ПОГРАНИЧНАТА ЗЕМЯ-2, Сказания човешки

[mad_dogs]

ПОГРАНИЧНАТА ЗЕМЯ

КНИГА ВТОРА

СКАЗАНИЯ ЧОВЕШКИ

І ЧАСТ
ЦЪФТЯЩАТА КЛОНКА

Мракът се прокрадваше тихо и полека, знаеше че не му е тук мястото , не точно в тази стая.По това време той властваше по света, но тук беше нежелан. В стаята нямаше нито една свещ, лампа или фенер, тук те бяха ненужни.Тежки завеси покриваха прозорците за да попречат на лунната светлина да проникне, не че се натискаше особено да влезе точно в тази стая.Тук дори тишината стъпваше на пръсти, затова и звукът на чупещо се стъкло беше рязко отчетлив.Две пламъчета се разгоряха, две очи вперени в мрака който виновно се опитваше да се скрие в ъгъла.
-ДЗЪН!-за втори път се пропука стъкло.
Лоуки щракна с пръсти и разпали с появилият се пламък ,лулата си.Дръпна от нея и задържа дима в очакване нещо да се случи.
-ДЗЪН!-за трети път някъде се счупи стъкло.
Владетелят на огъня издиша шумно поетия дим или пък просто въздъхна раздразнено докато риташе завивките от леглото.Беше гол но не забрави да нахлузи на краката си пухкави червени чехли обшити с натрапчиво бяла козина, той мразеше студения под. До тътри се до отсрещния край на стаята шляпайки с чехлите.Рязко отвори намиращият се там шкаф и по пода се посипа натрошено стъкло.Лоуки не държеше много предмети от стъкло, не му допадаше как изкривява светлината на огъня.Всъщност имаше само една ваза която държеше именно в този шкаф и сега тя беше пред очите му разпукната като яйце.Владетеля на огъня внимателно извади от купчината стъкла клонката която държеше във вазата. Преди време това беше просто суха пръчка върху която с резки бе отбелязвал победите на Първия човек.После се бе превърнала в символ на неговата непобедимост, до деня в които не се сблъска с кинкаидите и претърпя първата си загуба.Тогава символът се беше преобърнал. Върху сухата пръчка бе напъпила пъпка.После се беше появила втора когато Фам се опита да привлече на своя страна Първородните , а те не видяха истината в думите му.Тогава у боговете се събуди надеждата че когато се разлистят седем клонки върху пръчката Първия човек ще стане уязвим.Когато непредпазливо Първия човек разкри на сина си истината около неговото раждане, това не се оказа особено мъдро - покара и трета пъпка.
После сякаш Фам изчезна от лицето на Пограничната земя.
Но ето сега Лоуки държеше тази прословута клонка в ръце и тя се бе окичила с цели шест филиза.Само още един и боговете щяха да получат своя шанс срещу чудовището което сътвориха със собствените си ръце.Лоуки наля вода в глинена чаша потопи клонката в нея и седна да чака...
* * *

[mad_dogs]

* * *
Не помнеше да е стигал до тук. Спомняше си , че го изритаха през портата и я захлопнаха зад гърба му, а ако съдеше и по тракането на ключалката май че я и заключиха. Беше тръгнал на където му видят очите, а с всяка крачка с която се отдалечаваше от Домът на боговете спомените му за станалото избледняваха.
В един миг беше касапина от Бранник!... Една крачка... Сега е Богоизбраният, човека който ще отнесе божията благодат на хората...Нова крачка-нов спомен...Другарите му вече не бяха жертвани като овце на олтар, бяха се възнесли в Царството небесно... Нямаше го вече Н`дар който се опита да се противи на божията воля...Беше се огънал...пречупи се пред волята им... Сега беше на парчета, събрани в едно, но не пасваха защото много от тях липсваха.Вече не помнеше истината за станалото в Бранник, но знаеше, че я носи в сърцето си. Така де в стъкленица в джоба на гърдите му.
Отдалечаваше се от Домът на боговете с неуверени стъпки... мигна...и ето го да се приближава с уверена крачка към човеците които очакваха с нетърпение да си поделят Божията благодат.
Щом го видяха да идва те се завтекоха насреща му.Трябваше да е тържествено посрещане само дето повече приличаше на нападение.Нахвърлиха му се като хиени върху болна газела.Изтръгнаха сандъчето от ръцете му, събори ха го на земята и дори го тъпкаха с крака.Н`дар не се съпротивляваше,беше убеден че е заслужил всичко това, само дето не можеше да си спомни защо.
Толкова много ръце се опитваха да отворят сандъчето, че изтръгнаха ключалката и капака от пантите.Медальоните се разпиляха по земята в едно с цветните камъчета които понамирисваха на тютюн.Грабеха хората с пълни шепи и нищо не можеха да задържат. Колчем някои докопаше две камъчета , тоз час единият се изхлузваше измежду пръстите му. Недоволни те се надвесиха над Н`дар. Тикаха в лицето му ръцете си в които държаха само по един медальон и по един камък.
-Това ли е всичко?
-Къде е Божията благодат?
-Другите ли я носят?
-Кога ще дойдат?
Н`дар се изправи, бавно все едно планина надигаше снага.Изпъчи гърди, гордо вдигна глава и заговори с глас които накара останалите да отстъпят крачка, две назад.
-Това е всичко което ще получите!Останалите...-запъна се за миг, спомените му нещо не си пасваха.-Останалите се въздигнаха в Царството Небесно.
-И що за място е това Царство сред Небесата?
-Място на безкрайно блаженство.Достойните от нас щом извървят житейският си път ще получат правото да се присъединят към роднините си които боговете вече почетоха с тази чест.-Н`дар извади тежкият свитък от пазвата си.-Това са правилата за праведен живот. Изписани са от ръката на самите Богове.Спазвате ли ги Блаженството ви ще е гарантирано...
До тук с респекта които човеците изпитаха към него.Отново му се нахвърлиха, но отново не искаха да докопат него, свитъкът беше тяхната цел.Всички го искаха, ако не целият то поне част от него, та да попречат на останалите да знаят всички правила и да не могат да се покажат достойни. Свитъкът беше твърде дълъг, хартията прекалено жилава, не можеха лесно да я разкъсат. Проблеснаха ножове, щяха да режат или хартия или плът.
Никои не обръщаше внимание на Н`дар, той не се буташе в мелето, не му трябваше свитъка.Отпусна се на изпотъпканата земя и ръката му напипа парче студен метал. Последният медальон, неговият.Върху червеникавото злато бе залепнала капка кръв, от къде ли се беше взела?Н`дър се опита да я изчопли с нокът.Не, това не беше кръв, а цветният камък които му се бе паднал да е символ на неговият род. Тежка въздишка се откъсна от устните му, точно този ли трябваше да бъде цвета? Не го харесваше... не го искаше... отвращаваше го дори... Опита се да захвърли камъчето, а то сякаш бе залепнало за плътта му и не искаше да падне колкото и да тръскаше ръка.
Посърнал, умърлушен и примирен Н`дар надяна медальона на врата си и пусна камъчето в джоба на гърдите си за да прави компания на стъкленицата. Не трябваше ли да има още нещо в това съндъче? Започна да рови из останките му. Пръстите му откриха бяла сфера с големината на зрял портокал.Как ли беше убягнала от погледа на останалите? Боговете не й ли бяха дали име?...Как я назоваха точно?..Да, Кълбото на Съгласието. Вдигна я на височината на очите си за да я разгледа по добре. Слънчев лъч падна върху кълбото и се пречупи в пълноцветна дъга.Това ярко сияние което сякаш идваше от самия Н`дар не остана не забелязано от останалите. Те спряха да се дърлят за свитъка и всеки натъпка в пазвата си парчетата хартия и наобиколиха Говорителя на Боговете.
-Защо е по голям от нашите?
-Ти защо имаш още един камък?
-Този камък не е мой.Той е НАШ...
-Мой и твой ли?-поинтересува се огромен здравеняк, как му беше името... май беше Дам`Арг.
-Не!... На всички нас!Това е КЪЛБОТО НА СЪГЛАСИЕТО.
-И с какво сме се съгласили?-прекъсна го лукав тип с удължено лисиче лице, а този го помнеше,Ва`ку.
Подлец и хитрец, бе оставил в Бранник , първородният си син, а сам се бе оттеглил на сигурно място, да чака да му донесат Божията благодат на крака.
-Съгласили сме се да бъдем единни.Да не вдигаме ръка едни срещу други освен ако Боговете не го пожелаят.Съгласихме се да оставим съдбата си в техните ръце. Докато това кълбо е цяло, Боговете ще бъдат благосклонни към нас.

