Версия, подходяща за принтиране
Кликни тук, за да видиш темата в оригиналният и вид
Цитаделата > Ралмия > Хрониките на Ралмия


Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Oct 2006, 13:46
ХРОНИИТЕ НА РАЛМИЯ


Библиотеката
Следобедът на Алекс Джаспърс преминаваше по изключително нещастен за него начин. Не, че той по принцип беше щастлив. Напротив. Едва 12-годишен той се озова сирак и то по изключително нелеп начин. Самолета, в който родителите му идваха да го вземат обратно в Ню Йорк падна. Така и не се разбра дали става дума за техническа повреда, за терористичен атентат или пилотска грешка, а и едва ли имаше някакво значение. Алекс бе обречен да остане да живее при чичо си.
Чичо му, човек на възраст и с много пари не остана очарован. Родителите на Алекс изпращаха момчето си при него през лятото заради чистия въздух в малкото градче Хадънсвил, но винаги го прибираха обратно за началото на учебната година. огато обаче нещастния случай стана чичо Бърнард записа Алекс в градското училище и с това, в общи линии, забрави за него. Той беше богат човек и държеше местния вестник, който поглъщаше цялото му време. Постоянно се ангажираше с различни обществени дейности и през няколкото години съвместен живот Алекс видя как той губи кметски избори, кани известни певци на концерти и инициира строеж на овална писта край града. Между всички тези дейности единственото внимание, което обръщаше на Алекс се изразяваше с ”Ето ти, десет долара, синко!” или пък “ак върви учението, синко?”. Не беше лош в никой случай но отчайващата липса на какъвто и да е интерес към Алекс сериозно обезкуражи момчето. То търсеше различни интереси, с които да запълни времето си, но така и не намираше нещо, което да го грабне задълго, макар да имаше огромна колекция комикси в стаята си, купища музикални дискове, които изслушваше без особено въодушевление и се представяше сравнително успешно в училищния отбор по бейзбол. Последното му позволи да стане високо, снажно момче, което благодарение на пясъчнорусата си коса привличаше вниманието девойките в местното училище – което пък сериозно дразнеше отбора по футбол и смущаваше самия Алекс, който по природа бе срамежлив младеж.
Всичко това обаче не носеше някаква удовлетвореност на Алекс, който постоянно скучаеше, бе кисел и смяташе – с известно основание – всичките си съученици за глуповати и простодушни. Днес обаче той направи една крупна грешка. Реши да чете комикс в часа по английски език. При обикновени обстоятелства би било съмнително, стария учител да го забележи, но обстоятелствата не бяха обикновени. След три дни започваше Хелуоин и една от училищните хубавици – Джина – искаше да покани Алекс на бал. Той забеляза интереса и сравнително късно, но за сметка на това Бъди, безнадеждно влюбен в нея простак го знаеше от цялото време и реши да вгорчи живота на младежа. По принцип ако следваше инстиктите си, Бъди просто щеше да набие Алекс, но това щеше да го направи злодеец в очите на Джина. За това селския му ум измисли следната подлост – по средата на часа по английски той извиси глас към учителя:
- Господин Хендрикс, Алекс чете комикси!
- омикса е един, Бъд – раздразнено отвърна момчето, на което целия клас се захили. След миг обаче се възцари гробна тишина, тъй като Хендрикс пристъпи към набедената жертва като орел към мишле. Гърбавата му старческа фигура се изви като пергел над провинилия се ученик и с грачещ глас учителя каза:
- Да видя!
Алекс подаде комикса на Хендрикс, който го взе и го разлисти. В рисуваната книжка се разказваше на нощен супергерой, който се бореше с радиоактивно чудовище, наричано Таласъм.
Хендрикс видя последното и се захили.
- Много интересно, Джаспърс – каза той – Виждам, че имаш интерес към таласъмите. Сигурно ще си щастлив за утре да напишеш доклад за тези същества и тяхното отношение към Нощта на Вси Светии.
С това кратко изречение Хендрикс прати Алекс към училищната библиотека, където трябваше да чете за Хелоуин и създанията, които според мълвата излизаха тогава. Това удовлетвори и Бъди, който се лепна на Джина и практически си осигури дама за бала.
Вместо с дами, Алекс сега щеше да се занимава с таласъми и тиквени маски. оето до известна степен си беше и облекчение – момичетата доста го притесняваха. рай тях винаги се изчервяваше и оглупяваше. Алекс имаше неприятното подозрение, че това е естественото му състояние.
Госпожа Ядрълс, която беше библотекарката на училището отново не му обърна никакво внимание, тъй като бе напълно вглъбена в някакъв любовен роман. Е, почти напълно – до нея имаше купа с пуканки.
Алекс намери секцията с фолклорните предания и започна да тършува книга за Хелоуин. Попадна обаче на книга с приказки на братя Грим, “1001 нощи”, старогръцка митология и книга с легендите за крал Артур. Младежа ги прегледа, търсейки нещо, което да му свърши работа за доклада, но не откри нищо съществено. Раздразнен Алекс обиколи рафта и погледна от другата страна, макар по навик да знаеше, че там е историческата секция.
Попадна обаче на гледка, която не беше виждал досега. Този рафт на библиотеката изглеждаше дълъг и потъваше в дълбок коридор– пълен с прашасали книги, които никога не беше виждал. Стената от обикновена мазилка се превъплъти в каменна, като от старинен замък.
Алекс се обърна трескаво назад, но Ядрълс все така четеше любовния си роман, нагъвайки пуканки. Момчето отново се обърна към рафта със странни книги. Нещо го накара да тръгне по него. Младежа хвърли поглед към наредените книги. Те бяха написани със странни руни, но някакси Алекс разбираше какво е написано, макар, че то не му говореше нищо. “Транспортация и телепортация между отделните селения”, гласяха няколко особено обемисти томове, очевидно съставляващи крупно съчинение. “Магически оръжия и брони”, гласеше друга поредица.
-акво по дя... – учуди се Алекс, когато едно заглавие хвана окото му. То гласеше “Бестиарий на зверовете от Ралмия”. Макар, че не знаеше какво е Ралмия Алекс си беше купувал бестиарий за една от любимите си комиксови поредици и знаеше, че това е списък с чудовища. “Може да ми помогне за домашното”, каза си момчето и взе книгата. Тя бе много тежка и прашала, затова младежа се разкашля, като я отвори. Страниците и не бяха от хартия, а от пергамент и изписани на ръка. В книгата имаше и рисунки на странни същества. Видя проклетите таласъми, но видя също дракони, хидри, минотаври, както и някакво създание, наричано Обитателя. То беше много грозно и люспесто, с огромна паст и няколко очи.
-Ъъ - възкликна Алекс – Дори и в сериите за Маскирания Отмъстител няма такива изроди.
После се сепна, че вдига шум в библиотеката и се огледа да види дали е обезпокоил библиотекарката.
Обаче нея я нямаше. Нито бюрото и. Нито каквато и да е позната част от библиотеката.
Алекс се огледа диво. Навсякъде продължаваше старинния коридор с рафтове, пълни с книги, пергаментови свитъци и папируси с неадекватни заглавия и още по-странни рисунки.
- Госпожо Ядрълс! – викна момчето, но от нийде не се чу отговор. Алекс хукна ве дна посока, а после в друга, но навсякъде виждаше една и съща картина – безкрайни рафтове в каменни коридори, които нямаше как да са в училището.
- Госпожо Ядрълс! – викна отново момчето, повече от уплаха, отколкото от надежда, че наистина ще чуе отговор.
Алекс започна да се щура напосоки из грамадната библиотека, като с всеки изминал миг биваше обзет от все по-голяма паника. Струваше му се, че се оплита като пате в кълчища, лутайки се из книжния лабиринт. По едно време обаче забеляза промяна – коридора стана по-чист и по-поддържан, а книгите вече не изглеждаха така прашасали и изхабени.
Макар, че бяха все така странни и чужди за младежа.
Внезапно Алекс чу търтрене и застина.
- Госпожо Ядрълс? – попита той колебливо. Иззад единия от рафтовете обаче се подаде нещо, което момчето определи в първия момент като извънземно. То беше много ниско, с дълга тъмносиня мантия, зеленикава кожа, рунтави вежди, под чиито някак нелпо стояха чифт очилца, поставени върху огромен нос.
Алекс зяпна.
- ой си ти! – гракна странното същество – Стража! – сетне хукна да бяга.
-Хей, чакай! – викна Алекс и реши да го последва. Съществото беше много бързо за късите си крачка, но все пак младежа не беше в лоша форма и започна да го настига. Двамата приближиха огромна дървена врата, която явно беше изходът от библиотеката, която рязко се отвори и в нея влетяха двама мъже със средновековни доспехи и мрачни изражения на лицата.
- Нарушител! – викна зеленото същество и се скри зад войните.
- Чакайте! – обърка се Алекс –аз...
Но стражите не чакаха. Един от тях вдигна обкования си с желязо юмрук и халоса момчето право по брадичката. Алекс изпъшка, описа полукръг във въздуха, сетне се стовари на земята и потъна в мрак.









Архимагът
Алекс изпъшка и полека отвори очи. Струваше му се, че всичко, което му се е случило последния час е някакъв лош сън. “Дано и домашното на господин Хендрикс е част от него”, помисли си момчето.
Съня обаче явно продължаваше, тъй като младежът се намираше на голямо легло в огромна каменна стая, в чиито ъгъл грееше запалена камина. Алекс стана и се огледа. Стаята изглеждаше като от филм на крал Артур, обзаведена с огледало, голям гардероб и вана, която обаче в момента бе празна. Алекс съжали за последното, тъй като му се искаше да се изкъпе.
Имаше и маса, на която бяха наредени вкусни плодове. Момчето се поколеба, но гладът си каза думата. Алекс приближи масата и изяде приготвените праскови и кайсии. Бяха сладки като мед и много вкусни. Такива не бе ял нито в Ню Йорк, нито Хадънсвил. Някой беше приготвил и сок от ябълка, който Алекс изпи с огромно удоволствие – никога не бе опитвал такъв.
След това хапване момчето въздъхна доволно. аквото и да му готвеше съдбата, поне не бе гладен.
В този миг очите му съзряха камбанката. Тя бе малка, сребърна и поставена на ръба на масата. Алекс я взе и разгледа. Беше много красива и той реши да я разклати. Чу се странен звън, хем тих, хем някакси отекващ. Беше красив звук и младежът се усмихна.
Зад гърба му се чу скърцане. Алекс се сепна и се обърна назад, виждайки как нова дървена врата се отваря. Момчето потърка брадичката си, сещайки се за злополучния момент със стражите, но този път в стаята влезе висок, елегантен възрастен мъж в странна, почти римска на вид роба. Добре сресана бяла коса стоеше над интелигентното му лице, което излъчваше мъдрост и спокойствие.
-Добре дошъл, страннико – каза бавно той – Аз съм архимагът Санарос. Добре дошъл в кралския дворец на Ралмия.
Алекс зяпна.
-...на кое? – възкликна той.
- На Ралмия, кралството на магията – уточни архимагът Санарос – Извинявам се за непристойното поведения на библиотекаря Грец и стражите на замъка. Уви, ние сме в състояние на война и подозрителността е наш естествен спътник. Въпреки това грубостта няма оправдание и смирено моля за извинение.
- Ами,ъм, добре – пообърка се Алекс – Ъъ, как съм се озовал тук...ъъ, и къде е това тук?!
-Ще отговоря на въпросите ти, страннико – отвърна старецът – Но...
-Името ми е Алекс – уточни момчето.
-Добре, Алекс – усмихна се благо Санарос – но първо може би ще искаш една баня?
Младежът неохотно се съгласи с предложението на възрастния човек, но рещи, че трябва да разбере какво става. Преди това обаче две приказно красиви момичета с неестествен син цвят на кожата дойдоха с гореща вода и само ожесточените му протести и червеното му лице им попречиха лично да го съблекат и изкъпят. Взеха обаче дрехите му за пране, заменяйки ги със скъпа червена туника и черен панталон, които той облече след врялата баня.
огато свърши Санарос отново дойде в стаята му, отправяйки му покана да го последва.
-Ела с мен – меко заповяда старецът и Алекс, свивайки рамене, тръгна след него по вита стълба, която го изведе в огромна столова. В нея бяха настанени хора с очевидно високо положение – стар рицар, който дори на масата стоеше с ризница, богата жена в скъпа рокля и още няколко добре облечени господа, които можеха да бъдат само благородници.
- Санарос – изръмжа стария рицар – това ли е великия войн, който си призовал за наше спасение?!
- По волята на съдбата той ще е нашия спасител, сър Валтъс – отговори възрастния човек – имай повече вяра в магията ми.
- Но той е едно момче – намеси се богатата жена.
- И освен това един прост страж го просна – обади се и един от благородниците.
Алекс се чувстваше все по-объркан, а вече и раздразнен.акъв спасител, какви магии... къде беше попаднал?
- Олимпия, Алдавос, моля ви – меко ги прекъсна Санарос – най-малкото не е възпитано към него. Седни, Алекс – и старецът отмести един стол, на който младежът седна.
- За съжаление някои от нас не те посрещнаха учтиво – очите на архимага стрелнаха сър Валтъс – но все пак ще се опитам да оправя впечатлението, което сигурно вече имаш за Ралмия.
- акво е Ралмия? – все по-объркан попита Алекс – ак се озовах тук? И защо?
-Едно по едно –усмихна се Санарос – Ралмия е селение във вселената, както вашата планета земя. Тя съществува отделно и независимо от нея, макар някой път историята да се е пресичала – легендите за дракони, елфи и други, които битуват във вашия свят. В Ралмия основна движеща функция на живота е магията.
- Магия? – сепна се Алекс – в смисъл на...ъъ...магия?
- Да – отговори спокойно Санарос – тази енергия, която във вашия свят е само мит. При нас е жива. Реална. Виж! – и архимагът вдигна ръка, в която от нищото се появи чаша, пълна с уханно вино – Заповядай – той я подаде на младежа, който отново зяпна и несръчно я пое. Отпи от виното и се ухили:
-Добро е.
- Пак ли си взел от реколта 5643-та, Санарос? – обади се сър Валтъс.
- По въпроса как се озова тук, отговора е прост – продължи Санарос, без да обръща внимание на рицаря – също с магия. Защо е вече по-сложен въпрос, опасявам се...
- Чакай малко! – прекъсна го Алекс – а как ще се върна? Чичо ми сигурно вече се притеснява за мен!
- Спокойно – отвърна Санарос – спокойно. Мига, в който ще се върнеш ще е същия, в който си напуснал.
Алекс кимна, успокоен. Поне донякъде.
- Сега за причината – Санарос заговори по-бавно, сякаш търсеше думите.
- акто може би се досещаш, магията в Ралмия е като всяко друго нещо в живота – накрая каза архимага – Има право и опако. Добро и зло. Преди много, много години от дебрите на тъмната магия се зароди нещо изключително лошо. Един дух. Наричат го Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и така нататък. Преди векове той отрови душите на няколко народа – орки, тролове и други – и ги насъска срещу останалите. Избухна война. В края и ордите на Прокълнатия бяха надвити, а той самия – съкрушен, навеки, както вярвали тогава хората.
- Но не е било завинаги, нали? – попита Алекс. Рефлексите му от четене на фантастични истории по комиксите му подсказаха най-лошото.
- Не – горчиво се усмихна архимага – Преди няколко години той се завърна. В началото започнаха набези и грабежи от страна на старите му войници – орки и троли – спрямо другите раси в Ралмия. Грабежите станаха убийства, а по земята постепенно се възродиха изчадия, за които бяхме забравили – големи и саламандри, морски змии и птици Рок, блатни духове и вампири. Знаците бяха пред нас, но ние бяхме слепи и платихме за това. Нашия крал Вилхелм бе убит с невярна болест, пратена от злия дух, а адските му магии ни зазидаха в този замък. Сега ние не можем да излезем никога, а навън цари беззаконие и хаос.
- Позор, позор за добрата стара Ралмия – въздъхна сър Валтъс и другите се съгласиха.
- Това е много тъжно – съгласи се Алекс – Но... какво общо имам аз, 16-годишен хлапак от Ню Йорк с това?
- Ще стигна и дотам – отговори Санарос – От скоро в Ралмия разцъфтя последната ни надежда – Перлата на Феникса, магически талисман, който дава огромна мощ на притежаващия го. В предишни години Перлата се появявала и е носела радост и благоденствие на земята ни. Но ако сега Прокълнатия я вземе, в Ралмия навеки ще царува злото. Няма как да изпратим войн, роден в нашия замък, тъй като магията на Злия ни задържа в него. Но някой, нероден в Ралмия няма да има такива проблеми. Но това не е всичко – архимага вдигна ръка, прекъсвайки момчето – древно пророчество от незапомнени времена гласи, че човек от друга земя ще спаси Ралмия, носейки Перлата в ралския Замък – където се намираме ние сега.
- Вие не можете да мислите, че съм аз – зяпна Алекс – аз съм... аз съм момче! Ученик! Не рейнджър или супергерой, или политик, или кечист или...
- Магията посочи теб – отговори Санарос – А нейните пътища не грешат. Ти си онзи, който ще пропъди мрака от Ралмия.
- Но аз... – Алекс заекна – аз съм добър на бейзбол, но.... аз не мога да се бия... – гордостта му за миг се обади - е, поне не много добре...
- Ще бъдеш въоръжен – благо рече Санарос – с магически оръжия.
- Пращаме момчето за заколение – обади се лейди Олимпия.
- Тя е права, Санарос – допълни я Валтъс – Чуй го само.
Санарос се изправи и гласът му прогърмя:
- акво тогава искате? Да стоим тук и да чакаме Прокълнатия да открадне Перлата? Тогава всичко е загубено!
Всички замлъкнаха.
- Алекс... – Санарос го погледна – Ти си последната ни надежда. Ако откажеш, Ралмия загива. А ако магията тук стане зла... пораженията ще оттекнат дори до твоя свят.
Момчето въздъхна. Замисли се. Живота му в Хадънсфил беше скучен и монотонен, без никакви предизвикателства. Там той беше “гражданчето”, “женчото” или “книжния плъх”.
Тук му предлагаха да е герой.
А ако нещо станеше... чичо му нямаше да го жали много. Не бе жалил и за родителите му.
акво можеше да изгуби?
- Моля те, Алекс – повтори Санарос.
Момчето го погледна.
- Съгласен!
Архимагът се усмихна.

Мисията
Алекс беше потънал в странен сън, в който играеше бейзбол със зелените нимфи, когато нечии груби ръце го разтърсиха. За момент се изплаши, че това ще е библиотекарката Ядрълс и, че приказката ще свърши. Но не, това беше архимагът Санарос.
- Ставай, момче! – каза той строго. Младежът се надигна мъчително.
- ое време е? – простена той.
- Вече минаха трети петли – отговори Санарос. Алекс изпъшка. Вчера до сравнително късно беше вечерял заедно със стария Валтъс и благородниците. А и не бе свикнал да става чак толкова рано.
Архимагът му бе приготвил лека закуска, както и купа вода да се измие. Алекс изплакна очи и като хапна, погледна очаквателно към Санарос.
- Време е да те въоръжим – рече той.
Момчето се ухили. Архимага го поведе отново по витата стълба, явно опасваща целия замък и го заведе в голяма оръжейна, където го чакаше сър Валтъс.
- Бил ли си се някога, момче? – изръмжа той.
- Ъм, в училище...- заекна Алекс.
- Имам предвид с меч – прекъсна го Валтъс.
- Не – призна си младежа.
- Това няма значение – отговори Санарос – Оръжието, което ще ти дам само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.
- Знаеш, че не си прав, Санарос! – избухна Валтъс – Мечът на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос...
- Няма време –отговори архимага – а и меча няма да е едничкото му оръжие.
- Поне два дена! – примоли се стария рицар. Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга стария рицар му беше адски неприятен, напомняше му треньора по футбол от училище – грубиян.
- Няма време – подчерта Санарос – емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.
Валтъс поклати глава.
- Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.
Санарос го изгледа хладно:
- Един час и нито секунда повече.
Сетне излезе от оръжейната.
Следващия час стария рицар показваше основни стойки на тялото при водене на бой, както и няколко удара.
Алекс не запомни почти нищо.
- Нищо не направихме – изсумтя Валтъс, когато архимага се върна. Санарос се усмихна:
-Това обаче ще направи - и извади изпод робата си дълъг двуостър меч със златна дръжка и искрящо острие. Алекс зяпна като го видя и го пое с благоговение.
- Уау! – възкликна той – уау!
Меча бе учудващо лек предвид тежестта си и много красив.
- Реже всичко – каза одобрително архимага – не се чупи и дори намира сам посоката към тялото на противника. Отлично оръжие. Изкован е пред 10 века от майстори джуджета, които втъкали драконови люспи в метала и го калили с драконов огън. азват, че дракона, който им помагал в направата вложил и от магията си в меча. Убеден съм, че е вярно.
Алекс замахна няколко пъти с меча, който изсвистя заплашително. Валтъс намръщено поклати глава.
Санарос обаче не бе свършил.
- Меча е важен, но не бива да се забравят и доспехите.
Зад гърба му един страж дойде, поклони се и остави на пода рицарски доспехи, блестящи в сребърно сияние.
- Облечи ги – нареди архимагът на Алекс. Момчето го послуша с нетърпение и бронята сякаш залепна върху него. Макар на вид да бе като доспехите на рицарите от неговия свят, теглото отново бе много по-малко.
- Бронята на Сребърната Луна – кимна Санарос – принадлежали са на древен крал на елфите. Изковал ги посред нощ на една горска поляна, като любимата му постоянно свирела на арфа по време на работата. Тези доспехи не могат да бъдат лесно счупени, а пролуките им са много малко. Малцина са бойците, които могат да се възползват от тях, може би – само един.
- ой? – попита Алекс.
- Дано никога не разбереш – отговори лаконично архимагът - сега вземи това – и подаде на младежа един шлем. Приличаше на шлем на хоплит от древна Гърция, но също бе от мекия сребрист метал на бронята.
- Той какво прави? – попита момчето.
- Пази ти главата – съвсем сериозно отвърна Санарос, сетне се усмихна – слагай го като влизаш в бой, макар, че и иначе няма да ти тежи на главата.
- Йее, чувствам се непобедим – Алекс си сложи шлема и се разкърши с бронята си.
- аква заблуда – възкликна сър Валтъс.
На Алекс му омръзна от постоянните забележки на стареца.
- Хайде една тренировка, а? – и без да чака се метна към стария рицар, който едвам вдигна за защита стария си меч. Алекс нападна със скорост, на която и не подозираше, че е способен, а ударите му, макар и непохватни, изведнъж ставаха много точни и предизвикваха отчаяни реакции от Валтъс, за да ги избегне. Накрая меча на стария войн просто се счупи.
Алекс вдигна победно острието си.
- Имаш хъс – задъхан отговори Валтъс – но ти липсва прецизност, дори и с меча на Дракона. Ако срещу теб е истински майстор...
- Ще си счупи оръжието в бронята – каза Санарос – добра работа, Алекс. Валтъс, прекрати с подмятанията си.
- Алекс, ти ела с мен.
Момчето последва стария архимаг. Той го отведе в малка стая, пълна със странни предмети.
- Тук е моята обител – усмихна се меко Санарос – моя килер с вълшебни предмети.
Архимагът взе едно шишенце и го подаде на момчето.
- Това е лековит балсам. Ако си ранен, болен и прекалено изморен той ще възвърне силите ти. В шишенцето има достатъчно за три изпивания, тъй, че бъди внимателен.
Санарос взе една покривка и я нави на руло, подавайки я на момчето.
- Това е вълшебна покривка. Веднъж на ден като я разпънеш пред теб ще се появи обилно ядене. Не я късай обаче, тъй като ще развалиш магията.
- Няма – обеща Алекс, като я метна на рамо.
- В същия дух е третия ми дар – каза архимагът, подавайки една манерка на Алекс – Тя е пълна с вода винаги, стига да не излееш всичката наведнъж.
- Повече магии няма да ти давам, тъй като те биха издали присъствието ти на емисарите на Прокълнатия, които скитат из Ралмия. Това би било пагубно за мисията ти.
- Дори с тази броня? – усмихна се Алекс.
- Срещу силите на тъмната магия няма защита – злокобно рече Санарос – така, че бъди внимателен.
Архимага отново поведе Алекс по витата стълба на замъка, този път много надолу и накрая го отведе сред пълна с карти и глобуси стая. Вътре чакаше и лейди Олимпия.
- Миличък – каза тя – убедена съм, че Валтъс и Санарос са забравили най-важното нещо за успеха на една мисия – и му подаде една тежка кесия – вътре има 100 златици. Харчи ги внимателно.
- Мъдро решение, скъпа ми Олимия – рече архимага и се усмихна – А сега нека запознаем нашия млад герой с географията на Ралмия.
Санарос махна с ръка и един огромен пергамент се разви пред тях.
- Ралмия е един континет, макар близо до източната му част да има група от острови вътре в морето. Самото то опасва цялата Ралмия и според нашите изследвания стига до края на света, където огромния водопад би те изхвърлил в друго селение.
- Значи Ралмия е плоска? – невярващо попита Алекс.
- ато палачинка – отговори старецът – На самия континент живеят най-разнообразни раси – елфи, джуджета, кентаври, троли, орки, гоблини, гномове и разбира се, хора. Макар, че често те са заедно в градове е важно да се отбележи, че елфите и кентаврите се чувстват най-уютно в горите, са джуджетата рай са планините, а орките и тролите предпочитат пещерите. Гномите обичат степите, а хората по принцип са привързани към големите градове.
- В тези раси не включвам откровените чудовища като блатни духове, вампири, върколаци, дракони и други създания.
- акво е Обитателя? – внезапно попита Алекс.
- Откъде знаеш за него? – сепна се Санарос.
- Видях го в една книжка, преди стражите да ме халосат в библиотеката – усмихна се Алекс.
Санарос сякаш се сви.
- Обитателя е древно същество, зло и покварено. То не служи дори на Прокълнатия. Някога е било джудже, но от алчност и жажда за власт се променило в звяр, отмъкнало богатствата на близките си и незнайно как ги отнесло на Пъкления остров, където живее и до ден днешен. Дано пътищата ви не се кръстосат никога.
- Но стига за него – разкърши рамене архимага.
- ралския замък – той посочи картата – се намира ето тук, до река Песнопойна, която продължава на юг от нас до Езерото на Сияйните Залези. Твоя път обаче е в обратната посока, към Градът на Пророците.
- Аха – тъпо кимна Алекс докато наблюдаваше как пръста на Санарос опасва почти цялата карта.
- Там трябва да се поклониш в храма на Оракула, където ще ти бъде разкрито къде е Перлата на Феникса. Наше предимство е, че създанията на Прокълнатия не могат да пристъпят там. Силите на Оракула са анатема за силите им.
- Има няколко пътя в тази посока. Можеш да наемеш кораб по река Песнопойна, но слуховете, които дочувам се, че част от нея е заблатена и нападната от блатни духове.
- Другия вариант е през гъмжащата от гноми степ.
- Готино – отбеляза Алекс.
- И в двата случая трябва да се пазиш. Доспехите ти ще са предупреждение за обикновените пътни лешояди да не те закачат, но нощем, когато легнеш да спиш не биха се поколебали да те атакуват. Затова си намери керван или наеми кораб. В никой случай не тръгвай сам – било пеш или с лодка.
- А ако не мога да намеря спътници? – попита младежът.
- Ще намериш, дори и в тези бурни времена минават кервани – каза Санарос – но дори и да няма керван, кораб ще има винаги. Той би те отвел до Планините на Забравата, негостоприемно място, обитавано от тролове и орки. Там ще трябва да се пазиш много и все пак е по-добре отколкото обиколката, която би отнела месеци за да те отведе до Пустинята на Жарта – място, където нищо не може да оцелее освен пустинните орки.
- Аха, значи минавам някакси през троловете – въздъхна Алекс – нататък?
- Следва Гората на Сънищата. Там живеят елфите и кентаврите – рече архимагът – спокойно и свято място. Те постепенно преминават в обикновен лес, в който е сгушен и Града на Пророците. Там ще получиш окончателно упътване за мисията си.
Санарос бръкна отново изпод робата си и извади лампа, подобна на тази на Аладин.
- Това Алекс е вълшебна лампа за контакт – каза архимагът.
- Тоест? – попита момчето.
- Три пъти ще имаш въможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен. Най-добре не ме викай преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.
- А сега – архимагът постави ръцете си на раменете на Алекс – е време да тръгваш.



ерван или кораб

И така внезапно Алекс се озова на път. Преди да хлопне крепостната врата зад гърба му, Санарос му беше дал и една торба, в която да ниси покривката, балсама и манерката с вода. В нея той трябваше и да сложи шлема, когато не е в бой, но Алекс му се радваше и го постави върху русата си глава. Сетне отиде близо до течащата наблизо река Песнопойна и огледа отражението си във водата.
Хареса това, което видя – доспехите му стояха добре. Помисли си, че ако Бъди го видеше сега, щеше да побегне с писъци. Мисълта го накара да се разсмее.
Младежът се огледа наляво и надясно, но не видя нито кораб да идва по реката, нито някъде на хоризонта да се забележи керван. Момчето обаче бе много впечатлено от гледката на ралския замък, който се издигаше много нависоко. Стори му се, че вижда на единия от прозорците сър Валтъс, но беше високо, за да е сигурен. При все това му стана приятно като си спомни как се бе справил със стария мърморко. Алекс се позачуди колко много помагаше за самочувствието нещо такова. Досега той винаги беше свит и по-затворен освен по време на бейзболните си мачове. В Ралмия обаче му беше много приятно и Санарос определено му бе помогнал да си понавири носа.
След няколко минути взиране из степта от една страна и по реката от друга, той тръгна по брега, вървейки срещу течението, по пътя към Планините на Забравата. Те се виждаха дори оттук, но бяха много далеч, на дни път. Алекс вървя няколко часа без да бърза, но керван не се видя. ораби минаха няколко, но всичките по течението. Момчето не видя нищо подозрително, нито усети мириса на тиня, характерен според Санарос за злите блатни духове, нито мерна гномски следи по земята. ъм обед поспря, почина си и пи вода. Тъкмо тогава едно малко корабче, вървящо срещу течението се появи иззад него. Попътния вятър бе изпънал платната му и с помощта на мощни гребци го носеше по пътя му.
Алекс реши, че това е шанса му да си намери транспорт и помаха към кораба. Един дебелак веднага отвърна на поздрава му и с енергични крясъци изпрати един моряк, който спусна лодка и приближи брега.
- Таксата за превоз е две залтици на нощувка – каза морякът щом приближи младежът – вие закъде сте?
- ъм Планината на Забравата – отговори Алекс – Това колко нощувки прави?
- Три по две – шест златици – отговори в цифри моряка – Плаща се в аванс.
- Добре – младежът посегна към кесията си, но морякът го спря:
- На капитана.
Така Алекс се качи на лодката и след няколко минути и на кораба.
- Здравейте, господине – мазно го посреща капитана, същия този енергичен дебелак, който го бе забелязал – ак сте, добре ли сте?
- Добре съм – отвърна Алекс – Разбрах, че ви дължа шест златици до Планината.
- Нека да са шест, нека да са шест – кимна капитана уж примирено – но ако искате самостоятелна каюта, по добре да ги сложим десет, как смятате?
Алекс усещаше, че го изиграват, но нямаше какво да направи. Беше виждал такива мексикански търговци и знаеше, че човек не може да се измъкне.
Брои на капитана парите и рече:
- Ето ви десет жълтици.
Очите на моряка алчно светнаха, като видя парите, но после очите му видяха и меча и погледът му помръкна.
- Хубави оръжия, господине. Защо толкова оръжие на толкова хубав млад господин като вас? На война ли отивате?
- ралска работа – отвърна Алекс високомерно. Знаеше, обаче, че такива типове лесно се плашат от властта.
Така стана и този път. ато чу последното капитана даде ключа за каютата на Алекс и го остави на мира. Внезапно младежът се сети за нещо странно.
аква бе вероятността един отделен свят като Ралмия да ползва английски език? Защо той разбираше хората?
Миг по-късно се сети за книгите, чиито руни бе разбрал по загадъчен начин. “Магия”, помисли си момчето и потръпна. Не, че се плашеше, но възможностите и го смущаваха.
Алекс остави багажа си в каютата, свали шлема си и отиде на кърмата на корабчето, оставяйки вятъра да повее русите му кичури.
- Оо, я каква хубава броня имаш – дочу Алекс непознат глас и се извърна. Пред него стоеше нахално ухилен млад моряк, вероятно двайсетина и едва-две годишен. Беше облечен в широки удобни дрехи, на главата си носеше кърпа, а на колана му заплашително се полюляваше дълга и тънка закривена към върха сабя.
- Радвам се, че ти харесва – отговори Алекс, който не хареса непознатия. Напомни му за нахален рап-музикант по излъчването си.
- ой ти я подари, мама, тате? – ухили се морякът – Питам защото си малък сам да си си я заслужил.
Алекс потръпна от обида и самоуверено изтърси:
- Ще се изненадаш от това, какво съм заслужил и какво не. Бронята ми е подарък от архимага Санарос.
- Уоу, спокойно – изцъка с език моряка – нямам намерение да се бутам в работите на магьосниците. Че както е казал народа, те са лукави и гневливи. Но на твое място... – младия моряк приближи Алекс – не бих парадирал с приятелството на Санарос. Не всички обичат магията... хайде със здраве.
След тази неприятна среща Алекс нямаше повече проблеми в първия си ден от пътуването. Легна си рано и хапна от покривката, която наистина беше страхотна –приготви му любимата пица. Алекс се засмя, като си помисли, че вероятно е единствения човек в Ралмия, ял пица.
Нощта мина спокойно, но на сутринта, когато се събуди Алекс усети, че кораба е спрял. Младежът се качи на палубата и се огледа. Всички моряци изглеждаха нервни.
Водите по реката бяха станали мътни и зеленикави, като в мочурище, а от всякъде се носеше отвратителната смрад на тиня. От тук и там се чуваше крякането на жабите.
- акво става? – попита момчето.
- Местността е заблатена – проплака капитана.
- Блатни духове – процеди появилия се изневиделица млад моряк. Неизменната кърпа беше на главата му, а леко брадясалата му физиономия излъчваше презрение – Удавниците, отвърнали на позива на Прокълнатия. Неговата зараза бавно превръща хубавата река в мочурище.
Младия моряк погледна Алекс:
- Е, хлапе. Не е зле да се приготвиш за битка. Да видим колко струваш в тая твоя броня.
Момчето се издразни на тона, с който морякът беше отправил съвета си, но призна, че е прав и след няколко минути, когато отново бе на палубата бе в пълно бойно снаряжение. Меча блестеше в ръката му, а доспехите му хвърляха сребристи отблясъци от слънчевата светлина.
Моряците също заизваждаха сабите си.
От някъде се чу тихичко пльокане и след това внезапно и без никакво предупреждение корабът бе налазен от пълчища уродливи речни същества, миришещи на водорасли. Бяха мръсно зелени на цвят, с огромни усти и криви зелени очички, блестящи от злоба. В лепкавите си ръце стискаха ятагани и къси мечове и се катериха като маймуни по кораба.
Моряците отвърнаха на атаката и скоро битката между тях и отвратителните нашественици се разрази. Алекс се оказа в центъра на битката и в началото беше доста замаян когато остриетата на създанията го заудряха. Те обаче бяха съвършено безпомощни срещу елфическата броня и младежът контраатакува, като острието му разсичаше създанията, които се превръщаха в мазни локви застояла вода.
По подобен начин вършееше и младия моряк с кърпата на главата, който скачаше като котка и сабята му с лекота разсичаше блатните нападатели. Не всички обаче имаха този шанс и пред ужасените очи на Алекс няколко човека, сред които и дебеличкия капитан паднаха зад борда, като веднъж озовали се под вода, повече не се подадоха.
В това време блатните изроди успяха по някакъв начин да пробият и дупка в кораба, който започна бавно да потъва.
- Вълшебните предмети! – сети се Алекс и трескаво се отправи към каютата си. огато влезе в нея видя как над багажа му стои един блатен дух, който с любопитства оглежда покривката. С вик на погнуса Алекс отсече главата му и съществото се разля на пода като мръсно мокро петно.
Младежът взе торбата с предметите си и отново се върна на палубата, където повечето моряци вече бягаха с лодки. Само младия беше останал, избивайки духовете с мрачно изражение на лицето. Беше обаче вече обкръжен от злите същества, които се кискаха подло край него, предвкусвайки успеха си.
Алекс реши да му помогне въпреки неприязънта си към него и се втурна към създанията, размахвайки меча си насам-натам. Омагьосаното острие попиля създанията и те отстъпиха временно назад, съскайки с омраза към момчето.
- Намери лодка! – каза Алекс на моряка, който кимна и се втурна към една съвсем малка, забравена до някакви бъчви. Момчето го последва, махайки с меча си и държейки настрана отвратителните твари, които завиха от неприязън и омраза.
Скоро и двамата се спуснаха с лодката във водата, от чиито дълбини заизкачаха ръцете на още жадни за смърт духове. Меча на Алекс и дългата сабя на моряка обаче ги държаха настрани, докато след няколко ужасни минути не стигнаха брега. Двамата изкочиха от лодката и се отдалечиха към високите треви на степта, които се полюляваха от вятъра.
Блатните духове загубиха всякакъв интерес към жертвите си в мига, в който те се озоваха на твърда земя.
Очите на младия моряк гневно блестяха.
- Мръсна паплач – процеди той.
Алекс го погледна, дишайки тежко. Все още шока от битката беше твърде голям. Лицата на моряците, отвлечени от блатните духове под водата сякаш още бяха пред него.
- Алекс Джаспърс – представи се той на неволния си спътник.
- Роло Скарф – отвърна моряка, не особено дружелюбно.
Все пак двамата колебливо стиснаха ръце.

