Страници: (2) [1] 2   ( Първото ново съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> "Кървави книги" от Клайв Баркър, Стивън Кинг: Видях бъдещето на ужаса
deadface
Публикувано на: 08 Mar 2012, 13:27
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



user posted image
"Кървави книги" от Клайв Баркър
http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=658

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга – сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си – е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.

До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки (вижте страницата му в английската Уикипедия или посетете официалния му сайт - http://www.clivebarker.info), част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър".
Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.
Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.
Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.
Така че внимавайте къде стъпвате.

Cборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".


Кървавата книга

Мъртвите имат магистрали.
Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат скрити, внезапно станат видими.
Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.
Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака.
Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на "Толингтън Плейс" № 65. Обикновена, самостоятелна, с нищо незабележима тухлена къща в псевдоджорджиански стил. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашното си евтино великолепие, необитаема от десетилетие, а може би и от повече.
Не избилата влага бе прогонила обитателите на № 65, нито плесента в избите или пропадането, отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът от движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката по стените и изкриви носещите греди. Тя разтърсваше прозорците и ги караше да дрънчат. Тя разтърсваше и съзнанието. Къщата на "Толингтън Плейс" № 65 бе обитавана от духове и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее.
Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито какво точно се е случило. Но дори и необученият наблюдател усещаше потискащата атмосфера в къщата, особено на горния етаж. Във въздуха на № 65 витаеха спомени и обещание за кръв – миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравия стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я беше разпорила така, както нож разпаря рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света мъртвите надничаха и говореха.
Или поне такава бе мълвата...

* * *

Проучването на "Толингтън Плейс" № 65 продължаваше вече трета седмица. Три седмици на безпрецедентен успех в областта на паранормалното. С помощта на един новак в тази сфера, двадесетгодишния Саймън Макнийл в ролята на медиум, факултетът по парапсихология на Есекския университет бе събрал неопровержими доказателства за живота след смъртта.
В най-горната стая на къщата, едно клаустрофобично помещение с размерите на коридор, младият Макнийл, изглежда, бе успял да призове мъртвите и по негова молба те бяха оставили изобилни доказателства за посещението си, като се бяха разписали със сто различни почерка по бледожълтите стени. Очевидно бяха написали всичко, за което са се сетили в момента. Имената си, разбира се, както и датите на раждането и смъртта. Откъслечни спомени и благопожелания за живите потомци, странни, загадъчни фрази, които намекваха за настоящите им страдания и за тъга по изгубените радости. Някои от почерците бяха ъгловати и грозни, други изящни и женствени. Имаше неприлични рисунки и недовършени вицове, а до тях – романтични стихове. Неумело нарисувана роза. Игра на морски шах. Списък с покупки.
Известни личности се бяха разписали на тази стена на плача – Мусолини, Джон Ленън и Джанис Джоплин, – а редом с великите имаше и обикновени, забравени хора. Това беше проверка на мъртвите и броят им растеше от ден на ден, сякаш мълвата за нея се разпространяваше сред племената от изгубени и ги примамваше да напуснат тишината, за да засвидетелстват свещеното си присъствие в тази гола стая.

* * *

След като цял живот бе проучвала парапсихични явления, доктор Флореску бе свикнала с неуспехите. Беше се чувствала почти комфортно в увереността си, че никога няма да получи желаните доказателства. Сега, когато бе постигнала такъв внезапен и забележителен успех, тя бе едновременно развълнувана и объркана.
Седеше, както всеки ден през тези три невероятни седмици, в оперативната стая на междинния етаж, точно под стаята с надписите, и слушаше силните шумове над главата си с нещо подобно на страхопочитание, сякаш не можеше да повярва, че й е било позволено да стане свидетел на това чудо. И преди бе имало откъслечни звуци, неясни намеци за гласове от един друг свят, но сега той за пръв път настояваше да бъде чут.
Шумовете на горния етаж секнаха.
Мери си погледна часовника – шест и седемнадесет вечерта.
Поради някаква причина, известна само на посетителите, контактите с тях винаги прекъсваха малко след шест.
Щеше да изчака до и половина и да се качи горе. Какво ли я очакваше днес? Кой беше посетил този път невзрачната стаичка, за да остави своя знак?
– Да приготвя ли камерите? – попита нейният асистент Рег Фулър.
– Ако обичаш – промърмори тя, разсеяна от мисли за предстоящото.
– Какво ли ни очаква днес?
– Ще му дадем още десет минути.
– Разбира се.
На горния етаж Макнийл се бе отпуснал в ъгъла на стаята и гледаше октомврийското слънце през малкия прозорец. Чувстваше се изолиран и самотен на това проклето място, но въпреки това се усмихваше вътрешно с онази топла, жизнерадостна усмивка, която разтапяше и най-строгите академични сърца. Особено сърцето на доктор Флореску – о, да, жената беше влюбена в усмивката, в очите му, в унесения вид, който си придаваше пред нея.
Беше хубава игра.
Наистина, започна като игра. Сега Саймън знаеше, че залозите са се вдигнали; това, което в началото стартира като подобие на тест с детектора на лъжата, се бе превърнало в много сериозно състезание – Макнийл срещу Истината. Истината беше проста – той бе измамник. Драскаше всичките "призрачни надписи" по стената с парченца графит, които криеше под езика си; тропаше, блъскаше и викаше само за забавление, а непознатите имена – ха-ха, самата мисъл за тях го разсмиваше – вземаше от телефонния указател.
Да, страхотна игра.
Тя му обещаваше толкова много, изкушаваше го със слава, окуражаваше всяка измислена от него лъжа. Обещания за богатство, за телевизионни изяви под звуците на аплодисменти, за възхищение, каквото не познаваше. От него се искаше само да покаже, че призраците съществуват.
Усмихна се отново с познатата усмивка. Тя го наричаше свой Посредник – невинен преносител на послания. Скоро щеше да се качи при него, да впие поглед в тялото му и да заговори почти разплакана, развълнувана от новите имена и безсмислици, надраскани по стената.
Харесваше му как тя гледа голата му плът, като се преструва, че не забелязва голотата му. По време на сеансите той оставаше само по слипове, за да не събуди подозрения, че използва помощни средства. Каква нелепа предпазна мярка. Всичко, от което имаше нужда, бяха графитите под езика и достатъчно енергия, за да буйства и крещи из стаята в продължение на половин час.
Потеше се. Вдлъбнатината между гърдите му беше влажна от пот, косата лепнеше по бледото му чело. Днес се беше потрудил здраво – искаше час по-скоро да се измъкне от стаята, да се измие, да се порадва на възхищението. Посредникът мушна ръка в гащетата си и започна лениво да си играе със себе си. Някъде в помещението имаше муха или мухи. По това време на годината мухи няма, но той ги чуваше да жужат наблизо. Блъскаха се в прозореца или летяха около електрическата крушка. Чуваше тихите им бръмчащи гласове, но не им обръщаше внимание, погълнат от мисли за играта и от удоволствието да мастурбира.
А как жужаха тези тънички гласчета, как жужаха, пееха и се оплакваха. Как само се оплакваха.
Мери Флореску барабанеше с пръсти по масата. Днес брачната й халка беше хлабава – усещаше как се движи в ритъм с барабаненето. Понякога беше стегната, а понякога хлабава – една от мистериите, върху които никога не се замисляше, а приемаше за даденост. Всъщност днес беше много хлабава – почти готова да падне. В съзнанието й изплува лицето на Алан. Скъпото лице на Алан. Замисли се за него през отвора на брачната халка, сякаш през тунел. Такава ли е била смъртта му – понесъл се е към тъмнината по някакъв тунел? Тя придвижи халката нагоре по пръста си. Стори й се, че долавя възкиселия вкус на метала през върховете на палеца и показалеца си. Усещането беше любопитно, някаква илюзия.
Замисли се за момчето, за да прогони горчивината. Лицето му се появи лесно, веднага нахлу в съзнанието й, а с него усмивката и невзрачната му, още момчешка фигура. Наистина, приличаше на момиче – закръглеността му, очарователната прозрачност на кожата, невинността.
Пръстите й все още бяха върху халката и възкиселия вкус се засилваше. Вдигна поглед. Фулър подготвяше апаратурата. Около оплешивяващата му глава проблясваше трептящ ореол от бледозелена светлина...
Внезапно й се зави свят.
Фулър не видя и не чу нищо. Беше навел глава, погълнат от работата си. Мери продължаваше да го гледа, наблюдаваше ореола и усещаше как в нея се пробуждат нови усещания, как преминават през тялото й. Изведнъж въздухът сякаш оживя; самите молекули на кислорода, водорода и азота я притиснаха в прегръдка. Ореолът около главата на Фулър се разшири, сля се със сиянието, което се бе появило около всеки предмет в стаята. Неестественото усещане в пръстите й също се разшири. Видя цвета на дъха си, когато издишваше – розово-оранжев проблясък в оживелия въздух. И чу съвсем ясно гласа на бюрото, зад което седеше – тихото ръмжене на неговото солидно присъствие.
Светът се разтваряше – караше сетивата й да изпадат в екстаз и объркваше функциите им. Изведнъж започна да възприема света като система – не политическа или религиозна, а система от усещания, която се разпростираше от живата плът към инертната дървесина на бюрото и към старото злато на брачната й халка.
И по-нататък. Отвъд дървесината, отвъд златото. Пролуката, водеща към магистралата, се отвори. В главата й зазвучаха гласове, които не излизаха от живи устни.
Тя вдигна поглед или по-скоро някаква сила изви рязко главата й назад и откри, че се взира в тавана. Беше покрит с червеи. Не, това е абсурд! И все пак й се стори жив – пулсиращ, танцуващ, гъмжащ от живот.
А през тавана съзря момчето. Седеше на пода с издут член в ръка. И неговата глава беше отметната назад. Беше погълнато от екстаза си също като нея. С новото си зрение тя видя светлината, която изпълваше тялото му и пулсираше около него – и проследи страстта, завладяла вътрешностите и омекналата му от удоволствие глава.
Видя и още нещо – лъжата в него, отсъствието на сила там, където бе смятала, че има нещо удивително. Момчето не притежаваше дарбата да контактува с духове и никога не я бе притежавало, видя го съвсем ясно. Това беше един малък лъжец, момче-лъжец, сладък лъжец с бяла кожа, лишен от състраданието или мъдростта да проумее какво се е осмелил да стори.
Вече бе сторено. Лъжите бяха изречени, триковете бяха изиграни и хората от магистралата, вкиснати, че са били измамени и направени за смях, бучаха пред пролуката в стената, като настояваха за удовлетворение.
Тя бе отворила тази пролука; беше я напипала неволно, беше я разчовъркала и разширила малко по малко. Получи се благодарение на желанието й към момчето – непрекъснатите й мисли за него, объркването, страстта и отвращението към тази страст бяха разширили процепа. От всички сили, които правеха системата видима, любовта, нейната посестрима страстта и тяхната посестрима загубата бяха най-могъщи. А тя въплъщаваше и трите. Обичаща, изпълнена с копнеж и напълно наясно с невъзможността и на двете. Завладяна от агонията на чувства, които игнорираше, защото вярваше, че обича момчето единствено като свой Посредник.
Не беше вярно! Не! Тя го искаше, желаеше го в момента, копнееше да го усети вътре в себе си. Само че беше твърде късно. Хората от магистралата не можеха да бъдат игнорирани повече – те настояваха, да, настояваха да се доберат до малкия измамник.
Беше безсилна да им попречи. Само ахна от ужас, щом видя магистралата да се разгръща пред нея, защото разбра, че това не е обикновено кръстовище.
Фулър чу звука.
– Доктор Флореску? – Той вдигна очи от апаратурата и лицето му – обляно със синя светлина, която тя виждаше с ъгълчето на окото си – придоби въпросително изражение. – Казахте ли нещо?
Тя мислеше със свит стомах как ще свърши всичко.
Безплътните лица на мъртвите се виждаха съвсем ясно. Долавяше дълбочината на тяхното страдание и съчувстваше на желанието им да бъдат чути.
Нямаше никакво съмнение, че магистралите, които се пресичаха на "Толингтън Плейс", не бяха обикновени пътни артерии. Пред очите й не преминаваше щастлива, безгрижна процесия от обикновени мъртъвци. Не, през тази къща минаваше път, по който се движеха само жертви и извършители на насилствени актове. Мъже, жени и деца, загинали в невъобразими страдания, които помнеха последните си мигове. Погледите им говореха красноречиво за страданията, които са преживели, по призрачните им тела още имаше белези от смъртоносни рани. А сред жертвите най-спокойно се разхождаха техните убийци и мъчители. Тези чудовища, тези безумни кръвопийци с размътени съзнания надничаха в света – невъзможни същества, неописуеми, забранени издънки на човешкия род, виещи и кряскащи безсмислици.
Момчето на горния етаж най-сетне усети присъствието им. Тя видя как то се извръща в тихата стая, как осъзнава, че гласовете, които чува, не са жужене на мухи, а оплакванията не са жалване на насекоми. Момчето внезапно разбра, че обитава съвсем малко късче от света и че останалата част от него – Третият, Четвъртият и Петият свят – се притиска към легналото му по гръб тяло, гладна и неизбежна. Тя подуши и вкуси паниката, която се изписа на лицето му. Да, вкуси момчето, както винаги бе копняла, но не чрез целувка, а чрез нарастващия му страх. Той я изпълни – и съчувствието й бе пълно. Уплашеният поглед беше неин колкото и негов – от пресъхналите им гърла се изтръгна една и съща хриплива дума:
– Моля...
Която всяко дете научава.
– Моля...
Която печели подаръци и внимание.
– Моля...
Която дори мъртвите, разбира се, дори мъртвите би трябвало да знаят и зачитат.
– Моля...
Днес нямаше да има милост, тя знаеше това. Тези отчаяни призраци бяха бродили по магистралата цяла вечност, носейки със себе си раните и безумието, които ги бяха убили. Бяха станали жертва на лекомислието и нахалството на момчето, на неговите глупост и измама, които бяха превърнали страданията им в игра. Сега искаха да кажат истината.
Фулър я наблюдаваше съсредоточено, а лицето му плуваше в море от пулсираща оранжева светлина. Тя усети ръцете му върху кожата си. Имаха вкус на оцет.
– Добре ли сте? – попита я той. Дъхът му беше като желязо.
Тя поклати глава.
Не, не беше добре, нищо не беше добре.

