Страници: (2) 1 [2]   ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Под сянката на веригата 2 част.
BlackCat
Публикувано на: 20 Oct 2013, 20:51
Quote Post


Паладин на Цитаделата
*****

Група: Ralmians
Съобщения: 2674
Потребител # 3317
Дата на регистрация: 28-December 11



ГЛАВА 3

КАЗАДИР

Вратата се хлопна глухо и Дженис вдигна глава от масата, върху която сервираше димящи паница с яхния. Шейн, увит в зелен вълнен плащ и държащ с една ръка малък наръч дърва, отметна качулката си, посипвайки сняг по пода.
„Преди малко почистих” - оплакваше се погледа й, но на глас нищо не изрече. Не беше нужно, той и без думи разбра.
- Ще си оправя поразията – Шейн изу ботушите си и закрачи към горящата камина.
- Недей. Сядай да хапнеш.
Дребничкият и вече бивш крадец, остави дървата в дървеното сандъче, хвърли две цепеници и се запъти мълчаливо към къпалнята да се измие и преоблече след уморителното цепене на дърва под светлината на фенерите на навеса в задния двор.
Дженис го проследи с поглед и тъжно въздъхна. Съвместния им живот не вървеше добре и съзнаваше, че тя е виновна нещата между тях да са обтегнати. Той не бе щастлив с нея. Нейните призраци от миналото преследваха и него. В безкрайните дни, в които тя седеше сама, докато той се трепеше от работа се замисляше какво й бе дал този мъж и какво му е дала тя. Той всичко, а Дженис нищо. Опитвала бе да се промени, искаше го заради него, но скръбта не й позволяваше. Съзнаваше, че без Шейн нямаше да има живот за нея, след трагедията в Сулкат, където бяха загинали нейните мънички братя и сестри – всичко, което някога бе познавала и обичала..
Шейн й бе подал ръка и я бе повел напред, загърбил себе си и далеч по-добрия си живот в бившата шайка на Сахрин, за да й осигури дом и мир, в който нараненото й съзнание да се изцелява. Хубав, уютен дом, а не просто едностайна колиба. Шайката все още съществуваше и тези мъже бяха поискали Шейн за главатар. Той беше отказал заради нея. Често избухваше срещу него без причина. Отсреща мълчаливо понасяха изблиците й, ала вече се бе отказал да трие сълзите й. Когато се разплачеше той отиваше в другата стая или просто излизаше вън на двора и си намираше работа. Отказал се бе да вярва в обещанията й, че от утре ще е различна. Утрото винаги я заварваше същата. Питаше се до кога ли той ще издържа, кога ли ще й обърне гръб и никога повече нямаше да се върне обратно при нея или щеше да й посочи вратата. Тази къща не бе нейна. Шейн я беше закупил преди повече от месец със своя дял, който бе заделял настрани от обирите на шайката. Какви ли мисли го измъчваха в нощите, когато уморен се въртеше в леглото, докато тя спеше. Сутрин когато Дженис се събудеше той отдавна беше излязъл и тя не можеше да го попита, а вечер когато се прибереше не намираше смелост в себе си да го погледне в очите и да го разпита. Каквито и да бяха мислите му, то тя беше причина да измъчват ума му.
Дженис се отпусна в стола и сви ръце в скута си. Главата й клюмна надолу и кефеникавочервените й къдри се посипаха край лицето й. Хлип разтърси крехките й момичешки рамене. Застанал безшумно на прага Шейн я гледаше и сърцето му потъваше натежало, като камък. Какво не можеше да й даде? Къде допускаше грешка с нея? Отговорите на тези въпроси му убягваха вече два месеца. Онази нощ, след издигането на надгробните паметници тя бе приела предложената й от него опора, сама я бе подирила и в същото време не го допускаше до себе си. Той никога не я насили и в бъдеще никога нямаше да я насили. Разбираше, че е водила живот правейки се на момче, че няма никакъв опит с мъжете, никакъв опит да бъде жена, каквато е родена. Физически е била е наранявана често от мъж. Предполагаше, че от шефа на гилдията. Белезите от нанасяния й побой личеха върху нежната й кожа. Дженис изпадаше в тежко мълчание всеки път когато се опиташе да я предразположи да му разкаже. С което никак не му помагаше да открие правилния подход към нея. Най-много го болеше, че тъга се появяваше в очите й, дори когато й кажеше, че нещо е можело да се свърши и по друг начин. Искаше само да й помогне да свикне със задълженията на домакиня, ала тя винаги приемаше съветите му като упреци, и сякаш очакваше грубо да я наругае за непохватността й. Не, че можеше да се очаква нещо друго, цял живот е била ругана и наказвана за грешки. И точно това го изкарваше извън кожата му, защото той не бе шефът на гилдията й. Нима не виждаше разликата между двамата? Нима думата мъж за нея означаваше единствено подтисник? За жалост нищо не приключваше само с това.
