Страници: (4) [1] 2 3 ... последна »  ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Една крепост, Един принц, Последният..., Разказ от средата на Пограничната Земя
mad_dogs
Публикувано на: 01 Aug 2012, 19:53
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



Пограничната Земя се роди с този разказ.Израстна около него във всички посоки , към бъдещето и към миналото.Натрупваха се около него народни, вярвания, герой и чудовища и разбира се Машини.А това беше просто разказ за един конкурс в които разбира се не се класира дори на последно място, точно там където винаги се класират написаните от мен неща.И тъй като писането за Пограничната Земя върви малко тромаво в момента(болен съм не че е оправдание) та реших да пусна нещо за всички които следят писанията за Пограничната земя, нека знаят че и тук ще има епични битки но чак когато им дойде времето, защото няма нищо по досадно да четеш как две нации се мразят и в червата и се избиват без да знаеш защо (то и авторът им не е наясно в повечето случаи) .Лошият не може да е лош само защото е лош. Та стига съм дрънкал глупости с размътен от температурата мозък.

ЕДНА КРЕПОСТ...ЕДИН ПРИНЦ...ПОСЛЕДНИЯТ...

Пясъци... Дюни... Полета пълни с пустиня... Жега... Лешояди... Гладни лешояди!... Сянка... Човешка сянка. Нещастникът съвсем приличаше на сянка. Само дето се движеше. Значи в него все още имаше живот. Малко живот. Човекът се спря под илюзорната сянка на някакво мършаво дърво. Не, че това щеше да го предпази от жегата, но все пак... Човекът отметна качулката на плаща. Едри капки под покриваха лицето му, а то беше грозно. Не, че беше кои знае колко отвратително, но представете си, че Създателят, ако точно той беше майстора на тази грозотия, много е бързал. Взел е по погрешка неподходящ материал, да речем пън. Попаднала му е под ръка брадва, че и тъпа на всичкото отгоре. И после на две на три е оформил лице. Човекът си харесваше лицето, е така си мислеше преди да се натъкне на Машината. Тя му беше предложила ново лице ако и помогне. Съгласи се. Сега съжаляваше, само дето беше малко късно за това. Договорът с Машината пареше като огън във вътрешния му джоб. Изготвен бе по всички правила на магията и подписан с кръв. Шамън въздъхна и престана да мисли за това. Върху хилавото дръвче бе кацнал лешояд и безгласно отваряше и затваряше клюна си , предвкусвайки човешкото месо. Човекът го погледна изподвежди и го подкани да слезе.
-Утю, тю, тю, тюю. -опита се да го подмами Шамън. -Малко си хилав но кой ще ти предиря. Ако знаеш какъв глад ме мъчи , хич няма да стоиш толкова наблизо.
Очите на лешояда се разшириха от ужас. Той полетя, избягвайки умело хвърленият камък. Обикновенно нормалните хора неправеха така. Само дето Шамън вече небеше обикновен човек а Разбойник. Не, че бе убил или ограбил някого. Просто така наричаха всички, които неможеха или неискаха да си намерят работа. Нормална работа , като ринене на конски фъшкии или чукането на камъни. Разбойниците по природа бяха добри хора само дето единственото нещо което можеха да правят свястно беше яденето , пиенето, пеенето на фалшив глас и бурните танци. Но за такива неща вече никой не плаща. Носеше се слух, че първите разбойници били хора от Гилдията на Саблетанцьорите. Преди Войната с Машините те забавлявали Владетели, Крале и дори самите Богове. Сега малцина от разбойниците помнеха това макар все още да изпълняваха ритуалите с които са се представяли пред Боговете. Още се опитваха да танцуват изящните танци със съби. Но всичко бе само бледо копие на уменията им от преди войната. Машините опустошиха света и на никого не му бе до празненства. Хората мразеха Саблетанцьорите заради ревностната им поддръжка на Боговете. В Последната битка имено те, сегашните разбойници, удържаха крепостта Бранник, срещу разлютилите се човеци, които искаха да нахлуят в Огсантовата земя и да погубят Боговете. Воината беше свършила преди векове. Но хората все още неможеха да забравят омразата си към Боговете и техните защитници. Сега омразата бе поизбледняла и поизместена от страх. Шамън, известно време, бе живял в Роб Риг. Съвестно бе учил танците със саби. Беше се научил дори да играе и танца на Десетте копия и Самотната тояга. Постигна и нелоши резултати като Лъкопевец. Успяваше да задържи шест стрели едновременно във вуздуха, за да изсвирят те мелодията си. Беше толкова добър, че си спечели Зелена татуировка на дланта. Още само една степен и можеше да получи синя. Но грозното му лице попречи. Разбойниците неможеха да го приемат. Мислеха , че зад веселият му нрав се крие зла душа. Смятаха го за двуличник и страняха от него. Издебнаха го и при първата грешка го изгониха. За малко да го убият. Спаси го застъпничеството на Майсторите които или се бояха от него или виждаха доброто му сърце. От тогава се скиташе из Бу'ман ри докато не се натъкна на Черната вода и страшно я беше загазил. Машината го бе подмамила, изкушила и измамила. Е, все още нищо небеше свършило, то тъкмо започваше и щеше да се види кой кого. Той Машината или тя него. Между другото слънцето залезе и захладня. Какво захладня , беше си направо ледено студено. Шамън се загърна в сивите си парцали и тръгна. Определено сега се вървеше по-лесно отколкото през деня. Дори ускори крачка за да се стопли. Скоро трябваше да стигне човешкото поселище. Топъл чай и нещо за хапване. Да, нещо за хапване. Човешкото поселище трябваше да е тук някъде. Ако все още съществуваше. Наоколо бе пълно с Кучета на Преизподнята а те мразеха хората. Ако бяха нападнали поселището нямаше да има нито чай, нито храна. Шамън се вкисна при тази мисъл и на ум изпсува Кръстияните. Те бяха прекалено стиснати за да изпратят насам дори един единствен Рицар-Лариндан. Странно. Поселицето го нямаше. Каменната пътека си беше тук а поселицето не. Шамън неискаше да си помисли, че се е загубил. Спря под синкавият диск на луната и се огледа. Пясъци. Гадни синьо черни пясъци. Всъщност те си бяха съвсем жълти но мракът на нощта ги правеше да изглеждат по иначе. Добре де, призна си той, загубих се и какво. Обърна се и зяпна от почуда. Поселището бе точно там където трябваше. Зад гърба му. През цялото време се бе отдалечавал от него. Шамън доволно потри ръце. Топъл чай, храна. Храна.
* * *
Кошмарът го изтръгна от уюта на съня и го запрати в ледените обятия на пустинната нощ. Лагерният огън отдавна се бе превърнал в шепа топла пепел. Сега единственото, което го пазеше от студа бяха дрехите и плащът. Изправи се. Започна да се разхожда из лагера си не толкова за да се стопли а за да раздвижи все още съненото си съзнание. Сънувал беше нещо кошмарно но не си спомняше нищо друго освен натрапчивия глас, който го подканяше , "Ела!... Ела!... Ела!... " Къде трябваше да отиде?Бръкна под дрехите си и измъкна малката кутийка на машината. Внезапно го напуши смях. Наричаше това нещо машина а то бе играчка. Машините бяха страховити творения с метални кости, огнено сърце и отровен дъх, който мразеха човеците. Кутииката донякъде бе машина, защото вътрешностите и бяха от метал, като на всички останали машини но тя немразеше човеците.
Дъхът и небеше отровен и нямаше огън в сърцето. Беше просто една играчка. Лордън пъхна малкото ключе в отвора на гърба и го завъртя. Двата скъпоценни камъка разположени като очи просветнаха. Кутииката се затресе и зажужа. Вдигна я към лицето си и отчетливо и зададе въпросът си
-Къде трябва да отида?-магьосникът Вадас, който му я беше дал казваше , че тя неможе да го чуе и отговорите и бяха просто смислов израз на низ от сложни изчисления. Лордан не го разбра и по тази причина не му повярва. На яраката лунна светлина видя как в малкото прозорче с шеметна бързина се сменят различни думи докато най-накрая една се спря.
-"У дома"!-прочете я на глас той.
Играчката възприе гласа му като нова команда и думите отново пробягаха по прозорчето.
-"Върни се"?!-с изумление прочете новата дума. Само след миг тя се смени.
-"У дома"!Да се върна у дома?Май си права отдавна не съм си бил в къщи.
Грабна оскъдния си багаж и се затича през пясъците. Винаги бе съжалявал , че не можа да се научи да язди. Не, че нямаше желание просто нямаше кон , който да го изтърпи върху гърба си повече от секунда. Баща му всеки път клатеше неразбиращо глава и мърмореше, че такава нетърпимост конете проявяват само към машините. На Лордън винаги му ставаше обидно след подобно изказване. Не, че някой го наричаше машина, просто му беше криво. Все пак беше принц а един кон неможеше да се научи да язди. До крепостта Яинемак имаше около ден усилена езда а на него щяха да са му нужни два дни усилен бяг. Затича се през синкавия пясък, чудейки се за къде ли бърза. Крепостта бе там от години и още години наред щеше да си бъде все там. Но сънят го човъркаше отвътре и го караше безпричинно да бърза. Стъпките му оставяха едва доловима следа, която вятърът бързаше да заличи...
* * *
Мракът напираше откъм пустинята. Напираше да погълне човешкото Поселище. Той правеше тези опити от години но то устояваше. Така както устояваше на Кучетата от Преизподнята и ордите свирепи войни на Шибалба. Поселището се състоеше от няколко паянтови построики достатъчни да приютят морни пътници, товарните им добичета, а също така и ханджията с безбройните си синове и дъщери, които упорито бранеха собствеността си срещу всякакво посегателство. Шамън предпазливо отвори вратата и преди някой да го забалежи вече се бе вмъкнал вътре. Дори свари да седне и да изпие чаша поизстинал чай чиито собственик гледаше не там където трябва. Примъкна се към огнището, където се бе насъбрала обичайната компания от скитници, авантюристи, наемници и търговци. Пиеха чай, ръфаха печени пилета и си разказваха страшни истории за машини и герои. Подходящ начин да вмъкне своята история без особен риск. Все пак предпазливостта преди всичко. Ларинданите не пращаха патрули толкова далеч в пустинята, но все се намираше някой младок да предприеме по-далечно пътешествие за да докаже смелостта си. В далечният край на кръчмата където светлината от огнището хвърляше само сенки, забеляза фигура с черни дрехи и блестящ меч. В началото не го разтревожи самата фигура. Който и да беше, то той бе просто човек. Но мечът... Това небеше меч като меч. Острието бе тъмно и набраздено със сребърни линии, които безсмислено се движеха успоредно една на друга. Прекъсваха се и пак продължаваха увиваики се около десетки инкрустирани скъпоценни камъни. А камъните, като живи, току премигваха , сменяха си цвета или за миг лумваха в ярка светлина и загасваха. Към дръжката на меча , камъните ставаха все по-нагъсто и по-големи. Накрая ефеса завършваше с огромен камък, който ниго за миг незастиваше в един цвят. Толкова истории бе слушал за такива оръжия, че веднага го позна. Това беше Некован меч. Магия и Машина в едно. Жив, мислещ и до известна степен самостоятелен. Шамън за миг си помисли да избяга. Да зареже цялата тази работа, да тегли една майна на Машината и новото си лице и да си спъсява живота. Само дето тези работи неставаха така. Договорът дето го подписа с Машината пламна като цял мангал с жарава и стотици кинжали го забоцкаха на всевъзможни места. Магията здраво го държеше и нямаше да го остваи да се изплъзне. Затвори очи и се опита да превъзмогне болката и да облисли за последно начина си на действие. Край огъня поредният разказвач довършваше историята си. Беше негов ред да подеме някакъв разказ. Подхвана го на тих глас, така, че собственика на меча да не го чуе. Точно това привлече почти всички присъстващи в кръчмата. Историята доста бе напреднала, когато изведнъж се възцари мъртва тишина и едва изречената дума изкънтя като изпусната камбана върху метален под. Всички впиха погледи в Шамън. После някой се разся. Смехът беше нервен повече от страх отколкото от нещо смешно. Скоро всички се размяха и той прерастна в истински весел смях. Един наемник плесна дружелюбно Шамън по рамото.
-Лъжеш мой човек!Машините отдавна са мъртви. До една!
-Нима?-Шамън се изправи и започна да рови из многобройните си джобове. -Тогава нека многоучената ти глава ми каже от къде е това?
Върху масата тупна лъскава метална кост. Присъстващите уплашено се дръпнаха колкото се може по-далеч от нея.
-Свети кръст!-кръчмарят, който беше от кръстияните започна трескаво да прави кръстни знаци с пръсти и шепнешком да се моли.
-Лъскава кост от Машина!-зашепнаха останалите.
-Трябва да е от жива машина. Виждал съм, такива но те бяха ръждясали. И дете можеше да ги счупи с голи ръце. Но това...
Наемникът побутна коста и тя падна на пода издрънчавайки като нещо много тежко.
-Казвам ви!Намерих жива Машина. Поочукана е тук таме и краката и са пречупени та неможе да се движи, но си е жива.
-Трябва да викнем Ларинданите, за да и видят сметката!-провикна се кръчмарят.
-Бе , ти луд ли си?Тя дава мило и драго за черна вода. -дръпна го Шамън-Виж тука!
Върху масата се изсипа цяла шепа блестящи черни перли. Плъзнаха се по масата и западаха по пода. Присъстващите се втурнаха да ги събират. Блъскаха се и се ритаха. Просветнаха ножове.
-Траите бе глупаци!-викна Шамън. -Ще се изколите за шепа перли. Машината може да ви даде колкото и каквото искате. На мен ми ги даде за две шепи черна вода. Помислете си какво може да ни даде за цяла кофа.
-А ти що не си и дал кофа?-попита някой.
-Щото нямах, затова.
-Чувал съм, че Машините са покрити с купища скъпоцени камъни.
-Добре си чул. Тази имаше само едно око ама от голям, като тъпата ти глава, диамант.
-Да вървим да я икормим!-викна наемникът.
-Ама , че си тъп!-скастри го Шамън. -Трябва да я храним. Да и даваме от черната вода по лъжичка. А тя ще ни дава за всяка една по шепа перли, диаманти изумруди.
-А когато стане силна?-настоя наемникът. -Когато се нахрани и огънят в сърцето и се разгори ще ни направи на кайма.
-Тъп си като крава. -Упорстваше Шамън. -Знаеш ли колко черна вода трябва да изпие една Машина за да стане силна?Стотици кофи. Ние ще и дадем десетина и тогава ще я накълцаме на парчета!
Присъстващите не бяха много убедени в това. Шамън изсипа нова шепа черни перли върху масата, после още една и още една. Хората несмогваха да ги грабят с алчните си пръсти. Недоверието им се беше изпарило, като махморлук от главата на пияница докопал бутилка старо вино.
-Къде е тази твоя машина Шамън?Води ни при нея!-викна с нескрит ентусиазъм наемникът. -Колкото и далеч да е ще пробягам проклетото разстояние и на четири крака!
-Защо, като можеш да яздиш?-изсмя се Шамън. -Кръчмарю, кон за всеки, който може да язди. Тръгваме веднага!
Кръчмарят хич неискаше да се раздели с конете си но две шепи бясно гонещи се черни перли по тезгяха окончателно промениха мнението му. Наемниците и авантюристите тръгнаха към конюшната следвани от по-лените търговци и плашливи скитници. Един просяк, укпял кой знае как да се докопа до шепа перли, се отскубна от навалицата и се втурна към задния изход, следван не от преследвачи а от подигравателни викове. Нещастникът толкова беше уплашен, че неразбра как ръка в бронирана ръкавица прегради пътя му. Тук бе пълно с отблясъци и сенки, и той неможеше да види лицето на нападателя си. Протегна напред пълните с перли шепи и захленчи.
-Вземете ги господине, само не ме бийте!
Нежна и изящна ръка, с повече пръстени от необходимото, взе една от десетките перли. Глас, принадлежащ по скоро на момиче отколкото на страховит воин , подкани скитника да си върви. Онзи се опули от изненада и побърза да се изнесе преди този странен воин да е променил мнението си.
Кейлън седна отново на масата и с нескрит интерес заразглежда черната перла. Такива неща бяха рядкост. Дори на пазарите за бижута не се срещаха. А този човек сякаш носеше хиляди в торбата си. Кейлън беше рицар-Лариндан и знаеше прекалено много неща за Машините за да се хване на лъжата му за размяна на черна вода срещу перли. Не, че не беше се случвало човеци и Машини да сключват договор. Но никога не е било Машина да даде скъпоцени камъни срещу каквото и да е , защото камъните бяха съставна част от самата нея. Липсата дори само на едно малко камъче, не по-голямо от главичката на кърфица, можеше да я убие. Не, тук се криеше нещо. Или тези перли не бяха истински или. . . Мислите на момичето бяха прекъснати от леко пробождане в дясната ръка. Камъните по пръстените и затанцуваха в странен танц от цветове. Некованият меч искаше да говори с нея. Кейлън вдигна оръжието и внимателно го постави на масата. Послездраво стикна дръжката му.