[mad_dogs]

* * *
Мракът се вихреше на воля. В останалите стаи горяха свещи, трепкаха факли или блещукаха лампи, но в тази стая нищо не заплашваше тъмнината. Тук той властваше като пълноправен господар.Сенките ставаха бездънно черни способни да погълнат всичко.Мебелите губеха форма превръщайки се в чудовища, зверове,... кошмари.
Спящият се въртеше в леглото си все едно лежеше върху жарава а не сред най фини пухени постели. Ръцете му с така сила се бяха вкопчили във възглавниците с които притискаше ушите си че разкъсваха ефирният плат на калъфките.Дар`Лас се луташе в кошмар.
Тъмата го обгръщаше тъй плътно както погребален саван обвива мъртвец.Мракът не го притесняваше, та това беше просто липса на светлина.От какво да се страхува? Това което го имаше на тъмно го имаше и на светло... освен прилепите. Виж, гласовете, те го плашеха. Не трябваше да ги чува, та нали беше затъкнал уши с възглавници.Само че гласовете бяха в собствената му глава.
-...Мамо?... Мамо!... Къде си?...Не те виждам!... Мамо?-плачеше малко момиченце понесло в ръце обезглавената си кукла.
-Не!... Не!!... Не!!! - скимтеше ранен войник докато се опитваше да набута разпилените си черва в разпраният си корем.
-Горя!... Горя!!... Изгарям...- притича обгърната в пламъци фигура оставяйки след себе си стъпки от пепел.
-Рожбичко, мила, къде си?-плачеше жена притиснала с длани очите си, между пръстите и се стичаха сълзи.
Щом застана пред Дар`Лас тя отдръпна длани от лицето си и се взря в него с бездънните ями на изплаканите си очи.
От плака изпълзя фигура влачеща се по корем оставяйки след себе си кървава диря.
-Братко?...И ти ли братко?!... Защо?.... Защо?
Щом се изравни с него, Владетелят на огъня видя стърчащите от гърба му дръжки на кинжали, много... ненужно много...
-Бащице, пожали ни!...Върни ни семействата....Не отнемай децата ми...-към него се втурна група побелели старци.
-Не съм ви баща!-изкрещя Дар`Лас.-Не аз съм ви създал!...Не аз съм отнел живота ви...
Старците го подминаха все едно не съществува и продължиха да ломотят безспирните си молби.
Владетеля на Земята де опита да избяга... но не можеше защото нямаше крака. Трябваше да отвори очи за да се събуди, но не се получаваше защото нямаше очи.Искаше да извика но глас не излизаше защото нямаше уста.Напрегна мускули на лицето си за да отвори уста, кожата се изпъваше и цепеше, докато накрая се разкъса и вик способен да събаря канари разтърси стаята.
-МЛЪКНЕТЕ!
Светът се смълча за миг.От към градината се обади щурче, скара му се сова и света продължи да се движи по обичайният си ред.
Дар`Лас лежеше в леглото , а очите му се взираха в тавана откривайки там нови пукнатини.Вече не спеше. Сънят го нямаше. Кошмарът си беше отишъл... но гласовете все още бяха в главата му.
Владетеля на Земята седна на ръба на леглото.Преви се на две и вкопчи ръце в ушите си. Да ли ако ги откъснеше гласовете щяха да спрат? Не, нямаше. Знаеше го! Трябваше да направи нещо, гласовете трябваше да млъкнат.Може би едно извинени...едно приношение щяха да помогнат.
Дар`Лас тръгна към градината на Боговете.Босите му крака шляпаха по каменният под. Облечен само по развяваща се долна дреха и скитащ из коридорите посред нощ мязаше на призрак.Пътьом мина през залата за пиршества и забърса погача и бутилка вино.
Градината на Боговете го посрещна с гърчава от нощни звуци, като че ли гласовете в главата му се смълчаха... като че ли... но не съвсем.
Вървеше през градината а тревата и цветята се отдръпваха за да могат босите му стъпала да докосват само пръст.Допирът със земята му даряваше кратък миг покой. Нощното му бродене го отведе в най затънтения край на градината където върху купчина пръст нищо не растеше. Тук никога нямаше да поникне каквото и да е защото под пръстта имаше само смърт.
Дар`Лас откъсна залък и го задъвка бавно и мъчително, дори и сладкото вино не можеше да го прекара през болезнено свитото му гърло.Треперещите му ръце разчупиха погачата и разхвърляха залъците по пръстта.Преля върху им вино.
-За да простите на Боговете!.-отрони се от устата му, заедно с една сълза търколила се по бузата му.
Гласовете в главата му замлъкнаха, дори и призраците не обичаха да говорят с пълна уста. Но това нямаше да трае дълго. Трябваше да намери начин да накара тези гласове да замлъкнат веднъж за винаги...
* * *

[mad_dogs]

* * *
Тишината жужеше.Скоро щеше да се пръсне на парчета от надигащото се недоволство и желание всеки да се изкаже.Но до тогава имаше няколко мига които Нъг`О щеше да използва за да помисли.
Гари`Олт донесе тревожни новини.Щон беше запретнал ръкави и пакостеше из Пограничната Земя.Събираше хора и ги увличаше в кроежите си.Както и предполагаше на кинкаидите не им стигаше мощ за да озаптят синът на Първия човек. Можеха само да провалят кроежите му и да насъскват расите срещу него.И ето че Гари`Олт беше предложил идея...
Тишината най накрая се строши от желание всеки да се изкаже и нежеланието да се изслушат останалите.Трябваше да прекрати това беше ненужно и безсмислено.Надигна се и отвори уста но нищо не каза беше осъзнал че няма в себе си глас които да надвика гълчавата. Сироко-Вятърът на Войната му се притече на помощ.
-Ред!... Ред!... Ред!... -за лая той с глас събарящ непокорните на земята.
От вън бурята му пригласяше с тежкият си тътен.
-Тишина!... Тишина!...
Кинкаидите се смълчаха и впериха взор в Нъг`О.
-Предлагаш да се съюзим с Боговете?
Гари`Олт шумно изпъшка за да прогони натрупаното напрежение в гърдите си.Не правилно ли се беше изразил или останалите нямаха желание да го разберат.
-Не това казах!
-Ама ние това чухме.
-Чувате това което ви изнася.-кипна Гари`Олт.
Останалите се отдръпнаха, тъй като зеленото на очите му беше потъмняло до цвета на морска бездна.Не бяха виждали толкова гняв у някого до сега.
-Казах да основем школа в която да обучих хората да ползват Праха от спомени. Чрез стаените в него истории да разобличават Щон като зло.За да сме ефективни ще ни трябва още Прах от спомени.Боговете имат много от него, именно техните деяния породиха появата му. Предложих сътрудничество а не съюз. Само един от тях ни е нужен, техният писар, Тот Тут.
Кинкаидите стояха наклонили на една страна глави и внимателно слушаха притворили очи.Сега когато думите не се замъгляваха от предразсъдъци и емоции звучаха разумно.
-Смяташ ли че ще се получи?
-Аз вече го направих.Показах на хората злодеянията на Щон. Сега те обикалят Пограничната Земя и разказват на останалите какво са преживели. Но без Праха от спомени това са просто клюки и приказки с които да плашат децата.
-Добър замисъл.-съгласиха се мнозина.
-Пълни глупости!-възроптаха други.-С приказки няма да опазим Пограничната Земя. А това е нашата същност за това ни създадоха.Трябва да унищожаваме заплахата а не да за баламосваме хора с приказки. Боговете, Фам сега и Щон, все заплахи и какво сме предприели срещу тях? Нищо!
-Те не са нанесли вреда на Пограничната земя.
-Не са ли? - упорстваше Д`рак- Боговете не създадоха ли Фам? Не го ли настроиха срещу себе си с техните игрички?Тяхната вражда може да унищожи Пограничната земя.
-Може, но нищо такова не се е случило.
-Ами синът му, Щон?Заговорничи с хората.Той цели да погуби Пограничната земя.
-Съдбата му е такава!Бъдещето му е предречено!-някои от кинкаидите надигнаха глас в подкрепа на Д`рак.
-Но нищо не е предначертано!Съдбата се изменя.Бъдещето се променя.-изправи се Гари`Олт.
-Да, но само и единствено по негова воля.-не отстъпваше Д`рак.
-Точно така, единствено и само неговата воля, и каква ли ще е тя ако среща само враждебност и омраза?
Д`рак не намери думи с които да възрази или пък реши че не си струва да спори с Гари`Олт.
-Така да бъде.Нека е по ваше му.
-Значи приемаш идеята?-Нъг`О не беше уверен, че кинкаида безусловно приема начинанието.
-Приемам я, но не я одобрявам.-Д`рак си тръгна последвам от част от кинкаидите.