Беше вярвал, че с изтичането на времето болката й малко по-малко ще отшумява и тя пак ще се превърне в онова момиче, което ги бе водило през лабиринта на сулкатските тунели – приказлива изпълнена с енергия и воля за борба , ала Дженис се бе предала, и сякаш нарочно не искаше да се раздели със скръбта си. Два месеца бяха малко да забрави, не стигаха да се оплачат мъртвите й близки, но тя дори за него не искаше да намери усмивка. Това щеше да е достатъчно да сгрее охладняващото му сърце и да разсее поне за миг гъстата сива мъгла, забулила битието му. Толкова много ли искаше от нея? Без да издаде присъствието си той се извърна и отиде в стаята си. Там също гореше камина. Огъня хвърляше сенки върху леглото му. С Дженис спяха в отделни стаи. И за тази нейна прищявка му се налагаше да цепи дърва нужни за поддържането на още един огън. Медните отблясъци танцуваха върху вратата на малкият гардероб без да му дадат желаната топлина. И да облечеше сега дрехите си за сън, сънят нямаше да дойде. Все по-трудно тази сладка забрава го навестяваше. Таеше гнева и огорчението в себе си. Рядко – единствено когато беше сам си позволяваше да изгуби контрол, да изкрещи и да счупи нещо. Боеше се, че някой ден няма да издържи и ще си го излее пред Дженис или върху нея. Колко пъти му беше идвало да вдигне ръка и да я удари? До сега винаги беше успял да се овладее на време, но кога ли нямаше?
Бръкна в гардероба за чисти дрехи и от там изпадна малък свитък навит на руло, завързан със синя панделка. Стомахът му се сви в една ледена буца. Никога нямаше да забрави колко учуден бе, когато сякаш от нищото, пред краката му беше тупнало това навито късче хартия, чиято панделка тогава светеше и пулсираше от магията в нея. Тъжна вест изпратена им от Салира. До ден днешен не можеше да си обясни как ги беше издирила, как въобще това писмо бе пропътувало от Ипик до пътя над планината Кар, водещ към селата намиращи се под владенията на град Тизръд. Не искаше и да си го обяснява. Слаби бяха познанията му по магия, и без нея животът му беше достатъчно сложен. В това писмо магьосницата съобщаваше, че Алдаян е доживял до Ипик, но е издъхнал в Кулата на маговете, докато са се опитвали да го спасят. Раната била забрала и кръвта му натровена.
Шейн затвори очи. Болката в този миг се завърна така силна, каквато бе и когато беше прочел. Още не можеше да повярва, че мъжът, който на моменти бе ненавиждал, а на моменти бе харесвал, е мъртъв. Толкова много бяха изживели двамата заедно, че спомените не му позволяваха да приеме истината. Никой не е недосегаем, никой не е безсмъртен, макар на моменти Алдаян да бе излъчвал достолепие именно на такъв. Шейн дори в сънищата си не си беше представял, че ще дойде ден, в който ще научи за смъртта на южняка.
Отваряйки очи бавно се наведе и вдигна рулцето. Колко пъти бе стоял край огъня и нито веднъж не посегна да го хвърли в пламъците, напук на онова нашепвано от разума му. Дженис не знаеше нищо за това. Един единствен път беше подхвърлила, че се чудела какво ли става с Алдаян, дали се е оправил. Шейн я бе излъгал, че не знае, ала се надявал да научат и новините да са добри. Малко или много тя също беше започнала да храни някакви симпатии към Алдаян. Докато той бе лежал в ръцете на Данстър, Дженис наравно с всички останали го бе молила да не се предава. Дори му беше обещала, че когато се оправи щяла да му дойде на гости независимо дали щял да остане да живее в Ипик, след като се излекува. В отговор Алдаян се беше усмихнал слабо и отвърнал едва чуто: „ Виждам, че си също толкова лоша лъжкиня, колкото и крадла, моя малка сополанке.” Тогава съзнанието го беше напуснало. Пътищата им се разделиха без да видят Алдаян отново в съзнание. След раздялата им, Дженис нито веднъж не беше повдигнала въпроса за обещаното. Може би и тя със сърцето си знаеше, че гладиаторът събудил възхищението й по време на бягството им от Сулкат е на място, където все още пазачите на портите няма да я допуснат.
