Интервю с издателя на “Пътя на тигъра”

 

Всеки по-стар ролеви фен с умиление си спомня “Огнена пустиня” на Любомир Николов като първата книга-игра в България. А помните ли може би най-добрата чужда поредица, наречена “Кървав меч”, която се играе в отбор от 1 до 4 души? Със сигурност не сте забравили и за нинджата-отмъстител от четирите книги, обединени под името “Пътят на тигъра”? По-запознатите от вас може би знаят, че всички тези книги са продукт на издателство “Еквус Арт”, което има над 12 годишна история в областта на българското книгоиздаване. Неговият главен редактор г-жа Галина Томова-Станкева беше така добра да отдели от скъпоценното си време, за да зарадва всички вас – стари и нови почитатели на книгите-игри – с това интервю, където носталгията по старото време е по-силна от всякога. Времето на книгите-игри!

 

Ян: Здравейте, г-жа Станкева! По традиция в началото отправям благодарност, че се отзовахте на това интервю за сайта и форума, посветен на фентъзи и ролеви игри. Нека първо да се представите на нашите читатели, повечето от които може би за първи път ще научат за вас?

 

Г-жа Станкева: И аз благодаря за оказаното внимание, Ян, но да знаеш, че за себе си мога да говоря много! Завършила съм английска и българска филология. Започнала съм работа още преди промените като преводач главно на филми и пиеси. След 1989 г реших да се занимавам с издателска дейност, но също така съм и журналист, но по-скоро в сферата на книгоиздаването. Това е в най-общи линии за мен (смее се – бележка на Ян).

 

Ян: Разкажете сега малко повече за онова митично време в началото на 90те години, когато рискувахте всичко и издадохте първата книга-игра в България – “Огнена пустиня” на Любомир Николов?

 

Г-жа Станкева: Да, спомням си. Тъкмо бях издала първата си книга – един българо-английски разговорник – който се продаде в 60 000 тираж и който сама бях написала. Тогава като всеки сравнително млад човек и аз нямах много пари, с които да започна бизнес, но с печалбата от тази книга успях да си финансирам издателството. След това започнах да търся какво липсва на пазара и логично се насочих към книгите-игри, тъй като тогава те още не бяха излезли в България и дори някъде да ги е имало, те не бяха на български език. Стана така, че се свързах с Колин Уолъмбъри, който ме потърси, за да ми покаже какво е написал. Вече съм забравила как точно стана, но помня, че след като видях неговата книга веднага си дадох сметка, че тези игри имат бъдеще в България. Това беше първата книга-игра на български и аз реших да я издам с оригиналното име на автора (Любомир Николов), тъй като ми се струваше, че няма нищо лошо, дори напротив е много хубаво, че именно български автор е написал такава книга. С други думи стори ми се интересна и реших да рискувам. (В една статия в списание “Мега” Колин споделя, че г-жа Станкева е поискала да се смени името на книгата от “Долината на изгубените сънища” на “Огнена пустиня”, за да бъде по-кратко – бележка на Ян.)

 

Ян: “Огнена пустиня” наистина е първата излязла книга-игра в България. От ИК “Плеяда” обаче също надушиха мината и само след няколко седмици издадоха “Замъкът на таласъмите” отново на г-н Николов, но този път с псевдонима му Колин Уолъмбъри. Как приехте този удар?

 

Г-жа Станкева: Стана доста конфузна ситуация, защото когато сключвахме договора между г-н Николов и моето издателство, аз му казах да си каже какви са му условията и бях готова да му платя колкото иска, но да мога да издам следващите му книги. Предупредих го само, че пробиването ще бъде трудно и едва ли ще стане веднага. Той обаче без да ме уведоми и без да ми каже нищо е дал другата си книга на “Плеяда”, от което на мен ми стана много неприятно и аз се отказах да издавам повече български книги.

 

Ян: Стресна ли ви успеха на “Огнена пустиня”?