Тръгна си за да няма раздор между събратята му.Но в душата му нямаше примирение. Да се бори с думи срещу зло което разбира единствено и само от груба сила , това беше грешно.Гневът се разпалваше в него с такава сила че всяка негова стъпка се отпечатваше в каменният под.Стискаше юмруци а ноктите които бяха пригодени да разпарят гърла на врагове нараняваха собствената му плът.
Навел глава , залисан в мислите си налетя на фигура прикрила личността си в дебрите на качулка.
-Не се вслушаха в думите ти, а?-докачи го непознатия.
-Мнозина бяха запленени от идеята за открит конфликт.Победиха ни с думи и останахме само ние.-Д`рак обхвана с жест последвалите го кинкаиди.
-Броят не е от значение синко.Важно е качеството.-фигурата отметна качулката.
-Ти не си нашият създател!-разочарова се Д`рак.
-Не, не съм.Ние с него сме братя.-Роп`Тар вдигна осакатената си ръка.-Той се подаде на изкушението, а аз платих за греха му.Собствената ми кръв въздигна Боговете в плът.Ние с него сме кръвни братя.
-Какво да направя сега?Останалите кинкаиди не искат да ме следват.
-Как какво?Същото като тях.Ще привлечеш хора на своя страна.Няма да ги учиш на приказки, ще ги обучиш да сеят смърт.Да погубят Първия човек,Щон, може би дори и Богове.
Кинкаидите зашушукаха одобрително.Ето така се правеше.Проблемите се разрешаваха с действия...и убийства.
* * *

[mad_dogs]

* * *
Безкраят под Пределният Риф проблясваше в цветове. Жълто поръбено с рубин, зелено, твърде много зелено.Това не беше редно.Междината се гърчеше, вътрешностите й се бунтуваха.Същността на Пределния риф се местеше сякаш се опитваше да избяга. Обикновено тук царуваше тишина, но не и днес. Звук като от цяла рота войници с разстройство огласяше околността. Ако имаше кой да се вслуша щеше да долови и псувни. С протяжен звук и въздишка на облекчение Междината изхвърли това което я мъчеше.
Тялото полетя високо и се стовари с трясък върху Пределния риф.Разхвърчаха се парчета корени, отломки корал, части от кости и огромна доза ругатни.
Фам се надигна озверял, очите му горяха с жив пламък, косата му се вееше а от дрехите му капеше слуз. Първия човек се отръска от тази гадост, но това беше просто вода - та нали го бяха хвърлили във водопада.Понечи да тръгне но нещо го прикова на място. С недоумение погледна ръката си. Розовата панделка все още омотана около китката му и краят и се губеше в Междината.Фам дръпна омразното парче плат. Междината хлъцна... оригна се и... повърна статуетката.Освободена от това което я мъчи границата между световете си възвърна здравословния виолетово-синкав цвят, зеленото избледня до слънчево жълто. Първия човек проследи с поглед полета на статуетката...Да му се не види! Щеше да падне отвъд Пределния риф.И да се повтори това дето се случи при Водопадния проход. Фам се хвърли след парчето одялан камък. Хлъзгаше се и се препъваше. Розовата панделка непрекъснато се заплиташе в коренищата и го дърпаше назад. Острите корали раздраха подметките и нараниха стъпалата му. Фам търчеше след статуетката без да откъсва очи от нея.И ето че може би съдбата му се усмихна.Парчето дялан камък се заплете в купчина кости току до ръба на Пределния риф. Успокоен Първия човек неразумно стъпи на самият край и се наведе да вдигне студеното парче мрамор.Само дето съдбата не беше му се усмихнала, а му се беше изсмяла. Фам беше забравил колко хлъзгави ставаха нещата от които беше изграден рифа когато се омажат с кръв, а обувките му бяха подгизнали от нея. Залитна, колкото и да махаше с ръце не можа да възстанови равновесието си и политна...
Фам стисна устни за да не изрече ругатня, падаше от края на света,за втори път днес...
Розовата панделка изплющя на вятъра, може би сега, най на края щеше да се скъса. Не, не стана точно така.Първия човек увисна на тънката текстилна лента.Дали все пак съдбата не се беше смилила над него?Ако се залюлееше щеше да достигне до склона на Пределния риф.Да се вкопчи в него и да се спусне до земята безпрепятствено.Дочу пращене като от чупещи се кости и пропадна метър два надолу.Фам беше уверен че чу някои да се смее. Статуетката се освободи от захвата на коренищата и двамата отново политнаха в бездната. От време на време Фам успяваше да докопа някоя издатина и да се задържи ... но само за миг. Статуетката профучаваше покрай него и отново го повличаше. Понякога мраморният къс се заплиташе в някой корал и задържаше падането но само за миг. Пределният риф беше твърде ронлив.
Така на пресекулки Фам се изтърколи по склона и цопна в ледените води на Окун `ка...
*
Старата работилница се беше разраснала до малка манифактура. Дузина мъже които да натискат меховете и да му подават инструментите.Повече пещи, няколко наковални.Щон работеше едновременно на всичките. Мъдростта и уменията които беше придобил изяждайки враговете си му подсказваха че Нещата са ключът. Ключът към победата му над Ки`каанците. Всяка пещ беше с различна температура за да може да работи едновременно с много метали.Така добиваше нови сплави от които да изковава части за Нещата.Не му се получаваше много добре.Дори когато успееше да закърпи някое Нещо, трудно можеше да му вдъхне живот.Пружините дори и от най чудатите сплави никога не бяха достатъчно мощни за да ги задвижат. Тези които оживяваха бяха просто... играчки.
Нещо претича през краката му и Щон се сепна.Проклетата котка.Огледа се но не я видя никъде.Глас ли долови?Махна с ръка и работниците се заковаха по местата си несмееки да дишат.В настъпилата тишина наистина се долавяха думи носени от вятъра.Проклетият Сироко! Щон захвърли ковашката престилка и грабна подаденият му боен чук.Имаше стари сметки за уреждане с Вятъра на войната.Излезе с решителна крачка от работилницата очаквайки да срещне притъмняло небе, буря и злокобна мъгла с очи...
Странно, нямаше нищо такова.Водите на Окун`ка бяха гладки като сребърна монета. Небето ярко и безоблачно и толкова синьо все едно е парче тюркоаз.Въпреки това дори и сега долавяше глас във вятъра.Заслуша се.Трябваше да се напрегне за да различи думите... Това псувни ли бяха?Като че ли идваха някъде от горе.Щон вдигна глава към върха на Пределния риф. Нима някой се бе осмелил да скочи... или пък падаше?Облаците се разкъсаха,мъглата в основата на водопада се отдръпна и той съзря за миг фигура която се удари във водите на Окун`ка.Щон притича до брега на вътрешното море.Обикновен човек нямаше да преживее такова падане.Нетърпелив да разбере съдбата на нещастника той нагази във водата.След първоначалният сблъсък повърхността на Окун`ка се беше успокоила. Щон приклекна за да вижда по добре но дори и неговият взор не можеше да прозре през мътилката.Каквото и да беше това, остана твърде дълго под повърхността, едва ли беше останало живо.Синът на първия човек поклати разочаровано глава. Тъкмо тръгна към брега когато раздвижване зад гърбът му го накара да се извърне. Водата изригна.Нещо изскочи от нея и ... не, не беше риба.Летеше високо и нещо се вееше след него гаче имаше криле.Дъгата която описваше щеше да го отведе до плитчините.С такава сила се вряза в морето че чак водата се отдръпна.
Щон се наведе невярващо напред и заслони очи за да не му пречи слънцето.Това човек ли беше?... Да, човек и то Първият...
* * *

[mad_dogs]

* * *
В покрива на шатрата имаше съдрано и луната любопитно надзърташе през него.Светлината падаше върху лицето на Н`дар и го караше да се пули срещу мрака. Въртеше се в постелята но не му беше удобно нито по гръб нито по корем.Студено му беше но колчем се завиеше го обливаха горещи вълни които го караха да изрита завивките. Жена му заби лакът в ребрата му.
-Не можеш да заспиш, а?
-Луната ми пречи.
-Да бе, да.Вземи брой овце! Помага.
Тя му обърна гръб обсебвайки всички завивки.Да брой овце?Защо пък не?Затвори очи и си ги представи.Пухкави с чиста бяла вълна, вити рога и големи тъжни очи.Накара ги да прескачат нисък плет...Едно... две...три... ...пет... ...седем... ...девет... Скачаха овцете докато цялото стадо не се оказа в кошарата.Сбраха се пред Н`дар и го избутаха към един камък.За какво ли бяха тези улеи по него?
-Заколи ни беее!-проблеяха насреща му овцете.
Той извади касапски нож и натисна главата на първата върху жертвеният камък.
-Кажи на агънцата ми че го правя за тях.И да не вярват на чичо си...
Ръката на Н`дар замръзна насред движението.
-Какво?!
Впери поглед в овчата глава.Едно мигване и под дланта му имаше човешко лице. Стисна клепачи и когато ги отвори... овца си беше...докато не мигна.Човекът опрял глава на камъка го изгледа с огромните си почти кръгли очи.
-Заколи ме беее!-изблея той.
Н`дар отстъпи крачка назад.Погледна ножът в ръката си, това не беше сатър а кинжал. Овцете напира към него и всичките имаха човешки лица.Бутаха го към жертвеника и не преставаха да блеят.
-Заколи ни беее!... Заколи ни беее!... Заколи...
Н`дар побягна.Прескочи плета и кракът му закачи последния кол...
Изтопурка се по лице на пода на шатрата.Ръката му толкова силно стискаше дръжката на кинжала че чак кокалчетата му бяха побелели.Впери очи в дланта си...къде беше острието? Това не е дръжка на нож...стъкленица е.Сребърният прах вътре се вихреше като подхванат от вятър.Боговете му бяха забранили да говори за станалото в Бранник.Но не бяха се сетили да му забранят да помни.Бяха размътили умът му но ето че случилото се си проправяше път през лъжите оплели паметта му.
Надигна се от постелята.Жена му се сепна и протегна ръка да го задържи.
-Броенето на овце не помогна ли?
-Помогна.-успокоително я потупа по ръката той.
-Тогава какво?!
-Сетих се че имам да изпълнявам заръка на Боговете.-не това искаше да каже, но повелята на Оин беше така силна че сама изменяше думите и смисъла.
-Ще се върна на сутринта.-успокои я той.
Спря се до огнището и прокара ръка по дъното на котела.Размаза полепналите сажди по лицето и ръцете си, а накрая и по острието на ножът си.Любопитният поглед на луната не преставаше да го следи през разпраният покрив.Н`дар се спря ,поигра си известно време с луните лъчи процеждащи се през отвора.Остави ги да подскачат по пръстите на протегнатата му ръка.
-Закърпи тая дупка!Луната ме изнервя.-подметна през рамо към жена си преди да се шмугне в нощта отвън.
Жена му чинно стана да търси игла и конец. Спря се осенена не от лунен лъч а от мисъл.
-Посред нощ е глупако!Посред нощ!
Шмугна се обратно в постелята и демонстративно захърка.
* * *