Среднощният влак за месо

Лион Кауфман вече не се чувстваше чужденец в града. Преди, в дните на своето невежество, го наричаше Палатът на удоволствията. Но тогава живееше в Атланта и за него Ню Йорк беше обетована земя, място на неограничените възможности.
Сега, след три месеца и половина в бленувания град, Палатът на удоволствията изобщо не му се струваше така възхитителен.
Наистина ли бе изминал само един сезон, откакто слезе на автобусната спирка в Порт Оторити и погледна към мястото, където Четиридесет и втора улица се пресича с Бродуей? Толкова малко време, а толкова много разрушени илюзии.
Сега му ставаше неловко само при мисълта какъв наивник е бил. Побиваха го тръпки при спомена как спря и заяви високо: "Ню Йорк, обичам те".
Любов? Нищо подобно.
В най-добрия случай сляпо увлечение.
Три месеца съвместен живот, три месеца денонощно съжителство и неговата възлюбена бе загубила аурата си на съвършенство.
Ню Йорк бе просто един град.
Кауфман беше виждал как любимата му осъмва като курва, която вади жертви на убийства от зъбите си и самоубийци от сплъстените си коси. Беше я виждал късно нощем, когато мръсните й задни улички гъмжаха от поквара. Беше я наблюдавал през горещите следобеди, ленива и грозна, равнодушна към жестокостите, които се извършваха на всеки час в глухите й пресечки.
Градът не беше никакъв Палат на удоволствията.
Беше източник на смърт, не на наслади.
Всички, които Кауфман познаваше, бяха имали досег с насилието; такъв бе животът. Считаше се едва ли не за модно да познаваш някой, умрял от насилствена смърт. Това доказваше, че живееш в този град.
Но Кауфман бе обичал Ню Йорк от разстояние близо двадесет години. Бе планирал любовната си връзка през по-голяма част от зрелостта си. Затова не му бе лесно да се отърси от страстта си и да се преструва, че тя никога не е съществувала. Имаше моменти, рано сутрин, преди да се включат полицейските сирени или по здрач, когато Манхатън все още му се струваше чудесен.
Заради тези моменти и заради мечтите си той продължаваше да оправдава своята любима, дори когато тя не се държеше като истинска дама.

* * *

Но да й се прощава не беше лесно. През няколкото месеца, които Кауфман прекара в Ню Йорк, улиците на неговата възлюбена почервеняха от кръв.
Всъщност не толкова самите улици, колкото тунелите под тях.
"Касапница в метрото" беше най-употребяваната през този месец фраза. Само предишната седмица бе съобщено за три нови убийства. Телата били намерени в един вагон на "Авеню ъф ди Америкас", изкормени и с частично извадени вътрешности, сякаш някой е прекъснал работата на опитен касапин. Убийствата бяха извършени толкова професионално, че полицията разпитваше всеки с криминално досие, който някога се е занимавал с търговия на месо. Фабриките за консервирано месо по бреговата линия бяха поставени под наблюдение, скотобойните бяха претърсени за улики. Беше обещано, че скоро ще има арести, но така и не арестуваха никого.
Последните три тела не бяха единствените, намерени в подобно състояние; в деня на пристигането на Кауфман в града "Таймс" публикува статия, която още се обсъждаше от всяка секретарка с нездрави наклонности в офиса.
Статията съобщаваше, че германски турист, изгубил се в метрото късно нощем, намерил труп в един влак. Жертвата била стройна, привлекателна тридесетгодишна жена от Бруклин. Всичките й принадлежности били свалени. Не само дрехите, но и бижутата. Дори обеците.
Но най-странен бил систематичният и спретнат начин, по който дрехите били сгънати и поставени на седалката до трупа в индивидуални полиетиленови торбички.
Това не беше дело на някой безмозъчен убиец. Това бе работа на високо организирано съзнание, на лунатик със силно развито чувство за подреденост.
А още по-странно от грижливото събличане на трупа бе насилието, извършено над него. Статията твърдеше – нещо, което така и не бе потвърдено от полицията, – че тялото било най-щателно обръснато. Бил премахнат всеки косъм – от главата, от слабините, от мишниците; всички били отрязани до дъно. Дори веждите и миглите били оскубани.
Накрая това напълно голо парче месо било провесено за краката на една висяща от тавана ремъчна дръжка, а под него била поставена черна пластмасова кофа, облицована с черна полиетиленова торба, в която да се събира шуртящата от раните кръв.
Така било намерено тялото на Лорета Дайър – съблечено, обръснато, провесено с надолу главата и напълно обезкървено.
Едно отвратително, педантично и дълбоко смущаващо престъпление.
Изнасилване нямало, нито следи от мъчения. Жената била убита бързо и ефективно, като обикновено парче месо. А касапинът така и не бил заловен.
Градската управа постъпи мъдро и забрани на пресата да коментира убийството. Говореше се, че мъжът, намерил тялото, бил под полицейска защита в Ню Джърси, далеч от полезрението на любопитните журналисти. Но прикритието се беше провалило. Алчно ченге беше издало пикантните подробности на репортер от "Таймс". И сега нямаше човек в Ню Джърси, който да не знае за ужасното убийство. То бе предмет на разговори във всички барове и заведения за бързо хранене, както и, разбира се, в метрото.
Но Лорета Дайър не беше единствената.
Бяха намерени още три трупа при сходни обстоятелства, с тази разлика, че при тях убиецът вероятно е бил прекъснат, поради което работата му бе останала недовършена. Имаше необръснати тела, а югуларните вени не бяха срязани, за да бъде източена кръвта. Имаше и още една, по-съществена разлика – на местопрестъплението не беше попаднал случаен турист, а репортер на "Ню Йорк Таймс".

* * *

Кауфман отвори очи, като се подготви за касапницата, която го очакваше.
Нямаше как да избяга от нея.
Тя изпълни всичките му сетива: миризмата на оголени вътрешности, гледката на телата, допирът на пръстите му до разлятата по пода течност, скърцането на ремъчните дръжки, които се опъваха под тежестта на труповете, въздухът, който имаше солен вкус заради кръвта. Намираше се в леговището на смъртта и пътуваше в неизвестна посока през мрака.
Този път не му се догади. Не изпита нищо, освен най-обикновена погнуса. Даже установи, че се взира в телата с известно любопитство.
Най-близкият труп принадлежеше на пъпчивия младеж, който бе видял в Първи вагон. Висеше с надолу главата и се поклащаше напред-назад в ритъма на влака, в унисон с трите трупа до него – скверен танц на смъртта. Ръцете му се полюшваха, освободени от раменните стави, в които бяха направени дълбоки тричетирисантиметрови разрези, за да могат телата да се сместят едно до друго.
Всяка част от анатомията на мъртвото хлапе се полюшваше. Езикът, провиснал през отворената уста. Главата, увесена на прерязания врат. Дори пенисът, който се размахваше от обезкосмените слабини. От раната на главата и от срязаната югуларна вена все още бликаше кръв в една черна кофа. В цялата сцена имаше някаква елегантност – признак за добре свършена работа.
До това тяло бяха окачени труповете на две млади бели жени и един по-мургав мъж. Кауфман наклони глава, за да разгледа лицата им. Бяха напълно безизразни. Една от жените беше красива. Мъжът приличаше на пуерториканец. Всички бяха с обръснати глави и тела. Във въздуха все още миришеше на стрижене. Кауфман плъзна гръб по стената, за да се изправи и едно от женските тела се завъртя с гръб към него.
Този последен ужас го свари неподготвен.
Плътта на гърба беше разрязана от врата до задника, а мускулите бяха обелени от лъщящия гръбнак. Това беше последният триумф на занаята на Касапина. Тези провесени, обръснати, обезкървени и нарязани човешки тела, разпорени като риби и готови за консумация.

