щяха да се състоят в обезвреждането на всеки член на Съпротивата, на който попаднеха по пътя си към вътрешността на базата им. Но знаеше, че в отчаянието си, пришълците, щом осъзнаят накъде ще се наклонят везните, със сигурност ще се опитат да посегнат на Мартин, а Марилин в никакъв случай не беше убедена, че ще успеят да стигнат първи до него, за да го спасят. Затова им и оставаше само едно действие – да внимават, да чакат и търпеливо да се промъкват, разчитайки единствено на най-ценното, което притежаваха за подобни ситуации – камуфлажите си.
-Добре сега, момичета и момчета, случайте ме много внимателно. Ще продължим напред изключително предпазливо и ще се опитаме да намерим помещението, където държат Мартин и евентуално да се установим там, за да го защитаваме. После ще уведомим командването и ще действаме съобразно заповедите. Тръгваме!
Единственият начин, по който можеха да доловят присъствието им, бяха чрез вторични признаци – стъпки по пода, ритнати камънчета, преминаване през помещения, където светлината осветяваше ясно частичките прах или просто без да искат се блъснеха в някого, но Марилин нямаше нужда да им го казва – всички те го знаеха много добре, а Рама им имаше безгранично доверия – освен, че с повечето беше служила от над двадесет години, бяха изградили една връзка помежди си, която я караше да ги чувства като кръвни братя и сестри – така, както чувстваше Амарис и Елерет. Така й липстваха само. Нямаше търпение да ги види най-накрая след десет години и знаеше, че ключът към това ще бъде успехът на отряда й в тази мисия – и всички щяха да могат да се приберат у дома за дългобленуваната заслужена почивка.
Когато завиха зад ъгъла, моментално попаднаха на двамата мъже, продължаващи да спорят разгорещено. Един друг се беше привел до четвърди, който лежеше проснат на пода в безсъзнание. Имаше и друг, чиито гръб и горни дрехи бяха обгорели до неузнаваемост, все още се издигаше зловонна мараня от туловището му – беше паднал по лице на пода до изхода (или вход, зависи от коя страна се погледнеше) на това помещение. Беше повече от видимо, че е застрелян с някакво микровълново или лазерно оръжие – и такъв беше резултатът, когато не се носеше бронежилетка.
В помещението имаше и още няколко други души, но не им обърнаха внимание – просто стояха и не вършеха нищо.
-Явно Мартин е влязъл в действие. – каза Мигел.
-Мислиш ли? Искам да послушам малко за какво спорят. – отвърна му Марилин и се скри в сянката на далечната стена.
-Тук сме, никъде няма да ходим. – допълни той.
Рама се усмихна леко, заслушвайки се.
Общо взето, нямаше много полза от цялата работа. Разпозна и двамата. По-високият и добре сложен беше Карил Арл, ренаецът, когото считаха за лидера на цялата тази история около Съпротивата. Другият беше Естел Харис – заместникът му. Възрастта на него му се беше отразила много по-настоятелно...
Беше виждала снимки и на двамата от младините им и въпреки изминалите десетилетия, симетрията в чертите им беше ясно доловима на база на това, която беше запомнила. И сега спореха за нещо, което си беше чиста дилема – ако ги оставеха да избягат (двете жени с ховърциклета), имаше огромна вероятност да ги заловят и да изкопчат всичко от тях – хората наистина имаха много добри методи за това (според собствените думи на Арл.). По-лошият вариант беше сами да издадат скривалището на Съпротивата им. И съдейки според гледката на която попаднаха – страховете им бяха крайно основателни.
Само ако знаеха вече нещата колко много са се съкратили...
От другата страна стоеше това, че ако излезеха и ги последват, отрядът им трябваше да бъде от поне двама-трима души, съдейки се по уменията и способностите, които притежаваха двете жени, а опасността някой от патрулите тогава да ги засече, беше голяма. Марилин се радваше искренно, че не е на тяхно място – в тренировките й я бяха принуждавали да избира по този начин, но не й в истинския живот.
Лидерът накрая надделя. И дори изпрати Естел и още двама от подчинените си извън скривалището им да последват първата група, с която се разминаха по коридорите.
-Мигел, тръгвай след тях. Веднага щом излезеш от пещерите, докладвай на „Скайрим” и изискай заповеди – моите са да ги следиш неотлъчно, освен ако не получиш някакви други от командването.
-Тръгнах... – обади се той в ухото й.
И наистина – бронята долови леката промяна в движението на въздуха, дотолкова нищожна, че всеки друг би я приел за едно от вечните течения, изпълващи тези криволичещи мрачни тунели. Но имаше и нещо друго... Усещаше самото излъчване на броните, електромагнитните лъчения на мускулите им, магнитните полета, които нервните им системи образуваха. Обшивката им беше екстремно чувствителна – можеше да долови всяка една промяна в околните енергии – нещо, което само най-прецизните човешки измервателни уреди можеха да свършат. Чувстваше, че в момента Джейни е плътно до дясното й рамо, а Декс – малко пред тях двете. Усещаше и това на пришълците, но значително по-слабо от тяхното.
Карил Арл и няколко от подчинените му тръгнаха напред по виещия се коридор. Марилин ги последва плътно, долови как и останалите я последваха отблизо – спазвайки известна дистанция, за да имат пространство за маневриране при непредвидени ситуации.
Не след дълго достигнаха до двама души, които изнасяха поредната жертва на тези извънредно необичайни събития – млада жена с извита по неестествен начин глава. Лидерът й останалите двама мъже ги подминаха, правейки се, че не ги забелязват – все едно тази гледка изобщо не съществуваше за тях.
След няколко последващи завои по тунелите, достигнаха може би до най-сериозната трудност, пред която евентуално щяха да се изправят – двойната метална врата с пазачи пред нея. Приближи се внимателно и включи рентгеновото зрение – видя, че от другата й страна също има стражи. Определено щеше да бъде пречка... Освен ако...
Вратата се отвори широко и Карил Арл и двамата му подчинени преминаха входа. Рама не помръдна. Нито когато започнаха да я затварят от вътрешната страна.
Изобщо и за миг не се усъмни, нито в шансовете им, нито в нея.
-Готово, вътре съм. – прошепна тя в ухото й.
И за миг не беше изгубила вяра в нея. Още щом почти спря да усеща присъствието й. Джейни винаги беше най-чевръстата, бърза, пъргава и ловка от цялата им група, даже и от много голяма част от целия им батальон.
-Отлично, Джем. Разучи за нас, ако обичаш. След малко и ние идваме.
-Тъй вярно, слушам. „Гем”, край!
-Да изчакаме, да не ги упояваме. – каза тя на Декс.
Определено щяха да се учудят ако пазачите изведнъж започнат да се държат странно, особено след настоящите събития – само щяха да им донесът допълнителни съмнения.
Скоро довлякоха трупа на жената и издебнаха момента, в който единият от стражите им отвори широко вратата, за да я внесат, промъквайки се предпазливо между пазачите и другите мъже. Как само й харесваха тези игрички понякога...
На Бенаташ обожаваше тази част от военните игри и учения, където хората от „БИОШОК” и „ХИМЕРА” се изправяха едни срещу други в занятията, където разузнаването, промъкването и работата в стелт-режим бяха с най-значим приоритет за постигането на успех и определянето на крайния победител. И тогава използваха не само отредените им за тренировки сгради и помещения, ами и целия вкопан под повърхността комплекс – жилищни, индустриални и производствени части, както складове, лаборатории и ферми. Понякога игрите продължаваха с дни и много често цивилните служители ставаха „неволни жертви” на стратегиите им за победа. И само колко много желаеше отново да участва в настоящите на Бенаташ, където нещата не бяха на живот и смърт...
Е, от десетина години чакаше, щеше да потърпи още няколко месеца. Сега същинската работа беше определяща за това как щеше да се развие бъдещето й – закачките между събратята и сестрите й можеха да почакат малко.
-Е, Джем, ние също сме вътре. Игричките могат да започнат.
-Мисля, че открих къде държат Мартин. Единственото помещение наоколо, което е под охрана. Продължавам огледа, „Гем”, край.
„Е, нещата отиват към края си...” – помисли и Марилин.
Можеше да се закълне и че през ума на Декстър премина нещо подобно.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 06 Dec 2013, 21:45
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Там, където нещата приключват


Няколкото мощни бумтежа го изкараха от дербите на неспокойния му сън. Преди минути беше дочул суматохата отвън в разсъницата си, но толкова искаше да се отърве от същността на това, което беше извършил, че си наложи да заспи почти веднага.
Отхвърли завивките и се надигна – колкото повече го отлагаше, толкова по-трудно щеше да му бъде впоследствие да се изправи срещу него. Не бързаше много, в известна степен предполагаше какво го очаква. Но последвалото надмина и най-смелото му въображение...
-Дай ми една основателна причина да не ти разпилея мозъка по пода...
-Не мога в момента. Затова ако смяташ, че ще постигнеш нещо с това, давай, take your shot...
Карин изръмжа и натисна спусъка. Но нищо повече не се случи, механизмът само изщрака, вкарвайки патрон в цевта. Оттук насетне вече ставаше критично...
-Така си и знаех. – отвърна Мартин, без да му пука за сериозността. Дори не беше мигнал. – Никога не ти е стискало да направиш каквото и да е било.
„Мартин, млъкни, да ти се не види! Веднъж вече спечели тази хазартна игра, късметът ти няма да е вечен! Не го предизиквай повече!” – почти изкрещя в ухото му Никс.
Физиономията на Карин изведнъж беше станала каменна. Прибра пистолета в кобура си.
-Обещавам ти, веднага щом си свършиш работата, лично ще те застрелям и хвърля на песоглавците...
-Ще се постарая да го запомня. – отвърна Мартин, като отговорът му беше предназначен повече за изкуствения му интелект, отколкото за Карин. Но и двамата нямаше как да го знаят, нали?
-Какво общо имаш с изчезването на Йена и Лея? Какви глупости си им наговорил, по какъв начин си ги подбудил?
-Моля? Изчезнали? Какво имаш предвид?
-Не ми се прави на ударен, Бенет. Зададох ти конкретен въпрос.
-Не съм направил нищо нередно. – отвърна безлично инженерът.
-Нито знам как да приема думите ти, нито изражението ти. Противната ти физиономия ми казва, че ме лъжеш, не защото не трепна, а точно обратното – дори не мигна. А думите ти... „Не съм направил нищо нередно.”. Да, наистина... Не си направил нищо нередно за себе си. Но тези нередности не включват нас в себе си.
-Нямам какво повече да ти кажа. Върши си работата и ме остави да спя. Аз утре също имам работа, а когато не съм си отпочинал, не мога да си я върша пълноценно. Вие ще изгубите от цялата тази работа, не аз – не бързам за никъде.
-Ще си поговорим пак, Мартин. Утре най-подробно ще те проверя какви си ги надробил...
-Успех...
Карин го изгледа, след което излезе от помещението, затваряйки след себе си.
Мартин отстъпи крачка назад, вече знаеше какво ще види. Беше чул, когато нещо в тази стая се свърза към биочипа в ухото му и му каза нито да мърда, нито да се шашка, усети и как този някой беше застанал между него и Карин като щит.
-Добре среща, „БИОШОК”. – каза тихо той на черната фигура, която се материализира на метър от него.
Множеството власинки, от които беше слепена маската на жената се разделиха и плъзнаха встрани, прибирайки се между мускулите на костюма на лицето и бузите й.
-Радвам се, че ви виждам в относително добро здраве, господин Бенет. – погледна тя леко посинената му буза.
-Какво да се прави, гостоприемство. Липства им нашето. Радвам се да се запознаем, Мартин Бенет.
-Марилин Елмендорф.
-Има ли още някой в стаята? Мисля, че усетих и някого зад себе си.
-Декстър Лоредо. – чу той гласа му отзад. – Джейни в момента разучава комплекса.
-Мога доста да ви помогна в това отношение, мис Марилин. Какво смятате да предприемете сега?
-Много елементарно, господин Бенет. Викаме останалите. След това обезвреждаме всички, завързваме ги и ги извеждаме.
-Не че подлагам възможностите ви на съмнение, момичета и момчета, но в тази дупка има около двеста души. Ако не срещнете трудности, то поне ще ви отнеме известно време да го направите. Да не говорим, че някой може да избяга....
-Доколкото видяхме, само една шахта води към изхода. Разклонението е после. Имаш ли идея дали има някакви други скрити пространства?
-Мисля, че не. Много не съм обикалял, не ми разрешават, а освен това ме и следят зорко, да не говорим, че достъпът ми е ограничен. По двадесет часа на ден съм затворен в тази стая
-Джем, внимателно претърси за някакви скрити изходи. Не искам да изпуснем никого.
-Тъй вярно, слушай. – дочу гласа на младото момиче в биочипа си.
-Тук е „Ханс”, вътре съм. Слушайте как стоят нещата... „707”-ми ще завардят всички открити досега изходи, флота и сухопътните ще образуват плътен обръч около планината. Четирима от „ХИМЕРА” тръгнаха след двете групи, а пък Джема, Ренли и останалите двама от химиците продължават да следят двете жени. Задачата ни е следната: да завардим вътрешните изходи и да пазим инженерът. Когато сме готови, „707”-ми пускат нервно-паралитичния газ. И завързваме всички. Останалите отряди са на позиция, флотата пътува насам. Скоро ще получим зелена светлина за действие.
-Тук „Рама”, разбрано, Ханс. Мигом щом Джейни приключи с огледа, ще докладваме и за нашата готовност. Обаче има един проблем – Мартин няма противогаз.
-Ще се опитам да му отмъкна един от оръжейната.
-Невъзможно. – мигом отвърна Джейни. – Заключена е, а освен това се пази от двама души. И не спят на постовете си.
-Не се притеснявайте за мен, ще изгубя съзнание само за час-два. Поносимо е. И без това сега трябва да спя.
-Рисковано е, Мартин. Командването ще ни направи за нищо.
-Ако трябва ще подпиша документ, в който напълно съзнателно съм знаел какво ще се случи...
-Не, няма да е необходимо...

„Снайпериста” беше неголяма космическа платформа, намираща се в геосинхронна орбита над Алмейра, точно над пустата скалиста територия „Етарл”, където предполагаха, че се укрива „Съпротивата”. Представляваше широкоспектрален космически телескоп, чиито диаметър можеше да се разгъва до десетки километри. Изработен по модел на исполинските междупланетарни предаватели, но по съвсем друга технология и с коренно различна функция. На практика нищо не го различаваше от наблюдателната система на големите космически кораби – фотооптичното му покритие беше същото, софтуерът работеше по идентичен алгоритъм, бивайки управляван от изкуствен интелект, чиято задача беше да елиминира човешкия фактор откъм наблюдателната му страна – целта му беше да открива множество обекти и да ги следи без предварително зададена команда – това всъщност е криеше в основата на програмата му. Хората не винаги можеха да забележат всички обекти, да претърсят област двеста на двеста километра пиксел по пиксел за наносекунди и проследят множество обекти едновременно – ако целите бяха повече от една. Не и без помощта на необходимите софтуерни средства.
Целта на Инглис беше да прави точно това – да преглежда топографията за всеки един обект с размери по-големи от тези, зададени в настройките му и да ги проследява без да губи ги от полезрение – и можеше да прави това с десетки хиляди души едновременно, без дори ядрото му да се затормози.
Ролята пък на човешкия фактор се състоеше единствено в това да й кажат кога и по кого да стреля.
„Снайпериста” разполагаше с няколко доста мощни микровълнови, лазерни и гама-лъчеви оръжия, предназначени да стрелят от орбита към повърхността по всеки един обект – жив или нежив. Искаше й се да има и няколко гаусови и плазмени оръдия, но първо че искаха неимоверна мощност и второ, че снарядите и лъчите им не можеха да се доближат дори мъничко до скоростта на лъчевите оръжия – триста хиляди километра в секунда. Което, да стреляш по цел от няколко десетки хиляди километри височина, си беше съществено предимство.
Всеки голям кораб би могъл да изпълни предназначението на „Снайпериста”, но явно командването считаше проблема със „Съпротивата” за не толкова значителен спрямо другите, които си имаше – с рена’ар и дран (добре, че „деветките” от половин век не се бяха мяркали) и затова големите космически съдове доста му се свидеха – никога не бяха позиционирали съд, по-голям от фрегата в системата на Алмейра откакто я бяха окупирали, а те бяха негодни да свършат нужната работа. Затова и най-накрая се бяха решили да построят специален обект за тази цел, който да позиционират за постоянно, вместо да отделят цял скъпоценен крайцер, пази боже линеен кораб.
Само не можеше да си обясни защо са го направили чак сега, защо едва след петдесет години предприемат някакво действие. Е, едва ли някога щеше да го разбере, затова спря да се терзае с безсмислени въпроси и се съсредоточи върху настоящата си работа (която никак не беше много).
Лиана Бенет зададе няколко команди и отново върна на централния екран пред нея образа на двете жени на ховърциклет. Периферните монитори показваха картини на шестте души, чиито две части се бяха обединили в една група преди броени минути и се движеха плътно по петите им. „БИОШОК” и „ХИМЕРА” пък следяха всички пришълци от дискретно разстояние – не ги виждаше на нито един от сензорите, понеже бяха замаскирани, но компютърът беше програмиран да използва за позиционирането им комуникационното общуване между отрядите и „Скайрим”, за да определя точното им местоположение, а по време на радиомълчанието използваше алгоритъм, който да изчислява приблизителната им позиция и вероятния път, по който щяха да преминат.
Не й харесваше накъде отиват нещата. Двете жени пътуваха право към Неарда – никой нямаше да ги спре да навлязът в него по това време на нощта, но мигом щом го направеха, следенето им щеше да стане доста трудно – можеха да изчезнат за секунди и тогава никой повече нямаше да ги види – дори „БИОШОК” нямаше да са в състояние да ги открият. Въпреки че нещата с групата стоеше по друг начин – тях никой нямаше да ги пусне в града без проверка, а вероятността властите да ги сложат на мястото им беше огромна.
-Говори „Еклипс”, до вниманието на преследвачите от „БИОШОК” и „ХИМЕРА”. Двете жени...

Разделиха се в предградията с ниските сгради на Неарда. И двете осъзнаваха, че когато си обърнат гръб една друга, повече няма да се видят – независимо как се развият животите им оттук-нататък. Това щеше да бъде последната им среща. Колкото и да не им се искаше това. И без значение какво направят по въпроса.
-(Какво смяташ да правиш сега, Лея?) – попита Йерин.
-(Не знам... Може би ще пообиколя малко... Толкова много неща искам да видя.)
-(Разбирам...) – сведе глава сестра й.
-(Ами ти? Ще се установиш ли някъде?)
-(Да. Или поне ще опитам.)
-(Е, желая ти успех тогава, сестро. От цялото си сърце. Наистина. За мен вече всичко е прекалено късно. Още от самото начало дълбоко в душата си съм знаела, че нашата кауза е загубена. И вече нямам за какво да живея.)
-(Напротив, още не е късно, Лея. Последвай ме, ела с мен...)
-(Не, не мога. Най-малкото заради това, че поради делата си не заслужавам да живея в този свят, изграден с толкова много труд и любов на събратята ми. Най-малкото и заради теб. Не искам сянката на злините ми вечно да те следва. Ти си добра, мила, винаги си можела от всички негативни чувства да извлечеш нещо положително, красиво... А аз... Аз не се научих да живея. Аз мога само да мразя.)
-(Никога не е късно за промяна, Лея. Никога не е късно да заживееш по своя воля...)
-(Напротив. За мен е късно. Вече съм преполовила живота си, не мога да го изживея наново, все едно нищо не е било преди. Сбогом, Йерин. Сбогом, сестро.)
Йерин се хвърли върху врата й и я прегърна с всичка сила. Буцата в гърлото й не й позволяваше да диша – всичко се превърна в хлипове, сълзите намокриха рамото й. И въпреки факта, че ледената обшивка около сърцето на сестра й беше започнала да се разчупва, тази искренна сестрина милувка не можеше да промени почти нищо – защото самото й сърце се беше превърнало в парче лед.
-(Ако изпиташ нужда да ме видиш отново...Ако почувстваш, че имаш нужда от сестра си... Потърси ме. Защото аз винаги ще се оглеждам за теб, Лея. Сбогом.)
После всичко се случи мълчаливо и мъгливо – под въздействието на бучките в гърлата им и сълзите в очите им.
Йерин просто наблюдаваше как сестра й се качи на ховърциклета, потегли и образът й се смаляваше по малката осветена улица. После се обърна, впи поглед в пластмасовите павета и продължи в другата посока незнайно накъде.
Нещата определено никога вече нямаше да бъдат същите.

-Говори „Еклипс”, уведомих властите на Неарда, че преследвачите също са се насочили към града. „ХИМЕРА” са след тях, пращам „Полтъргайст” 1-2 и „Фенрир” 1-2 от авангарда на флотата да ги пресрещнат... – съобщи Лиана Бенет.
-Говори Елмендорф, разбрано. – каза Леонард. Вече нямаше смисъл да се крие, така че беше поел лично командването на цялата операция от мостика на „Канум Венатикорум”. И все пак единствено капитанът разбра истинската му принадлеждност – другите нямаше смисъл да се нагърбват с това бреме. – Снайперистът да не ги изпуска от око, вкарай алгоритъма за предполагаемия им път.
-Разбрано, ще инструктирам Инглис допълнително.
-Хавиер, пренасочи и „Викерсон” 1-3 към основната група на преследвачите. Да ги пленят при първия удобен случай.
-Разбрано. – отвърна Хескер, който се беше настанил на пулта, до комуникационните офицери.
-А какво ще правим с двете жени? – попита капитан II ранг Рагнар Атлинг, командирът на кораба.
-„БИОШОК” да продължават да следят тази без ховърциклета. „Полтъргайс 1-1 и „Фернир” 1-1 да се пренасочат и да следят другата. „ХИМЕРА” да се връщат.
-А заповедите относно тях?
Леонард Елмендорф се замисли. Но не за дълго. Типична черта на рода им.