[mad_dogs]

* * *
Пръстта се размести избутана от лопатата.Не копаеше лехи, нито основи, дори не беше гроб. Той рисуваше, сложна фигура в която се изискваше прецизност. Ъглите трябваше да са еднакви.Страните прави, а буквите изписани старателно и то с красив почерк. Не беше лесна работа особено когато я вършиш с лопата.Въпреки това той се справяше.Награди се с глътка от дамаджаната и веднага съжали.Толкова люта ракия не беше за пиене а за разтривки. Изля я в улеите изровени в пръстта. Извади кремък и чакмак и приклекна. Чакаше ли нещо?Колебаеше ли се?...Стоманата се удари о камъка и блъвнаха искри. Течността пламна и рисунката стана видима.
Дар`Лас се отпусна на земята.Ръката му опипом потърси бохчата.Развърза я отчупи залък от хляба скрит в нея.Погачата беше изсъхнала и се наложи да прокарва всяка хапка с глътка вино.Пръстите му подириха поредния комат но докоснаха нечия чужда длан.
-Прощавай, ще ми подадеш ли виното?-проговори с пълна уста Крайния избавител.
-Не трябва ли да си в пентаграмата?-подаде му бутилката Владетеля на Земята.
-От къде на къде?-възмути се Сивият конник.
-Ами това е призоваване...
-Аз не мога да бъда призован!Мога да бъда повикан да отдам последна милост, но ти не ми изглеждаш умиращ.
-Значи това не е ...
-Не е, и никога няма да бъде.
-Тогава защо дойде?
-Това е Приношение!
-Така ли? И все пак защо се отзова?
-Картината-жестът на Крайния избавител обхвана рисунката.-Красива е!Заслужава си да бъде видяна.А това с огъня... досега не бях го виждал.
Сивият конник изтърси трохите от робата си.Избърса следите от вино върху лицето си с ръкав. Направи крачка на пред и се озова насред пентаграмата.Прокара длан над пламъците все едно ги събираше. Щракна с пръсти и кръгът се превърна в сфера.Крайният избавител за последен път огледа рисунака за да се увери в съвършенството му.Замахна с косата и в краката му тупна огнено червено топче с големината на орех. Щом я вдигна я доближи до лицето си за да провери дали пентаграмата е вътре.Превъзходно-кимна сякаш на себе си той. Извади от торбичката на кръста си броеница и добави новото мънисто.
-Какво ще искаш от мен, Дар`Лас?
-Мъртвите... чувам ги... виждам ги в сънищата си...можеш ли...
-Какво?Да ги убия още веднъж ли?
Острието на косата изсвистя покрай лицето на Владетеля на земята.
-Значи не можеш...
-Аз, не!Но има някой които може.
-Кой?Кой?-надигна се не търпеливо Дар`Лас.
Крайния избавител го бутна да седне и се настани до него.Броеницата зачатка в ръцете му щом започна да отмята звената едно по едно.Богът забеляза че щом слънцето осветеше някоя от сферите вътре се виждаше пентаграма, същата като тази която бе изчертал в пръстта. Сърцето му радостно трепна щом разбра че сред мънистата няма друго червено освен неговото.
-Помниш ли как се възправихте срещу Фам?
-Да, и какво?
-Трябва ти същото съчетание на сили за да погубваш кошмарите.То ще спре само сънищата не и гласовете в главата ти.
-Все е нещо.Какво трябва да сторя?
-Из Пограничната земя има вещества затворили в себе си еманацията на стихиите. От тях ще изработиш оръжие и ще го дадеш на човек...
-Човек ли?!-сепна се Дар`Лас-Та те са причината за кошмарите и страданията ми.
-Не, не се изпарих правилно.Не на човек а на Лаотани.Локи ги направи по свой образ и подобие и от пръст те съдържат в себе си еманацията на Земята.Вторият е Твърдото небе, от него е копието на Оин.Спокойно няма да се наложи да го крадеш, Ка`буанците все от някъде са го изкопали.Твърд огън и твърда вода ще трябва да откриеш сам.Запомни без човек оръжието няма да работи.
-Някой конкретен ли имаш предвид?
-Н`дар ще ти свърши работа като за начало.-изкиска се Крайният избавител.-Но честно казано всеки лаотани ще ти свърши работа.
Дар`Лас не го разбра, личеше с по погледа които се опитваше да обхване всичко наведнъж или пък си беше просто опулване.
-Червена коса, гледай да има червена коса.
Владетеля на земята остана сам.Изрови от бохчата последен залък и обра с език последните капки вино от гърлото на бутилката.Твърди небе, огън и вода...Ще трябва да се посъветва с Тот Тут и да помоли Ул`кан за услуга...
* * *

[mad_dogs]

* * *
Храчката падна върху ботуша му. А той беше така лъскав, че чак отразяваше лицата на хората. Смееха се ... на него.Нито едно мускулче по лицето му не трепна.Дори не мигаше. Взираше се право в очите на главатарят им.Животни, най -обикновени животни!Нямаха нито ум нито разум.Волята им не чинише нищо пред тази на кинкаида.Отне само няколко удара на сърцето преди смехът да секне превръщайки се конфузно покашляне. Бандитите изведнъж страшно се заинтересоваха от околният пейзаж въпреки че представляваше изсъхнала и обгорена пустош. Някъде от задните редици избутаха мърляво хлапе с парцал в ръце. Д`рак не можа да реши кое е по мръсно, момчето или парчето плат.Човекът се сви в краката му и усърдно започна да търка оцапаната кожа. Колкото и да се стараеше ботушът никога нямаше да възвърне предишният си блясък.Кинкаида изрита хлапето на страни.
-Е? - най-накрая попита той.
Главатарят не смееше да го погледне в очите.
-Няма на какво и научиш. Знаем как да убиваме.
Д`рак се изсмя.
-Да, знаете, да убивате човеци.Нещастници с крехка плът и чупливи кости.Предлагам ви да ви науча как да убивате Богове.
-Тая няма да стане!
-О, ще стане, ще стане.
-Слушай, великане, Боговете са безсмъртни.Нали се сещаш не могат да умрат.Няма кака да ги убиеш.
-Не са безсмъртни!
-Напротив! Видяхме как един от тях си преряза гърлото и все още е жив!
-Видял си значи?Със собствените си очи?Внимавай какво ще ми отвърнеш че ще ти извадя и двете!
Човекът несъзнателно вдигна ръка и опипа очите си.Погледна през рамо и извика едно име.
-Араген!
Бандитите се раздвижиха и изведоха напред някакво същество. Д`рак се наведе за да го разгледа по добре, наложи се да вдигне главата му с ръка за да види що за чудо е това. Човек беше, или поне някога е било човек. Сега беше едно нищо.
-Защо ми показваш това нещо?
Това което разтегли за миг устните на главатаря усмивка ли беше?Човекът се приближи до съществото и прошепна една дума в ухото му.
-Араген.
Магическа ли беше или какво...
Момчето се промени.Досега беше прегърбено и почти вървеше на четири крака а главата му безпомощно се люшкаше на всички страни. Тялото му се изопна и въпреки че главата спря да се клати не се надигна. Мъртвите му очи се оживиха и трескаво започнаха да се стрелкат във всички посоки сякаш търсеше нещо.Краката му бяха боси и Д`рак видя как пръстите се свиват все едно копаят. Потропваше на място сякаш всеки момент щеше да побегне.Устните се раздвижиха и глас сякаш идващ от отвъдното раздра слухът му.
-Камъкът... ГОРИ... ГОРИ... Плътта се овъглява... -момчето заби пръсти в рамото си и се опита да откъсне парче кожа.- Пламъци тъй жежки... жежки че от нас остават само СЕНКИ... СЕНКИ КОИТО ПИЩЯТ... ПИЩЯТ...
Звукът които издаде нямаше нищо общо с викна болка... беше нещо много по лошо. Силата му тръшна Д`рак на земята. Тъпанчетат му се спукаха , а ребрата му се натъртиха. Главатарят на бандитите извърна глава за да му покаже ухото си. Поучително потупа с пръст по него, беше го запушил с восък. А момчето продължаваше да ломоти.
-Сянка тъй плътна че закрива слънцето... сянка тъй тънка че чак остра... бръснач... бръснач... глави, ръце, крака отделят се със лекота... смърт тъй бърза че чак приятна... приятна ... защото ТОЙ започна да се смее... смях които сваля плътта от костите... СВАЛЯ Я...
Не, това което излезе от устата му не беше смях, не е било и никога нямаше да бъде... момчето впи пръсти в лицето си и опита да си издере очите. Д`рак успя да види старите белези по страните му. Двама бандити се хвърлиха напред и извиха ръцете на младежа. преди да успее да се нарани. Главатарят пристъпи към него и го прегърна, то се успокои и спря да ломоти но тялото му продължаваше да се тресе в някакви конвулсии сякаш вътре в него живееше друг човек които се опитва да излезе на вън.Бандитът избърса сълзите и няколко капки кръв от лицето му.
Тит На`аб, сети се Д`рак.Този разбойник имаше име и то си струваше да бъде запомнено. Той застана пред кинкаида и се взря в очите му и не мигаше дори.
-Не, великане, не съм го видял с очите си.Но той е бил там.Видял е всичко с очите си. Аз вярвам на всяка дума излязла от устата му.Можеш ли да го обориш?
Д`рак наведе глава.
-Не мога.
Бандитите си тръгнаха оставяйки кинкаида сам с мислите му. Безсмъртието на боговете беше лъжа, умело скрита между множество истини.Как да я разобличи? Може би ако имаше Прах от спомени... но досега нито един Бог не бе умрял... ами ако убиеше един?
-Не става точно така.-Роп`тар седеше на един камък и разсеяно чистеше зъбите си с клечка.
Д`рак го изгледа присвил подозрително очи.Как успяваше да се появи на места на които не е бил?
-Не всяко действие поражда Прах от спомени, но... гледаш в правилната посока.
-Нима?-изненада се кинкаида.-А защо тогава нищо не виждам?
-Присъедини се към Гари`Олт.Подкрепяй го.Стани негова дясна ръка.Един ден, някои от боговете ще умре по начин достоен да се помни и тогава... истината запечатана в Праха от спомени ще ни бъде само на една ръка разстояние.
-Един ден ли?! И кой точно ще е този ден?Днес? Утре?Някой ден след векове чакане?
-Търпение друже, че какво е времето?Можеш ли да го видиш?Да го вкусиш?Би ли успял да го затвориш в стъкленица или да го задържиш в ръка?То не съществува Д`рак.Не съществува.
Кинкаида мигна и ето че отново беше сам.В умът му вече имаше ясна представа за бъдещето.Бъдеще което ще управлява с тези две ръце...
* * *

