Страници: (5) [1] 2 3 ... последна »  ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Сказания за Ледената планина, моят зимен разказ
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Nov 2009, 13:13
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Понеже нещо ме е налегнала музата тия дни, започнах нов разказ, този път със зимен сюжет.

Ледената планина
Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака, от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамха’дан, нашия бог, кули, издигащи се толкова нависоко, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалече взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака, син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса и съм възпитан като такъв – владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар да не зная езика на хората, еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мрулл’аббан, Планината на Ледените Хребети, от една страна и от Древния лес на Прамайката от другата. Възпитан съм в традициите на нашия народ, традиции, които обаче с времето намразих. Струва ми се, че в безкрайните векове на трупане на мъдрост, знания и могъщество, ние сме изгубили онази базова същност, която прави едно общество жизнено и необходимо. Задушени в традиции и правила, ние живеем като роби, освен ония, които къде задкулисно, къде все по-открито, дърпат конците на нашата политика – жреците на Рамха’дан, могъщия бог на черните елфи и покровител на войната, онзи, който ражда, за да убива. През десетилетията, които израстнах в Иррхас-Аббат, аз се научих да мразя моя град и неговите странни удоволствия, моята религия, правилата, които ни обричаха на уродливо вековно полусъществувание.
А от всичко най-мразех начина, по който се отнасяме с нашите жени. Когато бях млад, не разсъждавах така. Тогава за мен те бяха женски, самки, създания, които съществуват за да ни забавляват, за да задоволяват нагона ни, за да продължават рода ни, като раждат нови играчки или пък войни. Затова ходех без свян в Купола на Насладата и всеки път лягах с различна, като не обръщах внимание на писливия кикот на пазачите-евнуси и не се интересувах от чувствата, които тези момичета изпитваха. Не мислех, че има и защо, честно казано – факт е, че аз не бях и не съм неприятен физически, та предполагам, че те също са изпитвали удоволствие от моите посещения, а освен това възпитанието им бе такова, че те намираха своята роля за напълно в рода на нещата.
Така се чувствах, докато не се появи Лертиена, перлата на Купола, красавицата, която плени сърцето ми. Като всеки представител на нашия народ, нейната кожа бе бяла като мрамор, а косите й бяха черни, ала нещо в чертите й я правеше да се извисява много над останалите. Когато я съзрях, сърцето ми трепна и след това винаги ходех само при нея, а на евнусите наредих да въздържат другите посетители от срещи с нея, освен ако не искат да се запознаят с рапирата ми. След чисто физическите удоволствия, аз започнах постепенно да говоря с нея и тази жена стана моят най-добър приятел, пред нея споделях всичките си копнежи, кроежи и тревоги, отегчението си от магията и упоритото си нежелание да я науча, умората си от глупостта на моите събратя, които мислеха непрекъснато как да заобиколят кралството на многобройните хора и да нападнат светлите ни братовчеди.
Тъй изкарах двадесет хубави години. За един човек това е една трета от живота му, кажи-речи, ала за елф е като един хубав, мимолетен сезон. Свърши така рязко, както и започна – една нощ моята Лертиена бе пожелана от жрец на Рамха’дан, жрец, на когото отказала услугите си и го посрамила, когато той се опитал да я вземе със сила – бях я научил тайно на някои от моите войнски умения и когато тя приключила с жреца, той не бил в състояние да си тръгне сам, та трябвало да го извеждат на носилка.
Ала жреците са отмъстителна гилдия, а отмъщението им за това унижение бе страшно. Те призоваха демон от бездната, който да погълне душата й, а срещу такъв противник дори моята Лерти бе нямала никакъв, никакъв шанс.
По онова време бях на мисия по море, като нападахме Брулените брегове, местата, по които живееха лукавите и хитри джуджета. Мисията не мина добре, защото макар да се върнахме с прескъпи съкровища, мнозина от моите войни погинаха, а за нашия народ всеки елф е скъп. Бях в мрачен и угнетен и нямах търпение да споделя моята тревога с Лертиена.
Ала когато се върнах, тя вече бе мъртва, погубена от алчните и отмъстителни жреци. О, колко силен бе гневът ми тогава! Намерих Дум’йас, злополучния насилник, както и Камрасин, мръсникът, който се занимаваше с призоваване на демони и ги погубих, като нито техните войни, нито чудовищните им пазачи от отвъдното, нито собствените им жалки заклинания можаха да ги спасят. Ала след тая моя постъпка кралят ме обяви за отстъпник и ме прогони от Града на Странните Удоволствия, а жреците на Рамха’дан ломотеха проклятия за това как неговия гняв ще ме стигне. Предполагам, че проклятията им не са отишли нахалос, иначе едва ли щях да лежа тук, пронизван от студения вятър, който от векове наред вледеняваше десетките хребети на Мруул’аббан. Участта, която ме сполетя е злощастна, но очаквана. Една от причините хората да живеят в относително спокойствие у нас бе, че за нашия изтънчен народ е предизвикателство да прекоси коварната планина, усукана с криволичещи пътеки. За разлика от нашите светли братовчеди, ние сме народ, който изключително много разчита на цивилизацията и на магията и досега с природата често е фатален за нас, макар, че ако трябва да бъда честен и към себе си, и към моите събратя, едва ли дори някой от светлите би прекосил с лекота тази ужасна планина, пред чиито височини дори черните кули на нашия бог приличат на клечки за зъби. Въпреки това аз се справях добре, макар слабото ми тяло да бе пронизвано от студ при все плътното, топло черно наметало, с която го бях увил. Бях обаче ловък войн и кален в редица преходи, затова успявах да се изкачвам и по най-стръмните и заледени пътеки, а създанията, които обитаваха тези планини – гноми, коболди и гоблини – се досещаха какъв съм и не ме закачаха. Така аз почти бях прекосил планината на безопасно разстояние от тъмния град, в който бях израсъл, когато попаднах на Йети.