Шейн грижливо прибра писмото между нагънатите си ризи и затвори гардероба. Преоблече се набързо и се върна в кухнята. Яхнията миришеше вкусно, а той не беше ял от заранта. Дженис се взираше в масата. Лицето й беше красив овал облян в сълзи, чипото й носле се беше зачервило. Шейн пое и изпусна шумно дъха си, с което привлече вниманието й. Искаше да му каже нещо, каквото и да било, но не можеше. Той нямаше намерение да проговори пръв. Седна срещу нея, взе лъжицата и започна да се храни. На първата хапка веждите му се смръщиха и Дженис прехапа устните си.
- Не ти ли харесва? – прошепна тя.
Шейн се усмихна с възможно най-нежната си усмивка.
- Хубава е. Прекалила си малко с пипера, това е. Не ме гледай така уплашено, Дженис – впечатление му направи празната пред нея маса. – Сам ли ще вечерям?
- Да. Аз ще си лягам – тя стана.
- Добре. Лягай си. Аз ще си измия паницата.
- Просто я накисни във вода, утре ще я измия –повиши нервно тон тя, за пореден път грешно разбрала добрите намерения зад думите му.
„Майко милостива, сега какво казах?” – отчаяно се запита той и стисна главата си с длани, опирайки лакти с дървената повърхност. До слуха му достигна тропота на затръшнатата врата.
- Лека нощ – промърмори под нос той и продължи да се храни с убит апетит. Яхнията така му лютеше, че я изяде благодарение на коравия му инат и вълчия глад. Изми си паничката и се отправи към своята стая, намираща се точно до тази на Дженис. Къщата беше едноетажна, но широка. Вътре имаше четири стаи за обитаване, студен килер и къпалня. Когато се запролетеше Шейн беше решил да въведе някои подобрения, като разширяване на малката кухня и пристрояване на веранда с люлка. В двора имаше място за беседка, както и за една голяма и хубава градина, стига Дженис да пожелаеше да гледа цветя. Разпусна косите си, вдигнати на висока конска опашка, падаща до кръста му, тежко се свлече върху леглото и отпусна ръка на челото си. Улавяше се, че плахо си позволява да мечтае за създаване на семейство с Дженис. Колко пъти докато я беше наблюдавал, в него се бе надигало болезненото желание да я има. За негова огромна изненада на вратата се потропа. Шейн стана и отвори. На прага му стоеше Дженис все още облечена с ежедневната си кафеникава рокля. До гърдите си притискаше книга, празен пергамент, перо и затапена мастилница. Веждите на бившият разбойник се повдигнаха.
- Ще спиш ли? – попита тихо тя.
- Не точно сега.
- Питах се...дали ще се съгласиш да ме научиш на четмото и писмото?
В гърдите му запърха надежда. Тя не бе имала възможност да се учи да пише и чете. Шейн беше почти самоук, но бе съумял да се ограмоти дори на улицата. Той се отдръпна от вратата.
- Разбира се, че ще те науча. Ела.
Дженис се запъти право към камината и седна на пода. Шейн се настани срещу нея. Разгъна пергамента, отвори мастилницата, натопи перото и обясни.
- Ще напиша буквите от азбуката. Сто и петдесет на брой. После ще ги повтаряме, коя, каква е, и ще се учиш да ги изписваш.
Тя кимна и Шейн започна бавно да ги изписва. Дженис внимателно следеше всяко движение на ръката му. Почеркът му не беше особено красив, но за нея се стараеше. Времето напредваше и Дженис с него. Първи двайсет букви ги казваше подред без да сгреши, сега беше взела перото и правеше опити да ги изписва. В началото Шейн държеше леко ръката й и я насочваше, после се беше изтегнал настрани и я беше оставил сама да се опитва, като само се обаждаше от време на време за кратки напътствия. Първите й букви бяха толкова разкривени, че будеха отчаяние, но не се отказваше. Набръчкала чело от съсредоточение тя продължаваше и продължаваше, докато най-накрая изписа първия символ от азбуката с обли, хубави завъртулки. За първи път от много време на лицето й се появи усмивка и тя триумфално вдигна поглед към своя учител в очакване на похвала, само за да види, че той въобще не е разбрал за нейния успех. Очите му бяха затворени, а гърдите му се повдигаха плавно и ритмично. В първия момент на Дженис й се прииска да вземе книгата и да го удари по главата, после се