 

Г-жа Станкева: Да ме стресне (смее се – бележка на Ян)? Мога да кажа, че в началото тази книга изобщо нямаше успех, а по нататък за успеха и пробива на тези книги аз съм се борила със зъби и нокти и сама съм го изстрадала. Специално за “Огнена пустиня” – спомням си, че излезе някъде по коледа и трябваше да минат месеци, докато потръгне като хората. Все пак чудото стана и започнаха да се продават повече бройки, отколкото бяхме очаквали. Даже при мен идваха разни учителки, за да ми благодарят, че съм накарала децата да четат книги – това беше и мое лично съображение, че тези книги ще накарат тези младежи, които никога не ще отворят книга, да го направят, че дори да им хареса и да питат за още. С други думи се надявах тези книги да възпитат едно отношение към книгата у младежите, което дотогава се питаеше само към компютърните игри. (Правя забележка, че тогава през 1992 нямаше много компютърни игри – бележка на Ян.) Ами те се появиха май точно по това време, но с нашите книги ние внесохме малко разнообразие и мисля, че се справихме доста добре в опита ни да накараме децата да четат, макар и докато играят.

 

Ян: Един болен въпрос, който тревожи съзнанието на всеки истински фен на книгите-игри – защо поредицата “Пътят на тигъра” излезе само в четири части при условие, че в оригиналния си вид частите са шест (първата книга “Отмъстител” и втората “Убиец” от култовата поредицата на Марк Смит и Джейми Томсън така и не видяха бял свят в България – бележка на Ян).

 

Г-жа Станкева: Това е една дълга история (смее се дълго и продължително – бележка на Ян). След като стана така с Колин Уолъмбъри, още не се бяха появили други българи, които да пишат, а аз вече бях издала книгата и бях положила усилия да пробия пазара. Започнах да търся какво друго да издавам в този жанр, за да си продължа нататък. И се позаинтересувах за английските писатели, които пишат такива книги (с американци още не се бях свързала), но се оказа, че такива няма много. Свързах се кеймбриджкото издателство Knight Books, които ми предложиха една поредица от едни малки и тънки книжки, които издадох на първо време (аз и казвам, че става въпрос за  “Барабанът на смъртта”, “Островът на бродещите мъртви” и “Конкуест 2000” на Алан Шарп – бележка на Ян). Ти си явно голям играч (смее се). Преди няколко дни спирам на една бензиностанция и ми пишат фактура на името на “Еквус Арт” и момчето на щанда ми вика, “Вие не сте ли издателството на книгите-игри?”. Явно и вие сте откърмени с тези книги (смее се отново). Но да се върнем на “Пътя на тигъра”, където ми попадна книга трета (“Узурпатор” – бележка на Ян). Отново се свързах с издателството и поисках да купя правата за цялата поредица и ако може да получа копие от всички книги, за да мога да ги преведа. И ето куриоза – в английското издателство нямаха нито една книга от поредицата, която да ми пратят, за да започна превода! Още по-странно се получи, че “Узурпатор” всъщност е превод от италиански, тъй като не успях да се сдобия с оригинално копие на английски! След това от някъде се появиха четвърта, пета и шеста част, но първите две просто нямаше от къде да ги намеря! Книгите бяха издадени на английски преди повече от 5 години и издателството беше изчерпало целия тираж на поредицата. Единственото, което можех да направя, ако исках все пак да издам нещо, беше да започна от трета книга. И без това всичко беше на експериментална основа и нямаше какво да губя. От друга страна, специално за тези книги, аз не платих правата еднократно, а изплащах на английското издателство т.н. “роялти” (което означава, че от Англия са прибирали процент от изкупения тираж на книгите – бележка на Ян) и нещата станаха още по-сложни, макар да съм се разбирала чудесно с издателството. След години от някъде намерих първа книга (“Отмъстител” – бележка на Ян), но вече поредицата беше завършила и беше безсмислено да се връщам пак в началото на серията. Използвам случая с това интервю, за да се извиня на всички наши читатели за този пропуск, но да не забравяме, че през това смутно време на 1992 г. много неща не бяха както трябва и аз направих всичко, което беше по силите ми.  

 

Ян: Все пак успяхте да реализирате и петте части на “Кървав меч”? Как се насочихте към тази поредица?