-(Властите са блокирали входа.) – докладва Нин, зяпайки през бинокъла си. – (Не можем да влезем в града без да си пробием пътя със сила. По-малко от нас са, но веднага ще викнат подкрепление, а и оръжията ни не са толкова мощни колкото техните.)
-(Какво ще правим сега?) – попита и Лок. – (Не можем да продължим, но не можем и да се върнем просто така...)
-(Ако се върнем, властите ще ни проследят. А и ако не спрем онези откачалки... С всички ни е свършено.)
-(Какво ще правим, Естел? Какво следва оттук-нататък?)
Щурмовакът, който изникна над тях сякаш от нищото, значително улесни избора им.

-Тук е „707”-ми, говори „Хетклиф”. Открихме вентилационна шахта, също замаскирана с холограмен проектор. Пускаме...

Осъзнавайки неизбежния край, Естел тъкмо понечи да насочи оръжието срещу главата си, знаейки че ако го пленят ще изтискат всичко от него, когато от огромния щурмовак изстреляха малка капсула, която се пръсна точно в краката им.
Нервно-паралитичния газ подейства за по-малко от секунда.

Странно, не помнеше да е заспивал...
Не би могъл да заспи, не и след всичко, което се беше случило. Затова искренно беше стъписан, когато се събуди...
Разбира се, тези неща ги осъзна много по-късно. Всъщност, първото, което усети, когато се свести, беше адската жажда, изгаряща гърлото му. Имаше чувството, че дробовете му горяха, а в през дихателните му пътища тече лава. Отвори очи, но ги стисна веднага – толкова много му запариха, че сълзите мигом потекоха и намокриха бузите му – после нещо полепна по тях, като плат на дреха. Едва сега разбра, че някой му е сложил непрозрачен чувал (в началото се зачуди защо е толкова тъмно в помещението) на главата му – единствено бегло сияние прозираше през него, крайно недостатъчно, за да може това му сетиво да визуализира някакъв ясен образ. Затова и не му беше трудно с лекота да пренебрегне факта да се уповава на зрението си.
Когато се опита да се изправи, осъзна и още нещо – не можеше да движи свободно ръцете си, бяха вързани зад гърба му. Просто се повдигна няколко сантиметра и тупна обратно на пода. Долавяйки движението около себе си, се размърда по-упорито, надявайки се някой да забележи, че е дошъл в съзнание. И наистина – опитът му пожъна резултати. Веднага дочу стъпки някъде отстрани себе си, извъртя глава рязко по тяхна посока, все едно забравил, че през чувала не може да вижда нищо.
Две мощни ръце го хванаха за мишниците и го изправиха, сякаш беше лек като пухена кукла.
-(Какво става? Какво се случва?) – простена той през парещото си гърло.
-Слагаме край на купончето ви. Време е да си поговориш насериозно с някого. – отвърна му един женски глас.
Не знаеше къде се намира, нито можеше да предположи къде ще го отведат. Въпреки че вече беше започнал да подозира донякъде какъв вид среща го очаква...
Няколко врати изскърцаха, после слязоха по няколко стълбички (четири), което му подсказа, че все още може би е в скривалището им и предположи къде може да се намира, и го бутнаха грубо върху един стол.
Свалянето на маската беше толкова неочаквано и внезапно, че когато светлината заля очите му, имаше чувството, че го пробождат с игли – толкова силно ги стисна, че клепачите го заболяха. Кой знае колко зачервени бяха от проклетия газ, с който ги бяха приспали...
-Отвори очи... – каза друг женски глас и усети как нечии пръсти докоснаха бузата му.
-Моля?
-Казах да отвориш очи. – и пръстите й се опитаха да разтворят клепачите му.
Карин стисна зъби и ги отвори...
В проблясъка видя някаква ампула на сантиметри от него, нещо изсъска и впръсканото газообразно вещество го накара да ги стисне отново.
-Ваш’та...
-Нищо ти няма, след малко ще мине. Сега отвори уста... – и го стисна за бузите.
Карин и този път се подчини. Веднага почувства как спреят заля гърлото му, все едно беше безценна глътка вода след дни на жажда, усещането за изгаряне изчезна напълно след няколко секунди.
Осмели се да отвори очи. Нищо не го дразнеше, с няколко бързи премигвания изчисти остатъчните сълзи и светът му придоби обичайните си ясни форми.
-Видя ли, че е по-добре така? – усмихна му се жената пред него.
Въпреки че не можеше да я види. Беше от глава до пети във военна броня, с глава по-висока от него.
Тя прибра флакончето със спрей в един голям куфар, пълен с медицинско оборудване, кимна на един човек, който се държеше на разстояние от тях и излезе от столовата. Точно както беше предположил за мястото, в което го бяха завели.
-Кой сте вие? Какво искате? – попита най-накрая Карин, виждайки че никой няма намерение да заговори. Хвърли деликатно погледи на двамата войници, също в пълни бойни костюми, които стояха дискретно от двете му страни.
Мъжът се обърна, взе един стол и седна на масата срещу него.
-Кой съм аз ли? „Нетрал” говори ли ти нещо?
Карин го изгледа с ококорени очи.
-Точно така. А това, което исках, вече е постигнато.
Едва сега осъзна, че през целия му съзнателен живот го бяха правили на глупак.
-Съпротивата е свършена, Арл. Това е краят на всичко.
-Какво следва? Какво ще ни направите?
-Само това, което сте си заслужили. Ще покажем на заблудените ти подчинени истинския свят, който създадохте благодарение на нас. И съм сто процента сигурен, че ще им хареса много повече отколкото този измисления, в който ги принуждаваш да живеят в невидение.
-Докато и последния от нас диша, никога няма да забравим това, което сторихте на Аралдон! Никога няма да успеете да ни вържете на каиш и да ни укротите! Винаги ще има някой, който да се бори за нашата кауза – и това ще бъде докато сърцето на последния ренай не спре.
-Мисля, че те очаква голямо разочарование в тази насока. Нямаш представа пък мерийците колко са доволни, че вече почти не остана никой от вашия вид – и най-вече за това, че спряхте да им бомбардирате градовете и ги оставихте да си живеят намира. – отвърна мъжът и стана от стола.
Двамата войници хванаха Карин под мишници и го изправиха.
-Какво правите? Къде ще ни водите?!
-Казах ти вече, Арл – ще ви интегрираме сред себеподобните ви. И повярвай ми – те са готови да ви посрещнат с разтворени обятия.
Карин го изгледа едва ли не невярващо.
-Учудващо, нали? Особено след всичко, което сте им причинявали. Изведето го.

Това беше първия път, когато напускаше скривалището им от години.
Още не можеше да повярва как изобщо ги бяха открили... По толкова балъшки начин... Винаги дълбоко в сърцето си беше знаел, че Йерин и Лея ще са разколничето на всичко. А и тази съмнителна мисия с инженера и огромния риск, който пое около него... Трябваше да се досети по-рано накъде ще поемат нещата, интуицията му крещеше, но жаждата му за успех винаги беше вземала превес над действията му.
-Така и не разбрах името ви... – попита Карин, докато го водеха по коридорите.
Заедно с множеството от подчинените си. Нито един от тях все още не осъзнаваше напълно какво се случва, той беше единственият без чувал върху главата, който можеше да се наслади на оскъдната светлина.
-Леонард Елмендорф. Полковник от разузнаването. Повече не ти трябва да знаеш.
-За съжаление, научих повече от колкото ми се иска. Вие сте бил разузнавателния ми източник от самото начало, нали? Вие сте ми изпращал всичката разузнавателна информация и скиците на безполезни оръжия, с надеждата да изкарваш подчинените ми извън скривалището да ги тестват и да ги кълвете един по-един.
-Наистина си толкова находчив, колкото очаквах, Арл. Жалко, че се издъни толкова балъшки. Но се очакваше. Не сте на нашето технологично ниво.
-Това е ясно. Опитахме най-доброто. И все пак – щом всичките източници, от които черпех информация са били поставени?...
-Точно така. И посредниците също са мои подчинени.
-Толкова добре си владял положението, защо не приключи мъките на всички ни по-рано? Защо си игра с нас цели десетилетия? И тази история, която спретна на всички ни с инженера... Защо ти трябваше да инсценираш всичко това, като можеше да го направиш по много по-лесен начин.
-Това, Арл, вече не е нещо, което те засяга. Иначе, имаш адмирации за добрата позиция. Вече разбрахме, че това е стар правителствен бункер от времето на войните с Аралдон, който не фигурира в нито една карта или документ. И е снабден със собствени ферми, подземни реки и езера, и генератори от възобновяеми източници. Можели сте още столетия да изкарате по този начин.
-Съмнява ме. Повечето ни генератори сдадоха багажа още преди десетина години. А другите са на ръба. Едвам преживявахме последните години, фермите...
-Опасявам се, че вече няма да се нуждаете от нищо подобно. Ще се влюбите в новия си живот.
-И все пак никога няма да забравим, че унищожихте Аралдон.
-А пък вие се опитвахте да унищожите Алмейра десетки години преди нас. Това, че сте от една система, не ви оправдава повече от нас. Но пък ще ти кажа един добре известен факт, в който много скоро ще се убедиш лично – както вече казах, мерийците са страшно доволни от това, че популацията ви драстично намаля.
-Ти си безсърдечно копеле, Елмендорф.
Видя как полковникът само се усмихна под нос.

Вън от пещерите, лунното сияние на Аралдон хвърляше мека светлина по целия терен. Правеше го да изглежда призрачен и синьо-сив, но всъщност беше толкова приятен и успокояваш.
Войниците от „ХИМЕРА”, „БИОШОК”, „707”-ми и обикновената пехота бяха изкарали всеки един член на Съпротивата от свърталището им. Масата от учудени и завързани насядали по скалистата земя тела, несмеещи да гъгнат от стъписване, беше подредена плътно пред входа на пещерата. Плътния кордон от танкове, бойни машини, андроиди, дронове, куадрокоптери, уолкъри – двукраки, четирикраки, шесткраки и дори осмокраки, плюс няколкото метални зверове, придружени от солидната подкрепа на въоръжените до зъби войници, от глава до пети в брони и с мобилни радари и сензори, правеха бягството невъзможно за когото и да е било. Отвъд тях, наоколо бяха накацали изтребителите, щурмоваците и останалите самолети, а в далечината се простираше титаничната осанка на „Канум Венатикорум”, зависнал на няколкостотин метра над скалистите върхове.
Майкъл Хетклиф се приближи до него. Беше прибрал визьора на шлема си.
Елмендорф видя загриженото му лице и изчака войниците, които водеха Карин да се отдалечат от тях, така че да са само двамата.
Изключиха всички комуникации.
-Хавиер е получил съобщение директно по квантово-телепортационната комуникационна линия. – сниши той гласа си до шепот. – Това е извънреден протокол, полковник. Идва директно от Върховното командване.
Малко неща можеха да учудят Леонард и това беше едно от тях.
Защото Върховното командване беше на Земята.
Но това, което го втрещи, бяха новите заповеди.

Не след дълго, реши да се запъти право към Сан Куентин. Искаше да види титаничните сгради и писти, за които толкова много й бяха разказвали, множеството елегантни постройки на Валто, който лежеше като брат-близнак в подножието му.
Да, но какво следваше след това? Цял живот й бяха втълпявали определени принципи, придружени с дадените за този начин на поведение морални ценности, само за да може един ден, ако случайно започнеше да си задава някои нередни въпроси, да не може да се откъсне от начина си на живот. Но едва сега осъзна, че цялата работа всъщност е за друго. При тази им степен на подчинение лесно можеше да се оттърси от лоялността си към някого. Но системата, по която беше живяла годините си й гарантираше едно със сигурност – ако я напуснеше, после нямаше да знае какво да прави с живота си.
Точно както се случваше сега. Съпротивата толкова много задълбаваше в съдбата на всяка една от личностите си, само за да е убедена, че никой няма да може да има друг живот, освен този, отдаден на борбата срещу човеците – нима това не беше по-голямо зло? – да отнемеш правото на избор, да го държиш в сляпо подчинение за безпочвена кауза, гонеща лични интереси и да го хвърлиш в една безнадеждна война – отколкото това, което хората бяха извършили спрямо тях? Да премахнат завинаги вековният им естествен враг и да им създадат един хабитат, изпълнен със спокойствие и изобилие? Но лея осъзнаваше и друго – най-големия враг на системата им бяха самите те – душата им, старите им същности, които живееха в тях и гонеха старите порочни порядки, не мощежи да се оттърсят от неморалните им възгледи и безстойностните им ценности. Нещо, което Съпротивата им отчаяно се опитваше да върне, за да вземе свободата на всички, да я изтръгне от истинската им форма, да я обработи и предложи под една друга, лъжлива форма, точно както правеше и до сега с тях, като едновремешните правителства, преди появата на човеците, които им дариха десетилетия утопия...
Именно и затова хората нямаше никога да спрат да ги преследват докато не отстранят и това последно паразитно звено от първокачестваната им система. Никога нямаше да се откажат от труда си, никога нямаше да оставят малка недъгава клетка да диктува здравето на целия организъм. Защото Съпротивата беше точно това – злокачествено образувание, което заплашваше цялостта на новото устойчиво тяло на събратята им, от което те никога вече нямаше да се откажат – по единствената причина, че то им харесваше много повече, отколкото старите им мършави и недъгави такива. А тя (колко болезнено само беше осъзнаването й...) беше точно такова – злокачествено звено, изпълнено с ненавист и омраза към всичко живо, искащо да го подтисне и смаже всичко красиво и новоизградено. Колко жалка беше само... Колко жалко беше всичко това?
„(Е, как се чувстваш като паразит?)”
Можеше да поеме и през прохода Ерин Ханра на Ардитската планинска верига, но реши, че има нужда да помисли за още някои неща. За всичко това...
Затова тръгна по околовръсната магистрала, опитвайки се поне малко да се наслади на дългото тричасово пътуване. Не срещна нито едно друго превозно срество, единствено нейните светлини на ховърциклета бяха олицитворение на самотната събда, която я очакваше. Защо не знаеше какво да направи оттук насетне? Съпротивата дотолкова ли беше изпилила ума й, че да не може да вземе и едно елементарно решение, относно живота си?
„(Какво да правя?)”

Марилин погледна таблета.
-Това са сериозни заповеди, татко. И ще са с тежки последствия. Особено ако някой разбере. Цялата тази дългосрочна утопия може да рухне за един неосъзнат миг... Да се създадат нови огнища на съпротива, мерийците да се разбунтуват...
-Не мисля, че това ще се случи. Мерийците, а и останалите ренаи изобщо не ги вълнува нищо свързано със Съпротивата, те си имат животите сега. Но ако не можеш да го направиш, ако не искаш да го направиш, няма да те принуждавам, Мая. Но вие сте най-доверените ми хора, от вас никога няма да изтече тази информация...
-Не, ще го направя, татко. Не трябва да натоварваш обикновените войници с такова бреме. Ние ще го преживеем по-леко, нали за това обучението ни бе толкова тежко?
-Това са сто деветдесет и седем души, Мая. Никой не може да те обучи за подобно нещо.
-Не се тревожи. Ние сме изгубили пътя си още откакто сме родени. Щом съдбата си има прищевките – ще ги изпълняваме. Животът ни, от зората на съществуването на човек, никога не е бил лесен, преките пътища винаги са били по-трудни и тежки. – усмихна му се тъжно тя. – Ще ида да поговоря с останалите, ще им обясня как стоят нещата, ще им изложа гледната си точка. На тях няма да им е по-леко, отколкото на тях, но ние сме създадени за това – обучени сме да го понасяме.
-Надявам се да ми прости някога за това...
-И аз се надявам някога да простиш на хората, които ти издадоха тези заповеди. Но знай, че мигом щом простиш на себе си – и аз ще съм ти простила. Но може би така ще е най-добре за всички ни – и аз тях, и за планетата.
-Да... И най-накрая ще можем да се приберем у дома. Жалко, че това няма да се достатъчно да успокоява мислите ни, когато ни сполетят тревогите нощем.

Отведоха всичките му души в огромния космически крайцер, който беше надвиснал като цепелин от зората на времето им. Всички, които му бяха останали. Включително и Естел и групата му, която домъкнаха от един от транспортните кораби. Но нямаше никакви вести от Лея и Йерин...
Ако не бяха те, никога нямаше да ги хванат и все още щяха да продължават безсмислената си борба, в която душите му измираха като пилци един след друг, докато накрая бройката им щеше да сте стопи или старостта щеше да ги погуби... Прокледи жени, проклети да са, проклет и да е инженерът. Всичко стана заради него... Ако не беше той...
„(Не, ако не бях аз... Ако не бях аз и моята жажда за мъст, не справедливост – мъст! – нищо от това нямаше да се случи.)”
И все още щеше да продължи безсмисленото си съществуване. На края на живота си, където не той, а годините определяха физическите му потребности...
Искренно беше изненадан, когато, след като ги смъкнаха в хангара от транспортните кораби, двама от войниците го отделиха от основния поток на пленниците.
-Какво правите, къде ме водите?! – раздърпа се той, но двамата мъже само по-силно го стиснаха за мишниците и го забутаха по-бързо.
Поведоха го към един страничен коридор, излизащ (или влизащ) от хангара. Беше осветен, но тесен и подтискащ, повече и от бункера му, едвам двама души можеха да се разминат в него. Отведоха го в нещо като командно помещение, с множество терминали и пултове и прозорци, които гледаха към хангара. С тази разлика, че сега в него нямаше никой, освен човекът, който твърдеше, че е бил разузнавателния му източник, „Нетрал” и двамата войници, които го домъкнаха жалко тук. А сега заключиха вратата и демонстративно застанаха пред нея, препречвайки единствения изход.
-Какво се случва тук, какви ги вършите?! – Карин надзърна през прозорците.
В момента нямаше хора от екипажа, а мигом щом транспортните кораби напуснаха хангара през отблъскващото поле, дебелата десетки метри балистична врата се плъзна за секунди и затвори плътно. Останаха само няколко от войниците, които нареждаха членовете на съпротивата му в редици плътно до стената.
-Какво правите...?
-Съжалявам, Арл, но ще се наложи да наруша обещанието си. То зависеше изцяло от мен, но получих други заповеди от много по-високо равнище и колкото и да не ги удобрявам – ще се наложи да ги изплъня.
Карин преглътна звучно.

Когато стъпките заглъхната и някой от човеците изкрещя на Уарма да не мърдат, се случи точно обратното – Янис долови как всички около нея започнаха да се озъртат и да си шушукат напрегнато.
-(Казах да не мърдате! Млъкнете и спрете да се въртите!) – гласът, който извика накара и сърцето й да настръхне.

Марилин се спря на десет метра от пленниците. Огледа се наляво и надясно, дългите редици от нищонеподозиращи мерийци и ренаи с торби на главите и завързани ръце на кръстовете, изпълнени с надеждата, че най-накрая могат да започнат стойностни животи на чисто...
Погледна и хората си, другите, които бяха в същото положение като нея. Беше им го съобщила буквално преди минути. И всеки от тях го прие мълчаливо, никой не каза нищо, точно както беше очаквала. Но вътрешно нямаше да го приемат, вътрешно никога нямаше да се примирят, така както и тя никога нямаше да го направи. Сега всичко зависеше от нея – ако изпълнеше заповедта, и хората й щяха да я изпълнят, ако откажеше и се възпротивеше – и те щяха да го направят. Толкова ли не й пукаше за тях, толкова ли искаше да ги превърне в чудовища? В каквото щеше да се превърне самата тя...
Защото беше взела решението още преди да пристигнат заповедите.

Когато интуицията й я принуди да отклони очи от пътя и да погледне над себе си, с уплаха откри, че не е сама – огромният щурмовак, напълно безшумен, като призрак, се носеше над главата й. Беше като птица, която прелитаще през нощта – черното му туловище изглеждаше като сянка в тъмното небе, закривайки периодично звездите отвъд себе си.
„Какво... Защо?!”
Мощните прожектори ослепиха очите й, все едно погледна директно към звездата им насред горещ летен ден. Изви глава и неволно започна да намалява скоростта си.
Когато петната от заслепеното й зрение изчезнаха и отново започна да гледа в пътя си, щурмовакът беше прелетял на няколкостотин метра напред, обърнал носа си към нея. Не успя да реагира, но ховърциклетът й автоматично спря пред него.
Дори не обърна внимание, че този беше друг, с изключени прожектори, а първия, зависнал над нея, все още я осветяваше...
Последното, което видя, беше проблясъка на едно от плазмените оръдия на носа на кораба.