Йети са създания, които са загадка дори за нашите уж премъдри и многознайни жреци. Някога бях чел едно много старо съчинение в кралската библиотека, според което всички разумни раси по континента Тарр, който населявахме, са произлезли от един и същи животински вид, загубен в мрака на изминалите векове. Ала докато хората, елфите и джуджетата избрали да се развият по пътя на разума и магията, казваше текста, Йети останали на животинско ниво, като развили само колосална сила и невероятна свирепост, в които да могат да оцелеят в онези непристъпни ледени върхари, които обитаваха. Дали е това е така, аз не мога да кажа, но е факт, че бях изненадан напълно, когато свирепото и грозно създание изкочи от преспите с взрив от сняг. То бе високо поне четири метра, покрито с гъста бяла козина и с муцуна, която потресе със своята свирепост дори някой като мен, черен елф, израстнал в жестокостите на Иррхас-Аббат. Ръцете му бяха мускулети и по-дълги от краката, а възлестите му, дебели пръсти завършваха със закривени черни нокти, по широки от моята рапира и по-дълги от моя кинжал. Битката помежду ни бе тъй дълга, че някой от бардовете на краля би написал цяла балада, а тя несъмнено щеше да достави удоволствие със своята кървавост на благородниците – за разлика от нашите светли братовчеди и човеците, ние обсипваме историите си с многобройни детайли за това колко и какви точно рани нанасяме на враговете си. А рани в моята битка имаше много. Спаси ме само факта, че дългата ми рапира и острият ми кинжал са изковани от магьосник и то от звезден метал, извлечен от метеорит, който рухна в залива до нашия град. Жреците ни го извлякоха с магия и направиха от него непобедими оръжия, които дадоха на най-важните благородници, а моят баща го даде на мен. Този метал бе тъй здрав, че успя да прониже гъстата козина и дебелата кожа на страхотното същество от планините, ала за да успея да направя това, се изложих на прекомерна близост до неговите чудовищни нокти и те няколко пъти разкъсаха плътта ми, забивайки се дълбоко в моето леко, слабо тяло. Затова, макар накрая да убих Йети, в сърцето ми нямаше радост, тъй като усещах как животът ме напуска – усещах стомаха си като топка пламък и осъзнах, че ноктите на изчадието вероятно са разкъсали вътрешностите ми. Гърдите ми пък сякаш свиреха и от скромните си познания по анатомия се досетих, че са засегнати белите ми дробове.
Затова и сега стоях облегнат на една черна скала, издигаща се подигравателно по голия хълм, в чието подножие бе посеченото от мен Йети. Оръжията ми бяха още в ръцете, но нямах сили да ги вдигна, дори някой да дойдеше. Дългата ми, черна коса бе започнала да се заскрежава, а по острата ми брадичка започна да капе кръв, която излизаше от устата ми. Стана ми много студено, а после ме обхвана странна топлина. Усещах как животът ме напуска. Зачудих се дари жреците са прави и Рамха’дан ще ме изпрати в пъкъла, при ужасния Кракен, в чиито пипала страдат грешниците, обидили боговете, или пък мойте войнски подвизи ще натежат на везните на боговете и ще бъда изпратен в Чудноомайните поля, чиито удоволствия надхвърлят дори откритото в нашия величествен град.
В тоя момент чух гласове. Като в просъница видях как към мен си приближават мъж и жена и по телосложението познах, че са човеци, тъй като бяха по-едри от моя вид, особено мъжът, по чието лице имаше и страшна черна брада, нещо, което бе невъзможно да се появи на лицето на елф. Мъжът изглеждаше гневен и свали секирата от рамото си, вероятно за да ме довърши. Опитах се да вдигна оръжията си, но можах само да изпъшкам, при което от устата ми се пророни още кръв. Жената вдигна ръка и започна да говори нещо умолително на мъжа. Не разбрах какво е това, тъй като, както казах, езика на човеците ми е непознат, а и да го знаех, едва ли бих бил в състояние да позная думите дори на Епоса за Миракин, нашия най-велик герой, онзи, съсякъл Кралицата на Светлите Елфи в древните времена, когато Рамха’дан лично бе обитавал континента Тарр и се бе опитал да го завладее, изковавайки корона от звезден метал, в която вложил тленната си сила.
Двамата човеци повишиха гласове, ала аз не можах да изслушам спора им. Налегна ме страшна умора и над очите ми се спусна погребалното покривало на съня.
* * *
За мое голямо учудване, след известно време се свестих и установих, че не съм в Дул-Киринла, залата, в която боговете произнасяха своите присъди. Над мен не стояха Сталкерите на Мрака, древните служители на Рамха’дан, които някога управлявали нашия народ, преди Далкул, проклетия герой на джуджетата, да унищожи звездната корона. Според поверията днес те съдели войните на черните елфи във величествена зала от абанос и обсидиан. Ала аз не бях в такава зала. На първо време, можех да кажа, че съм в нещо като колиба от здраво дърво, разположен на меко и удобно легло. Някой бе превързал раните ми и усещах мириса на различни лековити билки, които и нашите жреци използваха, макар и култивирани – докато тези най-вероятно бяха диви. Беше ми топло и приятно, което се дължеше на огъня, напален в една масивна желязна печка и на плътната завивка, с която ме бяха наметнали.
Понечих да стана, ала щом го направих отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, затова простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата като онази, която бе убедила брадваря да не отнеме живота ми на онзи леден хребет. Но щом тя застана над мен и можах да видя лицето й добре, устата ми зяпна.
Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата й не бе тъй бледа като моята, ушите й не бяха заострени, а веждите й не се спускаха извити над очите, ала въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идеше да се заровиш, същите сочни, плътни устни и това, което бе най-особено и странно – същия умен, разбиращ поглед, който сякаш те предпазполагаше да се довериш на личността пред теб.
- Коя си ти? – успях само да промълвя, ала жената поклати глава и започна да ми говори нещо на нейния си неразбираем език. Аз отново понечих да стана, при все болките, ала тя сложи ръка на гърдите ми и ме побутна назад. Толкова бях отслабнал от битката си с Йети, че нямах избор, освен да се подчиня – тя ме надви така, както човек би надвил домашна котка.
Тя се отдалечи от мен и аз я проследих с поглед. Отиде до голямата желязна печка, откъдето донесе дървена купа с нещо, което мирешеше вкусно. Това ми се стори странно, тъй като в Града на Странните Удоволствия черните елфи ядяхме само най-особени и фини храни – раци и омари, сьомги, октоподи и калмари, миди. За нас зеленчуковата диета на светлите ни събратя и грубите ястия на хората ни се виждаха селски и просташки. Ала въпреки това устата ми се напълни със слюнка при аромата на топлата супа. За трети път понечих да стана и да взема храната, ала този път главата ми се замая и бях принуден отново да се отпусна назад. Странната жена седна до мен и започна да ми подава лъжица след лъжица със супа, която преглъщах трудно, макар и с апетит. Накрая усетих как в тялото ми се разлива приятна топлина. Исках да й благодаря, ала в нашия език нямаше такава дума, а и да имаше, тя нямаше да я разбере. Унесен в тези мисли, не усетих кога заспах отново.
* * *