успокои. За разлика от нея той цял ден беше бъхтил. Първо, в най-ранни зори при хлебаря, после в големия склад на селския дърводелец, където работата сякаш нямаше край. След като приключеше там тичаше в ковачницата и вечерта се прибираше смазан и разбит, но никога не го чу да се оплаква. Тя знаеше, че всичко това го прави не за него, а за нея. Изкарваше добри пари, за да не търпи повече лишения, цели шестнайсет години бе живяла с тях. В минутите, в които успяваше да надигне глава от депресиите си и да се огледа трезво наоколо, Дженис беше разяждана от угризения, че на неговата добрина тя отвръща с такава неблагодарност. Сега бе един от тези моменти. Нейните задължения бяха малко – да подържа реда в къщата, да се грижи за коня в малката конюшня и да храни кучето. Куче, което и двамата с Шейн мразеха. Кой ли крадец, било то и вече непрактикуващ занаята обичаше кучета? Бяха го взели знаейки, че е добра защита срещу техните бивши колеги, но лоша защита срещу кокошките, които се бяха опитали да гледат. То просто ги беше изяло.
Погледна към тъмнокосия мъж завладяна за момент от спомени и реши да не го буди. Стана и взе от леглото завивката. Коленичейки до него, внимателно го загърна с нея. За първи път тя имаше възможност да се погрижи за него, не...за първи път тя се възползваше от възможността, а сигурно стотици пъти той е имал нужда от грижи през изминалите седмици. Затворена в собствените си неволи Дженис бе сляпа за тези на околните. Да му тръшне паницата с яденето, да му подготви банята и да му изпере дрехите не бе онова, от което се нуждаеше Шейн. Това и сам можеше да си го свърши. Той имаше нужда от нейното разбиране и близост. Желанието й да я научи на нещо и присъствието й тази вечер в стаята му го беше успокоило и беше заспал без да се върти измъчван от мрачни мисли. Дженис често го беше чувала в тъмните часове на нощта да снове из къщата, да излиза вън в студа и да се връща в стаята си, където стъпките му по скърцащите на места дъски продължаваха да се чуват през тънките стени. Установи, че не й се иска да се връща в своята спалня. И там гореше огън, но тук й бе по-топло. За хиляден път си каза, че трябва да вдигне глава и да отдаде заслуженото на Шейн. Да му помогне, както той на нея. Трябваше да се остави на обливащите я в момента меки чувства, но се страхуваше, че утрешната зимна светлина ще ги прогони и ще насади отново студ в сърцето й. Преди да се върне над листа и перото леко се приведе и го целуна по слепоочието. Смяташе да се потруди здраво и утре да покаже на Шейн своя напредък. Изпълнена с ентусиазъм се отдаде на ученето. Беше изгубила представа за час, но очите й вече бяха уморени и ги търкаше, когато отвън се чу глухо туп. Дженис напрегнато се заслуша. Сигурно от стряхата на покрива беше паднал сняг. Не, не беше това! Тренирана в тъмните улици на Сулкат, Дженис имаше остър, безпогрешен слух за нетипичните за дадена обстановка шумове. Долавяше слабо скърцане на сняг под твърди подметки. Сърцето й затупка по-бързо. Кучето винаги лаеше, когато някой влезеше в двора, този път не се обади. Ръката й се стрелна към Шейн, сграбчи го за рамото и го разтърси. Очите му веднага се отвориха.
- Навън има някой, Шейн – прошепна Дженис.
Наясно с миналото й той въобще не се усъмни в думите й. Не губи миг в двоумене. Изтърколи се изпод завивката и се озова до леглото където винаги държеше оръжията си в готовност. Подхвърли двете кании с ками на Дженис, за себе си грабна меча. Завесите на прозорците бяха плътни и капаците затворени. Който и да беше отвън нямаше как да види силуетите им, но и те не можеха да разберат неканения гост накъде се движи и какви са намеренията му.
- Кучето не се обади – прошепна Дженис на крака, извадила камите.
- Излизам навън.
- Не, Шейн. Полудял ли си? Може да не е един, може да са повече и не знаем какво искат.
- От двора да вземат каквото пожелаят, просто да не се опитват да влизат тук.
Но среднощните посетители изглежда не искаха нищо от двора. Капаците изтрещяха под напора на голяма сила и прозореца се разхвърча разбит на милиони парчета. Един дънер падна на пода, а през разбитата рамката ловко се прехвърли увита в черни дрехи едра фигура, след нея тутакси я последва втора.