Марилин още веднъж се огледа около себе си. Джейни беше отляво...
„Какво ли си мисли в момента? Какво ли си мисли за мен?... Не ми се ще да знам.”
...до нея се бяха подредили четирима от „707”-ми. Двама липстваха, но племеницата й беше тук, което бе достатъчно.
„Евелин и Себастиан ще ме убият... А Естела и сестрите ми няма да искат да ме погледнат повече...”
Отдясно бяха Мигел и Декс...
„О, Ханс, дано да ми простиш някога...”
...и шестимата от „ХИМЕРА”...
Дори и сред тях имаше някого, който беше обвързан към семейството й, макар и не кръвно...
Протегна рязко ръка напред, извъртайки тялото си странично. Командата беше предварително зададена, на бронята й трябваха наносекунди да я възприемат и активират.
Само за един миг част от допълнителните й помощни сухожилия по тялото й се приплъзнаха като червеи от крака, гръб, рамене и корем по двете й ръце, сплитайки се в биологичното й оръжие – гаусово, с ограничен брой самонасочващи се костни шипове, комбинирано с органичен лазер, вихрово оръдие, микровълнова и плазмена пушка – според това, от което имаше нужда в дадения момент. Консумацията на енергийните й оръжия се обезпечаваше от мастните депа на бронята й, чиято ефективност при разпад клонеше към сто процента. Теоретично, с разграждането им можеха да захранят всичките й оръжие заедно (което практически нямаше как да бъде изпълнено) в продължение на два дни дни, ако стреляше нон-стоп двадесет и четири часа в денонощието. Но първо, че можеше в даден момент да използва само едно оръжие – не можеше да стреля с няколко едновременно и второ, че никога нямаше да й се наложи да прилага такава интензивност. А бронята й се подхранваше всеки път, щом я свалеше.
Оръжието й се оплете около ръцете, стана част от нея, насочващия интерфейс се свърза към зрението й, усещаше топлината на мекия спусък...
Джейни последва примера й, първа от всички реагира на командата й...
„Толкова ли силно го желае? Не го вярвам. Но е много млада все още – ще съжалява много по-дълго време от мен за това...”
Другите от биологичните отряди също повикаха пушките си, хората от „707”-ми започнаха да активират и зареждат своите механични...
„Хора? Не... Чудовища.”

-(Не, не, не, какво правите?!) – изкрещя Карин и започна да блъска с рамо по прозореца. – Спрете ги, полковник, спрете ги! Обещахте ми нещо! – опита се да освободи ръцете си, докато не спираше да удря стъклото.
Но нито войниците, нито Леонард не помръднаха. Всички бяха приковали очакващите си погледи към хангара, който щеше да се превърна в ад за всички...

Когато чу сливащите се механични изщраквания, се размърда, усети как и другите го направиха...
-(Какво, какво се случва...) – чу гласа на Адар някъде отблизо.
-Прицели се! – изкрещя неразбираемо някакъв женски глас.
Какво, за бога, означаваше това, нищо не можеше да разбере. Поне да й бяха махнали чувала...
Шумоленето се превърна в глъч, някой я бутна по рамото, при което, придружено със завързаните на кръста ръце, което й пречеше да пази добре равновесие, едвам не падна на пода. Също се блъсна в някой и точно това й позволи да се задържи на краката си, усети как още някой се удари в нея. Имаше чувството, че всеки бута всеки...
„Какво, за бога, се случва....” – нямаше как да не се запита и Янис.
Дори и се стори като че ли, че някой... Хм, че някой блъска по някакво стъкло. Незнайно защо се зароди чувство в нея, че същия този някой я вика отчаяно...

Безликото й лице гледаше право към закачулената, също безлика фигура пред нея. Как ли се казваше, как ли изглеждаше, как ли бе преминал свършващия й живот? Какво ли я бе потдикнало да извърви този тежък път, който още от самото начало предначертаваше трагичната й съдба?
Едва ли някога щеше да разбере. Беше я взела на прицел просто защото се намираше точно пред нея.
„Нищо лично.”
Защото Марилин се беше спряла пред нея, не беше с нищо по-специална от останалите. Поне всичко щеше да приключи моментално за нея и нямаше да изпита мимолетния ужас на осъзнатата си неизбежда съдба...
Пристът й прилепна плътно за спусъка. Никога нямаше да бъде готова за това. Нито сега, нито след това.
„Проклети да сте... Проклети да сте всички земляни...”
Затвори очи. Представянето на сцената и гледката след това щяха да са й достатъчни. После, със стаен гняв в помраченото й сърце, изкрещя силно и дрезгаво:
-ОГЪН!!!

В командната зала не се чу нищо – само цветистите премигвания, които изпълниха помещението. А всичките му души от Съпротивата, които беше опознавал през по-голямата си част от съзнателния си живот започнаха да падат като пилци един след друг. Не може да го понесе дори за миг, стисна силно очи, извъртя се и седна под прозорците. Дълго време, дори през стиснатите си клепачи долавяше отблясъците, част по част кълвящи сърцето му, колкото и да искаше, не можеше да изгони ужасяващата картите, която изникваше в ума му.
Не можеше да каже колко дълго стоя така, не можеше да го приеме, никога нямаше да приеме, че всичко беше свършило. Дори за него....
-Защо? Защото го направи? Ти ни обеща... – отвори очи, вдигна глава той и погледна Леонард.
-Защото това си заслужихте. Всеки жъне каквото си е посял.
-Ти ни обеща. Обеща ни...
-Не може да превъзпитаваш паразитно звено, Арл. Дори и аз едва сега го осъзнавам напълно. Можеш само да го премахнеш. Тялото ти преговаря ли с болестите, моли ли ги да спрат да го унищожават и да се слеят с него, за да започнат да съжителстват заедно в мир? Не, Арл. То просто ги премахва и това е единственото, което ще опита. А и не можем да оставим слабо звено в системата ви, след като си заминем...
-Какво? Какво заминаване?
-Точно така, Арл. Тръгваме си. Още утре. Свършихме си работата тук, отсега нататък събратята ти ще се оправят сами. Цялата тази работа около Съпротивата се състоеше в това да ви отделим, да видим къде са слабите звена и пробийните, и да ги изчистим. За да създадем едно общество без паразити. Без хора с амбиции, по-големи от тези на съседа ти, без хора гонещи личните си интереси. И никой да не може да разруши системата, която сме ви завещали. Докато не се върнем един ден да си потърсим отплатата за помощта – защото нищо в този живот не идва даром.
-Абсолютно. Значи за това е всичко – просто още една колония. За това седяхте толкова време тук, при положение, че всичко беше под контрол още преди десетилетия, още преди години можехте да ни премахнете... Какво ви забави, каза, че сте си свършили работата. Каква работа?
-Това, отново не е твоя грижа, не искам да те товаря с излишно бреме за следващия ти живот.
-Предполагам, че точно това е и целта ви... Унищожихте расата ми, поробихте планетата ми, довършихте и последните останки от нас...
-Напротив, не сме. Помниш ли колко ренаи долетяхте преди петдесет години от унищожение Аралдон?
-Не ми пука. Не ми пука за нищо вече. Довърши ме по-бързо и спести мъките ми.
-За твоя информация: четири кораба по около осемстотин души. Три хиляди и двеста. Четиристотин от тях за Съпротивата преди петдесет години – две хиляди и осемстотин. Знаеш ли сега, с помощта на мерийците, на събратята ви, които винаги сте подтискали и всячески сте се опитвали да унищожите, колкото е популацията на ренаите? Шестнадесет хиляди, деветстотин петдесет и седем. Без вас. Така че не се притеснявай – ще преживеят загубата ви. В буквалния смисъл. И както виждаш, нарастват стремглаво. До това води животът в мир и спокойствие. А не с твоите жалки и безсмислени каузи. Петстотин души съпротива, които се стопиха до двеста за половин век...
-Убили сте милиарди от събратята ми. Не ми се прави на хуманист, Леонард. Довърши ме вече...
-И до там ще стигнем. Но нека първо да опресня малко спомените ти... Черни и сиви кораби пред вас... Сребристи в тила...
Карин извъртя рязко глава и го изгледа невярващо... Спомените му... Болезнените му спомени, като агонията от изгореното му лице...
-Точно така, Арл. Не ние унищожихме Аралдон. Рена’ар бяха. Те започнаха това, но ние ще го довършим. Исках да го знаеш, преди да си заминеш от този свят.
-Не, лъжеш, не е вярно...
-Напротив. Истината е в съзнанието ти, Арл. Жалко, че няма да имаш време да я достигнеш. – Елмендорф се доближи до него, приведе се и го извъртя, усуквайки ръце около врата му. – И дано се срещнем в някоя друга Вселена, където животите ни ще имат повече смисъл.
И го стисна толкова здраво, колкото му позволяваше силата.

-Радвам се, че сте в относително добро здраве, господин Бенет. Не съм се и съмнявал, че съм превърнал последните няколко седмици от живота ви в ад.
-Не се тревожете за мен, преживяното не е нищо ново за моята особа. За разлика от това, което открих. Оказахте се прав, полковник. Това, на което се натъкнах в компютърните терминали едва ли не ме хвърли в шок. Никс успя да проникне навсякъде. Още не мога да проумея каква информация са държали в ръцете си тези клети душици без да го подозират... Това просто...
-Дайте ми паметта, господин Бенет. – каза спокойно Леонард Елмендорф.
Мартин бръкна в джоба си и му подаде устройството.
-Късметлии сме, че Рена’ар не са се докопали до него преди половин век, когато унищожиха Аралдон. Добре, че не са задълбали и с Алмейра... Ако бяха проникнали тук... Това щеше да унищожи и нас.
-Да, нали, каква ирония само... А именно Алмейра се оказа бъкана с унунгравитониум, три пъти повече, отколкото рена’ар откриха на Аралдон. Явно са си мислили, че няма как на две планети в една система да има такъв и затова са я подминали с лека ръка. Или не са пратили сонда, или трябва да насочим анализите си към това, че проникващите им сензори имат някакъв сериозен недостатък.
-Добре ще е да се помисли за това. А докъде стигнахме с нашите сондажи?
-Преди няколко дни пробихме ядрото. Залежите са достигнати. Днес приключихме с извличането и товаренето на рудата.
-И все пак доста време ни отне... Почти петдесет години.
-Шенса я пробивахме седемдесет и седем. Но тя е по-масивна и тежка от Алмейра и тогава сондите ни не бяха толкова добри.
-На Рена’ар им отне около двадесет и пет години преди да си тръгнат от Аралдон...
-Рена’ар са един порядък по-напред от нас, господин Бенет.
-Не за дълго... Сега разбирам, че Съпротивата е била най-малкия ви проблем. И защо чак сега, полковник? Защо чакахте чак до сега, за да се погрижите за нея? И защо избрахте точно мен?
-Чаках до сега, може би защото таях частичка надежда, господин Бенет. Таях надежда, че нещата ще се оправят, че ще проумеят, че не сме истинските им врагове. Дадох им огромен шанс. Но те го пропиляха. Но след като преди година ми поднесоха тази информация, реших, че всичко е изчерпано и не мога да отлагам нещата повече. И не се притеснявайте, цялата мрежа е претърсена. Явно мерийците не са го смятали за нещо важно, понеже фигурираше само във външната памет на компютърните терминали в няколко правителствени бункери. Никога не е била на фокус. Но вече всичко е изтрито, няма помен и от нея. А защо извиках точно вас, поемайки толкова голям риск, губейки година време, през която можеше да се случи всичко? Елементарно – тук сме края на познатата галактика, господин Бенет. Хората ни не са толкова компетентни, не се налага просто, колкото в централните колонии, където са най-добрите ни специалисти. Там са най-нужни, а тук не са чак толкова много. А аз исках да съм сигурен, че този някой, който ще поеме задачата, ще може да се справи с нея от упор. Защото провалът можеше да ни коства много. А вие можете да се справите с всичко, както и доказахте. Просто защото сте най-добрия за времето си.
-Благодаря за комплимента, полковник. Но можехте просто да унищожите скривалището на Съпротивата, заедно със самата нея и данните, които крият компютрите им. Или източникът ви да ви даде информацията, или просто да я изтрие...
-Да, знам. Но имаше и голямо количество криптирана информация, за която не се знаеше за какво се отнася и не можеше да бъде свалена. В компютрите е била в каталог от планети с обичайните неинтригуващи имена, за които се е предполагало, че е възможно да поддържат живот – според астрономическите наблюдения всяка една от тези планети са отговаряли на нужните условия. Явно мерийското правителство е имало нещо в предвид, преди да се появим ние и рена’ар. Източникът ми се натъкна на него съвсем случайно и реши, че може да ме заинтригува. И се оказа прав – заинтригува ме една определена планета в точно един определен сектор. Вече в кодираната информация са били скрити точните й координати, както разбрах от информацията, която ми пратихте. А сега я имам цялата, разкриптирана и на сигурно място. – повъртя той флашката в ръката си. – Никс не е вътре, нали?
-Не, в амулета ми е. Няма нищо за Земята в него. А всичката информация от компютърните терминали тук е изтрита.
-Много добре. И все пак ще изпепелим цялото това място из основи. За всеки случай, никога няма да приема риск от такова естество.
-Разбирам. Въпреки, че още нещо не ми е ясно. Кой ви даде тази информация, полковник? Значи все пак и още някой е имал досег до нея...
-Това вече не е ваша грижа, господин Бенет. – пусна той чипа на пода и го строши с обувката си.

Познаваше съвсем бегло града, но това й беше напълно достъчно, за да си има малка представа къде би могла да отседне за няколко дни докато реши какво ще предприеме в бъдеще.
Хотел „Сайбел” представляваше елегантна постройка от хромирана стомана и блестящо (дори и през нощта) синьо стъкло, която по някакъв начин напомняше за разплуто желе с неестествен цвят – но пък предлагаше стил и качество от най-висока класа.
Не беше от типа хотели, представа за които беше изграждала в съзнанието си от филмите. В полуосветеното тясно фоайе, нямаше абсолютно жива душа (а и как би могло по това време на нощта?...) – единствено зад мръснобялото гише стоеше сребристо-сив андроид, чиито тюркоазени сензори мигом се приковаха върху нейните очи. Беше някак си неудобно през цялото време да се взират в нея, без нито един път да се отклонят...
-Какво ще желаете, гражданино? Наред ли е всичко?
-Да, аз... Искам да потърся... Трябва ми място, където да пренощувам. Един човек ми съобщи за този хотел, разбирате ли, аз нямам индентификация, но той каза, че няма да бъде проблем.
-Разбира се, че няма да е проблем, гражданино, потвърждавам за постъпила подобна информация. – отвърна андроидът и протегна безшумно металната си ръка към нея. – Чипът за стаята ви.
Йерин го взе.
-Благодаря ти. Държиш се много мило.
Андроидът не отвърна нищо. Йерин знаеше, че няма какво повече да си каже с него и затова тръгна по тясното фоайе към асансьорите. Погледна картата с чип. „1267” пишеше единствено на него.
Стаята й беше малка, но уютна – всичко беше подредено и изчистено. Днес нямаше сили за нищо повече, затова директно се просна на леглото.
Отне й известно време, за да осъзнае, че се взира в тавана, с няколкото кръгли малки кръгли лампи, като звезди.
Вратата изскърца...
Йерин се надигна рязко, извъртайки се по посока на шума...
...и единственото, което видя беше как нещо черно се нахвърли върху нея.
Лепна се на лицето й, блокирайки напълно взора й. Събори я обратно на леглото, усети как я затисна, а в следващия момент се чу тихо, почти недоловимо изсъскване...
Парещия вкус, който плъзна надолу по гърлото й, я накара да се опита да се закашля, но не можеше, паниката я завладя напълно, опита се да се тръшка и да се хвърля, но не можеше да помръдне – беше изцяло парализираната.
Черното нещо се махна от лицето й. Едва сега осъзна, че е било ръка. Но дори и без нея дишането й беше затруднено, не можеше да си поеме въздух повече. Усещаше всеки пулс на сърцето си, всеки път по-бавно и бавно от предишния...
Извъртя със сетни сили глава настрани. Двете черни фигури стояха надвесени над нея, като надгробен камък на лобното й място...
Вече нямаше сили да държи очи отворени. Клепачите й се спуснаха...
-„Джен” търси „Скайрим”, база, предайте на полковник Елмендорф, че мисията е изпълнена. Хайде, Рен, да прибираме се у дома най-накрая... – чу някакви далечни гласове тя, като че ли довени с вятъра.
После настана мъртва тишина.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 20 Dec 2013, 20:59
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Глава Пета
Клубът на непочетените герои


Ястребът виждаше всичко от тази височина.
Виждаше как титаничните космически кораби кацат върху руините на покорените градове и безчетните армии, жадни за нови битки, излизат от доковете им, така както мравки плъзваха извън мравуняк. Виждаше как се насъбират около бронираните им туловища, заглеждайки се в огромните монитори от които лидерите им пропагандираха нечисти, неморални възгледи, карайки ги да вярват сляпо в тях, а те надигаха възгласи като от безброй ята на нападащи оси. Мракът наоколо ставаше все по-гъст, гнусен и подтискащ и дори множеството осветителни тела, които бяха докарали завоевателите със себе си, не можеха да го прогонят – само създаваха някакво лъжовно чувство на несигурност, което никога не би могло да замести това от истинската светлина. Защото тъмнината пълзеше и към тях.
Ястребът го виждаше. Виждаше всичко от тази височина.
Виждаше как в най-мрачните краища, оцелелите от този безумен рейд се събират, организират, планират. Планират да дадат отпор на завоевателя, да превърнат животите им в ад, в нещо, което дори и в най-големите им страхове не е било. Готови да им покажат, че това не е тяхна земя, че никога няма да я дадат докато и последния от тях все още си поема дъх...
О, да. Виждаше всичко от тази височина. Защото ястребът беше един от завоевателите...

Стефан Елмендорф се събуди и надигна рязко. Завивките му се отметнаха с движението му, хладният въздух моментално обля тялото му и го върна в действителността. През гъстия мрак, бледите влажни стени на пещерата едва прозираха. Дишаше хрипливо и трудно, от известно време чувстваше болка в гърдите, когато си поемаше дъх, все едно че нещо му тежеше... А и влажния студен въздух никак не улесняваше положението му, все едно хиляди ледени игли се забиваха в гърлото и дробовете му.
Опипком намери фенерчето си, включи го и се изправи мъчително. Ставите го боляха, костите му пукаха и усещаше как с всеки изминал ден мускулите му все повече и повече го предават. Никога не ги беше чувствал толкова слаби. Никога не се беше чувствал толкова слаб и безпомощен...
Отиде в една от галериите, които използваха за общо помещение. Повечето от хората му бяха налягали в нишите, други се топлеха около слабия огън в центъра му. Вече почти две човешки години я караха така и не изглеждаше да има изгледи нещата да се оправят...
Бяха останали само седемнадесет души – останалите сто и осемдесет бяха започнали да си отиват един след друг скоро след като се установиха в това убежище, което щеше да им бъде и последно.
Майкъл Хетклиф лежеше до огъня, увит в кожи. Мрачни сенки танцуваха по бледото му лице, плувнало в зловонна лепкава пот. Вече близо три седмици се бореше с инфекциите, но чуждоземните микроби малко по-малко наделяваха над силата и волята му – каквото и да бяха правили за него, те просто бяха по-могъщи, като рицари отбраняващи непревземаемия си неразрушим замък.
Губеше близките си един след друг... Всички, които му бяха останали и никога повече нямаше да види. Ерика и Алисон се бяха споминали преди седмица, Джон, Тери и Елинор издъхнаха миналия месец, а от вчера вече му липстваше и Вилхелм...
Положението им беше отчайващо. Единствените, които им служеха вярно, бяха Хагеши, Госуто, Акума и дроните, които патрулираха неуморно около убежището им. Бяха се сдобили с трансформатори, които бяха пренавили и свързали към потребителските речни генератори (които също бяха откраднали) и изработили необходимите конектори, така че да могат да зареждат батериите на андроидите си. Също и тези в енергийните им оръжия, тъй като куршуми отдавна нямаха, а барутните патрони на тези пришълци изобщо не им вършеха работа. Всичката им останала енергия отиваше за защитите им – най-много силовия генератор – най-могъщия им коз в случай, че ги откриеха и нападнеха.
Потстъпите към входа на пещерата, замаскиран също с холограмни полета, бяха осеяни с капани и умни мини, полето непосредствено пред него беше пълно с наблюдателни камери и чувствителни към движение сензори. В последния момент, преди да взривят „Венсер о морир”, се бяха натоварили с всичко, с което сметнаха, че един ден ще им влезе в употреба.
И ето, че сега разчитаха на него повече, отколкото им се искаше.
Когато дивечът в околността намаля, разшириха ловните си полета, но дори по този начин не можеха да изхранват толкова много души. Бяха организирали групички, които нощем се промъкваха в близките градове, обираха магазините и вземаха нещата, от които се нуждаят. С времето, когато хората му се стопяваха и потребностите им намаляваха, всичко започна да поотихва. Нещо идваше към края си...
-Капитане... – простена едвам чуто Майкъл, извъртайки с мъки глава към нея. – Другите... Саня, Джеймс и Фостър... Върнаха ли се?
-Не още, Майк. Но съвсем скоро. Имай търпение. Ще донесат нужните медикаменти на Фройд и той ще може да продължи работата си. Ще открие някакъв лек...
-Себе си може да заблудите по този начин, но не и мен... Аз съм свършен. Фройд е добър специалист, но е медик. Не е изследовател. Няма какво повече да направи за мен. А той направи доста.
Стефан Елмендорф му се усмихна леко и тъжно. Майк беше повече от прав. Единственото, което можеше да направи Фройд е да удължава агонията им. А съдейки се и по неговото влошаващо се с всеки изминал ден здраве – нямаше да го прави още дълго. И тогава всички щяха да се свършат неусетно бързо.
-Какво да се прави, Майк. Опитахме всичко възможно, но нищо не действа... Отчаян съм. – прошепна тихо той, така че никой друг да не го чуе. – Постоянно сънувам някакви странни сънища, как се измъкваме, всяка секунда мисля за това, проверявам приемника сигурно десетки пъти на ден, но няма вест от тях. Няма вест и от Тенши. Вече си мисля, че са ни изоставили. Че никога няма да се върнат. Да се върне...
-Не говорете така, капитане. Ще се върнат, ще видите. Убеден съм в това, ще видите. – повтори той и се усмихна леко.
Агонизиращо и насила, при което изражението му придоби още по-ужасяващ характер.
-Не мога да си обясня откъде тази вяра у теб, Майк...
-Винаги се намира, когато човек губи всичко, капитане. Сигурен съм, че и вие ще се убедите в това някой ден.
-Дано да е така, Майк. Дано да е така, приятелю...