"-Какво има Чей Ием?Тъкмо бях спипала правилната нишка на мисълта!"
"-Остави размишленията , Момиче-рицар. Време е да действаш. Колкото повече мислиш, толкова опастността става по-голяма!"
"-Каква опастност?Ти каза, че тук нищо не се случва!Така се възмути като тръгвах насам, че дни наред мълча. Какво се е променило сега?"
"-Човекът с кривото лице. "
"-Какво за него?"-не скри любопитството си Кеилън.
"-С него имаше Машина!"
"-Машина ли?"-изненада се тя-"-Няма толкова малка машина, че да се скрие в торбата му, колкото и бездъна да изглежда. "
"-Срежи перлата и ще получиш отговор по лесно отколкото бих могъл да ти дам с думи. "
Кейлън постави перлата на масата и вдигна мечът. Острието се плъзна по повърхността на малкото черно кълбо и потъна като в масло. В сумрака на ъгала, в който се гушеше масата просветнаха искри като от огниво. Момичето като, че ли долови лек вик от агонизираща машина. Звукът заора в мозъка и предаван по веригата от скъпоцени камъни вградени направо в плътта на дясната и ръка. Черната перла се разполови и на слабата светлина от огнището във вътрешността и пробляснаха тънки сребристи нишки, тръгващи от един мъничът диамант. Това не бяха черни перли а малки Машини. За такива дори старите белобради лариндани нищо не знаха. Кейлън захвърли на масата десетина медни монети и тръгна припряно към конюшната. Трябваше да проследи този човек и да разбере какво е намислил. Той и тези негови миниатюрни машини.
* * *
Бу Ман'ри-земята където водата чезне , тук чезнеха и много други неща. Някога, много отдавна тук са се издигали величествени гори и прекрасни градове. Сега дърветата бяха по-редки и от сянката на лешояд, носещ се високо в небето, търсейки някое окаяно живо същество за да го отърве от страданията му. Бу Ман'ри изобилстваше от пясък, кости и нищо.
Та точно тук в центъра на Нищото се издигаше крепостта Яйнемак. Лордън забави крачка за да се наслади на величественото и появяване иззад следващия хълм. Отдалеч крепостта приличаше на полузарито в пясъка яйце. Колкото повече се приближаваше, толкова повече неща се разкриваха пред очите му. Яинемак нямаше стражеви кули и зъбери. От гладките му крепостни стени стърчаха подвижни тераси, които при нужда се прибираха и оставяха навън да стърчат единствено внушително количество остриета, пики и куки. Яинемак беше непревземаем. Дори и Кимичтините-прочутите войни шпиони, за които нямаше прегради и тайни признаваха, че немогат да проникнат зад стените му. Лордън невярваше много на това. Той си мислеше, че просто в крепоста нямаше нищо, което да заинтересова когото и да било за да наеме Кимичтин, които да го открадне. Наближаваше пладне и слънцето започна да пърли земята, превръщайки я в пещ. Лордън ускори крачка. Огненият полъх на вятъра изтръгна и последната капчица влага от тялото му. Още само час и навън нямаше да може да остане нито едно живо същество. По това време на деня дори и Кучетата на Преизподнята идваха близо до крепостта за да се скрият в оскъдната сянка на стените и. Хората и Кучетата на Преизподнята бяха стари врагове. Стари като враждата между хората и боговете. Но колкото и заклети врагове да бяха когато, обедното слънце разпалваше огненият си диск те сключваха примирие Лордън беше виждал как стар страж загубил в безкрайните битки с Кучетата на Преизподнята, крака си, дава вода на едно от тях от собствената си манерка. Лордън вдигна очи към небето и се закани с ръка на Огрипа-този който поздравява с огън. Така наричаха слънцето по това време на деня. Крепостта вече се издигаше пред него като планински връх. Стражниците още неможеха да го видят но бойните кучета вече го бяха надушили. Тишината на пустинята се изпълни с протяжният им вой, който надаваха само когато надушваха Машина. Лордън ускори крачка защото зад него Огрипа палеше пясъците на пустинята. Вече и конете долавяха присъствието му и той чуваше как тревожно цвилят. Колкото повече се приближаваше толкова повече се засилваше суматохата в крепостта. Стражевите тераси се спуснаха и върху тях застанаха стрелци с готови за стрелба лъкове. Огънят на Огрипа ставаше все по-силен и по-силен, изтръгващ от пясъщите и последната сълза влага. Маранята танцуваше и се кълбеше, рисувайки дракони и еднорози. Митични същества или просто неща. Лордън се шмугна в плътната сянка на крепостните стени и се подслони под арката на входната порта. Зад него Огрипа натискаше с жежката си десница пясъците , карайки ги да стенат. Дрехите върху гърба на принца започнаха да се втвърдяват от убийствената жега. Лордън удари по металния гонг, разположен в средата на каменната врата. Звънът, поде думите му и ги отнесе високо.
-Сянка и вода за застигнатия от Огрипа, добри хора!
-Няма сянка за тебе Боголюбецо и вода няма да ти дам!-долетя отгоре гневен глас. -Върни се в пустинята и дано Машините сварят тялото на смазка. Подушвам ги гадините как бродят наоколо. Подушвам ги!
-Подушваш старите си чорапи Олокун. -изхили се Лордън. -Кой знае от кога не си ги прал. Сега ме пусни да вляза преди баща ми да научи, че си държал човек на портата, когато Огрипа пече земята в адския си огън!
-Принцът се върна!-радостно викна стражникът. -Озъптете проклетите кучета. Гадините не се научиха да различават своя господар от Машините.
Портата на замъка безшумно се дръпна встрани, потъвайки в стената. Движението и беше леко и плавно. Малцина бяха тези, които знаеха , че за задвижването и бяха необходими десетина яки мъже. Лордън пристъпи в плътната сянка на двора. Някой веднага набута в ръцете му манерка с почти ледена вода. От плътните сенки излезе кралят следван от двамата си военачалници. Върху гърдите на всички висяха кръстове от черно дърво знак за принадлежноста им към вярата на Кръстияните. Кралят носеше и неголям медальон от прозрачен жълт къмък в чийто център имаше вертикален прорез. Всички наричаха това украшение "Окото на дракона". Носеше се слух, че има някаква мистична сила, но никой не знаеше каква точно. Лордън се поклони. Макар и негов баща, Драрм беше преди всичко крал.
-Вадас те очаква!-обяви сдържано кралят.
В гласа му се криеше някаква досада и яд.
-Да не се е случило нещо?
-Тук винаги се случва нещо. -промърмори Кралят. -Старият вещер е надушил нещо но неиска да го сподели дори с мен. Каза, че ще говори единствено с теб. Дано това, което го тревожи да е нещо незначително, защото от навъсената му физиономия направо ме побиват тръпки. Гледа така сякаш иде краят на Света и Машините са изпълзели от Работилницата отново.
-Да са се мяркали Кучетата на Преизподнята?-попита Лордън.
-Не са се вясвали насам откакто ти замина!Това наистина е странно но не е необичайно . Най-добре върви да видиш какво тревожи Вадас!
Вадас беше магьосник. Никога не си го призна но всички знаеха, че е. Беше дошъл преди години и след дълъг ръзговор с краля получи право да се подвизава в най-дълбокото подземие на крепостта. През повечето време никой не знаеше какво прави но случеше ли се да излезе на светло то бе за да обяви появата на някаква беда. Подземието, където се подвизаваше Вадас беше дълбоко под пясъците. Вътре беше ледено студено. Лордън потрепера от внезапния хлад и започна трескаво да пристъпя от крак на крак за да се стопли.
-Знаех , че ще дойдеш!-звукът от гласа на Вадас се заблъска изтясното помещение, създавайки илюзия, че идва от няколко места наведнъж. -Надявах се да го направиш по-рано. Дори и сега мисля, че може би съм закъснял. Трабваше да накарам баща ти, но той вече е прекалено стар. Не стой на вратата а ела тук при паното с камъните.
Лордън трябваше да прекоси цялото помещение за да стигне до магьосника. Вадас дори не го погледна. Вниманието му бе приковано върху огромно пано от скъпоцени камъни, прилежно изработени като кубчета и наредени едно до друго като огромна шахматна дъска. Някой камъни светеха, други не, а трети току си сменяха цвета.
-Какво съм те учил за паното от камъни?-изстреля въпроса си Вадас.
-Казвал си ми, че изобразява Бу Ман'ри. Тези сивите са Яинемаг. Онази поредица от лазурит е "Реката, която недостига морето".
-А тези черни камъни?
-Черното езеро, от което извира "Реката, която недостига морето".
-Какво е значението на червените и зелените?
-Зелените камъни са живи същества. Диви животни, търговци, разбойници или хора, като мен и теб. Червените камъни са Машини. Живи машини. Никога не съм виждал върху паното да светят червени камъни.
-Тогава гледаи хубаво, защото може да ти е запоследно. -в гласа на Вадас се усещаше напрежение. -Тук до Черното езеро, какво мислиш за тези пулсиращи от зелено в червено камъни?
-Може паното да се е повредило?-Лордън знаеше, че това е невъзможно -Не се опитваш да ми кажеш, че Машините са намерили начин да се съчетават с живи същестава нали?
-А нима Ларинданите не са точно това?Човек и машина в едно?Виждал си цвета им върху паното. Камъните светят с ярко зелето в едва доловима червенина по края. Но това тук. . . ?!В един момент е зелено в друг червено. Искам да отидеш там и да ми донесеш от водата на Черното езеро.
-Всеки можеше да го направи!-не разбираше Лордън.
-Не всеки!Само ти и баща ти. Но не мисля, че той би успял. Вземи това.
Вадас му подаде стар Лариндански кинжал, който един от войниците бе намерил някъде в пустинята. Лордън се отдръпна сякаш му подадоха жива змия. Още помнеше как бе обгоряла ръката на войника.
-Оправил съм го. Само не го хващай за острието. Може да среже корпуса на всяка известна ми машина и да изпепели скъпоцените камъни в главата и. Качи се на покрива при Фаркарите и вземи един от планерите им. Зная, че не си много добър в летеното но няма време. Не си се научил да яздиш нали?
-Знаеш, че не мога да яздя. -Лордън взе ларинданския кинжал и внимателно я прибра в дървената кания.
Цялата тази работа не му се понрави много. Имаше нещо обаче, коетого караше да изпитва и малко задоволство, планерите. Може и да не бе най-добрият Фаркар, но обичаше да се рее над жежките пясъци.
* * *
Конюшните бяха притихнали и пусти. Шамън и приятелчетата му бяха вдигнали не само конете на съдържателя но и всички фенери. Някъде в дъното , нещо просветваше , хвърляйки повече сенки отколкото светлина. Момичето се приближи предпазливо като постави ръка върху дръжката на меча си. От сенките изплува лице, което съвсем точно можеше да се определи като кръстоска между конска мутра и грозен човек.
-Крайно време беше, да се сетиш да доидеш!-нацупено заговори лицето. -Преди малко тук се изсипа една тумба идиоти и взеха всички коне. Неколцина се опитаха да ме оседлаят и получиха няколко поучителни ритника. Дори и проклетото конярче тръгна с тях. Забрави да ме натимари и виж само какво ми е сложило в яслата!Сено!Сено представи си!Къде се е чуло и видяло един чокър да яде сено?
-Ял си и къде къде по-гадни неща. -саркастично се усмихна Кейлън.
-И това е било, но там в пустинята. Тук в цивилизацията човек се надява поне на шепа царевица. Ще ми вчешеш ли козината?Нещо се е оплела и страшно ме дразни.
-Вятърът ще ти я оправи. Я клекни да те оседлая!
-Да ме оседлаеш?Ще ме яздиш посред нощ?Няма да го бъде!
-Ще го бъде и още как!Виждаш ли на стената онзи бич?От истинска волска кожа е а не от конопено въже. Възнамерявам да го взема и хубавичко да ти нашаря гърба.
Мълчейки възмутено, чокърът приклекна за да може момичето да постави по-лесно седлото върху високият му граб. Когато тя приключи той дори коленичи за да може по-лесно да се покачи на гърба му. Чокърите бяха създадени в древни времена когато хората все още воюваха с Машините. Когато боговете създадоха Ларинданите-хора с части от машини в себе си възникна и нуждата от животно, което да ги носи. Обикновените животни се плашеха от тях така както примираха от ужас пред Машините. Тогава боговете създадоха чокърите, нито коне нито хора. Тела силни и пъргави като на ездитни животни и разум като на човек.
Луната се губеше зад черния хоризонт а някъде зад високите върхове на Сас По'по слънцето надигаше огнения си лик. Чокърът тръгна с провлачена стъпка натам, накъдето го насочваха юздите.
-По-бързо Кенд!Тръгнали сме работа да вършим!
Чокърът ускори крачка. Сега бързината му се равняваше с тази на най-добрият кон , но създанието можеше и по-добре. Момичето го бодна с върховете на шпорите. Кенд се закова на място.
-Сложила си шпорите!Каква простащина!Отказвам да те нося. Ти си толкова невъзпитана. Ще те изпортя на старшия Лариндан да знаеш.
Кейлън знаеше два начина да се справя с вечните оплаквания, хленч и неспирен поток на поучения , които чокърът обичаше да бълва. Бе опитала със сила. Не се получи. Трябваше да го подкупи. Бръкна в кесията на пояса си и извади малка искряща бучица захар. Подаде я на Кенд. Той с такава бързина я грабна с грапавия си език, че почти и смъкна кожата. Бавно и с наслаждение сдъвка бучицата после изведнъж се стрелна напред с неподозирана бързина. Съвсем скоро щеше да настигне Шамън и приятелчетата му. Следата , която оставяха беше толкова ясна, че човек нямаше начин да я загуби. Изведнъж дирята свърна в страни и се изгуби в каменистата повърхност. Колкото и да се напрягаше Кейлън неможа да открие следите им.
-Кенд можеш ли да подушиш дирята им?
-Че аз да не съм ти ловджийско куче?-възмути се той. -Но за две бучки захар може и да стана.
Момичето извади само една. Чокърът я грабна.
-Стисла!Свили са зад онази скала ама хич не те съветвам да ходиш там. Аз лично няма да отида.
-Няма ли?Нима те уплаши миризмата на тази сбирщина?
-Абе от тях не ме е страх , но онова дето попива миризмата им и я променя направо ме ужасява. Що не питаш Некования. Той по-добре ги разбира тези неща.
-Да не искаш да кажеш, че там има Машина?-учуди се момичето.
-Абе не е точно мирис на Машина но едно мога да ти кажа, всяко животно би се държало далеч от нея все едно е.
Кейлън слезе от чокъра и извади меча. Промъкна се до скалата и погледна зад нея. Пред нея се ширна Черното езеро. Брегът му не беше обрасъл с растения. А с неща, които ги наподобяваха само, че вкаменени. Няколко дървета висяха над черната и лъскава повърхност а пречупените им клони лежаха сред корените им, проблясвайки като парчета кристал. В единия край на езероте се издигаше мост , който повече приличаше на арка която разделяше водата на две. Точно там накаква финна материя като изтъкана от тънки метални нишки и кристал задържаше гъстата черна вода. От другата страна имаше бистра и вероятно годна за пиене вода. Кейлън беше чувала за това езеро. Онази част с чистата вода наричаха Чистилището. Това бе и единственият източник на влага в околността. На времето от тук бе минавал оживен керванджийски път. Хората бяха престанали да идват насам заради слуховете и приказките за ужаса скрит в Черното езеро. Когато старшият Лариднан и нареди да проучи Черното езеро и се стори, че това ще е скучна работа но ето , че взе да става интересно. Тя се промъкна по-близо, скривайки се зад някакво странно растение, което приличаше на сноп забити в земята копия. От тук по-добре можеше да види какво правят Шамън и приятелчетата му. Бяха се натръшкали по земята гърчеики се като отровени. Конвулсиите на един от тях внезапно престанаха. Той стана доближи се до черната вода и започна да гребе с пълни шепи и да ги лепи по главата си. След малко гърчовете на всички престанаха и те като първия започнаха да лепят черната гадост по главите си. Пръстите на Кеилън инстинктивно се свиха около дръжката на Некования.
"-Водата е жива Кейлън!Стой настрана от нея!"
"-Водата не може да е жива Чей Ием. Да не искаш да кажеш, че цялото това езеро е едно голямо подобие на черните перли които Шамън носеше?"
"-Не точно , но много вярно. Аз зная това място!"-некованият меч нямаше глас и чувства но съзнанието на момичето се изпълни с печал.
"-Това е Ремонтилницата. От Последната битка насам много Лариндани и Машини са я търсили но никой не я е намирал. Върни се и разкажи на Ларинданите за нея. Ще трябват стотина от вас и поне деситима от нас за да победим Машината на дъното на езерото. Мокар, че може вече да е почти равна по мощ на Ларинданите. Очевидно е намерила начин да се съчетава с живи същества. Върни се бързо при хората си момиче-рицар. Върни се!"
"-Не, трябва да разбера защо човек помага на Машините!Никоя Машина не е оставяла жив човек след себе си. Тук има нещо. Не искам да изправя Ларинданите пред заплаха, с която няма да са в състояние да се справят.
Кейлън отново погледна към езерото. Почти всички хора бяха нагазили във водата и бавно навлизаха навътре, потъвайки все по-надълбоко. Шамън седеше на брега и гледаше. Момичето за миг долови погледа му. В него нямаше злорадство и наслада от това което ставаше. Очите му излъчваха съжаление и безсилие да се опълчи срещу неизбежното. Трябваше да говори с този човек. Но преди това трябваше да го изненада и плени. Местността беше прекалено открита. Дори растението зад, което се криеше бе толкова рехаво , че се чудеше как не са я видели досега. Шамън беше прекалено погълнат от мислите си за да я забележи. Но когато и последният човек изчезна от погледа му , освободеното му от мисли съзнание веднага я усети. Шамън трепна. Ръката му се стрелна към дръжката на меча. Нещо го възпря. Бавно насочи длан напред, сякаш искаше да я спре да не се приближава. Жестът беше доста странен. Кейлън се загледа в бинтованата му длан. Превръзката небеше заради рана. По скоро прикриваше нещо Под бинта се виждаше боядисаната му в зелено длан. Този човек беше Саблетанцьор. Цветът на дланта му доказваше , че е Зей'Дан една степен под това да стане майстор на меча. Кейлън се спря. Не беше разумно да се захваща с такъв човек. Какво ли правеше един саблетанцьор при Машините?
-Върви си Лариндан!Нищо не можеш да направиш за Погълнатите. А едва ли се опитваш да спасиш мен. Аз няма да вдигна ръка срещу теб ако ти не вдигнеш ръка срещу мен.
Шамън и обърна гръб. Стъпи върху черната вода. Повърхността се огъна под тежеста му но неподдаде. Той тръгна към средата на езерото, където върху малък каменист остров се издигаха останките на древна кула. Шамън отново се обърна и направи жест да си върви. Кейлън седеше неразбиращо на брега. Този човек можеше да я убие въпреки, че тя носеше Некован меч. Защо я остави?Та нали тя можеше да извика други Лариндани и заедно да унищожат Ремонтилницата?Може би той искаше точно това?Но можеше и да е капан. Някой я дръпна за яката. Кейлън бързо се обърна.
-Странен тип нали?-нервно предъвка думите си чокъра-Надявам се, че няма да повториш трика с ходенето по водата.
-Теб това какво те засяга?Нали не те карам да идваш с мен?
-Да, но ще трябва да остана тук и да те чакам а от това ме побиват тръпки. Защо не си устроиш наблюдателен пост а аз да изтърча до Линг Лонг и да доведа стотина Лариндани, а?
-Би било добра идея само ако знаех с какво си имаме работа. Трябва първо да сляза в Ремонтилницата.
-И как смяташ да го направиш?Доближиш ли се до водата тя ще се надигне и ще те сграбчи. Ако можеше да летиш нямаше да има проблем.
-Не мога ли?-думите на Кенд я накараха да си спомни нещо.
На врата си носеше сребърен медальон, изработен като глава на сова с огромни кръгли очи. Бяха изработени от едно цяло парче син камък. Жената, която и го бе дала, твърдеше, че този камък е парче от Кълбото на Съгласието и дава на притежателя си магическа сила да се превръща в животно. В началоно Кейлън не и беше повярвала. Но когато го показа на Старшия Лариндани той падна в краката и, удряйки чело в пода. И я поздрави като една от Дъщерите на Не'морта. Тогава разбра, че историята за Кълбото на Съгласието е истинска. Извади медальона. Стисна го здраво и вдигна очи към небето. Огромна черна птица летеше без да движи криле. Силна светлина угаси човешките и сетива и тя усети, че вече лети.
-Да се върнеш ей!Ще те чакам!
Гласът на чокъра полетя след малката сребърна сова, която размахваше крила към скалистия остров насред езерото.
* * *
Жарта в светлината на Огрипа намаля и Лордън вече можеше да отлети с някой от планерите към Черното езеро. Металната конструкция върху която бяха опънати парчета здрав плат проскърцаха жално, докато той се засилваше по рампата. Последва рязко пропадане, което както винаги накара мусколите му да потръпват от напрежение. Пустинният вятър сух, като речно корито и топъл като дихание на саламандър, го поде и издигна високо.
Планерът постепено набра скорост, превръщайки пейзажа в леко размазана картина. Скоро мракът щеше да погълне слънцето и полетът щеше да стане труден. Вятърът задуха по-силно ставайки почти леден. Светлината намаля и скоро съвсем изчезна. Денем , Лордън се ориентираше по-добре но в нощ като тази, когато дори звездите се криеха той , неможеше да види дори очертанията на планера около себе си. Протегна ръка и отвори малката кутийка, която Вадас му беше дал. От вътрешността и заструи мека но студена светлина. Върху парче пещерен мъх стоеше яйчена черупка пълна с вода. В нея плуваше малко листо от пустинен храст а върху него лежеше черна метална игла. Всеки път щом сменеше курса листото започваше да се мести и тънкият връх на иглата посочваше верния път. Нощта, като, че ли се проточи и ако Вадас не му беше дал да изпие една от ободряващите си напитки сигурно щеше да заспи и да падне от планера. На изток мракът се пропука и огънят на утрото плъзна по небето. Скоро светлината му позволи да види околноста под себе си. Ако предположениета на Ларк, старшият фаркар беше вярно всеки момент трябваше да види Колът и Въжето. Бу Ман'ри беше безплодна и почти равна местност, с изключение на огромната скала , обветрена така, че прилича на дървен кол побит в купчина пръст която на свой ред се бе свлякла, наподобяваики навито около него въже. Това наричаха Колът и Въжето. Когато съзря това страно образование на хоризонта Лордън си помисли, че е почти невъзможно да се приземи точно върху Колът. Скоро разбра, че първото му впечатление го е излъгало. Колът беше достатъчно голям една малка армия да си спретне лагер. Нещо засенчи пеизажът в ляво. Но щом принцът съсредоточи вниманието си върху него рабра , че това огромно черно нещо всъщност е езерото, което търсеше. Отвъздуха ясно се виждаше неправилната му форма на осмица и странния мост. Въздушното течение подхвана планера и го насочи точно към Колът и Въжето. Приземяването не беше от най-добрите. Конструкцията на планера скърцаше и стенеше сякаш я разпъваха между четири коня. Когато се съвзе от твърдия удар върху скалата и облакът от прах, който беше вдигнал се разсея , разбра, че нищо не е сполетяло планера. А неговите контузии се свеждаха до изранените колене и длани. Ходенето след толкова много часове висене в неудобна поза му подействаха убодрително. Черното езеро се намираше на дъното на странна долина, която едва ли имаше естествен произход. На Лордън му напомняше за малките кратери , които бе намирал около Яинемак след някоя от редките гръмотевични бури. Скалите бяха опърлени и на места дори стопени. Сред едрите зърна пясък се валяха и зеленикави капки стъкло. Като нищо на дъното на езерото можеше да има огромна топка стъкло , само дето Лордън неможеше да си представи каква ли гръмотевична бура е трябвало да се вихри тук за да има толкова много стопени скали и пясък. Промъкна се към брега бавно и предпазливо. Наоколо не се виждаше нищо заплашително но някъде дълбоко в съзнанието му един глас непрекъснато му нашепмаше да внимава. Въпреки това той изненадващо налетя на тримата стражи. Не беше ги видял не защото се криеха а защото стояха неподвижно. Със жълто пепелявият цвят на кожата си те почти се сливаха с пясъка наоколо. Лордън като човек израснал в пустинята където редовно се налага да си спасяваш живота , неможеше да бъде сварен неподготвен. Острието на мечът му вече описваше смъртоносна дъга а кинжалът му потъна до дръжката в плътта на стражите преди още да са бяха помръднали. Лордън се отдръпна с увереноста, че е успял да ги изненада. Тримата жълтеникави типове продължаваха да стоят изправени а от раните им неструеше кръв. Едва сега разбра , че това което беше взел за черни шлемове верху главите им е нещо друго. Приличаше на гъста и черна смола. Тя покриваше очите и се спускаше по гърбовете им като на места сякаш влизаше и в кожата. Там плътта бе червеникава и възпалена. Раните, които Лордън им беше нанесъл се запълваха със същата черна материя. Там където на нормален човек биха се намирали очите , черната пихтия неочаквано потрепна и се изду на мехури. Стражите се нахвърлиха върху Лордън. Той успя да отскочи в страни. Каква ли полза от това. Мечът му неможеше да ги нарани. Усещаше, че тези стражи щяха да го преследват упорито дни наред. Нямаше друг избор освен да употреби ларинданският кинжал, който Вадас му даде. Стражите не бяха машини но оръжието можеше да убива и митични същества. Успя да избегне поредната тромава атака. Мина в гръб на единия и хванал с две ръце дръжката на кинжала го заби в черната маса, там където трябваше да е черепа. Избухналата ярка светлина го заслепи. Когато се съвзе разбра, че двамата оцелели стражи са застанали от двете му страни и се канят да го разкъсат с голи ръце. Внезапно зад гърба им се надигна нещо огромно и черно, което сякаш се оформяше от самата повърхност на езерото.
-Оставете го!
Стражите замръзнаха на местата си.
-Той има лариндански кинжал и уби Четиридесети. -отвърна единият от стражите без да помръдне устни.
-Някакъв си нещастен Лариндан, не ми е потребен. -повиши глас Нещото което се бе надигнало от езерото. -Един от Синовете на Не'морта е проникнал в мен. Трябва да го хванем!
Стражите обърнаха гръб на Лордън и скочиха в езерото. Нещото се надвеси над него. Разгледа го с интерес и със съжаление отбеляза.
-Извади късмет , човече. Нямам време за теб. Но скоро и ти ще станеш част от мен.
Докато се усети, всичко около него изчезна. Лордън седна на земята и разтърка очи , надявайки се всичко това да му се е привидяло. Не беше така. В краката му лежеше жълтеникавото тяло на убития. Наведесе да го разгледа и видя , че задната част на черепа липсва. Там където трябваше да бъде мозъкът имаше парче кристал с заоблени ръбове. Някъде дълбоко, в него в някаква кухина се блъскаше като затворник в клетка, парче черна пихтия. Лордън потръпна. Възможно ли е тази черна маса в кристала и онова върху главите на стражите да е същото, което се плиска в брега на езерото?Можеше ли черната вода да е жива?Машини и живи същества в едно. Но къде са металните кости?Къде е огненото сърце и отровният дъх?Да, всичко това беше загадка. Най-добре да отнесе този кристал и черната течност на Вадас. Той знаеше какво да прави. Загърна находката си в плаща и потърси с очи ларинданския кинжал. Оръжието лежеше до тялото. Острието беше стопено а в разцепената дръжка се виждаха жълти, сиви и сребристи кръгове от непознат метал. Лордън взе всичко и тръгна към Колът и Въжето. Цялото му тяло трепереше от напрежение и страх. Щеше да се успокои, когато се окажеше високо във въждуха далеч от това Черно езеро
* * *
Сребристата сова се издигна над черната повърхност и се зарея над скалистия остров. От тук останките на кулата изглеждаха като бездънен кладенец в, който влизаха изтъркани каменни стъпала. Кейлън се поколеба за миг. Дали да възвърне човешкия си образ сега или да продължи да бъде сова. Реши , че птичите очи се справят по-добре от човешките в тъмното. Совата се спусна в подземието, което бълваше горещ въздух като от комин на пещ. Някъде в дълбините острото зрение на птицата долови бледо сияние. Доближи го и видя взидани в стената четири полирани камъка. Бяха един срещу друг и Кейлън непредпазливо попадна между тях. Ярки потоци светлина пронизаха тялото на птицата. Нямаше болка. Кейлън просто усети силата, която я издърпва от магическата и същност. Човешкият и образ се строполи на каменния под. Десетина жълтокожи стражи с черна пулсираща маса вместо очи се хвърлиха отгоре и. Некованият меч сякаш сам изскочи от ножницата , озовавайки се в ръцете и. Острието затанцува по жълтите тела като оставяше след себе си черни линии, а когато проникваше по-дълбоко в плътта, просветналата светлина като от паднала светкавица изгаряше всичко наоколо. Но вместо да намалеят, стражите ставаха все повече и повече. Кейлън падна под тежеста на телата им. Някой изскубна меча от ръцете и. После го захвърли защото дръжката беше прогорила ръцете му. Вързаха момичето здраво след което го повлякоха по коридора. Некованият меч стоеше в ъгъла и леко потръпваше като отрязано пипало на октопод, което все още не е разбрало, че е отделено от тялото. Сред сенките проблесна чифт червени очички, после още един. Дузина очи гледаха след отдалечаващите се стражи. Когато те изчезнаха в мрака, няколко чифта сивкави мършави ръчички се пресегнаха от сенките. Вдигнаха меча и го отнесоха в мрака. Кейлън неможеше да види къде я водат. Един от стражите я беше хванал за косата и държеше главата и наведена. Разбра, че са попаднали в някаква зала по това , че сумракът в коридора се бе сменил с някаква ярка светлина. Стражите я пуснаха и тя се срина на колене. Един страж остана до нея, продължавайки да държи главата и наведена. Някой застана пред нея. Тя неможеше да види кое е той защото виждаше само ботушите му.
-Казах ти да си вървиш!-гласът на Шамън я стресна-Изправи я!
Стражът я вдигна за косата така, че само върховете на пръстите и останаха да се опират в пода. От това положение ясно можеше да разгледа тавана. Бе попаднала във вътрешността на някаква машина. Стените бяха от метал , тук там имаше почернели и пропукани скъпоцени камъни, от които безжизнени висяха стопените краища на медни нишки. Няколко искрящи камъка се разместиха и в тавана зеина черен отвор. Мракът в него запулсира и се изду. Проточи се като огромна капка. После се изви като пипало и се спря пред лицето на момичето. Краят се разпука и от там надникна черно като безкрая око.
-Той е мой!-отвсякъде долетя глас. -Пипнах го най-после!
-Това не е той!-раздразнено отвърна Шамън-Синът на Не'морта е мъж!
А това тук е момиче. Не правиш ли разликата тъпа Машино?
-Но аз усетих присъствието му!-машините нямаха чувства но тази почти уподоби гняв. -И сега продължавам да го усещам. Парчето от Кълбото на съгласието е тук. Какво значение има дали го носи мъж или жена?
Кеилън пребледня и прехапа устни за да не извика от отчаяние.
-Усещаш!-изхили се Шамън. -От кога Машините имат сетива?Сега ще ти покажа аз на теб какво си усетил. Ела тук!По близо!
Шамън привлече вниманието на черното око към златната значка на момичето. То се приближи прекалено близо. Рубиянският камък върху Ларинданската значка просветна. Няколко струи пламък успяха да се забият в черното око преди то да се отдръпне достатъчно далеч.
-Тя е Лариндан, глупава Машино!Преследваше ме и почти ме настигна на брега. -той ритна един разхлабил се камък , който се откъсна сред съсъка на малки мълни. -Заради нея ли вдигна цялата тази патардия?Сега другите Лариндани ще започнат да я търсят. Какво ще правиш когато те намерят, а?
-Да ни намерят!-поправи го гласът.
Въздухът затрептя и от нищото изплува свитък изписан с червени и все още незасъхнали черни букви.
-Споразумението ни е скрепено с магия!Умра ли аз умираш и ти.
-Донякъде си прав!-свъси вежди Шамън. -Но само след ден няма да е така. Срокът ти изтече. Аз изпълних почти всичко. Къде ми е новото лице?
Черното пипало се сви сякаш го бяха шибнали с камшик.
-Трябва ми време!Трябва ми още материал!
От тавана се проточи черна нишка към главата на момичето. Кейлън се замята усетила , че се насочва към очите и. Нещо сребристо се стрелна покрай лицето й и нишката изчезна.
-Нея не!-твърдо заяви Шамън. -Тя е моя. Днес ти докарах поне петдесетина мъже. Трябва да ти стигнат.
-Тя е жена. Материалът в нея е по-свеж.
-Точно така, тя е жена и аз я искам такава каквато е!
-Какво ме интересува какво искаш ти!-машината започваше да се ядосва. -Само да дам знак и ще сварят тлъстите ти меса на смазка а от кожата ти ще ушият ремъци.
-Що не вземеш да опиташ?-Шамън извади свитък от джоба си. -Тук пише че се зедължаваш да се грижиш за моето удобство. Е това включва и жени.
-Досега не си водил жени. От къде да ти намирам!
-Ето, че сега си доведох. Стража хвърлете я в килията.
Стражът я повлече все още стиснал я за косата. Кейлън не знаеше да плаче ли или да се радва. Отърва се от съдбата да бъде погълната от една Машина. Но дали Шамън нямаше да се окаже по-лош?
* * *
Вадас обикаляше около парчето кристал като гладна хиена около мърша. Вадеше разни странни неща от един съндък, насочваше ги към кристала и затворената в него мазна черна течност или гледаше през тях. За миг се спираше и започваше да мърмори нещо, напълно забравил за Нещото върху масата. Лордън ставаше все по-нервен и по-нервен. Откакто бе долетял от Черното езеро , Вадас не беше проговорил. В прегърбеното състарено тяло се усещаше напрежение, което се предаваше и на принца. Вадас изведнъж грабна един тежък чук и набързо потроши кристала. Черната течност вместо да се разлее по масата се събра в плътна топка. Човекът извади изпод дрехите си Лариндански кинжал и разряза кълбото надве. През разреза проблеснаха искри. От сърцевината се показа голям колкото орех скъпоценен камък. Вадас стовари чукът и върху него. Камъкът се пропука и почерня. От разбитата му повърхност се издигна облаче синкав дим с мирис на изгоряла коса. Лордън неиздържа на глождещото го любопитство.
-Какво е това Вадас?
-Нима досега не си се сетил?-очуди се той.
-За какво да се сетя?Явно в Черното езеро има Машина но защо онезитипове със странния цвят на кожата и служеха?Нали човеците и Машините се мразят?
Вадас присви разочаровано очи. Явно бе очаквал принца да се досети за нещо но той не бе успял.
-Помниш ли, че ти говорих за Ларинданите?Те са хора с части от машини в себе си за да придобият магическа сила и да могат да се противопоставят на Машините. Машините са по-силни от нас. Не спят и не усещат умора. Само дето не са достатъчно бързи и мислят малко бавно. Ларинданите са по-ловки и мислят по-бързо от машините благоданериние на втъканите в плътта си магически камъни взети от Машини или изработени специално за тях. Когато ми донесе това парче кристал веднага се сетих, че това дето е на дъното на езерото не е просто Машина. Това е една от Ремонтилниците. Явно не всички са били унищожени.
-Работилницата ли?-почти извика от уплаха принцът.
-Не глупаво момче. Не Работилницата. Някой хора не правят разлика . Работилницата е противоположността на Градината. От нея са се родили всички Машини , така като само в Градината никнеха Нековани мечове. Ремонтилницата е една от неподвижните Машини. Били са пръснати навсякъде из Бу Ман'ри за да поправят повредени в боя Машини. Ако Работилницата бе оцеляла, никой нямаше да успее да я победи сега. Кръстияните изгориха Градината и ограничават броя на Ларинданите. Те мразят всичко създадено от боговете и несъзнават, че най-голяма беда идва от Машините. Тях си ги саздадохме сами.
-Ще трябва дяволски голям Лариндански кинжал за да се убие всичката онази Черна вода.
-И легион Лариндани въоръжени с Нековани мечове няма да се справи.
-Тогава какво ще правим?
-Само Машина може да убие друга Машина.
-Дори и баща ми няма да ти разреши да построиш машина.
-Защо да я строя!Ти ще бъдеш Машината Лордън.
-Аз ли?-принцът трепна. -Не е време за подигравки Вадас!Вярно , че животните се страхуват от мен така , като се страхуват от Машините но това нищо не означи.
-Така ли мислиш?-усмихна му се Вадас. -Баща ти знаеше какво те чака. Рано или късно то ще се случи. Затова те остави да скиташ надалеч от крепостта. Вие кръстияните сте готови да обявите за божие творение всичко , което неразбирате. А което неразбирате го унищожавате. Ти Лордън си следващия Син на Не'морта. Трябва да се съгласиш да те превърна в машина
-Да ме превърнеш в Машина?!Ти гнусен Боголюбецо!Само да чуят хората какви ги дрънкаш ще поддържат дни наред кладата ти.
-Ето виждаш ли?И ти барзаш да гориш без да си разбрал. Нима предпочиташ да изгориш мен, стареца вместо да спесиш хората си?Машината скоро ще дойде и тогава нищо няма да я спре. Тя е намерила начин да се съчетава с хора, и ще бъде толкова силна колкото отряд Лариндани. Ще се стрие на прах стените ви а от хората ти ще направи още машини. Това ли искаш, кръстиянино?Нима дървото убило бога ти е по-скъпо от хората, които ти вярват и очакват да се грижиш за тях?
Лордън се улови, че е стиснал в длан малкия медальон от черен камък изработен като кръст. Острите ръбове се бяха впили в дланите му и по дрехите му капеше кръв.


-Ако ме превърнеш в машина, ще стана ли боголюбец?
-Ще променя само тялото ти, Лордън. Никой неможе да промени умът ти. Дори и сред Ларинданите има кръстияни. Само Разбойник-Саблетанцьор никога не се е прекланял пред дървото унищожило боговете.
-Добре Вадас, направи от тялото ми машина. Надявам се това да спаси хората ми от участта да бъдат втъкани в Ремонтилницата.
-Аз също се надявам иначе и аз и ти и хората ти ще бъдем мъртви.
Старецът хвърли в лицето на принца шепа сребрист прах. Светът се размаза и краката му омекнаха. Лордън се почувства така сякаш плува в солено езеро. Падаше прекалено бавно. Останалото бе само чернота. Вадас разгърна старателно навитата кожа. Върху тъмната и повърхност заблестяха малки инструменти със зловещи остриета. Отвори малко черно сандъче. Отвътре изригна поток от всевъзможни цветове. Пръстите на стареца извадиха шепа полирани съкпоценни камъни и прилежно ги подреди. Взе остър инструмент наподобяваш трион и отряза пръстите на принца.
* * *
Килията за разлика от всяко друго място, което успя да види бе не от метал а от обикновен камък. Тук дори липсваха шпионските очи на Машината. Кейлън се бе свряла в един ъгъл. Некованият меч го нямаше. Бе уплашена. Докато стоеше изправена пред Шамън и Машината се бе опитвала да събере смелостта си. Сега, когато остана сама сред тези каменни стени разбра , че от смелостта и няма и следа. Безвремието на това място се бе увило около нея като плащ. В тъмницата можеше да е часове но можеше да бъдат и дни. Съзнанието и периодично потръпваше от болка. Спуканите при залавянето и камъни, втъкани в ръката и, молеха да бъдат поправени. Но тя нямаше инструменти, с които да облекчи страданието им. Единственото, което можеше да направи е да откъсне от плътта си най-повредените за да неизмъчват съзнаието и. Върху ръката и зейнаха грозни кървави петна от които стърчаха сребърни нишки, а в умът и се усещаше някаква празнота. От време на време през умът и се стрелваше мисълта за бягство но тя я забравяше още преди да се е оформила. Вратата бе от плътно и дебело цяла педя дърво. Сякаш не само времето но и самият въздух тук бе застинал. Кейлън го усещаше като плътна маса , която я притиска отвсякъде. Надеждата умирала последна-повтаряше си тя но надежда за какво?Изведнъж въздухът се раздвижи и до слуха и достигна хор от тънки и пискливи гласчета. Те като , че ли се приближаваха и пееха дори. Скоро започна да различава и думите.
-Ний сме храбри Кимичтини, Вайн наш е командир.
Плъхът-Войн той е и не ще го ти сразиш.
Ний сме храбри Кимичтини, нас не ни лови смъртта.
Нас не ни морят капани, ни отрова, ни стрели.
Ний сме храбри Кимичтини и от нас не ще се скриеш ти.
Тайните си няма да укриеш. . .
Песента изведнъж секна. Кейлън учудена видя, че от сенките са излезли дузина същества не по-големи от педя. Те се спряха от присъствието и. Мъничетата се бяха прегърбили под тежестта на нещо грижливо увито в парче кожа. Водачът им събра смелост и се приближи. Кейлън с изумление видя, че пред нея стои плъх и на всичкото отгоре върви на два крака. Върху главата му като малка шапчица стоеше лъскава черна капка. Това бе същото черно вещество, което жълтокожите стражи носеха на главите си.
-Жив човек!-плъхът я огледа поставил ръце на кръста-Какво правиш тук?Ти не си погълната. Какво си ти?
Преди момичето да успее да отговори , плъхът се покатери върху рамото и. Малките му лапички издърпаха сребърното синджирче. Любопитните му очички с интерес разглеждаха малката статуйка на сова.
-Тя е дъщеря на Не'морта, Кимичтини!-обяви водачът им.
Плъховете оставиха товара си и застанаха на четири крака привели моцунки към пода.
-Слава тебе Дъще на Не'морта!Слава!Ти си дошла да ни избавиш от тиранията на Машината и гадните погълнати.
Най-после Кейлън се съвзе от първоначалната си изумление.
-Никого не съм дошла да спасявам. Не виждате ли , че самата аз съм пленичка.
-Много умно от твоя страна, Дъще на Не'морта. Да се оставиш да те пленят за да научиш тайните на врага си и да го победиш отвътре.
-Да, да тя е умна!Да, да тя е хитра!-заповтаряха всички.
Водачът им махна с ръка и те престанаха да викат.
-Прости ни , но ние намерихме нещо. Може да е твое. Сигурно си го скрила за да не го намерят Погълнаните. Прости ни, ако сме ти попречили.
Той махна с лапа и плъховете придърпаха напред кожата. Развиха я и отвътре заблестя некованият меч. Кейлън посегна към оръжието и вратата се отвори. Момичето едва успя да разпрознае в застаналия на прага човек Шамън. Мечът сякаш сам се озова в ръката и. Кейлън зае бойна позиция. Знаеше , че няма шанс да победи един саблетанцьор но нямаше да му се остави жива. Шамън изгледа острието насочено към него. Погледна я в очите после отмести поглед към сенките, от които надничаха очите на плъховете. Изсумтя презрително и вместо да нападне прибра двете саби. Кейлън продължаваше да го гледа с готов за удър меч. Едва сега разбра какво е различното в човека. Парцаливите му дрипи бяха изчезнали. Сега носеше дрехи от чиста , мека кожа подсилена на раменете и китките с черен лак върху които горяха сини пламъци. Лявата му длан не беше бинтована и ясният зелен цвят на татуировката сякаш светеше в сумрака. Шамън седеше гордо изправен без да трепне. Момичето ясно виждаше тъмните петна върху дрехите му. Не беше лак а засъхнала кръв. Съвсем наскоро Саблетанцьорът се бе убил някого , но кого?Плъховете изскочиха от скривалището си и наобиколиха Шамън. Заподскачаха и започнаха да го превъзнасят.
-Слава тебе, Шамън Разбойноко!Слава тебе Танцьор на Меча!Слава тебе убиецо на Погълнати!Машината те мами, Шамън!Мами те!Успя ли да намериш новото си лице?
-Млъквайте плъхове нещастни. -наруга ги той като на шега. -Нямам време да се разправям с вас. А ти престани да сочиш това нековано острие към мен. Той може да не разбере правилно нещо и да ме обгори. А аз съм достатъчно грозен и без да смъкваш няколко пласта кожа от лицето ми.
Кейлън свали меча. Тук ставаше нещо, което все още и обягваше.
-Колко дни ме държиш тук?
-Два , но ако се бавим току виж станали три. Ремонтилницата прати Погълнатите заедно с Чуконосата да превземат Яйнемаг. Тръгнаха преди ден. Ако чокърите ви наистина са толкова бързи колкото разправят може и да ги изпревариш и да предупредиш хората. Нека се махат от там. Тя неиска тях. Трябва и само принцът. Намери го и го доведи тук.
-Няма да го направя!
-Вие Ларинданите не се ли кълнете да пазите човешкия живот дори той да принадлежи на Кръстиянин богоубиец?
-Клели сме се. Но няма да доведа тук никой човек. По добре да загинат отколкото да станат погълнати.
-Вярно е, че е по-добре да са мъртви но каква полза от мъртви хора.
Принцът трябва да е тук за да се пребори с Машината.
-Как един човек ще се пребори с Машина като тази?Та това е Ремонтилницата. Чеи Ием каза , че дори сто Лариндани с десет нековани меча няма да могат да я победят.
-Некованият меч е прав. Но принцът е Син на Не'морта. Ти , аз и той може и да се справим.
-Ти ли?Ти си довел тук стотици хора, които сега са погълнати. Как мога да ти имам вяра?Ти си предател. По-лош си от Кръстиянин.
-Вярно е. Предадох много хора на Машината. Не, че нямам оправдание за това но едва ли ще го разбереш. И ти като останалите виждаш само лицето ми. Грозно лице, зъл човек. Такава поговорка има в пустинята.
Шамън несъзнателно прокара пръсти по лицето си. Кейлън видя, свитата му в юмрук лява длан. Беше твърда като камък а през пръстите му се процеждаха капки кръв. Момичето започваше да разбира. Машината бе предложила на Шамън ново лице. Това за него означаваше всичко. Хората искаха богатства и слава, но единственото нещо което, той си бе пожелавал бе ново лице. Машината не можеше да му даде такова. Тя го бе измамила и обвързала с магически договор. Но магическите договори нетърпяха неизпълнение. Всеки , който ги нарушеше търпаше сурово наказание. Как ли Машината се надяваше да се измъкне?
-Недей да стоиш така!-гласът на Шамън я изтръгна от размишленията и. -Върви и предупреди тези хора. Погълнатите могат да бъдат убити и с обикновено оръжие ако им се отрежат главите. Но с тях има Машина. Викат и Чуконосата. Може да стрива камъни на прах и да събаря стени дебели две стъпки. Повярвай ми, видял съм го!
Кейлън излезе през врата, държейки се на разстояние от Шамън. Вярваше на Саблетанцьора но тук все още имаше няколко неясни неща, които я измъчваха. Но сега нямаше време да ги изяснява. Пътят навън беше чист. Обезглавените тела на погълнатите се валяха навсякъде. Уменията на Шамън да върти сабята будеха възхищение. Изкачи се по камените стъпала и щом зърна слънцето ръката и се сви около медальона на совата.
Кенд замислено дъвчеше няколко стръкчета блуткава трева. Започваше да му дотяга цялото това чакане. Ако Кейлън не се появеше скоро щеше да я зареже. Ама този път наистина. Няма да се върне като последния път. Направи го само защото онези жълтокожи простаци се опитаха да го хванат. Е, един от тях остана без глава и това разколеба останалите. Все пак копитата му бяха обковани с желязо. Нали бе бойно животно. Върху една скала кацна малка бяла сова. Кенд я изгледа подозрително.
-Ако си ти, Кейлън, дано да носиш захарче щото много съм ти сърдит!
Совата изчезна и на нейно място се появи момичето.
-Нямам време за глупавите ти припирни Кенд. Трябва да стигнем до Яинемаг преди погълнатите.
-Да нямаш предвид онези жълтокожи тъпанари дето минаха от тук преди ден?-чокърът бе извил почти неестествено врата си за да гледа в лицето момичето, което вече седеше на гърба му. -Та с тях имаше Машина.
-Тръгвай вече, досада такава. -кресна му Кеилън.
Чокърът провлачи крак в някаква посока. Момичето го перна с плоската страна на меча.
-Препускай, твар мързелива. От бързината ти зависят човешки животи.
-Не мога. Току що преядох.
-Ей сегичка ще ти изпразня ненаситния търбух. -мечът го бодна в хълбока.
-А какво стана с захарчето ми?-попита той вече набирайки скорост непостижима за никой кон.
Пустинята край тях се разтегли и заприлича на рисунка с водни
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 01 Aug 2012, 19:59
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



