ХЕЙТЪРСКАТА СЛУЗ ИЛИ КАКВИ НЕ БИВА
ДА БЪДЕМ 

Идеята зад най-добрите фентъзита е противоборството между Доброто и Злото, между Светлината и Мрака, между Любовта и Омразата. Тези абсолюти движат персонажите както в многобройните вълшебни светове, които обичаме, така и вътре в самите нас. Ще ми се да вярвам, че сред феновете на Цитаделата и фентъзито като цяло, Доброто е победило. Мисля, че това е така  - аз лично съм го усетил чрезпприятелството на много хора, влезли в сайта ни като читатели и останали като приятели. Смятам, че когато видим веселите деца, тълпящи се на опашка за поредния “Хари Потър”, екзалтираните фенове, дуелиращи се с пластмасови играчки пред киносалоните на “Междузвездни Войни” или любопитното момче, разгръщащо новото фентъзи на Едингс или Салваторе ние усещаме позитивната енуергия около тези истории и техните почитатели.

Но уви, има и хора, които са покорени от тъмнината в сърцата си, от злобата, от агресията, от завистта – отчаяни, грозни и голи души, захвърлени в мрака на собствената си нищожност, които, неспособни да обикнат нещо разкриват най-лошото от себе си, заливайки книги, филми, игри, автори или актьори с грозна, мръсна и отровна ненавист.

Преди известно време Салваторе каза нещо много вярно и много тъжно – че колкото и книги да си продал, колкото и хора да си зарадвал, колкото и писма да си получил – от младежи, признали, че ти си ги накарал да четеш, от болни хора, чиито страдания си облекчил, от войници, чиято служба на другия край на света си направил по-лека – винаги има хора, които ще искат да те оплюят.

Те са най-различни – тъпи или по-нахитрели, прости като дънери или привидно образовани, високи и ниски, уродливи или незабележими, млади или по-стари. Но едно ги обединява – тяхната омраза. Това са хейтърите. Тази най-долна, низка измет, която живее единствено за да храчи жлъч, да слага на всяка манджа меродия, да се мъчи да унижава хората, за да успокои собствения си крастав, мръсен и извратен ум, който може единствено да мрази.

Тези хора най-често твърдят, че са критици (забравяйки приказката на Андерсен, показваща, че критик става неуспелия поет) и понякога в своята безогледна наглост дори надяват маската на добронамереност, сякаш уж се мъчат да поправят грешките.

Въпреки това, няма как да ги сбъркате.

Няма как да объркате техните отвратителни, всезнаещи постове, плюещи най-често или вашия труд, или постигнатото от някой успял човек – няма как да пропуснете тяхната мръснишка убеденост, че мнението им е факт и висша истина, няма как да не забележите отвратителния им навик да окалят красивите, приятни и хубави неща, тикайки напред своите собствени, пъпчасали, недорасли и известни само на тях произведенийца, от които само те си се вълнуват и които ги карат да се чувстват важни.

Това са хора, най-често невярващи нито в Бога, нито в нищо – те никога не са били истински фенове, никога не са чувствали някой литературен образ като свой приятел, никога не са могли да се възхищават – и виждайки това у другите хора се озлобяват, джавкат и храчат собствената си кирлива, слузеста отрова напосоки, надявайки се да обидят, да огорчат, да наранят някой.

И уви, понякога успяват.

Това са хора, които никога нищо не са постигнали в живота си и нищо не са създали – или ако са създали то е разкривено, грозно, изпълнено с омраза и изкривяващо оригиналната идея на фентъзито, уродлива креатура, изобразяваща огледално собствената им душевност – или по-скоро липсата на такава.

Те мразят “Хари Потър”, твърдейки, че е “детски” и “нищо особено”, а всъщност не могат да съчувстват на прекрасния главен герой и не могат да усетят уюта на “Хогуортс”.

Те мразят “Властелинът на Пръстените”, твърдейки, че е “наивен” и “схематичен”, а всъщност просто не могат да усетят епиката, размаха, полъхът на вятъра от Средната Земя или студа под Карадрас.

Те мразят “Междузвездни Войни”, твърдейки, че е “неправдоподбна история”, защото никога не могат да усетят тръпката от кръстосващите се светлинни мечове, нито могат да усетят буца в гърлото си, когато видят залеза на Татуин.

Те мразят “Dungeons & Dragons”, твърдейки, че историите за дракони и магии са “клише”, защото детето в тях отдавна е умряло, задушено от жлъчта им и сега те не могат да изпипат почудата и вълнението от намерените скрити съкровища.

Те мразят Дейвид Едингс и от пълната си немощ да измислят лошо по него го наричат “малоумен” – просто защото не могат да възприемат как така героите му са красиви, силни и усмихнати, а успяват и да се обичат на всичко отгоре...

Те мразят и Тери Брукс, и Кристофър Паолини, и Робърт Станек, и Реймънд Фийст, и Робърт Джордан, и Обърт Скай и още много, много автори – само защото са успели да създадат нещо, което хиляди и милиони фенове да обикнат.

Те мразят и повечето фентъзи-сайтове, направени с любов, кеф и грижа – защото не могат да приемат мисълта, че някой може да обича.

те мразят света на Warcraft.Казват че бил твърде шарен и клиширан. Тези хора никога няма да усетят екзотиката на Калимдор, или пък мрачната атмосфера на опустошения Азерот.

Сигурно се чудите защо пиша тези редове.

Защото съм виждал такива хора, чувствал съм гнусните им, смърдящи и лепкави от отрова слова, по мой адрес, по адрес на Раз, на Ян, на Сид, на Цитаделата, на любимите ми книги и филми.

Защото вярвам, че ако не се противостоим на тази гнусна, лоясала в духовната си грозотия паплач, позволяваме на мрака и злото да крепнат в сърцата ни.

Защото знам, че ако сме силни, можем – с приятелство, с добра дума, с обич – да привлечем още и още нови фенове и, слагайки ги под крилото си, да не позволим на отровните плюнки да ги достигнат.

Защото знам – колкото и наивно да звучи – че рано или късно Доброто винаги побеждава.

Александър Драганов