Среднощен дуел

Алекс и Роло вървяха през целия ден из степта, решавайки да се отдалечат от отвратителна река, която бе погълнала кораба. За тяхно щастие, не се натъкнаха на гноми, макар следите на малките гадни същества да бяха навсякъде.
Роло Скарф плюна, като ги видя и очите му блеснаха в яростен огън. Явно той мразеше и гномите, колкото блатните духове. Освен това ухилената гримаса, с която той се разхождаше из кораба бе изчезнала и бе заменена с мрачна физиономия, на която, види се, целия свят и бе крив. Алекс никак не се радваше на мълчаливата му компания.
Вечерта ги свари в нещо като малка низинка, където си накладоха огън. Алекс разгъна вълшебната си покривка и превъзходни гозби се появиха и за двамата младежи, които изгладнели погълнаха всичко.
ато хапнаха, Роло за момент се усмихна и попита Алекс:
- Накъде така, по тая... кралска работа?
Момчето го погледна. От самото начало не харесваше много моряка и не му се искаше да му се обяснява много, много. Не вярваше да е емисар на Прокълнатия, но човек не можеше да знае.
- ъм един град – отвърна неопределено Алекс.
- олко чудесно – показа зъбите си Роло.
- ое? – не разбра Алекс.
- Докато Прокълнатия върлува из Ралмия, архимагът Санарос праща разни хлапета в лъскави брони на гурбет из “едни градове”. Велико.
Момчето замълча, не знаейки какво да отговори.
- И какво ще правиш в тоя град? – запита Роло.
Алекс се напрегна.
- Не мога да кажа – отговори той.
- Ясно – отговори Роло – тайни кралски задачи.
Алекс не отвърна, а отпи малко вода. Почваше да съжалява, че не се е разделил с моряка по-рано.
Роло продължи:
- Видях те как се биеш. Знаеш ли какво мисля? – пирата се ухили.
Алекс го погледна. Помисли си колко ли духа бе направил днес на локви и как бе спасил човека до себе си. Почувства се горд.
- Не – каза само на глас, усмихвайки се леко.
- Мисля, че си измамник – спокойно каза Роло.
Усмивката изчезна от лицето на Алекс.
-Моля? – попита той.
- Мисля, че оръжията ти са магически и вършат цялата работа. Самия ти не струваш – морякът стоеше все така спокоен, но очите му блестяха като на хищник.
Алекс се изправи.
-Може и да не струвам, но аз те измъкнах от бандата на блатните духове, ако не си спомняш.
Роло направи кълбо назад и също се изправи.
- А може би ако бронята беше в ръцете на компетентен войн духовете въобще нямаше да потопят кораба. Ако Санарос не раздаваше силите си на деца, ходещи до този или онзи град.
- Архимагът Санарос е велик човек! – викна Алекс и изтегли меча си.
- Защото е дал броня на палето, а? – намигна Роло. След миг сабята блестеше в ръката му.
На Алекс му дойде до гуша от този нагъл неблагодарник. Сега щеше да му даде да се разбере. Пък нека да е заради Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна.
Младежът се хвърли напред, размахвайки мечът си, уверен, че ще строши тънката сабя на Роло с един удар. Морякът обаче отскочи настрани и момчето усети мушкане в ребрата.
Алекс изохка и се обърна към нападателя си със сечащ удар, достатъчно силен буквално да разсече Роло. Но Роло просто отскочи назад, пазейки се от смъртоносното острие.
Морякът вдигна острието пред лицето си и подигравателно каза:
-Хайде, удари ме де!
Алекс замахна с меча си, после отново и отново, но морякът беше просто дяволски бърз. Ако достигнеше достатъчна близост, меча щеше да го довърши без проблем, но Алекс просто не можеше да стигне ловкия си противник, който от време на време го бодеше по бронята, колкото да го вбеси.
Успя.
Алекс се втурна с цялата си ярост към Роло, пъшкайки при всяко замахване и ня няколко пъти морякът се размина с опасна близост от елфическото острие, което свали и кърпата при единия от ударите си, разпускайки черната коса на Скарф. Малко преди този миг Роло сериозно се притесни и си даде сметка, че не е трябвало да предизвиква Алекс, който в крайна сметка наистина го беше спасил. огато обаче острието на Дракона не смалко не го направи с глава по-нисък моряка полудя от ярост и започна като оса да кръжи край момчето, мушкайки го отвсякъде. Бронята на Алекс обаче наистина бе безпогрешна и Роло с тревога отбеляза, че острието на сабята му се нащърбва. Не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако двуръки меч докоснеше крехкото му острие.
Алекс обаче се поувлече и при един от ударите заби меча си в земята почти до дръжката, изгубвайки равновесие и залитйки напред. Роло се възползва от момента и срита момчето в носа.
Алекс изстена и падна назад, обезоръжен, а моряка се спусна над него като граблива птица. Върха на сабята му леко докосна незащитеното гърло на младежа.
- Хареса ли ти демонстрацията, пале? – озъби се Роло зло, сетне се извърна и изтегли Меча на Дракона от земята.
- Хубаво оръжие, бих казал – засмя се моряка – и сега ще е мое.
- Върни ми го – проплака Алекс, унизен и победен.
- За какво, паленцето ми? – попита Роло – за ходенето на “единия град” няма да ти трябва. А ако ти трябва дотърчи при Санарос, той ще ти даде друг.
Роло седна край пламъците. Алекс се изправи бавно и приближи морякът.
- Махни се или ще те убия – предупреди Скарф.
- Върни ми меча – повтори Алекс.
-Взимай си покривката и другите боклуци, но меча остава за мен – Роло бе категоричен – не ти се полага.
Алекс седна до него.
- Моля те, върни ми го. Този меч бе даден на мен.
- И ти го изгуби – отговори Роло – вече е за мен. С него ще прочистя реката от Блатните Духове.
Алекс замълча.
- Мислиш, че духовете са всичко ли? – накрая попита той.
- Мислиш, че не са достатъчни ли? – изсъска внезапно Роло – когато бях на твоя възраст, те се появиха за пръв път – сигнал, че Прокълнатия се завръща. Но ние не знаехме. Родителите ми не знаеха. Знаеш ли какво ми беше да ги гледам как потъват в гнусните им хлъзгави пръсти?! Знаеш ли изобщо каква е загубата на най-близките ти...
-ЗНАМ! – кресна му в отговор Алекс, целия почервенял. Роло застина. Момчето до него се извърна, гневно от избилите по очите му сълзи. Спомни си полицията в онази нощ, угрижените им физиономии, изсеченото лице на чичо му Бърнард, начина, по който го хвана за рамото и започна да увърта...
Роло постави внимателно Меча на Дракона до него и го потупа по гърба.
- Съжалявам – каза той с неочаквано предрезгавял глас – Толкова съжалявам.
Алекс се обърна към него, после прибра меча си. Не каза нищо за известно време.
- Сутринта ще те оставя –продължи Роло –дано стигнеш до онзи град.
Двамата продължиха да мълчат.
- Чувал ли си за Перлата от Феникса? – накрая попита Алекс. Роло го погледна.
- Стара легенда. акво общо има тя?
- Тя е в Ралмия. Отново – отговори Алекс.
Морякът си пое дълбоко въздух.
- ъде е?
- Не знам. Затова отивам в Града на Пророците – отговори Алекс тихо.
Роло го погледна.
- О, Боже – каза той – архимага е изпратил теб. Нали?
Момчето кимна. Роло го погледна:
- Без да искам да те обидя, ти не си трениран войн. Защо е избрал теб? С какво си по-различен?
- Аз не съм от този свят – отговори тихо Алекс и разказа историята си. Всичко. Започвайки от кончината на родителите си. Роло го изслуша внимателно.
- О, Боже – каза накрая – съдбата на света ни е в ръцете на хлапе от друг свят.
Алекс го погледна.
- Ще се проваля, нали?
По лицето на Роло премина сянка.
- Защо мислиш така?
- Този път ти без да се обиждаш –криво се усмихна Алекс - ти си обикновен моряк. Щом ти можеш да ме победиш, какъв шанс имам срещу емисарите на Прокълнатия?
Роло се ухили гадно:
- Аз не съм съвсем обикновен моряк. След духовете отнесоха родителите ми съм тренирал при най-добрите майстори на сабята из цяла Ралмия. Загубата от мен не е срамна. А що се отнася до емисарите на Прокълнатия, факт е, че днес затри доста от тях, а?
Алекс се усмихна неуверено.
- Освен това реших да те придружа в твоята благородна мисия – продължи Роло – смятам, че днес ми отвори очите за нещо, пале.
Алекс вдигна вежди.
- Блатните духове вече не ми стигат. Искам на Прокълнатия Прокълнатата тиква.
И двамата се засмяха.
-Роло... може ли една молба? –накрая попита Алекс.
- Слушам те, пале – отговори морякът.
- Не ми викай, пале – и двамата пак се засмяха.
- Добре, Алекс – внезапно сериозно отговори Роло – оттук-нататък сме приятели. И то –приятели по кралска работа!
* * *
Писъците на призраците банши се извисиха до кресчендо и изпълниха мрачната гробница, в която почиваха останките от лорд Дакавар. Но старата, изхабена черна броня отказваше упорито да остане в покой и току ставаше, жадна за нови кръвопролития. Зад нея крачеха четирите верни скуайъра на Черния Лорд – отдавна полуизгнили скелети, в чиито празни очни кухини обаче грееше злокобна отровнозеленикава светлина.
Лорд Дакавар пристъпи към светая светих на своята гробница – черния басейн, в който лениво като катран плуваха смъртоносни води, чиито допир носеше смърт за тленните. Не и за лорд Дакавар обаче. Рицарят на Смъртта хвърли стръкове имел в тъмната вода, а сетне обкованата му във вехта ръкавица ръка разбърка съставките, докато водата не забълбука и не закипя, а дори писъците от нетленните гърла на баншите не прегракнаха.
И тогава лорд Дакавар коленичи, тъй като от бушуващия басейн се изплува образа на страховит силует, загърнат в черно наметало, с качулка, изпод която се виждаше само мрака. акто нормалните смъртни тръпнеха от ужас пред Рицаря на Смъртта, така и самия той трепереше пред своя господар Вземедушеца, който жалките простосмъртни хулеха с унизителния прякор Прокълнатия.
- Скоро нашето време ще настъпи, мой верни рицарю – прошепна силуета, а шепота му беше като трошенето на сухи есенни листа.
- ога ще мога да потопя меча си в кръвта на нашите врагове отново, господарю мой? – попита лорд Дакавар с тътнещ глас като иззад стар саркофаг.
- Имай търпение мой верни рицарю – отговори Прокълнатия – Много скоро така наречения спасител на Ралмия ще ни открие тайната на Оракула и тогава вече няма да имаме нужда от него. Тогава, Мечът ти ще пирува.
- Вашите думи ме изпълват с наслада, господарю мой. Вашата радост е и моя, вашата воля пък е моя живот – отвърна лорд Дакавар, докато силуета на господаря му обратно потъна в езерото.

Гномска Вечеря

Зората се пукна над умълчаната степ, а с нея от Планините на Забравата подуха студен вятър. Алекс потрепера от внезапния хлад и отвори очи. Роло вече беше станал и се мъчеше да разпали малко огън. Беше донесъл няколко риби.
Обърна се и обясни на Алекс:
-Нали покривката ти работи веднъж на ден. Донесох и малко закуска.
Скоро над тревите се разнесе вкусния аромат на печена риба. Двамата младежи хапнаха и след това се стегнаха за път.
- Алекс имам предложение за теб – каза бавно Роло.
- Слушам – отговори момчето, изтръпнало. За миг помисли, че моряка пак ще поиска меча.
- Наблюдавах те вчера как се биеш – започна внимателно – когато казах, че не струваш те излъгах.
Алекс го погледна по-внимателно.
- акво искаш да кажеш? Ти ме победи.
- Защото аз съм майстор – ухили се Роло – а ти нямаш никакъв опит. Имаш обаче хъс и почти естествен усет. С този меч би бил смъртоносен противник за почти всеки.
- На тази мисия обаче е вероятно да се срещнеш с изключенията – морякът стана сериозен – Имаш нужда от някакво основно обучение.
- И? – Алекс все още не знаеше какво да мисли. Това бяха и думите на Валтъс.
- Аз смея да кажа, че мога да ти открия някой и друг номер – очите на Роло светнаха – дай ми време и ще направя от теб войн, който може да се изправи срещу всеки!
- Архимагът каза, че нямаме време – плахо отговори Алекс.
- За школна подготовка не – съгласи се Роло – обаче за около час подготовка всяка сутрин бихме могли да те направим кофти изненада за доста народ.
И така започна обучението на Алекс. Роло в началото му показа някои основни стойки. Алекс забеляза, че са различни от тези, които самия моряк използва.
- Да, защото ти си тежковъоръжен и с двуръчен меч – обясни Скарф – аз предпочитам сабята и по-лекия стил.
След час позиране от страна на Алекс и корекции от страна на Роло моряка реши, че за днес са минали достатъчно и е време да тръгват.
Планините на Забравата се издигаха заплашително над тях и върховете им сякаш докосваха мрачни гъсти облаци, сливайки се с небесата.
- Захлажда – отбеляза мрачно морякът – дано стигнем планините преди есенните бури. Иначе ни чака много тежък път.
Засега обаче пътят им минаваше през степта. След има няма два часа ходене, Алекс и Роло отново забелязаха зловещите следи от гномски ботуши.
- Гноми – мрачно отбеляза морякът.
- Санарос ме предупреди за тях – отговори Алекс – каза, че са опасни.
- И е прав, макар да не са изначално зли като блатните духове – съгласи се Роло – за сметка на това са безкрайно суеверни и сега, поради проявите на мощта на Прокълнатия го обожествяват.
- Значи трябва да ги избягваме – попита момчето.
- Ако можем – сви рамене морякът.
Пътя им продължи през оредяващите треви, а стъпките на гномите зачестиха. По едно време попаднаха на скъсано наметало, хвърлено на пътя. Алекс потръпна.
- От гном ли е? – попита той.
- От елф е – отговори Роло – елф, който гномите са пленили.
Момчето го погледна:
- акво ще го правят?
Роло сви устни:
- Ще го принесат в жертва на Прокълнатия.
- Това е ужасно – извика Алекс – трябва да ги спрем.
- ак? – озъби се моряка – ако съдя по следите са били поне десет.
- Не можем да оставим горкия елф така – настоя Алекс – сам каза, че Прокълнатия вилнее безнаказано из Ралмия. Това е шанс да ограничим злото му.
- Или да станем на гномска вечеря – изплю се Роло.
- Моля? – не разбра Алекс.
- Жертвоприношението при гномите се изразява с ритуално поглъщане на жертвата. Демек – устата на моряка се изкриви в крива усмивка – правят те на чорба и те изяждат. С чесън.
- Още една причина да не оставяме елфа там! – отвърна момчето – Би било престъпление.
- Май няма как да те убедя, а? – намръщи се Роло – добре тогава, ще проследим гномите и ще видим какво може да направим.
Следата ги отведе навъртре в степта, встрани от основния им маршрут. След известно време дочуха тъп, ритмичен звук “там-там, там-там”.
- акво е това? – попита Алекс.
- Гномски барабани – отговори Роло – кофти. Значи имат банкет.
Двамата приближиха предпазливо мястото, от където долиташе звука и, скрити иззад високите треви попаднаха на малко окосено пространство, на което се разиграваше ужасна картина. Млада хубава жена с червени коси и заострени уши стоеше вързана на кол, а около нея подскачаха гноми, които носеха съчки и току се провикваха:
- С чесън! С чесън!
Елфата – защото това бе елфа – ги гледаше със смесица от съжаление и отвращение, а зелените и очи святкаха застрашително всеки път, когато някой гном хвърлеше слама или скилидка чесън до нея.
- Хубава е – каза Алекс докато я гледаше.
- Но гномите не са –обади се Роло – и са повече от десет.
- Не можем да я оставим – каза категорично момчето, сложи шлема на главата си и преди Роло да успее да го спре изкочи с меча си и извика:
- Никой да не мърда! Аз съм кралски рицар!
Морякът завъртя очите си към небето и процеди:
- Идиот. Глупав идиот – сетне извади сабята си, също изкочи и на свой ред извика:
- Никой да не мърда! Адмирал! Аз съм кралски адмирал!
Алекс го погледна:
- Адмирал?
Роло му отвърна:
- Рицар?
Гномите се сащисаха и за момент спряха танца и виковете си.
- Защо прави така? – попита единия от тях – ние хванали вечеря. Вие иска вземе вечеря. Защо прави така?
- Роло, те са малоумни – прошепна Алекс.
- Млъкни и размахвай тоя меч пред теб – отвърна му моряка – аз отивам да освободя сладураната.
- Сладурана? – вдигна вежди Алекс.
- Ти махай с меча сега – намигна му Роло и пристъпи към вързаната елфа. Гномите изохкаха, но Алекс трескаво размаха меча и те отново отстъпиха назад. Някой от тях имаха оръжия, но не им се рискуваше. За разлика от блатните духове, те бяха същества от плът и кръв и не им се умираше.
Роло сряза въжетата на елфата, която полека слезе от кола и изгледа на кръв гномите.
- И друг път – закани се Алекс, държейки меча пред себе си – недейте се занимава с кралски люде.
Елфата прехапа устните си, очевидно и беше смешно. Тримата започнаха да се отдалечават от гномите, които ги гледаха мрачно и злобно. Едно от съществата, очевидно по-старо и по-зло се обади:
- Вие взели наша вечеря, но Прокълнат – накаже вас! – гнома вдигна ръка – рал-мъртъв! Прокълнат – убил! Прокълнат убие вас също! – другите гноми одобрително замърмориха, а сетне се обърнаха с гръб към двамата младежи и спасената от тях елфа и се разотидоха, като от време на време някой от тях тихо се провикваше: “С чесън!”.
Елфата изчака съществата да се махнат, след което прихна да се смее.
- Честно ви казвам, в името на Майката Природа отдавна не бях виждала такива веселяци като вас. Благодаря, че ме спасихте, но...тая история с кралските хора можеше да мине само пред гномите.
- Според мен бронята и меча на нашия млад приятел бяха по-убедителни от историята, лейди – каза Роло.
- Да – съгласи се елфата и се обърна към Алекс – от къде имаш Бронята на Сребърната Луна, момко?
- Архимагът Санарос ми я даде – отговори младежът.
- Много хубаво, че го споделяш на всеки срещнат – обади се Роло – предлагам да си направим огромен байрак, на който да пише “ТЪРСИМ...” – моряка се усети и млъкна – както и да е.
- акво търсите всъщност – запита елфата любипитна.
- Древен артефакт – отговори Алекс – кралска работа.
- Важна кралска работа – допълни Роло.
- Сигурно, щом архимага е дал на момъка най-ценните оръжия на Ралмия – съгласи се елфата – но аз забравих обноските си. Името ми е Лиянна. Аз съм земелечител.
- оето ще рече – попитаха в един глас Алекс и Роло.
- Лекувам земята. Омразата на Черната Сянка е проникнала дълбоко в Ралмия и аз се мъча да обхождам земята, засявайки тук и там семена от Гората на Сънищата. Уви, все по-малко дават плод – елфата въздъхна – а за благодарност местните се опитаха да ме изядат. оето вие предотвратихте. Сега закъде казвахте, че пътувате – малко лукаво попита елфата.
Алекс се хвана на уловката.
- За Града на Пророците – отговори той. Роло въздъхна.
- Търсите бъдещето -в погледа на елфата се четеше известно разочарование – според мен то не носи нищо хубаво. Но – и тя се усмихна – поне за известно време ще пътуваме заедно. Аз се връщам в Гората.
- Това е чудесно – отвърна Алекс, сетне се изчерви на погледа, който Лиянна му хвърли – искам да кажа, че сме повече и е по-сигурно...
- Да, пътя ще е по-сигурен – развеселено отвърна елфата.
- След като си разменихте любезности – каза Роло – можем вече да тръгваме, преди гномите да се върнат в по-големи количества и да решат все пак да ни сготвят за вечеря.
Така тримата тръгнаха на път.

Планината на Забравата

Следващите няколко дни подействаха благотворно на Алекс и приятелството му с другите му двама спътници. Роло се оказа забавен човек, който постоянно разказваше весели истории от плаванията си по река Песнопойна, като например как трябвало да спасяват скъпоценен сапфир, откраднат от пеликан или пък как намерили крокодил в мрежите за риба. Не обичаше да разказва за битки, макар отвреме-навреме да подмяташе за срещи с блатни духове.
Тренировките между двамата продължиха и постепенно Алекс започна да напредва значително, а съвършения му меч се превърна в непреодолимо препятствие за морякът. Роло чистосърдечно призна, че ако в първата битка помежду им Алекс е предпочел да се брани вместо да напада, шанса му е щял да бъде нулев.
Лиянна стоеше малко настрани от тях, но често разказваше за странстванията си из Ралмия и чудноватите същества, които е виждала там. Алекс бе очарован от нея и я намираше за уникална. ато се сетеше за глупавите момичета от училището си, които мислеха само за мобилни телефони и поп-музика и ги сравнеше с тази уникална елфа, ставаше още по-запленен от нея, макар не можеше да се каже още, че я обича –чувството бе по-скоро на възхищение, отколкото на любов.
Планините наближаваха все повече и повече, а с това, и с напредването на есента времето започна да се влошава. Небесата започнаха да потъмняват и да се мръщят, от време на време преваляваше дъжд, час по час в небето изтрещящаве гръм. Местността също започна да се променя – тревата стана по-рядка и значително по-ниска, появиха се големи, макар и разкривени дървета, а от равна земята започна да се издига на баири, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни.
Скоро пътя им се осея с малки реки и поточета, в които тримата можеха да се разхладят и утолят жаждата си. Дори с манерката на Санарос Алекс бе благодарен, когато имаше възможност да се напие със студена вода – макар според Роло това да бе опасно и глупаво. В крайна сметка Алекс наистина се закашля същата вечер, след която бе пил, но Лиянна накладе голям огън и всичко се размина без проблеми.
Постепенно, като започнаха да се изкачват по самите планини, пътя стана все по-непроходим и осеян с камънаци, докато най-накрая не се превърна в малка, криволичеща из височините пътека. По нея рядко минаваха странници, а и които минаваха бяха неприветливи и студени хора, спуснали качулки до носовете си, в знак, че не желаят да бъдат безпокоени. Тези земи бяха неизвестни дори за Роло и Алекс се притесни, че ще се загубят в огромната планина, но за щастие Лиянна бе минавала от тук и ги успокои, че най-близкия град е на има няма два дена път.
И малко след като го каза се разрази буря. Започна изневиделица – с тежки, големи капки, които започнаха да се сипят от небето и за късо време образуваха водна стена, която ги измокри до кости и направи пътуването им по планинската пътека мъчително и опасно. Главата на Алекс се замая от внезапно зейналите ту отляво, ту отдясно пропасти и той започна да се подхлъзва и да пада по пътя. Дори ефирната в стъпките си елфа изглеждаше уморена и само свикналия да се катери като пантера по мачтите Роло изглеждаше не особено обезпокоен.
Алекс обаче бързо се измори и започна да пада на всеки няколко крачки. Роло му помогна, като метна ръката му през рамото си, но така скоро и той се умори. Лиянна, която бе избързала леко напред се обърна и каза:
- Напред има пещера!
Роло изръмжа:
- Обитавана или не?
- Не мога да преценя – сви рамене елфата – но нямаме друг избор. Момъка изнемогва, ти също, а и аз самата се чувствам изцедена.
С това всякакъв спор завърши и скоро тримата се свиха близо до входа на огромната пещера, мокри и измръзнали. ашлицата на Алекс от предишния ден се бе върнала и сега той се давеше за всяка глътка въздух. Лиянна изглеждаше мръсна и безкрайно изморена и дори коравия Роло бе на края на силите си.
- Проклети баири – процеди той – дай ми на мен реки и кораби, понасям и пеш през полето, но тези планини ми взимат здравето.
Прекъсна го кашлицата на Алекс.
- Не само на теб – сподавено каза момчето.
Лиянна се приближи до него, в уморените и зелени очи се четеше тревога. Тя докосна младежа с ръка по челото и прокле:
- Гориш от треска.
- Не биваше да пиеш толкова студена вода вчера – заяде се Роло.
Алекс сви рамене и разпъна измокрилата се вълшебна покривка. Тя като по поръчка подготви и за тримата гореща супа и чай, които ги сгряха. Облекчението за Алекс обаче беше само временно и дори при разпаления от елфата огън му беше студено и неприятно. Започна да му се гади.
Тримата бяха съблекли поне горните си дрехи, та да изсъхнат и Алекс, вече без доспехи се беше свил на кълбо с поглед към стената за да не смущава елфата. Роло вече бе успял да заспи и тихо похъркваше встрани.
Лиянна приближи Алекс.
- Още ли ти е студено?
- Д-добре съм – отговори момчето, но нов пристъп на кашлицата го задави.
- Стой мирен и се отпусни – каза елфата и започна да го масажира по рамената. Алекс страшно се сконфузи, а после почти изврещя, когато пръстите на елфата го стиснаха за изстиналите мускули. Постепенно обаче из тялото му се разнесе топлина от раздвиженото кръвообращение и той заспа.
През следващия ден се чувстваше слаб и немощен, макар вече да не кашляше и треската да бе отминала. Все пак останаха в пещерата, като Алекс спа почти през цялото време, в просъница дочувайки разговори между Роло и Лиянна.
“акво става, в името на Ралмия”, говореше елфата. “ой е пратил това момче с най-великите оръжия на тоя свят и за какво?”.
“Не се бъркай в делата на магьосниците, елфке” –долетя отговора на Роло – “Че са лукави и гневливи”.
На следващата заран Алекс се чувстваше значително по-свеж и стана най-рано от всички. Горните му дрехи и доспехи бяха изсъхнали и той си ги навлече. Почувства се по-добре и излезе навън. В този миг чу скърцане и видя една от най-странните гледки в живота си. На пътя се носеше джудже, седнало в двуколесна каручка, теглена от голям елен.
- Хайде, Белвор, хайде – редеше джуджето, пляскайки гальовно елена с борова клонка – още малко нагоре и ще стигнем до вкъщи.
Джуджето бе престаряло, с чорлава къса бяла брада и очилца, закрепени за широкия му като камба нос. То не забеляза веднага Алекс, но когато елена внезапно спря вдигна очи.
- Я, рицар – каза джуджето, сетне присви очи – и то млад рицар. акво търсиш тук, рицарче.
- Аз съм... спрели сме тук – отговори Алекс.
Джуджето бръкна в пазвата си и извади една дълга крива лула. ато я запали, всмукна малко и изпусна няколко кръгчета тютюнев дим.
- Спрели казваш. И кои сте вие?
- Не ти влиза в работата, джудже – дочу се гласът на Роло, който се бе появил изневиделица зад гърба на Алекс. Лиянна също дойде и попита:
- акво става?
Джуджето всмукна още малко от лулата си, след което въздъхна дима и рече:
- Става това, че сте се настанили в тролска пещера, драги мой. Звяра е излязъл на лов, но до ден-два ще се върне, може би още тази вечер.
- Ти откъде знаеш? – отвърна Роло, а пък Алекс самоуверено вметна:
- Ние не се боим от тролове.
Джуджето всмукна още малко от дима си, сетне каза:
- Никой от вас не е виждал трол никога, нали?
Тримата се спогледаха. Беше вярно.
- Така си и помислих – каза джуджето – Ако бяхте виждали, щяхте вече да сте палили петите.
- А ти как така не се боиш от трола – попита Лияна.
Джуджето всмукна още малко от лулата си, сетне оформи две димни кръгчета във въздуха и се усмихна.
- Аз съм джудже. Ние не знаем що е страх. Освен това – дребосъка пак дръпна от лулата си и пак издиша – аз си имам разни защити.
Алекс поклати глава. Изглеждаше му слабо вероятно джуджето да има защити, с които самия той да не разполага. Изсумтяването на Роло беше знак, че и морякът не хваща вяра на тези приказки, но Лиянна прие твърдението на джуджето.
- Ние и без това тръгвахме – каза елфата – благодарим за съвета, джудже.
- Името ми е лаус – отвърна дребосъка и се усмихна – сигурно сте тръгнали към град аменодел, на ден и половина път от тук.
- И по-надалеч – призна Алекс.
- Мислим да прекосим планината –прекъсна го Роло преди момчето да се бе изтървало за Града на Пророците.
Джуджето всмукна от лулата си и каза през дима:
- Изключено е да стигнете до някъде.
- ак така? – попита Алекс.
лаус вдигна показалеца си към небето.
- Скоро ще вали пак. А после пак и пак и пак. Пещерите по пътищата са редки и обитавани я от тролове, я от орки или дори дракони. Ще се лутате из планините и ще загинете.
- Ще видим – отвърна Роло, но Лиянна изглеждаше притеснена. Явно на нея и бяха хрумнали същите неща.
- Няма ли някакъв по-лесен път? – попита Алекс – не мога да чакам.
лаус го погледна криво, сякаш да го прецени що за човек е, сетне се замисли.
- Не, няма – каза накрая.
Алекс обаче не му повярва.
- Ти се сети за нещо, джудже – каза момчето.
- Прав си, Алекс – потвърди и Роло – какво криеш, лаус?
Джуджето плесна елена:
- Да вървим, Белвор.
- Чакай – обади се Лиянна – извинявай ако сме те обидили. Но защо така...
Джуджето се обърна бавно.
- Няма безопасен път през Планините есента и зимата. Изчакайте пролетта. а най-добре лятото.
- Не можем да чакаме – настоя Алекс – въпроса е неотложен. Спешен!
- Оста

Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Oct 2006, 13:48
- Остави го, Алекс – изсумтя Роло – ще попитаме някой в аменодел.
Сега беше ред на лаус да изсумти.
- В аменодел ще ви вземат парите и ще ви упътят към гибелта ви.
- Тогава ти кажи откъде да минем? – настоя Лиянна.
Джуджето млъкна.
- Елате с мен – каза накрая.
* * *
След половин ден път лаус ги отведе до уютна къща, сгушена всред скалите край пътя. Беше ниска и малка, но побра и четиримата, а зад нея имаше оборче за елена и каручката.
Джуджето сипа на групата по малко боб чорба и бе очаровано и от покривката на Алекс, която им приготви печени пилета.
- Ах, от кога не съм си хапвал така – радостно каза джуджето. Другите също бяха доволни, че най-после ще могат да спят под покрив, макар и да беше тесничко.
- аза нещо за пътя – по едно време настоя Лиянна. Алекс се напрегна, Роло също наостри уши.
Джуджето пак запали лулата си и като попуши малко, заговори:
- Искам да ме убедите, че пътя ви е спешен. ато ви гледам прехвърлих няколко варианта в ума си и нито един от тях не ми се струва вероятен.
лаус ги погледна.
- Първата ми мисъл когато видях момчето е как то е богаташко чедо, което пътува за някакво забавление.
Това обаче не може да обясни присъствието на негодяй като моряка и на благородна дама като елфата.
Алекс и Роло потръпнаха от обидата, но Лиянна, която грейна от своето определение им махна с ръка да се успокоят.
- Втората ми мисъл беше, че негодяят е отвлякъл хлапето и пътува за откуп. Отново обаче, къде остава тук елфата не знам.
- Третия вариант беше елфата да е тръгнала на поклонение и да е взела охрана. Но защо тази охрана ще бъде момче, макар и в скъпа броня и негодяй.
лаус вдигна ръка, за да прекъсне изблиците на Алекс и все по-червенеещия от яд Роло.
- Затова стигнах до мисълта, че все пак е нещо важно.
- Но не мога да кажа нищо, без да знам за какво става дума.
лаус всмукна от лулата си.
- Ние търсим древен артефакт – изтърси Алекс, докато другите двама се чудеха какво да кажат.
Джуджето отметна глава и гръмогласно се разсмя.
- Е това обяснява всичко. Ловци на съкровища. Нека позная – богаташки син, накупил си доспехи, пират, бягащ от бесилото и луда жрица на Майката Природа, нали?
Джуджето се ухили.
- И какво търсите? Окото на Базилиска? Сребърния чук на древния крал Митраир? Зъбите на дракона Ауганфил?
Алекс го изгледа сериозно.
- Перлата на Феникса – каза момчето – и бронята ми е подарък от великия архимат Санарос.
- А аз – обади се Роло гневно – не съм негодяй.
Джуджето не му обърна внимание, но се съсредоточи върху Алекс. Лиянна зяпна.
- Перлата... – отвори уста тя. Джуджето я прекъсна:
- Никой, който не познава Санарос не би твърдял, че той му е поръчал да донесе Перлата на Феникса. Защо му е?
- Това е единствения му шанс срещу Прокълнатия – отговори момчето.
лаус се облегна назад на стола-люлка, на който бе седнал.
- Даа, Черната Сянка. Сега нещата ми се изясняват. Имало е някакво пророчество за теб и той те е пратил спрямо него – само така може да се обясни защо толкова младо момче е пратено на такава отговорна мисия. По пътя си срещнал другите двама образи.
- Много си проницателен, джудже – каза Роло.
- Много съм стар – меко го поправи джуджето.
- Ще ни помогнеш ли? – попита Алекс.
лаус намести без нужда очилата си и въздъхна.
- Има един път – каза той – но не знам дали не е по-добре да рискувате с бурята.