Пустинята край тях се разтегли и заприлича на рисунка с водни бои изтървана в река.
* * *
Празнотата в главата му се изпълни със звуци. Опита се да ги разпознае и те веднага изчезнаха. Шумът, който дразнеше съзнаието му идваше толкова отдалеч, че той само го усещаше. Отпусна се. Неискаше да гадае що за звуци са това. Тогава те нахлуха с пълна сила в главата му. Идваха някак изкривени, сякаш подслушваше на дълга метална тръба. Звън на метал. Заповеди издадени с така трескава бързина, че думите не се долавяха а се различаваше само интунацията им. Пращене като от горящо дърво. Звуци, които смътно напомняха някакъв език. Мракът в главата му започна да се разсейва. Звукът избледня. Лордън се изправи. Болеше го главата. Цялата лява половина на тялото му бе изтръпнала и почти нищо неусещаше.
-Събуди ли се най-сетне?-Вадас вдигна очи от чертежа.
-Сънувах странен сън. Искаше да ме превърнеш в машина. . .
-Не беше сън, принце. Аз те превърнах в машина!-прекъсна го Вадас.
-Но аз съм си съвсем същия. Както преди!-възрази Лордън. -Само лявата половина на тялото ми е изтръпнала. Нищо нечувствам с нея.
-Напротив Лордън. Ти чувстваш прекалено много неща с лявата си половина. Съзнанието ти все още неможе да се справи с всичката тази информация. Затова го усещаш като липса на чувствителност.
Лордън се подпря на масата за да стане. Върховете на пръстите му усетиха структурата на дървото. Докоснаха всяка жилка в него. Знаеше с какво е полирана дори от какво дърво е изработена и кога. Принцът се отдръпна и вдигна към очите пръстите си. Върховете им бяха от черен камък , в който проблясваха сребърни жилки. Във всяка една фаланга бяха вградени разноцветни камъни , които просветваха или меняха цвета си. От тях по повърхността на кожата му тръгваха плетеница от сребърни, златни и медни нишки. Тази странна върволица от метал се изкачваше по подлакътника му. Наместа се срещаше с други камъни, подаващи се от кожата или потъваха в нея на едно място за да излезе на друго. Лордън докосна предмишницата и рамото си. Върху тях също имаше гладки камъни, но нарядко и по-големи. Плетеницата от нишки се увиваше около врата му като някаква странна огърлица и плъзваше по главата криейки се из косите му. От темето му се спускаше сплит от медни нишки , които покриваха лявата половина на лицето като дантела. Единствено окото му не бе покрито а стоеше ококорено, лишено от клепочите си заменени с масивен златен пръстен.
-Значи сега съм истинска машина. -въздъхна Лордън. -Не виждам по себе си никакви оръжия и остриета. Как ще победя Ремонтилницата?
-Ти имаш всички оръжия , които са ти необходими. Не се съмнявай в това. -окуражи го Вадас. -Но се страхувам, че вече няма какво да защитаваш.
-Какво искаш да кажеш Вадас?До преди час всичко си беше както трябва. Не може да се е променило кой знае колко.
-Ти не си спал само час. Спиш от три дни. Слънцето ще залезе всеки момент а от обед баща ти и стражите се сражават с Погълнатите.
-Значи звуците , които дочух са от битката?!-Принцът се изправи и понечи да тръгне към вратата но краката му не го издържаха.
-Зная, че искаш да се биеш с Погълнатите но няма смисъл да го правиш. Знаеш колко трудно е да бъдат убити а ти още нямаш сили.
-Но ти ми обеща, че ако се оставя да ме превърнеш в машина ще спася народа си.
-Народът ти е вън от опасност принце. Сутринта при нас дойде един лариндан и ни предупреди за Погълнатите. Хората ти напуснаха крепостта. Останаха само войните, които неискаха да се отделят от баща ти.
-Но защо баща ми е останал?Можел е и той да замине.
-Не , Лордън, не можеше. Той трябва да свърши нещо много важно точно тук и точно сега. Ела ще те заведа при него.
Тишината на подземието се смени с шума от далечна битка. Някога белите коридори на замъка сега бяха почернели от пожара , който продължаваше да бошува там където все още имаше какво да гори. Гледката на порутената вътрешност на замъка се стовари като чук върху съзнанието на принца. Той вървеше след Вадас без да разбира накъде го водят. Всичко тук му бе чуждо. Не можеше да открие нищо, което поне малко да му напомня за замъка в който бе израснъл. Шумът от битката се засили и започнаха да срещат групички от ранени войници , които се надигаха щом минеха покрай тях. Сред тях се зараждаше шепот, който постепено прерастна във възторжен вик.
-Принцът. . . Принцът. . . ПРИНЦЪТ СЕ ВЪРНА!
Вадас хвана Лордън за ръката и го накара да върви по-бързо. Скоро стигнаха до фронта на битката. Стражата се опитваше да удържи едно стълбище , което както изглежда беше единственият подстъп към етажа. Внезапно дървените стъпала лумнаха и се сгромолясаха под тежестта на Погълнатите. Стражата нададе възторжен вик и победоносно заразмахва оръжията си.
-Ваше Величество!-провикна се Вадас.
Един от войниците се обърна. Лицето му бе опушено, косите опърлени а върху главата му нямаше дори шлем. Лордън едва позна баща си без корона Кралят се приближи и прегърна сина си. После свали медальона с"Драконовото око".
-Вадас е направил това , което трябва. Надявам се да е достатъчно и да победиш Ремонтилницата. Сега ти си крал и Син на Не'морта.
Лордън видя как много от войниците потрепериха, дочувайки това име. Но нито един от тях не произнесе ритуалните думи за пречистване. За тях вече нямаше значение дали кралят е Кръстиянин или Боголюбец. До сутринта всички щяха да са мъртви. Единственото нещо, което имаше значение беше хората от замъка да имат време да избягат колкото се може по-далеч. Вадас взе медальона и извади плоския оранжев камък с вертикален прорез в средата. Постави го в пръстена, който обримчваше лявото око на Лордън. Чу се леко изщракване. Принцът затвори дясното си око и огледа света през скъпоцения камък. Реалността вече не изглеждаше такава каквато я разбираше. Нещата , които обикновено бяха видими за очите сега изглеждаха безплътни. Но виждаше неща, които никога не би и предположил, че може да види с очите си. В съзнанието му проблесна образа на някакво момиче. Дясната и половина светеше като посипана със звезди. Лордън покри лявото си око с длан. Огледа присъстващите с нормалното си око. Да, сред войниците наистина имаше момиче но освен, че бе облечено в черни дрехи и носеше меч с нищо не се отличаваше от девойките които принцът познаваше.
-Коя е тя?-обърна се той към Вадас.
-Тя е ларинданът, който дойде за да ни предупреди. Тръгнай с нея за Ремонтилницата. Тя е била в нея и ще успее да те заведе на точното място
-Как ще се измъкнем от тук?
-Нагоре, принце, нагоре.
На покрива се покачиха само Вадас, принцът и момичето. Останалите войници продължаваха да се бият срещу Погълнатите. Върху терасата за излитане ги очакваха трима фаркари, които се суетяха около странен планер. На Лордън му стана смешно за миг, когато го оприличи на лъжица с криле.
-Прекалено е тежък, Вадас. Няма да може да полети!
-Тежестта му няма никакво значение принце. Важното е да ви отнесе по-бързо до Черното езеро. Управлява се като обикновен планер. Когато набереш височина дръпни този лост. Скрил съм някои хитринки в него.
-Не е някоя Машина нали?-навъси се Лордън.
-Разбира се , че не!Просто купчина пружини и зъбчати колела, които завъртат тази перка. Нали знаеш играчките на децата дето се въртят от порива на вятъра. Тази перка ще се върти сама. Сега тръгвай. Фаркарите ще те издърпат докато набереш скорост. После ще те откачат. Дано стигнеш навреме и когато убиеш Ремонтилницата да завариш поне един жив човек.
Капакът на страния дървен планер щракна и Вадас махна с ръка за сбогом. На Лордън му се стори, че старецът изглежда промемен. Не бе нисък и прегърбен. Като, че ли въобще не беше чак толкова стар. Поиска му се да го види още веднъж но трите планера вече го дърпаха по терасата. Скорощеше да е в небето, набирайки височина.
* * *
Шамън стоеше на малкото каменно островче. Взираше се в далечния бряг на езерото. Слънцето отдавна бе умряло, пронизано от черните копияЗа вечерта. Звездите се скриха зад мастилените облаци предусещайки зловещите събития , с който щеше да е пълна тази нощ. Минаха два дни откак момичето тръгна. Ако не дойдеше скоро всичко щеше да тръгне на зле. Срокът упоменат във вълшебния договор изтичаше след часове. Ако дотогава принцът не дойдеше на този остров, магията щеше да унищожи Шамън, независимо от това дали Машината е изпълнила своята част или не. Вярно, че после магията щеше да унищожи и Машината но това бе слаба утеха. Шамън въздъхна. Отправи взор към бездънния мрак на небето. Толкова му се искаше да отправи гореща молитва към боговете но знаеше, че те ще си запушат ушите. Никой не би помогнал на един Саблетанцьор, предал клетвата си да не оставя след себе си жива Машина.
-Ще дойдат, о танцьор на Острието. Вярвай на лариндана. Вярвай!
Шамън привде глава към земята. В краката му щъкаха неспокойно плъхове със светнали от напрежение очи.
-Спасявайте се мишки!Поне вие можете да отървете кожите.
-Ние сме кимичтини!Никои кимичтин не е обърнал гръб на опасността. -изправи се водачът им и се тупна с лапичка в гърдите. -Ние ще се сражаваме до тебе, Танцьор на Боговете. Ще победим или ще загинем.
-Ще се сражавате с Машината?Та нали ако не беше тя ние с теб нямаше да можем и дума да си разменим.
-Така е!Но тя искаше да открадне умовете ни и да ни направи зли. Ние нищо не и дължим освен омраза. Беше ни добре когато нямахме разум, защо ни трябва да се тревожим за съдбата на света и да спасяваме човеците. Когато бяхме обикновени мишки просто трябваше да внимаваме да не ни хване котката. А сега проблемите се множат като глава на Хидра.
Шамън не отговори. Загледа се към далечния бряг на езерото. Водата бе станала неспокойна. Повърхността и се гънеше като подпухнало тяло, пълно с червеи. Мракът се сгъсти и огнените копия на гръмотевиците засъскаха по брега на Черното езеро. Парещи капки заблъскаха по камъните като пролетна градушка.
-Виж Шамън!-извика водачът на плъховете. -Виж в небето своето спасение!Виж птицата, която лети без да маха с криле!
Човекът вдигна глава. В разбушувалото се небе се движеха само облаци. Поредната светкавица озари за миг нощта и той го видя. Очертанията му бяха прекалено правилни за да е творение на природата. Това нещо бе направено от човешки ръце , беше най-страният планер , който някога бе виждал и летеше точно насам. Няколко от небесните копия преминаха прекалено близо до него. Сякаш се опитваха да го пронижат. Шамън свъси вежди. Едва ли боговете биха се опитвали да убият един син на Не'морта. Саблетанцьорът погледна към останките на старата кула. От нея се издигаше верига, която стоеше изправена към небето. Човекът напрегна зрението си и видя , че веригата не е подържана от магия. Една малка Машина бясно размахваше комплект остриета за да се задържи във въздуха. Няколко светкавици пронизаха небето и се устремиха към проточилата се верига. Блъснаха се в метала и потекоха към Машината, която ги укроти и ги избълва по посока на планера. Ремонтилницата го беше усетила и сега един от Механоидите и се опитваше да го спре. Шамън се хвърли към развалините, където чезнеше краят на веригата. Прекалено късно. Две огнени копия пронизаха планера, подпалвайки го като борина. Веригата се разпадна на парчета от удара на саблетанцьора. Загубил опора си Механоида се понесе към повърхността на островчето. До земята достигнаха само парчетата, които сабята на Шамън бе пожалила. Макар и горящ, планерът не се отклоняваше от курса. Клатеше се неестествено и току се въртеше около надлъжната си ос. Но напредваше непоколебимо към малкото парче суша сред Черното езеро. Премина опасно близо до Шамън, пръскайки във всички посоки горящи трески. С такава сила се заби в скалите , че огънят, който го бе обхванал загасна като духнат пламък на свещ. Шамън се приближи до купчината отломки. От там вече излизаха двамата пътници. Момичето го забеляза и по лицето и се плъзна нервна усмивка.
-Не очаквах да те заваря тук, Шамън.
-А къде другаде да отида?Съвсем скоро или Машината ще ме убие , или ако оцелея ще ме убият останалите саблетанцьори.
Сред мрака на нощтта и танца на светкавиците лицето на Шамън изглеждаше по грозно и страховито от всякога. Сякаш от легендите се бе пръкнало някое от митичните чудовища, създадени от боговете.
-Какво си ти?-сепна се Лордън щом видя този странен лик.
-Аз съм причината да си тук , Принце-Дракон. Когато свършим и ако все още искаш ще разбереш какво съм кръстиянино. -усмихна се криво Шамън.
Шамън им направи знак да го последват. Кейлън вече бе идвала тук но почти нищо не помнеше от спускането си в подземието. Тогава то тънеше в мрак а сега бе осветено като за празник. Разпозна само голямата зала, в която Машината я бе разпитвала.
-Тук Принце-Дракон ще се сражаваш с Машината. -заяви саблетанцьорът.
Едва сега Лордън осъзна , че бе тръгнал без никакво оръжие. Шамън забеляза колебанието му.
-Не са ти необходими мечове и кинжали. Ти самият си достатъчно оръжие. Не зная с какво точно ще се слъскаш но едно мога да ти кажа, ще се сражаваш вътре в Машината. Трябва да проникнеш в мислите и. Там в света който тя сама си е изградила ще се биете. Ще прилича на сън. Но когато се уплашиш няма да можеш да се събудиш. Илюзиите вътре в мисълта на Машината убиват така истински както острието на кинжал.
Шамън посочи черния кръг върху стената. Там имаше пет дупки големи колкото да си пъхнеш пръста. Лордън разбра , че от него се иска именно това, да си пъхне пръстите в тях. Черните върхове на новата му ръка потънаха в тъмната материя. Внезапна ярка светлина го заслепи. Стотици звуци се опитаха наведнъж да атакуват слуха му. Той не чу нито един тон. Тялото му загуби тежестта си. Лордън почувства, че лети. Беше невероятно докато не се сблъска с плътноста на илюзията, която изби от ума му всичко. Всичко. . .
* * *
Кейлън видя как по тялото на принца премина нервна тръпка. Стотици миниатюрни светкавици обвиха тялото му. Влизаха под кожата или излизаха от камъните , присадени в плътта му докато тялото му се изви под неестествен ъгъл и замря.
-Мъртъв ли е?-попита момичето и посегна да го докосне с ръка.
-Все още не. -Шамън хвана ръката и. -Но ти ще бъдеш ако го докоснеш. Имаме още работа. Той може и да не победи Машинато но ще я изтощи достатъчно. Тогава ще дойде нашият ред. Ще я нараним, колкото се може повече.
Той извади меча си и го стовари върху един по-голям къмък монтиран в стената. Светлината, която ги заливаше отвсякъде едва забележимо намаля. Кейлън и Шамън тръгнаха по някакъв коридор. Трошаха всеки камък до който можеха да се докопат. След тях светлината намаляваше все повече и повече. Улисани в това те слизаха надолу, там някъде, където се намираше сърцето на Машината. Овалната зала изникна някак ненадейно. По металните стени нямаше камъни и сплитове. В центъра и , закрепен за пода и тавана с масивни вериги стоеше тежък златен обръч. В средата му некрепен от нищо висеше пръстен от Каа'ри. Кейлън знаеше , че някога, много отдавна, когато боговете се разхождали сред хората , такива пръстени носели най-добрите саблетанцьори. Двамата се приближиха до центъра на залата. От тавана се спусна финна мъгла. Завихри се и оформи лице.
-Накъде си тръгнал Шамън?-скара му се видението. -Защо ми вредиш?
Кеилън извади некования си меч. Шамън я спря.
-Какво е това?-попита го тя.
-Моето лице!-отвърна той. Истинското се бе втвърдило като камък.
-Времето ти изтече , Машино!Аз изпълних своята част от сделката, Принца-дракон е тук. Къде е моето лице?
-Лицето ти е тук разбойнико. Ела в мен!Вземи си го ако можеш!
-Не ни беше такава уговорката. -Шамън извади договора. -Тук с кръв и смазка е написано: "Ще ти осигуря лице което да можеш да носиш в Света". Аз мога да дойда в теб и да нося там новото си лице но това няма да е Света. Защото думата Свят означава сътвореното от боговете. Ти си просто Машина, творение на човешки ръце. Това вътре в теб само прилича на Света но не е. Дай ми лице, което да нося в Пограничната земя!
-Можеш да имаш ново лице само вътре в мен!
Шамън насочи договора към призрачното лице , сякаш хартията бе някакъв магически жезъл. Виолетовия огън погълна призрачните очертания и проби дупка в тавана. С едно движение на ръката му пламъкът обходи залата, топейки металните плочи по стените. Остатъците от договора бавно догаряха в ръката му докато се превърнаха в шепа пепел.
-Искаше ми се да направя това при сърцето на Машината. -въздъхна той.
Приближи се до златня обръч който все още висеше от тавана и заоглежда саблетанцьорския пръстен. Синкавата мъгла здраво го държеше във въздуха. Но в самото пространство затворено от пръстена от Каа'ри нямаше от това магическо поле.
-Трябва да взема този пръстен. Твоят принц има нужда от помощ. Дай му своя меч.
-Как да му го дам. Та той е в несвяст.
-Трябва да го забиеш в някои от камъните по стените. Некованият знае къде. Сбогом. Надявам се да изкупя греховете си.
Шамън промуши пръст в пръстена. От синкавата материя се проточиха сребърни нишки. Проникнаха в плътта му и го свързаха с пръстена. . .
* * *
Кейлън разбра, че е останала сама, когато напуснатото от съзнанието тяло на Шамън , увисна безжизнено по средата на залата. Ръката и се уви около дръжката на некования меч.
"-Чеи Йем, чу ли какво каза саблетанцьорът?"
"-Да , Момиче-рицар. Той говори вярно. Да се върнем при синът на Не'морта. Там ще намерим, това което ни трябва. "
Кейлън бавно и предпазливо се прокрадна по пустия коридор обратно към залата. Знаеше, че тук няма никой който да и навреди но тишината и погасналите светлини пораждаха в нея напрежение. В залата , принцът все така бе вкопчил ръка в черния кръг на стената. Момичето отново докосна дръжката на меча си.
"-Момиче-рицар , погледни от дясната страна на сина на Не'морта. Виждашли камъните, които не са по-големи от нокът?"
"-Виждам ги, Чей Йем. Металът към, който са прикрепени е леко вдлъбнат в средата. "
"-Забий ме точно там. Натискай докато острието престане да потъва. После ме остави и най-добре се махни от тук. Ти с нищо повече неможеш да помогнеш. "
Кейлън хвана дръжката с две ръце. Вдигна меча над главата си и удари. Рой искри се посипаха върху главата и като дъжд. Момичето затвори очи. Натисна с всички сили дръжката. С разтърсващ нервите писък , мечът потъна. От разкъсания метал като съскащите змии изкочиха мълнии. Вкопчиха се в тялото на Кейлън. Отначало изпита болка но тя премина почти веднага. Огнените пръсти на мълниите я стиснаха здраво. Момичето се дръпна но не можа да излезе от тази призрачна хватка. Внезапен ослепителен блясък я запрати чак в другия краи на залата. До нея падна медальонът с форма на сова. Той сияше в ярко синьо. Светлината му бе толкова силна , че изглеждаше като затворен в стъклена сфера. Кейлън протегна ръка. Сиянието се стрелна към протегнатите пръсти. Впи се в тях чак когато я позная се оттегли обратно в медальона. Момечето го окачи на врата си и се изправи. Некованият меч бе казал, че тя с нищо не може да помогне. Не беше прав. Можеше, ако намери сърцето на Машината. Кейлън се огледа. Видя , че залата доста се е променила. Част от стените бяха вдлъбнати и изкривени а друга направо липсваше. Зад обшивката от метал не се подаваше грапавата повърхност на камъка а чернотата на коридор, който водеше застрашително надолу. От него се носеше огненият дъх, извиращ направо от сърцето на Машината. . .
* * *
Лордън се изправи и избърса полепналите по лицето му песъчинки. Светът около него му беше познат. Бу Ман'ри-земята, където водата чезне. В познатия пеизаж имаше нещо, което дразнеше съзнанието му и го караше да бъде нащрек. Пясъкът беше неестествено фин и прекалено бял. В краката му имаше купчина камъни, поразително приличащи на яйца от камилска птица. Когато разрови пясъка около тях , разбра, че това са детски черепи. Стоеше не върху пясък а върху стрити на прах човешки кости. Това не беше Бу Ман'ри. Беше съзнанието на Машината. Лордън настръхна като таралеж при опастност. Към него загърната в пелерина от отровен дим и водна пара се носеше Машината , стривайки на пепел всичко през което минаваше. Всевъзможни средства за осмъртяване се подаваха от желязното и тяло. Тя с настървение ги размахваше във всички посоки. Лордън посегна към пояса си , където обикновено висеше меч. Там нямаше нищо. Спомни си думите на Вадас. "Ти самият си оръжие. " Само дето не каза коя част от него е оръжието. Машината вече беше близо. Принцът усещаше раздвижения въздух от оръжията и. В последния възможен момент се претърколи в страни. Грабна един от черепите и го запрати. Той се разтроши в металното и тяло без да причини вреда. Така нямаше да стане. Незнаеше какво да прави и затова побягна. Машината изгледа Лордън с огромното си рубинено око и изчезна. Принцът се обърна да види преследвача си и се спъна в поредната купчина кости. Няколко остриета изсвистяха над тялото му. Лордън отчаяно запълзя, опитвайки се да се отдалечи от Машината , която кой знае как се появи точно пред него. Нещо огромно и подобно на птица се спусна от небето. Сграбчи го и след кратък полет го остави на земята. Когато се съвзе видя до себе си човек с невероятно голяма пелерина.
-Кой си ти?Какво правиш тук в умът на Машината?
-Аз съм Шамън!
-Не си!Аз видях Шамън. Лицето му не може да се сбърка.
-Зная как изглеждам в Света, Принце-Дракон. Не е необходимо да ми го напомняш. Това, което виждаш е лицето, което Машината искаше да ми продададе срещу твоя живот. Мога да го нося само в умът и. А договорът ни не включваше това.
-Помогни ми, Шамън. Не мога да победя Машината.
-Можеш, Принце-Дракон!Можеш но не знаеш как. Синовете на Не'морта могат да се променят. Ти си Драконът. Така, че престани да лазиш и стани дракон!
-Не зная как!
-Това около теб е илюзия. Представи си това, което искаш да бъдеш. Гледаи мен!Винаги съм искал да летя но никога не бих могъл да го направя, но тук.. .