Това съобщение е било редактирано от Darth Sparhawk на 20 Nov 2009, 20:07


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Nov 2009, 20:17
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



* * *
По-късно се събудих отново. Наоколо бе по-тъмно, а огъня от печката хвърляше по-силни отблясъци, поради което разсъдих, че е вече вечер. Чуваха се шумове от прибори. Понечих да повдигна глава и този път успях да го направя. Моята спасителка стоеше на масата, а срещу нея бе брадатият мъж. Той забеляза движението ми и се намръщи свирепо, след което промърмори нещо под носа си. Жената му се скара и отново ме приближи, отново с порция супа. Този път успях да си я взема сам и я изядох, макар това да ме измори силно. Не ми се спеше обаче, затова останах отпуснат на леглото. Брадатият промърмори нещо отстрани и продължи да се храни на масата.
Младата жена седна на леглото до мен и се посочи с пръст.
- Лерта – каза тя.
Изтръпнах. Как бе възможно тази жена да има име, което толкова напомня това на някогашната ми любима и в същото време да прилича толкова много на нея? Тоя въпрос ме изпълни с невъобразимо любопитство.
Докато се чудех тя ме посочи с пръст и се досетих, че най-вероятно иска да узнае името ми.
- Алтиарин – казах бавно аз.
Тя се усмихна и повтори името ми няколко пъти. Брадатият изсумтя. Тя продължи да ми говори нещо на своя неразбираем език, сетне докосна челото ми с пръсти и прошепна няколко думи. Изтръпнах, когато усетих как по тялото ми протича магия, но после се успокоих – познах, че тя е лековита. Усетих как се изпълвам със сили, макар все още да бях твърде далеч от нормално физическо състояние. Досетих се обаче, че вероятно именно магията на тази жена й бе позволила да ме спаси, тъй като Йети бе направил тялото ми на кървав парцал. Това, което не можех да узная обаче бе защо младата жена го бе направила. Не е голяма тайна, че черните елфи презираме „еднодневките” /думата, с която обозначаваме хората/ и когато ги срещнем най-често ги избиваме без милост. Самите хора също не ни обичаха, но не смееха да ни закачат, тъй като в техните митове ние сме полулегендарни създания на злото. От тяхна гледна точка сигурно бяха прави за себе си. Именно с това си обяснявах и враждебното поведение на брадатия. Щом Лерта стана да свърши някаква работа, той дойде до мен с брадвата си и потупа острието заканително, като ми говореше някакви неразбираеми брътвежи, вероятно да не злоупотребявам с гостоприемството им.
Контакта с този човек ме измори и неусетно отново потънах в сън.
* * *
Следващите няколко дни протекоха в същата рутина. Направи ми впечатление обаче, че Лерта отвреме навреме приемаше разни хора, очевидно болни, лекуваше ги и в замяна те й носеха различни неща, зеленчуци, месо, мляко. В такива моменти тя закриваше леглата в колибата, на едно от които бях аз, с плътна завеса, която я разделяше на две, като преди това ме предупреждаваше с пръст на устните да си мълча. Брадатият човек излизаше на лов и се връщаше или с някакви убити животни, или с гъби, които после готвеше.
Във времето, в което не спяхме и нямаше посетители, Лерта започна да ме учи на езика на хората. Спрямо този на елфите той ми се видя по-просто устроен, като напреднахме с думите. Научих как хората наричат „човек”, „елф”, „гоблин”, „демон”, „маса”, „стол”, „колиба”, „здрав”, „болен”, „рана”, как се поздравяват, разбрах, че брадатият човек е нейн баща и се казва Крау и лека полека проговорих техния език, макар и със странен акцент, който я караше да се смее.
Бе странно, ако някой в Града на Странните Удоволствия ми се изсмееше, щях да му отрежа езика. Но тук позволявах на тази смъртна селска жена да се забавлява с опитите ми да извъртя финия си език така, че да говоря тяхната груба и недодялана реч. Помня, че бях позволявал и на Лертиена да ми се подсмихва понякога, ала това бе отдавна и не исках да мисля за странните прилики между двете. Не исках да разправям много за себе си, но успокоих Крау, че не съм предвестник на по-голям отряд, а изгнаник – отне ми десет минути, докато открия подходящата дума в техния речников фонд. Не уточних причините, поради които съм напуснал черните елфи, но им разказах са моя сблъсък с Йети, който силно заинтересува Крау.
- Никой никога не е убивал Йети в бой, момче – промърмори той – ти си един дяволски късметлия.
Много ме досмеша, когато ме нарече момче. Вярно е, че черните, а и обикновените елфи за хората изглеждат младолики със своите елегантни черти, отличаващи се с фини нос и челюст, заострени уши, спускащи се почти под ъгъл вежди и бледа кожа, която не се сбръчкваше никога. Също тъй е вярно, че за елф аз все още бях млад мъж – ала въпреки това на своите 170 години аз бях безкрайно по-стар от този човек, който вероятно бе на 50. Когато научи това, Крау се намръщи още повече.
- Тогава ще ти викам дядо – каза той рязко. Лерта се засмя звънко на това и аз отново, противно на всякаква логика, се присъединих към смеха й. Тя ме караше да се чувствам особено, някак жив, затова й позволявах много неща, които в друга ситуация бих сметнал за недопустими – например това да си играе с лъскавите ми черни кичури. Тя имаше навика да ги навива около пръста си и аз не се сърдих, дори когато веднъж ме оскуба.
Честно казано, дори да се бях разсърдил едва ли щях да мога да сторя много. Тя ме уверяваше, че се въстановявам бързо и безвъзвратно, но аз не го усещах така. Отне ми много време, докато се науча отново да ставам, а бях отвикнал и да ходя. Привикването да го правя наново не бе толкова лесно, колкото исках и помня, че първия път трябваше да се подпирам на нея, което ми се видя много унизително, макар и не неприятно. За сметка на това много се зарадвах, когато видях, че те са прибрали оръжията им. Дори си позволих да разкажа на Лерта как са изковани те, а това я впечатли много.
Изминаха още няколко седмици. Вече бях започнал да говоря нормално езика на хората, можех и да ходя и макар да не бях в най-добрата си форма, можех да излизам и дори да ловувам. За това време научих, че Лерта е лечителка и помага на болни хора, а пък те й се отблагодаряват с каквото могат. Това ми се стори много странно, тъй като в моята раса никой не помагаше никому, ако нямаше някаква изгода от това или пък ако не бе повеля на жреците на Рамха’дан, чиито цели често оставаха скрити дори за благородници и черни лордове като мен. Стана ми любопитно дали тя почиташе някой бог, както правят черните елфи.
- Не, никой – отвърна ми тя и се усмихна някак тъжно.
- Дори – сбърчих вежди аз – Томан Изкупителя? – паметта от уроците по география и история ми подсказа, че това е богът, който човеците най-често почитат.
- Томан е хубав бог с хубава история – поклати глава Лерта – ала според мен тя е приказка, а хората, които го тачат днес не са хубави.
Но повече тя не искаше да каже. За нейната неприязън към религията узнах от Крау, стария ловец. Крау ми обясни, че жреците на Томан – низшите се наричаха „пастори”, а върховните „кардинали” – забранявали магията и поради това Лерта била избягала от големите градове и живеела сама с него в колибата, където бях приютен – а тя от своя страна се намираше в подножието на страховитата Планина на Ледените Хребети, която зимата никога не напускаше. Там войниците нямало да я намерят.
- Но Лерта използва лековита магия – възразих аз – тя не е като Камрасин – добавих по инерция.
- Като кой – полюбопитства баща й, с който бяхме излезли на лов.
- Няма значение – отвърнах аз, нежелаейки да се връщам на тази история и затова го подканих да ми покаже други тънкости от лова. Трябва да призная, че като благородник в Иррхас-Аббат аз не се грижех за прехраната си. Имаше други, по-низши елфи, които се занимаваха с работата аз винаги да съм сит и да имам това, което искам да ям. Поради това първите ми опити в лова бяха силно разкритикувани от Крау, макар поради нечовешката си бързина да имах успех в преследването на сърни, елени и дори някои птици. Брадатият човек обаче каза, че съм шумен, непредпазлив и плаша другата плячка. Това ме шокира, тъй като, подобно на всеки елф, имах лека стъпка. Крау обаче ме научи как да пристъпям незабелязано до животните, без да ги стряскам – нещо, което ми заприлича твърде много на изкуството на Гилдията на Убийците от моя роден град. Реших да не споделям това с Крау обаче, а просто го оставих да похвали моя вроден талант в промъкването.
Но ако ловът ми се удаде с лекота, съвсем ново нещо за мен беше брането на гъби. От Крау научих подробно кои гъби стават за ядене и кои не. В началото бърках много и той се гневеше силно, тъй като според него съвсем малки разлики в цвета на една гъба могат да направят разликата между живота и смъртта.
- Лерта е силен лечител – присмехулно казах аз, за да го успокоя.
- Така е – съгласи се Крау – но и магиите й няма да те спасят от други, странични последствия от лошите гъби.
- Какви са те? – попитах аз.
- Получаваш ужасна диария – отвърна ми той и се изсмя гръмко на изражението ми.
Изгледах го със зле прикрита враждебност. Това ми се стори голяма, груба обида. Вярно е, че тези хора ме бяха спасили, но аз бях лорд на мрака, благородник, черен елф...
Той усети, че съм се засегнал.
- Просто шега – рече – извинявай.
Кимнах колебливо. Най-малкото не исках да засягам Лерта.
Крау ме научи и да стрелям с лък. Знам, знам, това ви звучи шокиращо. Клишето е, че елфът стреля с лък. Това обаче е голяма заблуда. Вярно е, че светлите ни братовчеди много обичат лъковете и често пъти нанасят катастрофални поражения на враговете си само с тези оръжия. Това е типично за тяхното селско хитроумие – те се крият из гори и храсти и стрелят от засада, подли като глигани. Черните елфи също имат стрелци. Това обаче са най-низшите от нашите войни. Един благородник не ползваше селско оръжие като лъка. В най-лошия случай имаше арбалет, а и това се считаше за проява на страхливост и лош вкус. А аз, до гибелното си увлечение по Лертиена, бях считан за храбър елф с добър вкус.
Крау обаче ми показа, че лъкът е едно чудесно оръжие и дори ми направи един. В Иррхас-Аббат, ако някой ти подареше лък, бе голяма обида – все едно да ти кажаш, че си простак или страхливец. Ала той ми го даде с такова гордо изражение, че не можах да не се радвам и дори му поблагодарих.
Трябва да призная, че с времето се привързах към тоя селски, грубоват човек и неговите простонародни шеги повече, отколкото към моите изискани събратя от Града на Странните Удоволствия.
Но и това бледнееше пред привързаността, която изпитвах към Лерта.
***