Плямпалото и Джак

Плямпалото така и не успя да разбере защо могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) го бяха извадили от Ада, за да тормози Джак Поло. Всеки път, когато изпратеше по каналния ред колебливо запитване до своя господар, изразяващо се в простичкия въпрос "Какво правя тук?", го порицаваха набързо за любопитството. Това не е твоя работа, гласеше отговорът, работата ти е да го направиш. Или да загинеш, докато се опитваш. И след като бе измъчвало Поло в продължение на шест месеца, Плямпалото започваше да гледа на смъртта си като на съвсем приемливо решение. Тази безкрайна игра на криеница не беше от полза за никого и го разстройваше ужасно. То се боеше, че ще получи язви, страхуваше се, че ще пипне психосоматична проказа (заболяване, което поразяваше често низшите демони като него) и, което беше най-лошото, опасяваше се, че ще си изпусне нервите и ще убие човека в неконтролируем изблик на наранена гордост.
А какъв беше Джак Поло всъщност?
Вносител на корнишони; проклет да е Левит, той беше най-обикновен вносител на корнишони. Животът му беше банален, семейството скучно, политическите убеждения наивни, а вярата му я нямаше никаква. Човекът беше напълно безполезен, кръгла нула – защо да се занимава Плямпалото с някой като него? Поло не беше фаустовски тип, не беше някой, дето ще сключи договор и ще си продаде душата. Не би проявил интерес към шанса да бъде богопомазан – щеше да изсумти презрително, да вдигне рамене и да продължи да внася корнишони.
И все пак Плямпалото беше обвързано с тази къща, трябваше да стои в нея през дългите нощи и още по-дългите дни, докато не докара този мъж до лудост или до състояние, близко на лудостта. Процесът щеше да е продължителен, ако не и безконечен. Да, понякога дори психосоматична проказа му се струваше приемлива, стига да се отърве от тази невъзможна мисия.
Колкото до Джак Дж. Поло, той продължаваше да бъде най-наивният измежду хората. Както винаги досега; всъщност в миналото бе страдал многократно от своята наивност. Покойната му, непрежалима съпруга му изневеряваше (в поне два от случаите той беше в къщата и гледаше телевизия), но Джак научи последен. А колко улики бяха оставили след себе си! Дори един сляп, глух и ням човек би станал подозрителен. Не и той. Джак бе обсебен от глупавия си бизнес и изобщо не забеляза остатъчния мирис от одеколона на прелюбодееца, нито необичайната честота, с която жена му сменяше спалното бельо.
Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.
– Само да не забременееш, скъпа – каза й той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.
Какъв шанс имаше един бяс с подобен човек?
За същество, обучено да бърника с досадни пръсти в раните на човешката психика, Поло представляваше една гладка ледена повърхност без никакви отличителни белези, по която бе невъзможно да се задържи каквато и да било злонамереност.
Очевидно нищо не бе в състояние да наруши пълното му безразличие. Нещастията в живота му сякаш изобщо не го засягаха. Когато най-накрая откри, че жена му го мами (свари ги да се чукат в банята), той не се почувства нито наранен, нито унижен.
– Случват се такива работи – рече си и излезе заднешком от банята, като ги остави да довършат започнатото.

Кървав свински блус

Огромната безименна свиня в кочината на границата на имота беше гладна.
Тя усещаше хода на дните и с напредването им желанията й растяха. Знаеше, че времето на застоялата помия в коритото е отминало. Други апетити бяха заместили тези свински удоволствия.
Искаше храна с определена консистенция, с определени качества – като онази, която веднъж вече бе вкусила. Не държеше постоянно да бъде хранена с нея, а само когато я завладееше нуждата. Желанието й бе скромно – от време на време да опитва ръката, която я храни.
Свинята стоеше до вратата на своя затвор и чакаше ли, чакаше. Тъпчеше на място, сумтеше, а нетърпението й се превръщаше в сляп гняв. В съседната кочина кастрираните й синове усетиха страданието на майка си и на свой ред пощуряха. Те познаваха нрава й, знаеха, че е опасна. В крайна сметка тя бе изяла двама от братята им – живи, току-що родени, още влажни от собствената й утроба.
После през синьото було на здрача се разнесе тих шум – някой вървеше през копривата, – придружен от мърморенето на гласове.
Две момчета се приближаваха към кочината, а стъпките им бяха предпазливи и пълни с уважение. Свинята ги изнервяше и това бе разбираемо. За номерата й се разказваха безброй истории.
Не говореше ли, когато е ядосана, с онзи демоничен глас, който караше дебелата й свинска уста да се подчинява на нечий чужд език? Нима не се изправяше понякога на задните си крака, розова и царствена, и не караше да водят в сянката й най-малките момчета, за да сучат от нея, голи като прасенца? Не тропаше ли яростно по земята с копита, докато не нарежат донесената храна на мънички парченца, които да поднесат към пастта й с разтреперани пръсти? Правеше всичко това.
И по-лоши неща.
Тази вечер момчетата не й носеха онова, което искаше. И го знаеха. В чинията й не лежеше месото, което й се полагаше. Не беше сладкото бяло месце, което бе поискала с онзи променен глас; месото, което би могла да си вземе насила, ако пожелае. Тази вечер месото беше обикновен стар бекон, отмъкнат от кухните. Храната, за която тя наистина жадуваше, месото, което бе преследвано и докарвано до ужас, за да се напълнят мускулите с кръв, а сетне млатено за нейна наслада, както се начукват пържолите – това месо бе под специална защита. Щеше да мине известно време, докато легне под ножа.
Междувременно момчетата се надяваха, че свинята ще приеме извиненията и сълзите им и няма да ги погълне в яда си.

Секс, смърт и звезден блясък

– Ти каза, че се връщаш, за да довършиш...
Той млъкна. Тя си разкопчаваше роклята.
"Шегува се – помисли си Калоуей. – Не може да е сериозна. Секс? Сега?"
– През последните няколко часа мислих много – каза тя, като изхлузи измачканата рокля от бедрата си, остави я да падне на земята и я прекрачи. Носеше бял сутиен, който се опита безуспешно да свали. – И реших, че не ми пука за театъра. Ще ми помогнеш ли?
Даян се обърна с гръб към него. Той разкопча механично сутиена, без да се замисля дали наистина го иска. Изглежда бе изправен пред fait accompli. Тя се бе върнала, за да довърши онова, с което се бяха занимавали, преди да ги прекъснат – и нищо повече. Въпреки странните звуци, които излизаха от гърлото й, въпреки стъкления поглед, Даян си оставаше привлекателна жена. Завъртя се отново към него и той се втренчи в заоблените й гърди, които бяха по-бледи, отколкото ги помнеше, но все така прекрасни. Панталоните започнаха да му отесняват, а представлението й влоши още повече нещата – Даян разлюля ханш в духа на най-горещите стриптийзьорки в Сохо, като плъзгаше ръце между краката си.
– Не се тревожи за мен – успокои го тя. – Взех решение. Всичко, което наистина искам... – Тя махна ръце от слабините си и ги сложи върху лицето му.
Бяха ледено студени. – Всичко, което наистина искам, си ти. Не мога да имам секса и сцената. В живота на всеки настъпва момент за вземане на решения.
Тя облиза устни. Езикът й се плъзна по тях, но не остави влажна следа.
– Инцидентът ме накара да се замисля, да преценя какво е наистина важно за мен. И честно казано... – Започна да разкопчава колана му. – ...не давам пукната пара... – А сега ципа. – ...за тази или за която и да е друга шибана постановка.
Панталоните му паднаха на пода.
– Сега ще ти покажа какво е важно за мен.
Даян бръкна в слиповете му и го стисна. Студената й ръка направи допира още по-възбуждащ. Той се засмя и затвори очи, а тя смъкна гащите до средата на бедрата му и коленичи пред тях.
Професионалистка както винаги, Даян отвори гърло като водосточна тръба. Устата й бе по-суха от обичайното и езикът й го жулеше, но това усещане го побърка. Беше толкова хубаво, че почти не забеляза лекотата, с която го погълна, като го пое по-навътре, отколкото някога бе успявала, използвайки всеки известен й трик, за да засили възбудата му. Поемаше го бавно докрай, после увеличаваше темпото, а щом усетеше, че той е на път да свърши, забавяше отново, за да му даде възможност да се овладее. Беше изцяло в нейна власт.
Калоуей отвори очи, за да наблюдава действията й. Тя се нанизваше на него, а на лицето й бе изписан възторг.
– Господи – изпъшка той, – толкова е хубаво. О, да, о, да.
Физиономията й не се промени и тя продължи да го обработва мълчаливо. Не издаваше обичайните звуци, нямаше го доволното сумтене и тежкото дишане през носа. Поглъщаше плътта му в пълна тишина.
Той сдържа дъха си за момент, защото му хрумна нещо. Тя продължи да движи главата си със затворени очи и свити около члена му устни, напълно погълната от заниманието. Измина половин минута, минута, минута и половина. И Калолуей усети, че го обзема ужас.
Даян не дишаше. Свирките й бяха толкова невероятни, защото не правеше паузи да вдишва и издишва.
Тялото му се скова и ерекцията му спадна. Това не я спря – тя продължи да помпа неуморно члена му, докато в съзнанието му се зароди една немислима мисъл:
"Тя е мъртва."
"Намирам се в устата й, в нейната студена уста, а тя е мъртва."
Ето защо се беше върнала, ето защо бе станала от масата за аутопсии и се бе върнала. Нямаше търпение да довърши започнатото и не се интересуваше нито от спектакъла, нито от жената, която й бе отнела ролята. За нея беше важно само това, което правеше в момента. И искаше да го прави цяла вечност.
Въпреки прозрението си, Калоуей не стори нищо, а продължи да зяпа като проклет глупак трупа, който му правеше свирки.
После Даян изглежда усети ужаса му. Отвори очи и погледна нагоре към него. Как е могъл да сбърка дори за миг мъртвешкия й взор с погледа на жив човек? Тя извади внимателно спадналата му мъжественост от устата си.
– Какво има? – попита го Даян и високият й музикален глас подхрани илюзията, че е още жива.
– Ти... ти не... дишаш.
Главата й клюмна. Тя го пусна.
– О, скъпи – каза Даян, като заряза всякакви преструвки, че е жива. – Не играя много убедително ролята си, нали?
Сега гласът й бе глас на призрак – тънък и жалостив. А кожата й, за която одеве Калоуей си бе помислил, че е възхитително бледа, при повторен поглед се оказа восъчнобяла.
– Ти си мъртва?
– Страхувам се, че да. Умрях преди два часа в съня си. Но трябваше да се върна, Тери; имах толкова много недовършена работа. Направих своя избор. Би трябвало да си поласкан. Поласкан си, нали?
Даян се изправи и бръкна в дамската чанта, която бе оставила до огледалото. Калоуей погледна към вратата и направи опит да се размърда, но крайниците не му се подчиниха. Освен това панталоните му бяха смъкнати до глезените. На втората крачка щеше да се строполи по лице на земята.
Даян се обърна към него, като стискаше нещо сребристо и остро в ръка. Той се помъчи да види какво е, но не успя да го фокусира. Във всеки случай беше предназначено за него.