Шамън се затича към Машината която настъпваше. От гърба и се отделиха малки кристални кълба осеяни с бясно въртящи се остриета. Миг преди да стигне до нея , Шамън скочи. Усилието , което вложи не би било достатъчно за да прескочи и паднало дърво но той полетя. Плащът му се разтвори като криле на птица и той се устреми към небето. В ръцете му проблеснаха хищните остриета на сабите му. Премина през механоидите като сокол през ято птички. На земята се посипа дъжд от кристални парчета и прекършени остриета. Шамън се приземи далеч от Машината. Лордън го виждаше ясно но изведнъж разбра, че саблетанцьорът стана прозрачен.
-Машината ме изхвърля от умът си. Запомни какво ти казах, представи си това, което искаш да станеш. Представи си!
Шамън вече бе по-прозрачен и от мираж. Незнайно откъде появил се порив на вятъра го разпиля като къщичка от карти. Машината вече бе прекалено близо. Принцът можеше да види зловещия блясък в окото и. В умът му започна да се оформя образ, който бе видял върху един стар гоблен в подземието на Вадас. Черно-златист дракон , нападащ Машина. Образът на дракона беше почти като истински и сега това видение изпълваше съзнанието му до краен предел. Внезапно му се прииска да удари прясъка с опашка. Дощя му се да разпери криле, да литне и бълвайки огън да разтопи Машината. Светът около него се изкриви , сякаш очите му бяха изместени върху слепоочията. Докато едното око следеше Машината другото с притеснение гледаше дългата черно-люспеста опашка и едно неправилно полегнало на земята крило. "Свето дърво богоубиец , та аз съм дракон!" мисълта накъса съзнаието му на малки късчета. Едно от остриета на Машината се протегна и удари тялото му. Лордън потрепера. А стоманата вместо да го прониже се строши на две. Драконовата кожа беше по здрава и от рицарска броня. Принцът скочи към Машината. В последния момент се изви и тежката му опашка избумтя по корпуса и. Металът изпращя и се вдлъбна. Няколко остриета заиграха по тялото му. Повечето удари бяха безполезни но някои от тях проникнаха достатъчно дълбоко за да го заболи. Принцът ритна със задни крака Машината така, че почти я зарови в пъсъка. Извърна се с лице към нея. Източи шия и напъна мощните си дробове. Огнената струя лизна корпуса. Металът почервеня, и потече като малки капчици, които се втвърдяваха по пътя си към земята. Машината разри пясъка около себе си. Металните и челюсти се раздвижиха и към принца се устреми зловонен дъх пълен с хлад. Лордън се напъна и блъвна убийствена жега. Машината продължи да навява хлад срещу му. Драконовият огън постепено затихна. Принцът усети в устата си парченца криджис , които бързо се топяха изпълвайки го със студ. Поредният опит да издиша огън се провали. Напорист пристъп на кашлица го повали на земята. Машината се метна отгоре му. Сграбчи го с две от металните си подобни на рачешки щипци ръце. Едва сега Лордън разбра , че дори и като страховит дракон височината му ненадхвърля човешкият ръст. Машината се извисяваше страховито над него, продължавайки да бълва парченца криджис и да го ръга и сече с всевъзможни остриета. Лордън се замята. Завършващите с масивни нокти ръце и крака задраскаха неистово по корпуса на Машината. Металът се раздираше но отвътре се показваха нови плочи метал. Принцът разбра , че това е краят. Нищо от това, което Вадас бе вградил в тялото му нямаше да помогне защото му липсваше нещо съвсем малко. Толкова малко , че направо го хващаше яд. Машината нададе вик. В началото Лордън си помисли че вика от радост, предвкусвайки смъртта му. Когато звукът заглъхна разбра, че това е вик на болка. Щипците отхлабиха хватката си и дракона се измъкна. Бързият поглед върху бойното поле му подсказа, че се е намесил нов противник. Няколко от механичните ръце на Машината лежаха прекършени. Два големи, зелени на цвят камъка се бяха спукали. От вътрешността им изригваше, като кръв от прерязана артерия, синкав дим и огън. Лордън се огледа и видя един висящ в нищото меч. Принцът се протегна към него и той послушно залепна за ръката му. В мига, в който докосна дръжката, драконът и меча сякаш се сляха в едно. Лордън скочи към Машината. Прелетя над нея сцепваики я на две с некованото острие. Тя се разпадна на малки парченца така както се разбягва настъпан мравуняк. Светът около принца се накъса и започна да се разпада. Тогава усети, че тялото му на дракон чезне. Миг по-късно отново бе човек. Съвсем скоро и това тяло изчезна, оставяики съзнанието му само в мрака на нищото. . .
* * *
Кейлън направи няколко крачки в тъмния коридора. Жегата тук беше непоносима и тя се чувстваше така сякаш плува в собствените си дрехи. Мракът отпред кървеше в заревото на буен огън. Продължи да върви напред подпирайки се на стената. Когато стигна до залата дъхът и секна. Пред нея стоеше огромно и черно чудовище. Челюстите му непрекъснато се движеха, поглъщайки всичко. Сред чезнещите в огъня кошове с въглища, парчета или цели каруци , Кейлън съзря и части от човешки тела. Не беше хапвала цял ден но стомахът и се сви в невъзможни напори да повърне. Пред нея Сърцето на Машината продължаваше неуморно да се храни. Върху чудовището проблясваше един единствен камък. Ако успееше да го строши Сърцето щеше да престане да се храни, а без храна огъня в него ще загасне и Машината ще умре. Кейлън извади ларинданския си кинжал. Оръжието изглеждаше смешно малко в сравнение със Сърцето. Момичето се прицели. Кинжалът потъна в черния камък без звук. Кейлън стисна зъби от яд. По лицето и се стекоха сълзи на ярост. Вдигна една буца въглища и я запрати по камъка. Тя изтропа безпомощно по гладката му воръхност. Механичните ръце на Сърцето замряха посредата на движението си. Безкрайно предъвкващите челюсти увиснаха и черният камък се взря в нея. Както око на хищник се налива с кръв при вида на жертвата си така и черният камък се изпълни с кървави нишки. После заплака. Кейлън с недоумение гледаше капките, които веднага щом достигнеха пода се втвърдяваха. Чак сега разбра, че Черният камък се е пропукал. Миг покъсно той се пръсна изпълваики залата с водна пара и смрадлив дим. Задушена от това смъртоносно дихание, Кейлън падна на пода Замъгленото и съзнание видя някаква неясна фигура да изскача от беснеещите пламъци и я вдигна на ръце.
* * *
Шамън се движеше леко сякаш не носеше на рамо човешко тяло. Въпреки това му се струваше , че пламъкът на пожара го преследва. Току блъвваше през някоя шахта, точно когато се кани да стъпи на нея или опърляше наметалото му. Когато влезе в залата, където остави Принца-Дракон, не можа да я познае. Металът по стените беше нажежен до червено и се стичаше като разноцветен водопад. После видя проснатия по средата човек , който все още стискаше некования меч. Шамън приклекна на едно коляно. Подхвана го под мишницниците и го повлече навън. Двойният товар му идваше малко нанагорно но не можеше да ги изостави. На половината път, принцът се посъвзе и макар да преплиташе крака пооблекчи товара му. Навън небето бе все така облачно и гръмотевиците неспираха да тътнат. Чистият въздух поосвежи всички. Съвсем скоро момичето започна да диша по-леко. Когато поднесе към лицето и шишенце с отвара, която бе купил преди време тя така подскочи, че замалко да го събори.
-Какво стана?-попита Лордън, докато разтриваше слепоочията си сякаш се опитваше да изтрие някакъв спомен.
-Мисля, че убихме Машината!-гласът на Шамън беше неуверен.
-Аз мисля , че угасих сърцето!-думите породиха неспирна кашлица у момичето.
-Ако това което си мислим е вярно трябва да се махнем от този остров. Дори и мъртва тя продължава да убива. Виждал съм мъртва Машина да погубва с огън убилите я войници. -отвърна Лордън.
-Прав си!-съгласи се Шамън. -Вие вървете. Преобразете се и отлитайте. Водата е все още жива. Не бих си помислил да плувам в нея. Ще стоя и ще чакам смърта си. Мисля, че си я заслужих.
Лордън видя в очите на Кейлън сълзи. Момичето се накани да каже нещо, когато между два тътена на гръмотевици всички ясно чуха песен.
-. . . Ний сме храбри кимичтини,
нас не ни лови смъртта.
Нас не ни морат капани
ни Машини зли. . .
Сред проблясците на мълниите хората видяха най-странната лодка на света. Колкото и чудата да беше конструкцията и от метал и дърво, екипажът, който я управляваше беше не по-малко странен. Десетки плъхове пробягваха по палубата или се катереха по мачтата за да оправят въжетата и платното. Лодката се удари в брега и песента на плъховете секна. Вождът им се изправи пред човеците.
-Поздравявам ви с победата о, Принце-Дракон унищожител на Машииния ум!Слава тебе Дъще на Не'морта гасителко на Сърцето!Привет и на тебе Танцьор на меча!За нас ще е не малка чест да ви помогнем да се махнете от това окаяно място.
Тримата бяха толкова изненадани, че неразбраха как са се качили на лодката. Вятърът изду единственото платно и те се понесоха над мазните черни като бездната вълни. Някъде зад тях се извиси огромен огнен стълб. Никой не се обърна да го види защото светлината, която ги заля и така беше ослепителна. Нямаше и какво да се гледа назад. Страната лодка спряна брега и чудатият и екипаж веданга изчезна в мрака на нощта. Едва
стъпили на земята тримата видяха неочаквани посрещачи. Черитите фигури загърнати в наметала и покрили лицата си с качулки, безмълвно се поклониха. Докато Лордън и Кейлън ги гледаха с подозрение , Шамън веднага ги позна. Той коленичи и понече да свали салбетанцьорският си пръстен.
-Не, ние а пръстенът избира кой да го носи!-заговори първата фигура
Ръката и се вдигна и всички видяха върху безименият и пръст същият пръстен от Каа'ри. Лордън се вгледа в ръцете на останолите и видя подобни пръстени в различни цветове. Сега разбра, че пред него са разбойници или по-точно Маистори от различните гилдии.
-Фаагирите предрекоха , че сред нас ще се появи човек, зъл отвън и добър отвътре, чието име ще означава Съвест, но дойде ти. "Санката вътре в мен"това е твоето име на древния език, Шамън. От друга страна, "Съвест" на същия този език се превежда като, "Сянката на душата", а"Душа"означава, "Вътре в мен". Ти наистина беше зъл отвън. Да, Шамън, хората не правят разлика между грозен и зъл. Но ние правим Обучихме те защото фаагирите предрекоха, че този човек ще стане причина да загинат стотици хора но в замяна на това ще спаси хиляди. Имаше опастност да стане и обратното. Когато ти встъпи в сговор с Машината, ние се уплашихме, че сме те загубили. Но ти победи и макар да жертва стотици хора, превръщайки ги в погълнати, спаси хиляди други живеещи в Яинемаг. Ти си Боготанцьор, Шамън, един от малцината, които с деиствйята си ще оформя Света. Пази човеците от Кръстияните и Машините. Един ден те ще разберат, че си добър. Непозволявай на омразата си да вземе връх защото тогава ще стъпиш встрани от Верният път и тогава. . .
Говорещият млъкна. Плътен мрак го погълна заедно със спътниците му. Шамън усети как нещо се надига зад него. Извърна се и видя как черната вода се усуква и извива за да изплете огромна човешка фигура. Прекалено дългите и ръце се мятаха във всички посоки, опитвайки се да го достигнат. Очи от огън се взираха в него за да го изпепелят. Шамън се почувства нищожен. Желанието му за борба внезапно се изпари и той сведе глава сякаш я полагаше на дръвник. Ръце като остриета се стленаха да отнемат живота му. Но преди да стигнат до него те паднаха отрязани. Шамън вдигна глава. Видя , че между него и езерото бяха момичето стиснало в ръка некованият меч и Принцът-Дракон , който бе оформил едната си ръка като драконова лапа. Черната фигура се разпадна. До съзнанието на Шамън достигна глас:
-Шамън. . . Шамън. . . ШАМЪН!. . . ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ КЪДЕТО И ДА СИ!
Лордън се обърна към него.
-Какво беше това?
-Сянката вътре в мен, моята тъмна половина. Такъв ще стана ако стъпя в страни от Верния път. Вие ме спасихте от самият мен. Сега аз трябва да спасявам хората от самите тях. -Шамън си тръгна без да се сбогува. Знаеше, че пак ще ги види.
Кейлън и Лордън дълго гледаха в нищото там където Шамън изчезна.
-Трябва да се върна вкъщи. Трябва да разбера дали баща ми е жив.
-Ще те науча да летиш. -отвърна му Кейлън. -Трябва само да си представиш. . .
Буреностното небе се разкъса и първите утринни лъчи уловиха в мрежата си златен дракон и сребърна сова танцуващи по небето.
* * *
От далеч Яйнемак изглеждаше като счупено яице, от което се е излюпила тлъста черна зния. Димът от пожарите се издигаше право нагоре сякаш бе усукан с магия. Сред руините се лутаха десетина оцелели войници, които се опитваха да спасят нещо от отминалото величие на крепостта. Вадас седеше на един камък и разсеяно хранеше чокър с ментови пръчици. Върху пясъците падна черна сянка. Миг по-късно се превърна в нервно потропващ сред развалините дракон. Щом погледите на Вадас и дракона се срещнаха последния изчезна, превмръщайки се в човек.
-Щом не си се научил да се превръщаш по-добре не се задържай дълго в образа на дракон. -посъветва го Вадас.
-Къде е баща ми?-прекъсна го принцът. -Жив ли е?
Вадас му посочи развалините. Когато погледна нататък Лордън видя купчина метал, която някога е била Машина. Върху нея бе полегнало човешко тяло в разкъсана ризница все още стискащо меч, забит до дръжката в сърцето й. Принцът се доближи. Нито тялото бе от плът нито Машината от метал. В тях сякаш се бе пропил пясъкът на пустинята.
-Кралят е мъртав , Вадас!Крепостта е развалини а народът е пръснат из пустинята. Какво да правя?Не мога да съм крал. Нямам народ , нямам замък. Дори вече не съм човек.
-Изходът ти е само един!-отвърна Вадас. -Да станеш Лариндан. Момичето ще те отведе в ЛингЛонг, където ще живееш сред себеподобни. Така скоро ще забравиш, че си различен.
-Кейлън дали ще се съгласи?
-Разбира се, че ще го направя. -усмихна се тя, докато водеше на повод чокъра. -Стига да убедя това опърничево добиче да носи и двама ни.
-Да ви нося?И двамата?Хич не си познала. -Вирна глава Кенд. -Вадас кажи им, че това е нечовешко!
-О, ще ги носиш и още как. -засмя се Вадас-Иначе лично ще ти оскубя опашката косъм по косъм.
Вадас се загърна в наметалото си и тръгна през пустинята без да се сбогува. Кенд се опъва известно време но както винаги загуби. С бавна и провлачена крачка и с двоен товар той се затътри през пясъците.
-Кой беше този странен човек, Лордън?-попита го момичето.
-Магьосникът на баща ми.
Чкърът презрително изпръхтя.
-Ама, че сте завеяни, вие хората. Сигурно го познаваш от дете а не си разбрал. Това беше Ка'то, Владетелят на Въздуха и Водата. Един от тримата богове, които кръстияните оставиха в Пограничната земя.
Чокърът изведнъж набра невероятна скорост. Лордън трябваше здраво да прегърне момичето пред себе си за да не падне. За миг се смути но после до ушите му достигна закачливият и смях. Явно чокърът не действаше на своя глава.
* * *
Старецът и момичето стояха върху пясъчната дюна и се взираха в останките на Яинемаг. Момичето бе седнало върху странен стол от преплетени стебла на наскоро пораслите дръвчета. Тя току си тананикаше или пък вдигаше към устните си сребърната флеита и изсвирваше по някоя кратичка мелодия. Пясъците се раздвижваха и от там фиданки надигаха зелените си глави. Старецът я изгледа с кръвясалото си око а огненочервената му коса която бе настръхнала наподобяваики горски пожар се развя.
-Престани, Тенгелита!Дразниш ме!
-Някога тук бе гора. Нима неискаш отново да се ширне зеленина?
-Някога, толкова отдавна , че вече и камъните немогат да си спомнят тук бе гора, но вече не е. Пустиня е!Твоите стръкчета няма да изкарат и година.
-Мразяте , Лоуки. Особено когато си прав!-усмихна му се Тенгелита и продължи да свири.
Жизнени стръкчета храсти и трева се надигнаха навсякъде около стареца и растеики го задърпаха за парцаливите дрехи. Той замърмори недоволен нещо под носа си и се отдалечи от новопоникналата горичка. В сянката му пясъка започна да се мокри. Скоро се образува малка локвичка която прерастна в миниатюрно езеро. От него се надигна воден стълб. Стичаики се към жадния пясът водата очерта човешка фигура. Вадас се извисяваше поне една глава над Лоуки.
-Провал, нали?-злорадстваше стареца.
-Знаеш ли , Лоуки, ако престанеш да се развяваш насам натам в това старо тяло и нахлузиш едно младежко, жизнено и силно ще се почувстваш по-добре. -подигра му се Вадас.
-Голяма работа. Всеки може да си изработи младежко тяло, но това ще премахне ли годините ти?Аз съм стар отвътре затова съм стар и отвън. Хич не ми пука как изглеждам! Ако ще и зад десет лица да се скриеш ти си оставаш стар колкото мен. Но най-важното е, че се провали!
-Не съм. -усмихна се Вадас.
-Не, ли?-очуди се Тенгелита. -Но Лордън няма да бъде крал.
-Да, няма, защото няма на какво?-изхили се Лоуки.
-Така е. Никога отново Син на Не'морта няма отново да бъде крал. Тук се провалихме окончателно. . .
-Казах ли ти?!-непреставаше да злобее Лоуки.
-Но постигнах нещо друго. Знаеш, че досега не се е случвало баща да предаде на синът си камък от Кълбото на съгласието.
-Така е, наследственоста няма нищо общо с това кой ще носи камъните
-Но сега Драрм предаде на сина си Лордън камъка. Освен това аз усетих , че Кеилън се влюбва в Принца-Дракон. Какво ли ще стане ако Син и Дъщеря на Не'морта си родят дете?
-Досега не е било!-смръщи се Лоуки.
-Ще бъде забавно!-зарадва се Тенгелита.
-Най-вече като започнат да стават бели. -нимирясваше Лоуки.
-Времето ще покаже. -отсече Вадас.
Тримата Владетели на стихиите се взяха в далечината където небето над Нилгири-Сините планини се бе смръщило и просветваше от ярост.
-Кръстияните пак си играят с огъня. -промърмори Лоуки. -Но сега ще се опарят.
-Щом казваш. Нали ти си специалиста по огъня. -подкачи го Вадас.
-Там е Тръбача!-усмихна се Владетеля на огъня.
-Ама той нали умря миналото лято?-очуди се Тенгелита.
-Наследникът му е там. Той още незнае но когато го узнае няма да има по-силен от него в боравенето с илюзии. Изпратих Пайн, да го намери.
-Пайн?!Този арогантен кучи син?-възмути се Тенгелита.
-Момчето си е свястно , само дето неможе да си държи ръцете където им е мястото. Разбирам, че е убидно един смъртен да се опитва да флиртува с теб но. . .
-Ако вие двамата сте тези между които трябва да избирам бих предпочела Паин. -гордо заяви Тенгелита.
-Отличен вкус имаш момиче. Отличен вкус.
Огнен стълб близна небето и владетелите останаха двама. Струика вода се стече в пясъците и те жадно я изпиха. Тенгелита погледна замислено след изчезващите следи от Владетелите и си затананика. Тръгна през пустинята а от всяка неина стъпка се надигаше зеленина.

Очакваите продължението “Тръбачат от Ун`Каси”
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 16 Aug 2012, 19:21
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



ТРЪБАЧЪТ ОТ УН'КАСИ

Кротко пасящите говеда вдигнаха глави.Замислено и по своему философски те загледаха гората. Пастирчето усети безпокойството им и смъкна флейтата от устните си.Нервно се облиза и се протегна за дъбовата тояга.Говедата спряха да преживят и вдигнаха още по високо глави за да могат късогледите им очи да видят високите скалисти върхове на планината които се подаваха над дърветата като зъби на хищник.Пастирчето също напрегна очи.Днес заснежените върхове изглеждаха някак си мъгливи и помътнели.Ясното небе потъмня.Сякаш върховете го бяха захапали. Търбусите на облаците почерняха и се сляха с настъпващият мрак.Говедата започнаха да се оглеждат уплашени съзнавайки че пастирчето не ще ги опази от връхлитащата беда.Върховете на дърветата се разклатиха.Дънерите заскърцаха.Някакъв звяр си проправяше път през гората.Дърветата се сгромолясваха за да му сторят път.Говедата се пръснаха опитвайки се да се спасят от връхлитащата ги напаст.Пастирчето стоеше като вкаменено на мястото си а ръцете му все по силно стискаха тоягата.Последните дървета се сринаха за да сторят път на невижданият звяр.Момчето присви очи не вярвайки на това което вижда.Вместо чудовище в плът и кръв от просеката изскочи вихрушка и започна да тъпче всичко наоколо запращайки надалеч всичко до което се докопа. Пастирчето изтърва тоягата и се втурна да бяга.Зад него вихрушката прие образа на гигантски вълк.Челюстите му се разтеглиха в усмивка и той зави.Странната смесица от кикот и вълчи вой настигна пастирчето задмина го и се втурна по улиците на селцето.Небето все по силно кървеше удавяйки в тъмата обедното слънце.Селяните залостваха капаците на прозорците и заключваха вратите.Малцината окъснели бързаха към уюта на Дома.Масивната сграда по средата на мегдана излъчваше топлина и сигурност.Огънят в огнището пръскаше топлина и покои. Селяните си подаваха от ръка на ръка пръстените чаши с вино.Пиеха на малки глътки и разговаряха шепнешком.
-Мрак по обед?!-тюхкаше се мелничарят.-Не е на добре.
-Остави мрака!Чуй как вият вълците.Вълци през юни?!-недоумяваше пъдаря
-Нито е мрак,нито са вълци!-изсъска през зъби едноокият наемник.-Слушайте!
Нещо драскаше по здраво залостените капаци на прозорците.Хихикаш в комина и караше огъня да се гуши сред въглените.Джафкаше по ъглите на Дома и разлайваше кучетата.После ръмжеше и ги караше да се свиват скимтейки от страх.
-Сироко!-опита се да извика ханджията но думите бяха заседнали в гърлото му като сух залък хляб.
-Вятърът от Колд Дур!-зашепнаха възбудено селяните.-Ледените планини са се пробудили.Вятърът на войната отново тича по Света. Сироко е на свобода!
Портата с трясък се отвори.Нахлулият вятър изгаси свещите и Домът потъна в мрак.Умиращите въглени пръскаха само сенки.Селяните се сгушиха в далечният ъгъл. Наемникът присви единственото си око и се вгледа във фигурите на прага.В началото му се стори че там стои демон присвил крилата си за да се събере в очертанията на вратата.Но скоро разбра че това са двамина които подпират трети.Четвърта фигура се промуши край тях и затвори портата.
-Донесете светлина да ви вземат кръстияните дано.Не виждате ли че това са хора.-викна наемника връщайки обратно мечът в ножницата.
Плахи пламъчета заиграха по свещите и скоро Домът отново излъчваше сигурност и топлина.На прага стояха четирима войници.Ризниците им бяха изпосечени и на парчета а от изпокъсаните им дрехи капеха вода и кръв.Селяните поеха раненият от другарите му и го положиха на една маса където знахарят започна да се суети около страшните рани. Четвъртия които изглеждаше по висок и като чели беше капитан оглеждаше присъстващите сякаш търсеше някого.Тръгна към средата на стаята провлачваики крак от които все още стърчаха три сиво пери стрели.
-Прохода падна!-викна той-Кръстияните напират през Нилгири.
-И друг път са идвали войнико.-подхвана го наемникът за да не падне.-Ще ги отблъснем както винаги.
-Прохода падна!Гарнизона дето го бранеше го няма.Само ние останахме.Кръстияните са хиляди,водят ги стотици Инквизитори.Идват за да ни накарат да се отречем от боговете и да се преклоним пред дървото богоубиец.Които се съпротивлява,убиват го. Не се ли отречеш от боговете убиват те.Само този приел дървото богоубиец оцелява.
Войникът хвърли на пода парче дърво във формата на кръст и го стъпка.
-Кралят сбира войските си.Но те няма да са достатъчни.Той моли Тръбача да дойде.
Селяните се смълчаха и започнаха да отправят гузни погледи към дъното на стаята където едно момче разнасяше чаши пълни с вино.
-Знаеш ли къде мога да намеря Тръбача момче?-викна войника.
-Той умря миналото лято.
-Кои му беше чирак?Ти ли?
-Той нямаше чирак.А за мен се грижеше защото никои друг не искаше
-Какво стана с вълшебният му инструмент?
-При мен е.
-Не си ли понаучил нещо?
-Може,може да свири.-някои надигна глас.
-Да може,тази зима когато глутниците на Кучетата от преизподнята нападнаха селото то ги прогони.
-Като начало е добре.-поуспокои се войникът.-С какво ги изплаши?
-Мечка стръвница.-отговори някои от селяните.-Беше я направил по голяма и от къща.
-Нещо по страховито правил ли си?
-Не.-смутено отвърна момчето.
-Не бъди скромен момче.-скастри го наемникът.-На пролетното равноденствие такъв дракон изработи че ми изкара акъла.Беше съвсем като жив.Летеше че дори и огън хвърляше.
-Не!-почти извика момчето.-Драконът повече приличаше на пеперуда. Крилете му бяха разноцветни и ефирни и това дето го бълваше не беше огън а водопад от цветчета.
Войникът сбърчи чело.
-Няма да победим кръстияните с мечки стръвници и дракони бълващи цветчета.
-ЗАВЕДИ ГО!
Войникът потрепери от този глас които сякаш идваше от дълбините на онзи свят.Извърна се за да види как войникът положена на масата се надига и за последен път произнася думите.
-ЗАВЕДИ ГО!
Тялото му се сгърчи от усилието и духът му го напусна.Знахарят долови въпросът в погледа на войника и безпомощно поклати глава.
-Той беше прорицател.Заради него дойдохме.Аз мисля че е сгрешил...
-За мъртвите или добро или нищо!-скастри го Нан'каото на селото.
Той извади дървеният си чук и се надвеси над тялото с дървен клин в ръка.Всички извърнаха очи.До ушите им достигна джвакащият звук на потъващото дърво.Тих стон на облекчение оповести че душата на мъртвия е освободена и пътува свободна към Ледената страна.Войникът повика двамата си другари и дълго шушукаха спорейки в ъгъла на Дома.
-Грях е да не изпълниш последната дума на умиращ.-заговори войникът-Предателство е да не изпълниш заповедта на краля си.Аз смятам че те грешат но ще изпълня желанието и на двамата.Събирай си багажа момче!Не забравяй вълшебният инструмент,ако не ти то все ще се намери някои във войската което да го надуе.Тръгваме щом слънцето се покаже, ако се покаже.Ако ли не махаме се от тук веднага щом се нахраним и знахаря извади тези проклети стрели от крака ми.
* * *
Слънцето не изгря.Небесният мрак се накъдри и придоби облика на подгизнали сюнгери с вода.Облаците тежко се люшкаха насам натам като мехове с вода върху гърба на камила.Току се удряха един в друг и небето просветваше но гръм не се чуваше.Сините като закалена стомана върхове на Нилгири боцкаха препълнените с вода облаци.Те се разпраха и огромните колкото палец капки се изсипаха върху земята.Тежки като олово и горещи като супа.Трополяха като пролетна градушка дълбаейки кратери в песъчливата почва.Дръгливите коне наведоха още по ниско глави и се опитаха да ги прикрият с големите си уши които свидетелстваха за връзката им с магарешкия род.Войниците яздеха един зад друг и момчето се чувстваше неудобно не успявайки да накара коня си да следва останалите без да разваля редицата.Начело изправен гордо върху иначе невзрачното животно яздеше онзи дето бе разговарял с него в Дома.През целият си престои там никой небе научил името му.По кльощавият от двамата войници изравни конят си с неговият.
-Как се казваш момче?
-Стеидж.-едва проговори момчето гушейки се под подгизналата качулка на вехтият плащ.
-Аз съм Кром,а онзи начумерен тип дето две думи не е обелил откак сме сред хората е Грубизес.
-Той вашият капитан ли е?
Войникът проследи жестът на момчето което сочеше с пръст водачът им.
-Не е капитан,генерал е,или поне беше преди кръстияните да изколят гарнизонът ни. Казва се Карвър,единственото нещо което правил през целият си живот е било да се сражава.Ако не с Кръстияните то с Кучетата от преизподнята или с Воините на Шибалба.Сега е уплашен че няма да има какво да прави.Войници не му останаха и надали кралят ще му повери други.
-Защото проходът е паднал ли?
-Не,той направи всичко възможно за да го удържи.Просто нямаме толкова много войници
-Толкова ли са лоши кръстияните колкото разправят?
-И те са като нас,има и добри и лоши.Глупави и умни.Но тези които е пратил Папии срещу нас са най лошите.Викат им Призрачният легион.
-По-добри ли са в боравенето с меча от саблетанцьорите?
-Разбира се че не.-усмихна се Кром.-Просто са повече от нас и са озлобени.Не че мразят конкретно нас,просто мразят всеки които е по богат от тях.Те са най бедните окаяни кучи синове които човек е виждал събрани на едно място.Нямат дори ризници а носят вместо тях плетени от върбови клонки кошове омотани в множество парцели. Кръстияните забраняват ограбването на мъртъвци но на Призрачният легион това е разрешено.Виждал съм ги да отмъкват дори кожени обеци.Спечелят ли някоя битка смъкват от победените всичко дори и протритите обувки.
-Скоро ли ще стигнем до лагера на Краля?
-Знам ли!Последният път беше зад онези хълмове.Ако дъждът спре и не са се преместили може да стигнем утре привечер ако ли не...Кои знае
Дъждът се засили превръщайки се в плътна водна пелена в която на
пътниците им беше трудно дори да видят главите на конете си.Животните още повече забавиха ход.Облепените им с кал копита едва се надигаха от лепкавата земна твърд...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 21 Aug 2012, 19:29
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