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 01 Nov 2009, 22:06
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



***
Ако някой в Иррхас-Аббат някога ми бе казал, че ще се влюбя в смъртна жена, вероятно щях да му отрежа езика. Моите събратя не считаха хората за равностойни нам създания, нито по разум, нито физически. Възприемахме ги като умни животни, които са опасни заради своята многочисленост, както някой човек би възприел глутница вълци. За светлите елфи бе известно, че някога се влюбват в смъртни жени, ала те бяха известни със своята диващина. За черен елф това би било нечувано.
Докато аз не срещнах Лерта.
Не знам какво точно ме привличаше в нея толкова. Не е само до физическата красота, макар тя да бе много хубава, прекрасна. Повече обаче бе в характера, нрава й, който ме караше да се смея като глупак, който ме принуди да изтърпя и дори да харесам грубоватия Крау, който ме накара тайничко да се засрамя от моето минало на войн и завоевател. Възхищавах й се за това как лекува и помага на съвършено непознати хора, за това, че бе помогнала дори на някой като мен.
Тя също ме харесваше. Виждах го в очите й, в начина, по който се отнасяше с мен, в думите й, в жестовете й. Въпреки това дълго време не събрахме смелост да си го кажем. Чувствах се глупаво за това. Аз бях имал много жени през живота си. Бях обичал, чувство, непознато за мнозина от моите събратя. Но сега се чувсвах някак недостоен и груб да й призная любовта си. Все пак накрая си казахме какво чувстваме. Това бе няколко месеца след пристигането ми. Бе сезонът, който из Тарр наричат лято. Тук той означаваше, че снегът е напуснал подножието и планината е само студена, а не ледена. Бяхме излезли навън, застанали на покрива на иначе не много високата колиба, увити в топли дрехи – милата Лерта ми бе ужила дебели кожени дрехи, далеч по-подходящи за студа от моето черно облекло на лорд на Мрака, което бе прибрала. Бе вечер и звездите бяха необикновено ясни, заедно с луната осветяваха околната природа, която бе чиста и недокосната от цивилизацията. В този момент осъзнах защо нашите светли събратя толкова много обичат дивата гора.
Лерта бе сгушена в мен и бе отпуснала красивата си глава на рамото ми. Усещах нежното й, топло тяло до себе си и леко я притиснах до себе си. Тя измърка като коте от удоволствие.
- Как е на твоя език думата „любов”? – попита тя.
Обзе ме невероятна тъга, за мен, за живота, който бях водил, за моите събратя, които при цялото си величие...
- Ние нямаме такава дума – признах аз натъжен.
- О! – каза тя и замълча.
Някъде в далечината зави вълк. От гората се обади бухал.
- Това значи ли, че никога не си обичал? – попита някак тъжно тя.
- Не! – отвърнах аз.
- Не си? – не ме разбра тя.
- Не, обичал съм. Много – отвърнах аз. Спомените ме заляха неканени.
- Разкажи ми – каза Лерта.
- Не искам – отвърнах аз.
Останахме смълчани. Не биваше да мисля за Лертиена сега, не и когато Лерта бе до мен, в прегръдките ми. Но как, след като тя толкова много ми напомняше за любимата ми...
- Приличаше на теб – казах внезапно – много.
Думите изкочиха от устата ми неканени, една след друга. Лерта ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Разказах й цялата ужасна история, за Купола на Насладата, за жреците и тяхната неутолима, всепоглъщаща злоба. Не бе честно от моя страна. Лерта бе едно невинно дете. Нямах никакво право да й разказвам за Града на Странните Удоволствия, удоволствия, които всъщност бяха ужаси. Докато говорех, пелената от лъжи, която жреците ми бяха втълпявали от невръстна възраст, рухна. Това бе истината за Иррхас-Аббат. Той бе Градът на Ужаса. На Злото.
Когато завърших, по очите ми се стичаха сълзи. Това бе срамно, недостойно, не и за лорд на Мрака.
Но аз вече не исках да съм лорд на Мрака. Омръзнало ми бе от Странните Удоволствия.
- Съжалявам. Не биваше да ти разказвам това – казах аз накрая, установявайки, че тя ме е прегърнала, като малко дете.
Никой никога не ме бе прегръщал така. Лертиена се бе отнасяла с мен като с любим, нещо повече, отколкото някой можеше да очаква в Иррхас-Аббат.
Но никой никога не ме бе успокоявал.
Никой.
Никога.
За какво са ти тогава Странните Удоволствия, познанията над живота и смъртта, най-могъщата черна магия, тъмните окровения на Рамха’дан, контрола над страховитите създания от отвъдното, кармичните удоволствия на тялото и духа, когато не можеш просто да си поплачеш?
- Трябваше – отговори спокойно тя.
- Аз те омърсих с тази история – казах аз – самия спомен за моя град е...анатема за теб, цвете мое.
Лерта се усмихна малко тъжно.
- Ще се изненадаш, че ние хората, не изоставаме чак толкова.
- Какво искаш да кажеш? – сепнах се аз, ала тя вече сменяше темата.
- Знаеш ли защо те попитах за това? За думата любов?
Лицето й приближи моето.
- Исках да ти кажа, че те обичам на твоя език. Но понеже вие нямате такава дума, ще го кажа на моя. Обичам те. Обичам те.
Устните ни се сляха в едно. Това бе най-сладкият миг в живота ми. Най-сладкият миг в цялата история на Тарр. Жреците можеха да вземат Странните си удоволствия и, както казваше Крау, да си ги заврат там дето слънце не огрява.
Отлепихме се.
За миг.
- Обичам те още откакто те намерихме на онзи хребет – каза Лерта – под кръвта, под раните, под черното наметало, ти беше ослепително, невероятно красив. А след последните месеци знам, че си и добър човек.
Сърцето ми прескочи.
Добър човек.
Никой не ми бе казвал, че съм добър.
Храбър, силен, хитър, изкусен...
Не и добър.
Странните удоволствия.
Там, дето слънце не огрява...
Отново се целунахме. И отново, и отново.
Животът бе прекрасен.
* * *
Следващите месеци познах какво означава истинско, а не странно удоволствие. Бях сигурен, и все още съм, че дори в Чудноомайните поля никой бог не може да ми даде тази радост, която изпитах тогава с Лерта, когато любовта ни лумна.
Крау също ни се радваше. О, в началото сумтеше, ругаеше ме, караше й се, но го усещах, че вътрешно е щастлив. Предполагам, че отстрани сме изглеждали, както биха казали хората, сладки.
Сладък черен елф.
Като дървено желязо.
Един ден Крау ми каза:
- Да си жив и здрав, момко, знам, че дъщеря ми е в сигурни ръце.
Но аз се измъчвах от нещо, от една тревога. Дълго време не исках да я казвам на Лерта, но тя винаги, винаги разбираше, когато нещо ме мъчи. И ме притискаше докато не си кажа.
- Аз ще живея още дълго, много дълго – накрая и признах аз – а ти си човек.
- И те е страх, че ще стана стара и грозна, нали – отговори тя.
- Не! –извиках –ще те обичам винаги. Всякога. Но дали ти...
- Би било трогателно ти да си все така млад и красив, когато аз съм надебеляла лелка – прекъсна ме Лерта – за жалост обаче ще те разочаровам. Аз съм на 70.
- Какво?! – зяпнах аз – но хората?
- Хората живеят малко, да, така е, за съжаление – Лерта се натъжи за миг – но аз съм магьосница, а не обикновен човек. Магията ни прави дълголетни. А аз дори мога да правя Крау дълголетен, макар с другите да не се получава. Може би защото той ми е баща.
Стоях зяпнал, невярващ.
Единствената ми тревога се оказа напразна.
Сега щяхме да сме заедно дълго, дълго време.
- Спокойно – чух гласа на новодошлия Крау зад мен –аз съм само на 110. Все още си по-дърт от мен, дядо – и той се засмя.
И двамата с Лерта се засмяхме с него...
Бяха хубави дни, макар, че зимата се оказа люта.
Докато един ден те не дойдоха заедно с виелицата.
* * *