В хълмовете, градовете

Подуйево пищеше – предсмъртен вик. Някой в слабия хълбок беше умрял от напрягане и беше предизвикал верижно разпадане в системата. Един човек развърза съседа си, който развърза своя съсед, разпространявайки като рак хаос в тялото на града. Кохерентността на извисяващата се структура се разпадна с ужасяваща бързина, защото повредата в една част от анатомията стовари непоносима тежест върху друга нейна част.
Шедьовърът, който добрите жители на Подуйево бяха построили от собствената си плът и кръв, залитна и... започна да пада като взривен небостъргач.
От пострадалия хълбок се изсипаха граждани като пръски кръв от прерязана артерия. После, с грациозна мудност, която направи агонията на жителите още по-страшна, градът се наклони към земята и се срути сред разпадащи се крайници.
Гигантската глава, която доскоро бе докосвала облаците, се отметна назад върху дебелия си врат. Десет хиляди усти нададоха един-единствен писък вместо огромната уста – един лишен от думи, безкрайно жалостив апел към небето. Вой на загуба, вой на молба, вой на недоумение. Как, питаше този писък, как е възможно този ден на дните да завърши така, с хаос от падащи тела?

* * *

– Чу ли това?
Писъкът несъмнено беше човешки, въпреки че беше почти оглушителен. Стомахът на Джъд се сви. Той погледна към Мик, който беше пребледнял като платно.
Джъд спря колата.
– Не – каза Мик.
– Чуй, за бога...
Въздухът се изпълни с предсмъртни стонове, молби и клетви. Врявата се разнасяше от място, съвсем близо до тях.
– Хайде да тръгваме – примоли се Мик.
Джъд поклати глава. Той бе подготвен за някакъв военен спектакъл – цялата руска армия, струпана зад близкия хълм, – но звуците, които ехтяха в ушите му, бяха звуци от човешка плът – прекалено човешки. Те възкресиха в ума му неговата детска представа за ада – безкрайните, неописуеми мъчения, с които го бе заплашвала неговата майка, ако не прегърне Христовата вяра. Ужас, за който не се бе сещал от двадесет години. Но ето го отново, съвсем жив пред очите му. Може би самият пъкъл бе зейнал нейде наблизо, а майка му стоеше до ръба на бездната и го приканваше да вкуси от неговите наказания.
– Ако не подкараш колата, ще го направя аз.
Мик слезе от фолксвагена и заобиколи предния капак, загледан нагоре по пътя. Поколеба се само за миг, не повече от секунда, като примигна невярващо, после се обърна към предното стъкло, пребледнял още повече и отрони "Исусе..." с глас, натежал от потиснато отвращение.
Любовникът му продължаваше да седи зад волана, стиснал главата си с две ръце, и се мъчеше да прогони спомените.
– Джъд...
Джъд вдигна бавно очи. Мик се взираше в него с налудничав поглед, а лицето му лъщеше от внезапно избила студена пот. Джъд погледна зад него. Няколко метра по-нататък пътят бе потъмнял мистериозно, а към колата прииждаше гъста, дълбока вълна от кръв. Разумът на Джъд се сгърчи и се опита да потърси друго обяснение на гледката, освен неизбежното. Но по-смислено обяснение нямаше. Това беше кръв, кръв в непоносими количества, безкрайно много кръв...
А сега въздухът се изпълни с мириса на прясно отворени трупове – миризма, излизаща от вътрешността на човешкото тяло, отчасти сладникава, отчасти апетитна.
Мик се върна с олюляване до вратата на пасажера и натисна вяло дръжката. Вратата се отвори внезапно и той залитна навътре с изцъклени очи.
– Карай.
Джъд посегна към стартера. Вълната от кръв вече се плискаше в предните гуми. А светът пред тях бе боядисан в червено.
– Тръгвай, по дяволите, тръгвай!
Джъд не правеше никакви опити да запали колата.
– Трябва да погледнем – каза той, без да звучи убеден. – Трябва.
– Не трябва да правим нищо – рече Мик, – а да се разкараме оттук. Не е наша работа...
– Самолетна катастрофа...
– Няма дим.
– Онова са човешки гласове.
Инстинктът подсказваше на Мик да не се меси. Можеше да прочете за трагедията във вестника – и да я види на снимки утре, когато щеше да изглежда сива и зърнеста. Днес всичко бе прекалено прясно, прекалено непредсказуемо...
Не се знаеше какво ги очаква в края на пътя, какво кърви...
– Трябва...
Джъд запали колата, а до него Мик започна да стене тихо. Фолксвагенът се понесе напред, като пореше реката от кръв, гумите му се въртяха в противната разпенена течност.
– Не – каза Мик съвсем тихо, – моля те, недей...
– Трябва – беше отговорът на Джъд. – Трябва. Трябва.

* * *

На броени метри от тях оцелелият град Пополач се съвземаше от първите си конвулсии. Взираше се с хиляди очи в останките на ритуалния си враг, разпилян в хаос от въжета и тела върху сплесканата земя, разрушен завинаги. Пополач се отдръпна със залитане от гледката, огромните му крака смачкаха дърветата, които растяха около мястото на срещата, ръцете му се размахаха във въздуха. Но успя да запази равновесие, когато всеобща лудост, предизвикана от ужаса в нозете му, изпълни мускулите му и смрази мозъка му. Бе издадена заповед – тялото се люшна, извърна се от ужасяващия килим, в който се бе превърнал Подуйево, и хукна между хълмовете.
Когато се втурна в самозабрава, високата му като кула фигура попадна между колата и слънцето, хвърляйки студена сянка върху кървавия път. Мик не видя нищо заради сълзите си, а Джъд, който бе присвил очи заради гледката, която се страхуваше, че ще види зад следващия завой, регистрира едва-едва факта, че нещо е препречило за миг светлината. Навярно облак. Или ято птици.
Ако бе вдигнал поглед в този момент, ако бе погледнал на североизток, щеше да зърне как главата на Пополач, огромната, гъмжаща от хора глава на обезумелия град, изчезва под линията на зрителното му поле, докато гигантът навлиза сред хълмовете. И щеше да разбере, че е изправен пред нещо, което не е способен да проумее; че в този ъгъл на ада няма спасение за никого. Но той не видя града и двамата с Мик достигнаха точката, от която връщане назад нямаше. От този момент нататък, също като Пополач и мъртвия му близнак, двамата изгубиха здравия си разум и всякаква надежда за живот.
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 08 Mar 2012, 15:21
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Страшна корица, но може би е редно да се отбележи, че текстовете в книгата не са подходящи за лица под 18 години.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
deadface
Публикувано на: 08 Mar 2012, 18:11
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



И на мен ми хрумна да сложа едно 18+ в заглавието, обаче не мога да го намеря в опциите за редактиране. Освен ти да го добавиш.
PMEmail Poster
Top
deadface
Публикувано на: 05 Mar 2013, 10:39
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



Дойде време и за втория том (:


user posted image
"Кървави книги" том 2 от Клайв Баркър
http://colibri.bg/knigi/750/klajv-barkyr-kyrvavi-knigi-tom-2

Дата на издаване: 11-03-13

QUOTE
Готови ли сте за нова разходка в стряскащото въображение на Баркър? Този път ще се спуснете с него до дълбините на страха, за да откриете същността на чистия, неподправен ужас; ще се състезавате с Дявола в надпреварата на века за спечелване на души и ще разберете защо не трябва да спите с жени, способни да ви убият със силата на желанието си; ще бъдете погребани живи в пясъка на пустинята, за да научите, че кръвта вода не става, и ще се убедите, че звярът си остава звяр, дори да е облечен като джентълмен.


Ето малко от съдържанието на този том:


Ужас

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.
В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език тинитус – бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.
Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.
Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.
Сам.
Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.
Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно.

* * *

Деветнадесета: Тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите й гърди, лицето й е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки.
- Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.
- Месото изглежда...
- Развалено?
- Тъмно.
- В малката й стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено.
- Това част от плана ли е?
- Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно й се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата й, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението й към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее?
Стив също бе хванат натясно.
От една страна тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.
Следващите седем снимки – от двадесета до двадесет и шеста – показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене...
После двадесет и седмата.
- Виждаш ли?
Тя взема месото.
Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици – яйцата на мухите. Гадост.
- Тя го захапва.
На следващата снимка лицето й е заровено в месото.
На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?
Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.
Тридесета: Седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.
Тридесет и първа: Тя спи. Главата й е заровена в преплетените й ръце.
Тридесет и втора: Станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.
Тридесет и трета: Спи.
- Колко време е изминало? – попита Стив.
- Пет дни. Не, шест.
Шест дни.
Тридесет и четвърта: Фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.
Тридесет и пета: Отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.
Тридесет и шеста: Тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.
Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.
Седи спокойно под масата като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето й отново е безизразно, цялата й енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата й преминат.
Стив гледаше втренчено фотографията.


Адска надпревара

Този септември Адът излезе по улиците и площадите на Лондон от ледените дълбини на Деветия кръг и беше толкова студен, че не успя да го стоплии дори зноят на циганското лято. Както винаги, бе подготвил плановете си внимателно, защото плановете са си планове, което ще рече несигурни. Този път постъпи малко по-педантично от обикновено, като провери всяка подробност по два и по три пъти, за да е сигурно, че има всички шансове да спечели важното състезание.
Никога не му бе липсвал състезателен дух, беше изправял огъня срещу плътта милион пъти през вековете; случваше се да спечели, но по-често беше губил. В крайна сметка облогът и двубоят лежаха в основата на неговия успех. Без стремежа на хората да се конкурират, да се пазарят и обзалагат, Пандемониум отдавна да е опустял. Танци, надбягвания с кучета, надсвирване: всичко беше състезание, в което с достатъчно съобразителност можеше да спечели някоя и друга душа.
Затова през един ясен ден Адът се появи в Лондон – за да се състезава и да спечели, ако успее, достатъчно души, които да обрече на вечни мъки през идните столетия.