Инквизиторите стояха подредени в кръг пред предводителя си. Стегнати те им в метал тела проблясваха на слънцето карайки ги да изглеждат като неземни същества от светлина.Еин'Ндар беше повдигнал забралото на шлема си.Безцветните му очи гледаха към кръга от инквизитори но не виждаше тях.Вниманието му бе насочено към лагера ширнал се отпред.В него не кипеше обичайната за всеки военен лагер дейност в часовете за отмора.Войниците не играеха карти.Не пиеха бира нито си разказваха истории край лагерният огън.Защото това не бяха обикновени войници,това беше Призрачният легион.Тук другарските чувства не вирееха.Нито един от войниците не хранеше приятелски чувства към другарите си.В тях той виждаше само още един чифт ръце които ще грабят от плячката.Тронът на Еин'Ндар се издигаше насред един малък град от палатки които представляваше лагера на инквизиторите.Докато Призрачният легион представляваше сбирщина не контролируеми типове то инквизиторите бяха образец за военна част.Ред,дисциплина и известно количество чест.Слънцето се бе издигнало високо и тронът на Еин'Ндар хвърляше сянка в която нещо се спотайваше.Ръка в ръкавица без пръсти и без намек за цвят дори се протегна и едва докосна рамото на седящият. Дори и да се беше стреснал той с нищо не се издаде.Но не толкова спокойни бяха останалите инквизитори.Някои видимо потрепереха от появата на нещото а други инстинктивно посегнаха към мечовете си но когато го разпознаха побързаха да отдръпнат ръцете си от дръжките на оръжията.Кимичтинът можеше да ги разбере погрешно ...Той се наведе напред и повечето от присъстващите можаха да видят увитото му в сив шал лице и ниско нахлупена широкопола шапка.Всъщност те виждаха само очите му.Никои никога не беше виждал лице на Кимичтин.Воинът-шпионин започна да съска и ръмжи в ухото на Инквизитора.
-Извикали са Тръбача!-изсмя се той.-Тези Боголюбци си мислят че могат да ни победят със скверната си магия.Убий го!
Кимичтинът отново започна да съска и дори да ръкомаха енергично.
-Плаща ти се добре!-сопна му се Инквизитора.
Кимичтинът хвърли пълна с пари кесия в скута му.
-Значи не става дума за пари а?Защо искаш да не го убивам?
От сянката се разнесе тихо ръмжене като от раздразнен лъв.
Инквизиторите настръхнаха.Този звук показваше раздразнението на Кимичтинът които показваше че събеседника му си вре носа дето не му е работата и ако не внимава може да си го загуби.
-Не ми отговаряй щом не искаш.Ще пратя някои от инквизиторите да го свърши.
Кимичтинът се разся.Висок дрезгав човешки смях,нямащ нищо общо с веселието. Единственото му предназначение беше да причинява болка.Болката от унижението.
-Прав си,няма да се справят.Ще измислим нещо друго тогава.Хвани ми го и го доведи.Ще направим така че собственото му хора сами да го убият.Така става ли?
Кимичтинът прибра кесията която инквизиторът му подаде.После изчезна така както бе дошъл.Никои не го видя,малцина разбраха че въобще е бил тук.
* * *
Стеидж не видя лагера преди да се озоват в самият му център.Винаги си бе мисли че войнишките лагери са от палатки но този тук се различаваше от всичко което си бе представял.Колибите които бяха издигнати за подслон на войниците бяха така изработени че дори разглеждани и от близо приличаха на храст растял тук години на ред. Самият лагер бе ограден от гъста плетеница бодливи храсти които не биха позволили дори и на мишка да се вмъкне вътре камо ли на нападател.Но не това впечатли най много момчето.Войниците които ги наобиколиха сякаш изникваха от земята.Облечени бяха не в ризници и брони а в кожени куртки върху които бяха пришити свободно ветреещи се парчета кожа без определена форма но задължително боядисани в цвета на листа. Някои от по усърдните воини дори се бяха накичили и с клонки които дори от близо ги караха да изглеждат като дървета.Други имаха дълги плащове върху които бяха пришити кичури суха трева.Загърнати в тях те приличаха на малки хълмчета.Стеидж въртеше глава насам натам изумен от невидимостта на тази армия.Някои хвана юздите на конят му но когато погледна натам видя просто едно дърво за което са вързани поводите. Карвър му направи знак да се размърда.Момчето пъргаво скочи от коня и отвърза кожената кутия от седлото.Трябваше да подтичва за да настигне генералът.Той го заведе до едно огромно дърво.Сухите му клони се извисяваха към небето окичени с не изпадала шума.Едва когато се вгледа по внимателно разбра че това са стражи в своите маскировъчни плащове.В самият дънер имаше хралупа колкото да се провре човек.Щом се намъкнаха вътре момчето за малко да си глътне езика от изненада.Бяха се озовали в нещо което наподобяваше малка зала.Тук там по стените горяха свещи които разпръскваха сумрака.На един вървен стол в самият център седеше Кралят.Стеидж го позна не защото го беше виждал защото само той не носеше шлем и лицето му небе покрито с гъст слой зелено-черна боя.
-Къде е Тръбачът,Карвър?-надигна се от столът си той.-Какво е това момче дето го водиш със себе си?
Генералът се накани да отговори но кралят го възпра с жест.Доближи се до момчето и започна изпитателно да го разглежда.Погледа му дълго се задължа върху кожената кутия.С едно ловко движение я грабна от ръцете на Стеидж преди да разбере какво става.Може би щеше да се опита да се съпротивлява но момчето толкова беше изумено от това което ставаше около него че не можа дори да помръдне.Кралят отвори кутията и дълго се взира в нея.Затвори я и я върна на Стеидж.
-Върви и си почини Карвър.После ще говорим.А ти момче не стои като посадено дърво ела тук!
Стеидж се приближи.Кралят му направи знак да седне до стола които бе поставен върху внушителна купчина мечи кожи.От притеснение ръцете му се бяха изпотили и той едва удържаше кутията с тях.Кралят се надвеси над него.
-Как се казваш?
-Стеидж...ваше величество.
-Ваше величество?!-учуди се кралят и се разсмя.-Чухте ли го? Нарече ме ваше величество!
Войниците започнаха да се смеят дори по гръмогласно и от кралят си.Момчето неразбиращо се оглеждаше на всички страни чудейки се къде е сбъркало.Кралят направи знак и всички замлъкнаха.
Казвам се Ларк'Сел.Всички ми викат по име.Никога не съм бил Ваше величество.Къде си ги научил тези глупости?
-Чел съм го в книгите.А когато в селото доите Гриот и ни показваше разни истории чрез Прахът на спомените там всички се обръщаха към кралят с ваше величество.
-Да,по другите места така би било правилно но не и тук.Пък и аз не съм съвсем крал.Баща ми беше обикновен селянин.Седнах на този трон.- Ларк'Сел показа стола при което войниците отново се разсмяха.-Когато бях не по голям от теб.Знаеш ли защо?Защото нямаше кои друг.Тогава отново бе надвиснала опасност над Ункаси. Не,не бяха кръстияните.Тогава те все още се спотайваха в Тен'ри.Воините на Шибалба се спуснаха от Колд'Дур искаха да ни заробят.Аз бях единственият които беше достатъчно умен и бърз за да събера хората около себе си.Ти сега виждаш калени в битките воини но тогава те бяха прости момчета като теб.Пастири и прислужници по хановете.Но благодарение на мен успяхме да прогоним изчадията на Тъмния човек.Та така се става крал.Ако в тази воина ме убият някои друг ще заеме мястото ми и това няма да бъде синът ми. Може да бъде всеки,дори и ти.Така че не се обръщай към мен с Ваше величество,Ларк'Сел е напълно достатъчно.
Стеидж беше толкова изумен че можа само да кимне с глава.
-Ти си Тръбачът нали?-погледна го право в очите кралят.
-Не съм.-отвърна едва чуто момчето.
-Не сили?-учуди се кралят.-Но в тази кутия е Рогът на Тръбача. Виждал съм го и преди.Ако ти не си Тръбача защо Карвър те доведе? Защо тръбата е в теб Стеидж след като не си Тръбача?
-Тръбачът умря,миналата есен.Аз живеех при него
-Значи си му чирак?Каква скромност да не искаш да се наречеш Тръбач преди друг да го е сторил.Това ти прави чест.
-Не му бях дори и чирак.Просто ме прибра и отгледа.
Ларс'Сел се надвеси още повече над момчето.Сеидж ясно видя в очите му пламъчетата на яда.
-Не са ли те учили че в някои случаи е по добре да излъжеш отколкото да кажеш истината?
-Така е,но ако сега бях излъгал когато истината излезеше наяве последиците щяха да са по големи отколкото сега.Нали?
-Да!-усмихна се кралят-Ако ме беше заблудил че си Тръбач можех да се осланям на теб в битката и да се провалим.Но сега отново сме изправени пред тази вероятност. Войската ми не е достатъчно голяма за да се справя с кръстияните,надявах се на Тръбача.Но се оказва че нямам такъв.Ето че отново мога да загубя битката заради теб.Защо все пак Карвър те доведе?Достатъчно е умен за да разбере че от теб няма да има голяма полза а и ти си бил достатъчно глупав за да му кажеш.Защо?
-С него имаше един човек,той каза че е пророк.Заради него ме доведе.
-Пророк,да сещам се но къде е той сега?
-Когато пристигнаха в нашето село пророкът беше тежко ранен.Умря преди знахарят да му помогне.
-Сега вече нямам и пророк.-кралят се отпусна тежко на стола.-Но за сметка на това си имам Тръбач които не може да свири.
-Генералът каза че ако не аз то може някои в армията ви да умее.
-Кървър е умен,но все пак не му ли е минало през ума че рогът е магически и не е достатъчно просто човек да умее да свири?
-Не зная,но ако имате някои солд'диер то той може и да се справи.
-Солд'диер казваш.Не са останали много от тях но си прав.Имам един в армията си.
Кралят вдигна ръка и един войник изтърча навън.Момчето не можа да си поеме и три пъти въздух когато той се върна придружаван от един старец чиято брада можеше и да е бяла като сняг ако старателно небе боядисана в зеле и наподобяваше стръкове горска трева.
-Покажи му рога Стеидж!
Момчето отвори кожената кутия и извади рогът.Трепкащите пламъци на свещите осветиха лъскавата повърхност на седефа.Това което Стеидж държеше в ръце небе изработено от човешки ръце.Природата многократно бе усукала седефа придавайки му изящната форма на раковина.Гладък, искрящ с нежни жилки от небесно синьо и сърцевина от розово.Момчето подаде инструмента на стареца.Той го пое внимателно в ръце.Огледа го критично отвсякъде преди да го допре до устните си.Духна предпазливо в инструмента изтръгвайки от сърцевината му нежен и приятен за ухото звук.Стареца се съсредоточи и започна да изкарва от инструмента поредица от звуци които се вплетоха в изящна мелодия.Тя се издигна и затанцува сред пламъците на свещите. Солд'диерът свали инструментът и го върна на Стеидж.
-Съжалявам Ларк'Сел,това е магически инструмент.Мога да изкарвам звуци от него както се убеди и сам но те нямат силата която биха имали ако на него свири Тръбача.
-Но какво би трябвало да стане Морин?
-Мелодията трябва да извая образи които ще бъдат като реални за тези които я слушат.Толкова реални че ще нараняват и убиват.
-Но ти свири на рогът защо той изкара само мелодия а не и образ?
-Нямам силата да си представям Ларк'Сел.Затова е нужен човек с фантазия а аз определено не съм от тях.Трябва да има въображение по голямо от това на гриот. Човекът които използва този инструмент трябва първо да види образа в главата си и да го изсвири за да се получи. При нас е обратното ние свирим и музиката поражда чувства в слушателя чрез ритъма си а той ги облича в образи.Съжалявам Ларк'Сел че не мога да ти помогна.
-Не на мен а на това момче трябва да помогнеш защото то е нашият Тръбач а за жалост не знае как да използва инструмента с пълната му сила.
-Както казах нямам силата да си представям.Ако имахме гриот той можеше да постигне някакъв успех.
-Е, точно гриот си нямаме но мисля че знам кои ще ни помогне.Заведи момчето в твоята колиба Морин ще ти пратя нужния човек.
Кралят се надвеси над един от войниците си и зашепна нещо на ухото му.Върху лицето и на двамата се разтегли широка подигравателна усмивка.Стареца хвана Стеидж за ръката и го издърпа навън защото момчето все още стоеше ошашавено от случилото си и не беше в състояние да се движи
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 30 Aug 2012, 19:41
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Мракът го притискаше от всякъде.Студът го тъпчеше с ледените си копита.Не сигурността го гъделичкаше карайки го да ръмжи недоволно.Нощта се взираше в него с единственото си око.Вкочанясаните му ръце безуспешно се опитваха да изтръгнат искрица от огнивото.Опит след опит и пак нищо.В мрака не виждаше добре и беше разкървавил пръстите си намокряйки прахана правейки го още по трудна храна за искриците. Тъмен силует се примъкна до натрупаната купчинка дърва и приклекна срещу него.
-Не се научехте да го правите!-проговори неясната фигура.-Не трябва сила а желани и разбиране за да изтръгнеш огънят от камъка.
Шамън подскочи изненадан и моментално извади оръжията си.На пръв поглед силуетът приличаше на огромна жаба приклекнала до кръга от камъни.
-Нека да ти покажа как се прави!-непознатият сякаш не забелязваше насочените към него смъртоносни оръжия.
Протегна се и мушна пръст между дървата.Наведе се и духна.Огъня лумна съпроводен с пращене като от трошащи се кости.Шамън продължаваше да стои насочил остриетата към непознатия.Сега вече ясно се виждаше че е човек но в него имаше нещо което го караше да изглежда и като жаба. Саблетанцьорът разбра какво е то.Непознатият се бе ухилил неестествено. Устните му се разтягаха от ухо до ухо в дружелюбна усмивка която комично бе набраздила лицето му.Нощният вятър поклащаше в такт с пламъците огнено червената му коса която стърчеше във всички възможни посоки.
-Да не би да те е страх от мене момко?-учуди се стареца.-Аз едва ли мога да ти сторя нещо при това съм само с една ръка.
Непознатия вдигна десницата си и Шамън видя че и липсва частта от лакътя надолу.
-Може и да си с една ръка ама палиш огън с пръсти.-изръмжа насреща му саблетанцьора.-На всичкото отгоре си по-грозен и от мен нали знаеш какво казват в Бу Ман`ри,грозен от вън...
-Лош от вътре.-довърши старецът без да престава да се усмихва.
-Само не ми казвай че точно ти вярваш в това?
-Не вярвам но така да изскочиш от нощта и да палиш огън с пръсти направо те взех за Тъмният човек.
Лицето на стареца се сгърчи от спомена за отдавна забравена болка.Той измъкна от някъде мех с видно и отпи дълга глътка.Шамън усети как устата му се напълва със слюнка.Не беше ял три четири дни.Старецът хвърли мехът през огъня.Саблетанцьорът трябваше или да хвърли оръжията си и да го хване или да го остави да падне сред пламъците.Човекът въобще не се колеба.Движенията му бяха точни и прецизни.Сабята от дясната му ръка описа пълен кръг и той я хвана за острието.После трябваше само да се протегне за да улови с нея ремъците на меха с вино. Стареца изръкопляска и запрати второ нещо през огъня.Шамън само успя да види че това е комат хляб.Лявата му ръка се стрелна напред и острието прониза парчето точно преди да пльосне сред въглените. Стареца извади голяма бродирана кърпа и я разгърна колкото човекът да види в нея парчето сирене.
-Ще престанеш ли да се правиш на идиот Шамън?-попита той-Остави оръжията и седни да хапнеш като хората.
Саблетанцьорът изтърва мехът с вино и невярващо се загледа в стареца.От къде му знаеше името?Защо огънят му се подчиняваше? Трябваше да е някои фа'агир,но понеже нямаше дясна ръка нямаше и пръстен.
-Виното изтича а аз друго нямам!-оплака се стареца.
Шамън се наведе и вдигна полу празният мех.Виното миришеше апетитно на мед, акациеви цветчета и нещо което изплуваше до ръба на спомените му но не се изясняваше. Тежка,сладка и ароматна течност се плъзна по гърлото му подпалвайки вътрешностите му.Светът наоколо леко се измести.Още една глътка и перспективата се изкриви с още няколко градуса.След третата всичко затанцува пред очите му.Внезапно осъзна че лежи по гръб и гледа звездите.А те непослушно се гонеха по кадифето на нощта чертаейки непознати нему съзвездия.До съзнанието му достигна напевният глас на стареца.
-Спи,Шамън,спи!
Далеч от тук се пренеси!
И огън,
и земя,
и ти....

* * *
На върха на Нилгири-Сините планини,сред вечният сняг няколко фигури се взираха в огледалото от лед.Вятърът премесен със ситни парченца сняг развяваше дългите им червеникави коси.Тук където дори и камъните се бяха на пукали от студ тези страни мъже стояха голи до кръста без дори да трепнат.Жълтакавите им очи проблясващи в утринният здрач свидетелстваха че са от рода на Лаотаните. Мускулестите им ръце стискаха дълги жезли от черно мангрово дърво с които разсеяно чертаеха магически фигури из снега трупащ се около тях и леденото огледало.Не далеч зад тях върху грубо издялан от къс лед трон загърнат в плътна черна наметка седеше Тъмният човек.На пръв поглед той приличаше на човешко същество но едва ли беше.Дори и седнал си личеше бе е по високдори и от Лаотаните.Някои недотам запознат със съществата щъкащи из Пограничната земя би го взел за Първороден но щеше да сгреши.Той не беше нито от децата на Шула нито беше джудже макар и да имаше техните дълбоки черни очи и груби длани сякаш с дни бе дълбал скала с голи ръце.Гласът му тежък като съдбата и дълбок като диханието на Света излизащо от недрата на Нах Тош разклати натрупаните преспи.
-ОТКРИХТЕ ЛИ ГО!
-Не зная,господарю!-сведе очи Балам Зура.
Звукът които се изтръгна от гърлото на Тъмният човек приличаше на драконово ръмжене.
-Ларк Сел е призовал Тръбача,господарю.-намеси се Балам Чилам.-Но не можахме да видим къс от кълбото на Съгласието господарю.
-ТРЯБВА ДА Е ТАМ!НЯКОИ ОТ ТЯХ Е СИН НА НЕ'МОРТА!Е,МОЖЕ И ДА СЕ ОКАЖЕ ДЪЩЕРЯ НО ТОВА НЕ Е ОТ СЪЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ.
-Не се вижда никаква магия сред Ун`касците,господаря.-опита се да го успокои на свои ред Балам Урка.
-ТРЯБВА ДА Е ТАМ!ЕИН'НДАР НЕБИ ТРЪГНАЛ СРЕЩУ БОГОЛЮБЦИТЕ АКО НЕ Е ДОЧУЛ НЕЩО ЗА КЪЛБОТО НА СЪГЛАСИЕТО.ТОЙ МОЖЕ И ДА Е КРЪСТИЯНИН НО БИ ПРОДАЛ И ДУШАТА СИ ЗА ДА НАМЕРИ КАМЪКА ПРИНАДЛЕЖАЛ НА ДЯДО МУ.ТАМ ТРЯБВА ДА Е!
-Трябва да е там господарю но го няма!-не мирясваше Балам Урка- Може още носителят на камъка да не се е присъединил към армията на Ларк Сел.
-ГЛУПОСТИ!ТРЪБАЧА ТРЯБВА ДА Е!МУЗИКАТА МУ Е НЯКАКЪВ ВИД МАГИЯ!
-Да,господарю вид магия е но такава каквато никога не сме виждали из Пограничната земя.
Балам Чилам. и Балам Зура закимаха енергично с глава.Тъмния човек се умисли.Пръстите му стегнати в стоманената ръкавица нервно започнаха да драскат по леденият трон.
-ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НЯКОИ ОТ БОГОВЕТЕ ДА СЕ Е ВЪРНАЛ В ПОГРАНИЧНАТА ЗЕМЯ?
-Не,господаря.Единствените богове са Владетелите на Стихиите и Помощниците на Смъртта. Рогът е нещо съвършено различно,господаря сякаш не е от Четирите Свята.
-ТОИ Е ОТ НЕЩАТА?!-Тъмният човек потръпна от гняв.-ПЪТЯТ НАГОРЕ ГО Е ДОВЛЯКЪЛ ОТ ОТВЪД И НЯКОИ ОТ ЛОВЦИТЕ НА НЕЩА ГО Е НАМЕРИЛ.
-Възможно е!-съгласи се Балам Зура.
-ВСЕ ПАК ТАМ ТРЯБВА ДА ИМА ПАРЧЕ ОТ КЪЛБОТО НА СЪГЛАСИЕТО.- не мирясваше Тъмният човек.-КАКВО ПРАВЯТ КИМИЧТИНИТЕ?
Тримата Балами се загледаха в леденото огледало.
-Инквизитора им заръча да убият Тръбача!
-Но те не се съгласиха,господарю.
-Затова Еин'Ндар го поиска жив!
-НЕ МУ Е ПРИТРЯБВАЛ НА КРЪСТИЯНИНА ТРЪБАЧА,ТРЯБВА МУ РОГЪТ!МОЖЕ БИ В РОГЪТ ИМА ПАРЧЕ ОТ КЪЛБОТО НА СЪГЛРАСИЕТО!НЕЩАТА ПРИСТИГАЦИ ОТ ОНЯ СВЯТ РЯДКО РАБОТЯТ.СИГУРНО НЯКОИ ЛАРИНДАН ГО Е ПОПРАВЯЛ И Е ВГРАДИЛ В НЕГО КЪСЧЕ ОТ КЪЛБОТО.
-Няма как да знаем това господарю.Нещата донесени от отвъд са непроницаеми за нашата магия.Ако рогът се строши...
-АКО РОГЪТ СЕ СТРОШИ КАМЪКЪТ ЩЕ ГО НАМЕРИ ЕИН'НДАР А НЕ НИЕ!
-Да се намесим във войната на кръстияните ще бъде грешка господарю.Папии и без това се дразни от присъствието ви във Пограничната земя.Не е добре да гневим кръстияните не забравяйте че те победиха боговете.
-БОГОВЕТЕ ГИ ПОБЕДИХ АЗ.АЗ НАСЪСКАХ ХОРАТА СРЕЩУ СЪЗДАТЕЛИТЕ ИМ И АЗ ГИ НАУЧИХ ДА ПРАВЯТ МАШИНИ ЗА ДА УБИВАТ БОГОВЕТЕ.ПАПИИ Е ПРОСТО ЧОВЕК И АЗ МОГА ДА ГО УБИЯ САМО КАТО ВДИГНА ПРЪСТ.НЕЗАБРАВЯИ ТОВА!
Тъмният човек вдигна високо пръст после рязко го заби в леденият трон.Половината страна се разсипа на прах.Тънка пукнатина пробяга по леда и пръсна на парчета огледалото около което седяха Бааламите...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 13 Sep 2012, 20:05
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Колибата на Морин се оказа насред лагера.Стеидж трябваше да се наведе за да влезе през ниския вход.По пода бяха разхвърляни десетина парцаливи одеала.Явно Морин делеше това скромно жилище с още деветима войници.Докато се чудеше къде да седне в колибата влезе още някои. Докато на Стеидж му се наложи да се наведе за да влезе на новодошлият му се наложи почти да пропълзи вътре.Войникът се настани срещу Стеидж
и щастливо му се усмихна.Момчето дълго се взира в него докато започна
да разбира че всъщност вече го е виждало и друг път.
-Кром?
Войникът се ухили още по широко.Това наистина бе той,но без наметало и тежката ризница човек много трудно можеше да го познае. Стеидж пазеше в умът си спомен за него като висок и як воин но сега виждаше, че това не е така.Кром наистина беше невероятно висок но за сметка на това беше и невероятно кльощав.Седнал на земята и присвил крака към гърдите се той поразително приличаше на гигантски паяк.Морин изръмжа нещо което момчето не разбра но то накара Кром да престане да се усмихва. Лицето му прие сериозно и делово изражение.Навън небето потъмня и в колибата настана мрак.Нещо забарабани по покрива и скоро вътре започнаха да се процеждат струйки ледена вода.Стеидж си помисли, че няма да е зле да имаше малко огън но съзнаваше, че ако в целият лагер се запалеше и един такъв невидимостта на тази армия ще изчезне. Загърна се още повече в плаща си надявайки се да се стопли.Морин извади от една кесия голям като яйце червен камък и го постави в средата на колибата.Кром също извади два такива камъка единият постави при този на Морин а другият го показа на Стеидж.
-Това са камъни от Рубия-реката извираща от Огнената планина.Чувал си за Рубиянските гривни нали?Те се правят от тези камъни. Всеки войник в армията на Ларк'Сел получава по един такъв.Този е твоят.
Момчето видя, че върху гладката повърхност на камъка има гравирана фигура на раковина. Кром постави и третият камък.Щом се докоснаха тъмният им червен цвят из светля.Станаха прозрачни а някъде дълбоко в сърцевината им се забелязваше леко бяло сияние.На Стеидж му заприличаха на купчинка жарава.Съвсем скоро усети и топлината която пръскаха.Настани се край този магически огън.Вече не забелязваше тъмата навън и студът не го хапеше през дрехите му.
-Кром,е учил при гриотите.-започна Морин.-Но накрая го изгонили.На никого не е казвал защо.Съмнявам се че и на теб ще го каже затова него питай.
Стеидж кимна с разбиране и впери очи във воина.
-Не разбирам нищо от музика.-заоправдава се той.-Не зная защо Ларк'Сел ме накара да дойда.
-Ти трябва да учиш момчето не на музика а да фантазира.
-Искаш да го науча да си измисля?
-Ти много добре знаеш разликата между фантазията и измислицата!-скара му се Морин.
-Не зная на какво си въобразявате, че мога да науча момчето.Толкова отдавна беше времето когато се учих за гриот че съм забравил всичко.Но едно нещо помня много добре.Учиха ни че нищо не е такова каквото изглежда.-Кром извади от джоба си червена ябълка.-Ето този плот например.За Морин това е вкусен десерт подходящ за след обилен обяд. За теб Стеидж това е спомен за десетките дни прекарани в градината където си се трудил от сутрин до здрач за да могат в последствие хора като Морин да се наслаждават на труда ти.Ти не обичаш ябълки нали Стеидж?
-Нямам нищо против ябълките,може би защото никога не съм се занимавал с овощарство но ненавиждам картофите.Само като си помисля за тях и ме заболява гърбът.
-Значи почти познах а знаете ли какво е за мен тази ябълка?За мен тя е скъп спомен. Защото току що докато идвах насам ми я подари Лориин, момичето от стрелците дето окачва сребърни пера на стрелите си.-Кром внимателно прибра ябълката.-Довечера ще отида при нея и ще и предложа заедно да я изядем.
Морин се разсмя така както се смеят старците при спомен за нещо което са вършели на младини но времето вече им бе отнело.Стеидж се досети, че довечера освен яденето на ябълката Кром и Лориин се готвят да правят и нещо друго.
-Виждаш ли как едно и също нещо означава за нас тримата различни неща.Така е и с представите на хората.За едни едно нещо е страшно но за други то не означава нищо или пък буди смях.Затова ако искаш образите които извайва музиката да са като истински трябва да внимаваш много какво точно правиш.
-Значи ако си представя Машина и накарам музиката да я оформи, Кръстияните ще се уплашат от нея.
-Не,няма да се изплашат.
-Но защо?Машината е най-страшното нещо на света!
-Така е но ти,аз и кръстияните знаем, че машините отдавна са измрели.Като съпоставят и факта, че си Тръбачът те ще се сетят, че това е илюзия и тя няма да има власт над тях.Ако наистина искаш да уплашиш един кръстиянин трябва да го изправиш очи в очи с някои от боговете.
Навън воят на вятъра се усили и като, че ли носеше някакви думи.Не по скоро бяха вълчи гласове.Стените на колибата започнаха да се огъват сякаш отвън не вятъра а някакъв звяр се опитва да влезе.Вълчият вой се преплете със стенещият вятър и се загуби сред звуците на драскащи по твърдата земя нокти.Стеидж се загледа в рехавата стена от клонки. През нея се процеждаше дъжд,студ и мрак на малки струйки. Момчето знаеше че навън няма нищо друго освен една природна стихия но бе готово да се закълне че през процепите го гледаха очи. Синкави безплътни, вълчи очи. Морин и Кром видяха втренченият му поглед.Те знаеха че там отвън няма нищо,но също така знаеха и какво вижда момчето.Сироко.Вятърът на войната тичаше сред колибите и извисяваше вълчият си глас или току стенеше като съсечен воин.
-Вятърът на войната те преследва Стеидж.-поклати глава Мори.-Зная, че е страшно но няма от какво да се боиш.Той е безплътен и е по скоро предвестник на нещо отколкото той самият да е бедата.Когато започнах да уча за солд'диер ни подложиха на изпитанието на страха.В боя ние държим в ръцете си живота на саблетанцьорите,знаеш как е... Забавим ли ритъма или прекратим музиката насред битката боготанцьорите за миг губят контрол над телата си.Малко време наистина но съвсем достатъчно по време на битка за да бъдат погубени.Затова ние трябва да не изпитваме страх.Трябва да се научиш да гледаш как към теб препуска инквизитор върху бронираното си животно насочил към теб жилото си и да не трепнеш.Трябва да можеш да овладееш страха си който те кара да побегнеш и да продължиш да биеш барабана.Да го биеш дори и когато жилото те промуши.Да го биеш дори когато умираш защото спреш ли музиката ще умреш не само ти.Ще умрат всички саблетанцьори с които си влязъл в ритъм.Ти няма да ставаш солд'диер и никои няма да се обвърже с музиката ти но ако не се отървеш от страховете си музиката която свириш ще ги носи със себе си.Всичко което тя извае ще носи белега на
твоят страх и ще плаши теб а не враговете ти.
-Излез навън и срещни Сироко очи в очи.-подкани го Кром.-Това е просто вятър няма да те нарани!
Стеидж,се надигна нерешително.Дрипавият плащ се смъкна от раменете му но той не се наведе да го вдигне.С трепереща ръка отмести сплетените клони които закриваха входа на колибата и прекрачи в мрака. Нощта бе набраздена от сребристите струйки вода.Те се вплитаха в косите,лутаха се по гънките на дрехите му.Момчето избърса натежалите си от влага вежди.Едно единствено движение на ръката пред лицето и всичко наоколо се промени. Там някъде пред него дъждовните струи се усукаха подети от невидим вихър.От покровът на нощта се измъкна вятърът на войната.Огромен като боен кон,безплътен като сянка-самият Сироко. Вълчата му муцуна се разтегли в смесица на полу озъбване полу усмивка.Огнените му очи се впиха н момчето.Смесица от вълчи вой,смях и джавкане оглушиха Стеидж.
-Ти си просто вятър!-изкрещя момчето.-Ти,нищо не можеш да ми сториш.Сигурен съм в това!
-Сигурен ли си?...Сигурен ли си?...Сигурен?-отвърна му вятъра.
Сироко скочи към момчето.Ноктите му проблясваха като остриета на копия.Зъбите се оголиха като остриета на кинжали.Стеидж,затвори очи. Трябваше да му устои ако него виждаше нямаше да се плаши от него.Но бързо осъзна, че не е така.В съзнанието му Сироко имаше повече плът отколкото в действителността.Стеидж се насили да отвори очи и да гледа връхлитащият го ужас.Ноктите на вълка докоснаха дрехите му и те се развяха подети от вятъра.Зъбите щракнаха около главата му и косите му се понесоха на всички страни дърпани от непокорните струи въздух.Сироко се стовари върху му и Стеидж напрегна всички мускули за да устои на ураганният порив.Внезапно вятъра утихна. Вятърът на войната беше изчезнал.Стеидж беше устоял на Сироко.Момчето се усмихна но ето, че нещо в мрака промени усмивката му в озъбване.Чифт очи го гледаха. Чифт очи идваха към него през мрака.Стеидж за малко да побегне.Мускулите му нервно затрептяха и едва сега той осъзна, че тръгвайки на воина не си бе взел никакво оръжие.Чифт очи се спряха пред него.Момчето протегна ръце и докосна грубата материя на наметалото. Отметна качулката назад. От долу се показа златиста коса,зелени очи и лице на момиче.
-Мога ли да се скрия от дъжда в колиба та ти Тръбачо?
Онемял Стеидж просто стоеше там отваряйки и затваряйки уста без да може да каже и дума.Момичето мина покрай него изчезвайки в колибата. Стеидж постоя навън докато дъждът отмие изумлението му.Отмести снопът клони и отвътре го лъхна топлината на рубиянските камъни.Потърси с очи момичето и го откри свито в далечният край на колибата отново загърнато в черното си наметало.Изпод качулката се виждаха само очите му и няколко кичурчета потъмнели от влагата коси.Докато сядаше край купчинката огнени камъни дочу подмятането на Морин.
-Излезе на лов за вълци а хвана момиче.
Стеидж не му обърна внимание,отвори кожената си кутия и извади рогът.Светлината от рубиянските камъни обагри раковината в цветове каквито друг път не беше виждал. Внимателно я поднесе към устните си и започна да свири. Музиката изряза в действителността лутащите се из главата му образи.Кром звучно изпсува когато току пред лицето му от рубиянските камъни изригнаха истински пламъци.Стеидж побърза да коригира звукът на инструмента и пламъците намаляха превръщайки се от потенциален пожар във весел и игрив лагерен огън.Процеждащите се струйки вода в колибата заискриха в цветовете на дъгата.Няколкото случайни отблясъци в тези своеобразни водни паяжини му напомниха за слънцезаиците които беше виждал да си играят край потока.Музиката мигом събра спомена му в малки космати топки от светлина.Те заподскачаха из колибата и току се блъскаха в разни предмети предизвиквайки порои от искри които за щастие нищо не подпалиха. Слънцезаиците се събраха за миг край купчината рубиянски камъни.После се втурнаха към дъното където свито в плаца си момичето ги гледаше с големите си сини очи.Една от тези топки от светлина скочи право в скута и.Момичето зяпна от изненада.Това не беше просто светлина това си беше живо същество.Тя погали малкото телце и зарови пръсти в меката козинка от светлина. Животинчето доволно замърка а по върховете на пръстите на момичето заподскачаха искри.Останалите слънцезаици се струпаха около нея.Явно се надяваха да бъдат погалени и те.Но в скута и имаше място само за още едно зверче.Останалите започнаха да се катерят по раменете и а едно дори се свря и в качулката на плаща.Момичето вдигна един слънцезаек за да го разгледа по добре.Малкото зверче смешно движеше нос опитвайки се да подуши лицето и.Тих трясък превърна слънцезаека в роят искри. Колибата се изпълни с ослепителна светлина и мирис като от току що паднал гръм. В настъпилата тишина се чуваше само веселият смях на момичето.Когато Стеидж възвърна зрението си я видя да смуче опарените си пръсти.Тя също го забеляза и усмивката и веднага се стопи.Дори му се закани с пръст.
-Внимавай какви ги вършиш!-викна му тя.-Виж,какво направи с косата ми!
-Не съм те карал да си играеш със слънцезаиците!-намръщи се той.
-Да бе,да!Нали ти ги измисли!-момичето се нацупи и избяга от колибата.
Двамата стари войници които досега само ги бяха наблюдавали се закискаха.
-Какво?Какво?-не можеше да разбере Стеидж.
Морин се загледа в тавана правейки се, че не го разбира а Кром замислено си играеше с ябълката.
-Коя е тя?
-Риина,дъщерята на Ларк'Сел.-отвърна му Кром преди да излезе от колибата.
-Значи тя е принцеса така ли?-поинтересува се Стеидж.
-Принцеса ли?-недоумяваше Морин.-Тя е просто дъщерята на Ларк'Сел.
Стеидж прибра раковината в кутията.Не му се свиреше,поне не и за този престарял солд'диер...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 27 Sep 2012, 23:33
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