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 02 Nov 2009, 20:33
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



* * *
Това се случи в един свиреп зимен ден. Вятърът навън бе силен и навяваше сняг на парцали. Освен това студът бе дошъл внезапно, падайки след един сравнително топъл за тия места по света ден. От рязката смяна на времето Крау получи болки в кръста и гърба и макар Лерта да ги овладя със своята лековита магия, той не можеше да излиза. Затова аз реших да отида на лов сам.
Не трябваше, не трябваше да излизам тогава.
Ловът бе, както можеше да се очаква, много труден, тъй като повечето животни се бяха скрили и аз трябваше да се катеря нагоре по заледените чукари, изложен на немилостивите удари на вятъра. За щастие дългите месеци съвместна работа с Крау ме бяха направили по-издръжлив на планинското време и смея да кажа, сега бях по-силен дори от най-златните си години като командир на армията на черните елфи. Накрая успях да намеря за плячка един муфлон –свирепо и раздразнително животно, което едва нападаше с наведени напред извити рога. Трябваше да внимавам много, за да не бъда погубен от тях или от чаткащите му то заскрежените камъни копита, а също така и да не падне самия звяр от някоя пропаст. В крайна сметка успях да го раздразня с рапирата си и го убих като забих своя кинжал в сънната му артерия, след което го замъкнах към колибата. Животното бе тежко и аз бях много изморен, когато я стигнах, но още от далечината сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Колибата бе притъмняла и от прозорците й не се виждаше игривата светлина на пламъците, а носът ми не долавяше миризмата от пушека на домашното огнище. Захвърлих муфлона – сигурно койотите са ме благославяли за това – и хукнах към колибата. Когато я приближих, видях, че вратата й е изкъртена, от вътрешността й долитаха стенания. Когато влязох вътре, кръвта ми се смрази.
Когато се замисля за това от дистанцията на времето, си давам сметка, че вероятно съм от малкото черни елфи, шокирали се от жестокости. В крайна сметка, изтезанията са сред най-върховните измежду Странните Удоволствия.
Ала аз вече се бях открекъл от тези удоволствия и сърцето ми се сви, когато видях Крау, моят добър, сърдечен приятел, разпънат по най-варварски начин върху стената на колибата. Ръцете и краката му бяха приковани с гвоздеи за нея, а на челото му бе прикована желязна корона от шипове, които бяха разранили лицето му. Тялото му бе покрито от множество прободни рани, ала той все още бе жив.
Той забеляза присъствието ми, тъй като надигна клюмналата си глава и пророни:
- Те я отмъкнаха, синко. Отмъкнаха дъщеря ми.
Страх изпълни сърцето ми и го стисна като ледена ръка.
- Кой? Кой е отмъкнал? – приближих го аз, а тялото ми се обля от студена пот. Лерта, моята Лерта. Не отново...
- Тамплиери от Санпар, столицата на нашето кралство... търсели са я, защото е магьосница – Крау ме погледна с измъчен поглед – те убиха жена ми, нейната майка. Сега искат нея.
И издъхна.
Светът ми се срина от тази история.
Нима религията, макар този път чужда за мен, щеше да продължи да ми отнема всички, които обичах?
Сега, след като Крау ми прошепна тези думи, всичко се нареди, включително начина, по който бе убит. Неговата смърт бе зловеща пародия на Колелото на Мъченията, древният инструмент, на който Сталкерите на Мрака бяха разпънали Томан Изкупителя, бога на озарението. Според легендите на хората, тази саможертва освободила човеците от властта на Рамха’дан, Господаря на Всемирния Мрак и им позволила да се присъединят към светлите елфи и джуджетата в борбата с нашия народ.
Но аз нямах време да размишлявам върху митовете и легендите на хората.
Те бяха отвлекли моята Лерта.
Нямаше да им позволя да я убият, както техните събратя от Иррхас-Аббат убиха Лертиена.
Макар да бях уморен от битката с муфлона, тръгнах по следите им. Макар виелицата да бе засипала голяма част от тях със сняг, местнотта, по която бяха тръгнали бе гориста и имаше много следи от преминаването на голяма група хора – счупени клонки, стъпкани храсти, дълбоки следи в снега, който бе станал на лед и не бе позволил на вихрите да ги заличат напълно. Бе много студено, ала гневът не ми позволяваше да усетя мраза. Дъхът ми излизаше на пара от устата, а вътрешно горях.
Мръсни, проклети мръсници. Само като се сетех за горкия, беден Крау, в гърдите ми се надигаше жажда за мъст, кръвожадна ярост, която не бях изпитвал от смъртта на Лертиена насам.
Но Лерта нямаше да стане Лертиена.
Нямаше да го позволя.
Гоних изедниците три дни в гъстия лес, който отделяше цивилизованите земи от Планината. Спах набързо и неспокойно, скрит в хралупи, където вятърът нямаше да отнеме живота ми. Моите врагове бяха на коне, ала в това време те бяха повече пречка, отколкото помощ. По пътя си видях избити вълци – явно прегладняла глутница, решила да опита късмета си с натрапниците. За жалост, онези се бяха оказали прекалено силни. После се сетих, че вълците вероятно щяха да изядат и моята Лерта и отдадох победата на въпросните тамплиери – от малкото, което знаех за хората, това бяха рицарите на тяхната религия – като шанс да я спася.
Настигнах мръсниците в края на третия ден. Мракът започваше да се спуска и вътрешно благодарих на Рамха’дан за милостта – нещо, което не бях правил от смъртта на Лертиена насам. Мракът бе моя територия, не на еднодневките.
Те бяха седем на брой, като мъкнеха Лерта на кон, пристегната с въжета към гърба му и наметната с груба кожа, за да не замръзне. Като видях това, кръвта ми кипна и едвам се сдържах да не нападна веднага. Аз все пак обаче бях черен елф, а ние знаем и умеем да планираме атаките си.
Седмината мръсници бяха облечени в тежките доспехи, които хората толкова много обичаха. Те се имаха са много впечатляващи с тях, макар на мен да ми приличаха на възголеми бръмбари. Петима изглеждаха редови, дотолкова, доколкото броните им бяха обикновени, макар и тежки – железни доспехи, върху които бяха наметнали и кожени наметала. Един от тях изглеждаше техен предводител – той бе по-висок и броните му бяха кичозно отрупани със злато, сребро и скъпоценни камъни. Това ме накара да го преценя като недобре подготвен за бой човек, склонен повече към показност. Това се потвърди и от наметалото му, което не бе тъй дебело, бе снежнобяло и върху него се виждаше изографисано златно колело, вероятно религиозен символ. Проклетият глупец сигурно зъзнеше.
Нямах обаче време да мисля много върху него, тъй като вниманието ми бе привлечено от рицаря, който яздеше от дясната му страна. От време на време скъпоценният, както започнах да го наричам на акъла си, се привеждаше към него и макар яростно да тръскаше глава, от което скъпият му платинен шлем дрънчеше, обикновено отстъпваше, което ме накара да се поинтересувам повече от съветника, макар той да бе много по-неугледен – в черни, грозни доспехи, най-обикновен на вид шлем, също черен и дълъг дебел плащ, отново в черен цвят, който бе нарушаван единствено от кървавочервено колело. Жестовете на тоя човек издаваха премереност, търпение и изключителна самоувереност, поради което го сметнах за далеч по-опасен от Скъпоценния и вероятно за фактически предводител на групата.