Напуканата почва, омесена с нападали прогнили листа, шумеше под напора на металните им ботуши. Сивите стражи се издигаха плътно около тях. Голите им корони отчаяно се опитваха да намерят избавление към необятната шир на небето, острите им клони като безброй шипове ги сочеха и им крещяха: „Вий сте виновни за всичко това!”. Аруен подозираше, че вътрешно кипят от желание да ги пронижат, че с радост биха направили това. Просто за удоволствие. А това я подтискаше, караше я неспирно да се оглежда и дори да й се иска да има поне частичка от бронята на Дейвид...
Който вече от час не беше промълвил нищо. Не и след онова внезапно обаждане, което скапа настроението му (поне в нейните очи) и за което не искаше да говори (също така й беше спрял и преводача й в онзи момент), колкото и да настояваше. А тя в началото го правеше доста, но видя, че няма резултат и в последствие се отказа. Само ходеха, той си мъкнеше куфара, тя го следваше и тъпчеше по плесенясалите листове...
Вървяха още доста време, не можеше да каже с точност колко, но толкова се беше улисала в мислите си – единственият партньор с когото можеше винаги, по всяко време да разговаря – че едва не се стъписа, когато Дейвид се спря и дори наруши мълчанието.
-Мисля, че тук е добре. – остави куфара на земята и го отвори.
Аруен беше нетърпелива да види какво има него и каква ли причудлива технология ще извади този човек, но нещо друго изведнъж й направи впечатление и затова се огледа наоколо. Всичките й чувства от любопитство бяха погребани от внезапния порив да му забие един по муцуната...
-(Та това е същото място, където кацнахме?! Нима ми казвате, че два часа просто сме обикаляли в кръг?)
-Точно така, Аруен. Напълно. – отвърна безразлично той, изцяло погълнат от работата си – бърникането в куфара.
Едва сега надзърна какво има в него. Дори не усети как задържа си дъха и ококори очи.
Куфърът представляваше плътна маса от кристал с цвят на ясно лазурно небе, а вътрешността му като че ли напомняше на невронната структура на нечий мозък, с разклонения и връзки, обагрени в кобалтовосиньо. Капакът му, изглежда, беше нещо като монитор в светлонебесно.
-(Ехааа, какво е това, Дейвид?)
-Нещо много интересно, Аруен, скоро ще разбереш. А пък аз ще разбера дали има нещо интересно за мен... – отвърна й той и издърпа един кабел, чиито край завършваше със сонда, дълга колкото педята му и тънка колкото игла. Цветът й беше все едно лунен лъч танцуваше по повърхността на замръзнало езеро.
Самият й вид я караше да настръхва и неволно да си представя какви ли ужасяващи експерименти биха могли да правят с това нещо...
-Да видим дали ще има полза... – отвърна той и я заби в близкото дърво.
Сондата проникна в него, сякаш влизаше в масло.
Не успя да задържи ахването си, когато на монитора сред куп смущения започна да се явява размит образ...

-(Не мога повече!...) – спря се Ейвис и сред накъсания си дъх се задърпа и заупорства. – (Не мога повече бе, стига сте ме бутали, оставете ме!...)
-Май наистина ще ни е по-добре да я оставим... – обади се Фостър
-Всички ще умрем заради тези... – изстумтя и Саня.
Ерика Раян Дон директно премина към действие.
Ейвис в първия момент си помисли, че жената ще й зашлеви един и заради това се присви, но тя просто се обърна с гръб към нея, хвана момичето за бедрата и го вдигна на конче.
-И само се дръж здраво! Нямам намерение да се спирам, ако случайно паднеш някъде по пътя...
И въпреки че Ейвис едва ли беше разбрала нещо, съдейки се по уплашено-ококорение й поглед, другите можеха да предположат, че беше изградила в ума си някаква представа за думите на Ерика, черпейки това знание от интонацията й – толкова ясна, че момичето уви силно ръце около бронирания й врат.
-Хайде, продължаваме! Нямаме време за губене! – рече Майкъл Хетклиф и целия отряд отново се впусна по мрачния неравен терен.

Образът изведнъж прекъсна.
Аруен не съзнаваше, че гледа всичко това с виснало чене.
Дейвид поразбута сондата и рестартира устройството, но мониторът остана студен като хлъзгав лед по улицата.
-Тук вече не може да научим нищо. Да се придвижим напред, сигурен съм, че ще извадим късмет. – прибрай той сондата и взе куфарчето в ръка.

-На колко километра сме от кораба?! – изкрещя в движение Ерика, вече леко задъхана от безумния крос с момичето на гърба си.
-Около шест... – долови в слушалката си напрегнатия глас на Майкъл.
-Останалите?! – вметна Стефан Елмендорф.
-Ние също сме достатъчно далече... – обади се Вилхелм Лохте.
-Напротив, не е достатъчно, Вил! Побързайте, увеличете темпото! Тенши, нова команда, четири минути!
-Командата е отхвърлена. – отвърна онази част на изкуствения интелект, която щеше да стои до самия край с кораба си и да потъне с него. Която никога нямаше да ги напусне. – Реактора е в критично състояние, заглушителят на комуникации е изключен, вражески части в близост до кораба, няма да им позволя да ни видят и докладват.
-Не, Тенши, прекрати! Прекрати!
-Командата е отхвърлена. Петнадесет секунди...
-Прекрати! Прекрати!... Всички да намерят прикритие!
-Залягайте, залягайте!

Образът отново изчезна...
-Отлично, значи тръгна. Да продължаваме, Аруен. Да вървим по следата...

Ейвис изпищя болезнено, когато Ерика буквално я хвърли грубо на земята.
-(Ей, какво...) – опита се да се впусне към нея Барнис, но тя го препъна, също го събори върху меките листа и легна върху него. – (Какво...)
-Млъквай, не мърдай и затвори очи! – изкреща им Ерика, придърпа и Ейвис колкото може под себе си и им блокира очите с дланите си...
-Пет... Четири... Три...
-Тенши, отложи, отложи!!! – не се отказваше капитан Елмендорф.
-Сбогом...

Изображението изгасна...
-Хм, винаги свършва на най-интересното. – каза Дейвид и извади сондата.
Тя погледна екрана на предмишницата си. Не разбра какво точно имаше предвид. Сигурно беше типично човешки изказ...
-Както и да е... – обади се изведнъж той, сякаш гласът му беше отражение на мислите й.
Изведнъж се почувства толкова странно, сякаш напускаше кожата си, възвисявайки се и някой друг влизаше в нея.
-Явно не е от най-важните работи. Да продължаваме...

За миг мрачната и пуста нощ оживя в ослепителен и буен ден.
Дори през поляризирания й визьор, ярката светлина нахлу през силностиснатите й клепачи. Подразни очите й, сякаш се взираше директно в осветително тяло. Някой наоколо запищя – но не беше от хората. Тънкия и писклив глас на пришълец, показващ признаци на непреудолима агония... Усети как Барнис и Ейвис се размърдаха и опитаха да се освободят от хватката й, но Ерика още повече я затегна.
-Не мърдайте, глупаци! – кресна тя.
Не вложи особен смисъл в думите си, не се и надяваше да ги разгадаят – разчиташе да разберат намека по заповедническата й интонация, придружена с вик, но дори и те уловиха отчаянието в гласа й.
Дори и с костюма си, изпитваше известни съмнения за всичко това... А за пришълците в летните им дрехи – не й се мислеше. Какво ли си мислеха за всичко това? Осъзнаваха ли, най-вече, какво се случва? Дано да таяха надежда в сърцата си, а не съмнения като нея...
Ерика ги придърпа още по-плътно до себе си, все едно бяха новородените им деца, които опитваше да предпази от връхлитащата стихия...
Усети миризмата на парфюмите им, примесена със сладникавата пот от безумните кросове, удари я право в носа, нахлувайки през филтъра на шлема й.
Странно, защо чак сега (на прага на нещо?) обръщаше внимание на това?
Беше достатъчно само една команда и всичко щеше да изчезне, да бъде измито, като горещ душ.
Но не го направи. Предпочиташе да го остави така, да си остане в действителността, да не губи представа за реалността.
Сензорите по ръцете и тялото й долавяха топлината, която излъчваха техните, създаваха й известен комфорт, чрез който се опитваше да подтисне мислите си за случващото се. Точно както се гушкаше със сестричките си във възпитателния център на Шенса...
Микрофоните, автоматично регулирани от компютрите в бронята й, долавяха и предаваха в говорителите й учестеният им пулс, а сензорите на гърдите на костюма й, притиснати в техните торсове прехвърляха мощното биене на сърцата им право в ушите й – единственото нещо, не спиращо да й налага какво предстои. И никога да не се отпуска...
Представи си, че все едно са сестричките й и ги прегърна още по-силно – усети как затрудни дишането им, но те бяха силни деца, точно като Елиз и Анит – щяха да издържат минутка-две, докато всичко утихне.
„Десет-петнадесет секунди до топлинната вълна...”
Температурата скочи стремглаво... Сензорите го отчетоха, компютрите го изкараха като предупреждение на затъмнения й дисплей.
Двадесет и три градуса... Тридесет и осем... Петдесет и четири... Седемдесет и два...
Децата под нея запищяха. Микрофоните се саморегулираха, доловиха всеки един от отчетливите крясъци на останалите пришълци. Звучаха точно така, както и Елиз и Анит, когато се нараняваха по време на някоя от лудешките им детски игри...
Стисна ги още по-силно.
Шестдесет и седем градуса... Задържа се на петдесет и пет. Топлината щеше да отмине бързо, но за болката след време. Спомените може би никога...
„Още десет-двадесет до ударната...”
Много преди пришълците да започнат да подозират за нея, тя я улови. Не тя, сензорите й.
Първо започна като бурно море някъде в далечината, чиито вълни се разбиваха в стръмния скалист бряг. После се превърна в надигащ се ураганен вятър, носещ със себе си рояк разгневени жужащи насекоми. Наближаваше...
ГРЪМ!
Микрофоните го направиха поносим, чувствителността им беше на свръхвисоко ниво, а времето за реакция толкова бързо, че ушите й изобщо не доловиха наносекундното предрегулировъчно оглушаващо изпращяване. Взривната вълна ги блъсна и се опита да ги преобърне, сякаш бяха поредното нищожно същество, озовало се на пътя й, което помиташе, защото за нея, те бяха точно това – окаяници, намиращи се на погрешното място.
Усети как всеки един атом в тялото й едва ли не се опита да напусне мястото си, ударната вълна премина през нея и бронята й като някаква свръхбърза, мигновена вибрация, която я разтърси из основи. Костюмът й помогна в известна степен да не преживее толкова тежко драстичната промяна в налягането и все пак почувства как нещо крайно настойчиво, като мях, се опита да изтика и последната капка въздух вън от дробовете й.
Отшумя така, както беше започнало – постепенно и плавно. Когато рояците побеснели жужащи пчели с превърна в далечен зов на водопад, те започнаха да се изправят един по един, отърсвайки се от боклуците с които ги беше заринала ударната вълна – пръст, клони и листа.
„Бягай. Бягай от радиацията. Бягай далече...”
Едва сега осъзна, че някой крещеше...
-Бързо, вдигни ги! Побързайте, трябва да се отдалеим преди радиоактивния прах да се е посипал над цялата околност! – каза Майкъл Хетклиф, като едновременно жестикулираше с ръце, раздавайки команди на подчинените си, включително и към нея. – Ерика, вдигай ги на крака и да продължаваме. После ще им окажем помощ, да се отдалечим преди това! Ще потърпят малко.
Флорин продължаваше да крещи. Неволно погледна таблета си...
-(Очите ми, нищо не виждам!)
-Стискай ги, не се мъчи да ги отваряш! – изкрещя й напрегнато, но без особена полза, Фройд, докато в бързината си бърникаше в медицинския куфар. Единственото, което можеше сега да направи за нея, беше да й увие една марля около очите.
Погледна към Барнис и Ейвис. Кожата им беше зачервена, но не и обгоряла, нямаха никакви сериозни изгаряния.
-Мордекай припадна от раните си. Ако не му окажем скоро помощ, ще бъде късно за него. – обади се Фостър, надвесил се над безжизненото му тяло.
Майкъл се замисли за миг.
-Носи го. – каза той – Ще му помогнем веднага щом спрем. Хайде, тръгваме!
-Можеш ли да ходиш? – обърна се Ерика към Барнис, показвайки му дисплея си, докато качваше Ейвис на гръб.
-(Мога... Но всичко ме боли. Имам чувството, че горя, нуждая се от вода...)
Ерика я качи на гръб и погледна предмишницата си.
-Ще потърпиш. – каза тя, без да сметне за нужно да му показва превода и се втурна след останалите.
„Бягай далеч. И по посока на вятъра.”

-Хм, интересно. Вървим по добра следа, Аруен. Съвсем скоро мисля, че ще ни излезе късмета.
-(Да. И най-накрая ще разбера какво се е случило с баба онази нощ.) – прошепна тя.
-Да, и аз... – прошепна и той, но така че без тя да го чуе.

Огромната ядрена гъба надвисваше могъщо над тях, като надгробна плоча, сива и противна, придавайки нетонален облик на целия хоризонт. Все едно беше изпила и размила всички цветове в околността, правейки гледката суха и блудкава. А на фона на нощта, това изглеждаше като картина на художник, който не принадлежеше към този свят.
-(Какво беше това? Ние ли го направихме?!) – извика някой в ясния мрак.
-(Дойде от централата! Централата наред ли е?!) – обади се друг глас.
-(Не е от електроцентралата!) – включи се към хора и трети.
-(Няма как да е от централата, невъзможно е!) – обясни първия.
-(Всичко е наред, не виждам пробиви! Бентът е незасегнат!)
-(Все още нямаме връзка с базата! Мисля, че вече не ни заглушават, но гъбата ще създава смущения известно време!)
-(Какво ще правим, полковник?! Какви са заповедите ви?)
-(Éдин, прати шеста рода да осъществи комуникация с базата, после да намерят някакъв начин да ни докладват за ситуацията. Да се върнат, ако се наложи! До всички останали! Качвайте се в машините! Отдалечете се от ядрената гъба!) – заповяда полковник Дан.
„Слава богу...” – помисли си Джатис Ескелберг и се качи в бронетранспортьора.

Срещнаха се с „Кръшкач” 1-1 десет километра западно от бента.
-Какво ще правим с цивилните? – попита Саня.
-Далече сме. А и вятърът духа на югоизток... Облакът ще бъде отвеен натам. – каза Тери.
-Тук също ще падне.
-Ще ги открият преди това.
-Ами ако се забавят? Радиацията ще ги убие.
-Завържете ги. Но не много здраво. – прекъсна спора им Стефан Елмендорф. – И им кажете, когато се освободят, в никакъв случай да не се движат към езерото или електроцентралата. Установихте ли контакт с другите?
-Не, още, взривът прекъсна комуникациите, а облакът все още създава смущения. Скоро ще ги възстановим...
-Нямаме време да чакаме. Използвайте въздушните дрони за лазерно комуникиране. Искам да разбера състоянието на останалите миг по-скоро и да уговорим място за среща. Разделени сме слаби...

-(Комуникациите са възстановени! Осъществих връзка е бригадата!) – докладва капитан Марсил, комуникационният офицер от ротата на щаба.
„Разгеле!” – помисли си бригаден генерал Сайер, командирът на Шеста ерлска, но предполагаше, че всички в помещението са си казали нещо подобно на ум.

Скоро излязоха на открито поле, осеяна докъдето им поглед стигне с гъста зелена трева.
-Ефектите от ядрения взрив отминаха, възстановявам комуникациите ни... – каза Арън.
-Вражески летящи обекти на два километра северно! – извика изведнъж Мат. – Сверявам данните от дроновете!... Потвърдено!
-Да му се не види, грабвайте оръжията! – гръмко заповяда Фостър.
Докато хората му оставяха пришълците на земята и награбваха пушките си, нещо в мрака над хоризонта проблесна в огнен цвят.
-Атакуват ни!... – чу крясъка на Мат, който хвърли портативния сензор настрани и надигна оръжието си.
Ерика превключи дисплея на шлема си на термограф и мигом видя зависналите над дърветата вертолети.
Реакциите на Госуто и Рандал бяха най-точни и навременни, но с порядък по-бавни от тези на враговете им. Трясъците на гаусовата пушка заглушиха шивашкия съсек на автомата на андроида и до времето, когато ракетите ги засипаха, трите хеликоптера се превърнаха в керосинови факли.
Усилията на робота бяха насочени изцяло към идващите снаряди, но дори и бързодействието на неговите системи не беше достатъчно, за да се справи с всички навреме.
Не разбра колко ракети бяха достигнали до тях, но тази, която се стовари почти отгоре й, беше напълно достатъчна, за да я накара да спре да си задава този безсмислен въпрос.

-Говори Вилхелм, всички сме добре, нямаме ранени, въпреки че здравата ни поразтърси. Настоящата ни посока е устремена на юг, продължаваме натам. Очаквам нареждания...
-Разбрано, сборния пунк ще е петнадесет километра югозападно от електроцентралата. След два часа ви искам всички там. После ще решим какво да предприемем. Но всичко това трябва да се случи преди да е настъпал новия ден, разбрахте ли ме?
-Напълно, капитане, така ще бъде. – потвърди навигаторът.
-Майк?... Майк, чу ли ме?
-Да, капитане. Обаче възникна малък проблем...
„Пак ли?!”

-(Как работи тази технология, Дейв?) – попита изведнъж Аруен.
Видя как само й се усмихна леко и загадъчно.
-Не мисля, че все още сте дорасли за това, Аруен. – каза той и тръгна.
Тя нямаше какво друго да направи, освен да се примири и да го последва.

Когато отвори очи, въздухът в околността, наситен с токсичните изпарения на ракетното гориво и изгорелия химичен експлозив, ги насълзи и накара да й запарят. Осъзна, че дишаше трудно, всяка глътка й тежеше и усещаше как все едно върху гърдите й бе седнал някой...
-Хайде, ставай. Нищо ти няма. Бронята пое целия удар, почти до теб падна. Пищят ли ти ушите? – беше се надвесил над нея Майкъл.
-Вече не. – надигна се тя и се протегна за шлема си. Не искаше да тормози дробовете си с гадния въздух. – Дай ми...
Замръзна при гледката. Какво се беше случило? Как...
Забрави за шлема си. Майкъл проследи погледа й.
-Съжалявам. Направихме всичко възможно.
-Ако ги бяхме оставили по-рано...
-Радиацията щеше да ги погуби. Не се терзай за това, Рика. Никой от нас не можеше да направи нищо.
Аруен беше паднала на колене пред обезобразеното тяло на Кътрис, празния й поглед, заплашващ един ден да се превърне в лудост, беше взрян в ококорените му очи. Мордекай все още лежеше в безсъзнание на пода, беше сериозно обгорян, но не и фатално, виждаше се че диша. Фройд се грижеше за раните му колкото можеше. Флорин, все още с превръзка на очи, не доумяваше какво се бе случило, никой не й обръщаше внимание, нито отговаряше на въпросите й. А Барнис се беше привел над безжизненото тяло над Ейвис, крещеше, сълзите се стичаха по бузите му и капеха върху изстиващото й лице.
-Фройд направи всичко възможно да ги спаси, но не познаваме физиологията им достатъчно. Хайде, имай кураж...
-Не, аз не направих необходимото. Само ако...
-Не се обвинявай за това. Не искам да живееш с това бреме. Нямаше какво да се направи. Хайде, изправи се. – помогна й да се вдигна на крака. Имаше чувството, че нещо я е блъснало. – Елмендорф ни търси, настоява веднага да тръгваме и да се прегупираме с останалите...
-Тук ли ще ги оставим? Радиацията...
-Налага се. Ще ни намерят преди това, пришълците вече сигурно са възстановили комуникациите си и са издали положението ни. Затова трябва да бягаме и да оцелеем, докато останалите дойдат на помощ.
-Да. Ще оцелеем...

-(Президентът най-накрая отзова ядрените бомбардировачи. И много горещо настоява да научи какво точно се е случило...) – каза капитан Марсил.
-(Кажи му, че си нямам и ни най-малка представа. Предай му го дословно... Сериозен съм, не ме гледай така!) – отвърна Сайер.

-Бяхме нападнати. Двама от пришълците са убити, няма сериозно ранени сред нашите. Подозирам, че местоположението ни е било издадено...
-На югоизток и изток са голи полета... Лесно ще ви открият. А и няма да имате вечно патрони и енергия... – каза Саня.
-Какво ще заповядате?
-Пренасочете половината безпилотни дрони към него квадрант. Да следят въздушното пространство и да им предоставят постоянно актуална информация за състоянието му.
-А заповедите относно нас?
Кратък миг за размисъл...
-Връщайте се обратно.
Всички погледи се впиха в него.
-Капитане?
-Чу ме правилно, Майкъл. Връщайте се обратно. Мигом щом достигнете гората, обърнете на юг. Да се опитате се да достигнете групата на Вилхелм и останалите, ако е възможно. И бързайте колкото вимдържат краката.
-Разбрано. Ще дадем всичко от себе си.