Не смееше да отвори клепачи.Страх го беше че ако го направи очите му ще изхвръкнат от болката която си бе свила гнездо в главата му и се канеше да излюпи яйцата си.От тях щяха да се пръкнат лошото настроение и болката в стомаха която щеше да го напира да си върне обяда или пък закуската.Стига да можеше да си спомни кога за последен път бе ял. В най-лошият случаи щеше да се наложи да си из повръща червата щото нещо не си спомняше да е ял.Най пресният му спомен бе за мех с вино с доста сладникав мирис и аромат.Главата му за вибрира сякаш някои го налагаше със сноп бамбукови пръчки. Стенейки се извъртя по корем и зарови лице в топлия пясък.Здраво сграбчи с ръце ушите си за да задържи и малкото мозък които му бе останал в главата си.Болката постихна но вътре в черепа му група усърдни дървари продължаваха да трупат запасите си за зимата. Но не тропота и тракането го влудяваха най много.През всичкия този шум се прокрадваше и един мазен и писклив гласец които неспирно нареждаше.
-Не така...Удряй по рязко...Отсечено...Стъпвай на пръсти.Не на цяло стъпало...Що за танцьори сте вие.Казах на пръсти!...
Нямаше да е зле всички тези дървари в главата му да си приберат брадвите и да се изнижат и то на пръсти.Но така му се падаше като пиеше вино на гладно и то с непознат старец насред пустинята.Мърморейки недоволно Шамън се надигна и опипом затърси мехът.Само дето го нямаше за сметка на това намери някаква кана.Изненадата го преряза като с нож на две.Беше пълна с вода ледена при това.Главата му се по избистри и пейзажът започна да се задържа за по дълго време на едно място.Тършувайки из малкият си лагер откри шарена кърпа в която някои грижливо бе загърнал още топла питка и парче ароматно сирене.Докато дъвчеше и току бършеше сънените си очи Шамън разглеждаше пейзажа. Планини.Високи върхове остри като върхове на копия и с цвят на закалена стомана.Преглътна поредната порция парещ хляб и блажно сирене.Из Бу Ман'ри нямаше планини.Като се замисли наоколо имаше и прекалено много храсти на всичкото отгоре с зелени листа.Това определено не беше пустинята.Мисленето му докара нова порция главоболие и отново онзи досаден гласец дето все настояваше някои си да се движи на пръсти.Шамън допи водата и се надигна.Под краката му проскърца пясък.Когато се вгледа в него забеляза че е неестествено нагънат сякаш нещо се опитва да пробие през него. Разрита го с ботуши и от долу щръкнаха свежи зелени листенца. Замислено започна да се чеше по лицето. Бяха приложили върху него магия и тя бе причината за всичко дори и за това проклето главоболие а не виното.Това означаваше че гласът дето все му се при чува също е истински.Шамън раздвижи нервно пръсти и подръпна дръжките на сабите си за да се разхлабят в ножниците си. Пристъпи към заобикалящите го храсти и ги разтвори с ръце.От другата страна имаше какво да го изненада.Насред зле издигнат лагер които като нищо можеше да събере стотина души тридесетина младежи голи до кръста и плувнали в пот се млатеха с мечове от бамбукови стъбла.Те го забелязаха и в купом прекратиха тренировката си зяпвайки го така сякаш имаше рога на главата си.
-Защо спряхте бе?-извиси се над тишината пискливия гласец.-Ако това бяха истински мечове половината от вас щяха да са мъртви а другата половина щяхте да сте се накълцали така че момичетата ви щяха да ви хранят с лъжичка дни наред.
Нещо започна да си проправя път сред младежите.Те или почтително се отдръпваха или биваха принудени да го сторят.собственика на мазния гласец се измъкна от множеството. Вида на този човек накара Шамън да се усмихне той наистина беше мазен. Дебел, нисък, потен и мазен човечец плешив на всичкото отгоре но с лукави и шарещи навсякъде очички. Дебелите му и наглед несръчни ръце стискаха два пъти по дълга от него самият тояга с която си служеше много добре.
-Какво сте го зяпнали като танцьорка на панаир?-развика се с пълно гърло дебелака.-Не виждате ли, че е въоръжен?Какво седите и се пулите или смятате да го напляскате с бамбуковите си пръчки сякаш е малко момче?Бегом да си вземете мечовете тъпанари такива.
Не чак толкова бързите отнесоха няколко сръчни удара с тоягата.Шамън вдигна ръка за да покаже че няма лоши намерения.Прекалено късно осъзна че бе видял върху вратовете на младежите да се поклащат дървени кръстове.В Бу Ман'ри жестът би означавал предупреждение към всеки дръзнал да извади оръжие но показан на един кръстиянин би означавало предизвикателство,още повече когато върху безименният ти пръст блести саблетанцьорски пръстен.Някои от младежите видяха жеста и пръстена. Започнаха да се спират да дърпат другарите си за да им го покажат и на тях.Цялото оживление което бе настанало с пристигането на Шамън замря.После всички започнаха да говорят един през друг така че нищо не се разбираше.Дебелакът го гледаше леко наклонил глава на една страна сякаш не вярваше, че е истински.Заби тоягата си в земята и се приближи бавно.
-Няма да се измие с вода нали?-попита той сочейки синята татуировка и пръстенът.
-Няма!
-Истински си значи.От онези същите дето се обучават в Роб Риг нали?
-Да,аз съм истински саблетанцьор!-отвърна Шамън поставяйки ръце върху дръжките на сабите.
-Спокойно бе човек!-умолително вдигна ръце дебелака.-Нищо няма да ти направим.Ела в лагера и всичко ще ти обясня.
-Да не ми е изпила чавка акъла та да дойда сам в лагера на стотина кръстияни.Ако искаш да говориш говори и от тук те чувам много добре.
Дебелакът се отпусна тромаво на пясъка и извика на един от младежите да донесе вино и нещо за хапване.Шамън се настани срещу него но онзи не започна да говори преди да е изгонил всички любопитни.
-Казвам се Кин'Кал и до известна степен ние сме кръстияни.Всичките тези момчета са синове на видни кръстияни и то от Тен'ри.Работата е там че те избягаха.
Шамън седеше насреща му като последен идиот и се пулеше не можейки да схване какво точно се опитва да му каже дебелака.Избягали са?!Че от кого?Накани се на зададе тези си въпроси но се зададе момчето дето Кин'Кал изпрати за донесе закуска.Чак когато то се отдалечи той направи знак на Шамън да говори.
-Нищо от това дето го каза него разбирам?-чистосърдечно си призна той.
-Повярвай ми аз го разбирам още по малко.Онзи там високия и широкоплещестия, викат му Малго,един ден се изтърси в салона ми по танци и започна да ми ги ръси едни.За сънища,за послания от богове за недоволство от инквизитори и всякакви дето само споменаването можеше да ти докара среща с Пинкърите.
Шамън настръхна.Пинкърите.Спомняше си че навремето беше имал вземане даване с тях.Всъщност спомняше си само болката.Като се замисли май нямаше никакви по ранни спомени освен тези за пинкърите и болката.
-Та,Малго ми вика че не искал повече да бъде кръстиянин искал отново боговете да управляват съдбата му.Вика ми, че имал още поне двеста момчета дето го искат същото. Били ходили в храма на Тенгелита да се молят ама нещо не станало както хората и получили само едно указание, че трябва да бягат и че аз съм щял да им помогна.Как точно
стана и аз не знам но ето че една нощ се оказах отсам Сас'По По с още стотина младежи зад гърба си.
-Стотина?!Нали спомена нещо за почти двеста?
-Явно някои са се отказали пък може и пинкърите да са ги хванали.
Нали ти казах синове са на все видни кръстияни може някои да се изпуснал пред татенцето и е станала белята.Когато ме вдигнаха посред нощ доста приличаше на паническо бягство а не на планираното изтегляне от града дето го бяхме обсъждали.През Укаш'Гири се измъкнахме седемдесет при това пеша.По късно към нас се присъединиха още две групи едните минали през Линг Лонг а другите се изнизали през Урин Анан.
-Минали са през Нанатанганската джунгла?-не можеше да повярва Шамън.
-Така казаха и твърдяха че са загубили само четирима души.Може пък боговете наистина да са ги водели знае ли човек?Няколко дена усилен преход и се озовахме посред Бу'Ман ри.Заседнахме тук и няма мърдане.
-Не ви ли преследваха?
-Може и да са ни преследвали не знам.
-Ако пратят лариндани по следите лесно ще ви хванат.
-Няма да пратят от Рицарите-магьосници.Не е хубаво един лариндан да убива кръстиянин ако се разчуе ще стане лошо.Ние трябва да бъдем хванати живи.Пък и най добре е ако историята на се разчува затова ще пратят Нощните рицари.
-По лошо от това няма.Те са протежета на Пинкърите.
-Знам това но както казах не можем да мръднем от тук.Тъй като не всички имат коне а и имаме само две каруци все се случва по нещо което възпира тръгването ни.Една снощи тъкмо да тръгнем и представи си и осемте колела се измъкнаха от осите.Цяла вечер пришпорвах момчетата ама не можаха да ги направят.
-Хубава история но какво общо имам аз със нея?
-Ти си разбойник...такова де саблетанцьор,сигурно боговете са те пратили.Малго разправяше че боговете им обещали да ги научат да танцуват острието.Няма да съм аз този дето ще ги води щото аз съм просто учител по танци.Ама ти си истински саблетанцьор може би теб сме чакали а?
Някакво подозрение задраска по ума на Шамън.Не беше попаднал тук случайно.
-Да се е присъединявал към вас старец с чорлава червена коса и без една ръка?
-Не,никого не сме виждали от седмица.-неразбиращо поклати глава Кин'Кал.-Виж какво,ако не искаш не ги учи на Танца на острието,но поне ни помогни да стигнем до Ун'каси,щото за там сме тръгнали но да си кажа правичката макар и доста добре да се справях ме май се загубихме.
-Не бих казал, че точно сте се загубили по правилно е да кажеш, че сте тръгнали по обиколният път.Онова там са Нилгири-сините планини отвъд тях е Ун'каси а вие почти сте ги заобиколили.
-Ще ни помогнеш ли?-настояваше на своето Кин'Кал.
-Вие сте кръстияни,защо да го правя?
-Нали ти обясних...
-Само че аз не ти повярвах.-Шамън понечи да стане.
-Виж това!-дебелака свали от врата си кръста и му го подаде.
Шамън пое парчето дърво така сякаш беше отровна змия.Беше си най обикновен дървен кръст изрязан от най евтиното дърво.Но докато го разглеждаше пръстите му напипаха някакви резки върху гърба на амулета. Обърна го и направо щеше да си глътне езика.Някои старателно беше издълбал върху всяко от раменете на кръста по един от символите на стихиите.Когато се вгледа по внимателно откри и малки разкривени букви изписващи и имената на Владетелите на всяка стихия.Шамън знаеше имената на тримата останали след войната живи Владетели но го заинтересува това което човекът бе изписал срещу знака за Земя. Владетелят на тази стихия бе станал първата жертва на войната между човеците и боговете и доколкото му беше известно никои не е бил издиган за Владетел на Земята.Но явно Кин'Кал имаше собствено мнение по въпроса.Шамън настръхна. Там в черното дърво учителят по танци наравно с боговете бе поставил и Тъмният човек.
-Тъмният човек?-не вярваше Шамън.-Нима се кланяш на Тъмният човек?
Аз се боря с кръстияните защото те са мое естествени врагове като саблетанцьор,но срещу Тъмния човек се боря защото няма по голям враг на боговете от него.Твърдиш че искаш боговете да управляват съдбата ти а се кланяш на врагът им?
-Не се кланям никого!-отвърна Кин'Кал.-Четворката на Владетелите не може да бъде непълна.Дар'Лас е мъртъв някои трябва да заеме мястото му за мен Тъмният човек бе подходящ избор.Ти трябва да си по наясно от мен с тези нещо и може да си прав а аз да греша но не затова ти показах кръста.Нося го от как се помня, баща ми го направи.Винаги съм почитал Владетелите.
Шамън върна кръстът на дебелака.Да той сигурно тачеше Владетелите и при това толкова силно, че не можеше да понесе това четворката им да е разкъсана и по собствено усмотрение бе прибавил на мястото на мъртвия този които най-близко седеше до него.Говореше се че Тъмният човек е син на Дар`Лас.
-Добре ще ви помогна но за каквото аз реша.
-Няма никакъв проблем.-лицето на Кин'кал светна като на момче получило подарък.-Каквото кажеш само да махнеш от главата ми тези момчета.Едва се справям с тях.Доста трябваше да ги бъхтя с тоягата докато разберат някои нещо.Бу'Ман ри не е място където да ходиш на разходки и съвсем определено не е като Тен'ри.
Шамън се подсмихна.Да пустинята не беше като градовете.Тук определено дебнеха повече опасности и врагове но нито един от тях не беше човек.А от човеците по лоши врагове нямаше...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 08 Oct 2012, 18:50
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Облаци с цвят на лазурит се гънеха по небето.Усукваха се и диплеха докато не изплетоха огромен дракон с цвят на разлято мастило.Той се надигна и полегна с огромното си туловище върху безпомощната луна. Нощта стана тъмна и непрогледна. Пер'дар беше дошъл час преди уговорената среща.Искаше да е тук когато останалите започнеха да пристигат.Надяваше се да може да ги различи по походката или пък по някои случайно мярнат детайл от броните.Инквизиторите рядко показваха лицата си и малцина можеха да ги разпознаят ако са без броните си. Нощните рицари бяха още по стриктни в това отношение.Те никога на се събираха денем.Само в нощ като тази с умъртвена луна и винаги в почернени брони така че никои да не може да ги види и различи.Пер'дар усети появата на двамина.Единият се спря сред дърветата а другият приклекна сред редките храсти.Само сенки сред сенките.Колкото и да се взираше не можеше нищо да види.Тихо изпсува и се отказа да се напряга. Един по един пристигнаха и останалите нощни рицари.Той усети присъствието на десетина но със сигурност бяха поне два пъти повече. Някои от тях предпочитаха да стоят далеч от полянката и само да дават ухо на казаните думи без да ги обсъждат и оспорват.Пер'Дар огледа за пореден път наметалото си и се изправи.За присъстващите изглеждаше така сякаш изникна насред поляната.Свободно падащото наметало скриваше всичките му очертания.Сигурно в очите на останалите изглеждаше като някои от Пинкърите появил се тук чрез магия.Е нека неизвестното ги терзае.
-Открихте ли някои от Отречените?-гласът му беше променен и изкривен от металната пластина която бе пъхнал под забралото на шлема си.
-Нищо не намерихме!-отвърна един от тях.
Пер'Дар виждаше само част от него,другата се криеше зад дебелият ствол на дърво.
-Ти не ни разреши да ползваме кимичтини.Как да претърсим Бу'Ман ри?
-Не аз а самият Папии нареди да не се разчува историята за Отречените.Наемем ли кимичтини те ще научат за тях.После всеки с пари ще може да си купи от тях истината. Не можем да си позволим да се разчуе че кръстияни са загърбили кръста и са потърсили отново боговете.Вярата на хората ще отслабне и скоро други ще се юрнат да се молят на
боговете. Трябва сами да се справим.Пинкърите ни вярват!Папии ни вярва! Ние ще намерим Отречените!
-Дори и да ги намерим после какво?
-Ще ги приобщим отново към кръста.Който не се отрече от боговете ще бъде убит.
-Това неми харесва!-обади се някои от дебрите на гората.
-Какво има да ти харесва?Те са боголюбци!Да не би някои от тях да ти е син?
-Аз нямам синове!Не е ли по добре да хванем неколцина живи и да ги предадем на Пинкърите за да бъдат публично разобличени в боголюбство и наказани?
-Това е обсъждано и преди.Не!Няма да се залавя никои жив.Всички трябва да бъдат убити .После ще пуснем вестта че са участвали в похода срещу Ун'каси и са загинали в борбата срещу боголюбците.Недопустимо е да се разбере че някои от нас са се отрекли от кръста.
-Не трябва ли да напуснем похода срещу боголюбците и да се съсредоточим в търсенето на отречените?-Пер'Дар се извърна за да види по ясно този от Нощните рицари.
Нисък и набит,като че ли разпознаваше в него инквизитора от вторият кръг.Същият онзи дето все ходи в лагера на Призрачният легион.Сигурен беше че го е разпознал.
-Не можем да зарешем Еин'Ндар сам.
-Искаш да кажеш без надзор?-този нощен рицар май знаеше повече отколкото му се полагаше.-Ти случайно не си ли с по висок ранг от него?Защо не...
-Не е твоя работа дали съм с по висок ранг от Еин'Ндар или не.Дори ако е така аз изпълнявам заповеди дадени ми от горе,от самият Папии. Щом той е решил че Еин'Ндар е подходящ да води кампанията срещу боголюбците кои сме ние за да спорим с него?Имате си заповеди изпълнявайте ги!
Нощните рицари започнаха да изчезват в мрака.Пер'Дар изчака и последният от тях да тръгне и пое не към лагера а след онзи многознаико,Дорн,да май така му беше името.Бързо го настигна защото онзи беше изключително предпазлив.Току спираше и се ослушваше.Пер'Дар реши че не си струва труда да го преследва.Изпревари го и зачака скрит сред няколко порасли наблизо борове.Дорн мина покрай него но не го видя.Пер'Дар протегна ръце.Кимичтинската нишка просветна на звездната светлина като сребърен конец. Омота я около врата на нощният рицар и дръпна.Никакво съпротивление.Все едно да режеш масло с нагорещена тел. Главата на Дорн отхвръкна от тялото.Опъната между ръцете му кимичтинската нишка весело пееше като опъната струна на музикален инструмент. Пер'Дар се наведе и вдигна шлемът.Лошо беше заметнал примката.Вместо да отреже главата чисто от раменете бе прерязал нещастника направо през устата. Гледката се очертаваше да е особено гадна.Бръкна в шлема и извади главата. Изненадата го удари като ковашки чук.Дълга руса коса,сини очи,женско лице.Да му се не види дано, Нощният рицар бе жена.Захвърли главата колкото се може по далеч и се зае да претърси трупа.Торбичка лични вещи,кесия с пари,не това го интересуваше. Разочарован разпръсна вещите наоколо това което го интересуваше го нямаше.Чакай малко бе забравил да претърси на едно място.Свали кръстът от врата на убитата и го разчупи на две.Беше керамичен а не обичайният дървен кръст.Между пръстите му прошумоля хартия.Разгърна малкият свитък и зачете на оскъдната светлина от показващата се луна.
"Всичко извършено от преносителя е по моя заповед и с мое съгласие!Папии Кръстоноски."
Нямаше съмнение че това си беше почерка и подписа на самият Папии но пък за сметка на това липсваше печат.Пер'Дар замислено се почеса по брадата,той притежаваше абсолютно същият документ само че сега като се замисли той не беше подписан от Папии а носеше печатът на Кръстоносците.Често се беше случвало подобно нещо и все още никои не можеше да каже кои от двата документа има по голяма сила.Виж ако притежаваше документ с подпис и печат.Да мечтаният свитък никога не беше се появявал. Започна прилежно да сгъва хартийката с намерение да я запази после се отказа.Сигурно и тя като неговият документ бе предназначена да се ползва само от приносителя си и ако някои друг се опиташе да а покаже надписът върху нея щеше да се промени.Дълго се беше задържал на едно място трябваше да се махне.Докато предпазливо се прокрадваше в мрака на нощта една мисъл започваше да човърка съзнанието ме.Бяха го пратили да следи Еин'Ндар.Дорн бе изпратен да следи него самият.Дали имаше човек които да следи и самият Дорн?А имаше ли и някои които да следи човека следящ Дорн?Пер'Дар приклекна до едно дърво и се загърна плътно в плаща си.Свит така до дървото приличаше на парче от местният пейзаж.Бяха му наредили да убие Еин'Ндар ако открие късче от Кълбото на Съгласието или някои от Отречените се добереше до него.Но какво ли трябваше да свърши Дорн с него самият и кога?Мразеше да работи на тъмно.Май трябваше да хвърли малко повечко светлина върху това което ставаше тук.Трудничко беше да се свързва с началника си. Не можеше да повери писмо на куриер.И по гълъб не можеше да го прати.Добре че откриха начин за предаване на съобщенията и то почти мигновено.Вярно,че си беше магия,боголюбска магия ама какво от това? Пер'Дар извади тенекиена кутийка.Щом я отвори от нея за струи сребриста светлина.Тръсна я леко върху повърхността на един гладък камък. Сребристият прах остави дълга близо педя следа дебела като молив. Щракна с огнивото и прахът пламна.Издигна се като огнен лист хартия.Бавно се нагъна докато прие формата на човешко лице.Очите се отвориха и устните заговориха...
* * *
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 03 Nov 2012, 19:26
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Не знаеше какво прави тук.В хралупата на дървото Ларк'Сел бе организирал военен съвет. Присъстваха почти всички офицери.Сред тези мъже с опит в битките Стеидж се чувстваше неудобно.Какво правеше тук? Не можеше да даде съвет за предстоящата битка. Не разбираше нищо от водене на воина.Дори не можеше и меч да върти,виж с тоягата и ножа се справяше добре но това едва ли бяха оръжия подходящи за битка. Ларк'Сел го бе настанил от лявата си страна но досега дори не беше го погледнал. Стеидж се примири с положението и се наведе за да разгледа по добре начертаната в пръста карта.Там бяха изобразени две вълнообразни линии които почти се допираха образувайки четири стеснение и три разширени пространства.Момчето се досещаше че те изобразяват Три проход, мястото където се намираха сега.Лагерът в които се намираха бе разположен току зад първото стеснение.Доколкото бе разбрал на другото стеснение работеха селяни стараейки се колкото се може по бързо да издигнат стена с която да преградят прохода.Ларк'Сел знаеше че не може да срази Кръстияните в открита битка. Сега обаче се обсъждаше точно това.Целта беше да забавят колкото се може повече Призрачният легион за да успеят селяните да довършат стената.Така от теснина на теснина Ларк'Сел се надяваше да изтощи армията на кръстияните които нямаше начин да получат продоволствия и подкрепление навреме защото Бу Ман'ри делеше Нилгири от кръстиянският свят.Пустинята беше коварна и зла не една армии бяха потъвали в нея не оставяйки след себе си дори и купчина кости.Стеидж се заслуша в разговора на офицерите.
-Ковачите направиха много "гарванови крака".-офицерът плесна върху картата парче метал.
Четири остриета сочещи към върховете на въображаема пирамида. Като се замислеше малко човек щеше да разбере че както и да го хвърлиш то винаги ще падне така че едно от остриета да сочи нагоре,наричаха ги гарванов крак.
-Не зная дали са достатъчно но така или иначе вече ги разпръснахме там където е най вероятно да проведат кавалерийска атака.Не са били използвани при Прохода така че вярвам че ще ги изненадаме.Издълбахме и ями не по широки от педя и цяла ръка дълбоки.Попаднели нечии крак в нея особено по време на атака пиши го счупен. Насновахме и мрежа от най тънките и здрави въжета които имаме.Колкото и да ги маскирахме виждат се.Ако имахме кимичтинска нишка...
-Ако имахме кимичтинска нишка кръстияните никога нямаше да преминат Прохода.-изръмжа Ларк'Сел.-Мислиш ли че за да се чува по добре музиката ти трябва да построим дървена кула?
Стеидж се изчерви от множеството погледи които се вторачиха в него.Трябваше му малко време за да разбере че кралят говори на него.
-Не мисля че трябва да строим кула.Това само ще покаже на кръстияните че съм там.
-Значи няма смисъл да те кача и на хълма по средата на Широкото?
-Видях няколко балисти в лагера по добре качете тях там.Мисля че най добре е да съм на бойното поле заедно с останалите войници.Така кръстияните няма да ме виждат.
-Ако си мислиш че те не знаят за теб лъжеш се!Стражите са видели страни сенки нощем. Готов съм да си заложа главата че това са кимичтини.Те знаят за теб.Вярно че присъствието ти сред войниците ще затрудни кръстияните да те намерят и убият в началото на сражението. Виждам че не носиш никакво оръжие,сигурно защото не можеш да си служиш с такова.Недей да свеждаш очи момче това не е срамно.Десет войници ще те пазят по време на битката.
-Намислил ли си вече какво ще свириш?-попита някои от офицерите.-Добре е да ни предупредиш за да не се окажем по изненадани от кръстияните.
-Върти ми се някаква идея в главата но още не е съвсем оформена. Пък и е по добре да не изказвам идеята си щом наоколо бродят кимичтини,нали не искате кръстияните да се окажат предупредени.Искам само да помоля ако е възможно Морин да свири заедно с мен.
-Това пък защо?-кралят изглеждаше озадачен.
Внезапно лицето му се озари от някаква идея и той махна с ръка за да покаже че не е необходимо да му се отговаря.Беше се досетил.Музиката на Морин си имаше свое вълшебство. Не чак толкова голямо като това на Тръбача но все пак...То щеше просто да до украси щрихите на Тръбача и тогава Танцът на Острието щеше да блесне с цялата си сила.
* * *
Черни силуети в тъмна нощ,гора.Сенки.Луна.Още сенки.Той се плъзгаше сред тях като риба в мътна вода.Плащ с качулка които можеше да бъде с всеки един цвят за които се сетеше човек,но същевременно беше и безвъзвратно избелял го правеше невидим. Макар че бързаше той спираше и се оглеждаше всеки път когато до съзнанието му достигаше нещо неуловимо за сетивата.Тук раздвижено листо без да е подухнал ветрец. Там дърво с две сенки.Някои го следеше.Нямаше начин да им се измъкне защото те бяха кимичтини също като него.Пред него имаше малка полянка осветена от рехавата лунна светлина.В краят и потрепваха няколко призрачни сенки.Причакваха го!Това беше краят на преследването.Мишими пристъпи съвсем открито на поляната.Останалите кимичтини се пообъркаха за миг.Бяха очаквали играта на криеница да продължи още малко.Втурнаха се напред без колебание,все още сенки сред сенките.Бяха най малко две котила.Мишими протегна напред ръце като магьосник канещ се да изрече заклинание но от пръстите му не се изтръгнаха мълнии а остриетата на ками.Една от сенките изквича и се преви на две. Втората кама потъна в мрака.Въздуха се изпълни с фалшиви нотки сякаш някои се опитва да свири на флейта.Сребърните игли изстреляни от духателните тръбички просветнаха като дъжд на луната светлина.Мишими се завъртя като пумпал измъквайки се от наметалото си.То постоя за миг изправено и се свлече пронизано от половин дузина игли.Без защитното си наметало той се чувстваше като гол.Черните дрехи прилепваха плътно по тялото му така че човек от далече не можеше да разбере дали това не е самата му кожа. Нападателите изоставиха префинените методи за убиване и се втурнаха през поляната с готови да режат и кълцат остриета в ръце.Защитните им наметала ги правеха трудно различими но за Мишими това нямаше значение. Той заметна кимичтинската си паяжина.Тънките като косъм и по здрави от стомана нишки се омотаха около нечие тяло.Рязко подръпване и нещастника се разпадна на малки кубчета.Мишими за втори път заметна паяжината но този път съдбата му изигра лош номер.Кимичтинът носеше ръкавици изплетени от истинско сребро.Паяжината се разхвърча на всички посоки накъсана на парчета.До тук с изтънчените номера.Мишими бръкна в поясът си и извади цяла шепа Шазиански тръбички.Рязко движение на ръката и скритите вътре отровни игли проблеснаха на лунната светлина като снежинки в ясна януарска вечер.Беше достатъчно само едно одраскване за да те повали отровата.Най-близкият кимичтин се срина без да има време дори да изохка.От шестимата му нападатели останаха трима. Мишими размота поясът си и го вдигна високо над главата си опънал го между двете си ръце.После като някакъв магьосник с едва доловимо движение измъкна от него меч.Едно трепване на десницата и острието се нагъна като водна повърхност ударена с камък.Това беше най-гъвкавото острие което човек можеше да си представи.Бе изковано само и единствено от истинско сребро.Оръжие предназначено да убива митични същества,Богове и Машини. Мишими се хвърли напред.Кимичтините го очакваха без да трепнат.Остриетата засвяткаха и запяха.Пееше предимно мечът от истинско сребро останалите стенеха и се трошаха.Като всяко уважаващо себе си оръжие те бяха покрити с тънък пласт истинско сребро иначе нямаше да стават за нищо.Но оръжието на Мишими можеше да среже всичко.Скоро двама от противниците му се превиваха на земята.Бе останал само онзи с ръкавиците от истинско сребро и сега се отбраняваше така да се каже с голи ръце.Но и той не можа да удържи срещу устремните атаки на Мишими.Като видя че е останал единственият на крака Мишими реши че е време да се маха от тук.Тези кимичтини можеше и да не са сами.Затича се за да прекоси поляната но не беше стигнал и до средата и когато пред него изникна сянка.Нещо се мярна в крайчеца да зрението му от дясно. Нещо се раздвижи и от ляво.Нямаше нужда да поглежда за да разбере че това са още сенки.Не бяха кимичтини. Сигурен беше такъв ръст имаха само хората.Но как не беше ги забелязал досега?Не си направи труда да се спира просто замахна с мечът си. Острието изсвистя и звънна сякаш се е ударил в нещо много твърдо и изхвърча от ръката му. Посегна да извади някое от все още скрити те си оръжия но сякаш нещо сграбчи ръката му.Сила някаква го повдигна във въздуха.Не се опита да се съпротивлява и да искаше не би могъл.Ръцете му бяха опънати сякаш приковани за невидим кръст.Лунната светлина обля трите силуета и отми от тях сенките.Мишими разпозна в тях трима Войни от Шибалба.Трима Баалами -магьосниците вождове.Някакъв шум ги накара да се обърнат и Мишими видя как почтително се покланят на нещо в мрака. То излезе на лунната светлина но дори и сега изглеждаше като късче мрак.Единствено очите му ярко се открояваха,големи,почти кръгли и черни като беззвездна нощ.Очи като на първороден но с ириси като на джудже.Тъмният човек.Мисълта за него смрази умът на Мишими.
-КАКВО ТЕ ПРАТИ ДА НАМЕРИШ?КАКВО ИСКА ЕИН'НДАР?
Мишими захапа устните си сякаш се страхуваше те сами да не проговорят.
-КЪС ОТ КЪЛБОТО НА СЪГЛАСИЕТО ЛИ ИМА СРЕД УН'КАСЦИТЕ?ВЪВ ТЪРСАЧА ЛИ Е?ОТГОВАРЯИ!
Мишими стисна клепачи опасявайки се очите му неволно да не издадат някои отговор.
-Ние сме братя,кимичтин!-това не беше гласът на Тъмният човек,говореше някои от Бааламите.-Дар'Лас е баща на всички ни.Човеците боговете и машините са врагове на всинца ни.Нима ще откажеш помощта си на единственият рожден син на Владетеля на Земята?Кучетата на Преизподнята,Войните от Шибалба и Кимичтините сме един народ...
-Някога,преди Последната Битка ние сме били един народ!
Бааламът се смълча.Мишими видя учудване дори в очите на Тъмният човек.Те за пръв път чуваха кимичтин да крещи.
-Ние всички бяхме Войни на Шибалба.Но докато вие,Бааламите се сражавахте помежду си и с човеците кой да носи Пръстенът на Владетеля. Ние,кимичтините и кучетата на преизподнята жертвахме живота си за да измъкнем Пръстенът от Бранник.Откраднахме го от стаята на самият Лоуки. Къде бяхте вие тогава?Биехте се помежду си.Когато Боговете ни преследваха и заклещиха в долината на измяната къде бяхте вие? Сражавахте се дори и срещу Тъмният човек.Какви братя можете да сте ни?По скоро боговете ще нарека братя отколкото вас.Защото те се смилиха над нас, а вие не!
Мишими плю срещу Тъмният човек.Нещо тежко и гърчещо се падна в краката му.Беше отхапан език.Главата на кимичтина се килна на една страна а през здраво стиснатите му устни се процеди тънка струйка кръв.Бааламите охлабиха хватката на магията и тялото се срина на земята.Балам Урка коленичи до тялото и разкъса дрехите на гърдите му. Върху бледата от лунната светлина плът едва потрепваше червен пламък. Колкото повече изстиваше тялото толкова по блед ставаше пламъкът.
-Кари Каури!-отскочи от тялото Балам Урка.
Тъмният човек изсъска през стиснатите си зъби.Кари Каури- Носачите на огъня.Кой ли не беше чувал за тях?Надлъж и шир се носеха приказки за тях из цялата Погранична земя.Но никои не вярваше, че те наистина съществуват.А и мислимо ли беше човек да си представи че един кимичтин ще вярва в богове.Че ще вярва и ще се подчинява на Лоуки.
-УСПОКОИТЕ ДУШАТА МУ!ТОЙ СЕ СРАЖАВА ДОБРЕ.НЕКА ДУХЪТ МУ НАМЕРИ ПЪТЯ КЪМ ЛЕДЕНАТА СТРАНА.
Балам Урка заби дървеният жезъл в сърцето на тялото.После с бърз и точен замах отдели главата от тялото.Стиснатите устни се отвориха и от тях се издигна тънка струйка разноцветна мъгла.Усука се,изви се и се разтвори под лунната светлина...
* * *
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 18 Nov 2012, 17:04
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Слънцето се удави в дебрите на нощта.Леденият вятър се разтропа из малката горичка покривайки с тънка ледена коричка хилавите фиданки. Шамън едва накара зъбите си да спрат да тракат.Купчината дърва пред него трябваше да представлява огън само дето не искаше да пламне.Какво ли само не опита.Ама нито една искра дето я изтръгна от огнивото не искаше да захапе сухият мъх.Нощта напредваше а студът се втвърдяваше. Като едното нищо щеше да пукне от студ.Да му се не види и пустият късмет.Защо трябваше да се измъква точно преди вечеря. Можеше първо да се наяде да се сгрее хубаво край огъня и чак тогава да се измъкне от лагера.Да идеята можеше и да беше добра ама и свинска пръдня не струваше.Хлапетата дето ги беше повел Кин'кал бяха любопитни като пале в касапница.Него изпускаха от поглед сякаш можеше да научат нещо само от стоенето му върху камък докато си почива. Затова трябваше да се измъкне при първата възможност и тя се оказа суматохата преди вечеря.Щракна още няколко пъти с огнивото ама резултата беше по лош и от преди.
-Не се научи да го правиш!-скара му се някакъв глас от тъмното.
Шамън скочи на крака.Стъпи на криво и се стовари по задник.Това явно се стори смешно на някого защото се разсмя.Човекът за премигва не вярващ срещу сянката дето приклекна пред купчината дърва.Ченето му така беше увиснало, че цял вол можеха да набутат в устата му.
-Да ти помогна,а?-сянката протегна ръка и съчките се разчупиха и от сърцевината им бликнаха пламъци.
Огънят се разгоря и Шамън вече нямаше на какво да се учуди.Пред него стоеше Нисък прегърбен старец с чорлава червена коса и само една ръка.
-Пак ли ти бе?-намуси се Шамън.-Трябваше да се досетя, че ти ми плашиш огъня.
Старецът се ухили с половин уста.
-Сам насред пустинята.Не ти ли е скучно?Не е хубаво да зарязваш така приятелите си Шамън.
Край огъня се примъкнаха още няколко силуета.Шамън разпозна в тях Малго, Кил'кал и още десетина по усърдни момчета.
-Мисля че той е тръгнал на разузнаване нали?-Малго май нему задаваше въпрос а му подсказваше какво да каже.
Момчето на пръв поглед изглеждаше тромаво и тъпа ама не беше. Най-вече не беше никак глупав. Кил'кал гледаше Шамън така сякаш му беше откраднал жълтиците.
-Мислех че сме се договорили?-мръщеше се той.
-Добре де,договорихме се.Бях тръгнал на разузнаване на сутринта щях да се върна.Ясно?
-Щом казваш!
Около тях започнаха да се появяват огньове и да се надига глъчката на вечерен лагер. Шамън долавяше възторгът и нетърпението в гласа на момчетата и се чудеше какво ли става.На слабата светлина виждаше да си подават нещо от ръка на ръка ама не можеше да разбере какво.Най-накрая то стигна и до техният огън.Беше малък мех които каквото и да съдържаше не би могъл да напои и десетина души а ето че бе минал през ръцете на почти сто души.Момчетата нетърпеливо си го подаваха от ръка на ръка отпивайки само по глътка. Шамън не бързаше да го вземе досещаше се какво има вътре.Когато видя Кин'кал да обронва глава на гърдите си и да захърква вече бе сигурен.
-Няма да пия от това!
Будни в лагера вече бяха само той и старецът.
-Сигурен ли си?
-Още помня какво стана като се събудих на сутринта като вечерта ме почерпи.Със същото това сладникаво вино със силен акациев аромат нали?
-Същото е.Само че моят съвет е да размислиш.Ако не пиеш ще бъде по-лошо.
-По-лошо от какво?
-Болката както след тежък махмурлук само дето не е махмурлук.
-Не ме лъжеш нали?
-Болката ще бъде толкова силна че ще ти се иска да си откъснеш главата и да я захвърлиш колкото се може по-надалеч.
Шамън въздъхна и пое мехът.Дълга лепкава глътка се стече в гърлото му.Старецът вече напяваше нещо познато.
-Спи,Шамън,Спи!
Далеч от тук се пренеси!
И огън,
и земя,
и ти...
* * *
Първите слънчеви лъчи се стовариха върху главата му като цял товар камъни.Опита се да не мърда защото сякаш главата му беше куха и някои бе набутал вътре няколко мраморни топки.Които при всяко негово движение се подгонваха и удряха в черепа му а от това болеше.Като подърпа известно време ушите си болката като че ли премина и съвсем скоро изчезна.По-добре беше от първият път.Около него се надигаха стонове и хленч.Хлапетата скоро нямаше да се оправят.Когато се изправи на крака Шамън с изненада откри че Кин'кал вече е на крака.Като видя, че го гледа въпросително дебелака само сви рамене.
-Аз не страдам от махмурлук.
-Погрижи се тогава всеки да получи по къшеи хляб и парче сирене.Кана със студена вода ще облекчи болките в главата...Поне така си мисля.
Преплитайки крака към него се приближи Малго.
-От тук Нилгири изглеждат много малки.
Шамън се загледа в Сините планини.
-Не са се смалили,ние сме се отдалечили от тях.-изпреварвайки въпроса той продължи да говори.-Защо,не знам.Онзи старец е виновен. Първо той ме доведе при вас,после доведе вас при мен а сега ни прати тук.Предполагам че тук има нещо което трябва да намерим. Да пукна обаче ако знам какво.
Към тях се приближи Сал Даар понесъл в едната ръка бохча от която се подаваше парче хляб и в другата кана вода.
-Само преди час някои е минал от тук.
Шамън заряза парчето хляб дето го гризеше.Сал Даар беше един от младежите дето не ги биваше да въртят меча ама само как стреляха с лък. След добро обучение и дълги тренировки от тях щяха да излязат не лоши Лъкопевци.Освен това имаше и очи като на орел.Виждаше неща за които другите трябва да се взират минути наред.
-Следите минават точно през нашия...лагер.Когато сме се появили тук сме донесли и земята върху която сме стояли.Когато повдигнах чимовете следите все още се виждаха от долу.
-Колко човека са били?
-Не зная дали са били човеци но със сигурност е минал един кон. Отпечатъците са дълбоки и може да е имал и ездач но кои знае.
-Можем ли да го настигнем?-поинтересува се Шамън.
-Защо ще ни трябва да го правим?-изненада се Малго.
-Нали ти казах, че сме тук за да намерим нещо.Е не сме се оказали върху тези следи случайно нали?
-Качих се на един хълм.-възбудено заговори Сал Даар.-Следите се движат на зиг-заг и ако цепим по права линия можем да го настигнем.
-Добре тогава.Вземи десетина от най-добрите бойци с меч.Сал ти ще ни водиш.Ако имаш нужда от още някои взе ми го но да не са повече от двама.
-Мога и сам да ви водя.
-Тръгваме тогава щом си доям хляба.
Малго се затича към момчетата които все още се тълпяха край каруците за да си получат закуската.Сал Даар приклекна наблизо и се зае да натяга тетивата на лъка си.Шамън се загледа натам накъдето водеха следите.В Пограничната земя се срещаха много същества чиито копита бяха като конските.Голяма част от тях бяха свирепи зверове сътворени от боговете за да се сражават с машините.Но сега толкова много години след Последната Битка те бяха подивели и нападаха де когото сварят.Надяваше се тези следи да са конски в краен случаи можеха да са и на чокър.Но най-добре беше да са си конски.
Малката им групичка се движеше доста бързо.Младежите компенсираха липсата си на издръжливост с бързина.Шамън с задоволство забеляза че само за няколко урока се бяха научили да се движат като истински воини.Тичаха приведени с леко подвити крака така, че от далеч човек трудно можеше да ги види.Лявата им ръка бе извита назад за да придържа върха на закаченият за гърба им меч.Дясната стоеше свита близо до гърдите така че ако се наложи бързо да вземат оръжието.Лицата им изглеждаха намръщени защото полагаха много усилия за да държат устните си затворени и да дишат пред разширените си от напрежение носове.Сал Даар се отклони от групата и кривна в страни за да разгледа отново следите.Когато се върна с кимване потвърди положителният отговор на зададеният само с очи въпрос.Движеха се в правилната посока и с добра скорост. Които и да беше пред тях не бързаше а и често поспираше.Щяха да го настигнат всеки момент.Тъкмо преваляха един хълм когато Сал Даар които бе избързал напред им направи знак да спрат.Малго и Шамън се приближиха към него.
-Следите навлизат в онази горичка и не ги виждам да продължават нататък.Може да е спрял за да си почине а може и да е свърнал наляво или на дясно.За да разбера това ще трябва да навляза между дърветата.
-Върви и разбери тогава.Ако стане някоя беля викай няма начин да не те чуем.
Сал Даар се усмихна криво.Дори и да викаше с цяло гърло ако станеше нещо щеше да е мъртъв преди да са дошли.Повери лъкът си на Малго извади кинжала и предпазливо се запромъква напред.
Шамън едва беше разрешил на момчетата да се поотпуснат и ето, че Сал Даар се върна. Изглеждаше някак си настръхнал и превъзбуден.
-Само един е.-младежът дишаше учестено и накъсваше думите.
-Нещо тревожи ли те?-обезпокои се Шамън от вида му.
-Нищо особено няма в този човек.Само дето носи цяла камара инструменти.Може да е Гриот.
-Защо мислиш така?-поинтересува се Шамън.
-Не съм виждал Гриот.-призна си Сал Даар.-Не ги пускат често в Тен'ри.Но съм чувал да разправят че разказвали истории и пеели.
-Но никои не ги е чул да свирят защото не могат.Този човек не е Гриот.Какво правеше когато се приближи?
-Свиреше на един от инструментите.Музиката беше една такава...странна...не точно самата мелодия...абе не може да се опише.
-Заради нея ли си такъв наежен.
-Като я слушах ми стана едно такова нервно.Сякаш мускулите ми сами потръпваха.
-Нещо не е както трябва!-замисли се Шамън.-Отиваме да го видим.Вие се движеше на пет крачки след мен.
Малката група се спусна предпазливо то хълма и потъна в зеленият гъсталак.На саблетанцьорът не му беше необходимо Сал Даар да му показва пътя за да намери лагера на непознатия.Думкането от барабана му се чуваше чак тук.Шамън долавяше нещо познато в музиката.Тя дращеше по съзнанието му не успявайки да закачи по цялостен спомен.Колкото повече се приближаваше толкова по ясно се чуваше музиката. Косъмчетата по тялото му настръхнаха.Мускулите му се напрегнаха сякаш се канеше да скочи върху някого.Барабанът продължаваше да бумти в своят странен ритъм. Туп... Тум...Сякаш биеше сърце.Туп...Тум...Шамън се затича напред изоставяйки смаяните момчета. Туп...Тум...От носът му вече се стичаше ленива струйка кръв. Туп... Тум... Барабанът не спираше своят ритъм.Шамън скочи през последните храсти .Краката му вече не го държаха и той почти падна от другата им срана.Ръката му се протегна напред за да се види по ясно искрящият пръстен.
-СПРИ ВЕДНАГА!-изкрещя той през напиращата да рукне от гърлото му кръв.
Непознатият го изгледа не преставайки да налага с палките барабана. Явно нямаше никакво намерение да престане но когато видя саблетанцьоският пръстен палките сами се изнизаха от ръцете му.Сега когато мелодията не стягаше сърцето му Шамън бавно се надигна.Бавно и съсредоточено избърса кръвта стекла се от носът му.Толкова се беше смръщил, че веждите му едва успяваха да си поделят мястото на челото му.
-Сърцеритъмът е забранен!-почти извика той.-Нито един Солд'диер няма право да го свири!
Непознатият махна плетеният обръч от главата си и свали шарената кърпа която я покриваше. Сивите му очи безстрастно пронизваха Шамън.
-От сума ти години саблетанцьорите не са издигали никого в чин Майстор на Острието.-непознатият говореше с равен глас които не разкриваше никакви чувства.-Бях сигурен, че вече няма нито един достоен за пръстените от Каа'ри.Толкова ли непретенциозна е станала магията та се е оставила на всеки да я владее?
-Аз си заслужих пръстена!-изръмжа Шамън.-Но като те гледам ти си си заслужил изгонването от Гилдията на Солд'диерите.
-Какво знаеш ти...
-Разпознах те Урукуш.Само ти би се усмилил да свириш Сърцеритъма!
Урукуш се усмихна,не по скоро се озъби.
-Така е,но след като знаеш името ми нека и аз науча твоето!
-Викат ми Шамън...
-А...Шамън!Е не бях справедлив.Ти наистина си заслужил пръстена. Малцина са тези успели сами да победят някоя Машина.А това което си надвил е било една от Ремонтилниците.
Урукуш се поклони отдавайки почит на Шамън.
-Това пък от къде го научи?-не можеше да повярва той.
-Твоят подвиг прибави нови песъчинки към праха на Спомените.Гриотите вече разказват за теб,Принца дракон и Момичето-Рицар...
От храстите изскочи Малго.Лицето му беше почервеняло а от ушите му стичаха струйки кръв.
-Шамън,Раван падна и не диша като че ли и сърцето му не бие!
Саблетанцьора се затича след младежа,смътно усещаше че и Урукуш идва с тях.Раван лежеше на една малка полянка от носът му се беше проточила дълга струйка кръв която вече образуваше локвичка.Гърдите му наистина не се повдигаха.Дали беше мъртъв?
-От кога е така?
-Допреди миг беше добре после изведнъж падна.Аз веднага дотичах при теб.
-Видя ли какво може да направи сърцеритъма ти?-изръмжа Шамън.
-Ама те са хлапета,кръстияни при това.Не би трябвало сърцеритъма да им действа?
-Престани да се оправдаваш!Знаеш ли нещо с което да му помогнем?
Урукуш кимна с глава и коленичи до тялото.Измъкна ножът си и разряза куртката на момчето. Постави длани върху гърдите му и започна да барабани по тях все едно бяха барабан.Шамън не улавяше нищо странно нито в мелодията нито в ритъма.Ръцете на Урукуш се движеха все по бързо и по бързо.В един момент дясната му ръка се вдигна по високо и се стовари със свит юмрук точно там където е сърцето после още веднъж... Тялото на Раван се изви като дъга.Гърдите му се надигнаха и през устата му шумно навлезе въздух.Очите му се ококориха и той се закашля при опита си да поеме още въздух. Урукуш го обърна на една страна за да не задави от рукналата в гърлото му кръв.
-Мисля,че счупих няколко ребра но нали е жив...
-Да,след като го уби!-изръмжа му Шамън.-Накъде всъщност беше тръгнал преди да се натъкнем на теб?
-Не съм много сигурен...ами вие?
-Запътили сме се към Нилгири.
-Нещо сте сбъркали посоката.Нилгири са далеч от тук.
-Вчера не бяха.
-Да не сте попаднали на един смачкан старец с червена коса и без ръка?
-Да не си го виждал?
-Преди ден.Появи се изведнъж така да се каже направо ме изненада после ме почерпи с вино и...
-Много сладко и с аромат на акация?
-Значи и ти си го срещал.Предполагам че е трябвало да се срещнем но защо ли?
Двамата се загледаха в далечните планински върхове.Къде ли щяха да се окажат само след ден?Може би все още тук ако старецът не се появи отново.
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 24 Nov 2012, 20:58
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Огненото лице забълва върху му ругатни и проклятия.Пер'Дар инстинктивно се сви на кълбо.Това пред него бе само илюзия,дух без тяло но гневът му беше толкова голям, че като нищо някое от тях можеше да се материализира.А някои от споменатите неща бяха доста неприятни.Когато словесният ураган поутихна огненото лице сведе очи към човека.
-Посред нощ е!Тялото ми лежи без дихано в Залата на Пиршеството. Дано да решат, че съм прекалил с виното иначе...Аз може и да загубя тялото си но духът ми ще те тревожи вечно.Като се замисля ти толкова бързо ще се поболееш и умреш, че това вечно няма да е повече от месец. Дано да си струва усилието и похабеният Прах на Спомените.Не се намира лесно нали знаеш.Не можем да се юрнем из Пограничната земя и да избиваме Гриоти за да се сдобием с него.
-Простете ми Господарю но попаднах на обезпокоителен документ.
-Нима?-лицето се разтегли в не скрито любопитство.
-Наложи се да убия притежателя му.
-Е и?
-Беше един от Нощните рицари.В документа се казваше, че каквото и да извърши все едно е заповядано от самият Папии.
-Ти имаш същият документ!
-Този беше подписан!
-Аха.
-Да убия ли Еин'Ндар?
-Защо?Не той е заплахата.Каквото и да има да става то ще е тук в Тен'ри.Еин'Ндар е добър офицер,предан инквизитор и ревностен Кръстиянин.Неправи нищо което да го настрои против нас.Ако обаче открие някои от късовете на Кълбото на Съгласието...Няма да позволим да премине на страната на Боголюбците нали?
-Да,господарю разбрах ви добре.-Пер'Дар направи движение с ръка все едно мушка с нож.
-Как върви търсенето на Отречените?
-Не върви Господарю.Нощните рицари настояват да използваме кимичтини.
-Не!
-Бу Ман'ри е голяма не можем да я претърсим сами.
-Използвайте Огледалото!
-Не мисля, че някои ще се съгласи...Това е опасна магия.Не се знае какво може да прекрачи отвъд огледалото...
-Нима оспорваш заповедите ми?!...Не!...Това е добре.Не ме интересува дали ти сам ще надзърнеш или ще накараш някои друг но искам още преди битката с Ун'касците да си научил нещо.
-Но това е утре...
-Не ми губи времето.Усещам, че се канят да преместят тялото ми.Трябва да се върна иначе няма да мога да го открия.Не ме разочаровай..
Огненото лице се огъна,припламна и изчезна.Последните искрици Прах на Спомените тлееха върху камъка.Пер'Дар се усети, че трепери.На изток небето бе започнало да изсветлява. Нямаше много време.Припряно но все пак предпазливо се отправи към лагера. В Пограничната земя силата, ловкостта и умението бяха предпоставки за оцеляването но те не струваха нищо без предпазливостта.Пер'Дар огледа откритото пространство което трябваше да прекоси.Тези тъмни силуети не приличаха много на скали. Затаи дъх и зачака.Един от тях се раздвижи.Очертаха се очи, остри зъби и муцуна. Това бяха вълци.Сега когато знаеше какво да търси Пер'дар откри още три вълка.Но не всички силуети на поляната бяха техни.Поляната бе осеяна с трупове.Човекът се изправи измъкна мечът си и пристъпи напред.Вълците се сбраха на малка групичка. Зъбеха се и ръмжаха срещу него но когато ги наближи подвиха опашки и побягнаха. Пер'Дар старателно огледа телата.Дълги плащове,меки ботуши, шалове омотани около лицата. Кимичтини! Усети се че потрепва.Седем мъртви кимичтини.Що за сила бе вилняла тук? Опипа вратовете на всичките но не откри кръстчета.Които и да беше ги убил не го интересуваше, че душите им не са били освободени.Последното тяло го озадачи.То бе в най-отдалеченият край на поляната.Тук вече някои се бе постарал да успокои духът. Главата бе отрязана, а сърцето прободено.Методът бе използван от Нан'Као но не те бяха убийците.Тук бяха използвани само кимичтински оръжия, воините-шпиони се бяха избили сами.Защо?Пер'Дар вдигна главата,очите и бяха широко отворени и като, че ли го гледаха. Когато ти се налага да разпознаваш другарите си по детайлите на броните. Единственият начин да се предпазиш от това в редиците ти да се промъкне предател с чужда броня,е да се научиш да разпознаваш останалите само по очите. Инквизиторът ги позна.Това беше кимичтинът нает от Еин'Ндар.Зловеща усмивка на задоволство изкриви устните на Пер'дар.Нямаше как да накара някои от поддръжниците на Еин'Ндар да претърси чрез Огледалото Пограничната земя за Отречените.Защото така те щяха да научат за съществуването им,а никои,никои освен Пинкърите и Нощните рицари не трябваше да знае че кръстияни са захвърлили кръста за да се молят на боговете.Но имаше начин как да премахне самият Еин'Ндар.Щеше да замени вече мъртвият му кимичтин със свои.И когато битката с Ун'Касците приключеше щеше да покаже на Еин'Ндар заповедите си който го поставяха под негово командване.Ако се възпротивеше подмененият кимичтин щеше да го убие...
* * *
Цвилене на не доволни коне,ругатни и проклятия изречени на висок глас от оръженосците. Звън на точещи се остриета и кънтеж на постегнати брони.Суетнята в лагера достигаше до него като някакво далечно ехо все едно не се намираше в палатка а зад дебели каменни зидове на замък.Гра'таар нервно обърса едрите капки пот по челото си.Нямаше какво да се лъжем беше уплашен.Беше направо паникьосан.Да си инквизитор от четвъртия кръг си имаше предимства,когато нещо се объркаше обикновено го отнасяше прекият ти началник.Но от друга страна за да се оплеска нещо първо трябва да сгрешиш а грешките се падаха на такива като него. Треперещите му ръце се опитах да поставиха огледалото във ведрото с вода.Без да иска го удари в ръба и то изкънтя като камбана.В далечният ъгъл на палатката,там където бе входа се чу нервното помръдване на крака които се канят да побягнат.Вдигна очи и видя не по малко уплашеният от него Тан'тра.Той стоеше възможно най-далеч за да не попада отражението му в огледалото.Можеше и да има късмет,неговата задача бе само да занесе думите които ще излязат от устата на Гра'Таар.Отново поднесе огледалото към ведрото и този път успя да го потопи почти до дъното.Засега нямаше нищо страшно защото бе затворил очи но отвореше ли ги...Едва бе съзрял сребристият отблясък на водата и огледалото натежа.Толкова силно го дръпна надолу че падна на колене.Трябваше да удържи огледалото далеч от дъното и най вече да не му позволява да се счупи.Най-вече това защото тогава демони които дебнеха от другата страна щяха да изскочат навън.Гра'Таар ужасен се взираше в собственото си отражение.Едри капки пот се стекоха по бузите му и закараха във водата.Гладката повърхност се набразди от малки вълнички и изкриви изображението.Сега инквизиторът се взираше не в собственото си лице а в някакъв пейзаж.Бързо настрои мислите си на определена вълна.Нямаше време да оглежда всичко каквото му покаже огледалото, демоните дебнеха.Скоро щяха да го усетят.Ако се задържеше прекалено дълго щяха и да го открият и тогава...Изображенията се сменяха с шеметна бързина. Планини. Пустини. Градове. Гори. Езера. Равнини. Един от пейзажите се задържа по дълго.Уголеми се и нарасна. Вече можеше да различи отделните хълмове и дървета.Там имаше и някакви хора. Образът се увеличи още веднъж.Отречените.Това бяха те.Гар'Таар обаче се съсредоточи върху пейзажът в далечината.Треперещите му устни започнаха да го описват с трескава бързина.Тан'тра слушаше напрегнато запомняйки всяко заекване и запъване.Когато гласът му заглъхна до ушите му достигна отдалечаващият се стържещ звук на бягащите крака на другарят му.Беше се свършило...почти.Бавно започна да тегли огледалото.Уж бе потопено във ведро с вода а сякаш го вадеше от дълбините на морето. Бавно,полека,сребристото парче метал се издигаше към повърхността.Гар'Таар започна да придобива увереност.Още само един пръст вода и щеше да извади огледалото.Очите му за миг се отклониха от ведрото.Нещо бе прошумоляло в тъмните ъгли на палатката.Не там нямаше нищо, просто вятърът развяваше чергилото на входа.С ъгълчето на очите си мерна нещо черно във водата.Преди дори да успее да извърне очи огромна ръка изскочи от водата и го сграбчи за косите.Дръпна го рязко надолу и главата му потъна във ведрото.Инквизитора се задърпа.Върховете на ботушите му задълбаха дълбоки бразди в твърдата земя.Ръката го дърпаше все по надолу и по надолу.Силата и бе толкова голяма че почти бе успяла да напъха и раменете му във ведрото.Стоманените обръчи на съда не издържаха и той се пръсна на парчета.Между разтрошените дъски се изтърколи непокътнатото огледало.Тялото на инквизитора потрепна конвулсивно за последно и се отпусна...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 19 Jan 2013, 20:11
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