Пещерите на Сянката

Преди много, много години джуджетата започнали да дълбаят каменните недра на Планините за Забравата. В началото техния стремеж бил просто да изтръгнат ценни руди и скъпоценни камъни от скалните маса, но с времето те се привързали към своите тунели и започнали да ги правят все по-красиви и блестящи. С течение на времето те създали цели подземни градове, чиито слава и богатства били ненадминати в цяла Ралмия.
Прокълнатия научил за силата и уменията на джуджетата и им завидял. Той насъскал своите верни хрътки – орки и тролове срещу джуджетата и отвратителната им гмеж изпълнила пещерите като мравуняк. В началото джуджетата се отбранявали смело от нападенията и народите на Черната Сянка претърпели катастрофални поражения и започнали да се страхуват от дребния, но смел народ.
Тогава Безименния прибягнал до подлост. Той се обърнал за помощ към древен дракон, който подмамил с обещания за непобедимост и му рекъл, че съкровищата на джуджетата единствени подхождат на неговата власт и сила.
Драконът се вслушал в двуличните слова на Вземедушеца и нахлул в недрата на Планините, сеейки огън и жупел. Срещу такъв враг дори джуджетата се принудили да отстъпят и така техните любими подземни градове били сринати и погребани под мощта на дракона.
Минали години, Прокълнатия бил макар и временно надвит и дори чудовищния му дракон се споминал от ръката на храбър рицар. Джуджетата обаче повече не можели да пристъпят в земите, осквернени от такова кръвопролитие и затова в тях отново нахлули орките и тролите, както и приспособяващите се към всичко гоблини. Други, по-слаби дракони също се появявали от време на време и макар да били сянка на могъществото на техния древен предшественик хвърляли ужас в сърцата както на джуджетата, така и на тварите на Прокълнатия.
Пещерите се покрили с плесен и били забравени и малцина от джуджетата запазили спомена за тяхното съществуване.
Едно от тези джуджета съм аз.
* * *
лаус отново издиша облак тютюнев дим, а очите му бяха леко насълзени.
- Днес моите братя се страхуват от подземния мрак, макар някога да са били негови господари. Това е дарът на Прокълнатия към нас. Ако той докопа Перлата на Феникса, съдбата на Пещерите на Блясъка – които днес наричам Пещери на Сянката – ще сполети цяла Ралмия.
Алекс премигна. Разказът му изглеждаше невероятен, но и много тъжен.
- Обещавам ти да попреча на Прокълнатия – каза той, подвластен на някакъв импулс.
лаус го погледна топло, почти бащински:
- Не обещавай нещо, което не зависи от теб, синко – рече джуджето – но каквото мога да ти помогна, ще го направя. От твърде дълги години Злия определя съдбините на нашето селение. акво пък, може би ти си този, който ще забие последния пирон в ковчега му.
- Смъртта на Прокълнатия червей ще е празник на цяла Ралмия – свирепо отвърна Роло.
- Смъртта на никого не е празник, моряко – тихо каза Лиянна – но съм съгласна с лаус, че земята ни заслужава да си отдъхне.
Джуджето бавно стана.
- Пещерите са опасни. Ако реша да ви преведа от там, ще трябва да ме слушате много внимателно. Първо накупете си топли дрехи и провизии от града. Храненето от покривката няма да е достатъчно. Студа в планините е нищо в сравнение с мраза, с който ще се сблъскате вътре в глъбините им. Също така ще трябва винаги да бъдете нащрек. Държете оръжията си готови за бой, тъй като гнусните твари на Прокълнатия и до ден днешен пъплят безнаказани и безкрайните тунели. Недейте пи вода от подземните езера, тъй като не знаете какво има в нея. Ако тръгнем, ще трябва винаги да вървим в група. Ако някой се отдели, ще се загуби. Това е. И никой няма да го намери... ако има късмет.
Алекс преглътна, дори Роло изглеждаше леко пребледнял. Елфата обаче бе спокойно, сякаш страховете на младежите до нея бяха глупави и несъществени.
- Значи първо ще отидем до града –каза тя – и до вдругиден ще гледаме да се върнем при теб. ъде е входа на пещерите?
- Високо – навъсено отвърна лаус – предпочитам да ти покажа, а да не разправям наляво-надясно.
- Разбирам – кимна елфата – ами хайде ние утре ще тръгнем за града. А сега – като гледам вече се е свечерило и е време за сън.
Така тримата си легнаха някакси из малката къща, която джуджето учтиво им остави. Самото то отиде да спи в обора с еленчето си.
* * *
На следващата сутрин станаха рано и тръгнаха към аменодел. Валеше ситен рядък дъждец, който изпълваше костите им със студ. Алекс имаше чувството, че всичко го боли, свикналия с речни плавания Роло също беше намусен. Лияна ходеше мълчаливо пред тях, без да казва нищо.
- ога смятахте да ми съобщите за Перлата – по едно време каза тя, а в гласът и ясно се четеше обида.
Роло внезапно се съсредоточи в пътя си и остави Алекс да отговори. Момчето се сконфузи.
- Ами... – започна той – аз разбрах, че ти се прибираш у дома си и...
- Реши да не ме натоварваш с излишни сведения, които например даваш на всеки срещнат моряк или джудже? – язвително попита Лиянна.
- Аз...ъъъ...съжалявам – Алекс се почувства страшно неудобно – не исках да те обидя.
Елфата не отговори нищо. Момчето усети чувство за вина, макар да не можеше да разбере къде точно е сбъркало. От една страна не трябваше да разправя наляво-надясно за заръката, която изпълняваше, от друга страна бе премълчал истината пред елфата, която наистина изглеждаше по-честна от лукавия Роло или меко казано странния лаус.
Алекс тръсна глана. В началото си мислеше, че в Ралмия няма да се чувства така глупав и непотребен както у дома. Смяташе, че пътуването до този свят му даваше шанс да направи нещо важно. Доверието, което Санарос бе вложил в него го ласкаеше и – трябваше да си признае – го беше накарало да си вирне носа. Голяма вина за това имаха и предметите, които архимагът му бе дал.
Роло обаче му бе демонстрирал, че и с тях той е едно обикновено момче, захвърлено по прищявка на съдбата в свят, който не е негов, но пък съдбата на който е изцяло в ръцете му.
Младежът се опасяваше, че следващия път, когато влезе в сблъсък с някой от жителите на Ралмия, той няма да е така добронамерен като моряка.
Независимо от уроците по бой с меч, които той му даваше.
В този смисъл Лиянна го объркваше, но и му даваше някакво чувство за сигурност. Още не бе сигурен какъв импулс го бе накарал да я освободи, но откакто тя беше в групата, той се чувстваше по-спокоен. Може би причината беше във факта, че тя е обикаляла Ралмия, може би тайната се криеше в това, че не е човек. Така или иначе не можеше да забрави как тя успокои болката му, когато тялото му бе сковано от връхлитаща треска. Бе усетил съчувствието и загрижеността и. Роло например просто бе легнал да спи. Той не беше лош човек, но и не се грижеше много за живота. Бе казал на Алекс да не пие студена вода и с това задълженията му се бяха изчерпали. Сега морякът му се пишеше съюзник, но Алекс все още не можеше да го усети като приятел. Още си спомняше жестокостта, с която Роло го преби по време на дуела им. С Лиянна не беше така. Той не знаеше какво чувства около нея, но знаеше, че и има доверие.
Може би и тя му имаше доверие, но сега я бе разочаровал. Е, да – имаше вътрешно усещане, че само истината може да убеди стария лаус да им помогне. Вината не беше негова.
Но в същото време и беше.
Той направи две-три бързи крачки и докосна Лиянна за рамото.
- Извинявай – каза и искрено. Елфата се обърна, а в очите и се четеше изненада.
- Спокойно, Алекс! – каза тя и се усмихна – не ти се сърдя – и го потупа по бузата.
- аменодел – обади се Роло.
И наистина, без никакво предупреждение иззад единия от завоите изникна града, сгушен в една клисура. Слънцето бе грейнало през облаците и ситните капки дъжд създаваха дъга, опасала аменодел като арка.
Гледката разведри тримата и те бързо се спуснаха до планинския град. Алекс бе смаян, когато влезе в него. Този град нямаше нищо общо с тези от родния му свят. Хората бяха много по-малко и всъщност... не бяха хора. Повечето жители на аменодел бяха джуджета, които търчаха насам-натам, мъкнейки багажи на гърба си. Имаше също така гоблини – дребни зеленикави създания като библиотекаря Грец, които най-често продаваха сушено месо и сандвичи на преносими масички, отрупани с предлаганата от тях храна. Роло си взе нещо, подобно на баница и го заяде, но Алекс не посмя да си вземе нищо. Разчиташе на покривката си.
Скоро обаче навлезоха в по-цивилизована част на града, в която имаше само джуджета, отворили различни магазини. От тях накупиха кожени одеяла и наметки, за които лаус бе настоял, провизии от сушено месо, сухар и малко сирене, също така факли и по един резервен чифт дрехи, с който трябваше да се преоблекат при нужда. Щом видеха лъскавата броня на Алекс, джуджетата слагаха безбожни цени на стоките си, но той за щастие имаше възможност да плати. В крайна сметка всичките разходи възлязоха на 30 златици, което силно го притесни.
- После ще мисля за парите – промърмори си той под носа обаче.
Докато свършат всичко, над града се бе мръкнало и тримата трябваше да си търсят странноприемница. Такива имаше три и Алекс предпочете по-скъпата, въпреки жадния поглед на Роло към очевидно долнопробен хан, на входа на който се търкаляше един пиян гном.
Скъпата странноприемница носеше многозначителното име “Последен Грош” и Алекс замръзна щом видя съдържателя на тезгяха – огромен рунтав минотавър с халка на ноздрите и рога, които бе позлатил. Роло приближи Алекс и му прошепна на ухото:
- аквото и да правиш, не го ядосвай.
Лиянна обаче не се стресна от звяра, а го приближи. Той я погледна без особен интерес.
- акво ще желаете?- попита. Гласът му бе дълбок и гърлен.
- Три стаи, ако обичате – каза тя спокойно.
Минотавъра мълчаливо сложи три ключа на масата.
- Пет златици – съобщи той цената – шест, ако ще желаете и вечеря.
Алекс сви рамене и плати желаната сума. Минотавъра го изгледа от глава до пети, после погледа му се спря на сабята на Роло.
- Не искам скандали, каквото и да става – рече той, визирайки оръжията на двамата – ако искате битки, отсреща е “Червения череп”.
- Няма да има проблем – обеща Алекс.
- Надявам се – заплашително отвърна минотавъра.
Тримата оставиха личния си багаж и новите покупки в стаите си, след което слязаха в столовата. Алекс бе свалил доспехите си – всъщност за пръв път отиваше някъде в Ралмия без тях, ако не се броеше времето, когато спеше. Роло също бе оставил сабята си в стаята и одобрително кимна, когато видя Алекс невъоръжен.
- Минотавъра нямаше да ни приеме с оръжия – каза той – а в заведение с такъв съдържател нито има кой да го открадне, нито може да стане побой.
- Дано си прав, моряко – обади се Лиянна. Алекс се извърна към нея и устата му увисна. Елфата отнякъде се бе пременила с нова рокля, в която изглеждаше чудесно. Откъде я бе извадила, момчето нямаше представа, но изглеждаше страхотно.
В един момент се усети, че зяпа, изчерви се и си затвори устата.
- Изглеждаш много добре – успя само да смутолеви и силно се изчерви. Роло се подсмихна до него, а елфата отвърна:
-Много ти благодаря – след което тримата слезнаха в ресторанта на странноприемницата. Вътре бе пълно с хора – първите, които Алекс виждаше в града, джуджета, които обаче бяха дебели и охранени и...
Лиянна рязко си пое въздух.
На една голяма маса стояха шест едри зеленикави създания, твърде големи за да бъдат гоблини. Присвитите им жълти очи хвърляха преценяващи погледи наоколо, а по дебелите им устни час по час прибягваше раздвоен език.
- Май трябваше да си вземем оръжията – тихо каза Роло. Алекс се досети какви са създанията и все пак потръпна, когато Лиянна произнесе името им на глас.
- Орки.
Тримата обаче седнаха на една маса далеч от тях и хапнаха храната, донесена в ресторанта – печено пиле и картофи.
- Не мога да си представя как орк може да стъпи в джуджешки град спокойно и то в такава скъпа странноприемница.
- Тези са богати – каза Роло – виж!
Алекс се вгледа в зелените същества и наистина забеляза, че дрехите им са от хубава вълна, а по грубоватите им пръсти блещукат скъпоценни камъни от пръстени. Един от орките видя, че момчето го гледа и се ухили гадно, разкривайки острите си жълтеникави зъби.
Алекс преглътна и за момент му се прииска да бе останал с бронята си. Можеше да различи кога някой има враждебни намерения. В училище имаше способността да усеща кой е побойник, когато го заплашва и кой просто се пери.
И най-лошите побойници, нападателите по футбол, пушещи трева в предградията изглеждаха като ангели в сравнение с мазната, зъбата ухилена физиономия на орка.
- Не го гледай – предупреди Роло и момчето се сепна.
- Ох – изпъшка Алекс – зловещи създания.
- Зловещи дори не започва да ги описва – мрачно каза Лияна – от най-древни времена те се заклели да служат на Прокълнатия. Оттогава насам добри орки просто няма. Всичките са зли и покварени. Не мога да повярвам, че са влезли в град като аменодел, държан от техните отколешни врагове – джуджетата.
- С пари може да влезеш навсякъде – каза Роло и се ухили цинично.
- Нещо, по което моя свят и Ралмия си приличат – мрачно измърмори Алекс.
- Някога не беше така – тъжно рече Лиянна – Някога дори гоблините, които никога официално не са влизали на страната на Черната Сянка не пристъпяха в земи, владени от елфите или джуджетата.
- Гоблините лоши ли са? – учуди се Алекс.
- Те са нещо средно между орки и гноми – отговори му Роло – не са приятни.
- И винаги са били на страната на орките във войните им с другите раси. Твърдят, от страх – рече Лиянна.
- Питам – Алекс приглади назад косата си – защото в ралския замък библиотекаря е гоблин.
- Много странно – учуди се елфата – как Санарос е допуснал такова нещо. Та...
- Не се бъркай в работите на магьосниците – вдигна пръст Роло, повтаряйки любимата си поговорка – защото са лукави и гневливи.
Иззад тях се чуха тежки стъпки. Алекс се обърна и видя съдържателя минотавър, който обикаляше заведението си. Той приближи орките и един от тях, особено мазен, дебел и отрупан с богатства стана и произнесе нещо на някакъв неразбираем език.
- Як тарр ака чакк, алеб сарр.
Минотавъра скръсти ръце на гърдите си и отвърна на същия гърлен език.
- Арр таккара, Юржаб. Ярро карра таккала!
- Орките и тролите имат свой език – обясни Лиянна на Алекс, който гледаше учуден и разтревожен – някои други раси, като гоблините и, както виждаш минотаврите, също го владеят.
- Ако наричаш това сумтене език – направи гримаса Роло.
- Ерр ту кар та-панака тара, алеб сарр – орка вдигна ръце, сякаш е невинен за нещо – Аррр каза-им. Нурр то елф тарр-и-ко, нурр-то-татака.
После добави на обикновен ралмийски:
- Няма да има проблеми, кълна се в Прокълнатия.
- Надявам се – минотавъра кимна с рогата си и се отдалечи. Пътем приближи Алекс и спътниците му и каза на Лиянна:
- Не се тревожете, лейди елф. Орките няма да ви закачат, нито вас, нито приятелите ви.
Сетне се отдалечи. Лиянна се усмихна.
- Явно минотавъра е решен да запази мира в заведението си.
- И по-добре – кимна доволно Роло.
Въпреки това, когато Алекс отново погледна орките и видя кривите им усмивки, стомахът му се сви на топка.
* * *
След вечеря тримата се разотидоха по стаите си. огато Алекс остана сам си даде сметка, че за пръв път откак е напуснал Земята има собствена стая. Тя беше малка, но спретната и уютна. Трудолюбиви гоблини, работещи за минотавъра бяха наклали огън в малка печка, която топлеше всичко. Алекс се съблече и си легна под топлата завивка на малкия креват, подготвен за него.
Макар да бе изморен, младежът не успя веднага да заспи. Мислите за орка го притесняваха още и зловещата му усмивка не му даваше мира. Накрая, когато все пак заспа сънува странен сън, в който той играеше футбол с орките и те искаха да го съборят и да му вземат топката. Събуди се посред нощ за малко, пламъците в печката още пукаха приятно. Алекс се почуди дали гоблините не са влизали пак да я разпалят, но бе уморен да мисли и за това и отново заспа, като този път съня му бе спокоен.
На сутринта минотавъра, който се казваше алеб беше приготвил нова изненада към гостите, при това влизаща в цената на нощувката, а именно леген с гореща вода. Алекс с удоволствие се изкъпа, измивайки напластената по себе си мръсотия, а врялата вода го ободри и освежи. След като се изсуши и изтърка косата си до такава степен, че заприлича в главата на рус таралеж, той се облече и сложи сребърните си доспехи. Над тях наметна коженото си наметало и слезе по стълбичките, отделящи рецепцията на странноприемницата от стаите. Роло вече го чакаше. Той също се бе изкъпал, след което бе сложил любимата си кърпа на главата, макар тя да бе леко разкъсана от дуела помежду им. Върху леките си дрехи и той се бе загънал с коженото наметало.
- О, Алекс – поздрави го той – радвам се, че дойде. Опасявах се да не се бавиш повече и от елфата.
Алекс вместо отговор му подаде част от багажа. Морякът го взе и го поразклати.
- Тежи – констатира.
- По-добре отколкото да останем гладни когато минаваме през Пеще... – започна Алекс, но Роло го прекъсна.
- Да, да, да – и го погледна предупредително. Алекс схвана, че пак се е изтървал и си затвори устата. След малко дойде и Лиянна, в по пътно облекло от вчерашната рокля. Алекс обаче се улови, че пак я зяпа и се изчерви.
- Да тръгваме, че лаус ни чака – каза той и отвори вратата за навън. Студения въздух го удари в лицето и го изненада доста. Роло също потрепера когато излезе.
- Мразя студа – сподели той.
- Мирише ми на сняг – каза пък Лиянна – да побързаме към лаус.
И така тримата се отдалечиха от странноприемницата “Последен Грош”.
Никой зад гърба им не забеляза погледът на орка, който се бе спотаил из зад стълбището. огато троицата си тръгна, той слезе към ресторанта и каза на своя вожд Юржаб.
- Юкк таро караттака!
- Хеджаир – въздъхна богатия, отрупан със скъпоценности орк и махна с ръка на събратята си – Еджра!
В това време Алекс и спътниците му бяха сполучили да се излезат вън от очертанията на град аменодел и поеха обратно по планинските пътеки, водещи към дома на лаус. Пътя им се стори по-лек навръщане, тъй като бяха натоварени с багажите си. Лиянна също носеше част от торбите и категорично отказа помощ от Алекс.
- Ще се измориш и ще се проснеш по средата на пътя – сряза го тя, обяснявайки му защо не му дава да носи и нейния багаж – тогава ще трябва да носим и теб.
Момчето бе обезкуражено от отговора и не му стана по-леко, когато Роло го приближи и, намигвайки му сподели:
- Да ти кажа тя е по-силна от теб – сетне се ухили и продължи по пътя си.
ожените наметала им помогнаха много, тъй като сух студ бе плъпнал по Планината, студ, който изпиваше силите и охлаждаше костите. огато към обяд стигнаха дома на лаус, бяха доста изтощени. Дори коравия Роло се бе задъхал, а Алекс имаше чувството, че ще падне от изтощение.
Джуджето ги посрещна спокойно. аручката с еленчето бе готова и лаус им препоръча да сложат багажа си на нея. Всички с радост се освободиха от товара си, който лаус подреди, поставяйки най-отдолу вълшебните предмети на Алекс, над тях храната и дрехите, а най-отгоре един странен инструмент от няколко тръби, свързани в голям мях, от който изкачаха причудливи клавиши.
- акво е това? – попита Алекс заинтригуван.
- Нещо мое – отговори дружелюбно лаус – не го пипайте.
След кратка почивка четиримата тръгнаха. Алекс се чудеше как престарялото джудже ще издържи на такъв поход и остана потресен когато лаус наложи темпо, което го остави препъващ се и изоставащ назад. Роло не бе много по-добре от него и накрая Лиянна го помоли:
- По-бавно!
Джуджето се обърна изненадано назад, видя изплезилите езици младежи, изсумтя неодобрително и забави крачка.
- Далече ли е? – обади се по едно време Алекс.
- Пести си дъха, че и без това не ти достига – сряза го лаус – до входа на пещерите ще пристигнем едва утре. Но скоро ще стигнем дърво, в което има огромна хралупа. Там ще пренощуваме.
- Страхотно – коментира Роло.
- Препоръката за дъха важи и за тебе – остро изсумтя джуджето и продължи равномерния си ход.
Постепенно започна да се мръква, а обещаното от лаус дърво така и не идваше. Въздухът стана още по-студен и излезе пронизващ вятър, носещ снежинки. Алекс вървеше механично напред, никога не си бе представял толкова тежък преход. Баирите бяха стръмни и по пътеките се срещаха остри скали, които трябваше да обикалят.
Накрая, когато стана съвсем тъмно стигнаха огромно борово дърво, хванало се по уникален начин за скалите и образуващо нещо като тунел с грамадната си отворена и от двете страни хралупа.
- Тук ще отседнем – каза късо лаус и набързо спря еленчето и напали малък огън пред хралупата.
Лиянна се отпусна до дървото и го прегърна.
- Толкова силно – каза тя и се усмихна – огато се отдели от гигантското растение изглежадше сякаш е спала три дни, заредена от силата на дървото.
- Полезен номер – отбеляза лаус.
Алекс и Роло не бяха елфи и не владееха такива номера. Двамата с пъшкане се стовариха на земята. раката на Алекс го боляха страшно и когато свали обувките си, видя, че са в мехури. До него пък Роло трепереше от студ.
- Не ви е страм – обади се джуджето – Въоръжени до зъби млади мъже, а в ходенето бяхте надвити от един старец и една жена.
лаус обаче приближи двамата. Първо се спря на Роло и отметна наметалото му. като видя тънката му моряшка риза поклати глава неодобрително и отиде до каручката. Върна се от нея с няколко вълнени пуловера, които му подхвърли.
- Облечи това, иначе до утре ще замръзнеш.
Сетне отиде до Алекс и погледна разранените му ходила. С тежка въздишка извади кутийка с някакъв крем, с който ги намаза. Момчето в началото потръпна, но сетне усети как болката в тях се успокоява. лаус му даде нещо като тънки терлици, които му препоръча да сложи на краката си още от сега и да ги остави там и като си слага ботушите.
- Не си свикнал да ходиш по такъв път – обясни джуджето – но това ще ти пази краката. ак се чувстваш, топло ли ти е или студено?
Оказа се, че Бронята на Сребърната Луна пази телесната темпаретура и не позволява на носителя и да се охлади, което бе добре дошло за Алекс и приятна изненада за лаус.
След краткия преглед Алекс и Роло разпънаха вълшебната покривка и като озверели изядоха появилата се от нищото яхния. След като утолиха глада си, двамата със стон се проснаха почти един връз друг и веднага заспаха.
* * *
Алекс се събуди с чувството, че му е студено и бавно отвори очи. Чувството не го лъжеше. През нощта бе валял сняг и докъдето погледът му стигаше всичко бе бяло.
Момчето полека стана и се огледа. Лиянна и лаус си говореха тихо нещо и закусваха, обикновено ранобудния Роло все още спеше.
- Добро утро – каза сънено младежа и джуджето се обърна:
- Добро да е. Хубаво си поспахте като гледам, вече е време да тръгваме – лаус стана и разбуди Роло. Морякът се събуди със сумтене и с недоволен поглед огледа снежната шир около себе си.
- Сега ще трябва да вървим в снега, нали? – попита той.
- Освен ако не знаеш да летиш – отговори лаус.
След кратка закуска четиримата отново тръгнаха на път. Мрачните опасения на Роло за снега бяха верни и двамата с Алекс се запрепъваха в натрупалата снежна покривка. Лиянна нямаше такива проблеми и ходеше някак ефирно, а джуджето си бе сложило нещо като снегоходки, с които почти не потъваше. За щастие снега не бе чак толкова дълбок и поне хрупаше приятно, иначе Алекс щеше да полудее през този преход.
олкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-хладно ставаше. Дъха им излизаше на пара от устите им, а няколко пъти Алекс помоли и за кратки почивки, колкото да си поеме дъх. лаус не одобряваше това, но за изненада на момчето Роло го подкрепи в молбата му.
По едно време групата се спусна надолу по една странична пътека. Тя бе заслонена от скали отвсякъде и затова вятърът не ги измъчваше. Слизането надолу се видя нелека задача за Алекс и Роло, които трябваше да внимават да не се хлъзнат, но Лиянна буквално тичаше по върха на снега и личеше, че е в добро настроение.
- Ето едно място – каза тя – оето все още е чисто и неопорочено.
лаус не каза нищо, но сбръкчаното му лице се разшири в топла усмивка.
Най-накрая стигнаха малка долчинка, където пътя свършваше. Пред тях се издигаше огромна черна скала.
- Това е мястото – отговори джуджето и бръкна под кожуха си, откъдето извади голям метален ключ.
- Довечера, когато месечината изгрее, светлината и ще очертае вратата и ще можем да влезем. А сега – джуджето се обърна към Алекс – най-добре извади тази твоя покривчица.
Момчето радостно изпълни заръката и скоро за четиримата спътници изникнаха ястия, които всеки от тях обичаше най-много... и които изглеждаха страшно нелепо едно до друго.
Защото за Алекс се появи меню със сусамен бургер с панирано пилешко месо и пържени картофки; за Роло – скумрия на скара с лимон, за лаус – овнешка яхния, а за Лиянна – салата от всевъзможни плодове.
Въпреки това всеки от четиримата си хапна до насита и след обеда се чувстваха значително по-добре. Алекс дори се облегна на скалата и затвори очи от удоволствие, Роло също изглеждаше много доволен и поздрави момчето:
- Ти си страхотен приятел.
Алекс се поусмихна и полека задряма. По едно време чу шепота на Роло в ухото си.
- Сложи си шлема.
Момчето отвори очи и видя как Роло му подава красивия елфически шлем в ръцете.
- акво... – каза той докато си ог слагаше на главата, а морякът се отдръпна от погледа му, за да му разкрие пет едри силуета, които слизаха по пътеката. Смръщеното изражение на Лиянна и свитите устни на лаус не му бяха необходими за да разпознае слизащите.
Орки.
Не след дълго те се изравниха с чакащите ги спътници. Водеше ги огромния дебел орк с богатствата, сега завит с кожух и сложил голяма ушанка на главата си. Зад него бяха и останалите, в същите облекла и със същите кръвожадни алчни изражения, застинали на лицата им.
- Махнете се оттук – каза тихо лаус. Пръстите му галеха странния инструмент с много тръби и копчета, който бе отгоре на каручката му. Елена, който я теглеше изпръхтя тревожно.
- Веднага – отговори орския вожд – веднага щом малчото ни даде хубавите си доспехи и парите, които носи.
- Аз се опитах да ги взема – каза Роло и вирна главата си. В ръката му блесна сабята – не стана.
Алекс също изтегли меча си и преглътна. Застана по-близо до Лиянна, за да я защити в случай на нужда.
- Хей, по-кротко – отстъпи крачка назад орка. Спътниците му се разхилиха злобно и след миг ятаганите блеснаха в ръцете им.
- Не знаете с какво се захващате – обади се отново лаус. Лиянна се огледа разтревожено. Тя не бе войн. Ставаше опасно за нея.
Оркския вожд вдигна примирено ръце, сетне се почеса по главата... и изтегли иззад гърба си огромен арбалет, който насочи към елфата.
- Играта свърши, деца – каза той и се ухили – парите, богатствата и оръжията. След това ще си помисля какво да правя с вас.
Смеха на орките зад гърба му бе красноречив.
- Ако се възпротивите, тя умира – очите му блеснаха злобно – дайте ми каквото искам и ще ви оставя на мира.
Роло се озъби в отговор.
- Защо не се пръждосаш... – каза той, вдигайки сабята си – в геената, от която си изпълзял?
Оттук нататък всичко се разви много бързо. Оркския вожд изруга и стреля към Лиянна, която мълниеносно се отдръпна встрани... но Алекс бе по-бърз.
- Не! – извика той и инстинктивно се метна на пътя на стрелата. Тя го удари в гърдите, изкара му дъха и го заби в скалата, където той се свлече омаломощен. В това време сабята на Роло прониза гърлото на мерзкото същество, което беше нападнало и то се свлече долу, хъхрещо зелена кръв. Миг по късно лаус натисна едно от копчетата на странния уред и от няколко негови тръби изхвърчаха шрапнели, които разкъсаха трима от оставащите орки. Последния се метна към Роло, но ловкия моряк с лекота блокира тромавата атака на ятагана и втори орк падна, гърчещ се в предсмъртни конвулсии.
- Алекс, добре ли си? – попита Лиянна, трескаво спускайки се до поваления младеж. Бронята го бе спасила от наранявания, но той се олюля, докато се изправи, наблюдавайки мъртвите орки. Наистина, младежът бе посякъл не малко блатни духове, но те бяха неестествени същества, разпадащи се в локва мътна вода. Това бяха твари от плът и кръв, макар и зли и смъртта им го потресе.
- О, Боже – прошепна той и се отпусна на скалата. Стана му лошо и за миг му се стори, че ще повърне, но не стана. Обхвана го обаче пристъп на слабост и той щеше да се свлече на колене, ако Лиянна и Роло не го бяха подхванали от двете му страни.
- Добре ли си? – повтори Лиянна, в очите и цареше истинска загриженост.
- Да – пресипнало отвърна Алекс – Нищо ми няма. Просто...
- Не си виждал мъртви досега – каза разбиращо приближилия го лаус.
Алекс кимна. Роло го потупа по рамото.
- Ще се оправиш. И аз бях така първия път – каза морякът.
Алекс свали шлема си и отпусна главата си назад. Прохладния вятър посипа русите му коси със скреж.
- О, Боже – повтори той. Не можеше да осмисли още станалото. Беше ужасно. Знаеше, че е нямало какво друго да се направи, но това не го правеше по-малко отвратително.
- Оставете ни – махна с ръка Лиянна и Роло и лаус се отдръпнаха назад. Елфата погледна момчето в очите и постави ръка на раменете му.
- Много съм трогната, че ме спаси, Алекс – каза тя – Макар, че намесата ти да бе ненужна, глупава и опасна – усмихна се елфата – Но пък беше трогателна.
- Що се отнася до реакцията ти сега... – Лиянна замлъкна за миг – похвално е, че си огорчен от загубата дори на този мерзък живот, какъвто е оркския. Имаш чувствителността не елф.
Алекс кимна глупаво. Все още бе в шок от станалото.
В този момент Лиянна наклони главата си, приближи я до лицето му и леко го целуна по устните.
- Благодаря ти, че си такъв, Алекс – каза елфата и се отдалечи от него, оставяйки го още по-объркан от преди.
След няколко часа луната изгря, осветявайки с призрачната си светлина останките от орките и четиримата чакащи спътници. огато бледите и лъчи докоснаха скалата, в нея грейнаха очертания на порта, която лаус отвори с металния си ключ. От вътре зейна чернота.
- Палете факлите – рече джуджето – навлизаме в Пещерите на Сянката.