[mad_dogs]

Водата се опитваше да си върне изгубените позиции. Пенеше се и бучеше напирайки км краката на човека и се изпаряваше на мига защото той беше кипнал от яд. Тинята в която стоеше изсъхна и се напука като кожата на старица.Фам тръгна към брега а морето се отдръпваше от пътя му обгорено от яростта му.Първият човек се завръщаше у дома и комай си имаше посрещачи.Младежът който стоеше на брега и го изучаваше с почти научен интерес можеше да бъде само синът му.Щом застанаха лице в лице, Щон се усмихна невинно сякаш нищо, ама нищичко не бе направил.
-Здрасти, та...
Шамарът изби думите от устата му в едно с няколко зъба.Юмрукът в стомаха го накара да се превие на две.Коляното натресено в лицето го метна по гръб. Крак стъпи на вратът му и го задържа под водата.Трудно му беше да диша но едва ли баща му се опитваше да го удави.Най накрая натиска отслабна и Щон можеше да се изправи.Не го направи веднага.Надигна се бавно, все едно се беше потопил да извади нещо загубено.Изплю през рамо водата която бе погълнал.Направи го за да види човеците струпани на брега.Нямаше да му помогнат.Държаха ръце върху дръжките на оръжията, някои от мечовете дори бяха изтеглени на половина... но не, нямаше да го защитят.Знаеше какво си мислят. Може и да не беше доизказал думата но те се досещаха.Този странник беше негов баща.А знаейки колко опасен е синът направо не можеха де си представят колко страшен ще е баща му.
Извърна се към Фам и се взря в очите му.
-Донесе ли ми сувенир, тате?
Човекът срещу него сякаш се стъписа.Не съзнателно опипа китката му и пръстите му се заиграха с вързаната там панделка.
-Сувенир?... Сувенир викаш... Донесох ти!
Фам светкавично скъси разстоянието което ги делеше и тресна ръка връз рамото на синът си.Пръстите му комай бяха твърде близо до вратът на Щон.
-Опаковал съм го дори.-Откъсна със зъби панделката от китката си.-С ето това!
Набута я в устата му.Вдигна момчето за колана и яката и го метна в дълбокото.
-Върви си го извади!
Щом синът му изчезна сред водите на Окун`ка, Фам се извърна към насъбралата се на брега тълпа.
-Вие пък какво трябва да сте?-викна той отправяйки се с решителна стъпка към пясъка.
Хората се отдръпнаха но не побягнаха. А щом Първият човек излезе на сушата , те се проснаха по очи в израз на почит.Само дето ръцете им се криеха под телата стискайки там дръжките на оръжия.Фам се отръска пръскайки върху им вода и презрение...
*
Водата се съпротивляваше.Опитваше се да го откаже впивайки ледените си пръсти в кожата му. Мъчеше се да го ослепи влизайки в очите му.Целеше да го обърка с мътността си. Но той не беше дете, отдавна не се плашеше от мрака в дълбините на Окун`ка. Мощните движения на ръцете му го водеха устремно към най тъмната и дълбока част на вътрешното море. Множество Неща го закачаха с частите си - гаче ръце се опитваха да се вкопчат в плътта му.Може би молба за внимание и помощ или проява на жестокост и желание да го умъртвят. Какво всъщност търсеше?Нещо овързано с розова панделка разбира се, задаваше си въпроси Щон и сам си отговаряше. Не стига че водата беше мътна ами толкова на дълбоко беше и противно тъмно.Щеше ли да намери това което търсеше ако то не излъчваше слабо сияние?Въпрос на които нямаше да открие отговор тъй като търсеше не него а... Статуетка?! Надяваше се на живо Нищо от Оня Свят, не на парче камък. Вдигна го да я разгледа по добре. Не светеше самият предмет а панделката с която бе овързан. Гореше като фитил на свещ и скоро щеше да прегори оставяйки Щон сам в мрака. Болката в дробовете му напомни че въздухът му свършва. Отблъсна се от дъното и задрапа към повърхността...
* * *

[mad_dogs]

Здравейте почитатели на "Пограничната земя" вече има създадена група във Фейсбук. Пограничната земя
В нея ще се качват продълженията на книгата (тук също ще продължи да се публикува) Във групата ще намерите много илюстрации, допълнителни материали както и истории около възникването на идеята за възникването на "Пограничната земя" как те са се развили във времето и как са се променили за да може да се наслаждавате на това произведение сега. Ще се радвам да се присъедините към създадената група.

[mad_dogs]

Облаците лениво лазеха по небето поглъщайки лунната светлина. Той беше сянка в сенките. Тих като предсмъртно дихание, бърз като кошмар, безмилостен като ужас. Ножът в ръката му черен като безкрай. Платът на палатката не беше в състояние да окаже никаква съпротива на острието. Човекът се промъкна вътре с неподозирана ловкост.
Огънят отдавна беше загаснал превръщайки се в измамна червенина криеща се сред чернотата на въглените. Н`дар нямаше нужда от светлина за да вижда, а и тук нямаше какво толкова да съзре. Дъртият хитрец дето спеше край огнището беше закопал някъде всичките си съкровища. Ва`ку се изтягаше сред проскубаните кожи гаче се намираше насред пушена постеля. Едната му ръка лежеше върху гърдите стиснала с всички сили медальона, сякаш някои щеше да му го открадне.
Н`дар въртеше ножа в ръката си.Беше тук по Божия повеля... Плю с погнуса. Как ли пък не! Беше дошъл по собствена воля.Промъкна се до спящия и приклекна до главата му. Запуши с ръка устата му и опря острие във врата му. Ва`ку се оцъкли, опита се да каже нещо но из под притискащата го длан то прозвуча като мучене на крава. Едната му ръка се скри под завивките и трескаво затърси скритото там оръжие. Н`дар се наведе толкова ниско че устните му почти докоснаха ухото на старият мошеник. Заговори с глас които не беше негов... Думите достигаха до Ва`ку сякаш произнесени от собственият му син. Същите думи които бе споделил с Н`дар когато... паметта му се замъгли и му изневери...Които сподели преди да се възнесе в Царството небесно.Човекът в ръцете му се кротна. Слушаше с жив интерес.Когато и последната дума отшумя, Ва`ку се разплака.
Всички плакаха. Колкото и корави мъже да бяха. Колкото и безчувствени копелета да бяха. Никой не можа да сдържи сълзите си щом чу последните думи на близките си.Те разбира се не разбираха че това са предсмъртните им слова. Дори Н`дар не беше сигурен че това е така.Боговете бяха объркали спомените му. Тихомълком се измъкна от шатрата оставяйки Ва`ку да ридае тихо в мрака.
Отдалечи се от лагера в който вече хората не спяха спокойно.Спусна се към реката , седна на брега й и наплиска лицето си.Загледа се в отражението си... то като че ли мърдаше устни... Странно ли беше тогава че чува глас? Имаше още едни последни думи който трябваше да предаде. Трябваше да чуе собствените си предсмъртни слова.
-Не сме богоизбрани! Не благодат получихме , а проклятие.Не сме фаворити, ние сме просто играчки. Волята ни е нищо пред тяхната!Силата им е безгранична. Не можем да им се противим... но можем да изопачаваме повелите им. Можеш да ги изменяш така че да проваляш замислите им. Запомни, не бъди твърд а гъвкав. Огъвай се, за да им е трудно да те пречупят...
Изображението му му намигна и изчезна заместено от облика на пълната луна.Н`дар чувстваше гаден вкус в устата си. Жлъч и кръв, беше прехапал езика си. Върна се в шатрата си тих като мишок.Вмъкна се в постелята неусетно като нагъл котарак.Заспа безметежно като младенец...
Сутринта настъпи неусетно.Разсъни се от натрапчивото мърморене на жените.Всички кърпеха разпраните шатри.Дори жена му шиеше продрания покрив.Върху лицето на Н`дар пробяга тънка усмивка.Всички шиеха,нямаше как да разберат кой бе извършил нощните похождения...