Войниците бяха струпани в Теснината.За разлика от първият път когато ги бе видял сега те бяха облечени в обичайните брони от стоманени плочки застъпващи се като люспите на риба.Стеидж бе разбрал че тук са само една трета от цялата армия.Предимно ветерани свикнали да се бият на открито.Те трябваше да поемат основната част от удара на кръстияните.Останалите две трети се спотайваха из горичката от нискостеблени дървета израснала от двете стени на прохода.Тях Стеидж не можеше да види,защото носеха онези страни дрехи които ги правеха почти невидими в гората.Единственият човек които познаваше тук бе Морин.Старият солд'диер стоеше спокойно до него като от време на време потупваше с пръст по опънатата кожа на барабана си.Плътно до тях стояха десетина войници помъкнали тежки щитове и дълги копия.Ларк Сел му бе обяснил че това е неговата защита в случаи че кръстияните разберяха кои е.Войниците от първите редици се раздвижиха.Стеидж се надигна на пръсти за да надникне над главите им.Към тях се приближаваше самотен конник.
Конят изнервено пръхтеше.Бавно и предпазливо се придвижваше напред вдигайки високо крака. Боголюбците бяха разпръснали всевъзможни капани. Инквизитора съсредоточено се оглеждаше с надеждата да открие пролука в тях.Конят ме бавно се придвижваше напред със страни подскоци не вървеж а живо танцуване.Най-накрая успя да преодолее и последното препятствие и животното продължи напред с нормален ход.Инквизитора впери поглед напред.Вече ясно се виждаха редиците на Ун'касците. Изглеждаха много по малко отколкото му бяха казали.Явно останалите се спотайваха по склоновете на прохода. Еин'Ндар смушка коня и той ускори крачка. Когато започна на различава отделните фигури от общата маса вдигна празната си десница и обърна длан към тях.Жест които бе виждал да използват разбойниците за да покажат добрите си намерения.Същевременно съсредоточено оглеждаше всички с надеждата да открие сред това множество така наречения им крал.Ако успееше от тук лесно можеше да го порази със жилото.Тогава битката можеше да приключи преди да е започнала.Но,не,нямаше начин да разпознае Ларк Сел.Всички войници бяха облечени еднакво и никои не носеше какъвто и да е символ за да засвидетелства властта си.Към него се приближи един боголюбец.Еин'Ндар извади дървено кръстче овесено на кожен ремък и му го подаде.Ун'касецът го пое с две ръце. Гледа го съсредоточено известно време после сви длани.Дървото се разтроши. После се обърна към тълпата и вдигна високо ръце.На земята западаха парчетата от счупеният кръст.Войниците възторжено завикаха и заразмахваха оръжия.Нямаше нужда от думи.Бе им предложил да се отрекат от боговете и да приемът дървото богоубиец.Те бяха му отказали.Еин'Ндар обърна конят си и го подкара в галоп.Жребецът бе запомнил отлично пътя по които бе дошъл и преодоля всички капани. Когато се отдалечи достатъчно инквизитора извади бойната си свирка и пронизително я наду три пъти. Призрачният легион се появи изведнъж преваляики билото на хълма.Нямаше тракане на снаряжение нито възторжени подвиквания.Движеха се абсолютно безшумно. Преминавайки покрай него Еин'Ндар им посочваше част от капаните които трябва да обезвредят.Една част от тях се зае да прерязват опънати сред тревата въжета и да събират разпръснатите остриета за да отворят път за кавалерията.Другите продължиха да се носят устремно напред.От време навреме някои падаше и повече не ставаше. Идващите зад него не забавяха крачка.Стъпваха върху тялото знаейки че там е единственото място където е безопасно сред множеството капани.Инквизиторите се бяха подредили върху билото възседнали конете си.Броните покриваха и човеци и коне придавайки им зловещ вид,вид напомнящ за Машините.Еин'Ндар се убеди че войниците са разчистили част от капаните.Вдигна високо щита си и извика изписаните върху него доми.
-Справедливост всекиму,милост никому!
Останалите инквизитори подеха вика,но ехото остави само последните думи.
-...милост никому!...никому!
Инквизиторите наведоха жила и се приготвиха да атакуват.Въздухът за свистя.Два каменни къса прелетяха над главата на Еин'Ндар и се врязаха в надвисналите скали. Малки и големи канари се откъснаха и с див грохот се понесоха надолу по склона. Лавината се вряза в редиците на инквизиторите погребвайки и хора и коне.Когато надигналата се пушилка се слегна Еин'Ндар си отдъхна загиналите бяха много по малко от колкото предполагаше.Сигурно имаше поне стотина мъртви и двеста ранени но това беше нищо.Под негово командване се намираха три хиляди инквизитори.Еин'Ндар погледна към бойното поле,там където призрачният легион напредваше към редиците на Ун'касците.Погледа му се отмести по навътре в прохода където той се разширяваше и земята се издигаше в малък хълм.Върху него се суетяха войници около някакви устройства. Инквизитора извади далекогледа си.Балисти,знаеше че ги имат но досега не беше се сетил за какво им са.Боголюбците бяха изобретателни.Ако продължаха да обстрелват сипея скоро камъните щяха да препречат целият проход.После със седмици а може би и месеци ще им се наложи да разчистват камъни.Зад гърба на Еин'Ндар се струпа малък отряд инквизитори измъкнали се от каменната лавина.Той се обърна и посочи някого наслуки.
-Върви и пришпори легиона.Да атакува и резервната част.Да натиснат Ун'касците.Искам да превземат онзи хълм.Кажи им че ако трябва ще ги оставя сами да се бият но няма да преведа повече инквизитори през теснината докато боголюбците я обстрелват!
Инквизиторът на свои ред започна да раздава заповеди на по нисшите си другари.Дузина бронирани конници се пръснаха в различни посоки за да приведат в действие заповедите на Еин'Ндар.Още два камъка се забиха в сипея вдигайки този път повече пушилка отколкото събаряйки камъни. Инквизиторът се извърна към теснината и се провикна.
-Минавайте сега!
Останалата част от призрачният легион които досега бе стояла в резерв се завтече да мине теснината.Падналите камари камъни ги забавяха.Въздухът отново се изпълни със свистенето на летящите камъни. Този път беше по остро и като че ли от повече неща. Камъни големи колкото юмрук се изсипаха върху войниците.Стоящият до Еин'Ндар инквизитор падна с размазан гръден кош.Камъните продължаваха да падат. Той вдигна щитът си и се наведе за да се прикрие под него.Удари го един после втори камък.Третият го събори от седлото.Еин'Ндар се изправи и се покачи върху коня.Други също бяха паднали някои се качваха вече по седлата но други не.Набързо преброи инквизиторите. Двеста,може би двеста и петдесет.Беше повел през теснината петстотин. Хълмът трябваше да падне.Легионът нападаше с всички сили но Ун'Касците удържаха.
-Строите се за атака!-викна той на инквизиторите.
Последва кратка суматоха докато ездачите подредят изнервените животни.
-Насочете жилата!...Напред!
Инквизиторите пришпориха животните си.Конете в началото напредваха предпазливо но скоро добиха увереност и се понесоха с всички сили напред.Инквизиторите придобиха устрем които можеше да помести и стена.Призрачният легион се отмести за да им нареви път.Една част от инквизиторите свърнаха на дясно за да ударят боголюбците отстрани. Приближиха се досами горичката и дори навлязоха в нея.Еин'Ндар късно усети опасността.Надигналият се в гърлото му вик вече нямаше кого да предупреди. Гората се раздвижи и погълна инквизиторите.От нея изскочиха само двадесетина уплашени и без ездачи коне.В бъркотията кръстияните бяха забравили че Ун'касците се славеха със своите Невидими батальони. Войни способни да се прикрият дори в пустиня така че никои да не ги види.Затова значи боголюбците му се бяха сторили по малко.Еин'Ндар се наведе над шията на коня и наведе жилото.Наближаваха първите редици.
-Сега!-извика тои и натисна пластинката върху дръжката на копието.
Далекобоиността на жилата не беше голяма,четири пет метра но пък пробивната им сила бе огромна.Макар и прикрити зад масивни щитове боголюбците бяха поразени.В движение инквизиторите извъртяха жилата с неподвижният край напред.Врязаха се в редиците на Ун'касците.Те не искаха да разкъсат боиният си ред затова започнаха да отстъпват...
Редицата се гънеше под удърите на инквизиторите.Наместа бе започнала дори да се разкъсва.Стеидж стоеше с зяпнала уста и шастисън се оглеждаше на всички посоки. Морин го хвана за ръката и го задърпа назад.Момчето провлачи крак все още не осъзнаващо какво става.Десете войници го обградиха плътно и вдигнаха щитове за да го предпазят от падащите стрели. Инквизиторите бяха навлезли навътре в редовете на Ун'касците почти разделяики ги на две.Морин разтърси момчето и дори му изкрещя направо в ухто зада привлече вниманието му.
-Каквото и да си намислил даваи го сега.Преминат ли инквизиторите с нас е свършено.
Стеидж го изгледа глупаво.Миг по късно се сети че старият солд'диер иска от него да надуе рогът.
-Свири сигналът за атака на саблетанцьорите или каквото там използват.-каза момчето докато вадеше раковината от кутията.
Морин подметна палките за да прецени тежестта им и заблъска по барабана. Див и странен ритъм които кара космите по тялото ти да настръхват и мусколите ти да потрепват.Стеидж се заслуша в него. Затвори очи и долепи раковината до устните си.Звукът беше тих и Морин си помисли че едва ли някои друг освен десетте войници дето ги пазеха го чу.Но после усети че мелодията е вплетена в тътена на барабана му.Колкото по силно го биеше толкова по силна беше музиката и по далече се носеше.Въздухът започна да трепти като следобедна юлска мараня.Заизвива се и започна да изрязва неясни фигури...
Пер'Дар бе загубил копието си в нечии гърди и сега сечеше яростно с огромният си меч. По щитът му блъскаха остриета от пики и мечове в опит ако не да го пронижат то поне да го съборят от коня.Животното пръхеше презрително и при всеки удобен случаи мачкаше с копитата си боголюбците. Зрението му започна да се замъглява.Може би капки пот се стичаха в очите му но нямаше как да ги избърше.Леко завъртя глава за да проследи някакво движение почти зад гърба си.От някакъв полу изтръгнат и изпотъпкан храст изскочи човек.Гол до кръста и с бръсната глава.Вниманието на инквизитора не бе привлечено точно от човека а от ръцете му.Те сияеха в зелено.Човекът се хвърли към минаващият покрай него инквизитор и с един удър на сабята си го свали от седлото. Ченето на Пер'Дар увисна от изненада,сякаш от земята изникваха още гологлави голи до кръста мъже и ръцете на всички им сияеха в зелено или жълто. Едно подозрение се промъкна в главата му но той не поиска да го пусне до съзнанието си.Тогава вятъра довя барабанният ритъм.Тих и натрапчив той заблъска по ушите му.Пер'Дар изгуби контрол над мислите си и те се понесоха в ужасяваща посока.Сред Ун'касците имаше Разбойници. Потърси с поглед Еин'Ндар които продължаваше да напредва в редиците на врага сякаш не забелязвайки как покрай него инквизиторите са поваляни от голи до кръста мъже. Пер'Дар накара коня си да направи няколко крачки назад. Ужасът обвиваше съзнанието му като буба във пашкул от които не се излюпи пеперуда а паника.
-РАЗБОЙНИЦИ!...РАЗБОЙНИЦИ!...-викът му надвика шумът от битката.
Инквизиторите започнаха да се събират на плътни групички и да се изтеглят от бойното поле.Разбойниците бяха опасни противници.С времето кръстияните си бяха разработили тактика за да се борят с тях.Но попаднеш ли на разбойници влезли в ритъм единствената тактика предлагаща някакъм успех бе събирането в плътна група и отстъплението. Разбойниците никога не преследваха. Не и толкова далеч където нямаше да чуват ритъма на барабаните. Викът на Пер'Дар стигна и до Призрачният легион.Войниците започнаха да се оглежда и чак сега забелязаха страните фигури които се щураха по бойното поле и убиваха инквизитори. Легионът се люшна обезпокоен. Пръсна се на групи и започна да се оттегля към теснината.
Еин'Ндар чуваше глъчката около себе си но не и обръщаше внимание. Беше опитен боец за да се остави някакви си шумове да го разконцентрират. Повечето от инквизиторите му бяха загубили копията си в атаката и сега не бяха особено полезни поне от негова гледна точка. Той стоеше изправен на стремената и въртеше копието си с две ръце. Удряше с невероятна точност наляво и надясно,напред и назад.Всеки удар поваляше по някои боголюбец. Почти беше разкъсал редиците на врага когато паниката го засмука назад. Това не беше неговата паника и отначало той седна озадачен на седлото полагайки копието в скута си. Инквизиторите които бе повел в атака бяха опитни мъже и макар да отстъпваха,не обърнаха коне и не ги поведоха в галоп излагайки гърбовете си на вражеските стрели.Конете им бавно,стъпка по стъпка се изнасяха заднешком.Едва сега Еин'Ндар видя голите до кръста мъже.Един от тях се нахвърли отгоре му.Скочи от земята като див звяр,така както пума би скочила към жертвата си.Инквизитора завъртя копието си. Острието премина през човека и той... изчезна. Еин'Ндар премигна неразбиращо. Извърна се към друг гологлав мъж и го перна този път с дръжката на копието и той отново изчезна.До слухът му достигна музика. Тиха и далечна.Мамка му!Тръбачът,бе забравил за него.Мамка му...мамка му!Половината от инквизиторите и почти целият легион вече не просто отстъпваха а панически бягаха.Дори и да искаше нищо не можеше да направи.Подкара конят си към теснината,Ун'касците дори и не направиха опит да ги преследват.Еин'Ндар се добра до билото на теснината изчака и последният войник да го премине и тогава вдигна юмрук към боголюбците и заканително го размаха...
Стеидж бе забравил за всичко наоколо.Музиката не извираше от инструмента а изскачаше направо от съзнанието му.Сетивата му бяха притъпени и затова не разбра че нещо не е наред.Едва когато се удари в земята и в ноздрите му нахлу мириса на влажна трева и рохка пръст разбра че е паднал.Съзнанието му продължаваше да е замъглено но вече не в плен на музиката.До ушите му достигнаха разтревожени викове, звук от бързо движещи се тела.Успя някак си да фокусира погледа си и съзря три чифта ботуши от мека кожа.Някои се наведе и го вдигна с такава с лекота все едно бе навито одеало а не човек.Метнаха го на рамо и го понесоха не знайно накъде.Съзнанието му изтъня като прощален слънчев лъч по залез и загасна...
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 15 Feb 2013, 22:51
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