* * *

В една тясна безименна алея западно от "Фетър Лейн", където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва.
На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата – нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад.
Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла – също. Сякаш вървеше във вътрешността на черво - черво на мъртвец, студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу.
До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята.
"Сега или никога", помисли си той и отвори вратата само колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби.
"Късно е да се връщам", каза си Камерън, и заслиза по хлъзгавите, сякаш покрити със скреж стъпала. Тук тъмнината не беше толкова непрогледна. В долния край на дългото стълбище мъждукаше бледа светлина, чийто студен блясък нямаше нищо общо с дневната светлина. Камерън погледна с копнеж към отворената врата зад себе си. Видя му се доста примамлива, но той бе любопитен, много любопитен. Не му оставаше друго, освен да продължи да слиза.
Миризмата, която изпълваше мястото, го удари в ноздрите. Камерън имаше слабо обоняние, а вкусовите му рецептори бяха дори по-зле, както обичаше да казва жена му. Тя твърдеше, че той не може да различи чесън от роза и вероятно бе права. Обаче миризмата в това подземие му напомни за нещо, което предизвика киселини в стомаха му.
Кози. Миришеше – ех, жена му да беше тук, та да й каже, че се е сетил – на кози.
Вече беше в долния край на стълбите, намираше се на шест, може би дори на девет метра под земята. Гласовете все още звучаха приглушено, сякаш идваха иззад втора врата.
Стълбището свърши и Камерън се озова в малка стая. Стените й бяха зле варосани и надраскани с неприлични графити, главно изображения на сексуални сцени. На пода имаше канделабър със седем гнезда. Две от опушените свещи бяха запалени и горяха с мръсен, почти синкав пламък. Сега миризмата на кози бе по-силна и примесена с отвратително сладникав аромат, достоен за турски бордей.
В стаята имаше две врати и разговорът идваше иззад едната. Като стъпваше предпазливо по хлъзгавия под, той се приближи до нея и наостри уши, за да чува по-ясно гласовете. Звучаха напрегнато.
- ...побързай...
- ...правилните умения...
- ...деца, деца...
Смях.
- Вярвам, че утре всички ние...
Отново смях.
Изведнъж му се стори, че гласовете смениха посоката си, сякаш говорещите се приближаваха към вратата. Камерън отстъпи три крачки назад по ледения под, като едва не събори свещника. Пламъчетата потрепнаха и запращяха.
Трябваше да избере – или стълбите, или другата врата. Стълбите бяха пътят за бягство. Ако ги изкачеше, щеше да е извън опасност, но никога нямаше да разбере. Никога нямаше да узнае защо тук беше толкова студено, защо бяха сини пламъчетата, защо миришеше на кози. Вратата предоставяше възможност. Като отстъпи към нея, без да отделя очи от отсрещната врата, Камерън натисна леденостудената месингова дръжка. Тя се завъртя с известно затруднение и той се скри зад нея, точно когато се отвори отсрещната врата. Двете движения бяха в абсолютен синхрон.
Господ беше с него.
Докато затваряше вратата обаче, разбра, че е направил грешка. Господ изобщо не беше с него.
Игличките на студа пронизаха главата, зъбите, очите, пръстите му. Имаше чувството, че са го хвърлили гол върху айсберг. Кръвта сякаш застина във вените му; слюнката замръзна на езика му, усети боцкане по лигавицата на носа си, тъй като слузта по нея се превърна в ледени кристалчета. Студът сякаш го парализира, не можеше дори да се обърне.
Като движеше едва-едва ръцете си, Камерън заопипва джобовете си с пръсти, толкова вцепенени, че можеха да ги отрежат, без да усети.
Запалката залепна за дланта му. Влажните му от пот пръсти вече се бяха покрили със скреж. Той се опита да я запали като щит срещу тъмнината, като щит срещу студа. След многократни опити от нея най-сетне изскочи малко пращящо пламъче.
Помещението бе голямо: истинска ледена пещера. Стените и неравният таван засияха с множество блестящи искрици. Над главата му висяха остри като копия ледени сталактити. Подът, на който едва се крепеше, се спускаше под наклон към една дупка в средата на помещението. Краищата и стените на отвора, широк метър и половина-два, бяха така плътно покрити с лед, сякаш в мрака се бе изливала внезапно замръзнала река.
Камерън се сети за Ксанаду от поемата, която знаеше наизуст.
Видения от друг Албион…
Където Алф – свещената река тече,
провира се през пещери необозрими
и чезне в дълбините на мрачното море.
Ако тук долу наистина бе имало море, то бе замръзнало. Застинало навеки като смъртта.
Не му оставаше друго, освен да се задържи прав, за да не се подхлъзне по наклонения под към неизвестността. Пламъчето на запалката трепна и угасна, сякаш духнато от леден полъх.
- Мамка му – изруга Камерън и потъна обратно в непрогледна тъмнина.
Така и не разбра дали гласът му привлече вниманието на тримата отвън или Бог напълно го изостави в този момент и ги подтикна да отворят вратата. Но тя зейна така внезапно, че блъсна Камерън и го събори. Напълно вцепенен от студ, той не можа да запази равновесие и се просна на ледения под, а помещението се изпълни с миризмата на кози.


Джаклин Ес – последна воля и завещание

Боже мой, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието.
Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието.
Вместо да чака спасителната благословия, един скучен ден Джаклин извади ножчето от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките.
Когато Бен застана от другата страна на вратата, тя почти не разбра какво й казва заради туптенето в ушите си.
- Вътре ли си, скъпа?
- Махай се - каза му или поне така й се стори.
- Прибрах се по-рано, любима моя. Нямаше голямо задръстване.
- Моля те, махни се.
От усилието да говори се свлече от тоалетната чиния в локвата кръв, която вече изстиваше върху белите плочки на пода.
- Скъпа?
- Махни...
- Скъпа.
- Се.
- Добре ли си?
Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбира ли, че тя не може, че тя няма да му отвори?
- Отговори ми, Джаки.
Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова силна, колкото очакваше, но се чувстваше зле - все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да успее да се добере навреме до нея, дори да разбие вратата. Вече не. Беше късно.
Бен разби вратата.
Джаклин вдигна очи и го изгледа през сгъстения от усещането за смърт въздух - толкова плътен, че с нож да го режеш.
- Прекалено късно – каза му тя или поне така й се стори.
Но не беше.

* * *

"Боже мой - помисли си, – ама че самоубийство. Жива съм."
Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто - така й обеща. Само най-доброто за моята Джаки.
- Няма нищо – увери я лекарят, - което да не можем да оправим с малко усилие.
"Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам."
- Често си имам работа с женски проблеми като вашите – довери й той с добре заучено съчувствие. – Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота.
Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да й каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?
- Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.
"О, да, само аз съм – помисли си Джаклин. – Вътре в главата ми, съвсем сама и си нямаш идея какво е."
- Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.
"Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?"
Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея.
- Знам – продължи той, - какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени...
Този пък какво знае за женските нужди?
"Ти не си жена", помисли си тя.
- Моля? – попита той.
Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция.
- Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем.
Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.
- Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас...
Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта й. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни.
- ...между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали?
"Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена..."
- Казахте ли нещо?
Тя поклати глава.
- Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен.
Джаклин не отговори и на него изглежда му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Падаше й се в контражур – затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира.
- Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни...
Погледът й се премести върху кръста му.
- ...и почивка.
Сега мислите й бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:
"Стани жена."
И щом абсурдната идея й хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му – плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.
Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.
"Боже мой – помисли си, - ама че убийство. Дори не го докоснах."

* * *

Когато си напълно обсебен от някого, да го наблюдаваш по време на сън може да бъде ужасно преживяване. Някои от вас навярно познават вцепенението, до което води взирането в черти, които не можем да разгадаем, понеже не можем да надникнем в съзнанието на другия. Както казах, за нас, напълно обсебените, това е ужасно. В подобни мигове си даваме сметка, че не съществуваме за това лице, не съществуваме за тази личност. Затова когато този лик е застинал, когато тази личност е изгубена в собствения си непознаваем свят, човек се чувства дезориентиран, лишен от цел. Като планета без слънце, която кръжи в мрак.
Така се чувствах и аз през онази нощ, докато се взирах в необикновените черти на Джаклин и тъкмо размишлявах над обзелото ме вцепенение, когато лицето й започна да се променя. Очевидно сънуваше, но що за сънища бяха това? Плътта й се движеше, мускулите, косата, мъхът по бузите – всичко се движеше по законите на някакви вътрешни приливи и отливи. Устните й се отделиха от костта и се издигнаха в лигава кула от плът; косата се завихри около главата й, сякаш се намираше под вода; бузите се нагънаха и в тъканта им се образуваха бразди и хребети като ритуалните белези на воин. Бушуващи и пулсиращи десени от плът се надигаха и почти моментално се променяха. Тази нестихваща метаморфоза така ме ужаси, че навярно съм издал някакъв звук.