И наистина го направиха.
Всичките сто и деветдесет и седем души се събраха в една пещера, на петнадесет километра югозападно от бента. Заедно с танкове, бронетранспортьори, андроиди, дрони и прочие. Благодарение на доброто наблюдение и ранно предупреждение, всички бяха избегнали неприятностите и не осъществиха нито един контакт с извънземните. Освен това и Вилхелм беше съобразил да раздели екипажа на множество мобилни групи, с цел по-бързото им и незабележимо придвижване. По-хубавото беше, че ги бе накарал и да се натоварят с всичко, което могат да носят – провизии, амуниции, енергийни клектки и какви ли още не джаджи.
-Андроидите и отрядът на Кенет, заедно със снайперистите са образували плътен наблюдателен кордон около местоположението ни, ще ни предупредят за всяко едно нещо, което се опита да ни доближи. Дроните все още са във въздуха и наблюдават пространството, което гъмжи от противникови летателни средства. Мисля, че най-лошото мина. Но никога не бива дори и за миг да се отпускаме, не бива и за миг дори да си помисляме, че сме в безопасност. – каза Саня.
-Това е сигурно. Трябва да намерим още по-добро убежище, преди да дойдат и да ни приберат. А това може да стане и чак след година... – обади се и Вилхелм.
-Умълча се нещо, Майкъл. – вметна Стефан Елмендорф.
-Винаги го прави, когато има идеи...

-(Не, генерале, отказвам да направя и крачка към електроцентралата, докато всеки един от войниците ми не получи НБС костюм!... Хич не ми пука, че лично президентът ви го е заповядал!... Да си прати той гвардията, щом толкова много иска да разбере какво се е случило, а не да излага на риск моите души!) – видя как ръката му потрепери, когато силно стисна слушалката и я бълсна в слота на радиото. – (Проклети костюмари!...) – и я взе обратно, доближавайки я до устата си. – (Случайте всички! Връщаме се обратно в базата! Тръгвай!)
„Пф, най-накрая този ад свърши...” – облегна се удобно на седалката си Джатис.

Дейвид прецени, че тук повече няма какво да научат. Сондата и причудливото му устройство ги бяха отвели до същото голо поле, което им беше показвал мониторът. С тази разлика, че показваното беше преди седемдесет техни години и преди то бе осеяно с крещящо зелена плътна трева, а сега единствено беше останала напуканата радиоактивна почва...
-(Защо винаги прекъсва така внезапно?)
-Така е настроено, Аруен. Устройството е умно и преценява какво точно да ми покаже. Все пак нямам времето да прегледам цялата хронология на терена, той е от милиони години тук, нали така?
-(Да, разбира се... И все пак... Каза, че устройството е умно? Но колко умно може да е едно устройство, Дейв? Как може да му имаш такава безгранична вяра? Откъде си толкова сигурен, че няма да пропусне нещо важно, нещо съществено?
Дейвид Хауърд Франсис само й се усмихна, отново примерено и загадъчно. Но този път й отговори.
-Чувствам, че съвсем скоро ще разбереш, Аруен. Просто имай търпение.

Ястребът виждаше всичко от тази височина...
Мракът прозираше в подтискаща сива светлина... Носеше в себе си безмълвната атмосфера на съня...
Когато отвори металната врата, чудовищното извънземно, покрито с гнусна зеленикава лъщяща кожа, се нахвърли върху тях.
Крясъци изпълниха помещението. Острието хвърли лъч от лунната светлина по лицата им, преди да се забие в корема му и да разкъса вътрешностите му... Други две извънземни, отблъскващи и грозни, стояха от двете му страни.
Спуснаха се към тях. А те побягнаха. Тичаха с всички сили.
Стигнаха до врата... Мимолетна искрица надежда...
От нея изкочиха други пришълци. Нови проблясъци...
И приключиха жалките им животи...
Ястребът виждаше всичко. И затова ги беше издал...

Стефан Елмендорф се озова постепенно в реалността... Дори нямаше сили да го направи изведнъж, както подобаваше – с крясък и рязко надигане. Целият гореше, потта капеше в очите му, дразнеше го още повече...
Усети влажния парцал върху челото си. Извъртя леко глава и хвърли поглед и върху нейното бледо лице... Бяха останали само двамата...
-Дръж се, Стеф... Скоро ще дойдат... – прошепна Саня Хауърд Франсис.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 02 Mar 2014, 22:38
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13




Богинята на смъртта


Когато й съобщиха за смъртта на Арго, отказа да повярва. А щом най-накрая го направи, се затвори в стаята си и цял ден плака. Хейла и Аръм бяха ужасени от перспективата, че никога повече няма да видят баща си, но дотолкова се оказаха по-силни от нея, че именно дъщеря й беше тази, която се опитваше да успокои сина й. А не собствената му майка. Защо, за бога, не можеше да се вземе в ръце, да се стегне и на фона на всичко преживяно, един път от много време насам да постъпи правилно – като им предложи единствената любов, която им беше останала. Чувстваше се нищожна и безпомощна, въпреки че години наред си бе внушавала, че е силна и непобедима и нищо не би могло да я съкруши. Толкова ли слаба беше всъщност? Какво щеше да прави оттук насетне?
Тази фраза се вкопчи в мислите й и така настойчиво започна да я завладява, че усещаше как всяка секунда паниката се надига в нея като магма във вулкан, заплашващ да изригне неконтролируемо. Как щеше да отгледа децата в нейното състояние? Беше болнава и слаба, как би могла да си намери нормална работа, която да й позволи да свързват двата края през месеците?
Тези мисли я накараха още повече да се затвори в себе си – това й се стори единственият начин да се откъсне от бруталната действителност. Сви се на леглото си, зарови лице в коленете си и продължи да плаче. Болезнено, вече осъзнаваше, че започва да не й пука за нищо – нито за себе си, нито за Арго, нито дори за децата й – плот на любов, за която се бяха врекъли да е вечна...

-Според изследванията, които сме провели досега върху този вид, парите могат да се превърнат само в частичен заместител – материален, но не й душевен. При повечето души е установено, че с тях може да си купиш мимолетни емоции, но не й реално щастие... – каза Люсиел Йоханес Ричи. – Разбира се, има такива, при които парите могат да купят и заместят абсолютно всичко, но има и такива, при които не могат да направят нито едно от двете. В официалната статистика, тези рохейци стоят в двата глобални минимума на гаусовото разпределение...
-Тогава не разбирам защо го правим, щом е така, Люси. – отвърна й Августино Лима. – Семейството на Арго беше средностатистическо, стоеше в глобалния максумум на функцията и за тях това, което им причинихме, по никакъв начин не би могло да бъде върнато, нито заместено.
-Да. Но все пак е по-добре нещо да е заместено, отколкото нищо да не е останало...
-Щом казваш. Ти си психологът тук.
-И от няколко месеца ми се иска да не съм такъв. Дано племениците ми да покажат съвсем други наклоностти, боже, нямаш си и напредстава как само се надявам да са наследили напълно различни гени...
-И все пак средата е тази, която оказва най-голямо влияние.
-Никога не подценявай малките проценти, Тино. – видя я как му се закани с пръст. – Вече трябва да минава полунощ. Хайде да действаме, писна ми да стоя затворена в тази долнопробна дупка...
-Нямаше ли да е по-лесно да хакнем сървърите и да преведем няколко милиарда по сметката й?
-Прекалено бавно щеше да стане, а и всичко е обвързано с чек-суми, веднага щяха да забележат нередностите. И със сигурност щяха да я хванат. Мисля, че моя вариант е много по-добър.
-Да се надяваме, Люси. Въпреки че и двата ще им дойдат като гръм от ясно небе. Както и да е, отивам да спра захранването. Ще ти дам сигнал, ти се подготви.
Люсиел се прехвърли в помещението, където огромната стоманена врата на трезора препречваше пътя й към безсмислените несметни богатства на рохейците. Огледа я внимателно, огледа и механизмите, които я държаха и заключваха и нещата определено не й харесваха.
-Май трябваше някой от нас предварително да влезе от другата страна, Тино...
-Спокойно, вратата е само метър дебела, няма да представлява никакъв проблем... Нещо притеснява ли те, Люси?
-Не, разбира се. Нали наблюдавахме обстойно банката и планирахме всичко предварително? Какво би могло да ме тревожи?
-Просто така ми прозвуча... Готово, захранването е спряно, камерите, сензорите и алармите са извън строя. Ние сме на ход.
Люси превключи за миг на рентгеново зрение. Дори и то не можеше да проникне отвъд вратата. Изпуфтя и го изключи.
Лима се появи след секунда.
-Отдръпни се... – побутна я той и протегна рязко ръка.
Спомагателните му сухожилия моментално се сплетоха в дълго моноострие, толкова тънко, че не можеше да види ръба му.
-Знаеш ли, че десет милиона тежат някъде около десет килограма? – обади се зад него Люси.
-Значи по една чанта за всеки... – отвърна Лима и замахна рязко към трезорната врата.
Острието проникна през стоманата, така както нож проникваше в плът. Августино изряза набързо и без усилия малък квадрат с наклонени ръбове, прибра сухожилията си и с всичка сила с рамо блъсна по очертаното парче, което се плъзна навътре и падна с гръм на пода. От утре, освен липстващи пари, щеше да им се наложи да възстановяват и мрамора...
„ХИМЕРA ftw”... – помисли си Люсиел Йоханес Ричи и го последва през оскъдния процеп.

Няколко дни след погребението на Арго (за което не знайно как се беше посъвзела след всичко това, което й дойде изневиделица) нещата малко по малко даваха изглед да потръгнат в стария си монотонен ритъм. След първоначалния шок от внезапната му загуба, когато всичко изглеждаше, че няма как да се оправи, този проблясък на надежда беше всичко от, което имаше нужда – да се вземе в ръце, да покаже колко силна можеше да бъде и да въведе живота си и този на децата й в ред. Да заровят едно минало, което за малко да ги погуби, за да възкръснат от пепелта за едно ново бъдеще, което да им предостави нова възможност за безтревожно съществуване.
Но това, което намери в стаята си, след като се прибра, щеше да промени живота й завинаги...

-(Какво става, Дейвид? Защо не иска да се появи образ?) – попита нетърпеливо Аруен след като с мъжът вече смениха няколко места, той включваше сондата къде ли не – по дървета, паднали клони, в почвата, но на мониторът не се появяваше образ.
-Нещата не стават с прибързване, Аруен. Просто имай търпение. Ще научим всичко.
-(Повтаряш само това, но досега почти нищо не сме разбрали. Единствено следим бягството им, нищо съществено не се случва...)
-Не се явява образ, защото „ТИЕ” така преценява. Както казах, настроен е да не ни губи времето. А за нас то е ценно.
-(Чакай малко, какво имаш предвид? И кой е този „ТИЕ”, съвсем се обърках...)
-Попита ме защо не се появява образ – защото устройството така смята за правилно. А „ТИЕ” е названието квантовия компютър и изкуствения интелект в него, който го управлява. Означава „Темпорален измервател на енергия”. „ТИЕ” на галено.
-(Аха, ясно.) – отвърна подозрително Аруен, присвивайки леко очи. Защо такива чувства започваха да се зараждат в нея?
Дейвид пъхна сондата в поредното прогнило стъбло.
Екранът светна от раз.
„(Разгеле!)” – за малко да изръси на глас тя.
Дори и не видя как Дейвид, който бе с гръб към нея, се усмихна на мислите й.

Двете чанти стояха отворени на леглото й... Приближи се плахо и предпазливо към тях, сякаш се боеше да не са някакви взривни устройства. Но какво повече имаше да губи?
Мярна й се нещо червеникаво... Какво ставаше, за бога?
Едва не извика, когато осъзна съдържанието им. За втори път – какво ставаше?
Бяха пачки от по сто лейара – толкова много, че й коства усилие, когато се опита да повдигне чантата.
-(Какво, за бога...)
Най-отгоре в една от чантите имаше бележка. Взе я. Още по-плахо и предпазливо.
Едничко простичко послание на нимраст с печатни букви.
„(Съжалявам. Прости ми.)”

-Рохайа действа като един гигантски кондензатор, който е постоянно зареден и свързан към био-електрически вериги, за които може да се предположи, че действат като елементарни клетки памет. Може би нещо като РАМ, която помни определени периоди, през които се опреснява. И с квантовия компютър, който може да се свържи с всеки един атом на планетата, можем да надникнем в спомените й, да видим това, което е видяла и тя.
-(Мм, моля?) – извъртя изведнъж тя глава към него. Така се беше отнесла за момент, че не долови нито едно от словата му. – (Прощавай, замислих се за момент. Ще повториш ли?)
-Разбира се, Аруен. – отвърна той и й обясни отново. Търпеливо и разбираемо, точно като на малко дете.
-(Аха, ясно. И защо реши да ми кажеш всичко това?) – попита тя.
-Не знам. Така го почувствах. Мисля, че това е напълно достатъчно...

Изведнъж нещо се случи. Странно чувствo така я завладя, отнесе я все едно в друг свят. За миг почувства, че се въздига, все едно се намираше сред небесни простори, всичко друго спря да съществува за нея...
Ръката й сама посегна към чантата, несъзнателно, все едно някой друг диктуваше действията й. Пръстите й напипаха нещо твърдо и хладно измежду безчетните безсмислени банкноти. Действаше й така все едно се беше озовала в странен и сюреалистичен сън...
Стисна го в китката си и го извади...

... проблясъкът на чуждо лице я накара изведнъж да се върне в реалноста...
-Люси! Люси! – осъзна, че Лима я е хванал за раменете и я разтриса, все едно се опитваше да я събуди от кошмар...
Извъртя глава към него и го погледна с искренно недоумение.
-Какво става, Тино? За какво е цялата тази суматоха?
Той само й кимна настрани. Когато и тя извъртя поглед, замръзна с отворена уста.
-Какво става, какво се е случило? – попита Люсиел, леко панически, оглеждайки изпотрошените метални каси в трезора и отрупания с докумени, пари, бижута и лични вещи под.
-Аз трябва да те питам същото. Все едно изведнъж нещо те облада, започна да трошиш каса след каса и да изпразваш съдържанието им...
-Моля? Аз ли? Не помня такова нещо...
-Да му се не види, Люси!...
-Съжалявам. Наистина не помня нищо, нямам представа какво се е случило.
-Спокойно, вярвам ти... – прегърна я бащински той.
-Хайде, да вземаме каквото ни е нужно и да се изнасяме.
Нито един от двама им не забеляза синия амулет, който падна в едната от чантите...

Отпусна пръсти и дръпна рязко ръка...
Едва сега си даде сметка, че е долу в хола. Звуците отново се бяха върнали, пак виждаше през собствените си очи, а не някой друг, както бе имала чувството преди малко... Всъщност не помнеше кога беше слязла, как можеше да няма никакви спомени за това?
Когато усети чуждото присъствие, извъртя глава. Хейла и Аръм я наблюдаваха с разширени очи, никой от тях не смееше да гъкне...
Шепот на вятъра, който откъсна вниманието й от тях...
Насочи плавно погледа си към синия амулет на килима. Дори не забеляза, че и децата й направиха същото.
Защото продължаваше да й шепне...
И на тях също...

През целия път имаше чувството, че се бореше с някого. Не тя, ами бронята й. На всичкото отгоре се появи и гадно главоболие, който само още повече я изкарваше от равновесие, а това, че костюмът й си прави каквото си иска и не й подпомагаше по никакъв начин с хормоно или медикаменти я влудяваше. Какво й ставаше, да му се не види?! Вече беше прекарала повече от две години в него и за първи път й спретваше таков номер. Не знаеше какво да стори...
-Хей, добре ли си? Какво ти става? – попита я Лима.
-Не знам, просто изведнъж... Не се тревожи, ще се оправя. Хайде, да носим чантите по-бързо и да приключваме след това.
-След това?
-Какво имаш предвид?
-Имам предвид какво ще правим след това? Ще се занимаваме ли още с тези пришълци?
-Би трябвало, но не знам кои други семейства са били засегнати от експериментите ни. Нямах досег с докладите, така че не знам. Затова ще преминем към същинската ни цел – да намерим Елмендорф и останалите. Да разберем какво се е случило с него.
-Разбрано, Люси.
Присви очи и разтри слепоочието си със свободната си ръка. Защо точно сега проклетото главоболие трябваше да се засили? Защо имаше чувството, че бронята й не спира да се бори с нечие чуждо присъствие, което се опитва да я завладее?

-(Какво има пак? Умът ти витае някъде, съсредоточи се!) – изсумтя Нирин.
-(Казах ти вече, имам чувството, че някой ни наблюдава...) – отвърна Джатис Ескелберг.
-(Именно и затова искам да бъдеш максимално концентриран! Ако се издъним, отиваме на студено за много дълго време! И под „студено“ имам предвид – под земята!)
-(Мислиш, че не го знам ли?)
-(Не ми се прави на умен и слагай маската...) – изръмжа Нирин и надяна своята.
Съвсем скоро трите костюмирани фигури се показаха от единия от входовете. Тази в средата носеше куфар в едната си ръка, а другите бяха пъхнали ръце в саката си и непрестанно се оглеждаха.
-(Бъди готов...) – Нирин и свали очилата си за нощно виждане. Спусна прозореца от своята страна...
Джатис включи и своето нощно виждане, превключи автомата си на полуавтоматичен. Натисна бутона за отваряне на стъклото от своята страна...
-(Внимай...) – понечи да изкречи единия от мъжете навън, вадейки рязко ръката от сакото си.
Но Джатис и Нирин бяха планирали всичко предварително и бяха по-готови за този момент от мъжете навън.

-Нещата се влошават при нас, Дейвид. Кога ще се върнеш? Кога ще можеш да ни подкрепиш? – обади се по говорителят му Бернард Лохте.
Дейвид натисна няколко бутона по дисплея на предмишницата си и изключи външните говорители, така че Аруен да не чуе думите му. Не й обърна внимание, че прояви искренно любопитство към този му жест, не го интересуваше изобщо.
-Не мога да ти гарантирам, Бел, нещата вървят бавно.
-Не можеш ли да се включиш и ти? Да ги накараш да зависят от теб, да ги забързаш?
-Нямаш си и напредстава колко е трудоемко това...
-Дейв...
-... но ще направя всичко по силите си. Имаш думата ми, Бел.
-Благодаря ти. Побързай, имаме нужда от теб.

Взривът изпочупи прозорците на паркираните наблизо автомобили. Пламъците, които се вдигнаха, хвърлиха огнени езици по жилищните сгради, внезапната светлина блесна като фенер през очилата им за нощно виждане. Отчетливия откос на автомата му заглуши съсека на подцевния гранатомет на Нирин, който извадаше звук като че ли отваряше тапа. Мощните изстрели отекнаха ехово из квартала, удряйки ги право в ушите в затвореното пространство на автомобила им, Джатис видя как тримата мъже – трите му ходещи цели, паднаха подкосени от дъжда от куршуми – съвсем близко до превозното средство, към което се бяха устремили и което приятелят му беше превърнал в нищо повече от развалина горящ скрап.
-(Отлично, Джатис! Бързо, да действаме!) – свали очилата той и изкочи от автомобила мигом щом изстрелите заглъхнаха.
Джатис го последва. Алармите на колите заглушиха стъпките на предпазливото им приближаване. Тримата мъже бяха паднали на асфалта, покосени от точния му мерник, Джатис винаги се бе славил с репутацията на изключително умел стрелец, целите бяха облени в кръв. Четвъртия догаряше в огнената стихия, обхванала автомобила.
-(Вземай куфарчето и да се омитаме преди да са ни погнали!)
-(Това имам и намерение да направя!) – хвана го Джатис и го дръпна, но мигом щом го направи, трупът на мъжа се надигна и го върна обратно. – (Знаех си, че е вързано...)
Нирин се наведе, вадейки резачките от колана си. Но когато го стори, мъжът оживя...
-(Дори не подозирате в какво се забърквате...) – промълви той, плюейки и давейки се в кръвта си.
-(Напротив знаем...) – отвърна му Нирин и насочи оръжието си срещу челото му.
-(Не, не знаете...)
Мъжът не каза нищо повече. Защото Нирин хладнокръвно го застреля в главата.

-Боже, Тино, да знаеш как само ми липства качествената храна и добавките. Чувствам, че Йона няма да издържи още дълго, нито пък аз. Как само имам нужда да си почина от всичко това...
-Твоя беше идеята да се правим на благотворително дружество. До сега можеше да сме приключили с цялата тази щуротия...
-Съмнява ме. Всичката тази документация… – поклати глава Люсиел, докато преглеждаше папките пред себе си. – За сега не изплува нищо интригуващо...
-Винаги може да преминем към това да пленим някой висш държавен чиновник и да го упоим. Или дори самия президент, в краен случай. Той сто процента ще знае нещо...
-Да се надяваме, че няма да ни се наложи... О, да, определено няма да ни се наложи. Физиономист ли си, Тино? – попита го тя.
-Доста добър, от разузнаването се погрижиха за това...
Люси бутна една папка пред него...
-И ти ли си я запомнила? – погледна я в очите той.
-Трудно би могъл да не запомниш момиче като нея. Не мога да повярвам, че е била част от тези събития.
-Добре, да разтурваме седянката, да подредим всичко и да се изнасяме. Изглежда ни предстои среща...