***
Вятърът стенеше и плачеше.Виеше от болка и ужас.В рохкият сняг оставаха следи от вълчи лапи.Сироко-Вятърът на войната се влачеше по корем наранен и унизен.Тъмният човек го погали по гърба и разсеяно го почеса зад ухото.
-МОМЧЕТО ТИ УСТОЯ!ЩО ЗА ПРЕДВЕСНИК НА ВОИНАТА СИ ЩОМ НЕ МОЖА ДА УПЛАШИШ ЕДНО МАЛКОР МОМЧЕ?
Вълкът от въздушни вихри се зазъби и изджавка.
-СИЛА НЯКАКВА КАЗВАШ?ЗНАМ ЧЕ Я ИМА ВЪПРОСА Е КАКВА Е.КАМЪК ОТ КЪЛБОТО НА СЪГЛАСИЕТО?СЛЕДИ ОТ БОЖИЯТА КРЪВ?НЯКОЕ ОТ НЕЩАТА ДОСТИГАЩИ ДО НАС ОТ ПРЕДЕЛНИЯТ РИФ?ТРЯБВА ДА ЗНАМ КАКВО Е!МОМЧЕТО МОЖЕ ДА НЕ МИ Е ВРАГ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ СЪЮЗНИК ЗАЩО ДА ГО ЗАТРИВАМ ТОГАВА?
-Боголюбците са ни врагове господарю!-обади се един от Баламите.
-АЗ СЪМ БОГ!-напомни му Тъмният човек.-ЩОМ КИМИЧТИНИТЕ НЕ ЗНАЯТ НИЩО ЗА СИЛАТА НА ТРЪБАЧА МОЖЕ БИ КРЪСТИЯНИТЕ ЗНАЯТ ЩОМ СА РЕШИЛИ ДА ГО УНИЩОЖАТ.
-Доколкото ни е известно господарю кампанията срещу Ун'каси е подета за да се отклони вниманието на хората от някакъв вътрешен проблем.Колкото и да се опитвахме не можахме да разберем какъв е той освен че е свързан със самите инквизитори но дори и това не е точно.
-ЩОМ И ВИЕ НИЩО НЕМОЖАХТЕ ДА НАУЧИТЕ МОЖЕБИ НОЩНИТЕ РИЦАРИ ЩЕ НИ КАЖАТ.НЯКОЛКО ОТ ТЯХ СЕ НАВЪРТАХА ИЗ ЛАГЕРА НА ЕИН'НДАР.
-Искаш ли да отвлечем неколцина?
-НЕ!ЩЕ ОТИДЕМ В ТЕН'РИ.ЗАЩО ДА РАЗПИТВАМЕ СЛУГИТЕ КОГАТО МОЖЕМ ДА ПРИТИСНЕМ САМИЯТ ИМ ГОСПОДАР.
-Носят се слухове че Папии е пил от Кръвта на Боговете може да е опасно господарю.
-О,ДА,ПИЛ Е ОТ КРЪВТА НА БОГОВЕТЕ НО ДОКАТО ТОЙ СЕ ПРЕСТРАШИ ДА
ОПИТА САМО ГЛЪТКА АЗ ПРЕСУШИХ ЦЯЛАТА ЧАША.НЯКОИ ДОРИ И КАПКА НЕ СЕ ОСМЕЛИХА ДА ОПИТАТ А КОГАТО АЗ НАРУШИХ СПОРАЗУМЕНИЕТО И Я ИЗПИХ ЦЯЛАТА ВМЕСТО САМО ГЛЪТКА ТЕ СЕ РАЗЯРИХА.КОГОТО НЕ ПОГУБИХ ТОГАВА ЗАПОЧНА ДА МЕ МРАЗИ НО И ДА СЕ СТРАХУВА ОТ МЕН.ПАПИИ БИ СЕ ОПИТАЛ ДА МЕ УБИЕ НО НАДАЛИ ЩЕ УСПЕЕ АКО ГО ИЗНЕНАДАМЕ.
-Но как ще стане това господарю?Тен'Ри е отвъд Бу Ман'ри.Ще ни трябват седмици да я прекосим няма начин да не ни забележат.
-ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ ПРЕДИ ЛУНАТА ДА Е ИЗГРЯЛА ДОРИ.СИРОКО!
Вятърът на войната се уплътни и отново прие образа на вълк.Тъмният човек го възседна.Баламите стояха ококорени и не смеещи да помръднат.
-ХАИДЕ ИДВАИТЕ.НЯМА ДА ВИ ЧАКАМ ДА ПРЕКОСЯВАТЕ ПУСТИНЯТА ПЕША!
Баламите неуверено и предпазливо се наместиха върху призрачният гръб на Вятъра на войната.Тъмният човек го потупа по врата и Сироко се затича напред.Стигна до скалният ръб и скочи.Ноктестите му лапи задраскаха по облаците докато намери опора и продължи напред скачайки от облак на облак.Баламите се извърнаха назад където черните зъбери на Нилгири вече чезнеха зад хоризонта.Отпред се задаваха белите зъбери на Сас По По-Стражевите върхове.Само едно мигване на окото и вече бяха толкова близо, че можеха да различат светлинката на огъня горящ в Прохода на Укуш Гири.Още един скок и под тях прелетя за миг стълбата водеща към прохода,портата и самата крепостна стена.На Баламите им се строи, че съзират на пустата крепостна стена самотен силует,стражевият огън го огряваше и той хвърляше седем сенки.Това беше мистериозният страж на прохода когото всички наричаха Вечният.Носеха се слухове, че това е един от седемте лариндани защитавали прохода срещу армията на Мрачното момче син на Тъмният човек.Като се вземе в предвид, че когато отвориха портата намериха само седем гроба на мъртвите защитници този мистериозен страж наистина оправдаваше името си - Вечният.Тъмният човек видя какво привлича вниманието на Баламите му.
-НЯКОИ ДЕН ЩЕ СЕ ЗАНИМАЕМ И С ТОЗИ ТЪИ НАРЕЧЕН ВЕЧЕН.МРАЧНОТО
МОМЧЕ ТВЪРДИ, ЧЕ ЕДИН И СЪЩИ ЧОВЕК Е БРАНИЛ ПОРТАТА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СЕДЕМ ДНИ И ВСЯКА ВЕЧЕР СА ГО УБИВАЛИ А НА СУТРИНТА ТОИ ОТНОВО БИЛ ЖИВ.
-Може просто да са били седем различни души в една и съща броня.-предположи Балам Зура.
-МОЖЕ НО ТОГАВА КОИ Е ТОЗИ ТАМ?ЗАЩО ОТ ТОГАВА НИТО ЕДИН ВРАГ НА
КРЪСТИЯНИТЕ НЕ МОЖЕ ДА ПРЕМИНЕ ПРЕЗ ПРОХОДА?
Баламите се смълчаха докато Сироко правеше последният си скок. Лапите му застъргаха по каменистата повърхност на планината докато намерят здрава опора за краката си.Четиримата му пътници слязоха от гърба му и се загледаха надолу.Там сред мазната чернота на залива проблясваха светлинките на Тен'Ри.Градът наистина оправдаваше името си Сто реки.От планинските склонове които го заобикаляха от всички страни се спускаха реки и ручеичета които се вливаха в морският залив.Дори и тук сред краката на четиримата се виеше пенливо поточе което чезнеше в морето плискащо се край десетките островчета свързани с мостове...
***
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 24 Feb 2013, 19:15
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Малкият лагер бе изпълнен с движещи се тела.Младежите старателно се упражняваха с дървени тояги наместо мечове под зорките погледи на Кин Кал и Шамън. Саблетанцьорът не можеше да повярва но момчетата напредваха невероятно бързо в умението да Танцуват Острието.От мести поглед към близкият хълм където тези които бяха решили да станат Лъкопевци се опитваха да задържат поне две стрели във въздуха преди да достигнат целта.Беше оставил Сал Даар да ги води.Момчето бе много способно в осем от десет случая успяваше да удържи във въздуха поне четири стрели а при всеки опит по три.Долу край каруците три от момчетата дето бащите им били ковачи се потяха край жаравата опитвайки се да изковат истински саблетанцьорски остриета за стрели.Зад гърба си дочу провлечен конски тропот.Когато се извърна видя да се задава Урукуш.От тук не можеше да види лицето му но дори и по начина по които седеше върху седлото се разбираше че е адски нервиран.Остави Кин Кал да надзирава хлапетата и отиде да посрещне солд'диера.
-Когато потегли сутринта останах с впечатлението, че нямаш никакво намерение да се връщаш.
-Все още нямам намерение да се връщам!Но като превалих онзи хълм падна подкова на коня.Докато се усетя паднаха и останалите три.Не ми се щеше да се лиша от коня. Добро животно е.Реших да се върна за да го подковат наново.После пак потеглям.
-Съмнявам се, че ще успееш.
-Аз пък ще опитам пак.Не мога да остана.Не мога да възприема тези момчета.Те са си кръстияни каквото и да говорят.Бащите им са кръстияни,дядовците че и прадядовците им също.Не може изведнъж да са обърнали взор към боговете и те да са им откликнали.
Шамън седеше пред него гледайки го с онзи поглед в които красноречиво се долавяше че не му вярва.
-Аз си вярвам в боговете.Баща ми и дядо ми, че и пра дядо ми са вярвали в богове.Дори се говори, че някои от прадедите ми е участвал в защитата на Бранник.Защо боговете не проговориха на мен?Защо не изпълниха поне една моя малка молба а са се заели да помагат на тези кръстияни.
-Защото нямаш нужда да ти говорят.Та нали вярваш в боговете!Те- Шамън посочи момчетата -Те никога не са вярвали в богове.Но ето че боговете сам проговорили и са успели да ги убедят да поверят съдбата си в техни ръце.На тях трябва да им говорят боговете за да не загубят вярата си която още не е укрепнала.
-Говориш също като останалите Майстори на Острието.Сигурно е заразно и се предава с пръстените.-Урукуш продължи да си мърмори и задърпа коня към ковачите.
Едва що бе застанал пред импровизираните огница и жаравата в тях загасна.Момчетата се опитаха да я раздухат но въглените си останаха черни и студени.Урукуш се тръшна на земята.Сграбчи с две ръце плетеният обръч който прикрепеше шарената кърпа върху главата му и усърдно започна да мърмори.Застаналите наблизо можеха да доловят няколко нецензурни думи и една тумба имена на богове вплетени по доста интересен начин.Накрая гневът му премина в яд които изля скъсвайки плетеният обръч.Докато озадачен гледаше в шепите си двете парчета преплетени метални нишки над него падна сянка.Вдигна очи и видя масивното тяло на Кин Кал които му подаваше чаша вино.
-Каквото и да те мъчи казват че виното го изтрива.Пий и всичко ще отмине.
Урукуш грабва чашата и за един миг и видя дъното.
-За какво са те изгонили от Гилдията на Солд'диерите?-попита Кин Кал докато се настаняваше на земята.
-Кой ти е казал че са ме изгонили?
-Шамън спомена нещо...
-Той само слухове е чувал,като всички.Беше отдавна,едва бях завършил обучението си.Тръгнах като всички да обикалям Пограничната земя и да свиря по различни празненства и панаири и да чакам съдбата да ме събере със Саблетанцьори за да образуваме Трупа.Само след месец ме намериха десетина Саблетанцьори и ме уговориха да им бъда солд'диер Казаха че били пратени от Майсторите на острието да убият наместника на Пирк Таун защото трупал в подземията си части от машини с намерение да ги поправя.Не видях нищо нередно в това.Те не говореха много с мен. Казваха, че моята задача е само да свиря достатъчно добре за да влязат в ритъм останалото е тяхна работа.С мен може и да не говореха ама много приказваха помежду си а аз умеех да слушам.Когато стигнахме в Пирк Таун вече знаех, че единственото нещо което наместника е натрупал в подземията си е злато.Никои не им беше нареждал да го убиват.Те просто бяха решили че няма нищо лошо в това да убият един кръстиянин и да му приберат богатството.В началото и аз не виждах нищо лошо. Вечерта преди да дадем представление пред наместника седях сам в кръчмата и опитвах вината по ред на номерата когато при мен седна едноок старец с нахлупена ниско широкопола шапка.Дали сме говорили,не помня.Не зная дали въобще и е съществувал този старец.Зная само, че го погледнах в лицето а той леко повдигна превръзката и...Събудих се на сутринта с адско главоболие.За едно бях сигурен главоболието е от виното но от къде се взеха другите неща не знам.Имах спомени които явно не бяха мои.Знаех, че трябва да спра Саблетанцьорите и да не им позволявам да убият наместника.Защо ли?Защото някак си бях разбрал, че по този начин те ще разрушат и без това крехкото равновесие което тогава цареше между кръстияните и боголюбците.Но как можех аз да спра десет саблетанцьори?
Урукуш подаде празната си чаша на Кин Кал за да я напълни.Докато чакаше разгледа насъбралите се момчета.Те бяха впили в него огромните си учи и изпиваха всяка негова дума.Урукуш гаврътна чашата.
-Единственият начин беше да ги убия.Въпросът беше как?Тогава в главата ми се роди Сърцеритъма. Вечерта ни въведоха в залата на наместника.Аз засвирих, саблетанцьорите влязоха в ритъм и затанцуваха. Сабите им описваха сребристи кръгове с такава бързина, че в един миг те изглеждаха така все едно стоят във въздуха стъпили върху сребриста мрежа изтъкана от мълниеносните движения на оръжията им.С всеки изминал миг те се приближаваха все по близо до наместника ... тогава аз промених мелодията и засвирих Сърцеритъма.Първите паднаха преди да са разбрали какво става.Другите се усетиха но нищо не можеха да направят. Водачът им умря опитвайки се да достигне наместника.Стражата ме повали с тежки удари на земята и ме замъкнаха в подземието.Когато се свестих вътре бяха трима души в розови раса.Пинкъри.Въобще не се интересуваха от това кой се е опитал да убие наместника и защо.Не ги беше и грижа, че аз съм го спасил.Интересуваше ги само едно нещо...Сърцеритъма.Искаха да им го дам.
-Не може да си им устоял!Трябва да си го дал!-промърмори Кин Кал.
-Много работи дадох на Пинкърите.-Урукуш вдигна двете си ръце едва сега всички видяха, че той има само по три пръста на ръцете.-Но Сърцеритъма не!Мнозина мислят че съм успял да избягам от зандана на Пирк Таун но грешат.Там щях да си умра ако не бяха ме измъкнали.Как ли? Нямам представа.Просто един ден се събудих и се оказах насред пустинята в раздрънканата и миризлива каруца на едноок старец с широкопола шапка.Той ме закара в Роб Риг.Майсторите на Острието разследваха моят случаи и ме признаха за невинен относно смъртта на саблетанцьорите.Но от тогава никои не иска да направи с мен Трупа. Страхуват се някои ден да не засвиря в тяхно присъствие Сърцеритъма.
-Колко отдавна е било това Урукуш? - запита Шамън. - Не си спомням случаи Саблетанцьори да са играли пред кръстияни.
-Не би и могъл беше преди осемдесет години.Тогава бях само на деветнайсет.
-Ако боговете дадат ще си жив още петдесетина години.-Кин Кал отново напълни чашата на Урукуш.
-Ако боговете решат мога още утре да умра.-пресуши чашата си той.
Шамън замислено опипа браздите на белези по лицето си.Времето. На колко ли години бе той самият.Двадесет,петдесет или сто.Не едва ли бе на сто.Тогава вече се появяваха първите признаци на старостта. Прегърбваш се,краката не те държат но изкарваш с бастуна някак си.Кожата ти започва да се сбръчква.Да но неговите бръчки не бяха от времето. Шамън опипа гладката половина на лицето си.Едва ли беше и на двадесет години. Толкова много белези не се получават за толкова малко време. Всъщност какво ли значение имаше на колко е години?Боговете щяха да го приберат когато те решат. Може на петдесет или пък щяха да го оставят да избута като достопочтенните граждани до сто и петдесет...
* * *
PMEmail Poster
Top
mad_dogs
Публикувано на: 03 Mar 2013, 12:11
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 249
Потребител # 2260
Дата на регистрация: 31-January 10



* * *
Лежеше по лице върху земята.Устата му бе пълна с трева и пръст.Уплашено въртеше очи но единственото което виждаше бяха цветни петна. До съзнанието му достигаше бледият мирис на сено и прясно изкопан гроб.Можеше да се опита да стане но нямаше да има смисъл.Някои здраво бе стъпил върху вратът му.По целият му гръб се бе ширнала леденината от стоманеният ботуш на непознатия.Пое си дълбоко дъх и започна да мисли.Бяха го хванали в краят на битката.Сигурно кимичтините за които говореше Ларк Сел са се възползвали от суматохата и са го издебнали. Сега сигурно инквизиторите се готвеха да го изтезават.
-Вдигнете го!-нареди нечии безизразен глас.
Два чифта студени стоманени ръце го сграбчиха за мишниците и го изправиха. Цветните петна които плуваха пред очите му започнаха да придобиват форма. Стоманени тела.Слънцето подскачаше по полираният метал обвивайки ги в ореол от отблясъци.Стотици.Хиляди.Наредени в кръг,редица след редица.Току пред него имаше трон от бяло дърво. Стеидж първо видя нещото което се криеше в сянката му. Безформено.Сиво. Едва се виждаше че се движи,то просто се озоваваше на различни места. Кимичтин.Мярна се мисълта в главата на момчето преди да се съсредоточи върху седящият върху трона инквизитор.Единствено той бе вдигнал забралото на шлема си.Студените сиви очи го гледаха сякаш бе рядко животно а не човек.
-Това ли е Тръбача?!-инквизитора заговори на таящият се в сянката кимичтин.Личеше си, че е разочарован.-Очаквах нещо по различно.Съсухрен старец с огромни наглед мъдри очи.А какво има тук?Момченце някакво.
Инквизитора вдигна от скута си кутия и я хвърли към Стеидж.
-Посвири ми Тръбачо!
Кутията се търколи по неравната земя.Ключалката се счупи.Рогът изпадна и се загнезди в туфа трева току пред краката на момчето.
-Не ви ли е страх, че музиката ми може да ви убие?
Стеидж усети как ръцете на държащите го инквизитори се напрягат.
-Момче,ти тъп ли си или си прост?Щом знаем че свириш каквито и неща да извикаш ние ще знаем, че не са истински.А щом не са истински те няма да ни навредят.
-Сигурен ли си?
-Разбира се, че съм сигурен.-инквизитора стана и вдигна рогът от земята.-Но нещо друго бих искал да знам.Какво има вътре?Къде се крие магията на раковината?Знаеш ли?...КАЗВАЙ!
-Нищо не знам!
-Не знаеш или не искаш да ми кажеш?Бях добър с теб момче.Да не мислиш, че само теб сме хванали?Искаш ли да знаеш какво е станало с другите?
Инквизитора извика някого с жест.Стеидж видя как напред излезе някакъв инквизитор които се опитваше да изчисти полепналата по бронята му кръв.
-Отрекоха ли се от Боговете?Приеха ли кръста?
Новодошлият затъкна кърпичката си в колана.
-Отказаха,до един.-главният инквизитор го подкани да продължи да говори,да опише на какво са ги подложили.-За всеки им отказ изваждахме по едно око.На третия отрязахме езиците им.После ги покръстихме. Одрахме върху гърдите им парчета кожа във формата на кръст.Сега вече можем да ги подложим на пречистване с огън и да умрат като свободни хора.
-Искаш ли да покръстим и теб момче?...Разбира се, че не искаш.Разкрий ми тайната на рога и ще те пусна да си вървиш.Ти си просто едно момче, би трябвало да играеш с другите деца или пък да задиряш момичета не ти е мястото в една воина.
-Нищо не знам!
-Може и така да е.Но дори и да не е изглежда няма да ми кажеш.Ако ти отрежем езика също няма да има полза.Но има и други начини да разбера.Рогът е добро оръжие но щом няма да мога да го използвам то не ми е нужно.
Инквизитора трясна раковината в една скала.Стеидж затвори очи очаквайки крехкият разноцветен седеф да се пръсне на стотици парченца. Рогът просто изпука и се разцепи на две равни половини.Инквизитора ги вдигна и започна да ги разглежда.Лицето му се сгърчи от разочарование, неразбиране и гняв.
-Какво е това,Боговете да изтеглят душата ти с ченгел дано?
Стеидж погледна поднесените към лицето му парчета.Вътре сред спиралата която природата бе изваяла в седефа имаше няколко сребърни пластинки преграждащи го на различни части.В тях на по-тънки и от косъм нишки с различна дължина висяха миниатюрни кристали в различни цветове.Момчето не знаеше какво е очаквал инквизитора но съвсем определено не беше това защото и той самият не беше го очаквал.
-Разкарайте го от тук!-кресна Еин'Ндар.
-Да го покръстим ли ?-заинтересува се инквизитора окървавените ръкавици.
-Не!Няма смисъл нека той върне пленниците обратно!
-Но...
-Но какво?-поинтересува се Еин'Ндар.-Нима си мислиш, че ще го посрещнат с отворени обятия когато се върне без нито един белег,без нито една синина а останалите са без очи и с отрязани езици?... Върнете му и рога той вече е безполезен.
Инквизитора вдигна парчетата и ги напъха в ризата на Стеидж. Стражата го повлече извън лагера.
Еин'Ндар седна върху трона от бяло дърво и замислено се загледа след отдалечаващите се фигури.
-Пер Дар,върни се тук!
Инквизитора с окървавените ръкавици се подчини след кратко колебание.Застана на не повече от метър от трона и се изпъчи.
-По време на сражението ти вся паника сред инквизиторите с твоите въображаеми разбойници!
-Ако бяха въображаеми нямаше да убият повече от половината ни хора.-възрази инквизитора.
-Ти ги направи видими със своят страх!-Еин'Ндар се усети, че е повишил глас.-Вдигни си забралото когато ти говоря!
Пер Дар се подчини.Останалите инквизитори видяха, че нито едно мускулче не трепваше по лицето му.
-Имах основание да бъда предпазлив!
-Не знаех, че така наричат страха!
-Имах сведения че насам в помощ на Ун'касците са се запътили двеста разбойници.Не знаех кога ще пристигнат и трябваше да бъда предпазлив.
-Затова ли непрекъснато слухтиш из лагера?
Пер Дар изтръпна оставаше му само да се надява, че с нещо не е издал вътрешното си притеснение.Какво да каже за да не провали мисията си.В главата му се роди една лъжа която учудващо добре пасна в ситуацията.
-Сведенията ми идваха направо от Папии.Той ми нареди и упълномощи да издира тази група разбойници и да ги спра преди да са стигнали в Ун'каси опасяваше се, че сред тях има синове на Не'морта.
-Затова ли Нощните рицари са тук?
-Не е троя работа да се интересуваш какво правят Нощните рицари!
-Не е моя работа ли?!-Еин'Ндар стана от трона.-Аз съм водача на тази армия всичко свързано с нея ме засяга.
-Вече не е така!-Пер Дар извади свитъка и го вдигна високо.
Буквите му сякаш светеха и всеки един от инквизиторите ги видя.
-От този момент нататък аз поемам командването!
-На какво основание ме отстраняваш?
-Ти не си отстранен!-подсмихна се Пер Дар.-Ти получаваш ново много по важно поръчение.След битката осъзнах някои от грешките си и успях да открия местоположението на разбойниците.Ти ще поемеш натам и ще ги спреш,веднага!
-Ти или аз ще определя кой ще дойде с мен?
Пер Дар се замисли.Ако повереше избора на Еин'Ндар той можеше да избере верни нему хора и да го лиши от подкрепата му.Не,едва ли беше толкова глупав, че да тръгне на важна задача заобиколен от хора които явно него подържат.Но ако вземеше със себе си верни поддръжници не можеше ли да се обърнат срещу Кръста?Не,той беше ревностен кръстиянин нямаше да го направи.
-Избери си хора с които ще си сигурен, че ще свършиш поставената ти задача. Разбойниците не трябва да стигнат до Нилгири,а ние тук ще се погрижим за боголюбците.
-Щом така искаш!-Еин'Ндар извади меча си.
Движението бе толкова бързо, че мнозина не го видяха.Но тези които успяха замръзнаха насред движеният си.Полу извадени мечове застинаха в ножниците си.Той не се нахвърли върху Пер Дар,о не той просто съсече тронът от бяло дърво.А той сякаш бе живо същество прокърви.Нещо тежко и очевидно мъртво падна зад трона.
-Кажи ми само едно нещо, Пер Дар!Как разбра кой е моят кимичтин и как успя да го убиеш?
-Не съм го убивал,намерих го мъртъв.Разпознах го по очите, а ти как разбра, че този там не е той?
-По гласа!
Еин'Ндар му обърна гръб и се отправи към лагера да се подготви.Той не беше човек които би оспорил заповед идваща очевидно от самият Папии. Но и не вярваше нито дума на Пер Дар.Можеше и да има разбойници бързащи да помогнат на боголюбците от Ун'каси но те едва ли бяха сериозен проблем.А за синовете на Не'Морта направо си излъга.Тези неща ги чувстваше особено щом ставаше дума за парчетата от кълбото на Съгласието.Защото едно от тях някога принадлежеше на рода му и сега или може би малко по късно то отново щеше да бъде негово...
* * *
PMEmail Poster
Top

Topic Options Страници: (4) [1] 2 3 ... последна » Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site