Кожите на бащите

Двигателят се закашля, задави се и умря. Зад прозорците на мустанга се надигна жалостив вой и Дейвидсън внезапно осъзна вятъра по пустинния път. Опита се да запали отново мотора, но той отказа. Отчаян, мъжът отлепи потни длани от волана и се огледа. Във всички посоки едно и също: горещ въздух, горещи скали, горещ пясък. Аризона.
Отвори вратата и стъпи на напеченото от слънцето прашно шосе. Напред и назад, то се простираше чак до светлия хоризонт. С присвити очи можеше да различи далечните планини, но щом се опиташе да фокусира поглед, очертанията се размиваха в трептящата мараня. Слънцето вече прогаряше главата му, защото русата му коса бе взела да оредява. Дейвидсън отвори капака на колата и се взря безпомощно в двигателя, изпълнен със съжаление, че не разбира нищо от устройство на автомобила. "Боже - помисли си, - защо не правят проклетите коли по-понятни?"
Тогава чу музиката.
Беше толкова далечна, че отначало звучеше само като свирукане в ушите му, но постепенно се усили.
Особена музика.
Как звучеше ли? Като минаващ през телефонни кабели вятър, без определен източник, без ритъм, студена въздушна вълна, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Той се опита да я пренебрегне, но тя не преставаше да звучи.
Дейвидсън погледна над вдигнатия капак, но музиканти не се виждаха - пътят беше пуст и в двете посоки. Едва когато се вгледа на югоизток, съзря миниатюрни фигури, които вървяха, подскачаха или танцуваха в самия край на зрителното му поле, размити от маранята. Дългата процесия, ако беше такава, вървеше през пустинята успоредно на шосето. Изглежда пътищата им нямаше да се пресекат.
Той погледна отново към бавно изстиващите вътрешности на автомобила, а след това пак към далечната редица на танцьорите.
Нуждаеше се от помощ: в това нямаше никакво съмнение.
Тръгна към тях през пустинята.
Извън шосето неотъпканият от колите прахоляк се стелеше свободно по земята и при всяка стъпка се вдигаше чак до лицето на Дейвидсън. Напредваше бавно и макар да подтичваше, фигурите се отдалечаваха. Хукна с всички сили.
Сега, въпреки бученето на кръвта в ушите му, чуваше музиката по-ясно. Нямаше никаква мелодия, само усилващи се и заглъхващи звуци на множество инструменти: вой, бръмчене, свистене, барабанене и тътен.
Началото на процесията изчезна в далечината, но участниците в празника (ако беше такъв) продължаваха да се точат. Дейвидсън смени леко посоката, за да им пресече пътя, и погледна през рамо, за да провери изминатото разстояние. Стомахът му се сви от внезапно чувство за самота, когато видя дребната като бръмбар кола под надвисналото над пътя нажежено небе.
Затича се отново. След около четвърт час започна да различава шествието по-ясно, въпреки че водачите му още не се виждаха. Реши, че е някакъв карнавал, макар че беше странно да попадне на подобно събитие насред тази пустош. Последните танцьори от процесията определено бяха с карнавални костюми. Носеха маски и украшения за глава - ярко оцветени пера и пърхащи във въздуха панделки, - които ги караха да изглеждат по-високи от човешки бой. Какъвто и да бе поводът за празнуването, те се държаха като пияни: залитаха, тичаха, подскачаха, въртяха се и падаха по очи върху горещия пясък.
Дейвидсън се задъхваше от изтощение и беше ясно, че изостава. Вече нямаше нито сили, нито воля да догони процесията, която се отдалечаваше все по-бързо.
Той се спря, подпря длани на коленете си, защото тялото вече не го държеше, и се втренчи изпод мокри от пот вежди в изчезващото си спасение. После събра колкото силица му беше останала и изкрещя:
- Спрете!
В първия момент не последва никаква реакция. След това, като присви очи, му се стори, че един-двама от празнуващите спряха. Дейвидсън се изправи. Да, май го гледаха - усети погледите им върху себе си.
Тръгна нататък.
Някои от инструментите бяха замлъкнали, сякаш вестта за неговото присъствие се разпространяваше сред музикантите. Нямаше съмнение, че са го видели.
Дейвидсън ускори ход и от маранята започнаха да изплуват все повече подробности.
Забави крачка. Сърцето му, разтуптяно от усилието, заби още по-учестено.
- Мили боже - каза си и за първи път през всичките тридесет и шест безбожни години, които бе прекарал на този свят, думите му прозвучаха като истинска молитва.
Намираше се на четиристотин метра от процесията, но знаеше, че очите не го лъжат. Макар и да го боляха, все пак му позволяваха да разпознае кое е папиемаше и кое – плът, да различи халюцинация от деформирана реалност.
Фигурите в края на шествието - онези, които се бяха спрели да го изчакат, - бяха чудовища с външност, по-кошмарна и от най-безумния кошмар.
Първото чудовище бе високо пет-шест метра. Покритата му с шипове кожа висеше на дипли върху мускулите, главата му представляваше конус от оголени зъби, разположени върху алени венци. Другото имаше три крила и тривърха опашка, която шибаше прахта с ентусиазма на влечуго. Третото и четвъртото бяха свързани в едно чудовищно цяло, което бе по-отвратително и от съставните си части. Всяка половина на този симбиотичен ужас бе забила крайници в другата, сякаш се опитваше да проникне дълбоко в плътта на своя партньор. И макар че езиците на двете глави бяха преплетени, ужасяващото творение надаваше кошмарен вой.
Дейвидсън отстъпи крачка назад и се огледа за колата си. В това време едно от съществата - цялото черно-червено - изпищя пронизително. Въпреки че ги деляха четиристотин метра, звукът се вряза болезнено в мозъка на човека. Той погледна пак към процесията.
Пищящото чудовище бе напуснало мястото си в шествието и сега тичаше към него върху ноктестите си крака. Обзет от неконтролируема паника, Дейвидсън усети, че съдържанието на червата му се изсипва в панталоните.
Съществото се приближаваше със скоростта на гепард и ставаше все по-голямо с всяка изминала секунда, така че мъжът виждаше все повече подробности от чудовищната му анатомия: лишените от палци ръце със зъби върху дланите, главата, на която имаше едно-единствено трицветно око, мускулите на раменете и гърдите, дори щръкналите му от гняв или (пази боже) от похот гениталии, които бяха разклонени като чатал и се блъскаха в корема му.

* * *

Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията беше студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си.
Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение - детето.
Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен”. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова.
Аарон.
Гордост и радост за Луси, детето бе достойно да бъде герой на детска илюстрована книжка; създадено да танцува, създадено да очарова дори самия дявол.
Точно това дразнеше Юджийн.
- Малкият проклетник е момче, колкото си и ти - каза той на Луси. - Дори и наполовина не е. Става само за манекен на луксозни обувки и за продавач на парфюми. Или за проповедник, да, за проповедник.
Той посочи момчето с кривите си пръсти с изгризани нокти.
- Ти си позор за баща си.
Аарон го погледна спокойно.
- Чуваш ли ме, момче?
Юджийн извърна поглед. Големите очи на детето, приличащи повече на кучешки, отколкото на човешки, предизвикаха гадене в стомаха му.
- Не го искам в къщата си.
- Но какво е направил?
- Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него.
- Никой не ти се подиграва, Юджийн.
- Напротив…
- Не и заради момчето.
- Какво?
- Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб.
- Затваряй си устата!
- Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз.
- Казвам ти, жено…
- Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш...
Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара й потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата й мисъл бе за момчето.
- Аарон - каза тя с насълзени от болката очи, - ела с мен.
- Остави това копеле! - Юджийн целият трепереше.
- Аарон.
Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно.
- Мамо - каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си.
- Слушай баща си, момче.
- Да.
- Трябва да отговаряш на баща си с "да, сър", нали? Кажи: "Да, сър".
Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му.
- Да, сър.
- Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си.
Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск.
- Ако го нараниш…
- Аз съм негов баща, жено - ухили се Юджийн. - Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв?
Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът й е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си - беше изживяла своите щастливи моменти, - но момчето беше толкова уязвимо.
- Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали?
Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.
- Нали така?
- Да, татко.
- Да, татко. Да, разбира се, татко.
Луси напуска къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше "възвишен". Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.
Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.
- Ти си болнав, момче - каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. - Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти - прасе, знаеш ли какво щях да направя?
Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.
- Знаеш ли какво щях да направя, момче?
- Не, татко. Какво щеше да направиш?
Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.
- Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?
- Не, татко.
- Няма ли да ти хареса?
- Не, благодаря, татко.
Лицето на Юджийн стана сурово.
- Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.
В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.
Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.
Аарон не издаде звук.
- Мога да те убия, момче.
- Да, сър.
- Какво ще кажеш за това?
- Нищо, сър.
- Трябва да кажеш: "Благодаря, сър".
- Защо?
- Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.
- Да, сър.


Нови убийства на улица "Морг"

Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали – единствената позволена форма на физически контакт.
- Отчаян съм – каза той. – Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва.
- Разкажи ми какво стана.
- Имам малък апартамент в Монмартр. На улица "Мартир". По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на Номер единайсет човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше.
Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените.
- В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах...
Думите му секнаха.
- Луис...
Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци.
- Недей... – започна Луис.
- Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има... какво има... какво съществува на този свят.
По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно.
- Беше цялата в кръв. В рани. Кожата й беше одрана... косата изтръгната. Езикът й беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите й плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива.
- Стига.
- Искам да умра, Луис.
- Не.
- Не искам да живея повече. Вече няма смисъл.
- Ще те оправдаят.
- Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата...
Той почти си усмихна.
- Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз...
Усмивката беше изчезнала.
- ...ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. – Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: - Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея.
- Ще го направя.
- Знам. Знам. Затова ще бъда доволен да...
- Не, Филип.
- Да умра. Нищо не ни остана, Луис. Светът е прекалено жесток.
Луис си помисли за снега и плаващите ледени късове, и внезапно проумя желанието на приятеля си да умре.

* * *

Когато се върна на Ке дьо Бурбон, откри, че Катрин вече се е прибрала. Щом я видя, веднага разбра, че ще чуе нещо ново. Сивата й коса, обикновено вдигната на кок, беше разпусната и падаше свободно по раменете й. Лицето й имаше нездрав жълто-сив оттенък под светлината на лампата. И цялата трепереше, въпреки че в апартамента с централно отопление беше задушно.
- Какво има? – попита той.
- Ходих до апартамента на Филип.
- Аз също. Беше заключен.
- Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса.
Луис кимна.
- И?
- Там имаше някой.
- Полицай?
- Не.
- Ами?
- Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. – Тя направи пауза. После: - Държеше бръснач, Луис.
- Бръснач?
- Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите.
Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.
Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.
- Бях ужасена.
- Нарани ли те?
Катрин поклати глава.
- Изпищях и той избяга.
- Не каза ли нещо?
- Не.
- Може би е бил приятел на Филип?
- Познавам приятелите на Филип.
- Тогава на момичето. Неин брат.
- Може би. Обаче...
- Какво?
- Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.
Луис я прегърна с една ръка.
- Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.
- Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство...
- Утре ще говоря с Невестулката.
- Невестулката?
- Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.
- Видя ли се с Филип?
- Да.
- Добре ли е?
Луис не отговори дълго време.
- Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.
- Но той не е направил нищо.
- Не можем да го докажем.
- Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го...
- И откъде да започна?
- Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.