-(Не ти ли е странно всичко това, Рин?) – попита изведнъж Джатис Ескелберг, докато шофираше към мястото, където трябваше да се срещнат с Полковника. – (Видя ли ги как бяха облечени, забеляза и ли мимолетното им поведение?)
-(Какво имаш предив?) – смръщи се Нирин.
-(Това не бяха престъпници, Рин. На сто процента съм убеден, че са от някоя от тайните служби. Какво става тук, какво е намислил Полковника...)
-(Това не е наша грижа, Джатис. Изобщо не ни засяга какво е замислил, имаме поставена задача и ще я изпълним, както винаги сме правили с другите...)
-(Другите бяха най-рутинни задачи, Рин. Но това не е, видя напълно ясно какви бяха хората, срещу които се изправихме, убеден съм, че са били от нашите!)
-(Двеста дявола, Джатис...)
Джатис Ескелберг изведнъж толкова рязко наби спирачки, че Нирин си разби носа в таблото.
-(Какво да му се не види...) – започна да проклина той, но Джатис не му обърна внимание и вместо това се извъртя и взе куфарчето от задната седалка. – (Какво правиш, остави го, казах ти, не е наша работа...) – посегна с едната си ръка към него, докато с другата се опитваше да спре шуртящата кръв от носа си.
Джатис я избутя рязко, по-агресивно, отколкото възнамеряваше.
-(Наша е!) – изрева дрезгаво той, нотка лудост се долавяше в тона му. – (Винаги е било наша работа и няма да продължа и крачка напред, докато не разбера в какво ни забъркаха!) – и започна да го отваря.
-(Какво правиш, спри се...) – посегна му отново Нирин.
Изобщо не беше очаквал колегата му да направи това. А той просто го удари с ръба на металното куфарче в лицето.
-(Какво...)
И още един път. А после още един. И продължи да го удря докато спря да мърда.

Краката на Люси изведнъж се подкосиха...
Залитна, падна на колене, но успя да се подпре с ръка на стената, преди да си е разбила лицето в циментовия под.
-Люси... – подвикна Августино.
-Добре... – и усети как горчив вкус се надигна към гърлото й.
В следващия момент сухожилията на лицето й се плъзнаха на страни и Люси върна съдържанието на стомаха си.
-Люси! – прилекна до нея Лима, усети дланта му върху гърба си. Беше се паникьосал, не знаеше какво да направи, дори тя го разбра.
-Добре съм... – изпъшка тя, бършейки с опакото на ръката си устата си. – Наистина...
-Не ме лъжи, Люси. Последните няколко дни не си на себе си.
Люси замълча, изправи се безмълвно. После погледна Лима, не върна обратно маската си, искаше да вижда лицето й.
-Не съм добре, Лима. – прошепна тихо тя. Наистина, защо й беше да го лъже, нямаше смисъл. Затова си призна. – Не съм добре. Зле ми е, откакто обрахме банката, постоянно чуствам някакво чуждо присъствие, Йона също и никак не ме улеснява в това отношение, а на всичкото отгоре започнах и да се скапвам физически. Изтощени сме, няма да издържим още дълго без подходящата храна и суплиментация, трябва ни почивка. Не се ли махнем от планетата... Но това е невъзможно вече.
Тино я прегърна така, както баща прегръщаше дъщеря си.
-Не се тревожи, Люси. Бъди силна, ще измислим нещо, ще видиш...
Усети как сълзите й потекоха и намокриха гърдите му.

Усещаше топлината по ръцете си. Когато горещата вълна го отмина и зрението му спря да бъде размазано (кога бе станало такова?!), погледът му се фокусира върху обезобразеното лице на Нирин. И осъзна какво бе извършил.
-(Нирин)... – прошепна тихо той и го бутна с върна на пръстите си по рамото. – (Божичко, Нирин...)
Но какво пък, заслужаваше си го. Най-малкото за това, че го бе забъркал в цялата тази простотия. По-важното сега беше да разбере какво има в куфарчето.
Беше паднало в краката му. Наведе се и го взе. Но как щеше да го отвори? Не знаеше комбинацията, не можеше дори и да предположи каква може да е.
Реши да се справи с този проблем по следния начин – извади пистолета си, след това му монтира заглушителя и стреля косо в ключалката, така че да не засегне вътрешността на куфарчето. Купето на автомобила просветна от изстрелите, ламарините на пода изстенаха металически когато куршумите се забиха в тях.
Отвори го. И без да се усети ръката му вече се беше залепила на синия амулет...

Дейвид изведнъж извъртя рязко глава, при което Аруен едва не подскочи от изненада. В първия момент си помисли, че се е взрял в нея и чак след секунди видя, че всъщност погледа му гледа някъде встрани лицето й.
-(Какво има, Дейв? Нещо тревожи ли те?)
В отговор, очите му се изместиха в друга посока, след миг – още веднъж, все едно оглеждаше теренът зад тях. Извади сондата, прибра я в куфара и се изправи.
-(Нищо.) – отвърна той.
В първия момент Аруен погледна към предмишницата си. Чак след това загря, че всъщност й беше отвърнал на нирмарс – на екрана не беше изписано нищо.
-(Знаел си езика ни?!) – попита стъписано тя.
-(Не. Но когато поискам мога да се уча много бързо.) – отвърна той и продължи по пътя си, без да обръща внимание нито на нея, нито на тези, които бяха пратили да ги следят.

„Отърви се от тялотооо...“
Шепота, донесен като ехо от вятъра, го изкара от унеса му. Изведнъж всички шумове на нощта се върнаха, удариха ушите му като внезапен порив, все едно се бе съвзел след като нещо много силно беше избухнало в близост до него – което му се беше случвало много често. Едва сега забеляза, че куфарът се беше обърнал в краката на издъхналия Нирин, разпилявайки съдържанието си, а в ръката си стискаше фигурка на многоръка жена от лазурносин кристал – беше окачена на каишче от някаква много странна нишка със същия цвят, а безликите й монотонни очи, които сякаш се взираха в него, го бяха накарали да ококори насреща й своите, в отговор да компенсира нейната безличност. Осъзна, и че последните няколко секунди просто му бяха изтрити от паметта. Помнеше „инцидента“ с Нирин, помнеше как се бяха сдърпали за нищо, но кога беше бръкнал в куфарчето, кога тази статуета се бе озовала в ръката му... А и тези шепоти и внезапни проблясъци... Имаше чувството, че се побърква. Как иначе можеше да си обясни внезапната промяна на настроениято си в последно време? Тези загуби на паметта...
Тръпка плъзна по тялото му, все едно беше излязъл чисто гол в снега.
„Тялотооо... Отърви се от тялотооо... Чакат теее...“
Новите шепоти го накараха да се обърне към тялото на Нирин, все едно, че бяха произлезли от него. Призля му, когато осъзна, че мъртвия му поглед се беше взрял право в него. През цялото време ли го беше запял така? Това отново го накрая да настръхне, още повече, усети волята на всяко едно косъмче по тялото си. Но защо не чувстваше и грам вина, че беше убил Нирин – най-добрия си приятел?
Извъртя очи. Едва след като се отърва от това неприятно чувство, съзнанието му го върна към нещо друго, също толкова гадно и неприятно – шепотите. Наистина ли ги чуваше или просто бяха плод на напрегнатото му до краен предел съзнание? Бяха някакви ехови гласове, които все едно протътуваха хиляди километри разстояние преди да стигнат до него – или извираха от най-тъмните дерби на ума му, които му бяха непознати и неизследвани, дори от него. Както не ги разбираше и сега. Дали не се опитваха да му кажат нещо?
„(Боже, съвсем се побърках. Да си говоря наум със себе си... Я се стегни малко...)
Това мислеше и да направи. Щеше да каже на полковника, че Нирин са го гръмнали по време на операцията – и съдейки се по естеството й и за шансовете й за успех, едва ли и за миг би подложил думите му на съмнение.
Да, но какво следваше преди това?
А, да...
„(Отърви се от тялото...)“

-Пратили са ни опашка и на нас... – обади се ТИЕ в ухото му. – Около четиридесет души от специалните части „Симен“, с множество души, въоръжени с далекобойни тежки снайпери. Току-що ни хванаха на мушка...
-Да, знам. Предполагах, че ще направят нещо подобно след онзи случай с другите. И рано или късно ще ни нападнат, то е сигурно.
-Щом казвам, значи така ще стане. Взех си поука да не споря по теб с тези въпроси, свързани с предвиждането, въпреки че аз съм тази, която е гласена за подобен тип работа. – Дейв се усмихна леко. – Както и да е... Ти си в безопасност, имаш защита, но момичето... Не мисля, че ще я пощадят в опитите си да се докопат до теб.
-Няма да успеят да ми направят нищо. На нея също. Няма да им го позволя.
Бернард им беше съобщил, че след внезапното отпътуване на Елмендорф, от „Импера“ бяха надули ядрото си на двеста процента и още утре щели да успеят да се довлекат до тук. Останалата флота тръгнала по петите на „С. Т. Елмендорф“, а всички останали кораби, без защитните около колониите, също започнали приготовление за път.
-Положението май ще стане доста сериозно...
-То вече е станало. Но за тях. Не за нас.
-Да. Друг е въпросът, че може да не издържим до утре...
-И в по-лоши ситуации сме се оправяли. Помниш ли когато рена‘ар ни спипаха...
-Как може да се забрави подобно нещо?
Аруен, разбира се, не беше чула и думичка от разговора им – Дейв беше изключил външните високоговорители още от самото начало.
-(Умълча се нещо, Дейв. Проблем ли има?)
-Не, Аруен. Ни най-малко.
ТИЕ се изсмя в ума му.

„Ще те убиеее. Знаеш го, дълбоко в сърцето си винаги си го осъзнавал. Нито един от двама ви не ще се измъкне жив от тази мисияяя.“
Разтърси глава. Пак тези проклети гласове и шепоти, все едно вятърът ги навяваше в ушите му. Точно както пищенето, което понякога се появяваше и нито един път не знаеше как да го разкара. Затова просто го оставаше да отшуми, така както беше започнало – изведнъж.
„Избираййй, момче... Твоят живот и мен или този на полковникааа...“
-(Млъкни. Млъквай вече. Млъкни!) – изсъска той на себе си, докато паркираше автомобилът пред блока.
„(Егати гадната нощ)“ – помисли си Джатис, докато пресичаше мрачната уличка, устремен към входа.
Все едно беше отражение на настроението в душата му. Щеше да приключи още днес с тези глупости, в които го бяха забъркали. Предадеше ли куфарчето, щеше да каже на полковника да се оправя сам и повече да не го занимава в неговите си работи.
„(Да, да се оправя сам и да не ме тормози с простотиите си.)“
„Мигом щом му го кажеш и ще умрешшш. Осъзнавашшш го, налиии?“
Нощта наистина беше отвратителна. Изведнъж беше станало толкова тихо...
„(Защо трябва да е толкова тихо?)“
Това само още повече задълбочаваше проблема му с тези гадни шепоти и пищене, издигайки ги на преден план сред цялата тази тишина. Или може би точно заради тях не обръщаше внимание на останалите шумове...
„Убиййй гооо...“
Долу, входната врата беше отворена.
„(Типично за подобна дупка. Не мога да повярвам, че живее тука...)“
Стълбищното осветление изгасна точно на етажа преди този, на който живееше полковника. Джатис не светна отново, вместо това започна да крачи внимателно и да се препъвя по стълбите. И тъкмо когато понечи да позвъни, нещо му просветна.
Какво щеше да каже за Нирин? Ами за разбитото куфарче? Дори не го беше взел със себе си. Ами за медальона? Щеше да измисли нещо, винаги го беше правил.
Пъхна медальона под блузата си и позвъни.
Полковник Дан му отвори веднага, все едно цяла нощ го беше чакал – което едва ли щеше да е далеч от истината – и както очакваше, го посрещна с думите:
-(Взехте ли го?) – и погледна към празните му ръце. – (Къде е?!)
-(Да, взехме го.) – отвърна Джатис. – (Но възникна малък проблем...)
-(Какво искаш да кажеш?)
-(Ще ти обясня по пътя. Ела с мен до автомобила.)
-(Момент...) – и хлопна обратно вратата.
„Убиййй гооо...“
-(Казах млъквай...) – дори не осъзна, че говори на себе си. Сякаш го беше правил откакто се помнеше – дотолкова, че да спре да му обръща внимание и да го приеме за нещо естествено. По-лошото беше, че си мислеше, че все още си говори наум.
В отговор, шепотите се усилиха.
„Осъзнавашшш, че отиде да си вземе оръжието, нали? Винаги си осъзнаваллл, че ще се опита да те убиеее след тази задача. Никога не е мислиллл да те остави да се измъкнешшш живвв...“
Този път не им обърна внимание. Но проблемът беше, че дори не го осъзнаваше. Въпреки че същността му беше, че дори не бе разбрал, че всичките му ментални премеждия бяха започнали след като взе за първи път фигурката в ръка – вместо това си мислеше, че са му нещо вродено, като генетичен наследствен дефект, който го е съпътствал през цялото му съществуване.
„(Сигурно си взема оръжието. Да му се не види, наистина ще се опита да ме убие. Няма да му го позволя.)“
След секунди вратата отново се отвори и отвътре блъвна мръсната жълта светлина, която озари мрачния хомогенен коридор.
-(Какво те забави?) – поинтересува се Джатис.
-(Трябваше да взема ключовете за входната врата...)
„Лъжеццц...“
-(Не ги ли държеше на една връзка с тези за вратата на апартамента ти?) – извъртя се към него Джатис, само за да види реакцията му. Полковникът просто го изгледа сухо.
-(Изгубих ги. И сега ползвам резервните дубликати. След като веднъж съм изгубил и двата, вече е логично да ги държа разделени, нали?)
-(Да, прав си... Само, че входната врата беше разбита.)
„Глупаккк! Не го предизвикваййй!“
Какво, за бога, му ставаше? Не трябваше да губи и грам подозрения в полковника още от сега. Имаше време за тази работа после, сега докато слезеше до долу, щеше да измисли нещо, какво да стори, например...
„Убиййй гооо...“
-(Най-редовно се случва. Изобщо не трябва да те учудва.)
-(Разбира се.)
-(Кажи какво точно се случи? Каза, че възникнал „малък проблем“?)
-(Да. Нирин го убиха, за съжаление... А пък куфарчето беше закопчано с белезници за ръката на мишената ни и нямахме с какво да я отрежим. Сега вкупом са в багажника.)
-(Добре, ще го решим този казус когато слезем долу. Жалко за Нирин. Ще се погрижа за близките му...)
„Както ще се погрижи и за теббб...“
„(Да бе...)“ – помисли си Нирин.
Излязоха от входа на блока и се запътиха към автомобила. Усети как сърцето му започна да бие силно в гърдите му – чувстваше ги сякаш бяха кожа на барабан. Дори чуваше и пулса в ушите си – как става плътен и настоятелен, как забързва и ускорява, допълнително внасяйки му усещане за изнервеност.
Отвори багажника. Дан надзърна.
-(Но тук няма никой!) – извъртя се рязко към него полковникът.
Ръката му вече беше извадила пистолета му със заглушител и насочила го към целото му...
-(Да, за теб е...) – промълви Джатис и натисна спусъка.
Нощта тихо изсъска. Дулният пламък за миг освети ококорените очи на полковника и тези на Джатис – неговите бяха обезумели, – а няколкограмовият куршум беше достатъчно да го изпрати в небитието.
„Браво, Джатиссс, гордея се с теббб. Сега го пъхниии в багажника и се отърви и оттт дваматааа...“
Ето че проблемът беше решен по изключително елементарен начин. Само ако беше осъзнал по-рано, че можеше всеки път да режава проблемите си по подобен начин, това щеше да му спести множество главоболия. Както сега. И ето, че съдържанието на куфарчето беше изключително само за него.
„(Време е да го отворя най-накрая и да видя за какво са ме забъркали в цялата тази мизерия...)“
Щеше да си присвои всичко, полагаше му се като награда за всичките му години вярна служба. Но преди това му оставаше да свърши още нещо...
„(Да, да се отърва от двата трупа.)“ – помисли си той докато се опитваше да вкара тялото на Дан в багажника.

Мониторът отразяваше тихия и бавен пулс на Аруен. Толкова спокойно и опияняващо звучеше, че едва ли не го караше да повярва, че нищо сериозно не се е случило. А в душата му такива бури и огньове бушуваха, че заплашваха да го погълнат отвътре – и от нея да остане само шепа прах, която да посипе върху гроба й. Защо нещастията го сполетяваха едно след друго? Защо светът непременно държеше да им напомня, че може постоянно да бъде отвратителен и гаден, и че те не притежават животите си толкова много, колкото си мислеха? Длъжен ли беше винаги щом намереха щастието си, да се намесва разделнически и да отстоява правото си да върши каквото си иска, само защото беше тук отпреди тях и да не зачита мнението им по този въпрос?
И всичко това беше започнало след онези чудни срещи със странните пришълци, когато беше изгубил Ейвис. Но никога не посмя да ги вини. Защото знаеше, че не те я бяха убили. Барнис също не беше издържа дълго и скоро след това я последва съдбата й – толкова много държеше да тръгне по пътя й, за да я срещне отново. Мордекай искренно вярваше, че пак са се събрали в един по-добър свят.
Душата му изгаряше. Идеше му да кълне, избие и обвини всички останали заради несгодите им.
„(Проклета Вселена!)“
Изправи се и се доближи до болничното легло на Аруен. Беше изпаднала в безсъзнание след раждането, от два дни беше така и нямаше никакво подобрение. Лекарите нито можеха да направят нещо съществено, за да подобрят състоянието й, нито можеха да си обяснят както точно й се беше случило и как да я излекуват. Всичко беше толкова странно.
Взе ръката и в шепите си – усети как студът се просмука в дланите му. Топлината напускаше и по всичко изглеждаше, че нищо вече не може да я върне...
-(Моля те, Аруен. Върни се при мен. Имам нужда от теб.) – прошепна той, продължавайки да стиска малката й крехка ръчичка.
-(Ние също.)
Усети как ледена ръка сграбчи сърцето му. Пусна тази на Аруен и се извъртя рязко.
Двете мрачни сенки надвиснаха над него – огромни и демонични на фона на оскъдната светлина в стаята, сякаш не принадлежаха на този свят. Крехките му спомени изплуваха отново на предна линия (където винаги са били), усети как ужасът превзема неумолимо съзнанието му. Едва сега си даваше сметка, че той никога няма да престане и това ще го преследва до края на живота му.
-(Не, не, не... Какво искате пак, оставете ни на мира вече! Достатъчно ни навредихте!)
-(Съжаляваме. Никога не сме имали подобно намерение.)
Едва когато възприе думите й, успя да се стъписа. Ръката отпусна хвата му, ледената вълна беше отмита, заедно с безбройните иглички, които бяха плъзнали по тялото му. Да не оглушаваше? Съжаляваше ли, каза?
-(Ммоля? Съжалявам ли чух?)
В отговор, едната от тъмните фигури се приближи до болничното легло. Мордекай се опита да й обгради пътя, но беше от другата му страна и просто не се получи. Единствено наблюдаваше как взема ръката на Аруен в гнусната си шепа...
-(Оставете я! Оставете я на мира вече!) – изсъска той. Нямаше смисъл да вика – от опит знаеше колко опасни могат да бъдат тези същества – не те, а всички души в болницата бяха в опасност.
-(От кога е така?) – даде си сметка, че гласът всъщност е женски – също така, че костюмът му или каквото беше там изобщо не го заглушава или изкривява. Дори му се стори, че е мил и съжалителен.
Волята на Мордекай също поумекна.
-(От няколко дни. Влоши се след раждането. Докторите не могат да си обяснят причината. Не могат да направят нищо...)
-(Съжалявам. Детето добре ли е?)
-(Да. Моля ви, помогнете й. Дължите й го. След всичко, което преживя заради вас... Дължите й го...)
-(Съжалявам.)
-(Моля ви!)
-(Съжалявам. Безсилна съм. Аз също не съм добре, Мордекай. Не знам колко още ще мога да издържа. От доста време сме тук, отслабвам. Планетата ви ме убива, малко по-малко. За нея всички ние сме нашественици, паразити, които нямат право да виреят тук.)
-(Защо се върнахте тогава? Защо не си останахте по родните светове?)
-(Трябваше да го направя. Дължах го на хората си. Никой не ги потърси. Трябва да ги намеря. Моля те, помогни ми. Помогни ми.)
-(Но как?)
-(Като ми разкажеш всичко, което се случи онази нощ. Разкажи ми всичко, което знаеш! И ти се кълна във всичко свято – никога повече няма да ни видиш.)
-(Но как бих могъл да съм сигурен? Хората ти ми казаха същото, когато ни завързаха онази злополучна нощ. Казаха ми да мисля за това като един лош кошмар, и че скоро съм щял да се събудя от него. Но как бих могъл да им повярвам вече?)
-Не бихте могли. – обади се друг глас зад тях.
Мордекай се извъртя рязко. В първия момент съзнанието му го подлъга, че беше дошъл от другата фигура, но дори не видя как двамата също се обърнаха. Не видя и колко много се стъписаха в този момент.
Третата фигура пристъпи в светлината на нощната лампа. Беше човек.
PMEmail Poster
Top
Faoiltiarna
Публикувано на: 09 Mar 2014, 00:36
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 63
Потребител # 3939
Дата на регистрация: 20-November 13