[mad_dogs]

Каня ви да се присъедините към групата Пограничната земя

Дланта му беше потна. От свитият му юмрук бавно се процеждаха черни лепкави капки. Стискаше хартията като удавник сламка. Вътре вероятно се криеше спасението... от гласовете.
-" Да бе, да! "-смееха се те в главата му.
Ставаха нагли, вече не само хленчеха и се молеха.Случваше се да му се подиграват. Объркваха го мешайки се със собствените му мисли. Ето и сега..."За къде бях тръгнал?"
-" Отиваше на майната си! "
Дар`Лас започна да удря с юмрук по слепоочието си сякаш това можеше да избие гласовете от главата му.Случваше се и да сполучи...Ето че млъкнаха.Да, сети се. Беше тръгнал да дири Ул`Кан със записките на Тот Тут в ръка.
Запрепъва се по стъпалата към подземието където Ковачът на Боговете бе спретнал работилницата си. Главата му се замая, трябваше ли проклетите стълби да са вити. Коридорите бяха тъмни и пусти.Някъде в дъното имаше светлинка.От време на време тя ставаше непоносимо ярка и пак помръкваше.Отчетливо се чуваха ударите на чук и свистенето на мехове. Почти беше стигнал...
-" Ще отидеш само ако ти позволим! "- мачкаха съзнанието му гласовете.
Дар`Лас прехапа устни докато усети вкуса на собствената си кръв. Болката прогонваше гласовете, но явно не достатъчно далеч, защото все се връщаха.Подпирайки се на стената и преплитайки крака забърза до колкото можеше към светлината.
Единствената светлина идваше от пещта но тя беше напълно достатъчна на Ул`кан за да си върши работата.Беше сам, не му трябваха натрапници които да надзъртат през рамото му докато уж му помагат.Затова впрегна една от подземните реки да върти гигантско колело с чиято енергия захранваше духалата, механичният чут и други дребни устройства. Стресна се когато на прага му застана...нещо.Толкова ужасен вид можеше да има само някое изчадие изпълзяло от земните недра. Хвана чука така че да му е по удобно да троши глави. Нищото простъпи в светлината от огъня. Ул`кан изсумтя недоволно и свъсил вежди се върна към налагането на нажежените железа с чук. Чудовище, ха...просто Дар`Лас.
-За какво си се домъкнал?
Владетелят на Земята се опита да каже нещо но устните му само се отваряха и затваряха а звуците никакви ги нямаше.
-Земи седни.-Ул`кан посочи купчина чували.-Ако ми припаднеш няма да си зарежа работата за да те свестявам.
Дар`Лас с няма благодарност се отпусна върху зеблото, неудобно беше и как нямаше да е така та нали от долу имаше въглища.В полезрението му попадна чиния с нахапан комат хляб и олигавен бокал с вино.
-Може ли?
Ковачът на боговете махна неопределено с чука.
-Обслужвай се.
Богът откърти залък и го пусна в краката си и разля върху му глътка вино.Имаше чувство все едно хвърляше мръвка на глутница псета.Непрестанното джафкане на гласовете стихна заменено с доволното мъркане на преяли зверове.Тишина, най-накрая, тишина.
-Сега ще ми кажеш ли за какво си дошъл?Мразя да ме прекъсват докато работя!- кривеше и без това грозното си лице Ул`кан в опит да се намръщи.
-Искам да те помоля да изработиш нещо за мен.
-Сериозно?-ковачът бутна настрани инструментите и кръстоса ръце пред гърдите си.
-Да, какво странно има?-не можа да разгадае тонът му Дар`Лас.-Ти си най-умелият сред нас, ако искам качествено оръжие естествено...
-Не бе!-грубо го прекъсна Ул`кан.-Сериозно ли искаш да ме : "помолиш"?Повечето идват и направо изискват.Не ги е еня дали съм зает или пък просто не ми се работи.А и онова леке Лоуки все ме подлъгва да си мисля че "искам" да му свърша работата.За първи път някои от нас ме "моли" да му изработя нещо.
Владетелят на Земята не можеше да разбере какво се опитва да му каже.Седеше и нервно въртеше къс хартия в ръцете си, а то ставаше все по омачкано и трудно за разчитане. Ул`кан взе че се усмихна.
-Знаеш ли всички Богове ми се подиграва.За походката, за тромавостта.Смеят ми се когато съм непохватен заради недъзите си.Състезават се да ми измислят прякори. Мръщят ми се когато ме видят, развалям красивият им свят, сякаш аз съм виновен, че съм грозен. Но ти... ти нито веднъж не изрече обида, никога не си ме нагрубявал нито си се смял на нелепите им шеги. Затова, ще ти помогна.От какво имаш нужда?
Дар`Лас успя само да му подаде парчето хартия.Ул`кан дълго го търка между дланите си в опит да го изглади.Накрая го вдигна срещу светлината сякаш това щеше да направи размазаният почерк по четлив.Очите му се ококориха а ченето му увисна.
-Е те такова нещо досега не съм изработвал!-клатеше невярващо глава той.-Ако успея да го изработя... това ще е изключително мощно.Оръжие с такава сила... то ще все едно четиримата Владетели сте обединили силите си... Донесе ли нужните материали?
-Това е проблемът, нямам ги.Ще трябва да ги издириш.
-Аха, тъкмо се чудих за какво са другите писания.-ковачът отново зачете записките.- Твърдо небе- това добре, знаем от къде да го набавим.Твърд огън... хъм... че и Твърда вода...
-Ще се справиш ли?
-Тот Тут се е постарал доста.Информация колкото щеш но, същината му е убягнала.Все пак е открил една следа... Да, Дар`Лас, ще се справя.-ковачът постави успокоително ръка върху рамото на Бога.-Няма да те лъжа, ще стане бавно, може да отнеме година-две или пък десет.
Надеждата в очите на Владетеля на Земята помръкна.
-Не зная колко още ще издържа, Ул`кан... това оръжие ми трябва... но няма да ти досаждам... само положи всички усилия на които си способен... моля те!
Дар`Лас се надигна и се затътри към вратата.Ковачът дълго гледа след него.Лоша работа, много лоша, Владетелят на Земята щеше да се пречупи и тогава... Тръсна глава за да прогони мрачните мисли.Ако действаше бързо можеше да отложи неизбежното.Вече имаше следа, вярно беше просто едно име, но за един Бог това беше напълно достатъчно...

[mad_dogs]

Каня ви да се присъедините към групата във фейсбук посветена на Пограничната земя