След време седмината спряха. Единият от рицарите отиде при Лерта и я свали сравнително внимателно. Тя бе обаче с превръзка на устата, което ме разяри още повече. Отново с мъка подтиснах импулса си да нападна веднага.
В това време рицарите се разкършваха от ездата, сваляйки шлемове. Избухна къса кавга между Скъпоценния, който се оказа млад мъж, гладко избръснат, с руса коса до раменете и много нацупено изражение, сякаш бе обиден на целия свят. Той искаше да накладе голям огън, докато Черният се противеше. Когато Черният свали шлема си, усетих неприятно чувство, тъй като с ясните си очи на елф успях да го видя много добре. Това бе стар и грозен човек, със силно изпито лице, хлътнали бузи и горящи с демоничен плам очи, които сякаш бяха изсмукали плътта около себе си, тъй като този рицар имаше тежки торбички под очите. Бузите му бяха опасани от металносива брада, а устните бяха безцветни.
- Огънят привлича излишно внимание – каза той с протяжен, лепкав глас, който ме накара да усетя известно отвращение, макар да идеше отдалеч и дори моите елфически уши да го доловиха трудно.
- Не ме интересува! – ядно отвърна русият – аз съм върховен тамплиер и няма да спя на студено! Напалете огън! Арно, стига си се шушкал около вещицата!
Рицарят, който връзваше Лерта към едно дърво трепна виновно, като ритнато куче.
- Както кажеш, Фриц – отвърна Черният с такова дразнещо спокойствие, че Фриц го изгледа с неприкрита омраза. Явно обаче го бе страх от сивобрадия мъж, тъй като не каза нищо повече.
Черният извади някаква кесия и извади някакъв хляб, който отдалече мязаше на камък. След това викна рицарят на име Арно – младеж, по-малък и от Фриц, почти момче, с много лунички на лицето и дълга червена коса. Сивобрадият му подаде хляб и манерка.
- Но, велики инквизиторе – каза Арно – този хляб е много твърд, не става за ядене...
Следващият звук, който излезе от устата му, бе стон, тъй като Черният го зашлеви през лицето със стоманената си ръкавица.
- Съчуствието към грешниците само по себе си е грях, млади ми Арно – рече сивобрадият – особено ако е предизвикано от греховни помисли.
Арно стана червен като косата си и въпреки, че не бе съвсем редно, изпитах задоволство от това, че великият инквизитор го е ударил.
В това време избухна още един скандал.
- Но, господарю, дажбите няма да стигнат, ако ядем толкова – говореше един от рицарите, човек с грубовата, червендалеста физиономия и малки очички, на Фриц.
- Тогава ти няма да ядеш толкова много, мазна свиньо! – кресна му русокосият, докато си заделяше някакво много тънко, червено месо, от което устата ми се напълни със слюнка. Не бях ял истински в дните, когато бях гонил тези мръсници.
- Е, гладни ли ще легнем – облиза се червендалестият, явно упорит човек.
- Да направим сделка – обади се трети, мъж с гъсти вежди и широк нос – ще гладуваме, но ще ни позволиш да се забавляваме с малката.
Останалите се изсмяха доволно, освен Арно, който зяпна, очевидно ужасен от предложението и сивобрадият.
- В никакъв случай – каза облечения в черно рицар.
- Ако някой ще се забавлява, това ще съм само аз – обади се Фриц.
- Взимаш всичко хубаво – изръмжа червендалестия.
- Достатъчно – отново се обади сивобрадият –тази жена е вещица и е гнусна в очите на Томан, нашия Господ и Спасител, да се свети името Му, да дойде царството Му. Никой няма да я докосва.
Фриц го изгледна гневно, но се покори, явно усетил, че великият инквизитор няма да прави повече компромиси. Той се обърна с гръб към другарите си и лакомо заяде.
- Жан-Клод, щом имаш такава енергия – продължи инквизиторът – поеми първия пост.
- Да, о, превелики – отвърна мъжът с широкия нос, макар да изгледа сивобрадия мъж с невероятна злоба.
Фриц отдели много малко храна за събратята си, като за младото момче на име Арно не остана почти нищо. Малко храна си взе и инквизиторът, който бе седнал със скръстени крака и гледаше с немигащи очи в нищото.
Изпитах неприятно усещане, сякаш онзи можеше да ме види. Крадешком погледнах Лерта. Тя бе заспала, увиснала във въжетата си. Сърцето ми се сви от съчувствие.
Постепенно всички заспаха, освен широконосият, който стоеше на поста си и сивобрадият, който продължи да гледа нощта с немигащи очи. Проклех вътрешно, явно мръсникът медитираше по някакъв начин. Изкуших се да стрелям към него и да отнема мерзкия му живот с един удар, но нещо ме накара да не предприема този ход. Прицелих се в мъжът, който бе поискал да насили моята Лерта. Припомних си Дум’йас и си дадох сметка за приликата му с този човек. Моята Лерта бе права, хората не изоставаха особено от жреците на Рамха’дан.
Пуснах стрелата си, която се заби в крака на мъжа. Той се наведе и изпищя от болка и с това движение шлемът му отзад се понадигна леко и разкри тила му. Пуснах втора стрела и той падна с хъхрене.
- Нападат ни – високо, но спокойно извика сивобрадият.
- Какво – извика сънено Фриц, като погледна сивобрадият. Събратята му се занадигаха от постовете си, надявайки шлемове и вадейки мечове.
- Не си глух – грубо му каза сивобрадият, а в това време аз пуснах втора стрела, като улучих един, който не бе успял да намести добре шлема си и бе разкрил гърлото си.
Бяха останали само пет.
Фриц скочи, шокиран на крака.
- Откъде стрелят? – попита той паникьосан.
- От гората – меко отвърна инквизиторът – не е ли очевидно.
Пуснах стрела и към него. Той се наведе почти случайно и тя се заби в едно невинно дърво. Сетне постави черният си шлем и се изправи като демон.
Фриц, още не бе поставил своя, а се озърташе трескаво напред-назад.
- Хванете го! Убийте го! – истерично нареди той.
- Млъквай, Фриц! – изрева червендалестия – крещиш като кокона!
Сетне приближи към мястото, от което бях стрелял аз. Добре обучен за убиец в Иррхас-Аббат и за ловец от Крау, аз обаче останах незабелязан, една сянка сред дърветата. Очите на червендалестия минаха точно през мен и не различиха нищо.
Той се обърна.
- Къде си, копеле мръсно – процеди той.
- Тук съм – отговорих му и изникнах като сянка зад гърба му.
И му прерязах гърлото.
- Убийте го, убийте го! – разкрещя се отново Фриц.
- Хайде де, убийте ме, ако можете – усмихнах се подигравателно аз. Исках да ги изплаша, да им покажа с какво си имат работа.
С най-лошия си кошмар.
С лорд на Мрака.
Единият от рицарите, който не ми бе направил никакво впечатление, се метна към мен, размахал брадва. Парирах удара му с рапирата си и забих кинжала си в гърдите му. Острието от звезден метал разкъса бронята като хартия и го удари в сърцето.
Мъжът се строполи в краката ми.
Огледах останалите с мрачна усмивка и накарах очите си да почернеят напълно.
Това бе прост номер на елфите на мрака, но много впечатляваше останалите раси.
Инквизиторът обаче остана неподвижен, само бе изтеглил мечът си.
Червенокосото момче въртеше глава напред-назад, гледайки ту инквизитора, ту мен. Очите му бяха разширени от страх.
Фриц обаче бе използвал объркването му и моята битка с рицаря брадвар, за да се промъкне до моята Лерта и да вдигне меча си към гърлото й.
- Дошъл си за нея, нали демоне? – каза той и нацупеното му лице се изкриви в злобна гримаса – е, още една крачка и тя е мъртва.
Очите на Лерта бяха разтворени от ужас.
- Фриц, това е вече прекалено! – извика Арно.
- Мълчи! –изрева Фриц. Задуха леден вятър, който развя русите му коси.
Инквизиторът стоеше все така неподвижен.
- Хвърляй оръжията, елфе! – настоя Фриц.