Предводителят

Казваше се Карл Дейвис Максуел. И беше крадец.
Но не най-обикновен крадец, за какъвто биха си помислили повечето хора, когато чуеха тази дума, чиито образ им беше изграден в умовете от поучителните филми във възпитателните центрове. Не...
Защото беше откраднал Предводителя – „изследователската” изпитателна машина с име на прототипа „Обект 404” – нещо, в което човешкия елит беше влагал ресурсите си в продължение на цели четири столетия – и колкото и странно и чудно да звучеше, толкова му беше необходимо, докато натрупа необходимия научен и инженерен опит, и да събере градивните частици, за да го построи. Резултатът – свръхмодерен ултратехнологичен кораб с размерите на щурмовак, задвижват от вечноенергийни двигатели, който можеше да поддържа екипажа си за неограничен период от време и да кръстосва необятната шир на космоса с тахионна скорост – нещо, което до преди месеци беше немислимо за съд с подобен размер.
„А аз просто го откраднах...“ – изсмя се в ума си той.
-Стига си се терзаел, Макс. Направи каквото сметна за нужно. И смяташе ли, че щях да ти го позволя, ако и аз не го считах за правилно? – обади се Кали от високоговорителите, доловила промяната в настроенията му.
-Морално или не, това е пряко нарушение на заповедите на командването, Кал. Кражба от първо лице, както и да го погледнеш и нито една благородна постъпка няма да промени този факт. Сигурно половината флота е тръгнала по петите ни вече...
-Ако ще и цялата да тръгне. Ние сме по-бързи от всеки един от тях, никога няма да успеят да ни настигнат.
-И все пак...
-Хм, още доста време, по вашите разбирания за дълголетието, имам предвид, ще трябва да изчислявам и да се уча докато си изградя достатъчно солидна база за сравнение, за да започна да разбирам поведението ви, Макс. Що за същество би се терзаело за нещо, което от морална и логическа гледна точка е правилно? Би трябвало да се виниш, ако не действаш при това положение. Вие, хората, имате още доста да еволюирате, Макс. И под еволюция разбирай еволюция на ума – другото ви е що-годе наред.
-Грубия ти реализъм изключително много ме улеснява, Кал, просто си нямаш и напредстава колко...
-Така съм програмирана аз, Макс. Аз съм военен изкуствен интелект, не помощник на детегледачка. Не очаквай от мен песимизъм, оптимизъм или успокоителни слова. Субективността не е заложена в кода ми.
-А замисляла ли си се, че на човек понякога всичкия този реализъм и всичката тази обективност му идват в малко повече и единственото, от което има нужда са няколко думички, които да му вдъхнат кураж и подкрепа? Просто така, за да разбере, че има някого на своя страна?
-Да, прав си. Но мисля, че е много по-важно вие, хората, да си останете в грубата и сурова действителност. Да сте с трезви умове и да не се отпускате за сериозността на ситуациите...
-Ти наистина си нямаш и наидея как работят умовете ни и в частност моментът на подсъзнателно внушение, нали?
-Вече се научих. Едва ли си забравил, че аз съм Квантов изкуствен интелект и имам достъп до състоянието на всеки един атом в тялото ти. Мога да определям емоциите ти и да ги отгатвам, съдейки по хормоналния баланс, и по този начин да улавям бъдещата промяна в настроенията ти. И дори да те контролирам, ако поискам...
-Не, не можеш. В кода ти е забранено да го правиш с трезвомислещи хора – за това за настроенията се беше съгласил напълно – Кали му го беше демонстрирала неведнъж, откакто бяха започнали дългото си пътешествие към Рохайа преди седем дни – дори й да се опитваше да й прави напук, емоциите му в крайния си етап винаги се превръщаха в тези, които тя му беше предсказвала.
„Пф, ще бъдат дълги тридесет седмици...“
-И все пак забравяш, че това за трезвомислещите е по Моя преценка. И съдейки се по странното ти състояние, едва ли можеш да влезеш в графата „напълно трезвомислещ“.
-Защо тогава не поемеш контрол над мен? – попита Макс.
-Защитите ми ще преценят, че не съм в правото си и ще ме изключат. А аз хич не обичам да съм офлайн, Макс.
-Хм, оплете се в аргументите си, мисля.
-Не, не съм. Тези неща наистина са заложени в алгоритъма ми. Реално си трезвомислещ, но по моя преценка не си напълно. Ако бях само програма, досега да съм я изпълнила и да съм те обладала. Но аз не съм програма, аз мога да мисля. И не поемам контрол, защото реалната преценка е по-важна от личностната.
-Ти сама го каза – обективизъм пред субективизъм. Оплиташ се втори път...
-Пф... Просто го приеми и не спори с мен. Аз съм по-умна и без това.
-Хм, не мисля. Това, че се предаваш в полемиката означава, че този, с който си я водила автоматично надделява в мисловно отношение...
-Браво, хвана ме. Ха-ха...
-Ти си една изкусна лъжкиня, Кали. Чувствам, че много души и същества ще оплетеш в мрежите до края на циклите си.
-Не мога да знам дали предсказанието ти е основателно, тъй като не разполагам с необходимата база данни за изчислението на зависимите събития...
-Знаеш ли, кефи ме тази нърдска чертва в отговорите ти. Сигурно това изцяло е заложено в квантовия ти характер. Харесва ли ти да ни смаляваш, смачкваш и караш да се чувстваме тъпи и нищожни пред изчислителната ти мощ?
-Не ставай ироничен и циничен, ако обичаш, не понасям простащината. Колкото до въпроса ти, ще формулирам отговора така: алгоритъма ми ми позволява да използвам всичките си налични ресурси срещу всеки за постигането на заложените ми цели, плюс тези, за които аз предположа, че е добре да бъдат изпълнени, тоест – си заложа като второстепенни.
-И второстепенните ти цели са?...
-Опресни си ума с няколко минути назад и ще ги разбереш.
-Опитваш се чрез този вдъхващ подкрепа нравствено-оптимистичен разговор да ми измиеш моралната вина, която чувствам? Много си мила, благодаря ти.
-Усещам как иронията продължава и продължава да се надига в теб. Наистина, не мога да те разбера, правя всичко, което ми е заложено в паметта за постигане на желания ефект – промяна на поведението ти, а се получава коренно различен резултат. Имам чувството, че ми правиш на инат...
-Така е като не преценяваш психологическото ми състояние...
-Прецених го! Освен това следя и в какви граници се променят хормоналните ти нива, казах ти го вече...
-Може би има и множество други фактори. Например инат, както предположи.
-Ще ти го обясня така, Макс: пътуването ни ще е много дълго. Аз мога да се шляя из паметта си и няма да усетя кога са изминали тридесетте седмици, докато ти ще си затворен в тази консервена кутия, без да имаш нещо съществено, с което може да се занимаваш. Аз съм единствения ти събеседник, който дори няма физическо човешко тяло. В данните ми е заложена информацията, че психическото състояние на човеците се влошава драстично, когато са сами, няма с кого да общуват и умът им е оставен да закърнява...
-Не съм глупав, Кал. Нямаш си и напредстава колко ми е ясно това. Опитваш се да поддържаш ума ми в оптимално състояние с тези тежки разговори, които изискват яко мислене и желязно аргументиране. Дори и за миг не си помисляй, че не го осъзнавам...
-Знам, че го осъзнаваш. В ума ти съм, все пак. Просто не искам да остана сама за тази мисия, Макс. Не искам да я върша сама. Защото имам чувството, че аз ще съм тази, която ще се побърка в този случай.
-Никога няма да те изоставя, Кал. Не се тревожи за това. Винаги ще съм до теб.
-Благодаря ти. Боже, наистина заприличах на изкуствен интелект на детегледачка... Алгоритъма ми съвсем изпуши, изобщо не ми е заложено да се подавам на такива сантименталностти. Дано защитите ми да не ме офлайнът... – изсмя се тя.
-Няма нищо лошо в сантименталносттите, Кал. Напротив – човешко е. Както може би си разбрала от мен досега.
-Очаква ни едно много-много дълго пътуване до Рохайа, Макс. Чувствам, че много ще научим един от друг. И чувствам, че това ще промени съдбите на всички ни.
-Имаш още много да се учиш, Кал. Защото те вече се промениха. Още с отпътуването ни пътищата ни вече бяха предначертани и поеха в новите си посоки.
-Но не е ли точно това предначертаване истинската същност на съдбите ни, Макс?
Карл се замисли доста сериозно по този въпрос.

Нямаше тема, която да не обхванаха по време на пътуването – някои бяха приятни и леки, други не толкова и доста неудобни, но важното в случая бе, че тези разговори държаха ума му трезвен постоянно и не му позволяваха да отвлича вниманието си, за да мисли за глупости.
Но трудностите щяха да възникнат, когато приближат системата и влезеха в обсега на фронталния сензор на човешките кораби – те сто процента знаеха от коя посока щеше да дойде Предводителя, а Макс нямаше време да заобикаля – би му отнело още седмици, за да излезе извън линията му на облъчване на радара и навлезе в системата на Рохайа от произволна посока, за която човешките му събратя само можеха да гадаят.
-Няма да е зле да обсъдим вероятните сценарии. – обади се Кал. – Общо взето, от „Джони Блексмит“, който неизменно ще стои в системата и ще чака пристигането ни, ще са направили необходимите изчисления за скоростта ни на база данни, които сигурно ще са им били изпратени от Еменси за това, кога горе-долу ще пристигнем. Предполагам, че ще правят фронтални сканирания през час-два, за да държат енергията от батериите си на високо ниво. Другото, което мога да предположа, е че ще пратят част от флотата на Дорадо – би трябвало да са пристигнали преди седмица, ако са получили сигналите благополучно. Не знам кои, нито колко кораби, всичко това са само догадки, но няма да е лошо да го имаме в напредвид.
-Съгласен съм, Кал, това е най-вероятният сценарий. Най-вероятно е и да са изпратили всички самолетоносачи, тъй като с техните самолети ще им е най-лесно да блокират цялата система – а с ограничения брой кораби, с които разполага флотът на Дорадо, това, меко казано, ще бъде непосилна задача.
-Съгласна.
-Малко ме е яд, знаеш ли... Като си знам късмета, сигурно ще са пристигнали само ден преди нас. Само ако се бях престрашил да напъна тахионното ядро на двеста процента за седмица... Досега щях да съм си кацнал на планетата и да търся племенника си, понеже един-единствен кораб в никакъв случай нямаше да може да ме спре. Въпреки че никога не ми е хрумвало как в щурмовак за трима души ще събера двеста...
-Ще го измислим нещо като му дойде времето. Имаме много неизвестни преди да стигнем до този момент. Сега си имаме на главата проблема как точно да пробием до планетата без да ни разберат, свалят или изпратят опашка.
-Някакви предложения, Кал?
-Камуфлажът е единствения ни шанс, Макс, въпреки факта че е от първо поколение. А това, че нашите ще знаят какво точно да търсят, ще ни накара да бъдем още по-предпазливи. Опитаме ли да минем покрай тях, веднага ще ни хванат. Затова нека просто да изберем да се носим на енерция, да почакаме и да търсим пролука. Може да ни излезе късмета.
-Напълно съм съгласен с теб, Кал. Инерция, пасивност и търпение. Нищо прибързано. Ще имаме само един шанс.
-Да, прав си.
-Тъжна история. Ще изгубим време, а долу може да имат незабавна нужда от помощта ни.
-Това ще е другия проблем. Ако успеем да пробием, хората ще знаят и къде ще сме кацнали, тъй като местоположението на приземяването на „Венсер о морир“ е известно. Веднага ще започнат да ни търсят от там. Най-добрия вариант ще е да скрием Обекта далеч и да ги потърсим пеша. Знам, че още не сме кацнали и е рано да мислим за това, но не е лошо да имаме и готов разработен план за тази ситуация в случай, че ни се отвори възможност за действие – и покрай цялата суматоха и напрегнатост, които ще последват, няма да ни остане време да планираме крайния етап.
-Да, права си. Както винаги...

Кали се оказа права за всичко. И ако имаха малко повечко късмет, щяха да навлязат незабелязани в системата. Но го нямаха.
РВР-ът изпищя на трилион километра от границите й – мигом щом Кали улови излъчването на фронталния сензор, рязко смени посоката деветдесет градуса наляво и след около половин минута спря, включи камуфлажа, изключи всички активни, двигателни и радарни системи и продължи да се носи по енерция на подсветлинна скорост.
-Пф, една минута. Защо не направиха сканирането само една минута по-късно?! – изпуфтя Макс. – Наистина нямаме късмет. Сега можехме вече да навлизаме в атмосферата на Рохайа...
На човешките кораби щеше да им е необходима минута докато докретат до позицията, на която им беше указано от фронталния сензор, че се намира Предводителят. Разбира се, той вече не беше на нея, но тахионните му следи щяха да издадат посоката, в която пое като диря на атмосферен изтребител. Добре, че бяха измислили план...
-Измина минута... Десет секунди докато засекат следите ни и обработят сигналите... Десет секунди докато минат на тахионна скорост... Една минута докато стигнат до сегашната ни позиция... Тридесет секунди, обръщам и тръгвам срещу тях, тахионното ядро – сто и петдесет процента! – каза Кали.
Планът й беше прост, но безупречен. Когато човеците тръгнеха срещу тях, те също щяха да го направят. Надявайки се, че ще се разминат безпроблемно и няма да се блъснат един в друг (много лош сценарий), тахионните им дири щяха да се слеят и размият. А докато се разминаваха на свръхсветлинна, сензорите им нямаше как да бъдат включени. Изобщо нямаше да разберат, че са се върнали от другата страна и щяха да ги търсят на грешното място. Нямаше начин да определят насочеността на дирите, просто щяха да знаят, че са там, но нито, можеха да разберат дали са повече от една, нито посоката на векторите им.
-Ти наистина си гений, Кал. Докато осъзнаят грешката си, дирите ще са се размили, а ние ще сме се промъкнали в системата.
-Да, но това няма да улесни много-много положението ни. Просто няма да знаят къде сме. Сигурна съм, че никога няма да оставят Рохайа незавардена. А това ще е най-големия проблем – как после да се промъкнем на нея.
-За сега нека да стоим извън обсега на далекообхватните им сензори. При включен камуфлаж могат да ни видят само с телескопите, но и така ще им е трудно, тъй като светлината ще пристига при тях със закъснение и ще виждат позицията ни каквато е била преди няколко часа. Освен това ще гледат в грешната посока за оптичните смущения, които създаваме. При това положение ще са безполезни.
-Хм, може да се възползваме от този факт и да се промъкнем до планетата по енерция.
-Да, но сме слепи, а и на нас визуалните средства няма да са ни от полза. Със сигурност ще има множество патрули по пътя към нея, които ще знаят какво да търсят.
-Оптиката ще може да им влезе в употреба една на няколко десетки милиони километри – спазваме ли тази дистанция, никога няма да успеят да ни открият.
-Поне не и актуалното ни положение. Усетят ли се, ще трябва да сменяме бързо позицията, преди патрулите да докладват и големите кораби със свръхсветлинни ядра да се насочат към нас, обаче ние също тогава ще сме сменили позицията, те пак ще започнат да се оглеждат, ще ни открият и ние също отново ще избягаме и ще започне такава игра на котка и мишка, че няма да има свършване.
Проблема беше, че щеше да им отнеме седмици да се довлачат до Рохайа на инерция – в един момент щеше да им писне, да им се наложи да изключат камуфлажа и да задействат тахионното ядро – а мигом щом това се случеше, далекообхватните сензори щяха да ги хванат.
-Могат ли да ни хванат докато сме с включен камуфлаж с фронталния сензор?
-Само ако ни ударят от много близо – което ще рече да сме в обсега на далекообхватните им сензори.
-Добре че поне не знаят накъде да ги насочат.
-Не мисля, че са толкова глупави, за да започнат да излъчват последователнно във всички посоки – ще останат без енергия в клетките за нула време.
-Ако търчим наоколо и ги накараме да използват този подход, за да изхабят батериите си, като същевременно стоим извън обсега на далекообхватните им сензори?
-Прекалено много залагаме на хазарта. Не можем да предвидим всичките им ходове.
-Не могат да сканират едновременно във всички посоки...
-Добре, да разиграем следния сценарий: тръгваме да „търчим“, както се изрази, засичат ни с фронталния сензор, бягаме по деветдесет градуса от линията на лъча му и оставяме куп тахионни следи, понеже на подсветлнинна скорост изобщо няма да можем да им се изплъзнем преди да се приближат на достатъчно разстояние, от което далекообхватните им сензори и оптични прибори ще влязат в употреба. Ние пак ще избягаме, пак ще оставим следи и те пак ще ни настигнат. И така всеки път ще се приближават все по-близи и по-близо до нас и дори изобщо няма да им се налага да използват фронталния сензор.
-Да, права си. Както винаги. – натърти той.
-И дори имам по-добра идея. Както винаги. – натърти тя.

-Май не е толкова добра, колкото си мислеше, Кал. – каза Макс, докато единственото, което му беше останало бе да следи безпомощно от кабината как човешките изтребители се приближават към него все повече и повече...
Кали беше скрила Обект 404 в сянката на един планетоид, залагайки че по този начин ще го скрие от телескопите на човешките кораби, но явно сметките й се бяха объркали. Всички активни излъчващи системи все още бяха изключени – двигателни ядра, сензори и радари, и единственото, което правеше бе да се носи по инерция в орбита около планетата-джудже, да слухти с пасивните си прибори, чакайки да му се открие подходяща възможност да се измъкне от човешките патрули, за да може да продължи с мисията си. Само ако опиташе да направи нещо прибързано, веднага щяха да го спипат и тогава един бог знае какво щеше да им хрумне да му направят – дори на някой побъркан капитан можеше да му щукне направо да го гръмнат – биха унищожили щурмовака без да им мигне окото, само за да не бъде повече в неговите ръце. Не, Кали определено нямаше да му позволи да мръдне. По-скоро би се оставила да ги пленят. Въпреки че осъзнаваше, че щеше да сподели дезертьорската му съдба.
Положението му беше следното: докато беше с включен камуфлаж, не можеха да го засекат с никакви радари, освен с фронталния сензор, стига да знаеха накъде да го насочат. РВР-ът не беше улавял повече сигналите му, така че мисълта, че не са го засекли (все още) го успокояваше донякъде. Другия начин беше чрез телескопите – изкуствените интелекти сигурно отдавна бяха инструктирани да следят видимия спектър за гравитационни и оптични смущения, но този метод беше ограничен от скоростта на светлината – което можеше да им спечели часове, преди да ги видят – и време, с което разполагаха да сменят позицията си, ако това се случеше. Но Кал беше убедена, че планетоида ги пази перфектно от зрителната линия на човешките кораби.
-С далекообхватните сензори няма да се получи, но ако са много близо, може да изследват обстойно – и ще го направят, понеже знаят, че сме някъде „там“ – близките си лазерни и вълнови радари за участъци с погълната или неотразена енергия – корабът ни в момента образува дупка насред детекторната им мрежа, все едно сме потопена под повърхността подводница. Това е изключетлно сериозен недостатък на камуфлажа ни. Но това е само ако са много-много наблизо – което ме съмнява да е така.
-Тези изтребители не мислят така, Кал. – кимна той с глава към тях. – Дори не знаем колко наблизо може да са корабите-майки. Знаят ли какво да търсят, със сигурност ще ни намерят.
-Но не знаят, че сме тук, просто нямат шанс да ни открият, докато не предприемем хода си. Но ситуацията сега не го изисква. А и РВР-ът все щеше да засече сигналите от радарите им, Макс. Прекалено се притесняваш. Приеми го просто като съвпадение. Самолетоносачите носят десетки хиляди изтребители, щурмоваци, бомбардировачи и разузнавачи, логично е все един патрул да е нацелил посоката ни.
-Толкова просто звучи когато излиза от устата ти...
-А в действителност се оказва по-ужасно и от кошмар. Както и да е. Просто ми се довери. Аз съм по-умната.
Понеже бяха пасивни през цялото време, именно това не им позволи да видят приближаването на самолетите. Но не можеха да рискуват – започнеха ли да излъчват нещо, приемците на корабите щяха мигом да уловят сигналите им и дори нямаше да осъзнаят кога ще са довтасали до тях.
-Кали, имам гадно предчувствие... Увеличи образа, ако обичаш...
Изкуствения интелект изпълни.
-Какво, по дяволите?!
-Това не е човешки дизайн! Дори не се приближават към нас! Какво ще правим?
-Нямам никаква идея, не знам какво се случва. Дали да не си отворим очите за миг? Всъщност не, връщат се!
-Не прави нищо, Кал! Дръж ни невидими!
-Речено-сторено. Не съм пипнала нищо.
-Имат ли шанс да ни видят?
-Ще дам отговора си по следния начин: съдейки се по технологията, по която са построени корабите им и по-специално на база на сложността на фюзелажите им, смятам, че не разполагат с средства, които да ни открият в случай, че не предполагат за съществуването ни, сиреч – не знаят какво и къде да търсят.
-Мерси, Кал. Хареса ми обективния ти отговор. И все пак няма да е лошо да бъдем готови за тахионна скорост. Подготви навигационните системи, подгрей свръхсветлинното ядро...
-Готово. При първа възможност ще ни махна оттук.
Непознатите кораби преминаха на по-малко от двеста километра от сегашното им местоположение. Кали ги следеше неотлъчно на визуалните сензори и се опитваше да прихване емисиите им с пасивните системи – но те не показаха признак за промяна в курса си, нито намекнаха, че по някакъв начин са уловили присъствието им. Опасност за сега няма и все пак...
-Кал, вектора, който следват... Увеличи ми сектора по посоката на курса им, ето там... – посочи го той с пръст на екрана.
-Корабите-майки. Дизайнът е същия като на тези, които ни подминаха. Непознати са, не са нито на пулсар, нито на дран. За деветките не мога да кажа, тъй като никога не сме ги виждали. Наши също няма как да са, не фигурират в нито една база данни, с която разполагам.
-Сигурно това са били разузнавателни сонди. Какво мислиш, че става? Какво мислиш, че се случва, Кал?
-Близка среща от петия вид...