В мрака
На бледата светлина на пламъците успяха да огледат пещерата, в която бяха влезли. Стените и бяха високи, а свода се губеше в тъмнината. Скални рисунки на джуджета-войни с двуостри брадви, обкръжени от орки, гоблини и тролове украсяваха пещерата навсякъде. Имаше и руни, оказващи имената на различни джуджешки владетели. Често срещан образ беше и огромен дракон, черен с разперени криле и бълващ огън. Интересно, на други рисунки се виждаше изображение на драконов скелет с отровнозелени очи, също разперил криле и бълващ мрак.
лаус видя, че Алекс гледа рисунките:
- Дракона Ауганфил – рече джуджето – могъщ черен звяр, който опустошил нашите пещери. В замяна Прокълнатия го надарил с неестествено дълъг живот, дори за стандартите на драконите. Цената обаче била ужасна – блестящите черни люспи на Ауганфил окапали, последвани от мускулестата му плът и накрая той останал огромен жив скелет, сянка на предишното си великолепие, но още по-могъщ и силен. Той владеел пещерите векове, докато един смел рицар не слязъл в леговището му и не го убил.
- Уау! – момчето бе впечатлено от историята и дори Роло изглеждаше заинтригуван.
- акво станало с рицаря? – попита моряка.
- Това е друга трагична история – отговори джуджето – С убийството на дракона рицаря наследил и ужасното проклятие на неговото безсмъртие. Някой казват, че Прокълнатия от самото начало го насочил срещу Ауганфил, тъй като вече бил недоволен от дотогавашния си съюзник. Така или иначе сър Дакавар, както се казвал рицаря изгубил живота си и се превърнал в черно чудовище, Рицар на Смъртта и Черен Лорд, най-ужасния съюзник измежду всичките слуги на Черната Сянка.
- Значи това е истината за произхода на лорд Дакавар? – учуди се Лиянна – ние, елфите от много отдавна умуваме за тайната на неговата мощ.
- Елфите сте като деца – отговори лаус – мислите, че знаете всичко, защото сте близо до горичките и тревичките. Истината е, че ние, джуджетата сме най-близо до това, което се случва, тъй като сме слизали до недрата на Ралмия, до нейното сърце. Ние помним проклятието на Ауганфил, прехвърлено и на Дакавар – знаем, че то е вечно и докато го има Прокълнатия, то също ще съществува.
- Чакайте малко? – разтревожено се обади Алекс – Този лорд Дакавар... жив ли е още? Или по-точно, не-жив ли е още? – момчето се поусмихна насилено.
- Хей, това са легенди – засмя се Роло – лорд Дакавар, капитан Хорсах, не-мъртвия ужас на моретата.... Ралмия е пълна с такива митове.
- Понякога в легендите има истина – възрази Лиянна.
- Така е – потвърди и лаус – нашите пещери също се считат за легенда, но ето ни стъпили в тях. Това, че Рицарят на Смъртта не се е появявал от столетия, не означава, че не съществува.
- И все пак аз предпочитам да се терзая с реалните ни врагове – сви рамене Роло.
Алекс обаче бе разтревожен от това, което чу. Дали в търсенето на ценната Перла нямаше да се сблъска с тази мрачна легенда?
* * *
Вървяха няколко часа из безкраен лабиринт от мразовити пещери, пълни с прилепи, които крякаха раздразнени от светлината на факлите. От време на време попадаха на още скални рисунки, някои от джуджетата, но други в по-груб, неприятен стил и изобразяващи невиждани ужаси – огромен черен силует, надвесил се над жертвоприношение на деца.
- Оркска религиозна гравюра – обясни лаус – отвратителна като религията им. Принасят младенци в жертва на Черната Сянка.
- Отвратително – възкликна Алекс, въпреки, че знаеше, че в древността и някои народи у земята са практикували такива неща.
- Орките са отвратителни – съгласи се Роло.
По едно време лаус стигна нещо като малка каменна кухина, обърна се към спътниците си и рече:
- Тук ще пренощуваме.
Алекс се щастлив от новината, тъй като лутането из пещерите го подтискаше, а и Роло изглеждаше притеснен от огромното количество камък, надвиснало над тях. Дори Лиянна бе някак угнетена.
Четиримата хапнаха от провизиите, което джуджето разопакова. Роло се заинтересува от оръжието му.
- С какво всъщност уби орките? – попита той.
- С това – поклати лаус странния уред с тръби и клавиши.
- А какво е това? – любопитно се обади и Алекс.
- Много неща – усмихна се вещо джуджето – които в случай на нужда ще ви демонстрирам.
Морякът изсумтя разочаровано. След известно време се обърна към Алекс:
- Искаш ли да играем на тролска борба?
- акво е това? – запита Алекс, обзет от лошо предчувствие – Нямам желание пак да се бия с теб.
- Спокойно – ухили се Роло и обясни на момчето правилата на играта, която се оказа сходна с познатата на Алекс канадска борба. Алекс не я обичаше много, макар, че понякога поради прецизните си рефлекси, придобити от бейзбола успяваше да надвие дори по-яките момчета от училищния футболен отбор. Все пак се съгласи да се пробва с моряка.
Двамата се бориха за надмощие известно време и до едно време младежът почти изненада моряка. В крайна сметка обаче Алекс бе на 16, а Роло – на 21 и по-развитата му мускулатура даде предимство, позволявайки му да спечели играта. Алекс призна поражението си с недоволно изсумтяване.
- Още една игра – запита доволния от победата си моряк.
- Не мисля – отряза го Алекс.
- Искаш ли да опитащ с мен? –внезапно се чу гласът на лаус. Роло го погледна изненадан, сетне се усмихна самоуверено.
- Защо не, старче? – отговори и така след малко двамата застанаха един срещу друг. Роло натисна от самото начало и изглеждаше, че ще спечели за секунда, но джуджето задържа ръката си на милиметри от каменната повърхност. Морякът се напъна с всичка сила, но лаус оставаше непоклатим. След като постояха така близо минута джуджето спокойно започна да подвига ръката си пред изумения поглед на Роло. Младия мъж напрегна сили до краен предел, но колкото и да се мъчеше и да пъшкаше, бе безпомощен. лаус си играше с него, току спирайки неумолимия ход на ръката си, докато накрая не прикова десницата на моряка към земята. Роло нададе невярващ стон:
- Ъъ, ти ме разби – на което лаус просто сви рамене. Алекс се подсмихна и погледна настрани. Време беше някой да натрие носа на моряка. Погледа му попадна на Лиянна и той въздъхна. Елфата си бе легнала по-рано да спи и изглеждаше неземно красива. Спомни си как го бе целунала на входа на пещерата и се усмихна.
Беше хубаво.
С тази мисъл той се отпусна и заспа.
Троли, орки и дракони
Следващите няколко дни се сториха страшно угнетяващи за Алекс, Роло и най-вече Лиянна. Постоянния мрак и огромните тонове скала над тях изопнаха нервите им и ги направиха сприхави и несговорчиви. Алекс потъна в мрачно униние и започна да си мисли, че никога няма да излязат от пещерите. Той много се тревожеше и за Лиянна, тъй като тя бе унила и уморена. Личеше си, че и липсва живата природа и контакта с нея. Момчето постоянно я питаше как е, на което веднъж тя не издържа и троснато отвърна:
- Не съм добре, остави ме на мира! – което съкруши Алекс и той съвсем увеси нос. Не му помагаше и Роло, който бе станал свадлив и злобен и дори отново започна да нарича Алекс “пале”, което много обиди момчето.
лаус беше безмълвен и безизразен, не се месеше в кавгите им, единствено някой сърдит поглед към този или онзи издаваше неодобрението му. Джуджето мълчаливо ги водеше, като гледаше да избягва проходите, през които можеше да има орки.
А те не бяха малко. Гнусните им гравюри вече бяха на всяка стена, разкривайки все по-гнусни и неприятни ритуали. Джуджето започна да подозира, че гадините имат цял подземен град, наблизо, но не сподели подозренията си с никой, а и нямаше желание да ги изнервя още повече.
Поради заплахата от орките обаче лаус трябваше да избира все по-обиколни и мрачни тунели, обрасли с мъхове и лишеи и носещи неприятен мирис на сяра. Беше изключено джуджето да се изгуби – то знаеше всеки един от тунелите. Беше обаче много вероятно да ги набута в леговището на нещо гладно и новодошло. Не бе стъпвал от години в пещерите и забеляза с тревога, че гнусните същества вътре са много повече и много по-нагли. Само изключителните му умения като водач бяха предотвратили срещата с някое изчадие на мрака.
Всяко нещо обаче е до едно време и така в един опасен ден – или нощ, времето нямаше никакво значение в подземния мрак – групата се натъкна на смразяваща гледка.
Изпървом пред тях се дочуха остри, разтревожени писъци, а после тътрене на нещо тежко.
- Проклятие! – изруга джуджето и се обърна към тримата:
- Пригответе се за бой.
Алекс извади меча си и постави шлема на главата си, сабята блесна в ръцете на Роло.
- Най-после да стане нещо – процеди морякът.
- Аз щях да съм по-щастлива и без премеждия по пътя си – рече Лиянна и се намръщи.
Роло се обърна и вдигна вежди:
- Че кой те пита пък тебе?
- Я не и говори така! – извика Алекс гневно.
- И какво ще направиш, пале? – заяде се Роло.
- Тихо! – прекъсна ги лаус и тримата млъкнаха. Писъците пред тях се засилиха и скоро по пътя им излезе влечугоподобно създание с размерите на пони, длъгнеста муцуна, от която излизаше пушек и тънки, непорастнали достатъчно крила като на прилеп, които отчаяно махаха, но не можеха да издигнат животинчето над земята.
- Драконче! – възкликна Алекс учудено и пристъпи напред. Животинката спря и изписка объркана. Момчето протегна ръка и погали по муцунката.
- О, Боже! – извика джуджето като го видя – това е дракон, бре момко! Дръпни се от него!
Роло обаче вдигна пръст някъде над Алекс и дракона и прошепна:
- А това какво е?
- Нещото, което стана – отговори Лиянна саркастично, но и тя бе пребледняла. Защото към тях се задаваше огромен великан със зеленикава брадавичеста кожа, бивни, излизащи от устните му и грамадна бухалка, която влачеше по земята.
- Пещерен трол – въздъхна лаус – стар съм вече за тия работи.
Алекс вдигна очи към голямото същество, а дракончето изписка и се скри зад него. На момчето му идеше да се разкрещи от ужас, но като видя бухалката, от устните му само се отрони:
- Батър. Мразя батърите.
Пещерния трол нададе страховит рев и вдигна бухалката си за удар, който вероятно щеше да смаже и дракончето, и застаналия пред него младеж. Алекс обаче не го изчака, а се втурна напред и заби Меча на Дракона в глезена на съществото. Трола нададе неистов рев и се наведе към нахалната муха, която го бе пробола така.
Алекс вдигна меча си и го размаха пред себе си.
- Ела де, ела ми грознико! – викна момчето, макар съвсем да не се чувстваше сигурно в себе си.
Трола нададе рев и безцелно цапардоса каменната стена, след което понечи просто да стъпче дразнещия го младеж. В това време Роло, който се бе съвзел от шока се втурна да помага на Алекс и започна да се катери като котка по висящите наоколо сталактити и сталагмити.
Лиянна приближи дракончето с пребледняло от ужас лице.
- Ама и ти в какво ни забърка... - съществото я погледна и нададе тънък, подобен на мяукане звук.
- акво можеш да очакваш от дракон – каза лаус, докато също тичаше напред – трол и двама млади глупака, чиито глави са пълни със слама, наместо с мозък!
В това време тролът понесе още няколко бодвания от Алекс, след което го нацели ловко и го подритна във въздуха. Момчето описа парабола и падна безжизнено на земята, търкаляйки се.
- Не, гадино! – изрева Роло, който се метна на врата на трола и започна да го боде по главата със сабята си. Оръжието обаче не бе като Меча на Дракона и предизвика на изчадието вреда, колкото въшка би наранила човек. Все пак трола прокара пръсти през мръсната си глава и отметна Роло от себе си като досадна муха. Морякът падна от високо и както и Алекс, не мръдна.
Трола нададе победен рев, сетне се обърна към дракончето победоносно и изръмжа заканително.
В това време обаче се чу гласът на лаус.
- В името на древния крал Митраир и славата на джуджетата, бий се с мен, мръснико!
Троловете бяха глупави и примитивни същества. В мисленето им обаче бе вкоренена дълбока омраза към джуджетата. Чудовището се обърна и като видя лаус, моментално забрави и за Алекс, и за Роло, и за малкия дракон. Вместо това нададе рев и просто се втурна подир джуджето, събаряйки огромни количества камъни с грамадната си бухалка, която размахваше насам-натам.
В това време лаус стигна ръба на дълбока пропаст и се обърна към преследвача си. ато видя, че жертвата му няма къде да бяга трола се усмихна зловещо и изръмжа.
Джуджето надигна странния си инструмент и изхвърли от него струя мас. След миг изстреля и залп шрапнели, които се забиха в трола и го влудиха. Звяра се втурна напред и след миг изгуби контрол над движението си, подхлъзвайки се върху мазнината.
Чудовището се пльосна по очи и нададе отчаян рев, докато гледаше как лаус просто се отмества от пътя му.
Трола падна в пропастта и изчезна в мрака.
* * *
Алекс усети нещо мазно на устните си, стана и се закашля. В началото му бе трудно да фокусира погледа си, но в последствие видя загрижените лица на Лиянна и лаус, който държеше бутилчицата с целебен балсам.
- Добре ли си, хлапе? – попита джуджето.
- Мисля, че да – отвърна момчето, сетне потърка очи – акво стана? ъде е Роло?
- Лежи ей там – посочи джуджето – и двамата бяхте в безсъзнание. Мислехме, че трола ви е свършил. Но глътка от този балсам оправя всичко. Добре, че Лиянна се сети да разтършува в багажа ти.
- Ъмм – запъна се Алекс – а на Роло дадохте ли?
- Чакахме твоето решение – отговори лаус – защото забелязах, че двамата сте като куче и котка.
- Дайте му веднага! – викна Алекс и понечи да стане, но Лиянна го бутна за гърдите и го принуди да остане легнал.
- Спокойно, ще му дадем – каза елфата – ти сега лежи.
В това време джуджето отиде при падналия моряк и сипа от балсама в устата му. Алекс изчисли, че остава само още една доза.
Роло изпъшка и се закашля, след, което бавно се изправи.
- Алекс? – попита той замаяно.
- Ето ти го – отвърна джуджето – след толкова крамоли е трогателно да видя как сте се загрижили един за друг.
Моряка се усмихна криво, тръгна към момчето и леко залитна. лаус го подхвана отстрани.
- Леко... – рече джуджето – и двамата бяхте взели-дали, но добре, че Алекс има лековит балсам, та да ви оправи.
Роло кимна и, като стигна до момчето седна до него.
- Благодаря ти за балсама – каза той.
- За нищо – отговори Алекс бързо – бих го направил пак, но – той се усмихна – да знаеш, че има само още една доза.
- Ами така е като рипате срещу тролове – сподели лаус.
- Трола! – двамата се ококориха внезапно – къде е?
Джуджето се усмихна.
- Преподадох му безплатни уроци по летене.
- А? – не разбра Алекс.
- Скъсах го на първия изпит – отговори невинно лаус, сетне намигна на двамата – казах ви още като се запознахме, че тролите не ме плашат изобщо.
Алекс се сети обаче и за причинителя на всичките проблеми.
- А къде е дракончето? – попита.
- Офейка – отговори джуджето – вероятно да търси мама. Аз казвам ние да се махнем преди мама да е дошла.
- аква неблагодарност – засмя се Роло – само наш Алекс обаче може да се нахвърли върху трол заради съчувствието си към дракон.
- И само наш Алекс може да даде лековит балсам на човек, който постоянно го заяжда – отговори Лиянна – затова си го обичам такъв – сетне се наведе и за втори път го целуна по устните.
Алекс замръзна. Първия път може би беше случайно, но втория... Момчето усети как стомаха му изтръпва от емоцията и чувство за радост го изпълни. Миг по-късно елфата се изправи.
- Мисля обаче вече да тръгваме. Мама дракон може да дойде всеки миг, а си мисля, че дори лаус не може да победи дракон.
- Не съм опитвал – сви рамене джуджето.
Така бавно и полека двамата младежи се изправиха и тръгнаха отново на път, макар и леко залитайки. лаус обаче този път вървеше по-бавно, а и Лиянна бе близо до Алекс, в случай, че младежът почувстваше пристъп на слабост. Той я помоли да помага и на Роло, но гордия моряк отказа.
- Срещата с трола ни сплоти – по едно време отбеляза Алекс.
лаус сардонично отбеляза:
- Без съмнение добър начин за задравяване на едно приятелство, битката с троли. Сигурно ако се бяхме били с лорд Дакавар, щяхме да тропнем едно хоро.
Четиримата се засмяха, макар всеки един от тях наум да си пожела никога да не се сблъска с Рицаря на Смъртта.
След няколко часа ход Алекс и Роло бяха съвсем изморени, тъй като все още бяха бая замаяни от ударите на огромния пещерен трол, при все благотворния ефект на целебния балсам.
Четиримата спряха да нощуват в малка издатинка и заспаха едновременно, твърде изморени, за да мислят за предпазни мерки, при все обезпокоителния брой оркски гравюри по стените.
огато Алекс се събуди, усети нечии юмруци да извиват ръцете му зад гърба и да ги връзват с въжета, а в устата му да натикват мръсен парцал. Той отвори широко очите си и видя, че лаус и Лиянна са овързани като колбаси и със запушени уста. Очите на джуджето святкаха гневно и бяха пълни с погнуса, същото чувство лъхаше и от погледа на елфите.
Алекс дочу стонове отстрани и обръщайки глава видя, че Роло се опитва да се съпротивлява. Обкръжен от петима орки обаче, дори здравия моряк нямаше шанс. Един от зверовете стовари юмрука си в стомаха му, изкара му дъха и го преви на две, докато другите също го овързаха.
В този миг пред погледа на Алекс се извиси черния силует на огромен орк, пред който убиецът от кръчмата “Последен грош” изглеждаше като ангел. Той бе наметнат с тежко вълнено наметало, а под зелената му кожа играеха мощни мускули. Плътта му бе покрита с отблъскващи татуировки на жертвоприношение, а зъбите му бяха изпилени и остри като бръснач. Около широкия му врат имаше гердан от зъби на различини създания, а над несъразмерно голямата си глава бе спуснал дълбока качулка, която хвърляше сянка по и без това уродливото лице и го правеше още по-отблъскващо.
- Аз съм аджар, Върховния Жрец на Прокълнатия – каза чудовището – а вие ще бъдете негови жертви.
Сетне звяра се обърна към спътниците си и нареди:
- Ярр дагга арр кахх срат!
След което оркската банда понесе плячката си незнайно накъде.
* * *
Дън, дън, ехтяха орксите барабани – монотонен тътен, който бе в пълно съзвучие с адската атмосфера в подземния град на зелените същества – уродливи каменни постройки, построени без план и ред, почти нахвърлили се една върху друга и населени с отблъскващи, гнусни създания, пъплещи напред и назад и просващи се ничком всеки път, колчем аджар минеше.
Алекс и приятелите му бяха вързани за колове над огромен площад в центъра на града пред гигантска статуя на Прокълнатия – огромна закачулена фигура, изваяна от гранит, пред която се издигаше олтар за жертвоприношения. оловете бяха разположени в кръг около него, а в краката на всеки един от пленниците стояха неговите оръжия.
Вече ден и половина жертвите на орките стояха в това тежко положение и Алекс почти се молеше да умре. Беше целия схванат и изтръпнал, беше му причерняло, а от мръсния парцал в устата му, постоянно му се гадеше. Орките бяха смъкнали доспехите от него и ги бяха стоварили в краката му и той се чувстваше безпомощен и безполезен.
Но и другите не бяха по-добре. Роло се бе съпротивлявал най-много, поради, което орките го бяха пребили. Целия в синини, той висеше безжизнен на своя кол и Алекс се чудеше дали е още жив.
лаус не издаваше нито звук, макар орките да го плюха и дращеха, докато го бяха окачвали на кола, той постоянно ги гледаше някак насмешливо, все едно не могат да го достигнат.
На лицето на Лиянна бе изписано върховно отвращение и много тревога за другарите и, особено за Алекс и за Роло.
Явно часът на жертвоприношението наближаваше, защото отвсякъде се стичаха орки, а аджар обикаляше напред-назад, ръмжейки и крещейки, от време на време спирайки се пред някой от пленниците, зъбейки му се и ругаейки го ту на общия ралмийски език, ту на собствения си оркски.
По едно време, когато тълпата орки стана предостатъчна, аджар се обърна към тях и започна да държи протяжна реч на родния си език, често прекъсвана от аплодисменти и ревове на тълпата. В това време оркски жреци накладиха пламъци по олтара на Прокълнатия и започнаха да го обикалят, ломотейки безмислени молитви и час по час хвърляйки се по очи на земята.
Алекс затвори очи. Значи така щеше да свърши всичко. Цялото пътуване досега, приятелството му с Роло и лаус, незапочналата му любов – сега смееше да я нарече така – с Лиянна, заръката на Санарос и собствения му млад, безмислен живот. Очите на момчето се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по мръсното му лице.
аджар ги видя и избухна в гръмък смях. Скоро целия оркски площад се дереше от безмислен кикот. Лиянна и лаус погледнаха със съчувствие момчето, а Роло, макар и почти смазан се поразклати на въжето си, но това предизвика само още по-бурния смях на оркския върховен жрец.
Пламъците на Олтара на Прокълнатия вече лумтяха бурно и аджар започна да им се кланя, удряйки чело в земята и повтаряйки безмислени напеви.
По едно време пламъците се разклатиха и се чу тътен, различен от барабаните.
Дум. Дум. Дум.
В първия момент Алекс си помисли, че самия Прокълнат ще му се яви, за да изтръгне душата му. Момчето обаче забеляза нещо странно. Орките започнаха да се споглеждат тревожно и нервен шепот изпълни тълпата им.
Дум Дум Дум Дум.
Тътенът стана по-чест и шумен и аджар се изправи. На лицето му се четеше страх.
В този миг във въздухът се разнесе неистов рев. С върховно усилие на волята Алекс завъртя главата си настрани и застина.
Извисяващ се високо над каменните постройки на орките, от сенките на гигантската пещера, където се намираше подземния град бе изпълзял огромен златисточервен дракон с гигантски криле, който с тежките си стъпки събаряше първите предградия на оркското селище.
Неистовия му рев отново изпълни пещерата и този път бе придрушен от огромна струя пламък, която взриви десет сгради едновременно.
И в този миг орките се разбягаха. Пръв от тях това стори храбрия аджар, който смъкна наметката си, заряза всякакви молитви и химни и запрепуска като преследван глиган накъдето му види погледа. ато видяха това, първи хукнаха другите жреци, а подир тях припнаха и останалите орки. Без да бърза дракона се зае да събаря жилищата им едно по едно (или, по-точно, десетина по десетина), като за целта използваше или огнения си дъх, или мощните си лапи, или гигантската си опашка, която се люлееше насам-натам. Ако някой нещастен орк се появеше пред погледа на звяра, дракона ловко го клъвваше, подобно на кокошка изяждаща дъждовен червей.
Алекс не можеше да откъсне поглед от завладяващата гледка, когато чу стон до себе си и се обърна. Това, което видя го смая. Неустрашимия лаус се гърчеше във въжетата си и очите му бяха ококорени от див ужас. Той успя да изплюе някак си оркския парцал и изкрещя:
- Проклятие, този е просто огромеееен!!!
Алекс поклати невярващо глава и хвърли поглед на Лиянна. Елфата изглеждаше възхитена от мощта на червения звяр, макар и потресена от разрушенията, които причиняваше за секунди. Що се отнася до Роло, главата му бе клюмнала надолу и Алекс не можеше да прецени дали е изпаднал в униние при вида на новото чудовище или просто е изгубил съзнание.
В това време дракона вече бе разрушил три четвърти от града и се отправи към тях.
- Това е края – бодно оповести лаус – Съжалявам, момчета и момичета. Не трябваше въобще да ви водя тук.
Дракона ги приближи, внимателно стъпвайки за да не ги смачка, сетне се изправи на задните си лапи и се отпусна върху статуята на Прокълнатия, която с жално скърцане се разпадна под тежестта му.
Чудовището изглеждаше доволно от себе си, след което наклони глава към последните няколко останали постройки и издиша финална струя пламък, която ги превърна в пепел.
- Така – изведнъж се чу доволен женски глас, като на готвачка, току що приготвила вкусна торта. На Алекс му трябваше известно време за да разбере, че гласът е на дракона – вече можеш да дойдеш, миличък.
Туп, туп, туп – и от пепелищата се появи малкото драконче, което Алекс бе спасил. Младежът се ококори.
- Браво, мамо! – чу се тънък момчешки глас и дракончето се изправи на задни лапки, оглеждайки завързаните на кол спътници – единствените останали в пандемониума – тези са – одобрително добави то.
- Ами хайде освобождавай ги тогава – каза червения дракон нетърпеливо. Синът и щастливо реши да изпълни заръката и малките му остри зъбки скоро скъсаха въжетата около ръцете на Алекс. Момчето падна напред, махна парцала от устата си и пое жадно въздух. Цялото му тяло го болеше, а крайниците му направо боцкаха от първото от часове насам раздвижване.
Алекс се изправи с мъка, а дракончето вече бе освободило Лиянна, която се спусна на земята и се втурна към момчето.
- Добре ли си? – попита тя.
- Да - кимна Алекс задъхан – аз да, но...
- Сигурен ли си, че трябва да пускаме джуджето, миличък – внезапно се разнесе дълбокия глас на червения дракон.
- Да, мамо, то уби трола – отговори сина и зъбките му скоро освободиха лаус, който падна, претърколи се и погледна дракончето като отровна змия. То обаче вече бе притичало до Роло и скоро морякът се просна по очи, останал без сили.
- Бедната твар – констатира майката със съчувствието, с което богаташките в света на Алекс коментираха умрелите гълъбчета – Явно е взела-дала.
- Не! – възкликна Алекс и се разтършува в струпания до кола му багаж. Успя да намери целебния балсам и изтича до поваления си приятел. Той бе целия в синини и всеки негов дъх бе пресипнал стон. Алекс отвори устата му и изля в нея остатъка от балсама си.
Роло изпъшка, отвори очи и като видя момчето поклати уморено глава.
- Алекс, ти...изхаби всичкия...
- Тихо – отговори момчето и помогна на моряка да се изправи, мятайки ръката му през рамената си – спокойно сега ще се оправиш.
- Няма ли да тръгваме вече – чу се троснатия глас на майката-дракон – не мога цял ден да стоя тук.
Алекс я погледна въпросително, а Роло, който внезапно забеляза съществуването и почти извика.
- ъде да ходим? – попита слабо Алекс.
- В гнездото, разбира се – каза малкото драконче и дотича до двамата – каним ви на гости.
лаус проплака отстрани, а Лиянна изглеждаше твърде смаяна за да реагира.
- Хайде качвайте се и да тръгваме вече! – настоя червения дракон и нервно тропна с опашка, събаряйки няколко почудо останали здрави основи на оркски къщи.
- Момент! – Алекс стана и започна да събира багажа си. Роло уморено прибра сабята си и падна на колене, все още съсипан от оркския побой.
- Ти си най-уморен, качвай се пръв – каза дракона-майка, взе го в устата си като птиче и го постави на гърба си.
- Ти си втора – миг по-късно и елфата бе на гърба на драконката.
- Ти дето си като трепетлика идеш трети – и врещящия във въздуха лаус се озова на до Лиянна и отпусналия се върху драконовия гръб Роло. Джуджето стискаше своя уред до гърдите си като кукла, която трябваше да го спаси от кошмар.
- А ти, дето сина ми толкова те харесва...защо си се навлякъл в тия лъскави неща?! – дракона критично изгледа бронята на момчето – и защо всички носите такива бодли –рече дракона визирайки меча – я, в този трън има моя люспа –внезапно забеляза животното – но после ще ми обясняваш.
И след една секунда висене във въздуха Алекс също се намести до спътниците си.
- Вилхелм, качвай се и ти! – строго рече червения дракон.
- Но, мамо! – възрази дракончето – мога и сам да летя!
- Не, не можеш! – кресна драконката – и не спори с мен защото ей сега ще ти изхърля приятелите насред тоя мравуняк!
Алекс с ужас установи, че звяра има предвид оркския град. Малко по-късно дракончето с недоволно мърморене се вкопчи в опашката и. Червения звяр плесна с огромните си криле и полетя във въздуха, издигайки се много нависоко, до най-тъмните висини на издигащия се десетки метри свод, откъдено пред грамадна пещера в тавана се заиздига много много нависоко, докато в един момент не излезе през един отвор на открито.
Алекс погледна надолу и настрани и видя, че се намират на много висок връх. Режещия студен вятър развя русите му коси и момчето извика:
- Уоу! Уоу!
До него лаус изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче, а Лиянна бе зяпнала от почуда и възхита. Дори омаломощения Роло понадигна глава и измъченото му лице се разкриви в щастлива усмивка.
- ВИЛХЕЛМ! – чу се истеричния писък на драконката, разваляйки момента – веднага се вкопчи обратно в опашката ми!
- Мамо, виж, аз летя! – засмя се по детски дракончето и мина покрай нея, правейки лупинги.
- Ох, не мога повече с това детенце – почти изхлипа червения дракон и полетя подире му – стой тук малък немирнико!
Накрая стигнаха съседен връх, откъдето се спуснаха в огромно гнездо, което по преценка на Алекс можеше да побере половин Хадънсвил.
Драконката спусна хората по пързалка на купчина сухи листа и после се разкрещя на кацналия си син:
- Повече няма да ти нося никакви играчки, калпазанин такъв!!! Марш в ъгъла и никакви агнета днес!
Дракончето се сви и пълзешком отиде до ъгъла на гнездото. Сетне майка му се извърна към гостите си.
- Вие стойте тук и ако ви е мил живота не скачайте от гнездото. Аз отивам на лов.
Сетне огромния червен звяр хвръкна във въздуха и отлетя някъде надалеч.
* * *
аджар невярващо пристъпи към руинита на града. На неговия град. Главата на Прокълнатия тъжно се търкаляше нейде настрани, а това, което доскоро бяха гордо издигнатите постройки на народа му в момента бе сол.
Самия народ се бе сгушил щастливо в околните пещери и още не смееше да се покаже.
На аджар му идеше да се разреве. До преди час всичко това беше негово. До преди час той бе могъщ владетел.
Сега драконът бе унищожил всичко, ей така, помежду другото и на всичко отгоре заради някакви незначителни хора и едно джудже.
- Не може да бъде – проплака оркския първожрец – това е сън е сега ще се събудя.
Но изобщо не се събуждаше. Това беше жестоката, грозна и банална действителност. Защо? акъв беше интересът на дракона да прави това разрушение след като години наред изобщо не ги беше закачал.
Внезапно аджар усети да го лъхва хлад. Орка вдигна очи от пепелищата и безсилно се отпусна на колене, обзет от внезапен страх.
От мрака и пушилката към него пристъпяше страховит силует в черни доспехи, черно наметало, с рогат шлем, изпод който обаче нямаше лице, а само две безмилостни червени цепки – очите на лорд Дакавар, Рицарят на Смъртта. Зад него крачеха четири скелета, облечени във вехти ризници, чиито празни очни кухини грееха с отровнозелена светлина, а костеливите им пръсти стискаха копия.
- Господарю – прошепна орка и удари чело в земята.
- Глупак – изхрипта Черния Лорд, а гласът му долиташе от гроба – твоята некомпетентност и лакомия изложиха дългообмисляния план на Господаря на опасност.
Рицарят на Смъртта бавно изтегли меча си, дълго, черно острие обсипано с руни, навяващи хлад и отчаяние.
- Но аз... – аджар започна да заеква – аз исках да...
- Ти провали всичко, Господаря, мен, твоя народ. Но свръх всичко отчайващата ти простота доведе и до разрушението на прекрасното светилище на Вземедушеца.
- Простете! – изписка орка. Лорд Дакавар надигна меча си:
- Сега ще платиш за твоите безидейност и липса на въображение – меча на Черния Лорд се спусна. Чу се кратък писък.
Рицарят на Смъртта се обърна към един от оцелелите орки-жреци, който се бе свил наблизо и трепереше като листо.
- От днес ти си първожрец на Господаря Вземдушец сред орките. Не ме разочаровай, иначе ще последваш участта на предшественика си.
Сетне лорд Дакавар обърна гръб на орките и изчезна заедно с ужасните си скуайъри така, както беше и дошъл.



Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Oct 2006, 15:31
* * *

Малкия дракон Вилхелм искрено се радваше на гостите си и непрекъснато бърбореше, разказвайки им за това как успял да убеди майка си лара да им помогне. Особено много се радваше на Алекс, който считаше за пръв приятел, тъй като първи му се бе притекъл на помощ. Дракончето постоянно идваше при момчето и се закачаше с него, полека захапвайки крака му или пък гушейки се с него.
Това развесели Алекс, който от самото начало бе харесал животинката. Младежът обаче се почуди да нещо:
- Защо когато първия път се видяхме не ми каза нищо?
Дракончето го погледна дяволито:
- Не си ме питал – а после отиде да поиграе и с лаус. Джуджето бе върнало самообладанието си, но постоянно повтаряше:
- ой би повярвал, че ще се озова в драконово леговище.
- Това е гнездо, а не леговище! – възмути се Вилхелм.
Лиянна бе запленена от малкото люспесто същество и постоянно го следваше за да го погали. Дракончето полека разперваше крилца и се оставяше да го чешат от вътрешната им страна, която бе нежна и чувствителна.
В това време Роло погледна през ръба на гнездото и каза:
- Имате ли си идея на каква височина сме?
- Приблизителна – отговори лаус – три километра.
- ак го изчисли – зяпна Алекс, който също бе погледнал навън и видя, че земята долу му изглежда като карта.
- Знам на кой връх сме – Орловия Нокът – обясни джуджето – но не знаех, че на него има драконова бърлога.
- Гнездо! – обидено поясни Вилхелм – сетне се обърна към чешещата го Лиянна и се озъби – по-леко!
Елфата се усмихна и започна да гъделичка дракончето там, където започваха да никнат крилете.
- Ау – засмя се то и се загърчи – престани.
Лиянна обаче бе напипала слабото място на създанието и продължи да го гъделичка, докато дракончето не падна по гръб и не започна през смях да се моли:
- Милост!
- Не съм предполагал, че ще видя дракон в такава ситуация – промълви лаус – виждам какво става и не го вярвам.
Алекс наблюдаваше ситуацията развеселен, когато Роло се приближи до него.
- Хмм, извинявай, искам да ти кажа нещо – морякът изглеждаше притеснен.
- ажи – момчето се обърна към него полуусмихнато – някакъв проблем ли има?
- Не – бързо отговори Роло – това, което направи с балсама. Даде ми го целия... благодаря ти.
Алекс беше учуден.
- Естествено, че ще ти го дам – младежът сви рамене – не беше добре, имаше нужда от него. акво друго да направя?
Роло погледна към облаците, които бяха в общи линии до гнездото.
- ак да ти кажа... родителите ми бяха търговци и постоянно пътуваха. Нямал съм много приятели и след като блатните духове ги погубиха нещата не се промениха за добро. Мисълта ми е... – Роло се поколеба - ...за пръв път някой прави нещо за мен без да му е платено или да очаква нещо в замяна.
Алекс се умълча за миг, сетне отговори:
- Там, откъдето идвам не бях лишаван от нищо, но... бях не по-малко чужд, отколкото съм тук. Разбираш ли... – сега бе ред на Алекс да се поколебае – аз израстнах при чичо си, далеч от мястото, където съм роден и никога не ме приеха за свой, а и аз не бях. Никога не съм имал приятел, с който да... – младежът преглътна – да пийнем, да се поразходим, да идем на кино или дискотека – момчето се усети, че говори непонятни за моряка неща – както и да е. Просто нямах приятели.
В един миг и двамата се загледаха в облаците.
- Аз се отнасях лошо с теб, Алекс – призна накрая Роло – извинявай.
- Не се притеснявай за това – усмихна се момчето и сложи ръка на рамото на моряка – не се сърдя.
- Елфата е права за теб, Алекс – отговори Роло – Ти си много добър човек. Приятели? – той протегна ръка към него.
- Приятели! – кимна момчето.
В този миг зад тях падна една умряла крава.
- Аа! – Лиянна се стресна и отскочи назад, а Вилхелм се изправи и изписка.
- Мамо! – и наистина миг по-късно червения дракон кацна в гнездото и лакомо започна да се храни с животното, което бе пуснал, макар внимателно да отделяше най-вкусните части за сина си, който от своя страна лакомо захрупа.
Беше грозна гледка и Алекс усети как вътрешностите му се бунтуват. Дори Роло изглеждаше вцепенен от гледката, а Лиянна напрово извърна поглед, побледняла.
- Ох, как бях изгладняла – по едно време каза лара и лениво седна настрани – Вилхелм, ти наяде ли се?
Дракончето обаче бе заето да рови из нещастния череп на кравата и не отговори.
- Господи! – възкликна Лиянна когато се обърна и го видя и пак се завъртя, вглеждайки се в облаците.
Драконът критично изгледа свилите се в ъгъла Роло, Алекс и лаус и изтърси:
- Вие си горяхте храната преди да ядете, нали? – и без да дочака отговор лара изстреля една огнена кихавица, която буквално препече месото.
Алекс се ококори удивено, но лаус сви рамене, приближи опърлените остатъци от кравата и заяде.
- Вкусно ли е? – попита Роло на шега.
- Не – отговори съвсем сериозно лаус – но засища.
- Я кажете – обади се драконът, вече нахранен и в настроение за разговор – вие как се озовахте в онова оркско леговище.
- Бяхме изморени след спасяването на сина ви- отговори лаус, дъвчейки – и забравихме всякаква предпазливост, лягайки да спим. огато се събудихме бяхме овързани от орките, които ни помъкнаха към града си. Там щяхме и да си намерим края, ако не ни бяхте спасили.
- Е то отдавна трябваше да си почистим мазето – отговори ехидно дракона – а и Вилхелм ми наду главата с вас. Благодаря ви, че сте спасили сина ми от трола – внезапно гласът на звяра стана сериозен – няма да го забравя. Утре ще ви отнеса до където искате.
- Но, мамо! – обади се Вилхелм – не може ли да си ги задържим!
- атегорично не! – отговори дракона – те не са играчки!
След това се позамисли и каза:
- Освен това нямам никакво намерение да ги хрантутя.
Алекс преглътна. Той харесваше Вилхелм, но съдбата на домашен любимец, пък макар и на дракон му се виждаше унизителна.
За щастие нямаше такава опасност. След една нощувка в драконовото гнездо, в която групата преспа завита в слама и листа, лара събуди гостите си рано и с един последен, но пък величествен полет ги стовари близо до Гората на Сънищата – там, откъдето идеше Лиянна.

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 11 Oct 2006, 16:29
Последните глави направи спират дъха от вълнение. Особенно интересни и необичайни за действията на мрачни рицат. А и ми хареса стила, в който наказва провалилите се и по който назначава новите жреци...а всъщност ми е интересно и какво всъщност прави жреца.

Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Oct 2006, 17:23
Прави жертвоприношения huh.gif
Иначе радвам се, че лорд Дакавар ти допада.

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 12 Oct 2006, 00:29
Да, той е един много изтънчен злодей иззад саркофага. А тия жреци, опасна работа са наистина. Обитателя, нямам търпение да го видя.

Публикувано от: Darth Sparhawk 12 Oct 2006, 08:31
няма да е съвсем скоро. но ще дойде. rolleyes.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 12 Oct 2006, 09:56
Елфи и кентаври

След като се сбогуваха с лара и Алекс прати специални поздрави на Вилхелм четиримата отново тръгнаха на път. Драконът ги беше свалил съвсем близо до Гората на Сънищата, спестявайки им дни, може би и седмици на преход. Дърветата се издигаха пред тях, могъщи и величествени и колкото повече ги приближаваха, толкова по-притеснена ставаше Лиянна. На Алекс също не му бе леко. Той изпитваше силни чувства към елфата, харесваше я, може би дори я обичаше, но всичко това вече беше минало. Тя се връщаше у дома си и щяха да се разделят завинаги.
Алекс въздъхна. За пръв се чувстваше така спрямо момиче и му беше криво, че сега трябваше да се разделят. Роло усети емоциите, които изгаряха приятеля му и не го закачаше.
На лицето на лаус се бе върнало характерното непроницаемо изражение, макар, че гостуването при драконите бе малко поразклатило увереността и възгледите му за живота.
След около час ходене групата достигна началото на Гората на Сънищата и след кратка почивка за обед от по чудо съхранилата се вълшебна покривка навлязоха в дъбравата. Вътре бе спокойно, тихо и приятно. Навсякъде се чуваха песните на пойни птички, а във въздуха се носеше мирис на цветя и горски плодове. Алекс вдиша с пълни гърди от ароматите и се почувства малко по-добре, а Роло излеждаше изпълнен с енергия и час по час скачаше във въздуха. Дори лицето на джуджето се поразведри, но пък Лиянна изглеждаше все по-мрачна. Алекс се зачуди какво я натъжава толкова и в главата му пробягна смелата мисъл, че може би и тя страда от раздялата им, когато храстите пред тях се разтвориха и на пътя им с тропот се появиха двама въоръжени с копия кентаври – момчето нямаше как да обърка вида на снажните същества, съчетаващи в себе си телата на здрав мъж до кръста и вран кон нататък – а зад тях се носеше приказнокрасив бял еднорог със златиста грива и сребърен рог, излизащ от челото, язден от облечен в сребърни доспехи – почти като на самия Алекс – елф.
- Виж ти, виж ти – каза елфа – Принцеса Лиянна благоволи да се върне в родината си. И то с гости, както мога да видя.
- Принцеса?! – мисълта, която мина като светкавица през мозъка на Алекс излезе като въпрос от устата на шокирания Роло. Двамата младежи зяпнаха потресени от обрата на събитията, а лаус седна на земята, хвана се с две ръце за главата и процеди:
- О, Господи.
- А – насмешливо каза елфа – Виждам, че ти дори не си казала на приятелите си дребната подробност за твоя държавнически пост. Е, скъпа ми сестрице, скромността ти е похвална, но за сметка на това неуместна и дори бих казал обидна, предвид, че единия от приятелите ти – той погледна строго Алекс или по-скоро доспехите му - носи такава ценна реликва – погледа му се спря на меча – даже няколко такива.
- О, я стига, Рианн – елфата изглеждаше крайно раздразнена – предупредих и теб и татко, че съм решила да обиколя Ралмия и, че никой няма да ме спре.
- Да и татко ти каза поне да изчакаш пълнолетието си – Рианн театрално вдигна ръце – уви, твоето юнашко сърце не изстрая и ти тръгна по дивите чукари на Планината сам-самичка и невъоръжена.
- Не можете да ме държите в кафез! – възрази принцесата – а и както виждаш аз си намерих приятели и закрилници.
- Без съмнение – Рианн скочи от еднорога и грациозно се поклони подигравателно на Алекс, Роло и лаус – толкова ви благодаря, че сте пазили лудата ми сестра най-вече от самата нея.
Сетне се обърна към Лиянна:
- Татко ще се радва да те види, мила – после погледа му се спря на Алекс – и ще е прелюбопитен да разбере откъде си намерил нашата Броня на Сребърната Луна. Другите спокойно могат да си тръгват.
- ъдето е Алекс, там съм и аз – възрази Роло.
- Аз не тръгвам наникъде – настоя и лаус, което предизвика изненадани погледи от останалите. Всъщност джуджето бе свършило своята работа, превеждайки ги през Планината! Защо бе останало с тях?
- Ами можем да ви накараме да преосмислите позициите си – погледа на Рианн светна заплашително и кентаврите надигнаха копията си.
- Те са мой гости, братко – махна с ръка Лиянна и кентаврите свалиха оръжията. Елфът се обърна учуден към сестра си и сложи ръка на сърцето си:
- Възхитен съм от вас, сестрице. Едва си идвате и вече провеждате преговори с дипломатическите гости от съюза на джуджетата-трапери, морските разбойници и малолетните рицари-обирджии на елфически брони.
- Първо плавам по реки, а не морета и второ, аз не съм разбойник, а честен моряк – избухна Роло, сетне попита – и, ъъ, как разбра, че се занимавам с пътувания по вода.
- Само моряците си слагат кърпи на главата – хладно отвърна Рианн, но в това време Алекс извика, не по-малко ядосан от приятеля си:
- Не съм откраднал нищо! – момчето бе потръпнало от обидата на елфа – Архимагът Санарос ми даде бронята!
Рианн го погледна потресен:
- Дал я е на теб – сетне вдигна очи към въздуха и изрецитира любимата поговорка на Роло – не се бъркай в делата на магьосниците, защото са лукави и гневливи – сетне елфа килна червенокосата (като на сестра си) глава и попита лаус:
- А ти джудже? ой си всъщност? Древния крал Митраир, върнал се да крачи по земята?
- Аз съм си джудже-трапер, както каза – отговори лаус – и бих се върнал към Планината, но в момента в нея бушуват бури и не е здравословно. Затова с радост бих приел изненадващата покана на още по изненадващата принцеса.
Рианн отметна глава и гръмко се засмя:
- Ето някой с чувство за хумор. Е, джудже, а и вие – елфа се обърна към младежите – храбри рицарю на архимага и, хъмм, честни моряко, добре сте дошли на гости на принц Рианн и принцеса Лиянна.
Сестра му изсумтя.
* * *


Публикувано от: Darth Sparhawk 12 Oct 2006, 18:29
* * *
- Принцеса! Истинска принцеса и изобщо не ни каза! – повтаряше си Роло, сновейки напред-назад из широката стая-хралупа, в която елфите ги бяха настанили. Народът на Лиянна живееше в съюз с расата на кентаврите, като двата народа се усядаха в странни изградени в самите гори градове, издигащи се на нива. На най-ниското ниво в нещо средно между шатри и конюшни живееха самите кентаври, както и еднорозите – приказните коне на елфите, чито чела бяха украсявани от блестящ сребърен рог. Самите елфи живееха на по-горните нива, в изкуствено изградени хралупи, обзаведени като домове. Отделните дървета се свързваха с мостове от дърво и лияни и целия град създаваше усещане за простор и свежест.
Алекс, Роло и лаус бяха настанени в широка хралупа, която можеше да побере поне още пет човека и след като се изкъпаха в специално предоставена за това уханна вода се бяха събрали да чакат неизвестно какво да стане неизвестно кога. Лиянна бе отишла с брат си при нейния баща крал Арлеанн ІІІ-ти и сега Алекс нещастно въздишаше по нея.
- Непълнолетна и избягала от кралството си принцеса, искаш да кажеш – изсумтя джуджето – не бих казал, че има с какво толкова да се похвали човек.
- На колко ли е години? – позачуди се Роло – колко живеят елфите?
- Повече от хората, по-малко от джуджетата – лаконичен бе лаус – макар с магия нещата могат да се обърнат в една или друга посока. Съдейки по вида на Лиянна, тя да е на не повече от 30 години, вероятно по-малко. оето ще рече, че ако беше човек възрастта и би отговаряла на, хмм, тази на Алекс.
Момчето се изправи:
- Значи ние сме на една възраст?
- Приблизително – отговори уклончиво джуджето.
- Няма да стане, Алекс – обади се Роло.
- ое? – не разбра момчето в първия момент, след това схвана и се наежи – теб пък какво ти влиза в работата? Все пак целуна мен.
- Тя е принцеса, Алекс – отговори Роло.
- Е, да, ама аз съм рицар, изпратен от архимага –начумери се младежът.
- Освен това е елф – контрира морякът.
- Да, обаче... ъъ... – Алекс се запъна.
- Остави момчето да помечтае – каза лаус на Роло, смеейки се – и по-странни неща са ставали.
- Вярно е – кимна примирено Роло – веднъж една гномка се влюби в блатен дух.
лаус избухна в гръмък кикот, а Алекс зяпна:
- Шегуваш се.
- акво стана? – попита смеещото се джудже.
- Тя реши да го свали като го хлопне с бухалка по главата. Той се разпльока на много неприятна локва. Тя се почуди какво става, пък после се изкъпа с нея.
- Отвратително – отговори Алекс, докато джуджето започна да се смее още по-гръмко.
В този момент в стаята им влезе висок елф с превзето изражение на лицето, който из съобщи патетично:
- Негово величество крал Арлеанн ІІІ-ти ви кани на аудиенция след половин час. Моля последвайте ме. За вас – елфа погледна Алекс – моля елате с бронята си.
- Аз по принцип си ходя с нея – сви рамене момчето, докато навличаше доспехите си, които освен всичко се и слагаха сравнително бързо. До него Роло просто зави традиционната кърпа на главата си.
- Трябва и аз да си имам нещо отличително – съобщи той на гледащия го неодобрително елф.
- И да не ми пипате вещите – помаха с пръст джуджето, след като се уви в палтата си, въпреки, че в Гората да бе много по-топло отколкото в Планината.
Тримата последваха елфа по серия от въжени мостчета, които най-накрая ги отведоха на малка поляна, където на дъбов трон стоеше елфическия крал. Той бе висок елф с тъмноруса коса, като годините съвсем леко бяха помрачили прекрасния му лик. На главата си носеше венец от сплетени върбови клончета, поръсени с нещо като сребърен прашец, а в ръцете си стискаше сребърен жезъл. Лиянна и Рианн стояха на почтително растояние зад него, а до тях бе застанала жена, която бе малко по-старо копие на елфата –вероятно нейната майка. Полянката около тях бе пълна с елфи и кентаври, които тихо шумяха, чакайки гостите. Щом ги видя, кралят се понадигна и махна с ръка:
- Добре дошли, скъпи гости – гласът му бе дълбок и мелодичен – от разказа на щерка си разбрах, че сте я спасили от тъжната участ да бъде погубена от гномски мародери, а по-късно, пак с вас е избегнала неизбежна гибел по стръмните чукари на Планината на Забравата. Народа на елфите и аз лично ви дължим благодарност за това.
Отвсякъде се разнесоха ръкопляскания и Алекс леко се притесни, след което непознато топло чувство го изпълни. У дома в Хадънсвил никой никога не го бе поздравявал така. За пръв път откак Санарос му бе дал непобедимите доспехи Алекс отново се почувства – макар и в по-малка степен – уверен, че това, което прави има смисъл и не е някакън странен сън, от който всеки миг ще се събуди.
До него Роло също се посмути и започна да се оглежда нервно, цялото това внимание му беше непривично. лаус обаче им изшътка:
- Я се поизпъчете малко!
След като аплодисментите позаглъхнаха крал Арлеанн ІІІ продължи:
- От разказа на своята дъщеря обаче чух най-интересни и причудливи новини. Чух, че Перлата на Феникса отново е в Ралмия.
Полянката се разшумя, отвсякъде хората започнаха тревожно да си шептят.
- Научих, че и младия рицар, известен като Алекс е изпратен от архимага Санарос като спасител, който трябва да намери скъпоценността. Това е благородна мисия без съмнение и ни дава надежда, че Санарос не е забравил своя дълг към Ралмия, както мнозина смятат.
Един кентавър излезе напред:
- Санарос плю на Ралмия! От години той не излиза от своя замък! Няма избор на нов крал! Санарос е узурпатор, криещ се зад лъжи и легенди за пророчества и прокълнати!
Част от площада екна одобрително, друга възрази. Преди да настане какафония, Арлеанн вдигна ръка и накара мнозинството да замълчи:
- Нека сър Алекс каже какво наистина се е случило.
Алекс се притесни силно, но лаус го побутна напред и момчето с изкашляне започна:
- Първо искам да ви кажа, че архимага Санарос е, ъмм, добър човек. Той обаче е зазидан в замъка си. Прокълнатия е хвърлил заклинание, което не му дава да излезе навън.
Тълпата се умълча, стъписана.
рал Арлеанн се намръщи.
- Това, което казваш е много сериозно. Считаше се, че замъка на Върховния рал на цяла Ралмия има непобедима защита и не омже да се омагьоса отвън.
- Прокълнатия е успял – убедено отговори Алекс – аз...ъъ... как да кажа. Бях призован с магия от земи извън пределите на Ралмия.
Мълчанието стана още по-тежко. Алекс си даде сметка, че досега е разкрил истината за произхода си само на Роло. Разбира се, в течение на пътуването и на лаус, и на Лиянна стана ясно, че той е отнякъде много далеч, но го възприеха като предречен от Санарос войн и не задаваха много въпроси.
- Архимага ме натовари със задачата да открия Перлата – продължи Алекс – и аз ще направя каквото е във възможностите ми, за да го направя.
ралят се облегна назад.
- Архимагът ти е дал могъщи оръжия за да се справиш – каза накрая – и виждам, че си успял да намериш и съюзници по пътя. Но дори и с Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна задачата ти е нелека. ентаврите-прорицатели ме тревожат с лоши вести. Прокълнатия се раздвижва и неговата сянка замъглява всичко. Птиците ми носят злокобни слухове, казват, че силует на рицар не от тленния свят ги хвърля в ужас и сковава всичко живо. азват, че лорд Дакавар отново броди в земите на живите.
- Проклятие – изръмжа лаус – дано да не е вярно.
- Но и в най-мрачните времена има щипка надежда – каза кралят – ние ще те снабдим с провизии за дългия път, Алекс и ще се молим късметът да ти се усмихне. А днес забрави за грижите относно тежкия път пред теб и се усмихни, тъй като дъщеря ми ще направи танца на Пълнолетието и ти ще имаш уникалната възможност да присъстваш, докато приятелите ти ще отдъхнат с вкусни гозби заедно с останалите ми поданици. А сега е време за тържество!