* * *

Ключът от квартирата на Филип на улица "Мартир" изгаряше като лед ръката на Луис и въпреки че отдавна минаваше полунощ, когато стигна до моста, той зави и тръгна по булевард "Севастопол", продължи на запад по булевард "Бон Нувел", после свърна отново на север към площад "Пигал". Преходът беше дълъг и уморителен, но му се щеше да повърви в студа, за да прочисти главата си от емоции. Отне му час и половина да стигне до улица "Мартир".
Беше събота вечер и в повечето апартаменти беше шумно. Луис се качи на третия етаж, като се стараеше да стъпва тихо и присъствието му остана незабелязано във всеобщата врява. Ключът се превъртя безпроблемно, вратата се отвори.
Стаята беше частично осветена от уличните лампи. Леглото, което заемаше централно място, беше голо. Навярно криминолозите бяха отнесли чаршафите и одеялата, за да ги изследват. Пръските кръв по матрака изглеждаха черни в полумрака. Други следи от жестокото убийство нямаше.
Луис се пресегна към ключа на лампата и го натисна. Не се случи нищо. Пристъпи към вътрешността на стаята и вдигна очи към фасунгата. Крушката беше счупена.
Замисли се дали да не се откаже, да остави квартирата на тъмнината и да се върне на сутринта, когато сенките щяха да бъдат по-малко. Но докато стоеше под счупената крушка, очите му започнаха да привикват към полумрака и той различи очертанията на голям тиков скрин до отсрещната стена. Навярно щяха да му трябват не повече от няколко минути, за да намери чисти дрехи за Филип. В противен случай щеше да се наложи да се върне на следващия ден – още едно дълго пътешествие в снега. По-добре да го направи сега и да спаси старите си кости.
Стаята беше голяма и тънеше в безпорядък след посещението на полицията. Луис тръгна да я прекосява, като ругаеше и се спъваше – първо в една съборена лампа, после в парчета от ваза. Воят и крясъците от партито на долния етаж, което изглежда беше в апогея си, заглушиха всичкия шум, който той вдигаше. Оргия ли беше това или побой? Звуците, които чуваше, можеха да бъдат и от двете.
Задърпа най-горното чекмедже на скрина и накрая го отвори, после затършува в дълбините му за нещата, от които Филип щеше да има нужда: чиста тениска, чифт чорапи, красиво изгладени носни кърпи с инициали.
Кихна. Мразовитото време беше увеличило храчките в гърдите и слузта в синусите му. Понеже носните кърпи му бяха под ръка, Луис си издуха носа в едната, за да прочисти запушените си ноздри. Тогава за пръв път усети миризмата в стаята.
Миришеше на влага и развалени зеленчуци, но имаше един по-силен, доминиращ мирис. Парфюм; натрапчивият аромат на парфюм.
Обърна се в тъмната стая и докато костите му пукаха, видя сянката зад леглото. Голяма сянка, грамадна фигура, която сякаш порасна пред очите му.
Беше мъжът с бръснача, веднага го позна.
PMEmail Poster
Top
The God of tears
Публикувано на: 05 Mar 2013, 17:48
Quote Post


Херцог
*******

Група: Moon's Children
Съобщения: 9701
Потребител # 1510
Дата на регистрация: 20-November 08



Ето това вече е добра новина!


--------------------
user posted image
PMEmail PosterUsers WebsiteYahoo
Top
deadface
Публикувано на: 18 Sep 2013, 13:52
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



Скоро ще излезе и трети том smile.gif

Междувременно Баркър обяви, че е завършил дългоочакваната от всички фенове на Хелрейзър книга - "THE SCARLET GOSPELS":

QUOTE
"I thought you might like to know that THE SCARLET GOSPELS, a large novel which sets Harry D'Amour against the Hell Priest Pinhead, is finished, and has been delivered to my agent. I don't yet have a publication date for it, but as soon as I do you'll be the first to know. I won't say anything about the narrative except this: it's a HORROR NOVEL with the graphic violence and perverse eroticism of the most intense tales from the Books Of Blood. Please feel free to share this news with any friends who might have been wondering about the book: THE SCARLET GOSPELS ARE FINISHED."
PMEmail Poster
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 18 Sep 2013, 14:26
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



Завръщане на Пинхед на хартия си е голямо събитие, макар той никога да не получи това име в книгата, доколкото помня.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
deadface
Публикувано на: 19 Sep 2013, 12:54
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



Да, правилно си спомняш. Тук ще присъства за пръв път под името Пинхед.
PMEmail Poster
Top
Septembria
Публикувано на: 05 Nov 2013, 22:38
Quote Post


Паж
*

Група: Citadel
Съобщения: 15
Потребител # 3932
Дата на регистрация: 4-November 13



Клайв Баркър е великолепен! След прочита на "Прикован към Ада", човек няма как да не се влюби в него smile.gif
PMEmail Poster
Top
deadface
Публикувано на: 24 Dec 2013, 07:25
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



Броени дни преди Коледа излезе и третият том :)

user posted image

"Кървави книги" том 3 от Клайв Баркър
http://www.colibri.bg/knigi/851/klajv-bark...avi-knigi-tom-3
http://www.helikon.bg/books/126/-Кървави-к...Т.3_182780.html

QUOTE
Чувате ли? Мъртвите отново са тук и дращят с нокти по плътта, за да запишат необикновените си истории. Вземете тези топли, още живи страници и прокарайте внимателно пръст по кървящите рани, за да проследите буквите на страданието. Тези рани ще ви разкажат за силата на киното, ще съживят древен детски кошмар и ще ви срещнат с отмъстителен дух, който ненавижда порнографията, ще ви разкрият тайните на морските течения и ще се опитат да ви удавят, а ако все пак оживеете, ще ви се иска да сте мъртви, защото няма да сте същите.


Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.
PMEmail Poster
Top
deadface
Публикувано на: 24 Dec 2013, 07:35
Quote Post


Скуайър
**

Група: Citadel
Съобщения: 107
Потребител # 52
Дата на регистрация: 12-November 06



Откъси:

Рожба на киното

Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен – това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.
Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.
Затова Барберио реши да рискува.
Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин – прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.
А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин – жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката "Садърн Комфорт", която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.
Синг-Синг, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той – нейна гордост и радост.
За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.
И Барберио стреля. Нямаше друг избор.
Зоркото око отговори на огъня. Тогава Синг-Синг, изглежда, се намеси, защото насоченият към сърцето на затворника куршум го улучи в крака, а куршумът, който Барберио на свой ред изстреля, попадна право в носа на полицая. Ченгето се просна, сякаш внезапно си беше спомнило, че има среща със земята, а уплашеният Барберио напусна мястото, като ругаеше и кървеше. За пръв път прострелваше човек, при това полицай. Добър начин да влезе в занаята, няма що.
Ала Синг-Синг още бдеше над него. Раната го болеше, но превръзката на Джералдин беше спряла кървенето, а алкохолът беше сторил чудеса с болката. И ето го половин ден по-късно, уморен, но жив, прекосил половин град, така претъпкан с отмъстителни ченгета, че сякаш имаше парад на психопатите по случай Полицейския бал. Сега Барберио искаше от своя покровител само едно – място, на което да отдъхне за кратко. Съвсем за кратко, колкото да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Нямаше да е зле и да дремне час-два.
Само че го болеше стомахът – жестока, пронизваща болка, която напоследък се беше засилила. Може би щеше да намери телефон, след като си почине, от който да се обади отново на Джералдин и да я склони да придума някой лекар да го види. Беше решил да напусне града до полунощ, но сега това му се струваше немислимо. Опасно или не, щеше да се наложи да прекара нощта тук, а може би и по-голяма част от
следващия ден; щеше да избяга в провинцията, когато събере малко сили и му извадят куршума.
Боже, как само го свиваше проклетият стомах. Барберио предполагаше, че е получил язва от гадната помия, която в затвора наричаха храна. Доста от обитателите му имаха проблеми със стомаха и срането. Но няколко дни тъпчене с пица и бира и щеше да е като нов, изобщо не се съмняваше в това.
Думата рак не присъстваше в речника на Барберио. И през ум не му минаваше, че може да страда от подобно фатално заболяване. Все едно говедо за заколение да се тревожи за растящо навътре копито. Човек със занаят като неговия, в който си заобиколен от смъртоносни инструменти, не очаква да умре от рак на стомаха. Но болката беше точно това.

Негово величество Роухед

Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.
Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше – изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.
Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината...
Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.
Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.
Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.
– Добре. – Той се обърна към сенките. – Излизай! – И вдигна пушката. – Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!
Не се шегуваше.
Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.
"Пипнах ли те, копеле" – помисли си Дени.
Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.
– Боже!
После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.
Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.
Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.
Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.
Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види – не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.
– Боже, помогни ми.
Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.
Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.

Изповедта на савана (на един порнограф)

Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност... или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.
Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.
От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.
Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден – образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега – седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на "Света Мария Магдалена" и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.
Отец Руни щеше да дойде скоро. Щеше да седне зад зарешетеното прозорче на изповедалнята и да му предложи думи на утеха, разбиране и опрощение; после Рони Глас щеше да използва оставащите минути от откраднатото си съществуване, за да му разкаже своята история.
Като начало щеше да опровергае най-ужасното петно върху репутацията си – обвинението, че е порнограф.
Порнограф.
Самата мисъл беше абсурдна. В него нямаше капчица страст към порнографията. Всеки, който го бе познавал през тридесет и две годишния му живот, щеше да потвърди това. За бога, та той дори не харесваше особено секса. Каква ирония. От всички хора, които можеха да обвинят в разврат, Рони беше най-неподходящият. Докато всички около него парадираха с прелюбодеянията си и ги размахваха като пишки, той бе водил безупречно съществуване. Също като автомобилните катастрофи, забранените плътски удоволствия се случваха на другите, а не на него. Сексът беше шеметно пътуване, на което можеш да се отдадеш веднъж в годината. Два пъти беше поносимо, три – отвратително. Беше ли изненадващо тогава, че за деветгодишния си брак с добра католичка този добър католик се беше сдобил само с две деца?
Но той беше обичал жена си, без да изпитва похот към нея, а Бернадет беше споделяла равнодушието му към секса, така че апатичният му член никога не беше ставал повод за раздори между двамата. А децата бяха радост. Саманта вече се превръщаше в образец на вежливост и спретнатост, а Имоджен (макар и само на две) притежавааше усмивката на майка си.
В крайна сметка бе имал хубав живот. Беше успял да стане почти пълноправен собственик на невзрачна къща, долепена до друга къща в зелените покрайнини на Южен Лондон. Беше притежавал малка градина, за която се грижеше всяка неделя – огледало на душата му. Беше водил образцов живот, тих и скромен, или поне така смяташе.
И животът му щеше да продължи да бъде такъв, ако не беше алчен по природа. Лакомията го беше погубила, нямаше две мнения по въпроса.