* * *
Коридорът беше объркващо безличен.Водеше от някъде за никъде.А пъстрите фрески само влошаваха нещата.Сюжетите в тях се повтаряха без никаква последователност, мамейки умът че вече си минавал от тук.Подът застлан с червена пътека засилваше объркването, причината бяха златните хипнотични шарки по ръбовете му.Гледаше ли ги твърде дълго губеше представа за времето. Въпреки това той вървеше уверено, че и четеше книга даже.От време на време настървено драскаше нещо в празните полета с огризка от молив.Коридорът не,можеше да го обърка, вече не, толкова пъти бе минавал по него че знаеше всичките му измами наизуст. Виж това че светлините безпричинно помръкваха щом минеше покрай някоя лампа го дразнеше. Тот Тут се спра и критично огледа поредното премигващо светило. Почука с пръст стъкленицата и вътре маслото лениво се раздвижи.Имаше достатъчно гориво а и фитилът беше добре подрязан, нямаше причина светлината да помръква. Хвърли едно око на там от където бе дошъл. Лампите не само мъждукаха, но по-отдалечените вече гаснеха, а в дъното на коридора напираше пълен мрак. Тот Тут звучно затвори книгата и гневно се провикна.
-Лоуки! Пакостлива гад такава, престани веднага!
Никой не му отговори, а и смях не чу.Мракът неудържимо пълзеше напред.
-О`реи?-опита да налучка името на майтапчията, но и този път не сполучи.
Пробва още дузина имена но никой не се отзова, а мракът вече на една псувня разстояние.Тот Тут се приведе за да надникне и в най-плътните сенки, тихо и прегракнало произнесе последното име силно надявайки се да греши.
-Фам?
Нищо.Въздишката му на облекчение отблъсна мрака почти до краят на коридора. Някой му въртеше номера. Писарят на боговете беше кротък по характер но ядосаше ли се можеше да бъде изобретателно отмъстителен, почти колкото Лоуки.
Когато му дадоха кабинет подозрително близо до тоалетната си затрая.Шумно удари книгата в дланта си.Когато събратята му търчейки по голяма нужда се отбиваха за да задигнат по парче хартия без да ги е грижа колко ценни са текстовете връз тях, стисна зъби и си замълча.Книгата изплющя върху дланта му като камшик.Преглътна и набезите им за най-фина хартия дето не гори а само тлее, свиваха си от нея цигари злодеите.Можеше да преглътне дори това.Книгата вече отмерваше постоянен ритъм, а ботушите му чаткаха по пода като цял взвод маршируващи войници.Това че лампите гаснеха щом ги подминеше вече него притесняваше. Ето я вратата на кабинета, издайнически открехната. Който и да беше вътре щеше да изпита цялата сила на гневът му.Не влетя вътре със замах, прокрадна се полека, искаше това което щеше да сполети натрапника да е "изненада".
Кабинетът беше непривично тъмен, не, не беше така.Просто свещта която мъждукаше върху работната маса беше само огризка.Натрапникът седеше в любимият му стол. Четеше му записките и драскаше върху тях и то с мастило, като от време на време плюнчеше писеца с език.
Това беше прекалено!Непознатият щеше да изпита върху гърбът си не само гневът на Тот Тут но и тежката дъбова сопа с пирони скрита точно тук.Ръката на писаря на боговете безпогрешно напита дръжката на бухалката.
-Спри да драскаш върху творбата ми!-нареди той .
Непознатия дори не вдигна глава, перото продължи да зачерква цели пасажи и да добавя ситен текст в полето.
-Не драскам, а поправям!
-Аз съм Тот Тут, Писарят на боговете!Не допускам грешки!
-Не са точно грешки, а фактически неточности.
Тот Тут хвърли един поглед на текста, това бяха записките за Араген.
-Какви неточности бе?Записал съм дословно разказът на Лоуки и Ерк Мурии.
-Да, те бяха там.Но всяка история има поне още една гледна точка.
-Но ти не си бил там!Никой не спомена да е присъствал...Богът присви очи за да различи по добре чертите на непознатият, ха та това беше кинкаид.-...там не са присъствали огнени великани.
-Вярно е.Не сме били там, но има нещо чиито разказ е неоспорим...
-Никой оцелял човек не е с всичкият си за да бъде достоверен източник...Чакай малко, "нещо" ли каза?
-Прахът от спомени.-кинкаида постави върху масата тъка стъкленица.
Тя беше истинско произведение на изкуството.Издялана от едно единствено парче планински кристал и обвита с филигран от сребро които наподобяваше лоза с гроздове от кърваво червен рубин. Макар и да имаше остро дъно та стоеше върху дървеният плот без дори да се поклаща.Най-ценно разбира се беше съдържанието й - Прахът от спомени. Може би дори "чист" прашец, способен да разкаже една единствена история - тази която го бе породила.Тот Тут озапти радостта си, кинкаидът лъжеше.
-Араген, изгоря!Няма как да е оцелял Прах от спомени.Както знаеш той е твърде запалим.
Кинкаидът не искаше да спори с него.Отвори стъкленицата и гребна с върхът на нокътя си от сребристият прах.Поднесе го към пламъка на свещта и ...
Цветовете бяха така ярки, че усети жегата от пожара...Тежката смрад на изгорелите човешки тела го накара да се закашля...Нещо докосна лицето му и щом прокара пръсти по него, върху кожата му останаха черни следи от сажди...
Не, това не беше измама, наистина беше Прах на спомени и то от Араген.
-Как?
-Прахът от спомени представлява голям интерес за нас.Положихме много усилия в проучването му.Създадохме инструменти които да го отсяват от други субстанции.Нямаш си представа колко пепел трябваше да се пресеят за да се сдобием с тази малка стъкленица.
Тот Тут се настани срещу огненият великан с перо и хартия в ръце готов да записва всяка дума.Кинкаида побутна стъкленицата към него.
-Това е дар за твоята колекция от Прах на спомени.Видях че имаш големи запаси, систематизирани и надлежно описани.Но... светът става твърде голям.Героичните събития се случват постоянно и прахът се множи.Няма как да си навсякъде за да събираш "чист".
-Целият съм в слух!-Богът толкова нервно потропваше с перото по хартията че не забеляза как е разкъсал десетина от тях.
-След дълги разсъждения стигнахме до решение създадем Школа за разказвачи които да обикалят по света и да запознават човеците и другите раси с историите от Прахът на спомените.Също така част от задачите им ще е да събират чист прах и да го систематизират и описват...
-Че за какво им е на хората да слушат тези истории?-прекъсна го Тот Тут.
-Всъщност, истинската цел е да разкриваме чрез Праха на спомените злодеянията на Щон.Та хората да прозрат ужасните му помисли и да му се противопоставят доколкото могат.
-Това е чудесна идея!-скокна Писарят на Боговете.-Оин трябва да я чуе!
Кинкаида грубо го дръпна за дрехата събаряйки го обратно на стола.
-Смятаме че останалите Богове няма да са така... разумни и далновидни като теб. Решено беше да предложим сътрудничество само на Писарят на боговете.
-Сътрудничество викаш?
-Да, добре си дошъл в школата да учиш разказвачите, да работиш с Праха от спомени, да записваш историите на хартия.Ще можеш да експериментираш с него както намериш за добре.Ще поискаме само да се съгласиш да обединим нашият Прах на спомените с твоят.
-Ще имам ли неограничен достъп до всичкият Прах на спомени?-Тот Тут вече бе прегърнал идеята сега просто се пазареше.
-Всичкият Прах на спомените ще бъде под твоя лична опека.-увери го кинкаида.
-Добре тогава, когато съм готов ще закарам запасите си от Прах на спомените в Гръмовната гора.Кого да търся там?
-Обърни се към Гари`Олт.
-Защо не към теб?
-О... аз съм твърде незначителен, аз съм просто Д`рак-обикновен посредник.
Пламъкът на свещта затрепка и угасна. Когато успя да запали нова, Тот Тут откри че е сам.Усмихна се.Да закара "всичкият" Прах от спомени,да бе да.Те за глупак ли го смятаха? Естествено че щеше да си запази мостри от всичкият чист прах.Да ги затвори в каменни кутии, да ги маркира с пиктограми които само той знаеше и да ги зарови там където и Лоуки не би успял да ги намери.Всяка история имала две страни, а!Коя ли беше неговата?
* * *

[mad_dogs]

* * *
Крачеше през море.Море от човешки тела.Зад гърбът му, Щон си проправяше път през водите на Окун`Ка.Дано да носеше статуетката иначе пак щеше да го хвърли в дълбокото.Фам подритна едно от телата.Тези човеци що щяха тука?Свиваха се пред мощта му, ама като таралежи, къде ли криеха бодлите си?
-Този дом е мой!Не съм ви канил тук.Имате ли добро обяснение за присъствието си?
Чуваше как Щом шумно шляпа във водата ускорил крачка.Бързаше за да възпре това което можеше да се изплъзне из устата на човеците.Но нямаше да стигне о време.
-Говорете!-повиши глас Фам.-Или сред вас няма ни един мъж?
Един се надигна.Дребосък такъв един че и плешив, прегърбен и плашлив.Приближи се подгъвайки колене на всяка крачка.Веждите върху лицето на Фам подскочиха на горе,е те това не беше за вярване.Ами че това беше просто дете.Разсмя се на глас.Толкова мъже, а само едно момче имаше кураж да се надигне.
-Е, хлапе какво сте вие?
-Ние господарю сме човеци.
-Човеци викаш, а знаеш ли аз кой съм?
Момчето поклати глава.
-Не, господарю, не зная.
-Аз съм Първия човек!Боговете ме сътвориха по свой образ и подобие.Но щом аз, се оказах по добър от тях, те ме отхвърлиха.Захвърли ха ме все едно съм счупена играчка.Нима са се осмелили да сътворят други като мен?
-Не, господарю.Не сме като вас.Нито сме толкова силни, нито сме толкова смели.
-Господарю!?Наричаш ме свой господар, нима не си верен на синът ми?Нима не му служи до преди миг?
-Господарю, а нима синът ви не Ви е верен?Той ни подбра за да ви служим.Обучаваше ни за да застанем редом с вас щом се завърнете.Да се възправим редом в битката ви с...
Момчето се запъна.Макар навело глава погледът му трескаво шареше нейде зад гърба на Фам.Търсеше правилните слова и ги намери.
-...битката ви с Боговете.
Първия човек се обърна навреме за да зърне как устните на Щон безмълвно оформят отговора даден му току що от човешкото дете.
-Всички ли са пъргав ум като на тоя?-поинтересува се Фам.
Щон се правеше че не слуша и разсеяно си играеше с розовата панделка от статуетката, та от първом не разбра че питат него.
-Не, повечето са се навели за да пасат трева.-саркастично се ухили той.
Фам се смя дълго и от сърце, не помнеше от кога не се е чувствал толкова свободен. Е това нямаше да е за винаги,ето я в ръцете на синът му омразната статуетка.
-Я ми дай това , нещо!-изсъска той грабвайки от ръцете на Щон каменната фигурка.
Розовата панделка се откъсна и остана заплетена в пръстите на момчето.Тук тя нямаше никаква сила.
-А какво стана с моят сувенир?-замърмори Щон.
Баща му се надвеси над него като канара канеща се да се сурне по урвата.
-Избитият зъб не ти ли стига?
Щон опипа с език празното място.
-Предостатъчен ми е.Може би "господарят" ще поиска да хапне нещо, след дългото си скитане из Оня свят?-момчето направи дълбок поклон но колкото и да се опитваше не можеше да скрие нито подигравката в думите си, нито комичността на жеста.-Ще почетеш ли трапезата ни?Ще ни разкажеш ли за подвизи в далечни земи?
-Малко ти е избитият зъб, малко!-закани му се Фам размахвайки не пръст а статуетката. -Трябваше да се пердаша повече...
-Късничко е вече.-усмихна се с половин уста синът му.
-За един хубав бой никога не е късно.-подхвърли през рамо Първи човек докато крачеше към домът си.
Една хубава трапеза наистина щеше да му дойде добре.Топъл хляб, сочно месо и вино, повечко вино и никакви зеленчуци, съвсем никакви и разкази нямаше да има...
* * *