Публикувано от: Darth Sparhawk 12 Oct 2006, 23:30
След тези думи на полянката бяха донесени маси, отрупани с плодове и зеленчуци, носени от яки кентаври.
- Съжалявам, но в нашите земи не се яде месо – обясни елфическия крал – но пък с удоволствие пием мляко.
Вечерята продължи дълго и Алекс имаше чувство, че в нея участие взема цялото кралство. Удивително обаче, никой не се буташе, блъскаше и предреждаше, за разлика от коктейлите на чичо му Бърнард, където знайни и незнайни люде се ръгаха с лакти за някой сандвич. Плодовете на елфите бяха невероятно вкусни, свежи и сочни и момчето изяде голямо количество от тях. Същото напривиха Роло и лаус, макар джуджето да мърмореше, че няма “мръвчица”.
По някое време се стъмни и месечината изгря на небето. Алекс слушаше с интерес една от историите на Роло как уловил петметрова есетра, когато от нищото се появи принц Рианн.
- Ела, о, храбри рицарю – каза той с насмешка, после стана сериозен – сестра ми би искала да присъстваш на танца и, а аз не бих искал да я разочароваш.
Момчето кимна:
- Аз самия не бих искал да я разочаровам – и последва принца из криволичещи между дърветата пътеки, които го изведоха на друга поляна, огряна от лунната светлина. Тревата ме мокра от странна сребриста роса и дъхава. Лиянна стоеше облечена в странна премяна и накичила венец от горски цветя на челото си. Щом видя Алекс тя се усмихна и приближи до него:
- Благодаря ти, че дойде – каза.
- Аз... – понечи да каже момчето, но тя вече се отдалечаваше, отивайки до баща си, който стоеше заедно с майка и и един престарял кентавър с флейта в ръка. Арлеанн вдигна ръка и когато я свали, кентавъра долепи флейтата до устните си и започна да свири приказнокрасива омайна мелодия.
- Сега ще видиш силата на елфите, човече – прошепна принц Рианн.
Лиянна започна да танцува в такт с мелодията, първоначално по-бавно, а сетне по-бързо и по-бързо, изпълнявайки странни акробатични изпълнения. Тялото и оставяше светещи линии сребърна магия във въздуха.
Алекс зяпна възхитен и не бе единствения.
- Великолепна е – прошепна Рианн, красивото му елфическо лице изразяваше пълно възхищение. рал Арлеанн и съпругата му се прегърнаха горди с чедото си, а цялата поляна светна от танца на елфическата принцеса.
Тя приближи баща си с грацията на кошута и целуна ръката на баща си, който вдигна жезъла в другата си ръка и я благослови. Подир това Лиянна прегърна майка си – всичко това танцувайки – и получи целувка по челото.
Младата елфа елегантно коленичи пред свирещия кентавър, сетне направи няколко превъртания и пръстите и се докоснаха до тези на Рианн, който и кимна окуражително, а лицето му изразяваше безрезервна братска обич, която през цялото време принца бе прикривал с насмешливото си поведение.
Миг по-късно Лиянна се озова пред Алекс. Дъхат на младежа секна. Той искаше да каже много неща, да я поздрави, да коленичи... но елфата прекъсна всичко с един простичък въпрос:
- Обичаш ли ме, човешко дете? – лунната светлина я озаряваше от главата до петите, червената и коса приличаше на огън около красивото лице, а тялото и бе като изваяно от слонова кост.
И в този миг Алекс разбра. И чувството, което бе тлеело от самото начало в сърцето му лумна като пожар в гърдите и извади дълго напиралите да излязат думи:
- Обичам те – каза просто той.
Лиянна приближи устни до тези на момчето и за миг двамата се сляха в едно. След миг, когато приказната целувка свърши, секна и мелодията на кентавъра.
- И аз те обичам – отвърна елфата – и няма значение какъв си като раса или от кое селение идваш.
- Аз... – заекна Алекс.
- Нито има значение аз каква съм – прекъсна го отново Лиянна – важното е, че се обичаме. И аз никога няма да те оставя. Тръгвам с теб към Храма на Оракула и отвъд към Перлата на Феникса.
В небето изтрещя гръм и от нищото заваля дъжд.
- Щеше ми се да не бе правила това обещание, мила – чу се гласът на крал Арлеанн. Стария елф бе приближил двамата млади.
- Но дадената дума е хвърлен камък, а изборът ти на годеник и може би партньор в живота е изцяло твой. Все пак – Арлеанн вдигна ръка – преди да тръгнеш искам да приемеш подаръка на твоя брат.
Принц Рианн застана до баща си и измъкна изпод плащта си дълъг златист лък и колчан със стрели.
- Изковах го за теб, сестрице – каза младия елф – той никога няма да те изостави. Нито пък ще пропусне. Надявах се да си остане декоративна вещ в дома ти, но не било така писано.
- А що се отнася до теб – принца погледна Алекс и се намръщи – не смей да разочароваш сестра ми!
- Той няма да го стори – обади се изненадващо майката на Лиянна – мога да позная истинската любов и тя пламти в очите му, както и в тези на моята малка сърничка.
- Нека съдбата бъде с вас – каза крал Арлеанн – а сега се върнете на тържеството. Сигурен съм, че приятелите ви чакат – и устните на краля-елф се разшириха в усмивка.
огато Алекс и Лиянна се върнаха на тържеството кентаврите вече свиреха нежна музика и всички танцуваха. Елфически младежи и девойки се разминаваха в елегантни стъпки на нещо, подобно на валс със своите родители. Роло бе успял да завърти главата на съвсем млада елфа и, накичил цвета на ухото си ловко се въртеше около нея, докато лаус танцуваше с достолепна елфическа дама, очевидно трогната и развеселена от вниманието му.
- Наш ред е – каза Лиянна.
- Аз...ъъъ...не мога да танцувам – изчерви се Алекс.
- Ще се научиш – отвърна елфата и в следващия час двамата изкараха най-хубавите минути от живота си досега. И когато накрая приключиха с танците, капнали и уморени в сърцето и на двамата цареше чувство за върховно щастие и удовлетвореност.
- Дааа... каза малко по-късно лаус, докато тримата с Роло си лягаха, изтощени, но в добрия смисъл на думата от нощния танц – принцесата на елфите и момчето от друг свят. Направо може да се напише балада.
Той и не знаеше колко е прав.
* * *
Не всички обаче бяха тъй щастливи в тази прекрасна късноесенна вечер в Ралмия. На десетина мили от мястото, където Алекс и Лиянна доскоро бяха танцували една страховита черна сянка коленичи до едно невинно горско изворче и хвърли листенца имел, черен като нощта около тях в бистрите води. Сетне изтегли дълъг, лъхащ на скръб меч и разбърка водата, която забълбука и закипя, сякаш отдолу изригваше вулкан.
Лорд Дакавар прибра меча си и смирено коленичи, когато страховития образ на Прокълнатия изпълни нощния мрак.
- Докладвай – гласът, напомнящ трошене на сухи листа сряза околната тишина.
- Момчето-спасител и неговите приятели са гости на крал Арлеанн, господарю мой – отговори Рицарят на Смъртта – аз наказах оркските жреци, които поради некадърност допуснаха риск от объркване на плановете ви, господарю. акво да правя с червения дракон, който е сринал вашата статуя?
Прокълнатия се замисли за момент.
- Засега го остави – отговори бавно – няма нужда да разкриваш присъствието си твърде рано. Нещата се предвиждат точно според плана ми.
Дакавар вдигна шлем и червените искрици, които му служеха за очи се поразшириха леко:
- Господарю мой, краля на елфите може да окаже помощ на момчето-спасител- рече с мъртвешкия си тон Черния Лорд.
- Вече нищо не може да помогне на това глупаво дете – отговори Вземедушецът – Много скоро то ще научи това, което ни интересува и тогава ще оставя на теб, мой верни рицарю – гласът на Черната Сянка стана по-пронизителен, същински грохот като разпадащ се айсберг – най-после моя дългогодищен план ще даде плод. Ралмия ще бъде владяна от мрака, така както е трябвало да бъде от самата зора на времето.
Лорд Дакавар сведе почтително глава, докато ужасното привидение се стопи и изчезна така, както и беше дошло.

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Oct 2006, 14:58
Отново на път
След кратко, но сърдечно сбогуване с крал Арлеанн, съпругата му и принц Рианн, Алекс, Роло, лаус и Лиянна отново бяха готови да тръгнат на път. Времето се бе смръщило и след прекрасната вечер на предходния ден сега отново валеше дъжд. Елфическия крал бе дал красиви тъмнозелени наметки на пътниците и те поне малко ги пазеха от мокрите капки.
Алекс бе наметнал своята върху бронята и забеляза, че по подобен начин е облечена и Лиянна, която също бе получила лека ризница от баща си. Под наметалото тя държеше и лъка си.
Четиримата се отправиха мълчаливо на път, спуснали качулки над лицата си в напразна надежда да останат малко по-сухи. Елфическата принцеса бе предложила на лаус да остане в Гората на Сънищата през цялата зима, докато времето се оправи и му позволи да се върне в Планината.
- Стигнах дотук – отговори джуджето кратко – и искам да видя какво ще стане накрая.
Не след дълго прекрасния горски град бе само спомен зад гърба им, но все пак благотворния ефект на гората се усещаше дори в непрестанния дъжд и пътниците не униваха, нито се изморяваха прекалено. По пътя си често виждаха или усмихнати елфи, или препускащи кентаври, които им махаха или канеха на гости, където ги гощаваха с вкусни плодове и зеленчукови яхнии. Така изкараха няколко дни, след което Гората се превърна в обикновен лес, дърветата станаха по-разкривени и недружелюбни, пътеките – по занемарени и обрасли в храсталаци и бурени, а странниците – все по редки и не така дружелюбни.
Времето също стана по-студено и дъждът, който се лееше над елфическата гора се превърна в хапещ бузите сняг, който отнемаше силите им и разпалваше стръвен глад в тялото им, който едвам утоляваха при все наличието на вълшебната покривка и плодовите провизии на Арлеанн.
По време на нощите четиримата разпалваха огън, край който се грееха, седнали близо един до друг. Алекс и Лиянна станаха още по-близки в тези вечери и често заспиваха прегърнати, елфата отпуснала глава на гърдите на своя любим.
Откакто излязоха от владенията на елфите, спътниците също имаха чувството, че някой- не особено добронамерен – ги наблюдава. На Алекс му се струваше, че измежду дърветата час по час профучава злокобен черен силует, а всеки от групата отвреме навреме усещаше безпричинен хлад, който не бе причинен нито от биещия в лицата им леден вятър, нито от носения от него сняг.
За щастие, когато гората оредя неприятното усещане отмина, а с него утихна и вятъра. Остана само снега, който започна да вали бавно и някак упоително, предлагайки измамно спокойствие и топлина.
- Някой ни следеше – рече веднъж лаус – но или се е отказал, или е изостанал назад.
- И аз го усетих –потвърди Роло – но беше дяволски добър, не можех да видя нищо повече от тъмна фигура, която се показва иззад някое далечно дърво.
- ойто и да беше, не ни мислеше доброто – потръпна Лиянна – ти не го ли усети Алекс?
- Почувствах някакъв мраз и ми се стори, че мернах нещо черно да профучава на няколко пъти – кимна момчето – но не бях сигурен дали не е игра на въображението.
- Дано всички сме просто по-изнервени и да ни се привиждат разни неща – съгласи се Роло, но физиономията на лаус подсказваше, че джуджето е сигурно в тома, което е видяло.
Гората обаче наистина свърши и с нея всичките грижи за тайнствения преследвач. Докъдето стигаше погледа на Алекс се простираше хълмиста заснежена местност, осеяна с малки селца, от които дружелюбно се издигаше пушек.
- Градът на Оракула е наблизо – каза лаус – след два-три дена сме там.
Пътя през хълмовете бе уморителен с постоянните си изкачвания и спускания, но поне по пътя имаше села, в чиито ханове четиримата можеха да утолят глада си, да починат и, ако е вечер да си легнат в постеля.
рал Арлеанн щедро бе дал пари на дъщеря си и затова и златиците, които бяха започнали да намаляват застрашително в аменодел вече не тревожеха Алекс.
акто джуджето обеща, Градът на Оракула не беше далеч и след два дни се появи пред тях. Той не бе много голям, но все пак значително се отличаваше от околните села. В него имаше изключително и само странноприемници, тъй като той бе изграден около Храма от предприемчиви търговци и ханджии, които посрещаха придошлите да питат странници, идващи от цяла Ралмия. Цените в града бяха значително по-високи отколкото в селата край него, а домакините винаги бяха коварно усмихнати, предлагайки различни услуги, сувенири и амулети.
Самият Храм в центъра на Града бе висока мраморна постройка с един единствен централен вход, който изглеждаше постоянно залостен от метална врата. Пред нея стоеше висок стар жрец, който записваше желаещите да видят оракула в голям пергамент срещу скромната сума от двадесет златици. Жреца не направи компромис на Алекс, въпреки, че момчето настоя.
- Пратен съм от Санарос – каза младежа, гневно тръсвайки русата си коса, когато научи, че свободен час има чак след седмица – по спешна задача!
- Млади момко – отговори търпеливо жреца – ако ще и Прокълнатия да ви беше пратил със спешната мисия да му откриете митичната Перла на Феникса, пак нямаше да ви пусна.
Алекс преглътна гневния си отговор или по-скоро се насили да затвори устата си, след като усети как Лиянна предупредително го стисва за рамото. Момчето ядосано плати исканата сума и се отдалечи, едвам сдържайки яда си.
- Така е винаги, когато има бюрокрация – обясни Роло – винаги гледат да те бавят и да ти приберат парите.
Сега четиримата имаха цяла седмица да бездействат. Решиха, че няма смисъл да плащат безбожните цени в града и затова отседнаха в близко село в един хан, в който срещу 5 златици им предоставиха удобна широка стая за целия им престой с безплатна храна.
През отделните дни Роло и Алекс подновиха тренировките си с мечовете. Откакто бяха се видяли с лаус двамата не бяха имали възможност да се упражняват и Алекс бе позабравил някой от основните стойки и хватки, поради което в първата тренировка безпомощно махаше с меча си насам-натам, докато Роло обикаляше около него като оса и току-го бодваше по бронята. Не след дълго обаче момчето си спомни наученото и по време на битките моряка можеше само да бяга – влезеше ли в близък бой чудодейните свойства на Меча на Дракона изхвърляха сабята от ръката му.
В това време Лиянна се наслаждаваше на новия си лък, който подобно на оръжието на Алекс имаше магически свойства и стрелите му всякога поразяваха целите, независимо дали бяха празни кратунки или листа в близките дървета.
Един от последните дни преди да настъпи дългоочакваната аудиенция при Оракула Алекс и Роло отново тренираха. Беше привечер и отделни снежинки прехвърчаха във въздуха. Лиянна и лаус се бяха събрали да гледат – или поне Лиянна стоеше да стиска палци на любимия си, докато джуджето ровеше в странния си интструмент – оръжие, за който почти бяха забравили.
Роло бе решил на всяка цена да си върне загубеното предимство от последните няколко двубоя и скачаше на върха на акробатическите си възможности, търсейки начин да измори Алекс и да го накара да направи грешка. Уверено в способностите на меча и доспехите си обаче момчето никак не бързаше и помахваше с острието само колкото да накара моряка да заотстъпва и да се изнерви.
Дуелът вървеше с доста променлив успех – на няколко пъти Меча на Дракона профучаваше опасно до моряка и само мълниеносните му кълба напред или назад го спасяваха от обезоръжаване, но пък от друга страна на няколко пъти Роло успяваше да докосне с острието си доспехите на Алекс, което винаги дразнеше младежа и го караше да напада не особено обмислено, правейки грешчици, които пък бяха шанса на моряка.
Увлечени в битката помежду си, а Лиянна - в гледането и, тримата не забелязаха нещо, което лаус улови случайно. Джуджето смазваше нещо по своето странно оръжие, когато погледа му се вдигна и видя нещо странно.
Четиримата прекарваха тренировките в краищата на селото, да не правят впечатление на местните и оттам имаха изглед към един особено висок хълм.
Сега лаус видя, че на неговия връх е застанал човек – или поне нещо, подобно на човек, тъй като бе далече и тъмно да се каже със сигурност. Виждаше се обаче, че фигурата на странника е висока и наметната с дълго черно наметало, а от главата му излизаха подобни на рога израстъци.
Внезапно джуджето усети как го налазва хлад и от устата му се изтръгна вик:
- Хей!
Алекс и Роло спряха битката си, а Лиянна подскочи стресната.
- акво? – попита морякът.
- Там – джуджето посочи с пръст, но когато останалите обърнаха погледи в указаната посока на върха на хълма нямаше никой.
- Имаше някой – прошепна лаус – кълна се.
- Сигурна съм – кимна меко Лиянна – може би е горския преследвач?
- Сигурно – поклати глава джуджето – защото някак си го усещах по същия начин. Но... не му е чиста работата.
- Важното е, че го няма – сви рамене Роло и внезапно вдигна свалената си сабя, спирайки я под носа на Алекс – а ти губиш – ухили се моряка.
- Ъъ, не е честно – възрази Алекс – аз бях спрял битката.
- Фатална грешка – изцъка с език Роло – но вече става късно. Време е да се прибираме.
И наистина бе прав, беше се смрачило съвсем. огато се прибраха в хана, лорд Дакавар отново се изкатери на хълма, а червените му очи проблеснаха злобно.

Публикувано от: Komandir Samuel Vaims 13 Oct 2006, 15:40
Stra6na novela Spar!!! Evala ti pravim

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Oct 2006, 16:02
Срещата с Оракула

В следващите дни мрачния силует, който ги притесняваше не се появи, а накрая настъпи и момента, в който Алекс трябваше да се яви пред Оракула. Тръгнаха по-рано, тъй като през нощта бе валял сняг и ходенето бе по-трудно. Все пак обаче Града на Пророците бе наблизо и четиримата не бяха особено изморени, когато най-накрая пристигнаха пред високия Храм.
- Само един може да влезе – високомерно каза стария жрец.
- Естествено! – изсумтя Алекс – те само ме придружаваха, да не би и затова да се плаща?
Жреца не обърна внимание на заяждането на младежа, а отвори металната врата. Алекс погледна за последно приятелите си и целуна Лиянна, която му прошепна:
- Не се притеснявай. Всичко ще е наред.
- По-бързо, Оракула ще се простуди! – обаде се нервно жреца.
Алекс с неудоволствие се отдалечи от елфата и се шмугна в огромния храм. Вътре бе тъмно и спокойно, пълно с горящи свещи. Пода бе от пясък при все пищния вид на сградата отвън. В центъра на огромната зала имаше огромна дупка, от която излизаше дим. Край дупката се бе сгърбила стара, съсухрена жена облечена в черна роба, която жадно вдишваше от пушек.
- Ти не си оттук, момче – бавно прошепна старицата и Алекс разбра, че няма предвид града.
- Не – кимна той – Идвам за...
- Знам за какво идваш – прекъсна го жената – макар трудна и неясна за разчитане е съдбата ти. Обвит от мъгла от лъжи, ти си. Измяна отвисоко, дебне те.
Алекс изтръпна. Измяна? Кой щеше да му измени?
- Търся Перлата на Феникса – накрая каза той. Гласът му оттекна в Храма.
- Перлата на Феникса – кимна жената – талисман древен, тя е. Могъща сила крие, но в грешните ръце гибел ще донесе.
- Знам – кимна Алекс – аз няма да позволя това да се случи.
Старицата се засмя.
- О, каква увереност. Присъща тя за младите е. Е, чуй, момко хубав, онуй що търсиш е близо край морето, в град на раците що е кръстен, а хората от риба прехраната си вадят. Чуй това, но побързай, други също алчно дебнат за талисмана, а от теб те са по-стари, могъщи и лукави.
Алекс зяпна.
- Кой? Прокълнатия ли я търси?
- И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.
Алекс тръсна неразбиращо русата си коса. Нищо от това, което жената му казваше нямаше никакъв смисъл.
- Чуй последно нещо, момко хубав златен, а след това тръгвай, тръгвай и побързай. Перлата скъпоценна взора ти ще види, но Ралмия не ще напуснеш никога.
Алекс замръзна. Нямаше да напусне Ралмия никога... значи щеше да... да умре?!
- Хайде, тръгвай, бърже, че съм уморена – каза старицата.
Механично Алекс се извърна и бавно излезе от храма. Наведените му рамене и глава спечелиха съчувствен поглед от жреца.
- Не всякога пророчествата са това, което искаме да чуем – каза той, но момчето не му обърна внимание. Лиянна, Роло и Клаус го приближиха, но щом видяха изражението му, лицата им посърнаха като попарени.


* * *
- Това са глупости! – горещеше се Роло, ръкомахайки гневно. Четиримата се бяха прибрали в хана, където бяха отседнали. Алекс беше се отпуснал с тъпо изражение на масата, а Лиянна бе увила ръка около раменете му и се мъчеше да го успокои, шепнейки му на ухо нежни думи. лаус мрачно пиеше халба бира.
- Никъде не е казано, че да не се прибереш в селението ти означава, че ще умреш – морякът беше сериозно ядосан.
- Санарос ми обеща да ме върне, щом успея – със слаб глас каза Алекс – значи няма да успея.
- Не е така, миличък – каза му нежно елфата – може пък да останеш с мен, както си обещахме в Гората на Сънищата.
Тази мисъл разведри момчето и то слабо се усмихна.
- Няма смисъл да тълкуваш бъдещето, Алекс – меко каза и лаус – по-скоро се съсредоточи върху непосредствената си задача. Града на Раците не е далеч от тук, ако наемем сал от близката река даже ще стигнем за по-малко от седмица. Ще вземеш Перлата и с всичко ще приключи.
- Оракула каза за други... – момчето се помъчи да си спомни думите и – джудже, което е било...не... който някога е бил джудже...
Лицето на джуджето потъмня.
- Това може да е само Обитателя.
Обитателя! Отвратителния спомен от бестиария изплува в мислите на Алекс.
- Все пак не мисли за това. Утре ще тръгнем и всичко ще е наред – джуджето се мъчеше да убеди и себе си.
- Да, да... –кимна Алекс, сетне се сети за нещо – колко съм глупав! – и се изправи на крака – изчакайте ме тук, аз трябва да свърша нещо сам в стаята.
И с бързи крачки той се изкатери до помещението, в което бяха настанени, влезе вътре и хлопна вратата зад гърба си.
Сетне бръкна в багажа си и извади малката лампа за контакт, която Санарос му беше оставил. “Три пъти ще имаш въможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен”, бе му казал архимага. “Най-добре не ме викай преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.”
Момчето потърка лампата и зачака. От нея полека се разнесе облак дим, в който се оформи нещо като прозорец, от който го гледаше Санарос. Архимагът изглеждаше остараял и уморен. Лицето му бе изпито, а под очите му имаше дълбоки сенки, като от постоянни грижи.
- Алекс, момчето ми – каза той със слаб глас и лицето му се озари от неуверена усмивка – толкова се радвам да те видя. акво става? Изпълни ли заръката ми? Стигна ли Града на Пророците?
- Да, архимаг Санарос – кимна момчето – говорих с Оракула. Перлата на Феникса се намира на място, наречено Градът на Раците. Аз отивам да я взема и да ви я донеса.
Лицето на старецът грейна.
- Браво, момчето ми, браво – каза той и въздъхна – ти си едничкия лъч надежда в мрака. Докато те нямаше Прокълнатия отново атакува с адските си магии. Болестта, отнела живота на краля отново върлува в замъка. Сър Валтъс и лейди Олимпия вече ги няма.
Алекс потръпна. Стария свадлив рицар и добрата богата дама? Мъртви?
- Скоро ще остана сам, момчето ми – продължи Санарос – освен ако ти не ми помогнеш – очите на стареца се изпълниха със сълзи – ти си едничката ни надежда, Алекс...
- Няма да ви разочаровам, архимаг – отговори младежът, а в гърлото му сякаш заседна буца – още утре тръгвам за града. Още утре...
Алекс мислеше да попита Санарос за предсказанието на Оракула, но реши да не го безпокои. Архимага и без това изглеждаше стар и безкрайно уморен.
- Добре, момчето ми – каза Санарос – желая ти успех.
И видението изчезна.
Малко по-надалеч от хана едно друго видение хриптеше и съскаше доволно. Прокълнатия, изплувал като кошмар над един изоставен кладенец открито злорадстваше.
- Най-после Ралмия е в моята хватка, мой верни рицарю – каза Злият на коленичилия лорд Дакавар – лючът към моето господство се крие в жалкия Град на Раците. Вземи Перлата за мен и ми я донеси, мой верни рицарю! Тогава ще владеем този свят навеки!
Лорд Дакавар надигна шлема си и червените му очи пробляснаха като въглени.
- акво да правя с момчето-спасител и приятелите му, господарю мой – попита Черния Лорд със своя подтискащо гробовен глас.
Прокълнатия прошепна отговора бавно, сякаш дъвчеше всяка дума като вкусна хапка, която му даваше сили:
- Избий ги всичките, мой верни рицарю. Избий ги до крак.

Публикувано от: Mike 13 Oct 2006, 18:46
ве4е съм напълно сигурна в това което ми направи впе4атление преди вреле
в този форум главно"к" не се изписва-пробвайте и ще видите
Иначе Спар до момента разказа е супер-много ми харесваsmile.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Oct 2006, 18:47
много благодаря biggrin.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Oct 2006, 20:51
Нападението
Събудиха се рано сутринта почти едновременно. лаус стана първи, малко подир това се размърда и Роло, а накрая очи отвориха и Алекс, и Лиянна. Беше още призори и навън бе тъмно. Облякоха се набързо, приготвиха багажа си и слязоха да закусват. ръчмарят бе станал рано и им сипа малко топла попара за закуска. Ядоха с апетит, защото знаеха, че денят пред тях е дълъг и вероятно ще го изгубят в търсене на кораб. Пътят им до Града на Раците бе най-пряк по река Снежноструйка, която извираше като бистър поток от Планините на Забравата, минаваше покрай Града на Пророците и се вливаше в Морето.
Алекс вече бе привършил с яденето си и ровеше с дървената лъжица по дъното на купата, от която се хранеха, когато го обля чувство за хлад.
- Нещо не е наред – вдигна той поглед. лаус също се оглеждаше.
- Онзи, който ни следеше – каза той – е наблизо. Усещам го.
Алекс бръкна в торбата с багажа си и постави шлема върху русата си коса, полека изправяйки се.
- акво става – попита кръчмаря, мършав оплешивяващ човечец, чиито очи станаха широки като чинийки.
- Ти си трай – отвърна Роло и се изправи грациозно като котка, а сабята цъфна в ръката му.
В този миг чувството за студ заля всички и кръчмаря изпищя.
Вратата на хана се отвори и в нея влезе Злото. То имаше вида на огромен, обкован в черна стомана рицар, наметнат с тежък мрачен плащ, с рогат шлем, разкриващ вълма от най-черен мрак, увенчани с две зли червени очи. Зад него със зловещо тракане пристъпиха четири скелета с вехти ризници, с изтеглени саби, потъмнели от времето, но все така остри и смъртоносни.
Никой от групата не го бе виждал никога, но го познаха веднага. Рицарят на Смъртта. Черния Лорд Дакавар.
- Съпротивата ви е безмислена – проговори мрачния войн с глас, който сякаш долиташе изпод надгробен камък – предайте се и ще ви даря с бърза и безболезнена смърт без последствия за душата ви.
Вместо отговор лаус надигна оръжието си и натисна едно копче. Навсякъде се разлетяха шрапнели, които буквално разпарчетосаха два от скелетите, пръскайки ги като рохки яйца.
Алекс изтегли меча си, а сърцето му туптеше като ковашки мях в гърдите му.
Лорд Дакавар на свой ред изтегли своя меч и кръвта на младежа се смрази. Защото в черното острие на Рицаря на Смъртта той видя оръжие, равно на Меча на Дракона, мрачен инструмент на злото и унищожението, изографисан с руни за смърт, студ и безкрайни омраза и страдание.
- Убийте останалите, момчето е мое – заповяда лорд Дакавар на скелетите си и атакува нещастния Алекс, който едвам отби първия удар на противника си. Двете остриета се срещнаха във взрив от искри, които изпръскаха пода.
В това време двата скелета пристъпиха с вдигнати саби към Роло и Лиянна. Елфата изстреля стрела към първия, после втора, трета, четвърта и пета. Натежал като таралеж от тях не-мъртвия се стовари напред и черепа му отлетя настрани. Все пак костеливите му ръце се прогледнаха за последен удар, когато лаус го разпарчетоса с нов изстрел на оръдието си.
Другия кокален враг кръстоса сабя с Роло. Морякът направи няколко кълба и подскока, опитвайки се да заблуди противния си враг. Мървия обаче не можеше да бъде объркан, той неизменно посрещаше ударите на Роло, каквото и да опитваше гъвкавия младеж. лаус обаче отново бе на линия и, издебвайки гадното същество отзад го разката с пореден изстрел на мешестата си машинария.
Така най-сетне тримата можеха да помогнат на Алекс. Макар да си играеше с него, Лорд Дакавар бе принудил неопитния си съперник да изпадне в състояние на глуха защита и вече на няколко пъти черния меч бе ударил доспехите на младежа, оставяйки го скован и вледенен.
- Учил си се добре, откак си дошъл в Ралмия, момче – коментираше Рицаря на Смъртта, небрежно отбивайки с една ръка едно по-смела атака на Алекс – но нищо не би могло да те подготви за мен.
ато видя разпадането и на последния си скуайър, лорд Дакавар грабна с две ръце прокълнатия си меч и мощно атакува Алекс. Младежът бе на практика беззащитен срещу такъв враг и скоро Меча на Дракона изхвръкна от ръцете му, а той самия залитна назад и се просна по гръб, ужасен и победен, безпомощен срещу изчадието на смъртта, което връхлиташе върху него.
- Сега удари твоя час – лорд Дакавар надигна меча си – почивай в мир – острието се спусна надолу... за да бъде пресечено от сабята на отчаяно метналия се напред Роло.
- Храбро – лорд Дакавар погледна с пурпурните си очи моряка –но глупаво.
Мечът на Дракона като магическо оръжие даваше защита на Алекс от злите руни на острието на Черния Лорд. Морякът обаче имаше една проста сабя и усети как по тялото му се разлива студ и го обзема чувство на безбрежно отчаяние. Той се свлече на земята стенейки от болка, пронизваща душата и тялото му.
Този кратък миг обаче бе важен за Алекс, който се претърколи настрани и, грабвайки Меча на Дракона се изправи, макар и залитайки.
- Усилията ти са трогателни, но безплодни – сухо коментира лорд Дакавар, обръщайки се към него – твоят млад живот тупти със сила, която бледнее пред мощта на смъртта... и я привлича както светлината нощна пеперуда.
- Привлечи това, гадино! – чу се гласът на Лиянна, която няколко пъти стреля в гърба на Рицарят на Смъртта. Лорд Дакавар залитна леко, но той не бе като скелетите си и само се отърси от елфическите стрели, които паднаха от него като борови иглички.
- Приятелите ти не могат да те спасят – заяви Черния Лорд и се втурна в нова смазваща атака, засипвайки Алекс с градушка от удари. Меча на Дракона спря злокобното острие на Дакавар не повече и от Бронята на Сребърната Луна и скоро момчето буквално се разплака от болката под ударите на противника си. Дори и в първата си битка с Роло Алекс бе изглеждал като опитен фехтовач в сравнение със сблъсъкът си с този враг.
Лиянна крещеше гневно и изстрелваше стрела подир стрела по Дакавар, но Черния Лорд не обръщаше никакво внимание нито на ударите, нито на няколкото посетителя на кръчмата, които с писъци излязоха от нея, последвани от подбелилия очи кръчмар.
лаус обаче не стоеше безучастен в това време. Той приближи падналия Роло и му прошепна.
- Можеш ли да ходиш? – морякът кимна и джуджето изръмжа одобрително – стани и ми донеси огнена главня.
Роло с пъшкане се изправи и бързо доближи тезгяха на кръчмата, зад който намери малко огниво и парче дърво.
- Хайде, хайде –нервно си повтаряше той, докато запалваше цепеницата.
В това време лаус изпръска целия под и стените с мас, хвърцаща от струите на инструмента му.
- акво по дяволите правиш! – изкрещя Лиянна – той го убива!
Лицето и бе мокро от сълзи, а точно в този миг Алекс не издържа и за втори път изпусна меча, дишайки на прескулки и хлипове от болка и отчаяние.
- Вече няма кой да те спаси – каза Лорд Дакавар и ужасяващия черен меч се издигна наново, този път нямаше нищо, което да го спре.
В този миг троен залп шрапнели избута Рицарят на Смъртта назад. Той се обърна към джуджето, а червените му очи блеснаха свирепо.
- акво... понечи да каже той, когато лаус го изпръска с мощна струя мазна течност.
Лиянна разбра какво са замислили с Роло и очите и се разшириха. Тя скочи до падналия Алекс, помогна му да вземе меча си и подпирайки ръката му на рамото си започна да го влачи навън.
- Още не – каза лаус на държащия горяща главня до него моряк и стреля с оръдието си по Черния Лорд нов залп шрапнели. Дакавар залитна назад, сетне надигна меча си.
Джуджето отстъпи към приближаващите изхода Лиянна и Алекс, следвано от Роло.
- Още не – повтори лаус и стреля още веднъж.
- Това няма да ме спре, джудже – каза разтърсения Дакавар.
- Но ще те сгрее – каза лаус след като елфата бе извлякла любимия си извън хана.
- Сега – промълви джуджето. Роло хвърли факлата по земята и двамата с джуджето отскочиха назад миг преди цялата странноприемница да пламне.
Лорд Дакавар бе обхванат от пламъците и грейна като сламен, но въпреки това продължи да пристъпва към тях с вдигнат меч.
- Хайде, падни проклет мръсник такъв – изруга лаус и изстреля още няколко изстрела с оръдието си по Черния Лорд, който обаче ги отчете само с олюляване. Накрая обаче тавана на пламтящата страннопримница не издържа и се стовари върху Рицаря на Смъртта, погребвайки го под тежестта си.
Джуджето плю и се обърна първо към Роло, който дишаше тежко.
- Добре ли си – попита лаус моряка.
- И по-добре съм се чувствал – изстена Роло в отговор, разтривайки рамото си. Все още се чувстваше вцепенен от сблъсъка си с лорд Дакавар – ти обаче виж Алекс.
Момчето трепереше в прегръдките на Лиянна, пребледняло и изплашено. лаус си даде сметка колко малък е Алекс всъщност. Лицето му бе като тебешир, а очите му горяха с болка, срам и безпомощност. Елфата успокоително го люлееше в ръцете си като дете, събудено от кошмар.
лаус клекна до него:
- Не знам каква част от теб е будна и каква парализирана от шока, синко – джуджето постави ръка на рамото на Алекс – но искам да ти кажа едно. От всички ни ти имаш най-малко основание да се чувстваш победен или засрамен. Ти беше онзи, който се изправи срещу Черния Лорд и го задържа докато успея да измисля нещо.
Сините очи на Алекс се успокоиха леко, но оставаха изцъклени и пълни със страх:
- Ние няма да те оставим, Алекс – продължи джуджето – с теб сме до Перлата и отвъд, ако ще срещу нас да са Прокълнатия, лорд Дакавар и Обитателя едновременно.
лаус се умълча за миг, сетне продължи:
- Но имам нужда от още малко твоя сила днес. Стани и ходи, защото трябва да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро.
Джуджето със страх погледна горящите останки на хана.
- Мислиш, че лорд Дакавар е оцелял след всичко това? – гласът на Роло бе пълен с ужас.
- Сигурен съм – късо отвърна джуджето – помогни на Лиянна с Алекс и да се омитаме. Веднага! – кресна лаус.
Морякът кимна и наметна другата ръка на Алекс на рамото си. Момчето го изгледа с мътен поглед, в който се четеше благодарност и с помощта на любимата и приятелят си започна да стъпва напред.
* * *



Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 14 Oct 2006, 02:30
Нападението, отдавна чаках да видя лорд Дакават в действие. Не очаквах да е толкова издръжлив и мощен. В смисъл очаквах хилядолетната му мощ, но сега, когато я виждам в действие ме учуди. Нямам търпение да видя продължението wink.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 08:40
аз - да го напиша.