За момент не мръднах.
- ГЛУХ ЛИ СИ! – изрева русокосият – хвърли оръжията!
- Както желаеш – отвърнах.
И метнах кинжала си.
Улучих го точно между очите. Той успя да изпъшка и падна назад, лишен от живот.
Арно се свлече на колене и заплака.
По бузите на Лерта се стекоха сълзи. С болка осъзнах, че вероятно с тези си убийства завинаги съм разбил нейния образ за красив, ранен, сладък и добър елф, който е нейн любим.
Най-сетне и се бях показал в моята същност.
На Лорд на Мрака.
Но нямах време да мисля за това. Инквизиторът пристъпи напред, надигнал меча си, който естествено, също бе черен.
Усмихнах му се.
И нападнах, мушвайки напред с рапирата си, оръжието, което бе толкова здраво, че бе пробило гъстата козина и дебелата кожа на Йети.
Тя отскочи от бронята на инквизитора като клечка за зъби. Без да продума нищо, той пристъпи напред и едва не ме съсече на две с огромното си черно оръжие, което падна напред като косата на Рамха’дан. Със закъснение установих, че неговите оръжия не са от обикновен метал, че той се движи с лекота, които не бяха възможни за такъв меч и такава броня.
Разбрах, че съм в истинска битка, а не в кланица, в която аз съм касапинът.
Черният рицар нападаше безмълвно, без да изстене, изръмжи или изохка, подобно на машина, на демоничен конструкт.
Според нашите легенди, така нападаха Сталкерите на Мрака.
Беше иронично, че този човек, който на думи служеше на Томан, оногова, който озарява душите, се бе превърнал в нещо, напомнящи най-големите му врагове.
Но аз нямах време да оценя иронията. Атаките на черния рицар продължаваха и макар аз да бях по-бърз и ловък от него, той компенсираше със сила, а рапирата ми по никой начин не можеше да пробие проклетите черни доспехи.
Внезапно той пусна меча с едната си ръка и хвана острието на рапирата ми. Сетне с другата замахна с огромното си черно оръжие.
Направих салто назад, за да не бъда съсечен.
И рапирата ми остана в ръцете му.
Той я заби в земята, натисна я с черната си стоманена обувка и я счупи като суха съчка.
Моята рапира.
Която бе пробила кожата на Йети.
Постарах се да не изпиша на лицето си изненадата и ужасът, които изпитах. В друго време, в друг живот, щях да оценя предизвикателството от такъв противник, щях да се хвърля към него, с нетърпение очаквайки тъмните награди на великия Рамха’дан.
Но сега мислех само за Лерта и това как този черен човек щеше да ми я отнеме.
Затова се озъбих предизвикателно и разперих пръстите на ръцете си. За разлика от хората и нашите светли събратя, ние, черните елфи, имаме черни нокти, напомнящи тези на риса, които увенчават иначе красивите ни, тънки пръсти.
Ако черният рицар се впечатли, не го показа.
Стоеше пред мен, като зловещ тотем.
От лицето му виждах само горящите му, зли очи.
Внезапно той нападна, опитвайки ме да се подсече с черният си меч. Усетих шанса си и скочих във въздуха, след което ударих с два крака профучаващото под мен острие и го изтръгнах от ръцете му.
Изревах триумфално и се метнах към него, драскайки към гърлото му.
Мръсникът носеше нещо като ризничен шал под шлема си. Ноктите на кутрето и средния пръст на дясната ми ръка се счупиха. Щях да извикам от рязката болка, но звукът заседна в гърлото ми, когато черните метални ръкавици на инквизитора се вкопчиха в шията ми.
Черният ме събори на земята и започна да ме души, стискайки с всичка сила. Отчаяно задрасках по шлема му.
Онзи не реагира.
Не се изсмя.
Не се отдръпна.
Само продължаваше да души и да ме пронизва с фанатичните си, сатанински очи.
Очи като на Кракена, великия мъчител, най-великото зло, пред което тръпнем дори и ние.
Немигащи, жестоки и всепоглъщащи.
Започнах да се давя и по устните ми изби пяна.
А очите горяха ли, горяха...
Очите?
С последни сили надигнах ръце и забих ноктестите показалци на двете си ръце право в този откачен, ужасен поглед. Забих и натиснах...
Натискът върху гърлото ми се отхлаби. Черният инквизитор падна спокойно назад, така, както се бе и бил, без напрежение. Иначе здраво закрепеният шлем се изхлузи, вероятно отхлабен от атаките ми.
Мъртвецът полегна на ледената земя и ме загледа със зеещите рани, които сега бяха очите му. Като някаква откачена икона на злото, ридаеща с кървави сълзи.
Застанах на колене и за пръв път повърнах, след като съм убивал. Обърсах трескаво кървавите си ръце и нокти в снега и станах на крака.
Нямах право, време, да бъда слаб.
Подобно на Фриц, Арно бе застанал до Лерта, която се гърчеше във въжетата си.
Но за разлика от Фриц, бе с шлем и вдигнат за бой меч.
А аз нямах кинжал, нямах рапира, нямах сили.
При все това се озъбих дръзко и отново почерних очи.
- Убих предводителите ти, момче. Дръпни се от нея – наредих с дрезгав глас.
- Няма! – изкрещя Арно – стой настрана от нея, демоне!
- В такъв случай – приближих го аз – ще те сполети шестдесет и шестото от Странните Удоволствия, описани ми от жреца Камрасин в Кулата на Безбрежното Страдание. Ще...
В този момент Лерта изплю кърпата от устата си.
- Стига. Стига убийства. Той е приятел.
И двамата замръзнахме.
- Алтиарин, той е единствения, който ме защитаваше от тази група. Ако не бе той, Фриц и Жан-Клод отдавна да са ме насилили. Опълчи се дори на великия инквизитор.
Тя си пое дълбоко дъх.
- Арно... – рече тя – това е Алтиарин. Той е моят мъж.
Начина, по който го каза, стопли сърцето ми.
Все още бях повече от Лорд на Мрака за нея.
- Ти си женена за черен елф? – попита младият рицар, шокиран.
- Женена съм за Алтиарин, най-храбрият и достоен войн, който познавам – каза тя.
Сърцето ми щеше да се пръсне.
Арно свали меча си.
- Значи мога да ви оставя.
Той ме погледна и потрепера.
- Предполагам си имал право да се ядосаш – каза накрая той – Фриц и Инквизитора, а и останалите, бяха лоши хора. Не са истински хора на Томан. Предполагам, че са хора на...
Той не довърши, а ме погледна боязливо.
Но аз довърших.
- На Рамха’дан – кимнах аз, спомнил си сталкероподония инквизитор – явно вашият бог не ви е освободил напълно от властта му.
- Може би не може, ако не го поискаме – каза Лерта тъжно, след което добави – а сега няма ли най-после някой от вас да ме измъкне оттук?
Завтекох се към нея, ругайеки се за глупостта си. След миг тя потъна в прегръдките ми.
- Да се връщаме към Планината – каза тя – не искам да виждам повече смърт. Ненужна, безмислена смърт. Мама, Крау... Дори Фриц и тези хора. Дори инквизитора. Толкова ненужна смърт.
И отпусна глава на гърдите ми.
Не знаех какво да кажа.
- Ами аз тогава ще ви оставя – рече Арно – на по-малко от ден път има село. Ще стигна дотам. После...
- Ще се върнеш в своя храм? – попитах аз, повдигайки вежди – жреците не прощават никому. Казвам го от личен опит.
- Все някой трябва да опита да промени нещо – поклати глава Арно – ще кажа... че не е имало никаква магьосница. Търсели сме прекалено упорито, като обсебени. Попаднали сме на Йети и... само аз съм оцелял, хлъзвайки се по една падина.
Историята звучеше... учудващо правдоподобно, трябваше да призная. А и не исках този момчурляк да се навърта около моята Лерти.
Да, знам, ставах ревнив.
- Върви тогава – казах му – може би за твоята раса не е късно.
- Може би – отвърна ми Лерта – като гледам теб, и за твоята не е късно.
Устните ни се докоснаха, докато Арно нарочно се обърна, приближавайки пламъците, за да се сгрее в студената зимна нощ.
КРАЙ