Дженис изпищя, Шейн я бутна назад, към вратата, и се спусна срещу връхлитащите мъже, въоръжени с къси закривени мечове - сики.
- Бягай, Дженис – изрева Шейн и стоманата му изкънтя в оръжието на едрия. По-дребния хукна към Дженис, тя пофучи по него едната кама, която нападателя ловко избегна с привеждане без да намалява устрема си. Момичето с нов писък излетя през вратата, като я отвори рязко и удари онзи през протегнатата му ръка. Зад гърба й се чу страшна дандания, мъжки викове на болка и псувни. Мина през кухнята и излезе боса навън, в дълбокия сняг. Отсреща пред колибата кучето лежеше мъртво. От прясно изтичащата кръв се вдигаше пара. Върху светлината процеждащата се през широко отворената врата, тя видя тъмна сянка надвиснала над нея. Обърна се в мига, в който от покрива друг мъж скочи върху нея и я повали. Камата изхвърча от захвата на момичето. Онзи беше тежък и я притискаше в снега. Дженис се замята диво под него, успя да измъкне ръката си и впи нокти в покритото с платнена маска лице. Раздра плата и бузата под него. Онзи изръмжа й я удари с юмрук в главата. Пред погледа й избухна заря, но тя не спря да се бори. В бесните си, неориентирани движения палеца й попадна в окото на покушителя й. Той извика и тежестта му се отмести от нея. Дженис скочи на крака, тичайки към кинжала си. Взе го и рязко се извърна с вдигнато острие, точно когато съвзелия се нападател я беше настигнал и се канеше да я връхлети. Той нямаше време да спре вихрения си устрем. Вместо на нея, налетя право на стоманата. Върха потъна между ребрата му и плавно продължи към белия дроб.
- Мамка ти, кучко – прошепна мъжа и се свлече.
„Шейн!” Ужасена тя понечи да се върне вътре в къщата. Нападателите му бяха двама, а той един. Сигурна беше, че след като побягна от стаята с онзи мъж по петите й, Шейн се беше нахвърлил върху му, за да го задържи, самоубийствено обръщайки гръб на едрия. Буца от огън заседна в гърлото й. Една ръка я сграбчи за косата, пометля я безжалостно, откъсвайки от темето й цели кичури. Дженис се озова с лице в снега. Прехапа езика си. Жесток удар в кръста бързо я отказа от намеренията й да направи опит за изправяне.
- Не се бори със смъртта, момиче. Безсмислено е.
Дженис изплю кръв и сняг. Болката разпростираща се бързо нагоре по целия й гръбнак бе толкова умопомрачителна, че думите на екзекутора й достигнаха глухо до съзнанието й.
- Моля те – чу собствения си хлип тя.
Мъжа се наведе над треперещото й тяло, с нежен жест отметна косите й настрани и оголи дясната страна на шията й. Дженис видя само ботушите му и закривеното острие на сиката, по което играеха слабите нощни светлинки. Рязък звук от чупене на стъкло спря мъжа да й отсече главата на мига. Някой беше излетял през прозореца на кухнята. В Дженис се събуди слаба надежда. Изхвърчалото през стъкла и дървесина тяло лежеше неподвижно до къщата. На външния праг застана Шейн с меч зловещо поаленял от кръв. Непознатия побърза да довърши гнусната си задача, видял, че младият мъж, който трябваше да е паднал мъртъв, излиза навън търсейки още жертви. Не предвиди, че тъмнокосия, много по-опасен от очакваното крадец, ще захвърли меча си с убийствена бързина и точност. Закривеното острие не можа да докосне оголената шия на лежащата Дженис. Убиецът изстена, когато стоманата погубила другите му двама съратници, се заби със смазваща сила малко под вдигнатата му мишница и потъна странично в гръдния му кош, задирайки в ребра. Олюля се и падна по гръб. Мъртвия му поглед застина взрян в беззвездното небе. Със стичащи се по лицето й сълзи Дженис изхлипа от болка и облекчение. С учестено дишане от трудната и уморителна битка, Шейн дотича до нея. Ръцете му нежно я подхванаха и внимателно й помогнаха да се изправи на колене. Дженис несъзнателно шепнейки името му, го прегърна през врата и зарови лице в косата му. Постояха малко така, докато дишането им се нормализира, сетне се отделиха на близко разстояние. Двамата се спогледаха с очи, в които се четеше една и съща мисъл.
Край със спокойния им селски живот. Тези мъже не бяха просто крадци, заблудили се, че къщата е празна, а убийци, които са знаели, че стопаните са си у дома.