Изкупителни жертви

Той сграбчи бързо ръката ми и я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Очите му се насочиха към моите.
– Не си тръгвай.
– Тук горе е прекалено горещо.
– Остани. Скалата е хубава и топла. Легни. Този път няма да ни прекъснат.
– Значи знаеш?
– За Рей ли? Разбира се, че знам. Мисля, че му изнесохме хубаво представление.
Той ме придърпа за ръката към себе си малко по малко, сякаш теглеше въже.
Миризмата му извика в съзнанието ми камбуза, намръщеното му лице, промърмореното признание ("Обичам те."), мълчаливото му оттегляне.
Deja vu.
Но какво ми оставаше в ден като този, освен да се въртя в един и същи отегчителен кръг като овцете в кошарата? Отново и отново. Дишай, прави секс, яж, сери.
Изпитият джин си каза думата. Джонатан направи всичко възможно да го вкара, но положението беше безнадеждно. Все едно да вкараш сварени спагети в макарони.
Изгубил търпение, той се претърколи от мен.
– Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Безсмислени думи. Веднъж повторени, бяха изгубили смисъл като всичко останало. Не означаваха нищо.
– Няма нищо – рекох.
– Майната ти!
– Наистина няма.
Джонатан не ме погледна, просто продължи да се взира в члена си. Ако в момента държеше нож, мисля, че щеше да го отреже и да го захвърли върху топлата скала – олтар на стерилността.
Оставих го да го съзерцава и тръгнах обратно към "Емануела". Докато вървях, забелязах нещо странно, на което не бях обърнала внимание на идване. Вместо да се разбягат при приближаването ми, сините мухи се оставяха да ги стъпча. Изглежда, бяха изпаднали в летаргия или бяха самоубийствено настроени. Стояха си върху горещите камъни и пукаха под подметките ми.
Мъглата най-после се беше вдигнала и сега, когато въздухът се беше стоплил, островът показа следващия си отвратителен трик – миризмата. Тежка и противно сладникава миризма като на стая, пълна с гнили праскови. Воня, която се просмукваше като сироп през порите и ноздрите. А под сладостта ѝ се усещаше нещо друго, което миришеше далеч по-неприятно от праскови, били те пресни, или гнили. Нещо, което смърдеше на канализация, задръстена с развалено месо – на канал на кланица, лой и стара кръв. Сигурно бяха водораслите, въпреки че никога не бях срещала подобна воня на друг бряг.
Бях преполовила разстоянието до "Емануела", като стисках носа си всеки път, когато пресичах ивица с гниещи водорасли, когато чух зад гърба си звуците на малко убийство. Възгласите на сатанинска радост, които надаваше Джонатан, заглушиха почти напълно трогателното блеене на овцата, която убиваше, но аз разбрах инстинктивно какво е сторило пияното копеле.
Обърнах се назад, като завъртях пети в слузта. Навярно беше късно да спася тази овца, но може би щях да успея да му попреча да пречука другите две. Не виждах кошарата, скалните блокове я криеха от погледа ми, но чувах триумфалните крясъци на Джонатан и приглушените звуци от ударите му. Знаех какво ще видя, затова гледката, която сварих, не ме изненада.
Сиво-зелената поляна беше почервеняла. Джонатан беше в кошарата. Двете оцелели овце препускаха паникьосано напред-назад и блееха ужасено, а той стоеше над третата с вече възбуден член. Жертвата беше рухнала на земята, тънките ѝ като пръчки предни крака бяха подвити под нея, а задните – изпънати и вкочанени от настъпващата смърт. Тялото ѝ се разтърсваше от нервни спазми, кафявите ѝ очи бяха подбелени. Горната част на черепа ѝ беше раздробена почти напълно от големия объл камък, който Джонатан още държеше; виждаше се сивата каша на мозъка, от която стърчаха парчета кост. Докато го гледах, той стовари камъка върху главата ѝ още веднъж. Разхвърчаха се горещи частици мозък и капки кръв, които ме опръскаха. Джонатан приличаше на някакъв кошмарен лунатик (и навярно беше точно такъв в момента). Голото му, доскоро бяло тяло беше окървавено като престилката на касапин след тежък работен ден в скотобойната. Чертите на лицето му почти не се виждаха от кашата, която го покриваше...
Животното издъхна. Жалостивят му хленч секна напълно. То се просна почти комично на една страна – сякаш не беше истинска овца, а анимационен герой – и ухото му се закачи за бодливата тел.
Джонатан гледаше как жертвата му пада, окървавеното му лице беше изкривено в усмивка. О, тази усмивка: тя му служеше за толкова неща. Не очароваше ли с нея жените? Не я ли използваше, за да показва похот и любов? Но сега усмивката за пръв път разкри истинското си предназначение – дивашката гримаса на един жесток човек, застанал над жертвата си с камък в едната ръка и щръкнала мъжественост в другата.

Човешки останки

Рейнолдс се облегна на вратата и се помъчи да стане, като се издърпа за дръжката. Но главата му се въртеше – една безкрайна въртележка на ужаса, в която всеки кон беше по-противен от предишния. Краката му се подгънаха и той се просна на земята като последния глупак, какъвто си и беше. Проклятие! Проклятие! Проклятие!
Гевин чу, че мъжът падна, но беше прекалено зает да си търси оръжие. Искаше да може да се защити, ако нападателят е все още в апартамента. Той разбута книжата върху бюрото в кабинета и видя нож за писма до купчина с неотворена кореспонденция. Грабна го, като поблагодари на Бог. Ножът беше лек, с тънко и чупливо острие, но можеше да е смъртоносен, ако се забие на правилното място.
Доволен от придобивката, Гевин се върна в коридора и се спря за момент, за да обмисли по-нататъшните си действия. Първо трябваше да открие банята и да се надява, че там ще намери бинт. И една чиста хавлиена кърпа щеше да свърши работа. Тогава може би щеше да успее да придума мъжа да му обясни какво става.
След кухнята коридорът правеше остър завой. Той зави зад ъгъла и видя насреща притворена врата. Вътре светеше и по плочките проблясваше вода. Банята.
Гевин стисна ножа с две ръце и се приближи до вратата. Мускулите на ръцете му се бяха втвърдили от страх. Щеше ли това да подсили удара му, ако се стигне дотам? Чувстваше се непохватен и тромав, дори леко глупаво.
Върху касата на вратата имаше кървав отпечатък, несъмнено от дланта на Рейнолдс. Ето къде се е случило всичко – Рейнолдс се е облегнал на касата, докато е отстъпвал със залитане от своя нападател. Ако не беше избягал от апартамента, нападателят му сигурно се спотайваше тук. Нямаше къде другаде да се скрие.
По-късно, ако изобщо имаше по-късно, Гевин навярно щеше да премисли ситуацията и да реши, че постъпва безкрайно глупаво, като отваря с ритник вратата и се хвърля сляпо в схватка. Но вратата вече летеше срещу опръсканите с кръв и вода плочки. Всеки момент от банята щеше да изскочи с предизвикателен вик една въоръжена с кука фигура.
Не се случи нищо подобно. Нападателят не беше вътре. А щом не беше тук, значи изобщо не беше в апартамента.
Гевин издиша бавно и продължително, после свали ножа. Беше потен и ужасен, но също така разочарован. Животът му се беше подиграл отново – беше извел съдбата му през задната врата и го беше оставил с парцал в ръка вместо с медал. И сега нямаше друг избор, освен да се погрижи за стареца и да си продължи по пътя.
Банята беше декорирана в жълто-зелено и кръвта изпъкваше ясно върху плочките. Полупрозрачната завеса на душа, украсена със стилизирани риби и водорасли, беше дръпната наполовина. Мястото приличаше на филмово местопрестъпление – изглеждаше някак нереално. Кръвта беше прекалено ярка, а осветлението – твърде приглушено.
Гевин пусна ножа в мивката и отвори огледалната врата на стенния шкаф. Вода за уста, шишенца с витамини и тубички с паста за зъби, но нищо за дезинфекция на рани освен кутия цитопласт. Затвори вратата и видя собственото си лице: беше изпито. Разви докрай кранчето на студената вода и се наведе към струята – искаше да изтрезнее по-бързо и да докара малко цвят на страните си.
Докато плискаше лицето си, зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той се изправи с разтуптяно сърце и спря кранчето. Водата се оттече от миглите и брадичката му и изчезна с гъргорене в канала.
Ножът все още беше в мивката, на една ръка разстояние. Шумът идваше от банята, от вътрешността на банята: безобидно плискане на вода.
Стреснатият Гевин усети прилив на адреналин и сетивата му заработиха по-прецизно отпреди. Надуши острия мирис на лимонов сапун; зърна проблясъка на тюркоазен морски ангел сред бледолилавите водорасли на завесата; почувства студените капки върху собственото си лице и топлината зад очите си: цял куп детайли, които измореният му мозък беше пренебрегвал до момента.
"Живееш в реалния свят – каза един глас в главата му (това беше откровение) – и ако не внимаваш достатъчно, ще си умреш тук."
Защо не погледна във ваната? Защо? Задник.
– Кой е там? – попита той, като хранеше напразни надежди, че Рейнолдс си отглежда видра в банята. Глупави надежди. Тук имаше кръв, за бога.
Плискането спря. Гевин обърна гръб на огледалото – направи го! направи го! – и дръпна окачената с пластмасови куки завеса. От бързане да разкрие мистерията беше забравил ножа в мивката. Но вече беше късно: тюркоазените морски ангели се сгънаха и той надникна във ваната.


***

В този том е включено и прочутото писмо, което Стивън Кинг изпраща до издателите на Баркър, за да изрази възхищението си от сборниците и таланта на бъдещата хорър икона:

QUOTE
"Клайв Баркър е толкова добър, че направо си глътнах езика. Да, не се шегувам: видях бъдещето на ужаса и то се казва Клайв Баркър..."
PMEmail Poster
Top
The God of tears
Публикувано на: 24 Dec 2013, 11:36
Quote Post


Херцог
*******

Група: Moon's Children
Съобщения: 9701
Потребител # 1510
Дата на регистрация: 20-November 08



Всяка поява на Баркър у нас сама по себе си е събитие. Дано сборниците проправят пътя и на някоя от другите му творби wink.gif


--------------------
user posted image
PMEmail PosterUsers WebsiteYahoo
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 24 Dec 2013, 11:54
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



да, аз бих искал да видим у нас и The Damnation Game smile.gif


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top
The God of tears
Публикувано на: 24 Dec 2013, 11:56
Quote Post


Херцог
*******

Група: Moon's Children
Съобщения: 9701
Потребител # 1510
Дата на регистрация: 20-November 08



QUOTE (Darth Sparhawk @ 24 Dec 2013, 11:54)
да, аз бих искал да видим у нас и The Damnation Game smile.gif

Именно нея визирах tongue.gif wink.gif


--------------------
user posted image
PMEmail PosterUsers WebsiteYahoo
Top
Darth Sparhawk
Публикувано на: 24 Dec 2013, 12:07
Quote Post


The Prime
********

Група: Sith
Съобщения: 55185
Потребител # 2
Дата на регистрация: 10-October 06



тя е много хубава и смислена книга, въпреки гадориите в нея.


--------------------
user posted image
www.citadelata.com - Българският сайт за фентъзи и фантастика
PMEmail PosterUsers Website
Top

Topic Options Страници: (2) [1] 2  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 


Skin "The Secret of Art" © Andrea 2004 :: Site