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 10:15
Ходеха бавно и мъчително. Алекс трепереше – от болка, студ или страх не знаеха – и бе почти неадкватен. Единствено помощта на Роло и Лиянна го крепеше изправен. лаус вървеше зад тях, час по час хвърляйки разтревожен поглед назад, очаквайки черния силует на лорд Дакавар да изплува като проклятие иззад гърба им. За щастие това не се случи и четиримата стигнаха пристанището на Града на Пророците заедно с лъчите на изгрева.
- Пази Алекс за няколко минути – каза Роло на Лиянна и, внимателно отмествайки ръката на ранения си приятел, се затича към най-близкия кораб, който сякаш се стягаше и за отплаване по течението на реката.
- Хей! – извика Роло – ще се намери ли място за четирима пътници?
- Закъде сте? – отговори една млада жена, застанала на кърмата.
- Градът на Раците! – отговори Роло – можем да платим, а аз мога и да помагам.
Жената махна с ръка:
- ачвайте се тогава.
Морякът се ухили и махна с ръка на приятелите си. лаус и Лиянна домъкнаха Алекс до кораба и със задружни усилия го качиха.
- Не ми казахте, че един от вас е ранен – чуха гласа на младата жена. Беше висока, стройна и с кестенява коса. Лицето и бе красиво, но гордо, а на кръста и се полюшваше рапира.
- Да не би да ви гони някой? – попита тя – не искам неприятности.
- Ще платим добре – обеща Лиянна – само не ни изхвърляйте, моля. Приятелят ми е много зле.
- Това го виждам – отговори жената.
- ъде всъщност е капитана на кораба? – запита Роло – може ли да говоря с него.
- Говориш – отговори младата жена – с нея. Аз съм капитан иара.
Роло зяпна за момент.
- Не отговорихте на въпроса ми – продължи иара – преследва ли ви някой. Моя кораб е търговци, не искам неприятности.
В този момент от кея се разнесоха писъци. Роло се обърна по посока на звука и изруга, пребледнявайки като смъртник.
Лорд Дакавар приближаваше към тях, а по черните му доспехи нямаше и следа от пламъците или срутилата се сграда. Очите му блестяха злобно, а прокълнатия меч в ръката му излъчваше болка и студ.
По-лошо, четирите му скелета също се бяха въстановили и отново крачеха напред с вдигнати саби.
- Нека отплаваме бързо! – извика Лиянна.
- Лорд Дакавар ви преследва лично? – очите на иара бяха широко отворени – в какво за Бога сте се забъркали?
Сетне се обърна и извика нещо. Моряците и започнаха да вдигат котвата и да опъват платната. Бавно, ставаше твърде бавно.
Елфата вдигна лъка си и стреля по Рицаря на Смъртта. Черния му меч се завъртя във въздуха и съсече стрелата в полет.
- Не можете да избягате, принцесо елф – гробовния му глас оттекна в утринния въздух и изплашените викове на околните млъкнаха – вашата съдба е предопределена. Моят господар ще пирува с душите ви така, както мечът ми – с телата ви.
иара изруга, извади рапирата си и посече въжето на бавно издигащата се котва. ораба се разклати и се люшна по течението.
- ажете на гребците да напънат с всички сили! – извика младата жена.
Лорд Дакавар леко наклони глава към отдалечаващия се кораб. Червените му очи фиксираха иара.
- Не биваше да се замесвате в това, милейди – каза Черния Лорд – сега ще споделите съдбата на бегълците, които приютихте.
След това лорд Дакавар се завъртя на пети и се отдалечи от кея, следван от не-мъртвите си скуайъри и писъците на околните.

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 14 Oct 2006, 12:12
Дай, дай, дай лорд Дакавар, все така. wink.gif . Този човек ме удивява и със спокойствието си и с гнева си. Владее и двете крайности. акво ли не го правиха, той пак успя да се измъкне wink.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 12:24
Лорд Дакавар е изключително силен персонаж. Той е открития злодей в историята, главния, така да се каже, докато Прокълнатия е един вид по-дебнещ.

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 14:02
По реката
Света беше студен, мрачен и враждебен. Сенките бяха навсякъде, съскащи и хриптящи, плашещи и в същото време приканващи към своя измамен покой. Той още си спомняше дуела с Черния Лорд, всеки смазващ удар, който тялото му понасяше дори през елфическата броня, удар, оставящ го жалък и смразен, неспособен да защити себе си, приятелите си, мисията си и света, който го бе приел.
За щастие другарите му бяха отблъснали чудовището, бяха му помогнали и, говорейки му разни неща го отведоха далеч от Черния Лорд, там където той нямаше да може да го стигне и да изтръгне душата от крехкото му тяло.
Спомняше си ходенето към Града на Пророците като някакъв безформен кошмар, в който почти бе влачен напред, а зад него Черния Лорд се надигаше, жаден за мъст, неумолим, непобедим.
ачиха го не нещо – кораб? – и отплаваха тъкмо навреме, малко преди палача на Прокълнатия да го застигне и черното му острие отново да се издигне за нов, този път последен удар.
Сложиха го на някакво топло легло, свалиха доспехите от него и го завиха с тежко одеяло в малка каюта. Приятелите му стояха над него и му говореха нещо, но той не ги чу.
Накрая остана само Лиянна. Тя бе винаги до него, още от самото начало. Неговата принцеса, неговата любов. Тя го прегърна и залюля, като дете, което е сънувало лош сън и му запя стара елфическа песен за смелост, за кураж, за обич и за надежда. Постепенно той спря да трепери, успокои се, унесе се и заспа дълбок, сладък сън, далеч от Черния Лорд и неговите кошмарни сенки.
* * *
Събуди се на следващия ден, объркан и непомнещ нищо. Последния му спомен бе как вдига Меча на Дракона пред лорд Дакавар и после как Рицарят на Смъртта връхлита, обсипвайки го с градушка от удари.
Потръпна от спомена и се изправи. Намираше се в дървена стая, която леко се поклащаше. За момент Алекс помисли, че има нещо с главата му, после осъзна, че е в каюта.
Изправи се от леглото си и изпъшка. Цялото тяло го болеше и бе в синини. Синини, които, ако не беше Бронята на Сребърната Луна сега щяха да са кървави рани. Самата броня стоеше до леглото му, леко поочукана, но все така здрава, както в мига, в който Санарос му я даде.
Младежът понечи да стане на крака и се олюля. Подпря се с ръка за стената и постоя така няколко мига, докато вълната слабост попремине. Сетне бавно и неуверено стигна до вратата на каютата си и я отвори. Намери се на дълъг дървен коридор, ходенето по който изцеди силите му. огато стигна малки стълби, водещи нагоре към палубата той изстена и седна на тях, да си поеме въздух и да събере още малко сили.
Усети, че отново се унася на сън, тръсна глава и отново стана, макар това да му коства известни усилия. Сетне се изкачи по стълбите и излезе на палубата. Силната слънчева светлина го заслепи и той присви очи.
Видя как Роло и някаква непозната жена си говорят, облегнати на кърмата. лаус беше седнал под едно корабно платно и пълнеше оръдието си с някакви частици. А Лиянна...
- Алекс! – чу гласът и усети ръцете и да го подпират – защо си станал?
Младежът се отпусна до нея и я целуна леко. Дочу стъпки и видя Роло и лаус да го приближават.
- Добре ли си, братле? – попита моряка. Алекс видя искрената грижа в очите му и се трогна.
- Гладен съм – успя да каже накрая.
Непознатата жена, която стоеше зад Роло звучно се засмя.
- Това е добър знак – сетне се обърна към един дребен моряк и излая – донеси супа!
Сложиха Алекс да седне на едно столче и му донесоха топла чорба за ядене, която той погълна с удоволствие. Почувства се по-добре, сгрят, сетне нещо му хрумна.
- Покривката още ли е с нас?
- Да – озадачено кимна Роло – но има и още супа.
- Донеси ми я – помоли момчето. Приятелят му скочи, отиде до каютата си и след миг се върна с вълшебния предмет, разтваряйки го.
Алекс се усмихна щастливо. На покривката се появи голям млечен аеризиран шоколад.
- акво е това? – попита Роло, гледайки учуден кафявите блокчета. Алекс не отговори, а грабна шоколада и го захрупа с апетит.
- Хмм – въздъхна накрая щом изяде половината шоколад – сега наистина съм по-добре.
Сетне видя обърканите физиономии на приятелите си и се засмя:
- Опитайте де – той им подаде остатъка от шоколада. Лиянна го раздели на няколко редчета и като ги разпредели между себе си, лаус и Роло отхапа от своето. Лицето и се озари от щастлива усмивка. Роло отхапа предпазливо своя, сетне лицето му придоби доволно изражение и той подаде едно блокче на жената зад себе си:
- иара, искаш ли малко? – капитанката подозрително захапа блокчето, сетне се ухили.
- Заради това си струваше да ви кача – каза накрая.
лаус също гледаше своя шоколад като пепелянка, но като видя реакциите на другите бързо го лапна и джуджешката му физиономия се разтвори във весела гримаса.
Алекс се засмя отново, като видя реакциите на другарите си, а сетне русата му глава клюмна напред и той отново заспа.
* * *
Събуди се на заранта, отново настанен в леглото си. Чувстваше се много по-отпочинал и бе в добро настроение. Битката с Дакавар вече бе повече като мътен, неприятен спомен и той веднага я изхвърли от ума си. За миг се сети за Перлата и ужасно се притесни, но в последствие си даде сметка, че вероятно е качен на кораб именно към Града на Раците и отново се успокои.
- Уф! – каза си, докато ставаше и се прозя. Беше жаден и, отново гладен. Стана и отново излезе на палубата, която бе сравнително пуста. Очите му зашариха насам-натам и попаднаха на Роло, който отново бе с непознатата жена от кораба. Двамата си говореха нещо под едно от платната. Морякът се бе нахилил, а новата му приятелка се смееше с пълно гърло.
Алекс си даде сметка, че няма какво да гледа нататък и се сети за своята Лиянна, докато отиваше на другия край на кораба, гледащ назад. Навсякъде около него имаше красиви равнини, огрявани от лъчите на изгрева.
Ралмия бе красива, даде си сметка той и се усмихна. В този прекрасен миг, в който бе сам със себе си и със света, в който се бе озовал разбра истината. За любовта на Лиянна, за приятелството на Роло и лаус, дори за страховитата битка с лорд Дакавар. За пророчеството на Оракула.
Наистана той нямаше да се върне повече в Хадънсвил. Там нямаше нищо за него. На чичо му Бърнард не му пукаше изобщо за Алекс. В училище го считаха за чужд и непотребен. Там нямаше приятели или интереси.
Тук бе обичан. Тук бе нужен.
И с това осъзнаване Алекс си обеща, че няма да остави Прокълнатия да разруши Ралмия. аквото и да му костваше, той щеше да го спре.
- Хей, красавице, можеш ли да си служиш с това нещо – чу гласът на Роло и се извърна. Морякът сочеше рапирата на приятелката си. Тя се усмихна като котка.
- Горе-долу – свенливо призна – може би ще ми покажеш някой трик?
Роло се нахили самоуверено и извади сабята си.
- Ще съм галантен, за да не те ударя – предупреди той и двамата кръстосаха остриета. Алекс се облегна назад из кърмата и с любопитство се опита да проследи бързите остриета. Изглеждаха му елегантни и изящни, за разлика от отвратителния меч на лорд Дакавар например, който имаше излъчването на гробищна пръст, хвърлена на вятъра.
Скоро стана ясно, че приятелката на Роло е далеч по-добра от скромното мнение, което бе изказала за себе си. След едно особено продължително развъртане на сабите тя успя да проникне покрай защитата на моряка и леко да го докосне с тъпия край на острието по ребрата.
Роло изпъшка изненадан и отстъпи крачка назад.
-Я, ти си била много добра, бре, иара – сетне се усмихна заканително и отново нападна. Остриетата на двамата отново се кръстосаха, бързи като мълнии, спускащи се едно към друго като ястреби в любовен танц. За момент Алекс реши, че приятелят му е спечелил предимство, но с невероятен рефлекс на китката си иара отклони острието на сабята му настрани и върха на рапирата и го докосна леко по гърдите.
Роло отново изпъшка и тръсна глава объркан.
- Нещо не съм във форма – каза той и пак опита нападение, този път спукайки се с кълбо напред и разчитайки на акробатиката си. иара обаче, без да се стресне, отстъпи настрани и, леко натискайки моряка с крак докато се превърта го обърна по гръб и свали острието на рапирата си до гърдите му.
Роло зяпна.
- От много отдавна не съм бил побеждаван така – отговори той, все още изненадан от лекотата, с която жената го бе надиграла.
- Да, да – чу се ехидния глас на лаус, който бе излязъл на палубата и наблюдаваше отстрани – с лорд Дакавар се срещна преди има няма три дена.
- Уф, тоя не се брои – изсумтя Роло, докато иара му помагаше да се изправи.
- И ако обичате не го коментирайте пред мен – Алекс направи гримаса.
Роло се огледа и направи печална физиономия:
- Всички ли станаха свидетели на позора ми?
- Лиянна още спи – през смях отговори джуджето.
- акто и моряците – допълни иара – а и това не бе кой знае какъв позор. Ти си по-добрия от двама ни.
- Така ли? – вдигна вежди Роло – не забелязах.
- Там ти е проблема – отговори иара – не забелязваш нещата. ато моряк съм изненадана, че не си отчел клатенето на един кораб при фехтовка. Биеш се като на твърда земя и там би ме надвил – жената сви устни – освен ако не ме заглеждаш през цялото време на схватката.
Роло се изчерви и промърмори нещо изпод носа си.
- Последно да те питам – ти си се бил с лорд Дакавар? Затова ли ви преследва? – изражението на лицето на иара изразяваше изумление.
Роло поклати глава.
- Основно Алекс се би с него – момчето потръпна от спомена.
- Дълга история е – каза Роло.
- Сигурно, но още е рано. Закъде бързаме – сви рамене иара – а и аз все пак ви качих на кораба.
лаус се намеси.
- Мисля, че Алекс трябва да реши какво да кажем и какво не. Той води експедицията.
- Сигурно, щом се е бил с Дакавар – сви рамене иара – при това положение съм изненадана от добрата форма, като го донесохте.
Алекс неволно се разсмя, спомняйки си ужасното си състояние.
- Не е смешно – каза иара – когато тренирах бой със саби, от съвсем малка ми натрапваха, че Черния Лорд е най-добрия фехтовач в цялата история на Ралмия, дори да не броим хилядите бонуси, които е получил от Прокълнатия в замяна на вековната си вярна служба.
- Това не са бонуси – каза лаус – нямаш идея колко страда той всъщност.
- Страда? – Алекс килна невярващо глава – на мен ми изглежда, че другите страдат покрай него.
Джуджето въздъхна.
- Това е древна история, синко. Някога Дакавар е бил най-смелия рицар в цяла Ралмия. Нейната най-светла надежда. Било му е предсказано, че един ден именно той ще сложи край на злината на Прокълнатия. Това било грешка. Дакавар порастнал смел, но арогантен рицар. Нямало кой да се изправи на пътя му, еднакво лесно той съкрушавал и други войни, и чудовища – орки, тролове.
лаус млъкна за момент.
- Прокълнатия се уплашил от силата му. Видял как орисията може и да се сбъдне. Тогава той се пренеменил като благочестив абат и отишъл при рицаря с измамни, но сладки слова.
“Дракона Ауганфил от векове тормози Планините на Забравата, о, смели рицарю. Ти си едничкия, който може да ни спаси от него”.
Очите на лаус пламнаха.
- Лицемерни, гнусни слова на мерзка твар! – думите му изплющаха във въздуха – именно Прокълнатия насъска Ауганфил срещу нашия род, за да ни вземе пещерите! Именно той го обрече на ужасната участ от блестящ красив звяр с черни люспи, наш приятел и закрилник, да стане на костено изчадие, сеещо смърт и разруха! ПФУ!
Джуджето изглеждаше разгорещено.
- Но накрая Прокълнатия предал Ауганфил. окалите на чудовището вече били стари и слаби и когато лорд Дакавар го нападнал, успял да победи, въпреки, че в Града на Пророците Оракула му предсказал загуба. В известен смисъл бил прав, защото лорд Дакавар загубил себе си. Убивайки призрачния дракон той привлякъл неговото проклятие на гърба си. От могъщия войн, надежда на Ралмия Дакавар се превърнал в най-големия, най-кошмарния ни ужас... а съдбата му да сложи край на злините на Прокълнатия била скършена и изменена навеки.
- Всичко това е много интересно – промълви иара – но какво общо има с вашето пътуване.
- Има общо, че Прокълнатия отново протяга ръка към Ралмия – дочу се гласът на Лиянна. Алекс веднага я потърси с поглед. Елфата бе излязла от каютата си и, загърната в зелената наметка на баща си изглеждаше някак красива и тъжна.
- Перлата на Феникса е в Града на Раците – каза накрая момчето. Чувстваше, че може да се довери на непознатата иара – ако лорд Дакавар я вземе и я донесе на своя мрачен владетел...
Алекс не можа да довърши. Но иара го разбра, защото лицето и пребледня като на смъртник.



Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 14 Oct 2006, 21:23
Прочетох последната глава, когато дружината се носеше по реката. Направи ми впечатление хубавата атмосфера, но и предвещаващия завършек и споменаването на Прокълнатия. Това е също като онзи момент, когато Фродо и Сам вървяха в края на Двете ули и когато тази част свършваше се чу злобна музика и се показа окото на Саурон и така свърши wink.gif . Очаквам с нетърпение продължението.

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 21:30
Сид, утре ще попиша на свежа глава. Сега съм доста изморен и няма да стане добре. Но утре сутринта преди купона ще се постарая за вас и всички, които подкрепяхте моята история.

Публикувано от: Komandir Samuel Vaims 14 Oct 2006, 21:31
Sparhawk 6te ni go servira kato maistor gotva4-gore6to i ekzoti4no laugh.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Oct 2006, 21:50
10x tongue.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 15 Oct 2006, 00:07
Е, разбира се човек трябва да си почива, и аз мисля, че това ще бъде специалитетът, който всички чакаме с нетърпение wink.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 15 Oct 2006, 00:11
Благодаря tongue.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 15 Oct 2006, 08:56
Градът на Раците
Пътят им продължи още няколко дни по реката. Времето се точеше някак безметежно, все едно не бяха в смъртоносна надпревара с Черния Лорд и неговия зъл господар. Алекс се въстанови изцяло след сблъсъка си с Рицаря на Смъртта и прекарваше повечето си време приказвайки (или целувайки се с) Лиянна. Изправяйки се заедно срещу Дакавар двамата бяха станали дори още по-близки, а любовта помежду им – още по-силна. Но те не бяха единствените, имащи по-романтични преживявания. Роло и иара също се сближиха доста и прекарваха по-голямата част от деня, заедно, разказвайки си смешки един на друг, разхождайки се по палубата или пък, рано сутрин, дуелирайки се. В следващите битки помежду им Роло се представи много по-достойно и потвърди думите на иара, че все пак е по-добрия от двамата, макар не всякога това да включваше победа. През един от дните Алекс също се включи, слагайки Бронята на Сребърната Луна и вдигайки Меча на Дракона за пръв път след страховитата си среща с лорд Дакавар.
Тримата направиха зрелищна тренировка пред всички, които бурно аплодираха сдържаната прецизност на иара, спиращата дъха акробатика на Роло и мощните удари на Алекс, който блестеше в сребърните си доспехи. В крайна сметка нямаше ясен победител, тъй като всеки един от тримата имаше моменти, в които може да надвие един от съперниците си, но двама в никой случай.
Накрая наближиха Града на Раците. Щом това стана лицето на иара потъмня и причината бе ясна за всички. Над града се издигаше гъст дим, който като огромна сянка се разтилаше в небето.
Алекс потръпна и за момент страх скова сърцето му.
- Лорд Дакавар? – зададе на глас той въпроса, който измъчваше всички. Лиянна успокоително постави ръка на рамото му.
- Изключено – отговори иара – няма как да ни е изпреварил.
Роло поклати глава. Макар да не го показваше външно, той също бе силно разтърсен от срещата си с Рицаря на Смъртта, която бе разклатила иначе непоклатимата му самоувереност. Възможността отново да се изправи срещу Черния Лорд го плашеше, макар и може би не чак толкова, колкото Алекс.
лаус стоеше надвесен над кърмата, а лицето му бе мрачно и намръщено.
- Не е лорд Дакавар – процеди той през зъби – той може много неща, но магическото телепортиране не е от тях.
- Може да са орки – каза тихо иара.
- Тук? Не са и орки – джуджето изглеждаше силно разстроено.
- акво тогава? – попита Роло – подозираш нещо, кажи.
лаус ги погледна мрачно.
- Обитателя – каза накрая.
В съзнанието на Алекс изплува ужасния спомен от бестиария, изобразяващ неимоверно грозно същество с няколко очи, втренчили поглед навсякъде.
Момчето си спомни думите на Санарос за него: “Обитателя е древно същество, зло и покварено. То не служи дори на Прокълнатия. Някога е било джудже, но от алчност и жажда за власт се променило в звяр, отмъкнало богатствата на близките си и незнайно как ги отнесло на Пъкления остров, където живее и до ден днешен. Дано пътищата ви не се кръстосат никога.”
Някога е било джудже... Алекс изтръпна, когато си спомни и предсказанието на Оракула: “- И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.”
Никой не каза нищо за мрачното предположение на джуджето, но щом стигнаха в града истината изплува.
- Дойде от морето – рече им един старец на кея, жадно отпиващ от бутилка грог – никога не бях виждал по-грозна твар. Всичко заради тая проклета перла, казвам ви. Трябваше да я махнем от града. Ама на – уловил я в мрежите си сина на кмета, та хайде, талисман била. акъв талисман само...
Старецът спря за миг мрачните си размисли.
- Та, за Обитателя ми беше думата – каза накрая – не бях виждал толкоз грозно същество, нито пък толкоз проклето. Чутурата му една остра, с клюн като на лешояд накрая, пък очи бол – като на някой паяк. Париците си гледал с тях, казваше баба ми. Но да оставим паметта и намира. Та тоз проклет добитък се отправи баш дето държим Перлата – в центъра на града, в къщата на кмета. Почерни всеки, дето се озова на пътя му – или с пустите си нокти, пусти да опустеят дано!- или с езика си, дето плюваше огън навсякъде. Накрая като грабна Перлата се повърна назад и, стискайки я в едната си лапа, нагази пак в морето и отплува към гадния си остров.
лаус въздъхна тежко от историята. Алекс беше като попарен. Огромна тежест падна на плещите му.
- Изпревариха ме – каза той, отчаян – сега Перлата е загубена.
- Не – възрази джуджето – просто е в лапите на Обитателя.
- И как ще си я вземем оттам? – тръсна русата си глава момчето – нито можем да стигнем до проклетия му остров, нито знаем как да го победим...
- За стигане до острова – обади се тихо иара – всички знаят къде е и мога да ви докарам до там – лицето и помрачня – но моряците ми ще искат много пари за това.
- Толкова стигат ли – Лиянна изсипа всичките златици,дадени от баща и в ръцете на капитанката. Алекс добави своите.
- Не знам – честно си призна иара – трябва да питам хората си.
Повечето от тях бяха смразени от мисълта да пътуват до Пъкления Остров, но у повечето алчността надделя и малцина бяха тези, които се отказаха.
- Добре – доволно кимна иара – а сега трябва да купим някои неща за кораба. Плаването по море, особено по това време на годината е много различно от това по река.
Така те изгубиха още един ден в пазаруване на по-здрави въжета и платна, по яки гребла, допълнителни провизии. Отвсякъде слушаха една и съща мрачна история за нападението на Обитателя, а по някои от къщите се виждаха и следи от огромните му нокти или огнения му език – мощни резки по стените на сградите или петна изгоряло. Не всички обаче бяха мрачни – предприемчиви търговци бяха направили дървени фигурки на Обитателя на цена златица за едната. Алекс се излъга и си купи. Фигурката беше нескопосно издялано дървено парче, мацнато със зелена боя, с некадърно нарисувани очички по главата му и остро клюнче от мида.
Едно обаче беше ясно – създанието бе наистина грозно.
огато се върнаха в кораба хапнаха мълчаливо и се разотидоха по каютите си – утре щяха да стават рано. Алекс си открадна бърза целувка от Лиянна и се прибра в стаята си. Сетне с натежало сърце бръкна в торбата с багажа си и, при все, че не искаше да безспокои стария Санарос потърка лампата за връзка с него.
Видението на архимага изплува в блъвнат облак дим. Старецът изглеждаше още по-изнемощял и се бе увил във вълнена роба, с качулка, спусната над изпитото му лице.
- Алекс – усмихна се слабо той – толкова се радвам, че ми се обаждаш. Вече сме останали само аз и Грец в замъка. Пък той, миличкия, не е най-интересния събеседник... но кажи за тебе. Намери ли Перлата?
- Аз...съжалявам архимаг, но нося лоши вести – Алекс се запъна.
- акви – попита Санарос, сетне намигна на момчето – хайде, кажи ми смело. Не съм толкова слаб, колкото сигурно изглеждам.
- Аз... – заекна Алекс – Перлата... е открадната.
- Тъй ли?- Санарос се изправи рязко – от кой? Лорд Дакавар?
Момчето зяпна:
- Вие знаете за него?
- Да, да, разбира се – Санарос изглеждаше напрегнат – злия палач на Прокълнатия, надявах се той нивга да не се надигне от гроба повече, но, уви, предусещах, че отново ще тръгна на рат. Но кажи ми, той ли е взел Перлата?
- Не – поклати глава Алекс – въпреки, че се опита да ме убие. Обитателя я е взел.
- акво! – кресна Санарос и момчето потръпна от внезапния гняв, избликал на талази от стареца – това отвратително чудовище отново... както и да е – архимагът се овладя – мисията ти става все по-трудна, момчето ми – смекчи се и гласът му – Обитателя е могъщо чудовище. Ти обаче си едничката надежда н Ралмия. Старите благородници вече измряха от страшната болест, поразила краля, а може би и моя час скоро ще удари.
- Не се притеснявайте – каза младежът по-смело, отколкото се чувстваше – няма да ви проваля. Аз... ще взема Перлата и ще ви я донеса. Обещавам – Алекс стисна зъби.
- О, Алекс – грейна лицето на Санарос – ти си най-смелия младеж, който някога съм виждал. Толкова се радвам, че помагаш на Ралмия. И знаеш ли, аз, ти вярвам. Сигурен съм, че ще успееш да ми донесеш Перлата, да донесеш мир на моето селение.
Сетне старецът отново стана мрачен.
- Имаме само още едно свързване помежду ни, Алекс. Обади ми се, когато вземеш Перлата.
И образа на стареца се разсея в облак дим.



Публикувано от: Darth Sparhawk 15 Oct 2006, 09:52
Пъкленият Остров
Преминаването от устие на река в море не е от най-приятните неща за един моряк и поради това всеки на борда на малкото корабче на капитан иара бе изключително доволен, когато най-после навлязоха в морската шир, след като противоречивите течения на устието на река Снежноструйка ги бяха ту бутали напред, ту назад.
- офти работа беше тая – каза Роло на иара, когато всичко привърши.
- ато всеки път – сви рамене тя – не си ли влизал друг път в морето.
- Въобще не съм плавал по море – сви рамене морякът.
- Е, в такъв случай ако обичаш самото плаване те чакат незабравими мигове.
Алекс обаче също никога не се бе возил на кораб, още по-малко на платноход и единственото, което го чакаше бе морската болест. Почти целия следобед от първия си ден в морето младежът го прекара на перилата, мъчейки се да изхвърли зад борда всичко, което е ял за последните няколко дни. Лиянна се тревожеше много, а накрая взе, че и прилоша и на нея и единствено някакъв горчив илач от иара ги отърва от мъките.
Пътят им до Пъкления остров бе не повече от два дни. Той бе самотно място, благословено от природата с гъсти гори, макар да не бе особено голям. Или поне така казваха слуховете за него.
За съжаление на острова и всичко околно обаче, преди векове Обитателя се бе заселил там със задигнатото богатство на виден род джуджета и оттогава никой не припарваше до мястото.
- Въпреки това той досега не бе нападал градове, само отделни кораби – сподели иара – и това също рядко.
- Той е ловец на съкровища – мрачно каза лаус – дошъл е за Перлата. огато напада, търси ценни накити и предмети, които да добави към колекцията си.
- Откъде знаеш толкова за него – поинтересува се Алекс.
- Някога е бил джудже – отвърна лаус – наследник на славен род и самия той велик майстор ковач. Голямата му слабост били красивите предмети, които сам изработвал или пък купувал или наследявал. За нещастие тази страст го обсебила. Той започнал да се притеснява, че всеки би искал да открадне неговите богатства. Самия той, лаком за чуждото търсел своите собствени недостатъци при другите. Накрая лудостта му го погълнала и той започнал да се занимава с магии. Изковал чудна броня, която навличал всякога, дори когато спи. Тя била непробиваема и инструктирана със зелени скъпоценни камъни, които, разположени на шлема му следяли кой влиза и какво пипа в дома му и, ако имало нещо, светвали предупредително, за да може старото джудже да се справи с натрапника.
С времето обаче и това не стигнало на бъдещото чудовище, известно днес като Обитателя. Той хвърлил драконови люспи, смесени със странни билки в ковашката си пещ, нашепвайки още по-странни и мрачни заклинания. Накрая, както си бил с бронята, скочил в пещта. Наместо да изгори обаче доспехите му станали едно с него, превръщайки го в огромно и зло изчадие. Той откраднал всичките си съкровища, както и тези на рода си и избягал от джуджетата, някакси добирайки се до острова, днес наричан заради него Пъклен. И до ден днешен неговата страст и най-голяма слабост са красивите предмети, и до ден днешен шестте му очи – наследство от онези зелени скъпоценни камъни – алчно блещукат насам-натам, въртят се безспир и следят – дали пък някой няма да пипне имането му?
лаус спря за момент и си пое дълбоко дъх.
- огато Алекс ми каза за Перлата, първия, за който се сетих, че ще я поиска не беше Прокълнатия, а Обитателя. Разликата между двамата е съществена, макар копнежа им да е еднакво гнусен и покварен. Прокълнатия иска Перлата за да отключи силата в нея и да я използва срещу нас; Обитателя иска самото богатство, самата Перла, за да си я има, да си я гали, да и се радва и да и трепери.
- олко тъжно – каза Лиянна.
- Според мен е отблъскващо – обади се Роло. Алекс бе съгласен и с двамата, мнение, споделено от джуджето.
- Прави сте – каза то – от най-велекия наш ковач днес Обитателя е най-големия урод на Ралмия. Дори Прокълнатия го презира.
* * *
Лорд Дакавар се бе усамотил в един стар, полупорутен храм, където отдавна никой не ходеше. В отсъствието на неговата гробница, скрита дълбоко, дълбоко в недрата на Планината на Забравата и това щеше да свърши работа.
Един от скелетите-скуайъри дойде и, навеждайки почтително глава, остави купа бистра вода пред Рицарят на Смъртта. Дакавар отпрати слугата си с едно махване на ръката и изсипа листенца от гнусния черен имел в купата. Водата забълбука и закипя, започвайки да пръска тъмна пара, от която се оформи образа на Прокълнатия.
- Промяна в плановете ни, мой верни рицарю – прошепна режещия глас изпод качулката – Обитателя е откраднал нашата безценна Перла и сега момчето-спасител е по дирите и.
- акъв шанс има то срещу създание като Обитателя, господарю мой? – запита лорд Дакавар, скептицизма се усещаше дори в неговия гробовен глас.
- Момчето се оказа по-силно, отколкото го смятах в началото, мой верни рицарю – отговори Прокълнатия – то сполучи да намери верни приятели всред глуповати ралмийски народи, както и предвидих от самото начало и те могат да му помогнат и да ни отърват от онова досадно същество.
- акво ще стане, ако момчето успее да вземе Перлата, господарю мой – вдигна очи лорд Дакавар.
- Просто ще свърши нашата работа, мой верни рицарю – ехидно отвърна Прокълнатия – и най-после ще имаш възможност да се позабавляваш.
Сянката на Злия сякаш се уголеми.
- Извикай капитан Хорсах на своя страна – меко предложи Прокълнатия – подгответе засада на момчето-спасител. Щом то излезе от острова с нашата перла, изтребете екипажа му и него самия. Донеси ми Перлата и най-сетне ще усетиш върховното удоволствие на победата, мой верни рицарю.
С тези думи Прокълнатия изчезна.
* * *


Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 15 Oct 2006, 10:24
Обитателяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя biggrin.gif . Знаех си, че ще се появи в новите глави за да се изправи срещу дружинката. Не предполагах обаче, че се е докопал до перлата. Сега чудовище или не той има твърде важно значение, докато перлата е у него. Да се надяваме, че сблъсъкът ще мине...безболезнено, въпреки че се съмнявам. Благодаря ти че задоволи отдавнашното ни любопитство около Обитателя Спар, скоро ще видим и намесата му надявам се. Сега ми е интересен образът на капитан Хорсах и бъдещите действия на Дакавар.

Публикувано от: Darth Sparhawk 15 Oct 2006, 10:30
Очаквай скоро и Обитателя, и Хорсах, но днес няма да имам време да пиша повече. ohmy.gif

Публикувано от: Darth Meli 15 Oct 2006, 11:37
super e
az sam za tova da izdade6 kniga biggrin.gif

Публикувано от: Fallen Angel 15 Oct 2006, 18:34
Страшно готино е...зарибявка отвсякъде smile.gif Послушай meli и издай книга! smile.gif

P.S. Роло rulezzzzzzz! tongue.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 15 Oct 2006, 21:23
ами намерете ми 1 000 лева sad.gif

Иначе благодаря за отзивите - отново си признавам, че съм трогнат.

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 16 Oct 2006, 00:39
Аз съм сигурен, че ще намерим изход, чрез който да издадем книга. Иначе, да нямам търпение. Препрочитам си последната глава от вълнение wink.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 08:28
Днес ще се стегна и ще пиша. biggrin.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 11:30
На третия ден от плаването си приближиха острова. На пръв поглед нищо не подсказваше, че вътре живее Обитателя. Той бе слънчево и ведно място, обрасло в гъста растителност. С приближаването на кораба към него, Алекс видя, че по него тече река, вливаща се в морето и от нея вода пият различни животни – елени, маймунки.
- Сигурна ли си, че това е острова? – попита момчето иара.
- Напълно – отговори капитанката на кораба – въпреки, че разбирам въпроса ти. Той наистина изглежда миролюбив, но според легендата Обитателя живее в центъра му, в огромен древен храм на Прокълнатия, останал там от незапомнени времена.
- Той обаче не е слуга на Черната Сянка – намеси се лаус – държа да подчертая това. Избора му на обиталище вероятно се дължи на общите негативни енергии, съдържащи се в магиите и на двамата.
Не след дълго кораба заора дъното и изнурените от плаването моряци слязоха на брега да заредят запасите си от прясна вода, макар и да се озъртаха нервно насам-натам.
Алекс също слезе, следван от Роло, лаус, иара и Лиянна. Времето бе чудесно и момчето подозираше, че островът има някакъв специфичен микроклимат, тъй като в останалата част от Ралмия настъпваше зима.
Животинките, които пиеха вода ги гледаха любопитно и не се плашеха от тях.
- олко са доверчиви? – зарадва им се Алекс и дори погали един елен по муцуната.
- Сякаш тук няма хищници – съгласи се Роло.
- Няма – каза лаус – или по-скоро е само един. Това е Обитателя и те го познават отлично.
- Ние поне не приличаме на него – отговори Роло и тримата се разсмяха спонтанно.
- ога тръгваме – по едно време попита Лиянна.
- Тръгваме ли? – обърна се Алекс – но, скъпа...
- Да? – елфата вдигна въпросително вежди, а очите и заканително блеснаха – слушам те.
Алекс се приближи до нея и сложи ръце на рамото и.
- Това ще е опасно, Лиянна – каза момчето.
- И ти си по-подготвен от мен за това, така ли? – повиши глас елфата – голямо самочувствие изведнъж ти дойде.
- Страх ме е да не те изгубя – бързо отговори Алекс – няма да го понеса – добави след миг.
- А моите чувства към теб – елфата го прегърна – мислиш, че на мен ми е все едно?
- Стига глупости – Роло сложи ръце на кръста – жените нямате работа с това чудовище.
- Охо – заканително отговори иара – ето един с къса памет. Ако си спомняш преди няколко дни те търкалях като коте на палубата.
- Ъъ, тогава не бях подготвен – изчерви се Роло – в последно време...
- Вие двете оставате тук с екипажа – прекъсна споровете лаус, прегърбен като от някаква грижа.
иара възмутено погледна джуджето, а Лиянна отвори уста, затвори я, а после пак я отвори.
- Очаквах повече разум от теб, лаус – каза елфическата принцеса.
- Това няма общо с разума, а с чувствата, миличка – каза лаус. Джуджето изглеждаше старо и много уморено – вие двете сте невероятни млади жени и аз съм убеден, че сте по-добре подготвени за това изпитание от момчетиите до мен – и той изгледа Алекс и Роло критично. Двамата се размърдаха, чувствайки се неудобно от оценката на стария им приятел.
- Аз обаче си оставам проклет консерватор до мозъка на костите си – продължи лаус – и не искам две прекрасни дами да виждат Обитателя. Той е срамът на джуджетата, нашето най-голямо унижение в цялата ни история – очите на стареца се намокриха от сълзи – не искам да ставате свидетели на това. ак ще ви погледна после?
Лиянна приближи старото джудже, което беше силно разтроено, клекна до него и го прегърна.
- лаус, лаус – каза тя – как можеш да си помислиш, че заради безумието на един ще помислим лошо за твоя народ или за теб?
- Джуджетата сме упорит и инат народ, миличка – лаус я погали по лицето – като ти казвам, че не искам да го виждате, значи не искам, става ли?
Преди някой да успее да го прекъсне той продължи:
- Освен това ако най-лошото се случи вие двете с иара имате отговорност. Вие трябва да стигнете по най-бързия начин до краля на елфите и до градовете на хората и джуджетата и да ги предупредите за всичко, за Перлата, за появата на лорд Дакавар. Няма да помогне – лицето на лаус бе стоманено – но сте длъжни поне да подготвите хората... ако най-лошото се случи.
Сетне лаус се усмихна криво.
- Но то няма да се случи – джуджето намигна на елфата и принцесата – ще ви върна любимците живи и здрави. Обещавам.
- А сега вие двамата – той се обърна към Алекс и Роло – напред към центъра на острова. Да взимаме проклетата Перла и да се махаме оттук.
Младежите се спогледаха, сетне тръгнаха подир вече започналото да крачи джудже.
Приятелките им останаха зад тях.


Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 12:39
Обитателят

Пътят през гората, която бе близка до джунглите от света на Алекс бе нелек и дълъг, при все, че острова не бе голям. Пътеки нямаше, всичко бе обрасло в лияни и гъсти храсталаци, които запречваха пътя. Алекс и Роло трябваше да разсичат с оръжията си увисналата на пътя им растителност, за да могат да продължат.
И тримата пътници се бяха умълчали, а лаус направо изглеждаше угнетен. Това никак не се връзваше със ситуацията около тях – навсякъде пееха птици, крякаха маймуни и като цяло мястото изглеждаше живо и пълно с живот, по нищо не личеше, че е бърлога на чудовище. Сочни плодове растяха от дърветата и чакаха някой да се пресегне и да ги вземе.
Тримата спряха да починат по някое време, изморени от постоянно обикаляне на огромни дървета и проправяне на път измежду лияните. Алекс предвидливо бе взел вълшебната покривчица в торбата си и тримата хапнаха. Магическия предмет този път им сервира парчета крехко агнешко и лаус много се зарадва.
- Любимото ми месо – каза той и лакомо заяде, за момент забравяйки за всякакви грижи.
След тази кратка почивка продължиха по пътя си. Постепенно растителността около тях стана по-рядка и горската покривка над главата им се разкъсваше, сякаш през нея е минал някакъв чудовищен звяр.
Не сякаш, а защото, даде си сметка Алекс, забелязвайки следи от огромни нокти по кората на дърветата. Накрая стигнаха долина, в чиито център се издигаше уродливо капише – огромна каменна сграда в пирамидален стил, на върха на която имаше огромна дупка, сякаш нещо бе паднало с все сила отгоре и.
Алекс потръпна, като се замисли какво ли може да е то.
- Зловещо – сякаш прочел мислите му каза и Роло.
- Да разучим – лаконично коментира джуджето и слезе надолу по долинката. Двамата младежи го последваха, стараейки се да не вдигат много шум. Приближавайки храма, забелязаха, че той е огромен и грозен.
- Много е стар – тихо обясни лаус постройката – някога в древни времена тук е имало гоблинско племе, което го е построило. Измрели са обаче много преди дори Обитателя да дойде тук. От тях е останала само почитта им към Прокълнатия и разни други чисто митологични фигури.
Старото капище имаше вход, заринат в боклуци.
- Ъгх – нададе звук на погнуса Алекс, когато приближи вратата и усети как отвратителна воня го блъсва в носа.
- Глупак! – Роло го сграбчи за ръка и го издърпа настрана –не заставай пред входа.
- Няма проблем – намеси се лаус – Обитателя влиза през покрива на постройката. Да обиколим!
Тримата тихо обиколиха храма, взирайки се във вътрешността му през редките прозорци и пукнатини, образували се от времето. През тях се виждаха струпани по земята злато и съкровища, скъпоценни камъни, дори килими и фигурки от ценна кост – слонова, драконова? – Алекс не можеше и нямаше как да прецени.
- Уха! – възкликна Роло – тук има богатство за цели народи!
- Тихо! – скастри го джуджето – това са кърваво и прокълнато имане. Не се оставяй разкоша му да те води за носа. С нищо не е по-добро от боклуците на входа.
Стигайки задната част на храма видяха огромен процеп, през който имаха възможност да погледнат внимателно какво има вътре.
Алекс ахна.
В центъра на храма, внимателно поставена на малък олтар стоеше перла, която хвърляше огнен блясък осветяващ целия храм, всичките богатства, целия захвърлен разкош.
- Това е – каза Алекс – сигурен съм. Това е Перлата! – той развълнуван се обърна към приятелите си.
- Да, Перлата на Феникса – гласът на лаус бе изпълнен с благоговение.
- Нещо не е наред – отвърна Роло, не споделяйки ентусиазма на приятелите си – къде е Обитателя?
В този миг нещо капна до тях. Тримата вдигнаха глави едновременно и видяха чудовищно създание, вкопчило се като муха отвесно на стената на храма. От полуразтворената му човка се стичаше слюнка, а отрупалите като гроздове продълговатата му глава очи се бяха втренчили към натрапниците и блещукаха с неистова злоба. Тялото му бе продълговато и мускулесто, покрито с лъскави зелени люспи, а лапите му бяха дълги и снабдени с дълги, остри като на мравояд нокти, с които се бе закачило на стената.
- Бягайте – тихо прошепна лаус и в следващия миг Обитателя нададе неистов писък, който разцепи въздуха и накара всички звуци по целия остров да замлъкнат. От човката на създанието изкочи дълъг, мазен език, подобен на този на хамелеон, който обаче в края си пламна и блъсна Алекс с все сила, изтласквайки го на десетина метра назад.
- Не! – извика Роло и извади сабята си. Съществото се спусна до него и се изправи на задните си лапи, вдигайки предните за удар. Огромните му нокти, извити като ятагани блеснаха на слънчевата светлина, но в този миг се чу характерния звук от шрапнелите на лаус и Обитателя изрева от болка. Задната част на врата му се зачерви от кървавата рана.
Създанието се обърна и изгледа злобно лаус, който понечи да стреля отново, но размисли и хукна да бяга, навреме избягвайки нов удар на огнения език. Обитателея се спусна на четирите си крака и хукна подире му, бягайки изумително бързо, люспестото му зелено тяло се тресеше от мощните тласъци на мускулите и за секунди клюнестата му глава бе над бягащото джудже. Обитателя леко я издигна и се приготви за клъвване, когато джуджето вдигна оръдието си и изстреля залп шрапнели право в разтворената паст на изчадието.
Обитателя се претъркули назад, пищейки от болка, а лаус отново набра аванс и се скри в близката джунгла. Подобно бе постъпил и Роло, който най-напред бе изстичал до Алекс, помагайки му да се изправи и след това двамата се бяха свряли в джунглата, навирайки се в най-близката хралупа, която намериха. За щастие на момчето от Хадънсвил, Бронята на Сребърната Луна го бе предпазила дори от огнения удар и сега Алекс бе само задъхан и изплашен.
Двамата с Роло се свиха в хралупата, където се бяха скрили и се заслушаха в звуците наоколо. Над всичко ехтяха гневните писъци на Обитателя, който явно се бе съвзел от удара на лаус и сега търсеше него и приятелите му, подскачайки от клон на клон и помитайки всичко по пътя си.
Една маймуна, имала нещастието да се озове на пътя му бе буквално разпарчетосана от разгневеното същество и падна точно пред хралупата, където Алекс и Роло се бяха скрили. За тяхно щастие Обитателя не си я потърси и скоро звука от пронизителното му пищене се отдалечи по посока към капището. Явно звяра бе решил да се прибере при съкровищата си.
Въпреки това двамата младежи си останаха в хралупата, сковани от ужас и мокри от студена пот, неспособни дори да кажат нещо. Досега не бяха виждали толкова извратено същество. Дори Черния Лорд Дакавар не беше такъв, в него имаше някаква грация, някакво достойнство, гробовни наистина, зли, но ги имаше.
Това бе създание на безумието, въплъщение на среднощния кошмар на нечий болен мозък, грозно, зло и противно.
По едно време звук от стъпки се разнесе навън и скритите Алекс и Роло усетиха как сърцата им се качват в гърлата. Двамата издигнаха изтеглените си оръжия напред към входа на хралупата и всеки миг очакваха гнусната морда на Обитателя да грейне олигавена пред тях.
Вместо това обаче видяха усмихнатия лаус.
Въздишка на облекчение се изтръгна и от двамата.
- Слава Богу, че си жив – изпъшка Алекс и се изправи, прегръщайки старото джудже.
- Наистина – кимна Роло, избърсвайки потта от челото си – като видях онова отвратително нещо над теб, рекох, че това е краят.
- Хехе, все бързате да ме отпишете – засмя се джуджето – да ви кажа, като видях огромния клюн на онова грозилище над мен и аз си рекох, ами, лаус, това беше, язък за момчетата. Ама видяхте ли, не беше чак толкова страшно.



Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 13:15
- Не беше страшно ли? – възмути се Роло – аз за пръв път брах такова шубе през живота си.
- Аз нямах време и да се изплаша в началото – съгласи се Алекс – то просто ме помете. След това само чаках кога ще ме намери да ме довърши.
- Стига, деца – засмя се лаус – можеше да е много по-зле, а вместо това се отървахме само с уплаха от първата си среща с гостоприемния Обитател и намерихме къде държи Перлата.
- Мда- отговори Роло – сега ако намерим начин и да я вземем би било великолепно.
- Аха – обади се и Алекс – на мен това същество ми изглежда просто непобедимо.
- И това го казват хора, кръстосвали остриета с лорд Дакавар – нахока ги джуджето – стига сте се вайкали, аз знам как да вземем Перлата.
- Така ли – двамата зяпнаха почти едновременно.
- Ами да – продължи джуджето – докато ти, Алекс, зяпаше Перлата, а ти, Роло, златото около нея аз огледах и самия храм. Структурата му е простичка, но пък ни върши работа. Има точно три помещения, коридор за навън, стаята, в която е Перлата и още една, където Обитателя явно влачи плячката си. Вижте какво ще направим – джуджето ги помами с пръст да дойдат до него – ти, Роло, първи влизаш да примамиш Обитателя подире ти.
- Аз? – почти изплака моряка – но защо аз?
- Само да го подмамиш, бре човек – потупа го успокоително по рамото лаус – в това време, като тръгне той подире ти Алекс влиза вътре и взима Перлата.
Момчето преглътна.
- А пък аз – усмивката на лаус стана още по-широка- аз влизам в трапезарията му и покривам всичко в моите запаливни течности. Сетне изработваме тактиката с Дакавар. Обитателя за разлика от него е създание от плът и кръв и ще стане на яхния! – джуджето щракна заканително с пръсти.
- Звучи прекалено лесно – каза Роло.
- Лесно е! – настоя лаус – ще видите, че ще стане. И това още тази нощ. Сега легнете и се помъчете да поспите.
- Да поспим? – погледна го Алекс невярващо.
- Да поспите – повтори джуджето – аз ще си направя някои последни приготовления.
* * *
Роло се събуди привечер. До него Алекс още спеше и моряка стана внимателно, за да не го събуди. лаус стоеше пред хралупата и внимателно всмукваше от лулата си.
Морякът си даде сметка, че го вижда да пуши за пръв път от първата вечер на запознанството им.
- Ела тук – тихо му каза джуджето и морякът пристъпи към него. Сетне го погледна иззад дима, който бълваше – никога не пали такива неща. Много е вредно.
- А ти защо пушиш тогава – поусмихна се Роло.
лаус не му отговори, а пак си дръпна от лулата.
- Нали не си се вързал на тази история, дето я казах пред Алекс – отговори джуджето и издиша дима.
- оя? – напрегна се морякът. лаус го погледна.
- Изобщо няма да е лесно. Наговорих тези неща за да го успокоя – джуджето се почеса – Алекс е силно момче, Роло, но много неща му дойдоха на куп, Оракула с онова гнусно предсказание, Черния Лорд, а сега и това. Ако не беше елфата, щеше да се е предал отдавна.
Роло сви устни:
- Алекс е по-опасен, отколкото си мислиш. Напредъка му, дори само що се отнася до боя с меч е забележителен.
- Никой не му го отрича, Роло – отговори джуджето – макар, че сам знаеш, че Меча на Дракона и бронята го правят да изглежда много по-добър, отколкото е. Забележи, че Обитателя удари първо него и той бе съвсем безпомощен.
- Така е, но... – джуджето прекъсна моряка.
- Млъкни и ме слушай. Ако не вярвах в него, нямаше да се забърквам в това. Алекс е най-добрия човек, който съм виждал, по-добър няма да намерищ. Пази си го като приятел. Той обаче има нужда от малко спокойствие преди тази нощ, защото иначе ще се срине. А нощта ще бъде тежка.
лаус погледна Роло.
- Знаеш ли истинското име на Обитателя, моряче?
Роло поклати отрицателно глава. Очите на джуджето бяха дълбоки и мрачни като кладенци.
- Юрген – каза бавно то – азвал се е Юрген. акто казах, най-великия ковач на нашия род. Има обаче нещо, което не ти казах – лаус си дръпна от лулата и направи няколко димни колелца.
- Юрген... – бавно повтори той – Юрген овача, Юрген, майстора на съкровища...дядо Юрген.
- акво? – зяпна Роло.
- Аз съм на 300 години, моряче – погледна го мрачно джуджето – баща ми е син на Юрген Обитателя, а аз съм негов внук.
- Онова...нещо... – заекна Роло – е твой дядо?
- Точно така – отговори лаус – и аз ще го убия тази вечер.
Морякът потръпна от решителността в думите на лаус.
- Трябва да сложа край на това нещо – продължи джуджето – на тази гавра с моя род, с моето семейство, с моя свят.
- Имаш моята подкрепа – тихо отвърна Роло.
- Не ти ща подкрепата – пресече го лаус – Алекс има нужда от твоята подкрепа. Бъди до него и му помогни да оцелее до края. Той е близко, усещам го.
лаус замлъкна за миг, сетне продължи.
- А моят е още по-близко – джуджето вдигна ръка, за да не го прекъсват – ако тази вечер се наложи да се жертвам за да спра Обитателя, ти трябва да си близо до Алекс и да му попречиш да прави глупости, ясен ли съм?
Очите на Роло се навлажниха.
- Искаш много от мен, лаус – прездразгавяло каза морякът.
- Не ми циври – в гласа на джуджето нямаше никакво съчувствие – за това и не взех жените, уж, ама и вие не сте по-добри. Искам нещо простичко от теб. Не искам Алекс да прави простотии, когато моя миг удари, ясен ли съм.
Роло постави лицето си в дланите си, мъчейки се да преглътне сълзите си.
- Ясен ли съм? – потрети лаус.
- Ще бъде както искаш, приятелю – глухо отвърна младежът.
- Добре – меко отговори лаус и постави ръката си на рамото му – а какво пък, може и да си изляза жив от тук.
- Алекс! – гръмна гласа на стареца, будейки момчето –време е да си вземем една перла от един гущер. Да не чакаме повече.


Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 16 Oct 2006, 13:47
Да спят на острова на Обитателя...много смело наистина.Чудя се той дали може да говори. Още по-интересно е, че е дядо на лаус. Това е бих казал най-интересната сага - интрига, на която съм попадал. Може би единствена по рода си - джуджета. А и името Юрген е много интересно. Да видим какво ще стане по-нататъка. wink.gif . Историята е супер Спар, браво.

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 13:55
много мерси, довечера още laugh.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 19:23
Погребална клада

Песента на щурците се чуваше дори вътре в черното капище на Обитателя, смесвайки се с тежкото ехо от стъпките на Роло по сухия каменен под. Морякът ходеше бавно и внимателно, с изтеглена сабя в ръка и очи, шарещи надолу и нагоре постоянно.
Но предпазливостта бе излишна. огато стигна залата със съкровища, видя, че Обитателя е легнал върху постеля от златни монети, а мускулестото му зелено тяло се е увило като змийско около олтара, на който стоеше Перлата на Феникса. Шестте му очи бяха склопени, но дори и в състояние на покой Обитателят изглеждаше хлъзгав и отблъскващ. “Дали пък да не опитам да му открадна Перлата докато спи”, замисли се морякът, но тази идея пропадна още преди да се е осъществила, когато едно от очите на създанието мигна. Миг по-късно всичките шест светнаха злокобно в нощния мрак.
Роло преглътна, подритна една златна чаша и я хвана във въздуха.
- Хайде, ела ми де – каза той високо, мъчейки се да овладее сърцето, бясно тупкащо в гърдите му. Обитателя се разгъна бавно от олтара си и Роло вече бягаше, когато огнения език на изчадието взриви мястото, където само до преди минути морякът се беше намирал.
Обитателя нададе отблъскващия си писък и с мощен скок хукна подир дръзката човешка фигурка, дръзнала да го обезпокои в собственото му леговище. По злобната му муцуна личаха белези от шрапнелите на лаус, човката му гладно тракаше, жадна да разкъсва човешка плът. Звяра се навря в коридора за навън, по който бе побягнал Роло и не забеляза Алекс, който бе застанал до цепнатината на задната стена на храма и, след като я разшири с Меча на Дракона, влезе в обителта на звяра, бързо грабна Перлата и излезе обратно от цепнатината, както му бяха казали.
“В никой случай не се показвай с Перлата на чудовището”, бе го предупредил лаус.
Алекс обиколи бързо храма, опитвайки се да не обръща внимание на стърженето на остри нокти по камък, което долиташе отвътре. огато обаче чу неистовия писък на звяра не издържа и вместо да се скрие в джунглата, рязко зави към входа на капището.
Роло се бе покатерил на нещо като корниз над вратата му, а под него Обитателя бе разтворил човка и пищеше, мъчейки се да го достигне с острите си нокти. ато видя, че не става люспестата твар изстреля огнения си език.
Роло изкрещя и падна заедно с взрив от отломки в краката на грамадния звяр, който нададе триумфиращ вой и надигна главата си за смъртоносно клъвване.
лаус не се виждаше никакъв и Алекс не издържа, мятайки се напред с вдигнатия Меч на Дракона. Вълшебното острие мина през плътта на Обитателя като нож през масло.
Чудовището подскочи от болка и се обърна към Алекс. Шестте му очи яростно фокусираха първо момчето, а после и Перлата.
Алекс преглътна, а после отчаяно се метна настрана, едвам избягвайки следващия изстрел на огнения език, предизвикав взрив от отломки.
- Бягай! – изкрещя Роло и започна да мушка със сабята си звяра по краката. Обитателя обаче го шибна с опашката си, събаряйки го отново на земята и се подготви за скок към Алекс, който стискаше Перлата в лявата си ръка и Мечът на Дракона в дясната.
- Юрген! – в този миг се чу гласът на лаус. Обитателя спря за момент и обърна главата си така, че с три от очите си наблюдаваше Алекс, а с другите три погледна изкочилото напред джудже.
- Юрген! – повтори лаус – ела, де. Аз съм от ония, чиито предци обра. Ела, ела и хвани мен, Юрген. Хайде, де! – джуджето вдигна странното си оръдие и изстреля залп шрапнели по него.
Те се забиха в тялото на звяра, но за разлика от друг път той не изпищя, а леко падна на четири крака, обръщайки цялото си внимание към джуджето. Роло стана и, залитайки, доближи Алекс.
- Взел си Перлата – изстена той – да се махаме.
Момчето поклати глава.
В този миг Обитателя се втурна към внукът си. лаус доволно кимна, сетне побягна обратно в храма, хлъзгайки се като на кънки по коридора, който бе покрил с дебел слой гориво, което бе изпъскал отчасти от оръжието си, от части тайните запаси, които винаги носеше в торбите си.
- лаус! – викна Алекс и тръгна подире им, но Роло го спря за ръката.
- Не – поклати глава морякът.
- акво не? – попита момчето – той има нужда от нас.
Роло отново поклати глава.
- акво има, какво ти става? – Алекс се опита да се отскубне от него, но Роло не го пусна.
- Той каза... –очите на моряка се напълниха със сълзи. Алекс го погледна, в първия миг неразбиращо, а после се опита с всичка сила да се отдръпне от него.
- Пусни ме! – извика той – пусни ме веднага! Не мога да го оставя!
- Той поиска така, братле – процеди Роло – не обезмисляй саможертвата му.
* * *
лаус стигна до края на залата, която Обитателя бе превърнал в гробище на жертвите си и се обърна към огромната твар, която бавно приближаваше зад него. Изчадието се хлъзгаше по огромното количество мас, с което внукът му бе покрил всичко.
лаус кимна одобрително. Мазнината се процездаше отвсякъде, той бе изхабил всичките си запаси и дори бе оставил няколко пълни бутилчици тук-там из костите.
Обитателят изръмжа.
- Ела, дядо – тихо каза джуджето и надигна оръжието си – ела по-близо.
Обитателят се приближи към своя потомък, човката в устата му хищно тракаше. Шестте му очи втренчено и немигащо се взираха в лаус.
За момент джуджето се замисли за Алекс и Роло и усмивка озари лицето му. Бяха симпатяги, тези двамата, като синовете, които никога не бе имал.
В следващия миг джуджето стреля. Шрапнелите се забиха право в лицето на отдавна изгубения Юрген, затваряйки четири от очите му. Обитателят изпищя и огнения език инстинктивно изкочи напред, докосвайки мазнината.
лаус потръпна.
След миг целия храм се взриви.
* * *
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – викът на Алекс разцепи нощния въздух – Не, моля те, не...
Момчето се свлече на крака. Сълзите се стичаха от очите му като малки солени поточета. До него Роло не се чувстваше по-добре, неговите очи също бяха влажни, а лицето му изразяваше безкрайно страдание.
- Защо... – хлипаше Алекс – не трябваше да става така, не трябваше – момчето се обърна към Роло, объркано, шокирано и изплашено. Морякът пристъпи до него и в слеващия момент двамата се прегърнаха и заридаха, спомняйки си за лаус. За грубоватата доброта, с която джуджето се бе отнасяло с тях. За начина, по който ги бе спасил от трола, а после и от лорд Дакавар. За тихото му чувство за хумор, за изобретателността му и за кроткото му присъствие, което им вдъхваше сили и кураж.
Двамата тръгнаха към кораба през нощната джунгла, Перлата осветяваше пътя им, но тази светлина им напомняше само за горящия храм и не им носеше никаква радост. Животни, изплашени от взрива и пожара,бягаха покрай тях, но те бяха слепи за всичко наоколо.
На зазоряване стигнаха при кораба на брега на морето. Лиянна и иара се завтекоха към тях, усмихнати, че ги виждат живи и здрави. В следващия миг видяха израженията на лицата им, видяха и, че лаус го няма.
Перлата на Феникса бе в ръцете им, но славното джудже бе цената за този успех.

С Перлата в ръце
Отплаваха от Пъкления остров почти веднага, бързейки да се отдалечат от отвратителното място дори сега, когато Обитателят вече го нямаше. иара даде курс към открито море, планирайки да намери устието на река Песнопойна и направо да ги откара към ралския замък. Алекс се бе прибрал в каютата си и не искаше да вижда никой, дори Лиянна. Момчето просто се метна на леглото си и заплака за кой ли път през изминалите няколко часа и стоя така, докато сълзите му не пресъхнаха и той не заспа безпаметен сън. Роло пък просто седна под едно от платната и загледа морето, без да продума нищо. иара го разбра и го остави насаме със скръбта му.
Нито тя, нито Лиянна питаха за начина, по който са взели Перлата, нито какво се е случило с лаус. От реакциите на двамата младежи последното бе очевидно, а начина нямаше никакво значение. Накрая Роло все пак разкри какво точно се е случило, разказвайки историята с къси и насечени изречения, мъчейки се да изглежда по-здрав, отколкото е всъщност. огато иара обаче го докосна по рамото, моряка се отпусна на рамото и, изливайки сподавяните си досега сълзи.
лаус го нямаше.
Това бе и мисълта, с която Алекс се събуди след няколко часа кошмарна дрямка, дрямка, която се бе надявал да обхване и смъртта на джуджето. Беше обаче истина. Болката прониза младежът като копие и той се задави. Сетне стана уморено, мрачно хвърляйки поглед върху стоящата на пода му Перла.
Идеше му да я ритне.
Вместо това обаче излезе от каютата си, намери Лиянна и я прегърна силно, сякаш се боеше да не загуби и нея. Тя го погали успокоително по русата коса, макар, че сълзи напираха и в нейните очи.
Вечерта иара отвори вино, скрито в запасите на кораба и направи прощална вечеря в памет на джуджето. Тя не го бе познавала много добре, но и нейното лице бе сиво, когато вдигна тост в негова чест. Алекс, Роло и Лиянна се бяха сгушили в един ъгъл и пиха съвсем малко, изливайки по-голямата част по палубата, за техния жертвал се приятел.
Накрая Роло им разказа и най-страшната част от историята, за истинската самоличност на Обитателя и неговия контакт с лаус и тримата отново тихо заплакаха, спомняйки си верния им другар.
Спомняйки си лаус.
огато вече бяха много изморени и се прибраха по каютите си Алекс потърка за последен път своята лампа, призовавайки образа на архимагът Санарос.
Старецът се появи мигновено, загърнат в тъмната роба, която бе носил в последната си среща с младежа, с качулка, сведена над още по-измършавялото му и изпито лице.
- Докладвай – каза той грубо, сетне сякаш се сепна и добави меко – момчето ми.
Вместо отговор Алекс вдигна Перлата в ръцете си, показвайки я на стареца.
- акто ви обещах – предрезгавяло каза той – намерих я. Скоро ще ви я донеса. Пътувам с кораб... капитан иара ми каза, че има път по който ще дойдем при вас направо по вода. До седмици Перлата ще е във вашите ръце.
По лицето на Санарос се разля топла усмивка.
- Браво, браво, момчето ми – каза той бащински – ти се справи отлично, оправда най-смелите ми очаквания. огато дойдеш при мен мога да те върна у дома ти или пък да ти дам благородническа титла, на теб и на хората, които може би са ти помогнали по пътя, да?
- Един от приятелите ми умря в битката с Обитателя – задавено каза младежът – искам само... възмездие.
Санарос го погледна изпод качулката си и образът му сякаш потъмня.
- За това не се безпокой, момчето ми – каза той меко, но постепенно гласът му се втвърди – скоро всички, които са страдали, ще бъдат овъзмездени. Скоро идва часът на разплатата.
Последните думи бяха изречени с такъв тон, че Алекс потръпна. Напомняше му на един много неприятен звук, трошенето на сухи есенни листа.
Докато мислеше над това, образа на Санарос изчезна.
* * *
апитан Хорсах бе една от най-мрачните легенди на Ралмия. Някога той бе бил майстор мореплавател, способен да премине през всяка морска буря с легендарния си платноход “Черния Лебед”. Моряците му, истински морски вълци, не знаели що е то страх.
Един ден качили на борда богат младеж и любимата му. Те пътували от единия до другия край на Ралмия, към болната майка на младежа. Било зима и бурите били люти и страховити, но капитан Хорсах не се уплашил и тръгнал на път. В сърцето му обаче се зародил таен копнеж по красивата девойка. Той убил приятеля и, хвърляйки го зад борда и протегнал здравата си ръка – другата била с кука, намястото на отдавна отрязаната китка –към нея.
- Мръсник, бъде проклет! – извикала тя и скочила в бурните вълни на морето подир приятеля си, бивайки погълната от водите.
Оттогава Хорсах станал мрачен и постоянно обикалял из палубата, потропвайки с единия си дървен крак - на мястото на отхапан от акула крайник и взирайки се с едното си око свирепо в моряците си. Обзет от безумна гордост той решил да довърши започната обиколка, при все, че наближавал опасния Нос на Лешояда, прочут с коварните си рифове. Щом го доближил, в морето се разразила невиждана буря, която подмятала “Черния Лебед” измежду вълните като орехова черупка.
- Ще прекося проклетия нос! – ревял гневно Хорсах – ще го прекося ако ще и да плавам до края на вечността! ълна се в Прокълнатия! – тъй се врекъл капитана лекомислено. Черната Сянка се хванал на думите му и го прокълнал. Оттогава насам – близо четири века – кораба на Хорсах винаги плава из морето, подхвърлян от невидими вълни и бури, неспособен да акостира където и да е било. Моряците и самия капитан се превърнали в скелети, жадно гледащи брега, а името на Хорсах станало синоним на ужас в Ралмия. Мнозина моряци, виждали неговия днес изгнил кораб полудявали, а други получавали странни писма, подхвърляни им в бутилки, които се отнасяли до отдавна починали хора.
И въпреки всичко днес Хорсах бе онзи, който изпитваше ужас, защото най-после корабът му имаше възможност да спре до брега, макар и за не повече от минута – колкото да позволи на Черния Лорд Дакавар и неговите скуайъри да се качат на борда.
- Добре дошли на борда на “Черния Лебед”, милорд – поклони се Хорсах до земята, сваляйки шапка с куката си, когато Рицарят на Смъртта стъпи по полупорутените дъски на изгнилата шхуна.
- Господарят Вземедушец ще бъде доволен от вашето съдействие, капитане – заяви лорд Дакавар, поглеждайки с презрение скелета до себе си – то няма да остане неотплатено в зависимост от качеството на услугата, която ни предложите – продължи Черния Лорд – от вас се иска да направите малка засада за залявянето на един кораб и да помогнете при обезвреждането на група бегълци. Изпълнявайте инструкциите ми и няма да си имаме никакви проблеми.
Така с няколко думи лорд Дакавар установи пълен контрол над призрачния кораб и превърна страховития му капитан в нещо съвсем малко повече от собствените му скуайъри – ратай на волята му. Постоянно червените му очи се взираха в морето, изпепелявайки мислено цялата шир. Гонитбата с онова дете бе продължила твърде дълго. Рицарят на Смъртта знаеше, че господарят му е предвидил всеки развой на ситуацията и Перлата неизменно пристигаше в неговите ръце. Той обаче знаеше и, че Черната Сянка го подлага на нещо като своеобразен тест и лорд Дакавар бе твърдо решен да го издържи.
Още повече, че жаждата му за смърт бе все така силна, както и преди. огато се дуелираше – ако онова можеше да се нарече дуел – с момчето спасител, почти потръпваше от нетърпението да забие своя тъмен меч в младото тяло на противника си. Другите не бяха така забавни, бяха твърде лесни и бягащи врагове, докато момчето се бе осмелило да се изправи срещу него.
Затова и убийството му щеше да е още по-сладко.
- Някакви новини от великия господар, милорд? – попита дошлия наблизо капитан Хорсах.
- Ще ви уведомя, ако има нещо, заслужаващо вашия интерес, капитане – отговори недружелюбно лорд Дакавар, когато усети характерно чувство за хлад и почти инстинктивно се отпусна на едно коляно. Чу зад себе си останалите скелети – и моряците, и скуайърите му, и самия капитан на “Черния Лебед” да правят същото, когато от водата се издигна черен стълб и в него се оформи образа на Прокълнатия.
- Времето на нашето отмъщение настъпи, мои верни слуги – обърна се към не-мъртвите качулатата фигура – Момчето-спасител докопа Перлата на Феникса и в момента я носи към моята десница. Пресрещнете го! Убийте него и приятелите му! Не се колебайте! Не показвайте никаква милост!
Лорд Дакавар изтегли черния си меч и победно го издигна. Чу как зад него Хорсах тропа сабята в куката си и как скелетите тракат тръжествено с полуигнилите си челюсти.
Моментът на разплатата идеше. Смъртта и мрака щяха да господстват над Ралмия. Завинаги.

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 20:31
Нова среща с Черния Лорд

През следващите няколко дни Алекс се посъвзе и отново започна да се усмихва и смее. Главната вина за това бе Лиянна, която бе неотлъчно до него и правеше всичко възможно да го разведрява и да не му дава да унива. Младежът най-после успя да разгледа и Перлата на Феникса и този път успя да и се възхити. Тя бе много красива, с големината на щраусово яйце и постоянно хвърляше красиви отблясъци от пламък.
- Архимагът Санарос ще ни спаси, веднъж да му я дам – каза момчето.
- Дано да си прав и да е наистина толкова решителен, колкото казваш – сподели мнението си Роло.
- О, решителен е – Алекс си спомни последния си контакт с него и за миг потръпна. После обаче си каза, че архимага бе изстрадал още повече от него, всичките му приятели бяха измрели пред очите му и е нормално да няма търпение да вземе Перлата и да отмъсти на Прокълнатия.
Междувременно Алекс, Роло и иара продължиха тренировките си по дуелиране. В първото сражение на силно клатещия се от морските вълни кораб капитанката имаше огромно предимство заради опита си и успя да надвие Алекс и Роло едновременно, независимо, че двамата младежи я нападаха координирано. На нестабилния кораб обаче Алекс се олюляваше като пиян и иара използва силата на устрема му, за да го остави сам да се бутне в мачтата и да гледа объркано, докато тя леко докосва врата му с рапирата си. Роло се опита да се възползва от моментната и заетост, но една силна вълна наклони кораба и той залитна настрани, а миг по-късно острието на иара сочеше стомаха му.
В следващите дни обаче младежите се усъвършенстваха и успяваха сериозно да притеснят капитанката, като накрая тя призна, че не иска повече да се бие с Алекс, който оприличи на “сребрист таран”. Тази чест тя остави на Роло, който благодарение на акробатичните си изпълнения някак си успяваше да проникне през защитите на младежа и за пореден път да го изненада.
В една нощ обаче над морето се изви силен вятър и иара накара пътниците на кораба и да се приберат. Алекс, който бе виждал морска буря в Ню Йорк послуша съвета си и, прегръщайки Лиянна, се скри в каютата си, но Роло пожела да остане.
- Аз все пак съм моряк – настоя той пред иара.
- Ти си речно пале, което само ще ми пречи на палубата – озъби се капитанката. Приятелят и изсумтя.
- Стига де – меко каза тя – не го казвам за да ти трия носа. Просто нямаш опит в такива ситуации. Ако ми потрябваш, ще те извикам.
Роло се остана все така недоволен, но все пак слезе в каютата на Алекс, където с Лиянна го поканиха да поговорят. Тримата си спомниха целия си път досега и очите им се насълзиха при спомена за лаус, но това сега бяха щастливи сълзи, тъй като се сещаха за живота му, а не за смъртта му.
Навън бурята люлееше свирепо кораба, но нито за миг нямаше съмнение, че нещо опасно може да се случи, даже по някое време иара дойде и каза насмешливо на Роло:
- Оказа се по-слаба, отколкото я мислех. Можеш да дойдеш.
Морякът се ухили и последва капитанката на палубата, оставяйки Алекс и Лиянна сами. Двамата се прегърнаха и, приспивани от люлеенето заспаха един до друг, даже не усещайки кога Роло минава покрай каютата и, разбит от цялото търчане по заливания от морски вълни плавателен съд се просва изморен на леглото си.
На другия ден обаче цялото море бе в някаква зловеща мъгла. Алекс, Роло и Лиянна стояха на палубата и тревожно се взираха в млечните вълма, а иара ругаеше през зъби.
- Ненормално време – съскаше тя – откъде се взе тази мъгла.
- Тя е съдбата ви – разнесе се във въздуха злокобен глас и всички потръпнаха. Алекс извади Меча на Дракона, когато пред кораба се оформи чудовищния силует на закачулена фигура.
- Прокълнатия! – извика иара, обзета от смъртен ужас и само здравите ръце на Роло я предпазиха от това да побегне и буквално да скочи през борда. Моряците и завикаха уплашени и дори елфата Лиянна пребледня и затрепера.
- Вие постигнахте много, но пътят ви свършва дотук – рече Прокълнатия – костите ви ще се присъединят към екипажа на “Черния Лебед”, а с душите ви ще пирувам!
Прокълнатия изчезна с гръмък смях, а на мястото на силуета му от мъглата изплува стар, полуизгнил кораб натъпкан с размахващи мечове скелети. Отпред на мостика му стоеше особено отвратителен скелет, облечен в скъпи, макар и подгизнали дрехи, с кука вместо ръка, един дървен крак и черна превръзка около едната очна кухина.
- Хорсах, Хорсах! – завикаха моряците на иара, но замлъкнаха, когато зад призрачния капитан изникна масивния силует на лорд Дакавар. Червените очи на Черния Лорд фиксираха Алекс злобно и лумнаха заканително.
Момчето преглътна и побледня, но, стискайки зъби, вдигна Меча на Дракона пред лицето си. Зад него Роло и съвзелата се иара изтеглиха сабите си, а Лиянна опъна лъка си. Моряците на кораба си пък вдигнаха кой каквото има – ножове, харпуни, тук-таме саби, гребла.
- Абордаж! – изграка капитан Хорсах и скелетите му захвърлиха изгнили въжета с куки, които се забиха в корабчето на иара. Не-мъртвите запълплиха по вървите, начело с уродливия капитан, който ловко се приплъзна по въжето, размахвайки куката и ятагана си.
- Никой не взима на абордаж кораба ми – процеди иара и вдигна рапирата си- този е мой.
- Позволи ми да помогна, скъпа – галантна каза Роло и застана до нея.
Миг по-късно Хорсах се нахвърли върху тях, мъчейки се да строши рапирата на жената с куката си, докато бясно размахваше ятагана си към Роло.
Алекс пък съсече няколко от скелетите от “Черния Лебед”, когато видя страховита гледка. Скуайърите на лорд Дакавар направиха своеобразен мост между двата кораба, по който Рицарят на Смъртта мина, тържествено вдигнал страховития си меч. Лиянна се опита да го събори със стрелите си, но той ги съсече във въздуха. огато стъпи на борда на иариния кораб, скуайърите се извиха като чудовищна лента и кацнаха зад повелителя си.
- Убийте елфическата принцеса – небрежно нареди Черния Лорд и слугите му се втурнаха към Лиянна, която изруга и хукна да бяга, изстрелвайки по някоя стрела зад гърба си.
- Ето, че пак се виждаме, момче от друго селение – каза Дакавар на Алекс. Момчето трепереше, но бе изправило Меча на Дракона пред себе си.
- Този път обаче май го няма джуджето за да те спаси, а?.
Това обаче бе грешка. ато се сети за лаус, огън лумна в сините очи на Алекс и той направи немислимото, дръзко нападайки Рицарят на Смъртта. Изненадата на Черния Лорд бе толкова голяма, че той едвам успя да блокира дъжда от удари, който младежът стовари върху него.
В това време Хорсах, иара и Роло играеха танца на смъртта. Не-мъртвия капитан бе добър, дяволски добър и само добрата координация на моряка и капитанката, натрупани от дните тренировки им помогнаха да издържат напора на скелета, чиито кука и ятаган зловещо свистяха във въздуха.
Стрелите на Лиянна пък поразяваха скелет след скелет от екипажа на “Черния Лебед” и скоро малцина от тях останаха цели. Не така обаче стоеше въпросът със скуайърите на Дакавар, които разсичаха хората от екипажа на иара с дива жестокост, неизменно опитвайки се да хванат елфическата принцеса в смъртоносен обръч, от който нямаше да има измъкване.
В подобна ситуация започваше да се озовава и Алекс. Удържайки първоначалния напор на младежа без да инкасира нито един удар, лорд Дакавар бе съумял да цапне момчето няколко пъти и отново започваше да го притиска към един от ъглите на кораба.
- Гневът ти те прави силен, момче от друг свят – каза бавно Рицарят на Смъртта – но дори и той не е равностоен противник на мрачната магия, с която господарят ме е дарил.
Лиянна успя майсторски да обезвреди един от скуайърите на Дакавар, прострелвайки го по начин, който го изблъска зад борда на кораба. Друг пък падна след като група моряци събориха три бъчви отгоре му.
Двама обаче оставаха и вече бяха все по-близо до елфата, а Роло и иара вече започваха да се задъхват под атаките на капитан Хорсах. Той се смееше оглушително и – една особено гадна част от проклятието му – призрачни слюнки летяха от разтворените му челюсти. Злодея предвкусваше победата. Той се завъртя около оста си, подхвана оръжията на Роло и иара и напрягайки цялата си сила на изчадие на смъртта се опита да изтръгне оръжията от ръцете им със своите криви кука и ятаган. Морякът и капитанката обаче стискаха здраво своите сабя и рапира, благодарение на което се завъртяха в пълен кръг във въздуха и се проснаха на палубата.
Хорсах изцъка и отново се извърна, мъчейки се да забие и ятаган и кука в гъвкавите тела на противниците си. Те обаче се отместиха и той за миг остана в капан с оръжия, забити в корабните дъски.
- Олеле – каза скелета миг преди остриетата на Роло и Лиянна да го надробят на парчета.
Двамата горди от постигнато се целунаха звучно по устните и, скачайки на крака изненадаха в гръб единия от скуайърите на лорд Дакавар и той сподели съдбата на капитан Хорсах. Другият пък накрая бе разстрелян от Лиянна, която го избута към перилата и оттам – цамбууур! – в морската вода.
Нищо от това обаче не притесняваше лорд Дакавар, който бе принудил Алекс да премине в глуха защита, която не бе и особено ефективна, тъй като, както и пред предишната битка, това, което спасяваше момчето бе Бронята на Сребърната Луна, търпеливо понасяща ударите на Черния Лорд.
Обсипания с уродливи руни меч на Дакавар се стовари лошо върху дясното бедро на Алекс и със стон момчето падна на колене, немощно вдигайки Меча на Дракона в отчаян опит да се защити.
В този миг Роло и иара нападнаха Рицарят на Смъртта, сабята и рапирата пееха като стършели...и миг по-късно двамата се сринаха след като меча на Черния лорд блокира остриетата им и отвратителните му руни ги заляха с вълна от студ, болка и отчаяние.
- Та докъде бях стигнал... – обърна се Дакавар към Алекс, когато нехарактерен звук разцепи въздуха.
Храаааааааааааас.
Лорд Дакавар погледна надолу и изумен видя Меча на Дракона, който стърчеше от нагръдника му.
- Изумително – каза тихо той.
Алекс изпъшка гневно, изтегли Меча назад, завъртя се и с всичка сила прасна Рицарят на Смъртта като с бухалка.
Лорд Дакавар политна настрани и падна през борда с плясък.
Взрив от аплодисменти посрещна вдигнатия меч на младежа.


Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 21:20
Последен етап

Самия Алекс по-късно имаше трудности да си спомни какво точно стана в няколкото часа след изненадващата му и в интерес на истината подарена победа срещу лорд Дакавар. Едно беше ясно обаче – оцелелите моряци го вдигнаха на ръце и го носеха като играчка насам-натам из кораба (в това време изритвайки някоя и друга кост зад борда), Роло и иара демонстративно коленичеха и започнаха да му се кланят, а Лиянна връхлетя отгоре му и му лепна толкова дълга целувка, че момчето имаше чувстото, че ще се задуши.
Самия той обаче бе много доволен от тази си победа и вече чувстваше, че нещата ще се оправят. Беше го яд, че не може да се свърже със Санарос да му каже добрата вест, но и не му оставиха време да мисли за това. иара отвори бъчви с вино и ром и скоро всички, Алекс включително, Лиянна включително! – се напиха почти безпаметно по случай изключителната победа над Рицарят на Смъртта и неговите не-мъртви слуги.
Така изкараха и следващите няколко седмици. Виното не свършваше тъй като те спираха на всяко пристанище и купуваха допълнително, разказвайки и за добрите новини. Алекс вдигаше Перлата над главата си и скоро навсякъде хората скандираха:
- Дакавар – мъртъв! Хорсах – мъртъв! Обитателя – мъртъв!
Някои по-дръзки дори се осмеляваха да подемат призива:
- Иде ред на Прокълнатия! – а други обещаваха да изпратят гълъби до Санарос, за да му съобщят добрата вест.
На самия кораб групата продължи и своите тренировки с мечовете, като славната победа на Алекс срещу Черния Лорд не го спаси от не така положително представяне на следващия ден, когато Роло го остави да търчи с изплезен език по палубата подир него, за да го събори елегантно с корабно въже и... минути по-късно да бъде разнищен от точните удари на иара, която на свой ред видя как рапирата и тъжно прелита от удара на Меча на Дракона и се забива в мачтата.
- Сребрист таран! – повтори мисълта си тя.
Най-накрая стигнаха до река Песнопойна и започнаха последния път към ралския Замък и чакащия ги архимаг Санарос.
* * *
Спомените го заливаха един по един, като вълните, сключващи се над главата му.
Беше студена зимна утрин, а входа на пещерата зееше като гърло на чудовищен звяр пред него. Вятъра вееше кестенявите му коси, а челюстта му бе стисната във волева гримаса.
- Не забравяй, славни рицарю – каза абата, загърнат в неизменната си черна роба – ти си единствения, който може да спре ужаса, който е Ауганфил.
Лорд Дакавар навлезе заедно със скуайърите си по тъмните коридори. Скуайърите бяха още млади и самоуверените им усмивки бързо изчезнаха в мрака на подземията. Само абатът остана невъзмутим, от качулката се виждаха само брадичката му и свитите тънки устни, а ръцете бяха прибрани в ръкавите.
Вървяха дни наред в мрака на някогашните джуджешки пещери и когато стигнаха целта, Ауганфил беше онзи, който ги намери, а не, както очакваха – те него.
Макар и сянка на величието си като черен дракон, гигантския скелет, светещ в отвратителна фосфорецираща светлина връхлетя като ураган върху групата. Двама от скуайърите паднаха мъртви веднага, разпарчетосани от ноктите на изчадието. Абата благоразумно се отдръпна настрана, а лорд Дакавар нападна с рев призрачния дракон, огромния му меч сечеше старите кости като вейки, дори рогатия шлем къртеше части от тях.
Ауганфил се стъписа. Атаките му ставаха все по-слаби и колебливи, макар, че дори и те бяха достатъчни, за да проснат останалите двама скуайъри мъртви на земята.
Дакавар обаче бе непобедим. В мускулестите му ръце меча беше като чук, който стриваше на прах кокалите на стария дракон, а здравите доспехи се оказаха непреодолима преграда за Ауганфил. Той се опита да лъхне студ към могъщия войн пред себе си, но лорд Дакавар само измуча от нападението и продължи да унищожава големия скелет.
Ауганфил, с носталгия спомнящ си миналото си на могъщ черен дракон, който щеше да размаже като бръмбар този нагъл човек обърна отчаяно черепа си настрани, търсейки помощ. Щом видя мрачната фигура на абата, невъзмутимо стояща настрани светлинките в очните кухини на дракона лумнаха за последно.
- Помогни ми – извика той – ти ми обеща безсмъртие!
В този миг обаче с последен напън Дакавар стовари мечът си върху черепа на Ауганфил и дракона се разпадна на прах с тътен. От прахта обаче изкочи мрачна зеленикава светлина, която се стовари върху рицаря, изкара топлината от костите му и направи плътта и косите му бели като на труп, а очите – червени като току що пролята кръв.
Лорд Дакавар падна на колене, изненадан и замаян и вдигна очи, виждайки как абата – който вече не беше абат, а нещо друго, по-черно, по-голямо и много по-страшно – приближава и шепне с глас, подобен на трошенето на сухи листа.
- Съдбата те зове, лорд Дакавар. С победата си над могъщия Ауганфил ти постигна безсмъртието, макар и да плати преголямата цена. С времето обаче ще познаеш истинските тайни на могъществото, а под моето ръководство ще сполучиш да достигнеш сила, за която не си и мечтал.
И така от този момент нататък лорд Дакавар стана слуга на Прокълнатия или както вече го наричаше – Господарят Вземедушец. Мечът му, който Прокълнатия изографиса с непобедими руни изпи кръвта на онези, дръзнали се да въстанат срещу мощта на господаря му, дори и ако другите подчинени – орки, тролове, гоблини или блатни духове –да се проваляха.
С годините дори бялата плът на Дакавар изпада, но наместо скелет тялото му се превърна в субстанция от мрак, от която останаха единствено греещите червени очи. Това обаче не отне нищо от силата му и той продължи да ликвидира онези, които дръзваха да се противопоставят на неговия велик владетел.
До този момент. До сега.
Това момче... беше късмет, разбира се, но лорд Дакавар сам си беше виновен, че се обърна да блокира безвредните остриета на приятелите му, вместо да го довърши. Беше се надценил, гордостта му го бе подвела.
Сега падането му в морските дълбини щеше да е вечно, ако не бе безскрайната милост и добра воля на Господаря Вземедушещ.
Рицарят на Смъртта се просна в краката на повелителя си и почти веднага се изправи в коленичило положение.
- Аз ви провалих, господарю мой – каза тъжно той – предадох вашето доверие и загубих.
- Това няма значение – отговори мрачния силует над него, който все още бе задържал нещо от човешката мимикрия, която поддържаше от години, макар вече да приличаше повече на жив труп, нежели на истински човек – Момчето-спасител идва към мен и тогава ще имаш възможност да го довършиш без някой да те прекъсва.
Прокълнатия погледна нещастния си слуга изпод вежди.
- Знаеш ли, че ралмийците вече те мислят за мъртъв? Момчето-спасител оглася това навсякъде. Дори е настояло да ми пратят писма да ме уведомят. Не мислиш ли, че е мило? – Черната Сянка се разсмя зловещо.
- Чака го неприятна изненада, господарю мой – отговори Дакавар, треперещ от ярост – този път той ще види кой е по-добрия!
Прокълнатия потупа рицаря по главата като вярно куче.
- Спокойно, мой верни рицарю. Ще имаш възможност да му натриеш носа. И то пред погледа на онзи, който го призова – Черната Сянка злобно се изкиска – великия архимаг Санарос!
***
ралския замък се издигна пред погледите им. Изглеждаше някак унил и посивял, като изоставено гнездо, но Алекс бе сигурен, че с Перлата отново ще светне като нов.
Момчето се наведе към Лиянна и я целуна нежно по врата.
- Искам да дойдеш с мен, Лиянна – каза младежът влюбено – да те запозная с архимага. Ще бъдеш очарована от него.
- Разбира се, скъпи – отвърна тя и притисна русата му глава до гърдите си – закъде без елфическата принцеса.
Алекс се захили глуповато, сетне се обърна към Роло:
- Ти също, моля те. Без теб нямаше да стигна до никъде.
- Нямаш проблеми – намигна му моряка – този път ще си наруша личното правило да не се бъркам в магьосническите дела.
- Ти? – Роло се обърна към иара.
- Не, не – поклати глава иара – ще ви изчакам отвън.
- Еее – недоволно изсумтя моряка – аз сега без приятелка пред мага.
- Аз да не съм ти украшение – възмути се капитанката и го бутна леко по брадичката, сетне се усмихна и го целуна леко.
- ато свършиш с маговете, ще те чакам.
орабът им акостира пред ралския Замък.
Вратата му се отвори с мъчително дрънчене.


Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 22:32
Маските падат
Алекс нетърпеливо влезе в коридора на замъка, стискайки Перлата на Феникса в едната си ръка и дланта на Лиянна в другата. Роло вървеше зад него.
В замъка бе доста по-мрачно от последния път и по витата стълба дори се забелязваха паяжини.
- Архимаг Санарос! – викна Алекс, озъртайки се наляво-надясно.
- Архимаг Санарос! – повтори той.
- Да – чу се отдалече старчески глас и Алекс се втурна натам. Стигна до вратата на голяма зала, където видя как архимага се бе огблегнал да огромен трон. Досети се, че това е тронната зала на Ралмия.
- Архимаг Санарос – повтори невярващо момчето. Старецът изглеждаше много болен, гърдите му бяха хлътнали, лицето – изпито, а той целия се бе увил в черна вълнена роба, чиято качулка бе спуснал леко, колкото да хвърля сенки по очите му, които изглеждаха мътни и изморени.
- Вярно ли е всичко това, което подочувам, синко – понадигна се леко старецът – я, какви хубави приятели имаш.
Алекс гордо се усмихна и вдигна Перлата пред себе си.
- Ето, архимаг Санарос.
С изненадваща бързина старецът се завтече към момчето и пръстите му, подобно на нокти на граблива птица се вкопчиха в камъка.
- Най-сетне – меко каза възрастният човек и започна да люлее като бебе Перлата. Алекс бе озадачен от неадекватното поведение на архимага и усети как Роло се размърдва неспокойно зад него. На лицето на Лиянна пък бе изписано откровено презрение.
Старецът остави Перлата на трона, след което запита:
- Вярно ли, кажи ми, момко, че си убил лорд Дакавар?
Алекс се позапъна.
- Ъъ...да – каза той и се усмихна.
Санарос рязко се завъртя на пети.
- Грешка – и се ухили зло.
В този момент от ъглите на стаята изкочиха верните скуайъри на Черния Лорд, костеливите им пръсти сграбчиха Роло и Лиянна, и, скупчили се като чакали по двама на жертва те измиха ръцете им и ги повалиха на колене.
Самия лорд Дакавар се надигна иззад трона и с изтеглен меч пристъпи към Алекс, чиято уста бе зинала в неверие.
- Най-накрая ще можем да се бием необезпокоявани и то – Рицарят на Смъртта кимна към Санарос – пред най-добрия възможен съдия.
- Аз....н-не разбирам – заекна Алекс, пребледнял.
- Нека обясня – каза меко Санарос и махна с ръка на лорд Дакавар да спре за момент – значи всичко започна с призоваването ти. То беше смешка. Лудия оракул наистина бе предсказал едно време, че човек от друго селение може да спре моето господство. Сега, тя беше предсказала, милата, че лорд Дакавар ще ме убие, но май не стана така нали? – Санарос вдигна невинно вежди – Аз обаче реших да изпреваря събитията и затова призовах най-безполезното възможно хлапе в кое да е селение. Не мислиш ли, че можех да призова някой могъщ войн с невиждани технологии или пък свръхсилен маг? На мен обаче ми трябваше некадърник и щом те мернах с магиите си те взех. Знаех, че си съвършенно безполезен.
- Не – очите на Алекс се напълниха със сълзи.
- Знаех също обаче, че в Ралмия безполезността е на почит – продължи безмилостно Санарос – и, че ще се намерят глупаци, които – заедно с качествените оръжия,които ти дадох - ще ти помогнат да ми разкриеш местонахождението на Перлата и, както се оказа впоследствие дори да ми я докараш, по този начин гарантирайки – архимага се усмихна зло – моето господство в този свят навеки.
Алекс го гледаше с отворена уста и очи, от които се стичаха сълзи. Всичко, което беше постигнал, цялото добро чувство, което бе изпитвал в Ралмия...една лъжа.
- Значи...ти... – хлипайки запита момчето.
- Аз съм така наречения Прокълнат! – изрева Санарос – Прокълнат от кого? От жалките глупаци, населяващи Ралмия?
Лиянна и Роло се обадиха, наричайки архимага с думи на презрение – от страна на елфата и откровени обиди от моряка.
- МЛЪ! – ревна Санарос и в залата настана тишина – Та да – продължи архимага мисълта си – Аз съм Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и останалите простодушни прякори, които полуграмотното население на Ралмия ми измисля. Но както вече знаеш, простите хора лесно се лъжат и затова, когато се премених като добър архимаг никой не ме позна. Така и убих с “невярна болест” краля и приближените му идиоти като онзи пуяк Валтъс и разиграх целия фарс с проклятието, което не ни пуска да излезем. И всичко – Санарос посочи с палец зад гърба си Перлата – затова.
- Но какво ще правя с нея – продължи архимага хилейки се – теб, мило момче, изобщо не те засяга – устните на Санарос се разкривиха в усмивка, разкриваща венци, подобни на парчета сурово месо – на теб ти стига да знаеш, че свърши цялата ми работа и, че доведе приятелите си, а и себе си на смърт.
Гласът на Санарос изплющя:
- Убий го, лорд Дакавар!
Рицарят на Смъртта надигна меча си и нападна Алекс, който едвам блокира с изтегления набързо Меч на Дракона. Очите му бяха мокри от сълзи, а гневът го изгаряше почти така силно, както и разочарованието и унижението. Бяха го изиграли, бяха му се подиграли, бяха го водели на носа, позволявайки му да си поиграе на рицар-спасител, докато всъщност през цялото време бе помагал на един убиец, на едно чудовище.
Вече не му пукаше. Усещаше, че лорд Дакавар го удря с прокълнатия си меч по цялото тяло, чуваше и писъците на Лиянна, гневните закани на Роло и гръмкия кикот на Санарос, който отвреме-навреме изръкопляскваше и щракваше с пръсти като на футболен мач.
Младежът нямаше каква да губи и се втурна в тотална атака към Дакавар, не обръщайки внимание на ударите, които получава. Пак и пак мечът му се стоварваше върху черното острие и при всяка контраатака на Черния Лорд болката му бе жегвана от пареща болка, която обаче той почти не усещаше през вълната на отчаянието. Само удряше, удряше, удряше черния меч на Рицаря на Смъртта, докато накрая прокълнатото острие не се строши с грозен тътен. Следващия удар посече Дакавар през кръста и той падна на колене,а червените му очи бяха разширени от изумление и ужас.
Алекс спря за миг, задъхан. Цялото тяло го болеше и имаше чувството, че във всеки един момент ще припадне. С пъшкане обаче той успя да надигне меча над главата на сразения лорд Дакавар.
- Прекалено добри оръжия ми даде, архимаг Санарос – задъхано каза Алекс – бяхте прав. Дори “най-безполезното възможно хлапе” успя да победи прехваления най-добър войн в Ралмия.
Санарос кимаше замислено.
- Още не, още не – меко каза той – още не си го победил. Убий го.
Лорд Дакавар потресено обърна рогатия си шлем към Прокълнатия.
- Убий го, де – засмя се архимага – да го убиеш, ама не можеш. Защото за нищо не ставаш, малкия. Ама за нищо. Ей за това теб призовах.
На Алекс му причерня и той надигна меча си.
- Не, Алекс! – в този миг екна гласа на Лиянна – той иска да го направиш!
- Спомни си лаус! – обади се и Роло.
- Тишина!- скръцна със зъби Санарос, но вече бе късно. Алекс си спомни спокойното лице на джуджето и неговите разкази за дракона Ауганфил и начина, по който неговото проклятие се бе прехвърлило върху падналия войн пред него. Спомни си един от прякорите на чудовището до него – Вземедушеца и разбра истинския му смисъл. Той открадваше душите на жертвите си, правейки ги свои слуги. Черния Лорд, блатните духове...
- Не – въздъхна младежът и захвърли Меча на Дракона настрани – търсете си нов Рицар на Смъртта другаде, архимаг.
За момент Санарос притъмня и сякаш в цялата тронна зала стана по-тъмно.
- Ако не искаш да приемеш дара на безсмъртието – прошепна накрая Прокълнатия – ще изпитащ милостта на смъртта.
Нямаше предупреждение. В един момент старецът просто си стоеше и се взираше в момчето, а в следващия очите му лумнаха в червено и изстреляха смъртоносен залп светкавици, които повалиха Алекс на земята и обвиха тялото му в играещи мълнии, които изкараха въздуха от дробовете му. В крясък.
Санарос леко приближи, а червените очи блещукаха на лицето му като късчета магма.
- Сега ще разбереш колко незначителна бе твоята съпротива – изсъска Вземедушеца и изстреля нов заряд светкавици по падналия младеж. Алекс изкрещя от болка.
- Ще осъзнаеш каква е цената на неподчинението – продължи Санарос и изстреля още един залп, не обръщайки внимание нито на виковете на падналото момче, нито на писъците на Лиянна и протестите на Роло. Червените мълнии обвиваха Алекс още няколко секунди, когато Санарос спря за момент и меко се усмихна.
- Сега, младо зайче – почти гальовно изрече той – ще умреш.
Червените очи отново лумнаха своя гибелен плам и Алекс нададе нов вой на неизразима с думи болка, която скова тялото му докато магията на Прокълнатия изсмукваше живота от тялото му.
А Роло, безсилен, отчаян, се отпусна в кокалените ръце на здраво държащите го скелети и заплака.
А Лиянна, с мокро от сълзи очи, останала без глас зарида, за предателството, за изгубената си любов.
Заради това, че в тронната зала на кралския дворец в Ралмия Злото убиваше Доброто.
Очите на Прокълнатия продължаваха да сипят смъртоносния си дъжд към Алекс, а лицето на така наречения Санарос под качулката избледня и се превърна в най-чист мрак, от който изкачаха два фонтана от пламъци и светкавици. Плаща на Черната Сянка също потъмня и се превърна в катраненочерен покров, чудовището вече напълно разкриваше истинския си облик.
В този миг втора чудовищна сянка изникна иззад гърба на Прокълнатия. Черния лорд Дакавар бе успял да се изправи, а в ръцете си бе намерил достоен заместник за счупеното оръжие – бляскавия Меч на Дракона.
Леко поклащайки се Рицарят на Смъртта приближи Господарят Вземедушец и без никакво предупреждение заби оръжието в гърба му.
Прокълнатия нададе вопъл, който изпълни с резонанс целия ралски Замък и очите му спряха адския си дъжд, оставяйки Алекс димящ, изплашен, смазан, но жив. Момчето надигна изморено глава и видя двете мрачни фигури една до друг, лорд Дакавар, забил Меча на Дракона в Прокълнатия и почти любовно прихванал тялото му.
- Ще пътуваме до ада заедно, господарю мой – каза той подигравателно.
Около двете сенки на мрака се изви призрачен зелен огън. Черния Лорд се обърна към падналия Алекс и едното му червено око проблясна. Момчето смаяно видя, че Рицарят на Смъртта му е намигнал.
Мит по късно празният му шлем и Меча на Дракона паднаха с дрънчене на пода. От Санарос и убилият го лорд нямаше и следа.

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 22:59
Епилог
Алекс усети ръцете на Лиянна и Роло изпод мишниците си и това, как бива повдигнат на крака.
- Добре ли си – попита разтревожено елфата.
- Ъх...аз...бил съм и по-добре – призна момчето, което се чувстваше съвсем обезсилено.
В този миг отдолу се чуха викове и малко по-късно иара нахлу с моряците си.
- акво става тук? – попита тя – чухме крясъци и видяхме светлини! Но вратата бе заключена! акво... – тя видя костите на верните скуайъри на лорд Дакавар, този път разпаднали се заедно със смъртта на своя господар и техния повелител.
- ак да ти кажа, мила – ухили се Роло – наш Алекс успя да скара Прокълнатия и оцелелия по някакъв начин лорд Дакавар.
- Не може да бъде – потръпна капитанката – и какво стана.
- Няма ги вече – сви рамене морякът – нещо Прокълнатия не държи на мушкане с меч.
Алекс се засмя и миг по-късно изпъшка от болката. Цялото тяло все още го болеше от адските пламъци на Санарос. Една целувка от Лиянна обаче го накара да се почувства по-добре.
- А какво стана с архимага –попита иара, поуспокоена.
- Той беше Прокълнатия – каза Лиянна.
апитанката отвори уста, след това я затвори, а накрая пак я отвори и отсече:
- Не искам да знам нищо повече.
* * *
След смъртта на Прокълнатия стана ясно, че Алекс ще не ще си остава в Ралмия. Не, че той беше недоволен, напротив. С Лиянна покрай него той си бе направо приказно щастлив и след няколко месеца гости в Гората на Сънищата крал Арлеанн даде ръката на дъщеря си на младежа от Хадънсвил. Горе-долу по същото време Роло и иара също разбраха, че не могат един без друг и също насрочиха сватба, която по една случайност съвпадна с тази на Алекс и Лиянна и като дата, и като местонахождение – ралския дворец.
Малко по-трудно мина проблемът с намирането на работа на Алекс. рал Арлеанн пръв предложи радикалното решение той да бъде обявен за крал на Ралмия. То бе подкрепено и от джуджетата, а, с някои уговорки и от хората в техните разнородни градове.
Решителната подкрепа обаче дойде от драконите, които изсипаха крилата делегация начело с лара, която настояваше Алекс да бъде обявен за крал. огато лара настояваше нещо, обикновено го получаваше.
- В случая обаче е виновен Вилхелм – дебело подчерта тя важността на сина си във взимането на държавническото решение.
Що се отнася до орките, те изпаднаха в пълна паника, тъй като статуите на Прокълнатия из Ралмия започнаха да падат като сухи съчки, а и те самите внезапно откриха, че не могат да разберат какво точно ги е карало да са му верни.
В крайна сметка радостния ден на коронясването и сватосванията настъпи, макар и с огромно закъснение от близо година поради ред бюрократични неуредици.
Пред кралския дворец се бе насъбрал многолюден народ от най-различни същества – елфи, джуджета, хора и дори няколко гнома, които твърдяха, че познават крал Алекс, кралица Лиянна и техния адмирал Роло и даже настояваха, че тримата много обичат чесън.
Първата церемония бе сватбата на Роло с иара. Морякът, пременен в спретнат адмиралски костюм (Алекс бе приел насериозно препоръката на гномите) изглеждаше доста изнервен, докато иара гледаше лукаво като лисица, влязла в курник.
Сватбата бе бърза, но пък целувката между двамата – продължителна.
Не така стояха нещата със съчетаването на Алекс и Лиянна, в което крал Арлеанн държа дълга половинчасова реч, в която подчерта ролята на елфите в управлението на Ралмия, тяхната неоценима помощ към бъдещия крал Алекс и, накрая, спомена колко силна е любовта между двамата.
Те го демонстрираха с много продължителна целувка, след която си поемаха дъх като след плувен маратон.
Най-накрая Алекс бе коронясан и за крал, под бурните лупинги на Вилхелм и лара, които озариха небесата с пламъците си.
Вечерта, когато булките и младоженците се събраха да обсъждат новото си печално положение, Роло, който беше доста пийнал погледна красивата златна коронка на Алекс и намигайки му, рече:
- Знаеш ли какво бих казал на Санарос, сега, ако бях на твое място?
- акво е да си мъртъв? – отвърна Алекс и двамата се разхилиха.
- Не – поклати обаче накрая глава морякът.
- А? – вдигна глава Алекс.
- Никак не лош резултат за едно безполезно хлапе, това бих му казал – сетне двамата вдигнаха чашите си една срещу друга.
- Наздраве!
рай


Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Oct 2006, 23:11
свърши ohmy.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 17 Oct 2006, 00:27
Ох...както казах, това е като едно периодично евангелие на фентъзито, ех как хубаво звучи тази думи. Приятели, пред нас се твори история на създаване. Да поздравим Спар за чудесния разказ и да му пожелаем още много такива, с които да ни радва wink.gif . Браво приятелю, давай все така.

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Oct 2006, 08:23
Благодаря ти huh.gif

Публикувано от: Darth Meli 17 Oct 2006, 11:30
sad.gif jalko svar6i
ina4e e neveroqten razkaz

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Oct 2006, 12:29
всяко нещо има край, само суджука е с два wink.gif

Публикувано от: Darth Meli 17 Oct 2006, 12:35
laugh.gif laugh.gif laugh.gif da za jalost

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Oct 2006, 12:38
ама нали всички са щастливи накрая wink.gif

Публикувано от: Darth Meli 17 Oct 2006, 12:40
samo az sam ne6tasna za6toto svar6i sad.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 17 Oct 2006, 12:45
На мен ми е тъжно за лаус, беше ми симпатичен, но високо оценявам саможертвата му.

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Oct 2006, 12:45
но добре tongue.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 18 Oct 2006, 23:49
Но Санарос се разкри много оригинално накрая wink.gif .

Публикувано от: Mike 19 Oct 2006, 00:35
Свършиииииииииии
искам ощеееееееее

Публикувано от: Darth Sparhawk 19 Oct 2006, 08:50
да посъбера сили и ще напиша друго нещо.
хареса ли ти? laugh.gif

Публикувано от: Lady Alustriel 20 Oct 2006, 22:19
strahotno,veliko,neveroqtno,nezemno,nepovtorino.....ve4e nqmam dumi da izrazq radosta si i vse pak svyr6i sad.gif

Публикувано от: King Soulstealer 20 Oct 2006, 22:20
Аз още съм до там дето се запознаха с елфката sad.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 20 Oct 2006, 22:24
четеш бавно dry.gif

Иначе, Алустриел, благодаря за топлите думи. smile.gif Утре на клуба ще отговарям на всички въпроси, свързани с историята. cool.gif

Публикувано от: Lady Alustriel 20 Oct 2006, 22:25
davai i za utre da si gotov no da ti kaja nqma da zagubi6 ot 4eteneto ne Ralmiq ,a naprotiv samoi 6te spe4eli6 smile.gif

Публикувано от: King Soulstealer 20 Oct 2006, 22:37
QUOTE (Darth Sparhawk @ 20 Oct 2006, 22:24)
четеш бавно dry.gif

Иначе, Алустриел, благодаря за топлите думи. smile.gif Утре на клуба ще отговарям на всички въпроси, свързани с историята. cool.gif

Чета и Белгариад в същото време.Вече му се вижда края и гледам да свърша по-бързо.После ще се отдам изцяло на Ралмия

Публикувано от: Lady Alustriel 20 Oct 2006, 22:42
samo taka biggrin.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 20 Oct 2006, 23:31
Щом е за маестро Едингс - простено ти е tongue.gif

Публикувано от: Prince Kheldar 21 Oct 2006, 11:37
Снощи прочетох разказа. акто казах и на Спар, нямам толкова богат речник да изразя колко добър е разказа. Не съм чел толкова леко, и в същото време прекрасно нещо от много много отдавна. Някой моменти просто ме разбиха. В някой си умирах от смях, в други ми се плачеше. Просто Спар достигнал си едно максимално ниво според мен и не се обиждай ама това е най-добро от всичко, което си писал до сега. Просто като го прочетох снощи останах като гръмнат. ohmy.gif 1000000 по десетобалната система! wink.gif laugh.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 21 Oct 2006, 11:40
Трогнат съм от топлите ти думи. Дано и за в бъдеще мога така да ви радвам.

Публикувано от: Lady Alustriel 21 Oct 2006, 11:43
nadqvame se da moje6 biggrin.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 21 Oct 2006, 11:44
аз също ohmy.gif

Публикувано от: Komandir Samuel Vaims 21 Oct 2006, 17:50
Ami te ostanalite kazaxa vsi4ko zatova az 6te kaga samo "Blagodarq"

Публикувано от: Darth Sparhawk 21 Oct 2006, 20:09
удоволствието бе мое. biggrin.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 21 Oct 2006, 23:53
Аз получих отговор на доста от въпросите си, но съм сигурен, че ще се появят още...материята на това произведение е толкова и необятна и увлекателна, че те увлича като морска вълна wink.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 22 Oct 2006, 10:48
еее, мерси много! ohmy.gif

Публикувано от: King Soulstealer 19 Nov 2006, 21:25
Ох най-сетне и аз я прочетох
сега ми остава само втората част

Публикувано от: Darth Sparhawk 19 Nov 2006, 21:30
хареса ли ти?

Публикувано от: Lady Alustriel 19 Nov 2006, 23:47
bravo soul napravo medal laugh.gif wink.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 20 Nov 2006, 00:13
но има и част ІІ.

Публикувано от: Lady Alustriel 20 Nov 2006, 11:23
e toi dobre 4e pro4ete 1 i tova si e dobre smile.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 20 Nov 2006, 12:18
вярно.

Публикувано от: Lady Alustriel 20 Nov 2006, 12:39
smile.gif

Публикувано от: Green Lord 30 Dec 2006, 18:45
Много интересна история! smile.gif СУПЕР Е!През свободното време си чета от нея! wink.gif БРАВО!

Публикувано от: Darth Sparhawk 30 Dec 2006, 23:31
много ти балгодаря, Саше, аз и трета пиша! Думи като твоите топлят душата ми и ми дават вдъхновение!

Публикувано от: Green Lord 31 Dec 2006, 10:47
QUOTE (Darth Sparhawk @ 30 Dec 2006, 23:31)
много ти балгодаря, Саше, аз и трета пиша! Думи като твоите топлят душата ми и ми дават вдъхновение!

Аз ти благодаря също за твоя ЛС,който ми изпрати cool.gif !

Публикувано от: Warlock 10 Jan 2007, 13:46
Изчетох я наи сетне! Страхотна е! Много ме впечатли smile.gif Направо не мога да повярвам че си имал вдахновението да напишеш толкова голямо и хубаво нещо! wink.gif

Аз маи изобщо не бива и да се опитвам да пиша unsure.gif ph34r.gif

Довечера почвам втора част!

Публикувано от: Darth Sparhawk 10 Jan 2007, 19:38
Wow, много бързо я изчете. Благодаря за добрите думи.

Публикувано от: Warlock 10 Jan 2007, 20:35
Ами стана ми толкова интересно че не можах да спра докато не я прочетох цялата на един дъх wink.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 10 Jan 2007, 21:12
smile.gif
10x

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 10 Jan 2007, 23:55
Наистина е чудесно човек да чете Хрониките на Ралмия, иска му се да иде в самата Ралмия smile.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Jan 2007, 00:52
и на мене ми се иска...

Публикувано от: RAT400 11 Jan 2007, 12:35
Заради Ралмия започнах да чета компютърни книги... първата и втората на един дъх ги прочетох, сега чета третата. Трябва да ти кажа, че има още само две книги, които са ме зарибявали така: Хари Потръ пет и Ерагон. Евала, вселената е чудесна, героите са чудесни... абе направо всичко е супер smile.gif . Да продължаваш да пишеш smile.gif

ПС: Първи пост, здравейте всички

Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Jan 2007, 13:51
Здравей и на теб и мерси за добрите думи smile.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 11 Jan 2007, 23:44
Здравейте и от мен.

Публикувано от: Warlock 13 Jan 2007, 13:16
Здравеи и от мен! Страхотно начало на компютарните книги нали?!

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Jan 2007, 13:29
дано някой ден я издам и на хартия.

Публикувано от: Warlock 13 Jan 2007, 17:11
Да! Дано! Предлагал ли си я вече на някое издателство? Може би Бард или Инфо Дар?wink.gif

Публикувано от: RAT400 13 Jan 2007, 17:36
Да, за по-хубаво начало на компютърните книги не можех и да мечтая smile.gif . А за издаването... не си само ти, всички се надяваме wink.gif .

Публикувано от: Warlock 13 Jan 2007, 19:11
Хаха така си е! laugh.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Jan 2007, 23:20
Преговарям, но не искам да разкривам името на издателството преди да има някак повече конкретика. Иначе засега преговорите са в много начален план. Но да видим. Аз съм в добри отношения с всички издателства и съм работил за повечето, но трябва да се имат предвид пазарните реалности.

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 14 Jan 2007, 00:16
Спар е напълно прав. За съжаление издаването на книга не е шега работа, а скъпо и отговорно начинание. Аз съм сигурен обаче, че за Славата на Ралмия нещата ще потръгнат.

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Jan 2007, 00:28
Търпение. Аз нямам самочувствието на велик автор, по-скоро човек, който пише това, което обича и като гледам и други хора го обичат. Все пак се надявам Ралмия да види бял свят като книжка, тъй като това би било позитивно развитие на историята и възможност повече хора да се докоснат до нея.

Публикувано от: Warlock 14 Jan 2007, 17:30
Дано да стане! Можеш!

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Jan 2007, 21:43
благодаря ти. много ти благодаря. ohmy.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 14 Jan 2007, 23:48
И аз тъй казвам колега, сигурен съм, че Ралмия не само ще види бял свят като книга, но ще стане и световноизвестна книга. И го казвам съвсем сериозно, защото вярвам в това. smile.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 14 Jan 2007, 23:57
не бива да ме натоварвате с такива очаквания. малка публикация в България би била повече от достатъчно за мен... макар, човек може да мечтае, нали ohmy.gif

Публикувано от: Warlock 17 Jan 2007, 11:18
Да така е! Сигурен съм че има много добри издателства по света които биха се заинтересували!

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Jan 2007, 11:46
бе аз в България нека се издан най-напред! biggrin.gif

Публикувано от: RAT400 17 Jan 2007, 13:59
Според мен първо ще стане най-обичаното фентъзи в България, после едно от най-обичаните по света smile.gif . Можеш, Спар!

Публикувано от: Darth Sparhawk 17 Jan 2007, 20:19
Благодаря за доверието, но мен ми стига и вашето признание. wink.gif

Публикувано от: Green Lord 13 Feb 2007, 15:48
smile.gif Естесвено приятелю,всяка дума в тази книга пленява човека smile.gif .Насочвай се към върха и си повтаряй ''АЗ МОГА''! smile.gif Така ще стигнеш някой ден до върха.
Виж Роулинг.Една жена,която никой не я е дори и чувал до преди десетина години почнала е от нищото....бялото пространство.Взела е лист хартия жената и химикалка(ли там квото е било) и е станала една от най-известните писателки.В началото никой не я е бръснал за нищо и за две стотинки са мислели,че книгите няма да й се купят.Но какво станало...тя се борила,борила(била оптимистка като мен ....както и да е) и ето няма човек дето да не й знае името.
Та с тази ....лекция...,приятелю искам да ти кажа,че всички почват от нищото и щом искат успяват.ДАВАЙ!ТИ ЩЕ УСПЕЕШ!ЗАЩОТО ЗА НАС ТИ СИ NUMBER 1!

Публикувано от: Darth Sparhawk 13 Feb 2007, 15:53
Това беше много мило и готино! cool.gif
Макар да не съм Роулинг, I'll do my best.

Публикувано от: Green Lord 16 Feb 2007, 20:07
Са прочетох разказа...вече до края имам една или две глави до края.Много ми стана криво за Клаус! sad.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 16 Feb 2007, 20:53
Това е идеята.
Давай до края.

Публикувано от: shadowhunter 01 Mar 2007, 03:51
Отлично Спар. Чете се на един дъх. Точно както го обичамsmile.gif. Началото на историята ми е някак смътно познато от една книга с три меча, няколко господари на елементи и подобно хлапеsmile.gif, но както казах направо се изкефих на макс докато четях първа глава. Това е най доброто БГ фентъзи, което съм чел след Питър Тайлър и неговата "Мрак и Светлина".

Публикувано от: Darth Sparhawk 01 Mar 2007, 10:45
Еее, много благодаря за мнението. Иначе за самото начало - имаш предвид Господаря на Мрака от Джордж М. Джордж. Онова обаче беше книга-игра и имаше някои съществени разлики. wink.gif
Иначе те съветвам да видиш части 2 и 3, както и 4 - за лорд Дакавар..

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 01 Mar 2007, 23:14
Да, те са вълшебни продължения, които правят Вселената на Ралмия още по-интересна и вълнуваща smile.gif .

Публикувано от: Darth Sparhawk 02 Mar 2007, 00:41
трогнат съм. smile.gif

Публикувано от: Jadi 27 Sep 2007, 19:30
Много ми харесва , не знам какво повече да кажа ! И геройте са чудестни - Роло е голям симпатяга , а Алекс е чудесен рицар в своите великолепни доспехи ! Хм а съм едва в началото , стигнала съм до "Пещерите на Сянката" и нямам търпение да разбера какво става нататък ! smile.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 27 Sep 2007, 19:44
радвам се, че ти харесва.

Публикувано от: Jadi 27 Sep 2007, 20:17
О , колко е тъжен разказа на Клаус - миличките джуджета !
"Самото то отиде да спи в обора с еленчето си." - много тъжно
Накрая побеждават Прокълнатия , нали ?!

Публикувано от: Darth Sparhawk 27 Sep 2007, 20:37
чети си, чети си... wink.gif

Публикувано от: Jadi 28 Sep 2007, 22:54
Хубаво е , много е хубаво ! Края е чудесен , е стана ми малко тъжно за лорд Дакавар - много интересн герой между другото, с много печална съдба, за жалост . Но иначе всичко е великолепно !!! smile.gif smile.gif cool.gif

Публикувано от: Darth Sparhawk 28 Sep 2007, 23:21
Благодаря много, трогнат съм.

Публикувано от: Fantastic Lady 23 Nov 2007, 20:48
boje tova e ujasno interesno a sum o6te v na4aloto!mn e gotino!bravo! biggrin.gif strahotno e

Публикувано от: Darth Sparhawk 23 Nov 2007, 22:50
мерси много, трогнат съм! smile.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 10 Apr 2012, 00:06
Най-старата Ралмия, в която Санарос люлееше Перлата.

Публикувано от: Darth Sparhawk 11 Apr 2012, 19:58
аха smile.gif

Публикувано от: DARTH_SIDIOUS 11 Apr 2012, 23:02
Хубаво, класическо произведение, но тук още го нямаше барон Раксмаил.

Powered by Invision Power Board (http://www.invisionboard.com)
© Invision Power Services (http://www.invisionpower.com)