 

Г-жа Станкева: Ами аз по принцип съм човек, който не обича да тъпче на едно място, а гледа да се развива. След като намерих пазар за книгите-игри, аз реших, че трябва да се премине към участието на повече хора в т.н ролеви игри. Бях си наумила след приключването на тази поредица да започна да издавам дебелите ръководства на Dungeons & Dragons, за които бях научила от моя племенник, който сега живее в САЩ и който ми беше донесъл доста книги от тази серия. За съжаление, пазарът се сви и сега вече това е абсолютно невъзможно, но поне “Кървав меч” стигна до края си и се изкупиха повече от 20 000 копия за цялата поредица (което прави средно по 4 000 копия на една отделна книга, което е един доста внушителен тираж за книга-игра по онова време – бележка на Ян).

 

Ян: А сега един леко “интимен” въпрос – когато сте били редактор на книгите-игри, вие ИГРАХТЕ ли ги наистина, или само ги четяхте от епизод до епизод?

 

Г-жа Станкева: Разбира се, че съм ги играла! Дори имах едни т.н “чаршафи” или схеми, които показват коя глава на къде води. По този начин се застраховах от евентуално объркване, докато превеждах и наистина много се забавлявах. Преводът на тези книги е много труден и трябва да си наясно какво става на всеки епизод, защото връзката, която правиш между тях може да те подведе, или обърка. Например в единия епизод се говори в множествено число и това продължава към следващия, но ако ти превеждаш от началото до края, тази уловка ще ти убегне. Изобщо има си много тънкости и няма да излъжа, ако кажа, че поне книгите, които аз съм превела, ги знаех наизуст!

 

Ян: И хвърляхте ли зарчета, както си пише в правилата?

 

Г-жа Станкева: А, не! Без зарчета играех, само избирах (избухва в продължителен смях – бележка на Ян)! Обаче сега ще ти разкажа нещо интересно за моя мъж Емилиян Станкев, който е илюстрирал книгите. В началото той много се дърпаше и не искаш да чете, обаче една вечер какво му станало, седнал и се зачел в “Узурпатор”. Така играл до 3 часа сутринта и накрая го убили! После ми вика, “Толкова се старах и накрая да ме убият”! (двамата се заливаме от смях – бележка на Ян).

 

Ян: Поддържате ли кореспонденция с феновете на вашите книги?

 

Г-жа Станкева: Да, разбира се! И тогава и преди на всяка наша книга има указан адрес, на който всеки може да ни пише. Получавали сме много писма от цялата страна, но чак някакъв голям фен клуб не сме имали, ако за това намекваш?

 

Ян: А защо умряха книгите-игри? Каква е вашата теория за това?

 

Г-жа Станкева: Ами стана пренасищане  на пазара и жанрът умря. Дори да изключим книгите-игри и да вземем например Стивън Кинг – ами никой не чете само Стивън Кинг! То си писва и трябва да има някакви граници. А това, което колегите от “Плеяда” правеха, си беше точно чисто пренасищане (не че искам да говоря срещу тях). После се появиха и други издатели и в един момент всеки реши, че трябва да издава книги-игри, а сами виждате какво стана! Жанрът умря, но това може да стане и със Стивън Кинг и с всеки друг! Дето се казва, и само шоколад да ядете, накрая почвате да повръщате от ясно по ясно. Това е моето лично мнение като издател. Само искам да допълня, че на мен ми стана много мъчно от този крах, защото самата аз открих жанра и съм го развивала и съм чакала да пробие и в един момент да се случи така е просто жалко.

 

Ян: И последния въпрос към теб – какво значи “Еквус Арт”?

 

Г-жа Станкева: Ами “Еквус” означава кон – аз и мъжът ми смятаме коня за може би най-благородното животно. Когато правихме издателството, беше годината на коня, но също така навремето, когато се занимавах с превод на пиеси, имаше една пиеса на Питър Шафнър “Еквус”, която много ми допада. Питър Шафнър изобщо е голям драматург. Колкото до частичката “Арт”, вече имаше фирма “Еквус”, та се наложи да допълним името, ако искаме да спазим закона при регистрация. Много издателства имат имена на животни, така че нашият “Еквус” не е изключение...