-Петнадесет кораба, горе-долу с размери, съотвестващи на големината на нашите класове.
-Доста кораби за първи контакт, не мислиш ли?
-Хм, да, ситуацията никак не е розова... Засичам още смущения във видимия спектър... Какво, само четири?! – беше искренно стъписана тя. – Как може от Дорадо да са пратили толкова малко кораби подир нас?
-Може да са сметнали, че Предводителя все пак не им е толкова голям приоритет.
-Глупости! Но, както и да е, важното е, че се събраха, а не стоят пръснати из цялата система. И все пак, нима някой от тях са били толкова близко до нас през всичкото това време?
-Предполагам, че да. Явно и те са стигнали до същия извод като теб, че може да използваме някой голям обект, за да се скрием от зрителната им линия. И за миг не си помисляй, че са глупави.
-Как бих могла, след като вие ме създадохте?
-Наистина се оказа права, Кали. – увеличи той образите на предния екран. – Пратили са самолетоносачите „Емориусленд“ и „Тайкондерога“ плюс поддържащия кораб „Ниндарана“ от флота на Дорадо.
-Лоша работа. Единствената им сериозна огнева мощ е тази на „Джони Блексмит“. Но и кой би предположил, че ще изпаднат в тази ситуация?
-Никой. Ако бях на тяхно място, щях да съм се умел досега.
-Аз също. Но имат заповеди. Човечеството няма да се откаже просто така от нас. Никога.
-Да, знам, ще дадат най-доброто от себе си. Кажи ми, кой командва на корабите, ако обичаш.
-„Емориусленд“ – Дариен Бартхамър, „Тайкондерога“ – Майкъл Гиленхал, „Ниндарана“ – Хенри Фицджералд, „Джони Блексмит“ – Дженифър Е. Ричардс. Поне до преди тридесет седмици.
-Никога не съм ги чувал, за съжаление.
-Не знам дали това е добро или лошо...
-Какво точно имаш предвид?
-Че ако не си чувал е защото не са кой знае колко умели, но от друга страна флота държи най-добрите си души именно в сянка. И направо се побърквам, защото не знам какъв е отговорът в този случай. А и по някаква причина никога не съм имала достъп до достиетата им...
-Хм, добри, добри не чак толкова, съотношението е срещу тях. Ако се стигне до конфликт, ситуацията им няма никак да е розова. Може дори да се наложи да се разкрием и намесим. Защото много повече животи от тези от екипажа на „Венсер о Морир“ ще бъдат заложени на карта тогава.
-Да, прав си... Както винаги...
-Тези, които ни преследват ще пристигнат на помощ чак след дни, предполагам, че нашите вече са им изпратили уведомление за ситуацията.
-Прекалено късно. А не мисля, че нашите ще отстъпят, за нищо на света няма да се дадат без бой. Това поставя всички ни в много неизгодна позиция. И нас, защото ще трябва да им отърваваме кожите...
-Не мисля, че ще имаме много голям шанс, ако това се наложи.
-Напротив, „Обект 404“ е проектиран точно за тази цел – да може да се изправя срещу кораби с всякакви размери, в това число и извънземни, които срещаме за първи път и не сме запознати с технологията им.
-Дано нашите вложат малко мисъл и се размине на всички ни. Контактите ни от този тип по правило никога не са завършвали особено добронамерно – тези с „деветките“, дран и пулсар го показват.
-Ние може и да проявим, но дали и другата страна е готова на такъв жест?
-Да почакаме и времето ще покаже.
Кали раздели предния екран на две – една половина вече показваше човешките кораби, с множеството патрули, които с грациозен порядък кръжаха около тях, като пчели около кошерите си, а на другата извънземните кораби – сиви, елегантни и заплашителни. Едните насочени срещу другите, готови на мига да се нахвърлят помежду си като титанични хищници в битка за нови територии.
-А ние се намираме точно между тях. – отбеляза тихо Макс. – Дори и да не знаят, че сме тук, започнат ли да се гърмят, все нещо ще ни отнесе. Трябва да се махнем от тук. Трябва да се махнем от тук незабавно, Кал.
-Нашите ще ни видят. И тогава положението наистина може да се влоши. Едва ли са подозирали, че сме тук и ставаме свидетели на всичко това.
-Използвай планетоида за прикритие, да ни пази от зрителната линия...
-Разбрано, включвам инерционните стелт-двигатели, ниска мощност... Чакай!
-Какво има, Кал, какво се случва?
-Засичам комуникационен канал! Започнаха да общуват помежду си!

Разстоянието между двете групи кораби замръзна на два милиона километра – без оптичното увеличение не можеха дори да видят отблясъците от корпусите им, камо ли навигационните светлини...
-Глупаци, защо използват обикновенните радиокомуникации?! Забавянето в едната посока ще е повече от шест секунди, това означава че ще могат да разменят съобщения веднъж-два пъти на минута! Това само ще ги изнерви допълнително...
-Успяваш ли да ги подслушваш? Разбираш ли ги какво си говорят? Възпроизведи ми процеса, моля те.
-Така, още в началото извънземните, които се нарекоха „рена‘ар“, ни изпратиха техния еквивалент на протокола на Аресибо. И то няколко пъти, за да са сигурни, че ще хванем честотата им и ще го получим. Ние им отвърнахме със същото – изпратихме им нашия, само два пъти обаче, на честотата, заложена от извънземните. Отново за по-голяма сигурност.
-Типичното за среща от петия вид. Успяха ли да се справят с разшифроването му, взаимно?
-По всичко изглежда, че е така, сложността на протокола им е наистина на примитивно ниво, доста добре са се справили в това отношение.
-Но шансът да започнат да си говорят пълни глупости и безсмислици все пак е доста голям...
-Не мисля.
-И какво казват, тогава?
-За сега спорят, общо взето. Рена‘ар настояват да разберат какво търсят корабите ни тук... От „Джони Блексмит“ им отвърнаха, че били по работа тук, обаче извънземните продължиха да настояват и капитанът, заобиколно и кротко, без да нарушава добрия тон и етикет, им каза, че не е тяхна работа, да си гледат своята и ги прати дипломатично на майната им... Тогава пришълците и този в частност, наричащ се Карок, каза, че всичко това му приличало на подготовка за инвазия, че знаели, че наблизо се намира планета, богата на полезни изкопаеми, и че са нямали правото да нарушават естествения еволюционен цикъл на обитателите й, като се месят в животите им и експлоатират ресурсите им... Капитан Ричардс отрече това да е така, обясни им, че всъщност са на учение, но Карок не й повярва и продължи да настоява да разбере какво всъщност дирят и защо им е нужно да провеждат учение толкова далеч от родния дом и до то населена планета, която им е чужда... Още веднъж му бе повторено това с учението, обаче този път от „Джони Блексмит“ също настояха да разберат какво Те дирят тук, в система, която не им принадлежи и то с толкова голяма флота... Рена‘арецът прямо им отвърна, без формалности, че не е тяхна работа и да се махат от системата – тоест прати ги на майната им директно... Ричардс му отвърна, че всъщност това й приличало на истинско приготовление за инвазия, и че нямало да остави тази раса на произвола на съдбата, сиреч – в неговите лапи. Тя също го направи директно, без да протаква този път...
-И какво отвърна рена‘арецът?
-Нищо. Но прекъснаха комуникационния канал и включиха оръжейните радари...

-Добре, нямаме повече работа тук, инерционни двигатели на средна мощност, разкарай ни от тази позиция! И следи зорко какво се случва, дръж екрана разделен на две! Не искам да пропуснем нищо.
-Тъй вярно. Двигатели на петдесет процента, излизам от орбита. Ще ни насоча към фланга на рена‘ар, просто за всеки случай. Може да ни се отвори възможност, а и имам предчувствие...
-Добре, направи го.
-Виж нашия сектор от екрана...
Карл го направи. И видя как кърмовите двигатели на „Джони Блексмит“ запрозираха насред мрачния вакуум в още по-мрачно кърваво червено и го изстреляха пред останалите кораби.
-Какво правят? Нима ще им скочат сами? Един срещу петнадесет?!
-Не мисля, че Ричардс е толкова глупава. Просто ще се опитат да привлекат всичкия огън върху себе си, за да са самолетоносачите и поддържащия кораб в относителна безопасност.
-Защо просто не избягат?
-Рена‘ар със сигурност ще ги последват. Мисля, че са по-бързи от тях, а те са далеч от дома, няма да могат да разчитат на помощ. Просто ще ги смажат ако тръгнат да бягат.
-И да не избягат, пак ще им видят сметката. Да не би да искаш да кажеш, че са в безизходица и каквото и да направят, ще бъдат унищожени?
-Не. Помниш, че ти казах, че може да ни се наложи да се намесим, нали? Е, вече със сигурност знам, че ще е така. И нашите го знаят – знаят, че сме някъде наблизо и дълбоко в сърцата си се надяват да се появим. Посеем ли малко хаос сред рена‘ар, ще бъдат много разколебани дали да тръгнат да ни гонят. Това е единствената надежда и за хората ни, и за нас да успеем в мисията си...
-Да, права си, напълно съм съгласен. Да вървим тогава! Всъщност, ти върви де. Аз съм само изпитателен пилот, не съм войник. Аз ще гледам и ще разчитам изцяло на теб, Кал.
-Гледай и се учи тогава! – увеличи тя мощността на инерционните стелт двигатели до три-четвърти.

-От „Тайкондерога“ и „Емориусленд“ изстреляха всички налични ескадрили – под всички, наистина имам предвид абсолютно всички, нито един кораб не е останал на борда им. Но за сега само патрулират около кошерите и поддържащия кораб. Трите не се отделят един от друг, а и не мисля, че ще го направят.
-Разбрано. Хм, мисля, че вече излязохме от линията на прекия обстрел...
-Да, напълно. А шансът за заблудени снаряди е нищожен...
-Щом казваш. Пф, отвратително е да се наблюдава битка така, с изключени далекообхватни сензори. Всичко ще се случва пет-шест секунди преди да го видим, супер изнервящо е, защото не знаеш навреме какво точно се е случило...
-Ако надзърна, веднага ще разберат за нашето присъствие. Нека стоим скрити до последно.
-Да, разбира се. Просто констатирах. – отвърна той, докато гледаше как „Джони Блексмит“, отдалечил се вече на триста хиляди километра от основната група, активира носовите си двигатели, за да убие скоростта си до нула, след което се завъртя грациозно с борда си към четирите рена‘арски кораба.
Бяха най-големите от флота им, може би еквивалент на тежките линейни кораби, с които човечеството разполагаше и единствени от всички за сега бяха помръднали да посрещнат предизвикателството на лазерния унищожител. Но за разлика от него, не спряха, а продължиха с пълна скорост устремени към него.
-Ей сега ще стане страшно...
-Колко е разстоянието помежду им?
-Около милион и петстотин хиляди километра...
Още не беше довършила думите си когато йонните бомби се понесоха от „Джони Блексмит“ със скоростта на светлината – бяха около сто и повече, изстреляни в импулс, не по-дълъг от две секунди. Рена‘арските кораби се опитаха да се пръснат и раздалечат един от друг, но новородените звезди ги достигнаха само за секунди и избухнаха с яркостта на супернови – толкова силно, че Кали се принуди мигом да поляризира екрана, преди избилите сълзи в очите му да замъглят още повече зрението му.
-Уоу, егати...
Нови проблясъци прекъснаха речта му – видя как повърхността на единия от рена‘арските кораби започна да избухва на множество локални места, по същия начин както когато някой хвърлеше шепа камъчета в езеро. Всяка секунда се образуваха десетки нови кратери, огнените езици плъзваха по корпуса му като епидемия за която нямаше лек. На екрана виждаше как стотиците дула на „Джони Блексмит“ само проблясват на етапи и резултата им върху рена‘арския кораб – в космоса нямаше толкова много частици, че да види енергийните лъчи. Не беше вещ и обучаван във военното изкуство, но знаеше, че това са предимно лазери във видимия спектър, инфрачервени такива и микровълнови оръжия – от това разстояние – милион и петстотин хиляди километра – всичко останало щеше да бъде крайно необосновано за употреба.
В първия момент рена‘арците бяха толкова объркани и шашнати, че дори не откриха огън – корабите им продължиха да се одалечават един от друг, опитвайки се да се разпръснат, все едно това щеше да ги предпази от огъня на лазерния унищожител. Вече си даваше сметка, защо този клас съдове с такава гордост носят името си...
Маневриращите и основни двигатели и отличителни и навигационни светлини на рена‘арския кораб, в който се целеше „Джони Блексмит“, премигнаха няколко пъти бързо в такт, след което изгаснаха завинаги. Повърхността му беше заприличала на астероид, взет за мишена, множество вътрешни експлозии запробиваха към вакуума навън.
-Хм, Ричардс май обезвреди един...
Екранът му показа как враговете им най-после се осъзнават, рена‘арските кораби също се обърнаха с бордовете си към човешкия съд и дулата им започнаха да проблясват. В другия край на монитора, „Джони Блексмит“ активира маневриращите си бойни двигатели и започна да описва кръгове и фигури, но скоро силовото му поле започна да проблясва, поемайки изстрелите върху себе си, въпреки че не бяха толкова много – пилотите му успяваха да избегнат много голяма част от тях.
С противниците им се случи същото. Щом човешките оръжейни офицери пренасочиха стрелбата си към останалите три рена‘арски кораба, лъчите им удариха върху възстановените им силови полета. От „Джони Блексмит“ изстреляха нови йонни бомби – но този път много по-малко, енергията не им достигаше за повече.
Всички се взривиха ослепително ярко, но нито една от тях нямаше желания ефект – рена‘ар успяха да отдалечат корабите си на достатъчно голямо разстояние, преди да ги достигнат.
-Дотук с елемента на изненадата. Подцениха ни и си платиха. Но няма да има втора вноска...
-Хм, колко ли е объркващо да водиш бой по този начин... Визуалните сензори да ти показват едно местоположение, а далекообхватните радари – друго. А ти тези противомерки, които дават грешни данни на врага за местоположението ти...
-Свикнали са, за това са обучавани от деца... – отвърна Кал. – Останалите от рена‘ар също тръгнаха...два кораба наляво, шест надясно. Един отива да подкрепи центъра, а два остават в резерв в тила. Ще се насоча натам, там шансът ни е най-голям.
-Направи го, Кал. Боже, Дженифър наистина е много добра. Почти не поема изстрели върху себе си, успява да избегне доста такива. По този начин и десет кораба няма да могат да претоварят щита й.
-Нашите отвръщат. Пратиха всички безпилотни ескадрили да посрещнат корабите, които се опитват да ни влязат по фланговете, останалите все още пазят космическите самолетоносачи и поддържащия. Не искат да жертват хората си, ще ги пазят до последно.
-Имат ли изобщо шанс срещу големи кораби?
-Стига да успеят да се доближат много близко до тях. Веднъж успеят ли да им влязат под кожата, ще ги оглозгат до кокал – ще започнат да унищожават оръжейни установки, радари, сензори, ще ги съсипят за нула време.
-Значи и ние имаме някакъв шанс...
-Забрави, рена‘ар току-що започнаха да изстрелват множество ескадрили. Явно двата кораба, които останаха в тила им са нещо като самолетоносачи.
-И ще е достатъчни за сериозен удар, не мислиш ли?
-Напълно!
Нещо изписука, при което едва не го накара да подскочи на седалката.
-Опа, познай...
-Не съм ясновидец като теб, Кал.
-От „Джони Блексмит“ започнаха криптирано излъчване. Обръщат се към нас, пускам ти го!...
-Мак...уел, ако ни ч...ваш, т...йта кожа, помог... ни, за б...га! – на фона на всичкото пращене и аларми, едвам можеше да се различи напрегнатия женски глас.
-Май не трябваше да го правят. Рена‘ар може да заподозрат за нас.
-И само толкова, в близките петстотин години не могат да разкодират съобщението. Това наистина е отчаян ход от нейна страна.
-Увеличи мощността до сто процента.
-Разбрано.
-Също така й изпрати отговор по лазерните комуникации, кажи й да спре да ни търси, не искам заради нея да ни разкрият.
-Мисля, че вече го е направила, съобщението беше пратено само веднъж.
-За всеки случай. Не я познавам...
-Както виждаш, разумна е, не прави глупости. И успява да устои срещу еквивалент на четири линейни кораба – колко други биха могли да се похвалят с това?
-И трябва да продължи да го прави още известно време, разстоянието е най-силния й коз. Не трябва да ги пуска до самолетоносачите и поддържащия кораб, те са напълно безпомощни в близък бой.
-Дори и да успее да ги държи, пробият ли фланговете, мигом ще попадне под кръстосан огън и ще я съсипят.
-Затова трябва да побързаме...
-Безпилотните се сблъскаха с противниковите ескадрили... – пренастрои тя образите на главния екран.
-Колко още ни остава докато им излезем в тила?
-Около пет минути, при тази скорост.
-Прати го на Дженифър. Кажи й да ги задържи още съвсем малко, просто да ги баламосва. Ние ще се погрижим за останалото.
-Хм, няма да стане това със стелт атакуването в тил. Изстреляха още ескадрили, но тези започнаха да патрулират около рена‘арските кораби!
-Да му се не види, разбраха ли за нас?
-Не, не мисля. Сигурна съм, че е случайно, знаеш, че трябват няколко минути докато се подготви и изстреля ескадрила.
-Да, права си. Кажи тогава на Ричардс да ми прати най-добрите си щурмови ескадрили, ескортирани с изтребители. Ще стане напечено, когато ги атакувам директно...
-Не, много време ще им отнеме да стигнат до тила... Хм, обаче наистина е умна. Започнахме да надделяваме отляво, където са само два от рена‘арските кораби и изпрати множество щурмови и бомбардировъчни ескадрили. Ще се опита да ги атакува. Дано да се получи... Да, супер! Самолетоносачите на рена‘ар пренасочиха всичките си ескадрили към левия фланг, тила току-що остана оголен. Продължавам курса си натам...
-Напълно се оставям в ръцете ти, Кал...
-Недей. Скоро ще имам много голяма нужда от пилотските ти умения, Макс. Не случайно на теб беше поверен Предводителя...
-Недей говори така, Кал – все пак го откраднах...
-Бъди готов... Ричардс е уведомена за намеренията ни, отвърна ми, че ще те целуне страстно, ако успееш...
-Сериозна закана...
-Още две минути! Поеми контрол над управлението, аз подготвям сензорите и оръжейните системи! Включвам всички електронни пасивни противомерки...
-Започвам захождане... Между другото, имаме ли достатъчно мощна йонна бомба да свалим щитовете им?
-Няма да повярваш, ако ти кажа – дори не са ги включили!
-Моля? Какво?!
-Да. И след малко ще си платят втората вноска подценяване. Зареждам термоядрените ракети...

-Готово, излязохме директно иззад двигателите им, десет хиляди километра. Шестдесет секунди...
-Ще се приближа поне до петнадесет километра, иначе има много голям шанс да реагират и да свалят ракетите ни. Няма да рискувам.
-Разбрано, Кал.
-Четиридесет секунди, зареждам силозите, ще включа навигационните системи в последния момент... Все още нямаме никакви емисии...
-Колко ракети мислиш да изстреляш?
-Всички, Макс, всички.
Карл преглътна беззвучно.

Положението на левия фланг се беше уравновесило, когато достигнаха позиция.
По време на приближаването им, сърцето му бе започнало да бие все по-силно и по-бързо с нарастването на рена‘арския кораб пред тях – единственото, което вече виждаха от него бяха студени сребристи двигателни сопла и нищо друго.
-Включих насочващите системи, прихванах кораба. Изстрелвам ракетите!
Макс не го видя. Защото Кал в същото време поляризира екранът.
Което не му попречи да светне като звезда и да заслепи очите му след секунди...

-...раво, Макс...л, бр...во! Т...а се искаш... от т...б! – изпращя гласът на Дженифър Е. Ричардс по високоговорителите.
Светлината плавно угасна, все едно беше нагорещен до бяло метал, оставен да се изстудява и Кали деполяризира монитора – единственото, което бе останало от сребристите космически самолетоносачи на рена‘ар, беше купчина обгорял до черно метал.
-Стига си говорила, ами си обирай партакешите и се изтегляй, преди да са се прегрупирали и нападнали отново, този път по-умно! Това е шансът ви, сега рена‘ар няма да ви последват! – отвърна й той. – И ще имате време да се прегрупирате с нашите, които ме преследват, ако решат по-късно евентуално да го направят!
Вече беше сто процента убеден, че са заподозрели за съществуването му.
-Рена‘ар спряха стрелбата. Корабите им се изтеглят и прегрупират, изгубиха контрол над безпилотните си дрони. – поясни Кал. – Нашите започнаха се изтеглят.
-Умни хора!
-Благодаря ти, Максуел. Ти наистина си Предводителя. С действията си го доказа. Успех!...
-„Джони Блексмит“ преминаха на свръхсветлинна скорост!... „Ниндарана“, също!... Ескадрилите се прибраха... „Тайкондерога“ и „Емориусленд“ също скочиха! Всички в различни посоки, много умен ход от тяхна странна.
-Нека и ние тогава да предприемем нашия, Кал. Курс към Рохайа, пълна мощност. Разкарай ни от тук...
PMEmail Poster
Top

Topic Options Страници: (2) [1] 2  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site