--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 03 Nov 2009, 13:07
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Този разказ вече го има и на сайта.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
eragon16
Публикувано на: 03 Nov 2009, 14:00
Quote Post


Аргетлам
*******

Група: Dragon Riders
Съобщения: 7335
Потребител # 136
Дата на регистрация: 27-January 07



Разказа е с интересни идеи и доста очарователни моменти. Поздрави.


--------------------
user posted image
user posted image
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 03 Nov 2009, 15:21
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



QUOTE (eragon16 @ 03 Nov 2009, 14:00)
Разказа е с интересни идеи и доста очарователни моменти. Поздрави.

Благодаря за оценката smile.gif


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Green Lord
Публикувано на: 03 Nov 2009, 16:07
Quote Post


Рицар
****

Група: Devil Hunters
Съобщения: 1422
Потребител # 59
Дата на регистрация: 19-November 06



Саше , ти знаеш колко рядко започвам нещо и го дочитам до край. В случая направих точно това. Можеш и сам да се досетиш колко интересно ми е било в такъв случай. smile.gif Моите сърдечни поздравления.


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 03 Nov 2009, 16:16
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



QUOTE (Green Lord @ 03 Nov 2009, 16:07)
Саше , ти знаеш колко рядко започвам нещо и го дочитам до край. В случая направих точно това. Можеш и сам да се досетиш колко интересно ми е било в такъв случай. smile.gif Моите сърдечни поздравления.

Уау, не очаквах на теб точно този мой разказ да ти хареса така... Много ти благодаря за милите думи!!! :hug:


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
Green Lord
Публикувано на: 03 Nov 2009, 16:30
Quote Post


Рицар
****

Група: Devil Hunters
Съобщения: 1422
Потребител # 59
Дата на регистрация: 19-November 06



Много ми хареса , че по-голямата част от действието беше на планината. Студената атмосфера си подхождаше много на снега , който в момента вали в София.
(hug) и от мен.
Засега толкова, като се видим ще си говорим повече за разказа.


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 03 Nov 2009, 16:36
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Ами аз специално се вдъхновявах вчера за финала, като се разхождах на студено.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
The Last Elf
Публикувано на: 03 Nov 2009, 22:53
Quote Post


Паладин на Цитаделата
*****

Група: Moon's Children
Съобщения: 1782
Потребител # 1565
Дата на регистрация: 19-December 08



И на мен много ми хареса.Брависимо! biggrin.gif biggrin.gif


--------------------
user posted image
PMEmail Poster
Top
Morgan
Публикувано на: 03 Nov 2009, 23:32
Quote Post


Паладин на Цитаделата
*****

Група: Moon's Children
Съобщения: 1741
Потребител # 1791
Дата на регистрация: 2-April 09



Спар, току-що прочетох новия ти разказ... И трябва да кажа, че съм искрено и силно впечатлен, и се съгласявам с мнението, че това е най-доброто нещо, което си писал досега! От начало до край историята е увлекателна, а героите, дори и тези като Лертиана, които всъщност срещаме само косвено, звучат добре развити и достатъчно задълбочени, за да предизвикат емоция! Обратите в сюжета също ми харесаха, най-вече момента, когато Лерта сподели, че е на 70 (Ей, че запазена жена!)... хихи Мисля, че с Алтиарин имахме еднакво облещени погледи wink.gif Сцената със смъртта на Крау също страшно ми допадна - най-вече заради символизма на короната и жестокостта, която по принцип намирам за очарователна в литаратурата, - а пък Арно определено си спечели симпатиите ми, най-малкото защото ми напомня за ирландец wink.gif Но любимият ми детайл бяха "Странните Удоволствия". Открито признавам, че това определие с удоволствие бих го изплагиатствал (не наистина, разбира се)! О, също поздравление за добре изградения свят, детайлите, и доста точното рпедставяне на Християнската религия. Много си падам по подобни религиозни... шеги, да ги наречем. Също както и по хумора, в произведенията ти... "Сладък черен елф" и "Странни удоволствия/...там дето не грява..." бяха две изказвания, които направо ме сразиха хахаха
Трябва също да добавя, че произведението ми звучи като чудесна предистория/въведение, в един много по-мащабен свят, където, както долавям, така или иначе има изобилие от конфликти... Смятам, че би могъл да направиш страхотна поредица за Алтиарин и Лерта, като ще е просто отлично, ако запазиш мрачно/любовната атмосфера на 'Ледената планина'.
С няколко думи - много добра работа, поздравление! Чакам да прочета още истории с черния елф и неговата магьосница... wink.gif


--------------------
user posted image

“Steampunk is...the love child of Hot Topic and a BBC costume drama”
― Gail Carriger
PMEmail PosterUsers Website
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 03 Nov 2009, 23:49
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Сърдечно ти благодаря за мнението, Morgan. Беше ми особено интересно да чуя него, тъй като знам, че ти не си читател на традиционния YA stuff, който чета и пиша. Този разказ ми бе опит в общи линии нещо, което харесвам, но не съм пробвал - по-мрачно епично фентъзи. Затова и се опитах да подам податки към много древност, много история, много образи, сложни взаимотношения, конфликти с религията и митологията. Някакси умишлено не дадох особено ясен отговор дали всички тези митове и легенди са измислени, дали и как точно са се случили в древността. Що се отнася до странните удоволствия, трябва да си призная, че откритието на това словосъчетание не е мое. Срещал съм го веднъж в творчеството на Х.Ф. Лъвкрафт, където едно създание бе наречено "bringer of strange joys". Когато мислех върху странната, извратена култура на черните елфи, на акъла ми дойде точно това словосъчетание - Странни Удоволствия - като подходящо за описание на тяхната цивилизация.
Сладкия черен елф и слънцето са си мои, обаче tongue.gif
В крайна сметка останах доволен от постигнатия според мен контраст между мрачен свят и нежна любовна история, за който спомена и ти. Но исках да чуя и мнението на читателите. За мен е особено хубаво това, че разказът се харесва и на моите страхотни фенове, които обичат и старите ми неща, и на читатели като теб с по-нетрадиционен вкус.

Това съобщение е било редактирано от Darth Sparhawk на 03 Nov 2009, 23:51


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
The God of tears
Публикувано на: 04 Nov 2009, 12:13
Quote Post


Херцог
*******

Група: Moon's Children
Съобщения: 9701
Потребител # 1510
Дата на регистрация: 20-November 08



Както винаги - перфектен. Очарован съм за пореден път...


--------------------
user posted image
PMEmail PosterUsers WebsiteYahoo
Top

Topic Options Страници: (5) [1] 2 3 ... последна » Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site