--------------------
user posted image

The clouds above the mountains broke, bathing all with the silvery light of Sariour in full bloom. Where there had been darkness and shadow, now stood a figure swathed in black, face hidden within a deep hood. It stood immobile, arms crossed, head bowed.
All around the camp, wolf howls split the air.
“Who are you?” Tharion demanded, sword in hand. “What do you want?”
“I am the Shadow King,” said Alith Anar, pulling back his hood, “and I want vengeance.”
PMEmail Poster
Top
BlackCat
Публикувано на: 20 Oct 2013, 20:51
Quote Post


Паладин на Цитаделата
*****

Група: Ralmians
Съобщения: 2674
Потребител # 3317
Дата на регистрация: 28-December 11



- Позволи ми вече да те превържа – помоли Дженис щом Шейн нахлу в къщата, след като бе извлякъл труповете в конюшнята и ги бе огледал старателно за някакви отличителни знаци. Над китката имаше порезна рана, около която беше увил една кърпа, колкото да намали кръвотечението. Тя беше приготвила необходимите медикаменти и го изчакваше. Шейн се тръшна в стола до момичето, протегна върху масата ранената си ръка и попита:
- Как е гръбнака ти?
- Вече не боли толкова – Дженис почисти с вода разреза и се намръщи като видя колко е дълбок. – Откри ли нещо по труповете?
- Нищо – втренчи ненавистен поглед в счупения прозорец, от който идваше студ и с съсирващата се локва кръв под перваза.
- Защо? Те бяха изпратени да ни убият.
- И след като тези четиримата не успяха със сигурност ще дойдат други. Или ще са повече или ще са по-добри, а може и двете. Преди края на нощта трябва да сме се махнали от тук.
- Къде ще отидем? – Дженис спря да промива с напоените с дезинфектант марли. – В град Тизръд?
- Не. Тръгваме за Ипик.
- Какво? – извика тя. – Проходите са затрупани, Шейн! И можем да минем само от север, за да избегнем доближаването до Сулкат и вилнеещата около руините му смъртоносна болест.
- Просто ми се довери.
- Защо в Ипик? – марлята го натисна по раната и той изохка сърдито.
- Би ли била по-нежна? Боли!
- Съжалявам.
Шейн омекна, видял виновното й изражение.
- Ти имаш да изпълниш едно обещание, а аз трябва да поговоря с Данстър.
- Обещание – Дженис тъжно поклати глава. – Ти знаеш истината. Знаеш я, както и аз. Алдаян не е в Ипик, но аз няма да наруша дадената си дума. Някой ден ще му отида на гости, можеше да е още тази нощ, но не успях – гласът й стана още по-нежен. – И ти благодаря затова.
Тя му благодареше? Бележеше напредък , но Шейн прие нейните благодарности с бавно кимане. Беше позволил Дженис да пострада и само още миг закъснение щеше да допусне и смъртта й. Сърцето му се бе обляло в кръв, когато беше видял как сиката на онзи убиец проблясваше над нея. Захвърлянето на меча беше просто отчаян ход, който за късмет бе проработил. Боговете ли бяха направлявали ръцете му не знаеше, но се зарече, че щеше да влезе в първия храм на Джадан и Мейти, който видеше, за да запали свещ, надявайки се, ако наистина всемогъщите създания съществуват да му дарят още късмет. Слаба бе вярата в боговете на бившия разбойник. Какво ли му бяха дали те в живота, освен трудно и самотно детство? Кога Светата майка и Светия син се бяха спуснали сред неволите му, поне път да му покажат? За него разума беше единствения бог, на който можеше да се разчита. Тази вечер обаче Шейн не беше сигурен, че е действал подчинен на разума си. По-скоро бе обезумял от страх за Дженис.
- Подозираш нещо – проговори пак момичето без да спира усърдната си работа по разсечената плът. – Сподели го с мен.
- Не се ли досещаш, Джени, или искаш просто да затвърдиш подозренията си, че мислим едно и също. На кой какво сме направили, кой за какво би пожелал смъртта и на двамата?
- Онази мръсна вещица Сахрин. Възможно ли е?