[mad_dogs]

От Коледа на Варненският книжен пазар(зад часовника) може да се намери в продажба книжното издание (луксозен вариант) бройките са ограничен брой, затова във Фейсбук в групата посветена на "Пограничната земя"
можете да изтеглите PDF фейл който има същото графично оформление както книжното издание. Свободен е за сваляне, единственото за което ви молим да споделяте мнения.
А ето и поредната част от продължението:


* * *
Пръчките се кръстосаха с пукот.Опонентите се опитваха да си пречат ползвайки похвати подходящи повече за бой с мечове отколкото за рисуване на проект за сграда.Ботуши триеха начертаното в пръстта, докато пръчките прокарваха нови линии в прахта.Мнозина искаха да имат принос в градежа на Залата на Съгласието, та обсъждането мязаше повече на битка.Нечия показалка изсвистя злобно оставяйки кървава следа по нечие лице,може би чиста случайност но имаше ли значение щом вече святкаха ножове?
Н`дар стоеше на страни както винаги, никои не му искаше мнението , а и той не се натискаше да го дава. Разсеяно чертаеше с върхът на обувката си многоъгълник. Устните му се движеха но дори и да казваше нещо никой не го чуваше щото не го слушаха.Но той беше говорителят на боговете пред хората, неразумно беше да се пренебрегват словата му.
Говореше тихо и сякаш на себе си, но е то че думите му достигнаха до останалите. Човеците прекратиха свадите си и се извърнаха към Н`дар, някак си вдървено и сякаш не по своя воля. Явно Боговете им дърпаха конците.
-...залата трябва да има 46 стени...-обясняваше сам на себе си говорителят на боговете, но останалите вече го слушаха и бяха готови да възразят.
-Ама така тя ще е почти кръгла...
-...е що пък чак 46 стени, защо не...
-Щото ние сме 46 , затова!-обясни някои това което останалите бяха пропуснали.
-На всички стени ще има само по един прозорец.С еднакъв размер, но със стъкло в различни цветове, като на камъните ни символи на признанието на боговете за нашата богоизбраност.
Човеците вече не спореха, а одобрително кимаха.Всичко това беше толкова правилно , че нямаше какво да възразят.
-Сградата ще е в центъра на комплекса.Около връс ще има 46 кули, всичките еднакви. Това е важно, всичко ще е идентично защото и ние сме равни.В главната зала трябва да има маса с точно 46 страни, а в средата й място за Кълбото на Съгласието.Върху му пада светлина от кръгъл прозорец монтиран на върха на купола.
Н`дар огледа скицата която бе начертал в праха с върхът на обувката си.Да, точно така трябва да бъде.Щеше ли да се получи?
Останалите приклекнаха за да разгледат схемата. Да, хубаво щеше да се получи. Трябваше да се добавят някой дреболии като тоалетни, бани, кухни, градини може би дори фонтан.
-И сега какво? Ние ли трябва да построим всичко това?-Ва`ку се надигна и скръсти ръце пред гърдите си.-Кой ще плаща за всичко това?
-Аз, такова...нямам пари.-сви се в яката на дрехата си Акуон и пъхна ръце дълбоко в джобовете си да не би някои да провери дали казва истината.
-То и аз не мога да дам много.-Но`род се извърна и сведе очи за да не го гледат други те в тях , щото лъжеше та се късаше.
-А не трябва ли...-поде Ва`ку.-Това все пак не е за нас...Те Боговете го искат...такова... не трябва ли те да платят, а?
Другите го изгледаха все едно е луд.
-Кво, не съм ли прав?
Останалите се отдръпнаха от него.Ей сега боговете щяха да го поразят.Вече се чуваше свистенето на летящата прокоба. Щеше да по добре да са по далечко като се разхвърчат кървища.Свистенето са засили.Вече се чуваше как въздухът се измества за да пропусне нещо голямо.Свистенето прерасна в писък.Проблесна ярка светлина и трясъка събори хората по гръб.Върху им се посипа пръст, и са всеобщо разочарование нито капка кръв. Щом пушилката се разсея никой не можа да откъсне очи от забитият в земята златен слитък. Ва` ку не се виждаше никъде, върху му ли беше паднал?Заобиколиха парчето метал и го видяха. Цял целеничък, старата скръндза бе паднал на колене и обгръщаше с ръце парчето злато и даже го целуваше.
-Зъ... зъ...зъ...ЗЛАТО!Чисто злато, бе!-ломотеше Ва`ку.
-Гледайте!-викна някой--Гледайте го само.
-Гледам, гледам, жива е гадината...
-Не това бе!-Да`ка излезе отпред и докосна с пръст устните на Ва`ку и тържествуващо го вдигна за да видят всички следите от кръв.-Той се е помолил, и е подкрепил молитвата с кръв.Ето че боговете се отзоваха на молбата му.Отзоваха се така както обещаха.
-Вярно бе!-сбута се хората.
-Дали да не...-хората наизвадиха ножове и започнаха да бодът пръсти и длани за да пуснат кръв.
Някой се изкашля, грубо и подканящо.
-Не си насилвайте късмета, господа!-гласът стържеше като трион по жива кост.
Хората се извърнаха, така и така стискаха ножове та изглеждаха заплашително, а и по принцип си бяха арогантни и глупави.
-Ти пък кой си?
-Що щеш тука?
-За къф се мислиш,а ?
Непознатият се ухили и наклони глава на една страна сякаш ги подканяше да погледнат зад гърбът му.А там..там имаше сенки, десетки.Хищни и гладни.
-А вие кой си мислите че съм?-изсмя се той.
Човеците настръхнаха.Някой изтърва нож, друг се изпусна в гащите...този смях. Чуваха го само когато някой щеше да умре.
-Ба... Ба... Ба`ашир?-заекна някой в тълпата.
-Еее, излага те се!Не видяхте ли шапката със звънчета?-Непознатият тръсна глава и се разнесе закачлив звън.-Точно сега съм Ерк Мурии.Боговете...така де НИЕ ви изпратихме този дар в отговор на молба подкрепена с кръв, точно както се споразумяхме, за да подсилим вярата ви.
-А не може ли... такова...-поде Ва`ку подкрепяйки не доизказаното с жест.
Изпънатата му дясна длан удряше отмерено напреки върху изопната лява.
-Ко бе?Да ви го насека на монети ли?... Аз да не съм ви... Ей аз съм Бог. Хубаво премисляйте желанията си.Ако ни досаждате с дребнави желания ще получите не блага а беди.
Врътна се ядно и изрита едно камъче все едно то му беше виновно.То отхвръкна, рекушира тук и там и безпогрешно нацели златният слитък които се пръсна на хиляди малки дискове.Хората се втурнаха да ги грабят.В началото се спираха зад а видят чии лик е на монетите но се взираха в тях напразно, те бяха съвършено празни, затова се захванаха да тъпчат с тях джобове и пазви.Настъпваха се по пръстите, лакти ръчкаха ребра или уж случайно насиняваха нечие око.
Ерк Мурии седеше от страни и се наслаждаваше.Искаше в него да се надигне кикота на Ба`ашир но уви не се проля и едничка капка кръв.
-Не осъзнават ли , че не могат да ги задържат?-извърна се към застаналият до него Н`дар.
Човека го изгледа косо с такава омраза, че ако тя беше нож щеше да го пореже.
-О о о ...заболя ме- иронизира го Ерк Мурии преди да се превърне в гълъб и да изпърха с криле към небосклона.
Н`дар се огледа за камък."Ех да имах прашка", да... ама нямаше.А и каква полза, не можеше да нарани един Бог.Но пък мисълта си я биваше.Беше толкова примамлива...
* * *