- Не се сещам друг да има мотив. Ужасът на нощта, доколкото чувам от клюкарите все по често започнал да измъчва хората отвъд Оридин. Сигурно съвсем скоро ще се разпростре и в тази част на Казадир. Когато Сахрин сподели със Салира, че е майка на Ужаса на нощта, тя плануваше никой от нас да не остане жив, за да разкаже. Плановете й обаче се объркаха.
- Минаха два месеца – Дженис критично оглеждаше промития разрез. – Имали сме възможност да кажем на кого ли не досега.
- И защо не сме го казали на никого досега? – попита я Шейн срещайки и твърдо задържайки нейния поглед. – Това би породило въпроси, а отговорите ни уличават в неща, които ние не бихме искали да стават обществено достояние. Пияния селянин в кръчмата или отегчения търговец на пазара биха повярвали на някоя плоска лъжа, но когато тази лъжа се разпростре и достигне до ушите на властите, те ще започнат да нищят и в крайна сметка ще стигнат до нас. Да те разпитват кралските мъчители в тъмниците на Болирва е доста неприятна перспектива, която и двамата желаем да избегнем. Ето затова мълчим, но за Сахрин малко или много сме заплаха и ще й доста по-леко, ако тази заплаха бъде елиминирана.
- Тогава всички, които онази нощ станаха свидетели на нейните думи са в опасност.
- Да. И затова тръгваме към Ипик. – Реши да не споделя точно сега с нея, че оръжията на убийците бяха ритуални.
- Коя в действителност е тази жена, Шейн?
- Никога не съм я познавал истински.
- Тя те нарече талисманче!
Шейн премигна сащисано, доловил зле прикритата ревност в тонът на Дженис.
- Боговете ме опазили, Дженис – изръмжа той. – Нейните единствени талисмани бяха проклетите й ловци на сънища и черепа, служещ й за фенер. Историята на този череп и как той се превърна във фенер, ще ти я спестя. Още ме гонят кошмари като си спомня.
Момичето се изправи и тръгна към малкия скрин до камината.
- Какво ще правиш? – попита Шейн. – Бинтовете са на масата.
- В гилдията съм виждала достатъчно рани, за да преценя, че твоята се нуждае от няколко шева.
- Шила ли си някога рана? – в гърлото на Шейн се затягаше горчив възел, като си представи Дженис с игла, приближаваща плътта му.
- Не, но за сметка на това съм ти кърпила чорапите. Сигурно разликата не е голяма.
Ужасения вопъл на Шейн предизвика тънката, почти скъперническа усмивка на Дженис. Тя беше с гръб и нейният чернокос покровител не я видя. Когато се върна на масата лицето й беше напълно сериозно.
- Помни, че не кърпиш чорапи, а ръка – дрезгаво помоли Шейн и извърна поглед настрани, в неприятно очакване на първата бодяща болка.
- Успокой се – обади се момичето с благ глас, беше го съжалила. – Шила съм рани и преди.
Шейн стоически изтърпя процедурата, когато Дженис се зае да го превързва челюстта вече го болеше от стискане.
- Време е да вземем най-необходимото и да тръгваме – каза й той. – Облечи си топли и удобни за път дрехи.
- Имаме само един кон. Той ще носи нас, а багажа ни?
- Зная откъде да намеря втория кон.
- По това време на нощта?
- Да.
Дженис без повече въпроси довърши бинтоването и се зае с възложената й задача, докато Шейн се преоблече и отиде да оседлае единственият им кон.


--------------------
user posted image

The clouds above the mountains broke, bathing all with the silvery light of Sariour in full bloom. Where there had been darkness and shadow, now stood a figure swathed in black, face hidden within a deep hood. It stood immobile, arms crossed, head bowed.
All around the camp, wolf howls split the air.
“Who are you?” Tharion demanded, sword in hand. “What do you want?”
“I am the Shadow King,” said Alith Anar, pulling back his hood, “and I want vengeance.”
PMEmail Poster
Top

Topic Options Страници: (2) 1 [2]  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site